130 години от Априлското въстание

[ISTORIK 3034]

130 години от Априлското въстание

Турските зверства в Батак

В полята на българската история отколе са хвърлени семената на страданието. Та нали човек се ражда, за да страда, както искрите - за да летят нагоре. /Йов 5:7/

Библейската история ясно показва, че подир отдалечаването от Бога следва страданието – за да не погине Божият народ в мрака на богозабвението.

Една древна пословица казва, че преди зазоряване тъмнината е най-гъста. И наистина - годината 1876 е наглед една от най-мрачните в българската история – изпълнена с кърви, страдания и ужаси. Всред нейните страдалци за вяра и род едно съзвездие ярко сияе и до ден-днешен над българската земя – Батак – име свидно за всяка българска християнска душа.

На 5 май 1876, петък, селяните забелязали, че към Батак се придвижва войската на Ахмед ага – повече от 3000 въоръжени до зъби башибозуци (запасни, нередовни войници, паравоенни формирования), събрани от 22 турски села от Родопите. Ахмед ага водел мъжете от околията на Доспат, синът му – тези от махалата Йени (Нова), а Мохамед ага - башибозуци от седем турски села от района с център Ракитово. Трите колони стигнали почти едновременно до Батак, заобиколили го и открили стрелба срещу селото. Тогава жителите на Батак изпратили свой човек да срещне Ахмед ага и да преговаря, но пратеникът бил застрелян, още преди да стигне до мястото.

На другия ден те изпратили втори човек със същата мисия. Било му съобщено, че агата искал при него да се яви старейшината на селото. Човекът отишъл при турчина и той му казал, че заповядва „батакчани да предадат оръжието си и доброволно да се предадат”. Старейшината се прибрал и уведомил хората за заповедта. Част от жителите се възползвали от времето за преговори и успели да избягат от Батак.

Останалите, които не искали да повярват на Ахмед ага, отказали да се предадат. Тогава башибозуците заобиколили селото, събрали целия добитък и конете и открили стрелба по хората от горната махала, като опожарявали всички къщи, хамбари, работилници. Всеки, който направел опит да избяга и да се спаси, бил застрелван като бясно куче – на място!Баташката голгота започва от мъчениците в Богдановата къща. Обезоръжени с измама дръзките преди батакчани се превръщат в обречени на заколение Христови агънца. Мъчителите свалят от гърбовете на мъчениците и последната риза, за да полетят душите им към небето необременени от нищо земно. Един подир друг отиват те на приготвените дръвници. С мълчание. Някои сами притискат шии о дръвника, та ударът да отдели душите им по-скоро от плътта. Някои майки турят децата си на заколение пред себе си, за да се уверят, че няма да попаднат в мюсюлмански дом и да загубят вярата и душата си. И биват посечени на късове.

Като видели това, българите от долната махала изпратили куриер до Ахмед ага, да го помолят за пощада. Турчинът заповядал да му бъдат доведени всички първенци на селото. Те били 18 души, сред които и смелият Ангел Трендафилов и неговият син Петър. Ахмед ага им съобщил, че ако българите предадат веднага оръжието си, той ще се изтегли с башибозуците и ще ги пощади… Повярвали на тази клетва, придружени от група заптиета, първенците на Батак се прибрали в селото. При Ахмед ага останал само синът на Ангел Трендафилов като заложник. А старейшините събрали оръжието и с няколко каруци го докарали в стана на башибозуците. Като се уверил, че всичкото оръжие и боеприпасите са при него, Ахмед ага заставил първенците да му покажат къде са скрити парите и скъпоценностите на хората, след което неколцина от тях били върнати в турския стан, завързани, зверски измъчвани с нажежено желязо и накрая жестоко умъртвени по заповед на турския пълководец.

А старейшината Ангел Трендафилов бил убит по най-нечовешки, варварски начин. Първо му извадили очите, после му изтръгнали зъбите, отрязали му носа и ушите, побили го на кол и го изгорили още жив, при това пред очите на жените и децата от Батак, които принудили да присъстват като зрители на екзекуцията му, докато смелият българин издъхнал.

