Отиди на
Форум "Наука"

Спомени за ВСВ


Recommended Posts

  • Глобален Модератор

Тук ще слагаме няколко преведени спомени на участници във ВСВ, от различни руски сайтове. Публикувани са и в БС. Темата е само за преведени от каквито езици искате спомени на участници, без коментари.

Първите два са от сайта iremember.ru, третият е от сайта на списание "Звезда"

I МИХАИЛ МУХМЕДИАРОВ

Аз, Михаил Михайлович Мухмедиаров и съм роден в Москва през 1923 г. В Москва се учих и живях с родителите си. Училището ми беше подшефно на издателството Правда. Оттам аз ходих в пионерски лагери. Около 16 годишен постъпих в аероклуб.

Сам ли постъпихте, или с направление?

Сам постъпих. Когато завърших аероклуба, още нямах 18 г. и затова не ме взеха в училището. После зимата на 1940 почнах да летя в друг аероклуб, Железопътния аероклуб.

Какво образование получихте?

Основно училище. Средно обазование завърших в армията, вечерно. Имах средно офицерско образование и затова трябваше да имам и общо средно.

В какво се състоеше обучението в аероклубa?

Там имаше програма. Първо теория, после практика. Летяхме на ПО-2, с инструктори, излитане - кацане. После, пилотаж в зона. Примка, всичко бойни завои, виражи. Това с инструктор. А после инструкторът разрешаваше самостоятелен полет. В задната кабина слагахме чувал с пясък, за да не се сменя центровката на самолета.

Колко полета имахте до самостоятелния полет?

С инструктор примерно имах 15 полета. А във втория аероклуб вече на 6-тия полет излетях. В началото на 1941 г. пристигнаха инструктори от Черниговското военно училище, провериха как ни е подготовката и отбраха най-добрите за кандидати за военното училище. След това от военкомата ме пратиха в училището. В Черниговското училище отидох в началото на април. Медицинската комисия минах, но на мандатната ми казаха: Нямаш 18 г., ще се връщаш. Аз им казвам: Осемнадесет ще имам в началото на Април. Е, добре, ще те оставим. Оставиха ме. Учих се от 1941 г. до 1943 г. Когато започна войната, почнахме да учим с ускорени темпове, по ускорена програма. На първо време се обучавахме на И-15бис и на И-16. Имахме и И-5, но на тях не летяха, а само рулирахме и се учехме да излитаме. Махнаха от тях обшивката на крилата, за да не излетим. Това беше, защото нямахем спарки на И-15бис.

Как разбрахте, че войната е почнала?

Съобщиха ни за войната. Почнахме да ходим с пушки и противогази, а самолетите почнахме да крием от пистата в гората, един вид да ги замаскираме. На първо време нищо не знаехме. И по едно време гледаме, лети някакъв самолет. На височина около половин километър, не знаем наш ли е или не. А после от него нещо се посипа. Някой успя да каже: - Листовки ли хвърлят, какво ли? А после тия "листовки" като почнаха да свистят.... Немците за паника слагаха на стабилизаторите на бомбите свирки. За да шумят повече. Бомбите паднаха точно на пистата за рулиране. Убиха трима души, а 10-тина раниха.

А това кога горе-долу беше?

Това, значи, беше през юни. Точно когато почна войната, в първите дни. Техните разузнавачи и до войната летяха над Чернигов. Помня, че И -16 излетя на прехват, но не можа да догони немеца. "Юнкерсът" излетя, той имаше добра скорост. След известно време ни евакуираха под Ростов, на полевите летища. Една ескадрила беше в Мечотинското, другата в Егорликското. А нашата ескадрила се оказа на гара "Камила", това е град Зеленоград.

Заедно със самолетите ли ви евакуираха?

Да, с тях. Самолетите на платформи, а ние в товарни вагони, в който слагаха нарове.

В много училища са взимали самолетите, а при вас?

Не, ние през цялото време си бяхма с нашите самолети. Под Ростов полетяхме малко, след което като приближиха немците нас пак ни евакуираха. Този път в Средна Азия. Там изметоха много училища. Някои отидоха в Баку, а оттам се пренасочваха към средна Азия. А ние тръгнахме по заобиколен път: през Саратов и Сталинград. Пътувахме зимата на 1941-1942 г., дълго. През Казахстан през Ташкент, стигнахме в Къзъл-Арват, това е в Туркмения. Други училища наблизо нямаше. При Къзъл – Арват остана основната ексадрила, и целия щат на училището. А останалите ескадрили ги разхвърляха по полеви летища. Летяхме много. Бързаха да ни готвят по ускорена програма. Летци им трябваха. Аз завърших през 1943 г. вместо за 4, за две години. Подготовката беше слаба. По същество, само пилотиране. Отначало на И-16. На УТИ-4 (имаше такъв учебен самолет, спарка) аз изпълних почти цялата програма. После през 1942 г. ни пратиха Якове. „Ковяха” ги в Саратов. На яковете също минах програмата, пак излитане и кацане и в зона на пилотаж.

Вашето отношение към И-15 и И-16?

Не ставаше за нищо (или пък – не знам как да го определя) (буквално - „нито да догониш, нито да избягаш”)

А към Яковете как се отнасяхте?

Разбира се, Як-ът беше много по-силен и от И-15, и от И -16. Чусвстваше се даже по това, как излиташе....

Кой самолет беше по-леко да се усвоява, и кой по-сложно? Какви преимущества имше у «И-15»? «И-16»? «Як»?

«И-16» — е сложен самолет. На кацане беше много строг, а и горе като пилотираш винаги можеше да влезе в стопор, в такава една неопределена и непилотажна фигура. Немците се бояха да летят на него. Навремето по договор нашите летци летяха на Месершмити, а немците им предложиха И-16. Признаха го за много строг, след като полетяха на него.

Всички казват, че от стопор И-16 винаги излизал леко?

Като цяло, нормално излизаше. Но понякога закъсняваше. Премине в пикиране, а после, вече от пикирането излиза. Якът на излитане и кацане беше по-прост от И-16. Якът кацаше при критични ъгли на атака; още малко да набереш и веднага се обръщаше по крило.

Като отидохте в училището, в каква форма ви облякоха?

Курсантска форма… Всичко войнишко, само нашивките и петлиците курсантски. А, да още и „птички”.

А как ви хранеха?

Нормално.

Когато отидохте под Ростов, там как ви хранеха?

Не кой знае как, но също нормално. Летателният състав трябва да се храни, за да не припада. А виж в Ср.Азия лошо ни хранеха.

А какви бяха развлеченията в училището: концерти, кино?

В Чернигов имаше дворец на културата, там ни водеха на кино. Но това беше рядко.

В началото на войната знаехте ли, че нашите са бомбардирали Берлин в 1941 г.?

В училището през 1941 г. курсантите рано ставаха, събираха се около динамика (ВЕРОЯТНО РАДИО С ДИНАМО) и слушаха предаванията. И ето, че чух, че «Ил-4» ходили в Берлин. Възприехме го добре – нас ни бомбардират, значи нека и тях. Защо да не можем. Наистина, ИЛ-4 е врана, а не самолет. Но стигнаха и понапускаха бомби. А после немците взеха Естония и вече никакакъв наш самолет не можеше да стигне до Берлин.

В средна Азия смениха ли ви формата? Например, панама да са ви давали?

Не, тях ги нямаше въобще по време на войната. Появиха се в следовенното време. В средна азия не ни даваха даже кирзови ботуши. Ходехме с обувки и навои (гамаши, гети). После накъде стана катастрофа, сметнаха, че гетите се размотали и попаднали в руля... Признаха, че не бива да се сяда в самолет с гети. Имахме един чифт ботуши и ги смянахме - като лети всеки ги обува. Хранеха ни основно с ориз. Е, и шрапнел, както наричахме "перловката". Месо беше овче или камилско. Храната не стигаше. Понякога, при дълги полети, даваха втора закуска - кифли. В Къзъл Арват живяхме в глинени казарми, сами си ги правихме. А покривите бяха сламени. А на летището Кодж живяхме в летни палатки, това беше в района на пясъците на Кара--кум, до жп гарата Кодж. Там имаше един кладенец на 18 км. После стана студено, доставиха ни зимни двойни палатки. Сами си правехме печки с дълъг комин, едва ли не около цялата палатка, така, че димът излизаше вече студен. Ей така живеехме...

А подвижни кинопрегледи идваха ли при вас?

Гледахме кино един – два пъти за цялото време. Но помня актрисата Шулженко. За пръв път я видях там, «Концерт за фронта», се казваше филма, според мен.

В района на Къзъл Арват също не е имало летище....

Точно пък там имаше летища по 10 – 15 км. Там, в Туркмения нищо не растеше, само равнини. Това е плоска разтекла се земя, по 10 км. дълга. В дясно от нас имаше планини, там започваше Иран.

А солени блата имаше ли?

Там ходехме, събирахме дърва за кухнята. Рано сутрин, когато още нямаше слънце, ходехме в пясъците, търсехме разни растения и ги носехме в кухнята, а после вече летяхме, защото през деня не можеш да идеш в пясъка, жегата е 40 градуса на сянка. Имаше един кладенец, 15 м. дълбок – водата – изключително студена. После, някъде към около 8 часа, почвахме да летим. Летяхме до 11 и после полетите спираха, нямаше никакво движение, имаше пълна тишина. Никакво движение, нищо.Самолетите ги заривахме наполовина в пясъка. Опасявахме се от силен вятър, особено вятъра, наречен ”афганец». На «Яковете» програмата беше кратка – излитане, кацане, зона. Е, и малко летяхме в строй.

А по маршрута?

Нямаше полети по маршрути, и стрелба нямаше, нито по конус, нито по щитове. Според мен в нито едно училище по-рано нямаше такава подготовка.

За времето на подготовката колко полета имате?

До фронта? Не много. В книжката му пише – У-2 – 57 часа; на УТИ-4 – 24.5 часа. Училището завърший през март 1943 год. Разпуснаха групата. Мен и още един ме пратиха в Саратов, в запасния авиационен полк. В Саратов стигнах за три дни пак през Казахстан. Летището се намираше в Багай-Барановка. Там трябваше да тренираме ЗАП (????) Но ние там безделничехме, защото нямаше самолети, чакахме отнякъде самолети. После ни пратиха на Ленинградския фронт.

С какво звание завършихте училището?

Младши лейтенант.

А кога станахте лейтенант?

Лейтенантско звание получих в 14-ти полк. След войната, според мен.

Как ставаше подобрът на тези, които щяха да ходят в Ленинград?

Никакъв подбор нямаше. Пращаха ни там, където не стигаха летци. През сетпември 1943 г. ме извикаха в щаба, връчиха ми предписание. Пътувах през Москва, отначало в Кобона, от Кобона на парахода. После в Марин нос и на Финландската гара. В щаба на армията на Дворцовия площад получих направление да ида под Волхо. Пак на парахода, през Ладога в Кобона, а от Кобона се добирахме кой както може. На лека кола стигнахме в Плеханово. Там стоеше 159-ти полк на Покришев, с "Лавочник" и 196 полк на "Аерокобри". Командир беше Андрей Чирков – герой на Съветския съюз. Попаднах на 196 полк. Почнах да се уча на "Аерокобра". Тя е с предно колело, а после пък при нея кацането е непривично.... Но отначало летях на "Китихоухк", за да се запозная с приборната дъска (табло). Непривично: футове, мили... През цялото време трябваше да преизчислявам с главата си. Колко километра насам - натам.. Кацането беше както при Як, така, че летях само за да се запозная с приборното табло.

Как ви се стори Китихоук след Як-а?

Боклук. От гл.т. на пилотажа Як беше по-добър. Но Китихоук беше оборудван добре, радиостанцията беше добра, обзорът - великолепен. На него летях няколко пъти, а после на спарка. Летец-инструктор при нас беше един естонец. Нямаше възможност да лети на фронта, затова се занимаваш с това, да вози млади летци на спарка.

Спарка на Китихоук - това какво е, преправено нещо?

Не знам подробности, но според мен ги преправяха у нас. И когато моторесурсът свършваше, им слагаха наш мотор модел "105". След няколко полета на спарката инструкторът ме прехвърли на Аерокобра. Запознах се с Аерокобрата, направих нещо като излитане, но се спрях, ей така, да го почувствам на излитане. А после излетях, нормално. Когато кацаш, трябва леко да не допираш ръчката, а после той сам пада на предното колело. Обзорът е добър, двигателят е отзад. Според мен, "Алисън" е добър мотор, до днес помня, а планера при американците беше пренатоварен. Воръжението: 37 мм оръдие, две големокалибрени картечници през витлото и четири Колт-браунунг в крилото. Като теглиш един ред, става истински фойерверк.

Имаше ли слухове, че Кобрата често влизала в "стопор"?

Сега ще ви кажа. Всички наши самолети тежаха около три тона. Якът, например, беше около три тона. Лавочкин - три и нещо. А Аерокобрата тежеше около 6 тона. Много оръжие, много бензин. Ние бяхма на една писта с Лавочкин-ите, но за кобрата специално отделиха и удължиха полосата. Защото Кобрата трябва повече време да набира, за да излети.

Между другото, пристигна командирът на дивизията Матвеев: "Какъв е тоя самолет Кобра? Я да седна аз вътре!" И почна да излита не по полосата за Кобрата, а от тази, където излитат Лавочкин-ите. Гледаме - набира, набира, набира, пистата свършва. Е, викам си, ще му правим помен. Но се откъсна, с клатушкане, но излетя. Горе-долу набра височина. Кацна нормално, рулира, плю и си отиде и с никой не разговаря.

Аз веднъж с него на електричката пътувах в Пушкин, там имаше музей на 275 дивизия и го питам: "Как така, питам, не се разбихте тогава?" "Ами вие не ми казахте, че трябва да пускам щитчетата преди излитане?" Чирков нищо не му каза, мислел, че командирът знае. Той е подчинен, не му е работа на подчиненият да подсказва. (С други думи, доколкото разбрах, това му е помогнало, защото е улеснило излитането б.м.)

А в стопор Кобрата по всяко време изпадаше. Нищо, че е плосък и прост. И кацаше много лошо. Ето ние двама дойдохме да усвояваме тия Аерокобри, усвоихме излитане - кацане. После ми казват: Е, давай сега лети в зоната, пилотирай. И гледай опашката, защото немците са наблизо и могат да те праснат.

Е, аз излетях, пилотирах малко, отначало виражи, после преобръщане и .... .какво става, докато се усетя земята беше до мене, а бях на 3000 метра! За едно обръщане загубих около 1500, а якът за обръщане губеше 600. Мисля си, гледай ся какъв тежък самолет.

Пак набрах 3000... Завои, превъртания, бойни развръщания, "бъчви" (фигура някаква)... После полетях в строй с моят колега, с който дойдох от училището - сержант Владимир Павлов. Летеше отлично, добър летец беше. Но до фронта не стигна, загина на Аерокобрата.

Това стана пред очите ми: те в двойка летят от Волхов към летището, височина примерно 2000. И водещия почана да пикира, вървя, вървя, после отведнъж много рязко го изведе. И веднага почна като лист да пада. Командирът Чирков взе да му вика: "Скачай!!!" Нищо не се чу. "Скачай!!!" Не реагира. "Скачай, бе, мамка ти!!!" А той дай-дай дай и падна в храстите.

Фамилията на загинали помните ли?

Павлов. То е на снимка, ще ви го покажа (ЦАМО: Павлов Владимир Ильич 1922 г.р., сержант 196 ИАП., загинал в катастрофа на Р-39 на 02.02.1944 г., погребан в Плеханово.) Той така искаше на фронта, а го погребаха в Плеханово. Инженерният състав дълго проверява какво е станало, и дойде до извода, че на големи натоварвания детайли на конструкцията на регулировката на стабилизатора не са издържали. И в резултат е станало рязко излизане от пикиране, пилота е загубил съзнание а самолетът неуправляемо е паднал. На Аерокобра имаше много катастрофи.

Хората, които са воювали на Кобра имат различно, направо противоположно впечатление. Мнението ви?

За бой нямаше нищо добро.

Т.е. не ви харесва?

На мене не. Но аз скоро четох брошурата "Аз воювай на Аерокобра" - на много се е харесвал. Но на него имаше много не-бойни загуби.

С какъв бензин летяхте? Американски?

Трябаше ни специален безин Б-100, а нямахме. На нашият Б-89 двигателят губеше мощност и самолета не даваше това, което можеше да даде Аерокобрата. Но аз не съм летял на Б-100, и въобще на Аерокобра не много бях и в бой не съм участвал. Аз просто го усвоих. И изведнъж ме прехвърлиха в 14-ти гвардейски полк.

А защо не останахте? Вие усвоихте Аерокобрата?

Този полк стоеше и нищо не правеше. Част от летците отлетя за самолети в Новосибирск, да прехвърли на фронта Аерокобрите, които дойдоха от Аляска. Ние тук нищо не правехме. А в 14-ти гвардейски имаше големи загуби и мен ме пратиха там. Започнах на Як-7ТД - наричаха го "тежък дъбов". Това е този модел, в който има 4 крилни резервоари. Предназначен е да съпровожда бомбардировачи на дълги разстояния. А завърших войната на ЯК-9У. Той е с 107-ми мотор. Но ресурсът му беше само 50 часа. И на него имаше много аварии. На висока мощност летяха шарнирите. При нас на него загина един летец, вече след войната. Отказа му мотора над Езел. Тръгна на принудително кацане, а при Яка носът е здрав, почти нищо не се вижда и той се заби в един вал. Летецът си разбил главата в прицела. Аз също съм кацал принудитлено на него. И когато започна да ме тресе по земята, държах прицела. Издържах....

Кога минахте в 14-ти полк?

В края на 1943 г. май. През април 1944 г. на летище Чернево ме провери Свитенко и ме пусна до полетя на фронта. Тогава летяхме под Нарва и на Тарту. А после се свършиха боевете под Нарва. И в началото на лятото на 1944 полетяхме над Карелската теснина (провлак май). В боевете на Карелския провлак нашият полк почти напълно го разбиха. И не само полка, цялата дивизия пострада. Там загина Володя Серов (Герой на СССР посмъртно ст.лейтенант Серов И.Г. загива на 26.06.1944 г.)

На Карелския провлак прикривахме 943 щурмови полк. В тоя полк воюваше два пъти героят на СССР Паршин, Георги. Ние с него все заедно ходехме. Стояхме тогава на летище Майсниеми. Това е старо название. Голямо полево летище, кръгло едно такова. От едната страна стояха "гърбавите", а от другото - ние. Боевете бяха ужасни. Всеки ден... Много хора загубихме. Когато почнахме, в полка имаше 55 самолета. Завършихме и остана една ексадрила, едва едва набрахме 10 самолета. А останлите бяха загубени, всеки ден, всеки ден.... Работа имаше много.

В Пушкин се намира музеят на нашата дивизия. На някаква годишина аз пътувах за там в електричката с генерала, бившия командир на дивизията. Питам го: Извинявам се, генерале, но защо толкова много загубихме на Карелския полуостров? А бившият командир на дивизията отговори: Водихме цялата черната работа. Затова много загуби имахме. Ей така се изказа. Големи загуби имахме в 159, 14, 196 полк, още в 20 полк, гвардейския полк. А пък 191 полк беше на Китихоук, те малко летяха.

Само с прикритие на щурмоваци ли се занимавахте?

Не. Вършехме цялата мръсна работа, за която каза генерала. Когато на провлака започнаха боевете, аз съпровождах бомбардировачите Ту-2, а в разузнаване ходехме с Пе-2 в двойки. Прикривахме войски.

А Пе-2 не ви ли бягаше със скоростта си?

Нее, от мен няма как да избягаш. А при пикиране ми бягаше. Ходехме на разузнаване. "Е добре, айде довиждане" казваше. Дърпа лоста напред и като тръгне.... Няма догонване, на пикиране бягаше.

Имаше ли случаи да се срива обшивката на крилата на Яковете?

Чух за това в училището. Няколко случая бяха, обшивките отлитаха, но у нас такова нещо не се е случвало. По мое мнение, а аз много съм бил в боеве. Имам 25 въздупни боя. Смятам, че най-добрият изтребител на ВСВ беше Месершмит 109 2G. Ние имахме, основно, както немците се изразяваха, "Русфаннер". Та Якът беше наполовина дървен! И само когато се яви Як 3, можеше да се сравни с Месера. А при Месера моторът е мощен, винаги е по-високо, зараза.... А като е по-високо, значи има скорост.

Може би това е, защото Вие сте изпълнявали някакви определени задачи? Задаваха ли ви определени височини?

Даваха, но все едно - ние винаги бяхме на предела. Стигахме до предела, ако дадеш малко по-силно крен и вече губиш височина. А той си лети по-високо, и там си ходи.

Когато отидохте в 14-ти полк, как ви посрещнаха?

Нормално. Командир на полка беше Свитенко, Герой на СССР. - Е, каза, дай да те проверя на спарката на какво си способен. Излитане, кацане, направихме ги и написа: "Разрешавам полети на фронта.

Вие, съдейки по фамилията, сте татарин. Случаи на националистически изказвания имаше ли?

Никога нищо не е имало. И след войната никога не е имало.

Второ - вие сте били един от най-младите?

Относно младите летци. Ето какъв ми беше първият полет . Командира на ескадрилата Героя на СССР Зеленов и Вася Деревянкин, командира на звеното, на нас двамата млади решиха да покажат кое къде и какво. Тогавам бяхм епод Гдово, летище Чернево. Излетяхме: - Ето - казва - гледайте - там летище и тука летище. А сега ще идем към Нарва, където е фронта. Полетяхме, набрахме височина 3000, отиваме в Нарва. Гледаме, стрелят по земята, разриви.... Главното за младия е да се държи за водещия.

А Вие тогава на кого бяхте воден? (т.е. кой ви беше водач).

Вася Деревянкин (лейт. Василий Дмитриевич Деревянкин е свален във въздушния бой в района на Вуссалми на 10.07.1944 г.). А вторият, Гордеев - беше на Зеленов. Вече се връщаме обратно, височина 3000. И отведнъж от земята, радиостанциите ни бяха лоши, но се чу: - Давайте към Гдов, Бомбардират Гдов! Зелено каза по радиото: -Аз съм с двама нови! -Заповядвам към Гдов! И наистина - Гдов гори, и там цяла сюрия самолети, Ю-87, Фокери. Помня, как Вася стреля. Гледам - два Фокера на опашката ми. Почнах да се измъквам със завои, и Фокерите след мене, в дълбок вираж влязохме, но Як-ът има по-остър завой. Водещия видя това, веднага направи полузавъртане и те и двата си търгнаха.

Аз гледам, щом са отишли нататък, значи аз трябва на обратно. Занеш ли, даже не се съобразих да погледна компаса. Летя посредата на езеро към брега, самолетът като че ли стои на едно място, брегът не се вижда. Гледам - пред мене Як. Аз към него, към него, а той бяга. С недоверие се отнася. Случваше се немците и те да летят на Якове. Аз все пак се закачих за него. Дойдохме на летище Чернево. Кацнахме, рулирахме до стоянката. Питам: - А къде е Гордеев? - Ми там в гората.

Оказа се, че са го ударили, но си е дошъл, почнал направо да каца, точно от страната на гората от бял бор. И в този момент мотора му задрал, водата му изтекла и самолетът замнинал! Спрял се във върховете на дърветата и се заврял в гората. А Гордеев останал жив!!! Представяш ли си? Такова се случва веднъж на 1000 гоидни. Ей такова беше първото ми фронтово излитане. А после като се почна....

Зеленов по едно време го даваха под съд за загуба на Пе2: той прикриваше група Пе2, но загубили около 6 самолета наведнъж. Знаете ли нещо?

Не, това не го знам. Знам, че него като наказан го пратиха при нас, в 14-ти полк. Ако имаше нещо, то пращаха човека в 14-ти полк за превъзпитание. Разни хора пращаха. Пращаха и такива геори, които в края на войната много се стараха да останат живи.

Чували ли сте нещо за наказателни авиополкове или ескадрили?

- Не, такива в авиацията нямаше. Не съм слушал за наказателни полкове или ескадрили. Ако летцът направи нещо сериозно, пращаха го в пехотата в наказателни батальони.

А Зеленов, като човек как ви се стори?

Много полети имаше, но накрая на войната почна да хитрува. Изобщо, за него съм слушал ето какво: в бой много не влизаше, и не жалеше водените. Воденият си е щит, който го прикрива! И първо удрят щита. Много водачи е загубил. Такива разговори имаше за него.

Първият полет вие сте имали със Зеленов, а после с кого?

А после с много. ... Но основно с Максим Глазунов. След войната той работеше в ЛИСИ - облиташе Як 25 в завода в Саратов. Беше добър летец, с него много съм летял. С много съм летял. Който си загуби воденият, ме пращаха към него.

През 1944 г. загубите бяха много големи. И като чели вече стана нужно командира на полка да лети и да узнава обстановката, защо има такива загуби, и то неведнъж летеше. Но командира на полка не летеше. А това не е добре. Хората гинат! Той, Герой на СССР, но навярно се е уморил и си е казал, че се е налетял, стига му. Може би това е и правилно - навоювахме се. Нека сега младите също...

През 1944 г. маршал Говоров с шестица, с шест самолета го съпровождахме в Москва. От летището на Карелския полуостров полетя на С-47, ние шестимата го охранявахме до Москва. Отиваше да получи маршалска звезда. Получи звездата, пренощувахме и после пак в шесторка го съпровождахме.

А летяхте ли на Як 7 ТД?

Да, били сме на Як-7ТД, тоя същия, тежък и дъбов.

Ня Як-7ТД или просто ЯК-7Т имаше 37 мм. оръдие и две големокалибени картчници. Основно с тях си вървяха. Новосибирският завод в началото пускаше Як-1 а после почна да пуска Як-7. И на тях им слагаха 37 мм оръдия и на Як 9 слагаха. Як 9, ето тоя Як-9 със «107» мотор.

По външен вид можеше ли да се отличи Як 9 от Як 7 с 37 мм. оръдие?

Те са почти еднакви, но можеше да се отличат. На Як 9У отдолу имаше само воден радиатор зад пилота, във фюзелажа. А при Як 7 масленият радиатор е под двигателя. Веднага можеше да ги различиш.

С вас свършихме там, как са ви гонели над Чудското езеро в първия ви полет?

Не мене гонеха, а аз ги гонех тях.

Добре, вие сте ги гонели. Как тръгна после съдбата ви?

Ами после освобождавахме Естония...

В Естония нещо забележително случи ли се? Нещо, което да се запомни?

Когато на летището Чернево край Чудското езеро стояхме под Гдов, над това летище командирът на ескадрилата ни Иван Баранов извърши челен таран. Как стана - долетяха да бомбардират летището ни Ю-88, съпроводени от Фокери. Юнкерсите, навярно, бяха около 25 парчета, и съпровождението - навярно 12 ФВ-190. При нас успя да излети само едно звено, и бомбите вече падаха. Е, веднага в тая купчина почна бой. Ние, които не можахме да излетим, наблюдавахме от земята. Фоке-вулфът идваше отгоре ей така, а нашият Иван Баранов отдолу и от около 100- 150 метра летят един срещу друг и се стрелят. И никой не зави.... Беше ужасно. Взривът беше с такава сила! Нашият Як почти напълно изгоря. А на Фоке-Вулфът предната част се разруши и той падна в гората накрая на летището.

А въщобще немците често ли влизаха в челни атаки?

Това зависеше от много обстоятелства. Понякога във въздушния бой се получава такова положение. Е не съвсем челно, а сближение под малък ъгъл. Челни атаки ставаха, но не се сблъскваха. Ще пострелят, ще пострелят и някой ще завие. Или нашия, или другия. Никой не иска да загива в челен таран, по-добре да ти откъснат опашката.

А какво ви е известно за челния таран на летецът Бибин?

Жора Бибин беше такъв.

А за него не бихте ли могли да разкажете?

Не знам кога той извърши челен таран. При нас в полка той дойде след войната, когато бяхме на летища Хапсала в Естония. И разказваше. Знам го по неговите думи. Той в последния момнент дръпнал ръчката към себе си. Обикновено това е лошо, който тегли нагоре ръчката, той излага корема си и могат да му зашият един ред. Затова всички се стараят да бягат надолу, да не си излагат корема на огъня. А тук станало обратно.

Той казваше:

„Аз-казва-едва едва дръпнах ръчката, веднага шум се разнесе, трясъци почнаха в мотора. Двигателят не работи”.

Той е бивш летец-инструктор, летеше здраво, и с височина от 6000 м. планирал, близо бил до линията на фронта. Кацнал нормало, дошли техниците и видяли във водния резервоар парчета от обшивката на немския самолет.. В какъв полк е служил не знам, някъде в Украйна. За този челен таран му дадоха Орден бойно червено знаме. Жора вече не е жив....

А изобщо какво беше отношението към тарана?

Таранът - това е нежелателно нещо, и сам рискуваш, и може да не свалиш другия. Наприме, ако просто има бой с изтребители, нямаш сериозен повод за таран. А вече ако идва бомбардировач, към него може да се прибилижиш отдолу и да му сцепиш с винта хоризонталното оперение. Щом унищожиш хоризонталното оперение, той ще почне да пада. Ако няма патрони и не можеш да стреляш, а такава "птица" не можеш да изпуснеш, тогава може да идеш на таран. Но внимателно, та да останеш самият ти жив.

Между ветераните има два вида мнения за тарана. Първи вариант - таранът е геройска постъпка. Второ мнение - трябва да можеш да стреляш и тогава никакви тарани не трябва да има. Вие към кое мнение се присъединявате?

Да се стреля, за какво да се тарани? Докато имам патрони, ще стрелям...

Колко средно правехте излитания?

На Карелския провлак - пет, шест, седем полета даже имаше. Слънцето се вдига, ние излитаме, залязва - ние кацаме.

Колко време трябваше, за да се подготви самолетът за ново излитане?

Бързо го правеха. Не съм засичал, но навярно 20-30 мин. зареждат и слагат боекомплекта.

А цистерните достигаха ли?

Винаги всичко стигаше.

А пращаха ли ви в почивния дом на летците?

На война няма почивки, почивахме след войната.

Но нали имаше почивни домове за летците. Във Всеволсжское. И именно през войната. Например, след раняване или след тежки боеве...

Не знам, не съм чувал.... Е, щом е след раняване... При нас нямаше такива неща. Аз в основни линии на Карелския провлак и в Естония летях.

Помните ли, как се казваше Вашият техник?

Много ги сменяха, постоянен нямаше. Фамилията на един помня - Павел Терещенко. Не бяха офицери, завършваха ШУМАС - Школа за младши специалисти.

Претенции летателния състав към техниците имаше ли?

Никакви. Те работеха много добре.

И такава работа, да не са довършили нещо или да не са дозаредили, нямаше ли?

Какво приказваш, на война незабавно щяха да идат на военен съд. В наказателна рота. Не, всичко работеше точно. През войната, зимата, те ходеха вечно със замръзнали пръсти.

В полетната ви книжка има запис: «Свален ”Ме-109”, подбит ”Фокке Вульф-190”». Имаше ли разлика между «свален» и «подбит» и ако да, каква?

Ами, ако е свален, значи има наземно потвърждение. Ако знам, къде е паднал, то отива там наш представител, да кажем, адютанта на ескадрилата и взима от наземниците потвърждение. И тогава вече всичко е ясно.

А изискваха ли се да се прилагат останки или не? Или просто записване в книжката беше нужно?

В полка носят само документа....А относно «подбит», имах следния случай: Летяхме с „гърбавите” , те щурмуваха ние ги охраняваме и си летим. Гледам - «190-тй» изскочи и ме изпреварва. Аз му пуснах от всичките точки ред. Тръгна дим, не се видяха пламъци, само дим. „Гърбавите” видяха. Но той не падна тука, тръгна димейки с черен дим да се снижава, а ние отлитаме и потвърждение нямаше.

Затова ли е записано като «подбит»?

Да, подбит.

За свален „Мессершмит» получавахте ли пари?

Получих. За свален плащаха 1000 рубли, а за бомбардировач - 1500. Освен това получих премия за петдесет удачни бойни полета.

А колко общо имахте бойни полети?

Имам общо 85 бойни полета.

А какво се считаше за боен полет?

Боен полет това е полет по задание, например, прикриване на войските. И даже и да не е имало бой, все едно, считаше се за боен полет. А ако имаше бой, то записваха още и въздушен бой, в същия полет. Аз ходех с разузнавач, и това също се смяташе за боен полет. На щурмуване ходех с щурмоваците, и това беше също боен полет. Накратко – това беше някакво задание.

А за «Фокке Вулфа»? Не получихте ли?

Ами той не падна. Оказва се, че такива възнаграждения, за свалени самолети, за бойни полети, имало и при немците. У нас отначало нямаше, а после го въведоха. Само че парите ги дадоха в края на войната.

А как сваляхте «109»?

И «Месери» в четворка се появи. Ту излизат от облаците, ту се крият. Немците са хитри – търсят удобно положение. И като види, че може да се стреля, ще те убие. А после гледам един , изскочил и ми идва челно, по-точно под неголям ъгъл. И точно се цели в мене. Аз по него – със всичките точки като му вкарах.... И си мисля, край с мене, сега ще се ударя в него. Но всичко е тихо, нормално. А после ми предават: Гледай, казват — «Месерът» се спуска и гори. Ей този го свалих.

В 1944 г. на Карелския полуостров не е трябвало да има немци и Месершмити. Може би това са били финландци?

Не. Немци. Пролетта на 1944 г. ние воювахме под Нарва. През лятото почнахме да освобождаваме Карелския провлак. И тук се срещнахме с немците, с които воювахме под Нарва. Същите немци на Фокери и на Месери. Те през Финския залива прелетяха във Финландия.

А с финландци срещахте ли се?

С финландците да. Но те нямаха Месери. Имаха Брюстери и някакви Фокери, но не 190-тки. Тях не можеш ги сравни с нашите.В началото когато почнахме да освобождаваме Карелския провлак и те се появиха. А после ги нямаше. Те са тихоходни, точно както нашите в началото на войната.

Нали няма да кажете, че Брюстера е на нивото на Як - 1?

Не, Як е съществено по-добър.

По почерка може ли да се определи немец ли е или финландец? У финландците нали също имаше Месершмити, или немците им ги доставяха?

Финландците имаха свой знак - бял кръг с фашистки знак. Но не съм ги срещал. Основно срещах немци с кръстове. Жълти крила, кокът жълт, част от опашката жълта, за да се разпознават един друг. А на нашите Якове кокът и опашката бяха бели.

Кормилото за управление, нали?

Да. За да се узнае свой ли си или чужд. На голямо разстояние очертанията са еднакви.

Какъв е смисълът на камуфлажа, ако ясно се виждат тези жълти разпознавателни знаци?

Те бяха малки. На конзолите жълто почти 10 - 20 см. На камуфлажа почти не влияеха.

Камуфлажа по начало вършеше ли работа?

Разбира се. На фона на земята работеше. А чии беше по-добър - нашият или немският? Дявол го знае, не мога сега да кажа.

При немците по правило беше сив, тъмно сив, светло сив?

Да, а у нас беше повече зелен - тъмно зелен. Камуфлажа много трябва, за да се скриеш на фона на земята. А ако гледаш отдолу, на фона на небето лети самолет, там камуфлаж не помага.

Много наши летци смятат, че боезапасът бил малък. На вас стигаше ли ви за бой?

Стигаше. На 37 мм оръдие - 30 снаряда. А за картечницата не мога да кажа.

На какви височини ходехте?

Когато прикривахме войски, основно бяхме на 5000 метра. На тази височина можеше да се държим и да воюваме. А по-нагоре мощността на 105-цата падаше.

Ползвахте ли кислородна маска на 5000?

Не, още не. Никой не я слагаше. Лапваш тръбичката и дърпаш по малко и това е. Кислородната маска пречи на бдителността и вниманието, а те са преди всичко. Ако съм го видял, значи 50% от успеха е мой. ... И главата ти се върти през цялото време.

А с отворен или затворен фанар летяхте?

Със затворен, ако го отвориш, се губи скорост. Някои отваряха фанара, например Дубовик, зам. командира на полка. Когато се вдигахме и баражирахме, виждахме, че почти през цялото време фанара му е отворен. Фанарът не даваше пълна прозрачност, видимостта не беше особено добро.

А бронирани стъкла отпред имахте ли?

Имахме отпред. А отзад брониран лист, примерно до раменете, а останалата част беше бронирано стъкло, за обзор назад. При нас Яковете се правеха, първоначално, със подпори /защити???/за главата. А после почнаха да правят бронирани стъкла. И надалеч, разбира се, лошо се виждаше. Бронираното стъкло е едно такова слоесто и лошо се вижда заради дебелината му.

Огледало за задно виждане имахте ли?

На Яковете нямаше. На Спитфайърите имаше.

Летели сте и против Месершмити, и против Фоке Вулф, нашите летци са казвали, че Фоке Вулф е по-слаб като изтребител?

Защо Фоке Вулф е по-слаб?

Вие сам сте говорили, че най-добрият е Месершмит 109.

Е да. Но ФВ-109 трябва да се сравнява с Ла-5. Двата са с мотори с въздушно охлаждане.

Но защо нашите отбелязват именно Месершмиъ като най-добрият самолет. А за ФВ говорят, той е от средно качество. А немците напротив, говорят, че той е от по-стар модел.

Но те през цялото време го усъвършенстваха.

Но пък той е ставал по-тежък и е губел маневрените си характеристики. Затова самите немци хвлят Фоке Вулф.

Месершмита беше по-маневрен във въздушния бой. Ако, например, е тръгнал нагоре, то аз отсъпвах. А ФВ беше тежичък. И радиусът на завоя на Месершмит беше по-малък от ФВ.

Единственото преимущество, което сериозно отбелязваха нашите летци при Фоке Вулва беше голямото количество оръжия. Т.е. ако те уцели, значи те е убил. А Месершмита си има стандратно въоръжение три ствола.

В положение, когато ти идва на опашката, и стреляш от разстояние 200 м., много оръжие не ти трябва. Аерокобрата имаше 7 точки, това беше даже в излишък. За какво толкова много. И взеха да ги махат, за да облегчат.

Пробихте линията на отбраната на Карелския провлак, взехте Виборг, а после какво?

А после отлетяхме в Естония, започнахме да освобождаваме Естония. Летището беше Криково по Кингесепп. Там стояхме с "гърбавите", оттам летяхме на Нарва, А после летището ни беше Смуравево. И сега това летище функционира. Оттам летяхме също в Естония, под Тарту, под Нарва. А после отидахме под Хапсалу, летището Унгру.

А с щурмоваците на едно летище често ли стояхте?

Да, често. Това е много удобно да си на едно летище, винаги можете да се разберете преди полета, да решите как ще се лети. И веднага излиташ и се събираш. Тактически е много удобно.

Често ли имаше обсъждане на бойни полети?

Да, като кацнеш, се срещаме с летеца, обикновено в столовата се срещахме.

Често се сблъскваме с жалби на щурмоваците, за лошото съпровождане с изтребители, че понякога дори са ги изоставяли...

Щурмоваците съпровождахме по всяко време и никога не сме ги изоставяли. А и как мога да го оставя, когато даже заедно се храниме.. Появява се сплотеност. Да оставиш щурмоваци - та така и на съд можеш да попаднеш.

Навярно до вас са стигали заповеди, че някъде някой.. Ето и Зеленов са го пратили при вас.

Всичко може, това е война. Можеше и ние много да свалим, и немците можеха много да свалят. Това е война и дявол знае каква обстановка може да се създаде.

Виждали ли сте да свалят щурмовик?

Пред мен не са падали. Веднъж се връщах ударен и гърбавият също летеше ударен. И аз се залепих за него, заедно се прибрахме.

А как ви удариха?

Летяхме с два пъти героя на СССР Паршин. Той беше водещ а девятка щурмоваци. И ние в четворка полетяхме зад лнията на фронта. А като летяхме обратно, обикновено след щурмоваците, те над самите отдолу никой не може да им дойде, а ние отгоре летим. Връщахме се обратно по друг път и се натъкнахме на Ерликони (шведски оръдия ).

Това са малокалибрени зенитни артилерийски автомати. В такава катавасия попаднахме... Наоколи истински фойерверки, стрелят и е безполезно да се манервира. Навсякъде трасиращи. Е, и на мене ми вкараха един.

Колко сантиметра беше дупката?

Аз цял влизах в нея? Конзолата почти цялата я избиха. До резервоара оставаше съвсем малко. Ако там бяха уцелили, щях да се взривя.Самолетът тръгна вече настрани , някак си. Почнаха да ме доубиват. Като цяло, не улучиха.Е, аз долетях, рулирах до стоянката. Дупката - аз просто влизах вътре. Е, мисля си, ще си почина от боевете. А сутринта отивам, гледам - самолетът вече съживен. Техниците поработиха. През нощта, когато почивахме, те поправили всичко. Как го бяха зализали, не знам. Все едно нищо не е имало.

Вие ни показвахте взривател от снаряд, или от големокалибрен куршум?

Двигателят работи, самолета лети, но смърди на бензин. ...Дойдох на стоянката, рулирах. Закачили бяха малко стабилизатора, скъсали фюзелажа, на крилото дупка. И още гледам - вместо щитчета - дупка. Мислех си, ако бях почнал да пускам повредените щитчета на малка височина, и ако се преобърна, нищо нямаше да мога да направя. И аз на ниска скорост пуснах щитчетата на около 600 м. височина. Вървя нормално, така си дойдох и кацнах.

