Животът на Иисус Христос

[danielbonev]

Бог с нас

"И ще Го нарекат Емануил (което значи Бог с нас)."

"Светлината от познаването на Божията слава" се вижда "в лицето на Исус Христос". От вечността Господ Исус Христос бе едно с Отец; Той бе "образ на Бога", образ на величието и мощта Му, "излъчване на Неговата слава". Той дойде в нашия свят, за да изяви тази слава. Той дойде да разкрие на помрачената от греха земя светлината на Божията любов - да бъде "Бог с нас". Затова за Него бе пророкувано: "И ще Го нарекат Емануил."

Идвайки да обитава между нас, Исус трябваше да разкрие Бога и на хора, и на ангели. Той бе Словото Божие - Божията мисъл, достъпна за нашите сетива. В молитвата за учениците Си Той каза: "Изявих им Твоето име" - "милостив и изпълнен с благодат, дълготърпелив и изобилстващ с доброта и истина" - "за да бъде любовта, с която Ме възлюби, в тях и Аз в тях". Но това откровение не бе дадено само за децата Му, родени тук на земята. Нашият малък свят е учебникът за вселената. Божията чудна, благодатна цел, тайната на изкупителната любов, е темата, в която "ангели желаят да погледнат" и тя ще бъде за тях предмет за изучаване през безкрайни векове. И изкупените, и непадналите същества ще намерят в кръста на Христос своята наука и песен. Ще се разкрие, че славата, грееща от лицето на Исус, е славата на саможертвената любов. В светлината на Голгота ще се види, че законът на себеотрицателната любов е закон на живота и за земята, и за небето; че любовта, която "не търси своето", има своя източник в Божието сърце; и че в кроткия и смирен Исус е разкрит характерът на Този, Който обитава в непристъпна за човека светлина.

В началото Бог се разкри във всички дела на сътворението. Христос бе Този, Който разпростря небесата и положи основите на земята. Неговата ръка окачи световете в космоса и извая полските цветя. "Ти, Който със силата Си утвърждаваш планините." "Негово е морето, дори Той го е направил" (Пс. 65:6, 95:5). Бог изпълни земята с красота и въздуха с песни. И върху всичко по земята, във въздуха и в небесата Той написа вестта за любовта на Отец.

Сега грехът е помрачил съвършеното творение на Бога, върху което все още стои Неговият почерк. И до днес всички сътворени същества изявяват славата на превъзходството Му. Нищо освен егоистичното човешко сърце не живее за себе си - няма птица, която да пронизва въздуха, нито животно, което се движи по земята и което да не служи на някой друг живот. Всеки лист в гората, всяка тревичка на земята имат своята служба. Във всяко дърво, храст и лист прелива този елемент на живот, без който нито човек, нито животно могат да живеят, а човекът и животното на свой ред служат за живота и на дървото, и на храста, и на листа. Цветята разлистват своята хубост, излъчват аромата си, благославяйки света. Слънцето пръска светлината си, за да радва хиляди светове. Океанът, източник на всички потоци и извори, получава водите си отвсякъде, но ги приема, за да дава. Влагата, която се издига от недрата му, пада като дъжд на земята, за да покълва и напъпва всичко по нея.

Славните ангели намират радост в даването - те отдават любов и неуморна грижа за падналите и нечестивите. Небесни същества умоляват човешките сърца, носят на този тъмен свят светлина от небесните дворове. Чрез нежна и търпелива служба те действат върху човешкия дух, за да доведат грешните до приятелство с Христос, което е по-близко, отколкото те осъзнават.

Но като оставим настрана тези по-малки представители, ние виждаме Бога в Исус. Гледайки Исус, откриваме, че славата на нашия Бог е да дава. "От Себе Си нищо не върша - каза Христос, - живият Отец Ме е изпратил и Аз живея чрез Отца." "Аз не търся слава за Себе Си, но славата на Онзи, Който Ме е изпратил" ( 8:28 6:57 8:50 7:18 Йоан 8:28, 6:57, 8:50, 7:18). С тези думи е изразен великият принцип, който е закон на живота за всемира. Христос получи всичко от Бога, но Той прие, за да дава. Така в небесните дворове чрез Неговата служба за всички сътворени същества се влива живот от Отца чрез възлюбения Син. Чрез Сина вълната от любов се връща с хвала и радостна служба към великия Източник на всичко. И така, чрез Христос се затваря цикълът на благотворителността, отразяващ характера на великия Дарител, законът на живота.

Този закон бе нарушен в самото небе. Грехът води началото си от егоизма. Луцифер, осеняващият херувим, пожела да бъде пръв в небето. Искаше да добие власт над небесните същества, да ги откъсне от Създателя им и да спечели тяхното уважение. С тази цел той представи Бога фалшиво, приписвайки Му желание за себевъздигане. Постара се да прехвърли своите зли качества на обичащия Създател. Така измами ангелите, така измами и хората. Доведе ги до съмнение в Божието слово и до недоверие в добротата Му. Понеже Бог е Бог на справедливост и на страшно величие, Сатана Го представи като жесток и непрощаващ. Така увлече хората да се присъединят към него в бунт срещу Бога и нощта на окаяността падна над света.

Земята потъна в тъмнина от фалшиво разбиране за Бога. Лукавата власт на Сатана трябваше да бъде съкрушена, за да се разсее тъмнината и светът отново да се върне при Бога. Това не можеше да се извърши чрез сила. Насилието противоречи на принципите на Божието управление. Бог желае служба само от любов; а любовта не се налага със заповед; тя не се печели със сила или власт. Само любовта пробужда любов. Да познаваш Бога, означава да Го обичаш; Неговият характер трябваше да бъде разкрит в контраст с характера на Сатана. Това дело можеше да извърши само едно Същество в цялата вселена. Само Този, който познаваше висотата и дълбочината на Божията любов, можеше да я изяви. Сред тъмната нощ на света трябваше да изгрее Слънцето на правдата "с изцеление в крилата Си" (Малахия 4:2).

Планът за нашето изкупление не бе съставен след грехопадението на Адам, а преди него. Той бе откровение "на тайната, която е била замълчана от вечни времена" (Римл. 16:25). Това бе разкриване на принципите, които от вечни времена бяха в основата на Божия трон. От началото Бог и Христос знаеха за отстъплението на Сатана и за грехопадението на човека, подмамен от лукавата сила на отстъпника. Бог не нареди да съществува грехът, но го предвидя и взе мерки за да посрещне това ужасно събитие. Толкова голяма бе любовта Му към света, че се закле да даде "Своя единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот" (Йоан 3:16).

Луцифер бе казал: "Ще възвиша престола си над Божиите звезди; Ще бъда подобен на Всевишния" (Исая 14:13, 14). Но Христос, "като беше в Божия образ, пак не счете, че трябва твърдо да държи равенството с Бога, но се отказа от всичко, като взе на Себе Си образ на слуга и стана подобен на човеците" (Филип. 2:6, 7).

Това бе доброволна жертва. Исус можеше да остане при Отец Си. Можеше да задържи небесната слава и службата на ангелите. Но Той избра да върне скиптъра в ръцете на Отец, като слезе от трона на вселената, за да занесе светлина на тези, които са в тъмнина, и живот на погиващите.

Преди почти две хиляди години в небето се чу с тайнствена важност глас от Божия трон: "Ето, ида!" "Жертва и принос не си поискал, но приготвил си Ми тяло... Ето, дойдох (в свитъка на книгата е писано за Мене) да извърша Твоята воля, о, Боже" (Евр. 10:5-7). С тези думи се извести изпълнението на намерението, скрито от вечни векове. Исус бе готов да посети нашия свят и да се въплъти в човешко тяло. Той каза: "Приготвил си Ми тяло." Ако се бе появил със славата, която имаше при Отец преди създаването на света, ние не бихме издържали светлината на присъствието Му. За да можем да Го гледаме и да не умрем, изявлението на славата Му бе закрито. Неговата Божественост бе забулена с човешко естество - невидимата слава във видимия човешки образ.

Тази велика цел биваше представяна чрез сянкови образи и символи. Горящият храст, в който Христос се яви на Мойсей, откриваше Бога. Символът, избран да представи Божеството, бе нисък храст без външна привлекателност. Но той съдържаше Безкрайния. Всемилостивият Бог обви славата Си в един най-скромен символ, за да може Мойсей да Го види и да остане жив. Също и чрез облачния стълб през деня и огнения стълб нощем Бог общуваше с Израил, разкривайки на хората волята Си и придавайки им Своята благодат. Божията слава бе засенчена и величието Му - покрито, за да могат да го видят слабите очи на смъртните човеци. Христос трябваше да дойде в "нашето унищожено тяло" (Филип. 3:21), "в подобие на човек". В очите на света Той не притежаваше красота, за да Го пожелаят. Но въпреки това бе въплътеният Бог, светлината на небето и земята. Славата на величието бе забулена и скрита, за да може да се приближи до скърбящите, изкушавани хора.

Бог нареди на Мойсей за Израил: "И да Ми направят светилище, за да обитавам между тях" (Изх. 25:8). И Той обитаваше в светилището сред Своя народ. През цялото уморително скитане на израилтяните из пустинята символът на присъствието Му бе с тях. Христос разположи Своята скиния* сред нашия човешки лагер. Опъна Своята шатра до човешките шатри, за да обитава между нас и да ни запознае със своя Божествен характер и живот. "И словото стана плът и пребиваваше между нас; и видяхме славата Му, слава като на единородния от Отца, пълно с благодат и истина" (Йоан 1:14).

Понеже Исус дойде да обитава сред нас, ние знаем, че Бог познава нашите изпитания и съчувства на скърбите ни. Всеки син и дъщеря на Адам могат да разберат, че нашият Създател е приятел на грешниците. Защото във всяко учение на благодат, във всяко обещание за радост, във всяко дело на любов и Божествено привличане, изявено в живота на Спасителя на земята, ние виждаме "Бог с нас".

Сатана представи Божия закон на любовта като закон на егоизма. Той заяви, че е невъзможно да се подчиняваме на Божиите предписания. Грехопадението на нашите първи родители и окаянството, което дойде в резултат от него, той приписа на Създателя, като подведе хората да смятат Бога за автор на греха, страданието и смъртта. Исус трябваше да развенчае тази измама. Като един от нас Той трябваше да ни даде пример за послушание. Затова прие нашето естество и премина през нашия живот. "Затова трябваше да се оприличи във всичко на братята Си" (Евр. 2:17). Ако трябваше да понесем нещо, което Исус не е понесъл, тогава точно в тази точка Сатана би представил Божията сила като недостатъчна за нас. Затова Исус бе "във всичко изкушен като нас" (Евр. 4:15). Той издържа всяко изпитание, на което сме подложени ние, не упражни за своя полза сила, която не ни е предоставена безплатно. Срещна се с изкушението като човек и победи чрез силата, дадена му от Бога. Той каза: "Драго ми е, Боже Мой, да изпълнявам Твоята воля; да, законът Ти е дълбоко в сърцето Ми" (Пс. 40:8). Като обикаляше да върши добро и лекуваше всички поразени от Сатана, Той ясно разкри на хората характера на Божия закон и естеството на службата Си. Неговият живот свидетелства, че е възможно и ние да бъдем послушни на Божия закон.

Христос влезе в контакт с човечеството чрез Своето човешко естество. Като Бог Той се хвана за Божия трон. Като човешки Син ни даде пример за послушание, а като Божи Син ни дава сила за послушание. Христос бе Този, който говори на Мойсей на планината Хорив: "АЗ СЪМ, КОЙТО СЪМ... Така кажи на чадата Израилеви: "Оня, Който Съм, ме изпрати при вас" (Изх. 3:14). Това бе обещание за освобождението на Израил. Затова, когато дойде в човешки образ, Той заяви, че е "АЗ СЪМ". Детето от Витлеем, кроткият и смирен Спасител, е Бог, "явен в плът" (1Тимотей 3:16). А на нас ни казва: "АЗ СЪМ добрият Пастир." "АЗ СЪМ Пътят, и Истината, и Животът." "Даде Ми се всяка власт на небето и на земята" (Йоан 10:11, 6:51, 14:6; Матей 28:18). "АЗ СЪМ гарант за всяко обещание. АЗ СЪМ, не бой се. "Бог с нас" - е сигурността за освобождението ни от греха, уверение за силата ни да се подчиняваме на небесния закон.

Като се унижи да приеме човешко естество, Христос разкри характер, противоположен на Сатана. Но Той слезе дори по-ниско по пътеката на смирението. "Като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст" (Филип. 2:8). Както първосвещеникът сваля своите великолепни святи одежди и служи с бяла ленена дреха на обикновен свещеник, така и Христос прие образ на слуга и принесе жертва, като самият Той бе и Свещеникът, и Жертвата. "Но Той биде наранен поради нашите престъпления, бит биде поради нашите беззакония, на Него дойде наказанието, докарващо нашия мир" (Исая 53:5).

Христос понесе това, което ние заслужаваме, за да може с нас да се постъпи така, както Той заслужава. Той бе осъден за нашите грехове, в които няма никакъв дял, за да може ние да бъдем оправдани чрез Неговата правда, в която ние нямаме никакъв дял. Той понесе смъртта, която принадлежеше на нас, за да можем ние да получим живота, който бе Негов. "С Неговите рани ние се изкупихме."

Чрез Своя живот и чрез смъртта си Христос придоби дори нещо повече от това да възстанови разрушеното от греха. Целта на Сатана бе да раздели вечно Бога и човека, но чрез Христос ние се свързваме с Бога още по-тясно, отколкото, ако никога не бяхме съгрешили. Приемайки нашето естество, Спасителят се свърза с човека с връзка, която никога не може да се разкъса. Той е свързан с нас през вечните векове. "Бог толкова възлюби света, че даде Своя единороден Син" (Йоан 3:16). Той Го даде не само за да понесе нашите грехове и да умре като наша жертва за нас. Даде Го на падналото човечество, за да ни увери в неизменното Си намерение за мир, Бог даде единородния Си Син да стане член на човешкото семейство и завинаги да запази човешкото си естество. Това е обещанието, че Бог ще изпълни Своето Слово. "Защото ни се роди дете, Син ни се даде; и управлението ще бъде на рамото Му." Бог прие човешко естество в лицето на Своя Син и занесе това естество в най-висшето небе. "Човешкият Син" споделя трона на всемира. "Човешкият Син" ще бъде наричан "Чудесен, Съветник, Бог могъщ, Отец на вечността, Княз на мира" (Исая 9:6). "АЗ СЪМ" е Помирителят между Бога и човека, положил ръка и на двамата. Този, Който е "свят, невинен, непорочен, отделен от грешните, не се срамува да ни нарече Свои братя" (Евр. 7:26, 2:11). Земното и небесното семейство се свързаха чрез Христос. Прославеният Христос е наш брат. Небето е съхранено в човечеството, а човекът е обгърнат в обятията на Безкрайната любов.

За Своя народ Бог казва: "Ще бъдат като камъни на корона, блестящи над земята Му. Защото колко велика е благостта Му и колко голяма красотата Му" (Захария 9:16, 17). Ликуването на изкушените ще бъдат вечно свидетелство за Божията милост. В бъдните векове "Той ще показва... премногото богатства на Своята благодат чрез добрината Си към нас в Христа Исуса", "тъй щото на небесните началства и власти да стане позната... многообразната премъдрост на Бога според предвечното намерение, което Той изработи в Христа Исуса, нашия Господ" (Еф. 2:7, 3:10, 11).

Чрез изкупителното дело на Христос бе оправдано Божието управление. Всемогъщият бе изявен като Бог на любовта. Обвиненията на Сатана бяха отхвърлени и характерът му - разобличен. Никога вече нямаше да възникне бунт. Никога вече грехът няма да влезе във всемира. Всички ще са в безопасност за вечни векове. Чрез саможертвената си любов земните и небесните обитатели се свързват със своя Творец в неразделно единство.

Делото на изкуплението ще бъде завършено. Там, където изобилстваше грях, Божията благодат изобилстваше още повече. Самата земя - мястото, което Сатана твърдеше, че е Негово, ще бъде не само изкупена, но и възвисена. Нашият малък свят, попаднал под проклятието на греха, бе единственото тъмно петно в Неговото славно творение. Но той ще бъде издигнат над другите светове в Неговата вселена. Тук, където Божият Син опъна Своя шатър, където Царят на славата живя, страда и умря - тук, сред хората ще бъде Божията скиния "и Той ще обитава с тях и те ще бъдат Негов народ, и Сам Бог ще бъде с тях и те ще бъдат Негови люде, и Самият Бог ще бъде с тях, техен Бог". В безкрайни векове изкупените ще живеят в светлината на Господа и ще Го хвалят за неизразимо скъпия Му дар.

Редактирано Юли 22, 2009 от ISTORIK

[danielbonev]

Избраният народ

Повече от хиляда години еврейският народ бе чакал идването на Спасителя. Това събитие бе основа на най-светлите надежди на евреите. В песни и пророчества, в ритуалите на храма и в домашните молитви те включваха Неговото име. Но когато дойде, не Го познаха. Възлюбеният на небето бе за тях “като корен от суха земя, нямаше благообразие, нито приличие” и не видяха в Него красота, за да Го пожелаят. “У Своите Си дойде, но Своите Му Го не приеха” ( 53:2 1:11 Исая 53:2; Йоан 1:11).

Но Бог бе избрал Израил. Той го бе призовал да опази сред хората знанието за Неговия закон, да опази символите и пророчествата, които сочеха към Спасителя. Желанието Му бе Израил да бъде извор на спасение за света. Това, което Авраам бе в своята земя, Йосиф - в Египет и Даниил - във вавилонския дворец, това трябваше да бъдат и евреите сред другите народи - да разкриват Бога.

Като призова Авраам, Господ му каза: “...ще те благословя; и ще бъдеш за благословение;... и в тебе ще се благословят всички земни племена” ( Бит.;12:2,3 Бит. 12:2, 3). Същото обещание бе повторено чрез пророците. Дори след като Израил бе опустошен от война и пленничество, обещанието бе: “И останалите от Яков ще бъдат всред много племена като роса от Господа, като леки дъждове на тревата, които не чакат човека, нито се бавят за човешките чада” ( Михей; 5:7 Михей 5:7). Чрез Исая Бог заяви за храма в Ерусалим: “Защото домът Ми ще се нарече молитвен дом на всичките племена” ( 56:7 Исая 56:7).

Но израилтяните устремиха надеждите си към светско величие. От времето, когато влязоха в ханаанската земя, те отстъпиха от Божиите заповеди и последваха езичниците. Напразно Бог ги предупреждаваше чрез пророците Си. Напразно страдаха, наказани с езическото робство. След всяка реформация следваше още по-ниско падение.

Ако израилтяните бяха верни на Бога, Той щеше да изпълни Своята цел чрез тях - да ги възвиси като народ, достоен за уважение. Ако бяха послушни, Той би ги издигнал “по-високо от всичките народи, които е направил за похвала, за именитост и за слава... “. “Всички народи по земята - каза Мойсей - ще видят, че ти си наречен на Господнето име и ще се убоят от тебе.” Като чуят тези думи, народите ще кажат: “Ето, мъдри и разумни люде са тия на тоя велик народ” ( 26:19 28:10 4:6 Второзак. 26:19, 28:10, 4:6). Но поради тяхната невярност Божието намерение можеше да се изпълни само чрез продължителни беди и унижения.

Израилтяните бяха подчинени на Вавилон и разпръснати по земите на езичниците. В нещастията си мнозина подновиха своята вярност към завета. Като закачиха арфите си на вървите и плачеха за святия храм, останал пуст, светлината на истината изгря чрез тях и знанието за Бога се разнесе между народите. Езическите жертвени системи представляваха извращение на системата, наредена от Бога. Мнозина, които искрено спазваха езическите ритуали, научиха от евреите какво е значението на Божествено постановената служба и чрез вяра прегърнаха обещанието за Изкупител.

Много от изгнаниците бяха преследвани. Немалко от тях загубиха живота си, защото отказаха да осквернят съботата и да съблюдават езическите празници. Когато идолопоклонниците биваха подбуждани да смажат истината, Господ довеждаше слугите си лице в лице с царе и управители, за да могат и те, и народът им да получат светлина. Отново и отново най-великите монарси бяха водени да възвестяват върховенството на Бога, на Когото се покланяха техните еврейски пленници.

Чрез вавилонското робство израилтяните бяха успешно излекувани от поклонението на идоли. През следващите векове те страдаха от потисничеството на езическите неприятели, докато не се затвърди убеждението, че успехът им зависи от изпълнението на Божия закон. Но за мнозинството от евреите послушанието не бе подбудено от любов. Мотивите им бяха егоистични. Те отдаваха външна служба на Бога само за придобиване на национално величие. Не станаха светлината за света, но се изключиха от света, за да избягнат изкушението от идолопоклонство. В наставленията, дадени от Мойсей, Бог бе поставил ограничения за връзката им с езичниците, но те бяха изтълкувани фалшиво. Вместо да ги предпазят да не приемат езическия начин на живот, те станаха разделителна стена между Израил и другите народи. Евреите виждаха в Ерусалим своята надежда и наистина ревнуваха да не би Господ да се смили и над езичниците.

След завръщането от Вавилон започна да се обръща особено внимание на религиозните наставления. По цялата страна бяха издигнати синагоги, където свещеници и книжници обясняваха закона. Бяха създадени и училища, в които наред с изкуства и науки се проповядваха принципите на правдата. Но тези институции се поквариха. През време на пленничеството много от евреите бяха приели езически идеи и обичаи и сега ги включиха в религиозната си служба. В много неща се съобразяваха с обичаите на идолопоклонството.

Като отстъпиха от Бога, евреите в голяма степен загубиха смисъла на обредната служба. А тази служба бе установена от Христос. Във всяка своя част тя бе символ за Него и бе изпълнена с живот и духовна красота. Но евреите загубиха духовния живец на церемониите си и се отклониха към мъртва формалност. Уповаваха се на самите жертви и наредби вместо на Този, Когото те символизираха. За да запълнят мястото на онова, което бяха изгубили, свещениците и равините умножаваха изискванията си и колкото по-сурови ги правеха, толкова по-малко се изявяваше Божията любов. Измерваха своята святост с количеството на церемониите, докато сърцата им се изпълваха с гордост и лицемерие.

Невъзможно бе да се пази законът с всичките му дребни и обременителни предписания. Тези, които желаеха да служат на Бога и се опитваха да спазват предписанията на равините, пъшкаха под тежко бреме. Не можеха да намерят покой, укорявани от тревожната си съвест. Така Сатана работеше, за да обезкуражи народа, да потъпче представата му за характера на Бога и да предизвика презрение към вярата на Израил. Той се надяваше да потвърди своето обвинение, изявено в небесния бунт, че Божиите изисквания са несправедливи и неизпълними. “Дори Израил - заяви той - не опази закона.”

Макар че евреите жадуваха за идването на Месия, те нямаха истинска представа за мисията Му. Не търсеха изкупление от греха, а освобождение от римляните. Гледаха на идващия Месия като на завоевател, който ще строши властта на подтисника и ще издигне Израил до световно господство. Така бе подготвен пътят за отхвърлянето на Спасителя.

По времето, когато се роди Христос, народът стенеше под управлението на господари чужденци, измъчван от вътрешни борби. На евреите бе позволено да поддържат формално самостоятелно управление, но нищо не можеше да прикрие робството, под което се намираха, нито да ги утеши за ограничаването на властта им. Римляните предявяваха правото да назначават и отстраняват първосвещеника и този пост често бе придобиван чрез мошеничества, подкупи и дори убийства. Така свещеничеството ставаше все по-покварено. Въпреки това свещениците притежаваха голяма власт и я използваха за егоистични и користни цели. Народът бе подложен на техните безмилостни изисквания, а от римляните бе натоварен с тежки данъци. Това състояние на нещата предизвикваше широко недоволство сред народа. Често се вдигаха народни въстания. Алчност и жестокост, недоверие и духовно безразличие разяждаха сърцето на нацията.

Омразата към римляните, както и националната и духовна гордост станаха причина евреите да се придържат още по-строго към установените от тях форми на поклонение. Свещениците се опитваха да поддържат репутация на святост чрез стриктно съблюдаване на религиозните церемонии. Народът, живеещ сред мрак и робство, и управниците, които се уповаваха на силата си, копнееха да дойде Този, Който ще победи неприятелите им и ще възстанови Израилевото царство. Те изучаваха пророчествата, но без духовен поглед върху тях. Така отминаха онези текстове в Писанията, които говореха за смирението на Христос при първото Му идване и тълкуваха фалшиво местата, описващи славата на Второто Му пришествие. Гордост помрачаваше погледа им. Те тълкуваха пророчествата според себелюбивите си желания.

[Panzergrenadier]

Хайде да си поговорим за живота на Иисус Христос от небиблейски извори. Ако са верни разказите на четиримата евангелисти – славата Му в Галилея и Юдея е била огромна, то би трябвало да има и небиблейски писатели - Негови съвременници, които да свидетелствуват за Него и за делата Му.

Обикновено в отговор се цитират Йосиф Флавий (роден 4 години СЛЕД СМЪРТТА на Иисус), Публий Корнелий Тацит (роден 55 година и за Иисус пише чак през 98г!), Филон Александрийски (пише за Логоса - Небесния Адам, първородния син, но това не е историческия Иисус), Планий Млади (роден 61 г. след Иисус), Светоний (роден 70 година след Иисус).

Горните писатели не са съвременници на Иисус и не пишат по лични впечатления, а в случая с Филон Александрийски, нямат предвид Иисус от Галилея.

[danielbonev]

“А когато се изпълни времето”

“А когато се изпълни времето, Бог изпрати Сина Си..., за да изкупи ония, които бяха под закона, та да получим осиновението” ( 4:4,5 Гал. 4:4, 5).

Идването на Спасителя бе предсказано в Едем. Когато Адам и Ева чуха за пръв път това обещание, започнаха да очакват скорошното му изпълнение. Те посрещнаха с радост своя първороден син, надявайки се, че може би той е Освободителят. Но изпълнението на обещанието се бавеше. Тези, които първи го получиха, умряха, без да Го дочакат. От дните на Енох това обещание бе повтаряно от патриарси и пророци. То поддържаше жива надеждата за Неговото явление, но Той все не идваше. Пророчеството на Даниил откри времето на идването Му, но не всички тълкуваха вестта правилно. Минаваха век след век, гласовете на пророците замлъкнаха. Ръката на поробителя тежеше върху Израил и мнозина бяха готви да възкликнат: “Дните минават, а никое видение не се сбъдва” ( Езекиил;12:22 Езекиил 12:22).

Но както звездите в огромните орбити на начертания си път, така и Божиите намерения нито избързват, нито се отлагат. Чрез символите на голямата тъмнина и димящата пещ Бог бе открил на Авраам робството на Израил в Египет. Той бе заявил, че времето за пребиваването на евреите там ще бъде четиристотин години. “И подир това - каза Той - ще излязат с голям имот” ( Бит.;15:14 Бит. 15:14). Срещу тези думи напразно воюва цялата власт на гордата фараонова империя. Точно “в същия ден”, посочен в Божието обещание, “всичките войнства Господни излязоха от Египетската земя” ( Изх.;12:41 Изх. 12:41). Така в небесния съвет бе определен и часът за идването на Христос. Когато големият часовник на времето посочи точния час, Исус се роди във Витлеем.

“Когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син.” Провидението бе насочило движенията на народите, вълната на човешкия импулс и влияние, за да узрее светът за идването на Избавителя. Народите бяха обединени под едно управление. Един език се говореше навсякъде и бе признат за официален. Евреите от всички земи, където бяха разпръснати, се събираха в Ерусалим за годишните празници. Като се връщаха в местата, където живееха, те можеха да разнасят вестта за идването на Месия.

По това време езическите системи губеха влиянието си над народа. Хората бяха уморени от празна показност и басни. Копнееха за религия, която да задоволи сърцето. Но макар да изглеждаше, че светлината на истината се е отдръпнала от хората, имаше много, които търсеха светлината, изпълнени с тревога и скръб. Те жадуваха да се запознаят с живия Бог и да получат уверение за живот след смъртта.

Тъй като евреите се бяха отклонили от Бога, вярата им бе помръкнала и надеждата им едва мъждукаше, осветлявайки бъдещето неясно. Думите на пророците оставаха неразбрани. За множеството от народа смъртта бе ужасна тайна, пълна с несигурност и мрак. Не само плачът на майките от Витлеем, но и викът, откъснат от сърцето на човечеството, бе пренесен през вековете от пророка, гласа в Рама, - “плач и голямо ридание; Рахил оплакваше чадата си и не искаше да се утеши, защото ги няма вече” ( 2:18 Матей 2:18). В “мястото на смъртната сянка” хората нямаха утеха. Те мечтаеха да видят Освободител, когато тъмнината щеше да бъде разпръсната и тайната на бъдещето - разкрита.

Извън еврейския народ имаше хора, които предсказаха появяването на един Божествен учител. Тези хора бяха търсачи на истината и на тях бе даден Духът на Боговдъхновението. Такива учители се появяваха един след друг като звезди в тъмното небе. Пророческите им думи запалваха надежда в сърцата на хиляди в езическия свят.

От стотици години Писанията бяха преведени на гръцки, който тогава се говореше по цялата Римска империя. Евреите бяха разпръснати навсякъде и тяхното очакване идването на Месия се споделяше в известна степен и от езичниците. Сред ония, които евреите наричаха езичници, имаше хора, които разбираха пророчествата в Писанията за Месия по-добре от израилевите учители. Имаше такива, които се надяваха Той да дойде като освободител от греха. Философите се стараеха да проникнат в тайната на еврейското богослужение. Но гордостта на евреите пречеше да се разпространи поверената им светлина. Като се стараеха да поддържат разделение между себе си и другите народи, те не желаеха да предадат знанията за значението на символичната служба, които все още притежаваха. Истинският тълкувател трябваше да дойде. Този, който бе представен чрез символите, трябваше да обясни значението им.

Чрез природата, чрез образи и символи, чрез патриарсите и пророците Бог бе говорил на света. Но на хората трябваше да се дадат уроци на човешки език. Вестителят на завета трябваше да говори. Трябваше да се чуе гласът Му в собствения Му храм. Христос трябваше да дойде и да изговори думи, които да бъдат ясно разбрани. Той, авторът на Истината, трябваше да отдели Истината от плявата на човешките прибавки, които я обезсилваха. Принципите на Божието управление и планът на изкуплението трябваше да се посочат ясно. Уроците на Стария завет трябваше да бъдат прогласени пред хората в пълнота.

Сред евреите още имаше верни души, потомци на оня свят род, чрез който бе запазено знанието за Бога. Те още се надяваха да се изпълни обещанието, дадено на бащите им. Укрепваха вярата си, като пребъдваха в уверението, дадено на Мойсей: “Господ Бог ще ви въздигне от братята ви пророк, както въздигна мене” ( 3:22 Деян. 3:22). Отново и отново четяха как Той ще “седне да съди земята”, как островите ще “очакват Неговата поука”, как езичниците ще “дойдат при светлината Ти и царете при бляскавата Ти зора” ( 42:4 60:3 Исая 42:4, 60:3).

Думите на умиращия Яков ги изпълваха с надежда: “Не ще липсва скиптър от Юда, нито управителев жезъл отсред нозете му, докле дойде Сило” ( Бит.;49:10 Бит. 49:10). Западащата сила на Израил свидетелстваше, че скоро предстои идването на Месия. Пророчеството на Даниил рисуваше славата на Неговото царуване над една империя, която ще покори всички земни царства и според думите на пророка “ще пребъде вечно” ( Даниил; 2:44 Даниил 2:44). Докато малцина разбираха естеството на Христовата мисия, широко бе разпространено очакването на един могъщ княз, който ще установи своето царство в Израил и който ще дойде като освободител на народите.

Времето се изпълни. Човечеството, деградирало от векове на престъпление, копнееше за идването на Изкупителя. Сатана бе работил, за да създаде бездна - дълбока и непроходима, между небето и земята. Чрез измамите си той бе затвърдил хората в греха. Целта му бе да изчерпи Божието дълготърпение и да угаси любовта Му към човека, за да остане светът под сатанинското му управление.

Сатана се опитваше да скрие от хората знанието за Бога, да отклони вниманието им от Божия храм и да установи свое собствено царство. Неговата борба за върховенство изглеждаше почти напълно успешна. Истина е, че във всяко поколение Бог е имал Свои работници. Дори сред езичниците имаше хора, чрез които Христос действаше, за да издигне народа от греха и деградацията. Но тези хора бяха презирани и мразени. Много от тях понесоха насилствена смърт. Тъмната сянка, която Сатана бе хвърлил върху света, се сгъстяваше все повече.

Чрез езичеството Сатана бе отклонил от векове хората от Бога, но големия си триумф спечели, когато изврати вярата на Израил. Като служеха и се покланяха на собствените си представи, езичниците изгубиха знанието за Бога и изпадаха все повече и повече в поквара. Така стана и с Израил. Принципът, че човек може сам да се спаси чрез собствените си дела, стоеше в основата на всяка езическа религия, но той стана принцип и на еврейската религия. Сатана го присади в нея. И където се спазваше, хората нямаха бариера против греха.

Вестта за спасението се предава на човеци чрез човеци. Но евреите се опитаха да придобият монопол върху истината, която е вечен живот. Те бяха складирали живата манна и тя се развали. Религията, която се опитваха да запазят само за себе си, стана престъпление. Те ограбиха Бога, отнемайки Неговата слава и измамиха света с фалшиво евангелие. Отказаха да се посветят на Бога за спасението на света и станаха служители на Сатана за унищожаването на този свят.

Народът, който Бог бе призовал да бъде стълб и основа на истината, стана представител на Сатана. Вършеше делата, които той желаеше да върши, като представяше фалшиво Божия характер и стана причина светът да вижда в Бога тиранин. Самите свещеници, които служеха в храма, престанаха да разбират значението на своята служба. Те вече не виждаха същността на символите. Представяйки жертвоприношенията, те бяха като актьори, играещи в пиеса. Постановленията, които Бог бе дал, заслепиха ума и закоравиха сърцата им. Бог вече нищо не можеше да стори за хората чрез тях. Цялата система трябваше да бъде отстранена.

Измамата на греха бе достигнала върха си. Всички средства за покваряване на човешките души бяха пуснати в действие. Като гледаше света, Божият Син видя страдание и нищета. Той съжаляваше, че хората бяха станали жертва на сатанинската жестокост. Гледаше със съчувствие покварените, убиваните и погубените. Те си бяха избрали управител, който ги бе привързал с вериги към колесницата си като пленници. Объркани и измамени, те се движеха в мрачна процесия към вечна гибел, към смъртта, в която няма надежда за живот, към нощ, след която не иде зора. Сатанинските представители бяха въплътени в човеци. Телата на човешки същества, създадени да бъдат храм, в който да обитава Бог, бяха станали обиталище на демони. Чувствата, нервите, страстите и органите на човека бяха впрегнати от свръхестествени сили за задоволяване на най-отвратителни похоти. Върху човешките лица бе белязан самия печат на демоните. Лицата им отразяваха легиона от злините, от които бяха обхванати. Такава бе гледката, която се откри пред погледа на Изкупителя на света. Каква картина видяха очите на Безкрайната Чистота!

Грехът бе станал наука, а порокът - и осветена част от религията. Бунтът бе пуснал дълбоки корени в сърцата и враждебността на човека към Небето бе станала още по-буйна. На вселената бе показано, че без Бога човечеството не можеше да си помогне. Нов елемент на живот и сила трябваше да му бъде даден от Този, Който сътвори света.

С напрегнат интерес непадналите светове наблюдаваха как Йехова ще се вдигне и ще помете земните обитатели. И ако Бог бе направил това, Сатана бе готов да проведе плана си, за да си осигури предаността на небесните същества. Той бе заявил, че принципите на Божието управление правят прощението невъзможно. Ако светът бъдеше унищожен, Сатана щеше да твърди, че обвиненията му са оправдани. Готов бе да хвърли вината върху Бога и да разпространи своя бунт сред горните светове. Но вместо да унищожи света, Бог изпрати Своя Син, за да го спаси. Макар че поквара и непокорство можеха да се видят дори в най-отдалечените краища на света, намерен бе начин за възстановяване. В самата криза, когато Сатана бе готов да отпразнува победата си, Божият Син дойде с вестта за Божествена благодат. Във всяка епоха, във всеки час Божията любов бе насочена към падналата в грях раса. Въпреки извращенията на хората Бог продължи да дава сигналите за милост. И когато се изпълни времето, Божеството се прослави, като изля върху света поток от целителна благодат, която никога нямаше да бъде оттеглена, докато не се изпълни планът на спасението.

Когато Сатана ликуваше, че бе успял да заличи Божия образ в човека, Исус дойде да възстанови в човека образа на Създателя му. Само Христос можеше да оформи отново характера, развален от греха. Той дойде да изгони демоните, които бяха подчинили волята. Дойде да ни вдигне от прахта, да възстанови отново опорочения характер по образа на Своя Божествен характер и да го направи красив със собствената Си слава.

[danielbonev]

“Роди ви се Спасител”

Царят на славата се сниши, за да приеме човешки образ. Грубо и негостоприемно бе земното обкръжение на Исус. Славата Му бе покрита, така че величието на Неговата външност да не стане предмет на внимание. Той избягна всяка показност. Богатства, светски почести и човешко величие никога не могат да спасят душата от смърт. Исус нямаше намерение да привлича хората със земното си естество. Само красотата на небесната истина трябваше да привлече тези, които щяха да Го последват. Характерът на Месия бе отдавна предсказан в пророчество и Той желаеше хората да Го приемат чрез свидетелството на Словото Божие.

Ангелите се чудеха на славния план за изкуплението. Те наблюдаваха, за да видят как Божият народ ще приеме Сина, облечен в човешко естество. Ангели слязоха в земята на избрания народ. Другите народи се занимаваха с басни и се покланяха на фалшиви богове. Ангелите слязоха в земята, където бе разкрита Божията слава и бе изгряла светлината на истината. Другите народи се занимаваха с басни и се покланяха на фалшиви богове. Ангелите дойдоха невидими в Ерусалим при тези, които бяха определени да излагат Святото слово, и при свещениците в Божия дом. Вече на свещеник Захария по време на служба пред олтара бе съобщено за близостта на Христовото идване. Предвестникът бе вече роден, мисията му бе засвидетелствана чрез чудеса и пророчества. Новините за раждането и за чудното значение на мисията Му бяха познати дори извън пределите на страната. Но Ерусалим не се готвеше да посрещне своя Изкупител.

С удивление небесните вестители наблюдаваха безразличието на народа, който Бог бе призовал да разнесе по света светлината на свещената истина. Еврейският народ бе запазен, за да свидетелства, че Христос ще се роди от семето на Авраам и от Давидовия род; но той не позна колко е близко идването Му. В храма всяка сутрин и всяка вечер се принасяше жертва, която бе символ на Божия Агнец; но въпреки това дори и тук никой не се приготви да Го посрещне. Свещениците и учителите на народа не знаеха, че най-великото събитие на вековете предстои съвсем скоро. Те повтаряха своите изгубили смисъл молитви, изпълняваха ритуалите на богослужението, за да ги видят хората, но в борбата си за богатство и светска чест не се приготвиха за откровението на Месия. В същото безразличие тънеше и Израилевата земя. Сърцата, изпълнени с егоизъм и светска суета, не бяха докоснати от радостта, която вълнуваше цялото Небе. Само малцина копнееха да видят Невидимия. При тях бяха изпратени небесни посланици.

Ангели придружиха Йосиф и Мария в пътуването им от техния дом в Назарет до Давидовия град. Заповедта на римския император за преброяване на народите в огромната му империя стигна и до обитателите на Галилейските хълмове. Както Кир в древността бе призован на трона на световната империя, за да освободи Господните пленници, така и Цезар Август бе инструмент за изпълнението на Божията цел - майката на Исус да бъде доведена във Витлеем. Тя бе от Давидовия род, а Синът на Давид трябваше да се роди в Давидовия град. От Витлеем, каза пророкът, “ще излезе... Един, Който ще бъде Владетел в Израиля, Чийто произход е от начало, от вечността” ( Михей; 5:2 Михей 5:2). Но в града на царския си род Йосиф и Мария не бяха познати и почетени. Уморени и бездомни, те прекосиха надлъж и шир тясната улица от градската порта до източния изход на града, напразно търсейки място за почивка през нощта. За тях нямаше място в претъпканата страноприемница. Най-накрая намериха подслон в една груба постройка, където държаха добитъка. И тук се роди Спасителят на света.

Хората не знаеха за това, но небето се изпълни с радост. С още по-дълбок интерес и нежност святите същества от света на светлината бяха привлечени към земята. Целият свят бе станал по-светъл от Неговото присъствие. Над Витлеемските хълмове се събра неизброимо множество ангели. Те очакваха сигнал да изявят на света добрите вести. Ако израилевите водачи бяха верни на своя пост, биха споделили радостта да прогласят раждането на Исус. Но сега те бяха отминати.

Бог заявява: “...ще изливам вода над жадната земя и реки на сухата почва.” “Виделина изгрява в тъмнината за праведните” ( 44:3 112:4 Исая 44:3; Пс. 112:4). Блестящи лъчи от Божия трон ще изгреят за тези, които търсят светлина и я приемат с радост.

По полетата, където някога момчето Давид беше пасло своето стадо, пастири все още бдяха на нощна стража. В тихите часове те разговаряха за обещания Спасител и се молеха Царят да дойде на Давидовия трон. “И ангел от Господа застана пред тях и славата на Господа ги осия; и те се уплашиха много. Но ангелът им рече: Не бойте се, защото ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде. Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, който е Христос Господ.”

При тези думи славни видения изпълниха умовете на слушащите пастири. Дошъл Освободител на Израил! Власт, въздигане, триумф се свързваха с Неговото идване. Но ангелът трябваше да ги приготви да разпознаят своя Спасител в бедност и смирение: “И това ще ви бъде знакът - каза той, - ще намерите Младенец, повит и лежащ в ясли.”

Небесният вестител успокои страховете на овчарите. Той им каза как да намерят Исус. Погледна с милост на човешката им слабост и им даде време да свикнат с Божественото му излъчване. Тогава радостта и славата не можаха повече да бъдат скривани. Цялата равнина се освети от светлината, излъчвана от Божиите множества. Земята бе утихнала, а небето се бе свело да слуша песента:

“Слава на Бога във висините.

И на земята мир между човеците... “

О, ако можеше днес човечеството да вникне в тази песен! Думите и музиката й ще отекват до края на времето и ще звучат до края на земята. Когато се вдигне Слънцето на правдата с изцеление в крилете Си, тази песен ще отекне с гласовете на голямо множество като глас от много води: “Алилуя! Защото Господ, нашият Бог, всемогъщият, царува” ( Откр.;19:6 Откр. 19:6).

Когато ангелите изчезнаха, светлината угасна и сенките на нощта паднаха над Витлеемските хълмове. Но най-ярката картина, видяна някога от човешки очи, остана в паметта на пастирите. “Щом ангелите си отидоха от тях на небето, овчарите си рекоха един на друг: Нека отидем тогава във Витлеем и нека видим това, що е станало, което Господ ни изяви. И дойдоха бързо, и намериха Мария и Йосиф, и Младенеца, лежащ в яслите.”

Тръгвайки с голяма радост, те разказаха какво бяха видели и чули. “И всички, като чуха, се зачудиха за това, което овчарите им разказаха. Мария спазваше всички тия думи и размишляваше за тях в сърцето си. И овчарите се върнаха, славещи и хвалещи Бога... “

Небето и земята днес не са по-далеч едно от друго, както в оная нощ, когато овчарите чуха песента на ангелите. И днес човечеството е все още обект на небесна защита, както и тогава, когато обикновени хора с обикновени занятия се срещаха с ангели посред бял ден и разговаряха с небесни вестители по лозя и ниви. И в нашия ежедневен живот Небето може да бъде много близко. Ангели от небесните дворове ще придружават стъпките на тези, които изпълняват Божиите заповеди.

Историята на Витлеем е неизчерпаема тема. В нея е скрита “дълбочината на богатството на премъдростта и знанието за Бога” ( 11:33 Римл. 11:33). Удивлява ни жертвата на Спасителя, който замени небесния трон с ясли и близостта на обожаващите Го ангели с животните в обора. Човешката гордост и себедоволство са порицавани в Негово присъствие. Но това бе само началото на Неговото чудно снизхождение. Би било голямо унижение за Божия Син да приеме човешко естество даже тогава, когато Адам бе още невинен в Едем. Но Исус прие да стане човек в момент, когато расата бе отслабнала от четири хиляди години грях. Като всяко дете на Адам Той прие последиците от действието на великия закон за наследствеността. Тези резултати се виждат в историята на земните Му праотци. С такава наследственост Христос дойде да сподели нашите скърби и изкушения и да ни даде пример за безгрешен живот.

В небесата Сатана бе мразил Христос за поста Му в Божиите дворове. Намрази Го още повече, когато той самият бе детрониран. Мразеше Този, Който се закле да изкупи расата на грешниците. Но Бог позволи на Своя Син да дойде точно в света, който Сатана претендираше, че владее, като безпомощно бебе, подчинено на слабостта на човечеството. Господ Му позволи да срещне опасностите, присъщи на живота на всеки човек, да се бори, както всяко човешко дете с риск да падне и да изгуби вечността.

Сърцето на един земен баща копнее за своя син. Той гледа лицето на малкото си дете и трепери при мисълта за смъртна опасност. Силно желае да защитава скъпото си дете от силата на Сатана, да го държи настрана от изпитания и конфликти. Но за да е сигурен пътя на живота на нашите малки, Бог преживя още по-ожесточен конфликт и се изправи пред още по-страхотен риск, като даде Своя единороден Син. “Това е любов”. Чудете се, небеса, и удивлявай се, о, земя!

[danielbonev]

Посвещението

Около четиридесет дни след рождението на Христос Йосиф и Мария Го занесоха в Ерусалим, за да Го представят на Господа и да принесат жертва. Това бе в съгласие с еврейския закон и като заместник на човека Христос трябваше да се придържа към него във всички подробности. Той бе подложен вече на ритуала на обрязването - обет за послушание към закона.

Като принос законът изискваше от майката едногодишно агне за жертва всеизгаряне и млад гълъб или гургулица за жертва за грях. Но законът предвиждаше, ако родителите са твърде бедни да принесат агне, да бъдат приети две гургулици или два млади гълъба - единият за всеизгаряне, а другият за грях.

Приносите, представени пред Господа, трябваше да бъдат без недостатък. Тези жертви символизираха Христос и от това се вижда, че сам Исус е бил без физически недостатък. Той бе “агнец без недостатък и пречист” ( 1Петрово; 1:19 1 Петрово 1:19). Тялото Му не бе засегнато от никакъв недостатък, физиката Му бе силна и здрава. И през целия Си живот Той живя според природните закони. Както физически, така и духовно, Той бе пример за това, което Бог възнамеряваше да бъде цялото човечество чрез послушание към Неговите закони.

Посвещението на първородните има своя произход в най-ранни времена. Бог бе обещал да даде Първородния на Небето, за да спаси грешника. За Този дар всяко семейство трябваше да изрази благодарността си чрез посвещение на първородния син. Той трябваше да бъде посветен на свещенството като представител на Христос сред хората.

При освобождаването на израилтяните от Египет посвещението на първородните бе наредено отново. Докато децата на Израил бяха под египетско робство, Господ настави Мойсей да отиде при фараона, египетския цар, и да каже: “Така говори Йехова: Израил Ми е Син, първородният Ми; и казвам ти: Пусни Сина Ми да Ми послужи; но ако откажеш да го пуснеш, ето, Аз ще заколя твоя син, първородния ти” ( Изх.; 4:22,23 Изх. 4:22, 23).

Мойсей предаде тази вест, но гордият отговор на царя бе: “Кой е Йехова, та да послушам гласа Му и да пусна Израил? Не познавам Йехова и затова няма да пусна Израил” ( Изх.; 5:2 Изх. 5:2). Господ действаше за Своя народ чрез знамения и чудеса, изпращайки ужасни съдби над фараона. Накрая бе заповядано ангелът на унищожението да погуби първородните на човек и добитък сред египтяните. За да бъдат опазени израилтяните, бе им заповядано да напръскат стълбовете и горния праг на вратите си с кръвта на заклано агне. Всяка къща трябваше да бъде така отбелязана, че когато дойде ангелът да изпълни смъртната присъда, да отмине домовете на израилтяните.

След като изпрати това наказание на Египет, Господ каза на Мойсей: “Посвети на Мене всяко първородно... и човек, и животно; то е Мое”, “защото... в деня, когато поразих всяко първородно в Египетската земя, Аз осветих за Себе Си всяко първородно в Израил, и човек, и животно; Мои ще бъдат. Аз съм Йехова” ( Изх.;13:2 Числа; 3:13 Изх. 13:2; Числа 3:13). След като бе установена службата в скинията, Господ избра Левиевото племе да служи в светилището на мястото на първородните от целия Израил. Но първородните трябваше да се смятат за Господни и да се откупват.

Затова законът за представяне на първородните бе от особено значение. Като паметник за чудното Господне избавление на израилевите чада той символизираше едно по-велико освобождение, което щеше да бъде извършено от единородния Божи Син. Както напръсканата кръв по стълбовете и горния праг на вратите бе спасила първородните на Израил, така и кръвта на Христос има сила да спасява света.

