Словесният антагонист на епическия герой

[glishev]

В традиционния епос героят задължително преминава през поредица перипетии или изпитания. Успехът му в тях потвърждава неговата героичност и окрупнява чисто човешкото пространство на общността, за която е предназначен текстът. Героят, най-често воин, унищожава чудовища или опасни противници, заплашващи общността. В много случаи всяка следваща перипетия е по-опасна от досегашните, ако текстът е с по-силно изразен фолклорен характер.

За да получи героят възможността да се изправи срещу опасността, общността трябва да бъде заплашена или целостта й да бъде накърнена - например чрез ощетяване на водача, когато от него е отнето съкровище или жена или пък самият той или член на домакинството му е осакатен/убит. В лицето на водача си общността не само е ощетена, но е накърнена и общностната чест (това демонстрира слабостта на колектива - в някои староисландски саги изрично се отбелязва, че безнаказаното накърняване на честта ще оокуражи нови врагове). Ощетяването на общността изисква мъст.

Фигурата на героя се проявява, преминавайки през перипетии докато възстанови приемливото статукво, премахне, прогони или унищожи враждебното присъствие, заплашващо водача, гарантира безопасността/честта и получи награда - която би могла да включи заместване/наследяване на водача, получаване на съкровището/жената или просто почетна позиция в общността. Преминаването през изпитания може да бъде подчинено както на някаква повторяемост (например постоянното тройно повторение на ирландските приказки), но може да бъде и с отворена композиция, при която към перипетиите се прибавят нови и нови епизоди (както в късносредновековните рицарски романи).

Всяка от перипетиите, през които героят минава, поставя качествата му на изпитание - победата утвърждава тези качества. Драматизмът на изпитанието и предопределеността на героичната съдба на протагониста могат да бъдат увеличени от изричното упоменаване на провала на мнозина предшественици в изпитанието (както в мита за Едип и Сфинкса или в повтарящия се мотив за рицаря, сражаващ се на кръстопът/брод срещу чудовище/антагонист, за да бъде освободен пътят или свалена обсадата).

Началото на изпитанието на героя може да бъде поставено с усъмняване в неговите способности. Още преди заминаването си (защото героят задължително се движи от опасност към опасност, а по-рядко посреща заплахите статично) протагонистът бива подложен на хули. Например героизмът на знатните воини, обсаждащи Троя е подложен на съмнение от антигероичния Терсит. Всъщност именно фигурата на хулителя е тази, на която искам да обърна внимание.

Преди всички други перипетии идва словесното отхвърляне на героя. На пръв поглед най-малката от заплахите, през които протагонистът трябва да премине, тя осигурява драматично напрежение и подсказва изхода от действието. Преодоляването й може да протече по различни начини.

Преди всичко словестният антагонист или хулителят е антигероичен - както по поведение, лични качества или изрично изложени убеждения, така и по позиция в общността. Антагонистът може да бъде незнатен и/или недъгав (Терсит), не-воин (джудже/слуга, старец/отшелник, подобно на светеца Насиен в "Смъртта на Артур"), жена (била тя злонамерена или добронамерена към героя - от вещица през изкусителка/любима до майка), неумел или подъл воин (сенешалът Кей спрямо рицарите Ланселот, Передур/Персевал и Гарет или "витията" Унферт спрямо Беоулф).

Целта на словесния антагонист е да осмее героичността на протагониста, да го представи в позорна светлина, да изложи/преувеличи опасностите, да омаловажи целта на похода, а в крайна сметка и да откаже воина от замисления поход към заплахата. По този начин публиката се запознава с предстоящите перипетии, през които героят ще премине и за първи път проследява реакциите му.

Реакцията на протагониста може значително да варира според рамките на ценносттите на общността, в която е създаден текстът на епоса. Така Терсит в "Илиада" бива пребит и накаран да замълчи, без това да накърнява честта на героичните персонажи - Агамемнон и Одисей. В други епически текстове обаче подобна реакция е невъзможна.

В староанглийския епос "Беоулф" воинът, който идва на помощ на датския крал срещу чудовището Грендел, е изложен на подигравките на злоезичния Унферт:

Унферт, на Еджлаф синът, заговори.

Седнал в нозете на датския властник,

с думи чертаеше руни враждебни.

Тежко му беше да слуша за храброст.