А главичката на взривателя се оказа около резервоара, техникът ми я даде за спомен. Лягам да спим. Свалям хромовите ботуши. Току що ги бяха дали. Дребни парчета от партенката се навили на кълбо, а на крака ми нищо! Даже драскотина няма, абсолютно нищо. Погледнах внимателно и видях на ботуша малки дупчици. Така си и ходех с тия ботуши. Имаше такъв случай....

Когато изпуснахте атаката, какво видяхте?

Полетяха червени кълба. Няколко подред, около кабината. И четирите минаха покрай нея.

Оказва се значи, че трасаците помагат и да се прицелиш, и подсказват на врага, че го обстрелват. Трасаците са минали покрай Вас и Вие сте узнали, че по вас стрелят... и веднага сте маневрирвали. А ако нямаше трасиращи, то може би още щяха да ви добавят?

Обикновено немците имаха една атака. От 400 м. От по-голямо разстояние трудно се улучва. А от по-близо е по-опасно: ако атакуваният започне да се разрушава?

Във вашия полк имаше ли случаи, когато атакуваният немски самолет да се разпадне във въздуха?

Не съм чул. Те просто горяха и падаха.

Въоръжението на ЯК 37 мм. оръдие и две картечници достатъчно ли беше, или беше малко?

Като цяло по целта от 37 мм. оръдие излитаха 3-4 снаряда, а после изобщо нищо не се виждаше. Защото дима влиза в кабината, никаква херемтизация нямаше. Затова само 3-4 снаряда прицелно.

На каква дистанция се пристрелваше оръжието?

На 400 м.

Имахте ли бронебойни снаряди?

При зареждане редувахме - бронебоен, фугасен, запалителен и трасиращ. Трасиращ задължително, за да може да се коригира огънят по трасет. Так беше и при американците.

Един ветеран разказа че нашите огнени трасета в ясно време се виждали по-лошо, отколкото английските. При английските снаряди трасиращите били димни, които се виждат във всяко време.

Аз нашите трасиращи ги виждах.

В боевете много се решава от случайността. В тази връзка въпрос - суеверия някакви имахте ли?

Аз - не.

А в полка? Да не се снимаш със самолета и да не се бръснеш?

Работата е проста - през войната нямаше щатен фотограв. Е, може би, при затишие, тогава ще се снимаш. А преди полет разбира се, че се бръснехме. Но нещо имаше.... Да! Бордови 13 номер нямаше - 12 и веднага 14. Не рисувахме 13, за всеки случай, може суеверен летец да се падне.

Кажете, а лозунги на вашите самолети имаше ли?

Имаше любители на рисуването. Но рисуваха в основни линии след войната. А през войната няма време за рисуване. Помня, когато на Аерокобра летях, на фюзелажа й беше нарисуван орден на Ал. Невски, защото тогава летеца беше награден с такъв рядък орден.

А при немците какви рисунки виждахте?

Виждал съм на фюзелажа на Месершмит сърце, пробито от стрела и капка кръв. И още "капут" написано. Това гледах на трофеен самолет при Саратов след войната.

През войната занехте ли нещо за немските асове?

Тук, на лениграндския фронт командир на 54 ескадра беше капитан Филип.

А тези фамилии, Траутлофт, Новотни?

Не, само за Филип съм чувал. Той беше ас и немците много го пазеха.

В Естония много ли воювахте?

Когато освободихме Естония, кацнахме на летището под Хапсала. Последно оттук летях на остров Зел. Островът беше напълно освободен, но там един "апандисит" беше останал, зает от немците. Та дотам съпровождах щурмоваците. И ето там стигнахме. Оттам се вижда Либава, корабите стоят. Исках да видя, докато тука щурмуваха, обстановката беше спокойна. "Иловете" работят, ние бяхме отгоре. И аз завих да видя, какви са тия кораби? А те като ме праснаха! Веднага побягнах. Помислиха, че отивам да щурмувам корабите и като ме запраскаха от всички кораби..... С това всичко свърши. Седяхме си в Хапсала и ловихме самолети-разузнавачи.

Много ли бяха такива разузнавачи?

Един-два пъти долитаха. Никой не се стряскаше даже, защото бързо отлитаха. Нямаше смисъл да ги гоним.

Доколкото помните, щурмоваците работеха ли по морски цели?

Не, никога. Балтийският флот работеше, те си имаха свои щурмоваци.

По наземни цели случвало ли ви се е да работите?

Отделно на "щурмовка" не сме ходили. Основната ни задача беше да прикриваме щурмоваците. Но ако е спококно във въздуха, то заедно със щурмоваците... Избирам си цел, гледам - някаква къщичка. Набутах й от 37 милиметровите. Видях, как в покрива влизат моите огнени точки....

Имахте ли бомбодържачи?

Не, нямаше, и полка ни нямаше такава задача, че да закачват бомби. Може би, на други полкове е имало.

Но имаше един такъв случай. Със щурмоваците ходехме на предната линия да щурмуваме. Те горе-долу спокойно щурмуваха. А после някакъв умник от земята каза, че на върха е спокойно и ни заповяда да участваме в щурма. А там пълно с щурмоваци, та и ние допълнително са натикахме. Цял рояк се получи, 40 самолета, и от нашите два изтребителя се сблъскаха. Гордеев и Клепиков. Във въздуха имаше толкова самолети, че трябваше не да се щурмува, а да гледаш да не се блъснеш. Загинаха двамата. (По данни на ЦАМО - трябва да е Централен архив на МО - на 28.06.1944 г. самолетите на мл.лейтенант Клепиков Алексей Иванович и серж. Гордеев Сергей Петрович са се сблъскали във въздуха над района на Виборг).

След Естония къде ви прехвърлиха? Или там свършихте войната?

Да, там свърших в Естония. Там после си и стоях. А после ме прехвърлиха да охранявам Ленинградското небе, на Спитфайъри, през 1947 г. На Спитфайър минах през 1947 г.

А кога стана ясно, че Ленинград няма да го дадат. Как Вие, като редови гражданин, мислехте?

Блокадата я преживяха, появи се Пътят на живота. После едно парченце се появи, почнаха влакове да влизат и да носят в Ленинград продоволствие.Но наоколо всичко беше блокирано. Почти глад. И летците също лошо ги хранеха. А летеца трябва да го храниш, за да не загуби съзнание.А на техниците - чеп. Аз в столовата взимах за техника парчета хляб. Знаех, че му е зле. На нас все по нещо ни даваха. А ето, когато почнаха боевете на Карелския провлак, то тогава всичко стана нормално почти. Блокадата я свалиха. На нас даваха ориз, а на техниците - пшенична каша и "перловка". Ей таква разлика имаше. И когато ми омръзнеше ориза, казвах: Дайте ми от кашата на техниците.

Били сте на Волховския фронт, как ви хранеха?

Там беше нормално. Ще ви разкажа един случай. Когато бяхаме под Волхов, на летището Плеханово, изведнъж прелита Гризодубовската дивизия на Ли-2 - това беше отличен нощен бомбардировач. И ето те ходеха до Талин и Хелсинки. Обикновено работеха нощем. Идвам сутринта, в столовата всички стоят, няма къде да седнем да ядем. Гледаме - един екипаж едва ли не плаче, седят пияни. .... Питаме: Какво стана? Летяли към Хелсинки. „Ли -2” имаше под корема си 4 бомби и дреболии разни във фюзелажа. Стигнали Хелсинки да бомбардират и щурмана дава команда, вика: Хвърляйте бомбите! Отвори вратата и започнали да хвърлят дребните. В това време Месершмит 110 на опашката дошъл, запалил фаровете, атакува. И разбира се, командира почнал да маневрира. И тука вече опитай да се задържиш. И механикът им без парашут и с бомби изпаднал през отворената врата и паднал в Хелсинки. Парашутът пречеше на работата, и когато пускаха бомби, не слагаха парашут. Та този техник му правеха помен в столовата. Ей на такъв случай имаше.

Как смятате, въобще наште бомбардировачи и щурмоваци и немските, по ефективност кой беше по-добър?

Нашите шурмоваци са по-ефикасни. Както казваха за тях - "прегърбили са се от много работа." Щурмовите летци бяха много сериозни хора. Но тях много ги сваляха и ги убиваха.

А ударната авиция, нашата или немската е по-ефективна?

Немската беше по-ефективна, разбира се.

Бихте ли обяснили защо?

Най-харесван бомдардировач беше Ю-88. Той се смяташе за тактически бомбардирова. А Ю 87 се считаше за щурмовак. Но Ю-87 не можеш да сравниш с Ил-2. Те само хвърляха бомбите, а нашите щурмоваци обработваха предния край от бородовото си оръжие.

А имаше ли удари по своите?

По своите? Четох във вестника. Това беше по времето на настъплението в Украйна, заради неразбория. Нашите зенитчици объркаха самолетите и праснаха цапардосаха по нашите. И щурмоваците са щурмували свои войски. Всичко свърши със закани да се накажат виновните. А в нашия полк такова нещо не е имало.

А свои изтребители сваляли ли сте?

Знам, че немците летяха на наши Якове. И наши летяха на "Месери". Узнах за това след като над Чудското езеро се опитвах да се закача за наш Як, за да ме върне в къщи. А той се уплаши от мене.... А така, че свой свой да свали в нашия полк, такъв случай нямаше.

Изтребителите със заповед ли се назначаваха за щурмовици?

Не, ние сами. Помагахме. Щурмоваците щурмуват във въздуха е спокойно. И какво, аз няма да возя боекомплекта обратно? За какво съм излетял?

Гледате, няма никой. Отивате да щурмувате и тук се изсипват върху вас.

Ами тогава ще се бием, какво да правим.

А ако нямате патрони, изстреляли сте ги?

Рискуваш... Защото , война е. Иначе целия боекомплект ще докарам в къщи. По-добре да го пусна по немците, целите се виждат.

А как разбрахте, че войната е свършила?

Летяхме за нови самолети, за Якове от Естония в Харков. При нас долетяха Ли-2 и ни взеха. Кацнахме, а там изведнъж съобшение: "ВОЙНАТА СВЪРШИ!" Е, ние веднага почнахме да стреляме. ...

Завъшили сте войната в Естония. Това е било краят на 1944 г. Не ви ли беше мъчно, че хората воюват, а Вие седите в тила? Че не Ви се наложи да превземате Берлин? Между вас така не сте ли говорили?

Безразлично ни беше, защото някой воюват, но не всеки ще попадне там.

А летяхте ли на самолети в тила?

Не, за самолетите други летяха често. Иван Скляренко, например, летеше до Москва. Казваше, че самолетите били на централното летище, право в града, близо до стадион Динамо. И ето там, в столовата, той казваше, че бил видял как Покришкин и Кожедуб се карат. Кожедуб говорел: "Моите свалени самолети всички са не земята. А твоите всички са във водата." Летял съм за самолети в Харков, оттам ги карахме, когато вече войната свърши. И после летяхме през Тула, тук в Хвойное кацахме. Най-отпред лидер беше „Бостън”. Новите самолети прилетяха в Хапсала.

А проблеми при зареждането с гориво и със резервните части имаше ли?

Не, всичко беше добре организирано. Прекарвахме 20 самолета, И през цялото време, където и да отидеш, нямаше проблеми. Всичко веднага обслужват, още на стоянката чакат.

Веднага след войната, за няколко години се е случило голямо количество аварии и катастрофи. Самолети много са падали, известни летци, Герои на СССР са загивали,... Имаше ли такива неща при вас?

Тогава почнаха да практикуват полети в сложни условия. И кацане в сложни условия. Почнаха активно да ползват приводни радиостанции. На тези тренировки много падаха. После още падаха, когато усвояваха реактивните самолети. Аз тогава вече на транспортен летях, не сварвах да превозвам ковчезите. Тогава имаше такава разпоредба - загиналият да се откара у тях. А после го отмениха. Много паднаха и при усвояването на МиГ15 - двигателите отказваха, излизането от щопор при него се оказа не проста работа. Между впрочем, моят бивш водим, на МиГ 15 се преби. Попаднал в щопор.

През 1947 г. сте получили Спитфайъри. Как го оценявате?

Отличен самолет. Имаше много варианти. Имаш сменяеми конзоли, и ако трябва да се лети на височина, добавяха му конзоли, например около полвин метър. При нас основно с конзоли имаше - височинен вариант. А ако се летеше за маневрени полети, то конзолите ги махаха. Получавахе се едни такива окастрени крила.

А на какъв бензин летяхте?

Двигателите „Мерлин 66” бяха, но летяха на наш бензин, и заради това не се получаваха добри показатели. Коланите също бяха много удобни. ... Системата на коланите е следната: ако просто седиш, или се движиш плавно, коланите не пречат, но ако рязко се дръпнеш, спират движението. Абе каккто в съвременните коли. Полезно качество, та при принудително кацане да не се врежеш в приборната дъска.

Когато летяхте на Якове, какви колани ползвахте?

Основно - за кръста. За рамената не се ползваха. Защото пречат, и с тях вече не мога да се обърна както трябва. Разбира се, има допълнителен риск при аварийно кацане, но на това не обръщахме внимание. Преди всичко, трябваше да гледаме.

Обзорът къде е по-добър, на Як или на Спитфайър?

Горе-долу еднакъв.

А как бяха боядисани вашите Спитфайъри?

Както и Яковете..

На Спитфайърите ползвахте ли допълнителни резервоари?

Не знам, никога не съм виждал резервоари, на нас не ни слагаха.

Стреляхте ли на Спитвайър?

Летях и стрелях по конуса.

А разнесеното въоръжение не пречеше ли?

Не, на Спитфайъра - 9 имаше или 4 оръдия, или две оръдия и 4 картечници.

Много летци казват, че когато за пръв път сядали на Як, имали проблеми с регулаторите на хода на винта...

Ходът на винта на Як се управляваше от автоматичен регулатор. Според мен, АРВ41 или 44....

А на Спитфайъра?

На Спитфайъра го регулирах аз. А, и още, на кърмата имаше и автомат. Тоест там можеше и така, и така.

Нашата техника е била крайно неподходяща. А импортната техника е била по-взискателна към бензина, маслата и т.н. Забелязвахте ли нещо такова?

Да, при нас беше по грубо. Правилно казвате.

На Спитфайъра колеят на шасито е бил по-тесен. Във връзка с това, имаше ли проблеми при излитане и кацане при страничен вятър?

Разбира се, при силен страничен вятър обикновено се сменяше направлението на полета и на кацането. Иначе ще се счупи...

Полетяхте на Спитфайър и после кавко?

После организирахме специална ескадрила за тренировка на зенитчици. Аз на полигона летях като мишена.

Релано ли стреляха по вас?

Ами, не. Организацията на стрелбата е такава. Целеха се по мене, но ствола на оръдието е насочен на 45 градуса. Затова имаше разриви отстрани. Но по положението им можеше да се съди за качеството на премерването с оръдието. Онзи (от земята, вероятно) казва: "Как виждате разривите?Аз казвам: "Видях ги, всичко е нормално." Много летях, защото едни се настрелят, други идват след тях.Веднъж, както обикновено, долетях до полигона и захождах, захождах, омръзна ми, казвам си - ще се спусна по-бързо. Обърнах машината и започнах да пикирам надолу. А пък имах малко хрема. Като ме сви ухото, отвратително. Гълтах, виках, както се прави в такъв момент, но никакъв въдух не минаваше. От ухото ми потече кръв. И попаднах в болницата. Лежах почти месец. И ухото ми отказа. Съвсем заглъхна. По-рано чувах нещо, а сега вече нищо. На медицинската комисия ми казват:"Нищо ли не чуваш? Какъв изтребител ще става от тебе. Отидох в Москва, в специална болница, там ме записаха в транспортната авиация. Като командир на кораб летях. На Ли-2, после на Ил-14. Разни специални задачи имах, летях по целият Съюз. Даже в Красновдск закарах "Си-47". Там откарваха всички стари самолети. Там на полигона слагаха старите самолети на автопилот и ги разстрелваха с ракети "въздух-въздух" с изтребители, и те падаха в пясъците.

А не ви ли беше мъчно, че от изтребител станахте на превозвач?

А на кого да се сърдя, на самият себе си, на здравето си? А и в транспортната авиация ми хареса. Та изтребителя - това е циркаджия. Върти се, всички тия фигури и повече нищо. Летях в различно време. Харесваще ми да летя между облаците и в облаците. Интересно. Надолу напълно мрачно, издигаш се, а там слънце и летиш... Красота! На Далчения изток летях, на Курилите, Сахалин, в залива Провидение, той е на Чукотка.

Кой от транспортните самолети ви хареса най-много?

Разбира се Ил-14. Той от страничен вятър не се бои. Триколесно шаси, предно колело и вятъра не се усеща почти при излитане, а Ли-2 се изправяше на колелата, площта му е по-голяма и почваше да се върти. На Ил-14 двигателите са по-силни. Жалко, че не успях на турбовинтовите да полетя. Пенсионираха ме по здравословни причини. ..

А после с какво се занимавахте?

Уволних се в Хабаровск, дойдох тука, в Ленинград и се устроих като ученик по ремонта на фотокиноапаратура. Харесваше ми тази работа, обичах да се ровя във фотоапаратите и в оптиката.

Редактирано от КГ125
Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

II Ефим Абелевич Голбрайх

Г.К.Как войната влезе във Вашия дом?

Е.Г.Роден съм през 1921 г. в гр.Витебск. Баща ми до революциятра е бил член на бойната организация на есерите. След 1917 г. той се отказал от каквато и да е политика, работеше като обикновен служащ. През есента на 1937 г. го арестуваха и само седмица, след втория разпит, беше осъден от Особеното съвещание на разстрел. Присъдата беше изпълнена през 1938 г. За това аз узнах съвсем наскоро, а тогава получихме стандартно писмо – осъден на 10 г. без право на кореспонденция. Така за 1 час от комсомолец-патриот станах син на враг на народа. За да си представите мащаба на репресиите ще ви дам един пример – от 30 мои съученици, у 8 беше арестуван единият родител, а у един - и майка му, и баща му. Добре, че поне нашето семейство не беше изселено, мен даже не ме изключиха от училище. Завърших 10 клас и работих като инструктор в техническото училище към двореца на пионерите. Дойде време да ме вземат войник, но не ме взеха, само ме зачислиха в запаса втора категория. Това значеше, че даже във война не бива да ми дават оръжие. Аз още не осъзнавах докрай, че съветската власт ми няма доверие и наивно подадох документи за постъпване във висшето военно-морско училище. Помня само, че как военният комендант тъжно поклати глава, и без да казва нищо, ми прие заявлението. Накратко, в началото на войната всичките ми приятели служеха, а аз работех и учех в първи курс на физическия факултет на Витебския педагогически институт. Когато обявиха войната, веднага се явих във военното окръжие. Казаха ми – чакай повиквателна, няма да те забравим.

От студентите в института беше сформиран изтребителен батальоб, въоръжиха ни със стари белгийски винтовки без щикове и ни пратиха да патрулираме из улиците. Вече след няколко седмици ни взеха пушките, разформироваха батальона, а на 3 юли чухме знаменитото обръщение на Сталин: “Братя и сестри, победата ще бъде наша” и за пръв път разбрахме сериозността на нашето положение, разбирайки, че войната ще е дълга и тежка. През града ни минаваха бежанци, но никой не даваше заповед за евакуация. На 8 юли доведох на гарата майка ми, малката ми сестра и братът ми – инвалид. На перона стоеше пътнически влак, ограден с въоръжение червеноармейци, а в гарата чакаха да се качат семействата на командирите от Червената армия. Всички тези семейства ги качиха във вагоните, никого другиго не пуснаха вътре. Дойде отнякъде непознат майор, каза да го следваме, преведе ни през охраната и буквално натика роднините ми вътре. Последното, което каза беше: “не напускайте влака при никакви обстоятелства”. Не знам името на този човек, но той спаси роднините ми от неминуема смърт. Майка ми, до края на живота си се молеше за този човек. Върнах се от гарата, платих наема и тока, дадох книгите в библиотеката. Събрах каквото имаше из къщи и пак отидох във военното окръжие. А там няма никой, всички работници бяха изчезнали. На стената висеше само една самотна картина «Ворошилов и Горьки в стрелбището на ЦДКА» и вятърът гонеше бумагите. Отидох в щаба на 27-ма Омска червенознамена дивизя във Витебск. Празно. А на следващия ден немците няколко пъти бомбардираха града. Тогава за пръв път видях убити жени и деца, на главната улица. Навсякъде в града имаше пожари а на другия край на Двина, през моста, идваха немски танкове. Гърмяха взривове, някой взриви моста и електростанцията. На централните улици зееха разбитите врати на магазините. По едно време чух копита. На каручки в града влизаше обоз от селняки, мародери, най-вече жени. На лицата им смес от смут и хазарт.

Нямаше никаква отбрана. Само на едно кръстовище видях картечница Максим и един ст.лейтенат, преподавател по военно дело в нашия институт. Той викаше: “Нищо, нищо. Сега ще им дам да се разберат на тия гадове!” До него стоеше млад червеноармеец, в още неомачкано ново оборудване и гледаше лейтенатна с умоляващ поглед. С картечница срещу танкове... До войната във Витебск живееха 170 000 души. А когато нашите войски през 1944 го освободиха, имаше съвсем малко хора.

Г.К.Какво помните от пътищата на отстъплението?

Е.Г.Най-страшното е, че към фронта вървяха хиляди мъже в цивилни дрехи. Не, те не търсеха военните, това бяха преоблечени дезертьори, които си отиваха по къщите. Никой нищо не криеше. Ставаше гадно на душата от гледката на такова масово предателство. Как тълпите бежанци вървяха под немските бомби е разказвано много. Около пътищата лежаха телата на загиналите, никой не ги погребваше. Понякога се стигаше до театър на абсурда. По единия път се шляем ние, а заедно с нас върви немска танкова колона. Танковете накачени с немски пехотинци, войниците ни сочат и ламотят нещо. Когато стана ясно, че сме в пълно обкръжение, много се върнаха назад. Аз вървях по пътя с двама комсомолци от Гродно, но те не издържаха лишенията и се върнаха обратно. Над главите ни немците хвърляха листовки – Москва падна, Червената армия е разбита, убивайте евреите и комунистите и т.н. Много повярваха. Срещнах еврейско семейство, което се връщаше във Витебск. Майка, баща и трима сина. Най-големият момче на около 17 год. Навих техните да го пуснат с мене. Срещнах го след войната, воювал, няколко пъти ранен, целите му гърди в ордени. Питах за техните – всичките роднини били разстреляни в гетото.

Нямахме ядене. Ядяхме ягоди, а в селата разни хора ни даваха по малко хляб. Обувките ми се скъсаха, ходех бос. Един сърдечноболен дядо в едно село ми даде едни лапти (обувки от кората на дърво). Излязохме при своите в района на Ярцево, там нямаше ясна линия на фронта. На гарата се разтоварваше добре екипирана и въоръжена дивизия, от Далечния изток. Това правеше внушително впечатление. Изпитвах усещане, близко до потреса. Започнахме да искаме да ни зачислят. Докараха ни при шефа на особения отдел. Разказах за мене всичко честно. А старият особист ми казва – “Върви, моето момче, имаш време да воюваш”. Ей така в лапти се дотътрих до Москва, до роднини, и отидох във военкомата. Всичките командири се скупчиха около мене и искаха да разкажа какво съм видял. Показвам на картата, къде съм излязъл от обкръжение, какво става по пътищата. Веднага се намери “добра душа” и позвъни, където трябва. След половин час дойде “Емка” с двама сътрудници на НКВД и ме закараха в своята част. Там преразказах всичко. Тези чекисти се оказаха свестни. Пуснаха ме, като ме посъветваха на никого нищо да не казвам и ми дадоха адреса на Московския педагогически институт. А можеха просто да ме турят до стената с формулировката – за пораженчески настроения и вражеска пропаганда. /да, ама във военно време иначе развихрилата се власт се усеща, че не може така да избива хората си/.

Отидох в института при директора Котляров. ТОй нареди да ме запишат във втори курс и даже ме настани в общежитие. Скоро ни изместиха, а сградата я дадоха на Специалния диверсионен отряд, който се формираше. Там имаше много добри момчета, почнаха да ме викат при тях в отряда. Спецовете пак беседваха с мене, но в отряда взимаха само такива, които нямат роднини в окупираните територии. Аз не можех да посоча адрес на нашите, защото не ги знаех къде са. Диверсант-партизанин не станах, казаха да чакам, като трябва, ще ме вземат. Взеха ме през есента на 1942 г.

Г.К.Как изглеждаше Москва през есента на 1941?

Е.Г.През септември тръгнаха слухове, че фронта е пробит а Сталин и правителството избягали. Казаха, че Левитан (говорител по радиото) веднъж вместо “Говори Москва” казал “Говори Куйбишев” (гр.Самара, където се смятало, че СССР има резревна столица). Началството на много предприятия натоварило семействата си на камиони и напуснало столицата. И тогава се започна…. Гражданите се втурнаха да грабят магазините и складовете. Вървиш по улицата, а навсякъде зачервени пияни физиономие, накичени с колбаси и с пакети стоки под мищниците. Но най-ме поразиха опашките пред женските фризьорски салони!.... Чакаха немците..

Цялата територия в радиус от няколко км. около Казанската и Курската гара бяха пълни с викащи и плачещи хора, дива паника, много гледаха да напуснат града на всяка цена. Помня как по щосето на ентусиастите единствения път към Муром и Владимир, мълчаливо вървяха десетки хиляди хора. Но около 16-ти октомври властите се свестиха и въведоха ред в града. На улиците се появиха усилени патрули. В града се формираха доброволчески комунистически дивизии. На среща със своята горчива и трагична съдба вървяха отряди от граждани, въоръжени със стари винтовки и ловни пушки. Вървяха възрастни хора, 17 годишни момчета и много мъже с интелигентен вид и очила (до войната очилати в армията не взимаха).

Г.К.Как започна вашия армейски път?

Е.Г.Взеха ме на 2-ри май 1942 г. Щом влязох в стаята, където беше военната комисия, председателя, разпознавайки по лицето ми семитските черти, веднага взе да пита: “Студент ли си? В кой факултет? Къде искаш – танкист или в артилерията”. Сред народа имаше мнение, че евреите всички като минимум са завършили гимназия.. без да чака отговорите ми, шефа каза: “отиваш танкист”. От военните окръжия изискваха да пращат там, където имаше по-сложна техника, образовани хора. А те не бяха толкова много. Например в стрелковите дивизии беше рядкост да видиш войник или офицер, завършил ВУЗ до войната. Най-много полкови лекар-евреин, или инженер на полка. Пратиха ме в Казан, в 24 учебен запасен танков полк. Готвеха ме за стрелец – радист. Занимавахме се с подготовк за бой с танкове “Валънтайн”. Всички танкове бяха в мръсножълт цвят, явно са били за пустинята. Още мразя да си спомням танковата картечница марка БРЕН. Тежеше 20 кг. и при напускане на танка аз трябваше да я взимам и да я влача надалеч, имитирайка атака в пеши строй… Една седмица преди да ме пратят на фронта, дойде комисаря на полка и каза: “Избират те комсомолски секретар, след 2 часа има митинг, готви се да правиш обръщение към бойците”. Аз честно му казвам: “Баща ми е осъден като враг на народа”. Лицето му пребеля, той се отдалечи мълчаливо. След един час ме извикаха, прочетоха заповед за отчисляването ми от полка и ми дадоха направление за запасния стрелкови полк в село Суслонгер, Марийска ССР. Много си спомнят това място с тъга и злоба. Десетки дълги землянки, по една на рота, 2 етажни нарове, вместо постелки сено. Наоколо заспал лес. Изобилие от зли комари. Народа в полка почти неграмотен и див., събран от горите и от дълбоката провинция. Цялата бойна подготовка се заключаваше в маршировка на плаца с дървени пръчки в ръце!!! Нямаше винтовки. На ден даваха 600 гр. лепкава маса с наименование “хляб”. През супата на обяд се виждаше дъното на чинията, направо я пиехме. Дойде командира на батальона, възрастен запасняк. Предложи ми да остана в батальона щатен писар, каза, че до края на войната няма да мръднем двамата оттам. Аз отказах и на 9-тия ден заминах с маршовата рота на фронта.

Г.К.На кой фронт попаднахте, къде приехте бойното си кръщение?

Е.Г.Попаднах под Сталинград, в донските степи. Помните ли филма “Те се сражаваха за Родината?” Тежко време за цялата страна и за армията. Нашия 594 стрелкови полк на 207 стрелкова дивизия зае отбрана на северозапад от Сталинград. Боевете бяха толкова кръвопролитни, че сслед една седмица на първата линия не вярвах, че съм жив и не съм ранен! Правейки “главозамайваща кариера” на третия ден бях командир на отделение, в което останаха 4 боеца заедно с мен. Останалите 7 души ги извадиха от строя още в първите боеве. А след няколко седмици вече бях сержант и приех взвод. Понякога беше така тежко, че смъртта беше избавление. Това не са празни думи. Бомбардираха ни почти 24 часа, хората не издържаха на напрежението и полудяваха. Бомбардировка по площадите (или “бомбен килим”??) ….. Много пъти ми се е случвало да съм под бомбардировка. На т.нар. “Мисуски фронт”, на Самборските височини, на Матвеев Курган, на Саур-могила, в Дмитровка, наречена поради жестоките боеве “малък Сталинград” и на други места… Но това, което се наложи да изпитам в донските степи!!! Няма по лошо нещо от касетното бомбардиране. Двуметров цицлиндър се разтваря и десятки малки бомби падат надолу. Небето не се вижда. Ако няма някакво укритие – пиши се бегал. Бомбата, която пуснат над тебе ще те подмине, но тази, която я пуснат надалеч от тебе – тя е твоя. … Изтощителния вой на падащите бомби, просто е нетърпим. Лежиш и се молиш: “Господи, ако ще ме убиват, нека поне е бързо, без мъки…… Ще ви разкажа просто за един боен ден от лятото на 42-ра. Заехме отбрана около разезд номер 564. На пътя стоеше ешелон изгорели танкове Т-34. Никой не знаеше, каква трагедия се е разиграла тука и как е загинал този ешелон. На сутринта търгнахме в атака, и – просто фантастика за 1942 г., при подръжката на “Катюши”. Отвхърлихме немците на километър, работата дойде до щикова атака. Осколка ме уцели в лицето, а аз разгорещен в боя не устеих отде капе кръв по винтовката ми. Остатъците от ротата ми ги отведоха назад, в резерв на командира на полка. Един наш танк скъса жицата и останахме без свръзка. Изпратихме двама свързочника, никой не се върна. Командира на полка Худолей ми заповяда “Комсомолец, давай личен пример, напред”. Много не можеха да ми научат фамилията и ми викаха “Комсомол”, защото по това време бях комсомолски секретар на ротата. Изпълзях до ударения танк, гледам – двамата свързочници лежат убити. Работа на немски снайпер. А се вдигнах малко – изстрел! Куршумът удари тялото на вече гръмнатия свързочник. Лежа зад него, не мога да мръдна, снайпера ще ме убие веднаа. Стиснах жицата със зуби – има връзка! Наблизо запълзя комисарят на полка Динин, отивайки към батальона. Това беше вече възрастен човек, който, бидейки комисар на медицински батальон, сам поискал да иде в стрелковия полк. Сърцето му на патриот и съвестта не му позволили да стои в тила. В атака ходеше наравно с всички с винтовка. Виждайки ме, той ми махна, и в същата секунда снайпера го уцели право в сърцето. Разбрах, че ако дълго стоя тука, немецът ще ме очисти. Точно тогава започна движение на предната линия, аз свързах жиците, и в шумотевицата скочих и притичах до нашите окопи. Стигнах на НП-то на батальона, а по телефона вече бяха отдали заповед “сержант Голбрайх се назначава за комисар на батальона.” Поисках да ям, дадоха ми цяло богатство – макарони с месо. Започна артилерийско-минометен обстрел, аз с тялото си закрих канчето, да не се праши. Наблизо имаше окоп на артилерийски наблюдатели, викат ми – пълзи към нас. Няколко секудни се замотах, после запълзях, а в това време в окопа – пряко попадение. Държахме се цялата нощ, отбихме три атаки. Вечерта беше празна, докараха вода. На всеки наляха по половин канче чай. Ако искаш пий, ако искаш си мий ръцете от чуждата кръв. Много страдахме от жаждата…. Знаете ли какво най-много съм запомнил от този ден. Стои наш ударен танк, отвътре нещо гори и се взривява. Войник, съдейки по външността му, явно от Средна Азия, идва до танка с канче каша, закачено на щика му и с чисто източна невъзмутимост си топли канчето на горящия танк…Живота продължава…. Обикновен фронтови сталинградски ден през август 1942 год…

Г.К.Много пъти сте вдигали войници с личен пример. Какво изпитва човек в тази минута?

Е.Г.Да вдигнеш бойците в атака…..Трябва да излезеш пръв, когато естественото желание е да се заровиш по-дълбоко, да гризеш земята и да я риеш с нокти, само и само да се слееш с нея, да се разтвориш, да станеш невидим и незабележим. Да изскочиш, когато смъртта жадно те търси именно тебе, за да те убие задължително, и то добре е, ако е веднага. Да се изправиш в цял ръст под огъня, когато другарите ти още лежат, притиснали се към топлата земя и ще лежат там цяла вечност, още няколко секунди… По някой път гледаш небето и си казваш - за последен път го виждам…. Не е леко да се вдигнеш първи, но ТРЯБВА! Има клетва, за която в тоя момент никой не се сеща, има заповед, има дълг!

Г.К. ВАШАТА ДИВИЗИЯ ПОЧТИ ИЗЦЯЛО Е ЗАГИНАЛА В БОЕВЕТЕ В АВГУСТ – ОКТОМВРИ 1942 ГОД. ЧЕТОХ СПОМЕНИТЕ НА БИВШИЯ ПРЕВОДАЧ, А ПОСЛЕ ЗАМЕСТНИК НАЧАЛНИК НА РАЗУЗНАВАНЕТО НА ВАШИЯ ПОЛК ИВАН КРУЖКО. ТОЙ ПИШЕ, ЧЕ ВЪВ ВАШИЯ БАТАЛЬОН СА ОСТАНАЛИ 11 „АКТИВНИ ЩИКОВЕ”. НИМА ЗАГУБИТЕ БЯХА ТАКИВА ГОЛЕМИ?

Е.Г. РАБОТАТА СТИГНА ДОТАМ, ЧЕ ПОЛКА СЕ КОМАДВАШЕ ОТ ЛЕЙТЕНАНТ, А ДИВИЗИЯТА ОТ ПОДПОЛКОВНИК. ЗАГУБИТЕ БЯХА СТРАШНИ, В БАТАЛЬОН ОСТАВАШЕ ЕДИН ОФИЦЕР. ПРАТИХА ПОПЪЛНЕНИЕ, КАТО ЦЯЛО ОТ СРЕДНА АЗИЯ. ТУК СЕ ПОЯВИ ЕДНА ПОПУЛЯРНА, НО НЕ МНОГО УДАЧНА СПОРЕД МЕН ШЕГА. КОМАНДИР НА РОТА ИСКА ДА ДАДЕ ОБЯВА В ДИВИЗИОННАТА МНОГОТИРАЖКА . ТЕКСТЪТ Е: „СМЕНЯМ 10 УЗБЕКА ЗА ЕДИН РУСНАК”. ПОЛОВИНАТА БОЙЦИ НЕ РАЗБИРАХА РУСКИ. ОБЕЗКЪРВЕНАТА ДИВИЗИЯ Я РАЗФОРМИРОВАХА, САМО ЗАПАЗИХА ЩАБА А НАС НИ ДАДОХА ЗА УСИЛВАНЕ НА СЪСЕДНИТЕ ЧАСТИ. НА 19 НОЕМВРИ ВЕЧЕ АЗ ФОРСИРАХ ДОН В РАЙОНА НА ХУТОРА КЛЕТСКИЙ, УЧАСТВАЙКИ В ЗНАМЕНИТОТО НАСТЪПЛЕНИЕ, СЛОЖИЛО НАЧАЛОТО НА КРАЯ НА АРМИЯТА НА ПАУЛУС В СТАЛИНГРАД.

МНОГО ТЕЖКИ БОЕВЕ ИМАШЕ ПРЕЗ ДЕКЕМВРИ, КОГАТО ТАНКОВЕТЕ НА МАНЩАЙН ИЗЛИЗАЙКИ ОТ ОБКРЪЖЕНИЕ ПРОБИХА ОТБРАНАТА НА НАШАТА ДИВИЗИЯ ПО ВЪНШНОТО ОГРАЖДЕНИЕ НА ПРЪСТЕНА НА ОБКРЪЖЕНИЕТО. Е ТОГАВА МИ СЕ НАЛОЖИ С ВРЪЗКА ГРАНАТИ ДА ПЪЛЗЯ ПО КЪРВАВИЯ СНЯГ! ПРИКРИВАХМЕ ЩАБА НА ПОЛКА, АМА ЩАБА ПОБЯГНА БЕЗ ДА НИ ПРЕДУПРЕДИ ЗА ЗАПОВЕДТА ЗА ОТСТЪПЛЕНИЕ. НАС НИ ЗАТИСНАХА С ТАНКОВЕ, ОТСТЪПВАМЕ ПО ГОЛЯМО СНЕЖНО ПОЛЕ. ЕДИНИЦИ ДОТИЧАХА ДО КРАЯ НА ПОЛЕТО, А ТАМ СТОЯТ НАШИ ОРЪДИЯ. НИЕ СЕ НАХВЪРЛИХМЕ ВЪРХУ ТЯХ: „МАМКА ВИ, ЗАЩО НЕ СТРЕЛЯТЕ?!” А ТО ТЕ ИМАЛИ ПО 3 СНАРЯДА НА ОРЪДИЕ И ЗАПОВЕД ДА СТРЕЛЯТ САМО С ПРАВО МЕРЕНЕ. НЕМЦИТЕ НИ ПОДМИНАХА, И ПРЕЗ НОЩТА ОСТАНАХ С ГРУПА ОТ 10 БОЙЦИ. ПРЕЗ ТОВА ВРЕМЕ ИМАХ ВЕЧЕ ЕДИН „КУБАР” /КУБЧЕ, РОМБЧЕ/. ВОЙНИЦИТЕ КАЗАХА; „ДАВАЙ, МЛАДШИ ЛЕЙТЕНАНТ, КОМАНДВАЙ, ВОДИ НИ КЪМ НАШИТЕ”. АЗ ИМАХ АВТОМАТ, А ОСТАНАЛИТЕ САМО ВИНТОВКИ И НИТО ЕДНА ГРАНАТА. НАБЛИЗО ПЪТ И ПО НЕЯ ИМАШЕ МНОГО ИНТЕНЗИВНО ДВИЖЕНИЕ НА ВОЕННА ТЕХНИКА. А ПО ПОЛЕТО, КЪДЕТО НИЕ ЛЕЖИМ, ХОДЯТ НЕМЦИ. РАЗБИРАМЕ, ЧЕ ТОВА Е ИЛИ СМЪРТ ИЛИ ПЛЕН. РАЗМЕНИХМЕ СИ АДРЕСИТЕ И СЕ РАЗБРАХМЕ, ЧЕ АКО НЯКОЙ ОЖИВЕЕ, ДА СЪОБЩИ НА БЛИЗКИТЕ ЗА СЪДБАТА НИ.

РУСКИТЕ МОМЧЕТА СЕ ОТНАСЯХА КЪМ ПЛЕНА ПО-НОРМАЛНО, КАКВО ДА СЕ ПРАВИ, ВОЙНА Е. НО АЗ, ЕВРЕИН, НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ДАВАМ В ПЛЕН! НЕ МИ СЕ ИСКА ДА СЕ ЗАСТРЕЛВАМ, ИСКАМ ДА ЖИВЕЯ. ГОВОРЯ НА ВОЙНИЦИТЕ: „МОМЧЕТА, АКО НИ ХВАНАТ, НЕ МЕ ИЗДАВАЙТЕ, ЧЕ СЪМ ЕВРЕИН.” В ОТГОВОР – МЪЛЧАНИЕ. ДОБРЕ, ВИКАМ СИ, АКО ЩЕ СЕ МРЕ, ПОНЕ ДА Е ДОСТОЙНО И С ОРЪЖИЕ. ЛЕЖИМ В СНЕГА, ПРАВИМ СЕ НА УМРЕЛИ. МИНАХА БЛИЗО ДВАМА НЕМСКИ СВЪРЗОЧНИКА, НИЩО НЕ ВИДЯХА. СТУД МИНУС 30 ГР., НИЕ В ШИНЕЛИ И ВАТЕНКИ, ДЪЛГО НЕ БИВА ДА СТОИМ НА СНЕГА, ЩЕ ЗАМРЪЗНЕМ. ГЛЕДАМ, КЪМ НАС ИДЕ ЗДРАВ ТАКЪВ НЕМЕЦ, ТАРАШИ ДЖОБОВЕТЕ НА УБИТИТЕ. СЕРЖАНТА, КОЙТО ЛЕЖИ ДО МЕНЕ, ПОКАЗВА СЪС ЗНАЦИ – „ДА ГО ХВАНЕМ ЖИВ”. НЕМЕЦЪТ СЕ ПРИБЛИЖИ И НА МОЯ ДРУГАР НЕ МУ ИЗДЪРЖАХА НЕРВИТЕ И ГО ГРЪМНА В УПОР. ВЕДНАГА ОТ ПЪТЯ КЪМ НАС ЗАПОЧНАХА ДА СТРЕЛЯТ С КАРТЕЧНИЦА, ОТ „РАКЕТНИЦА”. ПОБЯГНАХМЕ ТАКА, КАКТО НА ОЛИМПИЙСКИ РЕКОРДЬОРИ НЕ БИ ИМ СЕ ПРИСЪНИЛО, ОТДЕ СЕ ВЗЕХА ТОЛКОВА СИЛИ... БЯГАМЕ ДО НЯКАКВО СЕЛО, НАСРЕЩА ЧОВЕК В БЯЛ ХАЛАТ. АЗ ГО ПОВАЛИХ И ПОЧНАХ ДА ГО ДУША И ИЗВЕДНЪЖ ГЛЕДАМ, НА ШАПКАТА МУ ЗВЕЗДИЧКА.. ЕДВА МОЖАХ ДА СИ ПУСНА РЪЦЕТЕ, БОЙЦИТЕ МЕ ДРЪПНАХА ОТ НЕГО. ОКАЗА СЕ, ЧЕ СМЕ СТИГНАЛИ НАШИТЕ. ...

