Животът на Иисус Христос

[danielbonev]

Призивът край езерото

Зазоряваше се над Галилейското езеро. Учениците, уморени от безплодните усилия през нощта, все още бяха в рибарските си лодки. Исус дойде да прекара един спокоен час на брега. В ранната утрин се надяваше да си почине малко от множествата, които Го следваха ден след ден. Но скоро около Него започнаха да се събират хора. Броят им бързо нарастваше, така че Той бе притиснат от всички страни. През това време учениците доплуваха с ладията до брега. За да избегне натиска от множеството, Исус скочи в лодката на Петър и го помоли да я отдалечи малко от брега. Така можеше да бъде виждан по-добре и чут от всички. От лодката Той започна да поучава множеството народ на брега.

Каква гледка бе това за ангелите! Техният славен Предводител седеше в рибарска лодка, тласкана насам-натам от неспокойните вълни, и провъзгласяваше добрите вести за спасение на слушащата тълпа, струпала се край брега! Почетеният от Небето изявяваше великите неща на Своето царство на открито, пред простия народ. И все пак нямаше по-подходяща сцена за Неговото дело. Езерото, планините, околните поля, слънчевата светлина, която обливаше земята - всичко това илюстрираше уроците Му и завладяваше умовете. А нито един от Христовите уроци не остана безплоден. Всяка вест от устните Му влизаше в душите като слово на вечен живот.

Множеството на брега се увеличаваше с всеки изминал момент. Възрастни хора, опиращи се на бастуните си, отрудени селяни от полята, рибари, оставили тежкия труд в езерото, търговци и равини, богати и учени, стари и млади носеха своите болни и страдащи и се притискаха да чуят думите на Божествения Учител. Тези сцени пророкът бе видял отнапред, когато бе писал: “Завулоновата земя и Нефталимовата земя край езерото отвъд Йордан, езическа Галилея; людете, които седяха в тъмнина, видяха голяма светлина. И на ония, които седяха в страната на мрачната сянка, на тях изгря светлина.”

Докато говореше на множеството, застанало на бреговете на Генисарет, Исус в проповедта Си имаше предвид и други слушатели. Гледайки напред през вековете, Той видя Своите верни в затвори и в съдилища, в изкушения, в самота и нещастия. Всяка сцена на радост, борба и трудности бе открита пред Него. Думите Му, изговорени пред събралите се, бяха отправени и към други души. Те трябваше да стигнат до тях като вест на надежда в изпитанията, на утеха в скърбите и на небесна светлина в мрака. Чрез Светия Дух гласът, който говореше от рибарската лодка в Галилейското езеро, щеше да звучи до края на времето, вдъхвайки мир в човешките сърца.

Като свърши проповедта Си, Исус покани Петър да отплува навътре и да хвърли мрежата. Но Петър бе обезверен. Цяла нощ не бе хванал нищо. През самотните часове си бе мислил за съдбата на Йоан Кръстител, който линееше сам в затвора. Мислил си бе за бъдещето на Исус и на Неговите последователи, за слабия успех на мисията в Юдея и за омразата на свещениците и равините. Дори в своя занаят се беше провалил. Като гледаше празните мрежи, бъдещето му изглеждаше тъмно и безнадеждно. “Учителю - каза той, - цяла нощ се трудихме и нищо не уловихме. Но по Твоята дума ще хвърля мрежите.”

Нощта бе най-благоприятното време за риболов с мрежи в бистрите води на езерото. След като цяла нощ се бяха трудили безуспешно, напразно беше да хвърлят мрежата и през деня. Но Исус бе дал заповедта и любовта към Учителя накара учениците да се подчинят. Симон и брат му заедно спуснаха мрежата. Когато се опитаха да я извадят, в нея имаше толкова много риба, че започна да се къса. Принудени бяха да повикат на помощ Йоан и Яков. Когато уловът бе осигурен, двете лодки бяха така натоварени, че имаше опасност да потънат.

Но Петър не го беше грижа сега за лодките и за товара им. Това чудо над всички други, на които той бе свидетел, му откри Божествената сила. Той видя Исус като Този, Който държи природата във властта Си. Присъствието на Божеството му разкри собствената несвятост. Завладяха го любов към Учителя, срам от собственото му неверие, благодарност за снизхождението на Христос и, повече от всичко друго, чувство за собствената му нечистота в присъствието на Безкрайната Чистота. Докато другарите му изваждаха съдържанието от мрежата, Петър падна в нозете на Спасителя с възгласа: “Иди си от мене, Господи, защото съм грешен човек.”

Същото присъствие на Божествена святост бе накарало и пророк Даниил да падне като мъртъв пред Божия ангел. Той каза: “- не остана сила в мене, защото енергията ми се обърна в тлеене, та останах безсилен.” Така и Исая, когато видя славата на Господа, възкликна: “Горко ми, защото загинах, понеже съм човек с нечисти устни и живея между люде с нечисти устни, понеже очите ми видяха Царя, Господа на силите” (Даниил;10:8 6:5 Даниил 10:8; Исая 6:5). Човешкото естество със своята слабост и грях застана в контраст със съвършенството на Божеството и Петър почувства цялата си недостатъчност и несвятост. Така е ставало с всички, на които е било дадено да вникнат в Божието величие и сила.

Петър възкликна: “Иди си от мене, Господи, защото съм грешен човек.” Но падна в нозете на Исус, чувствайки, че не може да се отдели от Него. Спасителят отговори: “Не бой се, отсега човеци ще ловиш.” След като Исая бе видял Божията святост и недостойнството си, му бе поверена Божествената вест. Така беше и с Петър. След като бе доведен до себеотричане и зависимост от Божията сила, той прие призива да работи за Христос.

Дотогава никой от учениците не се бе присъединил напълно като сътрудник на Исус. Те бяха свидетели на много от чудесата Му и слушаха учението Му, но не бяха оставили напълно предишните си занятия. Затварянето на Йоан Кръстител бе тежко разочарование за всички тях. Ако резултатът от мисията на Йоан бе такъв, можеха да имат малка надежда в своя Учител. При това всички религиозни водачи се бяха сдружили против Него. При тези обстоятелства за тях бе облекчение да се върнат за кратко време към риболова. Но сега Исус ги повика да оставят досегашния си начин на живот и да обединят интересите си с Него. Петър прие този зов. Наближавайки брега, Исус каза на другите трима ученици: “Вървете след Мене и Аз ще ви направя да станете ловци на човеци.” Те веднага оставиха всичко и Го последваха.

Преди да им каже да оставят мрежите и рибарските си лодки, Исус им даде уверението, че Бог ще задоволи нуждите им. Използването на Петровата лодка за делото на евангелието бе богато възнаградено. Този, Който е “богат към всички, които Го призовават”, е казал: “Давайте и ще ви се дава, добра мярка, натъпкана, стърсена, препълнена ще ви дават- “ (10:12 6:38 Римл. 10:12; Лука 6:38). С тази мярка бе възнаградил Той службата на ученика. И всяка жертва, която е отдадена в служба на Него, ще бъде възнаградена според “премногото богатство на Своята благодат” ( 2:7 Еф. 2:7).

През тази тъжна нощ в езерото, отделени от Христос, учениците бяха силно потиснати от неверието и уморени от безплодните си усилия. Но присъствието Му запали тяхната надежда и им донесе радост и успех. Така е и с нас. Без Христос нашата работа е безплодна и е лесно да ни завладее недоверие и да изразим недоволство. Но когато Той е близо до нас и работим под Неговото ръководство, тогава се радваме на доказателството на силата Му. Делото на Сатана е да обезкуражи душата, а Христовото дело - да я вдъхнови с вяра и надежда.

И един по-дълбок урок предаде това чудо на учениците, а също и на нас: че Този, Чието слово можа да събере рибите от езерото, може да повлияе и върху човешките сърца и да ги привлече с връзките на Своята любов, така че служителите Му да станат “ловци на човеци”.

Тези галилейски рибари бяха скромни и необразовани хора, но Христос - светлината на света, беше във висша степен способен да ги подготви за поста, който им бе избрал. Спасителят не презираше образованието, защото, когато бъде повлияно от Божията любов и посветено на Неговата служба, е благословение. Но Той подмина мъдрите хора от Своето време, защото бяха самонадеяни, не можеха да съчувстват на страдащото човечество и да станат сътрудници на Човека от Назарет. В слепия си фанатизъм те презряха поучението от Христос. Господ Исус търси съучастието на онези, които ще бъдат живи проводници на Неговата благодат. Първото нещо, което трябва да научат всички желаещи да станат съработници на Бога, е урокът да не се уповават на себе си. Тогава ще са готови да отразяват Христовия характер. Това не се постига с образование в най-престижните училища. То е плод на мъдростта, придобита единствено от Божествения Учител.

Исус избра необразовани рибари, защото те не бяха научени на традициите и погрешните обичаи на своето време. Бяха хора с природни способности, скромни и приемащи поучение - хора, които Той можеше да ги подготви за Своето дело. В обикновените прослойки има много хора, търпеливо извършващи всекидневния си тежък труд, без да осъзнават, че притежават възможности, които, ако бъдат изявени, биха ги изравнили с най-издигнатите в света. Необходимо е докосването на една умела ръка да събуди тези спящи способности. Такива хора Исус призова да Му станат съмишленици и им даде привилегията да общуват с Него. Никога и най-великите в света не са имали подобен Учител. Когато учениците завършиха обучението си при Спасителя, не бяха вече невежи и некултурни. По ум и по характер станаха като Него и хората познаха, че са били с Исус.

Най-висшата задача на образованието не е просто да даде знание, а да придаде животворна енергия, получена от контакта на ум с ум, на душа с душа. Само животът може да породи живот. Тогава каква привилегия беше за тях да бъдат три години във всекидневен контакт с Божествения живот, от който изтичаше всеки животодаващ импулс за благословение на света! Повече от всички свои приятели възлюбеният ученик Йоан се предаде на силата на тази чудна любов. Той казва: “- животът се яви и ние видяхме и свидетелстваме, и ви възвестяваме вечния живот, който беше в Отца и се яви нам- “ “- приехме от Неговата пълнота и благодат върху благодат” ( 1:2 1:16 1Йоаново 1:2; Йоан 1:16).

Апостолите на нашия Господ нямаха с какво да се прославят. Очевидно бе, че успехът на труда им се дължеше единствено на Бога. Животът на тези мъже, усъвършенстваните им характери и могъщото дело, което Бог извърши с тях, са свидетелство, че може да го извърши с всички, които приемат поучение и са Му послушни.

Обичащият най-много Христос, ще извърши и най-много добри дела. Няма граница за полезността на човека, който, като отстрани егоизма си, дава място в своето сърце за работата на Светия Дух и заживява напълно посветен на Бога. Ако хората издържат на необходимата дисциплина, без да се оплакват или да отслабват насред пътя, Бог ще ги поучава час след час, ден след ден. Той копнее да разкрие Своята благодат. Отстрани ли Неговият народ пречките, Той ще излее спасителни води в изобилни потоци чрез човешки проводници. Ако скромните хора бяха окуражавани да извършват всичките добрини, които могат, ако нямаше ръце, които да ги задържат и които да потискат техния жар, то за Христос би имало стотици работници там, където сега има един.

Бог взема хората такива, каквито са, и ги подготвя за Своята служба, ако Му се предадат. Божият Дух, приет в душата, ще оживотвори всичките им способности. Под водачеството на Светия Дух умът, безрезервно предаден на Бога, се развива хармонично и е подкрепен, за да разбере и изпълни Божиите изисквания. Слабият, колеблив характер се променя в силен и устойчив. Постоянното себепредаване установява такава близка връзка между Исус и ученика Му, че християнинът става като Него по ум и характер. Чрез връзката с Христос той ще има по-ясни и по-обхватни възгледи. Разсъждението му ще бъде по-проницателно и разумът му - по-уравновесен. Който копнее да служи на Христос, така се повлиява от живителната сила на Слънцето на правдата, че става способен да принася плод за слава на Бога.

