Държавна сигурност

[ISTORIK]

1. ДС и БКП - брак с кисела физиономия

Отношенията между Държавна сигурност (ДС) и компартията е най-важната тема, когато става дума за мястото на ДС в тоталитарната държава.

Философията на властта в комунистическа България предполага ДС да бъде обект на контрол от страна на компартията, но в моменти на кризи този партиен контрол представлява много повече декларация, отколкото реален факт. В такива периоди се стига до фактическа безконтролност на ДС, която работи до голяма степен по свои собствени вътрешноинституционални правила.

Политическата лоялност към БКП е водещият принцип, на който се подчинява работата на ДС. Или поне това е централното разбиране на компартията към системата на репресивните органи. Почти всички документи за отделните структури на ДС съдържат в себе си магическата формула, че служители в тях могат да станат само хора, "безпределно предани на БКП".

Част от същата философия е и принципът за пълно разделение между партия и служби за сигурност, като висшестояща е партията. С други думи, на ДС се забранява да участва в процеса на вземане на политически решения.

ЮЗДИТЕ

БКП изработва няколко механизма, за да си гарантира този политически контрол. Първият от тях е създаването на конкретен отдел в ЦК за пряко наблюдение на ДС. В периода 1950-1965 г. това е отдел "Административен" (по-късно - "Военен"). След това чак до падането на комунизма през 1989г. партийният контрол над ДС е изцяло в ръцете на Тодор Живков. Вторият механизъм е фигурата на министъра на вътрешните работи, който винаги произхожда от партийната номенклатура.

Мнозина от служителите на ДС и днес споделят, че винаги е имало напрежение между "професионалистите" и "политиците" - парашутисти в МВР. Те обясняват това и с доводи като необразованост на политическата номенклатура и произтичащата от това комплексираност на управляващите, обградили се с "упорито създаваната, вярна и жадна за власт комсомолска прослойка".

В ДС недоволстват още, че дори не се черпи съветски опит за издигане чак до ниво министър на "очевидно по-подготвени от тях хора от разузнаването". Третият механизъм за политически контрол над ДС е Колегиумът на МВР, създаден през 1962 г. Той превръща ръководството на министерството във фактически колективен орган с неприкрита цел да не допуска концентрирането на прекалено много власт в ръцете на министъра. Целта на всичко това е пълен политически контрол от страна на БКП и премахване на опасността от автономни действия на силовите структури.

КОЙ КОГО КОНТРОЛИРА

Отношенията между партия и ДС съвсем не са така безоблачни, както ги представят идеолозите на комунистическата система. Има две основни причини за това. Първата е липсата на професионален хоризонт за развитие пред силовите ведомства отвъд достигането на среден пост в ръководството на МВР. Втората е изкушението на лидера на БКП и държавата да се обърне към ДС като гарант на неговата политическа стабилност в момент на криза и загуба на политическо доверие.

ДС контролира целия информационен поток в тоталитарната държава и трудно се примирява с подчиненото си положение. Структурите й, които знаят повече, отколкото партийното ръководство, и те се стремят да влияят върху политиката по начин, който облагодетелства именно системата на ДС. Израз на тази тенденция е стремежът на "професионалисти" от системата да търсят излаз към политическа власт и паралелна на държавата реализация - например случаят с аферата "Тексим".

Повечето примери за служители на ДС с достъп до политическа власт са на хора от разузнаването и са от 80-те години. Такива са зам.-министрите на външните работи Живко Попов и Любен Гоцев, както и Петър Башикаров, който става първи зам.-министър на външната търговия.

Тлеещият конфликт между "професионалистите" и "политиците" се решава различно в зависимост от силата на режима. Когато има криза - както е в края на режима на Вълко Червенков и преди падането на Тодор Живков - властта на ДС става все по-голяма, а зависимостта на партийния и държавен лидер от службите го кара да бъде все по-отстъпчив към техните претенции.

Признак за това е създаването на Шесто управление и особено неговата активна дейност през втората половина на 80-те години по отношение на партийната номенклатура. Това е показател за увеличаване тежестта на службите в йерархията на комунистическата власт и симптом за намаляване на политическия контрол над тях, тъй като на теория той трябва да се осъществява от същите хора, които са сред потенциалните обекти на политическата полиция.

ДС И ПРЕХОДЪТ

В продължение на над 20 години до падането на комунизма на ДС е забранено да вербува в партийната и комсомолска номенклатура, но не и сред редовите партийни членове. През април 1989г. обаче и това е силно ограничено със заповед това да се прави "само при доказана необходимост". Вербуването по по-усложнена процедура вероятно е и един от каналите за въздействие на ДС върху процеса на демократизация в България след 1989 г., тъй като след началото на прехода антикомунистическите партии имаха категорично изискване техните членове да не са били преди това членове на БКП.