Какво значение имаше тогава представянето на Христос! Но свещеникът не виждаше през завесата; той не можеше да прочете тайната, която се криеше зад нея. Представянето на деца бе обикновена сцена. Ден след ден свещеникът получаваше парите за откупа на бебетата, представяни пред Господа. Ден след ден той извършваше работата си по навик, отдавайки малко внимание на родителите и на децата, освен ако забележеше у родителите признаци за богатство или високо положение. Йосиф и Мария бяха бедни и когато дойдоха с детето си, свещеникът видя само мъж и жена, облечени като галилеяни, с най-скромни одежди. В тяхната външност нямаше нищо, което да привлече вниманието му, а и представиха само приноса, определен за по-бедните класи.

Свещеникът извърши официалната церемония. Пое детето в ръцете си и го издигна пред олтаря. След като го върна в ръцете на майка му, записа “Исус” в свитъка на първородните. Малко разбираше той, че бебето, лежащо в ръцете му, бе Величието на Небето, Царят на славата. Свещеникът и не помисли, че това бебе бе Този, за Когото Мойсей бе писал: “Господ Бог ще ви въздигне от братята ви пророк, както въздигна мене: Него слушайте във всичко, каквото би ви рекъл” ( 3:22 Деян. 3:22). Той не помисли, че това бебе е Този, чиято слава Мойсей се молеше да види. Но Един по-велик от Мойсей лежеше в ръцете на свещеника и когато той записа името на детето, записа името на Един, Който бе основата на цялата еврейска теологична система. Това име трябваше да бъде гаранцията за нейната смърт. Тъй като системата на жертви и приноси бе вече остаряла, символът бе срещнал своето изпълнение и сянката - своята същност.

Шекината* се бе оттеглила от светилището, но в Детето от Витлеем бе открита славата, пред която се покланят ангелите. Това нищо несъзнаващо бебе беше обещаното семе, към което сочеше първият олтар, издигнат до вратите на Едем. Това бе Сило, дарителят на мира. Той бе обявил Себе Си пред Мойсей, като “Аз Съм”. Той бе водачът на Израил в огнения и в облачния стълб. Това бе Този, Когото пророци бяха предсказали отдавна. Той бе Желанието на всички народи, Коренът и Отрасълът Давидов, Светлата утринна звезда. Името на това безпомощно малко бебе, записано в свитъка на Израил, обявявайки Го за наш брат, бе надеждата на падналото човечество. Детето, за което се плати откуп, бе Този, Който щеше да даде откуп за греховете на целия свят. Той бе истинският “първосвещеник над Божия дом”, глава на “несменяемо свещенство”, посредник до “дясната ръка на Величието във висините” ( Евр.;10:21 Евр.; 7:24 Евр.; 1:3 Евр. 10:21, 7:24, 1:3).

Духовните неща се разбират духовно. В храма Божият Син бе посветен на делото, което бе дошъл да извърши. Свещеникът Го погледна, както поглеждаше всяко друго дете. Но макар че той нито видя, нито почувства нещо особено, Божият акт да даде Сина Си на света бе оценен. Намери се един, който разпозна Христос. “И ето, имаше в Ерусалим един човек на име Симеон; и тоя човек бе праведен и благочестив и чакаше утехата на Израил; и Светият Дух беше в него. Нему бе открито от Светия Дух, че няма да види смърт, докле не види Христа Господен.”

Като влезе в храма, Симеон видя едно семейство, което представяше първородния си син пред свещеника. Видът на родителите издаваше бедността им. Но Симеон разбра внушението на Духа и бе дълбоко развълнуван от това, че представеното на Господа дете бе Утехата на Израил, Този, Когото той копнееше да види. На изумения свещеник Симеон изглеждаше като изпаднал в екстаз. Детето бе върнато на Мария, но Симеон го взе в ръцете си и го представи на Бога и радост, каквато не бе изпитвал никога преди, проникна в душата му. Като издигна детето Спасител към небето, той каза: “Сега, Владико, отпущаш слугата Си в мир. Според думата Си. Защото видяха очите ми спасението, което Си приготвил пред всички люде; светлина да просвещава народите. И слава на Твоите люде Израил.”

Духът на пророчеството бе върху този човек и докато Йосиф и Мария стояха, чудейки се на думите му, той ги благослови и каза на Мария: “Ето, това детенце е поставено за падане и ставане на мнозина в Израил и за белег, против който ще се говори; да, и на сама тебе меч ще прониже душата ти, за да се открият помислите на много сърца.”

Също и Анна, една пророчица, влезе и потвърди свидетелството на Симеон за Христос. Докато Симеон говореше, лицето й се освети от Божията слава и тя изля сърдечната си благодарност, че й бе позволено да види Христос - Господа.

Тези скромни поклонници не бяха изучавали напразно пророчествата. Но ония, които заемаха постове на управници и свещеници в Израил, макар да имаха пред себе си скъпоценните думи на пророчеството, не ходеха в пътя на Господа и очите им не бяха отворени, за да видят Светлината на живота.

Така е до днес. Събития, върху които е съсредоточено вниманието на цялото Небе, остават неразпознавани, протичат незабелязани от религиозните водачи и от поклонниците в Божия дом. Хората признават Христос в историята, но отблъскват живия Христос. Христос, призоваващ в Словото Си към саможертва, действащ в бедните и страдащите, които молят за утеха, действащ чрез праведната кауза, която включва бедност, труд и укор, днес не се приема с по-голяма готовност, отколкото преди хиляда и осемстотин години.

Мария се замисли върху обширното и далече стигащо пророчество на Симеон. Като погледна детето в ръцете си и си спомни думите, изговорени от пастирите във Витлеем, тя се изпълни с благодарствена радост и светла надежда. Думите на Симеон й напомниха пророчеството на Исая: “И ще израсне пръчка от Йесеевия пън и Отрасъл из корените му ще носи плод; и духът Господен ще почива на Него, дух на мъдрост и разум, дух на съвет и на сила, дух на знание и на страх от Господа... Правдата ще бъде пояс на кръста Му и верността - пояс на хълбоците Му.” “Людете, които ходеха в тъмнина, видяха голяма светлина; на ония, които седяха в земя на смъртна сянка, изгря им светлина... Защото ни се роди Дете, Син ни се даде и управлението ще бъде на рамото Му; и името Му ще бъде Чуден, Съветник, Бог могъщ, Баща на вечността, Княз на мира” ( 11:1-5 9:2-6 Исая 11:1-5, 9:2-6).

Но Мария не разбра мисията на Христос. Симеон бе пророкувал за Него, че ще бъде светлина за езичниците и слава за Израил. Също и ангелите бяха съобщили, че раждането на Спасителя е радост за всички народи. Бог искаше да поправи тесногръдото еврейско разбиране за делото на Месия. Той желаеше хората да Го видят не само като Освободител на Израил, но и като Изкупител на света. Но трябваше да минат много години, докато самата майка на Исус разбере Неговата мисия.

Мария очакваше царуването на Месия на Давидовия трон, но не видя кръщението със страданията, с които той трябваше да бъде спечелен. Чрез Симеон й бе открито, че Месия няма да премине пътя си през света безпрепятствено. В думите към Мария: “Меч ще прониже душата ти” Бог в нежната Си милост намекна на Исусовата майка за мъката, която тя вече бе започнала да носи заради Него.

“Ето - каза Симеон, - това детенце е поставено за падане и ставане на мнозина в Израил и за белег, против който ще се говори.” Тези, които искаха да станат, трябваше преди това да паднат. Ние трябва да паднем върху Скалата и да се сломим, преди да можем да бъдем издигнати в Христос. Егоизмът трябва да бъде свален от трона, гордостта - да се смири, ако искаме да познаем славата на духовното царство. Евреите не пожелаха да получат славата, която се постига чрез смирение. Затова не приеха своя Изкупител. Той бе знак, срещу който се говореше.

“...за да се открият помислите на много сърца.” В светлината на живота на Спасителя сърцата на всички, от Създателя до княза на тъмнината, биват разкрити. Сатана бе представил Бога като егоист и потисник, който иска всичко, а не дава нищо, който изисква служба от творенията Си за Своя собствена слава, без да прави жертви за доброто им. Но Христовият дар открива Бащиното сърце. Той свидетелства, че мислите на Бога за нас са “мисли за мир, а не за зло” ( 29:11 Еремия 29:11). Заявява, че докато Божията омраза към греха е силна като смъртта, любовта Му към грешника е по-силна от смъртта. След като е предприел нашето изкупление, Той не ще пожали нищо, колкото и да е скъпо, за да завърши делото Си. Никоя истина, съществена за нашето спасение, не бе задържана, никое чудо на милост не бе пренебрегнато, никое Божествено средство не остана неизползвано. Натрупана бе благодат върху благодат, дар върху дар. Цялото съкровище на небето бе достъпно за тези, които Той се стараеше да спаси. Като събра богатствата на вселената и отвори източниците на безграничната сила, Бог ги даде всички в ръцете на Христос и каза: “Всичко това е за човека. Използвай тези дарби, за да го убедиш, че няма по-голяма от Моята любов нито на земята, нито на небето. Най-голямото му щастие ще бъде да Ме обича.”

На Голготския кръст любовта и егоизмът застанаха лице с лице. Това бе коронната им изява. Христос бе живял само за да утешава и благославя и предавайки Го на смърт, Сатана показа злобата и омразата си към Бога. Той явно доказа, че истинското намерение на неговия бунт бе да детронира Бога и да унищожи Този, чрез Когото бе показана Божията любов.

Чрез живота и смъртта на Исус мислите на хората също излязоха наяве. От яслите до кръста животът на Исус бе призив за себеотдаване и за съпричастност в страданието. Той разбули намеренията на хората. Дойде с небесната истина и всички, които слушаха гласа на Светия Дух, бяха привлечени към Него. Тези, които се покланяха на себе си, принадлежаха към сатанинското царство. Чрез отношението си към Христос всички щяха да покажат на чия страна стоят. И така всеки сам осъжда себе си.

В деня на последния съд всяка загубена душа ще разбере значението на отхвърлянето на истината. Кръстът ще бъде представен и истинското му значение ще бъде схванато от всеки ум, който е бил заслепен от греха. Пред голготската сцена с нейната тайнствена Жертва грешниците ще се почувстват осъдени. Всяко лъжливо извинение ще бъде пометено. Човешкото отстъпление ще се яви в отвратителния си характер. Хората ще видят какъв избор са направили. Всеки въпрос на истина и заблуда в процеса на тъй дълго продължилата борба, тогава ще се изясни. В съда на вселената Бог ще застане чист от обвинение за съществуването или продължаването на злото. Ще бъде показано, че Божествените заповеди не са причина за греха. Не е имало никакъв недостатък в Божието управление, нито причина за недоволство. Когато мислите на всички сърца бъдат открити, и верните, и бунтовниците ще кажат заедно: “Праведни и истинни са Твоите пътища, Царю на вековете. Кой няма да се бои от името Ти, Господи, и да го прослави? ...защото се явиха Твоите праведни съдби” ( Откр. 15:3, 4).

[danielbonev]

“Видяхме звездата Му”

“А когато се роди Исус във Витлеем юдейски в дните на цар Ирод, ето, мъдреци от изток пристигнаха в Ерусалим и казаха: Где е юдейският Цар, който се е родил? Защото видяхме звездата Му на изток и дойдохме да Му се поклоним.”

Мъдреците от Изток бяха философи. Те принадлежаха към голяма и влиятелна класа, в която влизаха хора от благородно потекло, притежаващи много от богатството и знанието на своята нация. Сред тях имаше мнозина, които злоупотребяваха с доверието на хората. Но други бяха честни мъже, които изследваха знаците на Провидението в природата и бяха уважавани поради почтеността и мъдростта си. Такива бяха мъдреците, които дойдоха при Исус.

Божията светлина винаги грее сред тъмнината на езичеството. Когато тези влъхви изучаваха звездните небеса и търсеха да схванат тайната, скрита в сияйните им пътеки, видяха славата на Твореца. Търсейки по-ясно знание, те се обърнаха към еврейските писания. В собствената им земя имаше натрупани пророчески писания, които предсказваха идването на Божествен Учител. Валаам принадлежеше към магьосниците, макар че за известно време бе Божи пророк; чрез Светия Дух той бе предсказал разцвета на Израил и появата на Месия. И неговите пророчества бяха предавани по традиция от век на век. Но в Стария завет идването на Спасителя бе разкрито още по-ясно. Влъхвите с радост откриха, че идването Му е близко и че целият свят трябва да познае Господнята слава.

Мъдреците бяха видели в небесата тайнствена светлина в нощта, когато Божията слава заля Витлеемските хълмове. Когато светлината угасна, появи се лъчиста звезда, която се носеше из небето. Това не бе нито някоя от познатите звезди, нито планета и този феномен събуди най-остър интерес. Звездата представляваше група блестящи ангели в далечината, но мъдреците не знаеха това. Все пак останаха с впечатлението, че тя има особено значение за тях. Съветваха се със свещеници и философи и изследваха свитъците на древните Писания. В пророчеството на Валаам се казваше: “Ще излезе звезда от Яков и ще се въздигне скиптър от Израил” ( Числа;24:17 Числа 24:17). Възможно ли бе тази особена звезда да бъде предвестник на Обещания? Мъдреците бяха приели светлината на изпратената от Небето истина; сега тя ги огряваше с още по-ярки лъчи. Чрез сънища бяха наставени да отидат и да потърсят новородения Княз.

Както Авраам тръгна с вяра в отговор на Божия зов, “без да знае къде отива” ( Евр.;11:8 Евр. 11:8), и както Израил последва чрез вяра облачния стълб към Обещаната земя, така и тези езичници тръгнаха да намерят обещания Спасител. Страните от изток притежаваха изобилие от скъпоценности и мъдреците не потеглиха на път с празни ръце. Обичай бе да се поднасят подаръци в знак на уважение към княз или други високопоставени лица. Най-богатите дарове, които имаше тази земя, бяха взети, за да се поднесат на Този, чрез Когото трябваше да се благословят всички земни родове. Необходимо бе да се пътува нощем, за да се водят по звездата, но за да им мине по-бързо времето, пътниците си повтаряха народни сказания и пророчества за Този, Когото търсеха. При всяко отсядане за почивка те изследваха пророчествата. С това се задълбочаваше убеждението им, че са под Божествено ръководство. Докато вървяха след звездата, която грееше пред тях като видим знак, те имаха и вътрешно убеждение от Светия Дух, който подтикваше сърцата им и ги вдъхновяваше с надежда. Пътуването им, макар и продължително, бе приятно.

Стигнаха израилевата земя и се изкачиха по Елеонския хълм, от който се виждаше Ерусалим, когато, ето, звездата, която ги бе водила през целия им изтощителен път, застана над храма и след малко изчезна от погледите им. Те тръгнаха с нетърпеливи крачки нататък, очаквайки с увереност, че раждането на Месия се възхвалява с радост от всеки език. Но напразно търсиха. Влизайки в светия град, се упътиха към храма. За свое учудване не намериха никого, който да знае за новородения Цар. Въпросите им не събудиха радост, а по-скоро изненада и страх, примесен с нотка на презрение.

Свещениците повтаряха традициите си. Те превъзнасяха своята религия и собственото си благочестие, докато обявяваха гърците и римляните за езичници и грешници. Мъдреците не бяха идолопоклонници и в Божиите очи стояха много по-високо от тези, които изповядваха, че Му служат. Но евреите гледаха на тях като на езичници. Дори у избраните пазители на Святите слова нетърпеливите въпроси на мъдреците не докоснаха струна на съчувствие.

Пристигането на мъдреците бързо се разчу из Ерусалим. Странната им мисия създаде вълнение сред хората, което проникна и в двореца на цар Ирод. Коварният едомец застана нащрек поради близостта на възможен съперник. Безброй убийства бяха опетнили пътя му към трона. Като чужденец той бе мразен от народа, над когото царуваше. Единствената му сигурност бе благосклонността на Рим. Но този нов Княз имаше по-големи права. Той се бе родил, за да стане цар.

Ирод заподозря свещениците в заговор с чужденците да предизвикат бунт сред народа и да го свалят от трона. Но скри недоверието си, решил да осуети плановете им чрез изтънчено лукавство. Като покани главните свещеници и книжници, той ги попита къде според учението на свещените книги ще се роди Месия.

Това запитване от узурпатора на трона, направено след въпроса на странниците, ужили гордостта на юдейските учители. Безразличието, с което отвориха пророческите свитъци, разяри ревнивия тиранин. Той помисли, че се опитват да укрият познанията си по този въпрос. С власт, която те не смееха да пренебрегнат, Ирод им заповяда да изследват добре и да кажат кое е родното място на техния очакван Цар. “А те му казаха: Във Витлеем юдейски, защото така е писано чрез пророка:

“И ти, Витлееме, земьо Юдова,

никак не си най-малък между юдовите началства;

защото от теб ще произлезе Вожд,

Който ще бъде пастир на Моя народ Израил.”

Тогава Ирод покани влъхвите на личен разговор. Буря от злоба и страх кипеше в сърцето му, но той запази външно спокойствие и прие учтиво чужденците. Попита ги кога се е явила звездата и изповяда, че с радост посреща съобщението за раждането на Христос. Помоли гостите си: “Идете, разпитайте внимателно за детето и като го намерите, известете, за да ида и аз да му се поклоня.” С тези думи той ги изпрати към Витлеем.

Свещениците и старейшините в Ерусалим не бяха толкова невежи за раждането на Христос, колкото се представяха. Съобщението за посещението на ангели при овчарите се бе разнесло из Ерусалим, но равините го бяха счели за незаслужаващо вниманието им. Те самите трябваше да са намерили вече Исус и да са готови да заведат влъхвите до мястото на рождението Му, но вместо това ги намериха мъдреците, за да привлекат вниманието им към раждането на Месия. “Къде е юдейският Цар, който се е родил? - казаха те. - Защото видяхме звездата Му на Изток и дойдохме да Му се поклоним.”

Но гордост и омраза залостиха вратата срещу тази светлина. Ако разказаното от овчарите и от мъдреците се приемеше за вярно, това щеше да постави свещениците и равините в най-незавидна позиция, отнемайки им правото да бъдат тълкуватели на Божията истина. Тези вещи учители не искаха да се превият, за да бъдат поучени от езичници. Не може да бъде - казваха си те - Бог да ни подмине и да общува с невежи пастири или необрязани езичници. И решиха да покажат презрението си към разказите, които вълнуваха цар Ирод и целия Ерусалим. Не пожелаха даже да отидат във Витлеем да видят дали разказаното е вярно. Така подведоха народа да вижда в интереса към Исус фанатична възбуда. Тук започна отхвърлянето на Христос от свещениците и равините. Оттук нататък гордостта и упоритостта им прераснаха в злоба към Спасителя. Докато Бог отваряше вратата за езичниците, еврейските водачи сами затваряха вратата си.

Мъдреците излязоха сами от Ерусалим. Падаха сенките на нощта, когато минаха през градските порти и за своя голяма радост отново видяха звездата, която ги бе водила към Витлеем. Те не бяха получили вест за низшия произход на Исус, каквато бе дадена на овчарите. След дългото пътуване останаха разочаровани от безразличието на еврейските водачи и напуснаха Ерусалим обезкуражени. Във Витлеем не намериха царска стража да охранява новородения Цар. Никой от високопоставените хора не присъстваше тук. Исус бе положен в ясла. Родителите Му, необразовани селяни, бяха единствените Му пазители. Възможно ли бе за Него да е писано, че ще “възстанови племената на Яков” и ще “възвърне опазените на Израил”, за да бъде “светлина на народите”, за “спасение до земния край”? ( 49:6 Исая 49:6).

“И като влязоха в къщата, видяха детето с майка Му Мария, паднаха и Му се поклониха.” Зад унижената външност на Исус те разпознаха присъствието на Божеството. Отдадоха Му сърцата си като на свой Спасител и тогава Му принесоха своите дарове - “злато, благовония и миро”. Каква вяра! За мъдреците от Изток можеше да се каже, както и по-късно за римския стотник: “Нито в Израил съм намерил толкова вяра” ( 8:10 Матей 8:10).

Мъдреците не бяха разбрали какво възнамеряваше да стори Ирод на Исус. Когато постигнаха целта на пътуването си, те се приготвиха да се върнат в Ерусалим, за да разкажат на царя за успеха си. Но в сън получиха Божествена вест да не осъществяват повече никакви контакти с него. Избягвайки Ерусалим, те тръгнаха към родината си по друг път.

По подобен начин и Йосиф бе предупреден да бяга в Египет с Мария и детето. Ангелът каза: “Стани, вземи детето и майка му..., защото Ирод ще потърси детето, за да го погуби.” Йосиф послуша, без да се бави, и за по-голяма безопасност тръгна през нощта.

Чрез мъдреците Бог привлече вниманието на еврейския народ към рождението на Своя Син. Тяхното разпитване в Ерусалим, възбуждането на интереса сред народа и дори ревността на Ирод, който накара свещениците и равините да изследват Писанията, насочи умовете към пророчествата за Месия и към голямото събитие, което току-що се бе случило.

Сатана бе твърдо решен да скрие светлината от света и използва най-фините си умения, за да унищожи Спасителя. Но Този, Който никога не задрямва, нито спи, бдеше над възлюбения Си Син. Този, Който бе дал манната от небето на Израил и бе хранил Илия във времето на глада, намери за Мария и детето Исус прибежище в една езическа страна. И с даровете на мъдреците от чуждата страна Господ ги снабди със средства за пътуването им до Египет и за пребиваването им там, в чуждата страна.

Влъхвите бяха сред първите, които поздравиха Изкупителя. Техният дар бе първият, поставен в Неговите нозе. Каква привилегия бе да Му послужат чрез този дар! Бог се радва да почете приноса, даден от сърце, което обича, дарявайки го с най-висшата способност да Му служи. Ако ние сме отдали сърцата си на Исус, ще Му принесем и нашите дарби. Златото и среброто ни, най-скъпоценните ни земни притежания, най-високите ни умствени и духовни дарби ще бъдат щедро посветени на Него, Който ни обикна и даде Себе Си за нас.

Ирод в Ерусалим очакваше с нетърпение завръщането на мъдреците, но като мина доста време, а те не се появиха, подозренията му се усилиха. Нежеланието на равините да посочат родното място на Месия изглежда означаваше, че те са схванали неговия замисъл и нарочно са го избягнали. Тази мисъл го подлудяваше. С хитрост не успя, но щеше да опита със сила, щеше да им даде добър урок с това дете цар. Надутите евреи щяха да разберат какво значи да правят заговор за свалянето му от престола.

Веднага във Витлеем бяха изпратени войници със заповед да убият всички деца под двегодишна възраст. Спокойните домове в града на Давид станаха свидетели на онези сцени на ужас, които бяха представени на пророка преди шестстотин години: “Глас се чу в Рама, плач и голямо ридание; Рахил оплакваше чадата си и не искаше да се утеши, защото ги няма вече.”

Евреите сами си навлякоха това бедствие. Ако живееха с вярност и смирение пред Бога, Той по чуден начин би обезсилил гнева на царя. Но те се бяха отделили от Него чрез греховете си и бяха отхвърлили Святия Дух, Който бе единствената им защита. Не бяха изследвали Писанията с желание да се подчиняват на Божията воля. Търсеха пророчества, които биха могли да тълкуват в своя полза и да покажат презрението на Бога към всички други народи. С гордо самохвалство сочеха, че Месия ще дойде като цар, за да победи неприятелите Си и да стъпче езичниците в гнева Си. Така бяха възбудили омразата на своите управници. Като представиха фалшиво мисията на Христос, с което Сатана целеше унищожаването на Спасителя, те погубиха собствените си глави.

Този акт на жестокост бе последното тъмно петно в царуването на Ирод. Скоро след избиването на младенците самият той бе принуден да понесе проклятието, което никой не може да избегне. Умря от страхотна смърт.

Йосиф, който бе още в Египет, бе поканен сега от Божи ангел да се върне в Израилевата земя. Като виждаше в Исус наследник на Давидовия трон, Йосиф пожела да се засели във Витлеем, но щом научи, че Архелай царувал в Юдея вместо баща си, се побоя да не би плановете на бащата да се подхванат от сина. От всички синове на Ирод Архелай най-много приличаше по характер на баща си. Възцаряването му бе отбелязано вече от размирици в Ерусалим и от избиването от римските стражи на хиляди евреи.

Йосиф пак бе насочен към безопасно място. Той се върна в Назарет, бившия си дом, и тук Исус живя около тридесет години, “за да се сбъдне реченото чрез пророците, че ще се нарече Назарей”. Галилея бе управлявана от един син на Ирод, но там имаше много по-голяма смесица от пришълци, отколкото в Юда. Много по-малко се интересуваха от неща, които засягаха евреите, и правата на Исус биха възбудили по-малка ревност у управляващите.

Така бе приет Спасителят, когато дойде на земята. Изглежда нямаше място за почивка и безопасност за детето Изкупител. Бог не можеше да повери възлюбения Си Син на хората дори докато осъществяваше делото Си за тяхното спасение. Той възложи на ангели да придружават и пазят Исус, докато изпълни мисията Си на земята и умре от ръцете на ония, които дойде да спаси.

[danielbonev]

Детство

Детството и младостта Си Исус прекара в едно малко планинско село. Присъствието Му би било чест за всяко селище на света. Привилегия би било за царските палати да Го приемат като гост. Но Той подмина домовете на богатите, царските дворци и известните центрове на учените, за да се засели в неизвестния и презрян Назарет.

Чуден по своето значение е краткият доклад за ранните Му години: “А детенцето растеше, крепнеше и се изпълваше с мъдрост; и Божията благодат бе на Него.” В слънчевата светлина, излъчвана от лицето на Отца, Исус “напредваше в мъдрост, в ръст и в благоволение пред Бога и човеците” (2:52 Лука 2:52). Умът на Исус бе активен и проницателен. Той бе разсъдлив и по-мъдър, отколкото подобаваше на възрастта Му. Но характерът Му бе прекрасен в своята хармония. Силите на ума и на тялото Му се развиваха постепенно според законите на детството.

Като дете Исус бе особено обичлив по характер. Ръцете Му винаги бяха готови да служат на другите. Той показа непоколебимо търпение и истинност, която никога не би пожертвала почтеността. Твърд като скала за принципа, Той разкри в живота Си благодатта на несебелюбива учтивост.

С дълбока сериозност Исусовата майка гледаше как се разгръщат силите Му и наблюдаваше как върху характера Му се отпечатва съвършенството. Тя с удоволствие се стараеше да подкрепи този блестящ, възприемчив ум. Чрез Светия Дух получи мъдрост как да съдейства на небесните представители за развитието на това дете, което можеше да твърди, че само Бог е Негов Отец.

От най-ранни времена верните в Израил полагаха много грижи за обучението на младежта. Бог бе наредил още от бебета децата да бъдат учени на Неговата доброта и величие точно както са открити в Неговия закон и показани в историята на Израил. Песни, молитви и уроци от Писанията трябваше да бъдат приспособени за умовете на подрастващите. Бащи и майки трябваше да научат децата си, че Божият закон отразява Неговия характер и че като приемат принципите на закона в сърцата си, Божият образ се отпечатва в ума и душата. Повечето от поученията се предаваха устно, но юношите се учеха и на еврейско писмо, което правеше достъпни за тях пергаментните свитъци на старозаветните писания.

Във времето на Христос всеки град или селище, където не бе осигурено религиозното обучение на младежта, се смяташе, че е под проклятие от Бога. Но обучението бе станало формално. Традицията в голяма степен измести Писанията. Образованието трябваше да насочва младите “да търсят Бога, та дано биха Го поне напипали и намерили” ( 17:27 Деян. 17:27). Но еврейските учители отдадоха вниманието си на церемониите. Умът бе претоварен с материя, която нямаше стойност за ученика, а нямаше да бъде оценена и във висшето училище на Небето. Религиозния опит, получен чрез личното приемане на Словото Божие нямаше място в образователната система. Погълнати от рутината на външни неща, учениците не намираха спокойни часове за близост с Бога. Не чуваха гласа Му да говори на сърцето. В търсенето на знания те се отдалечаваха от Източника на мъдростта. Великата същност на службата за Бога бе пренебрегната. Принципите на закона бяха замъглени. За най-висше образование се смятаха неща, които бяха всъщност най-голямата пречка за истинско развитие. Под ръководството на равините силите на младите бяха потискани. Умовете им оставаха сковани и погледът - стеснен.

Детето Исус не получи образование в училищата към синагогите. Майка Му бе Неговата първа учителка между хората. От нейните устни и от свитъците на пророците Той учеше за небесните неща. Същите думи, които сам бе говорил на Мойсей за Израил, сега трябваше да научи в нозете на майка Си. Когато премина от детство към юношество, Той не потърси училищата на равините, не се нуждаеше от тяхното образование, защото Бог бе Неговият наставник.

Въпросът, който бе зададен по време на службата на Спасителя: “Как знае Този книга, като не се е учил?”, не означава, че Исус не е можел да чете, а просто че не е получил образование от равините ( 7:15 Йоан 7:15). Тъй като е придобил знание, каквото и ние можем да придобием, доброто му познаване на Писанията показва колко прилежно е изучавал в ранните си години Божието слово. Пред Него бе разпростряна великата библиотека на Божието творение. Този, Който бе сътворил всички неща, учеше уроците, написани от собствената Му ръка по земята, морето и небето. Отдалечен от несвятите пътища на света, Той натрупа научно знание от природата. Изучаваше живота на растенията и животните, както и човешкия живот. От най-ранните Си години бе завладян от една цел - живееше, за да благославя другите. За това черпеше източници от природата; нови идеи за начини и средства озаряваха ума Му, когато изучаваше живота на растенията и животните. Постоянно се стремеше да извлече от видимите неща примери, с които да илюстрира живите думи на Бога. Притчите, чрез които по време на службата Си обичаше да предава Своите уроци върху истината, показват колко възприемчив е бил духът Му за влиянието на природата и как е събирал във всекидневния Си живот духовни поуки от заобикалящия Го свят.

Тогава пред Исус се откриваше значението на Божиите слова и дела, когато се опитваше да разбере същността на нещата. Небесните същества Го придружаваха и умът Му се развиваше от святи мисли и общувания. От началото на съзнателния Си живот Той постоянно растеше в духовна благодат и в познание на истината.

Всяко дете може да получи познания като Исус. Когато се стараем да се запознаем с небесния Баща чрез Неговото Слово, при нас ще се приближат ангели, умовете ни ще укрепнат и характерите ни ще се облагородят. Така ще заприличаме повече на нашия Спасител, а когато съзерцаваме красивото и величественото в природата, чувствата ни ще се отправят към Бога. Когато влизаме в допир с Вечния чрез Неговите дела, духът ни се изпълва с благоговение и душата ни се оживява. Общуването с Бога чрез молитва развива умствените и моралните ни сили, а размишлението върху духовните неща укрепва духовните ни сили.

Животът на Исус бе в хармония с Бога. Докато бе дете, Той разсъждаваше и говореше като дете; но никаква следа от грях не петнеше Божия образ в Него. Все пак и Той бе изложен на изкушение. Жителите на Назарет бяха прочути със своето нечестие. Недоброто мнение, което се даваше обикновено за тях, бе изразено чрез въпроса на Натанаил: “От Назарет може ли да произлезе нещо добро?” ( 1:46 Йоан 1:46). Исус бе поставен там, където щеше да бъде изпитан Неговият характер. За да запази чистотата Си, необходимо беше винаги да бди. Водеше същите борби, които ние трябва да водим, за да ни бъде пример в детство, юношество и зряла възраст.

Сатана бе неуморим в усилията си да победи Детето от Назарет. Още от най-ранни години Исус бе пазен от небесни ангели и все пак животът Му представляваше дълга борба против силите на тъмнината. Да има на земята живот, свободен от развалата на греха, за княза на тъмнината това бе оскърбление и безпокойство. Той опита всичко, за да впримчи Исус. Никое човешко дете не ще бъде поставено да води свят живот всред такава страшна борба от изкушения, както нашият Спасител.

Родителите на Исус бяха бедни и зависими от всекидневния си труд. Исус знаеше що е бедност, несгоди и лишения. Това бе защитно средство за Него. В неуморния Му живот нямаше бездейни часове, които да създават условия за изкушения. Нямаше безцелни часове, които да отварят вратите за покваряващи приятелства. Доколкото бе възможно, Той затваряше вратите за изкусителя. Нищо не можеше да Го склони да извърши неправда - нито печалба, нито удоволствие, нито похвала, нито критика. Беше мъдър да разпознава злото и силен да му се противопоставя.

Христос беше единственият безгрешен човек, живял някога на земята, макар че в продължение на около тридесет години Той живя всред нечестивите жители на Назарет. Този факт е укор за тези, които мислят, че са зависими от местоживеене, от благоденствие или от успех в живота, за да живеят безгрешно. Напротив, изкушенията, бедността и нещастията са дисциплина, необходима, за да се развият чистота и твърдост на характера.

Исус живееше в селски дом и вярно и с радост изпълняваше Своя дял от работата в дома. Той бе Началникът на небето и ангелите изпълняваха словото Му с удоволствие. Сега обаче бе станал доброволно слуга, любещ, послушен син. Той научи занаят и работеше в дърводелната на Йосиф. Облечен в простото облекло на обикнонен работник, Той минаваше по улиците на малкия град на отиване и на връщане от Своята скромна работа. Не използваше Божествената Си сила, за да намали товарите Си или да облекчи труда Си.

Чрез работата, която извършваше през детството и юношеството Си, Исус развиваше ума и тялото Си. Не Си служеше безразсъдно с физическите Си сили, а ги използваше така, че да ги запази в добро състояние, за да върши всичко по възможно най-добрия начин. Не обичаше да е немарлив, даже и по отношение на инструментите Си. Като работник бе съвършен, както бе съвършен по характер. Чрез примера Си Той учеше, че е наш дълг да бъдем прилежни, да вършим работата си вярно и точно и че такъв труд е почтен. Дейност, която обучава ръцете да бъдат полезни и възпитава младите да носят своя дял от бремето на живота, дава физическа сила и развива всяка способност. Всички трябва да вършат нещо, което е полезно за тях и за другите. Бог посочи, че работата е благословение и само прилежният работник изпитва истинската слава и радост от живота. Божието одобрение е над деца и младежи, които изпълняват радостно своите задължения в дома и споделят товарите на бащата и майката. Такива деца, като излязат от дома, те стават полезни членове на обществото.

През целия Си живот на земята Исус беше прилежен и постоянен работник. Очакваше много, затова и предприемаше много. Като започна службата Си, Той каза: “Ние трябва да вършим делата на Този, Който Ме е пратил, докле е ден; иде нощ, когато никой не може да работи” ( 9:4 Йоан 9:4). Исус не отбягваше грижите и отговорността, както вършат много така наречени Негови последователи. Такива хора са слаби и неспособни, защото се опитват да избягнат дисциплината. Те може да притежават ценни и добри черти на характера, но са безсилни и почти безполезни, когато се появят трудности. Положителността и енергията, солидността и силата на характера, проявени от Исус, трябва да се развият и в нас чрез дисциплината, през която Той мина. И благодатта, която Той получи, ще бъде и наша.

Докато живя между хората, нашият Спасител споделяше съдбата на сиромасите. Той познаваше от опит техните грижи и трудности, затова можеше да утешава и да насърчава всички скромни работници. Онези, които наистина разбират поуката, предавана от Неговия живот, никога не ще мислят, че между хората трябва да има различни класи и че богатите трябва да бъдат почитани повече от достойните бедни.

Исус внасяше в работата Си бодрост и такт. Изискват се много търпение и духовност, за да се внедрява библейската религия в домашния живот и на работното място, за да се издържа напрежението на светската работа и в същото време да не се отделя погледът от Божията слава. В това отношение Исус Христос бе помощник. Той никога не се отдаваше на земните грижи дотам, че да не Му остава време да мисли и за небесните неща. Често пъти изразяваше сърдечната Си радост, като пееше псалми и небесни песни. Нерядко жителите на Назарет Го чуваха да издига гласа Си на хвала и благодарност на Бога. Общуваше с Небето с песни и когато другарите Му се оплакваха от уморителен труд, ободряваше ги със сладката мелодия, излизаща от устните Му. Неговото хвалебно пеене като че ли прогонваше злите ангели и като тамян изпълваше работното място с благоухание. Умовете на слушателите Му се откъсваха от тяхното земно изгнаничество и се насочваха към небесния дом.

Исус беше източникът на целебна милост за света и през всичките години на уединение в Назарет животът Му обливаше другите със струи на състрадание и нежност. Възрастните, скърбящите и обременените от греха, играещите деца в своята невинна радост, малките горски създания, търпеливите товарни животни - всички се чувстваха по-щастливи в Неговото присъствие. Този, Чието властно слово държеше световете, се навеждаше, за да облекчи някое ранено птиче. Нямаше и нищо недостойно за Неговото внимание, нямаше нещо, за което Той да откаже да помогне.

Така като напредваше в мъдрост и в ръст, Исус печелеше благоволението на Бога и на хората. Той привличаше симпатиите на всички сърца, като разкриваше, че е способен да съчувства на всички. Надеждата и куражът, които Той излъчваше, Го правеха благословение за всеки дом. А често пъти в събота Го поканваха в синагогата да прочита урок от Пророците и тогава сърцата на слушателите се вълнуваха, тъй като от познатите думи на свещените книги изгряваше нова светлина.

Но Исус отбягваше външния показ. През всичките години в Назарет Той нито веднъж не демонстрира чудотворната Си сила. Не търсеше високо положение или присвояване на титли. Неговият тих и скромен живот, а даже и мълчанието на писанията за ранните Му години, ни дават важен урок. Колкото по-тих и скромен е животът на едно дете, толкова по-запазено е то от излишни вълнения и колкото е в по-голяма хармония с природата, толкова по-годен е животът му за физическа, умствена и духовна сила.

Исус е нашият пример. Много хора с интерес се занимават с периода на Неговата публична служба, а отминават незабелязано поуките от живота на ранните Му години. Но тъкмо с домашния Си живот Той е пример за всички деца и юноши. Спасителят благоволи да живее в бедност, за да ни учи колко близо можем и в този си скромен жребий да сме свързани с Бога. Той живя, за да угоди, да почете и да прослави Отца Си в обикновените неща на живота. Неговото дело започна с посвещаване в скромния занаят на дърводелеца, който се труди за своя ежедневен хляб. Той служеше на Бога еднакво и когато работеше на дърводелския тезгях, и когато вършеше чудеса за множеството. И всеки младеж, който следва Христовия пример на вярност и послушание в скромния Му дом, може да претендира за думите, които Отец изговори чрез Светия Дух за Своя Син: “Ето Моят служител, когото подкрепям, Моят избраник, в когото благоволи душата Ми!” ( 42:1 Исая 42:1).

[danielbonev]

Посещение на Пасхата

За евреите дванайсетата година беше разделителната линия между детството и юношеството. Като навършеше тази година, еврейското момче бе наричано син на закона и син на Бога. Даваше му се специална възможност за религиозно обучение и се очакваше да участва в святите празници и наредби. В съгласие с обичая Исус като дете също посети Ерусалим за Пасхата. Като всички благочестиви израилтяни Йосиф и Мария всяка година участваха в празника Пасха и когато Исус навърши изискваната възраст, те Го взеха със себе си.

Имаше три годишни празника - Пасха, Петдесетница и Шатроразпъване, при които всички хора в Израил трябваше да се явят пред Господа в Ерусалим. Пасхата бе най-оживеният от тези празници. Мнозина присъстващи идваха от всичките страни, където евреите бяха разпръснати. Поклонниците от всеки край на Палестина пристигаха на големи множества. Пътуваха от Галилея няколко дни и се обединяваха в големи групи за общуване и безопасност. Жените и възрастните пътуваха на волове или на магарета през стръмните и каменливи пътища. По-силните и здрави мъже и юноши ходеха пеша. Пасхата се случваше в края на март или в началото на април, когато цялата земя бе изпъстрена с цветя, песните на птиците радваха слуха. По целия път имаше забележителни места, които напомняха за израилевата история, а бащите и майките разказваха на децата си за чудесата, които Бог бе извършил за Своя народ в древността. По време на пътуването те се развличаха с песни и музика и когато най-накрая пред погледите им се откриваха кулите на Ерусалим, всички гласове се въздигаха в победен възглас:

“Ето, нозете ни стоят

отвътре портите ти, Ерусалиме!

Мир да бъде отвътре стените ти,

благоденствие в палатите ти!” ( 122:2,7 Пс. 122:2, 7).

Съблюдаването на Пасхата започна с раждането на еврейската нация. В последната нощ на робството в Египет, когато не се виждаше никакъв признак за освобождение, Бог нареди на израилтяните да се приготвят за незабавно тръгване. Той бе предупредил фараона за последното наказание над египтяните и бе заповядал на евреите да съберат семействата си по домовете. Като напръскат стълбовете и горния праг на къщите си с кръв от заклано агне, те трябваше да изядат агнето опечено, с безквасен хляб и горчиви треви. “И така да го ядете - каза Той, - препасани през кръста си, с обущата на нозете си и тоягите в ръцете си; и да го ядете набързо, понеже е време на Господнето минаване” ( Изх.;12:11,29,31 Изх. 12:11). “И посред нощ Господ порази всяко първородно в Египетската земя. Тогава властелинът изпрати до израилтяните вест: Станете-, излезте изсред людете Ми и идете, послужете на Йехова, както рекохте” ( Изх.;12:29,31 Изх. 12:29, 31). Евреите излязоха от Египет като независим народ. Господ бе наредил Пасхата да бъде пазена всяка година. “И когато чадата ви попитат: Какво искате да кажете с тая служба? Ще отговорите: Това е жертва в спомен на минаването на Господа, който отмина къщите на израилтяните в Египет, когато поразяваше египтяните, а избави нашите къщи.” Така историята за това чудно освобождение трябваше да бъде повтаряна от поколение на поколение.

Пасхата бе следвана от седемдневен празник на безквасните хлябове. На втория ден от празника пред Господа бяха представяни първите плодове на годишната жетва чрез сноп ечемик. Всички ритуали на празника бяха символ на Христовото дело. Освобождението на Израил от Египет беше нагледен урок за изкуплението, което Пасхата бе предназначена да напомня. Закланото агне, безквасният хляб, снопът на първите плодове символично представяха Спасителя.

За повечето от хората в дните на Христос съблюдаването на този празник се бе изродило до чиста формалност. Но какво бе значението му за Божия Син!

За първи път детето Исус видя храма. Видя облечените в бяло свещеници, които изпълняваха своята тържествена служба, видя кървящата още жертва върху жертвения олтар. С поклонниците и Той се наведе в молитва, докато облак от тамян се издигна пред Бога. Наблюдаваше впечатлителните ритуали на пасхалната служба. Ден след ден схващаше все по-ясно тяхното значение. Всеки акт изглеждаше свързан със собствения Му живот. Нови импулси се събудиха в Него. Тих и задълбочен, Той изглежда изследваше един голям проблем. Пред Спасителя се откриваше тайната на Неговата мисия.

Потънал в размисли върху тези сцени, Исус остана настрана от родителите си. Искаше да бъде сам. Когато пасхалните служби свършиха, Той още се бавеше из дворовете на храма и когато поклонниците напуснаха Ерусалим, остана назад.

При това посещение в Ерусалим родителите на Исус желаеха да Го запознаят с великите учители в Израил. Докато бе послушен във всички подробности на Божието слово, Той не се съобразяваше с равинските ритуали и обичаи. Йосиф и Мария се надяваха да бъде накаран да уважава учените равини и да стане по-внимателен към техните изисквания. Но в храма Исус бе поучен от Бога. И започна веднага да споделя това, което бе научил.

В ония дни с храма бе свързана постройка, предназначена за свещено училище по подобие на пророческите училища. Тук се събираха учени равини със своите ученици, тук дойде и детето Исус. Седнал в нозете на тези уважавани учени мъже, той слушаше наставленията им. Като човек, който търси мъдрост, Исус разпитваше учителите за пророчествата и за събитията, които ставаха тогава и посочваха идването на Месия.

Исус се представи като жадуващ да получи знание за Бога. Въпросите Му разкриваха дълбоки истини, замъглявани, но жизнено важни за спасението на душите. Докато показваше колко тесногръда и пълна с предразсъдъци бе мъдростта на учителите, с всеки поставен пред тях въпрос им разкриваше и Божествен урок и представяше някоя истината в нова светлина. Равините говореха за чудното издигане на еврейската нация при идването на Месия, но Исус им представи пророчеството на Исая и ги попита за значението на писанията, показващи страданията и смъртта на Божия Агнец.

Учените се обърнаха към Него с въпроси и бяха удивени от отговорите му. Със скромността на дете Той повтаряше думите на Писанията, давайки им такова дълбоко значение, което мъдреците не схващаха. Ако истината, посочвана от Исус, бе следвана, щеше да доведе до реформация на религията още в тези дни. Щеше да се събуди дълбок интерес към духовните неща и когато настъпеше времето Исус да започне Своята служба, мнозина щяха да Го приемат с готовност.

Равините знаеха, че Исус не бе учил в училищата им, но въпреки това Неговото разбиране на пророчествата далеч надминаваше техните разбирания. В това умно галилейско момче те съзряха нещо много обещаващо и поискаха да Го спечелят за ученик, за да стане учител в Израил. Пожелаха да се заемат с Неговото образование, чувствайки, че един толкова оригинален ум трябва да бъде оформен по техния калъп.

Думите на Исус развълнуваха сърцата им така, както никои човешки думи не ги бяха вълнували досега. Бог искаше да просвети тези израилеви водачи. Той употреби единственото средство, чрез което можеше да бъдат достигнати. В гордостта си те биха презряли поучение от когото и да било. Ако Исус се опитваше да ги поучи, щяха да откажат да Го слушат. Но сега се ласкаеха, че учат Него или най-малкото - че изпитват Неговите познания върху Писанията. Юношеската скромност и благост на Исус обезоръжиха предразсъдъците им. Несъзнателно умовете им се отвориха за Божието слово и Светият Дух заговори в сърцата им.

Равините не можеха да не видят, че техните очаквания по отношение на Месия не се основаваха на пророчеството, но не искаха и да отрекат теориите, ласкаещи амбицията им. Не искаха да признаят, че са разбирали фалшиво Писанията, които твърдяха, че преподават. Един на друг си зададоха въпроса: “Откъде знае този юноша, след като никога не е учил?” Светлината изгря в тъмнината, но “тъмнината не я схвана” ( 1:5 Йоан 1:5).

В същото време Йосиф и Мария бяха силно объркани и разтревожени. При излизането от Ерусалим бяха изгубили Исус от погледа си и не знаеха, че Той бе останал назад. Областта беше гъсто населена и керваните от Галилея бяха много дълги. Когато напускаха града, имаше голям безпорядък, а по пътя удоволствието да пътуват с приятели и познати погълна вниманието им и не забелязаха отсъствието Му, докато не падна нощта. Когато се спряха за почивка, поучаваха, че им липсва услужливата ръка на детето им. Като предположиха, че е с техни познати, те не се обезпокоиха. Макар че бе толкова млад, те Му имаха безусловно доверие и очакваха, че когато имат нужда, Той с готовност ще им помага отгатвайки нуждите им така, както бе правил винаги. Но сега ги обхвана страх. Търсиха Го навсякъде между пътуващите, но напразно. Със страх си спомниха как Ирод се опита да Го погуби, когато бе дете. Черни предчувствия изпълниха сърцата им. Горчиво се самообвиняваха.

Връщайки се в Ерусалим, Йосиф и Мария продължиха да търсят Исус. На следващия ден, като се смесиха с поклонниците в храма, познат глас привлече вниманието им. Не можаха да Го сбъркат. Никой глас не беше като Неговия - така сериозен и искрен, така мелодичен.

Откриха Исус в училището на равините. Зарадваха се, но не можеха да забравят своята мъка и безпокойство. Когато Той бе отново с тях, майка Му каза с укор: “Синко, защо постъпи тъй с нас? Ето, баща Ти и аз наскърбени Те търсехме.”

“Защо да Ме търсите? - отговори Исус. - Не знаете ли, че трябва да се намеря около дома на Отца Ми?” И тъй като изглежда не разбраха думите Му, Той посочи нагоре. Лицето Му бе огряно от светлина, която ги учуди. Божествеността проблясваше през човешкото естество. Намирайки Го в храма, разбраха какво се беше случило между Него и равините и се удивиха от въпросите и отговорите Му. Думите Му пораждаха такива мисли, които никога не можеха да бъдат забравени.

И въпросът Му към тях представляваше поучение: “Не знаете ли, - каза Той, - че трябва да се намеря около дома на Отца Ми?” Исус бе зает с делото, заради което бе дошъл на този свят, но Йосиф и Мария бяха пренебрегнали своя дълг. Бог им бе оказал високата чест да им повери Своя Син. Святи ангели бяха напътствали Йосиф, за да опази живота на Исус. Но за цял ден бяха загубили от погледа си Този, Когото не би трябвало да забравят нито за миг. И когато безпокойството отмина, не укориха себе си, а Него.

Естествено бе родителите на Исус да гледат на Него като на свое собствено дете. Той бе всеки ден с тях, животът Му в много отношения бе като живота на другите деца и им беше трудно да осъзнаят, че Той е Божият Син. Имаше опасност да не оценят благословението, което Изкупителят на света им носеше с присъствието Си. Скръбта от раздялата си с Него и нежният укор на думите Му им напомниха за светостта на това, което им бе поверено.

