Нюрнберг: Тежко и горко им на победените

[Zara Thustra]

Нюрнберг: Тежко и горко им на победените

Ревю на книгата „Нюрнберг: Последната битка“ (1996) на Дейвид Ървинг

Автор на ревюто: Daniel W. Michaels

Година: 1998

---------------------------------------------

Daniel W. Michaels (1928–2015) е специалист по руска и европейска история. Той е възпитаник на Колумбийския университет (Фи Бета Капа, 1954 г.) и обменен студент по програмата „Фулбрайт“ в Тюбингенския университет в Германия (1954 г.). Години наред той живее с жена си във Вашингтон, окръг Колумбия. Свободно владеещ руски и немски, той служи към Агенцията за национална сигурност, Библиотеката на Конгреса (старши изследователски анализатор) и Военноморския разузнавателен център.

---------------------------------------------

Това е една класическа ървингова книга, в която присъстват всички онези добре познати отличителни белези на британския историк при майсторския му подход към Втората световна война: оригинално изследване, базирано на първоизточници, ярък стил на писане и възприемане на германската гледна точка, всичко това напук на „придворните историци“ и „политкоректните“ им привърженици.

Както вече е демонстрирал в своите 30 издадени исторически труда, Ървинг е майстор на извличането на ценни златни късчета история от занемарените архиви и пренебрегваните лични дневници и кореспонденции. Именно заради репутацията му на добросъвестен хроникьор, в продължение на десетилетия немалък брой оцелели Втората световна война, изпитващи недоверие (и то често с основателна причина) към естаблишмънт историците, са му доверявали личните си кореспонденции.

Когато пише този „близък поглед върху произхода и провеждането“ на Международния военен нюрнбергски трибунал от 1945 г.–1946 г., Ървинг разчита предимно на множество занемарени книжа и документи, най-вече на официалните и личните документи на Робърт Х. Джаксън, съдия от Върховния съд на Щатите, който служи като главния американски прокурор. В тази книга Ървинг показва значителна симпатия към Джаксън, който той представя като един почтен човек, попаднал в една трагична драма. „Ако тази история се нуждае от герой“, пише Ървинг, „това трябва да е Джаксън“.

Главният американски прокурор на Нюрнбергските процеси Робърт Х. Джаксън по време на заключителното си обръщение до Трибунала. Той играе централна роля в книгата на Ървинг

 

Както научаваме, първоначално Джаксън е бил ентусиазиран заради важното му назначение, надявайки се да бъде главният архитект на една нова рамка в международното право. Но още преди откриващата сесия на Трибунала той изпада в спор с началниците си от Вашингтон, категорично заявявайки етичната и професионалната си позиция:

„Ако искаме да застреляме германците като част от някаква политика, нека го направим, но поне не прикривайте деянието си зад някакви съдебни процеси. Ако сте решени на всяка цена да екзекутирате някого, тогава няма смисъл от провеждането на процеси; светът не изпитва никакво уважение към съдилища, организирани единствено и само за произнасяне на присъди.“

 

Преди това, казва Ървинг, Джаксън е имал сериозни пререкания относно длъжността си с „Дивия Бил“ Донован, директор на Бюрото за стратегически операции на САЩ (OSS), предшественикът на ЦРУ:

„Скоро става ясно, че от самото начало OSS е възнамерявало да се заеме с целия съдебен процес, подобно на съветските показни процеси на НКВД, като ролята на Джаксън е следвало да бъде такава на един професионален актьор. Като част от театралните приготовления, те предлагат да организират встъпителна съдебно-процесуална пропагандна кампания в Съединените щати, с ‘нарастващ акцент върху публикуването на разкази за зверства, които да държат общността в правилната мисловна нагласа’. За тази цел от OSS изготвят и режисират двуролков филм за военните престъпления, озаглавен ‘Престъпление и наказание’, който да образова американското общество; крайната му цел е била да се отвори дело срещу водещите нацисти. Джаксън отказва да участва в това.“

 

Постепенно започвайки да осъзнава същността на ролята, която е трябвало да изиграе в Нюрнберг, Джаксън става все по-обезпокоен и отчаян. Изправен пред реалността на Нюрнбергския процес, показва Ървинг, идеализмът на Джаксън започва да отънява, но пък за сметка на това не изчезва напълно.