Частично по този начин може да бъде обяснен и процесът на релативизиране на прехода в България, защото от самото му начало общественото съзнание беше объркано в оценката си за бившите членове на партията и сътрудниците на ДС. Най-важният извод от тази ситуация е, че когато става дума за морална отговорност за извършените от ДС политически репресии, тя лежи преди всичко върху действащите офицери от системата.

Редактирано Май 3, 2008 от ISTORIK

[ISTORIK]

2. ДС и държавните учреждения

Въпросът за отношенията между Държавна сигурност и другите държавни институции е пряко продължение на темата за отношенията между ДС и компартията. Част от същата тема са и отношенията между политическото и военното разузнаване, както и между военното контраразузнаване и армията.

От гледна точка на ДС другите държавни ведомства представляват почти единствено "учреждения за прикритие", т.е. - структури, задължени от партийните решения да предоставят своите щатове за назначаване на офицери от ДС за изпълнение на специфични задачи.

Разузнаването - най-важната институция

Най-широката мрежа от офицери под прикритие използва разузнаването - както политическото, така и военното. Тези служби имат право да внедряват свои офицери на най-ниското стъпало на съответното ведомство, които след това имат кариерно развитие подобно на всички останали служители в тази институция. Може да се предположи, че при контраразузнаването това е било по-скоро изключение - за него е било по-изгодно, а и по-евтино да разчита в тези учреждения повече на секретни сътрудници, отколкото на офицери под прикритие.

От тази гледна точка може да се каже, че разузнавателните управления са едни от най-важните институции в държавата, тъй като техните интереси винаги са поставяни над интересите на другите държавни институции. Уверено може да се твърди, че външнополитическите ведомства на комунистическа България, които са най-честите "учреждения за прикритие", до голяма степен представляват продължение на функциите на разузнаването.

Още първият документ (от 1 август 1950 г.), който регламентира отношенията между разузнавачите и техния пряк ръководител - посланика или търговския представител, дава предимство на разузнавача. Посланикът е длъжен да му създаде условия да си върши работата, а резидентът не е длъжен да изпълнява заповедите на посланика.

Това положение несъмнено е било източник на редица конфликти, тъй като политическият (т.е. партийният) статут на посланика във всички случаи е по-висок от този на резидента, а от друга страна, той е лишен от правото да изпълнява ефективен контрол върху него.

Шпионите на БНТ, БТА, БНР...

Редица партийни документи задължават МВнР, Министерството на външната търговия, БТА, БГА "Балкан", телевизията, радиото и отделните вестници да оказват необходимото съдействие на разузнаването. Това обикновено се изразява в предоставянето на специален щат от учреждението за хора на разузнаването.

Друга форма е изискването ведомствата да дават на разузнавачите възможности за специализации в чужбина или за работа в международни организации. Практиката в това отношение надхвърля дори най-смелите очаквания на незапознатите. В чужбина се откриват специални "стажантски длъжности, на които се изпращат за срок от 1-2 години млади кадри, за да се повишава тяхната езикова квалификация, да се опознава по-добре животът в капиталистическите страни".

Тези основополагащи принципи са валидни до края на комунистическия режим, като списъкът на ведомствата за прикритие става още по-голям през 1988 г., когато се предвижда увеличаване с почти една трета на щатовете под прикритие в тези ведомства.

Контраразузнаването - държава в държавата

Подробната регламентация обаче изненадващо отсъства в достъпните документи за отношенията между контраразузнаването и държавните учреждения. Обяснението е сравнително лесно - контраразведките работят основно чрез секретни сътрудници и не съществуват ограничения за тяхното работно място. Това всъщност осигурява на контраразузнаването безгранични възможности да контролира всички държавни ведомства и икономически структури.

Указ от 1974 г. не само задължава гражданите доброволно да съобщават всяка подозрителна информация на ДС, но и дава право на офицерите от системата да се намесват в тяхното лично пространство, включително като проникват в жилищата със или без съгласието на техните обитатели. Същото важи и за влизане в която е да било държавна институция или предприятие. Единственото изключение са партийните сгради, които са забранени за провеждане на вербовъчни срещи и за явочни квартири.

Тези правила очертават политическата полиция като държава в държавата.