Хора с най-високо образование в областта на изкуствата и науките са научили безценни уроци от скромни християни, пренебрегнати от света като неучени. Но тези неучени са придобили образование в най-висшето от всички училища. Те са седели са до нозете на Този, Който говореше, както “никога човек не е говорил”.

[danielbonev]

В Капернаум

В Капернаум Исус прекарваше интервалите между Своите пътувания из страната и този град бе известен като “Неговия град”. Бе разположен на брега на Галилейското езеро, до красивата Генисаретска долина.

Ниското разположение на езерото придава на равнината, която обкръжава неговите брегове, мек южен климат. Тук в дните на Христос имаше палмови и маслинени дървета, овощни градини и лозя, зелени ниви и ярки цветя в богато разнообразие, всички напоявани от живителните потоци, извиращи от скалите. Бреговете на езерото и близките хълмове, които го заобикаляха, бяха осеяни с градове и села. Езерото бе изпълнено с рибарски лодки. Навсякъде кипеше труд и оживление.

Самият Капернаум бе удобен център за делото на Спасителя. Разположен на пътя от Дамаск за Ерусалим и Египет и към Средиземно море, той бе голям кръстопът. Хора от много земи минаваха през него и отсядаха да починат в странноприемниците му. Тук Исус можеше да срещне лица от всеки народ и ранг, богати и високопоставени, както и бедни и смирени, и уроците Му щяха да бъдат разнесени в други страни, в много домове. Щеше да бъде предизвикано изследването на пророците, вниманието щеше да бъде насочено към Спасителя и мисията Му щеше да се изяви на света.

Независимо от противодействието на Синедриона, народът с готовност очакваше развитието на Исусовата мисия. Цялото Небе бе развълнувано от интерес. Ангели приготвяха пътя за Неговата служба, раздвижвайки човешките сърца и притегляйки ги към Спасителя.

В Капернаум за Христовата сила бе свидетелствал синът на благородника, който бе излекуван. Високопоставеният служител и неговото домочадие с радост говореха за вярата си. Когато се разбра, че самият Учител бе сред тях, целият град се развълнува. Множества се тълпяха при Исус. В събота хората се струпаха в синагогата, като много от тях трябваше да се върнат, защото не можаха да влязат вътре.

Всички, които чуха Спасителя, “учудваха се на учението Му, защото Неговото слово беше с власт”. “Защото ги поучаваше като един, който има власт, а не като техните книжници” (4:32 7:29 Лука 4:32; Матей 7:29). Учението на книжниците и старейшините бе студено и формално като урок, научен наизуст. За тях Божието слово нямаше жизнена сила. Собствените им идеи и традиции бяха заместили Неговото учение. В обичайния цикъл от служби те претендираха, че обясняват закона, но никакво вдъхновение от Бога не вълнуваше сърцата им или сърцата на техните слушатели.

Исус не се занима с различните спорни въпроси между евреите. Неговата работа бе да представи истината. Думите Му хвърляха поток от светлина върху ученията на патриарсите и пророците и писанията се разкриваха на хората в нова светлина. Никога преди слушателите не бяха прониквали така дълбоко в значението на Божието слово.

Исус посрещаше хората на тяхната собствена почва като човек, който познава трудностите им. Той изявяваше красотата на истината, като я представяше по най-пряк и прост начин. Учението Му бе чисто и ясно като течащ поток. Гласът Му бе като музика за слушалите монотонните поучения на равините. Но макар учението Му да бе просто, Той говореше с авторитет. Тази черта на Неговото учение бе в контраст с учението на всички други учители. Равините говореха със съмнение и колебливост, сякаш Писанията можеха да бъдат тълкувани, за да обясняват напълно противоположни неща. Слушателите им попадаха всеки ден във все по-голяма несигурност. А Исус поучаваше върху Писанията с безспорен авторитет. За каквото и да говореше, излагаше нещата с властта на човек, на чиито думи не можеше да се противоречи.

И все пак, Той бе по-скоро сериозен, отколкото страстен говорител, който има определена цел пред себе си. Разкриваше действителностите на вечния живот. Във всяка тема разкриваше Бога. Исус се стремеше да премахне заслепението, което държи хората погълнати от земни грижи. Поставяше нещата от живота в тяхната истинска връзка, като подчинени на нещата с вечна стойност. Но не пренебрегваше важността им. Учеше, че небето и земята са свързани и че знанието за Божествената истина подготвя хората да изпълнят по-добре задълженията си във всекидневния живот. Говореше с познаване за Небето, като съзнаваше връзката Си с Бога и признаваше единството Си с всеки член на човешкото семейство.

Неговите вести на милост бяха разбираеми за слушателите. Той знаеше “как да помогне с дума на уморения” (50:4 Исая 50:4), защото благодатта се изливаше на устните Му, за да предава на хората по най-привлекателен начин съкровищата на истината. Отнасяше се тактично към изпълнените с предразсъдък умове и ги изненадваше с илюстрациите, които печелеха вниманието им. Достигаше до сърцето чрез нагледни уроци. Примерите Му бяха от всекидневния живот и макар че бяха прости, съдържаха удивителна дълбочина. Птичките във въздуха, кремовете в полето, семената, овчарят и овцете - с тези предмети Христос илюстрира безсмъртни истини. И винаги след това, когато слушателите видеха същите неща в природата, си спомняха думите Му. Христовите илюстрации постоянно повтаряха уроците Му.

Христос никога не ласкаеше хората. Никога не каза нещо, с което да разпали въображението им, нито ги похвали за техните умни изобретения, но задълбочените и без предразсъдъци мислители приеха Неговото учение и откриха, че то поставя мъдростта им на изпит. Чудеха се на духовната истина, изразена с най-прост език. И най-високообразованите бяха очаровани от Исусовите думи, а неуките винаги се възползваха от тях. Той имаше вест и за неграмотния и дори езичниците разбраха, че имаше вест и за тях.

Нежното Му съчувствие докосваше целебно уморените и тревожни сърца. Дори сред буйството на разярените неприятели Той бе обкръжен от атмосфера на мир. Красотата на Неговото изражение, добротата на характера Му и повече от всичко - любовта, изразена в погледа и гласа Му, привличаха всички, които не бяха закоравели в неверие. Ако не бе благият Му и съчувстващ дух, който се излъчваше от всеки Негов поглед и дума, Той не би привличал множествата. Нещастните, които идваха, чувстваха, че Христос свързва Своя интерес с техния като верен и мил приятел и желаеха да знаят повече за истините, които поучаваше. Небето се бе снишило ниско. Хората копнееха да са по-близо до Него, за да може утехата на любовта Му да ги съпътства винаги.

Исус наблюдаваше с дълбоко внимание променящите се лица на Своите слушатели. Лицата, които изразяваха интерес и радост, Го изпълваха с голямо задоволство. Спасителят беше щастлив, когато стрелите на истината проникваха в душата, разрушавайки бариерите на егоизма, пораждайки смирение и най-накрая благодарност. Когато очите Му преминаваха над слушащите Го тълпи и Той познаеше сред тях хората, които бе виждал и преди, лицето Му просветваше от радост. Прозираше в тях надеждни поданици на Своето царство. Когато истината, изговорена ясно, докоснеше някой любим идол, забелязваше промяната на израза, студения отблъскващ поглед, който пречеше на светлината да проникне вътре. Когато виждаше хората да отхвърлят вестта на мир, това пронизваше дълбоко сърцето Му.

В синагогата Исус говори за царството, което бе дошъл да установи, и за Своята мисия да освободи пленниците на Сатана. Но бе прекъснат от вик на ужас. Един безумен се втурна сред хората, крещейки: “Остави ни! Какво имаш Ти с нас, Исусе Назарянине? Нима си дошъл да ни погубиш? Познавам Те Кой Си, Светий Божий!”

Всички се смутиха и разтревожиха. Вниманието на народа бе отвлечено от думите на Христос. С тази цел Сатана доведе жертвата си в синагогата. Но Исус забрани на демона, казвайки: “Млъкни и излез от него! И когато дяволът го хвърли насред, излезе от него, без да го увреди.”

Умът на нещастния страдалец бе помрачен от Сатана, но в присъствието на Спасителя лъч от светлина проникна през тъмата. Копнежът за свобода от властта на Сатана се бе пробудил в него, но демонът се противеше на Христовата сила. Когато човекът се опита да призове Исус на помощ, дяволският дух сложи думи в устата му и той извика в агония от страх. Обхванатият от демони разбираше отчасти, че бе в присъствието на Един, Който би могъл да го освободи, но когато се опита да се досегне до тази могъща ръка, друга воля го задържа, влагайки други думи в устата му. Конфликтът между силата на Сатана и желанието на безумния за свобода бе ужасен.

Този, Който победи Сатана в пустинята на изкушението, застана лице срещу лице със Своя неприятел. Демонът употреби цялата си сила, за да запази властта върху жертвата. Да загуби позиция тук, означаваше да отстъпи победата на Христос. Изглеждаше, че измъчваният човек ще изгуби живота си в битката с неприятеля, който бе сломил мъжеството му. Но Спасителят проговори с власт и освободи пленника. И обхванатият от демони човек застана пред учудения народ щастлив в свободата си, владеещ себе си. Дори демонът бе засвидетелствал Божествената сила на Спасителя.

Човекът възхвали Бога за своето освобождение. Очите, които толкова време бяха блестели с безумен огън, сега грееха с интелигентност, облени с благодарни сълзи. Хората онемяха от почуда. Веднага щом можаха отново да проговорят, възкликнаха, казвайки си един на друг: “Що е това? Едно ново учение! С власт заповядва и на нечистите духове и те Му се покоряват!” ( 1:27 Марко 1:27).

Тайната причина за бедата, която бе направила този човек страшна гледка за приятелите му и бреме за самия него, бе в собствения му живот. Той бе пленен от удоволствията на греха и бе решил да превърне живота си в един голям карнавал. Не бе и сънувал, че ще стане ужас за хората и укор за семейството си. Смяташе, че може да прекарва времето си в невинни лудории. Но веднъж тръгнали по пътя надолу, стъпките му започнаха бързо да се ускоряват. Невъздържание и излишества преобразиха благородните черти на естеството му и Сатана го завладя напълно.

Угризенията дойдоха твърде късно. Когато поиска да пожертва и богатство, и удоволствия, за да възстанови отново изгубения си човешки образ, се оказа вече безпомощен в прегръдките на злия. Той бе застанал на територията на неприятеля и Сатана бе обсебил всичките му способности. Изкусителят го бе примамил с много очарователни предложения, но след като нещастният човек бе вече в негова власт, демонът стана безпощаден в своята жестокост и страшен в гневните си атаки. Така ще бъде и с всички, които се поддадат на злото. Привлекателните удоволствия в началото завършват в мрака на отчаянието или в лудостта на една съкрушена душа.

Същият зъл дух, който бе изкушавал Христос в пустинята и бе завладял безумния в Капернаум, държеше във властта си невярващите евреи. Но пред тях той си придаваше вид на благочестие, като се опитваше да ги измами, да им подскаже мотиви, за да отхвърлят Спасителя. Тяхното състояние беше дори по-безнадеждно от това на безумния, защото те не чувстваха нужда от Христос и затова Сатана ги държеше здраво във властта си.

Времето на Христовата служба сред хората беше и време на голяма активност на тъмните сили. В продължение на векове Сатана с неговите ангели се мъчеше да придобие власт над телата и душите на хората, да ги въвлече в грях и в страдание. За всички тези нещастия той обвиняваше Бога. Исус разкриваше на хората Божия характер. Той разбиваше силата на Сатана и освобождаваше пленниците му. Нов живот, любов и сила от небето съживяваха сърцата на хората и Князът на злото бе предизвикан да се пребори с превъзходството на Неговото царство. Сатана събра всички свои сили и пречеше на Христовото дело на всяка стъпка.