 

21-те обвиняеми на скамейката на „Международния военен трибунал“, състоял се в Нюрнберг между ноември 1945 г. и октомври 1946 г.

 

Решения, взети отгоре

Когато капитулацията на Германия започвала да изглежда все по-очевидна, съюзническите лидери започват да обсъждат как точно да постъпят със сломената нация и лидерството й. Президентът Рузвелт, министър-председателят Чърчил и държавният глава Сталин охотно се съгласяват много изтъкнати германски лидери да бъдат осъдени на смърт, а самата Германия да бъде така индустриално осакатена, че никога повече да не бъде основна европейска икономическа и военна сила. „Трябва да бъдем корави с Германия“, казва президентът Рузвелт, „и под Германия имам в предвид германския народ, а не само нацистите. Или трябва да кастрираме германския народ, или трябва да предприемем такива мерки срещу него, че той никога повече да не може да пръква хора, които да искат да го карат постарому.“

Тъй като германските лидери вече били публично дамгосани като престъпници от Съюзниците, темата на разговор се измества в посока дали те трябва да бъдат направо екзекутирани, или първо да се проведе някакъв вид публичен процес. Първоначално Рузвелт и Чърчил предпочитат повечето намерени или предали се германски военни и политически лидери да бъдат направо разстреляни (както става с Дучето на Италия, Бенито Мусолини, който е направо убит наред с обкръжението му). Именно Сталин е човекът, който, наясно с успешната си практика да унищожава опоненти с помощта на изкусни показни процеси, настоява германските лидери да бъдат изправени пред съд. Рузвелт и Чърчил се съгласяват. Странно е (изтъква Ървинг), че Нюрнбергският трибунал никога нямаше да се състои, ако съветският диктатор не бе настоял за него, особено като се има в предвид колко много се превъзнася Трибуналът днес в Съединените щати и Великобритания.

Очаквано, съветските длъжностни лица са били наясно с истинската същност и цел на Нюрнбергските процедури. Съветският съдия на Трибунала Йона Т. Никиченко открито обобщава позицията на неговото правителство по отношение на процедурите: „Тук си имаме работа с главните военни престъпници, които вече са намерени за виновни и чиято присъда вече е произнесена от държавните лидери“. Той отхвърля „фантасмагоричното“ твърдение, че Трибуналът е действал на обективна основа, като обяснява, че единствената работа на съдиите е била да изберат подходящото наказание, а тази на прокурорите—да ги асистират.

 

Двоен стандарт

Както показва Ървинг, съюзническите правораздаващи победители на Нюрнбергския процес са били виновни за същите действия или престъпления, за които изправят пред съд (и обесват) обвинените германци. Съюзниците вероятно са надминавали германците по отношение на зверствата и престъпленията.

Ървинг например посочва британско-американските запалителни бомбардировки над Дрезден, Хамбург и други германски градове, които убиват по десетки хиляди цивилни наведнъж, „етническото прочистване“ на германски цивилни чрез масови гонения от Източна и Централна Европа, от които около два милиона загиват или са убити, широкоразпространените протоколни разстрели на германски затворници, както и използването на стотици хиляди германски затворници за робски труд от страна на Съюзниците. Той също така споменава и малко известни случаи като британския самолет, който през последните дни на войната потапя ясно разпознаваемия германски бежански кораб на Червения кръст „Кап Аркона“, убивайки 7,300 бежанци, предимно жени и деца.

На Ялтенската конференция през февруари 1945 г. Рузвелт, Чърчил и Сталин се съгласяват да използват милиони германски военнопленници и германски цивилни за робски труд в Съветска Русия, Франция и Белгия като един вид „частични репарации“. Джаксън остава шокиран, когато научава, че за себе си руснаците са искали пет милиона от тези работници за принудителен труд, а Франция два милиона (окончателен отчет на общия брой души, депортирани в СССР за тази цел, така и не е изготвен, както и такъв за общия брой завърнали се). Президентът Рузвелт, който единствено и само се е интересувал от вероятния негативен отзвук сред общественото мнение у дома, както и от избирателната му пиар кампания, подкрепя тази политика, която обаче е била в груб разрез с международното право.

