Създаването на семиотиката и концепцията за природата и структурата на езиковия знак

[mnogoznaiko]

Концепцията на Сосюр за природата и структурата на езиковия знак. Отношението между линвистика и семиология. Философията на прагматизма в основата на Пърсовата семиотика. Триадичността на Пърсовия знак. Концепцията за семиозиса и проблемът „безкраен семиозис”.

 

Швейцарският лингвист Фердинанд дьо Сосюр е първият основоположник на семиотиката. Макар и да е лингвист, той бележи до такава степен бъдещото развитие на лингвистиката и семиотиката, че днес е абсолютно невъзможно да си ги представим без него. Той пръв от колегите си насочва своето внимание към условията за функционирането на езика като такъв, а не се ограничава само в сравнителния анализ на различни езици, с каквото са се занимавали лингвистите дотогава. Макар и Сосюр да не се смята за създател на семиотиката, той дефинира с голяма точност, с какво точно тя трябва да се занимава и определя метода и на изследване.

Сосюр е първият учен, който разделя езиковата способност на хората на език (онази абстрактна система, която няма физическо проявление, а съществува само в главите на хората) и речева дейност (т.е. самият акт на говорене/писане/слушане/четене на даден език – неговото физическо проявление). Именно това разделение на абстрактна система и конкретна дейност бележи началото на модерната лингвистика, а в последствие - и на семиотиката, която самият Сосюр определя като семиология, т.е. наука, занимаващи се с всички видове знакови системи (освен езика такива са и азбуката на глухонемите, светският етикет, военните сигнали и много други).

Всеки отделен език не е просто набор от думи (както се е смятало дотогава в лингистиката), а е уникална система, в която реалността е изразена по определен начин и свързана с конкретните знаци в тази система (с думите). Доказателство за това, че езикът е уникална система, а не просто набор от думи, е фактът, че когато човек учи чужд език, ученето просто на лексика не е достатъчно и е необходимо да се учи и граматика, защото граматиката например в българския език не е приложима дори към близките до него, славянски езици. Сосюр създава и класическото определение за знак. Той е съставна единица на абстрактната система – на езика - и има две неразделни части: означаемо (психичният образ) и означаващо (акустичен, физически образ). В този смисъл, означаемото е идеята за знака, а означаващото е неговото физическо провление (било то дума, картинка, жест и т.н.).

Пърс е вторият велик основоположник на семиотиката. Спорът за това, дали той или Сосюр е по-важен за развитието и, никога не е бил еднозначно решен. Около идеите и на двамата са се формирали цели направления, които са в процес на постоянно развитие. „Студената война” в семиотиката противопоставя най-вече подръжниците на Сосюр (френската школа в семиотиката) и тези на Пърс (американската школа). Резултат от нея е най-вече непознаването и игнорирането от едната школа на идеите и достиженията на другата. През 60-те и 70-те години на миналия век превесът е бил на страната на френската школа, поддръжник на структурализма. Тя обаче навлиза в криза и американската школа започва да доминира, най-малко заради по-голямата си издателска активност. Основната заслуга за победата на Пърсовата семиотика обаче е на небезизвестния учен и писател Умберто Еко – най-авторитетният Пърсианец, удостоен с титлата доктор хонорис кауза и от Софийския Университет.

За разлика от Сосюр, който е лингвист, Пърс е преди всичко философ и учен, т.е. той е заинтересуван от същността на човешкото познание и мехнизмите на мисълта, а не толкова от езиковото им проявление. Без да употребява понятието култура в смисъла, който ние влагаме в него, той е доловил, че знаковостта е основната характеристика на познанието. Прозрял е, че нито едно значение не ни е дадено наготово, а винаги е сформирано благодарение на посредничеството на знаците. Той разширява Сосюровата идея за знак и вижда мисленето като трансформация на един тип знаци в друг. Всеки подобен преход се нарича интерпретация, а полученият резултат от него – интерпретанта, която става изходна точка за следващата интерпретация и така може да продължи до безкрай. Този характерен за мисленето процес Пърс нарича „безкраен семиозис”. В този смисъл, знакът е нещо, което представя нещо друго – интерпретанта – изходен знак за формирането на нови знаци.

Пърс е основоположник и на философското течение прагматизъм – възможно най-практически насочената философия. Основната теория на този дял от философията е теорията за вярата и съмнението, която е пряко свързана с проблема за знаците. Според Пърс основният мотор на човешката мисъл е стремежът му да излезе от положението на съмнение (нестабилно и подтискащо) и да влезе в положение на вяра, отъждествяващо се с чувството за сигурност. Именно това чувство е най-търсеното състояние на нашето битие. Именно това е двигателят на безкрайния семиозис, който е и същността на културата. Културата според Пърс е натрупване на общовалидно познание, благодарение на което се осъществява социалният живот на хората. Той също така смята, че именно знаците дават граници на мисълта и интелекта на хората, т.е. че знаците мислят човека, а не човекът мисли знаците.

Цялата доктрина на Пърс за знаковата същност на културата е съпроводена от доста сложна система на класифициране на различните типове и видове знаци, като най-общо те могат да бъдат сведени до три основни категории: икони, символи и индекси.

* Иконичният знак има видима и лесноустановима прилика с означавания обект, т.е. иконичните знаци са картинки, макети, диаграми. Не е нужна предварителна уговорка с останалите членове на обществото относно това, какво точно означава даден иконичен знак – той е достатъчно разбираем (пример: знак No Smoking);

* Символните знаци нямат пряка връзка с означавания обект – тяхното разбиране е въпрос на договорка. Пример за символен знак е да кажем „сърп и чук” – сам по себе си той не ни навежда на мисълта за комунизъм, правилното му разбиране е въпрос на договореност в обществото. Кръстът, по същия начин, е символ на християнството, полумесецът – на мюсюлманите, белият гълъб – на мира и т.н.;

* Индексалните знаци (от индекс – показалец) имат причинно-следствена връзка с означавания обект. Пример за такива знаци са стрелките (наляво; надясно и т.н.); пушекът като знак на огън; стъпките – на човешко или друго присъствие.