ВКР - слуга на много господари

Приблизително същите права има и военното контраразузнаване спрямо военните поделения. Тук обаче доста подробно е регламентирано какво се прави, за да се избегнат конфликтите между двете силови ведомства, каквото са ДС и армията. Причината ВКР да е в структурата на ДС, а не в Министерството на отбраната, е стремежът за постоянен политически контрол върху силовите структури и избягване събирането на твърде много власт в ръцете на един министър. Стига се до куриозни ситуации участието, транспортирането и издръжката на хората на ВКР по време на военни учения да се изплащат след това от МВР.

Формулировките недвусмислено показват, че в прерогативите на ВКР е и дейността като политическа полиция в армията, която поддържа непрекъсната връзка с МВР, с Генералния щаб, с политическите ръководства в поделенията и с местните партийни структури. В резултат на тази изкривена система за взаимен контрол вероятно всички равнища в армията са били оплетени в обща мрежа от подозрения и конспирации, в която всеки е усещал достатъчна заплаха за собствената си кариера, за да допусне каквото и да било самостоятелно действие или неразумна постъпка.

[ISTORIK]

3. ДС и емиграцията - изолиране, разлагане, компрометиране

Държавна сигурност има за задача да осигурява политическата лоялност към режима не само вътре в страната, но и сред българската емиграция в чужбина. Макар и да изглежда странно, това е една от основните задачи на ДС. Тя е обяснима за ранния период на комунистическия режим, когато ДС е трябвало да парира опитите за създаване на силни опозиционни групи в емиграция, които се представят пред света като реални конкуренти на комунистическата власт (вероятно службите са били достатъчно добре запознати със случаи в световната история на международно признати правителства в изгнание). Но ако това е възможен мотив за работа срещу емиграцията най-късно до средата на 60-те години, след този период основната цел е именно осигуряване на политическата лоялност на емиграцията, тъй като тя гарантира и пропагандни успехи за режима.

ДС е институцията, която притежава цялата информация за състоянието на българската общност в чужбина и за настроенията в нея. Политиката към емиграцията може да бъде разделена на няколко периода, които в известен смисъл съвпадат с периодизацията на историята на самата ДС. В първите години приоритет е контролът върху "вражеските емигранти", особено в съседните държави, поради опасения от организиране на антикомунистически "банди", които да бъдат прехвърляни на българска територия. От средата на 50-те години заедно с относителния икономически успех на режима е налице процес на активно търсене на политическа легитимност и пропагандни успехи, включително чрез привличане на част от емигрантите обратно в страната. Този период на относителна либерализация се дължи най-вече на съзнанието за идеологическото превъзходство на комунистическите режими през този период, подплатено със съответните икономически и технологични успехи.

Водоразделът - 1966 г. и раждането на Шесто

Относително толерантната политика към емиграцията е ревизирана през 1966 г., когато Политбюро приема "Решение за пресичане на дейността на българската емиграция срещу България". Това е истински завой и е показателно за началото на идеологическото затваряне на комунистическия режим, част от което е и ограничаването на контактите между българските граждани и емигрантите. Инициатор е самата ДС, като в мотивите на предложението е констатиран пълен провал на следваната до този момент линия на привличане на емиграцията. Според ДС към 1966 г. емигрантите са 5933 души, от които 372 са класифицирани като "невъзвращенци". Малцина са се възползвали от амнистията, дадена съгласно указ от 1954 г. На пръв поглед исканата промяна се дължи на присъщата за спецслужбите параноя да виждат навсякъде заговори срещу властта. Реалната причина е обаче именно съзнанието за загубената идеологическа битка със Запада. Според терминологията на ДС завърналите се в страната емигранти извършват "идеологическа диверсия", като демонстрират непознат за българските стандарти начин на живот. "При завръщането си донасят голяма сума долари, идват с леки коли и преднамерено демонстрират всичко това пред обществото. Други получават високи пенсии от капиталистическите страни. Има сериозно основание да се счита, че тези средства се дават от чуждите разузнавания. На практика се получава така, че изменникът на родината, извършил престъпление, когато се завърне в родината, се обезщетява", се казва в решението от 27 декември 1966 г.

Затова тези емигранти са оценени като заплаха, поставяща под въпрос легитимността на режима и ДС иска коренна промяна в досегашната политика. Спира привличането обратно на бежанци и на българските институции в чужбина се разпорежда да изолират емигрантите, спира и действието на амнистията. В същия документ се предвижда и забрана за срещи между емигрантите и техни роднини, ограничаване на кореспонденцията, както и на възможността емигрантите да изпращат пари и колети.