В отговора към майка Си Исус показа за първи път, че е разбрал Своето отношение към Бога. Преди рождението Му ангелът бе казал на Мария: “Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и Господ Бог ще Му даде престола на баща Му Давид. Ще царува над Якововия дом довека” ( 1:32,33 Лука 1:32,33). Мария бе размишлявала върху тези думи в сърцето си, но макар и да вярваше, че нейното дете трябваше да бъде израилевият Месия, не схвана Неговата мисия. И сега не разбра думите Му. Но разбра, че Той се отрича от родството Си с Йосиф и се обявява за Син на Бога.

Исус не отхвърли Своята връзка със земните Си родители. От Ерусалим се върна с тях у дома и им помагаше в трудния живот. Той скри в сърцето Си тайната на Своята мисия, очаквайки в подчинение определеното време, за да започне делото Си. Цели осемнайсет години, след като бе осъзнал, че бе Божият Син, Той признаваше връзката Си с дома в Назарет и изпълняваше задълженията на син, брат, приятел и гражданин.

Когато мисията на Исус Му бе открита в храма, Той започна да страни от множеството. Желаеше да се върне от Ерусалим тихо, с тези, които знаеха тайната на Неговия живот. Чрез пасхалната служба Бог искаше да призове народа Си да се освободи от светските грижи и да му напомни за чудното освобождение от Египет. Той желаеше в това дело да виждат обещаното спасение от греха. Както кръвта на закланото агне запази домовете на Израил, така и кръвта на Христос трябваше да спаси техните души, но те можеха да бъдат спасени чрез Христос само ако направеха чрез вяра Неговия живот свой собствен. В символичната служба можеше да има благодат само ако тя насочваше поклонниците към Христос като техен личен Спасител. Бог желаеше те да бъдат водени към изучаване и размисъл върху мисията на Христос чрез молитва. Но когато множествата напускаха Ерусалим, вълнението от пътуването и общуването между хората твърде често грабваше вниманието им и службата, на която бяха присъствали, се забравяше. Спасителят не се чувстваше привлечен към такова общество.

Тъй като Йосиф и Мария трябваше да се върнат от Ерусалим сами с Исус, Той се надяваше да насочи мислите им към пророчествата за страдащия Спасител. На Голгота се опита да облекчи скръбта на Своята майка. Сега мислеше за нея. Мария трябваше да бъде свидетелка на последната Му агония и Исус желаеше тя да разбере мисията Му, за да може да издържи, когато мечът прониже душата -. Както Исус бе отделен от нея и тя Го търсеше в мъка три дни, така щеше да Го загуби отново за три дни, когато бъде принесен в жертва за греховете на света. А когато излезеше от гроба, скръбта - щеше отново да се превърне в радост. Но колко по-леко би понесла мъката от Неговата смърт, ако бе разбрала Писанията, към които Исус се опитваше да насочи мислите й сега.

Ако Йосиф и Мария бяха свързали мислите си към Бога чрез размишление и молитва, щяха да разберат светостта на своята задача и нямаше да изгубят Исус от погледа си. Заради един ден небрежност те загубиха Спасителя, което им костваше три дни тревожно търсене, докато Го намерят. Така е и с нас. Чрез празнословие, говорене на лоши неща или небрежност в молитвата може един ден да изгубим присъствието на Спасителя и това да доведе до много дни горчиво търсене, докато Го намерим и отново спечелим мира, който сме изгубили.

При общуването помежду си трябва да внимаваме да не забравим Исус и да прекарваме, без да забележим, че Той не е с нас. Когато бъдем погълнати в светски неща до такава степен, че не мислим за Него, в Когото е надеждата ни за вечен живот, ние се отделяме от Исус и от небесните ангели. Тези святи същества не могат да останат там, където присъствието на Спасителя е нежелано и Неговото отсъствие - незабелязано. Ето защо изповядващите се за Христови последователи се обезкуражават толкова често.

Мнозина присъстват на религиозни служби и се освежават и утешават от Божието слово, но пренебрегвайки размишлението, будността и молитвата, губят благословението и се оказват много по-лишени от него, отколкото преди да го получат. Често им се струва, че Бог се е отнесъл много сурово с тях, но не осъзнават, че грешката е тяхна. Като се отделят от Исус, те затварят вратата за лъчите на Неговото присъствие.

Добре би било да прекарваме всеки ден по един час в размисъл върху живота на Христос. Трябва да го разглеждаме стъпка по стъпка и да оставяме въображението си да вниква във всяка сцена, особено в сцените от последните дни на Неговия живот. Като разсъждаваме върху голямата Му жертва за нас, доверието ни в Него ще бъде по-постоянно, любовта ни ще бъде засилена и ще бъдем по-дълбоко повлияни от Неговия Дух. Ако искаме да бъдем спасени накрая, трябва да научим урока на покаяние и смирение в подножието на кръста.

Като общуваме помежду си, можем да бъдем благословение един за друг. Ако сме Христови, най-хубавите ни мисли ще бъдат за Него. Ще обичаме да говорим за Него и като разговаряме за любовта Му, сърцата ни ще се смекчават от Божествено влияние. Съзерцавайки красотата на характера Му, “ние се преобразяваме в същия образ, от слава в слава” ( 3:18 2 Кор. 3:18).

[danielbonev]

Дни на борба

От най-ранна възраст еврейското дете бе натоварвано с изискванията на равините. За всяко действие до най-дребните неща от живота имаше строги правила. Ръководени от учителите в синагогата, юношите бяха наставлявани с безброй изисквания, които се очакваше да изпълняват като правоверни израилтяни. Но Исус не се интересуваше от тези неща. Още от дете Той действаше независимо от равинските закони. Писанията на Стария завет бяха Неговия постоянен предмет на изучаване и думите “така казва Господ” бяха винаги на устата Му.

Когато състоянието на народа започна да се разкрива пред Неговия ум, Той видя, че изискванията на обществото и изискванията на Бога бяха в постоянно противоречие. Хората се бяха отклонили от Божието слово и бяха издигнали свои измислени теории. Спазваха традиционни ритуали, които нямаха никаква стойност. Богослужението им беше обикновен кръг от церемонии. Святите истини, които то трябваше да предава, бяха скрити от поклонниците. Той видя, че в службите, които се изпълняваха без вяра, хората не намираха мир. Не познаваха свободата на Духа, която биха получили, ако служеха на Бога на истината. Исус бе дошъл да придаде смисъл на богослужението и не можеше да одобри смесването на човешки изисквания с Божествените предписания. Не атакуваше предписанията и практиката на учените равини, но когато Го укоряваха за Неговите скромни навици, оправдаваше поведението Си с доказателства от Божието слово.

По нежен и благ начин Исус се опитваше да угоди на хората, с които общуваше. Като виждаха колко бе благороден и ненатрапващ се, книжниците и старейшините предположиха, че ще се поддаде лесно на ученията им. Караха Го да приеме традициите, установени от древните равини, но Той ги проверяваше чрез авторитета на Святото писание. Би послушал всяка дума, излязла от Божията уста, но не би се подчинил на човешки измислици. Исус изглежда познаваше Писанията от началото до края и ги представяше в истинското им значение. Равините бяха засрамени, че ги поучава едно дете. Твърдяха, че службата им е да обясняват писанията и че Той трябва да приема техните тълкувания. Бяха възмутени, че противоречи на думите им.

Равините не можеха да посочат авторитет в Писанията, на който се позовават техните предания. Осъзнаваха, че в духовното Си разбиране Исус далеч ги бе изпреварил. Но въпреки това се дразнеха, че не се покорява на тяхната диктовка. Като не успяха да Го убедят, потърсиха Йосиф и Мария и им изтъкнаха Неговата неотстъпчивост. Така Той понасяше укори и порицания.

От най-ранна възраст Исус бе започнал сам да оформя Своя характер и дори любовта и уважението към Неговите родители не можаха да Го отклонят от послушанието към Божието слово. “Писано е”, това беше Неговият отговор за всяко дело, което се отличаваше от обичаите на семейството. Но влиянието на равините вгорчи живота Му. И още като юноша трябваше да научи трудния урок да премълчава и да понася търпеливо.

Братята Му, както наричаха синовете на Йосиф, бяха на страната на равините. Те настояваха, че преданията трябва да се спазват като Божии изисквания. Дори смятаха човешките предписания за стоящи по-високо от Словото Божие и бяха много обезпокоени от проникновението, с което Исус различаваше истинското от фалшивото. Стриктното Му послушание към Божия закон осъждаха като инат. Бяха изненадани от знанието и мъдростта на Исус, с които отговаряше на равините. Знаеха, че не бе получил наставления от мъдрите хора, но не можеха и да не видят, че Той е Този, Който ги поучава. Признаха, че образованието Му е по-високо от тяхното. Но не осъзнаха, че Той има достъп до дървото на живота, източник на познание, за което те бяха невежи.

Христос не бе изключителен, но бе оскърбил фарисеите, като се отклоняваше от суровите им правила. Той намери света на религията обграден от високите стени на изолацията, сякаш бе нещо прекалено свещено за всекидневния живот. Той разруши тези стени на разделение. Общувайки с хората, не питаше “в какво вярваш?”, “към коя църква принадлежиш?” Упражняваше Своята благотворна сила в полза на всички, които се нуждаеха от помощ. Вместо да се уедини в килия на отшелник, за да покаже Своя небесен характер, Исус работеше усърдно за човечеството. Внушаваше принципа, че библейската религия не се състои от умъртвяване на тялото. Поучаваше, че чистата и неосквернена религия не е предназначена само за определено време и за особени случаи. При всички случаи, на всяко място Той проявяваше мил интерес към хората и разпръскваше около тях светлина на ободряващо благочестие. Всичко това бе укор към фарисеите. Исус показа, че религията изключва егоизма и че тяхната болезнена привързаност към личния интерес беше далече от истинската набожност. Това събуди тяхната враждебност към Исус, поради което се опитаха да Го насилят да се съобрази с правилата им.

Исус работеше, за да помага на всички страдащи, които виждаше. Имаше малко пари за даване, но често се отказваше от храната Си, за да подкрепи тези, които се нуждаеха повече от Него. Братята Му чувстваха, че влиянието Му сред народа неутрализираха тяхното влияние. Той притежаваше такт, какъвто никой от тях нито притежаваше, нито желаеше да придобие. Докато те се отнасяха грубо с бедните, деградирали същества, Исус търсеше същите тези хора и ги окуражаваше. На нуждаещите се даваше чаша студена вода и тихо им предлагаше собствената Си храна. Като облекчаваше страданията им, свързваше истините, на които поучаваше, с дела на милост и те оставаха в паметта.

Всичко това не се харесваше на братята Му. Тъй като бяха по-големи от Него, чувстваха, че Той трябва да им се подчинява. Обвиняваха Го, че се смята за по-горен от тях и Го укоряваха, че се поставя над всички учители, свещеници и управители на народа. Често се опитваха да Го сплашат, но Той продължаваше да има за Свой водач Писанията.

Исус обичаше братята Си и се отнасяше към тях винаги мило, но те Му завиждаха и проявяваха към Него недоверие и презрение. Не можеха да си обяснят поведението Му. Виждаха в Него големи противоречия. Беше Божи Син и все пак - едно безпомощно дете. Бе Създател на световете, притежаваше и земята, а въпреки това животът Му бе белязан с бедност на всяка стъпка. Той проявяваше достойнство и индивидуалност, напълно различни от земната гордост и лицемерие. Не се бореше за светско величие и беше доволен дори от най-ниското положение. Това ядосваше братята Му. Те не можеха да си обяснят Неговото постоянно спокойствие при изпитания и хуления. Не знаеха, че “богат като бе, за нас стана сиромах, за да се обогатим ние чрез Неговата сиромашия” ( 8:9 по 2 Кор. 8:9). Не можеха да разберат тайната на мисията Му подобно на приятелите на Йов, които не можаха да разберат неговото унижение и страдание.

Исус беше погрешно разбиран от братята Си, защото не бе като тях. Неговият идеал не беше като техния. Като гледаха на хората, те се бяха отклонили от Бога и нямаха Неговата сила в своя живот. Формалната религия, която спазваха, не можеше да преобрази характера. Плащаха “десятък от гьозума, анасона и кимиона”, но бяха пропуснали “по-важните неща на закона - правосъдието, милостта и верността” ( 23:23 Матей 23:23). Примерът на Исус ги дразнеше постоянно. Той мразеше само едно нещо на света - греха. При всяка лоша постъпка изпитваше мъка и това не можеше да се скрие. Явен бе контрастът между формалистите, чиято външна святост прикриваше любовта към греха, и характера, който винаги поставяше на първо място Божията слава. Тъй като животът на Исус осъждаше злото, против Него се появи несъгласие и у дома, и навън. Несебелюбието и благочестието Му бяха подигравани. Търпеливостта и любезността Му бяха наричани страхливост.

Христос вкуси всяка горчивина, която е възможно човешко същество да изпита. Някои се опитваха да Го презират за рождението Му. Още в детството Си Той трябваше да среща подигравателни погледи и зли шушукания. Ако бе отговорил с прибързана дума или поглед, ако се съгласеше с братята Си дори само в една лоша постъпка, не би бил съвършен пример. Така нямаше да изпълни плана за нашето изкупление. Ако само бе признал, че грехът може да има някакво извинение, Сатана щеше да тържествува и светът щеше да бъде загубен. Ето защо изкусителят се стараеше да изпълни живота Му с изпитания, за да Го доведе до съгрешаване.

Но за всяко изкушение Той имаше един отговор: “Писано е”. Рядко укоряваше братята си за някоя лоша постъпка, но имаше слово от Бога, което да им каже. Често бе обвиняван в страхливост, защото отказваше да се присъедини към тях в някои забранени дела. Но отговорът Му беше: “Писано е: “Ето, страх от Господа, това е мъдрост и отдалечаване от злото, това е разум” ( Йов;28:28 Йов 28:28).

Имаше хора, които искаха да общуват с Исус, чувствайки мир в присъствието Му, но мнозина Го избягваха, защото безупречният Му живот ги изобличаваше. Млади приятели Го подтикваха да постъпва като тях. Исус бе умен и жизнерадостен - присъствието Му им бе приятно - приемаха с готовност Неговите предложения, но не приемаха почтеността Му и Го наричаха тесногръд и ограничен. Исус отговаряше: “Писано е: “Как ще очисти младежът пътя си? Като му дава внимание според Твоето слово”, “В сърцето Си опазих Твоето слово, за да не Ти съгрешавам” ( 119:1-3,9,11 Пс. 119:9, 11).

Често Го питаха: “Защо си така склонен към уединение, различен от всички други?” Той казваше: “Писано е: “Блажени ония, които са правдиви в пътя, които ходят в закона на Господа. Блажени, които пазят изявленията Му и Го търсят от все сърце. Които не вършат беззаконие, ходят в пътищата Му” ( 119:14-16 Пс. 119:1-3).

Когато Го попитаха защо не се присъединява към лудориите на младежите от Назарет, Той казваше: “Писано е: “В пътя на Твоите изявления се радваха толкова, колкото във всичкото богатство. За правилата Ти ще размишлявам и Твоите пътища ще зачитам. В повеленията Ти ще се наслаждавам; не ще забравя Твоето слово” ( 119:14-16 Пс. 119:14-16).

Исус не спореше за Своите права. Често работата Му биваше ненужно сурова, защото бе услужлив и не се оплакваше. Въпреки това успяваше да я свърши и не се обезкуражаваше. Живееше над тези трудности, сякаш в светлината на Божието лице. Не си отмъщаваше, когато се отнасяха грубо с Него, но понасяше удара търпеливо.

Отново и отново Го питаха: “Защо позволяваш братята Ти да се отнасят към Тебе така презрително?” “Писано е, каза Той: “Сине Мой, не забравяй поуката Ми и сърцето ти нека опази заповедите Ми, защото дългоденствие, години от живот и мир ще ти притурят те. Благост и вярност нека не те оставят, вържи ги около шията си, начертай ги на плочата на сърцето си. Така ще намериш благоволение и добро име пред Бога и човеците” ( 3:1-4 Пр. 3:1-4).

От времето, когато родителите Му Го откриха в храма, Неговото поведение стана тайна за тях. Не влизаше в спорове, но примерът Му бе един постоянен урок. Той сякаш се уедини в Себе Си. Щастлив се чувстваше сред природата и с Бога. Когато имаше възможност, прекъсваше труда Си, за да отиде сред полята, да разсъждава в зелените долини, да общува с Бога в планината или сред дърветата в гората. Ранните утрини често Го намираха в някое уединено място да изследва Писанията или да се моли. От тези тихи часове Той се връщаше у дома Си, за да поеме отново Своите задължения и да даде пример на търпелив труд.

Животът на Христос се отличаваше с уважение и любов към Неговата майка. Мария вярваше в сърцето си, че святото дете, което роди, бе обещаният открай време Месия, но не се осмеляваше да изказва вярата си. През целия Му живот на земята тя участваше в Неговите страдания. Свидетел бе на скръбта и изпитанията, които Той трябваше да понесе в детството и юношеството Си. Като защищаваше това, което знаеше, че е право в Неговото поведение, тя самата бе поставена на голямо изпитание. Грижеше се за домашните си и нежно бдеше над своите деца, което бе жизнено важно за формирането на характера им. Синовете и дъщерите на Йосиф знаеха това и като се позоваваха на нейната загриженост, се опитваха да поправят постъпките на Исус по свой образец.

Мария често укоряваше Исус и Го караше да се присъедини към традициите на равините, но никой не можеше да промени навиците Му да съзерцава Божиите дела и да облекчава страдащите хора и дори безсловесните животни. Когато свещениците и учителите искаха помощ от Мария, за да повлияят на Исус, тя се тревожеше много, но мир завладяваше нейното сърцето, когато Той - представяше доказателствата на Писанията, за да подкрепи поведението Си.

Понякога тя се колебаеше между Исус и братята Му, които не вярваха, че Той е Изпратеният от Бога. Но съществуваха изобилни доказателства за Божествеността на характера Му. Тя Го виждаше как се жертва за доброто на другите. Присъствието Му внасяше по-чиста атмосфера в дома. Неговият живот беше като мая, действаща сред членовете на обществото. Незлобив и неопетнен, Той ходеше между безразсъдните, грубите и нелюбезните; между несправедливите бирници; между лекомислените прахосници; неправедните самаряни, войниците-езичници, недодяланите селяни и смесеното множество. Казваше по някоя дума на съчувствие, като виждаше хората отрудени, но въпреки това принудени да носят тежко бреме. Споделяше техния товар и им напомняше уроците, които бе научил от природата - уроци на любов, милост и Божия доброта.

Учеше всички да виждат в себе си хора, дарени със скъпоценни таланти, които ако се използват правилно, биха им осигурили вечни съкровища. Прозря цялата суета на живота и с примера Си учеше, че всеки миг от времето носи последици с вечна стойност, че трябва да бъде използван като скъпо съкровище за святи цели. Не подмина като недостойно нито едно човешко същество, но се стараеше на всяка душа да приложи някое целебно лекарство. В каквото и обкръжение да се намираше, предаваше урок, подходящ за времето и за обстоятелствата. Стремеше се да вдъхне надежда и на най-грубите и необещаващите, представяйки уверението, че могат да получат прощение и да станат безукорни и чисти, да придобият характер, който да ги отличава като Божии чада. Често срещаше хора, попаднали под контрола на Сатана и нямащи сила да се освободят от неговата примка. На такива обезкуражени, болни, изкушавани и паднали хора Исус говореше с най-сърдечна милост думи, от които те се нуждаеха и които можеха да разберат. Други пък се бореха лице в лице с врага на душите. Такива Той окуражаваше да бъдат упорити, като ги уверяваше, че ще победят, защото ангелите Божии са на тяхна страна и ще им дадат победата. Всички, на които помагаше така, бяха убедени, че пред тях стои Този, на Когото можеха да се доверят напълно. Той не злоупотреби с тайните, които изслушваше със съчувствие.

Исус бе Лечител на тялото, но и на душата. Интересуваше се от всяко страдание, което срещаше. На всеки страдащ носеше облекчение. Милите Му думи бяха като освежителен балсам. Никой не можеше да каже, че е извършил чудо, но добродетелта - лекуващата сила на любовта - се изливаше от Него към болните и умъчнените. Така непринудено работеше Той за народа още от детството Си и затова толкова много хора Го слушаха с радост, когато започна Своята публична дейност.

И все пак, и в детството, и в юношеството, и в зрелостта Си Исус живя сам. В Своята чистота и вярност изтъпка сам жлеба и никой от народа не бе с Него. Понесе ужасната тежест на отговорността за спасението на хората. Знаеше, че ако принципите и намеренията на човешката раса не се променят решително, всичко ще бъде загубено. Това беше бремето на Неговата душа и никой не можеше да прецени тежестта, която лежеше на раменете Му. Изпълнен с решителност, Той осъществи целта на Своя живот - да бъде светлина на хората.

[danielbonev]

Гласът в пустинята

Сред верните в Израил, които жадуваха идването на Месия, се появи предтечата на Христос. Възрастният свещеник Захария и жена му Елисавета “бяха и двамата праведни пред Бога”. И в техния смирен и свят живот светлината на истината грееше като звезда сред тъмнината на онези изпълнени с нечестие дни. На благочестивата двойка бе обещан син, който трябваше да “предиде пред лицето Му да приготви за Господа благоразположен народ”.

Захария живееше в “планинската страна на Юдея”, но бе отишъл в Ерусалим да служи една седмица в храма - служба, изисквана два пъти в годината от свещениците от всяка група. “И като свещенодействаше той пред Бога по реда на своя отред, по обичая на свещеничеството, нему се падна по жребие да влезе в Господния храм и да покади.”

Захария стоеше пред златния олтар на Светая на светилището. Облакът от тамян, придружен от молитвите на Израил, се издигаше пред Бога. Внезапно осъзна Божието присъствие. Ангел от Господа стоеше “отдясно на кадилния олтар”. Позата на ангела изразяваше благосклонност, но Захария не забеляза това. В продължение на много години той се бе молил за идването на Изкупителя. Сега небето бе изпратило свой вестител да му съобщи, че на тези молитви скоро ще бъде отговорено. Но милостта от Бога се стори на Захария прекалено велика, за да може да повярва. Бе обхванат от страх и чувство на себеосъждане.

Но ангелът го поздрави с радостното уверение: “Не бой се, Захари, защото твоята молитва е чута и жена ти Елисавета ще ти роди син, когото ще наречеш Йоан. Той ще ти бъде за радост и веселие; и мнозина ще се зарадват за неговото рождение. Защото ще бъде велик пред Господа; вино и спиртно питие няма да пие и ще се изпълни със Светия Дух- И ще обърне мнозина от израилтяните към Господа, техния Бог. Той ще предиде пред лицето Му в духа и силата на Илия, за да обърне сърцата на бащите към чадата и непокорните към мъдростта на праведните, да приготви за Господа благоразположен народ. А Захария рече на ангела: По какво ще узная това? Защото аз съм стар и жена ми е в напреднала възраст.”

Захария добре знаеше как бе дарено дете на Авраам в напредналата му възраст, защото бе повярвал на Този, Който вярно изпълняваше Своите обещания. Но за момент възрастният свещеник насочи мисълта си към човешката слабост. Забрави, че това, което Бог е обещал, е в състояние да го изпълни. Какъв контраст между неверието му и сладката, искрена като на дете вяра на Мария, девойката от Назарет, която отговори на чудната ангелска вест: “Ето Господнята слугиня; нека ми бъде според както си казал” ( 1:38 Лука 1:38).

Раждането на Захариевия син, както и раждането на Авраамовото дете, а също и случаят с Мария, трябваше да предаде една велика духовна истина - истината, че ние бавно научаваме и лесно забравяме. Сами не сме способни да извършим нищо добро, но това, което ние не можем, е напълно по силите на Бога за всяка покорна и вярваща душа. Чрез вяра бе дадено детето на обещанието, чрез вяра се заражда духовният живот и ние ставаме способни да вършим делата на правдата.

Ангелът отговори на Захария: “Аз съм Гавриил, който стои пред Бога, и съм изпратен да ти говоря и да ти благовестя това.” 500 години преди това Гавриил бе известил на Даниил пророческия период, който трябваше да обхване времето до идването на Христос. Знанието, че краят на този период бе близко, бе накарало Захария да се моли за идването на Месия. Сега същият вестител, чрез когото бе дадено пророчеството, бе дошъл да извести изпълнението му.

Думите на ангела “Аз съм Гавриил, който стои пред Бога” показват, че той заема висок пост в небесните дворове. Когато дойде с вест към Даниил, той каза: “...Няма кой да ми помага проти тия князе, освен Михаил (Христос)” ( Даниил;10:21 Даниил 10:21). За Гавриил Спасителят говори в книгата “Откровение”, като казва, че “...Христос прати, та го яви чрез ангела Си на Своя слуга Йоан” ( Откр.; 1:1 Откр. 1:1). А на Йоан ангелът заяви: “Аз съм съслужител на тебе и на братята ти пророците- “ ( Откр.;22:9 Откр. 22:9). Чудесна мисъл - възвишеният ангел, който бе втори след Божия Син, бе избран да открие Божиите намерения на грешните човеци.

Захария бе изразил недоверие в думите на ангела. И не трябваше да проговори отново, докато те не се изпълнят. “И ето - каза ангелът - ще млъкнеш и не ще можеш да говориш до деня, когато ще се сбъдне това, защото не повярва думите ми, които ще се сбъднат своевременно.” Длъжността на свещеника бе да се моли за прощение на греховете на народа и за идването на Месия. Но когато Захария се опита да направи това, не можа да произнесе нито дума.

Излизайки да благослови народа, “той им правеше знакове и оставаше ням”. Хората го бяха чакали дълго и започнаха да се боят дали не е убит от Божия гняв, но когато излезе от Светая Светих, лицето му грееше от Божията слава “и те разбраха, че е видял видение в храма... “ Захария им съобщи какво бе видял и чул, “и като се навършиха дните на службата му, той отиде у дома си”.

Скоро след раждането на обещаното дете езикът на бащата бе развързан “и той проговори и благославяше Бога. И страх обзе всичките им съседи и за всичко това се говореше по цялата хълмиста страна на Юдея. И всички, като чуха, пазеха това в сърцата си, казвайки: “Какво дете ще бъде това детенце?” Целта на всичко това беше да се привлече вниманието към идването на Месия, за когото Йоан трябваше да приготви пътя.

Светият Дух осени Захария и той изговори следното прекрасно пророчество за мисията на сина си: “Да! И ти, детенце, пророк на Всевишния ще се наречеш. Защото ще вървиш пред лицето на Господа да приготвиш пътищата за Него. За да дадеш на Неговите люде да познаят спасение чрез прощаване на греховете им. Поради милосърдието на нашия Бог, с което ще ни посети зора отгоре, за да осияе седящите в тъмнина и в мрачна сянка; така щото да отправи нозете ни в пътя на мира.”

“А детенцето растеше и крепнеше по дух; и беше в пустините до деня, когато се яви на Израил.” Преди раждането на Йоан ангелът бе казал: “- ще бъде велик пред Господа; вино и спиртно питие няма да пие; и ще се изпълни със Светия Дух- “ Бог бе призовал сина на Захария за велико дело, най-великото, което е било поверявано на хора. За да изпълни това дело, той трябваше да се остави Господ да работи с него и Божият Дух щеше да го придружава, ако внимаваше на наставленията, дадени чрез ангела.

Йоан трябваше да се яви като вестител на Йехова, да доведе хората до Божията светлина. Той трябваше да даде нова насока на техните мисли, трябваше да им напомни светостта на Божиите изисквания и нуждата им от Неговата съвършена правда. Такъв вестител трябваше да бъде свят. Трябваше да бъде храм, в който да обитава Божият Дух. За да изпълни мисията си, той трябваше да бъде здрав физически, умствено и духовно. За това бе необходимо да контролира апетита и страстите си. Трябваше да бъде в състояние да владее всичките си сили, за да може да застане сред хората непоклатим от заобикалящите го обстоятелства като скалите и планините на пустинята.

Във времето на Йоан Кръстител алчността към богатства и любовта към разкош и показ бяха широко разпространени. Чувствени удоволствия, празненства и пиянства причиняваха болести и морално разложение, притъпяване на духовните възприятия и намаляване на чувствителността към греха. Йоан трябваше да застане като реформатор. Чрез своя живот на въздържание и чрез простото си облекло той трябваше да изобличава излишествата на съвременниците си. Затова на родителите му бяха дадени наставления - урок на въздържание от ангел от небесния трон.

В детството и юношеството характерът е най-податлив на впечатления. Силата на себевладението би трябвало да се придобие в тези години. Край огнището и семейната трапеза действат влияния, чиито резултати са трайни като вечността. Повече от каквито и да е естествени дарби установените в ранните години навици определят дали човек ще бъде победител или победен в битката на живота. Младите години са време за сеене. Те определят характера на жетвата и за този, и за бъдещия живот.

Като пророк Йоан трябваше “да обърне сърцата на бащите към чадата и непокорните - към мъдростта на праведните, да приготви за Господа благоразположен народ”. Подготвяйки път за първото Христово идване, той бе представител на тези, които трябваше да приготвят народ за второто идване на нашия Господ. Светът е отдаден на себеугаждане. Изобилни са заблудите и басните. Примките на Сатана за погубване на души се умножават. Всички, които са усвършенствани в святост, в страх от Бога, трябва да научат уроците по въздържание и себевладеене. Апетитът и страстите трябва да се подчинят на по-висшите сили на разума. Тази самодисциплина определя състоянието на умствените сили и духовното зрение, които ще ни направят способни да разбираме и прилагаме святите истини на Божието слово. Затова самоограничението намира място в подготовката за Второто Христово идване.

Според естествения ред на нещата синът на Захария трябваше да бъде обучаван за свещеник, но равинските училища биха го направили негоден за това дело. Бог не го изпрати при учителите по теология да се учи как да тълкува Писанията. Призова го в пустинята, там да научи за природата и за Бога на тази природа.

Йоан намери своя дом в самотна местност сред голи хълмове, диви клисури и скалисти пещери. По свой собствен избор той подмина удоволствията и разкоша на живота, като предпочете строгата дисциплина на пустинята. Тук обкръжението бе подходящо за създаване навици на простота и себеотричане. Тук, необезпокояван от шума на света, можеше да изучава уроците на природата, на откровението и на Провидението. Богобоязливите родители на Йоан често му повтаряха думите на ангела към Захария. От детството още мисията му бе постоянно изтъквана пред него и той бе приел това свято доверие. Самотата на пустинята бе за него добре дошла, за да избегне обществото с неговата подозрителност, неверие и нечистота, повсеместно разпространени и преобладаващи. Не се доверяваше на собствената си сила да устоява на изкушенията и избягваше постоянния контакт с греха, за да не изгуби чувството за неговата ужасна греховност.

Посветен на Бога като назарей още от рождение, Йоан остана верен на своята клетва през целия си живот. Облеклото му беше като на древните пророци - дреха от камилска вълна, допълнена от кожен пояс. “А храната му беше акриди и див мед”, които се намираха в пустинята, и пиеше чиста вода от хълмовете.

Но Йоан не прекарваше дните си в бездействие, в аскетичен мрак или себелюбива усамотеност. От време на време се смесваше с хората и с интерес наблюдаваше какво става в света. От своето тихо убежище наблюдаваше развитието на събитията. С поглед, просветлен от Божествения Дух, той изучаваше човешките характери, за да може да разбира как да докосне сърцата им с небесната вест. Носеше бремето на своята мисия. В самота, чрез размисъл и молитва се стараеше да подготви душата си за делото, което му предстоеше.

Макар и живеещ в пустинята, Йоан не бе лишен от изкушения. Доколкото бе възможно, затваряше всеки вход, през който Сатана би могъл да влезе, и въпреки това пак бе нападан от изкусителя. Но духовното му проницание бе ясно. Бе развил силен и решителен характер и чрез помощта на Светия Дух бе способен да различи домогванията на Сатана и да им противопостави своята сила.

За Йоан пустинята стана израз на неговото училище и светилище. Както Мойсей сред мадиамските планини, така и той бе заобиколен от Божието присъствие и от доказателствата за Неговата сила. Не му бе отредена участта да обитава както великия израилев водач сред тържественото величие на планинското усамотение. Пред него обаче се издигаха моавските височини отвъд Йордан, говорейки за Този, Който бе поставил планините и ги бе облякъл в сила. Мрачният и ужасен вид на природата край пустинния му дом живо рисуваше състоянието на Израил. Плодоносното лозе на Господа бе опустошено, но над пустинята се свеждаше небето, ясно и красиво. Както тъмните и бурни облаци, които се събираха, биваха разпръсвани от дъгата на обещанието, така и над деградацията на Израил изгря обещаната слава на царуването на Месия. Над облаците на гнева се простираше дъгата на Неговия завет на милост.

Сам в тишината на нощта, Йоан четеше Божието обещание към Авраам за едно потомство, неизброимо като звездите. Светлината на зората позлатяваше моавските планини и му говореше за Онзи, Който щеше да бъде “като утринната виделина, когато изгрява слънцето в безоблачна зора” ( 2Царе;23:4 2Царе 23:4). А в светлината на деня той виждаше великолепието на Неговото появяване, когато “славата Господня ще се яви и всяка твар купно ще я види” ( 40:5 Исая 40:5).

С благоговение и ликуващ дух той търсеше в пророческите свитъци откровението за идването на Месия - обещаното семе, което щеше да смаже главата на змията, Сило - “Миродарителят”, който щеше да се яви, преди цар да престане да седи на Давидовия престол. Сега времето бе дошло. Римски управител седеше в палата на планината Сион. Чрез сигурното слово от Господа Христос вече бе роден.

Ден и нощ той изучаваше възхитителните описания на Исая за славата на Месия - отрасъла от Йесеевия корен, Царя, Който щеше да царува и “с правда ще съди сиромасите-, прибежище от буря-, сянка на голяма канара в изтощена земя”. Израил вече нямаше да бъде наричан “оставен”, нито земята му “пуста”, но Господ ще го нарича “благоволение Мое” и земята му “венчана” ( 11:4 32:2 62:4 Исая 11:4, 32:2, 62:4). Сърцето на самотния изгнаник съзерцаваше славното видение.

Той гледаше Царя в красотата Му и забравяше своето “аз”. Наблюдаваше величието на светостта и се чувстваше несъвършен и недостоен. Готов бе да тръгне като небесен вестител, не благоговееше пред човеци, защото бе видял Божеството. Можеше да стои твърд и безстрашен в присъствието на земни монарси, защото се бе поклонил ниско пред Царя на царете.

Йоан не разбираше напълно царството на Месия. Той очакваше Израил да бъде освободен от враговете си, но идването на Царя на правдата и установяването на Израил като свят народ, ето кое беше великият обект на неговата надежда. Той вярваше, че така ще се изпълни пророчеството, дадено при раждането му: “- и да спомни светия Свой завет-, бидейки освободени от ръката на неприятелите ни, да Му служим без страх в святост и правда пред Него през всичките си дни.”

Йоан видя народа си измамен, самодоволен и заспал в греховете си. Копнееше да го събуди за по-свят живот. Вестта, която Бог му бе възложил да предаде, бе предназначена да събуди хората от тяхната летаргия и да ги накара да потръпнат от голямото си нечестие. За да поникне семето на евангелието, трябваше да бъде премахната нечистотата на сърцето. Преди да потърсят лек от Исус, трябваше да бъдат събудени, за да видят опасността от раните на греха.

Бог не изпраща вестители, за да ласкае грешника. Той не предава вести на мир, за да изпълни неосветените с фалшива сигурност. Напротив, натоварва съвестта на грешника и прониква в душата му със стрелите на убеждението. Служещите ангели представят пред него ужасните Божии наказания, за да осъзнае той своята нужда и да извика: “Какво да сторя, за да се спася?” Тогава същата ръка, която го е повалила в прахта, издига покаяния. Гласът, който осъжда греха и посрамва гордостта и амбициите, откликва с най-мило съчувствие: “Какво искаш да ти сторя?”

Когато Йоан започна службата си, народът бе в състояние на възбуда и недоволство, граничещо с бунт. С отстраняването на Архелай Юдея изпадна направо под властта на Рим. Тиранията и грабителството на римските управители и решителните им усилия да въведат езически символи и обичаи разпалиха бунт, който бе погасен с кръвта на хиляди от най-смелите израилтяни. Всичко това изостри националната омраза към Рим и засили стремежа за освобождение от неговата власт.

Сред несъгласия и борби от пустинята се чу глас - стряскащ и сериозен, но изпълнен с надежда: “Покайте се, понеже наближи небесното царство!” Този глас раздвижи народа със странна нова сила. Пророците бяха предсказали идването на Христос като събитие в бъдещето, но сега се съобщаваше, че то предстои скоро. Особеният вик караше умовете на слушателите да се връщат към древните пророци. По облеклото си Йоан приличаше на пророк Илия. В духа и силата на Илия той укоряваше покварата на народа и осъждаше преобладаващите грехове. Думите му бяха ясни, насочени и убедителни. Мнозина повярваха, че той е един от пророците, възкръснал от мъртвите. Целият народ беше развълнуван. Множества се тълпяха в пустинята.

Йоан прогласи идването на Месия и призова народа към покаяние. Като символ за очистване от греха той кръщаваше във водите на Йордан. Така чрез изпълнения със значение урок той заявяваше, че ония, които се смятаха за избран Божи народ, бяха омърсени от греха и че без очистване на сърцето не можеха да имат дял в царството на Месия.

Князе и равини, войници, бирници и селяни идваха да слушат пророка. Скоро тържественото предупреждение от Бога разтревожи всички. Мнозина бяха доведени до покаяние и получиха кръщение. Хора от всички класи приемаха изискванията на Кръстителя, за да участват в царството, което той обяви.

Мнозина от книжниците и фарисеите дойдоха да изповядат греховете си и да помолят да бъдат кръстени. Те се смятаха за по-добри от другите хора и бяха повлияли на народа да има високо мнение за тяхното благочестие. Сега им се разкриваха тайните на живота. Но Светият Дух внуши на Йоан, че голяма част от тези мъже нямаха истинско убеждение за греха. Бяха под влиянието на момента. Като приятели на пророка се надяваха да намерят благосклонност пред идещия Княз. А като получаваха кръщение от ръцете на този известен млад учител, смятаха да закрепят своето влияние над народа.

Йоан ги посрещна с ужилващ въпрос: “Рожби ехидни! Кой ви предупреди да бягате от идещия гняв? Прочее, принасяйте плодове, достойни за покаяние; и не почвайте да си думате: “Имаме Авраам за баща”; защото ви казвам, че Бог може и от тези камъни да въздигне чада на Авраам.”

Евреите бяха разбрали неправилно Божието обещание за вечна благосклонност към Израил: “Така казва Господ, Който дава слънцето за светлина денем и нарежда луната и звездите за светлина нощем, Който повдига морето, тъй щото вълните му бучат. Господ на Силите е името Му. Ако изчезнат тези наредби отпред Мене, казва Господ, тогава и израилевото потомство ще престане да бъде довека народ пред Мене. Така казва Господ: Ако може да се измери небето горе и да се изследват основите на земята долу, Аз ще отхвърля цялото Израилево потомство за всичко, що са сторили - каза Господ” (Еремия 31:35-37). Евреите смятаха естествения си произход от Авраам като право да получат това обещание. Но те бяха пренебрегнали условията, които Бог бе посочил. Преди да даде обещанието, Той каза: “Ще положа закона Си във вътрешностите им и ще го напиша в сърцата им. Аз ще бъда техен Бог и те ще бъдат Мои люде- Защото ще простя беззаконието им и греха им няма да помня вече” ( 31:33-37 Еремия 31:33,34).

Божията благосклонност е обещана на народ, в чиито сърца е записан законът Му. Те са едно с Него. Но евреите сами се бяха отделили от Бога. Поради греховете си те страдаха от Неговите наказания. Това бе причината да бъдат поробени от езичниците. Умовете им бяха помрачени от престъпления. Тъй като в миналото Бог им бе показал голяма милост, те оправдаваха греховете си. Ласкаеха се от мисълта, че са по-добри от другите хора и смятаха, че имат право на Неговите благословения.

Тези неща “са написани за поучение на нас, които сме стигнали до последните времена” ( 10:11 по 1Кор. 10:11). Колко често представяме погрешно Божиите благословения и ласкаем себе си, като мислим, че сме благословени поради нашата добрина! Бог не може да направи за нас това, което желае, защото използваме даровете Му, за да увеличаваме нашето самодоволство и да затвърждаваме сърцата си в неверие и грях.

Йоан заяви на израилевите учители, че тяхната гордост, егоизъм и жестокост ги представя като змийски рожби. Те бяха по-скоро смъртно проклятие за народа, отколкото деца на праведния и послушен Авраам. Като се има предвид светлината, която бяха получили от Бога, бяха дори по-лоши от езичниците, спрямо които се чувстваха толкова по-висши. Бяха забравили скалата, от която бяха отсечени, и ямата, от която бяха изкопани. Бог не бе зависим от тях, за да изпълни Своите цели. Както бе призовал Авраам да излезе от езическия народ, така можеше да призове и други на Своя служба. Сърцата им може да изглеждат сега като безжизнени камъни в пустинята, но Неговият Дух може да ги оживи, за да вършат Неговата воля и да получат изпълнението на обещанието Му.

“А брадвата - каза пророкът - лежи вече при корена на дърветата; и тъй, всяко дърво, което не дава добър плод, отсича се и в огън се хвърля.” Не в името, а в плода е ценността на дървото. Ако плодът не струва, името не може да спаси дървото от унищожение. Йоан заяви на евреите, че дали стоят пред Бога или не, това трябваше да се реши чрез техния живот и характер. Това, което изповядват няма стойност. Ако животът и характерът им не е в хармония с Божия закон, те не могат да бъдат Божи народ.

От думите му, проникващи в сърцето, слушателите се убеждаваха, че имат грехове. Те дойдоха при него с въпроса: “Какво да сторим тогава?” Той отговори: “Този, който има две ризи, нека даде една на оня, който няма. И който има храна, нека направи същото.” Той предупреди и бирниците за тяхната несправедливост, а войниците - за жестокостта им.

Всички, които стават поданици на Христовото царство, каза той, трябва да дадат доказателство за това чрез вяра и покаяние. Доброта, честност и вярност трябва да се изявят в живота им. Трябва да служат на нуждаещите се и да донесат своите приноси пред Бога. Трябваше да защитават беззащитните и да дават пример за добродетелност и състрадание. Така последователите на Христос ще дадат доказателство за преобразяващата сила на Светия Дух. Ако във всекидневния им живот не се виждат справедливост, милост и любов към Бога, те ще са като плява, която се хвърля в огъня.

“Аз ви кръщавам с вода за покаяние - каза Йоан, - а Оня, Който иде след мене, е по-силен от мене, Комуто не съм достоен да поднеса обущата; Той ще ви кръсти със Светия Дух и с огън” ( 3:11 Матей 3:11). Пророк Исая бе заявил, че Господ ще очисти народа Си от беззаконието му “чрез дух на съдба и чрез дух на изгоряване”. Словото на Израилевия Бог бе: “И пак ще туря ръката Си върху тебе, ще очистя шлака ти като слуга и ще отделя от тебе всеки примес” ( 4:4 1:25 Исая 4:4, 1:25). За греха, където и да се откриеше той, “нашият Бог е огън, който пояжда” ( Евр.;12:29 Евр. 12:29). Той ще унищожи греха във всички, които се подчиняват на Неговата сила. Но ако хората са склонни да вършат грях, те се уеднаквяват с него и тогава Божията слава, която унищожава греха, ще унищожи и тях. След като се бе борил с ангела цяла нощ, Яков възкликна: “Видях Бога лице с лице и животът ми биде опазен” ( Бит.;32:30 Бит. 32:30). Яков се бе провинил в голям грях пред Исав, но се бе покаял. Престъплението му бе простено и грехът - очистен, затова той можа да издържи откровението на Божието присъствие. Но когато хората идват пред Бога и едновременно поддържат грях, ще бъдат унищожени. При Второто идване на Христос нечестивите ще бъдат убити с дъха на Неговата уста и изтребени с явлението на пришествието Му ( 2Сол.; 2:8 виж 2Сол. 2:8). Светлината на Божията слава, която дава живот на праведните, ще убие нечестивите.

Във времето на Йоан Кръстител Христос щеше да се появи, за да разкрие Божия характер. Самото Му присъствие щеше да открие на хората собствените им грехове. Само ако желаеха да бъдат очистени от греха, можеха да имат приятелство с Него. Само чистите по сърце можеха да живеят в Неговото присъствие.

Така Кръстителят изяви Божията вест на Израил. Мнозина обърнаха внимание на неговите поучения. Мнозина пожертваха всичко, за да бъдат послушни на тази вест. Множества следваха този нов учител от място на място, а не бяха малко и тези, които прегърнаха надеждата, че той може да е Месия. Виждайки благоразположението на хората, Йоан използваше всяка възможност, за да насочи вярата им към Този, Който трябваше да дойде.

[danielbonev]

Кръщението

Чудните вести на пророка от пустинята и удивителните му думи се разпръснаха по цяла Галилея. Стигнаха до селяните в най-отдалечените хълмисти селища и до рибарите край езерото и в тези прости, но сериозни сърца намериха истински отклик. Това се обсъждаше и в Назарет, в работилницата на Йосиф, и Един разпозна призива. Неговото време бе дошло. Като остави Своя всекидневен труд, Той се сбогува с майка Си и последва стъпките на Своите съграждани, които се тълпяха край Йордан.

Исус и Йоан Кръстител бяха братовчеди. Бяха близко свързани и поради обстоятелствата около тяхното раждане, но не се познаваха лично. Исус бе прекарал живота Си в Назарет, в Галилея, а Йоан - в пустинята на Юдея. Всеки бе живял уединено сред съвсем различно обкръжение и не бяха общували един с друг. Провидението бе наредило да бъде така. Не бе допуснат никакъв случай за среща, за да не бъдат обвинени в сговор да се подкрепят взаимно в своите претенции.

Йоан знаеше за събитията, отбелязали рождението на Исус. Бе чул за посещението Му в Ерусалим и за случилото се в училището на равините. Знаеше за Неговия безгрешен живот и вярваше, че Той е Месия, но нямаше категорична увереност. Фактът, че Исус остана в неизвестност толкова години не даваше особено доказателство за Неговата мисия и внушаваше съмнение, дали Той е Обещаният. Кръстителят обаче очакваше с вяра Бог да му обясни това в подходящото време. Бе му открито, че Месия ще потърси кръщение от неговите ръце, след което на Йоан ще бъде даден знак за Исусовия Божествен характер. Тогава той можеше да Го посочи на народа.

Когато Исус дойде да се кръсти, Йоан разпозна в Него такава чистота на характера, каквато никога преди не бе откривал в някой човек. Самата атмосфера на Неговото присъствие бе свята, изпълваща с благоговение. Сред множествата, които се бяха събрали около него край Йордан, Йоан чу тъмни разкази за престъпления и бе срещнал хора, обременени от множество грехове, но никога не бе влизал в допир с човешко същество, от което лъха такова Божествено влияние. Всичко това бе в хармония с откритото му за Месия, но той се отдръпна, не отговори на Исусовата молба. Как можеше той - грешникът, да кръсти Безгрешния? И защо трябваше Този, Който не се нуждаеше от покаяние, да изпълни ритуал, състоящ се в изповядване и измиване на вината.?

Когато Исус помоли да бъде кръстен, Йоан се отдръпна с възклицанието: “Аз имам нужда да се кръстя от Теб и Ти ли идеш при мене?” Твърдо и в същото време нежно, Исус отговори: “Остави Ме сега, защото така ни е прилично да изпълним всичко, що е право.” И Йоан покорно въведе Спасителя в Йордан и Го потопи във водата. И веднага след като Го извади от водата, “отвориха Му се небесата и видя Божия Дух, че слиза като гълъб и се спускаше на Него”.

Исус прие кръщението не като признание за собствени грехове. Той се уеднакви с грешниците, направи стъпките, които ние трябва да направим, и извърши делото, което ние трябва да извършим. Неговият живот на страдания и търпелива издръжливост след кръщението също бе пример за нас.

Излизайки от водата, Исус коленичи на речния бряг да се помоли. Нов и важен период се откриваше пред Него. Сега Той бе на една по-голяма сцена, започвайки борбата на Своя живот. Макар че бе Княз на мира, идването Му трябваше да бъде като изваждане на сабя. Царството, което бе дошъл да установи, бе противоположно на царството, желано от евреите. Той, Който беше основата на ритуалите и теологията на Израил, щеше да бъде възприет като враг и унищожител. Той, Който бе възвестил закона на Синай, трябваше да бъде осъден като престъпник. Той, Който бе дошъл да разкъса властта на Сатана, трябваше да бъде обвинен като Веелзевул. Никой на земята не бе Го разбрал и по време на службата Си трябваше пак да продължи сам. През целия Му живот майка Му и братята Му не разбираха Неговата мисия, дори и учениците Му не Го разбираха. Той бе живял във вечна светлина, ведно с Бога, но животът Му на земята трябваше да бъде изживян в самота.

Като един от нас Исус трябваше да понесе тежестта на нашата вина и нещастие. Безгрешният трябваше да почувства срама за греха. Обичащият мира трябваше да обитава сред противоречия, истината трябваше да обитава наред с фалша, а чистотата - в близост с лукавството. Всеки грях, всяко несъгласие, всяка осквернителна похот, резултат от престъплението, измъчваха духа Му.

Сам трябваше да измине пътя Си, сам трябваше да понесе тежестта. Върху Него, Който бе оставил Своята слава и бе приел слабостта на човешкото естество, лежеше изкуплението на света. Той видя и почувства всичко това, но целта Му остана твърда. От ръката му зависеше спасението на падналата раса и Той протегна тази ръка, за да се хване за ръката на Всемогъщата Любов.