Франклин Рузвелт, Уинстън Чърчил и Йосиф Сталин на Ялтенската конференция през февруари 1945 г. Тримата полагат основите на следвоенната съюзническа окупационна политика за Германия

 

В някои случаи нюрнбергските ответници са обвинени или посочени за виновни за престъпления, които всъщност са били извършени от самите Съюзници. Може би престъплението, което най-много заслужава внимание, е клането в Катин и другаде, в което между 11,000 и 15,000 полски офицери и интелектуалци са избити. На Нюрнбергския процес съветските прокурори представят привидно убедителни доказателства за германската отговорност за това престъпление, като няколко германци, намерени за виновни от съветски съд за тези убийства, са били публично обесени в Ленинград. Едва няколко десетилетия по-късно съветските власти официално признават, че клането е било извършено от съветската тайна полиция по заповед на Сталин.

Очаквано, Съюзниците до последно използват Трибунала за пропагандни цели. Както споделя Ървинг, американците карат ответниците да гледат американски „документални“ филми за немските зверства, в които лъжливо са включени сцени на трупове, заснети непосредствено след съюзническите въздушни нападения над германски градове и заводи. Някои от германските зрители откриват измамата, а един бивш работник от завод за Messerschmitt самолети пък дори казва, че се бил разпознал във филма.

 

Безпрецедентни правни процедури

В тези безпрецедентни дела Съюзниците игнорират основни принципи на западната юриспруденция, най-известният сред които е може би общоприетият принцип, че при липса на предшестващ закон няма как да има нито престъпление, нито наказание—nullum crimen sine lege, nulla poene sine lege. Вместо това Трибуналът изготвя нови закони конкретно за случая, които са приложени не само ретроспективно, но и целенасочено и ексклузивно за немските подсъдими. По този начин Съюзниците отказват да вземат под внимание германския ответен аргумент tu quoque, или „ти също“—тоест, те наказват германските обвиняеми за действия, извършени също и от самите тях.

Трибуналът отхвърля пледиранията на обвиняемите, че те само са изпълнявали заповеди на висшето командване, въпреки че, както посочва Ървинг, и в британското, и в американското военно право присъства такъв вид защита. Член 347 от американските Правила за наземна война, например, конкретно гласи: „Членове на въоръжените сили не могат да бъдат наказвани за такива престъпления, стига те да са били извършени по заповед или с позволението на техните правителства или командири“.

Процедурите на Трибунала, които са смесица от съюзнически процедури, значително се отличават от германската практика. Както в Германия, така и в по-голямата част от континентална Европа крайната цел на съда е да се стигне до истината. Въпреки това обаче, Нюрнбергският трибунал разработва версия на американската конфронтационна система, в която и двете страни представят единствено и само доказателства, благоприятстващи техните случаи. Но тъй като Съюзниците конфискуват всички необходими германски документи и архиви и отказват на адвокатите на обвиняемите достъпа до тях, ищците получават огромно преимущество над немските ответници.

 

„Семитизмът се развихря“

С одобрението на президента Рузвелт високопоставени длъжностни лица от еврейски произход от Вашингтон успяват да изиграят важна роля в изготвянето на американската политика за следвоенната окупация в Германия, както и за Нюрнбергския трибунал. Сред тези лица са Изадор Любин, Самюел Розенман, Мъри Бернайс и Хърбърт Вечслер. Но най-вече злонамерената роля на Хенри Моргентау мл., министър на финансите на САЩ и доверен съветник на Рузвелт, прави така, че духът на Талмуда и Стария завет да надделее.

Както показва Ървинг, сред съюзническите представители, участващи в Нюрнбергските дела, поне е имало и някои почтени мъже, които обаче остават сащисани от преизпълнената с мъст атмосфера. Някои американски и британски длъжностни лица дори са погнусени от преобладаващия дух на американската и съветската окупационна политика спрямо победената Германия. Не кой да е, а самият министър на отбраната на САЩ Хенри Стимсън изразява притеснението си по следния начин:

„Долових една много злостна атмосфера, особено у Моргентау, на лична омраза спрямо целия немски народ, без въобще да се обръща внимание на индивидуалната вина, и затова се опасявам, че това ще доведе до едно поголовно отмъщение от името на собствения ни народ…“

 

По повод един друг случай той казва:

