Германия против САЩ 1898-1903

[Frujin Assen]

В края на 19 век взаимоотношенията между САЩ и Германската
империя не били от най добрите. Не може да се каже, че двете нации балансирали
на границата на войната, но нейния призрак все пак витаел над водите на тихия и
атлантическия океан.

Причините били прости.
Както САЩ, така и Германия се числели към новите държави, изрядно
закъснели към основната подялба на колониите. Света в края на 19 век вече бил
поделен между лидерите в колониалната надпревара-Великобритания и Франция, и за
новаците в нея останало вече твърде малко места, което от своя страна изостряло
конкуренцията между тях.

През 1887-1889 интересите на САЩ и Германия се сблъскали за
островите Самоа. Прехода от конфронтация в пълномащабна война попречила
природата-катастрофическия циклон на 15 март 1889 извел от строя двете
противостоящи ескадри и по най елементарен начин лишил както германците, така и
американците от военно присъствие в региона.
Но това била само прелюдия към по нататъшно влошаване на отношенията.

По време на испано-американската война Германия приложила
значителни усилия, опитвайки се да изпревари американците и да постави под
контрол бившите испански колонии. Берлин предлагал на Мадрид да изкупи
Филипините и да ги включи в състава на Германската Империя преди да стигнат до
там американските окупационни войски. От този план нищо не излязло, но
изпратената към Филипините германска ескадра успяла за това време съществено да
усложни германо-американските отношения.
Немските кораби игнорирали обявената от американците блокада, не отговаряли
на сигналите и спрели едва след предупредителни изстрели. Немците активно
поддържали национално-освободителното движение на филипинците, доставяли им
оръжие за борба срещу американците, разчитайки, че ако все пак някакси
филипинците изгонят американците, то те сами ще окупират островите.

Всичко това, че колониална война между Германия и САЩ
станала напълно реална, въпреки огромните разстояния които ги разделяли.

През 1897 лейтенанта от кайзермарине Еберхард фон Манти-по
късно официален историограф на германския флот-започнал работа над планове за
военни действия против САЩ, в случиай, че война между тях и Германия все пак
избухне. Макар че, избора на 28 годишен
лейтенант за разработка на план от такъв мащаб изглеждал странен, много
съвременници смятали, че архитект на стратегията бил не някой друг, а неотдавна
назначения за военно-морски секретар адмирал Алфред фон Тирпиц. Преди не много
време Тирпиц се върнал от посещение в Северна Америка, и бил добре осведомен за
ситуацията там. Избора на фон Манти в
качеството му на официален автор трябвало да послужи на адмирала като щит срещу
обвинения в излишен авантюризъм, както и от всякакви политически последствия.

В края на краищата ставало дума за пряк удър по
американската метрополия.

Разработения от фон Манти план първоначално поставял
достатъчно ограничени цели и не планирал излизане извън рамките на напълно
морска война. Съгласно плана германския флот трябвало да се събере в
пристанищата на северно море, и след преминаването на атлантическия океан да
нанесат удар с всички сили по района на Хемптън Роуд в устието на чесапийкския
залив.

В края на 19 век Хемптън-Роудс представлявал най голямата
корабостроителница и военно морски център
на САЩ и по мнението на Манти „най чувствителната точка на американската
отбрана“. Разгромявайки или
принуждавайки да отстъпят американските ВМС, германският флот трябвало да влезе
в Чесапикския залив и интензивна бомбардировка от морето да унищожи основни
стратегически обекти военно морската корабостроителница и арсенала в Норфолк,
огромната корабостроителница в Нюпорт Нюс, а също и други стратегически обекти
в устието на залива. След това друга атака трябвало да бъде проведена против
Портсмут с цел разрушаване на намиращите се там корабостроителници. Разглеждала
се също възможността за удър по залива на Ню Йорк, но след детайлно изучаване
на проблемите фон Манти счел бреговата отбрана на градът за твърде силна за
успешна атака по море.

