Краят на цикъла - Юлий Евола

**Zara Thustra** · Август 14, 2022

Юлий Евола

Барон Джулио Чезаре Андреа Евола (19 май 1898 – 11 юни 1974), познат още и като Юлий Евола, е италиански философ, езотерик, автор, художник, поет, политически активист, войник и перениалистки традиционалист. Макар Евола да е енциклопедист, занимаващ се в най-различни сфери през целия си живот, той е предимно известен с литературната си кариера, благодарение на която затвърждава завета си на влиятелен интелектуалец. Идеалите и духовните ценности на Евола, които той определя като аристократични, мъжествени, традиционалистки, героични и реакционерски често влизат в противоречие с общоприетите либерални и демократични норми, а понякога дори надминават и радикализма на определени исторически доктрини.

Евола смята, че в момента човечеството се намира в Кали юга, Тъмната епоха на необуздания материалистически апетит, духовното забвение и колективния разврат. За да се опълчи на това и да призове едно изначално възраждане, Евола представя своя свят на Традицията. Затвърдилата се трилогия сред трудовете на Евола обикновено се смята тази, която включва „Бунт срещу модерния свят“, „Мъже сред развалините“ и „Яздене на тигъра“. Според един академик: „Мисълта на Евола може да се определи като една от най-радикалните и консистентни антиегалитарни, антилиберални, антидемократични и антипопулярни системи на 20-ти век“. Голяма част от теориите и писанията на Евола засягат спиритуализма и мистицизма, или най-общо казано вътрешния живот. Той написва книги на теми херметизъм, сексуална метафизика, тантра, будизъм, даоизъм, планинарство, Свещения Граал, естество и история на цивилизациите, упадък и най-различни философски и религиозни Традиции, занимаващи се както с класическото, така и с ориенталското.

Макар и никога да не е член на Националната фашистка партия и никога да не използва съответния термин при описване на възгледите си, Евола възприема позицията си на интелектуалец, симпатизиращ на десничарството, който вижда потенциал в движението и който желае чрез критиката да насочи или реформира грешките му в посока на неговите разбирания. Сред успехите му е този на расовите закони; застъпничеството му на идеята на духовното възприемане на расата спечелва дебата в Италия срещу популярната в Германия концепция на материалистическия редукционизъм. След Втората световна война много групи на радикалния традиционализъм, новото дясно, революционерския консерватизъм, фашизма и третата позиция черпят вдъхновение от него.

„Бунт срещу модерния свят“

В това, което мнозина считат за неговия шедьовър, Евола съпоставя белезите на модерния свят с тези на традиционните общества, от политиката и институциите до схващанията за живота и смъртта. „Няма по-абсурдна идея от идеята за прогреса, която, заедно с изхождащото й схващане за превъзходството на модерната цивилизация, си създаде едно свое собствено ‘позитивно’ алиби чрез фалшифицирането на историята, вменяването на определени вредни митове у хората и самопровъзгласяването й за суверен насред кръстопътя на плебейската идеология, от която тя произлиза. За да разберем както духа на Традицията, така и нейната антитеза, а именно модерната цивилизация, е нужно да започнем с фундаменталната доктрина на двете същности. Според тази доктрина съществува както физичен ред на нещата, така и метафизичен такъв; съществува както смъртната същност, така и безсмъртната такава, както превъзхождащият свят на ‘неизменчивостта’, така и подчиненият й такъв на ‘изменчивостта’. В най-общ смисъл, има както видим и осезаем свят, така и изначален и превъзхождащ го невидим и неосезаем свят, който е основата, източникът и истинският живот на първия.“ - От Глава 1.

С нетрепващ поглед и непоклатима стремглавост Юлий Евола анализира духовната и културна болест в сърцето на Западната цивилизация и всичко онова, което се определя като прогрес в модерния свят. Като една упорита муха Евола не пожалва никого и нищо в своето изследване на това, което сме изгубили, както и на посоката, по която сме поели. На места пророческа и провокативна, „Бунт срещу модерния свят“ начертава една проницателна метафизика на историята и демонстрира как и защо сме изгубили връзка с трансцедентното измерение на битието. Бунтът, към който призовава Евола няма нищо общо с познатите възгласи на либералите или консерваторите. Неговите критики не се спират само до изобличаването на безмозъчната консуматорска природа, настъплението на прогреса, възходът на демокрацията или доминацията на неподправения индивидуализъм, въпреки че тези и други теми също попадат под неговото внимание. По-скоро той се опитва да проследи из времето и пространството далечните причини и процеси, повлияли негативно върху онова, което той смята за по-висши ценности, идеали, възгледи и поведенчески норми—а именно светът на Традицията—които стоят в основата на Западната цивилизация и които са описани в митовете и свещената литература на индоевропейците. Съгласявайки се с хиндуистките философи, че историята е един кръговрат от огромни цикли и че в момента се намираме в Кали юга, ерата на упадъка и разврата, Евола определя бунта като единствения логичен отговор за онези, които се опитват да се противопоставят на материализма и ритуализираното безсмислие на живота през 20-ти век. Чрез всеобхватно разглеждане на структурите, митовете, вероизповеданията и духовните традиции на основната Западна цивилизация, авторът сравнява белезите на модерния свят с тези на традиционните общества. Сред засегнатите области са политиката, законодателството, възходът и падението на империите, историята на Църквата, доктрината на двете същности, животът и смъртта, обществените институции и кастовата система, недостатъците на расовите теории, капитализма и комунизма, взаимоотношенията между половете и какво значи да си воин. Във всяка една посока Евола предизвиква най-съкровените възгледи на читателя относно фундаменталните аспекти на модерния живот.