Спасителни лъчи сякаш проникнаха от небето, когато Исус изля душата Си в молитва. Добре знаеше как грехът бе вкоравил сърцата на хората и колко трудно щеше да им бъде да осъзнаят мисията Му и да приемат подареното спасение. Той умоляваше Своя Отец да Му даде сила, с която да надвие тяхното неверие, да разкъса оковите, с които Сатана ги бе оплел и заради тях да победи погубителя. Молеше се за свидетелство, че Бог приема човечеството в лицето на Своя Син.

Никога досега ангелите не бяха слушали такава молитва. Те жадуваха да донесат на своя Предводител вест на уверение и утеха. Но не! Самият Отец ще отговори на молбата на Своя Син. Направо от трона се изляха лъчите на Неговата слава, Небесата се отвориха и над главата на Спасителя слезе една фигура във вид на гълъб от най-чиста светлина - подходяща емблема за Него, кроткия и унизения.

Сред голямото множество край Йордан малцина, освен Йоан, различиха небесното видение. Но тържествеността на Божественото присъствие се задържа над събранието. Хората стояха в тишина и наблюдаваха Исус. Фигурата Му се къпеше в светлината, която винаги обкръжаваше Божия трон. Издигнатото Му нагоре лице бе прославено така, както те никога преди това не бяха виждали да се прославя лицето на някой човек. От разтворените небеса се чу глас: “Този е възлюбеният Ми Син, в Когото е Моето благоволение.”

Тези думи на потвърждение бяха дадени, за да вдъхновят вярата на свидетелите на тази сцена и да укрепят Спасителя за Неговата мисия. Въпреки греховете и вината, които светът натовари върху Христос, въпреки смирението Му да поеме товара на нашето паднало естество гласът от небето Му заяви, че Той е Син на Вечния.

Йоан бе дълбоко развълнуван, като видя Исус да коленичи в молитва, молейки със сълзи за одобрението на Отца. Когато Божията слава Го обкръжи и се чу гласът от небето, Йоан разпозна знака, който Бог му бе обещал. Той разбра, че Този, Когото бе кръстил, бе Изкупителят на света, Светият Дух го осени и с протегнати ръце Йоан посочи Исус с вик: “Ето Божият Агнец, Който взема греха на света.”

Нито някой от слушателите, нито дори самият говорител различиха важността на думите “Божият Агнец”. Горе на планината Мория Авраам бе чул гласа на сина си: “Тате..., где е агнето за всеизгаряне?” Бащата отговори: “Синко, Бог ще Си промисли агнето за всеизгаряне” ( Бит.;22:7,8 Бит. 22:7, 8). И в агнето, Божествено промислено вместо Исаак, Авраам видя символ за Този, Който трябваше да умре за греховете на хората. Светият Дух чрез Исая даде тази илюстрация като пророчество за Спасителя: “- както агне, водено на клане”, “и Господ възложи на Него беззаконието на всички ни” ( 53:6, 7 Исая 53:7, 6). Но израилтяните не разбраха урока. Мнозина от тях разбираха жертвените приноси почти както езичниците - виждаха в тях дарове, чрез които те можеха да повлияят на Божеството. Бог желаеше да ги научи, че от собствената Му любов идва дарът, който ги примирява с Него.

И думите, които бяха изговорени на Исус край Йордан: “Този е възлюбеният Ми Син, в Когото е Моето благоволение”, обхващат цялото човечество. Бог говори на Исус като на наш представител. С всички наши грехове и слабости ние не сме отхвърлени като недостойни. Той обаче “ни е обдарил във Възлюбения Си” ( 1:6 Еф. 1:6). Славата, която обгръщаше Христос, е клетва за любов от страна на Бога към нас. Тя ни разкрива силата на молитвата, как човешкият глас може да стигне до Божието ухо и нашите молби да бъдат приети в небесните дворове. Чрез греха земята бе откъсната от небето и отчуждена от близостта с Бога. Но Исус отново я свърза с небесната славата. В любовта Си Той включи и човека и тя достигна до най-висшите небеса. Светлината, която дойде от отворените небеса върху нашия Спасител, ще бъде дадена и на нас, когато се молим за помощ да устоим на изкушението. Гласът, който говори на Исус, казва на всяка вярваща душа: “Този е възлюбеният Ми Син, в Когото е Моето благоволение.”

“Възлюбени, сега сме Божии чада и още не е станало явно какво ще бъдем, но знаем, че когато стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим, както е” ( 3:2 1Йоаново 3:2). Нашият Изкупител е отворил път и за най-грешния, и за най-нуждаещия се, и за най-измъчения и презрения да се доближи до Отца. Всички могат да имат дом в обиталищата, които Исус отиде да приготви. “Това казва Светият, Истинският, у Когото е Давидовият ключ, Който отваря и никой няма да затвори, и затваря и никой не отваря. Ето, поставих пред тебе отворени врата, които никой не може да затвори” ( Откр.; 3:7,8 Откр. 3:7,8).

[danielbonev]

Изкушението

Като прие Светия Дух, Исус се върна от Йордан и Духът го заведе в пустинята. Думите на Марко са още по-красноречиви. Той казва: “И веднага Духът Го закара в пустинята. И беше в пустинята четиридесет дни изкушаван от Сатана, и беше със зверовете.” “И не яде нищо през тия дни.”

Исус бе заведен в пустинята, за да бъде изкушаван. Той бе заведен там от Божия Дух. Не предизвика сам изкушението. Отиде в пустинята, за да остане сам и да размисли върху мисията Си и делото Си. Чрез постене и молитва Той трябваше да се подготви за кървавия път, който Му предстоеше да извърви. Но Сатана знаеше, че Спасителят е отишъл в пустинята и сметна, че сега е най-доброто време да спечели достъп до Него.

Много важни въпроси се поставяха на карта в конфликта между Княза на светлината и Водача на царството на тъмнината. След като бе изкусил човека да съгреши, Сатана твърдеше, че земята е негова и се издигаше като княз на този свят. След като беше преобразил по своето естество бащата и майката на нашата раса, той реши да установи тук своята империя. Заяви, че хората са го избрали за свой господар. Чрез властта си върху тях той владееше света. Христос би дошъл да отхвърли твърденията на Сатана. Като Човешки Син Христос трябваше да остане верен на Бога. Така щеше да стане ясно, че Сатана не е спечелил пълна власт над човешката раса и че правата му над този свят са фалшиви. Всички, които желаеха освобождение от неговата сила, щяха да бъдат освободени. Властта, която Адам бе загубил чрез греха, щеше да бъде възстановена.

Още от думите, отправени към змията в Едем: “Ще поставя и вражда между тебе и жената и между твоето потомство и нейното потомство” (Бит.; 3:15 Бит. 3:15), Сатана знаеше, че няма абсолютна власт над света. В някои хора действаше сила, която се противопоставяше на неговата власт. С напрегнат интерес той наблюдаваше жертвите, принасяни от Адам и синовете му. В тези церемонии разпозна символ на общуване между земята и небето. Искаше да схване същността на това общуване. Представяше лъжливо Бога и тълкуваше фалшиво ритуалите, които символизираха Спасителя. Подвеждаше хората да се боят от Бога и да Го приемат като Бог, който се радва на тяхното унищожение. Жертвите, които трябваше да открият любовта Му, те принасяха само за да успокоят Неговия гняв. Сатана подтикваше злите страсти на хората, за да затвърди властта си над тях. Когато бе дадено писаното Божие слово, той изучи пророчествата за идването на Спасителя. От поколение на поколение работеше, за да заслепи хората за тези пророчества, та да отхвърлят Христос, когато дойде.

Когато Исус се роди, Сатана знаеше, че Той е дошъл с Божественото поръчение да оспори неговото владение. Трепереше при вестта на ангела, който потвърди авторитета на новородения Цар. Сатана добре знаеше какъв пост бе заемал Христос на небето като възлюбен от Отца. Това, че Божият Син трябваше да дойде на тази земя като човек, го изпълваше с удивление и лоши предчувствия. Не можеше да схване тайната на тази велика жертва. Себелюбивата му душа не можеше да разбере такава любов към измамената раса. Славата и мирът на Небето, радостта от общуването с Бога, които бяха само замъглено и неясно долавяни от хората, бяха добре познати на Луцифер, осеняващия херувим. Тъй като сам бе загубил Небето, бе решил да си отмъсти, като стане причина и други да споделят неговото падение. Това щеше да извърши, като ги накара да подценят небесните неща и да прилепят сърцето си към земното.

Не без пречки Предводителят на Небето трябваше да печели душите на хората за Своето царство. Още като бебе във Витлеем Той бе атакуван непрекъснато от злия. Образът на Бога бе разкрит в Христос и в съвещанията с падналите ангели на Сатана бе решено Той да бъде победен. Никое човешко същество, дошло на света, не бе избягнало силата на изкусителя. Силите на злото бяха готови да започнат война против Исус и ако е възможно, да Го победят.

При кръщението на Спасителя и Сатана бе сред свидетелите. Той видя как славата на Отца осенява Неговия Син. Чу гласа на Йехова да свидетелства за Божествеността на Исус. След греха на Адам човешката раса бе лишена от пряко общуване с Бога. Връзката между небето и земята се осъществяваше само чрез Христос, но сега, когато Исус бе дошъл в плът, “подобна на греховната плът- “ ( 8:3 Римл. 8:3), сам Отец говори. Преди това Той бе общувал с човечеството ЧРЕЗ Христос. Сега общуваше с човечеството, представено В лицето на Христос. Сатана се надяваше, че Божието отвращение от злото ще създаде вечно разделение между небето и земята. Но сега бе показано, че връзката между Бога и човека бе възстановена.

Сатана разбра, че трябва да победи или да бъде победен. Изходът от конфликта бе твърде важен, за да бъде поверен на съюзените с него ангели. Той трябва лично да ръководи битката. Цялата енергия на отстъплението бе впрегната против Божия Син. Към Христос бяха насочени всички стрели на пъкъла.

Мнозина гледат на борбата между Христос и Сатана като на нещо, което няма особено значение за личния им живот. Тя не е от особен интерес за тях. Но вътре във всяко човешко сърце тази борба се повтаря отново. Никога никой не е напуснал редиците на злото, за да служи на Бога, без да срещне съпротивата на Сатана. Изкушенията, на които Христос се противопостави, бяха същите, които ние намираме толкова трудни за издържане. Те бяха насочени към Него в толкова по-голяма степен, колкото и характерът Му беше по-превъзходен от нашия. Поел върху Себе Си ужасната тежест на греховете на света, Христос издържа изпита над апетита, на любовта към света и на любовта към показ, която води към дързост. Тези бяха изкушенията, които надвиха Адам и Ева, те така лесно надвиват и нас.

Сатана посочва греха на Адам като доказателство, че Божият закон е несправедлив и не може да бъде изпълнен. Човек като нас, Христос трябваше да изкупи падението на Адам. Но когато Адам беше нападнат от изкусителя, около него липсваха резултатите от греха. Той стоеше в силата на съвършеното си естество, притежавайки всичката енергия на ума и тялото. Обкръжен бе от славата на Едем и всекидневно общуваше с небесните същества. С Исус не беше така, когато влезе в пустинята, за да приеме двубоя със Сатана. В продължение на 4000 години расата бе отслабнала физически, умствено и морално. И Христос пое върху Себе Си слабостта на изроденото човешко естество. Само така можеше да спаси човека от най-голямата дълбочина на деградацията.

Мнозина твърдят, че за Христос не е било възможно да надвие изкушението. Тогава Той не би могъл да бъде поставен в положението на Адам и нямаше да може да спечели победата, която Адам не успя да спечели. Ако ние понасяме по някакъв начин по-голяма борба от Христовата, Той не би бил в състояние да ни помага. Но нашият Спасител прие човешко естество с всичките му несъвършенства. Той прие човешко естество с възможност да съгреши. На нас не ни предстои да понесем нещо, което Той да не е издържал.

За Христос, както и за святата двойка в Едем, апетитът бе почвата на първото голямо изкушение. Точно там, където се получи пробивът, трябваше да започне делото за нашето изкупление. Както чрез задоволяване на апетита Адам падна, така чрез отричане от апетита Христос можа да надвие: “И след като пости четиридесет дни и четиридесет нощи, най-после огладня. И тъй изкусителят дойде и Му рече: Ако си Божий Син, заповядай тези камъни да станат хлябове. А Той в отговор каза: Писано е: Не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово, което излиза от Божиите уста.”

От времето на Адам до дните на Христос себезадоволяването нарастваше по сила, подбуждаше апетита и страстите, докато те придобиха почти неограничен контрол. Така човеците станаха слаби и болни и бе невъзможно сами да победят. Христос победи в полза на човека, като издържа най-суровия изпит. Заради нас Той прояви себевладение, по-силно от глада и смъртта. И в тази първа победа бяха включени и други въпроси от нашия конфликт със силите на тъмнината.

Когато Исус отиде в пустинята, бе обграден от славата на Отца. Погълнат от общуването Си с Бога, Той бе издигнат над човешката слабост. Но славата се оттегли, и Христос бе оставен Сам да се бори с изкушението. То го притискаше всеки момент. Човешкото естество се отдръпваше от борбата, която Го очакваше. В продължение на четиридесет дни Той пости и се моли. Отслабнал и изтощен от глад, уморен и съкрушен от душевна агония, “лицето Му бе погрозняло повече от лицето на кой да е било човек” (52:14 Исая 52:14). Сега бе моментът за Сатана. Сега той предположи, че би могъл да надвие Христос.

Тогава при Спасителя, сякаш в отговор на молитвите Му, дойде същество с външност на ангел от Небето. То твърдеше, че му е поръчано от Бога да съобщи на Христос, че постът Му е приключил. Както Бог изпрати ангел да спре ръката на Авраам, посегнала да пожертва Исаак, така и сега, доволен от Христовата готовност да тръгне по опръсканата с кръв пътека, Отец бе изпратил ангел да Го освободи. Това бе вестта, донесена на Исус. Спасителят бе отслабнал от глада, беше страшно гладен, когато Сатана изведнъж дойде при Него. Като Му показа камъните, разпръснати из пустинята, приличащи на хлябове, изкусителят каза: “Ако Си Божи Син, заповядай тези камъни да станат хлябове.”

Макар че изглеждаше като ангел на светлината, тези първи думи разкриха характера Му: “Ако Си Божий Син”. Това бе намек за недоверие. Щеше ли Исус да направи това, което Му подсказа Сатана? Ако го стореше, това означаваше, че приема съмнението. Изкусителят реши да надвие Христос със същите средства, с които бе успял пред човеците в началото. Колко изкусно бе спечелил достъп до Ева в Едем! “Истина ли каза Бог да не ядете от всяко дърво в градината?” (Бит.; 3:1 Бит. 3:1). Дотук думите на изкусителя бяха истина, но в неговия начин на говорене имаше маскирано презрение към Божиите думи, имаше скрито отрицание, съмнение в Божествените истини. Сатана се постара да внуши на Ева мисълта, че Бог не е постъпил така, както е казал, че задържането на такъв красив плод е в противоречие с любовта и съчувствието Му към човека. Така и сега изкусителят търсеше начин да вдъхне на Христос своите собствени чувства. “Ако Си Божий Син- “ Думите прозвучаха горчиво в ума му, в нотките на гласа му имаше израз на крайно недоверие. Щеше ли Бог да се отнесе към собствения Си Син така, щеше ли да Го остави в пустинята с животните без храна, без приятели и без утеха? Той внушаваше, че Бог никога не е възнамерявал Неговият Син да бъде в подобно състояние - “Ако Ти Си Син Божий, покажи силата Си, като задоволиш Себе Си след този потискащ глад. Заповядай на този камък да стане хляб.”

Думите от небето: “Този е възлюбеният Ми Син, в Когото е Моето благоволение” ( 3:17 Матей 3:17) още звучаха в ушите на Сатана. Но той бе решил да накара Христос да се усъмни в това свидетелство. Божието слово беше уверение за Христос в Неговата Божествена мисия. Той бе дошъл да живее като човек сред хората и Словото заяви връзката Му с небето. Целта на Сатана бе да предизвика съмнение в тези думи. Ако доверието на Христос в Бога можеше да се разклати, Сатана знаеше, че победата в цялата борба щеше да бъде негова. Той можеше да победи Исус. Надяваше се под натиска на отпадналостта и извънредно силния глад Христос да загуби вяра в Отца Си и да направи чудо в Своя полза. Направеше ли това, планът за спасението щеше да пропадне.

Когато Сатана и Божият Син се срещнаха за пръв път в конфликта, Христос беше предводител на небесните множества, а Сатана - водачът на бунта в небето, беше изхвърлен оттам. Сега позициите им бяха явно разменени и Сатана правеше всичко възможно, за да спечели предимство. Един от най-могъщите ангели, каза той, е бил изхвърлен от небето. Видът на Исус сочи, че Той трябва да е този паднал ангел, забравен от Бога и изоставен от хората. Едно Божествено същество би могло да докаже своите претенции, като извърши чудо. “Ако Си Божи Син, заповядай тия камъни да станат хлябове.” Един акт на творческа сила, твърдеше изкусителят, би бил достатъчно доказателство за Божественост, той би сложил край на спора.

Не без вътрешна борба Исус слушаше мълчаливо големия измамник. Но Божият Син не трябваше да доказва Своята Божественост на Сатана или да обяснява причината за смирението Си. Като отговореше на предизвикателството на бунтовника, нямаше да бъде спечелено нищо за доброто на човека или за прослава на Бога. Ако Христос бе изпълнил внушенията на неприятеля, Сатана щеше да каже: “Покажи ми знак, за да повярвам, че Си Божият Син.” Доказателствата щяха да бъдат без стойност. Те не биха унищожили силата на бунта в неговото сърце и Христос не биваше да упражни Божествена сила в своя полза. Бе дошъл да понесе изпитания, каквито и ние понасяме, като ни остави пример на вяра и покорство, Той нито сега, нито някога по-късно по време на земната Си служба извърши чудо заради Себе Си. Всичките Му чудни дела бяха добро за другите. Макар че Исус разпозна Сатана още в началото, не се поддаде на спор с него. Укрепен от спомена за гласа от Небето, Той се уповаваше на любовта към Отца Си. Не желаеше да разисква с изкушението.

Исус срещна Сатана с думите от Писанието: “Писано е”. Във всяко изкушение оръжието на Неговата борба бе Словото Божие. Сатана искаше Христос да стори чудо в знак за Своята Божественост, но по-велико от всички чудеса е твърдото придържане към “Така казва Господ”. То бе знак, срещу който не можеше да се спори. Затова, докато Христос стоеше на тази позиция, изкусителят не можеше да спечели никакво предимство.

Бе времето на най-голямата слабост на Христос и точно тогава бе нападнат от най-жестоките изкушения. Сатана мислеше да Го надвие чрез поведението и тактиката си, с които бе спечелил победа над човеците. Когато силите отпаднат и волята отслабне, когато вярата престане да се уповава на Бога, тези, които са отстоявали дълго и храбро правото, биват надвити. Мойсей бе уморен от четиридесет години бродене с Израил, когато в един момент неговата вяра се пусна от безкрайната сила и отпадна точно на границите на Обещаната земя. Така стана и с Илия, който бе стоял храбро пред цар Ахав, срещнал се бе лице в лице с целия израилев народ и с четиристотин и петдесетте пророци на Ваал начело на народа. Но след този ужасен ден на Кармил, когато изби фалшивите пророци и народът изяви своята принадлежност към Бога, Илия побягна, за да запази живота си пред заплахите на идолопоклонничката Езавел. Така Сатана печели предимство от човешката слабост. Той и досега действа по същия начин. Винаги когато някой е обкръжен от облаци, объркан от обстоятелства или изкушаван от бедност или тревоги, Сатана е наблизо да го изкушава и безпокои. Той атакува слабите места в характера. Старае се да разклати доверието ни в Бога, Който търпи такова положение на нещата. Изкушава ни да проявим недоверие към Бога и да се усъмним в любовта Му. Често изкусителят идва при нас, както дойде при Христос - изреждайки нашите слабости и трудности. Той се надява да обезкуражи душата и да разкъса връзката ни с Бога. И тогава е сигурен в успеха си. Ако и ние го посрещнем като Исус, ще избегнем много падения. Като влизаме в разговор с врага, ние му даваме предимство.

Когато Христос каза на изкусителя: “Не само с хляб ще живее човек, но с всяко Слово, което излиза от Божиите уста”, Той повтори думите, които преди повече от четиринайсет века бе казал на Израил: “- Господ, Твоят Бог, те е водил през тия четиридесет години из пустинята- И те смири, и като те остави да огладнееш, храни те с манна (която бе храна непозната на тебе и непозната на бащите ти), за да те научи, че човек не живее само с хляб, но че човек живее с всяко слово, което излиза из Господните уста.” (Второзак. 8:2,3 8:2,3 ). В пустинята, където нямаше средства за съществуване, Бог изпрати на Своя народ манна от небето, като го снабдяваше достатъчно и постоянно. Този промисъл трябваше да научи хората, че докато се доверяват на Бога и вървят в Неговите пътища, Той няма да ги забрави. Сега Спасителят приложи урока, който Той бе дал на Израил. Чрез Божието слово бе дадена помощ на еврейските множества и чрез същото Слово щеше да бъде дадена помощ и на Исус. Той очакваше Бог да Му донесе облекчение. В пустинята бе по волята на Бога и не желаеше да получи храна по начина, който Му внушаваше Сатана. В присъствието на наблюдаващата вселена Исус свидетелства, че по-малка беда е да страда от каквото и да е, отколкото да отстъпи от Божията воля.

“Не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово, което излиза от Божиите уста.” Често Христовият последовател е доведен до състояние да не може да служи на Бога и да изпълнява светските си занятия. Може би послушанието към някои ясни Божии изисквания ще стане причина да се лиши от средства и издръжка. Сатана би искал да го накара да вярва, че трябва да пожертва убежденията на съвестта си. Но единственото нещо, на което можем да се осланяме в нашия свят, е Словото Божие. “Но първо търсете Неговото царство и Неговата правда; и всичко това ще ви се прибави” ( 6:33 Матей 6:33). Дори в този живот не е за наше добро да се отдалечаваме от волята на нашия небесен Отец. Когато познаваме властта и силата на Неговото слово, не ще следваме внушенията на Сатана, за да получим храна или да спасим живота си. Единственият ни въпрос ще бъде каква е Божията заповед и какво е Неговото обещание. Като знаем това, ще бъдем послушни на заповедите и ще се доверяваме на обещанието Му.

В последния велик конфликт със Сатана верните на Бога ще видят как всяка земна подкрепа ще престане. На тях, тъй като отказват да нарушат Неговия закон и да се подчинят на земни власти, ще им бъде забранено да купуват или да продават. Накрая ще излезе заповед да бъдат унищожени (Откр.;13:11-17 виж Откр. 13:11-17). Но на послушните е дадено обещанието: “Той ще обитава на високо, крепостите на канарите ще бъдат мястото на защитата Му; хлябът ще Му се даде, и водата Му няма да липсва” (33:16 Исая 33:16). Божиите чада ще живеят чрез обещанието. Когато земята бъде опустошена от глад, те ще бъдат нахранени. “Те няма да се посрамят в лоши времена. В дни на глад ще бъдат сити” (37:19 Пс. 37:19). Пророк Авакум поглежда напред в бъдещето към времето на смут и думите му изразяват вярата на църквата: “Защото ако и да не цъфти смоковницата, нито да има плод по лозите, трудът на маслината да се осуети и нивите да не дадат храна, стадото да се отсече от оградата и да няма говеда в оборите, пак аз ще се веселя в Бога на спасението си” (Авакум; 3:17,18 Авакум 3:17,18).

От всички уроци, които може да се научат от първото изкушение на нашия Господ, най-важен е този: да владеем апетита и страстите си. Във всички епохи изкушенията са предизвиквали физическото естество да се поддава по-лесно на поквара и човечеството е деградирало чрез невъздържанието. Сатана се старае да унищожи умствените и моралните сили, които Бог даде на човека като скъпоценен дар. Така става невъзможно човекът да оцени нещата с вечна стойност. Чрез задоволяване на чувствата Сатана се старае да заличи в човешката душа всяка следа от богоподобие.

Неконтролираното удовлетворяване на страстите и последвалите болести и деградация, които съществуваха по време на първото идване на Христос, отново ще съществуват с още по-голяма сила преди Неговото второ идване. Христос заяви, че състоянието в света ще бъде както в дните преди потопа и както в Содом и Гомор. Всяко човешко въображение и всяко желание на сърцето ще бъде постоянно само зло. Днес ние живеем в самия край на страшното време и трябва да приемем за себе си урока от поста на Спасителя. Само чрез неизразимата мъка, която Христос понесе, можем да оценим злото на невъздържаното себезадоволяване. Неговият пример заявява, че нашата единствена надежда за вечен живот е да подчиним апетита и страстите на Божията воля!

Невъзможно е със собствени сили да се откажем от желанията на падналото си естество. Сатана ще използва това средство, за да ни изкушава. Христос знаеше, че врагът ще отиде при всяко човешко същество, за да се възползва от наследствената му слабост, и чрез фалшиви внушения да впримчи всички, чието доверие не е в Бога. Но като премина пътя, по който трябваше да върви човекът, Господ приготви пътя за нашата победа. Не е Неговата воля да бъдем поставени в неизгодно положение в борбата със Сатана. Той не иска да се обезкуражаваме от нападките на змията! “-дерзайте - каза Той, - Аз победих света!” (16:33 Йоан 16:33).

Нека този, който се бори със силата на апетита, погледне към Спасителя в пустинята на изкушението. Чуйте Го как промълви в Своята агония на кръста: “Жаден Съм!” Той издържа всичко, което е възможно да ни уплаши. Неговата победа е наша!

Исус се уповаваше на мъдростта и силата на Своя небесен Отец. Той заявява: “Понеже Господ Йехова ще Ми помогне, затова не се смущавам- и зная, че не ще бъда посрамен- Ето, Господ Йехова ще Ми помогне.” Показвайки Своя пример, Той ни казва: “Кой измежду вас се бои от Господа- Но ходи в тъмнина и няма светлина? Такъв нека се уповава на името Господне и нека се обляга на своя Бог!” (50:7-10 Исая 50:7-10).

“- Иде князът на този свят - казва Исус. - Той няма нищо в Мене!” (14:30 Йоан 14:30). В Него нямаше нищо, което да откликне на софистиката на Сатана. Той не се съгласи да съгреши. Нито дори в мисъл не се поддаде на изкушението. Така може да бъде и с нас! Христовото човешко естество беше обединено с Божественото. Исус бе подготвен за борбата чрез присъствието на Святия Дух в Него. Той дойде, за да ни направи участници в Божественото естество. Обединим ли се с Него чрез вяра, грехът не ще има повече власт над нас! Бог ни протяга ръката на вярата, за да се хванем за Божествеността на Христос и да придобием съвършенство на характера.

А как трябваше да бъде постигнато това, Христос ни е показал. С какви средства Той надви в конфликта със Сатана? Със Словото Божие! Само чрез Словото можа да устои на изкушението! “Писано е!” - каза Той. И на нас са подарени “скъпоценните нам и твърде големи обещания, за да станете участници на божественото естество, като сте избягали от произлязлото от страстите разтление в света” (2Петрово; 1:4 2Петрово 1:4). Всяко обещание от Божието слово е за нас. “Ние трябва да живеем с всяко слово, което излиза от Божиите уста.” Когато ви нападне изкушение, не гледайте обстоятелствата или собствената си слабост, а силата на Словото! Всичката негова сила е ваша! “В сърцето си упазих Твоето слово - казва псалмистът, - за да не Ти съгрешавам.” “- чрез думите на Твоите уста аз опазих себе си от пътищата на насилниците!” (119:11 17:4 Пс. 119:11, 17:4)

[danielbonev]

Победата

Тогава дяволът Го завежда в светия град, поставя Го на крилото на храма и Му казва: Ако Си Божи Син, хвърли се долу, защото е писано: Ще заповяда на ангелите Си за Тебе и на ръце ще Те дигат, да не би да удариш о камък ногата Си.”

Сега Сатана предположи, че е срещнал Исус на своя територия. Коварният враг сам изговори думите, които излязоха от Божиите уста. Той все още имаше вид на ангел на светлината и заяви, че е запознат с Писанията и разбира важността на писаното в тях. Както Исус преди това беше използвал Божието слово, за да подкрепи вярата Си, така сега изкусителят го използва, за да подкрепи своята измама. Той твърди, че само е изпитвал верността на Исус и че сега Го похвалява за твърдостта Му. Тъй като Спасителят се бе уповал на Бога, Сатана Го подтикна да даде още едно доказателство за вярата Си.

Но отново изкушението започна с внушаване на недоверие: “АКО Си Божий Син!” Христос бе изкушен да отговори на това “ако”, но се въздържа да приеме и най-малкото съмнение. Не желаеше, за да даде доказателство на Сатана, да изложи на опасност живота Си.

Изкусителят мислеше да се възползва от човешкото естество на Христос и да Го подтикне към дързост. Но макар Сатана да може да подканва към грях, не може да принуждава. Той каза на Исус: “- хвърли се долу!”, знаейки, че не би могъл сам да Го хвърли, защото Бог би се намесил, за да Го спаси; нито пък можеше да накара Исус да се хвърли долу. Докато Христос сам не се съгласеше да приеме изкушението, не можеше да бъде надвит! Всички тъмни сили на земята не биха могли и в най-малка степен дори да Го накарат да отстъпи от волята на Своя Отец!

Изкусителят никога не може да ни принуди да извършим зло. Той не може да владее ума, докато човек не се поддаде на неговия контрол. Волята трябва да се съгласи, ръката на вярата трябва да престане да се придържа здраво към Христос, преди Сатана да може да упражни своята власт върху нас. Но всяко греховно желание, което таим в себе си, е мястото, на което той може да стъпи. Всяка точка, в която сме пропуснали да задоволим небесния стандарт, е открита врата, през която той може да влезе, за да ни изкуси и унищожи. А всяко наше падение или отпадане ще му дава случай да укорява Христос.

Когато Сатана цитира обещанието: “Ще заповяда на ангелите Си за Тебе-”, изпусна думите: “Да Те пазят във всички Твои пътища”, т. е. при всички пътища, които Бог би избрал за Тебе. Исус отказа да се отклони от пътеката на послушанието. Докато изявяваше съвършено доверие в Своя Баща, Той не желаеше да се поставя своеволно в ситуация, в която намесата на Неговия Отец би се наложила, за да Го спаси от смърт. Той не искаше да принуждава Провидението да Го спасява, като по този начин пропусне възможността да даде пример за доверие и покорност!

Исус заяви на Сатана: “Писано е още: Да не изпитваш Господа, твоя Бог!” Тези думи бяха изговорени от Мойсей към израилевите чада, когато те ожадняха в пустинята и поискаха вода, възкликвайки: “Дали е Господ между нас или не?” (Изх.;17:7 Изх. 17:7). Бог бе извършил чудни дела за тях, но в своята несгода те се усъмниха в Него и поискаха доказателство, че е с тях. В неверието си те търсеха начин да Го проверят. Сега Сатана подтикваше Христос да направи същото. Бог вече бе засвидетелствал, че Исус е Негов Син, а сега да се иска пак друго доказателство за това, означаваше да се постави на изпит Божието слово - да се изкуси Бог. Същото би било, да се иска от Бога нещо, което Той не е обещал. Това би било проява на недоверие и наистина би било изпитване или изкушаване на Бога. Ние не бива да отправяме молби към Бога, за да ИЗПИТАМЕ дали Той ще изпълни Своето слово, а ЗАЩОТО ще го изпълни, не за да докажем, че Той ни обича, а защото ни обича. “А без вяра не е възможно да се угоди Богу, защото който дохожда при Бога, трябва да вярва, че има Бог и че Той възнаграждава тия, които Го търсят” (Евр.;11:6 Евр. 11:6).

Но вярата в никакъв случай не е дързост. Само този, който има истинска вяра, е застрахован от дързост, защото дързостта е сатанинска фалшификация на вяра. Вярата изисква Божиите обещания и принася плодове на послушание. Дързостта също изисква изпълнение на обещанията, но ги използва така, както Сатана ги е използвал - да извини престъплението. Вярата би довела нашите първи прародители до доверие в Божията любов и до послушание към заповедите Му. Дързостта ги доведе до престъпване на Неговия закон, доведе ги да вярват, че голямата Му любов ще ги спаси от последиците на греха им. Не е вяра да се настоява за благоразположението на Небето, без да се изпълняват условията, при които се дава милост. Истинската вяра се основава на обещанията, дадени в Писанието.

Често, когато Сатана не успява да събуди недоверие, ни довежда до дързост. Ако успее да ни накара без нужда да застанем в пътя на изкушението, той знае, че победата е негова. Бог ще опази всички, които са послушни. Но да се отклоним от правдата, означава да рискуваме и да застанем на сатанинска почва. Там със сигурност ще паднем. Спасителят ни моли: “Бдете и молете се, за да не паднете в изкушение” (14:38 Марко 14:38). Размишлението и молитвата биха ни предпазили от втурване в пътя на опасността без нужда и така ние бихме си спестили много поражения.

Обаче не бива да губим кураж, когато бъдем нападнати от изкушението. Често в ситуация на изпит се колебаем дали Божият Дух ни води. Но Божият Дух беше Този, Който заведе Исус в пустинята, за да бъде изкушаван от Сатана. Когато Бог ни въвежда в изпитания, Той има намерение да ги насочи за наше добро. Исус не се облягаше на Божиите обещания, за да навлезе своеволно в изкушенията, нито се обезвери, когато изкушението дойде. Така и ние не бива да се поддаваме. “- Бог е верен, Който няма да ви остави да бъдете изпитани повече, отколкото ви е силата, но заедно с изпитанието ще даде и изходен път, така щото да можете да го издържите” (10:13 1Кор. 10:13). Той каза: “Принеси Богу жертва на хваление и изпълни на Всевишния обреците си; и призови Ме в ден на напаст, и Аз ще те избавя, и ти ще Ме прославиш” (50:14,15 Пс. 50:14,15).

Исус победи във второто изкушение и сега Сатана прояви своя истински характер. Но не се яви като страхотно чудовище с копита и крила на прилеп. Той е могъщ ангел, макар и паднал. Сам се назова предводител на бунта и бог на този свят.

Като постави Исус на една висока планина, Сатана представи да преминат пред погледа Му като в панорама царствата на света във всичката им слава. Слънчевата светлина огряваше градове с храмове, мраморни дворци, плодородни поля и натежали от плод лозя. Следите на злото бяха скрити. Очите на Исус, срещали толкова време само мрак и пустота, сега се взираха в една сцена на ненадмината красота и разцвет. Тогава се чу гласът на прелъстителя: “На Тебе ще дам всичката власт и слава на тия царства, защото на мене е дадена и аз я давам, комуто ща. И тъй, ако ми се поклониш, всичко ще бъде Твое.”

Христовата мисия можеше да бъде изпълнена само чрез страдания. Предстоеше Му живот на мъка, трудности, борба и позорна смърт. Трябваше да понесе греховете на целия свят. Трябваше да издържи раздялата от любовта на Отца Си. Сега изкусителят Му предложи да придобие властта, която бе узурпирал. Христос можеше да се освободи от ужасното бъдеще, като признае върховенството на Сатана. Но това означаваше да му отдаде победата във великата борба. Сатана съгреши в небето чрез желанието си да се възвиси над Божия Син. Ако сега Му надвиеше, това щеше да бъде триумф на бунта.

Когато Сатана заяви на Христос, че властта и славата на тия царства “- на мене е предадена и аз я давам, комуто ща”, той спомена нещо, което бе отчасти истина, за да послужи на лукавото му намерение. Властта си Сатана бе превзел от Адам, но Адам беше заместник на Създателя. Той не бе независим владетел. Земята е Божия и Бог е поверил всичко на Своя Син. Адам трябваше да владее, но подчинен на Христос. Когато Адам предаде своята власт на Сатана, Христос все още оставаше законния цар. Така Господ бе казал на цар Навуходоносор: “Всевишният владее над царството на човеците, дава го, комуто ще- “ (Даниил; 4:17 Даниил 4:17). Сатана може да упражнява властта, която е узурпирал само ако Бог допусне.

Когато изкусителят предлагаше на Христос царството и славата на света, той Му предлагаше да се откаже от истинското владение на света и да се подчини на Сатана. Това бе точно властта, върху която бяха съсредоточени надеждите на евреите. Те желаеха царство от този свят. Ако Христос се бе съгласил да им предложи такова царство, те биха Го приели с радост, но над царството тегнеше проклятието на греха с цялата му мизерия. Христос заяви на изкусителя: “Махни се, Сатано, защото е писано: На Господа, Твоя Бог, да се покланяш и само Нему да служиш.”

Този, който се бе разбунтувал в небето, предложи на Христос царствата на този свят, отдавайки дан на принципите на злото. Но Христос бе неподкупен. Дошъл бе да установи царство на правдата и не искаше да изостави намерението Си. Със същата примамка Сатана се доближава до хората и при тях има по-добър успех, отколкото при Христос. Той ни предлага царство от този свят при условие, че признаят неговото върховенство. Изисква да пожертват благочестието си, да пренебрегнат съвестта си и да се наслаждават на егоистични радости. Христос ги умолява да търсят първо Божието царство и Неговата правда, а Сатана върви до тях и им казва: “Каквато и да е истината за вечния живот, вие трябва да ми служите, за да имате успех в този свят. Аз държа вашите добрини в ръцете си, мога да ви дам богатства, удоволствие, слава и щастие. Вслушайте се в моя съвет. Не допускайте да бъдете водени от някакви си отвлечени понятия като чест и саможертва. Аз ще приготвя пътя пред вас.” Така мнозина се измамват. Съгласяват се да живеят, за да служат на себе си и Сатана е доволен. Докато ги залъгва с надежда за светска власт, той завладява душите им. Но той предлага нещо, което не е негово и което скоро ще му бъде изтръгнато. В замяна ги лишава от правото им да участват в наследството на Божиите синове.

Сатана бе оспорил факта, че Исус е Божи Син. Но в кратките думи, с които бе отстранен, се съдържаше доказателството, което той не можеше да отрече. Божественото естество проблясна през страдащото човешко тяло. Сатана нямаше сила да се съпротивява на заповедта. Гърчейки се от унижение и гняв, той бе принуден да се отдръпне от присъствието на Изкупителя на света. Победата на Христос бе така пълна, както бе пълно падението на Адам.

Така и ние можем да устояваме на изкушението и да накараме Сатана да се отдръпне от нас. Исус спечели победата чрез вяра и послушание към Бога. Чрез апостола Той ни казва: “И тъй, покорявайте се на Бога, но противете се на дявола и той ще бяга от вас. Приближавайте се при Бога и ще се приближава и Той при вас” (Яков; 4:7,8 Яков 4:7,8). Ние не можем да спасим себе си от силата на лъстителя. Той е победил човешкото естество и ако се опитваме да устояваме със собствена сила, ще станем жертва на лукавствата Му. Но “Името Господне е яка кула; праведният прибягва в нея и е поставен на високо” (18:10 Пр. 18:10). Сатана трепери и побягва пред най-слабата душа, която намира защита в това могъщо име.

След като врагът се отдръпна, Исус падна изтощен на земята със смъртнобледо лице. Небесните ангели наблюдаваха борбата. Те виждаха своя обичан Предводител да преминава през неизразими страдания, за да ни открие изходен път. Той издържа изпит, по-голям от който ние не ще бъдем призовани да издържим. Ангелите сега служеха на Божия Син, докато Той лежеше като мъртъв. Укрепиха Го с храна, утешиха Го с любовта на Неговия Отец и с уверението, че цялото Небе тържествува за победата Му. Стоплено отново за живот, великото Му сърце се изпълни със съчувствие към човека и се приготви да завърши делото, което бе започнал. Да не си почине, докато не победи врага и не изкупи падналата раса.

Никога изкупените няма да осъзнаят цената на своето изкупление, докато не застанат заедно с Изкупителя пред Божия трон. Тогава, когато пред нашите непомрачени сетива се открие славата на вечния дом, ще си спомним, че Исус напусна всичко това заради нас, че Той стана не само изгнаник от небесните дворове, но и пое риска на вечната загуба. Тогава ще хвърлим короните си в нозете Му и ще запеем: “Достойно е Агнето, което е било заклано, да приеме сила и богатство, премъдрост и могъщество, почит, слава и благословение” (Откр.; 5:12 Откр. 5:12).

[danielbonev]

“Намерихме Месия”

По това време Йоан Кръстител проповядваше и кръщаваше във Витавара, отвъд Йордан. Не беше далеч мястото, където Бог бе спрял течението на реката, за да мине Израил през нея. Наблизо бе Ерихонската крепост, разрушена от небесните армии. Сега споменът за тези събития се съживи и събуди вълнуващ интерес към вестта на Кръстителя. Този, Който бе извършил толкова чудеса в миналото, нямаше ли отново да покаже силата Си за освобождението на Израил? Такива мисли възбудиха сърцата на народа, който всеки ден се тълпеше край бреговете на Йордан.

Проповядването на Йоан бе направило толкова дълбоко впечатление на народа, че привлече и вниманието на религиозните власти. Римляните се отнасяха с подозрение към всяко народно събиране, защото се опасяваха от въстание, а всяко нещо, което подсказваше надигането на народа, предизвикваше страховете на еврейските управници. Йоан не бе поискал разрешение за своята дейност, с което показа, че не признава властта на Синедриона. Той бе укорил управниците и народа, фарисеите и садукеите. Но хората го следваха с готовност. Интересът към неговото дело явно растеше непрекъснато. Макар да не се бе съобразявал с тях, членовете на Синедриона смятаха, че като народен учител трябва да бъде под тяхно разпореждане.

Синедрионът се състоеше от членове, избрани между свещениците, от главните управници и учителите на народа. Първосвещеникът бе обикновено председателят. Всички членове на Синедриона трябваше да бъдат хора на почетна възраст, макар и не твърде стари. Учени хора, вещи не само в еврейската религия и история, но и в общото знание. Те трябваше да бъдат без физически дефект, трябваше да бъдат женени мъже, бащи и повече от другите трябваше да бъдат хуманни и разсъдливи. Събираха се в едно помещение, свързано с храма в Ерусалим. В дните на еврейската независимост Синедрионът бе върховният съд на народа, който притежаваше и светска, и духовна власт. Макар и сега подчинени на римския управител, Синедрионът все още упражняваше силно влияние в гражданските и религиозните въпроси.

Синедрионът не можеше да отсрочва повече разследването на Йоановото дело. Някои си спомняха откровението, дадено на Захария в храма, и пророчеството на бащата, в което бе посочил детето си като вестител на Месия. През тридесетгодишните размирици и промени тези неща бяха в голяма степен забравени. Но отново си спомниха за тях чрез вълнението, предизвикано от Йоановата служба.

Отдавна Израил нямаше пророк, такава реформация и такъв напредък отдавна не бяха виждани. Изискването за изповядване на греха изглеждаше ново и необичайно. Мнозина от водачите отиваха да слушат Йоановите апели и изобличения, които ги подтикваха да разкрият тайните на собствения си живот. Но неговата проповед беше пряко съобщение за Месия. Той добре познаваше пророчеството на Даниил за седемдесетте седмици, стигащи до идването на Месия, и знаеше, че те са почти в своя край, а всички бяха нетърпеливи да участват в тази ера на национална слава, която се очакваше. Така силен бе народният ентусиазъм, че Синедрионът скоро се почувства задължен или да изрази своето одобрение, или да отхвърли Йоановото дело. Вече губеше властта си над народа. Повдигаше се сериозен въпрос каква позиция да се заеме. В надеждата за някакво разрешение изпратиха при река Йордан делегация от свещеници и левити да беседват с новия учител.

Беше се събрало голямо множество, заслушано в думите му, когато делегатите се приближиха. Гордите равини пристъпиха с властен израз, предназначен да респектира народа и да внуши у пророка уважение към тях. Тълпата с уважение, почти със страх, се отдръпна да им отвори път. Облечени с богатските си дрехи, горди със своя ранг и власт, големците застанаха пред пророка от пустинята.

“Ти кой си?” - попитаха го те.

Знаейки какво има в мислите им, Йоан отговори: “Не съм аз Христос.”

“Тогава що? Илия ли си?” “Не съм.” “Пророк ли си?” “Не съм.”

“Кой си, за да дадем отговор на ония, които са ни пратили? Що казваш за себе си?”

“Аз съм “глас на едного, който вика в пустинята; прав направете пътя за Господа”, както рече пророк Исая.”

Писанието, към което Йоан се отнесе, бе прекрасното пророчество на Исая: “Утешавайте, утешавайте людете Ми. Говорете по сърцето на Ерусалим и извикайте към него, че времето на воюването му се изпълни. Че беззаконието му се прости- Глас на един, който вика: Пригответе в пустинята пътя за Господа, направете в безводното място прав друм за нашия Бог. Всяка долина ще се издигне и всяка планина и хълм ще се сниши; кривите места ще станат прави и неравните места поле; и славата на Господа ще се яви, и всяка твар купно ще я види” (40:1-5 Исая 40:1-5).

В древността, когато някой цар трябваше да пътува през рядко населени области от своето владение, пред царската колесница се изпращаха група хора, за да изравнят стръмните места и да попълнят ямите, за да пътува царят безопасно и без мъчнотии. Пророкът използва този обичай, за да илюстрира делото на евангелието. “Всяка долина ще се издигне и всяка планина и хълм ще се сниши.” Когато Божият Дух с Неговата чудна събуждаща сила докосва душата, Той снишава човешката гордост. Тогава светски удоволствия, ранг и власт се виждат без стойност. “Понеже събаряме помисли и всичко, което се издига високо против познанието за Бога, и пленяваме всеки разум да се покорява на Христа” (2Кор.;10:5 2Кор. 10:5). Тогава смирението и саможертвената любов, толкова малко ценени сред хората, биват издигнати като единствено достойни. Това е делото на евангелието, част от което бе Йоановата вест.

Равините продължиха да питат: “А защо кръщаваш, ако не си Христос, нито Илия, нито пророкът?” Думата “пророкът” се отнасяше за Мойсей. Юдеите бяха склонни да вярват, че Мойсей ще бъде възкресен от мъртвите и взет в небето. Не знаеха, че той вече бе възкресен. Когато Кръстителят започна службата си, мнозина помислиха, че може би той е пророкът Мойсей, възкресен от мъртвите, защото отлично познаваше пророчествата и израилевата история.

Вярваше се, че преди идването на Месия Илия лично ще се яви. Йоан отрече това очакване, но думите му имаха дълбоко значение. По-късно Исус каза за Йоан: “И ако искате да го приемете, да знаете, тоя е Илия, който имаше да дойде” (11:14 Матей 11:14). Йоан дойде в духа и силата на Илия да извърши такова дело, каквото бе извършил Илия. Ако евреите бяха приели вестта му, то щеше да се осъществи, но те не я приеха. За тях той не беше Илия. И Йоан не можа да изпълни за тях мисията, за която беше дошъл.

Мнозина от събраните край Йордан присъстваха и при кръщението на Исус. Но знамението се откри само на малък брой. В предишните месеци от службата на Кръстителя голяма част от хората не обърнаха внимание на призива за покаяние. По този начин те бяха закоравили сърцата си и затъмнили разсъдъка си. И когато Небето даде своето свидетелство за Исус при кръщението Му, те не го разбраха. Очи, които никога не бяха се обръщали с вяра към Невидимия, не видяха и откровението на Божията слава. Уши, които никога не бяха слушали Неговия глас, не чуха и думите на свидетелството. Така е и днес. Често присъствието на Христос и службата на ангелите се проявяват в събранията на хората, но мнозина не ги различават. Те не виждат нищо особено. Но за някои присъствието на Спасителя се разкрива. Мир и радост съживяват сърцата им, те биват утешени, окуражени и благословени.

Пратениците от Ерусалим попитаха Йоан защо кръщава и поискаха отговор. Изведнъж, поглеждайки към тълпата, в очите на Йоан се появи блясък, лицето му се освети и цялото му същество се развълнува дълбоко. С протегнати ръце той извика: “Аз кръщавам с вода. Посред вас стои Един, Когото вие не познавате. Онзи, Който иде след мене, на Когото не съм достоен да развържа ремъка на обувките Му” (1:26,27 Йоан 1:26,27).

Тази ясна и недвусмислена вест трябваше да бъде занесена на Синедриона. Думите на Йоан не можеше да се отнасят за друг освен за отдавна Обещания. Месия бе сред тях! Удивени, свещениците и управниците се огледаха наоколо, надявайки се да открият Този, за Когото бе говорил Йоан, но не можаха да Го различат в тълпата.

Когато при кръщението Йоан посочи Исус като Божи Агнец, върху делото на Месия бе хвърлена нова светлина. Мислите на пророка бяха насочени към думите на Исая: “Както агне, водено на клане” (53:7 Исая 53:7). През следващите седмици Йоан с нов интерес изучаваше пророчествата и ученията на жертвената служба. Той не различи ясно двете фази на Христовото дело: като страдаща жертва и като победител - Цар. Но разбра, че Неговото идване има по-дълбоко значение, отколкото свещеници и народ схващаха. Когато видя Исус сред тълпата след Неговото завръщане от пустинята, той с доверие очакваше от Него, за да даде на народа знак за истинския Си характер. Почти с нетърпение очакваше да чуе как Спасителят провъзгласява за Своята мисия, но не бе изговорена нито дума, нито бе даден някакъв знак. Исус не отговори на съобщението на Кръстителя за Него, а се смеси с учениците на Йоан, като по този начин не даде външно доказателство за особеното Си дело, нито направи нещо, чрез което да бъде забелязан.