Цялата операция трябвало да бъде проведена изключително със
силите на корабната артилерия и бомбардиране от морето. Стоварване на десанти-с
изключение на рейдови операции на морската мехота и разузнавателни отряди-не се
предвиждали. След завършване на операцията, когато основните центрове на
американското корабостроене и най голямата военно-морска база на атлантическото
крайбрежие бъдат унищожени, германският
флот трябвало да поддържа блокада на американското крайбрежие и да чака докато
на преговорите американците не се съгласят с устройващи Германия условия за
мир.

Недостатъците на плана били очевидни-изключвайки
бомбардировката от морето и блокадата той не предвиждал каквито и да е активни
действия против американска територия. В случай, че американците не бъдат
деморализирани от атаката (а както показала практиката по скоро няма да бъдат)
и демонстрират желание за продължаване на войната, ситуацията ставала
патова-германския флот нямайки надежни бази и стоянки нямало как да остане
дълго време на американското крайбрежие.

Планът бил предложен на кайзера през есента на 1898, но не
бил утвърден като работна схема за действие.
Главното препятствие бил недостатъка на съвременнни боеспособни кораби в
германския флот. През 1898 бойната линия на германския флот се състояла от
всичко 4 ескадрени миноносеца клас Бранденбург и едва встъпилия в строя Кайзер
Фридрих ІІІ, който даже още не бил сдаден на флота. Съвременни броненосни
крайцери Германия нямала, и даже бронепалубните били малко, значителна част от
флота съставлявали или остарели броненосци построени в 70 те и 80 те години на
19 век или броненосци от бреговата отбрана които не били в състояние да
преплават атлантика.

Във връзка със слабостта на своя флот, кайзера взел решение
да отложи операцията. Испано-американската война на свой ред показала, че
американците не са толкова слаб противник както разчитали германците. Кайзера
възлагал големи надежди на това, че ще успее да изтласка американците от
филипините и без пряка конфронтация, като поддържа местното
национално-освободително движение, но през 1899 американските войски поставили
точка на американо-филипинската война сломявайки съпротивата. Американски контрол бил установен над
Филипините, Гуам, Самоа и Хавайските острови в тихия океан и Пуерто Рико в
карибско море. Също така добилата независимост Куба се оказала в американската
сфера на влияние. На германските планове
да създадът колонии в карибско море бил нанесен тежък удър.

Германия впрочем нямала намерение да се предава. САЩ
установили контрол над бившите испански колонии и нямали намерение да ги
изпускат. Задачата на немското командване
била да разработи ситуация при която американците могат да бъдат разгромени.

През 1899 била разработена втора версия на плана.

Съгласно новия план, основата на удара по САЩ трябвало да стане трансконтинентална десантна
операция. Германския флот от 60 бойни
кораба трябвало да се събере в Кил и да премине атлантическия океан,
съпровождайки конвой от 40-60 транспортни кораба и войскови транспорти. Конвоя
трябвало да достави на американското крайбрежие 75 000 тона въглища-запас
гориво за цялата операция и 100 000 войници (еквивалент на 4 дивизии) с
голямо количество полева артилерия и боеприпаси.

Германските адмирали разчитали, че прехода през атлантика
при средна скорост 6-7 възела ще заеме около 25 дни. Това гарантирало, че
американския флот няма да успее да концентрира всички свои сили за отразяване
на атаката, тъй като на базиращите се в тихия океан американски кораби им бил
нужен месец и половина за да преодолеят разстоянието от сан диего до Норфолк
обхождайки Огнена земя. По този начин кайзермарине получавали прозорец за
действие, при който американските сили в атлантика гарантирано отстъпвали на
германските.

Придвижвайки се към американското крайбрежие и
неутрализирайки (разбивайки в сражение или заставяйки ги да останат в
пристанищата си) американския флот, германската армада трябвало да стовари
двоен десант на брега на северна америка.
Първата точка за десант бил избран полуостров Кейп Код в щата Масачузец,
на изхода на едноименния залив- 40 000 германски войници с голямо
количество полева артилерия трябвало да се стоварят на полуострова и да
развърнат укрепен лагер. След това,
когато войските бъдат приведени в порядък, те трябвало да настъпят с бърз марш
за незабавна атка на разположения на 120 км на североизток Бостън.