Глава 37, Краят на цикъла¹

Русия

Струва си обаче да се разгледат някои черти на Болшевишката революция. В тази революция присъстваха много малко от онези романтични, бурни, хаотични и ирационални оттенъци, с които други революции се характеризираха, особено френската; напротив, тя беше интелигентно планирана и отлично изпълнена. Самият Ленин до последно изучаваше проблема с пролетарските революции като един математик, опитващ се да реши сложна математическа задача, всеобхватно анализирайки всичките й детайли по един концентриран и прозрачен начин. Веднъж той бе цитиран да казва: „В една революционерска кауза не е нужно да има мъченици и герои; това, от което се нуждае революцията е по-скоро трезва логика и железен юмрук. Нашата задача не е да принизим революцията до нивото на аматьора, а да превърнем аматьора в революционер.“ Редом до този възглед стоят дейностите на Троцки, според който разковничето на въстанието и метежа не са масите и народът, а по-скоро методът на вербуване на специализирани и добре координирани екипи².

У лидерите на Болшевишката революция може да се открие една безмилостна идеологическа взаимосвързаност. Тези хора бяха напълно безразлични към практическите последствия и безбройните катастрофи, които бяха произлезли в резултат на прилагането на абстрактни принципи; за тях не съществуваше такова нещо като „човек“. Може дори да се каже, че в болшевизма определени природни сили се бяха одушевили в тази група от хора, които успяха да комбинират присъщата на един фанатик яростна концентрация с присъщите на един експерт остра логика, метод и съсредоточеност върху най-ефективните средства.

Въстанието на масите в рамките на древната Руска империя, както и режимът на терора, целящ безмилостно да изкорени всичко свързано с управляващите класи, се бе осъществило едва във втората фаза, задействана от тези лидери и поддържана в предварително установени граници.

Друга характерна черта е установената продължителност на властта и терора, тъй като за разлика от предишните революции, които почти винаги се отърваха от контрола на онези, които ги започваха и по този начин накрая поглъщаха „чедата“ им, в Русия такова нещо почти нямаше. Въпреки че, придържайки се към логиката си, Червената революция не се подвоуми да елиминира или премахне онези болшевики, които бяха посмели да се отклонят от зададената траектория и въпреки че тя не зачиташе индивида и прилагаше безскрупулни методи за елиминирането му, в ядрото на революцията така и не се наблюдаваха значителни кризи или сътресения. Това наистина е една характерна, но също така и злокобна черта; тя предзнаменува една ера, в която силите на мрака вече няма да работят зад кулисите, а на открито, намирайки най-подходящата си одушевеност в същества, в които демонизмът се съюзява с трезвия интелект, метода и силната воля за власт. Този тип феномен е винаги една от най-изтъкващите характеристики на терминалната точка на всеки цикъл.

Относно комунистическата идея всеки, който забравя, че в комунизма има две истини, е вероятно да бъде подведен. Първата „езотерична“ истина има догматичен и неизменчив характер, тя съответства на основните доктрини на революцията и е формулирана в писанията и директивите на ранния болшевишки период. Втората е изменчивата и „реалистична“ истина, която се изковава на момента, често в очевидна противоположност с първата истина, и която се характеризира с последващи компромиси с идеите на „буржоазния“ свят (напр. патриотичната идея, облекчаването на колективизирането на частната собственост, славянския мит и т.н.). Проявленията на тази втора истина обикновено се оставят настрана в момента, в който те изпълнят тактическата си крайна цел; те са само инструмент, служещ на първата истина. Следователно онези, които попадат в този капан и смятат, че болшевизмът е нещо отминало, че той е еволюирал и че предстои да приеме нормални форми на правителствени и международни отношения, са наистина наивни.

И все пак, човек не бива да се лъже и за първата истина; марксисткият икономически мит не е основният й елемент. Основният й елемент е отричането на всяка една духовна и трансцедентна ценност; философията и социологията на историческия материализъм са само проявления на това отричане, от което те произлизат, а не обратното, като съответстващата комунистическа практика е единият от многото систематично прилагани методи за неговото осъществяване. Така по този начин може да се стигне до едно повратно последствие, ако този път то се следва до самия му край, а именно интеграцията или, по-точно казано, дезинтеграцията на отделния индивид в т.нар. колектив, който е върховният господар. Елиминирането на всяка една ценност на автономна личност у човека, както и на всичко, което би могло да представлява някакъв интерес, неотговарящ на нуждите на колективността, е важна цел в комунистическия свят. По-конкретно, механизирането, дизинтелектуализирането и рационализирането на всяка една дейност във всяка една степен са средствата, използвани за тази цел, а не неща, които, както в последната европейска цивилизация, се възприемат като омразни и пасивно изтърпявани последствия на фатални процеси. В момента, в който всички сфери се ограничат в рамките на икономиката, машината става центърът на едно ново месианско обещание и така рационализацията започва да се възприема като единия от методите за елиминирането на „остатъците“ и „индивидуалистичните неогладени ръбове“, наследени от „буржоазната ера“.