Така ще бъде във великата последна борба между правдата и греха. Докато върху учениците на Христос ще се спускат от небето нов живот и светлина, нов живот ще блика и отдолу, даващ сила на последователите на Сатана. Всичко на земята е в напрежение. С хитрост, спечелена през вековете на борба, Князът на злото работи преобразен. Той се явява облечен като ангел на светлината и мнозина “ще слушат измамителни духове и бесовски учения” (1Тимотей; 4:1 1Тимотей 4:1).

В дните на Христос водачите и учителите на Израил бяха безсилни да се противопоставят на делото на Сатана. Те бяха пренебрегнали единствените средства, чрез които можеха да устоят на злите духове. Със Словото Божие Христос надви Лукавия. Водачите на Израил твърдяха, че проповядват Божието слово, но те го бяха изследвали само за да подкрепят своите традиции и човешки наредби. Чрез тълкуването си изразяваха неща, които Бог не бе дал никога. Техният мистицизъм направи неясно изясненото от Бога. Обсъждаха незначителни подробности, а практически отхвърляха най-съществените истини. По този начин неверието бе посято широко. Божието слово бе лишено от силата си и злите духове действаха според волята си.

Историята се повтаря. С отворена Библия и претенции, че зачитат нейното учение, много религиозни водачи в нашето време унищожават вярата в нея като Слово Божие. Те са заети с дисекция на думата и поставят собствените си мнения над най-ясните изявления. В ръцете им Божието слово губи своята животворяща сила. Ето защо неверието избуява и нечестието се разпространява широко.

Когато Сатана подкопае вярата в Библията, той насочва хората към други източници на светлина и сила. Точно по този начин той успява да се вмъкне. Онези, които отхвърлят ясните учения на Писанията и убедителната сила на Светия Божи Дух, поканват демоните да ги овладеят. Критикарството и спекулацията с Писанията, отворили път за спиритизма и теософията - тези модерни форми на древното езичество, се установиха дори в църквите, които се наричат с името на нашия Господ Исус Христос.

Редом с проповядването на евангелието работят и агенти, които са само медиуми на лъжливи духове. Много хора се захващат с тях просто от любопитство, но като виждат доказателства за действието на сила, по-голяма от човешката, се увличат все повече, докато ги обземе воля, по-силна от тяхната. Човек не може да избяга от тази тайна сила.

Защитата на душата беше съкрушена. Изчезва бариерата срещу греха. Когато човек отхвърли веднъж ограниченията на Божието слово и на Неговия дух, никой не знае до каква дълбочина може да стигне деградацията му. Таен грях или силна страст могат да го държат в плен така безпомощен, както бе обхванатият от бесове в Капернаум. Но състоянието му не е безнадеждно.

Средството, с което можем да победим злия, е същото, с което и Христос победи - силата на Словото. Бог не владее умовете ни без наше съгласие. Но ако желаем да знаем и да вършим Неговата воля, за нас се отнасят и обещанията: “И ще познаете истината и истината ще ви направи свободни.” “Ако иска някой да върши Неговата воля, ще познае дали учението е от Бога” (8:32 7:17 Йоан 8:32, 7:17). Чрез вяра в тези обещания всеки може да бъде освободен от примките на съгрешаването и от властта на греха.

Всеки е свободен да избере коя сила ще го управлява. Никой не е паднал толкова ниско, никой не е толкова долен, че да не може да получи освобождение чрез Христос. Обхванатият от демоните, вместо да се помоли, можа само да изговори думите на Сатана. Но бе чут неизговореният зов на сърцето му. Никой вик на нуждаещата се душа, макар и неизговорен с думи, няма да остане незабелязан. Онези, които ще се съгласят да влязат в заветна връзка с Бога в небето, не са оставени на силата на Сатана или на нечестието на своето собствено естество. Те са поканени от Спасителя: “Или нека се хване за силата Ми, за да се примири с Мене!” (27:5 Исая 27:5). Духовете на тъмнината ще се борят за душата, която е още в тяхна власт, но ангели Божии ще оспорват властта им върху нея с побеждаваща сила. Господ казва: “Нима може да се отнеме користта от силния или да се отърват пленените от юнак? Но Господ така казва: Пленниците на силния ще се отнемат и користта ще се отърве от страшния, защото Аз ще се съдя с оня, който се съди с тебе, и ще спася чадата ти” (49:24,25 Исая 49:24,25).

Докато събраните в синагогата още не можеха да проговорят от учудване, Исус се оттегли в дома на Петър за малка почивка. Но тук също бе паднала сянка. Майката на Петровата жена лежеше болна от “силна треска”. Исус отстрани болестта и болната стана да прислужва на Учителя и на Неговите ученици.

Вестите за делото на Христос се разпръснаха бързо из Капернаум. Поради страх от равините хората не се осмеляваха да дойдат, за да се лекуват в събота, но едва залязло слънцето зад хоризонта, настана голямо раздвижване. От домовете, от магазините, от пазарите обитателите на града се стекоха към скромното жилище, където се бе подслонил Исус. Болните бяха носени на носилки, други дойдоха, опиращи се на своите тояжки или подкрепяни от приятели, куцайки и пробивайки си бавно път към Спасителя.

Час след час идваха и си отиваха, защото никой не знаеше дали утре Лечителят щеше да е още сред тях. Никога дотогава Капернаум не бе свидетел на ден като този. Въздухът бе изпълнен с тържествуващи гласове и с викове на освобождение. Спасителят бе щастлив от радостта, която събуждаше. Когато наблюдаваше страданията на дошлите при Него, сърцето Му се вълнуваше от съчувствие и Той се радваше на Своята сила да ги възстанови в здраве и в щастие.

Докато не излекува и последния болен, Исус не престана да работи. Късно през нощта, когато множеството се разотиде, настана тишина и в дома на Симон. Дългият и изпълнен с вълнения ден бе отминал и Исус пожела да си почине. Но докато градът още бе потънал в сън, Спасителят “стана и излезе, и отиде в уединено място и там се молеше”.

Така Исус прекарваше дните на земния Си живот. Често разпускаше учениците да посетят домовете си и да отпочинат, но нежно се възпротивяваше на техните усилия да Го откъснат от работата Му. Работеше усилено цял ден, като поучаваше невежите, лекуваше болните, даваше зрение на слепите, нахранваше множеството. Вечер или рано сутрин се уединяваше, отиваше в светилището на природата, за да общува със Своя Отец. Често прекарваше по цяла нощ в молитва и размисъл и се връщаше на разсъмване, за да започне работата Си сред народа.

Рано сутринта Петър и другарите му дойдоха при Исус и казаха, че народът в Капернаум вече Го търси. Учениците бяха горчиво разочаровани от приема, който бяха оказвали на Христос дотогава. Властите в Ерусалим Го търсеха да Го убият. Даже собствените Му съграждани се бяха опитали да отнемат живота Му. Но в Капернаум Той бе посрещнат с радост и ентусиазъм и надеждите на учениците се разпалиха отново. Може би сред тези обичащи свободата галилеяни щяха да се намерят хора, които да подкрепят новото царство. Но с изненада чуха думите на Христос: “Да идем другаде, в близките градчета и там да проповядвам, защото за това Съм излязъл.”

Сред възбудата, която тогава бе обхванала Капернаум, имаше опасност да бъде изгубена целта на Христовата мисия. Исус не се стремеше просто да привлече вниманието към Себе Си като чудотворец или като лечител от физически болести. Стараеше се да привлече хората като техен Спасител. Докато те бяха нетърпеливи, вярвайки, че трябва да дойде като цар, за да установи земно царство, Той желаеше да насочи мислите им от земното към духовното. Обикновеният светски успех би попречил на делото Му.

А и удивлението на безгрижната тълпа влияеше неприятно на духа Му. В живота Му нямаше и следа от себеизтъкване. Преклонението, което света отдава на пост, богатство, таланти бе чуждо на Човешкия Син. Исус не употреби нито едно от средствата, с които си служат хората, за да спечелят привързаност или уважение към себе си. Векове преди рождението Му съществуваше пророчеството: “Няма да извика, нито ще издигне високо гласа си, нито ще го направи да се чуе навън. Смазана тръстика няма да пречупи и замъждял фитил няма да угаси. Ще постави правосъдие според истината. Няма да отслабне, нито да се съкруши, догдето установи правосъдие на земята” (42:2-4 Исая 42:2-4).

Фарисеите се стремяха да се изтъкнат чрез своите съвестно изпълнявани церемонии, чрез показността на своето поклонение и чрез благодеянията си. Доказваха своята ревност към религията, като я правеха тема на обсъждане. Споровете между противопоставящи се секти с различни възгледи ставаха на висок глас и продължаваха дълго. Беше нещо обикновено човек да чуе по улиците яростен спор между учени законници.

Но животът на Исус бе в забележителен контраст с всичко това. Той не участваше нито в шумен спор, нито в богослужение за показ, нито в дело, целящо похвала. Христос беше скрит в Бога и Бог беше разкрит чрез характера на Сина Си. Към това откровение Исус желаеше да насочи умовете на народа и тяхното почитание.

Слънцето на Правдата не изгря на света с блясък, за да заслепи сетивата със славата Си. За Христос е писано: “Той ще се появи сигурно както зората” (Осия; 6:3 Осия 6:3). Бавно и нежно дневната светлина огрява земята, изгонвайки сенките на тъмнината и събуждайки света за живот. Така изгря и Слънцето на правдата “с изцеление в крилата си” (Малахия; 4:2 Малахия 4:2).

[danielbonev]

Ако искаш, можеш да ме очистиш”

От всички болести, познати на Изтока, проказата бе най-ужасната. Нейното нелечимо и заразно естество и страшните последици върху жертвите - изпълваха със страх и най-смелия. Евреите я смятаха за наказание вследствие на извършен грях и я наричаха “удар”, “Божи пръст”. Проникваща дълбоко, неподлежаща на изкореняване, смъртоносна, тя бе смятана за символ на греха. Чрез ритуалния закон прокаженият бе провъзгласяван за нечист. Подобно на човек, който вече е умрял, той бе отстраняван от обществото на хората. Каквото се докоснеше до него, ставаше нечисто. Въздухът се замърсяваше от дъха му. Ако някой биваше заподозрян, че страда от тази болест, трябваше да се представи на свещениците, за да го прегледат и да решат болен ли е. Провъзгласяха ли някого за прокажен, изолираха го от семейството му, отлъчваха го от обществото на вярващите в Израил и го осъждаха да общува само с хора, пострадали като него. Законът бе непреклонен в своето изискване. Дори царе и управители не правеха изключение. Ако цар се разболееше от тази ужасна болест, трябваше да предаде скиптъра и да се оттегли от обществото.

Прокаженият трябваше да носи проклятието на своята болест настрана от своите приятели и близки. Той бе задължен да оповестява публично за своята беда, да раздере дрехите си и да вика, за да предупреди всички да бягат от оскверняващото присъствие. Викът “Нечист! Нечист!”, който идваше с печален тон от самотния изгнаник, бе предупреждение, пораждащо страх и отвращение.

В областта, където Христос служеше, имаше много от тези страдалци. Вестите за Неговото дело достигнаха и до тях, като запалиха искрицата на надежда. Но от дните на пророка Елисей такова нещо не бе се разчувало - човек, заразен от болестта, да се очисти. Те не се осмеляваха да очакват Исус да направи за тях нещо, което никога за никого не бе правено. Имаше обаче един, в чието сърце започна да се поражда вяра. Но човекът не знаеше как да достигне Исус. След като беше отблъснат от своите ближни, как можеше да се представи на Лечителя. Питаше се дали Христос би излекувал НЕГО. Ще благоволи ли да забележи един, за когото се смята, че страда от Божие наказание? Няма ли и Той като фарисеите и като лечителите дори да го презре и да го предупреди да бяга от обществото на хората? Човекът размисли за всичко, което бе чул да му разказват за Исус. Никой, който беше потърсил помощ от Него, не беше върнат. Злочестият човек реши да намери Спасителя. Макар и отлъчен от градовете, той можеше по някакъв начин да пресече Неговия път в планината или да го намери, когато поучава извън градовете. Трудностите бяха големи, но това беше единствената му надежда.