Втората група на десанта трябвало да десантира на пясъчната
коса Сенди Хук на входа на залива Ню Йорк. Войската разгърнала се на плацдарма
трябвало да американските брегови укрепления на южния бряг на залива и бързо да
ги неутрализира. След това бойните кораби на кайзермарине трябвало да влязат в
залива на Ню Йорк и да подложат на обстрел Манхатън с едновременно пълномащабно
наземно настъпление на германската пехота.

Основният залог в този план (както и в предишния) се
поставял на психологическия ефект. Германските генерали ясно разбирали пълната
невъзможност за дълга окупация на плацдармове на американска територия против
цялата военна мощ която могат да изправят срещу тях американците. По никакъв
начин Германската империя нямало как да отдели допълнителни резерви без да рискува
безопастността си в европа. В същото време американците могли лесно да
отмобилизират многократно превъзхождащи ги ресурси. Разчитало се, че паниката и ужаса който ще
предизвика нахлуването, а също икономическите загуби от окупацията и
разрушаването на стратегически обекти в Бостън и Ню Йорк ще настрои
американското общество против продължаване на войната.

Планът бил повторно предложен за разглеждане от кайзера през
декември 1900. Германския флот съществено усилен за изминалите две години
считал, че ще успее да изпълни подобна операция (особено отчитайки, че
американския флот неминуемо ще е разделен на две части). Германската армия в
лицето на Алфред фон Шлифен, била настроена много по критически. Разглеждайки
различни аспекти на плана фон Шлифен забелязал, че 100 000 войници е
възможно да се окажат достатъчно за завладяване на Бостън, но ще потрябват
много повече сили за превземането на 3 милионния Ню Йорк. Фон Дейдрих
отбелязал, че фон Шлифен е постъпил много умно, технически съгласявайки се с
плана, но подтиквайки кайзера на мисли за невъзможността за неговото
изпълнение. Самият Вилхелм ІІ отбелязал, че идеята за прехвърляне на войски в
америка непосредствено от Германия не изглежда разумна и предложил Куба да се
използва като промеждутъчна база.

Щателната проверка показала, че германския флот едва едва е
в състояние да прехвърли 100 000 души и плана отново бил върнат за
доработка.

През август 1901 адмирал фон Тирпиц изпратил Хуберт фон
Рубер-Паушвиц военноморско аташе при
германското посолство във Вашингтон със секретно задание да изучи
предполагаемите места за стоварване на десанта. Разглеждайки Кейп-Код, Паушвиц
счел местността непригодна за разгръщане на десант заради многочислените
плитчини, затрудняващи големите кораби и не позволяващи на корабната артилерия
да поддържа десанта.

Вместо това Паушвиц предложил за десант участъка в
Мономет-Пойнт, щата Масачузец. Брегът бил удобен за десантиране, а дълбочината
позволявала големи военни кораби на фарватера да поддържат войските на брега
със своята артилерия. Близките хълмове,
които се предполагало да се заемат от първата вълна на десанта позволявали
успешно да се защитава брегът от очакваните американски контраатаки, и да се
разгърнат сили да настъпление на Бостън отдалечен на 72 км.

Освен това на фон Паушвиц му се отдало чрез немското
разузнаване да се снабди с доклада на капитан Чарлз Траян от ВМФ на САЩ за
бреговата отбрана на американското крайбрежие. В доклада се казвало, че района
на Мономет Пойнт предстаовлява значителна заплаха поради възможността за
безпрепятствен десант който би заплашил Бостън. Макар от текста на доклада да
можело да се предположи, че скоро американците ще вземат мерки за защита на
района, все пак се потвърждавала правилният избор на германските стратези.