Г.К. ПРЕЗ 1943 ГОД. СТЕ КОМАНДВАЛИ РОТА В 999 СТРЕЛКОВИ ПОЛК. КЪРВАВИТЕ БОЕВЕ НА ФРОНТА „МИУС”, ОСВОБОЖДАВАНЕТО НА ДОНБАС... НО ВИЕ НЕ СТЕ ЗАВЪРШВАЛИ ПЕХОТНО УЧИЛИЩЕ И ДАЖЕ ПОЛКОВА ШКОЛА. ТРУДНО ЛИ СЕ КОМАДВА РОТА БЕЗ ПОДГОТОВКА?

Е.Г. НЕ СМЯТАМ, ЧЕ БЯХ ИДЕАЛНИЯ РОТЕН КОМАНДИР. НО СЛЕД ЕДНА ГОДИНА НА ПЪРВА ЛИНИЯ, СЛЕД КАТО КОМАНДВАХ СТРЕЛКОВИ ВЗОД, ЗАПОВЕДТА ДА ПОЕМА РОТАТА ПРИЕХ БЕЗ ОСОБЕН СТРАХ. ОЩЕ ПОВЕЧЕ, ЧЕ В РОТАТА, ЗАРАДИ ПОСТОЯННИТЕ ЗАГУБИ НИКОГА НЯМАШЕ ПОВЕЧЕ ОТ 40 ДУШИ. А И ЖИВОТЪТ НА РОТНИЯ НА ФРОНТА Е МНОГО КРАТЪК. НА МЕНЕ МИ ПРОВЪРВЯ, ЧЕ ИЗКАРАХ НЯКОЛКОЛ МЕСЕЦА БЕЗ ДА МЕ ИЗВАДЯТОТ СТРОЯ. ПОЛКОВИЙ «РЕКОРД». А ПОСЛЕ – СИЛНА КОНТУЗИЯ, ЛЕЖАХ В БОЛНИЦАТА НА ГР.ШАХТА, ПОСЛЕ В ДОБАВКА МЕ ХВАНА И ТИФ.... ДЪЛГА ИСТОРИЯ.. ВЪРНАХ СЕ НА ФРОНТА И ПОПАДНАХ ВЕЧЕ В 844-ТИ СТР.ПОЛК НА 267 СТРЕЛКОВА ДИВИЗИЯ.

Г.К.КАКВО ЗАПОМНИХТЕ ОТ МИУС-ФРОНТА? СЪДЕЙКИ ПО МЕМОАРНАТА ЛИТЕРАТУРА, ТАМ Е БИЛА ИСТИНСКА КЛАННИЦА?

Е.Г. – БОЕВЕТЕ ТАМ БЯХА СТРАШНО ТЕЖКИ, НО АЗ ИСКАМ ДА ВИ КАЖА ДРУГО – НА МИУСКИЯ ФРОНТ КОМАНДВАХ ТРЕТА СТРЕЛКОВА РОТА. ПЪРВИ И МОЖЕ БИ ЕДИНСТВЕН ПЪТ В ТАЗИ ВОЙНА ПРИРОДАТА НАПРАВИ ИЗКЛЮЧЕНИЕ И НА ТОВА МЯСТО НА РЕКАТА ЛЕВИЯ БРЯГ БЕШЕ ПО-ВИСОК ОТ ДЕСНИЯ НА КОЙТО БЯХА НЕМЦИТЕ И НАДВИСВАШЕ НАД НЕГО. НАШИТЕ КАРТЕЧАРИ ПОСТОЯННО ДЪРЖАХА НЕМЦИТЕ НА ПРИЦЕЛ. В ОТГОВОР, ВРАГЪТ ЩЕДРО НИ БОМБАРДИРАШЕ И НИ ЗАСИПВАШЕ С МИНИ И СНАРЯДИ. ЗАГУБИТЕ, ПОНЕ ЗА ОТБРАНА БЯХА ТВЪРДЕ ВИСОКИ И НЕПРЕКЪСНАТО ИСКАХМЕ ПОПЪЛНЕНИЯ. КОМАНДИРА НА ПОЛКА РУГАЕШЕ: „ДАВАТЕ МИ „СТРОЕВКА „ ЗА ЦЯЛА РОТА, А ДА ВОЮЯВА НЯМА КОЙ!” НО ОБЕЩА ДА ПРАТИ НЯКОЛКО ЧОВЕКА. „СТРОЕВКАТА” Е ЕЖЕДНЕВНА ЗАПИСКА ЗА НАЛИЧИЕТО И УБИТИЯ ЛИЧЕН СЪСТАВ И КОНЕ. ВИНАГИ СЕ ДАВА ВЧЕРАШНАТА СТРОЕВКА, ОБЩОИЗВЕСТНА ХИТРОСТ, С КОЯТО ПОЛУЧАВАХМЕ ПОВЕЧЕ ЗАХАР И ВОДКА. ПРИВЕЧЕР, КОГАТО ПОЧВА ДА СЕ МРЪКВА И ОТ ОКОПА ПОЧНА ДОБРЕ ДА СЕ ВИЖДА, СЕ ПОЯВИ РАЗРЕДЕНА, ОТ ОКОЛО 8 ЧОВЕКА, ВЕРИГА ВОЙНИЦИ. ПО ТОВА КАК ВЪРВЯХА ВЕДНАГА СТАНА ЯСНО – ВЪЗРАСТНИ СА. А КАКВО ДА ГИ ПРАВИМ? ОБОЗЪТ И БЕЗ ТЯХ Е ПЪЛЕН С БЕЗЗЪБИ СТАРЦИ. ТЕЗИ „СТАРЦИ” БЯХА ПО НА ОКОЛО 50 Г., НО СЛАВА БОГУ. ТАКА, ЧЕ ТЕ СИ РАЗМЕКВАХА СУХАРИТЕ В КАНЧЕТАТА. ОТДАЛЕЧ СИ ЛИЧЕШЕ, КАК ЕДИН ВОЙНИК СИЛНО КУЦА С ЕДИНИЯ КРАК. ПИТАМ ГО, РАНЕН ЛИ СИ, НЕ СА ТЕ ЛЕКУВАЛИ ЛИ?. ТОЙ КАЗВА, НЕ, АЗ ОТ ДЕТЕ ИМАМ ЕДИН КРАК ПО-КЪС СЪС 7 СМ.”АМА КОЙ ТЕ ВЗЕ В АРМИЯТА?!”

-АМИ НА, ВЗЕХА МЕ. И ОТТОГАВА ВСЕКИ МЕ ПИТА, КОЙ ТЕ ВЗЕ, КОЙ ТЕ ВЗЕ, И МЕ ПРАЩАТ НАТАТЪК И ТАКА ВОЮВАМ СИ ...

АМА КЪДЕ „ПО-НАТАТЪК”, СТИГНАЛ ПРЕДНАТА ЛИНИЯ...ПОВЕЧЕ НЯМА НАКЪДЕ.

Г.К. С КАКВО ЗАПОМНИХТЕ БОЕВЕТЕ ЗА КРИМ?

Е.Г. СИВАШКИЯ ПЛАЦДАРМ, ИЛИ КАКТО МУ КАЗВАХМЕ, «НА СИВАШИТЕ». ПЛАЦДАРМЪТ Е МЕЖДУ НАЙ-ГЪЛСКТОТО ЕЗЕРО И САМИЯТ СИВАШ. ПРЕСЕДЯХМЕ НЯКОЛКО МЕСЕЦА ДО ПОЯС В ГНИЛАТА ВОДА, ПОД ПОСТОЯНЕН ОБСТРЕЛ И БОМБАРДИРОВКА. ПЕРЕПРАВАТА МЕЖДУ ТЯХ Е ДЪЛГА 3 К.М. И СЕ ОБСТРЕЛВАШЕ ПО ЦЯЛАТА ДЪЛЖИНА. СНАБДЯВАНЕ И ЕВАКУАЦИЯ СТАВАШЕ САМО ПРЕЗ НОЩТА, И ТО ПАК ПОД ПРОТИВНИКОВ ОГЪН. СЕДИШ В БЛИНДАЖА И ПО ЕДНО ВРЕМЕ ПАДА СНАРЯД, А НЯМА ВЗРИВ. ХАЛОСЕН (?! – „БОЛВАНКА”?!)

ВОЮВАМЕ ПО-НАТАТЪК. ... НА 7.04.1944 Г. ПОЛУЧИХМЕ ЗАПОВЕД ЗА РАЗУЗНАВАНЕ С БОЙ. ТРЪГНАХМЕ НАПРЕД С КОМСОМОЛСКИЯ ОРГАНИЗАТОР НА ПОЛКА САША КИСЛИЧКО. ПОПАДНАХМЕ ПОД АРТ. ОБСТРЕЛ, ЗАСИПА МЕ ЗЕМЯ. ЗЕМЯТА СЕ ПРЕСОВА, НЕ МЕ ПУСКА. КИСЛИЧКО САМО ПО ШАПКАТА МЕ ВИДЯЛ И ПОЧНА ДА МЕ ОТКОПАВА. ОТКОПА МЕ ДО РАМЕНЕНЕТ, АЗ БЯХ ОЩЕ ЖИВ. ТУКА НИ ДОЙДЕ НОВА ПОРЦИЯ СНАРЯДИ. А НА МЕНЕ САМО ГЛАВАТА МИ СТЪРЧИ ОТ ЗЕМЯТА, ПАДАТ БУЦИ, ПАК МЕ ЗАСИПВА! НАБЛИЗО МИНА СТАРШИНАТА, ПСУВА ЦЕЛИЯ СВЯТ, АЗ ЕДВА МУ ВИКАМ: „ПОМАГАЙ” А ТОЙ ОГЛУШАЛ, НИЩО НЕ ЧУВА, СТЪПИ МИ НА ГЛАВАТА И ПРОДЪЛЖИ. ЗА МОЙ КЪСМЕТ В РОТАТАТА ДОЙДЕ ПАРТОРГА НА ПОЛКА КАПИТАН НЕЧИТАЙЛО СЪС СЕРЖ.СИДОРЕНКО. ВИДЯХА МЕ И МЕ ОТКОПАХА. ГЛЕДАМЕ НАСТРАНИ, КЪДЕ Е КИСЛИЧКО. А ТОЙ СЪЩО БИЛ ЗАСИПАН. ДОКАТО ГО ОТКОПАХМЕ, БЕШЕ ВЕЧЕ МЪРТЪВ. ... ТЪРГНАХМЕ В АТАКА ПО ВИСОЧИНАТА. АЗ ВЪРВЯХ В ПЪРВАТА ВЕРИГА, ЗАЕДНО С БЛИЗКИЯ СИ ПРИЯТЕЛ, КОМАНДИРА НА РОТА ВАСЯ ТЕЩИН, ПО ПРЯКОР ЧАПАЙ. ДО МЕНЕ ВЪРВЕШЕ МЛАДИЧЪК ЛЕЙТЕНАНТ, ТОКУ-ЩО НАПУСНАЛ УЧИЛИЩЕ. В ЕДИН МОМЕНТ ТОЙ ПРЕБЯГА ПРЕД МЕН И ВЕДНАГА МИНА ПОПАДНА В ГЪРДИТЕ МУ И ГО РАЗКЪСА. ТАКА СТАНА, ЧЕ ВМЕСТО РАЗУЗНАВАНЕ В БОЙ, НАПРАВО ПРЕВЗЕХМЕ МЕСТНОСТТА. И ДАЖЕ 2 РАЗЧЕТА „45 ММ” СЕ ИЗХИТРИХА ДА КАЧАТ ОРЪДИЯТА СИ НА ВИСОЧИНАТА С ПО 10-ТИНА СНАРЯДА НА ВСЯКО. НА ВИСОЧИНАТА ИМАШЕ 2 ОФИЦЕРА, ТЕЩИН И АЗ И 17 БОЕЦА ОТ ЦЕЛИЯ БАТАЛЬОН, БЕЗ АРТИЛЕРИСТИТЕ. ОСТАНАЛИТЕ ПОЛЕГНАХА НА СКАТА. НЕМЦИТЕ ПУСНАХА ПО НАС 4 ТАНКА ЧЕ И 200 ЧОВЕКА ПЕХОТА. ЕДНОТО НИ ОРЪДИЕ НЕЗАБАВНО ГО РАЗПИЛЯХА С ТАНКОВ СНАРЯД. ПОЧНАХ ДА СТРЕЛЯМ С ТРОФЕЙНА ТЕЖКА КАРТЕЧНИЦА, А ТЯ ИМА ТАКЪВ ОТКАТ, ЧЕ МЕ МЯТА НАЗАД. НЕМЦИТЕ ПОКРИВАТ С ОГЪНЯ НА ОРЪДИЯТА СИ ДОЛИНАТА, НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА НИ ДОЙДЕ НА ПОМОЩ. ПОСЛЕ.... ДО ТЪМНО СЕ ЗАДЪРЖАХМЕ, А ПРЕЗ НОЩТА СЕ ВЪРНАХМЕ ПРИ НАШИТЕ. НИКОЙ НЕ БЕШЕ НАГРАДЕН ЗА ТОЯ БОЙ. ОЖИВЯХМЕ 10 ДУШИ. ЕЙ ТАКАВА ВОЙНА....

Г.К. В СПОМЕНИТЕ НА ГЕН.КОЩЕВОЙ Е НАПИСАНО, ЧЕ ИМЕННО ВАШАТА ЩУРМОВА ГРУПА Е ВДИГНАЛА ЗНАМЕТО НАД САПУН-ГОРА („САПУН ПЛАНИНА”). ЗАЩО ВИЕ НЕ СТЕ ИЗОБРАЗЕНИ НА ДИОРАМАТА „ПРЕВЗЕМАНЕТО НА САПУН-ГОРА”. С КАКВО Е ОТБЕЛЯЗАНО ВАШЕТО УЧАСТИЕ В ЩУРМА И ОСВОБОЖДАВАНЕТО НА СЕВАСТОПОЛ?

Е.Г. ПЪРВИЯТ ВЪПРОС НЕ Е КЪМ МЕН, А КЪМ ХУДОЖНИКА МАЛЦЕВ. ЗА СЕВАСТОПОЛСКИТЕ БОЕВЕ ПОЛУЧИХ ОРДЕН ЧЕРВЕНА ЗВЕЗДА. МЕЖДУ ДРУГОТО, МНОГО МАЛКО СЕ ПИШЕ ЗА ТОВА, НО ПЪРВИЯТ И МНОГО НЕУДАЧЕН ОПИТ ДА СЕ ВЗЕМЕ САПУН-ГОРА В ПОЛКА НИ СЪЗДАДОХА УДАРЕН БАТАЛЬОН. В ПЪРВА ЛИНИЯ НА НЕМСКАТА ОТБРАНА ИМАШЕ ЧАСТИ ОТ ИЗМЕННИЦИ – КРИМСКИ ТАТАРИ. ПОМНЯ, КАК НАШИЯТ ЛЕЙТЕНАНТ МУРАТОВ КОМАНДИР НА ВТОРА РОТА, ЧУВАЙКИ ТАТАРСКИТЕ РУГАТЕЛСТВА ОТ НЕМСКИТЕ ОКОПИ, ПОЧТИ ОБЕЗУМЯ, ИЗЛЕЗЕ ПРЕД КАРТЕЧНИЦИТЕ В ЦЯЛ РЪСТ. РУСКИ ТОЙ НЕ ВЛАДЕЕШЕ ДОБРЕ. УСПЯ САМО ДА ИЗВИКА „НАПРЕД, МАМКА МУ” И БЕШЕ СРАЗЕН НА МЯСТО. ЗНАМЕТО БЕШЕ В РЪЦЕТЕ НА ПАРТОРГА НА РОТАТА СМЕЛОВИЧ, А КОГАТО ГО УБИХА, ДРЪЖКАТА ОТ ЗЕМЯТА Я ВДИГНА ЯЦУНЕНКО. МНОГО ТЕЖЪК БОЙ БЕШЕ, ДОЙДОХМЕ ДО ПОДНОЖИЕТО НА ПЛАНИНАТА САМО ЗАРАДИ „НЕБЕСНАТА ПЕХОТА”, ЩУРМОВИТЕ САМОЛЕТИ „ИЛ-2.” РЪКОПАШНИТЕ СХВАТКИ НА САПУН-ГОРА БЯХА ЖЕСТОКИ, ДИВО КЛАНЕ И ИЗТРЕБЛЕНИЕ, НЕМЦИТЕ В ПЛЕН НЕ СЕ ПРЕДАВАХА. /ИЛИ КРИМСКИТЕ ТАТАРИ/ВЗЕХМЕ САПУН-ГОРА, АЗ СЕ СПУСНАХ НИСКО ПО СКЛОНА ДА ДОКЛАДВАМ НА КОМАНДИРА НА БАТАЛЬОНА ИВАЩЧУК. А ОКОЛО НЕГО КОРЕСПОНДЕНТИ С БЕЛЕЖНИЦИ, ЧЕ И ОСВЕН „ПИШЕЩИТЕ БРАТЯ” ТЪЛПА КОНТРОЛИРАЩИ ОФИЦЕРИ ОТ КОРПУСА И ЩАБА НА АРМИЯТА. ДОКЛАДВАМ РАДОСТНО: „ЗНАМЕТО Е ИЗДИГНАТО, САМО ЧЕ ОЩЕ НЯКОЙ ГО ИЗДИГНА ДО НАС!” ОКОЛО НАС ПЪЛЕН КОНФУЗ, ИВАЩУК ВЕДНАГА МУ СТАНА КИСЕЛО ЛИЦЕТО. ТОЙ САМО ЕДНА ФРАЗА КАЗА: „ЗА ПРЪВ ПЪТ ВИЖДАМ ТОЛКОВА ГЛУПАВ ЕВРЕИН”. МОМЧЕТАТА РАЗКАЗВАХА, ЧЕ ТОЙ ДО САМАТА СИ ГИБЕЛ НЕ МОГЪЛ ДА МИ ПРОСТИ НЕПРАВИЛНИЯ ДОКЛАД, СМЯТАЙКИ, ЧЕ ПО ТАЗИ ПРИЧИНА НЕ МОГЪЛ ДА ПОЛУЧИ ЗВАНИЕТО „ГЕРОЙ”. Е, ПРЕД МЕН ТОВА ЗВАНИЕ НИКОГА НЕ Е СТОЯЛО КАТО ВЪЗМОЖНОСТ, АНКЕТНИТЕ МИ ДАННИ НЕ БЯХА ПОДХОДЯЩИ.....

С ВЪПРОСА КОЙ ПРЪВ Е СЛОЖИЛ ЗНАМЕТО НА САПУН-ГОРА СЕ ЗАНИМАВАХА МНОГО, И ЯЦУНЕНКО ПОЛУЧИ ЗВАНИЕ „ГЕРОЙ НА СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ” ЧАК ПРЕЗ 1954 Г. ВПРОЧЕМ НА ДИОРАМАТА И НЕГО ХУДОЖНИКА НЕ ГО ИЗОБРАЗИ.

Г.К. – ВИЕ СТЕ БИЛ ЗАМЕСТНИК-КОМАНДИР НА ОТДЕЛНАТА АРМЕЙСКА НАКАЗАТЕЛНА РОТА НА 51 –ВА АРМИЯ ПРЕЗ 1944-45 ГОДИНА. РАЗКАЖЕТЕ ЗА ТЕЗИ ЧАСТИ. КАК ВИЕ ПОПАДНАХТЕ ДА СЛУЖИТЕ ТАМ. КАКВА БЕШЕ СТРУКТУРНАТА ОРГАНИЗАЦИЯ НА ВАШЕТО ПОДРАЗДЕЛЕНИЕ?

Е.Г. – САМ ПОИСКАХ ДА ИДА В НАКАЗАТЕЛНАТА РОТА. ВОЙНЦИТЕ И ОФИЦЕРИТЕ НА ВОЙНА НЕ СИ ИЗБИРАТ СЪДБАТА, НО ЗА НАЗНАЧАВАНЕ В НАК.РОТА СЕ ИСКА ФОРМАЛНО СЪГЛАСИЕТО. НАКАЗАТЕЛНИТЕ РОТИ БЯХА СЪЗДАДЕНИ СЪС ЗАПОВЕД НА СТАЛИН 00227/28.ЮЛИ 1942 Г., ИЗВЕСТНА КАТО ЗАПОВЕДТА „НИТО КРАЧКА НАЗАД!” СЛЕД ПАДАНЕТО НА РОСТОВ И НОВОЧЕРКАСК.

ВЪВ ВСЯКА ОБЩОВОЙСКОВА АРМИЯ ИМАШЕ ТРИ НАК. РОТИ. ВЪЗДУШНИТЕ И ТАНКОВИТЕ АРМИИ НЯМАХА СВОИ НАК.РОТИ, А ПРАЩАХА ХОРАТА СИ ПРИ НАС. НА ПЪРВА ЛИНИЯ СЕ НАМИРАХА ЕДНОВРЕМЕННО ДВА НАКАЗАТЕЛНИ РОТИ. В ТЯХ ОТ СЪСЕДНИЕТЕ ПОЛКОВЕ ВСЕКИ ДЕН ПРАЩАХА ПО ЕДИН-ДВАМА ДУШИ. ВСЕКИ КОМАДНИР НА ПОЛКА МОЖЕШЕ СЪС ЗАПОВЕД ДА ПРАТИ В НАК.РОТА ВОЙНИК ИЛИ СЕРЖАНТ, НО НЕ ОФИЦЕР. СЪПРОВОЖДАЩИЯТ НОСЕШЕ ПРЕПИС ОТ ЗАПОВЕДТА, РАЗПИСКВАХМЕ СЕ ЗА ПОЛУЧАВАНЕТО НА ЧОВЕКА И КРАЙ, ТОВА БЯХА ФОРМАЛНОСТИТЕ. ЗА КАКВО ПРАЩАХА В НАКАЗАТЕЛНИ РОТИ? ЗА НЕИЗПЪЛНЕНИЕ НА ЗАПОВЕД, ЗА СТРАХЛИВОСТ ПРЕД ВРАГА, ЗА ОБИДА НА СТАРШИ НАЧАЛНИК, ЗА КРАЖБА, ЗА МАРОДЕРСТВО, ЗА САМОВОЛНО ОТКЛОНЕНИЕ. А МОЖЕ ПРОСТО ДА НЕ СИ СЕ ХАРЕСАЛ НА КОМАНДИРА НА ПОЛКА И Т.Н И Т.Н. ... ОРГАНИЗАЦИЯТА НА НАК.РОТА Е СЛЕДНАТА: ЩАТ – 8 ОФИЦЕРА, 4 СЕРЖАНТА И 12 КОНЯ, СЕ НАМИРАТ ПРИ АРМЕЙСКИЯ РЕЗЕРВЕН ПОЛК И В ОЧАКВАНЕ НА ПОПЪЛНЕНИЕ ТИХИЧКО ИЗПИВА ТРОФЕИТЕ СИ. ... ОТ ТИЛА ИДВА ЕШЕЛОН КРИМИНАЛНИ, 300-400 ДУШИ И РОТАТА ВЕДНАХА СТАВА БАТАЛЬОН, ПРОДЪЛЖАВАЙКИ ДА СЕ НАРИЧА РОТА. КРИМИНАЛНИТЕ СЕ СЪПРОВОЖДАТ ОТ КОНВОЙНА ВОЙСКА, КОЯТО НИ ГИ ПРЕДАВА С АКТ. ОХРАНА ОТ НАША СТРАНА НЯМАШЕ. ТОВА ПРАВИ ЛОШО ВПЕЧАТЛЕНИЕ, А ПОКАЗАНОТО ДОВЕРИЕ СЪЗДАВАШЕ НЯКАКВО РАЗПОЛОЖЕНИЕ КЪМ НАС. ОПРЕДЕЛЕН РИСК ИМА, НО ГО ПОЕМАМЕ. ЩО ЗА НАРОД ИМАШЕ ТАМ – И БАНДИТИ, И КРИМИНАЛНИ РЕЦИДИВИСТИ, И УКРИВАЩИ СЕ ОТ СЛУЖБА, И ДЕЗЕРТЬОРИ, ИЛИ ПРОСТО КРАДЦИ. СЛУЧВАШЕ СЕ ДА ИДВАТ И НЕСПРАВЕДЛИВО ПОСТРАДАЛИ. ЗАКЪСНЕНИЕ ЗА РАБОТА С 20 МИН. СЕ СМЯТАТАШЕ ЗА РАЗХАЙТЕНОСТ, А ЗА ТОВА СЪДЕХА И ЗАТВОРА ГО ЗАМЕНЯХА С НАК. РОТА. С ЕДИН ОТ ЕШЕЛОНИТЕ ДОЙДЕ МЛАДЕЖ, ПОЧТИ МОМЧЕ, ИЛИ ПОНЕ ТАКА ИЗГЛЕЖДАШЕ. ПО ПЪТЯ КРИМИНАЛНИТЕ МУ ВЗИМАЛИ ДАЖБАТА, БЕШЕ ТОЛКОВА ОТСЛАБНАЛ, ЧЕ НЕ МОЖА САМ ДА ИЗЛЕЗЕ ОТ ВАГОНА. ПРАТИХМЕ ГО В КУХНЯТА.

ПРИСЪДАТА СЕ ЗАМЕНЯШЕ ГОРЕ-ДОЛУ ТАКА: ДО 3-4 ГОДИНИ ЗАТВОР С 1 МЕСЕЦ НАК. РОТА, ДО 7 Г. – 2 МЕСЕЦА, ДО 10, А ТОВА БЕШЕ МАКСИМАЛНИЯ СРОК -3 МЕСЕЦА.

В НАКАЗАТЕЛНИТЕ РОТИ СЕ ПРАЩАХА И РАЗЖАЛВАНИ С ПРИСЪДА НА ВОЕННИЯ СЪД ОФИЦЕРИ. АКО ХОРАТА СА МНОГО И НЯМАШЕ СВОИ ОФИЦЕРИ, НАЗНАЧАВАХА СЕ ЗА КОМАНДИРИ НА ВЗВОДОВЕ. И ТОВА НЕ БЯХА НИКАК ЛОШИ КОМАНДИРИ. ЖЕЛАНИЕТО ИМ ЗА РЕАБИЛИТАЦИЯ БЕШЕ ГОЛЯМО, А ПЪК ДА СЕ ЗАГИНЕ.... ТОВА Е ЛЕСНО И В ОБИКНОВЕНА РОТА. СЛЕД ВОЙНАТА СТАТИСТИКАТА ИЗБРОИ – СРЕДНАТА ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТ НА ЖИВОТА НА КОМАНДИР НА СТРЕЛКОВИ ВЗВОД В НАСТЪПЛЕНИЕ Е ОКОЛО СЕДМИЦА. НАКАЗАНИЕТО СЕ ОТМЕНЯШЕ ПРИ ПЪРВОТО РАНЯВАНЕ. ИЛИ, МНОГО ПО-РЯДКО, ПРИ ИЗТИЧАНЕ НА СРОКА. СЛЧВАШЕ СЕ, СЛЕД РАНЯВАНЕ ДА ИЗПРАЩАМЕ ХОДАТАЙСТВО НА ВОЕННИЯ ПРОКУРОР ЗА ОТМЯНА НА СЪДИМОСТТА, НАЙ-ВЕЧЕ ЗА ОФИЦЕРИТЕ, НО ЗА МЪЖЕСТВО И ГЕРОИЗЪМ ПИШЕХМЕ И ЗА ПРЕСТЪПНИЦИТЕ.МНОГО РЯДКО И ПО ПРАВИЛО, АКО СЛЕД РАНЯВАНЕТО НАКАЗАНИЯТ НЕ НАПУСКАШЕ БОЙНОТО ПОЛЕ, ИЛИ ИЗВЪРШВАШЕ ГЕРОЙСТВО, ГО ДАВАХМЕ ЗА НАГРАДА. ЗА РЕЗУЛТАТИТЕ НИЩО НЕ ЗНАЕХМЕ, ОБРАТНА ВРЪЗКА НЯМАШЕ. ВЪВ ФИЛМА „ГУ-ГА” ИМАШЕ ЕПИЗОД, В КОЙТО СТАРШИНАТА БИЕ, Т.Е. „СЪВЕТВА” НАКАЗАНИЯ, ЧЕ И ПО ЗАПОВЕД НА КОМАНДИРА. АБСОЛЮТНО НЕВЕРОЯТНО БЕШЕ ТАКОВА НЕЩО ДА СТАНЕ В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ. ВСЕКИ ОФИЦЕР ИЛИ СЕРЖАНТ ЗНАЕ, ЧЕ В БОЙ МОЖЕ ДА СЕ ОКАЖЕ ПРЕД ОБИДЕНИЯ...НАКАЗАНИТЕ НЕ СА БОЖИ КРАВИЧКИ И В РЪЦЕТЕ СИ НЯМАТ ДЪРВЕНИ ВИНТОВКИ. ДРУГА Е РАБОТАТА, ЧЕ КОМАНДИРА НА РОТАТА ИМАШЕ ПРАВО ДА ДОБАВЯ СРОК КЪМ НАКАЗАНИЕТО, А ЗА ИЗВЪРШВАНЕ НА ТЕЖКО ПРЕСТЪПЛЕНИ – ДА РАЗСТРЕЛВА. ИМАХМЕ ТАКЪВ СЛУЧАЙ В РОТАТА, ДЕЗЕРТЬОРА ГО ХВАНАХА САМИТЕ НАКАЗАНИ. РАЗСТРЕЛЯХМЕ ГО ПРЕД СТОРЯ И ГО ЗАРОВИХМЕ ПОД ПЪТЯ, ТА САМАТА ПАМЕТ ЗА НЕГО ДА СЕ ИЗТРИЕ. СЕГА Е ТРУДНО ДА СЕ ГОВОРИ ЗА ТОВА, НО ТОГАВА БЕШЕ ДРУГО ВРЕМЕ И ИМАШЕ ДРУГО ОТНОШЕНИЕ КЪМ ТИЯ НЕЩА....

ВЛАДИНИР КАРПОВ, ИЗВЕСТЕН ПИСАТЕЛ, ГЕРОЙ НА СССР САМ ПОПАДНАЛ НАВРЕМЕТО В НАК.РОТА, ПИШЕ, ЧЕ ОФИЦЕРИТЕ НЕ ОТИВАЛИ В АТАКА СЪС СВОИТЕ ВОЙНИЦИ. И ДА, И НЕ. АКО ИМА ОПИТНИ КОМАНДИРИ ОТ НАКАЗАНИТЕ, МОЖЕ И ДА НЕ СЕ ХОДИ. А АКО НЕ ИЛИ СА „СВЪРШЕНИ” – ТРЯБВА ДА ОТИВАШ САМ. ПОВЕЧЕТО ПЪТИ ТОЧНО ТАКА СТАВАШЕ. ЕТО ЕДИН ОТ МНОГОТО ПРИМЕРИ. ДВАМА ЗАМЕСТНИЦИ НА КОМАНДИРА НА РОТАТА, СТАРШИ ЛЕЙТЕНАНТ ВАСИЛИЙ ДЕМЯНЕНКО И АЗ, ПОВЕДОХМЕ РОТАТА В АТАКА. КОГАТО ЗАДАЧАТА БЕШЕ ПОЧТИ ИЗПЪЛНЕНА, ОСКОЛКА МЕ РАНИ В ГЪРДИТЕ. ДО СЕГА ПОМНЯ ПЪРВАТА СИ МИСЪЛ: „НЕ ПАДНАХ, ЗНАЧИ Е ЛЕКО.” НИТО НИЕ, НИТО НЕМЦИТЕ ВЪРВЯХМЕ В АТАКА КАТО НА КИНО НА ТЪЛПИ. ЗАГУБИТЕ БЯХА МНОГО ГОЛЕМИ. ДВИЖИ СЕ ДОВОЛНО РЯДКА ВЕРИГА, ТУ БЕГОМ, ТУ ПЪЛЗЕШКОМ. В АТАКА СЕ СТАРАЕШ ДА УДЪРЖИШ В ПЕРИФЕРНОТО СИ ЗРЕНИЕ ДРУГАРЯ СИ. ДЕМЯНЕНКО БЕШЕ НА 30 КРАЧКИ ОТ МЕНЕ, ВИДЯ, ЧЕ ЗАЛИТНАХ И СКОЧИХ В БОМБЕНА ЯМА. ТОЙ ДОТИЧА: „КЪДЕ?” ПОКАЗАХ ДУПКАТА НА ПОЛУШУБАТА. „СВАЛЯЙ!” И МЕ ПРЕВЪЗРА. ЦЕЛИЯ ДИАЛОГ ОТ ДВЕ ДУМИ...ОСКОЛКАТА МЕ Е УДАРИЛА В ДЖОБА С ПИСМА И СНИМКИ (КАТО СЕ ИМА ПРЕДВИД ВЪЗРАСТРА МИ ТОГАВА, НЕ САМО ОТ МАЙКА МИ) И СЕ ПЛЪЗНАЛА ВСТРАНИ. АКО ГИ НЯМАШЕ, ЩЕШЕ ДА МЕ ПРОНИЖЕ ЦЕЛИЯ. В МЕДСАНБАТА Я ИЗДЪРПАХА ОТ МЕН И ВЕДНАГА СЕ ВЪРНАХ В РОТАТА.

Г.К. А КАК ВСЕ ПАК ПОПАДНАХТЕ В НАК.РОТА?

Е.Г. ПРИ ПОРЕДНАТА РЕОРГАНИЗАЦИЯ, СЕ ОКАЗАХ В ОФИЦЕРСКИЯ РЕЗЕРВ НА 51 АРМИЯ, КОМАНДВАНАОТ ГЕН.ЛЕЙТ.ЯКОВ ГРИГОРИЕВИЧ КРЕЙЗЕР, КОЙТО СЛЕД ВОЙНАТА БЕШЕ АРМЕЙСКИ ГЕНЕРАЛ. ТОЙ ПОЛУЧИ ЗВАНИЕ ГЕРОЯ НА СССР ПРЕЗ 1941 ГОД., КАТО КОМАНДИР НА 1-ВА МОСКОВСКАА ПРОЛЕТАРСКА ДИВИЗИИ. В ТИЛА БЯХ ЗА ПРЪВ ПЪТ. ПОРАЗИ МЕ ОГРОМНОТО КОЛИЧЕСТВО СВОБОДНИ ОФИЦЕРИ ОТ ВСИЧКИ РАНГОВЕ, С ДЕЛОВИ ВИД СНОВЯЩИ С ИЛИ БЕЗ ПАПКИ. НИМА ЗА ВСИЧКИ ТЯХ ТУК ИМА РАБОТА?! НЕУЖЕЛИ ДЛЯ НИХ ВСЕХ ЕСТЬ ЗДЕСЬ РАБОТА?

КОЛКОТО ПО-БЛИЗО ДО ПЪРВА ЛИНИЯ, ТОЛКОВА ПО-МАЛКО ОТ ТЯХ ИМАШЕ. ОТНАЧАЛО ТИЛОВИТЕ, САНИТАРНИ И СТОПАНСКИ ПОДРАЗДЕЛЕНИЯ , ПО-ГОЛЯМАТА АРТИЛЕРИЯ, ПОСЛЕ ПО-МАЛКАТА, ПО-БЛИЗО ДО ЛИНИЯТА МИНОХВЪРГАЧИ, А КАТО ДОЙДЕШ СЪВСЕМ ОТПРЕД – КЪДЕ СЕ ДЯНА ЦЕЛИЯ ТОЯ НАРОД?? НА ВОЙНА, КАКТО И В ЖИВОТА, ВСЕКИ ЗНАЕ КАКВО НЕ ТРЯБВА ДА ПРАВИ....В ОФИЦЕРСКАТА СТОЛОВА СЕРВИРАХА В ЧИНИИ!!! АЗ БЯХ ПОТРЕСЕН. ИЗ СЕЛЦЕТО ПО ДВОЙКИ СЕ РАЗХОЖДАХА МЛАДИ ЖЕНИ В БОЛНИЧНИ ХАЛАТИ. НЕ ВЕДНАГА СЪОБРАЗИХ КАКВО МЕ ОЗАДАЧИ - НИТО ПРЕВРЪЗКИ, НИТО ПАТЕРИЦИ. ПИТАХ ЕДИН ОФИЦЕР: „КОИ СА ТИЯ?” И В ОТГОВОР ЧУХ: „ТИ ГЛУПАВ ЛИ СИ, ЛЕЙТЕНАНТЕ. ТОВА Е ВЕНЕРИЧЕСКАТА БОЛНИЦА.” МЪЖЕТЕ, В ТОЯ ПЕРИОД НА ВОЙНАТА НЕ ГИ ЛЕКУВАХА. САМО АКО ПОПАДНЕХА РАНЕНИ В БОЛНИЦАТА.

СКУЧАХ, НИКОГО НЕ ПОЗНАВАМ. СЛЕД СЕДМИЦА ЧУХ, ЧЕ ЗАГИНАЛ ЗАМЕСТНИК-КОМАНДИРА НА НАКАЗАТЕЛНАРА РОТА И ОТИДОХ В УПРАВЛЕНИЕ КАДРИ. НЕ БЪРЗАЙТЕ ДА МЕ ПРАВИТЕ ГЕРОЙ, АЗ НЕ СЪМ ХРАБРЕЦ. АЗ ОБАЧЕ БЯХ ВЕЧЕ ВОЮВАЛ В ПЕХОТАТА И ЗНАЕХ, ЧЕ ГОЛЯМА РАЗЛИКА МЕЖДУ ОБИКНОВЕНА ПЕХОТА И НАКАЗАТЕЛНА РОТА НЯМА...ДА, НАК.РОТИ СЕ ПРАЩАТ НА РАЗУЗНАВАНЕ С БОЙ, ЗА ПРОБИВИ НА ОТБРАНАТА ИЛИ ДА ЗАСТАНАТ НА ПЪТЯ НА НАСТЪПЛЕНИЕТО НА ВЪРХА. А ОБИКНОВЕНТЕ СТРЕЛКОВИ БАТАЛЬОНИ ДА НЕ БИ ДА НЕ СЕ ПРАЩАХА? ИМЕННО В РЕДОВЕТЕ НА СТРЕЛКОВИ БАТАЛЬОН ПРИ РАЗУЗНАВАНЕ С БОЙ ТРЯБВАШЕ ДА ЗАГИНА И КОГАТО ОБВХВАНАТОТО МИ ОТ ТЪМНИНА СЪЗНАНИЕ УГАСВАШЕ, МЕ СПАСИ ПРИЯТЕЛЯТ МИ САША КИСЛИЧКО, КОЙТО УМРЯ МАЛКО СЛЕД ТОВА... И ВСИЧКИТЕ ТИЯ ГОДИНИ МИСЛЯ, АКО НЕ БЕШЕ ТЪРГНАЛ ДА МЕ СПАСЯВА, ЩЕШЕ ЛИ ДА ОСТАНЕ ЖИВ? ЗА СИНА НА „ВРАГА НА НАРОДА” ОСВЕН СТРЕЛКОВИЯ БАТАЛЬОН НЯМАШЕ ДРУГА ПЕРСПЕКТИВА.