Прокаженият бе доведен до Спасителя. Исус проповядваше край езерото и хората бяха събрани около Него. Като стоеше настрана, човекът долови няколко думи от устата на Спасителя, видя Го да полага ръцете Си върху страдащите. Видя сакатите, слепите, парализираните и смъртно болните да се изправят здрави и да славят Бога за своето избавление. Вярата се укрепи в сърцето му. Той се приближи крачка по крачка до събраното множество. Ограниченията, които му бяха наложени, безопасността на хората и страхът, с който всички гледаха на него, бяха забравени. Мислеше само за блажената надежда да бъде излекуван.

Прокаженият представлява отвратителна гледка. Болестта е направила страшни белези и неговото разлагащо се тяло е потресаващо. Виждайки го, хората се отдръпват от ужас. Налитат един върху друг в стремежа си да избягнат допира. Някои се опитват да му попречат да се доближи до Исус, ала напразно. Той нито ги вижда, нито ги чува. Не чува изразите им на отвращение. Вижда само Божия Син. Чува само гласа, който съживява с думи умиращите. Пробивайки си път, той се хвърля в нозете Му с вика: “Господи, ако искаш, можеш да ме очистиш!”

Исус отговори: “Искам, бъди очистен!” и постави ръката Си върху него ( 8:3 Матей 8:3).

В прокажения настъпи внезапна промяна. Плътта му стана здрава, нервите му - чувствителни, мускулите твърди. Грубата люспеста повърхност, характерна за проказата, изчезна и се появи мека лъскавина, подобна на тази върху кожата на здраво дете.

Исус поръча на човека да не разгласява за делото, което бе извършено, а направо да се представи в храма с приношение. Такова приношение не можеше да бъде прието, докато свещениците не прегледат човека и не го провъзгласят за напълно здрав. Колкото и да не желаеха, те трябваше да извършат тази служба. Не можеха да избягнат прегледа и решаването на случая.

Думите на Писанието показват с каква сериозност Христос внушаваше на хората необходимостта да не разгласяват и да вършат онова, което им е поръчал. “И Исус му каза: Гледай да не кажеш това никому, но за свидетелство на тях иди да се покажеш на свещеника и принеси дара, който Мойсей е заповядал.” Ако свещениците узнаеха за излекуването на прокажения, омразата им към Христос можеше да ги подведе да издадат нечестна присъда. Исус пожела човекът да се представи в храма, преди слухове за чудото да стигнат дотам. Така щеше да се вземе непредубедено решение и на възстановения прокажен щеше да бъде позволено да се присъедини отново към семейството и приятелите си.

И други причини имаше предвид Христос, когато предупреди човека да не разгласява. Спасителят знаеше, че Неговите неприятели постоянно се стараеха да ограничат делото Му и да отдалечат хората от Него. Той знаеше, че лекуването на прокажения щеше да се разчуе надалеч. Мнозина болни от тази болест няма да използват подареното им здраве за благословение на себе си и на другите. А с привличането на прокажените към Себе Си Христос щеше да даде повод да бъде обвинен, че нарушава ограниченията на ритуалния закон. Така Неговото дело за проповядване на евангелието щеше да бъде спънато.

Случката оправда Христовото предупреждение. Много хора бяха видяли излекуването на прокажения и с нетърпение очакваха да научат решението на свещениците. Когато човекът се върна при своите приятели, там цареше голяма възбуда. Въпреки предупреждението на Исус, човекът не направи повече усилия да крие факта на своето лечение. Наистина това бе невъзможно да се скрие, но и прокаженият разгласи нашироко станалото. Смяташе, че Исус постави ограниченията пред него само от скромност и не спираше да разгласява за силата на този Велик Лекар. Не разбираше, че всяко такова изявление затвърждава решението на свещениците и старейшините да унищожат Исус. Излекуваният човек почувства, че дарът на здравето е много ценен. Той се наслаждаваше на силата на мъжеството и на връщането си в семейството и в обществото и не можеше да се въздържи да не отдаде слава на Лекаря, който го бе направил отново здрав. Но неговата постъпка спъна делото на Спасителя. Той стана причина край Христос да се натрупват такива големи тълпи, че бе принуден да спре за известно време Своето дело.

Всяка постъпка от Христовата служба има дълбоки намерения. Тя съдържа повече, отколкото е самият акт. Подобен е случаят с прокажения. Макар Исус да служеше на всички, които идваха при Него, Той копнееше да благослови и тези, които не идваха. Като привлече бирниците, езичниците и самаряните, желаеше да привлече свещениците и учителите, които се бяха затворили в предразсъдъци и традиции. Използва всички средства, чрез които можеше да ги спечели. Като изпрати излекувания прокажен при свещениците, Той им даде свидетелство, предназначено да обезоръжи техните предразсъдъци.

Фарисеите твърдяха, че Христовото учение е против Мойсеевия закон. Но Той настави очистения прокажен да принесе жертва според закона и това бе достатъчно свидетелство за всички, които желаеха да бъдат убедени.

Водачите на Ерусалим бяха изпратили шпиони, та да намерят някаква причина да предадат Христос на смърт. Той отговори като им даде доказателство за Своята любов към човечеството, за почитта Му към закона и за силата Му да освобождава от грях и смърт. Така им засвидетелства: “И въздадоха Ми зло за добро и омраза за любовта Ми” (109:5 Пс. 109:5). Този, Който на планината даде предписанието: “Обичайте неприятелите си”, сам приложи този принцип, като не върна “зло за зло или хула за хула, а напротив - благославяйте” ( 5:44 1Петрово; 3:9 Матей 5:44; 1Петрово 3:9).

Същите свещеници, които осъдиха прокажения, освидетелстваха неговото излекуване. Тази присъда, произнесена и регистрирана публично, бе живо свидетелство за Христос и когато излекуваният човек се върна отново в обществото на израилевите поклонници според уверенията на свещениците, че върху него няма и петънце от болестта, самият той стана живо свидетелство за своя Благодетел. Представи радостно приношението си и възвеличи името на Исус. Свещениците бяха убедени в Божествената сила на Спасителя. Беше им дадена възможност да познаят истината и да се възползват от светлината. Отхвърлеха ли я, тя щеше да ги отмине и никога да не се върне при тях. Светлината бе отхвърляна от мнозина, но не бе дадена напразно. Много сърца бяха развълнувани, но това остана за известно време неизразено. По време на живота на Спасителя мисията Му сякаш предизвика малък отклик на любов сред свещениците и учителите, но след Неговото възнесение “голямо множество от свещениците се подчиняваха на вярата” ( 6:7 Деян. 6:7).

Делото на Христос относно излекуването на прокажения от ужасната болест е илюстрация на делото Му на очистване на душата от греха. Човекът, който бе отишъл при Него, беше “целият прокажен”. Смъртоносната болест бе обхванала тялото му от край до край. Учениците се постараха да предпазят своя Учител от допир, защото, който се докоснеше до прокажен, също ставаше нечист. Но поставяйки ръката Си върху болния, Исус не се оскверни. Неговото докосване даде животворна сила. Проказата бе изчистена. Така е и с проказата на греха - дълбоко вкоренена, смъртоносна и неподдаваща се на очистване чрез човешка сила. “Вече всяка глава е болна и всяко сърце изнемощяло; от стъпалото на ногата дори до главата няма в някое тяло здраво място. Но струпеи и посинения, и гноясали рани” ( 1:5,6 Исая 1:5,6). Но като дойде да живее в човешко естество, Исус не се оскверни. Присъствието Му беше лечителна благодат за грешника. Който падне в нозете Му и каже с вяра: “Господи, ако искаш, можеш да ме очистиш!”, ще чуе отговора: “Искам, бъди очистен!” ( 8:2,3 Матей 8:2,3).

При някои случаи на лекуване Исус не даваше веднага исканото благословение. Но в случая с проказата отговори на молбата незабавно. Когато се молим за земни благословения, отговорът на нашата молитва може да бъде отложен или Бог може да ни даде нещо друго, различно от това, което искаме. Не е така обаче, когато искаме освобождение от греха. Неговата воля е да ни очисти от греха, да ни направи Свои деца, способни да живеем свят живот. Христос “даде Себе Си за нашите грехове, за да ни избави от настоящия нечист свят според волята на нашия Бог и Отец” ( 1:4 Гал. 1:4) и “увереността, която имаме в Него е това, че ако просим нещо по Неговата воля, Той ни слуша и ако знаем, че ни слуша, за каквото и да Му попросим, знаем, че получаваме това, което сме просили от Него” ( 5:14,15 1Йоаново 5:14,15). “Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда” ( 1:9 1Йоаново 1:9).

При лекуването на паралитика в Капернаум Христос предаде отново същата истина. Това чудо бе извършено, за да се открие силата Му да прощава грехове. Лекуването на паралитика илюстрира и други скъпоценни истини. То е изпълнено с надежда и кураж, а във връзката му с коварните фарисеи има също и урок на предупреждение.

Подобно на прокажения този паралитик бе изгубил всяка надежда да се излекува. Неговата болест беше резултат от живот в грях и страданието му бе вгорчено от угризения на съвестта. Дълго бе призовавал фарисеите и лекарите, надявайки се да се успокои от умственото страдание и физическата болка, но те студено го провъзгласиха за нелечим и го изоставиха на Божия гняв. Фарисеите приемаха бедствието като доказателство за Божие отхвърляне и стояха настрана от болните и нуждаещите се. Но често тези, които се провъзгласяваха за святи, бяха по-виновни от осъжданите от тях страдалци.

Парализираният човек беше напълно безпомощен и като не виждаше никакви изгледи за помощ отникъде, потъна в отчаяние. Тогава чу за чудните дела на Исус. Казано му бе, че други, така грешни и безпомощни като него, били излекувани. Дори прокажен бил очистен. А приятелите, които му разказаха тези неща, го окуражиха да повярва, че и той може да бъде излекуван, ако бъде занесен при Исус. Но надеждата му повехна, когато си спомни как го връхлетя болестта. Страхуваше се, че чистият Лекар не би понесъл неговото присъствие.

Но парализираният човек не желаеше толкова физическо възстановяване, колкото да се освободи от бремето на греха. Ако можеше да види Исус и да получи уверение за прощение и мир с Небето, щеше да бъде доволен да живее или да умре според Божията воля. Викът на умиращия човек беше: “О, да мога да се явя пред Него!” Нямаше време за губене. Изхабената му плът вече се разлагаше. Помоли своите приятели да го занесат върху постелката му при Исус и те с радост се заеха с това. Но тълпата, събрала се вътре и около къщата, където беше Спасителят, бе толкова гъста, че бе невъзможно болният и приятелите му да достигнат до Него или дори да чуят гласа Му.

Исус поучаваше в къщата на Петър. Според своя обичай учениците Му бяха насядали близо до Него и “там седяха фарисеи и законоучители, надошли от всяко село на Галилея, Юдея и Ерусалим”. Те бяха дошли като шпиони да търсят обвинение против Исус. Зад тези официални лица се тълпеше смесено множество най-различни хора - нетърпеливи, изпълнени с почит, а други с любопитство, както и невярващи. Различни националности и всички степени на обществото бяха представени тук. “И сила от Господа бе с Него да изцелява.” Духът на живота се изливаше над събранието, но фарисеите и законоучителите не различиха присъствието Му. Те не почувстваха нуждата си и лекуването не се отнасяше за тях. “Гладните напълни с блага, а богатите отпрати празни” (1:53 Лука 1:53).