На другия ден Йоан видя, че Исус идва. Със сияещо от Божията слава лице пророкът протегна ръцете си, заявявайки: “Ето Божият Агнец, Който носи греха на света! Тоя е, за Когото рекох: Подир мене иде човек, Който достигна да бъде пред мене- И аз Го не познавах; но дойдох и кръщавам с вода- Видях Духа да слиза като гълъб от небето и да почива върху Него. И аз Го не познах; но Оня, Който ме прати да кръщавам с вода, Той ми рече: Онзи, над Когото видиш да слиза Духът и да почива върху Него, Той е, Който кръщава със Светия Дух! И видях и свидетелствам, че Тоя е Божият Син!” (1:29-34 Йоан 1:29-34).

Това ли бе Христос? С благоговение и учудване хората погледнаха Този, Който току-що бе обявен за Божи Син. Те бяха дълбоко развълнувани от думите на Йоан. Той им бе говорил в името на Бога. Бяха го слушали ден след ден как укорява греховете им; и всеки ден убеждението, че е изпратен от Небето, се бе усилвало. Но кой беше Този, по-великият от Йоан Кръстител? В облеклото и поведението нямаше нищо, което да издава високия Му ранг. Изглеждаше съвсем обикновено, облечен като тях в скромни, бедни дрехи.

Сред тълпата имаше хора, които при кръщението на Христос бяха видели Божествената слава и бяха чули Божия глас. Но оттогава досега видът на Спасителя се бе много променил. При кръщението Му те бяха видели лицето Му, преобразено от светлината на небето; а сега то бе бледо, измъчено и изтощено. Той бе разпознат само от пророк Йоан.

Но като се вгледаха в Исус, хората видяха лице, което изразяваше Божествено съчувствие, примесено със съзнание за сила. Всеки Негов поглед, всяка черта на лицето Му отразяваха скромност и неизразима любов. Той изглеждаше заобиколен от атмосфера на духовно влияние. Докато маниерите Му бяха благородни и непредвзети, на хората правеше впечатление със силата, която бе скрита в Него, но въпреки това забелязваща се. Това ли беше Онзи, Когото Израил толкова дълго бе чакал?!

Исус дойде в бедност и смирение, за да бъде наш пример и наш Изкупител. Ако се бе явил с царска помпозност, как би могъл да ни научи на смирение? Как можеше да представи такива съкрушителни истини като Планинската проповед? Къде щеше да бъде надеждата на унижените в живота, ако Исус бе живял сред хората като цар?

За повечето хора обаче изглеждаше невъзможно Този, Който бе посочен от Йоан, да е свързан с техните горди очаквания. Така мнозина се разочароваха и се объркаха.

Думите, които свещениците и равините толкова много желаеха да чуят - че Исус ще възстанови израилевото царство - не бяха изговорени. Те очакваха такъв цар и бдяха за неговото идване. Такъв цар бяха готови да приемат. Но не и Един, Който се опитва да възстанови в сърцата им царство на правда и мир.

На другия ден, докато двама ученици стояха наблизо, Йоан отново видя Исус сред народа. Отново лицето на пророка се освети със слава от Невидимия и той извика: “Ето Божият Агнец!- “ Думите развълнуваха сърцата на учениците. Те не го разбраха напълно. Какво означаваше това име, което Му бе дал Йоан - “Божи Агнец”? Сам Йоан бе го обяснил.

Оставяйки Йоан, двамата ученици отидоха да потърсят Исус. Един от тях бе Андрей, брат на Симон. Другият бе евангелист Йоан. Те бяха първите ученици на Христос. Задвижени от непреодолим импулс, последваха Исус, нетърпеливи да говорят с Него, но в същото време обзети от благоговение и мълчание, грабнати от завладяващата мисъл да не би Този да е Месия.

Исус знаеше, че учениците идват след Него. Те бяха първият плод на службата Му. Сърцето на Божествения Учител трепна от радост, когато тези души откликнаха на Неговата благодат. Но като се обърна, само ги попита: “Какво търсите?” Искаше да ги остави свободно да се върнат назад или да говорят за своето желание.

Те виждаха само една цел. Само едно присъствие изпълваше мисълта им. Възкликнаха: “Рави- къде живееш?” В този кратък въпрос, зададен на пътя, не можеха да получат това, за което копнееха. Силно желаеха да бъдат сами с Исус, да седят до нозете Му и да слушат думите Му.

“Каза им: Дойдете и ще видите! Дойдоха, прочее, и видяха къде живее, и останаха при Него тоя ден.”

Ако Йоан и Андрей бяха обладани от духа на неверие, който имаха свещениците и управниците, те нямаше да станат ученици в нозете на Исус. Щяха да дойдат при Него като критици, за да осъдят думите Му. Така много хора затварят вратата на най-скъпоценните възможности. Но първите ученици не направиха така. Те бяха отговорили на призива на Светия Дух при проповядването на Йоан Кръстител. Сега разпознаха гласа на небесния Учител. За тях думите на Исус бяха пълни със свежест, истина и красота. Божествена светлина бе огряла ученията на Старозаветните писания. Многостранните теми на истината блеснаха пред тях в нова светлина.

Разкаяние, покаяние, вяра и любов правят душата способна да получи мъдрост от небето. Вяра, действаща чрез любов, е ключът към знанието; и всеки, който обича, “познава Бога” ( 4:7 1Йоаново 4:7).

Ученикът Йоан бе човек искрен и с дълбоки чувства, целеустремен, пламенен, но и задълбочен. Той бе започнал да съзнава славата на Христос - не в светска помпозност и сила, което бе научен да очаква, но “славата на Единородния от Отца, пълна с благодат и истина” (1:14 Йоан 1:14). Той бе погълнат от мисли върху тази чудна тема.

Андрей потърси да сподели с някого радостта, която изпълваше сърцето му. Като отиде при брат си Симон, той извика: “Намерихме Месия!” Симон не чака втора покана. Той също бе чул проповядването на Йоан Кръстител и побърза да отиде при Спасителя. Христовите очи се спряха върху него, четейки неговия характер и историята на живота му. Импулсивната му природа, обичащото му, съчувстващо сърце, амбициите, самонадеяността, историята на падението му, покаянието, труда му и мъченическата му смърт - Спасителят прочете всичко това и каза: “Ти си Симон, син Йонов; ти ще се наричаш Кифа, което значи канара!”

“На другия ден Исус възнамери да отиде в Галилея; и намира Филип и му казва: Дойди след Мене!” Филип послуша заповедта и веднага също стана работник за Христос.

Филип повика Натанаил. Той бе между тълпата, когато Кръстителят посочи Исус като Божия Агнец. Като гледаше Исус, Натанаил се разочарова. Можеше ли този човек, който носеше следи от изпитания и бедност, да бъде Месия?! Но не можа да се реши да Го отхвърли, защото вестта на Йоан бе убедила сърцето му.

По времето, когато Филип го повика, Натанаил се бе оттеглил в една тиха горичка, за да разсъждава върху вестта на Йоан и върху пророчествата за Месия. Той се молеше да разбере дали Този, за Когото Йоан бе съобщил, е Освободителят. Светият Дух го осени и го увери, че Бог е посетил народа Си и му е издигнал рог на спасение. Филип знаеше, че приятелят му изследва пророчествата; и докато Натанаил се молеше под едно смокиново дърво, Филип откри неговото убежище. Те често се бяха молили заедно в това уединено място, скрити сред листака.

Вестта “Намерихме Онзи, за Когото писа Мойсей в закона, за Когото писаха и пророците- “, се стори на Натанаил пряк отговор на неговата молитва. Но вярата на Филип бе все още много колеблива. Той добави, съмнявайки се: “Исус, Йосифовият син, Който е от Назарет.” Предразсъдъкът отново се надигна в сърцето на Натанаил. Той възкликна: “От Назарет може ли да произлезе нещо добро?”

Филип не влезе в спор. Само каза: “Дойди и виж!” “Исус видя Натанаил да дохожда към Него и казва за него: Ето истински израилтянин, у когото няма лукавщина! Изненадан, Натанаил възкликна: Отгде ме познаваш? Исус в отговор му рече: Преди да те повика Филип, видях те като беше под смоковницата.”

Това бе достатъчно. Божественият Дух бе свидетелствал на Натанаил в неговата усамотена молитва под смоковницата. Същият Дух сега му говореше чрез думите на Исус. Макар и съмнявайки се и все още с известно предубеждение, Натанаил дойде при Христос с искреното желание да намери истината и сега на желанието му бе отговорено. Вярата му стигна по-далече от вярата на този, който го доведе при Исус. “Натанаил му отговори: Учителю, Ти Си Божи Син, Ти Си израилев Цар.”

Ако Натанаил се бе доверил на ръководството на равините, никога не би намерил Исус. Виждайки и разсъждавайки сам, той стана ученик. Така е и с мнозина днес, чийто предразсъдък ги отдръпва от доброто. Колко различен щеше да бъде резултатът, ако бяха “дошли и видели”!

Никой, който се доверява на ръководство от човешки авторитет, не ще дойде до спасително познание на истината. И ние като Натанаил имаме нужда да изследваме Божието слово сами и да се молим за просветление от Светия Дух. Този, Който видя Натанаил под смоковницата, ще види и нас в усамотеното място за молитва. Ангели от света на светлината са близо до онези, които в смирение търсят Божествено ръководство.

С призоваването на Йоан, Андрей и Симон, на Филип и Натанаил започна основаването на християнската църква. Йоан насочи двама от своите ученици към Христос. След това единият от тях - Андрей, намери своя брат и го повика при Спасителя. След това Филип бе повикан, а той отиде да потърси Натанаил. Тези примери трябва да ни учат колко важно е личното усилие, когато се отправя пряк апел към нашите сродници, приятели и съседи. Има хора, които цял живот са изповядвали, че познават Христос, но никога не са направили лично усилие да доведат дори само един човек при Спасителя. Те оставят всичката работа на проповедника. Той може да бъде много добре подготвен за свято призвание, но не може да извърши това, което Бог е поверил на членовете на църквата!

Много хора се нуждаят от службата на добри християнски сърца. Мнозина са оставени да загинат - хора, които биха могли да бъдат спасени, ако техните съседи, обикновени мъже и жени, биха направили усилие за тях. Мнозина очакват някой да им отправи личен призив. В семейството, в съседството, в града, където живеем, има работа за нас като мисионери за Христос. Ако сме християни, тази работа ще бъде удоволствие за нас. След като някой повярва в Христос, в него се ражда желание да извести на други какъв безценен Приятел е намерил в Исус. Спасителната и освещаваща истина не може да бъде затворена в сърцето му!

Всички, които са посветени на Бога, ще бъдат канали за предаване на светлината. Бог ги прави Свои работници, за да споделят с други богатствата на Неговата благодат. Обещанието Му е: “Ще направя тях и местата около хълма Си за благословение; и ще изпращам дъжда на времето му; дъжд на благословение ще бъде!” (Езекиил;34:26 Езекиил 34:26)

Филип каза на Натанаил: “Дойди и виж!” Той не го помоли да приеме нечие свидетелство, а сам да види Христос. Сега Исус е възнесен на небето. Учениците Му са Негови представители сред хората; и един от най-успешните начини да се спечелят хора за Исус е нашият всекидневен живот да дава пример за Неговия характер. Влиянието ни върху другите зависи не толкова от това, какво казваме, а от това, което сме. Хората могат да противоречат и да отричат нашата логика, могат да се противопоставят на нашите призиви, но един живот на несебелюбива любов е аргумент, който не могат да отрекат! Един изпълнен със съдържание живот, белязан с кротостта на Христос, е сила в света.

Учението на Христос изразяваше дълбоко вкоренено убеждение и опитност; и онези, които научават за Него, стават учители по Божие нареждане. Божието слово, изговорено от човек, който сам е осветен от него, съдържа животворна сила, която го прави привлекателно за слушателите и ги убеждава, че то е жива реалност. Когато някой приеме истината от любов към нея, това ще проличава по убедителен начин в неговите маниери и думи. Той изявява това, което сам е чул, видял и пипнал - Словото на живота - за да могат и други да имат общуване с Него чрез знанието за Христос. Свидетелството от устни, докоснати с живия въглен от олтара, е истина за възприемчивото сърце и освещава характера.

А който иска да даде светлина на другите, ще бъде благословен. “Благотворната душа ще бъде наситена. И който пои, сам ще бъде напоен” (11:25 Пр. 11:25). Бог може да постигне целта Си за спасението на грешниците и без нашата помощ. Но за да развием характер, подобен на Христовия, ние трябва да участваме в Неговото дело. За да влезем в Неговата радост - радостта да виждаме хора, изкупени чрез Неговата жертва - ние трябва да участваме в Неговия труд за изкуплението им!

Първият израз на вярата у Натанаил, толкова пълен, сериозен и искрен, прозвуча като музика за ухото на Исус. И Той “в отговор му каза: Понеже ти рекох: Видях те под смоковницата, вярваш ли? Повече от това ще видиш.” Спасителят гледаше напред, очакваше с радост делото Му да проповядва добрите вести на кротките, да превързва съкрушените и да известява свобода на пленниците на Сатана. Като помисли за безценните благословения, които бе донесъл за човека, Исус прибави: “Истина, истина ви казвам, отсега ще видите небето отворено и Божиите ангели да възлизат и слизат над Човешкия Син.”

Христос всъщност казва: “На брега на Йордан небето се отвори и Духът застана върху Мене като гълъб. Сцената бе знак, че Аз Съм Божият Син. Ако ти вярваш, че Съм такъв, вярата ти ще бъде засилена. Ти ще видиш, че небесата са отворени и никога няма да бъдат затворени. Аз ги отворих пред тебе! Ангелите Божии се изкачват, занасяйки на небесния Отец молитвите на нуждаещите се и разтревожените; и слизат, донасяйки благословение и надежда, кураж, помощ и живот на човешките деца.”

Ангелите Божии постоянно преминават от земята към небето и от небето към земята. Чудесата на Христос за изкушаваните и страдащите бяха извършени от Божията сила чрез службата на ангелите. И чрез Христос, със службата на Неговите небесни вестители всяко благословение от Бога идва към нас. Като прие човешко естество, нашият Спасител съединява Своите интереси с интересите на падналите синове и дъщери на Адам, докато чрез Своето божествено естество Той се хваща за Божия трон. И така Христос е Посредникът за общуване на хората с Бога и на Бога с хората.

[danielbonev]

На сватбеното тържество

Исус не започна службата Си с някое велико дело пред Синедриона в Ерусалим. Неговата сила се изяви на домашен празник в малко галилейско село, за да допринесе за радостта на едно сватбено тържество. Така Той показа съчувствие към хората и желанието Си да служи за щастието им. При изкушението в пустинята Сам бе изпил чашата на злощастието. Дойде, за да даде на хората чашата на благословението, като чрез Своето благословение освети връзките в човешкия живот.

От Йордан Исус се върна в Галилея. Имаше сватба в Кана - малък градец недалеч от Назарет. Младоженците бяха роднини на Йосиф и Мария. Исус, знаейки за това семейно събиране, отиде в Кана и бе поканен на празника със Своите ученици.

Тук отново срещна майка Си, с която се бе разделил неотдавна. Мария бе чула за станалото край Йордан при Неговото кръщение. Новините бяха стигнали до Назарет. Те - бяха напомнили сцените отпреди много години, които таеше в сърцето си. Както целият Израил, Мария бе дълбоко развълнувана от мисията на Йоан Кръстител. Добре помнеше пророчеството, дадено при неговото рождение. Сега връзката му с Исус разпали надеждите - отново, но новините, стигнали до нея за тайнственото уединяване на Исус в пустинята, я измъчваха с тревожни предчувствия.

От деня, когато чу съобщението на ангела в дома си в Назарет, Мария пазеше като съкровище всяко доказателство, че Исус е Месия. Благият Му, несебелюбив живот я уверяваше, че Той можеше да е Изпратеният от Бога. Но в нея се събуждаха и съмнения, и разочарования. И тя копнееше за времето, когато славата Му щеше да се открие. Смъртта я бе разделила от Йосиф, с когото споделяше тайната за рождението на Исус. Сега нямаше никого, на когото би могла да довери надеждите и страховете си. Изминалите два месеца бяха изпълнени с мъка. Разделена бе от Исус, в чието съчувствие намираше утеха, но помнеше думите на Симеон: “Да! И на сама тебе меч ще прониже душата ти- “ (2:35 Лука 2:35). Помнеше трите дни агония, когато си бе помислила, че Исус се е загубил завинаги и с тревожно сърце очакваше завръщането Му.

На сватбеното тържество тя се срещна с Него - същия нежен и послушен син. И все пак Той не бе същият. Изразът Му бе променен. Носеше следите от борбата в пустинята и нов израз на благородство и сила даваше доказателство за небесната Му мисия. С Него бяха група млади хора, чиито очи Го следваха с почитание и които Го наричаха Учител. Те разказаха на Мария какво бяха видели и чули при кръщението Му и на други места. Завършиха с думите: “Намерихме Онзи, за Когото писа Мойсей в закона и пророците- “ (1:45 Йоан 1:45).

Когато гостите се събраха, повечето изглеждаха прекалено заети с нещо, което поглъща техния интерес. У присъстващите владееше някаква потисната възбуда. Тук и там малки групи говорят разпалено, но на тих глас и поглеждат учудено към сина на Мария. Тъй като бе чула свидетелството на учениците за Исус, тя се бе зарадвала от уверението, че дълго лелеяните - надежди не бяха напразни. Но тя би била повече от човек, ако не бе смесила своята свята радост с нотка от естествената майчина гордост. Като видя, че мнозина поглеждат към Исус, тя силно пожела Той да докаже на присъстващите, че наистина е Почетеният от Бога. Надяваше се да Му се яви възможност да извърши чудо пред тях.

Обичай бе сватбените тържества да продължават няколко дни. Но в този случай, преди да е дошъл краят на празника, се разбра, че виното се е свършило. Това предизвика голямо объркване и съжаление. Необичайно бе да липсва вино при такива празненства - липсата на вино бе признак за негостоприемство. Като роднина на младоженците, Мария бе помагала в приготовленията за тържеството и сега каза на Исус: “Вино нямат.” Думите трябваше да подскажат Той да задоволи нуждата им. Но Исус отговори: “Какво има между Мене и тебе, жено? Часът Ми още не е дошъл.”

Отговорът, рязък, както ни се струва, не изразяваше студенина или неуважение. Начинът, по който Спасителят се обърна към Своята майка, бе в съгласие с ориенталския обичай. Така се обръщаха към лица, на които трябваше да се покаже уважение. Всяко действие от Христовия земен живот бе в хармония с предписанията, които сам Той бе дал: “Почитай баща си и майка си- “ (Изх.;20:12 Изх. 20:12). На кръста, при последния акт на милост към Своята майка, Исус отново се обърна към нея по същия начин, като я повери на грижата на най-обичания Си ученик. И на празничното тържество, както и на кръста, любовта, изразена в тона, в погледа и в маниера, служеше за тълкувание на Неговите думи.

При посещението в храма в Своето детство, когато откри тайната на живота Си, Христос каза на Мария: “Не знаете ли, че трябва да се намеря около дома на Отца Ми?” (2:49 Лука 2:49). Тези думи бяха ключ за целия Му живот и служба. Той подчиняваше всичко на Своето дело - великото дело на изкуплението, което бе дошъл да извърши в света. Сега повтори урока. Имаше опасност Мария да сметне, че връзката - с Исус - дава особена власт над Него и в известна степен правото да Го направлява в Неговата мисия. В продължение на тридесет години Той бе за нея обичащ и послушен син и любовта Му бе непроменена, но сега трябваше да върши работата на Своя Отец. Като син на Всевишния и Спасител на света никакви земни връзки не трябваше да Го задържат в Неговата мисия или да влияят върху поведението Му. Трябваше да бъде свободен, за да извърши волята на Бога. Това е урок и за нас. Божиите права над нас стоят по-високо от човешките връзки и отношения. Никаква земна привързаност не бива да отклони стъпките ни от пътеката, в която Той ни призовава да вървим.

Единствената надежда за изкупление на нашата паднала раса е Христос. Мария можеше да се спаси единствено чрез Агнеца Божи. Тя не притежаваше никаква заслуга. Връзката - с Исус не я поставяше в сравнение с другите хора в по-различна духовна връзка с Него. Това отбелязват думите на Спасителя. Той изяснява разликата между отношението Си към нея като Човешки Син и като Божи Син. Роднинската връзка между тях в никакъв случай не прави Мария равна с Него.

Думите “Часът Ми още не е дошъл” показват, че всяко действие на Христовата любов на земята изпълнява плана, съществуващ от вечността. Преди да дойде на земята, планът лежеше пред Него, съвършен във всичките си подробности. Но докато живя сред хората, бе воден стъпка по стъпка от волята на Отца. Той не се колебаеше да действа в посоченото време. Със същото покорство чакаше да дойде времето Му.

Казвайки на Мария, че часът Му още не е дошъл, Исус отговори на неизказаната - мисъл - на очакването, което и тя лелееше, както останалите от нейния народ. Тя се надяваше, че Той ще Се разкрие като Месия и ще заеме израилевия трон. Но времето не бе дошло. Не като цар, а като “човек на скърби и навикнал на печал” Исус прие човешката съдба.

Но макар че нямаше правилна представа за Христовата мисия, Мария Му се доверяваше безрезервно. На тази вяра Исус отговори. За да уважи доверието - и за да засили вярата на Своите ученици, Той извърши първото Си чудо. Учениците трябваше да се срещнат с много и големи изкушения, които щяха да ги водят към неверие. Според тях пророчествата обясняваха неоспоримо, че Исус е Месия. Те очакваха религиозните водачи да Го приемат с доверие, по-голямо и от тяхното. Свидетелстваха пред народа за чудните дела на Христос и за своето доверие в Неговата мисия, но бяха учудени и жестоко разочаровани от неверието, от дълбоко вкоренения предразсъдък и враждебността срещу Исус, проявена от свещениците и равините. Ранните чудеса на Спасителя утвърдиха учениците да устоят срещу тази опозиция.

Без да се учуди от думите на Исус, Мария каза на тези, които прислужваха на трапезата: “Каквото ви рече, сторете!” Така тя направи каквото можа, за да подготви пътя за делото на Христос.

Край вратата имаше шест големи каменни делви и Исус заръча на служителите да ги напълнят с вода. Това бе сторено. След това, тъй като бе нужно вино, за да бъде незабавно поднесено, Той “им казва: Налейте сега, та занесете на настойника на угощението”. Вместо водата, с която бяха напълнили съдовете, от тях изтичаше вино. Нито настойникът на тържеството, нито гостите осъзнаха, че виното се бе свършило. Като опита това, което донесоха слугите, настойникът го намери по-превъзходно от всяко друго вино, което бе пил дотогава, и много различно от сервираното в началото на празника. Обръщайки се към младоженеца, той каза: “Всеки човек слага първо доброто вино и по-долното, след като се понапият; ти си задържал доброто вино досега.”

Както хората поднасят първо най-доброто вино, а след това - лошото, така прави и светът със своите дарби. Това, което той предлага, може да зарадва окото и да плени чувствата, но то не задоволява. Виното се превръща в горчилка, радостта - в мрак. Започнатото с песни и веселие завършва с умора и отвращение. Но Исусовите дарби са свежи и нови винаги. Празникът, който Той създава за душата, никога не престава да удовлетворява и радва. Всеки нов дар увеличава способността на получателя да оценява и да се радва на Господните благословения. Той дава благодат върху благодат. При Него няма липса. Ако пребъдвате в Него, богатият дар, който получавате днес, е гаранция за по-голям дар утре. Думите на Исус, изречени към Натанаил, изразяват Божия закон за отношението Му към децата на вярата. С всяко ново откровение на любовта Си Той заявява на възприемчивото сърце: “- вярваш ли? Повече от това ще видиш” (1:50 Йоан 1:50).

Дарът на Христос за сватбеното тържество бе и един символ. Водата представляваше кръщението в Неговата смърт. Виното - проливането на кръвта Му за греховете на света. Водата за напълване на делвите бе донесена от човешки ръце, но само Христовото слово можеше да я изпълни с животворно съдържание. Така е и с ритуалите, които символизират смъртта на Спасителя. Само чрез Христовата сила, приети чрез вяра, те добиват свойството да хранят душата.

Думите на Христос послужиха да се задоволят напълно нуждите на празника. Неговата благодат е дадена така изобилно, че да изтрие нечестието и да обнови и поддържа душата.

На първия празник, на който присъства със Своите ученици, Исус им даде чашата, символизираща Неговото дело за спасението. На последната вечеря Той отново им я даде, за да установи този свещен ритуал, чрез който трябваше да бъде изявявана смъртта Му, “докле дойде Той” (11:26 1Кор. 11:26). И тъгата на учениците, когато се разделяха със своя Господ, бе утешена с обещанието за събиране отново с думите: “Няма вече да пия от тоя плод на лозата до оня ден, когато ще го пия с вас нов в царството на Отца Си” (26:29 Матей 26:29).

Виното, което Христос сътвори за празника, и това, което даде на учениците Си като символ на Неговата кръв, беше чист плод на лозата. За това говори пророк Исая, когато казва за новото вино в гроздето: “- Не го повреждай, защото има благословия в него- “ (65:8 Исая 65:8).

Христос беше Този, Който в Стария завет предупреди Израил: “Виното е присмивател и спиртното питие крамолник; и който се увлича по тях, е неблагоразумен” (20:1 Пр. 20:1). Самият Той не даде такова питие. Сатана прелъстява хората към себезадоволяване, което да затъмни разума и да затъпи духовното възприятие. Но Христос ни учи да подчиняваме по-низшето естество. Целият Му живот бе пример на себеотрицание. За да покори силата на апетита, Той понесе заради нас най-тежкия изпит, на който човечеството е било подложено някога. Христос беше Този, Който посъветва Йоан Кръстител да не пие вино, нито спиртно питие. Той беше, Който подготви за подобно въздържание жената на Маное и произнесе проклятие на човека, който поднася бутилка към устните на ближния си. Христос не влезе в противоречие със собственото Си учение. Неферментиралото вино, което предостави на сватбеното тържество, бе здравословно и освежаващо питие. То трябваше да доведе вкуса в хармония със здравословния апетит.

Когато гостите на празника забелязаха качеството на новото вино, попитаха слугите за това чудо и от тях научиха всичко. Толкова много бяха удивени, че за известно време не помислиха за Този, Който бе извършил чудото. Когато накрая Го потърсиха, откриха, че се бе оттеглил тихо, незабелязан дори от учениците Си.

Сега вниманието на присъстващите се насочи към учениците. За първи път те имаха възможност да изявят вярата си в Исус. Разказаха какво бяха видели и чули край Йордан и в много сърца се разпали надежда, че Бог е издигнал Избавител за Своя народ. Новините за чудото се разпространиха из цялата област и стигнаха до Ерусалим. С нов интерес свещениците и старейшините изследваха Писанията, които посочваха идването на Христос. Имаха силно желание да научат за мисията на този нов учител, който се бе явил сред народа по толкова непринуден начин.

Службата на Христос бе в контраст с тази на юдейските старейшини. Тяхното зачитане на преданията и формализмът им бяха унищожили всяка истинска свобода на мисълта и действието. Живееха в постоянен ужас от осквернение. За да избягнат контакт с “нечистите”, стояха настрана не само от езичниците, но и от мнозинството от собствения си народ, като не се стараеха нито да го благославят, нито да спечелят приятелството му. Заети постоянно с тези мисли, те бяха осакатили умовете си и бяха стеснили сферата на своя живот. Примерът им насърчаваше себелюбието и нетолерантността между всички прослойки на обществото.

Исус започна делото на реформация чрез съчувствие и близост с човечеството. Докато показа най-голямо почитание към Божия закон, Той отхвърли претенциозната набожност на фарисеите и се опита да освободи народа от безсмислените правила, които го обвързваха. Постара се да събори бариерите, които отделяха различните класи на обществото, за да може да съедини хората като деца на едно семейство. Присъствието Му на сватбеното тържество бе стъпка към тази цел.

Бог бе насочил Йоан Кръстител да живее в пустинята, за да бъде защитен от влиянието на свещениците и равините и да се приготви за особената си мисия. Но неговият суров и усамотен живот не беше пример за народа. Самият Йоан не бе насочил сърцата им да изоставят своите предишни задължения. Той ги призова да докажат покаяние, като повярват в Бога там, където ги бе призовал.

Исус порица себелюбието във всички негови форми и все пак Той бе общителен по природа. Приемаше гостолюбието на всички съсловия, посещаваше домовете на богати и бедни, на учени и прости, като търсеше начин да издигне мислите им от въпросите на ежедневния живот към духовните и вечните неща. Той не допусна суета, нито сянка на светска слава да опетнят поведението Му, но намираше удоволствие в сцените на невинно щастие и чрез присъствието Си на сватбата одобри социалните събирания. Една еврейска сватба бе вълнуващ случай и радостта от нея не бе чужда на Човешкия Син. С присъствието Си на този празник Исус зачете брака като Божествена институция.

И в Стария, и в Новия завет брачната връзка е използвана, за да представи нежния и свещен съюз, който съществува между Христос и Неговия народ. В съзнанието на Христос радостта на сватбените тържества сочеше напред към радостта на онзи ден, когато Той ще заведе Своята “невеста” в дома на Отца Си. И изкупените с Изкупителя ще седнат на сватбената вечеря на Агнето. Той казва: “Няма вече да се наричаш оставен-, но ще се наричаш благоволение Мое-, защото Господ благоволи в тебе.” “Ще се развесели за тебе с радост, ще се успокои в любовта Си, ще се весели за тебе с песни” (62:4,5 Софония; 3:17 Исая 62:5,4; Софония 3:17). Когато видението за небесните неща бе дадено на апостол Йоан, той писа: “И чух като глас от силни гърмежи, които казваха: Алилуя! Защото Господ, нашият Бог, всемогъщият, царува! Нека се радваме и се веселим, и нека отдадем Нему слава, защото дойде сватбата на Агнето и Неговата жена се е приготвила.” “- Блажени тия, които са призвани на сватбената вечеря на Агнето” (Откр.;19:6,7,9 Откр. 19:6,7,9).

Исус виждаше във всяка душа човек, когото трябваше да покани за Своето царство. Той достигаше сърцата на хората, отивайки сред тях като човек, който им желае доброто. Търсеше ги по оживените улици, в частните домове, в лодките, в синагогата, край брега на езерото, на сватбеното празненство. Срещаше ги в техните всекидневни занятия и проявяваше интерес към светските им дела. Даваше им наставления в техните домове, където влияеше на семействата със Своето Божествено присъствие. Силното Му лично съпричастие Му помагаше да спечелва сърцата. Често се отдалечаваше в планините за уединена молитва, но това беше подготовка за активна работа сред хората. След тези периоди се връщаше, за да помага на болните, да учи невежите, да разкъсва веригите на пленените от Сатана.

Исус подготвяше Своите ученици, като общуваше с тях. Понякога ги поучаваше, седнал сред тях на планинския склон; понякога - край езерото или вървейки по пътя. Разкриваше им тайните на Божието царство. Не им изнасяше проповеди, както правят хората днес. Където сърцата се отваряха за Божествената вест, Той им откриваше истините за пътя на спасението. Не заповядваше на учениците си да правят това или онова, а каза: “Следвайте ме!” В Своите пътувания из страната и по градовете Той ги взе със Себе Си, за да видят как учи народа. Свърза техния интерес със Своя и те се обединиха с Него в делото.

Примерът на Христос в свързване на личните интереси с интересите на човечеството трябва да бъде следван от всички, които проповядват Неговото Слово, и от всички, които са приели евангелието на благодатта Му. Ние не трябва да се отказваме от социално общуване. Не трябва да се уединяваме. За да стигнем до всички съсловия, трябва да се срещаме с тях там, където са. Те рядко ще ни търсят по собствено желание. Божествената истина докосва сърцата на хората не само от амвона. Има едно друго поле на дейност - по-скромно, може би, но многообещаващо. То се намира в дома на смирените, на бедните и в дома на високопоставените, край болничното легло и на събиранията за невинни развлечения.

И ние като учениците на Христос трябва да се смесим със света не просто от любов към удоволствията, нито за да се уеднаквим с него в суетата му. От такова смесване ще има само вреда. Ние никога не бива да одобряваме греха с думи или с дела, с мълчание или с присъствие. Където и да отидем, трябва да водим Исус с нас и да открваме на другите колко е безценен нашият Спасител. Но тези, които се опитват да запазят религията си, като я скриват в каменни стени, загубват скъпоценни възможности да сторят добро. Чрез социалните връзки християнството влиза в контакт със света. Всеки, който е получил Божественото просветление, трябва да освети пътеката на други, които не познават Светлината на живота.

Всички ние трябва да станем свидетели за Исус. Общественото влияние, осветено от Христовата благодат, трябва да бъде използвано, за да се печелят души за Спасителя. Нека светът види, че не сме себелюбиво проникнати от лични интереси, че желаем и други да споделят нашите благословения и привилегии. Нека светът види, че нашата религия не ни лишава от съчувствие и не ни прави сурови. Нека всички, които изповядват, че са намерили Христос, да служат за благото на хората така, както Той служи.

Никога не бива да даваме на света фалшивата представа, че християните са мрачни и нещастни хора. Ако гледаме към Исус, ще виждаме един изпълнен със съчувствие Изкупител и ще улавяме светлината, която грее от Неговото лице. Където царува Неговият Дух, там са изобилни мирът и радостта, защото там има тихо, свято доверие в Бога.

Христос се радва заедно със Своите последователи, когато показват, че макар и човешки същества, са участници в Божието естество. Те не са статуи, а живи мъже и жени. Сърцата им, освежени от росата на Божията благодат, се отварят и разширяват за слънцето на правдата. Светлината, която ги е огряла те отразяват върху други чрез дела, осветени от Христовата любов.

[danielbonev]

В Своя храм

“След това слезе в Капернаум, Той и майка Му, братята Му и учениците Му, и там преседяха не много дни. И като наближаваше Пасхата на юдеите, Исус възлезе в Ерусалим.”

В това пътуване Исус се присъедини към една голяма група, която също бе тръгнала към столицата. Той все още не бе обявил публично Своята мисия и се смеси с тълпата незабелязано. При тези случаи идването на Месия, което бе така забележително отбелязано чрез службата на Йоан, беше честа тема на разговор. Надеждата за национално величие бе разисквана с пламенен ентусиазъм. Исус знаеше, че тази надежда трябваше да остане неудовлетворена, защото се основаваше на погрешно тълкуване на Писанията. Той обясняваше пророчествата с дълбока сериозност и се опита да предизвика у хората задълбочено изучаване на Божието слово.

Еврейските водачи бяха инструктирали народа, че Ерусалим е мястото, където човек трябва да се научи как да се покланя на Бога. Тук по времето на пасхалната седмица се събираха големи множества от всички части на Палестина и дори от далечни земи. Дворовете на храма бяха пълни с разнообразна тълпа. Мнозина не можеха да носят със себе си жертвите, които трябваше да бъдат принесени като символ на единствената велика Жертва. За тяхно удобство във външния двор на храма се купуваха и продаваха животни. Тук се събираха хора от всички класи, за да купуват своите приноси. Тук чуждите пари се обменяха срещу храмовата монета.

Всеки евреин трябваше да плаща годишно по половин сикъл като “откуп за душата си” и така събраните пари се използваха за поддържане на храма (Изх.;30:12-16 Изх. 30:12-16). Освен това се събираха големи суми от доброволни дарения за съкровищницата на храма. Изискваше се всички чужди пари да се разменят срещу една монета, наречена храмов сикъл, който се използваше за службата в светилището. Обмяната на парите предразполагаше към прояви на алчност и изнудване и се бе превърнала в нечестна търговия, източник на печалби за свещениците.

Търговците изискваха огромни цени за продаваните животни, деляха печалбите си със свещениците и управниците и така се обогатяваха за сметка на народа. Поклонниците бяха поучавани да вярват, че ако не принесат жертва, децата и земите им ще бъдат лишени от Божиите благословения. Така можеше да се постигне висока цена за животните, защото, след като бяха дошли толкова отдалеч, хората не искаха да се върнат в домовете си, без да са извършили акта на поклонение, за който бяха дошли.

По време на Пасхата се принасяха голям брой жертви и продажбите в храма бяха многобройни. Постоянната врява подхождаше по-скоро на шумен пазар за добитък, отколкото на свещен Божи храм. Тук можеше да се чуят остри пазарлъци, мученето на добитъка - блеене на овце, гукане на гълъби, смесено със звънтене на монети, и груби спорове. Шумотевицата бе толкова голяма, че поклонниците бяха обезпокоявани и думите, с които се обръщаха към Всевишния, потъваха в глъчката, изпълваща храма. Евреите бяха извънредно горди с набожността си. Радваха се на своя храм и смятаха за светотатство всяка дума, изговорена против него. Бяха много стриктни в изпълнението на храмовите церемонии, но любовта към парите бе надвила задръжките им. Почти не съзнаваха колко се бяха отдалечили от първоначалната цел на службата, наредена от самия Бог.

Когато Господ слезе на планината Синай, мястото беше осветено от Неговото присъствие. На Мойсей бе наредено да огради планината, да я освети, и словото на Господа прозвуча с предупреждението: “Внимавайте да се не качите на планината, нито да се допрете до полите -; който се допре до планината, непременно ще се умъртви; обаче ръка да се не допре до Него, но той да се убие там, с камъни- “ (Изх.;19:12,13 Изх. 19:12,13). Така те бяха научени на урока, че където Бог изявява Своето присъствие, мястото е свято. Преддверията на Божия храм трябваше да се смятат за свещени, но в битката за печалба всичко това беше забравено.

Свещениците и управниците бяха призвани да бъдат представители на Бога пред народа. Те трябваше да изобличат оскверняването на храмовия двор. Трябваше да дадат на народа пример на почтеност и състрадание. Вместо да търсят собствената си изгода, трябваше да се съобразят с условията и с нуждите на поклонниците и да бъдат готови да помогнат на тези, кито не можеха да купят изискваните жертви. Но не правеха така. Алчността бе закоравила сърцата им.

На този празник дойдоха страдащи, нуждаещи се и нещастни, имаше слепи, куци, глухи. Някои бяха донесени на носилки. Мнозина от дошлите бяха толкова бедни, че не можеха да си купят дори най-скромния принос за Господа; толкова бедни, че не можеха да си купят дори храна, за да заситят глада си. Те бяха силно притеснени от изявленията на свещениците. А свещениците се гордееха с набожността си. Твърдяха, че са стражи на народа, но нямаха нито съчувствие, нито милост. Бедните, болните, умиращите напразно призоваваха тяхната благосклонност. Страданията им не събуждаха милосърдие в сърцата на свещениците.

Когато Исус влезе в храма, видя цялата тази картина. Видя нечестните сделки, тревогата на бедните, които мислеха, че греховете им няма да бъдат простени без проливане на кръв. Видя външния двор на Своя храм, превърнат в място за непочтена търговия. Святото обиталище бе станало обширно тържище.

Христос разбра, че трябва да се направи нещо. Хората бяха обременени с многобройни церемонии, без подходящо обяснение за тяхното значение. Поклонниците принасяха своите жертви, без да разбират, че това бяха само символи на единствената, съвършена Жертва. И сред тях, неразпознат и непочетен, стоеше Този, който бе символизиран от жертвите им. Той бе дал наставления за приношенията, разбираше символичната им стойност, а сега установи, че те бяха изопачени и погрешно разбрани. Духовното поклонение бързо изчезваше. Нищо не свързваше свещениците и управниците с техния Бог. Христовото дело трябваше да установи съвсем различно поклонение.

Застанал на стъпалата на храмовия двор, Христос с изследващи очи обхваща разкрилата се пред Него сцена. С пророчески поглед гледа бъдещето - не само години, но векове и епохи. Вижда как свещеници и управници ще отклоняват нуждаещите се от техните права и ще забраняват евангелието да се проповядва на бедните. Вижда как Божията любов ще бъде скрита от грешниците и хората ще търгуват с Неговата благодат. Пред тази картина лицето Му придобива израз на възмущение, сила и власт. Вниманието на народа е привлечено към Него. Очите на хората, заети с тяхната несвята търговия, се приковават в лицето Му. Те не могат да откъснат поглед от този Човек. Чувстват, че Той чете най-съкровените им мисли и открива скритите им подбуди. Някои се опитват да закрият лицата си, сякаш злите им дела са изписани върху тях, за да избягнат тези проницателни очи.

Суматохата изведнъж спира. Шумът от търговията и пазарлъците е утихнал. Тишината става мъчителна. Чувство на благоговение изпълва събралите се. Сякаш бяха застанали пред Божия съд да отговарят за делата си. Гледайки Христос, те виждат Божествеността да проблясва през човешката одежда. Величието на небето застава, както Съдията ще застане в последния ден - не със същата слава, която ще Го придружава тогава, но със същата сила да чете в сърцата. Погледът Му обхвана множеството, виждайки всеки един поотделно. Осанката Му, внушаваща достойнство, сякаш се издига над тях и Божествена светлина озарява лицето Му. Той заговаря и ясният Му, звучен глас - същият, който на планината Синай провъзгласи закона, който свещениците и управниците нарушаваха - се чува да отеква под сводовете на храма: “Дигнете ги оттук; не правете бащиния Ми дом дом на търговия.”

Бавно слизайки по стъпалата и размахвайки бич от върви, събран при влизането Му в двора, Той заповядва на пазарящите се да отстъпят от преддверията на храма. С ревност и строгост, които никога преди това не бе изявявал, Той преобръща масите на среброменителите. Монетите падат с остър звън върху мраморната мозайка. Никой и не помисля да се усъмни в Неговия авторитет. Никой не смее да събере нечестната печалба. Исус не ги удря с камшика от върви, но в ръката Му този прост бич изглежда ужасен като огнена сабя. Служителите в храма, спекулиращите свещеници, комисионерите и търговците на добитък със своите овце и овни се втурват да излизат от храма с единствената мисъл да избягат от присъдата на Неговото присъствие.

Паника обхваща множеството, което чувства покоряващата сила на Неговата Божественост. Викове на ужас се изтръгват от стотици пребледнели устни. Дори учениците се разтреперват. Те са обзети от страхопочитание от думите и от така необичайното поведение на Исус. Спомнят си, че е писано за Него: “Защото ревността за Твоя дом ме изяде” (69:9 Пс. 69:9). Скоро шумната тълпа със своите стоки е вече далеч от храма на Господа. Дворовете са свободни от непочтената търговия и дълбока тишина и тържественост царят на мястото на суматохата. Присъствието на Господа, което в древността беше осветило планината, сега освети храма, издигнат в Негова чест.

С очистването на храма Исус обявяваше Своята мисия като Месия и началото на делото Си. Този храм, издигнат, за да бъде изпълван с Божието присъствие, бе предназначен да стане нагледен урок за Израил и за света. Божията цел от вечни времена беше всяко сътворено същество - от блестящите и святи серафими до човека - да бъде храм на Твореца. Поради греха човечеството престана да бъде Божи храм. Помрачено и омърсено от греха, сърцето на човека не разкриваше вече славата на Божествения. Но с въплъщението на Божия Син целта на Небето е изпълнена. Бог обитава в човечеството и чрез спасителната благодат сърцето на човека става отново Негов храм. Бог бе определил храмът в Ерусалим да бъде постоянно свидетелство за високата чест, достъпна за всяка душа. Но евреите не разбраха значението на този храм, с който толкова много се гордееха. Не се отдадоха да бъдат святи храмове на Божия Дух. Дворовете на храма в Ерусалим, изпълнени с шум от несвята търговия, представяха съвсем вярно храма на сърцето, осквернен от присъствието на чувствени страсти и несвяти мисли. С очистването на храма от светските купувачи и продавачи Исус оповести Своята мисия - да очисти сърцето от осквернението на греха, от земните желания, от себелюбивите страсти и злите навици, които покваряват душата. “И Господ, Когото търсите, неочаквано ще дойде в храма Си. Да! Ангелът на завета, когото вие желаете - ето, иде, казва Господ на силите. Но кой може да издържи деня на пришествието Му? И кой ще устои, когато Той се яви? Защото Той е като огъня на пречиствач и като сапуна на тепавичари. Ще седне като един, който топи и пречиства сребро, та ще очисти левийците и ще ги претопи като златото и среброто” (Малахия; 3:1-3 Малахия 3:1-3).

“Не знаете ли, че сте храм на Бога и че Божият Дух живее във вас? Ако някой развали Божия храм, него Бог ще развали. Защото Божият храм е свят, който храм сте вие” ( 3:16,17 1Кор. 3:16,17). Никой човек не може да изхвърли сам злото, което е завладяло сърцето му. Само Христос може да очисти храма на душата. Но Той не влиза там със сила. Не влиза в сърцето, както в древния храм, а казва: “Ето, стоя на вратата и хлопам. Ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него- “ (Откр.; 3:20 Откр. 3:20). Той ще дойде не само за един ден, защото казва: “Ще се заселя между тях и между тях ще ходя- и те ще Ми бъдат люде.” “- ще стъпче беззаконията ни; и Ти ще хвърлиш всичките им грехове в морските дълбочини” (6:16 Михей; 7:19 2Кор. 6:16; Михей 7:19). Неговото присъствие ще очисти и освети душата, за да може тя да бъде свят храм на Господа “и се вграждате заедно с Духа за Божие обиталище” ( 2:21,22 Еф. 2:21,22).

Обхванати от ужас, свещениците и управниците избягаха от храмовия двор и от изпитващия поглед, който четеше в сърцата им. При своето бягство срещнаха други, които се бяха запътили към храма, и им казаха да се върнат, разкривайки им какво бяха видели и чули. Христос погледна бягащите хора с жал към техните страхове и към невежеството им по отношение на това, какво представлява истинското поклонение. В тази сцена Той видя символизирано разпръскването на цялата еврейска нация поради нечестието и непокаянието -.

А защо свещениците избягаха от храма? Защо не останаха на мястото си? Този, който им бе заповядал да избягат, беше син на дърводелец - беден галилеянин, който нямаше никакъв земен пост или власт. Защо не Му се възпротивиха? Защо оставиха печалбата си, придобита с нечестие, и избягаха при заповедта на Този, чиято външност беше така скромна?

Христос говори с авторитет на цар. И в Неговия вид, и в тона на гласа Му имаше нещо, на което те не можеха да се противят. При думите на заповедта осъзнаха както никога преди това своето истинско състояние на лицемери и грабители. Когато Божеството проблясна през човешкото естество, в лицето на Христос те не видяха само възмущение. Осъзнаха важността на думите Му. Почувстваха се сякаш пред трона на вечния Съдия с присъда и за този живот, и за вечността. За кратко време се убедиха, че Христос е пророк и мнозина повярваха, че е Месия. Светият Дух проблясна в умовете им, осветлявайки думите на пророците за Христос. Защо не се поддадоха на това убеждение?

Те не желаеха да се покаят. Знаеха, че Христовото съчувствие към бедните бе събудено. Знаеха също, че бяха виновни, задето изнудват народа чрез своята търговия. Тъй като Христос проникна в мислите им, те Го намразиха. Публичното осъждане бе унизило тяхната гордост и те ревнуваха за растящото Му влияние върху народа. Решиха да Го предизвикат заради силата, с която ги изгони и да Го запитат кой Му е дал тази сила.

Бавно и замислено, но с омраза в сърцата си, те се върнаха в храма. Но каква промяна само бе настъпила в тяхно отсъствие! Когато те побягнаха, бедните останаха вътре и сега гледаха към Исус, чието лице изразяваше любов и съчувствие. Със сълзи в очите Си Той каза на треперещите около Себе Си: “Не бойте се, Аз ще ви избавя и вие ще Ме прославите. Затова дойдох на света.”

Народът се притискаше до Христос с настойчиви молби за помощ: “Учителю, благослови ме!” Неговото ухо чу всеки вик. С милост, надминаваща майчината, Той се наведе над страдащите. Обърна внимание на всички. Всеки бе излекуван, независимо от каква болест бе болен. Немите отвориха устата си с хвала. Слепият видя лицето на своя лечител. Сърцата на страдащите бяха зарадвани.

Тъй като свещениците и служителите на храма бяха свидетели на това велико дело, какво откровение за тях бяха възгласите, които стигнаха до ушите им! Хората разказваха историята на болестите си, от които бяха страдали, разказваха за своите разочаровани надежди, мъчителни дни и безсънни нощи. Христос ги бе излекувал, когато и последният лъч на надежда изглеждаше угаснал. “Моето бреме беше толкова тежко - казваше един, - но аз намерих помощник. Той е Божият Христос и аз ще посветя живота си в служба на Него.” Родители казваха на децата си: “Той спаси вашия живот. Издигнете гласа си за възхвала на Него!” Гласовете на деца и младежи, на бащи и майки, на приятели и зрители се смесиха в благодарност и възхвала. Надежда и радост изпълниха сърцата. Мир облада умовете им. Те бяха възстановени и духом, и тялом и се върнаха в домовете си, като разказваха навсякъде за безподобната любов на Исус.

При разпъването на Христос тези, които бяха излекувани, не се присъединиха към тълпата, която викаше: “Разпни Го! Разпни Го!” Те съчувстваха на Исус, защото бяха изпитали Неговото голямо състрадание и чудна сила. Познаваха Го като свой Спасител, защото бе излекувал тялото и душата им. Слушаха проповядването на апостолите, Божието слово влизаше в сърцата им и те разбираха всичко. Станаха проводници на Божията милост и инструменти на Неговото спасение.