„Не мога да повярвам, че той [Рузвелт] е решен да се води по свирката на Моргентау. Ако го направи, това със сигурност ще бъде катастрофално… Президентът назначава комитет, а след това отлита до Квебек заедно с мъжа [Моргентау], представляващ единствено и само едно малцинство и който е толкова повлиян от семитската си болка, че от него не може да става нищо друго освен един опасен съветник…“

 

Съдиите от Нюрнбергския трибунал. От ляво надясно: Анри Донедю дьо Вабр (Франция), Франсис Бидъл (САЩ), Джофри Лорънс (Великобритания) и Й. Т. Никиченко (Съветски съюз)

 

По повод още един случай Стимсън споделя: „Все още не съм срещнал някой, който да не е ужасен от ‘картагенското’ отношение на министъра на финансите [Моргентау]. Тук семитизмът наистина се развихри само и само заради едното отмъщение…“. Британският политик Антъни Идън споделя същото мнение относно Моргентау и еврейския кръг около него: „Тези бивши германци изглежда искат да отмият произхода си в една баня на омразата“.

В допълнение на това, споделя Ървинг, официални лица от „няколко влиятелни еврейски организации“ също се намесват в Нюрнбергския процес. През юни 1945 г., няколко дни преди да се отправи към Лондон, Робърт Джаксън се среща със съдия Нейтън Пърлман, д-р Джейкъб Робинсън и д-р Александър Коански в Ню Йорк, които решено оповестяват намерението си да изиграят важна роля в провеждането на процеса.

Именно на тази среща Робинсън, който е бил официално представително лице на Световния еврейски конгрес, казва на Джаксън, че шест милиона евреи са били погубени по време на войната и че е стигнал до това число „чрез екстраполиране“. Както изтъква остро Ървинг, „с други думи, неговото число е било нещо между смело изчисление и информирано предположение“.

Както обаче излиза, същото това число 6 милиона, подчертава Ървинг, е било цитирано 26 години по-рано от едно водещо еврейско-американско периодично издание. В едно есе от 1919 г. от един бивш губернатор на щата Ню Йорк пък на читателите им е казано, че в момента „шест милиона“ евреи „умират“ в един „опасен за човешкия живот холокост“ като жертви на „ужасната военна тирания и фанатичната жажда за еврейска кръв“.

 

Сериозни опасения

Някои отговярящи съюзнически военни лидери не одобряват следвоенните процеси, особено изправянето пред съд на лидери на Германските въоръжени сили. Много американски бойни офицери застават твърдо против съдебното преследване на войници само защото вторите са изпълнявали суровите заповеди на политици.

В окупирана Германия американски офицери неохотно налагат отмъстителната директива 1067 на Моргентау и осъждат като неамерикански „т. нар. гестапски методи за справяне с германците“, използвани от (еврейски) бежанци, които набързо били свикани в Американската армия.

Няколко високопоставени британски и американски офицери дори се застъпват от името на германските военачалници. Например, командирът на Тихоокеанския флот на Съединените щати адм. Честър Нимиц отправя изявление от името на нюрнбергския ответник адм. Карл Дьониц, оглавявал Германските военноморски сили, в което той потвърждава, че както американски подводници са оперирали в Тихия океан, така и германски подводници са оперирали под командването на Дьониц в Атлантическия.

Франсис Бидъл, американският старши съдия на Трибунала, заключава, че „германците воюваха много по-чисто в морето от нас“. Една друга важна заслуга на Бидъл е, че той отказва да одобри предаването на руски затворници на Съветския съюз в едно негово важно опълчващо се мнение (за съжаление обаче и британските, и американските сили така или иначе го правят, организирайки трансфери като небезизвестната Операция „Килхол“).

Харлан Ф. Стоун, главен съдия от Върховния съд на САЩ, открито критикува съдебните процеси. Макар и да признава, че няма нищо против победените да бъдат посечени от меча на победителите, както и се е правело в отминали времена, Стоун все пак е разстроен от факта, че подобно действие трябва да бъде облечено в „доспехите на общото право“.

 

Фалшифицирани и укрити доказателства

Както показва Ървинг, част от доказателствата, които Съюзниците представят на Трибунала, са били фалшифицирани. Сред тях е и широкоизползваният доклад на реч на Хитлер пред генералите му, датиращ от 22 август 1939 г., нюрнбергски документ 003-L, който Ървинг посочва като „вече небезизвестен фалшификат“.