Отново и отново носачите на парализирания се опитваха да си проправят път през тълпата, но напразно. Болният човек се оглеждаше с неизразима мъка. Когато дълго желаната помощ беше толкова близо, как можеше той да изостави надеждата си? По негова молба приятелите му го качиха на покрива на къщата и като развалиха покрива, го пуснаха долу в нозете на Исус. Беседата бе прекъсната. Спасителят погледна натъжения израз на лицето му и видя молещите очи, спрели се върху Него. Разбра случая. Сам бе привлякъл този изкушаван и съмняващ се дух. Още докато парализираният беше у дома си, Спасителят убеди неговата съвест. Когато той се покая за греховете си и повярва в силата на Исус да го излекува, животодаващата милост на Спасителя бе благословила най-напред неговото копнеещо сърце. Исус бе наблюдавал първата искра на вяра да се разраства в доверието, че Той е единственият помощник на грешника. И видя как тя се разгаря по-силно с усилието на човека да дойде в Неговото присъствие.

Сега с думи, които се сториха като музика в ушите на страдалеца, Спасителят каза: “Човече, прощават ти се греховете.”

Бремето на отчаянието се смъкна от душата на болния. Мирът на прощението завладя духа му и изгря на лицето му. Физическата болка си е отишла и цялото му същество е преобразено. Безпомощният парализиран е излекуван! Виновният грешник е простен!

С проста вяра той прие думите на Исус като благодат за нов живот. Не зададе повече въпроси, а остана в благоговейна тишина, прекалено щастлив, за да може да каже дума. От лицето му се излъчваше светлината на Небето и народът наблюдаваше със страхопочитание сцената.

Равините чакаха с нетърпение да видят как Христос ще постъпи в този случай. Спомняха си как човекът ги бе призовавал за помощ и те му бяха отказали надежда и съчувствие. Не бяха се задоволили с това и бяха заявили, че страданието му е проклятие от Бога за греховете му. Тези неща изплуваха отново в главите им при вида на болния. Забелязаха интереса, с който всички наблюдаваха сцената, и почувстваха ужасен страх да не изгубят влиянието си върху народа.

Тези високопоставени мъже не си размениха нито дума, но гледайки се един друг, прочетоха една и съща мисъл в очите си - трябваше да се направи нещо, за да се възпре народната симпатия към Исус. Той бе заявил, че греховете на парализирания са простени. Фарисеите се хванаха за тези думи като богохулни и намислиха да ги представят като грях, достоен за смърт. Решиха в сърцата си: “Той богохулства. Кой може да прощава грехове освен един Бог?” ( 2:7 Марко 2:7).

Исус спря върху тях погледа Си, който ги изпълни със страх и ги накара да се дръпнат назад, и каза: “Защо размишлявате това в сърцата си? Кое е по-лесно да река на паралитика: Прощават ти се греховете, или да река: Стани, вдигни постелката си и ходи! Но за да познаете, че Човешкият Син има власт на земята да прощава грехове, (казва на паралитика): Тебе казвам: Стани, вдигни си постелката и иди у дома си!”

Тогава този, който беше донесен на носилка при Исус, стана на крака с подвижност и младежка сила. Животодаваща кръв затече във вените му. Всеки орган на тялото му внезапно се задейства. Руменината на здравето замести бледността на приближаващата смърт. “И той стана веднага, вдигна си постелката и излезе пред всичките, така щото всички се зачудиха и славеха Бога, и думаха: Никога не сме виждали такова нещо!”

О, чудна Христова любов, свела се, за да излекува виновния и изпадналия в беда! Божественост, скърбяща, утешаваща и облекчаваща болестите на страдащото човечество! О, чудна сила, дадена на човешките чада! Кой може да се усъмни във вестта на спасението? Кой може да омаловажи милостите на един съчувстващ Изкупител?

Само творческа сила можеше да възстанови здравето на това разлагащо се тяло. Същият глас, който даде живот на човека, като го създаде от земна пръст, бе и гласът, който даде живот на умиращия парализиран. Същата сила, която дава живот на тялото, бе обновила и сърцето. Този, Който при сътворението “изговори и стана”, който “заповяда и се изпълни” (33:9 Пс. 33:9), бе вдъхнал живот в душата, мъртва от престъпления и грехове. Лекуването на тялото бе доказателство за силата, обновила сърцето. Христос заповяда на парализирания да стане и да тръгне, “за да познаете, каза Той, че Човешкият Син има власт на земята да прощава грехове”.

Парализираният намери в Христос изцерение както за душата, така и за тялото си. Духовното излекуване бе последвано от физическо възстановяване. Този урок не бива да се пренебрегва. Днес има хиляди страдащи от физически болести, които като паралитика копнеят за вестта: “Твоите грехове са простени!” Бремето на греха с безпокойството, което поражда, и незадоволените желания са основа на техните болести. Те няма да намерят облекчение, докато не дойдат при Лекаря на душата. Мирът, който само Той може да даде, ще придаде сила на ума и здраве на тялото им.

Исус дойде “да съсипе делата на дявола”. “В Него бе животът”, и каза: “Аз дойдох, за да имат живот и да го имат изобилно”. Той е “животворящ дух” ( 3:8 1:4 10:10 15:45 1Йоаново 3:8; Йоан 1:4, 10:10; 1Кор. 15:45). Той все още и днес има същата животворна сила, както и при излекуването на болния, когато прости на грешника. Той “прощава всичките ти беззакония”, Той “изцелява всичките ти болести” (103:3 Пс. 103:3).

Излекуването на паралитика имаше такъв ефект върху народа, сякаш Небето се бе отворило и разкрило славата на по-добрия свят. Когато човекът, който бе излекуван, мина през множеството, благославяйки Бога на всяка стъпка, и носейки постелката си, сякаш беше перце, народът се отдръпна, за да му направи място, и лицата с изписано на тях почитание го гледаха, шепнейки тихо помежду си: “Странни неща видяхме днес!”

Фарисеите бяха поразени и онемели от учудване. Те разбраха, че тяхната ревност не можеше да запали множеството. Чудното дело, извършено за човека, когото бяха оставили на Божия гняв, толкова бе впечатлило народа, че равините бяха забравени за известно време. Видяха, че Христос притежаваше сила, която те бяха приписвали само на Бога. Но благородното достойнство на Неговата осанка беше в забележителен контраст с тяхното високомерие. Те бяха смутени и объркани, като разпознаха, но не признаха присъствието на едно висше Същество. Колкото по-силно бе доказателството, че Исус имаше сила на земята да прощава грехове, толкова по-здраво се вкопчваха в неверието си. От дома на Петър, където бяха видели излекуването на паралитика чрез Неговото слово, отидоха да обмислят нови планове, как да смълчат Божия Син.

Физическата болест, колкото и тежка и дълбоко вкоренена да е, се лекува от Христовата сила, но болестта на душата се загнездва още по-здраво в тези, които затварят очите си пред истината. Проказата и парализата не са така ужасни, както високомерието и неверието.

Домът на излекувания парализиран се изпълни с голяма радост, когато той се завърна при семейството си, носейки с лекота постелката, на която в тяхно присъствие малко преди това бавно беше изнесен. Скупчиха се наоколо със сълзи на очи, едва смеещи да повярват на станалото. Излекуваният стоеше пред тях в пълната сила на мъжеството. Ръцете, които бяха виждали безжизнени, се подчиняваха бързо на волята му. Плътта, която беше сбръчкана и с оловен цвят, сега беше свежа и румена. Вървеше с твърда, свободна стъпка. Радост и надежда бяха изписани във всяка черта на лицето и изражението на чистота и мир бе изместило белезите на грях и страдание. Радостна благодарност се възнесе от този дом и Бог бе прославен чрез Своя Син, възстановил надеждата на безнадеждния и силата на смазания. Този човек и неговото семейство бяха готови да дадат живота си за Исус. Вярата им не бе помрачена от никакво съмнение. Никакво неверие не засенчваше доверието им в Този, Който беше донесъл светлина в техния скръбен дом.

[danielbonev]

Левий - Матей

Никой от римските чиновници в Палестина не бе мразен повече от бирниците. Фактът, че данъците бяха наложени от чужда власт, дразнеше евреите постоянно, като им напомняше за изгубената им независимост. А бирниците бяха не само инструменти на римското потисничество. Те бяха използвачи, обогатяващи се на гърба на народа. Евреинът, приел тази служба от римляните, бе смятан за предател на своя народ. Презираха го като отстъпник и го класираха в най-долните слоеве на обществото.

Към тази класа принадлежеше Левий - Матей, който след четиримата ученици в Генисарет бе следващият, призован в служба за Христос. Фарисеите съдеха за него според службата му, но Исус видя в този човек сърце, готово да приеме истината. Матей бе слушал учението на Спасителя. Когато убеждаващият Божи Дух му разкри собствената му погрешност, той закопня да потърси помощ от Христос, но беше свикнал с големеенето на равините и не си и помисли, че великият Учител ще го забележи.

Един ден, седейки в своята данъчна бутка, бирникът видя, че Исус се приближава. Голямо беше учудването му, като чу думите, отправени към самия него: “Върви след мен!”

Матей “остави всичко, стана и тръгна след Него”. Нямаше колебание, нямаше въпроси, нито през ума му мина мисълта, че заменя доходния си бизнес с бедност и трудности. Достатъчно му беше да бъде с Исус, за да може да слуша Неговото Слово и да се обедини с Него в делото Му.

Така беше и с призованите до този момент ученици. Когато Исус покани Петър и неговите другари да Го следват, те веднага оставиха своите лодки и мрежи. Някои от тези ученици имаха приятели, които зависеха от тях за издръжката си, но когато получиха поканата от Спасителя, не се поколебаха и не зададоха въпроса: Как ще живея и ще поддържам моето семейство? Те послушаха призива и когато след това Исус ги попита: “Когато ви пратих без кесия, без торба и без обуща, останахте ли лишени от нещо?”, а те отговориха: “От нищо” (22:35 Лука 22:35).

Матей в своето богатство, както и Андрей и Петър в своята бедност, бяха изпитани по един и същи начин. Всеки от тях се посвети еднакво. В момент на успех, когато мрежите бяха пълни с риба и импулсите на стария живот бяха най-силни, Исус прикани учениците край езерото да оставят всичко за делото на евангелието. Така всяка душа е изпитвана за това, кое е по-силно - желанието за земни богатства или приятелството с Христос.

Принципът е винаги изискване. Никой не може да последва Божията служба, без цялото му сърце да е в делото и без да смята, че всичко е загуба в сравнение с превъзходството да познаваш Христос. Никой човек, който прави някакви уговорки, не може да бъде ученик на Христос, още по-малко - Негов сътрудник. Когато хората оценяват великото Спасение, саможертвата, видяна в Христовия живот, ще се вижда и в техния. Където и да ги води Той, те ще се радват да Го следват.

Призоваването на Матей за един от Христовите ученици възбуди голямо недоволство. Религиозен учител да избере бирник за един от преките си съмишленици - това беше обида против религията, против обществените и народните обичаи! Позовавайки се на предразсъдъците на народа, фарисеите се надяваха да обърнат потока на народните чувства срещу Исус.

Сред бирниците се породи голям интерес. Сърцата им бяха привлечени към Божествения Учител. В радостта от своето ново ученичество Матей закопня да доведе при Исус бившите си приятели. Затова направи угощение в къщата си и покани всичките си роднини и другари. Присъстваха не само бирници, но и много хора със съмнителна репутация, които бяха презирани от техните страдащи от скрупули съседи.