Това решение почти съвпада със създаването през 1967 г. на Шесто управление на ДС, което в перспектива също поема работата срещу емиграцията. Това е и границата между двата периода в историята на ДС - този на относителна либерализация и този на новия възход на спецслужбите. Пражката пролет от 1968 г. само катализира втвърдяването на комунизма в България, но този процес е започнал поне две години по-рано и не е директно свързан със събитията в други държави.

Последните 12 години - триумфът на Първо главно

Следващата стъпка е през 1977-1978 г., когато пак по инициатива на ДС Политбюро приема две решения, които фактически мобилизират цялата структура на Държавна сигурност да се бори срещу емиграцията. Този път вече ясно е формулирана водещата роля на разузнаването, а другите управления имат спомагателна роля. За новите мерки се изисква подготовката на мащабна програма за противодействие на заплахата от страна на емигрантите. Тя следва три посоки. Първата е да се работи "за политическото, идейното и организационното разлагане, компрометиране и изолиране на вражеската емиграция, да се пресекат каналите, по които тя получава попълнения, да се сведат до минимум бягствата зад граница...". Втората насока е "усъвършенстване на нашата система за подбор и подготовката на кандидатите за пътуване в капиталистическите и развиващите се страни". Третата насока е възприемането на диференциран подход по отношение на вражеската и политически неактивната емиграция - открито репресивна линия към вражеската и по-либерално към неактивната, но без това да означава търпимост към нея.

Доклад на колегиума на МВР от 1989 г. потвърждава, че до последно нищо от това отношение не се е променило.

[ISTORIK]

4. ДС - машина за легитимност, легенди и фалшиви биографии

Държавна сигурност обикновено е описвана като политическата полиция на комунистическия режим, като институцията, чиято основна задача е да потисне дисидентите или другите инакомислещи хора през комунизма. Акцентът в тази теза пада върху репресивните характеристики на системата, която има възможност да провали живота на един човек само въз основа на недоказани доноси или съмнения в неговата политическа лоялност. Същата теза защитават и жертвите на ДС, доколкото те въобще някога са получавали трибуна и възможност за морално възмездие в посткомунистическа България.

Репресия и пропаганда

Това описание на ДС в никакъв случай не може да се нарече некоректно. То обаче далеч не съдържа цялата информация за същността и ролята на ДС през комунизма. Репресията е само една от страните й, макар и от най-съществените. Наред с тези си функции ДС има далеч по-широки задачи и правомощия, свързани с набавянето на липсващата политическа легитимност на режима. Начините, по които ДС трябва да осигури обществената подкрепа, варират от политическо насилие, през активни мероприятия за компрометиране на едни хора или промотиране на други и се стигне до стремеж за манипулиране на общественото мнение в страната или чужбина чрез контрол на по-важните обществени групи и провеждането на мащабни пропагандни кампании. Това се отнася за всички структури на системата - както разузнавателните, така и контраразузнавателните имат задача не само да парират появата на политическа опозиция, но и активно да убеждават обществеността в правилността на решенията на партийното ръководство.

Универсален инструментариум

На пръв поглед контраразузнаването (политическата полиция) би трябвало да разчита в своята работа основно на репресията. Това обаче не отговаря напълно на истината. Тъй като контраразузнавателните управления разполагат с най-много информация в държавата, те имат възможност също така да свеждат партийната политика по възможно най-приемливия за обществото начин - чрез разпространение на слухове, манипулиране на общественото мнение чрез медиите или привличане към сътрудничество на неформалните лидери на определени обществени групи. Крайната цел е ясна - осигуряване подкрепа за управляващия режим.

Измамно е също така първоначалното впечатление, че тъй като работи в чужбина и във враждебна среда, разузнаването разчита само на агентурата и в много по-малка степен на репресиите. За провеждане на специфичните си кампании за пропагандиране на комунистическия строй обаче то има и задължението да контролира дейността на българската емиграция - отначало да не бъде допуснато формирането на антикомунистически център, а впоследствие - за да бъдат спрени гласовете на тези емигранти, които има опасност да се превърнат в мотивираща сила за инакомислещите вътре в страната. В това отношение разузнаването също има ясни репресивни функции, а враждебната среда, в която работи, го прави изключително брутално и престъпленията му - публични и обществено значими.

Същата функция да легитимира режима изпълняват и културно-историческото разузнаване в структурата на Първо главно управление, както и широко рекламираната борба на Шесто управление с иманярството и незаконния износ на антики от България. Обяснението е, че непопулярността на режима може частично да бъде компенсирана чрез стимулиране на патриотизма и умерения национализъм. Много вероятно за създаването на тези структури съществуват и чисто практически причини, тъй като изпратени в чужбина по линия на културно-историческото разузнаване хора могат да бъдат използвани и за изпълнението на задачи на други отдели в управлението.