Няма друго показание, което да е повлияло толкова много върху всички, включително и върху обвиняемите, като „самопризнанието“ на бившия комендант от Аушвиц Рудолф Хьос. Както показва Ървинг, това широкоизползвано изявление, което е било извлечено след „три дни на мъчения“ от британски военни, „съдържа множество, може би умишлени, грешки“. Хьос се е опитал да прекара от затвора писмо до жена си, в което той се извинява за „самопризнанието“, че е извършвал ужасни зверства в Аушвиц, намеквайки, че е бил измъчван, за да направи неверни самопризнания. Длъжностните лица на затвора конфискуват писмото, което така и не е доставено и което в момента се намира в ръцете на Съединените щати.

 

Комендантът на концентрационния лагер „Аушвиц“ Рудолф Хьос и британски войник

 

„Протоколът“ от Ванзейската конференция, състояла се през януари 1942 г., пише Ървинг, „напълно незаслужено получава репутацията си на ключов документ в Окончателното решение на еврейския проблем“. Както изтъква той, протоколът „не съдържа никаква изрична препратка към убиването на евреи“ и затова Ървинг се съмнява в автентичността му.

Затова пък един ключов немски документ по темата обаче, посочва Ървинг, е бил укриван в продължение на десетилетия. Това е един меморандум от пролетта на 1942 г., изготвен от министъра на правосъдието Франц Шлегелбергер, в което се упоменава как д-р Ханс Ламерс, началник на Райхсканцеларията, го информира за „многократното“ нареждане на Хитлер решението на еврейския проблем „да бъде отложено за след войната“.

Въз основа на фалшиви доказателства, пише Ървинг, няколко добре известни ужаси от Холокоста са уж доказани на Нюрнбергския процес, включително и обгазяванията в Дахау, сваряването на евреи в Треблинка и произвеждането на сапун от човешки тела.

Както съобщава Ървинг, съюзническите войници изземват важни документални доказателства, включително и личните записки и дневници на Хайнрих Химлер и Херман Гьоринг, които накрая изчезват.

 

Хитлер се съветва с ген. Алфред Йодъл по време на военновременен инструктаж. Сред наблюдаващите обсъждането е фелдмаршал Вилхелм Кайтел, началник на Главното командване на Вермахта (ОКВ). Нюрнбергският трибунал осъжда Йодъл и Кайтел на смърт, като на 16 октомври 1946 г. те са обесени. По-късно Йодъл е посмъртно оневинен от германски съд, позоваващ се на мнението на френския съдия на Трибунала, че присъдата му е неоснователна

 

Несправедливи селекционни стандарти

Съюзниците така и не успяват да решат кой трябва да бъде изправен пред съд или на каква основа. Както Ървинг многократно посочва, поне няколко от обвиняемите въобще не е трябвало да сядат на подсъдимата скамейка. Това е важало особено за военните Гьоринг, Йодъл, Кайтел, Дьониц и Редер. Като военнопленници е следвало те да бъдат под протекцията на разпоредбите на Женевската конвенция, която забранявала подобни процеси. За да заобиколят тази неловка легалност обаче, Трибуналът урежда тези ответници да бъдат технически „освободени“ от (вече несъществуващите) Германски въоръжени сили, за да може вече „легално“ да бъдат изправени пред съд. След като били „освободени“, военните им звания са били заличени. Отнети са дори и медалите им (и от двете световни войни), а след като скъпоценните камъни и метали били премахнати от тях, те били унищожени.

Изправен сред другите нюрнбергски обвиняеми, Алфред Йодъл отправя последния си апел към Трибунала. „В бъдеще историците ще стигнат до справедливо и обективно заключение“ по отношение на военновременното поведение на Германските въоръжени сили, казва той. Дори американският прокурор Джаксън е изпитвал уважение към Йодъл като почтен професионален войник

 

Ген. Алфред Йодъл, когото почти всички смятали за почтен професионален войник, дори не се е срещал с Хитлер преди 1939 г. (Джаксън „лично е изпитвал огромно уважение към Йодъл“, казва Ървинг). Един германски съд дори по-късно посмъртно оневинява Йодъл, позовавайки се на мнението на френския съдя на Трибунала Анри Донедю дьо Вабр, че присъдата на Йодъл е нямала стойност и че е била съдебна грешка.