На други първенци турците отрязали краката, ръцете, носовете и ушите. Междувременно нахлули в нещастното българско село. Започнали да плячкосват, палят, избиват като овце всички наред – жени, деца, старци, всичко живо, което им се мернело пред очите по улиците, в дворовете, в къщите… Много българи потърсили убежище в църквата, в училището или в избите на домовете си...

Църквата се претъпкала с хора, повечето жени и деца. Мнозина не успели да влязат и останали на двора. Присвити и легнали на земята, нещастниците се надявали само на високата каменна ограда.

С българите от школото башибозуците се справили набързо – ограбили ги и ги изклали като добитък. После подпалили училищната сграда и тя изгоряла с живите и мъртвите в нея.

И до днес насред Батак непоклатимо стои “калето” на вярата – Баташката черква “Света неделя”. В нейния двор – едно от най-светите места в България трябва да пристъпваме с велико благоговение. Защото в този храм нозете ни се докосват до земя, осветена с кръвта и костите на хиляди Християнски мъченици.

Сечта е ужасна. С писъците и воплите на осъдените се смесват зверските ревове на убийците им, хриптят сетните издихания на недокланите, хрущят кости, натрошавани от ятагани и секири. Въздухът трепери от разсичането на човешки тела. И тук, подобно на клането в Богдановата къща, башибозукът слага ред. Поставят се дръвници. Приелите исляма се отвеждат настрана. Непокорните се посичат.

След като изклали зверски почти всичко живо по пътя си до църквата, издълбали дупки в стените на оградата и открили огън срещу хората. После нахлули в двора, започнали стрелба през прозорците и откъм покрива, като разкъртили плочите, хвърляли горящи парцали, потопени в газ, върху хората, cпуснали и няколко кошера с раздразнени пчели, та още повече да подлютят предсмъртната мъка на заключениците. А залостилите се в черквата състрадават на своите събратя и в страшен трепет очакват края си. Затворените в Божия храм са 4-5 пъти повече, отколкото може да побере, и там загиват много от дечицата и от по-крехките телом християни. Ала дори силните сред тях са прималели от тридневния глад, а задухът разпалва у тях такава жажда, че някои почват да квасят устните си с кръвта на убитите. През цялото време от прозорците свистят башибозушките куршуми.

Накрая успели да разбият тежката врата на църквата. Първо я плячкосали, след което започнали да убиват безпомощните си жертви. Осквернили и опожарили християнския храм, но голяма част от него се запазила, защото била изградена от камък.

Част от жените били изнасилени и зверски заклани. Имало случаи, при които турците разпаряли коремите на бременните българcки жени, докато те били още живи, за да изтръгнат и умъртвят неродените им деца! Малка част от пощадените по-млади жени били откарани в т. н. „турски” села в планината Родопи.

Три дни по-късно предводителят на башибозуците от с. Барутино Ахмед ага прекратява клането и колебаейки се как да постъпи с оцелелите изпраща срочно питане до бейовете от Татарпазарджик. Получава отговор: ”Да се изсуши гяурският корен”. Начева се ново клане. Пред очите на своите сестри, жени и майки биват изклани още 300 батакчани. За да не бъдат потурчени или убити при това сетно клане, някои майки хвърлят децата си в реката…

Накрая, подир клането, върху едно дърво в черковния двор се покатерва един от ходжите и над хилядите мъченически тела възвестява, че няма друг бог освен Аллах и, че Мохамед е неговия пророк. Друг ходжа от възвишението “Баташки хармани” обявява на оцелелите християни, че гяурското вече се е свършило и, че на мястото на опожарения и съсипан Батак ще бъде посят ечемик за конете на правоверните.