А ПЪК ПРЕИМУЩЕСТВА ИМАШЕ МНОГО. ПЪРВО – НАК.РОТИ ПО ПРАВИЛО НЕ СТОЯТ В ОТБРАНА. ПЕХОТИНЦИТЕ ЩЕ МЕ РАЗБЕРАТ БЕЗ ПОДРОБНОСТИ.ПЪЛНОТО НИ НАЗВАНИЕ БЕШЕ: ОТДЕЛНА АРМЕЙСКА НАКАЗАТЕЛНА РОТА – ОАНР (НА РУСКИ - ОАШР). ПОСЛЕДНИДЕ ДВЕ БУКВИ БЯХА ПРИЧИНА ПОЗИВНАТА НА НАК.РОТИ ДА Е „ШУ-РА”. НО ОСОБЕНО ЗНАЧЕНИЕ ИМАХА ПЪРВИТЕ ДВЕ БУКВИ. ОБИКНОВЕНИТЕ РОТИ ИМАХА МАСА НАЧАЛНИЦИ, ПОЛИТРАБОТНИЦИ, НАД ТЯХ ПОЛИТОТДЕЛ. И ВСИЧКИ ТЕ, ЗАЕДНО ИЛИ НАКУП, В ЗАТИШИЕТО МЕЖДУ БОЕВЕТЕ, СЕ ЯВЯВАТ ДА ТИ ДОСАЖДАТ ЗА ЧИСТИ ЯКИЧКИ, БОЕН ЛИСТ, ПАРТИЙНО СЪБРАНИЕ, И Т.Н., А В НАК.РОТА НЯМА ДА ДОЙДЕ НИКОЙ.НИЕ НЕ СМЕ ТЕ, ТЕ СИ ИМАТ ДРУГИ ГРИЖИ, И НИКОЙ, ОЩЕ ПОВЕЧЕ НА ФРОНТА, НЯМА ДА ПРАВИ ПОВЕЧЕ ОТ ТОВА, КОЕТО СЕ ПОЛАГА. А ПАРТИЙНАТА И КОМСОМОЛСКА ОРГАНИЗАЦИЯ ЩЕ НИ ПРОПУСНЕ. ЩАТНИТЕ ОФИЦЕРИ СТОЯТ НА ПАРТИЕН ОТЧЕТ В РЕЗЕРВНИЯ ПОЛК И ТАМ ПЛАЩАТ ЧЛЕНСКИ ВНОС. КОМАНДИРА НА НАК.РОТА ПО ПРАВА СЕ ПРИРАВНЯВА НА КОМАНДИР НА ПОЛК И Е ПОДЧИНЕН ПРЯКО НА КОМАНДИРА НА ДИВИЗИЯТА, КЪМ КОГОТО ЩЕ БЪДЕ ПРИДАДЕН ПРИ КОНКРЕТНА ОПЕРАЦИЯ. ТОВА ЗНАЧИ „ОТДЕЛНА”. НА АРМИЯТА НЕ Й ПУКА ЗА НАС, ТЯ СИ ИМА ДРУГА РАБОТА. ИМАШЕ НАИСТИНА СЛУЧАЙ, КОГАТО ДОЙДЕ МАЙОР ОТ ПОЛИТИЧЕСКИЯ ОТДЕЛ И КАЗВА: „ТРЯБВА ДА ГИ ХРАНЕТЕ ВАШИТЕ ВОЙНИЦИ ПО-ЛОШО. ИМА СЛУЧАИ, КОГАТО КОМАНДИРИ ПРИ НАС ЗАПЛАШВАТ С НАК.РОТА, А ВОЙНИЦИТЕ КАЗВАТ, АМИ ПРАТЕТЕ МЕ, ТАМ ХРАНЯТ ПО-ДОБРЕ”. ТОВА Е ВЯРНО. НОРМАЛНАТА РОТА ПОЛУЧАВА ДОВОЛСТВИЕ В БАТАЛЬОНА, БАТАЛЬОНА – ОТ ПОЛКА, ПОЛКА, ОТ ДИВИЗИЯТА И Т.Н.ОЩЕ КАРАМЗИН Е ОТБЕЛЯЗАЛ; „АКО ТРЯБВА С ЕДНА ДУМА ДА СЕ КАЖЕ КАКВО ПРВАЯТ В РУСИЯ, ОТГОВОРЪТ Е - КРАДАТ”. НЯМА ЗАЩО ДА СЕ МИСЛИ, ЧЕ ЗА 200 ГОДИНИ НЕЩАТА СА СЕ ПРОМЕНИЛИ. ВЪВ ВСИЧКИ ИНСТАНЦИИ, ПО МАЛКО, НО ЩЕ ОТКРАДНАТ. В ПЪЛНОТА ДО ВОЙНИКА НИЩО НЕ СТИГА. А В НР, КОЛКОТО И СТРАННО ДА Е, НЯМА КОЙ ДА КРАДЕ. ТУКА ИДВА В СИЛА ДУМАТА „АРМЕЙСКА”. НАШИЯТ СТАРШИНА ПОЛУЧАВА ДОВОЛСТВИЕ НАПРАВО ОТ АРМЕЙСКИТЕ СКЛАДОВЕ. ВЯРНО Е, И НЕГО ГО „ГЛЕДАТ В РЪЦЕТЕ”. НО НИЕ НЕ СМЕ БЕДНИ, НЕЩО ОТ ТРОФЕИТЕ ЩЕ ДОКАРАМЕ. ПРОДУКТИ СТАРШИНАТА ПОЛУЧАВА ОТ ДОБРО КАЧЕСТВО, ВОДКАТА НЕРАЗРЕДЕНА. ЗА ОФИЦЕРИТЕ ЩЕ ДАДТ ПО-ДЪЛГИ ПОЛУШУБИ, И ГАЛИФЕ НЕ ОТ СУКНО, А ОТ СИНЯ ВЪЛНА. И ОБМУНДИРОВАНЕ ЗА НАКАЗАНИТЕ НЕ ОТ ВТОРА УПОТРЕБА, А НАЪЛНО ПРИЛИЧНО. ОСВЕН ТОВА, ИМАМЕ НЕУТОЧНЕНО КОЛИЧЕСТВО КОНЕ, НЕ 12, А ЦЯЛ ТАБУН. АКО ТРЯБВА, КОЛИМ ПО-МЛАД КОН, И – ЗА КАКВО ТИ Е ТЕЛЕШКО! И ОЩЕ ЕДИН ВАЖЕН ФАКТОР – ВЕЧНАТА РУСКА ЖАЛОСТ КЪМ СТРАДАЛЕЦА – АРЕСТАНТ, ВСЕКИ ТИЛОВАК СЕ БОИ ДА НЕ ИЗГЪРМИ В НАК.РОТА И ТОЙ. СНАБДЯВАХА НИ ЧЕСТНО.ИМАШЕ И ДРУГО – ДОПЪЛНИТЕЛНА ДАЖБА, УСКОРЕНО, ДАЖЕ С ОГЕЛД ФРОНТОВАТА БРОЕНЕ НА ПРОСЛУЖЕНИТЕ ГОДИНИ. ВПРОЧЕМ, АЗ ТОВА ПОЧТИ НЕ ГО УСЕТИХ. НАС НИ НАБЛЮДАВАШЕ АРМЕСЙИЯ СМЕРШ. НО НЕ ПОМНЯ, ДА СЕ НИ СЕ ПРЕЧКАЛИ ИЛИ ДА СА ИДВАЛИ ЧЕСТО. ТЕ В ПРИБАЛТИКА ИМАХА МНОГО РАБОТА ДРУГА. С ЕДНА ДУМА „ЖИВОТ ЗДРАВЕЙ”. ДОБРЕ Е В НР. ДОБРЕ, АМА НЕ ДОТАМ. БЛИЗО ДО КРАЯ НА ВОЙНАТА, КОГАТО ВЕЧЕ НА НИКОЙ НЕ МУ СЕ УМИРАШЕ, ДЕЗЕРТИРАХА НАВЕДНЪЖ ТРИМА ДУШИ. НИЕ С КОМАНДИРА НА РОТАТА ЗАСТАХМЕ ПРЕД „СВЕТЛИТЕ ОЧИ” НА ЕДИН ЧЛЕН НА ВОЕННИЯ СЪВЕТ НА АРМИЯТА, КОЙТО В ПОПУЛЯРНА ФОРМА И С НАРОДНИ ИЗРАЗИ НИ ОБЯСНИ КАКВО СПОРЕД НЕГО ПРЕДСТАВЛЯВАМЕ, ИЗВАДИ ОТ НЯКАКВА ПАПКА НАГРАДНИ ЛИСТОВЕ ЗА ОРДЕН АЛ.НЕВСКИ (КОГАТО ИМА ВОЙНА, КОМУНИСТИТЕ ИМАТ ОРДЕНИ ДАЖЕ НА ИМЕТО НА СВЕТЦИ) ЗА КОМАНДИРА И ОТЕЧЕСТВЕНА ВОЙНА ПЪРВА СТЕПЕН ЗА МЕН, С ИЗЯЩНО ДВИЖЕНИЕ ГИ РАЗКЪСА И ХВЪРЛИ, ЕДНОВРЕМЕННО СЪОБЩАВАЙКИ НИ, ЧЕ ПОВИШЕНИЕТО НИ СЕ ЗАБАВЯ. И ВЕЧЕ В ГРЪБ НИ ПОДМЕТНА. „ДА СЕ НАМЕРЯТ И ДА СЕ РАЗСТРЕЛЯТ!” НЕ ГИ НАМЕРИХМЕ И НЕ ГИ РАЗСТРЕЛЯХМЕ, ТОГАВА МНОГО СЪЖАЛЯВАХМЕ, НО СЕГА ВЕЧЕ НЕ СЪЖАЛЯВАМ. СЛУЧВАХА СЕ И МНОГО ДРУГИ ЕКСКЕСИИ, ЗА КОИТО ХИЧ НЕ ГЛАДЕХА ПО ГЛАВАТА.

В ЛИТЕРАТУРАТА СЕ УВТЪРДИ ПОНЯТИЕТО „НАКАЗАТЕЛЕН БАТАЛЬОН”.БАТАЛЬОН ЗВУЧИ ГОРДО, В САМАТА ДУМА ИМА НЕЩО ТЪРЖЕСТВЕНО И ПЕЧАЛНО, ВЪТРЕШЕН РИТЪМ И РОМАНТИКА. А В БОЙ ОТИВАХА НАКАЗАТЕЛНИ РОТИ. ИМАШЕ НАКАЗАТЕЛНИ БАТАЛЬОНИ, НО ТОВА Е НЕЩО СЪВСЕМ ДРУГО. ТЕ СЕ СЪЗДАВАХА ПРИ ФРОНТОВЕТЕ, В КРАЯ НА ВОЙНАТА, В АРМИЯТА ТЕБЯХА ОКОЛО 70, ПРАКТИЧЕСКИ ПО ЕДИН НА ВСЯКА ОБЩОВОЙСКОВА АРМИЯ. ТАМ ВОЮВАХА НЕРАЗЖАЛВАНИТЕ ОТ СЪДА ОФИЦЕРИ, ДО ПОЛКОВНИК ВКЛЮЧИТЕЛНО. ПРИЧИНИ ЗА ПОПАДАНЕТО ТАМ ИМАШЕ ВСЕКИ – ОСТАВЕНА ПОЗИЦИЯ БЕЗ ЗАПОВЕД, РАЗХИЩЕНИЕ И ДАЖЕ ДУЕЛ!!! В СЪСТАВА НА ЩУРМОВИТЕ БАТАЛЬОНИ ИМАШЕ И ТАКАВА РАЗНОВИДНОСТ – ИЗЛЕЗЛИ ОТ ОБКРЪЖЕНИЕ ИЛИ ИЗБЯГАЛИ ОТ ПЛЕН КОМАНДИРИ НА ЧЕРВЕНАТА АРМИЯ, МИНАЛИ ПРЕЗ «ЧИСТИЛИЩЕТО» НА ЛАГЕРИТЕ НА НКВД, KЪДЕТО ТРЯБВАШЕ ДА ДОКАЗВАТ, ЧЕ НЕ СА ОСТАВИЛИ ОРЪЖИЕТО И МИНАЛИ НА СТРАНАТА НА ВРАГА ДОБРОВОЛНО. ЗА ТЯХ СРОКЪТ БЕШЕ ЕДИН ЗА ВСИЧКИ – ШЕСТ МЕСЕЦА!

ЧИСЛЕНОСТТА НА СМЕНЯЕМИЯ СЪСТАВ НА НАК.ПОДРАЗДЕЛЕНИЕ НЕ СЕ СМЕНЯШЕ. БАТАЛЬОНЪТ МОЖЕШЕ ДА ИМА ДО 1000 ЧОВЕКА, ЦЯЛ ПОЛК. НО МОЖЕШЕ ДА ИМА И 100 ДУШИ.

В УПРАВЛЕНИЕ „КАДРИ” МЕ ИЗГЛЕДАХА С УДИВЛЕНИЕ. „ТАМ ЛЮБИТЕЛИ РАБОТЯТ..” ОТГОВАРЯМ”И АЗ ЩЕ СЪМ ЛЮБИТЕЛ, НЕ ВИ МОЛЯ ЗА ТИЛА”. ПОЛУЧИХ ПРЕДПИСАНИЕТО И СЕ ЗАМИСЛИХ.ТРЯБВА С НЕЩО ДА ОТИДА В РОТАТА. ТУК ИЗБОРЪТ НЕ Е ГОЛЯМ. ПОЧУКАХ В ЕДИН СЕЛСКИ ДОМ, ЧЕРВЕЙСКИ СЕ ОТ СРАМ, ПОДАДОХ ВОЙНИШКОТО СИ БЕЛЬО. СОБСТВЕНИЧКАТА ИЗВАДИ БУТИЛКА САМОГОН ЗАТВОРЕНА С ХАРТИЕНА ТАПА. СЛОЖИХ Я В ДЖОБА И Я ПРИКРИХ С РЪКАВИЦА, МЕШКА НЯМАХ, В КОМАНДИРСКАТА ЧАНТА НЕ ВЛИЗА. НА ПОПЪТНИ АВТОМОБИЛИ СТИГНАХ ДО ПРЕДНАТА ЛИНИЯ. МИНОМЕТЧИЦИТЕ, СТОЯЩИ НА КРАЯ НА ГОРАТА, МИ ПОКАЗАХА ЕДНО САМОТНО ДЪРВО В ПОЛЕТО НА КОМАНДНИЯ ПУНКТ НА КОМАНДИРА НА РОТАТА И КАЗАХА: „ДО ВЕЧЕРТА НЕ ХОДИ ТАМ, НЕМСКИ СНАЙПЕР ДЪРЖИ ВСИЧКО ПОД ПРИЦЕЛ.” ВЪРТЯХ СЕ, ВЪРТЯХ СЕ, ДО МРЪКВАНЕ ОЩЕ Е ДАЛЕЧЕ И РЕШИХ ДА РИСКУВАМ. ХУКНАХ С ВСИЧКИ СИЛИ. ТИХО.... САНЙПЕРЪТ НАВЯРНО Е ЗАСПАЛ. В ЪГЪЛА НА ЗЕМЛЯНКАТА СТОЙ НИСЪК СТРАШИ ЛЕЙТЕНАНТ. ТОЙ СЕ ПРЕДСТАВИ: „ДЕМЯНЕНКО, ВАСИЛИЙ”, ЗАМ. КОМАНДИР ПО СТРОЕВАТА ЧАСТ. И ПОДОЗРИТЕЛНО ГЛЕДАЙКИ ДЖОБА МИ ПОПИТА: „ЗАЩО РЪКАВИЦАТА ТИ Е СЛОЖЕНА НА ОБРАТНО ВЪРХУ ДЖОБА?”ИЗКАРАХ ШИШЕТО. ДЕМЯНЕНКО ВЕДНАГА ЦЪФНА: „О! ТОВА Е ДРУГА РАБОТА! ЩЕ ОСТАВИМ И ЗА КОМАНДИРА. ТАКА ПОПАДНАХ В НАК.РОТА.”

Г.К. КОЛКО ГОЛЯМА БЕШЕ МОТИВАЦИЯТА НА НАКАЗАНИТЕ ДА „ИЗКУПЯТ С КРЪВ’ ВИНАТА СИ?

Е.Г. – НЕ ТРЯБВА ДА СЕ МИСЛИ, ЧЕ НАКАЗАНИТЕ ВСИЧКИ СЕ ВТУРВАХА ДА СЕ БИЯТ. ЕТО ПРИМЕР – АТАКАТА СЕ ЗАДЪХВА. ОСТАНАЛИТЕ ЖИВИ ЗАЛЯГАТ МЕЖДУ УБИТИТЕ И РАНЕНИТЕ. САМО, ЧЕ НИЕ БЯХМЕ МНОГО ПОВЕЧЕ! КЪДЕ СА ОСТАНАЛИТЕ!? ДВАМАТА С КОМАНДИРА НА РОТАТА ЩУЧКИН СЕ ВРЪЩАМЕ НА ИЗХОДНИЯ РУБЕЖ, ПОД НЕМСКИ ОГЪН. ТОЧНО! В ОКОПА СЕ Е ПРИТАИЛА, С НАДЕЖДАТА ДА ИЗЧАКА БОЯ, ГРУПА НАКАЗАНИ. И ТОВА, КОГАТО ВСЕКИ БОЕЦ Е ПОД ОТЧЕТ! ОТ ДРУГИЯ КРАЙ НА ТРАНШЕЯТА, ДЪРЖЕЙКИ В РЪКА ПО ЕДИН ПИСТОЛЕТ – В ЛЯВАТА ТТ, А В ДЯСНАТА ТРОФЕЕН ПАРАБЕЛУМ, ТОЙ Е МАЛКО ПО-ТЕЖЪК, ВЪРВИМ НАД ТРАНШЕЯТА РАЗКРАЧЕНИ И СТРЕЛЯМЕ ПО ТИЯ ПАРАЗИТИ, БЕЗ ДА СЕ ГРИЖИМ МНОГО ЗА ЦЕЛОСТТА НА ГЛАВИТЕ ИМ, СЪПРОВОЖДАЙКИ ДЕЙСТВИЯТА СИ СЪС СЪОТВЕТЕН ТЕКСТ. ТЕ ТУТАКСИ ИЗСКАЧАТ И ХУКВАТ КЪМ ВЕРИГАТА... СЕГА КАТО СИ МИСЛЯ СИ КАЗВАМ: „ГОСПОДИ, НИМА ТОВА СЪМ БИЛ АЗ.”

В НАКАЗАТЕЛНИТЕ И ЩУРМОВИТЕ БАТАЛЬОНИ ТОВА НЕ МОЖЕ ДА СТАНЕ. ТУК ВСИЧКО Е НА КАРТА, ТЕЗИ ОФИЦЕРИ НЕ СА ЛИШЕНИ ОТ ЗВАНИЕТО СИ, В ПОВЕЧЕТО СЛУЧАИ НЕ СА СЪДЕНИ. ПРИ РАНЯВАНЕ ИЛИ ОТБИВАНЕ НА СРОКА ИМАТ ПРАВО НА СТАРИТЕ СИ ДЛЪЖНОСТИ. (ПРАВО ИМАХА, НО ПО ПРАВИЛО СЕ ВРЪЩАХА В ЧАСТТА С ПОНИЖЕНИЕ). В ТАКЪВ БАТАЛЬОН, СЪС СВОЯТА БЛЕСТЯЩА АТАКА, СЛОЖИЛА НАЧАЛОТО НА ЯШКО-КИШИНЕВСКАТА ОПЕРАЦИЯ, ВОЮВАШЕ МОЯТ ПРИЯТЕЛ ЛАЗАР БЕЛКИН. В ДЕНЯ НА АТАКАТА ИМ ДАЛИ ПО 200 ! ГРАМА ВОДКА, ДОКАРАНА НАПРАВО С БУРЕТАТА (ДЕМЕК ЧИСТА), ПО ПОЛОВИН ПАЧКА ТЮТЮН И ПРОЧЕЛИ ЗАПОВЕД: В ПЕТ ЧАСА СУТРИНТА, СЛЕД ЗАЛПА НА КАТЮШИТЕ, БАТАЛЬОНА АТАКУВА. В ПЕТ ЧАСА ВСИЧКИ СЕ ПРИГОТВЯТ. ТИШИНА. В ШЕСТН- ТИШИНА. В 7 СУТРИНТА КАЗАЛИ, НАСТЪПЛЕНИЕТО СЕ ОТМЕНЯ. РАЗОЧАРВАНИТЕ ВОЙНИЦИ СЕ ПРЪСНАЛИ ИЗ ОКОПИТЕ. СЛЕД ТРИ ЧАСА НОВА ЗАПОВЕД – НАСТЪПЛЕНИЕТО Е ТОЧНО В 10.00 И НИКАКВИ КАТЮШИ! В 10 Ч. БАТАЛЬОНЪТ СЕ ВДИГА В АТАКА, БЕЗ ВИКОВЕ УРА. НО ТОВА НЕ Е ОБИКНОВЕН БАТАЛЬОН, А НАКАЗАТЕЛЕН. ЗАВЗЕЛИ ТРИ РЕДА ОКОПИ. НЕМСКИТЕ ШЕСТСТВОЛНИ МИНОМЕТИ ГИ РАЗВЪРНАХА В ПОСОКА НА ПРОТИВНИКА И ДАДОХА ЗАЛП. СРЕЩУ ЛАЗАР ТИЧАЛ КЪМ КАРТЕЧНИЦАТА НЕМСКИ ОФИЦЕР, СТИГНАЛ И ЛЕГНАЛ ЗАД КАРТЕЧНИЦАТА. В УПОР! И ЕТО ЗА КЪСМЕТ ЗАСЕЧКА! ЛЕНТАТА НЕЩО ЗАЯЛА.. ОФИЦЕРЪТ ХУКНАЛ ДА БЯГА. ГРАНАТАТА НА ЛАЗАР ВЕЧЕ ЛЕТЯЛА. ... ПРИ ПРОТИВНИКА СЕ СЪЗДАЛО ВПЕЧАТЛЕНИЕ, ЧЕ ТАМ СЕ НАНАСЯ ОСНОВНИЯ УДАР. НЕМЦИТЕ ПОЧНАЛИ СПЕШНО ДА ПРЕХВЪРЛЯТ ТЕХНИКА И ПОДКРЕПЛЕНИЯ. ДО КЪСНО ВЕЧЕРТА БАТАЛЬОНЪТ ОТБИВАЛ АТАКИ И ПРЕЗ НОЩТА, ОСТАТЪЦИТЕ МУ БИЛИ ПРИНУДЕНИ ДА СЕ ВЪРНАТ НА ИЗХОДНИТЕ ПОЗИЦИИ. ОТ ПОЧТИ 1000 ДУШИ ЖИВИ И НА КРАКА ОСТАНАЛИ ОКОЛО 130. ГОЛЯМАТА ЧАСТ ОТ УЧАСТНИЦИТЕ В АТАКАТА БИЛИ РАНЕНИ, ОКОЛО 1/3 ЗАГИНАЛА.

Г.К. ВЪВ ФИЛМА „ГУ-ГА”, НАПРИМЕР, ЗАГРАДИТЕЛНИЯ ОТРЯД ПРЕДИЗВИКВА СИМПАТИИ НЕ ПОВЕЧЕ, ОТКОЛКОТО НАКАЗАТЕЛЕН ОТРЯД НЕМЦИ. ВАШЕТО МНЕНИЕ ЗА ЗАГРАДИТЕЛНИТЕ ОТРЯДИ?

Е.Г. – В ТОЗИ ФИЛМ СЪС СТРАННО НАЗВАНИЕ, ИМА МНОГО ДОСАДНИ ГРЕШКИ. МАЛКАТА ЛЪЖА СЪЗДАВА НЕДОВЕРИЕ КЪМ ОСТАНАЛОТО. АЗ ВЕЧЕ КАЗАХ, В АТАКА НЕ БЯГАТ НА ТЪЛПИ, НО ЯВНО ТАКИВА СА НАСОКИТЕ НА ЖАНРА И КАТО НАШАТА МАСОВОСТ ДРУГА НЯМА. ПРИ КОМАНДИРА НА РОТАТА ПАГОНИТЕ СА ПОЛЕВИ, А КОПЧЕТАТА НА ШИНЕЛА ЗЛАТНИ И ЗВЕЗДАТА НА ФУРАЖКАТА ЧЕРВЕНА. И ТОВА НА ФРОНТА! И ЗВЕЗДАТА, И КОПЧЕТАТА БЯХА ЗЕЛЕНИ! НО ОСОБЕНА ДОСАДА ПРЕДИЗВИКВА ЗАГРАДИТЕЛНИЯ ОТРЯД. ТЕ НИКОГА НЕ СЪПРОВОЖДАХА НАК. РОТИ В АТАКА НА ФРОНТА И НЕ СТРЕЛЯХА В ГЪРБОВЕТЕ ИМ! /ДА, АМА ИМА СНИМКИ, КАЗВАЩИ ОБРАТНОТО.../ТЕ СТОЯХА НЕ НА ЛИНИЯТА НА ФРОНТА, А ОКОЛО КПП-ТАТА, ПО ПЪТИЩАТА И НА ВЪЗМОЖНИТЕ НАПРАВЛЕНИЯ ЗА ОТСТЪПЛЕНИЕ. МАКАР, ЧЕ ПО-СКОРО БИХА ПОБЯГНАЛИ ОБИКНОВЕНИТЕ ЧАСТИ, А НЕ НАКАЗАТЕЛНИТЕ. ЗАГРАДИТЕЛНИТЕ ОТРЯДИ, ТОВА НЕ СА ЕЛИТНИ ЧАСТИ, КЪДЕТО СЕ ВЗИМАТ ОТЛИЧНИ БОЙЦИ. ТОВА СА ОБИКНОВЕНИ ЧАСТИ С НЕОБИКНОВЕНИ ЗАДАЧИ. А В ТОЗИ ФИЛМ!? ВСИЧКИ ТЕ СА ПОВЕЧЕ ОТ НАКАЗАНИТЕ, ТА ИМАШ ЖЕЛАНИЕ ДА ИМ СМЕНИШ МЕСТАТА. КOЙ ЗНАЕ ЗАЩО ВСИЧКИ СА ОБЛЕЧЕНИ В НОВИЧКИ – ОТДЕ ТАКЪВ РАЗКОШ!!! – ШИНЕЛИ С ЧЕРВЕНИ ЗАШИТИ ПАГОНИ! ЗАШИТИ ПАГЕ, ВСИЧКИ ДРУГИ ОТ РЕДНИКА ДО ПОЛКОВНИКА НОСЕХА ЗАКАЧЕНИ. И ЧЕРВЕНИ! НА ФРОНТА! ЗАГРАДИТЕЛЕН ОТРЯД С КАСКИ! ТРЯБВА ДА ТИ ДОЙДЕ НА АКЪЛА. МИ ЧЕ ТЕ НЕ СТИГАХА НА ФРОНТА. МОЖЕ БИ ОТРЯДИТЕ НАПРАВИХА БЕЛИ ПРЕЗ 42, НО КОЙ ЩЕ СПРЕ ОТСТЪПВАЩИТЕ?! НА ВОЙНА Е БЕЗПОЛЕЗНО ДА СЕ ТЪРСИ СПРАВЕДЛИВОСТ.

Г.К. – КАЗАХТЕ, ЧЕ НЯМАТЕ ЖЕЛАНИЕ ДА ОБСЪЖДАТЕ ФИЛМА „ШТРАФБАТ”. И ВСЕ ПАК, ДАЙТЕ НЯКАКВИ ЗАБЕЛЕЖКИ ПО СЕРИАЛА.

Е.Г. ТОЗИ СЕРИАЛ ИМА ЕДНО ДОСТОЙНСТВО – ПРЕКРАСНАТА ИГРА НА АКТЬОРИТЕ. ВСИЧКО ДРУГО Е ПЪЛНО БЪЛНУВАНЕ, ИЗВИНЕТЕ ЗА ОСТРИТЕ ДУМИ. ДА СЕ СПРЕМ НА ГЛАВНОТО. НИКОГА ОФИЦЕРИТЕ, НА КОИТО СЪДЪТ ОСТАВИ ВОИНСКИТЕ ИМ ЗВАНИЯ, НЕ СЕ ПРАЩАХА В НАКАЗАТЕЛНИ РОТИ, А САМО В ОФИЦЕРСКИ НАКАЗАТЕЛНИ БАТАЛЬОНИ. НИКОГА КРИМИНАЛНИ НЕ СЕ ПРАЩАХА В ОФИЦЕРСКИ НАКАЗ. БАТАЛЬОНИ, КАТО РЕДНИЦИ И СЕРЖАНТИ. НИКОГА ПОЛИТИЧЕСКИ ЗАТВОРНИЦИ НЕ СЕ ПРАЩАХА В НАКАЗАТЕЛНИ БАТАЛЬОНИ, МАКАР ЧЕ МНОГО ОТ ТЯХ, ИСТИНСКИ ПАТРИОТИ, НАСТОЯВАХА ДА ИДАТ НА ФРОНТА. ЗА ТЯХ ОСТАВАШЕ СЕЧЕНЕТО НА ГОРИ. СЛУЧАЯТ С ВЛАДИМИР КАРПОВ, ОСЪДЕН ПО ЧЛ.58, Е УНИКАЛЕН!

НИКОГА НАКАЗАТЕЛНИ РОТИ НЕ СЕ ПРАЩАХА В НАСЕЛЕНИ ПУНКТОВЕ. И ИЗВЪН БОЙНА ОБСТАНОВКА ТЕ ОСТАВАХА В ТРАНШЕИ И ЗЕМЛЯНКИ. КОНТКТА НА ТОЗИ НЕ ПРОСТ КОНТИНГЕНТ С ГРАЖДАНСКОТО НАСЕЛЕНИЕ Е ПЪЛЕН С НЕПРЕДСКАЗУЕМИ ПОСЛЕДИЦИ. ПРИМЕРИ ЩЕ ДАМ ПОСЛЕ. НИКОГА, ДАЖЕ СЛЕД НАЙ-МАЛКОТО РАНЯВАНЕ И НЕЗАВИСИМО ОТ СРОКА НА ПРЕСТОЙ В РОТАТА, НИКОЙ НЕ Е ПРАЩАН ПОВТОРНО В НАКАЗАТЕЛНА РОТА. НАЙ-МАЛКАТА ДРАСКОТИНА И – ИЗКУПИЛ СE С КРЪВ.

НИКОГА НИКОЙ ОТ НАКАЗАНИТЕ НЕ СЕ Е ОБРЪЩАЛ КЪМ НАЧАЛНИЦИТЕ С „ГРАЖДАНИНО”, А САМО С „ДРУГАРЮ”. И НА САМИТЕ НАКАЗАНИ НЕ ИМ НАТЯКВАХА. УСТАВЪТ НА ЧЕРВЕНАТА АРМИЯ СЕ ПРОСТИРАШЕ И ВЪРХУ ТЯХ.

НИКОГА ЗА КОМАНДИРИ НА НР НЕ СЕ НАЗНАЧАВАХА НАКАЗАНИ! ТОВА ВЕЧЕ Е БЕЗОТГОВОРНА ЛЪЖА! КОМАНДИР НА НБ Е ПОДПОЛКОВНИК, А НА ПЕТТЕ МУ РОТИ – ТРИ СТРЕЛКОВИ, КАРТЕЧНА И МИНОМЕТНА СА КАДРОВИ ОФИЦЕРИ, А НЕ НАКАЗАНИ. ПОСЛЕДНИТЕ БЯХА САМО КОМАНДИРИ НА ВЗВОДОВЕ. БЛАГОСЛОВИЯТА ПРЕДИ АТАКАТА, ТОВА Е ДИВОТИЯ, ИЗДЕВАТЕЛСТВО НАД ИСТИНАТА И НЕДОСТОЙНО ЗАИГРВАНЕ ПРЕД ЦЪРКВАТА. В ЧЕРВЕНАТА АРМИЯ ТОВА НЕ МОЖЕШЕ ДА СТАНЕ.

АЗ РАЗБИРАМ, ЧЕ ХУДОЖНИКЪТ ИЛИ РЕЖИСЬОРЪТ ИМАТ ПРАВО НА ФАНТАЗИЯ, НО ИСТОРИЧЕСКИ ФИЛМ ДА СЕ НАПРАВИ С ИЗКРИВЯВАНЕ НА ИСТИНАТА!

Г.К. ИМАШЕ ЛИ КОМАНДИРА НА НР ПРАВО ДА СИ ИЗБИРА ВОЙНИЦИ.

Е.Г. КОМАНДИРИТЕ НА НР НЕ КОМПЛЕКТОВАТ ПОДРАЗДЕЛЕНИЯТА СИ, КОЙТО ТИ ПРАТЯТ, С НЕГО ЩЕ ВОЮВАШ. НЕ БЕШЕ ПРИЕТО ДА СЕ РАЗПИТВАТ НАКАЗАНИТЕ ЗАЩО СА ОСЪДЕНИ. И КОЙ Е БИВШ КРИМИНАЛЕН С ПРЯКОР ВАСКА-НЕ ЗНАМ СИ КОЙ СИ, ИЛИ ОРДЕНОНОСЕЦ-КАРТЕЧАР, ЗНАЕШЕ САМО НАШИЯ ОФИЦЕР, КОЙТО ВОДЕШЕ ЛИЧНИТЕ ДЕЛА НА КОНТИНГЕНТА.

Г.К. – СЪЩЕСТВУВА ДОВОЛНО РАЗПРОСТРАНЕНО ЗАБЛУЖДЕНИЕ, ЧЕ НАКАЗАНИТЕ СА БИЛИ ПЛАМЕННИ ПАТРИОТИ. ИМАШЕ ЛИ СЛУЧАИ ДА ПРЕМИНАТ КЪМ ВРАГА?

Е.Г.- ЕСТЕСТВЕНО. МAКАР, ЧЕ ПРИ МЕН НЯМАШЕ. КЪДЕ ДА ХОДЯТ? ПРИ НЕМЦИТЕ В „КУРЛАНДCКИЯ КОТЕЛ”? ИМАШЕ СОЦИАЛНА ПОЧВА ЗА БЯГАНЕ, МНОГО ХОРА БЯХА ОБИДЕНИ НА СЪВЕТСКАТА ВЛАСТ. БИВШИ РАЗКУЛАЧЕНИ, СИНОВЕ НА РЕПРЕСИРАНИ, СЕ СЧИТАХА ПОТЕНЦИАЛНИ БЕГЪЛЦИ. В КРАЯ НА ВОЙНАТА ПРЕМИНАВАНЕ КЪМ ВРАГА ИМАШЕ МНОГО МАЛКО, НО ЧЕСТНО ЩЕ КАЖА, ЧЕ МНОГО ДЕЗЕРТИРАХА. МАЛКО ХОРА ЗНАЯТ, НО ОТ 1942 Г. ИМАШЕ СЕКРЕТНА ЗАПОВЕД – РОДНИНИТЕ И ЗЕМЛЯЦИТЕ, ЗА ДА СЕ ИЗБЕГНЕ СГОВОРА И МИНАВАНЕТО КЪМ ВРАГА ДА НЕ СЕ ПРАЩАТ ЗАЕДНО В ЕДНА ЧАСТ. САМО СЛЕД СРЕДАТА НА 44-ТА ГОД. ТАЯ ЗАПОВЕД НЕ СЕ СПАЗВАШЕ. АЗ МНОГО ПЪТИ СЪМ БИЛ СВИДЕТЕЛ НА ПРЕИМАНЕТО НА ПОПЪЛНЕНИЕ В ОБИКНОВЕНИТЕ СТРЕЛКОВИ ПОЛКОВЕ. КОМАДИРА НА ПОЛКА ХОДЕШЕ ПРЕД СТРОЯ И ИЗВИКВАШЕ ХОРАТА НЕ ПО СПИСЪК, А ГИ СОЧЕШЕ С ПРЪСТ. НАОКОЛО СТОЯХА КОМАНДИРИТЕ НА РОТИ И ПРАВЕХА СПИСЪЦИТЕ. АКО БОЕЦЪТ ВОЮВАШЕ ДОБРЕ, МОЖЕШЕ ДА ПОИСКА ПРЕМЕСТВАНЕ ПРИ РОДНИНИ ИЛИ ЗЕМЛЯЦИ, НО ТОВА СТАВАШЕ РЯДКО, ХОРАТА СВИКВАХА С НОВИТЕ СИ ДРУГАРИ, А И ГРИЖИТЕ НА НАЧАЛНИЦИТЕ БЯХА ДРУГИ.

Г.К.- ЖЕНИ ИМАШЕ ЛИ В НР?

Е.Г.-ЖЕНИ В НР НЕ ПРАЩАХА, ЗА ОТБИВАНЕ НА НАКАЗАНИЯТА ТЯХ ГИ ПРАЩАХА В ТИЛА, В ЗАТВОРА. ВПРОЧЕМ, МНОГО РЯДКО СЕ СЛУЧВАШЕ. НЯМАШЕ И МЕДИЦИНСКИ РАБОТНИЦИ. ПРИ КОНКРЕТНА ЗАДАЧА ПРАЩАХА СЕСТРА ОТ СЪСЕДНИТЕ ЧАСТИ (АКО ИМА) В ЕДИН ОТ БОЕВЕТЕ РАНИХА СЕСТРАТА. ЧУХ ЖЕНСКИ ВИК НА ЛЕВИЯ ФЛАНГ И ПОБЪРЗАХ НАТАМ. РАНЕНА БЕШЕ В РЪКАТА, ЯВНО ЛЕКО, ВЕЧЕ Я ПРЕВЪРЗВАХА. НО ШОК, КРЪВ, БОЛКА. И ОЩЕ – ПРЕДНА ЛИНИЯ, БОЯТ ВЪРВИ, КАКВО ОЩЕ ДОБРО МОЖЕ ДА СЕ СЛУЧИ. ПРЕЗ СЪЛЗИ ТЯ ПРОИЗНЕСЕ МОНОЛОГ, КОЙТО МОЖЕ ДА БЪДЕ ПРЕВЕДЕН САМО ЧАСТИЧНО – КOГАТО ТРЯБВА ДА СЕ „ОБИЧА’ (ТЯ УПОТРЕБИ ДРУГ ГЛАГОЛ ЯВНО ЧУКА) ИДВАТЕ ЦЯЛ ПОЛК, А КОГАТО ТРЯБВА ДА МЕ ПРЕВЪРЖАТ, НЯМА НИКОЙ. ЩЕ СЕ ИЗЛЕКУВАМ И НА НИКОЙ НЯМА ДА „ПУСКАМ”. СПАЗИ ЛИ СИ УГОВОРКАТА, НЕ ЗНАМ.

Г.К.ПОЛЗВАХА ЛИ НАКАЗАНИТЕ ТРОФЕЙНО ОРЪЖИЕ И ОБМУНДИРОВАНИЕ?

Е.Г. – ТРОФЕЙНО ОРЪЖИЕ СЕ ПОЛЗВАШЕ ПОВСЕМЕСТНО И БЕШЕ МНОГО ПОПУЛЯРНО. СДАВАМЕ НА СТАРШИНАТА ОРЪЖИЕТО НА ИЗЛЕЗЛИТЕ ОТ СТРОЯ, А ТОЙ ГЛЕДА В „ГРОСБУХА” СИ (НА НЕМСКИ ГОЛЯМАТА КНИГА) И ПИТА АБЕ ВИЕ С КАКВО ВОЮВАТЕ? ПО ВЕДМОСТТА СТЕ СИ СДАЛИ ЦЯЛОТО ОРЪЖИЕ.

А БЕЗ ТРОФЕЕН ПИСТОЛЕТ В КРАЯ НА ВОЙНАТА ТРУДНО МОЖЕШЕ ДА СИ ПРЕДСТАВИШ КОЙТО И ДА Е ПЕХОТЕН КОМАНДИР. ТОВА БЕШЕ МАСОВО УВЛЕЧЕНИЕ.

А С ОБМИНДИРОВАНИЕТО НЕ СТАВАШЕ. НИКОЙ НЯМА ДА ТИ ТРЪГНЕ ДА ХОДИ В НЕМСКИ ДРЕХИ, ОСОБЕНО В БОЙ, ПЪРВО ЩЕ ГО УБИЯТ, А ПОСЛЕ ЩЕ ПРОВЕРЯВАТ. ИЛИ ЩЕ ТЕ ХВАНАТ, И МАКАР,ЧЕ ПРЕЗ ТОВА ВРЕМЕ ЩЕ ИМ ПЕЕШ ПО РУСКИ „НАДОЛУ ПО ПИТЕРСКАТА”, ЩЕ ТЕ ВЗЕМАТ ЗА ВЛАСОВЕЦ И ЩЕ ТЕ ГРЪМНАТ. А БОТУШИТЕ НА МНОГО БЯХА НЕМСКИ, НЯМА С ПАРЦАЛИ ДА ХОДИШ Я.

Г.К. – ИЗВИНЕТЕ, ЧА ПАК НАПОМНЯМ ШТРАФБАТ. НО ТАМ ИМА ЕПИЗОД С ПОХОД НА НАКАЗАНИТЕ В РАЗУЗНАВАНЕ. ДОКОЛКО Е ДОСТОВЕРЕН?

Е.Г. –ПОВТАРЯМ, ТОВА Е ПЪЛНА ГЛУПОСТ. ПРЕДСТАВЕТЕ СИ, ОТИВА ГРУПА НАКАЗАНИ НА РАЗУЗНАВАНЕ. ИЗЧЕЗВА БЕЗ СЛЕДА ИЛИ Е ИЗБИТА НА НИЧИЯ ЗЕМЯ, И НИКОЙ НЕ ЗНАЕ КОЙ Е ЗАГИНАЛ, КОЙ Е ПЛЕНЕН, КАКВО ЩЕ КАЖЕ НА РАЗПИТА ЗА СВОЕ ОПРАВДАНИЕ, КОГАТО ОСОБИСТИТЕ МУ ПРИШИЯТ „ОКАЗВАНЕ НА ПОМОЩ ПРИ УМИШЛЕН ПРЕХОД НА СТРАНАТА НА ВРАГА”? КЪДЕ ЩЕ НАМЕРИТЕ ТАКЪВ КАМИКАДЗЕ? АКО ХОДЕХА В РАЗУЗНАВАНЕ, ТО БЕШЕ САМО С ОФИЦЕРИ ОТ РОТАТА, И НЕ КРИМИНАЛНИ ВЗИМАХМЕ, А БИВШИ ПОЛКОВИ РАЗУЗНАВАЧИ, С ОПИТ. ПОСЛЕ – НАКАЗАНИТЕ ПОЧТИ НИКОГА НЕ СТОЯТ В ОТБРАНА. ТОВА Е УДАРНО ПОДРАЗДЕЛЕНИЕ, НАСОЧEНО КЪМ НЯКОЛКО АТАКИ, ЗА ПРОБИВ НА ОТБРАНАТА. ЦЯЛАТА ИНФОРМАЦИЯ ЗА ПРОТИВНИКА, В Т.Ч. РАЗУЗНАВАТЕЛНИ ДАННИ ИДВАТ ПРЯКО ОТ ОПЕРАТИВНИЯ ОТДЕЛ НА ЩАБА НА ДИВИЗИЯТА. ТА ЗАЩО ИМ Е НА НАКАЗАНИТЕ ДА ХОДЯТ В РАЗУЗНАВАНЕ, „ЕЗИЦИ” ДА СЪБИРАТ? ЕДИН-ДВА ПЪТИ СА НИ МОЛИЛИ ДА ХВАНЕМ НЕМЕЦ, НО ОСОБЕНО НЕ НАСТОЯВАХА. ЕДИН ПЪТ ХВАНАХМЕ НЕМСКИ МАЙОР, НО ТОЙ СЕ ДЪРЖЕШЕ НАГЛО, ПСУВАШЕ НИ НА НЕМСКИ И ГО ЗАСТРЕЛЯХМЕ. НИКОЙ НЕ ИСКАШЕ ЗА НЕГО ОРДЕН, ТВЪРДЕ УБЕДЕН НАЦИСТ НИ СЕ ПАДНА.