На какви законни основания, пита Ървинг, Рудолф Хес е обвинен във военни престъпления? Той не участва по никакъв начин в определянето на военните цели или окупационните политики на Германия. Всъщност, извършвайки злополучния си „полет на мира“ до Великобритания през май 1941 г., той е „единственият човек, който предприема нещо с риск за живота си, за да спре тази безумна война“. Въпреки това обаче съюзническите съдии така или иначе осъждат този хуманен и миролюбив човек на доживотен затвор (през 1987 г. той умира в берлинския затвор „Шпандау“ от удушаване под мистериозни обстоятелства. Синът му, Волф Хес, казва, че е бил убит).

Ханс Фрицше, ръководител на германския министерски отдел на пропагандата и военновременен радиокоментатор, е изправен пред съд само защото е служил като заместник на Гьобелс и тъй като е бил най-важният германски затворник, попаднал в съветски ръце.

 

Одухотворената пледоария на Гьоринг

Херман Гьоринг, по едно време вторият най-влиятелен човек в Германия, изнася една от най-одухотворените и запомнящи се защитни речи. Това става особено ясно, след като той и Робърт Джаксън попадат в една забележителна безкомпромисна словесна престрелка, продължила няколко дни. „Процесът си минаваше добре, докато накрая Гьоринг не седна на свидетелската скамейка“, съобщава самият американски прокурор в един личен разговор.

Норман Бъркет, единият от британските съдии, разказва как през цялото време Гьоринг е доминирал съдебния процес и как никой не бил подготвен да се изправи пред невероятните умения и знания на бившия райхсмаршал, както и пред забележителното му запознанство с конфискуваните документи. Относно зашеметяващото представяне на Гьоринг, Бъркет пише следното:

„Не бяха изминали и десет минути от кръстосания разпит, преди да ни стане пределно ясно, че той беше установил пълно надмощие над г-н съдията Джаксън. Изискан, проницателен, умел, способен, находчив, той набързо успя да разнищи елементите на ситуацията и колкото по-уверен ставаше, толкова по-очевидно ставаше и майсторството му… В продължение на близо два дни той държеше сцената под контрол, без никакво прекъсване.“

 

Херман Гьоринг изумява всички с ерудираността и пламенността си, които той демонстрира на Нюрнбергските процеси по време на защитните си речи за собствените си деяния и тези на Третия райх

 

Съюзническите журналисти остават без думи, подлъгвайки се по собствените си разкази как едва ли не Гьоринг бил някакъв наркоман, невротик и развалина.

Когато в един момент едно американско длъжностно лице измърморва нещо на Гьоринг за агресивните завоевателни войни на Германия, райхсмаршалът непоколебимо отвръща:

„Не ме карайте да се смея. Америка, Англия и Русия, те са правили същото за осъществяването на националните им интереси, но обаче когато Германия реши да го направи, това вече е престъпление—но не поради нещо друго, а защото загубихме.“

 

Дори и когато съдиите го осъждат на смърт, Гьоринг успява да нанесе една последна унижаваща плесница на Трибунала, като отнема живота си, отказвайки на победителите удоволствието да го обесят.

 

Антиеврейската пламенност на Щрайхер

От другата страна на ораторската везна пък ответникът Юлиус Щрайхер, придобил небезизвестност със своя антиеврейски ежеседмичник „Der Stürmer“ („Щурмовакът“), от самото начало остава убеден, че съдебният процес е представлявал нищо повече от един „триумф на световното еврейство“, както и че „евреите ще се погрижат да ни обесят“. Както обяснява Ървинг, Щрайхер е бил убеден, че

„‘евреите’ си били поставили за цел да установят окончателно господство над нееврейските раси, като постоянно им навират мултикултурализъм и мултирасовост в лицата им. В отговор на това той започва да агитира за унищожението на евреите, което безсъмнено е и причината той да се озове тук.“

 

Когато от свидетелската скамейка Щрайхер се опитва да се оплаче от побоищата, нанесени му от американските му похитители, Джаксън се погрижва негодуванията му да бъдат премахнати от официалните записи.