След известно време тълпата, която избяга от храмовия двор, бавно се върна. Отчасти се бяха успокоили от паниката, която ги бе обхванала, но лицата им изразяваха нерешителност и смирение. Гледаха с удивление делата на Исус и бяха убедени, че в Него се изпълняват пророчествата за Месия. Грехът за оскверняването на храма оставаше да тежи до голяма степен върху съвестта на свещениците. Тяхно беше нареждането дворът да се превърне в място за пазар. Народът беше сравнително невинен. Те бяха развълнувани от Божествения авторитет на Исус. Но за тях влиянието на свещениците и управниците беше над всичко друго. Те възприемаха Христовата мисия като новост и се съмняваха в правото Му да попречи на нещо, което е разрешено от храмовата управа. Бяха огорчени задето търговията им бе прекъсната и задушиха убеждаващата сила на Светия Дух.

Свещениците и управниците по-добре от всички други трябваше да видят в Исус Помазания от Господа, защото в техните ръце бяха свещените свитъци, които описваха мисията Му, и те знаеха, че очистването на храма беше проява на сила, стояща над човешката. Макар да мразеха Исус, те не можеха да се освободят от мисълта, че Той е пророкът, изпратен от Бога да възстанови светостта на храма. С породено от този страх уважение, отидоха при Него с въпроса: “Какво знамение ще ни покажеш, тъй като правиш това?”

Исус им бе показал знамение. Чрез светлината, пробляснала в сърцата им, и като извърши пред тях делата, които Месия трябваше да извърши, Той бе дал убедително доказателство за Своя характер. Сега, когато искаха знак, им отговори чрез притча, давайки им да разберат, че чете тяхната злина и вижда докъде може да ги доведе тя: “Разрушете тоя храм - каза Той - и за три дни ще го издигна.”

Значението на тези думи бе двойно. Те се отнасяха не само за разрушаването на еврейския храм и на богослужението, но и за собствената Му смърт, за унищожаването на храма на Неговото тяло. Евреите вече правеха заговор за това. Когато свещениците и управниците се върнаха в храма, те възнамеряваха да убият Исус и така да се отърват от Този, Който ги обезпокои. Но когато Той изложи пред тях собственото им намерение, не Го разбраха. Взеха думите Му като отнасящи се за храма в Ерусалим и с неодобрение възкликнаха: “За четиридесет и шест години е бил граден тоя храм, та Ти за три дни ли ще го издигнеш?” Изглеждаше им, че Исус е оправдал тяхното неверие и затвърдиха решението си да Го отхвърлят.

Христос не очакваше думите Му да бъдат разбрани от невярващите евреи, нито дори от учениците по това време. Знаеше, че ще бъдат изопачени от враговете Му и използвани против Него. Те щяха да бъдат посочени на Неговия процес като обвинение, а на Голгота щяха да Му бъдат подхвърляни като подигравка. Но да ги обясни сега, означаваше да запознае учениците Си със Своите страдания и да ги обремени със скръб, която те още не бяха способни да понесат. А и едно такова обяснение щеше преждевременно да разкрие на евреите резултата от техните предразсъдъци и неверие. Те вече бяха тръгнали по пътя, който щяха да следват упорито, докато Го поведат като агне за клане.

Тези думи бяха изговорени заради хората, които щяха да повярват в Исус. Той знаеше, че те щяха да бъдат повтаряни отново и отново. Изговорени на Пасхата, щяха да стигнат до ушите на хиляди и да бъдат разнесени до всички краища на света. Значението им щеше да се изясни след възкресението Му от мъртвите. За мнозина те щяха да бъдат решително доказателство за Неговата Божественост.

Поради духовния си мрак даже и учениците на Исус не успяваха често да разберат уроците Му. Но много от тях им се изясниха от последвалите събития. Когато Той вече нямаше да върви с тях, думите Му щяха да останат в сърцата им.

Отнесени към храма в Ерусалим, думите на Спасителя: “Разрушете тоя храм и за три дни ще го издигна”, имаха по-дълбоко значение, отколкото схванаха слушателите. Христос бе основата и животът на храма. Неговите служби бяха символ за жертвата на Божия Син. Свещеничеството бе постановено, за да представи посредническия характер и дело на Христос. Целият план на жертвеното богослужение беше символ на смъртта на Спасителя за изкуплението на света. Тези приноси не можеха да имат сила, когато се изпълнеше голямото събитие, към което цели векове сочеха.

Тъй като цялото ритуална система символизираше Христос, то тя нямаше никаква стойност без Него. Когато евреите запечатаха своето отхвърляне, като предадоха Христос на смърт, те отхвърлиха всичко, което даваше смисъл на храма и на неговите служби. Светостта им изчезна и храмът бе обречен на унищожение. От този ден нататък жертвените приноси и службите, свързани с тях, ставаха безсмислени. Подобно на жертвата на Каин те не изразяваха вяра в Спасителя. Като предадоха Христос на смърт, евреите буквално разрушиха своя храм. Когато Христос бе разпънат, вътрешната завеса на храма се раздра на две от горе до долу, което означаваше, че великата последна Жертва е дадена и че системата от жертвени приношения е приключила завинаги.

“- За три дни ще го издигна.” Със смъртта на Спасителя изглеждаше, че силите на тъмнината са победили и ликуват за своята победа. Но от взетия в заем гроб на Йосиф Исус излезе победител, “- като ограби началствата и властите, изведе ги на показ явно, възтържествувайки над тях чрез Него” (Кол.; 2:15 Кол. 2:15). Чрез заслугата на Своята смърт и възкресение Той стана служител “на истинската скиния, която Господ е поставил, а не човек” (Евр.; 8:2 Евр. 8:2). Хора издигнаха еврейската скиния, хора издигнаха еврейския храм, но небесното светилище, чийто образ бе земното светилище, не бе изградено от архитект човек. “Ето мъжът, чието име е Отрасъл- Той ще израсте от мястото си и ще построи храма Господен; и като приеме славата, ще седне на престола си като управител. Ще бъде и свещеник на престола Си” (Захария; 6:12,13 Захария 6:12,13).

Жертвената система, която бе сочила на Христос, отмина, но очите на хората бяха обърнати към истинската Жертва за греховете на света. Земното свещенство престана, но ние гледаме към Исус - Свещеник на Новия завет, и към “поръсената кръв, която говори по-добри неща от Авеловата”. “- пътят за в светилището не е бил открит, докато е стояла още първата част на скинията- А понеже Христос дойде като първосвещеник на бъдещите добрини, Той влезе, та чрез по-голямата и по-съвършена скиния, не с ръка направена-, но със собствената Си кръв, и придоби за нас вечно изкупление” (Евр.;12:24 Евр.; 9:8-12 Евр. 12:24, 9:8-12).

“Затова и може съвършено да спасява тия, които дохождат при Бога чрез Него, понеже всякога живее да ходатайства за тях” (Евр.; 7:25 Евр. 7:25). Макар че службата трябваше да се премести от земния към небесния храм, макар че светилището и нашият велик Първосвещеник щяха да станат невидими за човешкия поглед, учениците не трябваше да претърпят от това ни най-малка загуба. Те щяха да разберат, че не се нарушава тяхното общуване с Него, нито има някакво намаляване на силата поради отсъствието на Спасителя. Докато Исус служи в горното светилище, Той чрез Своя Дух е още Свещеник на църквата на земята. Той е отнет от плътските очи, но Неговото обещание, дадено на раздяла, се изпълнява: “И ето, Аз Съм с вас през всичките дни до свършека на века” (28:20 Матей 28:20). Докато поверява Своята власт на по-долни свещеници, Неговото укрепващо присъствие е още с църквата Му.

“И тъй като имаме велик Първосвещеник, Исуса, Божия Син-, нека държим това, което сме изповядали. Защото нямаме такъв Първосвещеник, Който не може да състрадава с нас в нашите немощи, а имаме Един, Който е бил във всичко изкушен като нас, но пак без грях. Затова нека пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта, за да придобием милост и да намерим благодат, която да помага благовременно” (Евр.; 4:14-16 Евр. 4:14-16).

[danielbonev]

Никодим

Никодим заемаше висок пост и се ползваше с доверието на еврейския народ. Бе високо образован, притежаваше необикновени таланти и бе уважаван член на Националния съвет. Той, както и други, беше развълнуван от учението на Исус. Макар да беше богат, учен и уважаван, и той бе привлечен от скромния назарянин. Поуките, които бе чул от устата на Спасителя, му бяха направили силно впечатление и искаше да научи нещо повече за тези чудни истини.

Авторитетът, с който Христос очисти храма, предизвика омразата на свещениците и управниците. Те се бояха от силата на този странник. Такава смелост от един прост галилеянин не биваше да се търпи. Решиха да сложат край на Неговото дело. Не всички обаче бяха съгласни с това. Между тях имаше хора, които не смееха да се противят на човек, така явно движен от Божия Дух. Спомняха си как в старо време бяха избити много пророци, защото смело са изобличавали греховете на израилевите водачи. Съзнаваха, че евреите са подчинени на властта на един езически народ, като резултат от упоритото им отхвърляне на изобличенията от Бога. Те се опасяваха, че като устройват заговори против Исус, вървят по стъпките на своите бащи и ще докарат нова беда на народа. Никодим споделяше тези чувства. На едно заседание на Синедриона, когато се обсъждаше въпросът за отстраняването на Исус, Никодим посъветва да се внимава. Той изтъкна, че ако Исус е наистина ръководен от Бога, би било опасно да се пренебрегват Неговите предупреждения. Свещениците не посмяха да отхвърлят този съвет и за известно време не взеха никакви явни мерки против Спасителя.

Откакто чу Исус да говори, Никодим се зае сериозно да разучи пророческите писания за Месия. Колкото повече четеше, толкова повече се уверяваше, че Той е, Който трябваше да дойде. Заедно с много други в Израил и Никодим се измъчваше от оскверняването на храма. Бе свидетел на разигралите се сцени, когато Исус изгони от там купувачите и продавачите и видя удивителното изявление на Божествена сила. Можа да наблюдава как Спасителя се отнася към бедните и болните и видя тяхната радостна благодарност. И не можеше да се съмнява, че Исус от Назарет е изпратеният от Бога Месия.

Никодим силно желаеше да се срещне с Исус, но не смееше да Го потърси явно. Би било твърде унизително за един юдейски управител да признае, че симпатизира на толкова неизвестен учител. Ако Синедрионът научеше за неговото посещение, би го презрял и осъдил. Затова реши да се срещне с Исус тайно, като се оправда пред Него с това, че ако отиде явно, и други могат да последват примера му. Осведоми се за мястото в Елеонската гора, където Исус почиваше, и когато настъпи нощта и градът утихна, отиде да Го потърси.

В присъствието на Христос Никодим почувства странно стеснение, което се опитваше да прикрие с външен израз на спокойствие и достойнство. “Учителю - каза той, - знам, че от Бога Си дошъл учител, защото никой не може да върши тия знамения, които Ти вършиш, ако Бог не е с него.” Говорейки за необикновените дарби на Христос като учител и за удивителната Му сила да върши чудеса, той се надяваше да подготви почвата за своя разговор с Него. Думите му целяха да изразят и спечелят доверие, но всъщност изразяваха неверие. Никодим не призна Исус за Месия, а само за учител, изпратен от Бога.

Вместо да приеме това приветствие, Исус се вгледа в лицето на събеседника Си, сякаш четеше в душата му. В безпределната Си мъдрост Той видя пред Себе Си човек, който търси истината. Знаеше целта на неговото посещение и като желаеше да затвърди още повече убеждението, което вече се беше зародило в душата на Неговия слушател, пристъпи направо към въпроса, казвайки сериозно, но в същото време любезно: “Истина, истина ти казвам, ако се не роди някой отгоре, не може да види Божието царство!”

Никодим бе дошъл при Господа с намерението да разисква с Него, но Исус му изложи основния принцип на истината. Той всъщност каза на Никодим: Ти се нуждаеш не толкова от теоретични познания, колкото от духовно обновление. Ти нямаш нужда да ти се задоволи любопитството, а да получиш ново сърце. Ти трябва да получиш нов живот отгоре, за да станеш способен да цениш небесните неща. Докато в тебе не настъпи тази промяна, която ще обнови всичко, напразно ще бъде да разискваш с Мене върху Моя авторитет или мисията Ми.

Никодим беше слушал проповедите на Йоан за покаянието и кръщението, при които той сочеше на Този, Който щеше да кръщава със Светия Дух. Той самият чувстваше, че между евреите липсва истински духовен живот и че до голяма степен те се ръководят от фанатизъм и светски амбиции. Надяваше се, че с идването на Месия състоянието на народа ще се подобри. И все пак изпитващата сърцето вест на Йоан Кръстител не го бе накарала да осъзнае греховете си. Той беше строг фарисей и се гордееше с добрите си дела. Бе високо почитан заради благотворителността и щедростта си в поддържане на храмовата служба, поради което беше сигурен в Божието благоволение към него. Но се стресна при мисълта, че в сегашното си състояние не би могъл да види едно толкова чисто царство.

Картината, която Исус даде за новорождението, не беше съвсем непозната на Никодим. Езичниците, приели израилевата вяра, бяха сравнявани често с новородени деца. Следователно той би трябвало да е разбрал, че Исусовите думи не бива да се взимат буквално. Но по силата на своето рождение като израилтянин Никодим бе сигурен, че му е гарантирано място в Божието царство. Той смяташе, че не му е нужна никаква промяна, затова и много се учуди на думите на Спасителя. Дори се засегна като разбра, че те се отнасят лично за него. Гордостта на фарисея започна да се бори с искреното желание на търсещия истината. Учуди се на начина, по който Христос му говореше, без да се съобразява с положението му в Израил.

Изненадан и изгубил самообладание, Никодим отговори на Христос иронично: “Как може стар човек да се роди?” Както постъпват много други, когато им се каже режещата истина, така и той откри факта, че в естествената си природа човек не приема нещата на Божия Дух. В него няма нищо, което да откликва на духовните неща, защото те се разбират духовно.

Но Спасителят не отговори на аргумента с аргумент. Издигайки тържествено ръка, Той повтори същата мисъл с още по-голяма тежест: “Истина, истина ти казвам, ако се не роди някой от вода и Дух, не може да влезе в Божието царство!” Никодим разбра, че Христос говори тук за водното кръщение и за обновлението на сърцето от Божия Дух. Той се убеди, че бе в присъствието на Тоя, за Когото Йоан Кръстител бе предсказал.

Исус продължи: “Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух.” По естество сърцето е зло и “кой може да извади чисто от нечисто? Никой” (Йов;14:4 Йов 14:4). Никакво човешко изобретение не може да намери лек за грешащата душа. “Защото копнежът на плътта е враждебен на Бога, понеже не се покорява на Божия закон, нито пък може” ( 8:7 Римл. 8:7). “Защото от сърцето произхождат зли помисли: убийства, прелюбодейства, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули” (15:19 Матей 15:19). Първо трябва да се очисти изворът на сърцето, за да станат чисти и потоците. Който се опитва да постигне Небето чрез собствени дела, чрез спазване на закона, опитва невъзможното. Няма безопасност за човек, който има законническа религия, формална набожност. Християнският живот не е видоизменение или подобрение на стария живот, а преобразуване на естеството. Той е смърт за егоизма и греха и нов живот на близост с Бога. Тази промяна може да се извърши само чрез резултатното действие на Светия Дух.

Никодим беше още объркан и Исус използва вятъра, за да илюстрира значението на думите Си. “Вятърът духа гдето ще и чуваш шума му, но не знаеш отгде иде и къде отива; така е с всеки, който се е родил от Духа.”

Вятърът се чува сред клоните на дърветата, като шумоли в листа и цветя, но е невидим. Никой не знае откъде идва и къде отива. Така е и с делото на Светия Дух в сърцето. То не може да бъде обяснено, както и движението на вятъра. Човек може да не е способен да определи точното време и място, на своето духовно обръщане, или да проследи всички обстоятелства в този процес, но това не доказва, че той не е обърнат. Чрез средство, невидимо като вятъра, Христос постоянно работи в сърцето. Малко по малко, може би несъзнателно за човека, се създават впечатления, които целят да привлекат душата при Христос. Те може да се получат чрез размисъл за Него, чрез четене на Писанията или чрез слушане на Словото от проповедник. Внезапно, когато Духът дойде с по-ясен призив, душата се предава с радост на Исус. Мнозина наричат този процес внезапно обръщане към Бога, но той е резултат от дългото умоляване на Божия Дух и представлява търпелив продължителен процес.

Макар че вятърът е невидим, резултатът му е видим и се усеща, така и делото на Духа върху душата ще се открива във всяко действие на този, който чувства Неговата спасителна сила. Когато Божият Дух живее в сърцето, Той преобразява живота. Греховните мисли се отстраняват, злите дела се отхвърлят; любов, смирение и мир заемат мястото на гняв, завист и борби. Радостта заема мястото на тъгата и лицето отразява небесната светлина. Никой не вижда ръката, която вдига бремето, нито светлината, която слиза от небесните дворове. Благословението идва, когато душата се предава на Бога чрез вяра. Тогава тази сила, която никое човешко око не може да види, твори ново същество по образа на Бога.

Ограничените умове е невъзможно да схванат делото на изкуплението. То е тайна, която надминава човешкото знание. Но който преминава от смърт към живот, осъзнава, че това е Божествена реалност. Началото на делото за изкупление можем да разберем от личен опит. Неговите резултати достигат вечните векове.

Докато Исус говореше, някои лъчи на истината проникнаха в ума на управителя. Смиряващото влияние на Светия Дух действаше в сърцето му. И все пак той не разбра напълно думите на Спасителя. Бе развълнуван не толкова от необходимостта от ново рождение, колкото от начина за неговото постигане. “Как може да бъде това?”

“Ти си израилев учител и не знаеш ли това?” - попита Исус. Наистина човек, на когото бе поверено религиозното наставление на народа, не биваше да бъде невеж за толкова важни истини. Думите му разкриха, че вместо да се чувства засегнат от ясните думи на истината, Никодим трябваше да има по-скромно мнение за себе си, поради духовното си невежество. Но Христос говореше с такова достойнство, а погледът и гласът Му изразяваха такава искрена любов, че Никодим не се обиди, когато осъзна своето унижено състояние.

Обаче когато Исус обясни, че мисията Му на земята е да установи духовно, а не земно царство, Неговият слушател се разтревожи. Виждайки това, Исус прибави: “Ако за земни неща ви говорих и не вярвате, как ще повярвате, ако ви говоря за небесните?” Ако Никодим не можеше да схване Христовото учение, илюстриращо делото на благодатта в сърцето, как можеше да схване естеството на Неговото славно небесно царство? Не прозирайки естеството на Христовото дело на земята, той не можеше да разбере и делото Му в небето.

Евреите, които Исус бе изгонил от храма, твърдяха че са чада на Авраам, но те избягаха от присъствието на Спасителя, защото не можеха да издържат Божията слава, проявена в Него. Така доказаха, че не бяха подготвени от Божията благодат да участват в свещените служби на храма. Те бяха ревностни да поддържат външна святост, но пренебрегнаха светостта на сърцето. Докато здраво държаха за буквата на закона, непрекъснато нарушаваха неговия дух. Голямата нужда на сърцето им беше точно тази промяна, която Христос обясни на Никодим - ново морално рождение, очистване от греха и обновяване в знание и святост.

Слепотата на Израил по отношение на делото на новорождението нямаше извинение. Под вдъхновението на Светия Дух Исая бе писал: “Защото всички станахме като човек нечист и всичката ни правда е като омърсена дреха.” Давид се бе молил: “Сърце чисто сътвори в мене, Боже, и дух постоянен обновявай вътре в мене.” А чрез Езекиил бе дадено обещанието: “Ще ви дам и ново сърце, и нов дух ще вложа вътре във вас и като отнема каменното сърце от плътта ви, ще ви дам меко сърце. И ще вложа Духа Си вътре във вас и ще ви направя да ходите в повеленията Ми- “ (64:6 51:10 Езекиил;36:26,27 Исая 64:6; Пс. 51:10; Езекиил 36:26,27).

Никодим беше чел тези писания с непросветлен ум, но сега започна да разбира значението им. Знаеше, че и най-стриктното послушание към буквата на закона, свързано с външни прояви, не можеше да направи никого годен за небесното царство. Според оценката на хората неговият живот бе праведен и достоен за уважение, но в присъствието на Христос той почувства, че сърцето му е нечисто и животът му - несвят.

Никодим бе привлечен от Христос. Когато Спасителят му обясни въпроса за новорождението, той закопня тази промяна да стане и в него. Как можеше да стане тя? Исус отговори на неизречения му въпрос: “Както Мойсей издигна змията в пустинята, така трябва да бъде издигнат Човешкият Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, но да има вечен живот.”

Това не бе ново за Никодим. Символът на издигнатата змия му обясняваше мисията на Спасителя. Когато израилтяните умираха от ухапванията на “горителни” змии, Бог нареди на Мойсей да направи медна змия и да я постави високо всред лагера. Тогава се съобщи по целия стан, че всички, които погледнат към змията, ще живеят. Хората добре знаеха, че сама по себе си змията нямаше никаква сила да им помогне. Тя бе символ на Христос. Както образът, направен по подобие на унищожителните змии, бе издигнат, за да бъдат излекувани хората, така Този, Който беше “в плът, подобна на греховната плът”, трябваше да бъде техен Изкупител ( 8:3 Римл. 8:3). Много израилтяни смятаха, че жертвената служба може да ги освободи от греха. Бог желаеше да ги научи, че самата служба няма стойност повече от медната змия. Но тя трябваше да насочва умовете към Спасителя. За лекуването на раните си и за прощението на греховете си те не можеха да направят нищо сами. Единственият начин бе да повярват в Божия дар. Трябваше да гледат и да живеят.

Ухапаните от змиите можеше да се забавят да погледнат, можеше да се съмняват в ефикасността на този меден символ, можеше да изискват научно обяснение, но обяснение не им бе дадено. Трябваше да приемат Божието слово, изговорено за тях от Мойсей. Откажеха ли да погледнат, означаваше да погинат.

Не чрез борби и спорове се просветлява душата. Ние трябва да погледнем и да живеем. Никодим разбра поуката и я отнесе със себе си. Той изследва Писанията по нов начин, не за да участва в спорове върху теорията, а за да получи живот за душата си. Той започна да разбира небесното царство, след като се поддаде на ръководството на Светия Дух.

И днес хиляди имат нужда от същата истина, която бе дадена на Никодим чрез издигнатата змия. Те се надяват чрез послушание към Божия закон да получат Неговото одобрение. Когато са умолявани да погледнат към Исус и да повярват, че Той ги спасява единствено чрез благодатта Си, те възкликват: “Как може да стане това?”

Също като Никодим и ние, както и най-големите грешници, трябва да желаем да получим вечния живот. Освен Исус “няма под небето друго име, дадено между човеците, чрез което трябва да се спасим” ( 4:12 Деян. 4:12). Чрез вяра получаваме Божията благодат, но вярата не е нашият спасител. Тя е само ръката, с която се хващаме за Христос и получаваме Неговите заслуги, а те са лекарството за греха. Ние не можем дори да се покаем без помощта на Божия Дух. Писанието казва за Христос: “Него Бог възвиси до десницата Си за Началник и Спасител, да даде покаяние на Израил и прощение на греховете” ( 5:31 Деян. 5:31). Покаянието, също както и прощението, идват от Христос.

Как тогава да се спасим? “Както Мойсей издигна змията в пустинята”, така Човешкият Син беше издигнат и всеки измамен и ухапан от змията да може да погледне и да живее. “Ето Божият Агнец, Който носи греха на света” (1:29 Йоан 1:29). Светлината, която грее от кръста, разкрива Божията любов. Тази любов ни привлича към Него. Ако не се съпротивяваме на това привличане, ще бъдем доведени до подножието на кръста в покаяние за греховете, които са разпънали Спасителя. Тогава Божият Дух чрез вяра поражда нов живот в душата, мислите и желанията биват доведени до послушание на Христовата воля, а сърцето и умът се пресътворяват отново по образа на Този, Който действа в нас, за да подчини всичко на Себе Си. Тогава Божият закон се записва в ума и в сърцето и ние можем да кажем с Христос: “Драго ми е, Боже мой, да изпълнявам Твоята воля” (40:8 Пс. 40:8).

В онзи разговор с Никодим Исус разкри плана на спасението и Своята мисия за света. В никой от по-късните Си разговори Той не обясни така пълно, стъпка по стъпка делото, което трябваше да се извърши в сърцата на всички бъдещи наследници на небесното царство. В самото начало на службата Си Той разкри истината пред един член на Синедриона, чийто ум бе най-възприемчив, пред един признат учител на народа. Но водачите на Израил не посрещнаха с радост светлината. Никодим скри истината в сърцето си и в продължение на години даде малко явен плод.

Но Исус познаваше почвата, в която хвърли семето. Думите, изговорени през нощта пред един слушател в усамотената планина, не бяха загубени, защото известно време Никодим не призна публично Христос, но наблюдаваше живота Му и запази в себе си Неговите учения. На съвета в Синедриона той многократно възпираше плановете на свещениците да погубят Христос. Когато най-накрая Исус бе издигнат на кръста, Никодим си спомни наученото на Елеонския хълм. “Както Мойсей издигна змията в пустинята, така трябва да бъде издигнат Човешкият Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, но да има вечен живот.” Светлината от този таен разговор освети кръста на Голгота и Никодим видя Изкупителя на света.

След възнесението на Господа, когато учениците бяха разпръснати от преследването, Никодим излезе смело напред. Той употреби своето богатство за поддържане на ранната църква, която евреите очакваха да бъде заличена от лицето на земята след смъртта на Христос. Във време на опасност той, който беше толкова предпазлив и колеблив, стана твърд като скала. Окуражаваше вярата на учениците и предоставяше средства за делото на евангелието. Той бе презиран и преследван от онези, които му бяха отдавали почит през миналите дни. Стана беден на нещата от този свят, но не се поколеба във вярата, която се роди в онзи нощен разговор с Исус.

Никодим сподели разговора си с Исус с Йоан, чието перо го записа за наставление на милиони. Истините, открити в нея, са така важни и днес, както и в онази тържествена нощ, когато еврейският управник дойде на покритата със сенки планина да научи от смирения галилейски Учител пътя на живота.

[danielbonev]

“Той трябва да расте”

За известно време Кръстителят имаше по-силно влияние над народа, отколкото управниците, свещениците и князете. Ако се беше провъзгласил за Месия и беше вдигнал бунт против Рим, свещениците и народът щяха да се наредят под неговото знаме. Всичко, което можеше да подбуди амбицията към светски завоевания, бе приготвено от Сатана, за да бъде използвано срещу Йоан Кръстител. Но Кръстителят прояви твърдост и решително отказа пленителния подкуп. Вниманието, което бе съсредоточено върху него, той насочи към Друг.

Тогава Йоан видя вълната на популярността да се оттегля към Спасителя. Ден след ден тълпите около него оредяваха все повече. Когато Исус дойде от Ерусалим в околностите на Йордан, народът се тълпеше да Го слуша. Броят на учениците Му растеше всеки ден. Мнозина идваха да се кръстят и макар че самият Христос не кръщаваше, поверил бе тази служба на Своите ученици. Така Той постави печата Си върху мисията на своя предвестник. Но учениците на Йоан завиждаха на растящата популярност на Исус. Те бяха готови да критикуват делото Му и скоро се откри случай за това. Между тях и евреите възникна въпросът, дали кръщението може да очисти душата от греха. Те твърдяха, че кръщението на Исус се различава съществено от Йоановото. Скоро влязоха в спор с Христовите ученици относно формалните думи, които трябваше да се произнасят при кръщение и накрая - за правото на Христос изобщо да кръщава.

Учениците на Йоан дойдоха при учителя си с горчивина, казвайки: “Учителю, Онзи, Който беше с тебе отвъд Йордан, за Когото ти свидетелства, ето, Той кръщава и всички отиват при Него.” Чрез тези думи Сатана изкушаваше Йоан. Макар че мисията му бе към края си, Йоан все още можеше да спъне делото на Христос, ако съжалеше себе си и изразеше горчивина или разочарование от това, че бе изместен. Той можеше да посее семена на разкол, да поощри омразата и завистта и сериозно да спъне прогреса на евангелието.

Йоан по естество притежаваше грешките и слабостите, присъщи на всеки човек, но докосването до Божията любов го бе преобразило. Живееше в атмосфера, неосквернена от себелюбие и амбиция. Издигнал се високо над омразата и завистта, той не изрази съчувствие към недоволството на своите ученици, а показа колко ясно разбира връзката си с Месия и колко радостно посреща Този, на Когото бе приготвил пътя.

Той каза: “Човек не може да вземе върху си нищо, ако не му е дадено от небето. Вие сами сте ми свидетели, че рекох: Не съм аз Христос, но съм изпратен пред Него. Младоженецът е, който има невестата, а приятелят на младоженеца, който стои да го слуша, се радва твърде много поради гласа на младоженеца.” Йоан се представи като приятелят, който действа като вестител между сватосваните страни в подготовка за сватбата. Мисията на приятеля е изпълнена, когато младоженецът получи невестата. Той се радва с радостта на тези, за чийто съюз е съдействал. Йоан бе призван да насочи хората към Исус и радостта му бе да свидетелства за успеха на Христовото дело. Той каза: “- тая моя радост е пълна. Той трябва да расте, а пък аз да се смалявам.”

Гледайки с вяра на Изкупителя, Йоан се издигна до висотата на себеотрицанието. Той не се стараеше да привлече хората към себе си, а да издигне мислите им по-високо и по-високо, докато намерят покой в Агнеца Божи. Той беше само глас, вик в пустинята. Сега с радост прие тишината и неизвестността, за да се обърнат очите на всички към Светлината на живота.

Тези, които са искрени в призванието като Божии вестители, няма да търсят слава. Любовта им към себе си ще бъде погълната от любов към Христос. Никакво съперничество не ще затъмнява скъпоценното дело на евангелието. Те ще признават, че тяхното дело е да проповядват като Йоан Кръстител: “Ето Божият Агнец, Който носи греха на света” (1:29 Йоан 1:29). Ще издигнат Христос, а с Него ще бъде издигнато и човечеството. “Защото така казва Възвишеният и Превъзвишеният, Който обитава вечността, Чието име е Свят: Аз обитавам на високо и свято място, още с онзи, който е със съкрушен и смирен дух, за да оживявам духа на смирените и да съживявам сърцето на съкрушилите се” (57:15 Исая 57:15).

Душата на пророка, изпразнена от личното Аз, бе изпълнена с Божествена светлина. Като свидетелства за славата на Спасителя, думите му бяха подобни на тези, които сам Христос изговори на Своята среща с Никодим. “Онзи, Който дохожда отгоре, е от всички по-горен; който е от земята, земен е и земно говори; Който дохожда от небето, е от всички по-горен- Защото Тоя, Когото Бог е пратил, говори Божиите думи; понеже Той не Му дава Духа с мярка.” Христос можа да каже: “- не искам Моята воля, но волята на Онзи, Който ме е пратил” (5:30 Йоан 5:30). За Него е казано: “Възлюбил Си правда и намразил си беззаконие; затова, Боже, Твоят Бог Те е помазал с миро на радост повече от Твоите събратя” (Евр.; 1:9 Евр. 1:9). Отец “не Му дава Духа с мярка”.

Така е и с последователите на Христос. Можем да получим небесна светлина само ако желаем да бъдем освободени от личното Аз. Не можем да схванем характера на Бога или да приемем Христос чрез вяра, докато не се съгласим да подчиним всяка мисъл на Христос. Всички, които правят това, получават Светия Дух без мярка. “Защото в Него обитава телесно всичката пълнота на Божеството и вие имате пълнота в Него” (Кол.; 2:9,10 Кол. 2:9,10).

Учениците на Йоан бяха заявили, че всички хора идват при Христос, но виждайки по-ясно нещата, Йоан каза: “Но никой не приема свидетелството Му” - толкова малко хора бяха готови да Го приемат като Спасител от греха. “Който е приел Неговото свидетелство, потвърдил е с печата си, че Бог е истинен” (3:33 Йоан 3:33). “Който вярва в Сина, има вечен живот.” Не е нужно да се обсъжда дали Христовото или Йоановото кръщение очиства от греха. Благодатта на Христос дава живот на душата. Откъснато от Христос, кръщението, а и която и да е друга служба, е формалност без стойност. “А който не слуша Сина, няма да види живот- “

Успехът на Христовото дело, което Кръстителят посрещна с такава радост, бе докладван и на властите в Ерусалим. Свещениците и равините бяха завидели на Йоановото влияние, като виждаха как хората напускат синагогите и се тълпят в пустинята. Но ето Един, Който имаше още по-голяма сила да привлича множествата. Тези водачи не желаеха да кажат като Йоан: “Той трябва да расте, а пък аз да се смалявам.” Наново решиха да сложат край на делото, което притегляше хората настрана от тях.

Исус знаеше, че те няма да пожалят усилия да създадат разцепление между Неговите ученици и тези на Йоан. Знаеше, че бурята, която щеше да помете един от най-великите пророци на света, се разразява. Желаейки да избегне всеки повод за фалшиво разбиране или разкол, Исус тихо прекрати Своята дейност и се отдръпна в Галилея. Също и ние, докато сме верни на истината, трябва да се опитваме да избягваме всичко, което може да предизвика несъгласие и неразбиране, защото, когато такива неща възникват, водят до загуба на души. Когато обстоятелствата заплашват с разделение, ние трябва да следваме примера на Христос и Йоан Кръстител.

Йоан бе призван да бъде водач към реформа. Имаше опасност учениците му да спрат вниманието си върху него, убедени, че успехът на делото зависи от неговия труд и да недооценят факта, че той бе само инструмент, чрез който Бог бе работил. Но делото на Йоан не бе достатъчно, за да се положи основата на християнската църква. Когато той изпълни свята мисия, трябваше да се извърши друго дело, което неговото свидетелство не можеше да извърши. Учениците му не разбираха това. Когато видяха, че Христос идва да поеме делото, те завидяха и недоволстваха.

Същите опасности съществуват все още. Бог призовава даден човек за определено дело и когато го изпълни, доколкото са неговите възможности, Бог довежда други да го продължат. Но както учениците на Йоан, така и мнозина чувстват, че успехът на делото зависи от първия работник. Вниманието се спира върху човека вместо върху Божеството; намесва се завистта и делото на Бога се спъва. Който бива почитан по такъв неподходящ начин, е изкушен да се уповава на себе си. Той не осъзнава зависимостта си от Бога. Хората са научени да се доверяват на ръководството на човек, но така правят грешки и се отдалечават от Бога.

Делото Божие не трябва да има човешки почерк. От време на време Господ ще използва различни работници, чрез които ще изпълнява най-добре Своята цел. Щастливи са тези, които имат желание да се смирят и могат да кажат заедно с Йоан Кръстител: “Той трябва да расте, а пък аз да се смалявам.”

[danielbonev]

До Якововия кладенец

По пътя към Галилея Исус мина през Самария. Към обяд стигна до красивата Сихемска долина. В нейното начало се намираше Якововият кладенец. Изморен от пътуването, Той седна да почива, а учениците отидоха да купят храна.

Евреи и самаряни се ненавиждаха и доколкото бе възможно, избягваха да имат работа едни с други. Да се търгува със самаряни в случай на нужда, се смяташе от равините наистина за законно, но всички социални взаимоотношения с тях бяха осъждани. Евреин не трябваше да взема заем от самарянин, нито да приема любезност от него, дори парче хляб или чаша вода. Купувайки храна, учениците действаха според обичая на своя народ, но по-далеч от това те не отидоха. Да се иска услуга от самарянин или по някакъв начин да му се направи добро - такава мисъл не идваше дори в ума на Христовите ученици.

Когато седна край кладенеца, Исус бе премалял от глад и жажда. Пътуването от сутринта бе дълго, а сега обедното слънце припичаше силно над Него. Жаждата Му се усили при мисълта за хладната, освежителна вода, която макар и толкова близко до Него бе недостъпна, защото нямаше въже, нито черпак, а кладенецът бе дълбок. Исус имаше човешка участ и чакаше някой да дойде да извади вода.

Приближи се една жена от Самария и сякаш без да Го забележи, напълни съда си с вода. Когато се обърна да си отива, Исус я помоли да Му даде да пие. Такава услуга никой ориенталец не би отказал. В Изтока водата се наричаше “Божи дар”. Да се предложи вода на жадния пътник беше толкова свято задължение, че арабите от пустинята дори се отбиваха от пътя си, за да го сторят. Омразата между евреи и самаряни пречеше на жената да предложи услугата си на Исус. Но Спасителят търсеше ключа за това сърце и с тактичност, извираща от Божията мъдрост, Той поиска, а не предложи услуга. Предлагането на услуга можеше да бъде отблъснато, но доверието събужда доверие. Царят на небето дойде до тази отхвърлена душа, молейки за услуга от нейните ръце. Този, Който бе сътворил океана, Който владееше водите на огромната бездна, Който отваряше изворите и земните потоци, почиваше уморен край Якововия кладенец и бе зависим от добротата на някой непознат, дори за този дар - глътка вода.

Жената видя, че Исус е евреин. Изненадана тя забрави молбата Му, но се опита да научи причината за нея. “Как Ти - каза тя, - Който си юдеин, искаш вода от мене, която съм самарянка?”

Исус отговори: “Ако би знаела Божия дар и Кой е Онзи, Който ти казва: Дай ми да пия, ти би поискала от Него и Той би ти дал жива вода. Ти се чудиш, че поисках от тебе толкова малка услуга, като глътка вода от кладенеца, край който си застанала, но ако поискаш от Мене, мога да ти дам да пиеш от водата на вечния живот.”

Жената не разбра думите на Христос, но почувства тяхната тържествена важност. Лекият - закачлив маниер на говорене започна да се променя. Предполагайки, че Исус говори за кладенеца пред тях, тя каза: “Господине, нито почерпало имаш, и кладенецът е дълбок; тогава отгде имаш живата вода? Нима Си по-голям от баща ни Яков, който ни е дал кладенеца и сам той е пил от него..?” Тя видя пред себе си само един жаден пътник, уморен от пътя. В съзнанието си го сравни с почитания патриарх Яков. Таеше чувството, което е толкова естествено, че никой друг кладенец не може да се сравни с този, даден от отците. Тя мислеше за отците в миналото и за идването на Месия в бъдещето, докато Надеждата на отците - Месия, стоеше до нея, но тя не Го позна. Колко много жадни души днес са близо до живия извор, но отиват много далеч да търсят изворите на живота! “Да не речеш в сърцето си: Кой ще се възкачи на небето, сиреч, да свали Христа? или: Кой ще слезе в бездната, сиреч, да възведе Христа от мъртвите? - думата е близо при тебе в устата ти и в сърцето ти- ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ, и повярваш в сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите, ще се спасиш” (10:6-9 Римл. 10:6-9).

Исус не отговори веднага на въпроса кой е, но с внушителна сериозност каза: “Всеки, който пие от тая вода, пак ще ожаднее, а който пие от водата, която Аз ще му дам, няма да ожаднее до века; но водата, която ще му дам, ще стане в него извор на вода, която извира за вечен живот.”

Който се старае да задоволи жаждата си от изворите на този свят, ще пие само за да ожаднее отново. Навсякъде хората са незадоволени. Копнеят за нещо, което да насити нуждата на душата им. Само Един може да задоволи тази нужда, нуждата на света. “Желанието на всички народи” е Христос. Живата вода е Божествената благодат, която само Той може да даде. Тя очиства, освежава и дава сили на душата.

Исус не предаде идеята, че само една глътка от водата на живота ще бъде достатъчна. Който вкусва от любовта на Христос, ще копнее постоянно за още, няма да търси нищо друго. Богатствата, славата и удоволствията на света няма да го привличат. Постоянният вик на сърцето Му ще е: “Повече от Тебе!” И Този, Който открива на душата нуждата -, очаква да задоволи нейния глад и жажда. Всяка човешка сила и зависимост от човек ще пропаднат. Щерните* ще бъдат изчерпани, водните извори - изсушени, но нашият Изкупител е неизчерпаем извор. От Него можем да пием и да пием и винаги да намираме още прясна вода. Този, в когото живее Христос, има в себе си извор на благословение - “извор на вода, която извира за вечен живот”. От този извор той може да черпи сили и благодат, достатъчни за всичките му нужди.

Докато Исус говореше за живата вода, жената Го гледаше с учудване и внимание. Той бе възбудил интереса -, събудил бе желанието - да получи дара, за който говореше. Жената разбра, че Той не говореше за водата на Якововия кладенец, от която тя постоянно пиеше и отново ожадняваше. “Господине - каза тя, - дай ми тая вода, за да не ожаднявам, нито да извървявам толкова път дотук да изваждам.”

Сега Исус внезапно промени темата на разговора. Преди да получи дара, който желаеше да - даде, тя трябваше да признае греха си и нуждата си от Спасител. “Казва - Исус: Иди повикай мъжа си и дойди тук. В отговор жената Му каза: Нямам мъж.” Така тя се надяваше да избегне всякакви въпроси в тази насока, но Спасителят продължи: “Право каза, че нямаш мъж, защото петима мъже си водила и този, който сега имаш, не ти е мъж.”

Слушателката потрепери. Тайнствена ръка бе разлистила страниците на живота -, изваждайки наяве неща, които се бе надявала да скрие завинаги. Кой беше Този, Който можеше да чете тайните на живота -? Мисълта - се отправи към вечността, към бъдния съд, когато всичко, което сега е скрито, ще се открие. Съвестта - се пробуди.

Не можеше да отрече нищо, но се опита да отклони този нежелан разговор. С дълбоко уважение каза: “Господине, виждам, че Ти Си пророк.” Тогава, надявайки се да заглуши гласа на съвестта си, засегна някои спорни религиозни въпроси. Ако Той беше пророк, сигурно можеше да я ориентира за тези неща, за които толкова време се спореше.

С търпение Исус - позволи да води разговора в желаната посока. В същото време изчакваше възможност отново да въведе истината в сърцето -. “Нашите бащи в тоя храм са се покланяли - каза тя, - а вие казвате, че в Ерусалим е мястото, гдето трябва да се покланяме.” Пред погледа им бе планината Геразим. Нейният храм бе разрушен и бе останал само олтарът. Мястото на поклонение беше обект на спор между евреи и самаряни. Някои от предшествениците на самаряните принадлежаха някога към Израил, но поради греховете им Господ ги остави да бъдат надвити от идолопоклонски народи. В течение на много поколения те бяха примесени с идолопоклонници, чиято религия постепенно бе заразила тяхната. Наистина те твърдяха, че идолите само им напомняли за живия Бог, Властелина на всемира, но въпреки това народът бе подведен да почита техните изваяни идоли.

Когато в дните на Ездра бе издигнат храмът в Ерусалим, в строежа му самаряните поискаха да се присъединят към евреите. Но тази привилегия им бе отказана и между двата народа избухна жестока вражда. Самаряните изградиха съпернически храм върху планината Геразим. Тук те се покланяха в съгласие с Мойсеевия ритуал, макар че не отхвърляха напълно идолопоклонството. Но ги постигнаха бедствия, храмът им бе разрушен от неприятелите и те се чувстваха като прокълнати; въпреки това държаха на традициите си и на своите форми на поклонение. Не признаваха храма в Ерусалим за дом Божи, нито приемаха, че религията на евреите превъзхожда тяхната.

В отговор Исус каза на жената: “Жено, вярвай Ме, че иде час, когато нито само в тоя хълм, нито в Ерусалим ще се покланяте на Отца. Вие се покланяте на онова, което не знаете: ние се покланяме на онова, което знаем; защото спасението е от юдеите.” Той бе показал, че е освободен от еврейския предразсъдък срещу самаряните и сега се стараеше да разруши предубеждението на тази самарянка към евреите. Като засегна факта за покварената от идолопоклонство вяра на самаряните, Исус заяви, че великите истини за изкуплението са поверени на евреите и че изсред тях ще се яви Месия. Свещените им писания ясно представяха Божия характер и принципите на Неговото управление. Исус се определи за един от евреите, на които Бог бе дал знание за Себе Си.

Желаеше да издигне мислите на своята слушателка над формалностите и церемониите, над спорните въпроси. “Но иде час - каза Той - и сега е, когато истинските поклонници ще се покланят на Отца с дух и истина; защото такива иска Отец да бъдат поклонниците Му. Бог е Дух и ония, които Му се покланят, с дух и истина трябва да се покланят.”

Тук е изразена същата истина, която Христос бе разкрил на Никодим с думите: “- ако се не роди някой отгоре, не може да види Божието царство” (3:3 Йоан 3:3). Хората общуват с Небето не чрез търсене на свята планина или свят храм. Религията не трябва да бъде ограничавана до външни форми и церемонии. Религията, която идва от Бога, е единствената, която води към Бога. За да Му служим правилно, трябва да бъдем родени от Божествения Дух. Това ще очисти сърцето и ще обнови ума, давайки ни нови способности да познаваме и обичаме Бога; ще ни дари с доброволно послушание към всички Негови изисквания. Това е истинското поклонение. То е плод от делото на Светия Дух. Чрез Духа се произнася всяка искрена молитва и Бог приема такава молитва. Когато една душа се стреми към Бога, делото на Духа се проявява и Бог ще се открие на този човек. Такива поклонници търси Той. Очаква ги, за да ги приеме и да ги направи Свои синове и дъщери.

Разговаряйки с Исус, жената бе развълнувана от думите Му. Никога не бе чувала такива неща от свещениците от своя народ, нито от евреите. Тъй като цялото минало на живота - бе изложено пред нея, тя почувства своята голяма нужда, осъзна жаждата на душата си, която водите на Сихарския кладенец никога не можеха да задоволят. Нищо, с което бе влизала в контакт, не бе събуждало по-силно тази нейна най-голяма нужда. Исус я бе убедил, че чете тайните на живота -, но тя почувства, че Той е неин приятел, който я съжалява и обича. Докато чистотата на Неговото присъствие осъждаше греха -, Той не изговори дума на присъда, а - разкри Своята благодат, която можеше да обновява душата. Тя започна да разбира Неговия характер. В ума - възникна въпросът: Да не би това да е дългоочакваният Месия? И Му каза: “Зная, че ще дойде Месия, който се нарича Христос. Той, когато дойде, ще ни яви всичко. Казва - Исус: Аз, Който се разговарям с тебе, съм Месия.”

При тези думи вяра бликна в сърцето на жената. Тя прие чудното съобщение от устата на божествения Учител.

Тази жена имаше възприемчив ум. Бе готова да приеме най-благородното откровение, защото се интересуваше от Писанията и Светият Дух бе подготвил ума - за приемането на по-голяма светлина. Тя бе изследвала старозаветното обещание: “Господ, твоят Бог, ще ти въздигне отсред тебе, от братята ти, пророк, както е въздигнал мене; него слушайте” (18:15 Второзак. 18:15). Копнееше да разбере това пророчество. Светлината бе вече огряла ума -. Духовният живот, който Христос дава на всяка жадна душа, бе започнал да блика в нейното сърце. Духът на Господа работеше в нея.

Ясното откровение, направено от Христос пред тази жена, не можеше да бъде изречено пред смятащите се за праведни евреи. Христос беше много по-въздържан, когато говореше с тях. Това, което не бе разкрил на евреите и което бе запазено в тайна дори за учениците, бе разкрито на нея. Исус видя, че тя щеше да използва знанието си, за да доведе други да споделят Неговата благодат.

Когато учениците се върнаха, изпълнили задачата си, се изненадаха, като видяха своя Учител да говори с жената. Той не беше изпил освежителната глътка, която пожела, и не яде от храната, която те донесоха. Когато жената си отиде, учениците Го поканиха да яде. Видяха Го мълчалив, потънал в мисли. Лицето Му излъчваше светлина и те не посмяха да прекъснат връзката Му с Небето. Но знаеха, че бе уморен и отмалял и техен дълг бе да Му напомнят за физическите Му нужди. Исус оцени милото им отношение и каза: “Аз имам храна да ям, за която вие не знаете.”

Учениците се учудиха кой би могъл да Му донесе храна. Но Той обясни: “Моята храна е да върша волята на Онзи, Който Ме е пратил, и да върша Неговата работа” (4:34 Йоан 4:34). Исус се зарадва, че думите Му към жената бяха събудили нейната съвест. Той видя как тя пи от водата на живота и собственият Му глад и жажда бяха задоволени. Изпълнението на мисията, заради която бе напуснал Небето, укрепи Спасителя в Неговата работа и Го издигна над нуждите на физическото естество. Да послужи на една гладна и жадна душа да намери истината - това бе за Него по-ценно от яденето и пиенето. Това Го утешаваше и освежаваше. Добротата бе животът на душата Му.

Нашият Изкупител жадува да Го оценим. Гладува за съчувствието и любовта на изкупените със собствената Му кръв. Неизразимо е желанието Му те да дойдат при Него, за да имат живот. Както майката очаква усмивката на благодарност и признание на своето малко дете, признак за събуждането на ума му, така и Христос очаква да изразим благодарността и любовта си. Това е знак, че духовният живот е покълнал в душата.

Жената се изпълни с радост като слушаше думите на Христос. Чудното откровение бе почти завладяващо. То плени ума -. Като остави стомната, тя се върна в града, за да занесе вестта и на други. Изоставянето на стомната говореше безпогрешно за въздействието на Неговите думи. Искреното желание на душата - да получи живата вода я накара да забрави работата, за която бе дошла на кладенеца, а и жаждата на Спасителя, която възнамеряваше да задоволи. С препълнено от радост сърце тя се завтече по пътя, за да занесе на други неоценимата светлина, която бе получила.