Щом на земята, наречена Средна,

някой надминеше него по слава,

завист горчива гризеше го грозно.

Туй, що захванал бе Беоулф Силни,

ярост единствено будеше в Унферт.

"Ти ли си Беоулф, толкоз прославен,

дето със Брека във единоборство

смело над морската бездна бе плувал?

Двамата, с гордост в сърцата си млади,

хвърлихте своя живот сред вълните;

с дързост безумна, сред хълмове сиви

стигнахте най-надалече от смъртни.

Никой не смогнал със слово правдиво

двама ви от лудостта да откаже -

че за облог по вълните летяхте.

С лакти измерихте морските левги,

в мощна прегръдка талазите взехте.

Зимата там, в океана ревеше.

Нощи ужасни сред водното царство

в бури и грохот; едва оживяхте!

Ала накрая надмина те Брека.

В утро студено видя отдалече,

тътена чу край Скалите Кънтящи -

беше достигнал предела световен.

Сетне назад, към дома си се върна.

Стигна на брондинги в края прекрасен

и над народа си там възцари се.

Слава на Брека, наследник на Бенстан!

Зная, от тебе той повече стори,

подвиг, за теб непосилен извърши.

Мисля си, чуй ме - не ще е за тебе

Грендел да чакаш във залата мрачна -

нищо, че бил си в сражения храбър."

За Унферт впоследствие разбираме, че е "вития на Хротгар", тоест вестител и нещо като говорител на краля на датчаните. Словото е неговата стихия. Унферт е лукав и опасен противник - убил е собствения си брат и винаги маже меча си с отрова. След победата на Беоулф над Грендел Унферт се помирява с героя и му подарява оръжие, което обаче се оказва безполезно при по-нататъшните перипетии на воина. С една дума, Унферт не е типичен воин и в никакъв случай не е героичен образ. Тъй като обаче сблъсъкът между Беоулф и неговия антагонист става под покрива на датския крал, насилието е немислимо. Воинът трябва да надвие антагониста с неговото собствено оръжие:

Беоулф рече, потомък на гаути:

"Драги ми Унферт, със пиво препил си.

Що ли дърдориш за Брека и мене -

как ме надмогнал! Сега ще ти кажа

всичко правдиво; ти само послушай.

Вярно че, още невръстни момчета,

бяхме си дали облог горделиво

своя живот да заложим в морето.

Мечове остри държахме свирепо -

с тях да се браним от китова злоба.

Брека и спедя не ме изпревари.

Аз пък не исках да го изоставя.

Заедно двама по хълмове сиви

бързо се носихме цели пет нощи.

Ала застигна ни мрак непрогледен,

вихър и буря, и грохот убийствен.

Северен вятър ни грабна без милост

и раздели ни, далече от суша.

Сетне надигна се страшно към мене

драконът морски - и бе безпощаден!

Плувах обаче със ризница тежка,

здрава, със вплетено злато блестящо.

Сграбчи ме мигом Врагът-на-моряци

и ме повлече към мъртвото дъно.

Черна захапка, език от отрова,

зъби, що тлен и разруха вещаят!

Ала сполучих стоманата остра,

меча си верен, да вбия във звяра.

Бързо потъна, надвит и пронизан.

***

Много заплахи изправи пред мене

морската ярост. Но с остро желязо

отговор давах на зверските зъби.

Нямаше кракен, завърнал се с плячка,

легнал сред дънния мрак трупогризец,

кърваво тяло на жертва разкъсващ.

В ранното утро, от меч изтърбушен,

мъртъв се носеше моят противник.

Хищници много приспа острието

и оттогава свободно моряци

вдигат платна към далечни простори.

Ето, запали се Божият факел,

пламнаха в слънчево злато вълните!

Аз пък съзрях бреговете високи,

зид срещу бури. Съдбата спасява

воин сърцат от несгоди понявга.

С девет чудовища бях се разправил.

Зная, че никой не се е прославил

с толкова битки, все нощем и в буря.

Беоулф само премина без рани

и на брега уморено излезе.

Вечният тътен на сиви талази

бе ме довел до страната на фини.

Нищо такова за теб не разказват

хората, Унферт. Е, Брека бе храбър;

той или някой, на тебе подобен

няма обаче така да разказва

що е извършил с желязо в ръката!

Тъй че, любезни, си срам за рода си.