Трибуналните процеси обаче потвърждават всички негови мнения или предупреждения относно евреите. Според Щрайхер:

„На този процес не може да става и дума за осигуряване на сляпа и безпристрастна справедливост на подсъдимия; единствената задача на този процес е да замаскира една несправедливост под справедливата маска на закона.“

 

Юлиус Щрайхер с американския майор от еврейски произход Хенри Плит (вдясно) скоро след залавянето му през май 1945 г. Щрайхер е бивал брутално пребиван и малтретиран от американските му похитители. Нюрнбергският трибунал, който той нарича „триумф на световното еврейство“, го осъжда на смърт за публикациите в язвителния му антиеврейски ежеседмичник „Щурмовакът“

 

Малтретиране

Ървинг описва подробно малтретирането и мъченията, които ответниците изтърпяват в ръцете на своите американски и британски похитители, включително и почти фаталния глад, наложен им по време на Трибуналните процеси. Съпругите на ответниците също са били арестувани и хвърлени зад решетките—както и отделени от децата им, които са поставени в домове за сираци.

Обвиняемите на Следнюрнбергските процеси, организирани от американците, пък получават още по-лошо отношение. Именно заради това военнопрестъпните процеси на американската армия в Дахау „стават подигравка за закона“, пише Ървинг, по време на които „ответници и свидетели са били брутално пребивани или сплашвани, за да се подпишат на фалшиви самопризнания“.

След проведени от американски психолог тестове се установява, че като цяло интелигентността на нюрнбергските обвиняеми е над средната. Някои от тях се оказват с коефициент на интелигентност в гениалния диапазон: Шахт 143, Зайс-Инкварт 141, Гьоринг 141 и Дьониц 138 (единствено изключение прави Щрайхер, чийто коефициент на интелигентност от 106 попада в нормата).

За по-лесно запознаване с характерите и личностите на обвиняемите, Ървинг си служи с извадки от писма, написани от тях до близките им, докато все още са били зад решетките. Например, Ървинг цитира пасаж от едно писмо на Йодъл, което той пише до жена си два дни преди обесването му:

„Вече стана късно и скоро светлините ще угаснат. Когато приятелите ни наминат да те видят в нощта след смъртта ми, това ще бъде моят погребален парад. Ковчегът ми ще бъде поставен върху лафет, а зад мен ще маршируват германските войници—редом до тях ще бъдат хората, които загинаха на фронта, а зад тях онези, които са все още живи.“

 

Франц Шлегелбергер, министър на правосъдието, дава показания на Нюрнбергските процеси. В един конфиденциален меморандум от пролетта на 1942 г., който е бил пазен в тайна в продължение на десетилетия, той упоменава как Ханс Ламерс, началник на Райхсканцеларията, го е бил уведомил за „многократното желание на Фюрера решението на Еврейския въпрос да бъде отложено за след войната“

 

Всички обвиняеми пристъпват към бесилката спокойно, смело и колкото се може по-достойно, имайки се в предвид обстоятелствата. С последните си думи те изразяват любовта си към Германия и към международното помирение. Но тъй като нюрнбергският палач сгафва в неприятната си работа, от обесване смъртната присъда на Трибунала на практика става удушаване.

В една от последните си бележки, които Гьоринг пише точно преди смъртта си, се казва:

„До Съюзническия контролен съвет:

Веднага бих ви позволил да ме застреляте, и то на мига! Но да обесите германския райхсмаршал, това няма как да стане! Не мога да позволя това да се случи заради Германия. Освен това нищо не ме задължава да се оставя на правосъдието на враговете ми. Затова и избрах да умра така, както бе умрял великият Ханибал…

От самото начало ми беше ясно, че щях да получа смъртна присъда, тъй като винаги съм смятал този процес за един политически акт на победителите, но така или иначе трябваше да го изтърпя докрай заради собствения ми народ, като очаквах, че поне щях да получа смърт, достойна за един войник. Пред Бог, родината и съвестта ми се смятам невинен за нещата, които вражеският трибунал ми приписа.“

 

„Справедлив“ процес или „победоносно възмездие“?

Ървинг е убеден, че за главния герой на тази книга, Робърт Джаксън, този процес приключва справедливо. Имайки се в предвид политическия натиск, етническата омраза, милионите загинали и отмъстителния дух по това време, американският прокурор вероятно е сторил всичко по силите си.