В СССР премахването на частната собственост и бизнес, което заляга като основна идея в базисните доктрини на комунизма и която остава незасегната от най-различните обстоятелствени изменения, представлява само една част от постигането на крайната цел. Целта е реализирането на колективния човек и радикалния материализъм във всяка една сфера, съпътствани от очевидна диспропорционалност по отношение на всичко, което би могло да произлезе от всякакъв икономически мит. За комунистическата система е типично „аз-ът“, „душата“ и идеята на „моето“ да се възприемат като буржоазни илюзии и предубеждения, фиксирани идеи, както и като принципите на злото и безредиците, от които една адекватна, реалистична култура и педагогика следва да освободят човека, живеещ в новата марксистко-ленинска цивилизация. Именно по този начин се постига елиминирането на всякакви индивидуалистични, либертариански, хуманистки и романтични заблуди, присъщи на фазата, която по-рано бях нарекъл „Западен реализъм“. Има една известна реплика на Зиновиев: „Във всеки един интелектуалец аз виждам враг на съветската власт“. Намерението изкуството да бъде превърнато в изкуство на масите, да спре да извършва „психоанализи“ и да спре да се занимава с личните проблеми на отделните индивиди, както и да спре да задоволява паразитните привилегировани класове под формата на индивидуални произведения е добре известно. Тук целта е изкуството да бъде деперсонализирано и да бъде превърнато в „могъщ чук, който да подбужда работническата класа към действие“. Комунистическите власти отричат твърдението, че науката може да се разграничи от политиката—т.е. от комунистическата идея като формираща сила—и в същото време да остане „обективна“, виждайки в това действие опасно „контрареволюционерско“ отклонение. Пример за този манталитет е случаят с Василиев³ и другите биолози, които бяха пратени в Сибир, тъй като поддържаната от тях генна теория, която признава факторите на „наследствеността“ и „вътрешната предразположеност“ и възприема човека като нещо различно от една аморфна субстанция, оформяща се според влияещите процеси на околната среда, точно както смята и марксизмът, не отговаряше на централната идея на комунизма. Комунизмът взима най-радикалните теории на еволюционния материализъм и социологическата наука на западната мисъл и ги превръща в догма и „официална позиция на държавата“, в резултат на което се наблюдава промиване на мозъците на новите поколения и допринасяне за насърчаването на даден манталитет. Вече се знае достатъчно за антирелигиозната кампания в СССР, чиято същност обаче не е атеистична, а направо контрарелигиозна; второто разкрива истинската природа на горепосочения болшевизъм, който по този начин организира най-ефективните средства за елиминирането на тази страшна болест на западния човек, а именно „вярата“ и нуждата „да вярваш“, превърнали се в заместители за него в момента, в който връзката му със суперсвета⁴ бе изгубена. По същия начин се започва и „превъзпитаване на чувствата“, за да може капризите на „буржоазния човек“, сантиментализмът и обсесията му с еротизма и страстите най-накрая да бъдат елиминирани. След като социалните класи са приравнени и само налаганите от технокрацията и тоталитарния апарат разпоредби остават на почит, накрая дори и половете са приравнени; пълната равнопоставеност между жените и мъжете започва да се налага във всяка една сфера, тъй като единият от идеалите на комунизма е премахването на различията между мъжете и жените, които оттук насетне вече би следвало да се смятат за „другари“. Така дори и семейството започва да се гледа с лошо око, не само по отношение на значението му във „времената на геройското право“, но и в каквото е останало от него в буржоазния период. Така наречените ЗАГС (регистрационни ведомства за документи на гражданския статус) представляваха типичната промяна в тази посока. Всеизвестен факт е, че в СССР образованието е изцяло в ръцете на държавата, за да може по този начин детето да се научи да предпочита „колективния“ живот пред този на семейството.

Според първата Конституция на СССР всеки чужденец, който е пролетарски работник, автоматично се възприема за член на Съветския съюз, докато всеки руснак, който не е пролетарски работник, се отлъчва от този съюз, денатурализира се и се обявява за пария без никакви права⁵. Според стриктната комунистическа доктрина Русия не е нищо повече от страната, в която световната революция на Четвъртата каста⁶ е триумфирала и в която за първи път е организирана с цел разпространението й. В допълнение на мистицизма на колективността, руският народ обикновено се свързва и с объркания си месиански импулс, произтичащ от самоопределението му като богопомазан народ, чиято предначертана мисия е универсалното изкупление. Всичко това бе разработено в изкривена форма и осъвременено в рамките на марксистката терминология: а именно, че Бог се е трансформирал в материализирания и колективизирания човек и че „богопомазаният народ“ е призван да опита да наложи цивилизацията си по тази земя чрез всякакви налични методи. Последвалото облекчение на екстремистката версия на тази теза, демонстрирано от анатемосването на троцкизма, не бе достатъчно обаче СССР да спре да си мисли, че има правото, дори и задължението, да се намесва навсякъде по света и да подкрепя комунистическата кауза.

От историческа гледна точка по време на сталинската фаза митът за „революцията“ в по-стария смисъл на думата, който винаги се е свързвал с хаос и безредици, е вече нещо отминало; започва да се следва една нова форма на обществен строй само и единство посредством тоталитаризма. Обществото се превръща в машина, която има само един двигател, а именно комунистическата държава. В тази машина, за която цената на човешкия живот е нула и в която са позволени всякакви безчинства, човекът не е нищо повече от един лост или зъбно колело, като в момента, в който той реши да й се противопостави, механизмът на тази машина го отнася и разбива на парчета. Материята и духът се обединяват чрез всеобщи усилия и по този начин СССР придобива вид на един блок, който не позволява нищо да съществува извън него; блок, който е едновременно и държава, и тръст, и църква, както и политическа, идеологическа и икономическо-индустриална система. Идеалът на свръхдържавата е именно тази злокобна инверсия на органичния традиционен идеал.