Зная: и без да се хваля, ме славят.

Теб с подигравки посрещат пък вечно.

Твойта страхливост проклета да бъде!

Право ти думам, о, сине на Еджлаф:

нямаше Грендел да върши злодейства,

скръб да разкъсва гърдите на краля,

златната зала във кръв да е цяла,

смел ако беше, тъй както устат си.

Ала разбра той, че не е заплашван,

мисли си, че е далеч от гнева ви,

хич и не вярва във датската храброст.

И безнаказано броди, убива.

Дания стене под тежките стъпки.

Скоро обаче от сън ще го вдигна -

гаутската гордост и мощ ще разкрия.

Утре на радостен пир ще пристигне

всеки, щом слънцето грейне в небето."

Драго му стана на щедрия властник,

кимна глава посивяла с надежда -

вярваше кралят на смелите думи.

Смях закънтя из чертога просторен -

воинска глъчка от радост сърдечна.

("Беоулф", VІІІ-ІХ. Прев. мой. Вж. Omnia vincit amor. Сборник в чест на проф. Василка Тъпкова-Заимова. Beowulf. София, 2008)

Беоулф не само отхвърля думите на Унферт, а успява на свой ред да отвърне с подигравка на хулите му. Впрочем, Одисей в "Илиада" не само удря недъгавия Терсит, а и също се подиграва с него. Красноречието, при това язвителното красноречие, е героична добродетел, споделяна и в гръцката, и в старогерманската култура.

Словесният сблъсък между ранния антагонист и героя предоставя възможност за комично действие, при което всеки от персонажите се проявява с типичните си черти - героизмът изпъква още повече на фона на хулите. В староисландската поема "Свадата с Локи" (Вж. Съдба не се сменя. Викингска поезия. Прев. от староисландски и съставителство Михаил Минков. София, 2002) лукавият бог на огъня злобно се подиграва с всички останали богове и богини от рода на асите - текстът е особено интересен с обсценностите си - и е жестоко наказан от героичния Тор, който тъкмо се връща от битка.

Функция, близка до тази на Терсит, Унферт и Локи в цикъла Артурови легенди изпълнява сенешалът Кей. Според уелската антология "Мабиногион" (вж. Мабиногион. Келтски легенди. Прев. от английски Саркис Асланян. Варна, 1986) той е полубрат на краля, което го прави недосегаем за мъстта на рицарите, с които се подиграва (макар че в редица случаи те позорно го повалят от коня му заради безкрайното му злоезичие). Кретиен дьо Троа в своите романи го нарича "сенешал" - следователно Кей относително рядко се излага на опасност в сражение, което го предсавя като недостоен в компанията на храбреците от Кръглата маса. В легендата "Передур, син на Еврауг" от "Мабиногион" Кей се подиграва на младия Передур, който по-късно ще се докаже като един от най-добрите рицари в двора. Същият мотив е подет в Кретиеновия "Персевал или Разказ за Граала" (вж. Кретиен дьо Троа, Персевал или Роман за Граала. Прев. от старофренски Паисий Христов. София, 2010), където сенешалът хули неопитния младеж Персевал (персонаж, основаващ се тъкмо на Передур), което го показва като грубиян; впоследствие Персевал, разбира се, се доказва като носител едновременно на воински, куртоазни и религиозни ценности (Персевал, Парцифал или Пърсивал Невинния ще стане и един от най-популярните герои на Артуровия цикъл).

В "Ланселот или Рицарят с каруцата" (вж. Кретиен дьо Троа, Ланселот, Рицаря на каруцата. Прев. от старофренски Ст. Бъчваров, В. Маринов, Д. Стефанов. София, 1986) сенешалът Кей оскърбява кралицата с молбата си тъкмо той да бъде неин защитник и се проваля (в следствие на което тя е похитена, тъй като Кей, разбира се, е неспособен да я защити от злодея Мелеаган).