Празненството бе дадено в чест на Исус и Той не се поколеба да приеме поканата. Добре знаеше, че това щеше да оскърби фарисейската партия, а също и да Го компрометира в очите на народа, но никога такова съображение не би могло да повлияе на действията Му. За Него външните различия нямаха стойност. Това, което притегли сърцето Му, беше една душа, жадуваща за водата на живота.

Исус седна като почетен гост на трапезата на митарите. Чрез съчувствие и общителност показа, че признава достойнството на човека и хората копнееха да бъдат достойни за присъствието Му. Думите Му падаха върху техните жадни сърца с благословена, животворна сила. В тези хора, отхвърлени от обществото, се събуждаха нови импулси и се откриваха възможности за нов живот.

На събиране като това немалко хора бяха повлияни от учението на Спасителя, признали Го чак след Неговото възнесение. Когато Светият Дух бе излят и в един ден се обърнаха три хиляди души, сред тях имаше мнозина, които за първи път чуха истината на бирническата трапеза, а някои от тях станаха вестители на евангелието. За самия Матей примерът на Исус на това празненство беше постоянен урок. Презреният бирник стана един от най-преданите евангелисти. Чрез службата си той следваше отблизо стъпките на своя Учител.

Когато научиха, че Исус е присъствал на угощението в дома на Матей, равините видяха в това възможност да Го обвинят, но решиха да действат чрез учениците. Надяваха се да възбудят предразсъдъците им и да ги отдръпнат от техния Учител. Стратегията им бе да обвинят Христос пред учениците, а пък учениците - пред Христос, като насочва стрелите си там, където най-много ще заболи. Това е начинът, по който Сатана работи още откакто е изхвърлен от небето, и всички, които се опитват да причинят несъгласие и отчуждение, действат чрез неговия дух.

“Защо яде вашият учител с бирниците и грешниците?” - попитаха завистливите равини.

Исус не изчака учениците да отговорят на обвинението, а сам отговори: “Здравите нямат нужда от лекар, а болните. Но идете и научете се що значи тази дума: “Милост искам, а не жертви”, защото не съм дошъл да призова праведните, а грешните на покаяние.” Фарисеите твърдяха, че са духовно здрави и затова нямат нужда от лекар, докато смятаха бирниците и езичниците за погиващи от болести на душата. Тогава не беше ли Негова работа като лекар да отиде точно при тази класа, която се нуждаеше от помощта му?

Но макар че фарисеите се смятаха за много високопоставени, бяха наистина в по-лошо състояние от онези, които презираха. Бирниците бяха по-малко високомерни и по-малко себедоволни, затова и по-възприемчиви за влиянието на истината. Исус каза на равините: “Но идете и научете се що значи тази дума: “Милост искам, а не жертви.” Така Той показа, че докато твърдяха, че проповядват Божието слово, бяха напълно невежи по отношение на за Неговия Дух.

Фарисеите бяха смълчани за известно време, но още повече затвърдиха враждата си. След това потърсиха учениците на Йоан Кръстител и се опитаха да ги настроят срещу Спасителя. Същите фарисеи не бяха приели мисията на Кръстителя. Посочвали бяха неговия отшелнически живот, прости навици и грубо облекло и го бяха обявили за фанатик. Тъй като той укоряваше тяхното лицемерие, те се възпротивиха на думите му и се опитаха да настроят народа срещу него. Божият Дух беше подействал върху сърцата на тези горделивци, убеждавайки ги в грях, но те бяха отхвърлили Божия съвет и бяха заявили, че Йоан е обхванат от дявол.

Сега, когато Исус дойде и се смеси с народа, и седна сред него да яде и пие, те Го обвиниха, че е лакомник и винопиец. Същите, които хвърлиха обвинението, бяха виновни. Така, както Бог е представян погрешно и Сатана Му приписва собствените си качества, по същия начин Господните вестители ще бъдат фалшиво представяни от тези зли хора.

Фарисеите не разбираха, че Исус ядеше с бирници и грешници, за да даде небесна светлина на онези, които са в тъмнина. Те не искаха да видят, че всяка дума, изговорена от Божествения Учител, беше като живо семе, което щеше да покълне и да даде плод за Божия слава. Бяха решили да не приемат светлината и, макар че се бяха възпротивили на мисията на Кръстителя, сега бяха готови да предложат приятелство на неговите ученици, надявайки се да спечелят тяхното сътрудничество срещу Исус. Така представиха нещата, че Той омаловажавал древните традиции. Противопоставиха строгата набожност на Кръстителя на Исусовото поведение, Който ядял и пиел с бирници и грешници.

В това време учениците на Йоан бяха в голяма скръб. Това бе преди посещението им при Исус с известие от Йоан. Любимият им учител бе в затвора и те прекарваха дните си в мъка, а Исус не правеше нищо да освободи Йоан и дори сякаш не зачиташе неговото учение. Ако Йоан е изпратен от Бога, защо Исус и Неговите ученици действат толкова различно?

Учениците на Йоан нямаха ясно разбиране за Христовото дело. Смятаха, че обвиненията на фарисеите може би имат някакво основание. Спазваха много от предписанията на равините и дори се надяваха да бъдат оправдани чрез делата на закона. Постенето се практикуваше от евреите като акт на заслуга и най-ревностните сред тях постеха по два дни всяка седмица. Фарисеите и Йоановите ученици постеха, когато Йоановите ученици дойдоха при Исус с въпроса: “Защо ние и фарисеите постим много, а Твоите ученици не постят?”

Исус им отговори много нежно. Не се опита да поправи погрешните им представи за поста, а само ги насочи към Своята мисия. И Той направи това, като използва същия образ, който самият Кръстител бе използвал в своето свидетелство за Исус. Йоан бе казал: “Младоженецът е, който има невестата, а приятелят на младоженеца, който стои да го слуша, се радва твърде много поради гласа на младоженеца; и така тази моя радост е пълна!” (3:29 Йоан 3:29). Учениците на Йоан не можеха да не си спомнят тези думи на учителя си, когато, използвайки същата илюстрация, Исус каза: “Могат ли сватбарите да жалеят, докато е с тях младоженецът?”

Князът на небето бе сред Своя народ. Най-великият Божи дар бе даден за света. Радост за бедните, защото Христос бе дошъл да ги направи наследници на царството Си! Радост за богатите, защото искаше да ги научи как да спечелят вечни богатства! Радост за невежите - искаше да ги направи мъдри за спасение! Радост за учените - искаше да открие пред тях по-дълбоки тайни, в които те никога не бяха прониквали! Истини, които бяха скрити от основаването на света, щяха да бъдат открити на хората чрез мисията на Спасителя.

Йоан Кръстител се зарадва, като видя Спасителя. Какъв случай за радост имаха учениците, които бяха привилегировани да ходят и да разговарят с Величието на небето! Не беше моментът за жалеене и пост. Те трябваше да отворят сърцата си, за да приемат светлината на Неговата слава, за да я разпръснат върху тези, които са в тъмнина и в смъртна сянка.

Думите на Исус представиха една радостна картина, но през нея падна тежка сянка, която само Неговите очи можеха да различат: “Ще дойде обаче време - каза Той, - когато младоженецът ще им се отнеме и тогава ще постят.” Учениците щяха да скърбят и да постят, когато щяха да видят своя Господ предаден и разпънат. В Своите последни думи към тях в горницата Той каза: “Още малко и няма да Ме виждате; и пак малко, и ще Ме видите. Истина, истина ви казвам, че вие ще заплачете и ще заридаете, а светът ще се радва; вие ще скърбите, но скръбта ви ще се обърне в радост” (16:19,20 Йоан 16:19,20).

Когато излезеше от гроба, скръбта им щеше да се превърне в радост. След възнесението Си Христос щеше да отсъства лично; но чрез Утешителя щеше пак да бъде с тях и те не трябваше да прекарват времето си в жалеене. А Сатана искаше точно това. Желаеше те да оставят в света впечатлението, че са били измамени и разочаровани, но чрез вяра те трябваше да гледат към горното светилище, където Исус служеше за тях. Трябваше да отворят сърцата си за Светия Дух - Неговия представител, и да се зарадват в светлината на присъствието Му. Обаче дните на изкушението и тежките изпитания щяха да дойдат и те щяха да бъдат въвлечени в конфликт с управниците на този свят и с водачите от царството на тъмнината. Когато Христос нямаше да бъде лично с тях и те пропуснеха да различат Утешителя, тогава щеше да бъде по-подходящо да постят.

Фарисеите се стараеха да възвеличават себе си чрез строго спазване на форми, докато сърцата им бяха изпълнени със завист и борби. “Ето - казва Писанието, - вие постите, за да се препирате и карате и за да биете нечестиво с пестници; днес не постите така, щото да се чуе горе гласът ви. Такъв ли е постът, който Аз съм избрал - ден, в който трябваше човек да смирява душата си? Значи ли да навежда човек главата си като тръстика и да си постила вретище и пепел? Това ли ще наречеш пост и ден, угоден на Господа?” (58:4-6,10 Исая 58:4,5)

Истинският пост не е в никакъв случай формална служба. Писанието разкрива поста, който Бог е предписал - “- да развързваш несправедливите окови, да разслабваш връзките на ярема, да пускаш на свобода угнетените и да счупваш всеки хомот”; да “даруваш на гладния желаното от душата ти и насищаш наскърбената душа” (Исая 58:6,10). Ето тук е представен истинският дух и характер на Христовото дело. Целият Му живот е бил жертване за спасението на света. Постейки в пустинята на изкушението или ядейки с бирниците на угощението у Матей, Той даваше Своя живот за изкуплението на изгубените. Не в празно жалеене, в просто унижение на тялото и в многобройни жертви се изявява истинският дух на посвещението, а в готовността да се отдадеш в доброволна служба на Бога и хората.

Като продължи да отговаря на Йоановите ученици, Исус разказа една притча: “Никой не кърпи вехта дреха с невалян плат. Защото това, което трябваше да я запълни, отдира от дрехата и съдраното става по-лошо.” Вестта на Йоан Кръстител не трябваше да бъде смесвана с традиции и предразсъдъци. Един опит да се смесят претенциите на фарисеите с Йоановата вярност само щеше да направи по-очевидна пропастта между тях.

Принципите на Христовото учение нямаха нищо общо с формализма на фарисеите. Христос не трябваше да засипе пропастта, която бе създадена от учението на Йоан. Той щеше да направи още по-ясно разграничението между старо и ново. По-нататък илюстрира този факт с думите: “Нито наливат ново вино във вехти мехове, инак меховете се спукват, виното изтича и меховете се изхабяват.” Кожените мехове, използвани като съдове за ново вино, ставаха след известно време сухи и крехки и не можеха да се употребяват повторно. С тази илюстрация чрез познати неща Исус представи състоянието на еврейските водачи. Свещеници, книжници и управници бяха закоравели в поддържането на церемонии и традиции. Сърцата им се бяха свили като изсъхналите кожени мехове, с които Той ги сравни. Докато се задоволяваха със законническа религия, не бе възможно да станат съдове за вливане на живата истина от Небето. Смятаха собствената си правда за напълно достатъчна и не желаеха в религията им да бъде внесен нов елемент. Не приемаха добрата воля на Бога към хората като нещо извън тях. Свързваха я със собствените си заслуги поради извършените от тях добри дела. Вярата, която действа чрез любов и очиства душата, не можа да се обедини с религията на фарисеите, изтъкана от церемонии и човешки наставления. Усилията да се обединят Исусовите учения с установената религия щяха да са напразни. Жизнената Божия истина като ферментиращо вино щеше да разкъса старите, разпадащи се мехове на фарисейската традиция.