Поради всички тези причини трудно могат да бъдат приети опитите на част от ДС (контраразузнаването и конкретно Шесто управление) да бъдат обявени за органи на политическата репресия, а другите (предимно разузнаването) да бъдат квалифицирани като защитници на националните интереси. Всъщност двете основни направления в ДС се разграничават само и единствено по мястото, където извършват дейността си. По-вярно е твърдението, че за контролирането и потушаването на политическото недоволство вътре в страната контраразузнаването използва средства, които отначало са били разработени за нуждите на разузнаването.

Работилница за фалшиви биографии

Като се имат предвид методите на работа на тази система, може да се направи извод по какъв начин ДС е имала възможност да влияе върху процеса на прехода в България. Най-известният е директното включване в политиката на офицери или секретни сътрудници. Друго средство от арсенала на ДС е практиката на системата да "произвежда" биографии. Този аспект често остава в периферията на общественото внимание, концентрирано предимно върху репресивните характеристики на системата и нейната отговорност за проваляне на кариерата или живота на политическите противници на компартията. "Производството" на биографии е обратната страна на същата монета. Тази практика отново е измислена от разузнаването, но тя намира широко приложение и вътре в страната.

На езика на системата тя се нарича "изграждане на легенда" на разузнавача и това е нормален процес, който се използва от всяко разузнаване по света. Дилемата на прехода е, че всички тези служители в посттоталитарните общества получиха правото да използват своите легенди като доказателство за богата и успешна професионална биография, а това им даде възможност да бъдат обществено приемливи и влиятелни личности. Същият подход е широко използван и от политическата полиция вътре в страната.

Въпросът за произведените биографии има две морални страни. Едната е доколко служителите на разузнаването или агентите на контраразузнаването имат право да използват легендата си в цивилния живот, след като тази биография е изградена само за прикритие на същинските им функции и не може да бъде доказателство за професионални качества в работата им в институцията под прикритие. Другата страна е съществуването на такъв опит в производството на биографии, който може да превърне в публична фигура почти всеки човек, независимо от неговите реални качества. За съжаление мащабите на този процес на производство и използване на фалшиви биографии могат да бъдат разкрити едва след пълното декласифициране на досиетата на ДС, макар че дори и тогава неговото публично осъждане ще е почти невъзможно.

Друга важна характеристика на ДС е желанието на някои бивши офицери да излязат от конспиративността и анонимността, на която са обречени във времената на комунизма. След кратък период в началото на 90-те години, когато имаше опасност от търсене на някакъв вид възмездие от тях, някои офицери се превърнаха в публични фигури и дори успяха да представят своята дейност по времето на комунизма като обществено приемлива. Частично това е и обяснението за взрива от мемоарна литература на бивши работници в системата непосредствено след падането на комунизма.

Пренасочване на нетърпимостта

Безплодният дебат за наследството на ДС беше едно от средствата за релативизиране на целия процес на преход в България. След 1989 г. обществената нетърпимост беше насочена срещу доносниците на политическата полиция вътре в страната. С изключение на офицерите от Шесто управление обаче другите "оперативни работници" останаха встрани от тази нетърпимост, а няколко години по-късно дори потърсиха обществено признание. От настоящото състояние на архивните източници обаче може да се заключи, че ако става дума за морална отговорност за извършените от ДС репресии, то нея със сигурност трябва да я понесат работещите в системата офицери, чиято дейност много трудно може да бъде квалифицирана като защита на националната сигурност.

Що се отнася до доносниците, наличните документи доказват, че ДС е имала възможност да привлече (включително принудително) всеки интересуващ я човек, както и да осигури неговото сътрудничество, докато е необходимо на системата. В този смисъл отварянето на архивите ще даде информация и за това кои от сътрудниците са правили това доброволно и кои са били принудени.

Би било пресилено да се твърди, че практиките на ДС - производство на биографии, активни мероприятия, манипулиране на общественото мнение, конспиративни теории - са наложени в българското общество след 1989 г. от бившите служители на ДС. Но няма да е пресилено твърдението, че методите и средствата на ДС могат да бъдат прилагани успешно в демократична среда до момента, в който широката публика узнае техния произход и получи информация за конкретните примери за тяхната употреба по времето на комунизма.

Тогава ще бъде разкрита и старателно изгражданата легенда на комунистическия режим в България, както и на неговата Държавна сигурност.