НО ОСОБЕНО МЕ ВБЕСЯВА, ЧЕ В СЕРИАЛА НАКАЗАНИТЕ ВЗИМАТ ПЛЕННИЦИ ВСЕКИ ДЕН. НИЕ КАКВО, ДА НЕ БИ С ДЕБИЛИ ДА СМЕ ВОЮВАЛИ?! НА ФРОНТА, ДОКАТО ЕДИН ЕЗИК ДОКАРАТ, НЕМАЛКО РАЗУЗНАВАТЕЛНИ ГРУПИ ОСТАВЯТ КОСТИТЕ СИ. А ТУКА? ВСЕ ЕДНО НА ТАНЦИ В ДВОРЕЦА НА КУЛТУРАТА ОТИВАТ, ЗАД ЛИНИЯТА НА ФРОНТА.

В ОФИЦЕРСКИТЕ НБ НАКАЗАНИТЕ ХОДЕХА НЕРЯДКО, НО ТАМ ОФИЦЕРИТЕ СЕ ДОВЕРЯВАХА НА НАКАЗАНИТЕ. А С НАШАТА ПУБЛИКА РАЗГОВОРА Е СПЕЦИАЛЕН.

Г.К.- Бояхте ли се от изстрел в гърба? Разчистваха ли по този начин наказаните сметките си с командирите? Доколко беше разпространено това явление?

Е.Г. – Това се случваше рядко. За да се избегнат такива ексцесии към наказаните се стархме да се отнасяма като към обикновени войници, с уважение към всеки, но никой не им се слагаше. Те нямаше какво да губят, там имаше принцип – умри ти сега, а аз после. Но имаше случаи.... слушал съм за тях. И на карти взводния могат да проиграят. Какво да правиш, такaва е публиката.... Но ако командирът се държеше като последен гад, или, с безграничната си власт разстрелваше тези, които не му харесваха, то шансове та го цъфнат с куршум в близък бой от подопечните си не бяха малко. Но, например, ако неформалният лидер както му казваха – „пахан” се правеше на интересен и много нагло си искаше правата, демек – на всеки по литър водка или няма да атакуваме, разговорът с него беше кратък. То и в обикновените стрелкови подразделения понякога така ставаше. Например, знам случай, когато войници „шляпнаха” комбата си. Той беше груба твар, унижаваше войниците и офицерите, затриваше хората на вятъра. Все проявяваше инициатива, ордени изкарваше. В неговия батальон един боец, Гринберг взриви с граната себе си и 12 немци. Ротния дойде и взе да мънка да го представят за герой, а комбата вика – един мръсен eвреин по-малко. Бойците го застреляха, целия батальон знаеше и никой не го издаде. И това в Сталинските времена!!! Не винаги войникът беше безмълвно сиво говоде, тръгнало да го колят. Но ние, в наказателната рота винаги се стараехме да завоюваме доверието на войниците и делихме с тях всички лишения.

Г.К. В наказателните части взимахте ли немци в плен, или?

Е.Г. - Въобше - "или". Сега за вас е трудно да го разберете, а тогава..... Към края на войната ожесточението стигна краен предел, и то от двете страни. В разгорещения бой, даже немецът да е вдигнал ръце, можеше да го застреляш, както се казваше, "в хода на пиесата". Десетки случаи имаше, когато притичвахме покрай вече предалия се враг, а той грабваше от земята автомат и стреляше в гърба на атакуващите. А ако немецът след боя излизаше от траншеята с вдигнати ръце, то тука шансът му да оживее бяха достатъчно високи. Ако ако с него се предадяха още около 20 човека

- никой няма по правило да ги пипне. Но отново пример - ротата продължава боя. Оставаме около 20 човека и трябва да изпълняваме задачата по - нататък. Взимаме 8 немеца в плен. Отде да вземем 2-3 боеца за конвой? Пленените румънци на стотици ги пращахме в тила, а виж немците .....Ротния дава заповед: "В разход". Боец с лека картечница разстрелва немците.... Всички мълчат... След минута пак отиваме в атака. ... Това, което фашистите правеха на наша земя не бива да се прости. Колко пъти виждахме телата на нашите момчета, разкъсани от немците, след като попаднали в плен... Под Шаулай, немците отблъснаха съседния стрелкови полк от окопите и заловиха медсанбата, разположен в двуетажно здание. Нашата рота я хвърлиха на помощ, но не можахме да пробием! Танковете прикриха достъпа до селото и ни разстрелваха в упор. Отдръпнахме се на височината и с биноклите виждахме, как фашисти хвърлят нашите ранени през прозорците и ги горят живи. За какви пленници след това можеше да става дума?! Наказателните роти рядко взимаха пленници... Това е факт. На много семействата бяха загинали,. Хората отмъщаваха. А каква реакция следваше да се очаква? Есесовците, танкистите и "власовците" разстрелваха на място. Имахме войници, минали през немски плен. След всички ужаси, които са изпитали, за каква хуманност можем да говорим. Приказките на замполитите за хуманност за тях бяха празни думи.

Oще един страшен епизод - През 43-та лятото нашият стрелкови батальон тръгна в атака. Превземахме едно село с фронтална атака, срещу картечниците. След боя останаха малцина щастливци живи. На командира на ротата куршум му раздроби челюстта. Доведоха 5-6 човека немци. Боецът пита какво да ги правят. Ротният извади от чантата си тефтер и с кръвта си написа "Убийте ги!"

Но имаше случай пак под Шаулай, който и до днес не ми дава покой. Нашата отбрана премина човек без оръжие, в износени цивилни дрехи. Нямаше никакви документи. За беда не знаеше нито руски, нито немски. Навярно беше избягал от лагер и се връщаше. Извикахме литовец - не разбира. А той говореше и говореше, опитваше се нещо да обясни. Навярно беше или латвиец, или естонец, но нямахме обаче човек, който да разбира. Най-лесно беше да го пратим в най-близкия щаб, но откъде човек за конвой? Да се разстреля е по-просто. Както казваше великият вожд - няма човек, няма проблем...Аз се опитах да предотвратя разправата. Началството ме погледна с недоумение, че и ме наруга....

Неколкократно, когато съм се опитвал да предотвратя разстрела на пленник, мене собствените ми другари ми казваха: "Кво ги жалиш, те изтребиха собствената ти нация!" Тежко ми е да си спомням за това. ... Имаше строго заповеди, забраняваши разправата над военнопленниците в много дивизии строго се съблюдаваха. Виждах немалко пратени в нак. роти за растрел на пленници, но ....

Особено съгрешаваха с разстрели не окопните войници, а щабната сган. Същите румънци по пътя към плен трябваше да бъдат охранявани от тия герои от втора линия. Те обичаха да стрелят по невъоръжени. Немците винаги знаеха кой е пред тях. Ако знаеха, че са наказани, се биеха по-твърдо и ожесточено. Ние сами си създавахме това "удоволствие" заради нашето отношение към пленниците. Но тези разкази, че немците треперели, като видели наказаталени роти, нямат никакъв смисъл. На немците абсолютно не им пукаше кой ги атакува. Психологически, навярно, на немците им е било по-трудно да воюват срещу офицерските наказателни батальони, твърде голямо беше тяхното желние да изкупят "с кръв" "греха" си пред Родината. Но немците воюваха умно, умело и храбро, колкото и да е тежко това да се признае.

Г.К. - Как се освобождаваха наказаните, които не са получили раняване в бой? Заcедаваше ли трибунала, за да реши освобождаването им или решението го разглеждаше някой друг?

Е.Г.- Командирът на ротатат имаше право да отмени наказанието за героизъм, даже на тези бойци, у които не беше изтекъл срока, указан в присъдата. А реално ставаше така - След няколко операции у нас оставаха около 20 боеца. Не са ранени. Но участваха в боевете и ние с пълно основание ги предаваме в съседния стрелкови полк. Всички бумаги с гербовия печат се запълваха на място и им се предават. В щаба отива само списъка с "изкупилите и проявилите се" за подпис на командира. Войниците сдават оръжието и - "здравей пак, червена армия". Получават оръжие в новите си подразделения. Никакви заседания на трибунала или консултация с особистите. До последния войник не сме воювали. По-нататък, който от постоянния състав оставаше жив, се връщаше в армейския резервен полк да чака новия ешелон с новото "криминално " попълнение. Докарват "каторжниците", подписваме акта за приемането им, личния състав се строява, и ние излизаме пред ротата, командирите се представят всеки поотделно, после ги караме под строй в разположението на ротата. Наказаните получаваха оръжие непосредствено от нас. Получаваха обмундирование, разпределяха се по взводове, Всичко беше достатъчно прозаично. Никой не ходеше в тила да набира наказани.

Г.К.- Отличаваше ли се националсният състав на нак. роти от обикновените стрелкови?

Е.Г. - "Нацмени" (демек от националснотите) имаше много по-малко, отколкото в стрелковите подразделения. Основно имахме славяни. Евреи сред наказаните практически нямаше . За 8 месеца от моето пребиваване в ротата, а на война това е много дълго, попадна само един евреин и веднага ме викнаха да го погледна. Това беше шивач от Прибалтика и никак не изглеждаше притеснен или нещастен. Евреиите имаха високо чувство на дълг и ако попадаха в наказателната рота, то беше заради някоя дреболия или случайно. Или пък командир-антисемит можеше да те "изпържи" в наказателната. И това се случваше. Макар Семьон Ария да споменава в своите мемоари няколко евреи - свои другари по наказателна рота. На война никога не знаеш, къде ще се окажеш утре. Както в поговорката - "в мократа земя, в наказателната рота или в полковото разузнаване". Сред офицерите от моята рота имаше трима украинци и 4-ма руснаци. Затова пък съседната наказателна рота я командваше евреинът Льовка Корсунски, с маниерите на одеския жител Миша Япончето (КРУПЕН РУСКИ МАФИОТ ОТ 90-ТТЕ). Пристигайки в тиха минута при нас на шикозен трофеен файтон, с двойка красиви коне, той свали от лявата си ръка шикозни швейцарски часовници и ги хвърли наляво, а други метна надясно. Това беше жест! За съвременния човек е трудно да се обясни. Часовниците бяха предмет на постоянно търсене и нерядко служеха за награда. Не знаещите нито дума немски наши войници бързо се учеха да произнасят "вифил ист ди ур?" Нищо неподозиращия немец вадеше джобния си часовник (да каже колко е часа) и той веднага се озоваваше в джоба на съветския войник - победител ..... След войната дълго търсих Корсински и Тьощин, но безуспешно. Как тръгнаха съдбите им, живи ли са?

Г.К. Случвало ли се е след войната да срещнете някой от бившите наказани от вашата рота?

Е.Г. След победата известно време служих във Вентспилсе. Една сутрин срещу мен се яви група моряци. Трябва да кажа, че отношенията с тях не бяха прости и не винаги бяха мирни. Един от моряците неочаквано ми скочи и взе да ме души. Предвид численото превъзходство съпротивата беше безсмислена, оставаше покорно да чакам участта си. Другите 4 моряци стояха настрани и кой знае защо се усмихваха. Преди да разбера, че драгоценния ми живот, особено след войната, не е застрашен, новите ми и щателно оправени пагони се оказаха безнадеждно смъкнати. Това беше наш бивш штрафник, командир на морски "ловец"отбивайки наказанието си, са го върнали на кораба, но не го бяха още възстановили в офицерско звание и беше с мичмански пагони. За свобода на придвижване и дума вече не ставаше. Аз бях взет "под бяла ръка" (ще рече завлекли са го да пият) и нашата живописна група - аз в зелено, останалите в черно- ме повлече на пирса (??) Корабите стояха на другата страна на Вента. Eдин от моряците застана на лодката и взе да маха с ръце - аз разбрах, че това е флагова сигнализация. От кораба ни видяха, "написаха" нещо в отговор, бързо пуснаха лодка и скоро всички ние се опомнихме в тесен кубрик. Масата беше вече сложена, по-нататъшните спомени са ми мътни....

Г.К. Имаше ли във вашата рота случаи на насилия и грабежи над мирното население?

Е.Г. Ротата ми свърши войната в Прибалтика, а тогава тази земя се смяташе вече съветска територия, а литовците и латишите бяха съветски граждани. По тази причина нашата "блатна компания" (демек престъпмците в ротата... хм) се държеше относително пристойно. По законите на военното време за бандитизъм се полагаше разстрел на място, а всички искаха да живеят. Но имаше един позорен инцидент, опетнил ротата. В самия край на войната, наш штрафник, грузинец по националснот, на име Миладзе изнасили няколко жени в близките села до дислокацията на ротата. Хванаха го вече след 9-ти май и вместо заслужената "висша мярка" получи само 8 години. А трябваше да го сложат до стената!

Г.К. - Да допуснем наказаният е изкупил вината си с кръв и се е върнал в обикновената воинска част. Влияеше ли фактът на престоя му в наказателното подразделение на по-нататъшната му карирера или награждавания?

Е.Г. Обикновено ги връщаха с понижение в длъжност, а понякога и в звание. Немалко бивши офицери -"штрафники" в края на войната командваха батальони и полкове. Двама такива познавам лично. За награди за последващи бой достижения ги ограничаваха по правило. В щабните канцеларии винаги има презастраховащи се. Чувал съм само за двама бивши наказани, които после получиха званието Герой на Съветския съюз. Това бяха Карпов и командира на сапьорен батальон в нашата 51-ва армия Йосиф Серпер. И двамата получиха звание Герой ако не се лъжа, едва след третото им предстаяне за такова. Имаше май и един сержант-артилерист, също герой на съв. съюз, който успя да повоюва и в нашата рота. Може би такива хора имаше немалко. Аз нямам пълна информация по този въпрос. Знам, че в официалните източници такива неща не се засяга. То и офицерите от постоянния състав на наказателните подразделения не ги глезеха много щедро с награди. Пишат, че само един командир на наказателна рота, азербайджанецът Зия Буниятов станал герой на СССР. Но имаше още няколко човека. В наградните им листове пишеше - командир на ударния батальон или рота, избягвайки думата "наказателен". Ако в пехотата комбата, пробил укрепената линия на противника можеше веднага да го представят за висока награда, в т.ч. до повишаване в звание, то на нас гледаха като "специалисти по пробивите". Един вид - то си е ваша ежедневна работа, кво искате още?

Г.К .- С власовци случвало ли се е да се срещате?

Е.Г. Ние ги ненавиждахме страшно. Сега пишат, че почти милион съветски граждани са служили в немската армия. Нека да е само в спомагателните части. Но тези хора предадоха Родината! Опитват се да представят бившите колабрационисти като борци за свободна Русия. За нас, фронтоваците, те бяха и си остават предатели и изменници! Даже тези, които отиваха да служат при немците за да не умрат от глад в концлагерите - не мога да ги оправдая. Милиони предпочетоха смъртта, но останаха верни на своя дълг. Много е трудно да се установят критериите, по които да съдим човека, когато неговият собствен, един единствен път подарен живот виси на косъм и който вижда, че другарите му загиват.

Даже да минем без патетика - отговорете си - ако твоя довчерашен колега от полка днес е облякъл вражеска форма и е обърнал оръжие срещу своите, кой е той? Борец с комунистите и евреите?! Противник на колхозния строй? Или гад, предал родината?

Власовци наричаха в съветската армия всички бивши съветски граждани, които служеха в немската армия. Налагаше ми се да се срещна, различни бяха срещите.

Един път взехме в плен бивш майор от РККА, в немска форма. Почнаха да го разпитват, а той мълчи. По едно време се развика: "Стреляйте, гадове, все едно нищо няма да ви кажa, ненавиждам ви!" Разбира се, после всичко си каза. Оказа се, че е бивш селянин от разкулачените. А и немалко от нашите е убил. Не доживя до съда....

Друг случай ще ви се стори неправдоподобен. Стояхме срещу немската линия на отбраната на около само 70 м. Неутрална полоса фактически нямаше. В немските окопи имаше батальон власовци. Те ни викаха фамилиите си и разположението на роднинте, искаха да пишем на домашните им, че са живи. Забелязах, че един лейтенант го втресе и се отдалечи към блиндажа. После, след войната ми призна, че чул гласа на чичо си, който го е отгледал от петгодишен. А родния баща на лейтенанта ЧК го разстреляла още през 1921 г. Бащата бил свещеник. Какво да кажеш? Когато след 2-3 дни тръгнахме в атака, немците бяха сменили власовците. Някои от нас навярно се радваха вътрешно на това. И не защото власовците се биеха до последния патрон. Тук имаше други емоции... Моят приятел Женя Зеликман при щурма на Кьонигсберг беше командир на рота в 594 стрелкови полк, в който ми се наложи и на мене да се потъркалям лятото и есента на 1942 г. Светът е тесен, както се казва. Той ми казваше, че когато немците ги притиснали към морето на полосата Фриш Гаф, те се биели жестоко, но скоро разбрали, че е безсмислено и почнали на тумби да се предават в плен. Вечерта старшите офицери почнали да сортират пленниците. Отделно слагали руснаци, белоруси, украинци, бойците от Туркестанския легион, и почнало страшно клане. Тези, които воюваха с нас ги мразехме повече от немците. Те и не търсеха пощада. Че кой пък щеше да ги пощади...

Г.К. В последните години е написана толкова историческа "истина". И вече десантният отряд на Цезар Куников се състои от штрафиники. Отряда на Олшански, спуснат с десант в Николаев, същое е обявен за накзателен. Саша Матросов стана и штрафник и татарин. А Зееловските височини ги завземаха не щурмови батальони, а и изобщо, войната я спечелиха вчерашните затворници, гонени без оръжие към немските картечници. А Рокосовски е "главният штрафник на държавата". Кой сега ще разкаже ка е било наистина?

Е.Г. - Отрядите на Куников и Олшански се състояха от моряци-доброволци, знаещи, че отиват почти на сигурна смърт. Между другото, трима души от куниковия батальон в последните години се преместиха да живеят постоянно тук.Адреса на единия от тях, Андрей Хирикимис ще се опитам да ви го намеря. Ако е още жив, той ще ви разкаже за този легендарен отряд. По повод щурма на Берлин. Наказателните части взимаха участие в него. Това е факт. Вземете спомените на командира на дивизия Шатилов. Сега за главното - Има мнение, че наказателните части са изиграли най-главната роля във войната и едва ли не те са главните творци на Победата. Това е заблуда. Да, те воюваха отчаяно. Но обстановката беше такава, че и на обикновените части не им беше леко. Армията може да заема по фронта, в зависимост от обстановката от няколко километра до няколко десетки километра. В последния случай, командването няма да търгне да прехвърля на нужния участък наказателна рота. Придвижването на това не съвсем нормално подразделение по линията на фронта, в близкия тил, е пълно с опасности. В наказателната рота не се взимаха най-добрите от добрите. Съвсем даже наопаки. ... И на разузнаване с бой ще бъде назначен обикновен стрелкови батальон, свеж, или от съседния участък, и много рядко този, който заема тук отбраната. Чиста психология - войниците се притискат към своята траншея, към своя окоп и му е трудно да напусне обитаемото място и да се вдигне в атака. Това се взима предвид.Наказателните роти и батальони изиграха своята важна роля във войната. Но, твърденията, че при Рокосовски са воювали само наказани е глупост. Че те не съставляваха повече от един процент от числеността на армията.

Г.К. По повод на особистите нещо ще кажете ли? И за заповед номер 227?

Е.Г. Не бива да се демонизират служащите в особените отдели. В последно време във всеки филм за войната, освен Август 1944 г. особистите се показват садисти, ходещи с наган в тила и търсещи в чии войнишки тил да гръмнат. Трябва просто да се изясни, че част от армейските чекисти и контраразузнавачи се бориха с народа си и бяха престъпници, но болшинството си изпълняваха дълга в съотвтествие с установеното за това непросто време. Сега вие това няма да го разберете. .........На фронта през лятото на 1942 г., остатъка от полка го отведоха в тила. Строиха ни "свободно".

Особистиът изведе непознат за мен войник в средата, под охраната на двама бойци. Прочете присъдата, войникът беше признал, че се е гръмнал сам. Помня само една фраза на особиста: „По-добре да умреш от немски куршум, отколкото от свой. ” Разстреляха го този войник.... В началото на войната много не се церемоняха.

Ще разкажа само един трагичен случай, който стана пред очите ми. За заповедта на Сталин номер 227 знаете, текстът ви е познат. Безсмислено е да се спори сега добра или лоша беше заповедта. В този момент беше необходима. Положението беше критично и вярата в победата – на предела. Команир на минометна рота в нашия полк беше 22 годишният лейт. Александър Ободов. Беше кадрови офицер и до войната беше завършил военно училище. Знаеше си работата, жалеше войниците и те го обичаха. Че и като командир беше смел. Аз бях приятел с него... Саша си водеше ротата към фронта, старайки се да не губи хора и материална част. В ротата имаше много войници по-възрастни, да носиш в жегата 82 мм. миномет към хребета беше трудно, налагаше се често да отдъхват. Ротата изостана от полка за едно денонощия. Но войната не прощава и не жали.... В този ден атакувахме немците няколко пъти и не мръднахме нито крачка.

Аз бях на телефона, когато звънна командирът на дивизията. Дадох телефона на командира на полка.

-защо не се движите? – попита командирът на дивизията.

Командирът на полка почна нещо да обяснява.

-Разстреляхте ли някого?

Командирът не веднага разбра какво го пита и каза: „Не”

- Занчи разстрелайте! Това не ви е профсъюзно събрание, това е война.”

И точно тогава „изгърмя” 227-ма заповед. Вечерта, когато се стъмни, събраха командирите на роти и батальони и политическите офицери бяха събрани на НП-то на командира на полка. Събраха се от всички страни. Заместникът на командира започна да ги вика по списък. След една фамилия развълнуван глас отговори: „Убит на подхода към НП! Ето документите му.” От окопа се протегна ръка и някой мълчаливо взе пачка документи. Съвещанието продължи. Аз тъкмо се върнах от предния край, старшината ми тикна в ръцете канче с някаква студена храна и аз го дояждах седейки на земята. От НП-то се носеха възбудени гласове. След контузията слушах лошо, трудно разбирах думите. От окопа на НП-то, мотаейки се, търгна нагоре по стълбите Саша Ободов. След него, гневни, се показаха с пистолети в ръце комисар на полка, старши батальонен комисар Федоренко и един капитан-особоотделец, чиято фамилия не помня.

Това беше до въвеждането на единоначалието, когато командирът и комисарят имаха еднакви права. Подписът беше на командира, а печатът – на комисаря. „Др.комисар, др. комисар, аз цял живот съм бил добър човек” се чуваше гласът на Саша, смутено и още неповярвал в случилото се. Разнесе се пукот от изстрели. Пазейки се с ръце, Саша махаше срещу куршумите като от мухи.

„”Др.комисар, др.комисар....

След третия куршум Саша млъкна и падна на земята. Същата, която така искаше да защити......

Той ВИНАГИ беше добър човек и беше само на 22 г.

Немците непрекъснато осветяваха предния край с ракети и ниско разстилаха над главите ни разноцветен воал от трасиращи куршуми. Нищо не се измени, войната продължи.

Някой извика „На партийно събрание!’ Събрахме се около парторга. Дълго, без да се гледаме, мълчахме. Не веднага заговори и парторга. „Др.комунисти! Видяхте какво стана. По-добре да умреш в бой.” Така и записахме в решението : „Да се бием до последна капка кръв, по-добре да умреш в боя”.

От особистите и от военният съд бяха разстреляни около 150 000 души. Никога няма да узнаем колко от тях са невинни....

А колко разстреляха без съд и присъда.... Как да се определи тази мярка на жестокостта, която беше необходима, за да се победи? Необходима ли беше, винаги ли...

Аз не се наемам да определям мярката жестокост, необдходима за Победата. Не да я оправдая и не да я опровергая....

Г.К.: Изобщо, трябва ли сега да се пише цялата тъжна и тежка истина за войната?

Е.Г. Не знам даже какво още да ви разкажа, за да разберете колко страшна беше войната. Колко хора си отидоха от живота така и не разказвайки на хората какво им се е наложило да изпитат, без да разкажат своята истина за войната. А колко още са живи, но мълчат, мислейки, че никой няма нужда от това.

Другарят ми Алексей Дуднев, командир на картечен взвод, ранен в главата, като куршумът попаднал под лявото око и излязъл зад тила (!!!), излизал от обкръжение. Пълзи по бойното поле, наоколо свои и чужди убити. На хоризонта се показала рядка редица хора. Вървели към предната линия, отвреме-навреме накланяйки се напред. Санитари, помислил той и търгнал към тях да пълзи. До слуха му стигнал пистолетен изстрел, но не обърнал внимание. Чули се още 2-3 пъти сух пукот. Това изсотрило вниманието му - хората били в наша форма, от "азербайджанската" дивизия. И тогава разбрал. Мародери! Стрелят в ранените и обират убитите. Да останеж жив след смъртно раняване и да умреш от ръцете на своите. Какви свои, те са по-лоши от фашистите. Ще ме застрелят - тъжно помисли той, но продължил да пълзи. Срещнали се... С труд обръщайки глава, ги помолил: "Момчета, пропуснете ме." Пропуснали го. Дали са го съжалили заради младостта или автоматът, от който той така и не би могъл да се ползва ги е впечатлил, но го пропуснали! Още невярвайки в спасението си, запълзял нататък и допълзял до медсанбата... Той бил на друга дивизия и не го приели. Фронтоваците знаят, че по правило в настъпление, медсанбатите приемаха ранени само от своята дивизия и много неохотно от други. Там такъв поток ранени върви, че не успяваха да го обработят. Това беше страшно обидно и изглеждаше кощунство, сега можете да се възмущавате колкото искате. Но тогава не беше рядкост.... Дали на Алексей парче хляб, но той не можел да яде, устата му едва се отваряла. Късал малки парчета, и ги смучел през зъбите си. И пълзял нататък. Почивал и пълзял и така стигнал до болницата, където го взели и го превързали. На петото денонощия след раняването. Това не е измислица.

Войник от нашият батальон, няма да му казвам фамилията, че може да е още жив, мина войната, момче на 19 год. Така се случи, че батальонът освобождавал неговото село, което било взето без бой. Къщата му се намирала на края... докато отивал, съседите разказали, че майка му спала с немците и годеницата му също затънала там. Войникът се разтресе целият. Влязъл в къщата и застрелял майка си! Искал и невестата, но комбатът влзяъл навреме и не разрешил. Как сега да осмилиш това! Всяка лична трагедия!

Г.К. Част от вашия фронтови път Вие сте преминал в качеството си на политработник на ротно и батальонно нвио. Сега, "само мързеливият не хвълря камъни" по комисарите. Какво значеше за Вас да бъдете комунист и политически ръководител на фронта?

Е.Г.:Аз не се срамувам от членството си в партията. Аз не бях партиен функционер и не се ползвах от никакви номенклатурни блага. Влязох в партията при Сталинград. През нощта при мен допълзя комисарът и партийният отговорник на полка, дадоха ми препоръки, третата беше от комсомолското бюро на полка. Никакво събрание нямаше, фотографът на политодела седя до съмване в окопа срещу мене, защото не можеше да снима със светкавица - това щеше да е последната светкавица в живота му, също и за мене. Щракна ме и набързо изпълзя. Само комсомолските билети на фронта бяха без снимки. Затова пък привилегия получих веднага. Комисаря нареди - "сега си комунист. При първата зелена ракета ставаш първи и викаш За родину, за Сталина!" И напред, с личен пример! Фразата "личен пример" беше у началството една от любимите. Лесно е да се каже. Не щях да изскачам, нито първи, нито последен. След войната имаше много желаещи, а тогава, кой знае защо, бяха няколко пъти по-малко. Има едно стихотворение от Александър Межиров "Комунисти! Напред!" Така беше. И ставах, като че ли вътре пружина имах заложена. И бягах в атака. И виках, не знам какво, навярно съм псувал. Все едно никой не ме слушаше и аз не се чувах също. А пък призивът За Родината и за Сталин звучеше не само от политработниците, и командирите бяха такива. Подлеци имаше достатъчно и сред политработниците, и сред обикновените командири. Но мнозинството си бяха патриоти, не жалещи живота си за победата.

Г.К: Споменахте Межиров. Той има още едно известно стихотверение - "Ние под Колпина сме се скупчили, артилерията бие по своите". Такова случвало ли ви се е?

Е.Г.: Разбира се, понякога и своите щурмоваци и артилерията ни "угощаваше". Имаше такъв майтап: "Прицел пети - пак по своите!". Но по-често биеха по немците.

По правило получавахме от нашите само при настъпление, ако свръзките не успяваха да доложат навреме за движението ни напред. Аз под залпа на нашите Катюши попаднах веднъж, трудно ми е да предам чувствата си в такъв момент. За такива случаи ще ви разкаже всеки "окопник". Всичко става на война.

Г.К.: Ще засегнем ли темата с наградите?

Е.Г.: През 1942 г. войник от нашия полк беше награден с медал "за храброст".Целият полк се събра на митинг послучай награждаването му. Започнаха да награждават щедро вече през 1944 г, и не винаги за бойни заслуги. А от нас въобще не зависеше, дали ще дадат орден или медал. Пращаш наградният лист, а след това - скъсай се да търсиш, няма, не веднъж при мене така се получаваше. По начало никога в това отношение нямаше справедливост и не е имало. Виждал съм войници след 6 ! рани и с нито един медал. В щаба отиваш - там пълно с "иконостаси" на мундирите. В наказателната рота, аз отидох с 2 ордена Червена звезда а за последната фронтова година получих орден Отечествена война. Макар, че в наказателната рота за всяка атака можеше справедливо и спокойно да дадеш орден. Аз не съм гонил награди, не молех началството. Веднъж само, през 1943 г. попитах командира на полка какво се чува за ордена Червено знаме, за който бях представен, а в отговор чух нещо от типа - "от вас в държвата скоро няма да останат благородни метали." Е, за него, разбире се, имаше..... Аз на началството задницата и ботушите не съм лизал.

Имаше в щаба един писар, на име Писаренко (пълно съответствие на длъжност и фамилия), та той унищожи наградният лист, фамилията ми не му харесала. След това ми написа писмо в болницата, разкайваше се. Загина тъпо, в края на войната.

А пък дали са ми дали или не - каква е разликата. Евреите ги ограничаваха в наградите, знам 10 случая като моя. В пехотата - в отличие от танковите и артилерийските части, антисемитизма беше в разцвет. Не забравяйте и една немаловажна подробност, аз бях син на враг на народа. В личното ми офицерско дело беше написано. Например, на Григорий Поженян, 2 пъти представен за Герой на СССР и не получил нито един, с червен молив беше написано: "майка еврейка, баща враг на народа". Тогава подобна анотация не звучеще никак смешно.

Г.K. Беседвам с фронтовацитя, питам - какво беше най-трудно на война. Много отговарят - фронтовите пътища.Опишете пехотинеца в марш.

Е.Г. На пехотинеца е накачено всичко, както на този ..... ишак не знам какво е, явно нещо сочи у тях. Този, който не е пораснал достатъчно, не се вижда от накаченото снаряжение. И скатката, и мешката, и противогаза (нищо, че не е ползван) и каската, и сапьорната лопатка, и канчето, полева чанта, 2-3-4 сумки с патрони. В чантата на противогаза ще натикаш гранати.Е, и винтовката или автомата. Пот се лее като река. На изсъхналите войнишки гимнастьорки излизат бели петна от сол, сваляш я, а тя стои права. Прахът от фронтовите пътища.... В освободените села ни гощаваха със семки, немците им викаха руски шокколад. Те помагаха да се мери пътя. Един джоб на шинел навърташе 10 км, ей такъв войнишки километраж. Преходите по 80 км. си ги спомням като кошмар. Спяхме в движение. А още и по 4 мини 82 мм на врата ще ти окачат. С мината не се препоръчва да се пада, особено втория път. От падането може да се зареди за взрив, вървиш, а цялото тяло от пот и въшки диво сърби. Стомахът от глад залепва за гърба. Ей така дойдохме до победата.

Г.К.: Помните ли своят последен бой или последен ден на фронта?

Е.Г. Бой това няма как да се нарече, но как срещнах последния ден на войната ще ви кажа. Курландия (прибалтика). Вече казаха, че Берлин е превзет. Бяхам завзели една височина, готвим се за атака, сапьорите бяха направили проход в минните полета пред нас. Срещу нас немски ДОТове и 4 окопани в земята танка. До немците имаше около 300 м. Денят „не обещаваше да е приятен”. Гледаме, над окопите им се веят бели знамена и изчезват. Всички разочаровано въздъхват и псуват. По едно време бяло знаме твърдо се извиси на бруствера. За всеки случай, отменихме артилерийската подготовка. Към нашите окопи никой не върви, видно силно се страхуват да не получат куршум в гърба от своите. Всички гледат мене. В ротата само аз знаех немски и ми се е случвало да разпитвам пленници. Боецът до мен казва: „Абе нещо ако стане, от тях мокро петно само ще оставим...” И ще го направят. Такова беше подразделението.... Само че аз това мокро място няма да го видя. Ставам демонстративно от бруствера, свалям колана с пистолета, слагам автомата на земята. Вадя носна кърпа, на цвят далечно напомняща бял, и с неогъващи се крака тръгвам към противника по разминираната пътечка. Тишина, фронта замря. Изведнъж, зад мен крачки. Един от нашите наказани, малдо и здраво момче, ме догони. Отидохме двамата до немската отбрана, добрахме се цели. Спускаме се при немците в окопа, а те „митингуват”, викат, хвърлят се върху нас. Половината от тях са със знака СС. Мда, надянахме се. Войникът ми почва да нервничи, от него се лее пот, та и аз също милвам гранатата в джоба си. И си мисля: „В последния ден ще се наложи да загивам така глупаво”. Немците говорят бързо, аз от вълнение не мога нищо да разбера. Водят ме при полковника (оберст – на немски полковник). А аз получих ступор – освен „Сталин гут – Хитлер капут” не мога нищо смислено да кажа. С труд овладявам глас и с командирски тон заявявам: „Гарантираме ви живота, храната, предавайте се в колона през прохода в минното поле, вървете под строй в нашето направление и т.н.” Немецът кима, разбра, че съм евереин, не се унижава да разговаря с мен.

Търгнахме назад, аз през всички тези метри чаках изстрел в гърба. Размина ми се. Когато немците тръгнаха да се предават, бойците взеха да викат „Ура” и да се прегръщат. Всички разбраха, че войната за нас свърши и ние останахме живи!!! Пленените немци ги разоръжихме, „освободихме” ги от часвониците им и ги изпратихме в тила. (в цялата война ссср се пълни с немски часовници, защото нямат.....)

Във връзка с края на войната целият личен състав на нашата рота беше амнистиран.

Г.К. Пиехте ли на фронта много? Полагаха ли се на штрафните 100-те „наркомосвки” грама?

Е.Г. Както на целия личен състав на фронтовите части. Зимата, а също при настъпление независимо от времето. Аз на фронта малко пиех. Бутликата водка я делихме с кибритена кутия, поставена с дъното нагоре. Пет кутии – бутилката е разделена. Войниците също доставяха самогон. Случваше да пият и дървесен спирт без да знаят и да умират в страшни мъки. Много хора умряха на война поради „пиянска работа”.

Немците напълно знаеха нашата психология и често, оставайки отбранителните рубежи в някой населен пункт, оставяха непипната цистерна със спирт или цял винпром. А след няколко часа си го взимаха този пункт обратно. При нас нямаше кой да воюва. Всички се бяха напили... Примери? Питайте всеки фронтовак. Какво само струваше първото превземане на Шаул. Но див случай стана на гара Попельная. Взехме гарата, а там цистерна със спирт. Почнахме да отбелязваме бойният успех. След няколко часа на гарата дойде ешелон немски танкове, спокойно се разтовариха и ни изгониха оттам. Нашите Т34-ки стояха без екипажи. Танкистите изярдно си бяха пийнали. А пияни командири, „заливайки си очите” и решили да погеройстват за чужда сметка стигаше. Това го знам не от книгата на Симонов, мен сам така началниците ме гониха да щурмувам височина. Тази височина полк не можеше да превземе, а подгониха моята единствена рота. Как да се оправя с обещанието: „Няма да превземеш височината – ще те разстреляме”. Видях лично, как пиян генерал разстреля командир на батарея, който се осмели да възрази срещу получена тъпа гибелна заповед.

Моят комбат Иващук също загина пиян. Излезе на бял кон на предния край и почна да псува немците на майка. Немците му метнаха няколко мини, леко го раниха. Ако беше трезвен, може би щеше да се обърне и да препусне в тила, но той продължи та им вика нещо, заплашвайки окопите им с юмрук. Следващата мина го уцели. Нелепа смърт....

Г.К. След всичко преживяно на предната линия, искало ли ви се е да довоювате във второя ешелеон?

Е.Г. След болницата няколко месеца служих в батальон за връзка. Починах си от войната, така да се каже. Веднъж вървяхме с командира на свързочата рота. Носехме катушки с кабел 400 м. В небето се появи немски пикировач и почна да ни гони. Двама души във военна форма! Побягнахме в окопите. Аз изостанах, а старши лейтенанта дотича до окопите и скочи вътре. Мислех си, край, това е. До окопа останаха 20 м., а там падна бомба с пряко попадение. Ей такава е службата на втора линия.

Моят приятел, Хенрих Егерски, командир на радиорота, висок широкоплещест красавец, любимец на полка, загина от случайна мина, на километри от предната линия. Гибелта на Саша Кисличко и Генрих Егерски за мен са най-тъжните загуби през войната.

През есента на 42 година, когато в центъра на Сталинград обстановката беше много тежка, нашата дивизия беше прехвърлена на северозапад от града, с цел да дръпне към себе си част от противника. Вървяхме към предната линия, за да влезем от движение в бой. Минахме покрай голям хълм, в който хиляди хора копаеха и „се зариваха ” в земята. Щабове, санитарен батальон, артилерия, обози, кого ли нямаше там! По склоновете седяха и с наслаждение пушеха разнокалибрени отделили се войници – денят беше топъл.

Колко само народ във втори ешелон, а в първия – раз, два и толкова. След няколко часа, когато с остатъците от батальона се връщахме от боя, тоя хълм не можеше да бъде разпознат. Войната беше минала по него и то не един път. Всичко изринато, разпиляно. Най-вероятно немски пикировачи бяха поработили тука. Нито една оцеляла траншея, окоп, тесния път по средата на хълма беше зарита с обърната техника, счупени каруци. Още димяха обърнатите кухни с войнишкото ядене. И трупове, трупове, трупове... Още не бяха успели да ги приберат. Оцелелите, полуоглушали войници, още не дошли на себе си от дивия разгул на войната, превъзрваха ранените коне и застрелваха осакатените коне. Ние, подтиснати от видяното, с труд вървяхме по хълма, внимателно прескачайки през трупове на хора и на коне. Аз вървях напред и си мислех – колко хора са убити! Ето ти и втори ешелон. Не, на предната линия е по-добре.

Г.К.Защо хората от вашето поколение наричат често войната най-доброто време от живота си.

Е.Г.За много хора от моето поколение войната беше най-доброто време от живота ни. Войната, с неимоверната й нечовешка тежест, с изпитанията им до краен предел, с крайното напрежение на физическите и морални сили, все пак ВОЙНА. И работата не е в тъгата по заминалата младост. На войната нас нямаше кой да ни замени. Усещането за съпричастност с великото, трагично и героично събитие съставляваше гордостта на нашият живот. Знаех, че съм нужен. Тук. Сега. В тая минута. И в никоя друга.....

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

III. Степан Панчишний

ПРЕД НАЧАЛОТО

В памет на 36-та кавалерийска дивизия, загинала в първите часове на войната

На 1 септември 1939 г.фашиска Германия нападна Полша. Сталин се изхитри, позовавайки се на невъзможността да изпрати войски на границата в кратък срок. Червената армия мина полската граница след 2 седмици. Световното обществено мнение обвини Хитлер в разпалването на ВСВ, а Сталин остана някак си встрани.

Червената армия, не срещайки нужната съпротива, завзе значителна теитория, на която дадоха название Западна Белорусия и Западна Украйна. Сталин мотивира това с необходимостта от съединението на белоруския и украинския народи, попаднали под полски гнет, с братските народи на Белорусия и Украйна и представи случилото се не като завземане, а като освобождение.

Лекият успех подбуди Сталин да присъедни към СССР някога принадлежащия на Руската империя Карелски провлак, който беше отишък към Финландия. Финландците не искаха доброволно да заменят този курортен район с предлаганите им блата на Карелия, и на 30 ноември 1939 г.започна Финландската кампания, показала неспособността на Червената армия да води съвременна война. Наложи се спешно да се вземат най-решителни мерки по превъоръжаване и усъвършенстване на въоръжените сили. Наркомът /наороден комисар/ на отбраната маршал Ворошиолов не беше достатъчно взискателен и жесток, а в ръководтството се ползваха методи от Гражданската война. Ворошилов беше снемен от Тимошенко. В Дисциплинарния устав се появи чл.19, който изискваше от командирите постигане на изпълнение на заповедите с всички средства, в това число и с употреба на сила и оръжие.