Фарисеите се смятаха прекалено мъдри, за да се нуждаят от наставление, прекалено праведни, за да им е необходимо спасение, и твърде свято почитани, за да им трябва почитта, която идва от Христос. Спасителят ги изостави, за да намери други, които щяха да приемат небесната вест. В неучените рибари, в бирника от пазара, в жената от Самария, в обикновения народ, който Го слушаше с радост, Той намери Своите нови мехове за новото Си вино. Инструментите, които трябва да бъдат използвани за делото на евангелието, са ония души, които с радост приемат светлината, изпращана от Бога. Те са Негови работници за разнасяне познанието на истината по света. Щом чрез благодатта на Христос Неговите чада станат нови мехове, Той ще ги изпълни с ново вино.

Учението на Христос, макар да беше представено чрез новото вино, не бе ново учение, а откровение на онова, което е било предавано още от самото начало. Но за фарисеите Божията истина бе загубила първоначалното си значение и красота. За тях Христовото учение беше ново почти във всеки аспект и те нито го признаха, нито го разбраха.

Исус показа силата на фалшивото учение да унищожава преценката и желанието за истината. “И никой - каза Той, - след като е пил старо вино, не иска ново, защото казва: Старото е по-добро.” Цялата истина, дадена на света чрез патриарсите и пророците, изгря чрез думите на Христос в нова красота, но книжниците и фарисеите нямаха желание за скъпоценното ново вино. Докато не се очистеха от старите традиции, обичаи и навици, те нямаха място в ума или в сърцето си за Христовите учения. Те се държаха за мъртвите форми и се отдръпнаха от живата истина и от Божията сила.

Това стана причина за падението на евреите и ще провали много души днес. Хиляди правят същата грешка като фарисеите, които Христос укори на угощението в дома на Матей. За да не се откажат от някоя любима идея или да не изоставят някой духовен идол, мнозина отказват истината, която идва от Отца на светлините. Доверяват се на себе си и се надяват на собствената си мъдрост, а не съзнават духовната си бедност. Настояват да бъдат спасени по такъв начин, че да могат да извършат някое важно дело. Когато видят, че няма възможност да вплетат егоизма си в делото, отхвърлят предложеното спасение.

Законническата религия никога не привлича души към Христос, защото в религия без Христос няма любов. Пост и молитва, извършени с дух на себеоправдание, са скверни в Божиите очи. Тържественото поклонение, кръгът на религиозните церемонии, външното смирение, принасянето на жертви говорят, че човекът, който участва в тях, се смята за праведен и заслужаващ Небето. Това е измама. Нашите собствени дела никога не могат да ни купят спасение.

Както бе в дните на Христос, така е и сега. Фарисеите не знаят своята духовна нищета. Към такива е отправена вестта: “Понеже казваш: Богат съм, забогатях и нямам нужда от нищо, а не знаеш, че ти си окаяният, нещастен, сиромах, беден, сляп и гол, то съветвам те да купиш от Мене злато, пречистено с огън, за да се обогатиш, и бели дрехи, за да се облечеш, та да се не яви срамотата на твоята голота- “ (Откр.; 3:17,18 Откр. 3:17,18). Вярата и любовта са златото, пречистено в огън. Но у мнозина златото се е помрачило и богатото съкровище е било загубено. Правдата на Христос за тях е една необлечена дреха, един недокоснат извор. За тях е казано: “Но имам това против тебе, че си оставил първата си любов. И тъй, спомни си откъде си изпаднал и покай се, и върши първите си дела; и ако не, ще дойда при тебе скоро и ще дигна светилника ти от мястото му, ако се не покаеш” (Откр.; 2:4,5 Откр. 2:4,5).

“Жертви на Бога с дух съкрушен; сърце съкрушено и разкаяно, Боже, Ти няма да презреш” (51:17 Пс. 51:17). Човек трябва да се очисти от егоизма, преди да може да бъде в пълния смисъл на думата, вярващ в Исус. Когато егоизмът се отхвърли, Господ може да направи човека ново създание. Само нови мехове могат да държат ново вино. Любовта на Христос ще оживотворява вярващия с нов живот. В този, който гледа към Автора и Завършителя на вярата, ще се изяви характерът на Христос.

[danielbonev]

Съботата

Съботата бе осветена при сътворението. Като предназначена за човека, тя имаше своя произход, “когато звездите на зората пееха заедно и всичките Божии синове възклицаваха от радост” (Йов;38:7 Йов 38:7). Мир владееше в света, защото земята бе в хармония с небето. “И Бог видя всичко, което създаде, и ето, беше твърде добро” (Бит.; 1:31 Бит. 1:31). И Той си почина в радостта на Своето завършено дело.

Защото си почина в съботата, “Бог благослови седмия ден и го освети” - отдели го за свята употреба. Той го даде на Адам като ден за почивка. Съботата бе паметник за делото на сътворението и по този начин знак за Божията сила и за Неговата любов. Писанието казва: “Достопаметни направи чудесните Си дела.” “Понеже от създанието се изявява това, което е невидимо у Него”, “вечната Му сила и божественост” (Бит.; 2:3 111:4 1:20 Бит. 2:3; Пс. 111:4; Римл. 1:20).

Всички неща бяха сътворени от Божия Син. “В начало бе Словото и Словото беше у Бога- Всичко това чрез Него стана и без Него не е станало нищо от това, което е станало” (1:1-3 Йоан 1:1-3). И тъй като съботата е възпоменание за делото на сътворението, тя е един знак за любовта и силата на Христос.

Съботата отправя нашите мисли към природата и ни довежда до общуване с Твореца. В песента на птиците, в шумоленето на дърветата, в музиката на морето ние все още можем да чуем Неговия глас, който говореше с Адам и Ева в хладината на деня. И като гледаше Неговата сила в природата, намираме утеха, защото словото, което сътвори всички неща, е същото, което дава живот на душата. Този, “Който е казал на светлината да изгрее из тъмнината, Той е, Който е огрял в сърцата ни, за да се просвети света с познаването на Божията слава в лицето на Исус Христос” (4:6 2Кор. 4:6).

Тази мисъл е подбудила поета да изпее песента:

“Защото Си ме развеселил, Господи,

с деянията Си.

Ще се радвам в делата на ръцете Ти, о, Господи.

Колко са велики Твоите дела, Господи!

Твърде дълбоки са мислите Ти” (92:4,5 Пс. 92:4,5).

И Светият Дух чрез пророк Исая заявява: “И тъй, на кого ще уподобите Бога? Или какво подобие ще сравните с Него? - Не знаете ли, не сте ли чули? Не ви ли се е известило отначало? От основаването на земята не сте ли разбирали? Онзи, Който седи на кръга на Земята, пред Когото жителите - са като скакалци, Който простира небето като завеса и го разпъва като шатър за живеене- И тъй, на кого ще уподобите Бога? Или какво подобие ще сравните с Него? - Дигнете очите си нагоре, та вижте: Кой е създал тези светила и извежда множеството им с брой. Той ги вика всичките по име чрез величието на силата Му, понеже е мощен във власт, ни едно от тях не липсва. Защо говориш, Якове, и казваш, Израилю: Пътят ми е скрит от Господа и правото ми се пренебрегва от моя Бог? Не знаеш ли, не си ли чул, че вечният Бог, Йехова, създателят на земните краища не отслабва и не се уморява? - Той дава сила на отслабналите и умножава мощта на немощните.” “Не бой се, защото Аз Съм с тебе. Не се ужасявай, защото Аз Съм твой Бог. Аз ще те укрепя, да! ще ти помогна. Да! ще те подпра с праведната Си десница.” “Към Мене погледнете и спасени бъдете, всички земни краища, защото Аз Съм Бог и няма друг.” Това е вестта, написана в природата, която трябва да бъде пазена в паметта чрез съботата. Когато Господ каза на Израил да освещават Неговите съботи, Той рече: “- нека бъдат знак между Мене и вас, за да познаете, че Аз, Господ ваш Бог Съм” (40:18-29 41:10 45:22 Езекиил;20:20 Исая 40:18-29, 41:10, 45:22; Езекиил 20:20).

Съботата бе вложена в закона, даден от Синай, но като ден за почивка не бе известена за първи път тогава. Народът на Израил имаше познание за нея, преди да дойде при Синай. По пътя към него тя бе спазвана. Когато някои я оскверняваха, Господ ги порицаваше, казвайки: “Докога ще отказвате да пазите заповедите Ми и законите Ми?” (Изх.;16:28 Изх. 16:28).

Съботата не бе само за Израил, но и за света. Беше известена в Едем и както другите предписания на Декалога има непреходна валидност. За този закон, от който съботата е част, Христос заяви: “Докле премине небето и земята, ни една йота, ни една точка от закона няма да премине.” Докато траят небето и земята, съботата ще продължи да бъде знак за властта на Създателя. И когато Едем отново разцъфти на земята, Божият свят почивен ден ще бъде почитан от всички под слънцето. “От събота до събота” обитателите на прославената нова земя ще отиват “да се покланят пред Мене - казва Господ” ( 5:18 66:23 Матей 5:18; Исая 66:23).

Никоя друга институция, която е била поверена на евреите, не ги отличава толкова цялостно от околните народи, както съботата. Бог предназначи спазването - да ги определи като Негови поклонници. Тя трябваше да бъде знак за отделянето им от идолопоклонството, за връзката им с истинския Бог. Но за да пазят съботата свято, самите хора трябва да бъдат святи. Чрез вяра трябва да станат участници в Христовата правда. Когато даде на Израил заповедта: “Помни съботния ден, за да го освещаваш”, Господ също им каза: “Бъдете Ми свети човеци” (Изх.;20:8 Изх.;22:31 Изх. 20:8, 22:31). Само така можеше съботата да разграничи Израил като поклонници на Бога.

Когато евреите отстъпиха от Бога и пропуснаха да направят чрез вяра Христовата правда своя собствена, съботата загуби значението си за тях. Сатана се стремеше да издигне себе си и да отдалечи хората от Христос и работеше, за да изврати съботата, защото бе знак за Христовата сила. Еврейските водачи изпълниха волята на Сатана, като обградиха Божия почивен ден с тягостни изисквания. В дните на Христос съботата бе така преобразена, че спазването - отразяваше по-скоро характера на егоистичните и осъдителни човеци, отколкото характера на обичащия небесен Баща. Равините в действителност представяха Бога като Такъв, Който е дал на хората неизпълними закони. Те подведоха народа да Го приема като тиранин и да мисли, че спазването на съботата, както Той го изисква, прави хората коравосърдечни и жестоки. Делото на Христос трябваше да очисти тези фалшиви разбирания. Макар че равините Го преследваха с безмилостна враждебност, Той не се присъедини към техните изисквания дори външно, но вървеше право напред, като пазеше съботата според Божия закон.

В един съботен ден, когато Спасителят и учениците Му се връщаха от мястото на поклонение, минаха през нива със зреещо зърно. Исус бе продължил да работи до късен час и като минаваха през нивите, учениците започнаха да събират класове и да ядат зърната, като ги стриваха с ръце. В който и да е друг ден това действие не би събудило никакъв коментар, защото минаващият през житна нива, през овощна градина или през лозе бе свободен да събере, каквото желаеше да хапне (23:24,25 виж Второзак. 23:24,25). Но да се прави това в събота, се смяташе за акт на осквернение. Не само събирането на зърното беше един вид жътва, но и стриването на класовете се смяташе вършитба. Така според мнението на равините имаше двойно нарушение.

Шпионите веднага се оплакаха на Исус, казвайки: “Защо правите това, което не е позволено да се прави в събота?”

Когато бе обвинен за нарушение на съботата във Витесда, Исус се защити, като потвърди Своята синовност към Бога и заяви, че работи в хармония с Отца. Сега, когато бяха атакувани учениците, Той посочи на обвинителите Си примери от Стария завет - действия, извършени в събота от Божии служители.