Казано в най-общи линии, в съветския комунистически идеал има определени аспекти, в които действат някои особени форми на аскетизма или катарзиса, които подпомагат постигането на радикалното преодоляване на индивидуалистичните и хуманистични елементи и завръщането към принципите на абсолютна реалност и безличие; това преодоляване обаче е обърнато с краката нагоре, с други думи, то не е насочено нагоре, а надолу; не към свръхчовека, а към подличностното; не към органичното, а към механичното; не към духовното освобождение, а към тоталното обществено поробване.

Практически няма особено значение, ако примитивността на голямата аномална маса, съставляваща СССР, в който всякакви расово превъзхождащи елементи са елиминирани посредством масовите чистки, забави за неопределен период от време ефективното формиране на „новия човек“ и „съветския човек“. Посоката е вече зададена. Терминалният мит на света на Четвъртата каста вече навлезе в решителната си фаза и на нейно разположение е най-голямата концентрация на власт в света; тази власт е щабът на всички организирани действия, било то открити или скрити, целящ подбуждането на международните маси и цветнокожите народи.

Америка

Въпреки че, според думите на Ленин, болшевизмът вижда у римския и германския свят „най-голямото препятствие пред идването на новия човек“ и въпреки че, възползвайки се от слепотата на демократичните нации, които желаеха да поведат „кръстоносен поход“ срещу силите на Тристранния пакт, той успя да елиминира този свят и да промени посоката на европейската съдба, като идеология той винаги е смятал Америка за обетована земя. С погиването на старите богове последствията от превъзнасянето на техническия и механичен идеал дадоха началото на нещо като „култ към Америка“. От известно време „Революционерската буря на Съветска Русия трябва да навлезе в мирния американски живот“ и „Задачата на новата пролетарска Русия е да забърза вече действащата в Америка механизация и да я принесе във всяка една сфера“ са официалните директиви. Именно в тази връзка Гастев⁷ бе провъзгласил „свръхамериканизма“, а поетът Маяковски⁸ възхваляваше Чикаго, „електро-динамо-механическият метрополис“, в неговата колективистка ода⁹. Очевидно тук омразната Америка като крепостта на „капиталистическия империализъм“ бе отишла на заден фон, докато онази Америка като цивилизация на машината, количеството и технокрацията бе изведена на преден фон. Други съвместимости, които далеч не са повърхностни, могат да се открият и в елементите, взети от няколко други области.

Какви и колко са различията между Русия и Америка от етническа, историческа и темпераментна гледна точка е добре известно и не изисква допълнителни примери. Тези различия обаче са безсилни пред един фундаментален факт; аспекти от един определен „идеал“, който в болшевизма или не съществува, или се налага с груби методи са вече почти спонтанно реализирани в Америка до такава степен, че този идеал успя да придобие естествен и явен характер. По този начин, в един много по-обширен контекст отвъд собствените му представи, пророчеството на Енгелс е вече изпълнено, а именно, че светът на капитализма е този, който ще проправи пътя към Четвъртата каста.

През фундаменталната призма, през която тя възприема живота и света Америка също успя да създаде една „цивилизация“, която е директна противоположност на древната европейска традиция. Тя въведе религията на практиката и продуктивността; тя зададе стремежа към печалбата и голямото индустриално производство и постави механичните, видими и количествени постижения над всякакви други интереси. Тя успя да генерира едно бездушно величие от чисто технологично и колективно естество, което не може да се подкрепи от никаква трансцедентност, вътрешна светлина и истинска духовност. Америка противопостави и възприемането на човека като съвкупност от личностни качества в една органична система с възприемането му като просто един инструмент на производството и материалната продуктивност в един конформистки обществен конгломерат.

За разлика от човекът на масите, мистично живеещ в подпочвата на славянската раса, който изиграва важна роля във формирането на съветския комунистически манталитет (единствената съвременна черта е контекстът, в който той осъществява рационалната си инкарнация в рамките на една вездесъща политическа структура), в Америка този феномен произлиза от една непоклатима целеустременост, посредством която човекът, който се е откъснал от духовния свят и който се стреми само и единствено към временно величие и който отдавна е преодолял всякакви индивидуалистични илюзии, спира да принадлежи на себе си и се превръща в една брънка, зависима на един организъм, който е извън неговия контрол и който го изменя по най-различни начини. Идеалът на материалното завоевание, което се свързва с доброто здравословно състояние и физическия „просперитет“, определя трансформациите и отблъскващите черти, които дефинират Америка.

Бе правилно посочено, че:

„В стремежа си към трупането на богатства и власт, Америка изостави оста на свободата и вместо това започна да се върти около тази на продуктивността… Всички енергии, включително и тези, свързани с идеалите и религията, водят към същата продуктивна цел: в момента ние се намираме в присъствието на едно продуктивно общество, почти една теокрация на продуктивността, което все повече започва да набляга на производството на неща вместо на хора, или на хора, но само под формата на по-ефективни работници…

В Съединените щати се наблюдава един особен мистицизъм около върховните права на общността. Човешкото същество, превърнато в средство вместо в цел, приема ролята си на „брънка в машината“, без да спре и да помисли дори за секунда, че по този начин той може би се омаловажава… Именно така един вид колективизъм, желан от елитите и безкритично приеман от масите, скрито започва да подкопава автономността на човека и стриктно започва да пренасочва действията му, по този начин затвърждавайки абдикацията му без той дори да го осъзнава… Така и не последваха никакви протести и никакви реакции на огромните американски маси срещу колективната тирания. Те свободно приемат това като нещо естествено и почти като нещо практично¹⁰.“

Въз основа на това възникват същите проявления, тъй като дори и в по-общата културна сфера се наблюдава една наложителна и спонтанна връзка с принципите, оформящи съветския свят.