Измени се наборната възраст. По-рано взимаха в армията мъже от 21 годишна възраст нагоре, а сега имащите средно образование – от 18, а останалите – от 19 години.

1.

Аз съм роден в Кубан, в станица Динска. В детските си години живях в Налчик, а после ме взе е Ленинград брата на баща ми, чичо Володя. В Ленинград завърших гимназия. Чичо ми наемаше дача в Александровка, близо до гр.Пушкин. Там се готвех за зрелостни изпити. В съседния дом живееше красавицата Наташа, студентка в Института за чужд езици. При нея идваха кавалери, курсанти от военно-морското училище, напети младежи с униформи и барети с лентички. И аз исках да съм такъв наперен и напет.

Подадох заявление във военкомата с молба да ме пратят във Военно-морското училище ”Фрунзе”, едно от най-престижните училища от това време. Конкурса беше огромен, Свирепстваше медицинската комисия, като правеше значително отсяване. Минах я благополучно, здравето беше добро, но не реших задачата по физика. Наложи се да се върна във военкомата и ме изпратиха в 36-та кавалерийска дивизия /КД/. В групата ни имаше 13 наборници с отбранителна значка ”Ворошиловски конник”. Тая значка изигра плачевна роля в моята последваща служба.

Щабът на дивизията се намираше в гр.Волковиск. Настаниха ни на карантина в пустеещ дом на лесничей, където нямаше никакви мебели. Спахме на пода, на слама, без чаршафи, възглавници или одеяла. Три пъти на ден ни караха харана в термоси /навярно баки/. Даваха чинии, но всеки трябваше да си има своя лъжица. За това обаче във военкомата не ни казаха и никой нямаше своя лъжица.

Това е прост инструмент, но опитайте се да ядете каша без лъжица. В детството ми познат старец ме научи да правя дървени лъжици, но за това трянва специален инструмент. Някак си с джобно ножче успях да си направя приспособление, с което можеше да се яде. Зяма Натансон ме помоли да му направя и на него, направих му и станахме приятели.

При нас идваше политическия офицер и ни разказваше за славния боен път на нашата дивизия. През Гражданската война тя е влизала в Първа конна армия на Будьони, а след това в състава на Московския гарнизон. Показаха ни кинохроника с участието на дивизията във военен парад на Червения площад. Напред е генералът на напет ат, след него знаменосец с развято знаме, после ескадрон след ескадрон, напети кавалеристи на сити и гледани коне. След тях се носеха картечните тачанки,. Мощни коне по двойки на шесторки теглеха полковите оръдия, страшно зяещи с огромните си гърла. Парада беше завършен от бързоходни танкове.

Танковете много ми харесаха и аз реших да напиша писмо на командира на дивизията с молба при разпределението по частите да ме пратят в танков полк. В дома на лесничея нямаше нито маса, нито мастило, нито писалки, писма до вкъщи пишехме на первзите на прозорците с моливи. Наложи се да почакам.

Карантината свърши и цялата група ни пратиха във 2-ра конно-артилерийска батарея на 36-ти КнАД (конно-артилерийски дивизион), разквартирован в имението на полски помещчик, избягал при идването на Червената армия.

Политрукът не всичко ни разказа за 36-та КД, навярно не всичко знаеше. Преполага се, че комдивът нещо не е угодил на началството и дивизията от Москва била изпратена на западната граница. На 14 09.1939 г. тя премина полската граница, и, успешно придвижваща се на запад, зае Западна Белорусия. Подразделенията се настаниха по помешчически имоти (вероятно ферми), разхвърляни на доволно голямо разстояние една от друга. При приближаването на Червената армия помещиците бягаха с Полската войска.

Личният състав на батареята се настани в дома на помещчик, оборите му бяха приспособени на конюшни, сеновали и складове. Батареята имаше и свое стопанство, крави, прасета, овце и голяма градина.

Замъкът се намираше на 3 км. от гара Малая Берестовица, където имаше големи кирпични складове. След закуската оседлавахме конете и отивахме на гарата да разтоварваме пристигащите на гарата продоволствие и фураж. Влачехме от вагоните бали със пресовано сено по 50 кг., торби с овес и захар, брашно и сол. През гарата транзитно минаваха за Германия влакове с дървен материал, метал, зърно, кожи и др. Стратегически суровини Усърдно се изпълняваха доставките по пакта Молотов-Рибентроп. За това какво има във влаковете ни казваха железничарите, а ни на политическите занятия питахме защо даваме на немците, потенциалните врагове, дефицитни суровини.

В периода на колективизацията селяните клаха добитъка, за да не го дават в колхоза, и броят на животните рязко се снижи. На месокомбинатите деряха кожата на прасетата и я даваха за обувки на населението. Свинската кожа е негодна за обувки, защото е пореста, дърпа влагата и се надува. Армейските обувки преди бяха от хром, яла или юфта, сега червеноармиейците ходят обувки с навои, а там, където с навои не може, носят кирзови ботуши. Как може да даваме на врага това, което не ни стига?

Политрукът всичко обясняваше с военната хитрост на мъдрият Сталин. Казваше, че миналото лято немската армия за 6 седмици разгромила съюзните войски на Англия, Белгия, Холандия и Франция. Фашистите са окупирали Белгия, Холандия и значителна част на Франция, изгонили на Дюнкерк остатъците на английската армия и я бомбардирали, не давайки й да премине пролива до Британия. Английските войници набрали много страх и понесли много загуби, но Англия не подписала мирен договор и останала в състояние на война.

За по-нататъшните събития до нас достигнаха слухове, че немците са форсирали Ламанша, но англичаните разляли и подпалили нефт и немците не можели да дебаркират на брега, но не са се отказали от намерението си да завземат Британските острови.

Политрукътт казваше, че немският народ е уморен от войната. Опитите на Хитлер да прати войски на Острова ше доведат до огромни загуби, ще се засили недоволството и немският народ ще въстане и ще повика на помощ Червената армия. Ние, макар и в навуща и кирзови ботуши, ще воюваме с фашистите на немска територия, с малко кръв и ще победим, защото с нас ще е немският народ.

Тази доктрина беше илюстроирана с филма ”Ако утре има война”, създаден, както се говореше, по лична поръчка на Сталин и под негово лично ръководство. По сюжета на филма нашите подвижни войски – кавалерия, танкове и мотопехота заедно с въстаналия народ освобождават Германия от фашизъма. Филмът имаше голяма популярност, на прожекциит водеха ученици, работници служащи от всички учреждения. Червеноармейците марширувана с песента от филма ”Ако утре има война, ако утре сме в поход.....”.

Политрукът казваше, че само се преструваме, че вярваме на дружбата с фашистите и им помагаме да се въоръжават за победата над англичаните, за да затънат по-дълбоко във война. През това време ние се превъоръжаваме и се готвим както трябва за настъпателен бой.

Наборът ставаше един път годишно есента. Ние попаднахме в дивизията в междинно време и ни ползваха за селски работи. Завършвайки с разтоварването на вагоните, се заехма със събиране на реколтата и с прехвърлянето му в складовете.

Редниците служеха две години, а младшите командири /т.е. до сержант- б.м./ - три. Червеноармейците сами се деляха на новобранци, ”старци” /служили две години/ и ”уволнявки”, на които предстоеше да се уволнят.

Пълноценна бойна подготовка започваше при новобранците след клетвата. Дотогава на тях не им доверяваха огнестрелно оръжие, не ги слагаха караул, но ги пращаха да работят в кухнята или дневални.

Назначиха ме на развода, Дежурния по батарея каза: ”Ще идеш в конюшната с един стар”. Старият обясни, че сме ”дневален по конюшна”. Конете бяха в две конюшни – в едната ездитните, в другата – впрегатните и обозните. Конете стояха на ясли, отделени с преградки. Конете бяха вързани с вериги. На входа стоеше фуражирка с сеното и торби с овес. Ток нямаше, конюшната се осветяваше с керосинов фенер наречен ”прилеп”. Когато приемахме , ”старият” преброи всички седла, юзди и т.н. Една юздичка липсваше. Той я поиска от сдаващите: ”Давайте юздата”. Те отговарят: ”Сеня, не се заяждай, каталясали сме, не си стоим на краката. Утре ще имаш юзда.” Юздите висят в проходите на пирони. Дневалните могат без да искат да я бутнат в торта. Много по-лесно е вместо да я търсиш, да откраднеш пт съседната конюшна, докато там дневалните чистят.

”Без юздата не приемам” – категорично заяви колегата ми. Той ходеше между конете и ако имаше непочистена тор, искаше да я изчистят. ”Маскирате, а! Кого се опитвате да измамите? Аз да не съм ви новобранец, момчета.”

”Утре ние от тебе ще приемаме... До сутринта няма да излезеш от конюшната” – заплашваха дневалните.

”Аз ще се оправя с тях, отивай спи. До полунощ ще стоя и ще те събудя да ме смениш.”

Аз бях доволен да почина, но ми се стори, че тъкмо заспах, и ”старият” вече ме будеше. В конюшната ми обясняваше: ”..... ще ходиш с фенер и с лопатата, ще слушаш, когато конят задрънка с веригата не се прозявай, не оставяй коня да стъпче торта, слагай лопатата. Ако напълниш количката, веднага я изнасяй. Не всички коне лягат, някои спят прави. Има такива, които въобще не спят, обичат да се закачат. Конят полека-полека разхлабва веригата измъква се и търгва да се разхожда. Особено хитра е кобилата на комбата, Испанката, тя се отвързва ловки и ходи да закача другите коне.”

Испанката е кобила-красавица, дореста, с бели хълбоци и тънки крака. Старите казваха, че комбатът си я е докарал от Испания през 1938 г. и струвала 10 000 рубли. Тогава квалифициран работник изкарваше 150-200 рубли.

”Ей тези хапят, гризат яслата. Ако видиш такова нещо удряй с метлата и им викай.”

Старият хлопна коня острани с ръка и викна: ”Настрани” (?). Конят даже не помръдна. ”Старикът” го плесна силно и изрева с такъв лют глас, че и аз отскочих встрани. Конят в миг се притисна до стената и пусна ”стареца” в хранилката.

”Отзад зад коня не приближавай – обясняваше ”старецът”- така ще те ритне, че няма да излезеш от лазарета. Ако се разбягат, с метлата и фенера се качвай горе на гредите, сядай на едно седло и ги гони с метлата.”

Беше призори, когато на човек най-му се спи. Тогава още не знаех, че сутрешната смяна е най-трудна. ”Старикът”, естествено, се изхитри и ми остави тези часове на мен. Очите ми залепваха. Вървях по прохода и с все сили се борех със налягащият ме сън.Това ми беше първата безсънна нощ. Задрямах и изведнъж усетих болка в лявото рамо. Обърнах се и видях бяла конска муцуна. ”Испанката” на командира на батальона ме беше хванала за рамото и насмешлово ме гледаше. Аз я шляпнах с длан по меките устни. Тя презрително изпръхтя и се обърна Ударът с копитата ме настигна със закъснение, не ме шибна, само ме бутна към стената. Испанката побягна през прохода, пъхаше си главата в яслите, хващаше със зъби останалите коне, а те цвилеха и се размърдваха. Изтърваният от мен фенер се преобърна и угасна, за щастие без да запали пожар. Аз подгоних кобилата на мястото й, но както и да се опитвах, не можех да я привържа. Не се бях научил още както трябва да псувам, а меките ми увещания хич не я и трогваха. През това време излязоха и други коне. Аз върнах обратно два, но в прохода се оказа три други, показа се и четвърти. Радвайки се на оснобождението си, той зацвили, затича се и ме блъсна със задника си. Аз едва не паднах под копитата на коня, и вече разбрах, че не мога да се справя. Свалих изправния фенер, сложих го на лавицата, качих се нависоко, седнах и по съвета на ”стареца”, биех с метлата притичващите покрай мен бегълци. Фенерите гаснеха, в конюшната стана тъмно. Конете се хапеха, цвилеха, ръмжаха, блъскаха се и ходеха по прохода. Това, което ставаше долу, напомняше танцът на вещите на Плешивата гора. Уморих се да махам с метлата неудържимо ме теглеше към съня. Удрях се по бузите, правех упражения, но умората надделяваше, сънят сковаваше движенията ми, главата ми клюмна. Боейки се да не падна долу, свалих една юзда, вързах се и с последни сили се опитах да се боря, но сънят победи.

Най-сетнте затръбиха за ставане. Бойците скачаха от наровете, обличаха се и се строяваха на проверка, а после бягаха на двора за физзарядка. Аз окончателно изнемогвах, хванах се за стойката и се вцепених.

Червеноармейцте сутринта дойдоха да вземат конете на водопой и отвориха вратите. Конете мигом се върнаха по местата си. Войниците ме видяха качен горе и вързан с юздата. Разнесе се дружен смях.

Дойдоха от карантина новобранците от есенния набор. Разпределиха ни по взводове. Мен ме назначиха във взвода за управление, в отделението за връзка като радист. До армията се вълнувах от радиодело, направил си бях приемник но не можах да получа качествен сигнал и разбрах, че радиотехниката е сложна работа, изискваща знания.

Старши сержантът, командир на отделение, постави на масата висока оребрена кутия с ремъци за гърба. Станцията имаше две отделения – едното предавателя и приемника, а отдолу захранването. Командирът малко забъркано обясни устройството на станцията и предназначението на копчетата.

На следващия ден оседлахме конете, нарамихме две раници и трънахме в полето. Там на склона на два неголеми хълма, на два км. един от друг, бяха изкопани окопи за занятие. Поставихме станциите на бруствера, а антените закачихме на дърветата. Командирът настрои едната станция, после отиде при другата и дълго въртя вернерите (?), но не може нищо да изкара от станцията, освен пращене. Аз още един път се убедих в сложността на радиоделото, а и със слабото му познаване от нашия командир и в несъвършенството на радиостанцията 6ПК.

В последните дни на октомври мен и другарите ми по ”команда 13” ни преведоха в Първа батарея в изпълнение на заповедта на наркома по отбраната за ”първоротниците”. Според нея новобранците, имащи средно образование, трябваше да се събират в първите подразделения на частите, да се обучат по повишена програма и да се използват за младши лейтенанти – командири на взводове в случай на война. Добро намерение, но кой трябваше да ги обучава по повишена програма в обикновени войскови подразделения, когато с обучението се занимаваха младши командири, които сами не бяха особено грамотни?

Младшите командири ги готвеха полкови школи, където пращаха по няколко от най-не способните новобранци. Знаеха, че там непоклатимите и твърдокаменни сержанти-учители ще им избият от главите вялостта и мързела и ще направят от тях по свой образ и подобие не много знаещи, но достатъчно заядливи и способни да ”действат” новобранците по плаца и да не свалят от тях придирчивите си погледи цял ден.

Първата батарея също се помещаваше в имение на помещици, на 15 км. от железопътната линия, и горее-долу на такова разстояние от Болшая Берестовица, където се намираше щабът на 36 КнАД (конно-армейска дивизия). Помещикът тук видно е бил богат. Господарски дом, каменен, двуетажен, с мецанин. Колоните отстрани подпираха балкон. Над балкона имаше полукръгъл прозорец. Зад дома имаше парк и голямо езеро, в което са развиждали шарани. Пред дома имаше голям дом, превърнат в учебен плац за строеви занятия. Отляво и отдясно се намираха две дълги здания – конюшни, а по-нататък стояха още няколко постройки за помощното стопанство, краварник, овачрник, свинарник, склад за фураж и продоволствие за личния състав, а също и едноетажни домове, където преди са живели работници, а сега – младшите командири -свръхсрочно служащи и редниците от стопанското отделение. Имаше и оръдеен парк, който беше охраняван от часови денонощно с трисменен пост.

На първия етаж на господарския дом в дяснот крило имаше кухня и столова. В ляво имаше зала с големи прозорци, отоплена от камина. В средата по цялата дължина имаше наредени едноетажни нарове. На тях на два реда, глава до глава, спяха новобранците в набити със слама матраци под тънки войнишки одеяла. Камината гълташе сума дърва, но те топлеха само докато горяха. Войниците мръзнеха под тънките одеяла.

Назначиха ме във второ отделение на втори огневи взвод. Първи в строя стоеше Зяма Натансон, зад него московчанинът Назаров после Кузнец-Кузнецки и един таджик. Зяма беше висок мускулест младеж, в Ленинград се е занимавал в секция по класическа борба. Назаров също беше висок, но слаб, взели са го в армията след 10-ти клас. Кузнецки го взели след първия курс на Ленинградския институт за кинорежисьори. Това беше майтапчия, веселяк и неуморим разказвач на анекдоти, мечтаещ да създава в батареята самодейност. Таджикът беше забележителна личност. Знатен коневъд, до армията работел в племенен конезавод, беше награден с орден Трудово Червено Знаме. Той беше единствения орденоносец в нашата батарея, даже комбата, участник в боевете в Испания и в освобождаването на Западна Белорусия, нямаше орден. После, след войната, орденоносците щяха да станат безчет, но сега това беше рядкост. В течение на три години кония завод успявал да удържи нашият прославен таджик, и сега вече беше на 24 години. Зрението му беше отлично и затова в разчета той беше мерач, а ние с безбородов – носачи на снаряди.

Вася Белий беше в разчета затваряч (?) Представяше се така: ”Вася Билий от Купянск”. За своя Купянск можеше да разказва безкрайно, като че ли това е най-хубавия град в света. Комадирът на отделението ни мл.сержант Собакин току-що беше завършил полковата школа.

2

В батареята настъпи суета. В щаба на дивизията постъпи заповед за демобилизация на червеноармейците, отслужили две години. ”Уволнявките” се готвеха да си търгват за в къщи и вече се чувстваха свободни граждани. Разрешиха им да излизат от казарамат. Ходеха в близкото село и се връщаха леко пийнали, че за повече не стигаха парита.

Нас ни готвеха за клетва. На пети ноевмри дадоха ново обмундирование. ”Уволнявките” при пълно строяване на батареята тържествено ни предадоха конете си, карабините и шашките.

В наряд в конюшната и тук, както във втора батарея ходех със един ”старец”. Той ме наставляваше. Аз слушах внимателно, но вече знаех туй-онуй и си вършех работата, за удивление на стареца, съвсем прилично. Той се изпълни със симпатия към мене, взе ме под крилото си, учеше ме как да се държа, посъветва ме да взема обмундирование с два размера по-голямо, за да не ме стягат дрехите при занятията. Ботушите – два размера повече, та с идването на студа да мога да навивам по две партенки.

Редниците се деляха негласно на ”службогонци, маскировачи и ”смикачи” /нещо като присъединяващи се или присламчващи се– б.м./ ”Смычка” –та /нещо като ”шефство” – е вече от български който помни соца да го обясни на младежта, че бактисах!!!:) / на работници със селяни беше модна на 20-тте години. По аналогия, най-лакомите бойци се присламчваха към работещите в кухнята или към готвача, който беше високоуважавана личност. ”Службогонците” проявяваха особено усърдие в службата. Те бяха малко, това беше особена, привилегирована каста. ”Маскировачите” само даваха вид, че се стараят. Моят ”стар” беше опитен маскировач, и теоритически ми разясняваше важността на тая работа:

”На война най-важното е военната хитрост, ако не се маскираш, врага ще те опука. В мирно време командирът иска от тебе много, всичко, което иска невинаги е възможно, затова се учи на вид да правиш каквото искат, а там, където не се вижда, не се старай. Така е и в ”цивилизацията” – демонстрации. Умей да показваш лицето и да си криеш задника. Учи се, братле, а докато не се научиш, ще се наситиш на извънредни наряди.”

На седми ноември пристигнаха комбатът и политрукът, а също и всички взводни командири. Старшината строи личния състав на батареята. Политрукът произнесе прочувствена реч, поздрави ни с празника на Великата октомврийска революция. Комбатът изпсува и изкомандва: ”Мирно! Надяс-но! Ходом марш! С песен!” Старшината извика: ”Тон за песен”. Дадоха тон: ”Артилеристи, Сталин заповяда .....”

Старите координирано тропаха и дружно пееха. Новобранците се бъркаха, губеха крачката и пееха в разнобой. Но политрука ни похвали. ”Нищо момчета, не се плашете. Учете се прилежно. Нашият закон е такъв – ако не можеш, че те научим, ако не искаш, ще те заставим! Сега ще положите клетва, ще станете пълнопавни бойци и след празниците ще пристъпите към редовно обучение.”

Клетвата беше в Ленинската стая пред портрета на Сталин. После имаше празничен обяд с наркомовските 10 грама водка.

Средните командири заминаха да празнуват и да пият водка в къщи. Те живееха на 6 км. от батареята и не идваха всеки ден. Най-често идваше политрукът и провеждаше с нас политзанятия. Имаше помощник на свръхсрочна служба. На петлиците му имаше четири триъгълника, като на старшината. Той се занимаваше с нас всеки ден, четеше ни вестници, набиваше ни в главите основните истини на политическата грамотност. Отвреме-навреме се явяваше старшината с любимия си въпрос: ”Какво е Съветският съюз”? Отговорът беше прост: ”СССР е кръг в капиталистическо обкръжение”. Главното в политзанятията беше хваленето на Сталин, бащата на народите, гениалния вожд на световния пролетариат, зоркият кормчия, умело водещ корабът на първата в света пролетарска държава към светлото комунистическо бъдеще. Непрекъснато ни вдълбаваха вяра във всемогъществото, мъдростта и непогрешимостта на Сталин и ние му вярвахме. С политическата подготовка всичко беше наред, но с другите занятия нещата не бяха добре.

Оказа се, че нищо не можем – нито да ходим, нито да стоим, нито да се обръщаме, да не говорим за занятията по езда или на гимнастически кон, наречен ”кобила”, който трябваше да прескачаме по няколко пъти на ден, на сутрешната физзарядка, преди физическа подготовка и след нея, преди всички други занятия, провеждани на двора.

Ботушите ми, два номера по-големи, ми пречаха и на спортните, и на строевите занятия. Обути на една партенка, се въртяха и ми затрудняваха движенията. В училище физическото ставаше в спортна зала, по фанелки, гащета и гуменки. Там изпълнявах всичко по програмата. В армията много не се получаваше. Дрехите сковаваха движенията, но най-много ме сковаваха грубите и издевателски викове на младшите командири. В старшите класове имахме преподавател по военно дело, запасен ротен командир. Неглупав и доборжелателен, той отработваше с нас разни строеве и хватки, пълзене, щиков бой. 17-годишните момчета имаха донаборна подготовка във военкоматите, а да маршируваме бяхме свикнали от детство, от пионерските отряди. Тук във армията на нас ни внушиха, че нищо не знаем и не можем. Зашеметяваща беше заядливостта и неприязънта. Езикът у командирите беше командно-псуващ. Комбатът даже псуваше в стихове, с което се прочу из целият артивизион. Докараните от село младежи, свикнали с псувните, харесхвата стихотворенията и се гордееха с комбата.

”Уволнявките”, пошумявайки няколко дни, в първите месеци на ноември се разодитоха по домовете. Старшината и той отиде в отпуска. Хареса му новият ми куфар и той направо ми го взе, давайки ми в замяна неговият счупен. Удиви ме безцеремонността му. Много неща ме удивляваха. В училище ни учеха да уважаваме нашата народна Червена армия. Вестниците хвалеха подвизите. Аз мислех, че армията е място, където се възпитават най-добрите мъжки качества. Сега мен и моите ленинградски другари ни обезкуражаваше и угнетяваше грубостта и невежството на командирите, презрителното им отношение към нас.

Новобранците и конете не ги обичаха. Ритаха, хапеха, хвърляха от седлата. Коня се даваше на червеноармееца за целия срок на службата. Конят свикваше с боеца и го считаше за свой стопанин. Боецът свикваше с характера и поведението на коня си, приравянваше се към него, чистеше го, хранеше го и го поеше. Новобранецът беше непривичен за коня, неумел чужденец. Кон, служил няколко години, разбираше и точно изпълняваше командите, но новобранецът ги бъркаше. Конят го презираше, не свикваше с него веднага, не го приемаше.

Детството ми мина в кубанска станица. Бащата на един приятел беше пожарникар. През лятото често се намъквахме в пожарната конюшна. Разрешаваха ни да яздим без седло, да къпем конете в реката. Да се язди без седло е трудно. Аз от дете имах, нека да не е голям, но някакъв опит в ездата. Случвало ми се е да яздя от станица до станица. После се занимавах в конноспортна секция и взех нормата за значката ”Ворошиловски ездач”. Затова не мен ми беше по-леко, отколкото на другите.

Обучението почваше с яхване. ”Яхни! Спеши се! Яхни! Спеши се!”. После трябваше да седнеш в седло без стремена. Хващаш се за лъка и със скок сядаш на седлото. Това е по-трудно. После волтижировка (?), обръщания. Волт наляво, волт надясно. На всяко следващо занятие упраженинията се усложняваха.

Строевите занятия ги провеждаше командир на отделение под наблюдението на помощник взводния командир. И тука се оказа, че нищо не умеем и нищо не знаем. Мл.серж.Собакин непрекъснато повтаряше – ”ако не умееш, ще те научим, ако не искаш, ще те заставим”.

”Старият”, моят доброволен наставник разказваше: ”Миналата година ние заедно със Собакин дойдохме на батареята в едно отделение. Командира усети, че Собакин е тъпак и го прибра в полковата школа. Там от са му свалили кожата, гледай кво става! Тамошните сержанти – гадове от пън ще направят отдельонен командир. Връща се Собакин оттам с нашивка на петлицата и вика: ”защо не поздравяваш командира си?” А аз му казвам ”Я въври на майната си. Лошо си се учил, ако не си познаваш правата и задълженията. Ти не си командир на мойто отделение и не можеш да ме командваш или да ми даваш непоряди.” Абе изобщо, зацепихме се с него. За мене са му къси ръцете, ама вие ще берете ядове с него. Собакин си е той и си е куче.”

Фамилията на нашия отдельонен командир напълно му подхождаше. Фамилиите се често идват от прякорите, а прякорите – по характерите. Собакин /Кучев/ е в армията типична фигура. Феноменът му се отличава в крайната устойчивост на навиците и знанията. На която и длъжност да е, той си остава отдельонен, даже в оставка поучава, наставлява, изисква, досажда с нравоучения. Не го слушат, но той не забелязва и автоматически повтаря заучените на първите дни от службата си истини. Нека не го обичат и презират, но той сам се обича, любува се на себе си и се гордее.

Такива с бич за армията. Заради тях войниците лошо се готвят за война, а после загиват. Тях бойците ги ненавиждат, а командирите ги пазят. Пресметливият стопанин държи не безобидно пале, а зло куче. Така е по-спокойно. Нашите средни командири спокойно си живееха, без често да се появяват на батареята, оставяйки ни в ръцете на Собакин. ТОй имаше само няколко новобранци, но се имаше за голям началник. На него не му пукаше, че ние служим не на него, а на Отечеството, и се подчиняваме не нему, а на армейските устави. Той копнееше да властва. Не ни учеше, а ни третираше, избиваше от нас всичко, на което ни бяха научили дотук. Той настойчиво ни убеждаваше, че нишо неможем и за нищо не ставаме. ”Как стоиш!” – викаше – ”Как стоиш пред командира! Мирно! Раменете изпъни, изпъни раменете, на кого говоря!”

”Старият” ме обучаваше: ”Ако се заяде с тебе, стой, не мърдай, изяждай го с поглед мълчи и не се подавай на провокация. Ще му писне и ще те остави.” Така и правех и това вбесяваше Собакин. Ако кажеш нещо, ще се хване за думата, а ако мълчиш, че му писне и ще те остави. Това беше своего рода безмълвен дуел.”Какво мълчиш, бе, какво мълчиш, питам те! От страх ли мъличш, а!” Аз мълчах и неговата приказливост свършваше. Той виждаше презрението в очите ми и се опитваше да ме уязви с разни обидни думи (не мога да ги преведа, че са жаргонни )Той беше безсилен да ме засегне с думи и затова опитваше с действия. След отбой ме викаше в двора и ме караше да тичам около казармата. Сам той потичваше малко с мен и спираше, като ходеше от ъгъл на ъгъл да ме следи, и аз така успявах да забавя темпото и да си запазя дъха.

Собакин ме следеше отблизо и за най-малкото нещо се заяждаше. За най-малкото нарушение ми даваше извънредни наряди. Така се отнасяше и към други, най-вече към Зяма и към Кузнец-Кузнецки. Той се оплака на политрука, а той каза: ”Вие сте образован, умен човек, и трябва да разбирате, че тук не е институт за девици. Ние ви готвим за война, там с един снаряд ще убивате и осакатявате много врагове, а те също са хора. В армията войниците се готвят да убиват. Ние твърдим, че нашата армия е най-хуманната в света. Нашият хуманизъм се заключава в това, че не палим градове, не убиваме жени и деца, не грабим и не насилваме. Вие смятате, че младшите командири се отнасят с вас жестоко, защото не знаете какво е това жестокост. Ще узнаете на война. Командирите ви строго и настойчиво искат от вас да спазвате уставите. Няма от какво да се оплаквате, разберете това и го обяснете на другарите си.”

3.

Започнаха и всеки ден се усилваха студове. Сутринта замръзваха локвите и водата, която оставаше в яслите при кладенците, отдето пиеха конете. Налагаше се да пом конете от кофи. Сутрин и вечер всеки боец поеше коня си, а денем, когато войниците бяха на занятия, дневалните носеха вода от кладенеца.

Все по-често бях дневален по конюшна, а на извънредните наряди ме пращаха да чистя тоалетните или да мия пода в казармата. За да се измие подът нямаше да стигне цяла нощ, неволно се наложи да се занимавам с ”маскировка”. Старшината приемаше работата, триеше с чиста кърпа и като имаше черно, ми даваше още наряди. Наситих се с наряди от него, помощник командира на взвода и от Собакин. ”Старият”, моят наставник ме учеше: ”Маскировката е тънка работа. Той е хитър, ти трябва да си още по-хитър просто го мокри пода, докато е мокър, ще излежда чист. Той проверява на определени места, ти там чисти добре, а останалото само го мокри. (Тука не мога да не се сетя за българския армейски лаф ”Мокро ли е – чисто е”). ”Докато е мокър пода, ще изглежда чист, а сутринта все едно ще го нагазят”.

Веднъж старшината ме накара да чистя горния етаж, а когато свърших, обърна едно шкафче и изкара изпод него боклук, поради което ме наказа допълнително. Оказа се, че това е негов номер – той сам поставя там боклука, за да ”хване” новобранеца. Следващият път аз събрах и този боклук, влязох с стаята му и му го изсипах в неговото шкафче. Интересно, дали така бързо ще забележи. Риsкът беше голям, ако ме хванат.

Строева и физическа подготовка, преодоляване на полоса с препятствия, пълзене ”по пластунски”, мятане на гранати, поразяване на чучело с щик, скокове през гимнастически кон, щиков бой, сечене с шашка, заемаха при нас половин ден. Най-много време отиваше в грижа за конете. Овладявайки сядането в седлото и волтижировката (??) минахме на отработка на учебен търс и галоп.

Конете ги раздаваше старшината. Безбородов го туриха на една висока кобила на име Серна. На мене ми се падна почти толкова висок кон Идеал, а високия Зяма го яхаше ниско джигитско конче на име Ландиш, почти стигайки с крака земята.

Идеал беше своенравен, по командата ”в тръс” минаваше в бърз ход, по скорост равен на тръс. Да го накараш да бяга в търс беше невъзможно. Собакин се задъхваше от злоба, псуваше ме, беснееше, а знаеше, че такъв кон не можеш да го научиш да бяга в тръс (”иноходец” ”другоходец”– явно термин за кон, който не следва ходовете, а само държи скоростта). Измъкна ме комбата. Виждайки на развода как са разпределени конете, изпсува в стихове, а после каза: ”Майтап си правиш, старшина!” (и тука е точно като при нас ) и разпредели конете по друг начин. Натансон получи Серна, а аз Ландиш. Това беше бърз кон, зъл и своенравен. Той се противеше на командите, хапеше, мяташе се, пръхтеше и се мъчеше да ме метне от седлото. Трудно се разбирах с него, но затова пък нормално бягаше в тръс.

Новобранците, които не бяха яздили до казармата, си протриваха задниците и набиваха гърба на коня, за което си получаваха яка караница от помощник-взводния и старшината. Вечер след занятие имаше прием при фелдшера. Младшите командири и тези от ”старите”, които им бяха фаворити си правеха представление. Фелдшерът слагаше на една пръчка вата и викаше пострадалия. ”От какво се оплаквате? Протъркал си се? Не си се научил да седиш на коня? Ми и него го боли. Я покажи какво имаш? Ай, ай, ай, как може така... ”. След тая реч санитарят с размах мажеше наранените места с йод. ”Не можеш да седиш на коня, а!!!”. Червеноармеецът с вик си хващаше панталоните и изчезваше под дружния смях на зрителите с кенгурски скокове, а санитарят викаше: ”Следващият!”

По заповед на наркома червеноармейците ги учеха на повишени натoварвания. Занятията се казваха ”пеша по конно”. Старите яздеха, а новобранците, с шинели, сабя, противогаз, карабина и сумка се държаха за стремената и бягаха. Старите пришпорваха конете в тръс, след 10 минути минаваха ”ходом”, после пак в търс. 3км. натам и 3 км обратно. Това упраженение се правеше два пъти в седмицата и постепенно се увеличаваше дистанцията. На последния километър нямахме сили и се влачехме, хванати за стремето. След такова нещо ти идваше да паднеш и безпаметно да лежиш, но трябваше да се продължава по разписание. Старшината слагаше камъни в сумките, за да увеличава тежестта. Службата ставаше все по-тежка и по-тежка. Вася Белий скръбно каза на украински: ”Защо, мамо мила, не си ме родила момиче ...” а руснаците в тон му отвръщаха на руски.

Всеки броеше седмиците и дните до уволнението, а службата едва почваше и напред ни чаках още мъчителни дни. От третата батарея дезертираха двама молдовци. Командирите се опитаха да скрият от нас това ЧП, а ние жадно ловяхме слуховете от щаба. Всички се интерсуваха дали са хванали бегълците, или не.

Термометрите показваха минус 14 градуса, а конете трябваше да се чистят без шинели. Полагаха се халати, но старшината ги даде на пране и така и не благоволи да ги вземе обратно. Трябваше да се чисти своя кон, коня на командира и на другаря ти, който е наряд. Чистеше се с четки, които се слагаха на ръцете, а не позволяваха да се слагат ръкавици. Три коня се чистеха за един час. Всичко това с тъда, без ръкавици. Това се наблюдаваше от помощник-взводния, а се командваше от старшината. Излиза на балкона, маха с кърпичка - това значи да минеш от другата страна. След чистенето идваше с кърпичката и триеше коня на по-скритите места, ако имаше мърсотия, даваше непоряди и заставяше да се чисти отново.

Червеноармеецът Назаров готвейки са да чисти едно копито, невнимателно мина зад коня. Не успя и да пипне копитото, когато ударът със стоманената подкова го свали на земята, от устата му рукна кръв. Санитаря го откара в лазарета. Парчета от счупените ребра се впили в белия му дроб. В армейската болница дълго го лекуваха и го уволниха го от армията с един бял дроб....

Студовете се усилваха, сутрин тепмературата падаше под 20 гр. На спортните занятия и по конна подготовка се потяхме, а после на разбора мръзнехме така, че мократа от нашия и конския пот дреха замръзваше за краката. На много от нас им излязоха циреи. И на мен на лявото бедро ми излезе синкава пришка, след няколко дена друга. Станаха жълти, гнойни, боляха ме. Санитарят обилно ги мажеше с йод и казваше ”Но коня ще заздравеят”, но не зарастваха. Разтриваха се при езда и много ме боляха, отиваха нагоре към корема, станаха цели осем. Зяма имаше 12, а Безбородов – 15. (ей, това все едно по мое време става, същото нещо се случи и при нас50 год. след тая история, и то по същия начин, само че вместоот коне стана от някакви инфекции лечението беше сходно – първо ти викат нищо ти няма и накрая те оправят )

Минахме към ”джигитовка”, учейки различни упраженения по езда. Първото беше яхане в движение. Упражненията ги правехме на моя кон Ландиш. Трябва ше да се качваме в движение.. Помощник взводният държеше коня за поводите и го гонеше в кръг. Трябваше да се приближиш до коня, да тичаш с него, да се хванеш с лявата ръка за предната юзда, да отскочиш силно от земята и да седнеш в седлото. За това трябват ловкост и навик. Мовобранците отначало не можеха да уцелят седлото, падаха и се удряха. А командирът през това време с дълъг орехов прът гонеше коня, шибаше го по гърба и някак си без да иска попадаше на гърба на падналия боец.

Следващия етап на конната подготовка беше полосата с препятствия. Подредени бяха препятствия на подпори, всяка следваща по-висока. Разстоянието беше такова, че конят да може да се отблъсне за нов скок всеки път. На новобранците не им даваха да държат краката в стремената, защото можеха да се заплетат, конят да те повлече и да те осакати. Да се удържиш на седлото без стреме при скок беше трудно. Конят се запъваше на предни крака и конникът излиташе напред, описвайки дъга с ръцете напред. Тежката шашка и противогазът изпреварваха падането, противгазът удряше по главата, а шашката се подпираше в земята и удряше под ребрата така, че пресичаше дъха. Боецът отваряше уста и не можеше да си вземе въздух, а през това време Собакин го шибаше по гърба. Член 19 от Дисциплинарния устав изискваше от командира да постигне от подчинения изпълнение на заповедта с всички средства, в т.ч. и използване на сила и оръжие. Собакин охотно използваше сила и подаваше команда ”Хващай коня”. Конят, освободен от конника, се радваше на мимолетната свобода и се втурваше в полето, а заповедите трябва да се изпълняват. Едва живият боец ставаше, куцайки и не смеейки да стене на глас и първо се изнасяше по-далече от Собакин, а после се опитваше да подмами коня протягайки му ръка с бучка захар. Конят недоверчиво го гледаше, но разрешаваше да се прибилижи. При опита да вземеш юздата обаче отново бягаше. Собакин с неговия кон догонваше коня и нареждаше да яхваш и пак да преодоляваш препятствието.

Червеноармеецът Ставински след няколко падания се вдигна, изтегли шашката, постави я с дръжката надолу и се надяна на острието. То се плъзна по ребрата, пробивайки кожата на гърба и на гърдите. Командирът се изплаши и хукна за лекар, помощник-командира изтегли шашката, санитарът дойте и го презвърза, а после го отнесоха в санитарната част на дивизиона.

По нощите замръзвахме под леките одеяла, често бягахме по нужда. Спяхме по бельо, нямаше кога да се обличаме – скачаш в ботушите и бягаш. До тоалетната е далече, там е мръсно и тъмно. Понякога по пътя оставаха ”следи”. Дневалните псуваха и ги зариваха в снега. Веднъж цъфна отнякъде комбата и видя тия чудеса. Строи личния състав, запчна да псува в стихове и заяви, че никога в батареята не е имало такива скапани бойци. Старшината се канеше, че ако хване някой, ще му отсече главата. Ще го хване друг път, той спи в затоплената си стая, а дневланите, макар да псуваха и чистеха, никога нямаше да ни издадат. Колкото повече ни притискаха командирите, толкова по-тясно ставаше войнишкото братство.

От студа се появяваха все повече циреи. У един редник се оказаха 37. Пратиха хо в санитарната част, но късно, той почина от заразяване на кръвта. От щаба дойде заповед да се изпращат своевременно на лекар бойците с повече циреи. Аз имах само 17, те гноясваха и ми цапаха бельото. Първите два растяха и много ме боляха, особено при препускане.

Дезертьорите – молдавци ги хванаха, доведоха ги в ареста на щаба на дивизията. Дойде заповед да се пратят в щаба на заседанието на военния съд морално неустойчивите войници. Почнахме да се приготвяма още от ставане. Зашихме нови якички, обръзнахме се, изчистихме дрехите, лъснахме ботушите до блясък, щателно изчистихме конете и сбруята. Морално неустойчивите се оказахме 28 калпака, аз разбира се бях сред тях. Отидохме спретнати и с песен. С нас тръгнаха и ”старците”-водачи на коне, по един на три коня. Всички бяхме под командата на помощника по политическата част. Вървяхме в кавалерийски строй, по три коника в ред. На влизане в селото помощникът изкомандва: ”Тон за песен!”. Старците запяваха любима кавалерийска песен ...... ”ти какво си мислиш, скъпа, че съм убит на война и костите ми са зарити в чужда, далечна страна”... И на ум не идваше на никого, че след половин година много от пеещите наистина щяха да бъдат закопани в чужда земяа. За това, че ще има война, говореха в 20-те и в 30-те години, но някак си неопределено. Ние вярвахме, че след 2 години служба ще се приберем в къщи. А засега яздехме, криво-ляво научени, през селата, жените надничаха през прозорците, правейки отвори в заскрежените стъкла, а момичетата притичваха до портите. За жената мъжът-конник винаги е бил образец на мъжество сила и красота. И конниците под приветливите женски погледи се чувстваха смели и напети, като че ли не на съд отивахме, да слушаме как ще дадат най-строга присъда на такива като нас, морално неустойчиви, не издържали издевателствата и тежестите на армейската служба.

В Болшая Берестовица също влязохме с песен, но песента секна. На кръстовището имаше шейна, а в нея седеше не селянин, а красноармеец. В нея на слама лежаха дезертьорите, с лице един към друг. Ушанки със спуснати уши им скриваха лицата. Бяха облечени с зацапани износени кожухчета, на краката си имаха степани валенки. До тях в цял ръст стоеше часови в шинел до петите. Това беше комсомолския секретар на пета батарея, виждал го бях на събрания да седи в президиума и да се изказва умно и разпалено. Шейната подксачаше, конете препускаха в силен тръс, но часовия не мръдваше. Не всеки има таква устойчивост.