Малцина успяват да се спасят с бягство. Когато младият батакчанин Ангел Чаушов, след хиляди премеждия и под покровителството на един помак успява да стигне височината “Св.Атанас”, той заварва там Исмаил ходжа от с. Ракитово да се моли Аллах да прости греховете на единоверците му. Виждайки момъка, ходжата заплква и заразпитва къде са близките му. Щом узнава, че те вероятно ще бъдат убити, той слага чалмата си на главата на Ангел , облича го със своята връхна горна дреха, дава му пушката си и го повежда да ги търсят. В селото те успяват да намерят едного от братята и една от сестрите на Ангел. Ходжата им предлага да вървят с него, като им обещава, че няма да ги потурчи. Но те не вярват на думите му и казват, че предпочитат да умрат християни. Опитват се да избягат, но биват засечени от турци и убити.

Равносметката след турските зверства е следната:

- 100 изгорени селища,

- 200 - разрушени,

- 300 - разграбени,

- зверски изклани 30 000 българи – мъже, жени и деца.

Българската Старостилна Православна Църква е обявила 2006 г. за година на Баташките мъченици.

[ISTORIK 3034]

Иван Вазов има едно много силно стихотворение, посветено на Батак.

Възпоминания от Батак

(разказ от едно дете)

От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?

Хе, там зад горите... много е далече,

нямам татко, майка: ази съм сирак,

и треперя малко, зима дойде вече...

Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:

помня го клането и страшното време.

Бяхме девет братя, а останах сам.

Ако ти разкажа, страх ще те обземе.

Като ги изклаха, чичо, аз видях...

С топор ги сечеха, ей тъй - на дръвника;

а пък ази плачех, и ме беше страх.

Само бачо Пеню с голям глас извика...

И издъхна бачо... А един хайдук

баба ми закла я под вехтата стряха

и кръвта потече из наший капчук...

А ази бях малък и мен не заклаха.

Татко ми излезе из къщи тогаз

с брадвата в ръцете и нещо продума...

Но те бяха много: пушнаха завчас

и той падна възнак, уби го куршума.

А мама изскочи - откъде - не знам,

и над татка фана да вика, да плаче...

Но нея скълцаха с един нож голям,

затова съм, чичо, аз сега сираче.

А бе много страшно там да бъдеш ти.

Не знам що не щяха и мен да заколат:

но плевнята пламна и взе да пращи,

и страшно мучеха кравата и волът.

Тогава побягнах плачешком навън.

Но после, когато страшното замина,

казаха, че в оня големи огън

изгоряли и вуйчо, и дядо, и стрина.

И черквата наша, чичо, изгоря,

и школото пламна, и девойки двесте

станаха на въглен - някой ги запря...

Та и много още дяца и невести...

А кака и леля, и други жени

мъчиха ги два дни, и ги затриха.

Още слушам, чичо, как пискат они!

И детенца много на маждрак набиха.

Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?

Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.

Той пари с котела сбираше за тях...

А поп Трендафила с гвоздеи коваха!

И уж беше страшно, пък не бе ме страх,

аз треперех само, но не плачех веки.

Мен и други дяца отведоха с тях

и гъжви съдрани увиха на всеки.

Във помашко село, не знам кое бе,

мене ме запряха нейде под земята.

Аз из дупка гледах синьото небе

и всеки ден плачех за мама, за тата.

По-добре умирвах, но не ставах турка!

Като ни пуснаха, пак в Батак живях...

Подир две години посрещнахме Гурка!

Тогаз лошо време и за тях наста:

клахме ги и ние, както те ни клаха!

Но нашето село, чичо, запустя,

и татко, и мама веки не станаха.

Ти, чичо, не си чувал за Батак?

А аз съм оттамо... много е далече...

Два дни тук гладувам, щото съм сирак,

и треперя малко: зима дойде вече...

[Frujin Assen 5746]

Единственото което мога да кажа са думите на Захари Стоянов,,А сега идва време за героичните батак и брацигово,зато шапки долу и на колене,,.

[emilia_n 114]

Прав си. Шапки долу.