Макар вероятността интелектуалната култура да бъде забранена в Америка да е все още малка, тя със сигурност подхранва едно инстинктивно безразличие към нея и то до такава степен, че интелигентността вече не е инструмент за нещо практично, а почти се смята за някакъв лукс, от който онези, поставили си сериозни цели (като например „бързото забогатяване“, „доброволческата работа“ и най-разнообразни кампании и лобита, чрез които да даде гласност на най-различни социални проблеми), не бива да се възползват. Най-общо казано, докато в САЩ мъжете работят, жените се занимават с „духовни проблеми“; оттам и големият процент жени, членуващи в безброй секти и общества, в които спиритуализмът, психоанализата и долнопробните копия на източните доктрини са примесени с хуманитаризма, феминизма и сантиментализма, както и със социалните версии на пуританството и сциентизма—все неща, които най-точно отразяват американското разбиране за „духовност“. А когато Америка успее да се сдобие с някои представители и произведения на древноевропейската култура чрез долара си, които да задоволят горния слой на Третата каста, истинският център се измества другаде. В Америка изобретателят, открил някакъв нов инструмент, който подобрява производството, винаги ще се радва на по-голямо обществено одобрение и признание от традиционния тип интелектуалец; нещо повече, всичко, което е печалба, реалност или действие в материалния смисъл на думата винаги ще се цени повече от всичко произлизащо от един аристократичен благороден род. Въпреки че, за разлика от комунизма, древната философия не е официално забранена в Америка, тя все пак успя да постигне нещо по-добро; посредством един човек на име Уилиям Джеймс¹¹ тя стигна до заключението, че в случая полезното е критерият за истината, както и че стойността на всяка концепция, дори и метафизичната, трябва да се измерва според практическата й ефикасност, която в контекста на американския манталитет винаги означава „социоикономическа ефикасност“. Сред по-присъщите на американската цивилизация черти е т.нар. прагматизъм; други такива са теориите на Дюи¹²и т.нар. поведенчество, последното бивайки пряко отражение на теориите, произлезли от изследванията на Павлов¹³ относно условните рефлекси; тя напълно изключва съществуването на „аз-а“ и на жизненоважния принцип, наречен „съзнание“. От последствията на тази типично „демократична“ теория следва, че всеки човек може да бъде каквото си поиска, стига да му бъде предоставено нужното обучение и педагогика; с други думи, човекът сам по себе си е една безформена и уязвима субстанция, точно както го възприема и комунизмът в случаите, в които за него генната теория на заложените качества, развита в областта на биологията, е антиреволюционерска и антимарксистка. Влиянието, което рекламата оказва в САЩ може да се обясни с вътрешното непостоянство и пасивност на американската душа, която в много от случаите демонстрира двуизмерните черти на пубертета, отколкото тези на младостта.

Съветският комунизъм официално изповядва атеизма. Америка не прибягва чак до такива крайности, и все пак без да го осъзнава и често мислейки си точно обратното, тя върви в посока, в която не остава нищо от религиозното католическо значение. Вече дискутирах до какво е сведена религиозността в протестантството; в момента, в който се отхвърлят принципите на властта и йерархията и религиозността се отърве от метафизичния интерес, догмите, ритуалите, символите и тайнствата, тя се превръща в един морализъм, който в пуританските англосаксонски страни и особено в Америка се използва в услуга на конформистката колективност.

Зигфрид правилно бе изтъкнал, че „единствената истинска американска религия е калвинизмът, според чието схващане не индивидът е истинската клетка на обществения организъм, а общността“, в която всички смятат богатството за някакво божествено призвание. Следователно „разграничението между религиозната амбиция и стремежът към трупането на богатства става трудно… Смята се за нещо морално, дори и за желателно, когато религиозният дух се превърне във фактор на социалния прогрес и на икономическото развитие“¹⁴. Оттам следва и възприемането на традиционните добродетели, нужни за постигането на каквато и да е свръхестествена цел, като ненужни и дори вредни. За типичния американец отшелникът е човек, който си губи времето и то само в случаите, в които обществото не го презира като паразит; героят пък, в древния смисъл на думата, се смята за някакъв фанатик или лунатик, който трябва да бъде неутрализиран чрез пацифизъм и хуманитаризъм, докато фанатичният пуритански моралист е заобграден от ярка аура.

Нима всичко това не се припокрива с предложението на Ленин да остракира „всеки един мироглед, който е свръхестествен или чужд на класовите интереси“ и да заличи като някоя заразна болест всичко свързано с независимата духовност? Нима технократичната идеология не се заражда измежду редиците на секуларизираните и всемогъщи мъже както в Америка, така и в Русия^15?