Шейните спряха. На следващото кръстовище ни посрещнаха конници от втора батарея. Вързахме конете, почнахме разговори. И при тях работите не бяха по-добри от нашите. Оплакваха се от младшите командири, от тежките занятия, от марш-на скока. В клуба половината места вече бяха заети от бойци от другите батареи. На сцената имаше маса, покрита с червена покривка, и столове за съдиите. Отдясно беше набързо сковано заграждение за подсъдимите, а отляво кадетра за обвинителите. Двама въоръжени конвойни въведоха подсъдмите. ”Стани! Съдът идва”. Започна военният съд. До казармата бегълците са били овчари, пасли овце, свикнали с тишина и уединение. Службата им е дошла в повече с непривичната тежест, физическа и морална. Ние изпитвахме същото и им съчувствахме. При бягството действали внимателно, не отишли в родното село, а при роднина, той се свързал с родителите, те пратили пари и дрехи (колхозниците нямаха паспорти). Роднината им взел фиктивни справки и им помогнал да се запишат на работа в сибирско горско стопанство под чужди имена. Как са ги намерили на съда не казаха, но оперативността и бързината, с която ги бяха намерили направиха на всички морално неустойчиви тягостно впечатление. Стана ясно, че да се бяга от Червената армия няма полза, ще те намерят. Осъдиха ги на 10 години, което е малко по-добре от разстрел. Връщахме се омърлушени и без песни. Зяма Натансон каза: ”У нас е доброволен затвор. Няма пазачи, нито бодлива тел, но не можеш да избягаш.”

Столовата се намираше в лявото крило на господарския дом. Там нямаше място, затова първи се хранеха старите, после новобранците и после младшите командири. За закуска даваха половин канче каша с месна подливка ?? или парче риба, триста грама хляб и три бучки захар. Захарта беше за цял ден, чай имаше сутрин, обед и вечер, от моркови или от пловоде, защото истински чай в страната почти нямаше.

За обед имаше канче с първо, половин канче каша, чаша чай и 400 гр. хляб. Толкова хляб можеше да изяде само Безбородов. Собакин ни проверяваше джобовете на изхода и намереният хляб го взимаше и ни караше да си зашиваме джобовете. Трябваше да се изхитряваме да си изнесем хляб и да го изядем после.

(и това беше същото – абе май всяка идиотщина в БНА идва от съветската армия!)

За вечеря имаше пак половин канче каша с подливка (кой го знае кво е това), чай и триста грама хляб. В къщи бях ден за ден, и половината от това не ми трябваше. Тук, както и всички останали, постоянно чувствах глад.

За хранене в столовата се даваше строго определно време. Наял се, ненаял се, звучеше команда ”Стани! Излез и се строй!”. Не успявахме да дъвчем добре. Научих се да ям бързо и да гълтам. Това помогна после на фронта, но в заплатих с язва на стомаха. (е и това не се е изменило поне до края на 80-тте и не щото няма места, ами ей така, за тормоз).

В столовата седяхме по отделения, по 8 човека на маса. Храната я носеше дежурния, носеше бака с 8 литра супа, полубака каша и хляб. Хлябът се режеше по ред. За правилното рязане се следеше много строго. Този, който режеше, след рязането се обръщаше с гръб, а втори боец взимаше парчето и питаше ”на кой?”, ”резачът” казваше фамилията и така се изключваше недобросъвестност. Всеки изяждаше по един литър първо, 40 гр. каша и хляб, но ставаше от масата гладен.

4.

Писмото до командира на дивизията с молба да ме преместят в танков полк преписвах няколко пъти, но така и не го пратих. Вече знаех, че да се пускат рапорти трябва по инстанциите, които, ако сметнат за нужно, ще го пратят по-горе. Невъзможо беше така писмото ми да стигне до комдива. Още от командира на взвода щях да получа здрава ”гонка”, което щеше да влоши и така лошото ми положение. .......

Преписвах писмото няколко пъти, стараейки се да махна всеки намек за тежестта на службата. Наблягах, че искам да стана танкист. След филма ”Три танкиста” аз наистина имах такова желание.

У Вася Белий се появи 21-ви цирей и го пратиха в санитарната част. Четири от моите се пукнаха и почнаха да текат. .... Безпокояха ме два, които станаха на язви, кожата се махна, откриха се мускули. Язвите кървяха и гнояха, боляха ме не само при езда, но и при ходене. Собакин ме заставяше да тичам около казармата, извънредните наряди стана 28.

Писмото го криех в тайник под хранилката на коня ми и всеки път го взимах, с надеждата, че ще успея да го пусна.

Един път на 10 дни се къпехме в гарнизонната баня. Мене, Зяма, Кузнец .... и Безбородов под командата на санитаря ни пратиха да топлим банята. През нощта рязахме дърва, влачихме вода, а сутринта запалихме печката. Сутринта пред банята дойдоха три танка....... дадох писмото на танкиста с молба да го пусне...

...........

Няма да забравя първото излизане с оръдие... избутаха 76-мм оръдие. Бях потресен да прочета надписа: ”Орудийный завод Его Императорского Величества”. Това беще оръдие от ПСВ, а го возеха по Червения площад да демонстрират мощта на Съветската армия! Че с какво бяха въоръжение полковете във вътрешността? С такива оръдия се готвехме да громим съветската армия.

.....

Два пъти в седмицата командирът на взвода имаше занятие. .... Лейтанантите бяха много по-грамотни от младшите командири, не се заяждаха, бяха снизходителни, владееха методите на обучение. Жалко, че ни обучаваха рядко.

....

От щаба дойде известие, че постъпката на Ставински е оценена като членовредителство и той е осъден на две години в крепостта. Това е въведение на маршал Тимошенко, заимствано от царската армия. Затворниците се използват за тежка физическа работа, а след това се занимават със строева, физическа и политическа подготовка. След наказанието отиват в пехотата, където трябва да отслужат 2 години. Командният състав в крепостта се отличава с жестокост ...... жалко за Ставински. По справедливост, там трябваше да пратят не него, а младшия командир, който го докара дотам.

На 31 декември ме назначиха часови на трисменен пост.

Смяната ми се падна най-гадната, от 12 до 03 часа през нощта. Бях във валенки и в огромна, не по мярка артилерийска гъбина. Преди в артилеряиат са взимали само виоски бойци, а сега – когото попадне. Полите на гъбината се влачеха, ръцете ми тънеха в ръкавите. Карабината държах на корема, притискайки я скръстени ръкави. Дигната яка криеше будьоновката ми, само носът ми стърчеше.

От студа дърветата трещяха .... небето беше мъгливо. От светлина и тъмнина ми се свиваха очите. Вражеския разузнавач можеше леко да стигне до мене. Аз се ослушвах, но какво да чуеш, когато ушите са закрити с будьоновката и с яката на гъбината. Все пак, звуците на радиото, включено в казармата, стигаха до мене. Танцова музика, песни. Москва срещаше новата година, и цялата страна заедно с нея. Представях си, как в ярки зали танцува и ликува родната страна. Можеше да се утеша с мисли, че аз, страж на родината, пазя покоя на моите съотечественици. Но при мене имаше други мисли. Грубата валенка триеше крака ми. За какво ми трябваше да пращам писмото?! Досега ..... имаше надежда, че службата ми ще се промени.

Има една издевателска притча, че давещият се се хваща за сламка. Когато няма на какво да се надяваш, ти се струва, че и сламката ще те спаси. Давещият се потъва не с отчаяние, а с надежда. Това писмо за мен беше такава сламка. Сега надеждата изчезна, остана само отчаяние, очакването на събдовния край. Комдивът ще заповяда да ме накажат, защото прескочих инстанциите. Не ми излизаше от ума мисълта за Ставински. 2 години в крепостта, а после още 2 служба. Да се побъркаш! Такова нещо няма да издържа.

Вървях около казармата. На втория етаж светеха стаите на старшината. Той с помполита и ветеринарния посрещапе Нова годиа. Пиеха водка, ядяха домашен колбас, купен в селото. Всичко това за нас беше забранено. Комбатът с политрука пируваха в топлите стаи с жените си. Всички посрещаха Нова година, новия живот, пиеха, ядяха, радваха се, танцуваха, а аз тука сам в мразовитата нощ влачих притисната към корема ми карабина, своята тъга и безизходност. За какво ми е така да живея? Ни ми се искаше така да живея и въобще не ми се искаше да живея. Ставински извади сабята, когато до отчаяние го доведе командира. Аз, навярно, също щях да я извадя, но нямаше да се хвърля на нея. Аз бих се хвърлил върху обидилят ме и бих го съсякъл. Мен от дете са ме учили да боравя с шашка. ... Добре боравех, сечах чучело. Собакин бих съсякъл. Страшна мисъл, покушение на командира, терористичен акт. Член 58 от Наказателния кодекс на РСФСР, политическо престъпление ....... Наказва се с висшето наказание, с прклятието на цял народ и със заточаване на близките. Само това ми липсваше, да заточат заради мене майка ми и сестрите ми.

...

Не ща да живея. Не искам да ме подвеждат под член 58, не искам да убивам Собакин и да отивам заради него на разстрел, на разпити и изтезания преди съда. После мъчителен насилствен край. По-хубаво аз сам. За какво да отлагам, имам карабина с патрони.

Вятъра гонеше мъглите. Избухваше с ярка светлина снега и после пак тъмно. Аз отидовх до стената ..... радиорепродукторът разнесе звънът на камбаните. Полунощ. В страната настъпи съдбовната 1941-ва година, а аз настъпих полата на гъбината, спънах се и паднах, удряйки болния си крак....хвърлих ръкавиците, заредих патрон в патронника. ”Старите” ми казаха как се прави. Сваля се ботуша, дулото се притиска под брадата, към гърлото и с големия пръст на крака се натиска спусъка.

Лежах в неудобна поза. Подигнах се малко/ Луната се появи между мъглата и освети тясна полоса между имението и гората. По полето, приближавайки се, вървяха вълци. Напред един голям, отзад глутицата. Големият беше на около 50 метра от мен. Аз интуитивно вдигнах карабинат аи стрелях. Чух виковете от караулката, тропот, скърцаето на снега под пботушите. Към мен тичаха началникът на караула, разводчът и смяната. ... Трябваше да се готвя за среща. ”Стой, кой идва! Стой ще стрелям! – извиках аз.

- Ще ти дам едно стреляне, ще ти дам едно стреляне!

- Стой! – викнах и щракнах затвора.

Спряха. Друг, по-спокоен глас, каза:

- Разводачът с караула.

- Разводачът към мен, останалите на място.

Разводачът дойде, взе ми карабината.

- Ти кво бе, полудя ли? Защо стреля?

- Там има вълци.

- Ще ти дам аз едни вълци! – кресна началникът на караула. – Сдай поста.

Свалих гъбината...... Под конвой ме отведоха в караулното и ме сложиха в ъгъла с часови. Това значеше, че съм арестуван.

Насторението ми беше потиснато. ... Да ме бяха издали вълците. Загинал на пост. На мама щяха да дадат пенсия. Колко хубаво би било.

Постепенно се успокоих. Не е така, не е вярно. Вълците не са идвали към мен. За какво съм им аз. Отивали са към миризмата на животните в стопанстото. Аз, бдителен часови, съм ги видял и с изстрела съм предотрватил нападение над животните. Не да ме наказват, да ми благодарят трябва. Само че кой ще ми повярва. И пак – защо не се застрелях? Защото, в крайна сметка, аз съм некадърник. Мислите ми се бъркаха. Налегна ме сън и заспах.

Съжуди ме гневния глас на комбата:

- Тоя още и спи! – и по-нататък стихотворното му псуване. – защо стреля на пост?

Обясних за вълците....

- Ставай – отиваме да проверим.

..........

Имаше вълчи следи, и кръв.

- Браво, бе, не излъга! – с доволен глас каза комбата. – През нощта вълк уцели.

Комбата се развесел. Ако нямаше вълчи следи, трябваше да докладва нагоре за ЧП – уплашен часови стрелял в тъмното. Сега всичко се обръщаше похвално – часовите на батареята бдително носят службата и точно стрелят.

Комбата намигна на политрука:

- В тъмното уцели. – и тихо на ухото – А ти на светло не можа.

..................................

Бях дневален по конюшна, когато дойде помполитът и заповяда: ”Тръгвай с мене!” Заведе ме в кабинета на комбата. Там бяха той и политрукът. Лицата на всички мрачни и зли. Политрукъ каза на помощника – ”Чакай зад вратата!”. После изкрещя към мене:

- Оплаквал си се!?

Аз изтръпнах. Разбрах, че става дума за писмото ми към комдива. Ей на, почва се.

Комбатът псуваше в стихове, а политрука каза:

- Как можа! Знаеш, как трябва да се обръщаш към висшето началство. Радваме се да се отървем от тебе, един смотаняк по-малко. Обаче внимавай, ако и там се правиш на глупак и те върнат тука, мисли му.

.......................

Под ругаещата декламация на комбата аз изчезнах, не помнейки се от бушуващото в мен ликуване. Ето го, спасението!

......

По пътя спряхме в една кръчма да обядваме. Събраните за половин година пари от войнишката ми заплата стигнаха за обяд в кръчма.

5

.................................

Назначиха ме за механик-водач. Старшината ми показа кревата, попита ме от какво куцам и нареди да му покажа раните. ”И с това нещо си яздил!?” Сутринта ме прати на лекар.

....Бойците се върнаха от занятие и ме наобиколиха. Почнаха да ме питат за конната артилерия. .... Разваляха си настроението и говореха: ”Ние мислехме, че тука е трудно, а в кавалерията гледай как е...Защо не ти лекуваха крака?!” Разказах им как лекуваха протриванията, стана смешно. Разказах за първото си дневалство, танкистите се смяха до сълзи.

.......

Храната на танкистите беше по-добра и се делеше на ”бронева” и обикновена. Първата беше за командирите и механик-водачите, втората за куполните стрелци и останалите бойци. Разликата не беше голяма, в повече беше късче масло, парче захар и ориз. ...... За глад дума не можеше да става, за пръв път се почувствах сит.

....

Отидох на лекар. Той погледна язвата на левия ми крак, подсвирна, преброи раните по тялото ми и отново се удиви. Заповяда да сваля пропитите с гной дрехи и да ги дан за пране. Дадоха ми халат и легло..... за няколко дни раната изсъхна. .... Разрешиха ми да ходя с обувки докато ми мине.

.................

В ескадрона, както навсякъде, имаше ”тропачи”, които доложиха на политрука за моя разговор с танкистите. Политрука каза: ”Добре, наште се жалват от тежестта на службата, нека знаят, че в другите части е по-трудно.”

.........................

Дадоха ми учебник по устройството на танка, обемиста и предвидена за новобранци книга. Изложението беше разбрано и просто. Всичко разбирах.

Материалната част на танка ... преподаваше зампотех (зам,командир по техническата част) старши лейтенант. Усърдната служба СМЕРШ значително беше оголила командния състав. След успешните действия на дивизията във войната с поляците и присъединяването към СССР на Западна Белорусия, генерала, командира на дивизията го извикали в Москва. Обратно не се върнал. Същото станало и с полковника, комаднир на танковия полк. Сега полкът се командваше от капитан, а запотехът беше старши лейтенант.

Техническия клас беше в голяма стая. На стената, на здрава дървена поставка имаше 12 цилиндров мотор и планина от детайли. По стените имаше плакато със схеми и разрези на цилиндри, карбуратори и др. важни агрегати. Имаше и тренажор – кресло на механик водач с лостове и педали.

....

Командирите и колегите ми ми помагаха много и ми обясняваха устройството и управлението. Удивляваше ги моето стръвно желание да се науча. ...... И тук, както и на батареята, новобранците им тежеше службата, имаше изнурителни ”марш на скокове”, пеша, без танковете. .... Понякога бягахме по 10 километра. Строева подготовка и т.н. и т.н. ............................................................

Аз с все сили се стараех да не нарушавам реда, да успявам на занятията, да не дразня командирите.......

Младшите командири не бяха така свирепи – може би, защото бяха много. ....

.........

Близо до нас имаше строителен батальон, строящ ДОТ (дълговременна огнева точка). Работеха вяло, за измиване на очите. Нямаше нужда от ДОТ-ове, съгласно доктрината на Сталин щяхме да воюваме на чужда територия. С граничарите нямахме дружба – те бяха към Наркомата на вътрешните работи, войски на НКВД, а ние към Наркомата на отбраната.

..........

В Белосток старите ни показаха дупка в кулата на едно укрепление, направена от наш танк. Там седяли полски разузнавачи, коригиращи артилерийския огън.

........................

Какво ставаше при граничарите не знаехме; като че ли освен нашата дивизия, стройбата и танковата бригада други войски нямаше. А от другата страна на границата забележимо се трупаха немски войски. Имаше виц, че Молотов пита Рибентроп: ”Защо слагате войски на границата?” ”На запад е неспокойно – караме ги тука да почиват? А вие защо държите войски по границата?” ”А че вашите да могат да почиват спокойно”.

Излезе указ на Върховния съвет на СССР ”За забрана на антифашитската пропаганда”. На политзанятията политрука на ескадрона разясни, че това е мъдър ход на др. Сталин, успокояващ немското правителство. Сталин дал на Хитлер да се разбере, че не изпитваме враждабни намерения към неговата партия. Важно е да спечелим време за превъоръжаване и преподготовка на червноармейците за война.

В 8-ми танков полк имаше бързоходни танкове БТ-5, с 37 мм оръдия и сдвоена картечница. В 20-тте и в началото на 30-тте години тези танкове трябваше да се ползват като страшна сила, с грохот заставяща противника да побегне. Танковете трябваше да догонват бягащия враг и да го мачкат с колела или вериги.

Войната в Испания, която беше полигон за създаденото след ПСВоръжие, показа, че танкът – това е движеща се огнева мощ, което се потвърди от боевете на езерото Хасан и на Халхин Гол. Появи се усъвършенствания танк БТ-7, с 45 мм оръдие, а после танкове, на които кръглата купола беше заменена с конична. Танковете БТ нямаха разгорно устройство или радиостанция. Радиостанция имаха само командирскте машини. Антената във вид на медна тръба беше около куполата и беше удобна за държане на седящият на танка десаснт.

”Бетушките” (танковете БТ) имаха колесен и верижен ход. При каране по шосейни пътища можеше да се свалят веригите и да се кара със скорост до 60 км/ч. Такава скорост имаше не всеки автомобил. Мощният 12 цилиндров мотор на танка работеще с най- чист бакински /от Баку?/ бензин, а за смазка трябваше масло от висока проба. Смазка на ходовата част се правеше ръчно на всеки Ѕ час, което усложняваше работата на екипажа и беше голям недостатък.

Движението на колела по пресечена, заблатена местност, по орни полета или черните междуселски пътища беше крайно затруднително, а замяната на колелата с вериги изискваше време. Траковете на веригите се съединяваха с кръгли метални стержени – ”палци”. При движение те се деформираха. Такъв палец може да се избие само с тежък чук. Замяната на веригите в такава обстановка беше практически невъзможна.

Освен танковите ескадрони в полка има и ескарон за управление. При него има 10 бронемашини БА-5 и 10 БА-3, на шасита от камиони ЗИС-5 и ЗИС-3.

Зимата всички бойни машини на полка стояха в огромно хале, построено, както твърдяха местните, по заповед на Наполеон за трупане на храни и багажи.

...................

службата на танковете ми се стори рай, но и танкистите си имат проблеми. .... грижата за машините, чистенето на пътя от снега, уборката на територията – всичко си иска време. Старите под ръководството на механиците правеха профулактични ремонти. Разглобяваха, чистеха и смазваха детайлите, а ние работехме с тях (подай,донеси, отнеси), измаряхме се и хронически не спяхме заради нощните наряди.

В часовете по Устави и на политзанятията трудно се бориш с дрямката. ..... когато някой задремеше, добър ”стар” слагаше юмрук под носа му. Когато клюмнеш, ударът на носа по юмръка бързо те разбуждаше, а старите беззвучно се тресяха от смях.

........

Старите се отнасяха към новобранците снизходително, обичаха да ни подкачат, но не ни обиждаха. .... при ремонт на машина казваха на младияпомощник: ”иди донеси клиренса” и младият отива да пита за клиренс. Раздава се общ смях, защото ”клиренс” е разстоянието между земята и дъното на танка. ..

/МАМКА МУ, ТАЗИ ШЕГА СЕ ПРАКТИКУВАШЕ И У НАС ПОНЕ ДО КРАЯ НА 80-ТТЕ, лично съм хго виждал/

Новобранците не оставаха длъжни. Образованите градски момчета не са суеветнми. Четяха и знаеха много страшни история от рода но гоголевския ”Вий” и обичаха да поуплашат селските ”стари”. По едно време на покрива се настани бухал, чиито крясъци много плашеха. ”Не е добре, ох, не е на добре”.... /КАТО СЕ ИМА ПРЕДВИД КАКВО Е СТАНАЛО НАКРАЯ, НАИСТИНЕ НЕ Е БИЛО НА ДОБРЕ  : ( /

Не суеверните наливаха масло в огъня с разни разкази за бухали. ..... Ошашавен от такива разкази ”стар” на пост стреля в крякащата птица. Уцели не нея, а ареста ...

.......

За каране на танк на всеки се отделяха по 10 минути, 3 пъти в седмицата. Първия път ни обучаваше командира на взвода. Той седеше зад лостовете, а ние сядахме на бронята и се държахме за антената. Машината беше стара, лейтенанта я водеше зле, подскачаше на неравностите, трябваше да се държим здраво, за да не изхвърчим.

......

Мой ред. .. ”Пали, леко натискай на газта..”

Включвам първа, отпускам педала. Скок. Машината гасне.

- Не бързай., Плавно натискай и отпускай педалите. ...

...

Пак гасне, Минутите ми летят неумолимо. Тръгнах от третия път. ”Ляв завой” командва инсрукторът. Моторът оглушително зарева. Корпусът търгна с огромата си стоманена маса. Всичко около мен се тресе и бумти, вътре в мен също. ..... Времето свърши, а аз съм в хазартна страст. Искам да карам още, и още, и още. Да се слея с машината, да я почувствам, да я подчиня. .....

Така у мен се появи интерес към военната служба, макар да продължих да броя дните.

............................................................

По заповед на маршал ”Тимошенко” се въвеоха ”наркомовски” дни. Два пъти седмично кухнята не ни готвеше храна. Даваха суха дажба..... червеноармейците си правеха огньове и си ... готвеха сами. Маршалът искаше бойците да се научат да си готвят сами, това ще помогне на война. Представял ли си е той как ще стане тази работа на фронта?! Какво ще стане, ако бойците, оставят позицията и почнат да палят огньове в храстите и да варят концентрати?

........

Наркомът упорите пестеше средствата за обучение. Нелепа беше икономията на боеприпаси. С бойни патрони за карабина стреляхме само веднъж. ...

Огневата подготовка на танкистите се провеждаше крайно рядко ....

.......

6

........

На втори май при нас дойдоха танкисти от съседната бригада ........ Тя имаше двукуполни танкове Т-28, безнадеждно остарели. Чакаха превъоръжаване. Новият танк беше пристигнал, но го държаха под брезент в парка. Пазеха го двама часови, тъй като беше засекретен. Показах ни го само отдалеч, редниците също не ги пускаха до него. Предполагам, че това беше ”34”-ка.

...

На 14 май дойде озадачаваща заповед – да се поставят бойните машини на консервация. От танковете изляха безнина и антифриза, сдадоха на склад боекомплекта и неприкосновения запас, свалахя картечниците, пълнеха оръдията с оръдейна смазка. За да се махне и да се приведе оръдието в готовност трябваха поне 4 часа. Докараха трупи. Правехме ги на трупчета и на тях слагаха машините, за да не доскосват веригите земята и да не ръждясват. Мажехме траковете с масло. Бойците недоумяваха. Защо е това?! Ако има бойна тревога, няма да можем да изкараме танковете от парка. Ужасяваща нелепост!

........................

На 18-ти юни ме върнаха от гарата със заповед да си поправя документите.

В щаба на полка дойдох на 21-ви, събота, следобед. Там вече нямаше никого, освен дежурният и часовите. По заповед от дивизията щабните ги пуснаха да почиват. Странна заповед, дотогава такива нямаше.

Дежурният ми заповяда да дойда в понеделник сутринта, и ме прати в ескадрона. Старшината ме наруга, нарече ме скатавка, увери ме, че вижда хитростите ми и съжалява, че не може да ме накаже, защото заминавам. Заповяда да подготвя учебната машина за стрелби.

На мое място още не бяха назначили механик-водач, появи се слаба надежда, че изведнъж ще ме оставят в ескадрона и аз радостно се захванах за работа. ........ Измих танка и го паркирах.

Струва ми се, че току-юо заспах, а ме будят: ”Ставай, в оръжие! Бойна тревога!”

Смененият мой куполен стрелец псува: ”Зараза, през почивните дни не дават да се наспиш. Побъркаха се от тревоги – всяка неделя тревога”.

Аз бързо се облякох и изскочих от казармата. Настръхнах от сутрешния хлад, помислих: ”дали да не си взема шинела”. На изток жълтееше полосата на започващия изгрев. На запад бушуваше буря, святкаха мълнии, озарявайки небето, гърнмеше непрекъснат гръм. ”Тревогата не е учебна” – стреснах се аз и забравяйки шинела, хукнах в парка. Изпревариха ме колата на комадира на полка и щабния автобус.

В парка дотичах до танка си, отворих люка и седнах зад лостовете. Машината бях подготвил добре, запали веднага. Танкът тръгна. На изхода ме спря командирът на полка. Попита знам ли пътя до щаба на дивизията и заповяда: ”Ще откараш във Волковиск един старши лейтенант. Алюр три кръста!” – което значеше максимална скорост.

Старши лейт.Лукянчик, командир на ескадрона за управление, се качи на танка и седна в комадирското кресло. Изтича куплния стрелец, седна до командира. Танкът бързо се спусна по наклонения път към укреплението. На кръстопътя командирът заповяда да спра, наведе се над ухото ми и попита: ””Пътят през гората знаеш ли го?”

... това съкращаваще пътя от 50 км. с 15 километра. Аз свърнах по слабо утъпкания път, минах една поляна и почнах да се изкачвам по склона. Над гората светеше изгревът, а долу беше тъмно. Карах на фарове.

Понесе се усилващо се бучене, заглушаващо танковия мотор. Чу се вой – падаха бомби. В небето повиснаха на парашути осветителни ракети. От височината се виждаше добре какво става в парка на нашия танков полк. Избухна безиновоз и ярко освети падащите от стойките танкове. Падайки, те събаряха съседните. Мятаха се обезкуражените танкисти, не знаещи какво да правят.

Над моята машина с рев се понесе самолет. По бронята зачатка. На огнени късове се понесоха от самолета към земята следите на трасиращите куршуми. Аз угасих фаровете. Самолетът пусна бомба, която се взриви в страни. По това време вече влязохме в гората, където беше съвсем тъмно. Пак пуснах фаровете. Пътят сновеше между дърветата. Танкът се блъскаше във неравностите, наложи се да намаля скоростта.

В очите ми стоеше кошмарната картина на разгрома на нашия полк. Кой негодник даде заповед за консервация?! Трагизмът на станалото ме зашемети, но още не беше дошъл до съзнанието ми. Мозъкът още не осъзнаваше случилото се и външно аз съхранявах спокойствие, бях зает с управлението на машината по тесния, крив и неравен горски път.

Спечелихме разстояние, но загубихме време. Когато танкът приближи до главния път, по него вървеше танкова колона. Юни беше топъл и сух. Грунтовият път беше покрит с прах. Танковете вървяха, покрити с гъста прах. Аз угасих мотора, но тутакси чух ругатните на командира. Забелязвайки празно място в колоната, бързо излязох на пътя и се оказах веднага в облакл прах. Големият люк беше отворен. Затварйки го, трябваше да гледам в тясния процеп, защитен от дебела прозрачна пластина. Това силно влощи и без това лошата видимост. Аз се задавях от праха, от който имам алергия.

Деетина минути карахме в колоната, неоумявайки какви са тези танкове и отде се взеха?

По черния път излязохме от гората в полето. По-нататък пътят водеше надолу. Вятърът издуха прахта. И тук аз видях движещиясе пред мен танк, на чиято броня имаше черен кръст с бели линии. Аз още нищо не бях успял да съобразя, когато от куполата на моя танк се раздадоха три оръдейни изстрела. Веригите на машината пред мен се разкъсаха, тя разко зави и застана напряко на пътя. Аз с двете ръце дръпнах десния фрикцион. Танкът успя да завие, чукайки с веригите по колелата на ударената машина, излетя в канавката, заби нос и заглъхна. Отворих люка. Танкът силно се разтресе от влетелият в него вражески снаряд. На гърба ми тежко се стовари командирът и излетя от люка. Втори тласък ми помогна да изскоча след него. Нашият танк вече гореше. Пламтеше и ударената от старши лейтенанта вражеска машина. Куплния стрелец така и не успя да излезе.

Командирът се втурна с всички сили между дърветата. Аз го последвах. Зачаткаха картечници. Куршумите удряха стволовете на дърветата, огнените трасета минаваха ту в ляво, ту надясно от мен, подгонваха ме, заставяха ме да бягам все по-бързо.

Пресякохме по диагонал гората и се оказахме в гъсто обрасли храсталаци. Залегнахме да си поемем дъх и да се огледаме. През храстите видяхме камиони с вражеска пехота. На положените от борд до борд дъски седяха в редици, опряни на винтовките, немски стрелци със сиво-зелени унифрми и в железни каски. Автобобилите стояха отстрани, пропускайки движещите се по главния път танкове.

На противоположния край на полето се показа нашата конница. Кавалеристите се разсипаха в ”лава”, извадиха и вдигнаха над главите си шашките. Остриета засвяткаха в червените лъчи на изгряващото слънце. Те се оказаха обагрени в кръв. Напред се носеше командирът на дивизията, след него – знаменосецът с треперещо във въздуха знаме.

Немците наскачаха от камионите на земята, залегнаха в овразите, установиха картечниците и откриха ураганен огън. Варжеските танкове също забелязаха нашите конници, завиха от главния път и, стреляйски с шрапнели от оръдията, удариха във фланг. След 10 минути всичко свърши. Във високата ръж се мятаха ранени коне и диво виеха. Викаха ранените червеноармейци. Няколко късметлии конници успяха да препуснат до гората, покрай немските автомобили.

Немските танкове се върнаха на главния път, строиха се в колона и тръгнаха на изток, а след тях тръгна и мотопехотата.

Редактирано от КГ125
Link to comment
Share on other sites

  • 3 месеца по късно...
  • Глобален Модератор

Григорий Ефимович Захимовский

Г.К. - Григорий Ефимович, вие сте един от малкото оцелели защитници на Севастопол. Сега почти никой не е останал от тези, който може да ни разкаже за трагедията и героизма на защитниците на града. Разбирам, че припомнянето на севастополските боеве е много трудно и болезнено.. и въпреки това, разкажете ни каквото сметнете за нужно.

Г. З.- Да опитаме. ...

Г.К. Как попаднехте на фронта? Как започна войната за вас?

Г. З. – Роден съм през 1920 г, в Одеса. След гимназията – десетлетка, постъпих в медицинския институт, но знаменитата Ворошиловска заповед прекъсна обучението ми. През 1939 г. ме взеха във флота и ме пратиха в учебен отряд в курсове за радисти. Във флота визмаха с образование не по-малко от осми клас, високи и здрави момчета и само комсомолци. В «учебката» учих половин година и бях изпратен да служа на ескадрийния миноносец «Бойкий». Това беше нов есминец, както тогава казваха, „седми проект”, кораб – красавец. А и командирът ни, гордост на флота, Георгий Годлевский беше лика прилика на кораба си.

На 20-ти юни 1941 г. се върнахме вечерта от флотски учения и застанахме на котва в Южния залив. Почти целия екипаж, в събота, излезе отпуска на брега, а мен лейтенант Духовнер, командир на свръзките, ме помоли да помогна с ремонта на радиостанцията. Вечерта екипажа се върна на кораба, беше обявена обща бойна тревога. В три часа през нощта Севастопол беше бомбардиран. Така започна за мен войната.

Г.К. – Вие доброволно сте слезли от брега в морската пехота. Как се правеше подбора на тези части, имаш ли някакви критерии.

Г. З. – В края на юли румънците пробиха Южния фронт и приближиха Одеса. На корабите обяихва набор на доброволци за морската пехода в помощ на Одеса. От всяка бойна част взимаха не повече от трима души. Само на артилеристите разрешиха да пратят десет моряка. На кораба служеха около 30 одесисти и всички поискаха да ги изпратят да защитават родния град. Командирът ни Годлевски погледна в списъка със желаещите и каза – „Ами аз с кого ще воювам?” – и от нас, както той се изрази -«биндюжников»- пусна само половината. Екипажът и до войната беше комплектован само на 2/3.

Облякоха ни в нова форма, направиха прощален митинг, прегърнахме се с другарите си и слязохме на брега. Нашите места на кораба заеха запасняци. Всички записани ни качиха на транспорти и след два дни бяхме в Одеса. А моят кораб беше един от малкото надводни съдове на Черноморския флод, оцелели през войната. Два пъти, докато воювах в Севастопол виждах как родният ми есминец стои на кея, но не можах да видя момчетата.

Събраха ни в Севастопол 4000 матроси – доброволци. Събраните от където може винтовки – „трилинейки” например стигаха само за около 50% от матросите.

Обещаха да дадат оръжие при пристигането на фронта, но видимо забравиха. Много получаваха пушките от ръцете на ранените или взимаха от убитите. Така беше.... Исках да ида до родителите си да ги видя, но не ме пуснаха.... Пристигнахме под Иличовск. Названието ни беше гордо – „Първи полк на морската пехота. Наши оръдия и картечници нямахме. Помня, че ни пратиха картечари от 25-а Чапаевска дивизия. От начало им се смеехме, абе пехота, «лапотники».

Почнахме да воюваме. И до днеска помня първата атака. Вървяхме в гъсти редици, рамо до рамо, съвсем изправени. Моряк във втората редица свири на хармоника. Нагледали се бяхме до войната на филма „Ние от Кронщадт”. Румънската артилерия ни стреля, а ние вървим като на парад. После се включиха и стрелците и картечарите ми. До мен падат убитите ми другари.

Един ден преди това имаше дъжд, наоколо кал. Трябваше да залягаме, а ми беше жал да си цапам новата униформа. Ето за какво мислех в тези минути. .... Смъртта тогава ти се струва нереална.

Една седмица след началото на боевете командването на полка беше поето от легендарния моряк от Гражданската война, бившия революционен моряк, полковник Яков Осипов. Ходеше в черна кубанка и с маузер, като че ли отвън беше още 1919 г. Това беше човек с огромен авторитет и сила да убеждава. Той можеше така да каже на моряците нужните думи преди бой, че след напътствието му не беше страшен ни демона, ни дявола. Комисарите и агитаторите трябваше от него да взимат пример, как да въодушевят матроските маси, макар Осипов да не беше изтъкнат оратор. Ще излезе пред нас и само ще каже: „Братчета! Родината чака от вас подвиг!”, а ние вече сме готови за родния командир да прегризем на всички гърлата. Уважавахме го и го обичахме....

Вювахме с румънци. Немци под Одеса почти нямаше! В крайна сметка, на нашия сектор имаше само един бой с немците, и те веднага ни научиха как се воюва. А румънците не са най-смелите войни. „Мамалигари”, както казвахме ние. Макар, че умееха да стрелят точно, това трябва да им се признае.

Патроните ни бяха малко, гранати се даваха по 2 броя на отделение, с указание да се пазят и да се ползват само ако дойдат противникови танкове. Всеки ден, със собствената си кръв се учехме да воюваме на сушата. Никой не дойде да ни обясни, как се прави, как да се окопаваме и т.н.... Стоялхме около рибното стопанство «Сечавка». Три нощи подред вървяхме в щикови атаки.

Представете си – през нощта, без стрелба се промъквахме при румънските позиции и „на нож”, с вечното «палундра”. Оттука ни дойде и названието – „Черната смърт”. Отивахме и се нахъсвахме със смелостта и с пренебрежението си към смъртта. И това беше не фукане и проява на някаква незрялост. Отивахме да мрем за родината си съзнателно. Всеки беше слязъл на брега доброволно, прекрасно разбирайки, какво го чака напред. .... „На нож” отивахме не само заради прекъсването на снабдяването с боеприпаси, просто тогава не можехме да воюваме по друг начин. През 1942 немците вече нас рядко ни пускаха на разстояние за щиков удар. Тогава у нас се появи една фраза – «Аз гледах немеца в очите ». Това значеше, че съм участвал в щикова атака. Когато двете страни се приближаваха в боя, става от самосебе си така, че всеки си избираше цел и имаше някакви секунди, преди да се сблъскаме – всеки спираше и се гледахме с ненавист – ние към немците, немците към нас. Стояхме един срещу друг – който отклони поглед, смятай го загинал. Има тук още един момент – не всеки е способен, дори насреще му да е враг, да заколи другия с щик. ....

Имаше под Одеса един боец, бивш пристанищен хамалин Яков Бехелфер, здраво младо момче с юмруци като чукове, живеше с мен на една улица, но беше малко по-голям. Той в един ръкопашен бой закла с щик и уби с приклад и с ръце двадесет и двама румънски войника. Убиваше с един юмручен удар. И подобни епизоди в отбраната на града имаше нерядко. А с немците тоя номер не минаваше леко, те понякога достойно удържаха на щиковете.

Ей така вървяхме напред, черни мишени на голо поле. Докараха ни армейски дрехи, но всичко отказахме да ги облечем. Сметнахме този жест на интендантите едва ли не посегателство над честта на флота.... А в Севастопол много се преоблякоха в защитна форма, само моряшката фланелка се вижда, и в атака слагахме моряшките барети. Там войната беше друга.... Добре помня само една танкова атака. Матросът от нашия батальона Хмелевский взриви с бутилки запалителна смес два танка..

В края на август се контузих и ме закараха в града в болницата, две седмици лежах и обратно на предната, пред Березовка. И пак -–«Полундра!»... В края на септември събраха бившите корабни свързочници и ги пратиха в в ПВО на града. Жестокост към пленниците липсваше и от двете противоборстващи страни. Помня, че на участъка на полка ни, по договореност! с румънците бяха спрени бойните действия, за да се приберат убитите и ранените. Дойде румънски офицер с бял флаг, пет минути стоя в щаба и това е. Щикът в земята цял ден. И никакви особисти с разстрелни команди при нас не пращаха. Въобще, не вярвахме, че ще предадат Одеса, когато получихме заповед да оставим позициите и да се товарим на кораби, много недоумяваха – защо предаваме Одеса?. Можеше още да го държим града. .... Немците от самолети засипваха града с листовки – един вид, дошли сме да мъстим на сталинските комисаи и евреите. Много въобще не се евакуираха, мислеха, че ще им се размине.

Вървяхме към пристанището, аз изтичах у нас в двора. Родителите ми по това време вече се бяха евакуирали. При нас живееше стар евреин, шивач, много добър човек. Минах да се сбогувам, а той плаче.... След войната разбрах, че на следващия ден след падането на града пияните му съседи! в нашя двор го обесили на дървото!... При нас в зенитната рота дезертираха трима души, местни. Преди качването на корабите всички ни строиха и казаха, че тези три дезертьора задочно се осъждат на смърт. През 1947 г. вървя на патерците в Одеса, срещам се с един от тях. „Петя, как така ходиш по града открито, нали те осъдиха задочно на разстрел”. А той казва – „Не се притеснявай, аз в 1944 в наказателна рота си изкупих вината”. Ей такива имахме червенофлотци понякога.

На 15-ти октовмри ни качиха на парахода «Армения» и пристигнахме в Крим.

Г.К. Как за Вас започна отбраната на Севастопол? Какво ставаше на фронта по време на първия щурм на града?

Г. З. Ако започна да разказвам истината за събитията от есента на 1941 г. в Крим, ще се намерят хора, които ще кажат, че аз очерням героите и поливам светлата им памет с кал.... Или нека всичко си остане на нивото на мемоарната «историческа истина»? Аз наистина не бих искал много да разказвам.

В края на октомври от нас формираха батальон морска пехота, качиха ни на влака, докараха ни до Симферопол. Дадоха боеприпаси и ни погнаха по направление на Джанкой. Всички „татарски” дивизии, които отбраняваха провлака, побягнаха в паника. Нищо не можехме да направим с напите витовчици, с тридесет патрона на калпак. С една вяра в победата немците няма да ги спреш.... Имаш див случай – гледаме, идва по степта наш танк. Идва на 50 м. от нас и почва просто да ни разстрелва!!! В него имало немци. Взели танка като трофей и веднага го пуснали в работа. Около сто наши останаха там завинаги... В голата степ ни бомбардираха безжалостно. Пехотата по фланговете даже не се опитваше да се хване за обранителните боеве и да даде бой. Къде беше артилерията в тия дни, един Господ знае. Почнахме да отстъпваме и ние. Вървяхме по линията Карасу-базар, Симеиз, Ялта. Постоянно контраатакувахме немците, но ползата беше малка. Нашата армия беше просто разбита от немската авиация. Приморската армия след тежки бомбардировки се раздели, част от войските отиде към Феодосия, а част отстъпи в Севастопол. Тогава загубих от поглед приятеля си Фима Мителман, който отстъпи по посока на Керч. След войната го срещнах. Това, което му се наложило да изпита при Керченския деснат е трудно за преразказване. Този десант е бил толкова кървав и трагичен .... Срещнах в Ялта, при отстъплението, момчета от нашия „осиповски полк”. Немците завладели санитарния ни батальон, където служила като военен лекар жената на Осипов. Той събрал 70 човека и тръгнал да освобождава медицит от немците. Цялата тази група пропадна, изчезна и никой не се върна. Интересно, какво пишат в мемоарите за съдбата на Осипов?