Отново преработеният план бил предложен на вниманието на
кайзера през 1903. Този път, като първи стадий на плана се предполагал десант
на Куба или Пуерто Рико, с цел заемането им и използването като промеждутъчна
база. И двете територии се разчитало да
бъдат овладяни с незначителни сили.
Основните германски войски трябвало да се развърнат на тези плацдарми и
след кратък отдих и възстановяване на силите да нанесат удър по САЩ.

Основният удър се планирало да се нанесе по Бостън. От атака
над Ню Йорк се отказали. Немските войски трябвало да стъпят на американска земя
в Мономет Пойнт и Рокпойнт (64 км от Бостън) и да започнат настъпление от две
направления. Снабдяването на войските се предполагало да се изпълнява от охранявани
от флота конвои от Куба и Пуерто Рико, където трябвало да се развърнат
снабдителни бази. На Пуерто Рико
трябвало да се разположи основната част от флота, която да държи под наблюдение
панамския канал и да застрашава прехода
на американския флот идващ от Сан Диего.

Фон Манти е записал в своите коментари към плана „Източното
крайбрежие, това е сърцето на америка и нейният най уязвим район.

През 1903 под ръководството на кайзер Вилхелм планът бил
завършен. Обаче Бушел бил настроен към
него критически. По негово мнение той
можел да се осъществи само ако бъдат спазени две основни условия

1 Отсъствие на заплаха от голяма война с германско участие в
Европа

2 Запазване на настоящата военна слабост на САЩ

Но нито едното нито другото условие можело да се изпълнят.
Положението в Европа непрекъснато се влошавало.
Великобритания и Франция подписали съюзен договор, насочен против
Германия. Обезпокоена от агресивната германска политика Русия все по здраво на
своя съюз с Франция. В тази ситуация, вероятността че на Германия ще и се освободят ръцете за борба
с САЩ изглеждала нереална.

Военната машина на САЩ се усилвала стремително.
Американският флот непрекъснато увеличавал своите размери и практически не
отстъпвал на германския, превъзхождайки го в ред области. По време на кризата във Венецуела през 1903
американците ясно дали да се разбере, че няма да се спрат пред война, за да не
позволят на която и да е европейска държава да не усили своето влияние в
западното полукълбо. При тези разчети ставало ясно, че американците няма да се
уплашат и няма да се уплашат от война и следователно всеки конфликт с тях щял
да се затегне.

Това решило всичко. Германската империя не можела да си
позволи да постави сред своите врагове и САЩ. През 1906 по заповед на кайзера
планът за нападение над САЩ бил снет от разработка и отправен в архива.

СЪОТНОШЕНИЕ НА СИЛИТЕ

През 1898, когато първият план за нахлуване бил представен
на Вилхелм ІІ, и американския и немския флот се намирали всъщност в начален
стадий на създаване. Нито Германия, нито САЩ в това време не се отнасяли към
водещите държави, и техните военно-морски сили включвали само неголямо
количество съвременни военни кораби.

Основа на германския флот съставлявали четири построени в
началото на 90 те ескадрени броненосеца клас „Бранденбург“. Това били
единствените напълно съвременни кораби в германския флот. Построените под
френско влияние на френската корабостроителна школа, те имали твърде тесен
броневи пояс около ватерлинията с дебелина от 300 до 400 мм. Два броненосеца
имали пояси от харлеевска стомана, за останалите два стоманата не стигнала и
били защитени от по несъвършенна стомманено-никелова композитна броня. Тяхното
въоражеуние се състояло от шест 280 мм оръдия в три здвоени барбатни установки,
разположени в диаметрална плоскост и открита батарея от 16 броя 105 мм и 88 мм
скорострелни оръдия. Макар тези броненосци да имали добра мореходност и мощно
тежко въоражение, но по мерките на 90 те, те били вече малко поостарели,
техните 280 мм оръдия имали малка скорострелност (1-2 изстрела в минута,
презареждане само в диаметрална плоскост), а защитеността на цялата артилерия
била неудволетворителна.

Съвременни броненосни крайцери в германския флот нямало,
неговите броненосни крайцери били дефакто преквалифицирани казематни и
батарейни броненосци от 60 те и 70 те години, слабо въоражени и недостатъчно защитени.