Нека да размишляваме върху следното. Посредством Новата икономическа политика (НИП) в Русия частният капитализъм бе премахнат само за да бъде заменен от държавния капитализъм; вторият представлява централизиран капитализъм, без видимото участие на капиталисти в него, който се заема с грандомански, но безнадеждни начинания. На теория всеки съветски гражданин е едновременно и работник, и инвеститор в една всеобятна социалистическа държава. Поради практически причини обаче той е инвеститор, който никога не получава дивиденти; като изключим това, което му се дава, за да преживява, плодовете на труда му ги обира партията, която от своя страна ги инвестира в други компании и индустрии, без да позволява прекъсване на циркулацията им и попадането им в нечий джоб. В резултат на това се наблюдава едно нарастване на властта на колективния човек, независимо че тя допринася също и за плановете за световна революция и подривна дейност. Нека си припомним какво беше казано за ролята на аскетизма в капитализма (един типично американски феномен), както и за богатството, което в Америка вместо да е крайната цел на човешкия труд и начинът на демонстриране на величие отвъд всякакви икономически блага, се превръща в средство за генериране на още повече труд, нови печалби и т.н. в една безкрайна и непрекъсната верига. Ако постоянно имаме това наум, ще видим, че в Америка това, което се постига тук и там по един спонтанен начин и в контекста на „свободата“, е същият онзи стил, който централизираните структури на комунистическата държава се опитват насилствено да реализират. Нещо повече, във внушителните размери на американските метрополиси, в които индивидът („номадът на асфалта“) осъзнава своето нищожество пред огромното царство на количеството, пред групите, тръстовете и вездесъщите стандарти, пред джунглите от небостъргачи и заводи, докато едновременно с това доминиращите са неразривно свързани с доминираните—във всичко това все повече и повече се разкрива колективното измерение и то по един много по-анонимен начин, отколкото в тиранията, налагана от съветската система над нейните примитивни и лоботомизирани граждани.

Интелектуалното стандартизиране, конформизмът и задължителната нормализация, организирани в голям мащаб, са типично американски феномени дори и да съвпадат със съветския идеал на „официалния мироглед на държавата“, налаган над колективността. Бе правилно заключено, че всеки един американец (независимо дали се казва Уилсън или Рузвелт, Брайън или Рокфелер) е евангелист, който не може да остави сънародниците си на мира, който постоянно изпитва нуждата да проповядва и да се труди за преминаването, изчистването и въздигането на всеки един човек до стандартното морално ниво на Америка, което той смята за най-превъзходното и възвишено от всичко останали. Това поведение бе възникнало в резултат на Аболиционизма¹⁶ по време на Гражданската война и бе кулминирало с двойно демократичния „кръстоносен поход“ в Европа точно както искаха Уилсън и Рузвелт. И все пак дори и в тривиалните въпроси, независимо дали става въпрос за Сухия режим или за феминистката, пацифистка или природна пропаганда, ние отново откриваме същия онзи дух, същата онази воля за приравняване и стандартизиране, както и същата онази нахална намеса на колективното и социалното в индивидуалното. Няма нещо, което да е по-далеч от истината от твърдението, че американската душа е „широкоскроена“ и безпристрастна; напротив, тя е пълна с безчет табута, за чието съществуване понякога хората дори си нямат и представа.

Вече споменах, че една от причините Америка да се хареса на болшевишката идеология е защото тази идеология напълно бе осъзнала начина, по който технологията допринася за деперсонализирането в американската цивилизация. Моралният стандарт съответства на практическия стандарт на американеца. Наличният за всеки един човек комфорт и свръхпроизводството на консуматорската цивилизация, които характеризират САЩ, са закупени с цената на поробването на милиони хора под властта на автоматизираната работа, тъй като професиите на тези хора вече са ги формирали посредством екстремната специализация, която стеснява умствения капацитет на действие и затъпява всякаква сетивност, за разлика от майстора, за когото всяко едно назначение е изкуство и чието производство носи белега на личността му (тъй като това изисква притежанието на лично, пряко и качествено знание относно конкретния занаят), като вместо това се наблюдава един добитък от парии, които само стоят и глупаво зяпат работата на машините, чиито тайни се знаят само от хората, които ги поправят. Може да се каже, че именно тук Сталин и Форд се пресрещат и по този начин се затвърждава един порочен кръг; присъщата на всеки един механичен и количествен продукт стандартизация определя и налага същата стандартизация върху закупилите ги; монотонността на вкусовете и прогресивното стесняване в рамките на няколко вида съответства на онова, което директно се манифестира в умовете на хората. В Америка всичко се движи към тази цел; паролата за всички нива на съществувание е именно този конформизъм от типа „реално погледнато“ и „сходните интереси“. Следователно, докато язовирните стени не са под заплаха да бъдат разрушени от феномена на организираната престъпност и от други неконтролируеми форми на „свръхкомпенсация“ (по-горе бях споменал за „бийт поколението“), американската душа си остава защитена от всякакво трансцедентно призвание благодарение на нейния оптимистичен, спортен и ограничен светоглед.

Може да се каже, че голяма част от американците сами по себе си представляват едно мащабно опровержение на картезианския принцип, а именно “Cogilo ergo sum”; т.е. те „ не мислят и следователно съществуват“. Нещо повече, в повечето случаи те са опасни индивиди, а понякога тяхната примитивност дори надминава тази на славянския “homo sovieticus”.

Този приравнителен процес очевидно засяга и половете. Съветската еманципация на жената върви ръка за ръка с еманципацията в Америка, която феминистката идиотия, чиито логически заключения произлизат изцяло от „демокрацията“, отдавна успя да постигне редом до материалистичната и практическа деградация на мъжа. Посредством безбройните и непрестанни разводи, разпадът на семейството в Америка се случва със същата скорост, която можем да очакваме и в едно общество, което знае само думата „другари“. Отреклите се от истинската си природа жени си мислят, че може да се изкачат в йерархията, като започнат да се залавят с най-различни традиционно мъжки дейности. Тези жени са непорочни в своя разгул и банални дори и в най-низшите си перверзии; доста често за тях алкохолът е начинът, чрез който да се отърват от потиснатите или отклонени енергии на собствената си природа. Изглежда също, че младите жени почти не знаят нищо за полярността и жизненоважния магнетизъм на секса и вместо това се отдават на другарска и спортна разкрепостеност. Тези феномени са типично американски, макар и заразното им плъзване по целия свят да затруднява проследяването на произхода им до Америка. Всъщност, ако между тази разкрепостеност и разкрепостеността на комунизма има някаква разлика, то гинократичният фактор я разрешава по един омаловажаващ начин, понеже всяка жена и девойка в Америка и други англосаксонски страни вече смята за даденост и за нейно изконно право да й се отдава определена изтъкнатост и екзистенциално уважение¹⁷.