В "Смъртта на Артур" (Вж. Томас Малори. Смъртта на Артур (в 2 т.). Прев. от английски Мария Ранкова. София, 1989) особено типична е ролята на сенешала Кей като словесен антагонист в книга седма (т. 1 на българското издание), когато той се подиграва с младия рицар Гарет и му прикача прякора Бомен, т. е. "Красивите ръце". Разказът за сър Гарет или Бомен у Малори повтаря много от мотивите на прикриване, неопитност и разпознаване на достойния воин. В него словесните антагонисти всъщност са двама - след сенешала Кей (който е ранен от Гарет в единоборство и така за пореден път е наказан за хулите си), воинът получава първо подигравките, а сетне признанието на благородната девойка Линет; тя първоначално смята Гарет за прислужник в кухнята на краля, но след редица подвизи се уверява, че младежът е истински рицар, достоен да се изправи пред враговете й и да освободи Опасния замък от обсада. Реакциите на Гарет към длословията на Кей и на Линет са съвсем различни - като рицар той отвръща на сенешала с копието си, но като носител на куртоазни ценности приема спокойно всички оскърбления от страна на девойката (което е и една от причините тя да признае, че Гарет не може да е обикновен прислужник).

Възможно е в хулите на словесния антагонист да търсим не просто обикновена драматична перипетия или подготовка за изпитанията по пътя на епическия герой. От една страна антропологът може да бъде изкусен да погледне хулите преди тръгване на поход като следа от апотропеен ритуал, имащ за цел да предпази воина от нещастие. От друга страна - като инициация за воинска и мъжка зралост: единствено достойната реакция осигурява правото на участие в похода, опасностите и славата.

Впрочем, функцията на словесния антагонист наистина може да бъде схващана и като тази на открит враг - в ирландската и скандинавската епическа традиция гаврата, отправена от противника може да бъде не по-малко опасна от нападение с оръжие. Друидите, бардовете, скалдовете, жените и даже самите воини могат да отправят обиди, подигравки и проклятия, чиято сила да уязви честта и дори да убие този, за когото са предназначени.

Във всеки случай образите на Терсит, Унферт, Локи, Линет и Кей като словесни антагонисти потвърждават героичния характер на воина-протагонист не само с хулите, но и със собствения си негероичен статус, който рязко контрастира с този на знатния спасител/победител.

------------------------------------------

И понеже тук все пак е фоум, тоест недотам сериозно място, ето го и любимият ми литературен словесен антагонист (впрочем, изцяло съобразен със старинния типаж). Всеки може сам да разпознае източника:

— Право думаш, господарю — обади се бледото старче на подиума. — Няма и пет дни, откакто пристигна скръбната вест, че в Западните предели е загинал син ти Теодред, твоя дясна ръка и Втори воевода на Пределите. На Еомер не можеш да се довериш. Малцина ще останат да пазят стените ти, ако му дадеш власт. А току-що узнахме от Гондор, че Мрачния владетел се е раздвижил на изток. Ето в какъв час е избрал да се завърне тоя скитник. Наистина, защо да си ни добре дошъл, уважаеми Буревестнико? Латспел бих те нарекъл аз, Зловест, а нали поговорката казва: „Зла вест — зъл гост“.

Той мрачно се разсмя и за миг надигна тежките си клепачи, за да стрелне чужденците със злобен поглед.

— Смятат те за мъдър, приятелю Змийски език, и ти несъмнено си могъща опора за господаря си — меко отвърна Гандалф. — Ала има два начина човек да идва със зли вести. Може да е творец на злото, а може и да е от ония, които не досаждат никому и идват само за да помогнат в труден час.

— Така е — каза Змийския език, — но има и трети вид — осквернители на кости, грабители на чуждата мъка, лешояди, тлъстеещи подир битките. Каква помощ си ни донесъл някога, Буревестнико? И каква помощ ни носиш сега? Сам потърси помощ, когато бе тук за последен път. Тогава господарят ти предложи да избереш който кон пожелаеш и да се махаш, а ти смая всички с безочието да избереш Сенкогрив. Болезнено бе това оскърбление за господаря, ала някои си помислиха, че цената не е прекомерна, щом тъй бързо сме те прокудили от страната. Предполагам, че пак ще запееш същата песен — не носиш помощ, а помощ търсиш. Водиш ли хора? Ще ни дадеш ли коне, мечове, копия? Това бих нарекъл помощ, това ни трябва сега. Но кого влачиш подир себе си? Трима парцаливи скитници в сиво, а ти най-дрипав от четиримата!