“- Той ми каза всичко, което съм сторила - каза тя на хората в града. - Да не би Той да е Христос?” Думите - докоснаха сърцата им. Те видяха нов израз на лицето -, целият - външен вид бе променен. В тях се пробуди интерес да видят Исус. “Те излязоха от града и отиваха към Него.”

Като седеше все още до кладенеца, Исус погледна житните ниви, които се простираха пред Него, нежната им зеленина, позлатена от слънцето. Като показа тази картина на учениците Си, Той я използва за символ. “Не казвате ли: Още четири месеца и жетвата ще дойде? Ето казвам ви, подигнете очите си и вижте, че нивите са вече бели за жетва.” И като говореше, Той гледаше групата, идваща към кладенеца. Четири месеца оставаха до жетвата, но тук имаше готова жетва за жетваря.

“Който жъне - каза Той, - получава заплата и събира плод за вечен живот, за да се радват заедно и който сее, и който жъне. Защото в това отношение е истинна думата, че един сее, а друг жъне.” Тук Христос посочи свещената служба, която отдават на Бога хората, приемащи евангелието. Те трябва да бъдат Негови активни работници. Той изисква личната им служба. Сеем или жънем, ние работим за Бога. Един хвърля семето, друг събира жътвата, но и двамата - и сеячът, и жетварят - получават награда. Те се радват заедно на наградата за труда си.

Исус каза на учениците: “Аз ви пратих да жънете това, за което не сте се трудили, други се трудиха, а вие влязохте в наследството на техния труд.” Спасителят виждаше в бъдещето голямата жетва в деня на Петдесетница. Учениците не трябваше да я приемат като резултат от собствените си усилия. Те навлизаха в труда на други. Още от падането на Адам Христос бе поверил на Своите избрани служители да сеят семето на Словото в човешките сърца, а един невидим работник, една всемогъща сила бе работила тихо, но резултатно, за да се стигне до жетвата. Росата, дъждът и слънчевата светлина на Божията благодат бяха дадени, за да освежат и подхранят семето на истината. Христос бе готов да напои семето със Своята собствена кръв. Учениците имаха привилегията да бъдат сътрудници на Бога. Те бяха сътрудници на Христос и на светиите от древността. Чрез изливането на Светия Дух на Петдесетница хиляди трябваше да повярват в един ден. Това бе резултат от Христовото сеене, жетва на Неговото дело.

С думите, изговорени към жената при кладенеца, доброто семе бе посято и колко бързо дойде жетвата! Самаряните дойдоха, чуха Исус и повярваха в Него. Тълпейки се край кладенеца, те Го затрупаха с въпроси и нетърпеливо очакваха Неговите обяснения на много неща, които дотогава им бяха неясни. Докато слушаха, недоумението им изчезна. Бяха като хора в голяма тъмнина, тръгвайки по внезапния лъч светлина, докато намерят деня. Но те не се задоволиха с този кратък разговор. Искаха да стоят още и да доведат приятелите си да чуят Този чуден Учител. Поканиха Го в града си и Го помолиха да остане с тях. Два дни Исус се забави в Самария и много хора повярваха в Него.

Фарисеите презираха простотата на Исус. Те отхвърляха чудесата Му и искаха знак, че е Син на Бога. А самаряните не поискаха знамение и Исус не направи чудо сред тях, освен да разкрие тайните в живота на жената край кладенеца. Въпреки това мнозина Го приеха. Изпълнени с радост, те казаха на жената: “Ние вярваме не вече поради твоето говорене, понеже сами чухме и знаем, че Той е наистина Христос, Спасителят на света.”

Самаряните вярваха, че Месия трябваше да дойде като Изкупител не само за евреите, но и за целия свят. Светият Дух им бе предсказал чрез Мойсей, че Той ще бъде пророк, изпратен от Бога. Чрез Яков им бе заявено, че хората ще бъдат събрани при Него. И от Авраам знаеха, че всички народи по земята ще бъдат благословени в Него. Самаряните основаха вярата си в Месия върху тези писания. Фактът, че евреите тълкуваха погрешно писанията на късните пророци, като приписваха на първото идване на Христос славата на Неговото второ идване, доведе самаряните до отхвърляне на всички Свещени писания, освен дадените от Мойсей. Но тъй като Спасителят помете всички фалшиви тълкувания, мнозина приеха думите на по-късните пророци и на Самия Христос за Божието царство.

Исус бе започнал да събаря разделителната стена между евреите и езичниците и да проповядва спасението на света. Макар че бе евреин, Той общуваше свободно със самаряните, отхвърляйки фарисейските обичаи на Своя народ. Пред лицето на еврейските предразсъдъци прие гостоприемството на този презрян народ. Спа под техните покриви, яде с тях на трапезите им, сподели храната, приготвена и поднесена от ръцете им. Проповядва по техните улици и се отнесе към тях с най-голямо благородство и любезност.

В Ерусалимския храм висока стена отделяше външния двор от всички други части на свещената сграда. На тази стена имаше надписи на различни езици, че никой, освен евреин, не се допуска да премине тази граница. Ако някой езичник се осмелеше да влезе във вътрешния двор, той би осквернил храма и трябваше да заплати тази вина с живота си. Но Исус, Начинателят на храма и на неговите служби, привлече езичниците със съчувствие, а Божествената Му благодат им донесе спасението, което евреите отхвърлиха.

Престоят на Исус в Самария бе предназначен да бъде благословение за учениците, които още бяха под влиянието на еврейската мания за величие. Те считаха, че верността към собствения им народ изисква да таят омраза към самаряните. Чудеха се на Исусовото поведение. Не можеха да откажат да следват Неговия пример и през тези два дни в Самария верността към Христос обуздаваше предразсъдъците им, но в сърцата си те бяха непримирими. Трудно приемаха, че ревност и омраза трябва да отстъпят място на набожност и съчувствие. Но след възнесението на Господа уроците Му възкръснаха в паметта им с ново значение. След изливането на Светия Дух те си спомниха погледа на Спасителя, думите Му, уважението и нежното Му отношение към тези презрени чужденци. Когато Петър отиде да проповядва в Самария, той внесе същия дух в делото си. Когато Йоан бе призован в Ефес и Смирна, си спомни преживяното в Сихем и се изпълни с благодарност към небесния Учител, Който, като предвиждаше предстоящите трудности, им даде помощ чрез собствения Си пример.

Спасителят още извършва същото дело, както и тогава, когато предложи на самарянката водата на живота. Тези, които изповядват, че са Негови последователи, може да презират и да се стараят да отхвърлят другите, но никакво обстоятелство - раждане или националност, никакво житейско условие не могат да отблъснат Неговата любов от човешките чада. На всяка душа, колкото и грешна да е тя, Исус казва: “Ако би поискал от Мене, аз бих ти дал жива вода.”

Поканата на евангелието не бива да се ограничава и да се предлага само на няколко избрани, за които предполагаме, че ще ни направят чест, ако я приемат. Вестта трябва да се предаде на всички. Христос е готов да поучава сърцата, отворени за истината. Той им открива Отца и поклонението, приемано от Този, Който чете в тях. На такива сърца Той не говори с притчи. На тях, както и на жената при кладенеца, Исус казва: “Аз, Който говоря с тебе, Съм Този.”

Когато Исус седна да си почине при Якововия кладенец, бе дошъл от Юдея, където Неговата служба бе дала малък плод. Отхвърлен бе от свещениците и равините и дори тези, които изповядваха, че са Негови ученици, не можаха да разберат Божествения Му характер. Той бе капнал от умора, но не пренебрегна възможността да говори на жената, макар че тя бе чужда на Израил и живееше в открит грях.

Спасителят не чакаше да се съберат множествата. Често започваше Своите уроци само с неколцина събрани около Него. Но един след друг минувачите се спираха да послушат, докато се събираха множества, учудени и благоговеещи пред думите Божии на изпратения от небето Учител. Който работи за Христос, не трябва да смята, че не може да говори пред малко слушатели със същата сериозност, както пред голяма група. Може да има само един, който слуша вестта. Но кой може да каже колко далеч може да стигне нейното влияние? Дори на учениците им изглеждаше, че Спасителят си губи времето с една самарянка. Но Той разговаряше с нея по-задушевно и по-красноречиво, отколкото с царе, съветници или първосвещеници. Уроците, които даде на тази жена, се повтарят до най-далечните краища на земята.

Веднага щом намери Спасителя, самарянката доведе други при Него. Тя доказа, че е по-успешен мисионер от собствените Му ученици. Те не видяха в Самария нищо, което да им подскаже, че там е обещаващо мисионско поле. Мислите им бяха съсредоточени върху великото дело, което трябваше да се извърши в бъдеще. Не виждаха колко близо до тях беше жътвата, която трябваше да се събере. Жената, която те презряха, доведе цял град да чуе Спасителя. Тя веднага занесе светлината на своите съграждани.

Тази жена представя практическата вяра в Христос. Всеки истински ученик се ражда в царството Божие като мисионер. Който пие от живата вода, става извор на живот. Получателят става дарител. Благодатта на Христос в душата е като извор в пустинята, от който блика свежест за всички. Тя пробужда в тези, които са близо до загиване, желание да пият от водата на живота.

[danielbonev]

“Ако не видите знамения и чудеса”

Галилеяните, които се върнаха от Пасхата, разказаха за чудните дела на Исус. Осъждането на Неговите действия от високопоставените в Ерусалим Му откри път към Галилея. Много от хората скърбяха за оскверняването на храма, поради алчността и арогантността на свещениците. Надяваха се, че Човекът, Който бе накарал управителите да избягат, може би беше дългоочакваният Освободител. Дошлите сега вести изглежда потвърждаваха най-бляскавите им очаквания. Говореше се, че пророкът се бе обявил за Месия.

Но хората в Назарет не повярваха в Него. Ето защо Исус не посети Назарет на път за Кана. Спасителят заяви на учениците Си, че един пророк не е почитан в собствената си родина. Хората оценяват характера според възможностите си да го разберат. Ограничените и светски настроените съдеха за Христос по Неговото скромно рождение, по простата Му дреха и всекидневния Му тежък труд. Те не можеха да оценят чистотата на този дух, върху който нямаше и петънце от грях.

Новината за връщането на Христос в Кана се разпръсна бързо из Галилея, носейки надежда на страдащите и нещастните. В Капернаум тази вест привлече вниманието на еврейски благородник, който бе царски служител. Един от синовете на офицера страдаше от болест, която изглеждаше неизлечима. Лекарите го бяха оставили да умира, но когато бащата чу за Исус, реши да потърси помощ от Него. Детето беше много зле и мислеха, че може би няма да остане живо, докато бащата се върне. Но благородникът чувстваше, че трябва да представи случая лично. Надяваше се, че бащините молби биха събудили състраданието на великия Лекар.

Като стигна в Кана, той намери голямо множество, обкръжило Исус. Нетърпеливо си проправи път до Спасителя. Вярата му се разколеба, като видя само един скромно облечен човек, прашен и уморен от път. Поколеба се дали тази Личност би могла да стори това, за което бе дошъл да се моли. Въпреки смущението си заговори с Исус. Разказа Му защо бе дошъл и Го помоли да отиде в дома му. Но неговата мъка бе известна вече на Исус. Преди още офицерът да излезе от къщи, Спасителят бе видял тревогата му.

Исус знаеше и това, че бащата си бе поставил условие, при което да повярва в Него. Ако молбата му не бъдеше изпълнена, той не би Го приел за Месия. Докато офицерът стоеше в мъчително очакване, Исус каза: “Ако не видите знамения и чудеса, никак няма да повярвате.”

Въпреки всички доказателства, че Исус бе Христос, молителят бе решил да повярва в Него само ако отговори на молбата му. Спасителят подчерта контраста между тази съмняваща се вяра и простото доверие на самаряните, които не поискаха нито чудеса, нито знамения. Словото Му, постоянно доказателство за Неговата Божественост, имаше убедителна сила, която докосна сърцата им. Христос страдаше от това, че Собственият Му народ, на когото бяха поверени святите слова, не можеше да чуе гласа на Бога, говорещ им чрез Неговия Син.

Но благородникът имаше вяра до известна степен, защото бе дошъл да помоли за това благословение, което му се струваше най-скъпоценно от всичко. Исус щеше да му даде по-голям дар. Той желаеше не само да излекува детето, но да направи служителя и семейството му участници в благословенията на спасението и да запали светлина в Капернаум, който съвсем скоро щеше да стане поле на Неговия труд. Но преди да пожелае Христовата благодат, благородникът трябваше да осъзнае нуждата си. Този царедворец представяше голяма част от своите сънародници, интересуващи се за Исус от себелюбиви подбуди. Надяваха се да придобият някаква особена печалба чрез Неговата сила и залагаха вярата си за получаването на тези земни облаги. Но те бяха невежи за духовната си болест и не виждаха нуждата си от Божествена благодат.

Думите на Спасителя към благородника разкриха помислите на сърцето му, както блясъкът на светкавицата прави това. Той видя, че подбудите му да потърси Исус бяха себелюбиви. Видя колебливата си вяра в истинската - светлина. С дълбока тревога осъзна, че неговото съмнение можеше да струва живота на сина му. Разбра, че беше в присъствието на Този, Който можеше да чете мислите и за Когото всичко бе възможно. В мъчителната си молба той извика: “Господине, слез, докле не е умряло детенцето!” Вярата му се хвана за Исус както Яков, който, борейки се с ангела, извика: “Няма да те пусна да си отидеш, догде не ме благословиш” (Бит.;32:26 Бит. 32:26).

И той надви като Яков. Спасителят не може да се отдръпне от душа, която се държи за Него и Го умолява за голямата си нужда. Той каза: “Синът ти е жив.” Благородникът си тръгна с мир и радост, чувства, които никога преди не бе познавал. Не само повярва, че синът му ще се възстанови, но прие с пълно доверие Христос като Изкупител.

В същия час бдящите край леглото на умиращото дете в дома му в Капернаум забелязаха внезапна и чудна промяна. Сянката на смъртта се вдигна от лицето на страдалеца. Червенината на треската се замени с леката руменина на възстановяващото се здраве. Неясният поглед заблестя умно и силите се върнаха в слабото, измъчено тяло. Никакъв признак на болестта не остана в детето. Горящата му плът стана мека и влажна и то потъна в дълбок сън. Треската изчезна в най-горещия час на деня. Семейството бе изненадано и радостта му бе огромна.

Кана не беше толкова далеч от Капернаум и служителят можеше да стигне у дома си вечерта след срещата с Исус, но не бързаше да го стори. Чак на следващата сутрин пристигна в Капернаум. Какво връщане у дома бе това! Когато отиде да се срещне с Исус, сърцето му тежеше от мъка. Слънчевата светлина му изглеждаше жестока, а песните на птиците - подигравка. Колко различни бяха чувствата му сега! Цялата природа носеше нова премяна. Той видя всичко с нови очи. Когато пътуваше в тишината на ранната утрин, цялата природа сякаш хвалеше Бога заедно с него. Докато още бе далеч от дома, слугите излязоха да го посрещнат, нетърпеливи да успокоят подозренията му, които, според тях, го измъчваха. Той не се изненада, като чу новините, а с дълбок интерес ги попита в кой час е започнало да се оправя детето. “Те му казаха: В седмия час треската го остави.” В същия момент, когато вярата на бащата се хвана за уверението: “- син ти е жив”, Божествената любов бе докоснала умиращото дете.

Бащата побърза да прегърне сина си. Притисна го до сърцето си като възкресен от мъртвите и благодареше на Бога отново и отново за това чудно възстановяване.

Благородникът копнееше да узнае повече за Христос. Когато по-късно чу учението Му, той и всички в дома му станаха Негови ученици. Тяхното изпитание бе благословение, за духовното обръщане на цялото семейство. Вестта за чудото се разпространи и в Капернаум, където бяха извършени толкова много от Неговите могъщи дела и бяха приготвени условия за Христовата служба.

Този, Който благослови благородника в Капернаум, още желае да благославя. Но подобно на измъчения баща и ние често търсим Исус с желание за някои земни добрини. И се доверяваме на Неговата любов според отговора на нашите молитви. Спасителят копнее да ни даде по-голямо благословение, отколкото искаме и отлага отговора на молбите ни, за да ни покаже злото в нашите сърца и дълбоката ни нужда от благодатта Му. Той желае да се откажем от нашия егоизъм, който ни подтиква да Го търсим. Признавайки своята безпомощност и остра нужда, трябва да се доверим напълно на Исусовата любов.

Благородникът искаше да ВИДИ изпълнението на своята молитва, преди да повярва, но трябваше да приеме думите на Исус, че молбата му е чута и благословението - дадено. Този урок трябва да научим и ние. Не защото виждаме или чувстваме, че Бог ни чува, трябва да вярваме. Ние трябва да се доверяваме на Неговите обещания. Когато идваме при Него с вяра, всяка молитва влиза в сърцето на Бога. Когато се молим за благословение, трябва да вярваме, че го получаваме и да Му благодарим, че СМЕ го получили. Тогава трябва да вършим задълженията си уверени, че благословението ще се осъществи, когато най-много имаме нужда от него. Научим ли се да правим това, ще знаем, че Бог отговаря на нашите молитви. Той желае да откликне “изключително щедро”, “съответно с богатствата на Своята слава” и чрез “действието на Своята могъща сила” ( 3:16,20 1:19 Еф. 3:20,16, 1:19).

[danielbonev]

Витесда и Синедрионът

А в Ерусалим, близо до Овчата порта се намира къпалня, наречена по еврейски Витесда, която имаше пет преддверия. В тях лежаха множество

болни, слепи, куци и изсъхнали, които чакаха да се раздвижи водата.”

От време на време водите на този басейн се раздвижваха и бе разпространено вярването, че това е резултат от свръхестествена сила и който пръв стъпи в басейна след раздвижването на водата, ще бъде излекуван, каквато и да е болестта му. Стотици болни посещаваха това място, но тълпата бе толкова голяма, че когато водата се раздвижваше, всички се втурваха напред и стъпкваха по-слабите мъже, жени и деца. Мнозина не можеха и да се доближат до водите, а някои, едва достигнали до края на басейна, умираха. Наоколо бяха издигнати сенници за защита на болните от горещината на деня и от студа на нощта. С напразната надежда за облекчение някои прекарваха и нощите в тези преддверия, довлекли се с мъка до края на басейна. И така бе ден след ден.

Исус бе отново в Ерусалим. Вървейки сам, явно размисляйки и молейки се, дойде до басейна. Видя окаяните страдалци да очакват единствената си възможност за излекуване. Той пожела да използва Своята сила, за да излекува всеки болен, но бе събота. Множествата отиваха за поклонение в храма и Той знаеше, че това лекуване щеше така да възбуди предразсъдъците на евреите така, че да попречи на делото Му.

Но Спасителят съзря един случай на крайно нещастие. Това беше безпомощен мъж, парализиран от 38 години. Неговата болест в голяма степен бе резултат от собствения му грях и хората я смятаха за наказание от Бога. Сам и без приятели, чувствайки се отделен от Божията милост, този страдалец бе прекарал дълги години в мъчение. Когато се очакваше водите да се раздвижат, онези, които съжаляваха неговата безпомощност, го донасяха до преддверията, но в подходящия момент нямаше кой да му помогне. Виждал бе раздвижването на водата, но никога не бе успявал да се придвижи по-нататък от края на басейна. Други по-силни се хвърляха във водата преди него. Той не можеше да се състезава с егоистичната, бореща се тълпа. Непрекъснатите му усилия към тази цел, нетърпението и продължилото разочарование бяха изчерпали и остатъка от последните му сили.

Болният лежеше върху своята постелка и от време на време вдигаше глава, за да погледне към басейна, когато едно мило състрадателно лице се наведе над него и думите: “Искаш ли да оздравееш?”, привлякоха вниманието му. Надежда проблясна в сърцето му. Почувства, че този човек може да му помогне по някакъв начин. Но лъчът на надежда скоро изчезна. Спомни си колко често се бе опитвал да достигне басейна и сега имаше малка възможност да доживее, докато водата бъде раздвижена отново. Обърна се настрана уморен и рече: “Господине, нямам човек да ме пусне в къпалнята, когато се раздвижи водата, но докато дойда аз, друг слиза преди мене.”

Исус не попита този страдалец дали вярва в Него. Просто каза: “Стани, дигни постелката си и ходи!” Но вярата на човека се хвана за тези думи. Всеки нерв и мускул се изпълниха с нов живот и целебно действие се вля в схванатите му крайници. Без да се съмнява, насочи волята си да се подчини на Христовата заповед и всичките му мускули се отзоваха на това желание. Скачайки на крака, той се почувства здрав.

Исус не му бе дал уверение за Божествената Си сила. Човекът можеше да се усъмни и би загубил единствената си възможност да се излекува. Но повярва на Христовото слово и действайки според него, получи сила.

Чрез същата вяра и ние можем да бъдем излекувани духовно. Чрез греха сме се отделили от живота на Бога, душите ни са парализирани, не сме по-способни сами да живеем свят живот, отколкото инвалидът бе в състояние да ходи. Много хора съзнават своята безпомощност и търсят духовен живот, който да ги доведе до хармония с Бога. Те напразно жадуват да го получат. В отчаянието си извикват: “Окаян аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?” ( 7:24 Римл. 7:24). Нека тези отчаяни борци погледнат нагоре. Спасителят се навежда над изкупените с кръвта Си, казвайки с неизразима нежност и състрадание: “Искаш ли да оздравееш?” Той те кани да оздравееш и да получиш мир. Не чакай да почувстваш, че си оздравял, повярвай на словото Му и то ще се изпълни. Постави волята си на страната на Христос, пожелай да Му служиш и като действаш според Неговото слово, ще получиш сила. Какъвто и да е злият навик, главната страст, която чрез дълго задоволяване е обвързала и душа, и тяло, Христос може и копнее да те освободи. Той ще даде живот на душата, “която е мъртва чрез вашите престъпления и грехове” ( 2:1 Еф. 2:1). Ще освободи пленника на слабостта и нещастието, окован с веригите на греха.

Излекуваният паралитик се наведе да вдигне постелката си, която се състоеше само от една рогозка и одеало; и като се изправи отново, радостно се огледа наоколо, търсейки Избавителя си. Но Исус се бе изгубил в тълпата. Човекът се уплаши, че няма да Го познае, ако Го види пак. Забърза по пътя си с твърда стъпка, като хвалеше Бога и се радваше на току-що получената сила. Срещна някои от фарисеите и веднага им разказа за излекуването си. Учуди го студенината, с която изслушаха разказа му.

Свъсили вежди, те го прекъснаха, питайки го защо носи леглото си в съботен ден. Строго му напомниха, че не е законно да носи тежест в Господния ден. В радостта си човекът бе забравил, че е събота, но не се чувстваше виновен, че е изпълнил заповедта на Онзи, Който имаше такава сила от Бога. И отговори смело: “Онзи, Който ме изцели, Той ми рече: Дигни постелката си и ходи!” Попитаха го кой е направил това, но човекът не можа да каже. Тези управници знаеха добре, че има само Един, способен да извърши такова чудо, но търсеха преки доказателства, че това е Исус, за да могат да Го обвинят като нарушител на съботата. Според тяхното съждение Той не само бе нарушил закона чрез лекуване на болен човек в събота, но бе извършил и светотатство, казвайки му да вдигне постелката си.

Евреите бяха извратили закона до такава степен, че го бяха превърнали в робия. Безсмислените им изисквания бяха станали пословични сред другите народи, а съботата особено бяха обградили с всякакви безсмислени ограничения. Тя не беше радост за тях, свята на Господа и почитаема. Книжниците и фарисеите бяха направили пазенето - непоносимо бреме. На евреин не бе позволено да пали огън, нито дори свещ в събота. Поради това те зависеха от езичниците за много услуги, които техните правила им забраняваха да извършват сами. А не се сещаха, че ако тези дела са грешни, грешно ще е и други да ги извършват. Мислеха, че спасението е ограничено само за евреите, а положението на всички други и без това е вече толкова безнадеждно, че не може да стане по-лошо. Но Бог не е дал заповеди, които да не могат да се спазват от всички. Неговият закон не одобрява безсмислените или егоистични ограничения.

В храма Исус срещна човека, когото бе излекувал. Той бе дошъл да донесе принос за грях и благодарствена жертва за голямата милост, която бе получил. Намирайки го сред поклонниците, Исус се остави да бъде разпознат, като изрече предупредителните думи: “Ето, ти си здрав; не съгрешавай вече, за да те не сполети нещо по-лошо.”

Излекуваният бе безкрайно радостен да срещне своя Спасител. Като не знаеше за враждата срещу Исус, той разказа на фарисеите, които го бяха разпитали, че това е човекът, който го е излекувал. “И затова евреите гонеха Исуса, защото вършеше тия неща в събота.”

Исус бе доведен пред Синедриона да отговаря за нарушаване на съботата. Ако евреите бяха свободен народ по това време, такова обвинение щеше да послужи за повод да Го предадат на смърт. Но тяхната зависимост от римляните не позволяваше това. Те нямаха власт да издават смъртни присъди и обвиненията против Христос нямаха тежест в римския съд. Но имаше други цели, които се надяваха да постигнат. Въпреки техните усилия да попречат на делото Му, Христос дори в Ерусалим печелеше влияние сред народа, по-голямо от тяхното. Множествата, които не се интересуваха от празните словоизлияния на равините, бяха привлечени от Неговото учение. Те можеха да разберат думите Му и сърцата им бяха стоплени и утешени. Той им разкриваше Бога не като отмъстителен съдия, а като нежен Баща и отразяваше Неговия образ. Думите Му бяха като балсам за ранения дух. И проповедта Му, и делата Му на милост разрушаваха потисническата сила на старите традиции и на човешките наредби. Представяха Божията любов в нейната неизчерпаема пълнота.

В едно от най-ранните пророчества за Христос е писано: “Не ще липсва скиптърът от Юда, нито управителев жезъл отсред нозете Му, докле дойде Сило, и Нему ще се покоряват племената” (Бит.;49:10 Бит. 49:10). Хората се събираха около Христос. Възприемчивите им сърца приемаха уроците на любов и милосърдие, предпочитаха ги пред скованите церемонии, изисквани от свещениците. Ако свещениците и равините не се бяха противопоставили, Христовото учение щеше да извърши такава реформация, каквато светът никога не е виждал. Но за да укрепят собствената си власт, тези водачи решиха да унищожат влиянието на Исус. Неговият разпит пред Синедриона и откритото осъждане на учението Му щяха да спомогнат за това, защото народът още отдаваше голямо уважение на своите религиозни водачи. Осмелилият се да осъди изискванията на равините или да намали товара, който те бяха стоварили върху народа, се обвиняваше не само в светотатство, но и в измяна. На тази основа равините се надяваха да възбудят съмнение спрямо Христос. Представиха Го като човек, който се опитва да отхвърли установените традиции, да раздели хората и да подготви път за пълно подчинение на римляните.

Но плановете, които тези равини изработваха така старателно, не произхождаха от съвета на Синедриона. След като не успя да победи Христос в пустинята, Сатана активизира силите си, за да се противопоставя на Неговата мисия и ако е възможно, да я осуетява. Онова, което не успя да извърши пряко и лично, реши да постигне чрез стратегия. Скоро след като се бе оттеглил от конфликта в пустинята, той свика на съвет своите верни ангели. Разви плановете си за това, как още повече да заслепява умовете на еврейския народ, за да не може той да признае своя Изкупител. Планира да действа чрез човешките си служители в религиозния свят, като вложи в тях собствената си вражда против Защитника на истината. Искаше да им повлияе да отхвърлят Христос, за да направи живота Му колкото е възможно по-горчив, като се надяваше да Го обезкуражи в Неговата мисия и водачите на Израил станаха инструменти на Сатана в борбата против Спасителя.

Исус бе дошъл да “възвеличи закона и да го направи почитаем” (Исая 42:21). Той се стремеше не да намали, а да издигне неговото достойнство. Свещеното писание казва: “Няма да отслабне, нито да се съкруши, догдето установи правосъдие на земята” (42:4,21 Исая 42:4). Бе дошъл да освободи съботата от отегчителните изисквания, които я правеха по-скоро проклятие, отколкото благословение.

Тази бе причината, поради която Той избра съботния ден, за да извърши лекуването във Витесда. Можеше да излекува този болен човек и в друг ден от седмицата или пък можеше да го излекува, без да го кара да носи постелката си. Но това не би Му дало желаната възможност. Зад всяка постъпка в Христовия живот на земята се криеше мъдра цел. Всичко, което вършеше, бе важно и предназначено за поучение. Измежду страдащите в къпалнята Той използва Своята лечителна сила над най-тежкия случай и поиска от човека да пренесе постелката си през града, за да оповести великото дело, извършено над него. Това щеше да повдигне въпроса какво е законно да се върши в събота, да Му даде повод да осъди ограниченията на евреите, свързани с Господния ден, и да обяви техните традиции за невалидни.

Исус заяви на евреите, че в съботен ден е законно да се облекчават страдания и болки. Този вид работа беше в съгласие със службата на Божиите ангели, които се движат постоянно между небето и земята, за да са в услуга на страдащото човечество. Исус заяви: “Отец Ми работи досега, и Аз работя.” Всички дни са Божии, в които Той провежда Своите планове за човечеството. Ако тълкуванието, което евреите даваха на закона, бе право, тогава грешката бе у Бога, защото Неговата работа, откакто е поставил основите на земята, е да оживява и да поддържа всяко нещо. Тогава Този, Който одобри делото Си и постанови съботата като паметник за завършването му, би трябвало да преустанови Своята работа и да прекрати безкрайно установения във всемира ред.

Трябва ли Бог да забрани на слънцето да изпълнява своята служба в събота и да спре меките си топли лъчи да сгряват земята и да подхранват растителността? Трябва ли системата на световете да остане неподвижна през святия ден? Трябва ли да заповяда на потоците да не напояват полята и горите и морските вълни да спрат своя безкраен прилив и отлив? Трябва ли пшеницата и царевицата да прекъснат своя растеж и узряващият грозд да забави своето зачервяване? Трябва ли дърветата и цветята да не напъпват, нито да цъфтят в събота?

В такъв случай хората биха били лишени от плодовете на земята и от благословенията, които правят живота желан. Необходимо е природата да продължава своя неизменен път. Бог не може нито за момент да отдръпне ръката Си, иначе човекът би загинал. Но и човекът има да върши известна работа в този ден. На необходимостите на живота трябва да се обръща внимание, болните трябва да се гледат и нуждите на нуждаещите се да се задоволяват. Няма да се смята за невинен онзи, който е небрежен, когато може да облекчи болки в съботен ден. Божият свят почивен ден е направен за човека, така че всички дела на милост са в пълно съгласие с неговото предназначение. Бог не желае Неговите чада да страдат нито час от болка, която може да се облекчи в събота или в който и да е друг ден.

Божиите задължения са много по-големи в събота, отколкото в другите дни. Тогава Неговите чада изоставят всекидневните си дейности и прекарват времето си в размисъл и поклонение. В събота те измолват от Бога много повече блага, отколкото в другите дни. Те изискват Неговото специално внимание. Изпросват Неговите най-големи благословения. Бог не чака да мине съботата, та тогава да изпълни тези молби. Небето работи непрестанно. Така и хората не трябва да престават да вършат добро. Съботата не е предназначена да се прекарва в безполезно бездействие. Законът забранява да се върши светска работа в Божия почивен ден. Трудът, чрез който се изкарва прехраната, трябва да спре. Забранена в този ден е и всяка работа за светски удоволствия или печалби. Но както Бог спря Своята творческа работа и си почина в събота и я благослови, така и човекът трябва да преустанови заниманията на своя всекидневен живот и да посвети святите часове за здравословна почивка, за богослужение и за святи дела. Излекуването на болния беше в пълно съгласие със закона. То прослави съботата.

Исус заяви, че има еднакви права с Бог Отец и че работата, която Той върши на земята, е еднакво свята и по характер една и съща с тази, която Отец върши на небесата. Но това още повече разпали яростта на фарисеите, защото според тях Той не само че бе нарушил закона, а и се бе приравнил с Бога, като Го бе нарекъл Свой Отец (виж Йоан 5:185:18 ).

Цялата еврейска нация наричаше Бога свой Отец, затова евреите не биха се разярили толкова много, ако Христос се беше представил като намиращ се в същата връзка с Бога. Но те Го обвиниха в богохулство, показвайки, че са схванали претенцията Му да нарича Бога Свой Отец в най-висшия смисъл на думата.

Тези Христови противници нямаха аргументи да се противопоставят на истините, които Той искаше да втълпи в умовете им. Те цитираха само своите обичаи и традиции, а те се оказваха твърде слаби и безполезни, в сравнение с привежданите от Исус аргументи от Божието слово и от безспирния ход на природата. Ако равините желаеха изобщо да получат светлина, те щяха да се убедят, че Исус говори истината. Но отбягваха аргументите, които Той привеждаше по отношение на съботата и търсеха начин да възбудят омраза срещу Него, тъй като твърдеше, че е равен на Бога. Яростта на управниците не познаваше граници. Ако не се бояха от народа, свещениците и равините биха убили Исус на място. Но чувствата на народа бяха на Негова страна. За мнозина Той беше Приятелят, излекувал болестите и облекчил мъките им и те оправдаваха излекуването на болния от Витесда. Така за известно време водачите трябваше да задържат омразата си.

Исус отхвърли обвинението в богохулство. “Властта - каза Той, - с която върша тези дела, за които Ме обвинявате, идва от това, че съм Божи Син, едно с Него по естество, по воля и по намерение. Във всичките Негови дела на творение и провидение Аз Му съдействам.” “- не може Синът да върши от само Себе Си нищо освен това, което вижда да върши Отец.” Свещениците и равините укоряваха Божия Син за делото, което Той бе изпратен да извърши на този свят. Чрез греховете си те се бяха отделили от Бога и в гордостта си действаха независимо от Него. Смятаха се достатъчно разумни да се справят с всичко и не чувстваха нужда от един по-възвишен разум, който да направлява постъпките им. Но Божият Син беше подчинен на волята на Отца и зависим от Неговата сила. Христос беше така освободен от личното Аз, че не правеше никакви планове за Себе Си. Той приемаше плановете, които Бог имаше за Него и които Отец Му разкриваше от ден на ден. Така и ние трябва да сме зависими от Бога, за да се осъществява в живота ни Неговата воля.

Когато Мойсей се приготвяше да построи светилището за обиталище на Бога, заповяда му се да направи всичко според показания му на планината образец. Мойсей се зае с голямо усърдие за тази работа. За изпълнението на поръчката повика най-талантливите мъже и майстори на изкуството. И все пак всяко звънче, всеки нар, всяка ресничка, всяко пискюлче, всяка завеса или който и да е съд от светилището трябваше да се изработят според показания му образец. Бог го повика на планината и му откри небесните неща. Бог го покри със славата Си, за да може да види образеца, според който бяха направени всички неща в светилището. Така и на Израил, когото искаше да направи Свое обиталище, Той откри славния идеал за характер. Образецът бе показан на израилтяните на планината, когато бе даден законът от Синай, когато Господ мина край Мойсей и заяви: “Господ, Господ, Бог жалостив и милосерд, дълготърпелив, Който изобилва с милост и с вярност, Който пази милост за хиляди поколения, прощава беззаконие, престъпление и грях- “ (Изх.;34:6,7 Изх. 34:6,7).

Израил тръгна по свои пътища. Той не градеше според образеца. Но Христос, истинският храм на Бога, оформяше всяка подробност от Своя земен живот в съгласие с Божия идеал. Той каза: “Драго ми е, Боже Мой, да изпълнявам Твоята воля. Да! Законът Ти е дълбоко в сърцето ми” (40:8 Пс. 40:8). Така и нашите характери трябва да се изграждат “в Духа за Божие обиталище” ( 2:22 Еф. 2:22). И ние трябва да правим всичко според образеца, според Този, Който пострада за нас и ни остави пример, за да следваме по Неговите стъпки (Евр.; 8:5 1Петрово; 2:21 виж Евр. 8:5; 1Петрово 2:21).

Христовите думи ни учат, че ние трябва да се чувстваме неразделно свързани с нашия небесен Баща. Каквото и да е положението ни, ние сме зависими от Бога, Който държи съдбините на всички в Своите ръце. Той е определил нашата работа и ни е дал нужните способности и средства, за да я вършим. Докато подчиняваме волята си на Бога и се уповаваме на Неговата сила и мъдрост, ще бъдем водени по безопасни пътища, за да изпълним определената ни част в Неговия велик план. Но онзи, който разчита на своята мъдрост и сила, се отделя от Бога. Вместо да работи заедно с Христос, той изпълнява намеренията на врага на Бога и на човека.

Спасителят продължи и каза: “Понеже каквото върши Той, подобно и Синът го върши- Както Отец възкресява мъртвите и ги съживява, така и Синът съживява тия, които иска.” Садукеите не вярваха във възкресението на тялото, но Исус им каза, че една от най-великите задачи на Отца е да възкресява мъртвите и че и сам Той притежава същата сила да възкресява. “- иде час, и сега е, когато мъртвите ще чуят гласа на Божия Син и които го чуят, ще живеят.” Фарисеите вярваха във възкресението на мъртвите. Христос заяви, че силата, която оживотворява мъртвите, е дори и сега между тях и те ще видят нейните проявления. Тази възкресяваща сила, която оживотворява и “мъртвата в престъпления и грехове” душа ( 2:1 Еф. 2:1). Този дух на живот в Исус Христос, “силата на Неговото възкресение” (Филип.; 3:10 Филип. 3:10), “освобождава човеците от закона на греха и смъртта” ( 8:2 Римл. 8:2). Силата на злото се сломява и чрез вяра в Христос душата се опазва от грях. Който разтваря сърцето си за Божия Дух, става съучастник на мощната сила, която ще изведе тялото му от гроба.

Скромният Назарянин потвърждава Своето истинско благородство. Той се издига над човешката природа, сваля маската на греха и позора и се открива като почитания Началник на ангелите, Сина Божи, равния на Създателя на Вселената. Слушателите онемяха. Никой дотогава не бе изговарял такива думи, нито се беше държал с такова царско величие. Неговите слова бяха прости и разбираеми, изясняващи напълно мисията Му, както и дълга на света. “Защото нито Отец не съди никого, но е дал на Сина да съди всички, за да почитат всички Сина, както почитат Отца-, Който Го е пратил- Защото както Отец има живот в Себе Си, също така е дал и на Сина да има живот в Себе Си; и дал Му е власт да извършва съдба, защото е Човешкият Син.”

Свещениците и управниците си бяха присвоили правото на съдии, за да съдят Христовото дело. Той обаче се обяви за техен съдия и за съдия на целия свят. Светът е поверен на Христос и чрез Него Бог предава благословенията Си на падналата раса. Той бе Изкупител както след въплъщението Си, така и преди него. Когато грехът се появи, вече имаше Спасител. Той е давал живот и светлина на всички и всеки ще бъде съден според мярката на дадената светлина. Този, Който е дал светлината, Който умолява човека най-нежно и се старае да го върне от греха към святост, е и Ходатай, и Съдия. Още от започването на великата борба на небето Сатана е поддържал своята кауза с измама, а Христос е работил, за да открие неговите планове и да сломи силата му. Той е, Който през всичкото това време се е разправял с измамника и се е опитвал да изтръгне от ръцете му пленените души. Той е, Който ще съди всяка душа.

Бог “Му е дал власт да извършва и съдба, защото е Човешкият Син.” Защото е вкусил дори и от утайката на човешките страдания и изкушения и разбира слабостите и греховете на хората. Защото заради нас е устоял храбро на изкушенията на Сатана и ще постъпи справедливо и нежно с душите, за чието спасение е пролял кръвта Си. Ето за това Божият Син е поставен да извършва съд.

Но Христовата мисия бе не да съди, а да спасява. “Бог не е пратил Сина на света да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него” (3:17 Йоан 3:17). Пред Синедриона Исус заяви: “Който слуша словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен и на съд не дохожда, а е минал от смърт към живот.” (5:24 Йоан 5:24).

Като каза на слушателите Си да не се чудят, Христос им разкри още по-ясно тайната на бъдещето. “Иде час - каза Той, - когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа Му и ще излязат; ония, които са вършили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждение” (Йоан 5:28,295:28,29 ).

Израил толкова дълго бе чакал това уверение за бъдещия живот и се надяваше да го получи при идването на Месия. Единствената светлина, която можеше да освети тъмнината на гроба, бе изгряла над тях. Но егоизмът е сляп. Исус бе нарушил традициите на равините, пренебрегнал бе техния авторитет и те не искаха да вярват.

Времето, мястото, случаят, силата на чувствата, които завладяха събралите се, всичко това се съчета, за да направи думите на Исус пред Синедриона още по-впечатлителни. Най-високите религиозни авторитети на народа искаха живота на Този, Който заяви, че е възстановителят на Израил. Господарят на съботата беше изправен да отговаря пред земен съд, обвинен, че нарушава съботния закон. Когато Той така безстрашно изяви Своята мисия, съдиите Му Го погледнаха с учудване и гняв. Но не отговориха на думите Му. Не можаха да Го осъдят. Той отрече правото на свещеници и равини да Го разпитват или да се месят в Неговата работа. Не им бе дадена такава власт. Твърденията им се основаваха на собствената им гордост и високомерие. Исус отказа да се оправдава за това, в което Го бяха обвинили, или да отговаря на въпросите им.

Вместо да се извини за постъпката, от която те се оплакваха, или да обясни целта, с която я бе извършил, Исус се обърна към управниците и от обвиняван стана обвинител. Укори ги, че са закоравили сърцата си и че са невежи относно Писанията. Заяви, че са отхвърлили Божието слово, тъй като отхвърлят Този, Когото Бог е изпратил. “Вие изследвате писанията, понеже мислите, че в тях имате вечен живот, и те са, които свидетелстват за Мене” (Йоан 5:395:39 ).

Във всяка своя страница, независимо дали е история, закон или пророчество, Старозаветните писания излъчват славата на Божия Син. Тъй като бе Божествено постановена, цялата система на юдаизма представляваше едно сбито пророчество за евангелието. За Христос “свидетелстваха всички пророци” (10:43 Деян. 10:43). От обещанието, дадено на Адам, по линията на патриарсите и чрез системата на законите небесната славна светлина осветлява стъпките на Изкупителя. Гледачите видяха звездата от Витлеем, Сило, който трябваше да дойде, когато бъдещите неща им преминаха през погледа им в тайнствено видение. Всяка жертва бе символ на Христовата смърт. С всеки облак от дима на тамяна Неговата правда се възнасяше. От всяка юбилейна тръба звучеше името Му. В страхотната тайна на Светая Светих обитаваше Неговата слава.

Евреите притежаваха Писанията и предполагаха, че чрез познаването на словото имат вечен живот. Но Исус каза: “И нямате Неговото слово постоянно в себе си.” Отхвърляйки Христос чрез Словото Му, те Го отхвърлиха лично. “- И пак вие не искате да дойдете при Мене - каза Той, - за да имате живот.”

Еврейските водачи бяха изследвали писанията на пророците за царството на Месия, но не бяха правили това с искрено желание да узнаят истината, а с целта да намерят доказателства, които да подкрепят амбициозните им надежди. Когато Христос дойде по начин, различен от техните очаквания, не пожелаха да Го приемат и вместо да се поправят, се опитаха да Го представят за измамник. А веднъж стъпили на този път, за Сатана бе лесно да засили съпротивата им срещу Христос. Самите думи, които трябваше да приемат като доказателство за Неговата божественост, бяха изтълкувани против Него. Така обърнаха истината на Бога в лъжа и колкото по-ясно Спасителят им говореше чрез Своите дела на милост, толкова по-решително се съпротивляваха срещу светлината.

Исус каза: “Не приемам почест от човеци.” Влиянието и одобрението на Синедриона не бяха неща, които Той желаеше. Не можеше да приеме никаква почит от тяхното одобрение. Той бе облечен в слава и авторитет от Небето. Само да желаеше, ангелите щяха да дойдат да Му отдадат почит и Отец отново би засвидетелствал Неговата Божественост. Но заради самите тях, заради народа, чиито водачи бяха те, Той искаше еврейските управници да прозрат какъв е Неговият характер и да приемат благословението, което дойде да им донесе.

“Аз дойдох в името на Отца Си и не Ме приемате; ако дойде друг в свое име, него ще приемете.” Исус дойде с авторитета на Бога, носейки Неговия образ, изпълнявайки Неговото Слово и търсейки Неговата слава. Но не бе приет от водачите в Израил. А когато щяха да дойдат други, приписвайки си характера на Христос, но действащи по собствената си воля и търсещи собствената си слава, те щяха да бъдат приети. Защо? Защото, който търси собствената си слава, събужда желанието в другите за себевъздигане. На такива апели евреите можеха да откликнат. Те щяха да приемат фалшивия учител, защото той ласкае гордостта им, като одобрява любимите им мнения и традиции. Но учението на Христос не съвпадаше с техните идеи. То бе духовно и изискваше да се пожертва егоизмът. Затова не искаха да го приемат. Не познаваха Бога и за тях гласът Му чрез Христос бе глас на чужденец.

Не се ли повтаря същото и в наши дни? Няма ли и сега мнозина, дори и сред религиозните ръководители, които закоравяват сърцата си против Светия Дух, като правят невъзможно за себе си разпознаването на Божия глас? Не отхвърлят ли Словото Божие, за да пазят собствените си традиции?

“- ако вярвахте Мойсея - каза Исус, - повярвали бихте и Мене; понеже той за Мене писа. Но ако не вярвате неговите писания, как ще повярвате Моите думи?” Христос бе говорил на Израил чрез Мойсей. Ако те бяха слушали Божия глас, говорещ чрез техния велик водач, щяха да разпознаят този глас и в ученията на Исус. Ако вярваха на Мойсей, щяха да вярват и на Този, за Когото Мойсей писа.

Исус знаеше, че свещениците и равините бяха решили да вземат живота Му. Но Той им обясни ясно Своето единство с Отца и Своята връзка със света. Те видяха, че опозицията им спрямо Него не бе оправдана, но въпреки това убийствената им омраза не угасна. Страхът ги сграбчваше, като наблюдаваха убедителната сила, която се проявяваше в Неговата служба. Но се възпротивиха на призивите Му и сами се заключиха в тъмнина.

Не успяха забележимо да накърнят авторитета на Исус или да отклонят уважението и вниманието на хората, повечето от които бяха убедени от словата Му. Самите управници се бяха почувствали дълбоко осъдени, когато Той събуди тяхната съвест, но това само ги озлоби още повече. Бяха решили да Го погубят. Изпратиха вестители по цялата страна да предупредят хората, че Исус е самозванец. Изпратиха шпиони да Го наблюдават и да докладват какво говори и какво

[danielbonev]

Затварянето и смъртта на Йоан Кръстител

Йоан Кръстител бе първият, който възвести Христовото царство, бе и първият в страданията. Откъснат от свободния живот в пустинята и от големите тълпи, които го заобикаляха, за да чуят думите му, сега бе заключен между стените на тъмнична килия. Затворен бе в крепостта на Ирод Антипа. По-голямата част от Йоановата служба бе преминала в областта на изток от река Йордан, която беше под управлението на Антипа. Самият Ирод бе слушал проповедта на Кръстителя. Разпуснатият цар бе треперил от призива за покаяние. “- Ирод се боеше от Йоана, като знаеше, че той е човек праведен и свет- и когато го слушаше, той вършеше много неща и с удоволствие го слушаше.” Йоан се отнесе към него правдиво, укорявайки го за непочтения му съюз с Иродиада - жената на брат му. За известно време Ирод плахо се стараеше да разкъса връзките на греха, които го обвързваха, но Иродиада го стягаше все по-здраво в своята клопка, докато изля гнева си върху Кръстителя, като накара Ирод да го хвърли в затвора.

Животът на Йоан бе изпълнен с активен труд и мракът и бездействието на този затворнически живот много му тежаха. Когато седмиците отминаваха без никаква промяна, отчаянието и съмнението го завладяха. Учениците му не го изоставиха. Беше им позволен достъп до затвора и те му донесоха вестта за делата на Исус. Разказаха му, че хората се тълпят при Него. Но се питаха защо, ако този нов учител бе Месия, не направи нещо, за да освободи Йоан. Как можеше Той да допусне верният Му вестител да бъде лишен от свобода и може би от живот?

Тези въпроси не останаха без последици. На Йоан бяха внушени съмнения, които иначе никога не биха се породили в ума му. Сатана се радваше да слуша думите на тези ученици и да гледа как те нараняват душата на Божия вестител. О, колко често онези, които мислят, че са приятели на някой добър човек и се стараят да му покажат верността си, всъщност се оказват неговите най-опасни врагове! Колко често думите им потискат и обезсърчават вместо да укрепват вярата му.

Йоан Кръстител, както и учениците на Спасителя, не разбираше естеството на Христовото царство. Той очакваше Исус да заеме Давидовия трон и тъй като минаваше времето, а Спасителят не предяви правата Си за царската власт, Йоан се обърка и разтревожи. Той бе заявил на народа, че за да приготвят пътя пред Господа, трябва да се изпълни пророчеството на Исая - планините и хълмовете трябва да се снишат, кривите пътища да се изправят и неравностите да се изравнят. Той бе очаквал високите места на човешката гордост и власт да бъдат съборени. Посочил бе Месия като Този, в Чиято ръка бе веялката и Който щеше внимателно да очисти Своето зърно, Който щеше да събере пшеницата в Своята житница и да изгори плевелите с неугасим огън. И Йоан, подобно на пророк Илия, в чийто дух и сила се бе явил в Израил, очакваше Господ да открие Себе Си като Бог, Който отговаря с огън.