Идеалът на какафонната колективистка музика бе формулиран в ранните дни на болшевизма, чиято цел бе да пречисти самата музика от сантименталното й буржоазно съдържание. Америка успя да постигне това в глобален мащаб с помощта на един значителен феномен: джазът. В залите на американските градове, в които стотици двойки се тресат като епилептични и автоматизирани кукли под ритъма на черната музика, се наблюдава събуждането на едно истинско „масово състояние“ и на живота на механизираното колективно същество. Много малко феномени са толкова показателни за общата структура на модерния свят в последната си фаза, колкото този, тъй като това, което го характеризира, е именно съвместното съществуване на механичния, неодушевен елемент, състоящ се от движения от примитивно и подличностно естество, които пренасят човека в атмосферата на замъглените сетива („ужасена гора, връхлетяна от хаос“, както бе казал Х. Милър¹⁸). Нещо повече, това, което в болшевизма бе програмирано и периодично реализирано в театралните постановки на събуждането на пролетарския свят по отношение на систематичното активизиране на масите, в Америка то отдавна бе открило своя еквивалент, само че в по-голям мащаб и по един спонтанен начин; това, което имам в предвид, е сетивно затъпеният делириум на спортните мероприятия, основаващи се на плебейската и материалистическа деградация на култа към действието. Това изтрещяване представлява феноменът на началото на колективната регресия.

Уолт Уитман¹⁹, американският поет и мистик на демокрацията, може да се счита за основоположник на тази „колективна поезия“, приканваща човек към действие, което е и един от комунистическите идеали и програми. Една друга подобна форма на лириката изпълва няколко аспекта на американския живот: спортът, постоянната активност, продуктивността и доброволческата работа. Точно както в СССР можем да очакваме адекватни промени, които да се справят с примитивните и хаотични остатъци на славянската душа, така и в Америка може логически да се очаква индивидуалистичните остатъци на духа на каубоите, пионерите и всичко произлизащо от подвизите на гангстерите и анархичните екзистенциалисти накрая да бъде ограничено и привнесено в мейнстрийма.

Би било лесно в правилния контекст да се изведат още доказателства за сходствата между двете държави, които биха ни позволили да видим у комунистическа Русия и Америка двете страни на една и съща монета, или две движения, чиито разрушителни пътища се пресичат. Първата е една реалност, разгръщаща се под железния юмрук на диктатурата и посредством радикалното национализиране и рационализиране. Втората е една спонтанна реализация (и следователно обект на по-голямо притеснение) на едно човечество, което приема и дори иска да бъде това, което е, което се чувства здраво и силно и което прилага същите тенденции като комунизма, но без фанатичната и фаталистична отдаденост на комунистическия славянин. И все пак тези, които имат очи да прогледнат, виждат в тези две „цивилизации“ предупредителните знамения, предвещаващи идването на „Безименния звяр“.

Въпреки всичко това обаче все още има хора, които си мислят, че американската „демокрация“ е противоотровата на съветския комунизъм и единствената алтернатива за т.нар. свободен свят. Най-общо казано, тези хора напълно осъзнават опасността от присъствието на брутална, физическа атака отвън, но не и на такава отвътре. От известно време Европа е под директното влияние на Америка и затова се наблюдава израждане на традиционните й ценности и идеали, присъщо на северноамериканския свят. Това може да се определи като един вид фатална реакция. Америка представлява „Далечния Запад“ и съдържа по-нататъшното и радикално развитие на основните трендове, асимилирани от съвременната Западна цивилизация. Затова и е невъзможно да се окаже някаква валидна съпротива на модерния свят, докато все още се придържаме към принципите и особено към технологичния и производствен мираж, на който този свят се базира. С напредването на това ускоряващо се влияние има голяма вероятност стесняващите се около Европа щипки от изтока и запада, която от Втората световна война нататък не показва никакви нови идеи и която вече не се радва на позицията си на автономна и хегемонна световна сила дори и на политическата арена, да не бъдат приети дори и с капитулация. Окончателният колапс дори няма да прилича на трагедия.

Комунистическият свят и Америка, заедно с тяхната увереност, че им е поставена някаква универсална мисия, която трябва да изпълнят, представляват една реалност, която тепърва започва да се осъзнава. Един бъдещ конфликт между двете страни, продиктуван от световното им подкопаване, ще бъде последната разрушителна операция, която да изисква зверското изтребление на милиони човешки животи; именно по този начин последната фаза на инволюцията и на прехвърлянето на властта през всичките четири традиционни касти, както и идването на колективизираното човечество, накрая ще се осъществи. Но дори и ако успеем да избегнем един ядрен холокост, тази цивилизация на титана, желязото, кристала и циментовите метрополиси, на гъмжащите маси, статистиката и технологиите, които държат силите на материята под контрол, ще заприлича на един лъкатушкащ се около орбитата си свят; един ден той ще се откъсне и ще се самоизгуби в едно пространство, в което няма да има друга светлина освен тази на злокобното сияние на собственото му ускоряващо се падение.