Самият Ървинг, може би заради припознаването с и съчувствието си към Джаксън, избягва да осъжда Трибунала като несправедлив. Наистина, посочвайки злодеянията на Третия райх, като например „последвалите убийства след Рьомския пуч, широкомащабното ликвидиране на политически врагове или расови групи [и] убийството на вражески военнопленници“, той изразява мнението си, че „в по-голямата си част възмездието на нюрнбергските присъди като цяло е било справедливо“. Ървинг смята, че в много отношения германските съдилища са щели да се отнесат по-сурово към обвиняемите, отколкото съдиите на Нюрнбергските процеси.

Според мнението на автора на това ревю обаче Нюрнберг е едно—независимо от почтеността на участници като Робърт Джаксън и Анри Донедю дьо Вабр—лицемерно начинание, което се проваля в крайната си цел да установи трайна и безпристрастна рамка на едно ново международно право. За съжаление този провал е бил налице още при самото изготвяне и оформяне на Трибунала. Както в един момент самият Джаксън заявява по време на процеса, „този Трибунал е продължение на военните действия на съюзническите нации“.

Още повече (както споменава и Ървинг), че „Международният военен трибунал“ е бил нито международен, нито военен. Неговите съдии, както и прокурорите му, ги избират четирите триумфиращи съюзнически сили. Той е можел да бъде успешен само ако съдиите му бяха избрани от невоюващи (неутрални) държави. Освен това това би предположило и безпристрастни процесуални правила, включително и еднакъв достъп до доказателствата, хуманно отношение към подсъдимите и равнопоставени изисквания спрямо Съюзниците и германските обвиняеми.

Лидерите на трите главни съюзнически държави—Рузвелт, Сталин и Чърчил—се съгласяват на този съдебен фарс, за да може да оправдаят безпрецедентното си политическо отмъщение. Тъй като само по себе си това е било нищо повече от едно победоносно възмездие, най-показателната поука, която следва да си извлечем от него, е vae victis—тежко и горко им на победените.

Напълно демонизирайки врага си чрез военновременна пропаганда и приписвайки всичките си военни престъпления и вини на него, триумфалните Съюзници решават за удачно да покажат праведността си пред света, като екзекутират извършителите на тези злини. Както главният редактор на в. „Chronicles“ Томас Флеминг пише (в юнското издание от 1997 г.), на Нюрнбергските процеси „Съюзниците институционализират двуличието на собствената си пропаганда“.

 

Все така непоклатим

Ървинг разказва историята на Нюрнбергския трибунал със страхотен стил и жар, обрисувайки една всеобхватна и ярка картина. Не само това, но той го прави и sine ira et studio—без гняв или пристрастност. Към влиянието и непосредствеността на това красиво твърдокорично издание допринасят и над 70 фотографии, много от тях цветни, както и привлекателна четирицветна обложка.

Тъй като Ървинг е един от малкото западни историци, които се опитват да обърнат дължимото внимание на немската гледна точка спрямо историята на 20-ти век, той често и несправедливо е посочван като „нацистки апологет“ от онези, които кипят от желание да осъдят Третия райх и лидерството му като зли и които настояват, че „другата страна“ няма как да бъде взета насериозно. Американците конкретно трудно осъзнават, че един враг също може да има своя си справедлива кауза, затова и те са по-склонни да вярват (както ни натякват политиците ни), че Америка винаги е възприемала най-моралната позиция. Въпреки това обаче, както всеки един непредубеден читател на тази книга следва да заключи, германските обвиняеми разполагат с валидни, ако не и оправдани, обяснения за действията си.

Четейки тази книга става ясно, че опасенията, че по някакъв начин Ървинг „се е предал“, са непълно неоснователни. Ако „Нюрнберг: Последната битка“ е някакъв белег за това, смелият британски историк все още не е загубил познатата си устременост или пламенност. Дори и ако трябва да продължава да се бори, за да поддържа аванса си от няколко крачки пред полицията на мисълта, той остава все така отдаден в непоклатимостта си спрямо критиците му и все така неудобен за наложителите на преобладаващия цайтгайст със своите провокативни и трайни исторически хроники.

 

Източник:

http://www.ihr.org/jhr/v17/v17n1p38_Michaels.html