— Напоследък любезността в двореца ти малка е позападнала, Теоден, син на Тенгел — каза Гандалф. — Нима пратеникът от портата не ти е казал имената на моите спътници? Рядко е посрещал някой от владетелите на Рохан трима подобни гости. Пред прага ти положиха оръжия, достойни за най-могъщия от простосмъртните. Сиви са одеждите им, защото елфи ги облякоха в тях, та през сенките на велики заплахи да стигнат до твоя дом.

— Значи е вярно онова, що съобщи Еомер, че сте в съюз с магьосниците от Златната гора? — каза Змийския език. — Нищо чудно, лукави мрежи се плетат открай време в Дуиморден.

Гимли пристъпи напред, но изведнъж усети как в рамото му се вкопчва десницата на Гандалф и застина като камък.

Сред Дуиморден, в Лориен,

не стъпва от жена роден

и рядко смъртен е видял

светлика, онзи край огрял.

Галадриел! Галадриел!

Чист извор, светлина поел;

звезда във бяла длан сияй,

кристално чист е онзи край

сред Дуиморден, в Лориен

в прекрасния и вечен ден.

Тихичко пропя Гандалф тази песен и изведнъж се преобрази. Отметна дрипавия плащ настрани, изправи се без помощта на жезъла и подхвана с хладен, ясен глас:

— Мъдреците говорят само за онуй, що знаят, Грима, сине на Галмод. А ти си се превърнал в глупава змия. Тъй че мълчи и дръж зад зъбите раздвоения си език. Не съм минал през огън и смърт, за да си подмятам лъжовни слова с някакъв жалък слуга, додето мълнията се изсипе над нас.

Той надигна жезъла. Отекна гръмотевица. Изведнъж секнаха слънчевите лъчи откъм източните прозорци и сякаш нощен мрак обви залата. Огънят помръкна над потъмнялата жарава. Само Гандалф се виждаше, извисен и бял пред почернялото огнище.

В мрака изсъска гласът на Змийския език:

— Не те ли съветвах, господарю, да му отнемеш жезъла? Онзи глупак, Хама, ни е предал!

Избухна ослепителен блясък, като че мълния бе разцепила свода. После всичко замлъкна. Змийския език се просна по очи.

Редактирано Декември 27, 2010 от glishev

[Б.Богданов]

Хм, хм, ъхъ.. .Колегата Глишев винаги успява да ме изненада с интересно четиво. хм.

[КГ125]

Страшна тема! Колегата Глишев наистина ни изненадва ежедневно ))

Удивителното е как трайно се появяват тези антагонисти в различните епоси.. Ще да е основано на вечната човешка психологическа реакция на и към критикарството. В кръвта ни е от зората на цивилизаията, ей

[glishev]

Не е като да съм открил топлата вода. Просто ми е интересно, че "лошковците" се изправят срещу приказните герои не само с гол в ръката нож, а и с критикарство, черен PR и пр.

Между другото, длъжен съм да призная нещо приятно. Пускам, значи, текстчето и в блога си. И в първия коментар някакъв начетен тип отбелязва, че все пак очевидно съм повлиян от Владимир Проп. Това е тя, българската публика. Таман я презреш и тя вземе, че те изненада с нещо неочаквано.

[Last roman]

Не е като да съм открил топлата вода. Просто ми е интересно, че "лошковците" се изправят срещу приказните герои не само с гол в ръката нож, а и с критикарство, черен PR и пр.

и сега е така. А за келтите например се знае, че преди двубой с противник, те не само се хваляели с потекло и подвизи, но и се стараяели чрез насмешки да омаловажат неговите дела, вярвайки, че така разколебан, той ще се бие с по-малка увереност и сила.

[glishev]

Самохвалството, предизвикателствата и обидите срещу противника преди двубой (изобщо обмяната на "любезности") са си част от културата и на ирански, и на келтски, и на германски народи. Такива неща между воини се срещат по всякакви художествени източници, включително и в "Шах-наме" (за "Витяза в тигрова кожа" нямам спомен). Направо са си част от единоборството. В един от предговорите на "Смъртта на Артур" подобна размяна на предизвикателства е изведена почти като уравнение.

Романе, това за келтите по издания на ирландски легенди ли го казваш или по Цезар и Тацит за Галия и Британия?

Редактирано Декември 27, 2010 от glishev

[Last roman]

По скоро у някакъв грък бях го чел, ама ще видя кой точно, че от много вегепростотии ми изскочи името.

[glishev]

Полибий нещо?