В своята мисия Кръстителят бе стоял като безстрашен обвинител за беззаконието не само сред висшите кръгове, но и сред простолюдието. Той се бе осмелил да се срещне лично с цар Ирод с ясен укор за греха му. Не бе пожалил живота си, за да изпълни повереното му дело. И сега бдеше в тъмницата, очаквайки Лъва от Юдиното племе да събори гордостта на потисника и да освободи бедните и страдащите. Но Исус изглежда се задоволяваше с това да събира ученици около Себе Си, да лекува и да поучава народа. Той ядеше на трапезите на бирниците, докато всеки ден римското робство все повече тегнеше върху Израил, докато цар Ирод и коварната му любовница подчиняваха всичко на волята си, а виковете на бедните и страдащите се издигаха до небето.

За пророка от пустинята това беше неразгадаема тайна. Имаше часове, когато нашепванията на демоните измъчваха духа му и го обхващаше сянката на ужасен страх. Можеше ли дългоочакваният Освободител да не се бе явил още? Тогава какво означаваше вестта, която бе натоварен да прогласи? Йоан бе горчиво разочарован от резултата на своята мисия. Той бе очаквал вестта от Бога да има същия ефект, както когато бе прочетен законът в дните на Йосия и Ездра (2Лет.;34 Неемия; 8 Неемия; 9 2Лет. 34 гл.; Неемия 8 гл., 9 гл.) - че ще последва дълбоко покаяние и връщане към Господа. На успеха на тази мисия той бе посветил целия си живот. Напразно ли беше това?

Йоан се безпокоеше, като виждаше, че поради любовта си към него учениците му таяха неверие към Исус. Безплодно ли е било неговото дело за тях? Неверен ли е бил той в своята мисия, та сега бе отстранен от делото? Ако обещаният Избавител се бе явил и Йоан бе одобрен в своето призвание, нямаше ли Исус сега да съкруши силата на поробителя и да освободи вестителя Си?

Но Кръстителят не предаде вярата си в Христос. Споменът за гласа от небето и за слизащия гълъб, за непорочната чистота на Исус, за силата на Светия Дух, която го бе обладала, когато застана в присъствието на Спасителя и свидетелството на пророческите писания - всичко това говореше, че Исус от Назарет бе Обещаният.

Йоан не искаше да обсъжда своите съмнения и безпокойства с приятелите си. Той реши да изпрати една вест - въпрос към Исус. Довери се на двама от учениците си, като се надяваше, че разговорът им със Спасителя ще утвърди тяхната вяра и ще донесе уверение на братята им. А и сам той жадуваше да чуе дума, изговорена от Христос лично за него.

Учениците дойдоха при Исус с въпроса: “Ти ли си Оня, Който има да дойде, или друг да очакваме?”

Колко близо бе времето, когато Кръстителят бе посочил Исус и бе заявил: “Ето Божият Агнец, Който носи греха на света.” “Онзи, Който иде подир мене, Който преден ми биде- “ (1:27,29 Йоан 1:29,27). А сега въпросът: “Ти ли си Оня, Който има да дойде- ?” Това бе твърде горчиво и разочароващо за човешкото естество. Ако Йоан - верният предвестник, не бе разбрал Христовата мисия, какво можеше да се очаква от себелюбивото множество?

Спасителят не отговори веднага на въпроса на учениците. Докато стояха, чудейки се на мълчанието Му, при Него идваха болни и страдащи, за да бъдат излекувани. Слепите с напипване си пробиваха път през тълпата, болните от всякакви болести си проправяха път, а някои бяха носени от приятели. Всички жадно се стремяха към присъствието на Исус. Гласът на могъщия Лекар проникваше в глухото ухо. Една дума, едно докосване на Неговата ръка отваряше слепите очи да видят светлината на деня, картините от природата, лицата на приятелите, лицето на Освободителя. Исус изгонваше болестите и премахваше треската. Гласът Му стигаше до ушите на умиращите и те се изправяха здрави и силни. Парализираните, обхванатите от демони, се подчиняваха на Неговото Слово, лудостта им ги напускаше и те Му се покланяха. Когато излекува болестите им, започна да ги поучава. Бедните селяни и занаятчии, които бяха избягвани от равините като нечисти, се събраха край Него и Той им говори думите на вечен живот.

Така се свечери и учениците на Йоан видяха и чуха всичко. Накрая Исус ги повика при Себе Си и им каза да отидат в затвора и да предадат на Йоан какво са видели, като прибави: “Блажен е оня, който не се съблазни в Мене” (7:23 Лука 7:23). Доказателството за Неговата Божественост личеше от начина, по който откликваше на нуждите на страдащото човечество. Славата Му се изявяваше в Неговото желание да се сниши до нашето унижено състояние.

Учениците отнесоха вестта и тя бе достатъчна. Йоан си спомни пророчеството за Месия: “Защото Господ Ме е помазал да благовествам на кротките. Пратил Ме е да превържа сърцесъкрушените, да проглася освобождение на пленниците и отваряне затвора на вързаните, да проглася годината на благоволението Господне” (61:1,2 Исая 61:1,2). Делата на Христос не само Го изявяваха като Месия, но показваха и по какъв начин трябваше да се установи Неговото царство. На Йоан бе открита същата истина, както и на Илия в пустинята, когато “голям и силен вятър цепеше бърдата и сломяваше скалите пред Господа, но Господ не бе във вятъра; а подир вятъра земетръс, но Господ не бе в земетръса. И подир земетръса огън, но Господ не бе в огъня; а подир огъня” Бог говори на пророка с “тих и тънък глас” (3Царе;19:11,12 3Царе 19:11,12). Така Исус трябваше да извърши Своето дело не със звън на оръжия или чрез преобръщане на тронове и царства, а като говори на сърцето на човека чрез живот на милост и саможертва.

Принципът в живота на Йоан Кръстител бе себеотрицанието, а това бе принципът и на царството на Месия. Йоан знаеше добре колко чуждо бе всичко това на идеите и надеждите на израилевите водачи. Това, което за него бе убедително доказателство за Христовата Божественост, нямаше да бъде доказателство за тях. Те търсеха такъв Месия, какъвто не бе обещан. Йоан разбра, че мисията на Спасителя може да породи у тях само омраза и осъждане. Той - предвестникът, вече пиеше чашата, която самият Христос трябваше да изпие до дъно.

Думите на Спасителя “Блажен е оня, който не се съблазни в Мене” бяха нежен укор за Йоан. И този укор не бе напразен. Разбирайки сега по-ясно естеството на Христовата мисия, той се предаде на Бога за живот или за смърт - както най-добре би послужило за интереса на делото, което обичаше.

След като вестителите си отидоха, Исус говори на народа за Йоан. Сърцето на Спасителя преливаше от съчувствие към верния свидетел, хвърлен сега в Иродовата тъмница. Той не искаше да остави народа с впечатлението, че Бог е изоставил Йоан или че вярата му е отслабнала в дните на тежките изпитания. “Какво излязохте да видите в пустинята? - каза Исус. - Тръстика ли от вятър разлюлявана?”

Високите тръстики, които растяха край р. Йордан и се навеждаха при всеки полъх на вятъра, бяха подходяща илюстрация за равините, които се държаха като критици и съдии на мисията на Кръстителя. Те се навеждаха и натам, и насам от ветровете на хорското мнение. Не се смиряваха да приемат сърцеизпитващата вест на Кръстителя, а и не се осмеляваха да се противопоставят на делото му открито, защото се страхуваха от народа. Но Божият вестител нямаше страхлив дух. Множествата, които се събираха около Христос, бяха свидетели на Йоановото дело. Те бяха чули как безстрашно изобличава греха. Йоан бе говорил с еднаква яснота на себеоправдаващите се фарисеи, на свещениците садукеи, на цар Ирод и неговия двор, на князе, войници, бирници и селяни. Той не бе трепереща тръстика, разклащана от ветровете на човешката похвала или предразсъдък. И в затвора бе така верен на Бога и ревностен за правдата, както и тогава, когато проповядваше Божията вест в пустинята. Във верността си към принципа бе твърд като скала.

Исус продължи: “Но какво излязохте да видите? Човек ли в меки дрехи облечен? Ето, тия, които носят меки дрехи, са в царски дворци.” Йоан бе призован да разобличи греховете и лукса на своето време и неговото просто облекло и себеотрицателен живот бяха в хармония с естеството на мисията му. Богатото облекло и луксозните неща в този живот не бяха за Божиите слуги, а за онези, които живеят “в царските дворци” - управниците от този свят, на които принадлежат силата и богатствата. Исус желаеше да насочи вниманието към контраста между облеклото на Йоан и това на свещениците и управниците. Тези служители се обличаха с богати одежди и имаха скъпи украшения. Те обичаха показа и се надяваха да омаят народа и така да си придадат по-голяма важност. Повече се стараеха да спечелят възхищението на хората, отколкото чистота на сърцето, с която биха спечелили Божието одобрение. Така разкриха, че верността им е отдадена не на Бога, а на земното царство.

“Но защо - каза Исус - излязохте? Пророк ли да видите? Да, казвам ви, и повече от пророк. Това е Онзи, за Когото е писано: “Ето, Аз изпращам вестителя Си пред Твоето лице, Който ще устрои пътя Ти пред Тебе.”

“Истина ви казвам, между родените от жени не се е въздигнал по-голям от Йоан Кръстител.” В съобщението, дадено на Захария преди раждането на Йоан, ангелът бе заявил: “Защото ще бъде велик пред Господа” (1:15 Лука 1:15). Какво означава истинското величие според оценката на Небето? Не това, което светът смята за величие, не богатството или постът, нито благородният произход или интелектуалните дарби сами за себе си. Ако интелектуалното величие, отделено от някакви възвишени цели, е достойно за уважение, тогава уважение дължим на Сатана, чиято умствена сила никой никога не е достигал. Когато една дарба се изроди в егоизъм, колкото по-голяма е дарбата, толкова по-голямо става проклятието. Бог оценява моралната стойност. Любовта и чистотата са качествата, които Той поставя най-високо. Йоан бе велик в очите на Господа, когато пред вестителите от Синедриона, пред народа и пред своите ученици се въздържа да се прослави, а посочи на всички Исус като Обещания. Неговата несебелюбива радост да служи на Христос е израз на най-висше благородство, изявявано някога от човек.

Преценката, дадена след смъртта му от онези, които бяха чули неговото свидетелство за Исус, беше: “Йоан не извърши никое знамение, но всичко, що каза Йоан за този Човек, беше истинно” (10:41 Йоан 10:41). Не бе дадено на Йоан да призове за огън от небето, нито да възкреси някого от мъртвите, както направи Елисей, нито пък да си служи с Мойсеевия жезъл на силата в името на Бога. Той бе изпратен да провъзгласи идването на Спасителя и да призове хората да се подготвят за това идване. Толкова вярно изпълни мисията си, че народът си спомни какво ги бе поучавал за Исус и можа да каже: “- всичко, що каза Йоан за този Човек, беше истинно.” Такова свидетелство за Христос е призван да даде всеки ученик на Господа.

Като вестител за Месия Йоан беше “повече от пророк”, защото, докато пророците бяха видели Христовото идване отдалеч, на Йоан бе дадено да Го види, да чуе свидетелството от Небето за Неговото месианство и да Го представи на Израил като Изпратения от Бога. И въпреки това Исус каза: “- най-малкият в небесното царство е по-голям от него.”

Пророк Йоан бе свързващата брънка между две епохи. Като Божи представител той застана, за да покаже връзката на закона и пророците с християнската епоха. Той беше по-малката светлина, която трябваше да бъде последвана от една по-голяма. Умът на Йоан бе осветен от Светия Дух, за да може да разпръсне светлина върху народа. Но никоя друга светлина, изгрявала някога, не ще грее така ясно върху падналия човек както тази, която произлиза от учението и примера на Исус. Христос и Неговата мисия бяха разбирани неясно в символите на сянковите служби. Дори Йоан не разбираше напълно бъдещия безсмъртен живот чрез Спасителя.

Ако не се смята радостта, която Йоан намери в своята мисия, животът му бе изпълнен с тъга. Гласът му рядко се чуваше извън пустинята. Той бе самотен. Не му бе дадено да види резултата от своя труд. Нямаше привилегията да бъде с Христос и да стане свидетел на изявите на Божествена сила, придружаваща по-голямата светлина. Не му бе отредено да види как слепи проглеждат, как болни оздравяват и мъртви възкръсват. Той не видя светлината, която излъчваше всяка дума на Христос, осветлявайки славата на пророческите обещания. В този смисъл най-малкият ученик, който видя Христовите могъщи дела и чу думите Му, бе по-привилегирован от Йоан Кръстител. Затова се казва, че е по-голям от него.

Огромните множества, които слушаха Йоановата проповед, разнесоха славата му по цялата земя. Неговото затваряне възбуди голям интерес. Но поради безгрешния му живот и силната обществена подкрепа хората вярваха, че спрямо него няма да бъдат взети насилствени мерки.

Ирод вярваше, че Йоан бе Божи пророк и бе твърдо решен да го освободи. Но все отлагаше да изпълни намерението си поради страх от Иродиада.

Иродиада знаеше, че никога не би спечелила съгласието на Ирод да убие Йоан с открити мерки и реши да постигне целта си чрез хитрост. На рождения ден на царя трябваше да бъде направено тържество за официалните държавни служители и за благородниците от двора. Щеше да има веселие и пиянство. По този начин Ирод щеше да загуби контрол над себе си и можеше да бъде повлиян от нейната воля.

Когато настана големият ден и царят със своите придворни празнуваше и пиеше, Иродиада изпрати дъщеря си в залата на угощението да танцува за развлечение на гостите. Саломия бе в разцвета на своята женственост и нейната красота плени чувствата на пируващите придворни. Не бе обичайно девойка от царското обкръжение да се явява на такива празненства и Ирод бе поласкан, че дъщерята на израелеви свещеници и князе е дошла да танцува за забавление на гостите му.

Царят бе опиянен от виното. Страстите го замайваха и разумът му бе помътнен. Виждаше само залата на удоволствията с нейните пируващи гости, трапезата на пиршеството, искрящото вино, ослепителните светлини и младото момиче, танцуващо пред него. В безразсъдството на момента той пожела да направи нещо за показ, което би го издигнало над големците от неговото обкръжение. Закле се да надари дъщерята на Иродиада с каквото и да поиска, дори да е половината от царството.

Саломия бързо отиде при майка си, за да я попита какво да поиска. Отговорът бе готов: главата на Йоан Кръстител. Саломия не знаеше каква жажда за мъст гори в сърцето на майка - и се стресна, като чу искането, но решителността на Иродиада победи. Момичето се върна с ужасната молба: “Искам да ми дадеш още сега на блюдо главата на Йоан Кръстител” ( 6:25 Марко 6:25).

Ирод бе учуден и объркан. Шумното веселие секна и сред пиршеството настъпи злокобна тишина. Царят бе ужасен от мисълта да отнеме живота на Йоан. Но вече бе дал дума и не желаеше да се покаже колеблив или безразсъден. Клетвата бе дадена в чест на неговите гости и ако някой от тях бе казал дума против изпълнението на това негово обещание, щеше да пожали пророка с радост. Даде възможност на гостите си да защитят затворника. Те бяха пропътували големи разстояния, за да слушат проповедта на Йоан и знаеха, че не е престъпник, а Божи служител. Но макар и изненадани от молбата на момичето, бяха толкова изглупели, че не можаха да се намесят с възражение. Не се издигна никакъв глас за спасяване живота на Небесния пратеник. Тези хора заемаха доверени постове в страната и имаха тежки отговорности, а се бяха отдали на веселие и пиянство, докато чувствата им бяха притъпени. Главите им бяха зашеметени от музиката и танците и съвестта им бе задрямала. Чрез своето мълчание те произнесоха смъртната присъда над Божия пророк, за да бъде задоволена жаждата за мъст на една паднала жена.

Ирод напразно изчакваше да бъде освободен от клетвата си. После с нежелание нареди екзекуцията на пророка. Скоро главата на Йоан бе донесена пред царя и неговите гости. Устните, които вярно бяха предупреждавали Ирод да се върне от своя грешен живот, бяха запечатани завинаги. Никога вече този глас нямаше да се чуе да призовава хората за покаяние. Едно нощно пиршество стана цената на живота на един от най-великите пророци.

О, колко често животът на невинни е пожертван поради невъздържанието на тези, които трябва да бдят за справедливостта! Този, който поставя опиващата чаша до устните си, става виновен за цялото нечестие, което може да бъде извършено под опияняващата - сила. Като притъпява чувствата си, човек не разсъждава трезво и изгубва ясно разбиране за право и грешно. Той дава възможност на Сатана да работи чрез него, като потиска и унищожава невинни. “Виното е присмивател и спиртното питие - крамолник. И който се увлича по тях, е неблагоразумен” (20:1 Пр. 20:1). “Затова правосъдието пристъпи назад- и който се отклонява от злото, става плячка” (59:14,15 Исая 59:14,15). Тези, които имат власт над живота на своите ближни, трябва да бъдат отговорни за престъпление, когато проявяват невъздържание. Всички, които прилагат законите, трябва да бъдат законопазители. Те трябва да владеят напълно своите физически, умствени и морални сили, да притежават сила на ума и високо чувство за справедливост.

Главата на Йоан Кръстител бе донесена на Иродиада и тя я прие със сатанинско задоволство. Тържествуваше и се радваше на отмъщението си, като се ласкаеше от мисълта, че съвестта на Ирод няма да бъде повече тревожена. Но никакво щастие не последва от нейния грях. Името - стана печално известно и ненавиждано, а Ирод сега се измъчваше от угризенията на съвестта си повече, отколкото от предупрежденията на пророка. Влиянието на Йоановите поучения не бе заглушено. То трябваше да се разпростре до всяко поколение, чак до края на времето.

Грехът на Ирод бе винаги пред него. Той постоянно се опитваше да намери мир от обвиненията на виновната си съвест. Доверието му в Йоан бе непоклатимо. Като си спомнеше себеотрицателния му живот и тържествения му сериозен призив, справедливите му съвети и как го беше предал на смърт, Ирод не можеше да намери покой. Зает с държавни дела или приемащ почести от хората, той се усмихваше и се държеше с достойнство, докато криеше в себе си тревожно сърце, потискано от страха, че проклятието ще се изсипе върху му.

Думите на Йоан, че нищо не може да бъде скрито от Бога, бяха направили дълбоко впечатление на Ирод. Той бе убеден, че Бог присъства на всяко място, че е свидетел на всяко пиршество и на всяко угощение и че е чул заповедта за обезглавяването на Йоан, че е видял тържествуването на Иродиада и поругаването, което тя извърши с отсечената глава на своя обвинител. И много неща, които Ирод бе чул от устните на пророка, сега заговориха на съвестта му още по-отчетливо, отколкото, когато Йоан проповядваше в пустинята.

Когато чу за делата на Христос, Ирод се разтревожи много. Помисли, че Бог бе възкресил Йоан от мъртвите и че го бе изпратил с по-голяма сила, за да осъди греха. Живееше в постоянен страх, че Йоан ще си отмъсти за своята смърт, като накаже него и неговия дом. Ирод жънеше онова, което Бог бе заявил, че е резултат от проклятието на греха. “- треперене на сърцето, помрачаване на очите и изнемогване на душата. Животът ти ще бъде в неизвестност пред тебе; ти ще се боиш денем и нощем и не ще бъдеш уверен за живота си. Заран ще думаш: О, да мръкнеше! , и вечер ще думаш: О, да съмнеше! , поради страха, с който в сърцето си ще се страхуваш, и поради зрелищата, които с очите си ще виждаш” (28:65-67 Второзак. 28:65-67). Самите мисли на грешника са негови обвинители. И не може да има по-голямо мъчение от ужилването на неговата виновна съвест, която не му дава почивка ни денем, ни нощем.

За много умове съдбата на Йоан Кръстител е обвита в мистерия. Те се питат защо той трябваше да бъде оставен да вехне и да умре в затвора. Нашето човешко разбиране не може да вникне в тайната на неясното провидение, но като си спомним, че Йоан беше само един от тези, които споделиха страданията на Христос, доверието ни в Бога никога не бива да се поколебава. Всички, които следват Христос, ще носят жертвената корона. Те със сигурност ще бъдат лошо разбирани от себелюбивите хора и ще бъдат предмет на най-злите атаки на Сатана. Целта на неговото царство е да унищожи тъкмо принципа на саможертва и ще воюва против този принцип, където и да бъде изявен.

Детството, младостта и зрялата възраст на Йоан се характеризираха с прямота и морална сила. Когато гласът му се чу в пустинята, казвайки: “Пригответе пътя на Господа, прави направете пътеките за Него!” ( 3:3 Матей 3:3), Сатана се побоя за безопасността на своето царство. Греховността на греха бе разкрита по такъв начин, че хората потрепериха. Силата на Сатана над мнозина, които бяха под негова власт, бе съкрушена. Той бе неуморен в усилията си да отклони Кръстителя от живота на безрезервна преданост към Бога, но не успя. Не можа да победи и Исус. При изкушението в пустинята Сатана бе победен и гневът му бе голям. Сега той реши да причини скръб на Христос, като порази Йоан. Като не можа да го примами да съгреши, успя да му причини страдание.

Исус не се намеси да освободи Своя служител. Той знаеше, че Йоан щеше да издържи изпита. Спасителят щеше да се радва да дойде при Йоан, да освети с присъствието Си тъмнината на затвора, но не биваше да се остави в ръцете на враговете и да постави в опасност мисията Си. С радост би освободил верния Си слуга, но Йоан трябваше да изпие чашата на мъченичеството заради хилядите, които през следващите години трябваше да преминат от затвор към смърт. Когато последователите на Исус щяха да гният в самотни килии или да загиват от сабя, от изтезания или на клада като забравени от Бога и човека, какво успокоение за техните сърца щеше да бъде мисълта, че Йоан Кръстител, за чиято вярност сам Христос бе дал свидетелство, бе преминал през подобно преживяване!

На Сатана бе позволено да съкрати земния живот на Божия служител, но погубителят не можеше да докосне живота, “скрит с Христа в Бога” (Кол.; 3:3 Кол. 3:3). Той тържествуваше, че бе причинил скръб на Христос, но не можа да победи Йоан. Самата смърт го постави завинаги отвъд силата на изкушението. В тази битка Сатана разкри собствения си характер. Пред наблюдаващата вселена той изяви своята вражда към Бога и човека.

Макар че не бе освободен по чудотворен начин, Йоан не бе забравен. Той винаги имаше близостта на небесните ангели, които му откриваха пророчествата за Христос и скъпоценните обещания на Писанията. Това бе неговата подкрепа, това трябваше да бъде и подкрепата на Божия народ през идващите векове. На Йоан Кръстител, както и на ония, които идваха след него, бе дадено уверението: “Ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на века” (28:20 Матей 28:20).

Бог никога не води децата Си другояче освен така, както те биха избрали да бъдат водени, ако можеха да видят края от началото и ако можеха да различат славата на целта, която изпълняват като Негови сътрудници. Нито Енох, който бе пренесен на Небето, нито Илия, който се възнесе в огнена колесница, бяха по-велики и по-почетени от Йоан Кръстител, който загина сам в затвора. “- вам е дадено не само да вярвате в Него, но и да страдате за Него” (Филип.; 1:29 Филип. 1:29). И от всички дарби, които Небето може да дари на хората, участието с Христос в Неговите страдания е най-голямото доверие и най-висшата чест.

[danielbonev]

“Божието царство наближи”

И сус дойде в Галилея и проповядваше Божието благовестие, казвайки: Времето се изпълни и Божието царство наближи; покайте се и повярвайте в благовестието!” ( 1:14,15 Марко 1:14,15).

Идването на Месия бе възвестено най-напред в Юдея. Раждането на предвестника бе предсказано на Захария, когато служеше пред олтара в Ерусалимския храм. Над Витлеемските хълмове ангели бяха провъзгласили раждането на Исус. Мъдреците бяха дошли в Ерусалим да Го търсят. В храма Симеон и Анна свидетелстваха за Неговата Божественост. “Ерусалим и цяла Юдея” бяха слушали проповядването на Йоан Кръстител и делегацията от Синедриона заедно с множествата бе чула неговото свидетелство за Исус. В Юдея Христос бе намерил Своите първи ученици. Тук премина по-голямата част от службата Му. Проблясването на Неговата Божественост по време на очистването на храма, Неговите чудеса на лекуване и уроците върху Божествената истина, които излизаха от устата Му - всичко възвестяваше онова, което след излекуването на болния във Витесда бе заявил пред Синедриона - че е Син на Вечния.

Ако водачите на Израил бяха приели Христос, Той би ги почел като Свои вестители, които да занесат евангелието на света. Първо на тях бе дадена възможността да станат вестители на царството и благодатта на Бога. Но Израил не разпозна това време. Завистливите и недоверчиви еврейски водачи узряха до открита злоба и отклониха сърцата на народа от Исус.

Синедрионът бе отхвърлил Христовата вест и желаеше силно Неговата смърт. Затова Исус се отдръпна от Ерусалим, от свещениците и храма, от религиозните водачи, от народа, който бе поучавал в закона, и се обърна към друга класа хора, за да провъзгласи вестта Си и да събере ония, които щяха да разнесат евангелието на всички народи.

Светлината и спасението на хората бяха отхвърлени от духовните авторитети в дните на Исус така, както бяха отхвърляни и във всяко следващо поколение. Историята на отдръпването на Христос от Юдея се повтаря непрекъснато. Когато реформаторите проповядваха Словото Божие, те нямаха намерение да се отделят от установените църкви. Но религиозните водачи не искаха да търпят светлината и ония, които я носеха, бяха принудени да потърсят друга класа, копнееща за истината. В наши дни малцина от изповядващите се за последователи на реформаторите, действат според техния дух. Малцина слушат Божия глас, готови да приемат истината по какъвто и начин тя да бъде представена. Често тези, които следват стъпките на реформаторите, са принудени да се отделят от църквите, които обичат, за да изявят ясното учение на Словото Божие. И често те, които търсят светлината, са принудени да напуснат църквата на своите бащи, за да останат послушни на това учение.

Народът в Галилея бе презиран от равините в Ерусалим като груб и неучен, но той представляваше по-благоприятно поле за делото на Спасителя. Хората бяха по-сериозни и по-искрени, по-малко завладяни от манията за величие. Техните умове бяха по-отворени за истината. Отивайки в Галилея, Исус не потърси уединение. Тази област по онова време бе населена с многоброен народ, по-пъстро смесен с хора от други нации, отколкото Юдея.

Когато Исус пътуваше през Галилея, поучавайки и лекувайки, при Него се стичаха множества от градове и села. Идваха и от Юдея, и от околните провинции. Често бе принуждаван да се крие от народа. Ентусиазмът стигаше такъв предел, че бе необходимо да се вземат предпазни мерки да не би римските власти да се уплашат от въстание. Никога преди по света не бе имало период като този. Небето бе слязло долу при хората. Гладни и жадни души, дълго чакали изкуплението на Израил, сега тържествуваха поради благодатта на един милостив Спасител.

Тежестта на Христовата проповед бе: “Времето се изпълни и Божието царство наближи; покайте се и повярвайте в благовестието!” Така, както бе предадена от самия Спасител, евангелската вест бе основана върху пророчествата: “Времето”, за което се каза, че бе изпълнено, бе периодът, известен на Даниил от ангел Гавриил: “Седемдесет седмици - каза ангелът - са определени за людете и за светия ти град за въздържането на престъплението, за довършване на греховете и за правене умилостивение за беззаконието и да се въведе вечна правда, да се запечата видението и пророчеството, и да се помаже Пресветият” (Даниил; 9:24,25,27 Даниил 9:24). Един ден в пророчеството означава една година (Числа;14:34 Езекиил; 4:6 виж Числа 14:34; Езекиил 4:6). Седемдесетте седмици или четиристотин и деветдесет дни представляват четиристотин и деветдесет години. Началната точка на този период е дадена: “Знай, прочее, и разбери, че от излизането на заповедта да се съгради изново Ерусалим до княза Месия ще бъдат седем седмици; и за шестдесет и две седмици- “ (Даниил 9:25), 69 седмици или четиристотин осемдесет и три години. Заповедта за възстановяване и изграждане на Ерусалим бе завършена чрез декрета на Артаксеркс Лонгиман (Ездра; 6:14 Ездра; 7:1-9 виж Ездра 6:14, 7:1-9) и влезе в сила през есента на 457 г. пр. Хр. Оттогава четиристотин осемдесет и три години се простират до есента на 27 г. от н. е. Според пророчеството този период трябваше да стигне до Месия - Помазания. През 27 г. сл. Хр. Исус при кръщението Си бе помазан чрез Светия Дух и скоро след това започна службата Си. Тогава бе възвестено: “Времето се изпълни”.

“И Той - каза ангелът - ще потвърди завет с мнозина в една седмица” (седем години). В продължение на седем години, след като Спасителят започна Своята служба, евангелието трябваше да бъде проповядвано специално за евреите. В продължение на три и половина години от Христос, а след това - от апостолите. “- а в половината на седмицата ще направи да престанат жертвата и приносът” (Даниил 9:27). През пролетта на 31 г. сл. Хр. Христос - истинската Жертва, бе принесен на Голгота. Тогава завесата на храма се раздра на две, показвайки, че светостта и значението на жертвената служба са премахнати. Дошло бе времето земната жертва и приносът да престанат.

Едната седмица - седем години, завършва през 34 г. сл. Хр., когато, като убиха Стефан с камъни, евреите запечатаха окончателно отхвърлянето на евангелието. Учениците, които бяха разпръснати от преследването, “обикаляха и разгласяваха благовестието” ( 8:4 Деян. 8:4). Скоро след това преследвачът Савел се промени и стана Павел - апостолът на езичниците.

Времето за идването на Христос, Неговото помазване от Светия Дух, смъртта Му и даването на евангелието на езичниците бяха специално посочени. За еврейския народ бе привилегия да разбира тези пророчества и да разпознае тяхното изпълнение в мисията на Исус. Христос увещаваше учениците Си за важността от изследване на пророчествата. Говорейки за пророчеството, дадено на Даниил по отношение на тяхното време, Той каза: “Който чете, нека разбира” (24:15 Матей 24:15). След като възкръсна, Той обясни на учениците “от всичките пророци писаното за Него” (24:27 Лука 24:27). Спасителят бе говорил чрез всички пророци: “Христовият дух, който беше в тях”, “предизвестяваше Христовите страдания и след тях славите” (1Петрово; 1:11 1Петрово 1:11).

Това бе Гавриил - ангелът, втори по чин след Божия Син, дойде при Даниил с Божествената вест. Гавриил бе “Неговият ангел”, когото Христос изпрати да разкрие на любимия Йоан бъдещето; за онези, които четат и слушат думите на пророчеството и пазят писаното в него, е изказано благословение (Откр.; 1:3 Откр. 1:3).

“Наистина Господ Йехова няма да направи нищо, без да открие Своето намерение на слугите Си пророците”. Докато “скритото принадлежи на Господа, нашия Бог”, “откритото принадлежи на нас и на чадата ни до века- “ (Амос; 3:7 29:29 Амос 3:7; Второзак. 29:29). Бог ни е дал тези неща и Неговото благословение ще придружава смиреното молитвено изследване на пророческите писания.

Както вестта за Христовото първо идване оповести за царството на Неговата благодат, така и вестта за второто Му идване оповестява за царството на Неговата слава. И втората вест, както и първата, е основана върху пророчествата. Думите на ангела към Даниил за последните дни трябва да бъдат разбрани в края на времето. В това време “мнозина ще я изследват и знанието за нея ще се умножава- нечестивите ще вършат нечестие и никой от нечестивите не ще разбере; но разумните ще разберат” (Даниил;12:4-10 Даниил 12:4-10). Самият Спасител дава знаци за Своето идване и казва: “- когато видите, че става това, да знаете, че е близо Божието царство- Но внимавайте за себе си, да не би да натегнат сърцата ви от преяждане, пиянство и житейски грижи и ви постигне оня ден внезапно като примка- Но бдете всякога и молете се, за да сполучите да избегнете всичко, което предстои да стане, и да стоите пред Човешкия Син” (21:31,34,36 Лука 21:31,34,36).

Ние сме стигнали до периода, предсказан от тези писания. Времето на края е настъпило. Виденията на пророците са разкрити и техните тържествени предупреждения ни показват, че нашият Господ ще дойде в слава съвсем скоро.

Евреите погрешно тълкуваха и прилагаха Божието слово и не разбраха времето на тяхното “посещение”. Годините на Христовата служба и на службата на Неговите апостоли - скъпоценните последни години на благодат за избрания народ - те прекараха в заговори за унищожаване на Господните вестители. Земните амбиции ги бяха погълнали и духовното царство им се предлагаше напразно. Така и днес царството на този свят поглъща мислите на хората и те не забелязват бързото изпълнение на пророчествата и знаменията за бързо приближаващото се Божие царство.

“Но вие, братя, не сте в тъмнина, та да ви постигне оня ден като крадец. Защото вие всички сте синове на светлината, синове на деня: не сме от нощта, нито от тъмнината.” Въпреки че не знаем часа за идването на Господа, можем да знаем кога Той приближава. “И тъй, да не спим както другите, но да бъдем будни и трезвени” (1Сол.; 5:4-6 1Сол. 5:4-6).

[danielbonev]

“Не е ли Тоя синът на дърводелеца?”

Над светлите дни на службата на Христос в Галилея тегнеше сянка. Жителите на Назарет Го отхвърлиха. “Не е ли Тоя синът на дърводелеца?” - казаха те.

През Своето детство и юношество Исус се бе покланял заедно със Своите братя в синагогата в Назарет. Откакто започна службата Си, Той не се бе връщал у дома, но те знаеха с какво бе зает. Когато се яви отново, интересът и очакванията им се възбудиха до най-висока степен. Тук бяха хората, които познаваше от дете. Тук бяха майка Му, братята и сестрите Му и когато влезе в синагогата в събота и зае мястото Си сред поклонниците, всички очи се насочиха към Него.

В редовната служба за деня старейшината прочете от Писанията на пророците и увеща народа да продължава да се надява на Идващия, Който щеше да издигне славно царство и да изгони всеки потисник. Той се постара да окуражи своите слушатели, като им повтори доказателствата, че е наближило идването на Месия. Описа славата на Неговото идване, като подчерта мисълта, че Той ще се появи начело на армии, за да освободи Израил.

Когато в синагогата присъстваше равин, очакваше се той да изнесе проповедта, а който и да е от израилтяните би могъл да прочете нещо от книгите на пророците. Тази събота Исус бе поканен да участва в службата. Той “стана да чете. И подадоха Му книгата на пророк Исая” (4:16,17 Лука 4:16,17). Писанието, което Той прочете, се отнасяше за Месия.

“Духът на Господа е на Мене, защото Той Ме е помазал да благовестявам на сиромасите. Прати Ме да проглася освобождение на пленниците и прогледване на слепите; да пусна на свобода угнетените; да проглася благоприятната Господня година.”

“И като затвори книгата, върна я на служителя и седна, а очите на всички в синагогата бяха впити в Него- И всички Му засвидетелстваха, чудещи се на благодатните думи, които излизаха из устата Му” (4:20-22 Лука 4:20-22).

Исус застана пред народа като живо свидетелство на пророчеството за самия Себе Си. Обяснявайки думите, които прочете, Той заговори за Месия като утешител на потиснатите, освободител на пленниците, лечител на измъчените и като Този, Който възстановява зрението на слепите и разкрива на света светлината на истината. Неговото впечатляващо държане и чудната важност на думите Му развълнуваха слушателите с непозната за тях сила. Вълната на Божественото влияние събори всяка преграда. Подобно на Мойсей те видяха Невидимия. Когато сърцата им бяха раздвижени от Светия Дух, откликнаха с пламенно “амин” и с възхвала на Господа.

Но когато Исус съобщи: “Днес се изпълни това писание във вашите уши”, те внезапно насочиха мислите си към себе си и към претенциите на Този, Който се обръщаше към тях. Те, израилтяните, децата на Авраам, бяха представени като в робство. Към тях се обръщаха като към затворници, които трябваше да бъдат освободени от силата на злото, като живеещи в тъмнина и нуждаещи се от светлината на истината. Гордостта им бе засегната и страховете им се надигнаха. Думите на Исус означаваха, че делото Му за тях беше съвсем различно от онова, което желаеха. Делата им трябваше да бъдат изследвани отблизо. Въпреки своята стриктност във външните церемонии, те се отдръпнаха от тези ясни, всепроникващи очи.

“Кой е този Исус?” - попитаха. Този, Който си бе присвоил славата на Месия, бе синът на един дърводелец, работил своя занаят с баща Си Йосиф. Бяха Го виждали да се труди упорито, да се изкачва и да слиза по хълмовете. Познаваха братята и сестрите Му, познаваха Неговия живот и труд. Бяха Го виждали как се развива от детство към юношество и от юношество към мъжество. Макар че животът Му беше безупречен, не искаха да повярват, че Той е Обещаният.

Какъв контраст между Неговото учение за новото царство и това, което бяха слушали от своя старейшина! Исус не каза нищо за освобождението им от римляните. Те бяха слушали за Неговите чудеса и се бяха надявали, че силата Му ще бъде употребена в тяхна полза, но не видяха признак за такова намерение.

Като отвориха вратата на съмнението, сърцата им се закоравиха още повече след моментното омекване. Сатана бе решил тези слепи очи да не бъдат отворени този ден и вързаните в робство да не бъдат пуснати на свобода. С голяма сила работеше той, за да ги закрепи в неверието. А те не си даваха сметка за вече даденото знамение, когато бяха развълнувани от убеждението, че точно Този, Който се обърна към тях, бе техният Изкупител.

Но сега Исус им даде доказателство за Своята Божественост, като им разкри тайните им мисли. “Той им рече: Без друго ще ми кажете тая поговорка: Лекарю, изцери Себе Си; каквото сме чули, че става в Капернаум, стори го и тук в Своята родина. И пак рече: Истина ви казвам, че никой пророк не е приет в родината си. А казвам ви наистина, много вдовици имаше в Израиля в дните на Илия, когато се затвори небето за три години и шест месеца и настана голям глад по цялата земя. А нито при една от тях не бе изпратен Илия, а само при една вдовица в Сарепта Сидонска. Тъй също много прокажени имаше в Израил във времето на пророк Елисей, но никой от тях не бе очистен, а само сириецът Нееман” (4:23-27 Лука 4:23-27).

Чрез тази поредица от събития в живота на пророците Исус отговори на въпросите на Своите слушатели. На слугите, които Бог бе избрал за особена работа, не бе позволено да работят за ожесточени сърца и невярващ народ. Но тези, които имаха чувствителни сърца и силна вяра, бяха особено облагодетелствани от доказателствата за Неговата сила, дадени чрез пророците. В дните на Илия Израил се бе отдалечил от Бога. Израилтяните се държаха за греховете си и отхвърляха предупрежденията на Духа чрез Божиите вестители. Така те прекъснаха канала, чрез който Божиите благословения можеха да дойдат до тях. Господ подмина домовете на Израил и приюти Своя слуга в езическа земя при жена, която не принадлежеше към избрания народ. На тази жена бе оказана милост, защото последва светлината, която получи, и сърцето - се отвори за по-голямата светлина, която Бог - изпрати чрез Своя пророк.

По същата причина във времето на Елисей бяха подминати прокажените в Израил. Но Нееман - един езически благородник, бе верен в убежденията си за правото и бе почувствал голямата си нужда от помощ. Той бе в състояние да получи дарбите на Божията благодат. И не само бе очистен от проказата си, но и благословен със знание за истинския Бог.

Как стоим пред Бога - това зависи не от количеството на светлината, която сме получили, а от това как употребяваме онова, което имаме. Така дори езичниците, които избират правото, доколкото могат да го различат, са в по-благоприятно положение от тези, които имат голяма светлина и твърдят, че служат на Бога, но я пренебрегват и във всекидневния си живот противоречат на това, което изповядват.

Думите на Исус към слушателите в синагогата удариха техните себеоправдания в корена, разкривайки им горчивата истина, че се бяха отделили от Бога и проиграли правото си да бъдат Негов народ. Всяка дума проникваше в тях като нож. Яви се истинското им състояние. Сега презряха вярата, с която Исус най-напред ги бе вдъхновил. Не искаха да приемат, че Този, Който имаше беден и нисък произход, беше нещо повече от обикновен човек.

Неверието им породи омраза. Сатана ги завладя и в гнева си те започнаха да крещят против Спасителя. Оттеглиха се от Този, Чиято мисия бе да лекува и възстановява. Сега те изявиха качествата на погубителя.

Когато Исус говореше за благословенията, дадени на езичниците, ужасната национална гордост на слушателите Му се надигна и думите Му бяха заглушени от шумни гласове. Тези хора се гордееха, че пазят закона. Но сега, когато бяха засегнати предразсъдъците им, бяха готови да убиват. Събранието избухна и като хванаха Исус, изведоха Го от синагогата и излязоха извън града. Всички изглеждаха решени да Го погубят. Искаха да Го заведат до една пропаст, където да Го хвърлят надолу с главата. Крясъци и проклятия изпълваха въздуха. Някои захвърляха камъни по Него, когато изведнъж Той изчезна. Небесните вестители, изправени до Него в синагогата, Го придружиха и сред тази побесняла тълпа. Те Го закриха от неприятелите Му и Го отведоха на безопасно място.

Така ангелите запазиха Лот и го изведоха в безопасност от Содом. Така закриляха Елисей в малкия планински град. Когато обкръжаващите хълмове бяха изпълнени с конете и колесниците на сирийския цар и с голямо множество въоръжени мъже, Елисей видя склоновете на близките хълмове покрити с армиите на Бога - коне и колесници от огън около Божия слуга.

Така през всички векове ангелите са били близко до Христовите верни последователи. Големият съюз на злото е готов да се хвърли срещу всички, които желаят да победят. Но Христос иска ние да гледаме към нещата, които не се виждат, небесните армии, обкръжаващи всички, които обичат Бога, за да ги освобождават. От какви опасности - видими или невидими - сме били опазвани чрез намесата на ангелите, няма да узнаем, докато в светлината на вечността не видим Божиите провидения. Тогава ще разберем как цялото небесно семейство е било заинтересувано за земното семейство и как вестители от Божия трон са придружавали стъпките ни ден след ден.

Когато в синагогата Исус прочете пророчеството, Той отмина последното определение за делото на Месия. Прочитайки думите: “да проглася благоприятната Господна година”, пропусна фразата: “и деня на въздаянието от нашия Бог” (61:2 Исая 61:2). И това беше толкова истина, колкото и първата част на пророчеството, но Исус не отрече истината, като премълча. Точно това бе изразът, който слушателите Му обичаха да слушат най-много и който желаеха да бъде изпълнен. Изричаха присъди против езичниците, без да осъзнават, че собствената им вина е дори по-голяма от тяхната. Те самите, които имаха най-голяма нужда от милост, бяха готови да я откажат на езичниците. Денят, когато Исус застана сред тях в синагогата, бе единствената възможност да приемат призива на Небето. Онзи, Комуто “е угодно да показва милост” (Михей; 7:18 Михей 7:18), с радост би ги спасил от падението, в което ги бяха въвлекли греховете им.

Но Исус не можеше да ги остави, без за сетен път да ги призове към покаяние. В края на службата Си в Галилея отново посети дома на Своето детство. Откакто беше отхвърлен тук, славата за Неговото проповядване и за чудесата Му бе изпълнила страната. Сега никой не можеше да отрече, че притежаваше сила, по-голяма от човешката. Народът в Назарет знаеше, че Той обикаляше да върши добро и да лекува всички, поробени от Сатана. Наоколо имаше цели села, където в нито една къща не можеше да се чуе стон от болест, защото Той бе минал през тях и бе излекувал всичките им болни. Милостта, открита във всяко дело на Неговия живот, свидетелстваше за Божественото Му помазване.

Отново, като слушаха думите Му, назаретяните бяха развълнувани от Божествения Дух. Но дори и сега не приеха, че Този мъж, отраснал сред тях, бе по-различен или по-велик от самите тях. Още се измъчваха от горчивия спомен, че докато бе твърдял, че е Обещаният, Той в действителност бе отрекъл, че имат място в Израил, защото им бе показал, че са по-малко угодни на Бога от един езичник и една езичница. И затова макар да питаха: “Откъде Този има тая мъдрост и тези велики дела?”, не искаха да Го приемат като Божия Христос. Поради тяхното неверие Спасителят не можа да извърши много чудеса сред тях. Само няколко сърца се отвориха за Неговото благословение и Той с нежелание се отдалечи, за да не се върне никога.

Неверието, веднъж спотаено, продължи да владее хората в Назарет. То владееше и Синедриона, и народа. За свещениците и народа първото отхвърляне на проявата на сила от Светия Дух бе началото на края. За да докажат, че първоначалната им съпротива е била правилна, продължиха да недоволстват от думите на Христос. Отхвърлянето на Духа стигна своята кулминация на Голготския кръст, когато техният град бе унищожен и народът - разпръснат по четирите края на земята.

О, как копнееше Христос да открие на Израил скъпоценните съкровища на истината! Но тяхната духовна слепота бе такава, че бе невъзможно да им бъдат разкрити истините за Неговото царство. Придържаха се към своите вярвания и ненужни церемонии, докато небесната истина чакаше да я приемат. Изразходваха парите си за плява, докато Хлябът на живота беше така близо до тях. Защо не отидоха при Божието слово и не го изследваха внимателно, за да разберат дали грешаха? Старозаветните писания разкриваха ясно всяка подробност от Христовата служба и отново, и отново Той им цитира пророците, като заяви: “Днес се изпълни това писание във вашите уши.” Ако те бяха изследвали искрено Писанията, подлагайки своите теории на изпита на Божието слово, нямаше да има нужда Исус да ги укорява за непокаяние. Нямаше да заяви: “Ето, оставя се вам домът ви пуст” (13:35 Лука 13:35). Те можеха да се запознаят с доказателствата за Неговото месианство и бедствието, което щеше да превърне гордия им град в развалина, можеше да се избегне. Но умовете на евреите се бяха свили от безумната им мания за величие. Уроците на Христос разкриваха недостатъците на характера им и изискваха покаяние. Ако бяха приели Неговото учение, начинът им на живот щеше да бъде променен и техните най-скъпи надежди щяха да бъдат изпълнени. За да бъдат почетени в небето, трябваше да пожертват почитта на човеците. Ако се бяха подчинили на думите на този нов равин, трябваше да се възпротивят на мненията на великите мислители и учители от своето време.

Истината не бе популярна в дните на Христос. Не е популярна и днес. Била е непопулярна винаги, откакто Сатана пръв даде на човека неистината и подправената истина, като му представи басни, водещи към себеиздигане. Не срещаме ли и денс теории и доктрини, които не се основават на Божието слово? Хората клонят към тях така упорито, както и евреите към своите традиции.

Еврейските водачи бяха обладани от духовна гордост. Желанието им да прославят себе си се изразяваше дори в службата в светилището. Обичаха най-представителните места в синагогите, обичаха поздравленията по пазарите и се ласкаеха да чуват титлите си, изговаряни от човешки устни. Колкото повече западаше истинското благочестие, толкова по-ревниви ставаха за своите традиции и церемонии.

Поради това, че разумът им бе помрачен от егоистични предразсъдъци, те не можаха да съчетаят силата на Христовите убедителни думи със смирението на Неговия живот. Не оцениха факта, че истинското величие може да мине без външен показ. Бедността на този Човек изглеждаше напълно несъвместима с Неговото твърдение, че е Месия. Питаха се: “Ако Той беше това, което твърди, че е, защо е така непретенциозен? Щом можеше да се задоволи без мощта на армии, тогава какво щеше да стане с народа им? Как можеше силата и славата, така дълго очаквани, да направят народите подвластни на града на евреите? Свещениците не бяха ли поучавали, че Израил трябваше да управлява всички хора по земята? И възможно ли беше великите религиозни учители да грешат?”

Но евреите не отхвърлиха Христос само защото липсваше външна слава в Неговия живот. Той бе въплъщение на чистотата, а те бяха нечисти. Живеейки сред тях, Той бе пример на безупречна честност. Изрядният Му живот проникваше със светлината си в сърцата и откриваше тайните им. Искреността Му разкриваше тяхната неискреност. Чрез нея се изявяваше празнотата на претенциозната им набожност и нечестието им се разкриваше в най-ужасния му характер. Такава светлина не бе добре дошла за тях.

Ако Христос бе привлякъл вниманието на фарисеите и бе възхвалил тяхната ученост и набожност, щяха да Го посрещнат с радост. Но когато говореше за небесното царство като изливане на милост към цялото човечество, Той представи една страна на религията, която те не можеха да понасят. Личният им пример и учение никога не са представяли службата на Бога желана. Когато видяха Исус да обръща внимание точно на хората, които те мразеха и отхвърляха, това възбуди най-злите страсти на гордите им сърца. Въпреки хвалбите, че под ръководството на “Лъва, Който е от Юдовото племе” (Откр.; 5:5 Откр. 5:5) Израил трябваше да бъде издигнат до върховенство над всички народи, биха могли по-скоро да понесат разочарованието от амбициозните си надежди, отколкото Христовия укор против греховете им и изобличението, което чувстваха дори само от присъствието на Неговата чистота.