Стигнахме до Масандра. Бягащата пехота изпотрепа охраната на винените складове, съставена от червеноармейци и започна вакханалия. Всички пияни, хора се удавиха във вино, стреляха един в друг. Идват камиони към фронта с гориво и снаряди. Шофьорите виждат, че грабят складоветое и също – напред! Изхвърлят от каросериете сандъци със снаряди и бурета с бензин и вместо тях товарят бурета с вино! Каква ти вече отбрана... Всичко това ставаше пред очите ми. Гледам, на някои наши матроси също им светят очите (букв. „горят им тръбите”). Аз бях комсомолски организатор на ротата. Излязохме с политическия офицер дръпнахме му една реч за съзнателността и войнския дълг. Подейства.

На подстъпите към града вече застанахме в мъртва хватка. Помня как от линкорите сваляха почти напълно екипажите и ги хвърляха при нас в окопите за подръжка. Тогава пристигна бригада от морската пехота от Новороссийск. Нас, в началото на ноевмри ни качиха на камиони и тръгнахме да затваряме пробив в отбраната.

А пък „знаменития подвиг” на групата на политрука Филченков не помня! Ще ме извините, но аз бях под Дуванка на 7-ми ноември и нашата рота стоеше точно зад 18-ти батальон на морската пехота под командването на Черноусов. Нямаше там немски танкове!!! Танковете бяха срещу сборния батальон курсанти от училището на бреговата охрана „Ленински комсомол”. Батальонът заемаше позиция около Бахчисарай. Намерете в Русия двама бивши курсанти - Ройтбърг и Израелевич. Още са живи. Питайте ги как 1200 моряци от този батальон с учебни винтовки геройски с гърдите си закриха Севастопол и почти всички сложиха там главите си. И въбще, ако имаше там случай, 5 човека да са унищожили 10 танка, в същия ден цял Севастопол щеше да говори за тях като за герои. ... У нас там вестникари и политотделовци имаше повече от достатъчно.

През първото настъпление към града аз навярно не съм убил нито един немец. Стрелях в тях, виждах попадение, но немога да кажа дали съм ранил или убил враг. Ние бяхма на втора линия на отбраната. В средата на ноември взеха от личния състав бившите комендори*, свързочници и зенитчици и ги пратиха в Севастопол за формиране на бреговата и зенитната отбрана на СОР (Севатсополски отбранителен район). Имаше заповед на командващия флота за използването на специалистите само съгласно воинската им специалност. Аз попаднах във взвода за свръзка на зенитно прожекторна рота.

*ако не е печатна грешка е някаква флотска длъжност.

Г.К. За участие в боевете по време на декемврийския щурм на Севастопол Вие сте били удостоен с медал "За храброст". Медал от 41-ва скъпо струва, тогава награди на обикновените войници и матроси са давани крайно рядко. За какво получихте медал?

Г.З. В края на декември немците завзеха Мекенезиевите планини и приближиха плътно до зенитната батарея номер 365 под командването на Воробьов. Немците наричаха тази батарея "Фортът на Сталин". Създаде се застрашително положение и за спасението на батареята беше създаден сборен отряд от моряци - доброволци, в който попаднах и аз. Два дни се бихме с немската пехота на подстъпите на батареята. Ръкопашен бой в загражденията от бодлива тел. Там с щик ми раздраха рамото, но не отидох в санитарния батальон. Там беше горещо, болшинството от отряда загина. Който остана жив от нас, вечерта на 31 декември се върна по частите си. Медала ми го дадоха за осем лично убити от мен немци, в т.ч. офицер, чиито пистолет Парабелум взех за трофей. През април 1942 г. ме извикаха в щаба на сектора и комисарят Акселрод лично ми връчи наградата.

От януари 42-ра до края на май фронтът стоеше пред града. Немците повече не предприемаха опити за мащабно настъпление. На предната линия боевете продължаваха, но ние, зенитчиците и "бреговиците", понасяхме постоянни загуби само от атаките на авиацията. В пехотата повече не ни взимаха. Да кажем така, активното ми участие в отбраната на Севастопол завърши, повече аз с винтовката на предната линия не воювах.

Г.К. Колко ефективна беше дейността на "прожектористите"? Какъв беше съставът на вашата рота?

Г.З. - Аз се намирах на наблюдателния пункт, като свързочник телефонист, на три километра от разположението на прожекторите и примерно на километър от предната линия. На всеки 30 мин. трябваше да докладваме - "Сектор еди кой си, самолети не виждам." Ако откривахме прижближаване на немска авиация, незабавно докладвахме на командния пункт, протжекторите започнаха своята работа, ловяха немските самолети с лъчите си и заслепяваха пилотите. Зенитчиците винаги ни бяха благодарни. Всички 9 прожектора на ротата се разполагаха в каросериите на камиони. Първата работа на немците беше да се опитват да подавят прожекторите ни, а после и зенитчиците. Работа имахме достатъчно, нощните полети бяха редовна част от нашият севастополски живот. Пък и дневните бомбардировки ни стигаха с лихвата. Загуби понасяхме по всяко време, и те все бяха големи. Работата ни беше нужна. Ще дам пример. В последния ден на отиващата си 41-ва година, когато се върнахме от боя на "воробьовската" батарея, другарите ни ни направиха подарък. С два прожектора заслепиха пилота на немски бомбардировач и той се вряза в земята! Зенитчиците не успяха даже да открият огън по тоя немец. В ротата бяхме около 100 души, половината от личния състав - бивши моряци от ЧФ, навремето отписани от флота. Останалите се набираха от стрелковите подразделения или от запаса. 70% от личния състав на ротата бяха одесити. Изобщо в отбраната на Севастопол участваха хиляди одесити. Та нали Приморската армия се формираше и попълваше основно от жители на Одеса. Ротата се разполагаше в Северния залив. Командир на ротата ни беше ст.лейтенант Николай Михайлович Симановски, бивш електротехник от театъра "Ахундов" от Баку.

Безпартийни в ротата нямаше, всички бяха комунисти и комсомолци. Аз встъпих в партията през март 1942 г. Всички войници бяха патриоти на своята Родина. Когато немците тръгнаха на трето настъпление към Севастопол, в ротата беше проведено партийно-комсомолско събрание, което единогласно постанови: "Ще умрем в боя, но града на врага няма да дадем!" Такъв беше нашето искрено настроение и боен порив.

Г.К. Как ви хранеха в обсадения град. Как беше устроен бита на моряците?

Г.З. Хранеха ни относително сносно, по флотските норми. Винаги имаше черни сухари, даже когато в града имаше прекъсвания в снабдяването. Понякога ни падаха местни консерви. Но ако трябва да съм честен, чувството на глад беше наш постоянен спътник. Половината рота ходеше в бушлати и морска форма, другата във войнишко обмундирование. Зимата на 41-ва беше много студена, ние силно мръзнехме. А битът беше примитивен, все пак война беше....

Г.К. Третото немско настъпление, трагичното за защитниците на града. Как започна то за Вас? Как оживяхте в Севастополския ад?

Г.З. След падането на Керченския полуостров всички знаехме, че скоро немците, с всичката си сила ще се стоварят на Севастопол. От първи юни, немците бомбардираха без прекъсване и денонощно ни обстрелваха с тежки оръдия, а от около 1-ви юни ни вече практически не виждахме нашите "сталински соколи" във въздуха. Небето беше черно от немски самолети. "Секто 18 - виждам 100 немски самолета, сектор 22 - виждам 70 немски бомбардировача". Те направо ни сравняваха със земята. От тези бомбардировки хората полудяваха в буквалния смисъл. Ставше напечено. Целият град гореше в пожари, хоризонтът потъна в дим. Тези няколко бойци, които бяха ранени в първите няколко дни, "изтеглиха щастливият билет", успяха да ги евакуират. Един от тях срещнах след войната. От въздуха се сипеха листовки, кой знае защо отпечатани на големи червени листове, с призиви - "избийте евреите - политрукове и се предавайте в плен". По цялата линия на фронта немците слагаха високоговорители и от сутрин до вечер четяха имената на бойците, попаднали в плен, с указание за воинските части на тези закъсали хора. А после се изказваха пленени и склонни към измяна. Канеха в плен - един вид, "има водка и сельодка, колхози няма, животът е песен", минавайте към немците, момчета, иначе всичките в морето като слепи котета ще ви удавят. ... В Симферопол беше устроен публичен дом за немците. Там момичетата работеха доброволно! Та немците караха на първата линия проститутки, които с проникновени гласове говореха по високоговорителя - "Ванечка, ела при мене, искам те жив." И хармоника свири. На много такава пропаганда действаше оглупяващо. Някъде до 15 юни отбраната ни се държеше. А после.... Артилерията замълча, снарядите свършиха. А немските оръдия бият ли, бият. Танкове нямаме, а немците вече имаха достатъчно много танкове.... Видях разриви от немскте снаряди приблизително 15 м. дълбоки... Много бяха демрализирани и духовно сломени. Как да намеря думи да разкажа какво ставаше там! Когато настъпваха редките минути на затишие, не можехме да повярваме, че не ни бомбардират и не ни стрелят! А после пак бомби, бомби, бомби! Струваше ни се, че тъпанчетата ни аха-аха и ще се спукат. Главата ми се пръскаше от немскте бомби ... ... Когато на 17 юни немците завзеха 30-та батарея и излязоха на Инкерман и на Сапун-гора през третия сектор на отбраната, стана ясно, че това е края. Нас свободно ни обстрелваха от миномети, и даже ни целеха с картечен огън. Всички наши зенитни оръдия по това време бяха унищожени. Вечерта на 19 юни получихме заповед да напуснем Северната страна и да отидем в Южния залив, където се формираше сборна пехотна бригада от тиловите части на флота. Там имаше укрепления още от Кримската война. Един командир от нашите се напи и отказа да дойде с останалите. Страхуваше се да излезе от блиндажа. Симановски само го заплю. .... Настаниха ротата ни в зданието на бившите флотски работилници, започна минометен обстрел и ме раниха с осем осколки от мина. Момчетата ме изнесоха на плащпалатката, Попаднах в болницата на Камишинския залив, която се намираше в бившите хангари на хидросамолетите на Черноморския флот. А моят другар Исаак Литинецкий попадна в Инкерман. След войната, работех с него в една болница и ето какво ми разказа той за болничните си патила. Пратили го в 47 медсанбат, в Инкерманските винарни на "Шампанвинстрой". Каквото видял там, можело да се сравни само с преизподнята. Без преувеличение - ад. Хиляди осакатени войници в полумрака. Шум страшен, хората умират в дива агония, смрад, викове, стонове, проклятия. ... На едно легло лежат по трима. Зловонието неописуемо. И никаква надежда. Няма вода, давали им на ден по бутлика шампанско от инкерманските винени складове и по два сухара и кутия рибни консерви на трима ранени. ... Той бил сред последните ранени, които успели да натоварят на лидера (??? кво е това не знам, кораб някакъв) "Ташкент". Тежкоранените обикновено ги товарели в трюма, а леките - на палубата. Някой попитал екипажа - кой е разпоредил този ред. Отговорът бил прост - ако потопят кораба, тежко ранените все едно няма да изплуват, а леко ранения, и за дъска да се хване, може да се държи във водата, докато дойде помощ. Ей такива неща..... Раздробено ми беше бедрото и таза, полудявах от болка, а обезболяващите в болницата свършиха. Няколко пъти ме гледа главният хирург на Примирската армия Валентин Соломонович Кофман, който идваше на консултации от Инкермам. Каза, че ако ме оперират в медсанбата, няма да оживея. На 26 юни при обхода лекарят ми заповяда да се приготвя за евакуация.

На територията на бившите хангари лежаха на носилки хиляди ранени. Дойде лидерът "Ташкент", швартова до кея, попълнението, което пристигна с него слезе на брега и скоро се започна товаренето на ранените. Но заедно с това немците почнаха да бомбардират залива. След около 1/2 час "Ташкент" отряза въжетата и замина в морето. Ние лежахме в каросерията на камиона и псувахме, а някои проклинаха целия бял свят, страдайки от безпомощността си и от тъжната си съдба.... Шофьорът или го убиха през бомбардировката, или избяга. А от нас никой даже да пълзи не може! Отново почнаха да бомбардират, един от нас го засегнаха с картечен откос. Той си беше в безсъзнание и преди това, та смъртта му, може да се каже, беше лека. Викаме за помощ, дотичаха двама моряци, питат: "Кой, братлета, ви изостави тука?". Един седна на шофьорскто място, камионът дълго не палеше... закара ни обратно в болницата, спаси ни от сигурна смърт. Място вътре нямаше никакво вече. Сложиха ни отвън, заедно с хиляди такива нещастни като нас... Вече никой не идваше при нас, нямаше даже кой да ни превърже. Два пъти имаше силна бомбардировка, бомбите падаха сред хората, носилките излитаха във въздуха заедно с хората в тях.... А после артилерийски обстрел. ..... В никакъв кошмар няма да видиш такова нещо! Който от ранените можеше да ходи, се завлече по посока на морето. А ние.... на 29 юни видях, как из носилките се разхожда Кофман и дава указания кой от ранените да се прати за евакуация. Приближи до мене и нареди веднага да ме изпратят. Които бяха живи, веднага се оживиха. Нима нашите кораби са се промъкнали в Севастопол? Дойдоха камиони, около 20 броя. Но ни закараха не в пристанището, а на летището в Херсонес, в южната част на отбраната. Летището на Куликовското поле вече "ми заповяда дълго да живея". Докато пътувахме, пак ни бомбардираха. И пак лежах на носилката и гледах небето, пълно с немски пикировачи и чаках бомбата да ме разкъса на парчета. Стигнахме до летището в Херсонес и сърцето ми се скъса от страшна тъга и отчаяние. На летната полоса лежеше несметно количество ранени! Лежаха тука няколко дни, без вода и без храна, без каквато и да било медицинска помощ.... Край... Амба (ТОВА НЕ ЗНАМ КАКВО Е ЖАРГОН НЯКАКЪВ). Летната полоса денем се обстрелваше методично от немската артилерия. Ще преместят труповете встрани, ще засипят разривите със земя. Ей така си лежахме и чакахме смъртта си. От раните ми пълзят бели червеи..... Стискам малка торба с документите, с медала и трофейния "Парабелум". Знаех, че ако немците стигнат Херсонес, ще се наложи да се застрелям, - евреин в плен няма да оживе.... А сили да живея вече нямах никакви. Настъпи апатия, както когато се отнасяш към живота си с пълно безразличие. Санитарите пияни обикалят по полето, наоколо, на Херсонските височини (???складка май това е) също всичко живо пие, очакват неминуемата трагична развръзка. Политическият офицер - летец, ходеше между редовете и викаше силно - "Момчета, дръжте се! Родината няма да ви остави!"... Някои вярваха в това до последната минута. До мене другарят ми почина, та го покрих с бушлата... Дадох на братлето въжета за последния пристан... (вероятно някакъв морски идиом) . Не искам повече да разказвам за тези тъжни дни...... Нека прекъснем за малко.

Г.К. Как успяхте да напуснете обсадения град?

Г.З. Ранените ги извозваха две ескадрили транспортни "Дъгласи" от полка на ГВФ. Идваха нощем. Самолетът можеше да вземе 25 човека. Летците вървяха по полето, а редом с тях вървяха младички войници - арменци, от батальона на БАО. Летецът показваше с палец кой да бъде натовраен. Колко хиляди очи гледаха с надежда и болка на летците... Това не можете да го разберете. ... Минаха покрай мене, по едно време пилота се обърна и казва - "Ей това моряче с моряшката фанелка, взимайте го. Аха, точно той." Нима мене?! Когато ме носеха към самолета, младите войници - носачи, плачеха, вече разбираха, че за тях няма шансове да се измъкнат от този ад. Натовариха в самолета 26 лежещи ранени и още 10 човека, които можеха да ходят. Самолетът не можеше да набере височина, изхвърляха от него носилки и сандъци, мешки, всичко, което можеха. Излетяхме. Взехме курс към Новоросийск, приближаваме го, а над града - бой на зенитките с немски юнкерси. Провървя ни, не ни уцелиха. Аз лежах около мястото на бордовия стрелец, той ме почерпи с шоколад от разкладката на летците. За пръв път от 5 дена ядох нещо. За спомен и за благодарност му подарих пистолета. Приземихме се на гара Кореноская. Казаците посрещаха севастополци с хляб и сол. Изнесоха ни от самолета, аз лежах на земята и плачех без звук. Напрежението от тия страшни, жестоки, последни мои севастополски дни беше непосилно. След преживения кошмар..... Селяните от станицата ни разхвърляха по къщите. Миеха ни - мръсни, брадясали, изтормозени от глад и рани. А след няколко месеца тези същите и немците приемаха с хляб и сол. А разбери я тая работа!!!

Закараха ни след това през Пятигорск в Махачкала, а оттам по море в Баку. Настаниха ни в Централната морска болница. Там лежах повече от една година. А тези, които извози лидерът Ташкент в последните си курсове, пратиха в евакуационната болница в Тбилиси и в армейската болница в Сочи. Първите три седмици бях в безсъзнание, постояно ми слагаха морфин. Оперира ме проф.Франкенберг. Изкараха от мене осколките. Една, с тегло 73 грама, след войната взеха в Музея за отбрана на Севастопол, заедно с комсомолския ми билет.

Оперираха ме пет пъти. Костите ми зарастваха неправилно. Отеомиелит, .... (другата болест не я знам)... В края на 1943 г. излязох на патерици от болницата и се добрах до Казахстан, където родителите ми бяха евакуирани. Виждате ли фотографията? Виждате ли снимката. Един матрос си даде униформата, докато се снимахме. На родителите пратих картичка, ето на всичко е наред. А като си дойдох на патерици, до дома, където живееха родителите ми, докуцуках, майка ми, като ме видя, дълго плака. ... През есента на 1944 г. се върнах в Одеса, въстанових се в медицинския институт. След войната изкарах още три операции и едва през 1953 г. можех да се движа без патерици или бастун. А нашият знаменит хирург Кофман беше разстрелян от немците като евреин. Той можеше да отлети от града, имал талон за един от последните самолети от Севастопол, но го дал на медицинската сестра Кононова, която била с малко дете. Тя се спасила, а военния лекар първи ранг професор Кофман доброволно останал с ранените, разделяйки трагичната им съдба.

Г.К. Още някой оживя ли от вашата рота?

Г.З. Оживяха четирима одесисти, освен мен. Но един беше ранен още до началото на третия щурм на Севастопол,ръката му беше откъсната и беше евакуиран. Другият, ранен в крака, беше изведен в средата на юни. Това бяха Моня Щернберг и Борис Шпинер. При 365 батарея беше ранен нашия матрос Иля Волк и също беше изведен с кораб през януари 1942 г. Четвъртия, Вася Кравец, укаринец, попаднал в плен и оживял. Никога не е разказвал за плена и какво е преживял в немските лагери. След войната често се събирахме, напивахме се и си спомняхме. .... Може би още някой се е спасил? ... .Не знам, но се надявам, че още някой е оцелял. Остана жив тогава нашият командир Симановски. Докато бях в болницата в Баку, помолих сестрата да иде в театъра и да намери жената на ротния ми. Тя дойде в болницата и аз и разказах, че още на 20 юни мъжът й беше жив и дълго и разказвах колко сме го обичали и уважавали. А в края на август тя получи от него писмо. В последните дни на отбраната на града, ротата ми воювала заедно с моряците от бригадата на Горпищенко, там Симановски бил ранен и по чудо отведен на подвоница. Ранените ги сложили в трюмовите отсеци, в който дотогава возили авиационен бензин. Няколко човека се задушили от парите по време на прехода. Симановски оживял. Той написас как геройски загинал политрука на нашата рота Трахтенберг, матросът Гризин, старши лейт. Ройзман и нашият фелдшер Саша Борщер и други, близки до сърцето ми и незабаравими бойни другари... Николай Симановски продължи да воюва в пехотата и беше убит под Варшава през януари 1945 г...

Г.К. Кажете, знаехте ли тогава за мащабите на Севастополската катастрофа? Ранените моряци обсъждаха ли случилото се, или мълчаха?

Г.З. Ние нищо не знаехме. Всички мислеха, че момчетата в Севастопол се спасиха. След първата операция дълго бях в безсъзнание. Оказва се, че през това време с ранените севастополци беседвали комисарят и особистът на болницата и помолили, още веднъж подчертавам, помолил, а не са заповядвали - да не се съобщава негативната информация за последните дни на отбраната на града. До средата на август докараха от Новоросийск още няколко десетки моряци, спасени на кораби и на подводници в първите дни на юли. От тях узнахме цялата истина за агонията на Севастополския гарнизон. Беше страшно болно и тежко да осъзная, че всичките ми приятели са или загинали, или в плен. И тази болка не ме оставя цял живот. ...... Но никой не обвиняваше Петров или Октябърским ние даже не можехме да си представим, че тези, любими на целия Севастопол хора за изоставили своите войници. Откъде ние, простите войници, можехме да знаем какво е станало всъщност? ..... Вече през 1961 г. когато в Севастопол се събраха почти 2000 участници в отбраната, тогава узнах такива неща!!!!! че до ден днешен не мога да простя на същият този Октябърски извършеното от него. Аз считам, че той ни предаде. .... Деветстотин хиляди човека дадоха на немците да ги разкъсат! Тридесет хиляди ранени бяха изоставени! Съветски хора бяха изоставени, проляли кръвта си в бой..... Обичах песента "Последният матрос Севастопол напусна". Колко матроси оставиха на брега да ги изяде врага? За мен до 1961 г. адмирал Октябърски беше символ на флота и еталон за мъжество. Аз няма да съдя Петров, светла му памет, той е пехотинец и направи това, което направи. Той беше добър войник и достоен генерал. Гордеехме се с факта, че ни командва Петров. Но сега говоря не за бойните заслуги на конкретния човек, а за съвършените други неща. Има офицерска етика... .Има кодекс за поведение, в края на краищата. Сина му- и негов адютант, Петров не забрави да изведе. Когато подводницата Щ-209 в надводно положение чакала, докато дойде лодката на сина на Петров, екипажът с дървета и ботуши бил по ръцете и главите доплувалите до лодката ранени матроси, които, в последна надежда да се спасят се опитвали да попаднат на лодката. Назад във водата, на смърт са хвърляли, бояли са се от претоварване. Спомнил ли си е Петров пред смъртта си как пред очите му потъваха героите на Севстопол. Той всичко виждал, през това време в рубката стоял... На тази лодка служеше офицер, който още преди 35 години в записките си описа тази нощ подробно..... Искате имена на свидетели? Ще ви посоча. И тези, които тази история още на следващия ден чуха от екипажа могат да се намерят. Тук недалеч живее подводничар от лодката "Д-4". И бившия командир на загиналия в Севастопол есминец "Свободний" Йосиф Чверткин е написал за това, и въобще цялата истина за войната на Черно море, но кой ще му издаде книгата......

Но в книгата на Карпов Петров станал, малко или много, пълководец и нека такъв да си остане. .... За съжаление в последните години зрението ми се влоши и не мога да чета, но ми прочетоха роднините всички глави от тази книга. Всеки си има поглед върху събитията. Още веднъж подчертавам, не осъждам Петров. .... Но Октябърски! Та той е моряк! Той нямаше право да напуска града! Капитанът не напуска кораба когато потъва. Той трябваше да остане... Ние му вярвахме.... Има такова понятие, флотско братство. Флотски традиции.

В болницата момчетата разказваха, че вече от 30-ти юни всеки транспортен самолет на летището в Херсонес се превземал със стрелба и ръкопашни боеве, всички си спасявали кожата, добре де - живота си, за товарене на ранени вече никой не мислел. Рядко на някой щастливец от ранените му провървяло да попадне на последните рейсове. А вице-адмирал и командващ флота Филип Октябърски* отлетя.... Кой ще разкаже как са се чувствали хилядите гладни и изранени бойци на скалите на Херсонес, когато немците отгоре ги замеряха с гранати и даже пикаеха на главите им. Вие даже не си представяте тази бездна от отчаяние и черна убиваща тъга, която трябваше да изпитат хората, захвърлени от своето командване и обречени на смърт и плен.

А комисарят на флота Кулаков, нашият вдъхновител идеен. Позна ме на следвоенната среща и приближи. Помнеше ме от последните флотски боеве - нас, моряците, отличили се в атаката тогава лично ни представяха. Говори ми - "Привет, комсорг!". Като видя как го гледам, веднага взе да си гледа часовника - "време е за обяд" и отпътува. А много други комисари помня, които с винтовка в ръка, заедно с нас идваха в атака и не се кланяха на куршумите. Не се беше постеснил адмиралът да си закачи на китела звездата на "Герой"..

Всичко бих разбрал и простил, ако имаха тези "пълководци" готов план за евакуация на защитниците на града, но немците, да кажем, го бяха провалили. Война, какво да правиш. ... Но когато до нас, бившите севастополци, стигна новината, че никой и не е мислел да ни спасява! - как да гледам после на тези "личности" в обшити със злато мундири? Вече на 20-ти юли беше ясно, че шансове да се устои града нямаше. С едни щикове и георойската си кръв немската техника нямаше да я спрем. .... Тогава, на срещата през 1961 г. хората ставаха в залата и с мъст питаха седящите на дългата маса на сцената наши бивши ръководители на отбраната"Защо ни зарязахте? Защо ни предадохте?".

Октябърски от трибуната: "Успокойте се, другари. Имахме заповед на Сталин и Будьони да се остави града, с цел организация на евакуацията на останалите защитници по море в Кавказ".

Чекистите и политотделите изведоха, ценни кадри, които решават всичко.... Аз не съм обвинител. Всеки си има своя истина, а и изобщо, на кого е нужна сега тази истина? Моето лично мнение не го натрапвам на никой. За някой Октябърски може и герой да е, а за мен.... На следовенните срещи ние доста спорехме, обсъждахме поведението на Октябърски пез юли 1942 г. и някой говореше, че като командващ на флота е бил задължен да стои в щаба в Поти и не е имал работа в обсадения град... Добре, за мъртвите или нищо, или само добро.

Седим тогава на срещата, болшинството от нас в обикновени дрехи, изтъркани сака, смачкани обувки. Много минаха през плен, а после животът им не особено се нареди, какви времена бяха това.... Октябърски видя как сме облечени и заповяда всички да ни облекат в парадна флотска форма и да ни дадат солиден паричен подарък. А някой, без да се смутят, казаха: "Ние да не сме девойки, че да се заигравате с нас, не ни трябват тия подаяния. Вие по-добре, др. командващ, през 42-ра да се бяхте погрижили за кораби за евакуация, тогава в такива дрехи нямаше да ходим." И нека не ви говорят, че не е имало кораби и възможност да се спаси Севастополския гарнизон. Можеха да ни измъкнат. Имаше кораби и на Таман, и в Черно море. И даже не "тюлкината флотилия". Ако искаха, и самолети можеха да намерят за да прикрият евакуацията от въздуха.

Добре. Да се откъснем от обсъждането на личностите. Че ще вземат да кажат, че аз, задъхан от ненавист, опорочавам паметта и честното име на ръководителите на отбраната. Аз знам едно, немските генерали в Сталинград също можеха да избягат на самолети, но останаха със войниците си. Друго понятие за офицерска чест. Даже такива зверове и "не-хора", каквито бяха немците ..... И своите през 1944 г. немците извозиха почти всички, само 8000 тогава бяха пленени.

Давайте, макар и за малко, да сменим темата.

* Истинското име на Филип Октябърски е Филип Сегреевич Иванов. Октябърски (октомврийски) се прекръства сам 7 г. след Октомврийската революция.

Г.К. Какво се случваше с моряците, изписани от болницата? Във флота на корабите ли ги връщаха или в морската пехота?

Г.З. - Основно, хората попадаха в морската пехода под Новоросийск и Туапсе. Помня, когато в болницата се върнаха "по втория кръг" момчетата от Севастопол, воювали в полка на морската пехота на полк. Харичев, такава май му беше фамилията. Немалко хора попаднаха в батальона при знаменития Куников. Имаше още две бригади морска пехота, формираха се в Баку и на Таман, та някои, след изписването ги зачислиха в тази бригада... През февруари 1943 доведоха около 40 човека, след ампутация, от куниковския батальон. Те лежали на бойното поле фактически без медицинска помощ, докато ги извозят. Сред тях, горе долу половината бяха от бившите участници в отбраната на Севастопол.... Известният разузнавач Семьон Фридман, след болницата, попаднал под Сталинград, в стрелкова дивизия. Заедно с него имало още около 20 бивши "севастополци". Целият им полк паднал при отбраната на Тракторния завод, включително ранените, които просто не могли да изпратят зад Волга. Освен Фридман, живи останали само 5 човека. ... От моряците само той оживял. Братовчед ми, лейт.Израил Вайсер, беше ранен на батареята Александер, още по време на второто настъпление към града.

По време на евакуацията транспортът с ранени бил потопен и той денонощие (!!!) плавал по морето, държейки се за някакъв пън. Януарската водичка в Черно море я знаете каква е. Оживял напук на всички смърти, а след болницата попаднал в морската пехота под Новоросийск, командвал рота, получил орден Бойно червено знаме. Помня, как в края на есетна на 43-ра година ме взеха на превръзка. Сменят ми бинтовете, а в това време в процедурната стая вкарват няколко новопристигнали ранени. Гледам а там - брат ми! След три месеца го изписаха, попаднал на "Малката земя", а още след няколко седмици пак го ранили и пак при нас! дойде да го лекуват. След три ранявания го върнаха на флота, в аварийно спасителната служба. По специалност беше морски инженер. Този геройски човек умря през 1961 г....Не, никой не събираше бившите участници в отбраната и никой не ги пазаше. Война беше, кой където попаднеше, там се сражаваше. Например, после предаването на Одеса, батальон моряци беше изпратен в отбраната на Мурманск! Срещах момчета от този батальон след войната.

Николай Коваленко, одесит, попадна под Вязма в десантните войски в тила на врага, а завърши войната на торпедните катери на Северния флот. Даже когато битката на Кавказ беше в самия си разгар, и всички резерви в жива сила бяха на изчерпване, моряците, пратени да воюват от корабите в пехотата, ги пращаха на централните участъци на фронта. Разказа ми бившият матрос от линкора "Парижка комуна" Лев Зрив, че в края на лятото 1942 г., той в състава на 250 моряци доброволци, слязъл на брега, за да воюва на сушата. Изпратили ги на Старий Русс, в 253 стрелкова дивизия, на Северозапдния фронт, където почти всички загинали. ... Михаил Портер, наш бивш одески и севастополски боец, получи орден Ленин за пленяването на двама немски генерали и още 14 старши офицера при Сталинград, на 31 януари 1943 г. Къде ли не захвърли хората военната служба!

Знам, че едва в 44-та излезе указ, с който бившите моряци започнаха да ги връщат на флота. Но този указ касаеше само бившите морски офицери и курсанти от училищата на ВМФ. Но ако този въпроси ви интересува много, пълна информация може да ви даде бивш участник на отбраната на град Байсак, живеещ в Севастопол. Той представлява съвета на ветераните на морската пехота и точно знае за съдбата на стотици и стотици моряци-севастополци. И разбира се, пълна информация има в Музея на отбраната на Севастопол. В началото на 60-тте години в Одеса няколко пъти идваха сътрудници на музея и записваха спомените на намерените от тях бивши защитници на Севастопол.

Г.К. Особените отдели, наказантелните части в севастополската отбрана. Какво можете да кажете за тях?

Г.З. - Такова понятие, като наказателни части, в Севастопол през 42 г. аз не помня. Просто, провинилите се, от СОР* ги изпращаха на предната линия, в бригадата на морската пехота. Заградитени отряди със сигурност не сме имали! Що се отнася до особистите, ще приведа два примера, характеризиращи приносът им в отбраната на града. В началото на войната, немците хвърлиха в Севастопол парашутна диверсионна група, която коригираше действията на бомбардировачите при нападенията над града. Особистите ни не се издъниха. Беше издадено тайно разпореждане в определен ден целият личен състав на флота да се преоблече във форма номер 2 в бял цвят. Е, сред тези, които се разхождаха в черно из Севастопопл бъзро намериха диверсантите. Така че, чекистите имаха мозък. А ето вторият пример е от съвсем друга сфера на дейността им....

В Пото, формираният от жители на планинските райони на Кавказ батальон отказал да се товари на транспорта, отиващ в обсадения Севастопол. Кой се плашел от морето, а кой вика, че ще защитават Кавказ, а в Севастопол нямат работа. Дошли особистите, строили батальона и казали - който не иска в Севастопол, две крачки пред строя. Няколко излезли, съответно тутакси ги строили до една стена и ги застреляли, пред очите на останалите. Повече откази нямало. А как иначе?

С моряците особистите се стараеха да не се свързват без сериозни причини. Помнеха примери, когато цели роти идваха и с оръжие си взимаха от особистите арестуваните за дреболии техни другари. Флотската сплотеност и взаимопомощ - това не са празни думи. При това, ние уважавхме дисциплината и не бяхме като моряците анархисти от времената на Гражданската война. Когато след отстъпването от степния Крим приближихме Севастопол, то "комитета по посрещането" от НКВД, като видял, че идват моряци, просто се отдръпна и ни пропусна, без въпроси. А имаше сред нас и загубили оръжието си, и пр. Помня куриозен случай от одеските боеве. От милиционерите на града сформираха стрелкови опълченски батальон. Върви той по Молдованка, а всички им се подиграват, освиркват ги, и т.н. Одеса е бандитски град, а тука милиционери вървят в колона по 4-ма. Та милиционерите молеха началството бързо да им даде войнишки дрехи. Не помня някакви зверства от страна на особистите.

Още един характерен пример - героят от отбраната на града, командирът на знаменитата 30-та брегова батарея, Георгий Александер, не беше евреин, като често пишат, а порусен немец. И никой не го махаше от командването на батареята. А това, че е немец го знаеше целият Севастопол.

Г.К. Кажете имаше ли в историята на отбраната на града случай, който никога не е споменаван в мемоарната или историческата литература?

Г.З. - Аз не съм голям любител на мемоарната литература. Но навярно, случаят с немската подводница никъде не е описан. В началото на 1942 г. в Южния залив се промъкна малка немска подводница - аналог на нашата "малютка" и попадна в капан. Боновите, мрежовите заграждения на входа на залива бяха пуснати и започнаха да я удрят с дълбочинни бомби, като постепенно затягаха кръга на взривовете. Немците не издържаха и изплуваха. Когато нашите моряци на лодки приближиха подводницата, за да пленят екипажа, отвътре се чуха изстрели. Целият немски екипаж, 21 човека, се застреляха, но не се предадоха в плен......

И не бива да се говори, че немците нямали по това време подводници на черноморския ТВД! Тази подводница я извадиха на сушата и я изложиха пред жителите и участниците в отбраната, на Графския пристан. Който от севастополците е още жив, трябва да помни това.

Г.К. Участвали сте в две, така да се каже, военно-исторически конференции през 1961 и 1966 г. г, свързани с отбраната на града. Там сте срещнали много защитници на Севастопол, общували сте и сте събрали доста информация, имаща, според мен, историческо значение. Има няколко въпроса, на които и до днес не е даден точен отговор. Първо - известни ли са факти относно това, някой от отбраната на града да се е промъкнал при партизаните в Кримските планини през юли 1942 г.? Второ - какво се случваше с попадналите в плен участници в отбраната на града? За това е написано много малко в официалните източници. И трето - съдбата на 427-ми медико-санитарен батальон в инкерманските.. (штольни?? - катакомби??)

Г.З. Никога не съм чул за щастливци, промъкнали се при партизаните в началото на 1942 г. Там беше невъзможно да се промъкнеш. Немците и денем и нощем контролираха всеки сантиметър земя на север от Севастопол. Имаше слух, че минала група от пет човека, начело с военния фелдшер Браславски, но това са само слухове. Разбирате ли, ние на тези конференции бяхме около 2000 души, и всичките участници ги разпределяха по секции по родове войски. Видях само няколко бивши партизани, моряци от ЧФ, но всички бяха отишли при партизаните след бягство от плен, а един, бивш "отбранител" беше спуснат с парашут в Крим, в състава на въздушен десант. Имаше един моряк, който се спасявал от Севастопол на сал, заедно с други негови другари. Изхвърлило ги морето на ялтенския бряг. Тази група дълго се крила при местните жители, и после отишла при партизаните. В книгата на Сажин навремето пишеше, че седма кримска партизанска бригада на Вихмен се състояла от бивши членове на отбраната на града, но това твърдение не е съвсем вярно. Лейтенант Леонид Вихман воюваше, както и аз, в "осиповския" полк на морската пехота, и той премина към партизански действия още през 1941 г. когато под Симферопол, заедно с хората си, попаднал в обкръжение.

И въобще, историята на кримските партизани, също е една от най-трагичните страници на войната. Те, партизаните през лятото на 42-ра год. бяха само 300 човека в целия Крим. Те умираха от глад, гонеха ги и безжалостно ги изтребваха не само немците, но и батальоните на кримските татари, създадени от предатели. С една дума, никога не съм срещал хора, които да са си пробили път към партизаните, от Севастопол през юни 1942 г.

По повод на пленените. Как хората попадаха в плен е написано и разказано много. Какво да добави човек..... Чух от един приятел, че той в състава на група пленени моряци бил закаран в Северна Италия. От тази група оживели много. Но когато ги возили в един ешелон, немците разпънали (!) за опит за бягство по един моряк на вагон, заковавайки ги с гвоздеи за вратите! В началото на третото настъпление немците не взимаха моряци в плен, но когато през юли в ръцете им попаднаха десетки хиляди хора, то пленените не ги застрелваха на място. После, в лагерите, ако охраната видела на някого моряшка фланелка веднага озверявала и често убивала бившия моряк.... Твърде много немци отправихме ние край Севастопол на оня свят и те се разбесняваха. На място разстрелваха евреите, които имаха типична външност. После, в Бахчисарайския и в Симферополския затвор, немците направиха повторна чистка, намериха евреите и политкомисарите. Отделени били 5000 човека. Заключили ги зад бодлива тел 2 седмици без храна и вода, а после доубили тези, които били още живи с автомати. Никой не оцелял. ....

Срещнах само един евреин, бивш командир на батарея, оцелял в плен в тези летни тъжни и страшни дни. Спасил го ординарецът му, кримски татарин впрочем, който през нощта пропълзял между пленените, лежащи на голата земя, с нож в ръка, и предупредил всеки - "който издаде комбата, ще го заколя." Когато немците заповядали всички да се съблекат чисто голи и започнали да търсят обрязани, бойците успели с телата си да скрият комбата. Този комбат изкарал в плен 1 година, после успял да избяга и минал към партизаните. Много евреи се опитваха да минат за мюсюлмани, и ако немците се съмняваха дали пред тях е евреин или не, то го пращаха встрани, където стояха трима предатели - мюсюлмани, които устройваха на нещастника изпит, проверка дали знае узбекски или татарски език. Шансове да оживее пракически нямаше никой евреин. А евреи в ЧФ имаше много, достатъен е следният пример - Аз пристигнах да служа на кораб в състава на група от 90 матроса, 11 от които бяха евреи. В "осиповския полк" на морската пехота, евреите бяха да речем 5-7%. Командирите не ги разстрелваха поголовно. Говрих с хора от група от 1200 души командири - севастополци, които били закарани на лагер около Мюнхен. От тях оживяли единици.

На срещата през 1961 г. имаше бивш полковник, когото немците, знаейки неговото високо звание и принадлежността към комунистическата партия не бяха разстреляли. Много севастополци загинаха в лагерите в Кривай Рог, Славут, Симферопол. Относително много оживяха от тези, които попаднаха в плен при румънците. От ранените почти никой не се спаси. Немците много лежащи доубиваха веднага. Останалите ги захвърлиха в товарни вагони, заковаха вратите и ги изгориха живи! Това е неприятен факт, но имаше и такова зверско престъпление. Чух от един човек, че бил в група ранени, около 700 човека, всички след ампутация, които немците държали в лагер под Николаев. Тези ранени били унищожени едва в началото на 1944 г.

А за 427 медсанбат. Ако ви кажа, че Саенко, взривявайки артилерийския морски арсенал в Инкерман, случайно или нарочно взриви и болницата, с 3000 ранени в катакомбите, как ще реагирате? Аз не съм бил там, нямам факти, само разкази на другари за тази трагедия. А голословните заявления? защо са ви? Чух чудовищно силен взрив, който разтърси целият Севстопол.... Някой ден ще се изяснят нещата около взрива в Инкерманските катакомби. Не мога повече да говоря на тази тема, много ми е тежко да си спомням тази болка... Нямам душевни сили пак да си представям как умираха в мъки другарите ми..... Цялата информация е в музея на отбраната, обръщайте се там.

Да приключим за днес.... Нямаше къде да отстъпваме в Севастопол. Напред беше смъртта, отзад - морето. Ние моряците се бихме до последния патрон, без да щадим живота си. Защитавахме руския град Севастопол, умирахме за съветската земя, за любимата Родина. И няма вина за това, че градът беше оставен на врага. Може да се кажат сега много красиви думи за защитниците и за трагедията на Севастопол. Но искам да кажа само едно...Най-хубавите дни в живота ми бяха тези, когато с винтовка в ръка отивах да атакувам фашисткия враг. Горд съм с това, че защитавах този град, славата на Русия и флота.

Link to comment
Share on other sites