Бронепалубните крайцери
германския флот имал осем, с
водоизмещение около 5000 тона и с преимуществено въоръжение от 150 мм оръдие.
Съвременни мореходни миноносци, способни за преход през атлантика немците
нямали (макар някое количество миноносци можели да бъдат доставени на буксир
или за по малките кораби превозени на борда на по големите броненосци.

Американския флот на този момент имали в своя състав пет
ескадрени броненосеца. Първият от тях бил Тексас, барбетен кораб втори клас,
въоражен с две 305 мм оръдия в две диалонални барбетни установки. Построен по
европейски стандарти, той се считал остарял като концепция и имал
неудволетворителна защитеност.

Основната линия на американския флот съставлявали три
броненосеца клас Индиана и един броненосец клас Айова. Това били оригинални
конструкции низкобортови кораби, при констроирането на които бил отдаден
приоритет на въоражението и броневата защита.
Индиана били въоражени с четири 330 мм оръдия на димен барут (Айова
носела по съвременни 305 мм оръдия), поставени в две броневи куполи и твърде
мощна спомагателна батарея от 203 мм оръдия (също куполни) и 152 мм оръдия в
бронирани каземати. Бронировката била хареевска, цитаделна схема, дебелина от
457мм до 102 мм.

Също така американският флот можел да задейства (поне в
крайбрежните води) 6 големи монитора-Пуритън, четири от клас Амфитрит и
Монтерей-въоражени с 300 мм и 250 мм оръдия във въртящи се бронирани
куполи. По голямата част от тях били
модернизирани (всъщност построени наново) монитори от времето на гражданската
война. Скоростта им не била голяма, а мореходността в краен случай позволявала
окоански рейдове.

В състава на американския флот също така влизали два броненосни
крайцера, въоражени с мощна 203 мм артилерия и имащи броневи пояс с дебелина до
76 мм. Бронепалубни и небронирани крайцери в ъв флота имало 10, при това 4 от
тях били въоражени с 203 мм оръдия превъзкождащи немските. Американския флот
също така имал 16 съвременни миноноасеца, развиващи до 21-23 възела.

Като цяло армериканския и германския флотове били в
достатъчна степен съпоставими за да не е ясен изхода от сражението. Макар
американския флот да бил разсредоточен на два океана, все пак основната част се
намирала в атлантическия. Освен това, отстъпвайки числено американските
военно-морски сили съществено превъзхождали немските по възможности за
базиране.

АМЕРИКАНСКОТО ПРОТИВОДЕЙСТВИЕ

Американците не знаели нищо за германските планове. Но това
не значело, че те не се готвили за война с Германия и не разглеждали
вероятността от германско нападение.

В цветните военни планове на САЩ, Германия била отбелязана
като черния. Съответния план разглеждал ситуация при която по силата на някакви
причини Германия ще получи достъп до колониални владения на други европейски
държави в карибско море (например при съюз или успешна за Германия европейска
война) и ще ги използва като предна база за нападение над САЩ.

Планът предвиждал, че германския флот ще има поне в началото превес на силите в
северния атлантик. Затова американците основно залагали на леките сили. С помощтта на активно мириране, атаки на
миноносци и използване на подводници американците разчитали да затруднят
оперирането на германския флот от неговите предни бази и да спечелят време за
прехвърляне на сили от тихия океан.
Американските тежки кораби трябвало да се концентрират в нова англия и
да се готвят за решително сражение, ако немците се опитат да атакуват
американското крайбрежие.

Планът се допълвал и усъвършенствал оставайки работен чак до 1918, когато
компиенското примирие и самопотопяването на германския флот в Скапа Флоу
ефективно изсключило Германия от числото на потенциални врагове на САЩ.

Редактирано Юни 25, 2013 от Frujin Assen

[kramer]

Планът на фон Манти може да бъде разгледан като някакъв план в случай на война заради Филипините.

По-нататък вече става въпрос за неговото доразвиване, от което става ясна несъстоятелността на десант в Америка, поради и което е "канселиран" .