Бележки:

1. бел. прев. Често срещан мотив в трудовете и писанията на Евола е хиндуистката цивилизационна регресивна цикличност, разделена на четири преходни периода (епохи/ери), респективно Крита юга, Трета юга, Двапара юга и Кали юга, като в този случай „юга“ означава именно епоха/ера. Всяка следваща юга дегенерира от по-добра към по-лоша, като Крита юга се смята за най-идеалистичната и одухотворена (божествена) ера, а Кали юга—ерата, в която в момента се намираме—за най-духовно и морално упадналата. Древногръцкият поет Хезиод (ок. 750 пр. Хр.) развива подобна концепция с неговите Пет човешки епохи, а по-късно и древноримския поет Овидий (43 пр. Хр.–17 сл. Хр), който ги намаля на четири. Немският философ и историк Освалд Шпенглер (1880–1936) и френският езотерик и перениалист Рене Генон (1886–1951) също прилагат и развиват идеята на четиристепенната цикличност в своите най-известни трудове, които по-късно повлияват върху Евола и на идеите му, заложени в „Бунт срещу модерния свят“.

2. C. Malaparte, La Technique du coup d’état (Париж, 1931), 13.

3. бел. прев. Тук авторът изглежда има в предвид Николай Вавилов (1887–1943), бъркайки го с парапсихологът и физиолог Леонид Василиев (1891–1966).

4. бел. прев. Свръхестественият свят, свръхестественото/трансцедентното

5. M. Sertoli, La costiluzione russa (Флоренция, 1928), 67-85. Наблюдава се следният парадокс: в момента, в който париите се бяха обединили като една вездесъща организация, те започнаха да принизяват до статус на пария всеки един, който се придържаше и беше верен на ценностите и класовите принципи на непарията в традиционния смисъл на думата.

6. бел. прев. Подобно на четиристепенната регресивна цивилизационна цикличност, Евола често си служи и с нейния кастов еквивалент в трудовете си. За него всяка една юга (епоха) се характеризира с определена преобладаваща социополитическа каста или цайтгайст, съответно Кастата на духовно просветлените, Кастата на воините, Кастата на търговците и Кастата на пролетариата. За по-подробно разяснение вж. стр. 330-331.

7. бел. прев. Алексей Гастев (1882–1939), съветски революционер, пионер на научното ръководство на труда в Русия, профсъюзен активист, писател и поет.

8. бел. прев. Владимир Маяковски (1893–1930), съветски поет, драматург, художник и актьор.

9. R. Fülöp-Miller, Mind and Face of Bolshevism (Лондон, 1927). Самият Сталин посочва в неговите „Основи на ленинизма“, че обединението на революционерския дух с американизма характеризира както стила на ленинизма в лицето на дейностите на партията и държавата, така и най-завършената форма на ленинския активист.

10. A. Siegfried, Les États-Unis d’aujourd’hui (Париж, 1927), 436, 349, 350. Има още един, този път обаче противоположен, феномен, който трябва да се вземе в предвид, представляван от т.нар. бийт поколение и от „хипстърите“, у които екзистенциалният бунт на някои младежи срещу американската цивилизация има само анархичен и разрушителен характер, често без да е свързан с някаква борба за кауза, и на които им липсва пример за подражание. Вж. моята L ‘arco e la clava, гл. 14, озаглавена “Младежта, ‘бийтовете’ и десничарските анархисти“.

11. бел. прев. Уилиям Джеймс (1842–1910), американски философ, историк и психолог. Той е първият лектор, който организира курсове по психология в Америка. Смятан е за един от водещите мислители на 19-ти век, един от най-влиятелните философи на Америка, както и за „Бащата на американската психология“.

12. бел. прев. Джон Дюи (1859–1952), американски философ, психолог и образователен реформатор, чиито идеи оказват влияние върху образованието и социалните реформи. Един от най-изтъкнатите американски академици през първата половина на 20-ти век.

13. бел. прев. Иван Павлов (1849–1936), съветски физиолог, предимно известен с работата си върху концепцията на условния рефлекс.

14. Op. cit., 35-36, 40, 51.

15. Появата на „атеистичното християнство“ в Америка, както и на „теолозите на божествената смърт“ (като напр. Т. Алциер, Пол ван Бюрен и Д. А. Т. Робинсън) е един отскорошен и значим феномен. Това движение отхвърля идеята на Бога като трансцедентно и свръхестествено проявление, тъй като тя вече не е функционална или приемлива за съвременния човек; не само това, но съвременният човек дори не трябва да си губи времето с думата „бог“ заради традиционните конотации на тази дума. Следва да бъде съхранена само „демитологизираната“ и секуларизирана версия на християнството, която обаче не е нищо повече от една социална и хуманитарна моралност.

16. бел. прев. Движение в Западна Европа и Америка от 18-ти и 19-ти век за премахването на робството и търговията с роби.

17. Това отразява също така и невероятната жестокост на наказателните присъди, които в някои щати (включително и смъртната присъда) се дават за извършени „сексуални престъпления“ срещу жените.

18. бел. прев. Хенри Милър (1891–1980), американски писател и художник, известен с жанрово и тематично иновативните си полуавтобиографични романи. Заради сексуалното и еротично естество на книгите му, американското правителство налага възбрана върху продажбата им, която е отменена през 1961 г.

19. бел. прев. Уолт Уитман (1819–1892), американски поет, есеист и журналист. Един от най-влиятелните поети на американския канон, той е често наричан бащата на свободната строфа.

Източници:

https://religion.fandom.com/wiki/Julius_Evola

https://www.goodreads.com/book/show/179404.Revolt_Against_the_Modern_World

https://archive.org/details/JuliusEvolaRevoltAgainstTheModernWorldInnerTraditions1995