Еврейските учители се гордееха с познаването на Писанията, а в отговора на Спасителя се криеше упрекът, че не ги познават: “Не сте ли чели - каза Той - това, което стори Давид, когато огладня той и мъжете, които бяха с него, как влезе в Божия дом, взе присъствените хлябове и яде-, които хлябове не е позволено никой да яде, а само свещеници?” “И каза им: Съботата е направена за човека, а не човекът за съботата.” “Или не сте ли чели в закона, че в съботен ден свещениците в храма нарушават съботата и пак не са виновни? Но, казвам ви, че тук има повече от храма.” “Човешкият Син е господар и на съботата” (6:3,4 2:27,28 12:5-7 Лука 6:3,4; Марко 2:27,28; Матей 12:5,6).

Щом беше право Давид да задоволи глада си, като изяде хлябовете, които бяха отделени да се употребят свято, тогава бе право и учениците да задоволят нуждата си, като откъснат класове в святите часове на съботата. А също и свещениците в храма изпълняват по-голяма работа в събота, отколкото в други дни. Същата работа за светски неща би била грешна, но трудът на свещениците е Божия служба. Те изпълняваха тези обреди, които посочваха изкупителната сила на Христос, и трудът им бе в хармония с целта на съботата. Но сега самият Христос бе дошъл. Учениците, като извършваха делото Му, бяха ангажирани с Божия служба и това, което бе необходимо за изпълнението на тази служба, бе правилно да се върши в съботен ден.

Христос искаше да научи учениците и неприятелите Си, че службата за Бога е на първо място. Предметът на Христовото дело в този свят е изкуплението на човека. Затова онова, което е необходимо да се направи в събота, за да се изпълни това дело, е в съгласие със съботния закон. Тогава Исус завърши победоносно Своя аргумент с изявлението, че Той е “господар на съботата” - Един, Който стои над всички въпроси и над всеки закон. Всемогъщият съдия оправда учениците Си от обвинението, като се позова на самите постановления, в чието нарушение бяха обвинени.

Исус не остави нещата да отминат само с упрек към неприятелите Му. Заяви, че в слепотата си те са разбрали фалшиво същността на съботата. Каза им: “Но ако бяхте знаяли що значи тая дума: Милост искам, а не жертва!, не бихте осъдили невинните” (Матей 12:7). Многобройните им безсърдечни ритуали не можеха да заместят липсата на истинско благочестие и на нежна любов, които винаги ще отличават верния поклонник на Бога.

Христос отново напомни истината, че жертвите нямат никаква стойност. Те бяха средство, а не цел. Предназначението им бе да насочват хората към Спасителя и така да ги довеждат в хармония с Бога. Службата от любов е онова, което Бог цени. Когато тя липсва, простият кръг на церемониите е оскърбление за Него. Така е и със съботата. Предназначена бе да сближава хората с Бога. Но когато умът е погълнат с уморителни ритуали, значението на съботата се обезсмисля. Само външното - спазване бе подигравка.

Друга събота, когато Исус влезе в една синагога, видя там човек с изсъхнала ръка. Фарисеите Го наблюдаваха, нетърпеливи да видят какво би сторил. Спасителят добре знаеше, че поради лекуването в събота ще бъде оценен като престъпник, но не се поколеба да събори стената от традиционни изисквания, барикадираща съботата. Исус заповяда на нещастния човек да стане и тогава попита: “Позволено ли е да се прави добро в съботен ден или да се върши зло? Да се спаси ли живот или да се погуби?” Максима бе сред евреите, че пропускът да се извърши добро, когато има възможност за това, означава да се върши зло. Да се пренебрегне спасяването на живот, означаваше да се убива. Така Исус използва срещу равините собственото им оръжие. “А те мълчаха. А като ги изгледа с гняв, наскърбен поради закоравяването на сърцата им, каза на човека: Протегни си ръката. Той я простря и ръката му оздравя” ( 3:4,5 Марко 3:4,5).

Когато Го попитаха: “Позволено ли е човек да изцелява в събота?”, Исус отговори: “Кой човек от вас, ако има една овца и тя падне в съботен ден в яма, не ще я улови и извади? А колко по-скъп е човек от овца! Затова позволено е да се прави добро в съботен ден” (12:10-12 Матей 12:10-12).

Шпионите не се осмелиха да отговорят на Христос в присъствието на множеството, защото се страхуваха да не си навлекат неприятности. Знаеха, че бе казал истината, но за да не нарушат преданията си, биха оставили човека да страда, а биха се погрижили за безсловесното животно поради загубата, която можеше да претърпи собственикът. Така по-голяма грижа се полагаше за нямото животно, отколкото за човека, сътворен по Божия образ. Това илюстрира и действието на всички фалшиви религии. Те произхождат от желанието на човека да се издигне над Бога, но резултатът е деградацията му под равнището и на животното. Всяка религия, която воюва с Божието върховенство, ограбва човека от славата, която бе негова при сътворението и която трябва да бъде възстановена в него чрез Христос. Всяка фалшива религия учи своите последователи да не се грижат за човешките нужди, страдания и права. Евангелието дава висока цена на човека като изкупен с кръвта на Христос и учи да се отнасяме нежно към нуждите и нещастията му. Господ казва: “Ще направя човека да е по-скъп от чистото злато. Да! Хората да са по-скъпи от офирското злато” (13:12 Исая 13:12).

Когато се обърна към фарисеите с въпроса, дали е законно в съботен ден да се прави добро или зло, да се спаси живот или да се убие, Исус ги пресрещна със собствените им зли намерения. Те преследваха живота Му с жестока омраза, докато Той спасяваше живот и носеше щастие на множествата. По-добре ли беше да се убие в събота, както те планираха да сторят, отколкото да се излекува нещастният, както Той направи? Беше ли по-праведно в Божия свят ден да се извърши убийство в сърцето, отколкото всички хора да се обичат, което се изразява в дела на милост?

Чрез лекуването на изсъхналата ръка Исус осъди обичая на евреите и очерта четвъртата заповед такава, каквато Бог я бе дал. “Законно е да се върши добро в съботен ден” - заяви Той. Като премахна безсмислените ограничения на евреите, Христос почете съботата, докато обвинителите му обезславяха святия Божи ден.

Тези, които твърдят, че Христос е направил закона невалиден, учат, че Той е нарушавал съботата и е оправдал Своите ученици за същото. Така те всъщност застават на позициите на дребнавите евреи. С това се противопоставят на свидетелството на самия Христос, който заяви: “- Аз опазих заповедите на Отца Си и пребъдвам в Неговата любов” (15:10 Йоан 15:10). Никога нито Спасителят, нито Неговите последователи не са нарушавали закона на съботата. Христос бе жив представител на закона. Никакво нарушение на неговите святи заповеди не се намери в живота Му. Обръщайки се към цяла нация от свидетели, които търсеха случай да Го осъдят, Той можа само да каже: “Кой от вас Ме обвинява в грях?” (8:46 Йоан 8:46).

Спасителят не бе дошъл да отстрани това, което патриарсите и пророците бяха говорили, защото самият Той бе говорил чрез тези Свои представители. Всички истини на Божието слово идваха от Него, но тези безценни диаманти бяха поставени във фалшиви гнезда. Бе направено така, че тяхната скъпоценна светлина да служи на заблудата. Бог желаеше те да бъдат извадени от гнездата на заблудата и да бъдат преместени в рамките на истината. Това дело можеше да извърши само Божествена ръка. Чрез свързаността си със заблудата истината е служила на делото на неприятеля на Бога и на хората. Христос дойде да я сложи там, където би прославила Бога и където би действала за спасението на човечеството.

“Съботата бе направена за човека, а не човекът за съботата” - каза Исус. Институциите, които Бог е установил, са за благословение на човечеството. “Всичко това е заради вас.” “- било Павел или Аполос, или Кифа, или светът, или животът, или смъртта, или сегашното, или бъдещето, всичко е ваше, а вие сте Христови, а Христос е Божий” (4:15 3:22,23 2Кор. 4:15; 1Кор. 3:22,23). Законът на десетте заповеди, от които съботата е част, Бог даде на народа Си като благословение. “Господ ни заповяда - каза Мойсей - да вършим всички тия повеления и да се боим от Господа нашия Бог, за да ни бъде всякога добре и за да пази Той живота ни, както прави и днес” ( 6:24 Второзак. 6:24). А чрез псалмиста бе дадена вестта на Израил: “Служете Господу с веселие! Дойдете пред Него с радост. Познайте, че Господ е Бог. Той ни е направил и ние сме Негови; Негови люде сме и овце на пасбището Му. Влезте в портите Му със славословие. И в дворовете Му с хваление!” (100:2-4 Пс. 100:2-4). И за всеки, “който пази съботата да я не оскверни”, Господ заявява: “И тях ще доведа в святия Си хълм и ще ги зарадвам в Моя молитвен дом” (56:6,7 Исая 56:6,7).

“Защото Човешкият Син е господар също и на съботата.” Тези думи са пълни с поучение и утеха. Защото съботата бе създадена за човека, затова тя е Господният ден. Съботата принадлежи на Христос, защото “всичко това чрез Него стана и без Него не е станало нищо от това, което е станало” (1:3 Йоан 1:3). Тъй като Той сътворил всички неща, сътворил е и съботата. Той я отдели като паметник на сътворението. Тя Го посочва както като Творец, така и като Такъв, Който освещава. Тя заявява, че Този, Който сътвори всички неща в небесата и на Земята, и чрез Когото всичко се държи в едно, е главата на църквата и че чрез Неговата сила ние се примиряваме с Бога. Защото, говорейки на Израил, Той каза: “Дадох им и съботите Си да бъдат знак между Мене и тях, за да познаят, че Аз, Господ, ги освещавам” (Езекиил;20:12 Езекиил 20:12). Тогава съботата е знак на Христовата сила да ни направи святи и тя е дадена на всички, които Христос прави святи. Като знак на Неговата освещаваща сила съботата е дадена на всички, които чрез Христос стават част от Божия Израил.

И Господ казва: “Ако отдръпнеш ногата си в събота, за да не вършиш своята воля в святия Ми ден. И наречеш съботата наслада, свята на Господа, почитаема-, тогава ще се наслаждаваш в Господа” (58:13,14 Исая 58:13,14). За всички, които приемат съботата като знак на Христовата творческа и изкупителна сила, тя ще бъде наслада. Виждайки Христос в нея, те се радват в Него. Съботата посочва, че делото на сътворението доказва Неговата могъща изкупителна сила. Докато напомня за загубения Едемски мир, тя говори за мира, възстановен чрез Спасителя. И всяко нещо в природата повтаря Неговата покана: “Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя” (11:28 Матей 11:28).

[danielbonev]

“И определи дванадесет души”

След това се възкачи на хълма и повика при Себе Си ония, които Си искаше; и те отидоха при Него, и определи дванадесет души, за да бъдат с Него и за да ги изпраща да проповядват” (Марко 3:13,14).

Именно под покрова от дървета, разположени на планинския склон, недалеч от Галилейското езеро, дванадесетте бяха призовани за апостоли и Планинската проповед бе произнесена. Полята и хълмовете бяха любимите прибежища на Исус и много от Неговите поучения бяха изречени под открито небе, а не в храма или в синагогите. Нито една синагога не би могла да побере множествата, които Го следваха, но не това бе причината Той да предпочита да проповядва по равнини и гори. Исус обичаше природните красоти. За Него всяко спокойно кътче бе свят храм.

Първите земни жители бяха избрали за свое светилище мястото под Едемските дървета. Там Христос бе общувал с бащата на човечеството. След като бяха изгонени от рая, нашите първи родители продължиха да се покланят на Бога по полета и гори, където Христос ги посрещаше с евангелието на Своята благодат. Христос бе Този, Който разговаря с Авраам под мамвриевите дъбове; с Исаак, който излизаше привечер на полето, за да се моли; с Яков на Ветилския хълм; с Мойсей между планините на Мадиам; с момчето Давид, докато то се грижеше за стадата си. По указание на Христос в продължение на петнадесет столетия всяка година евреите напускаха домовете си за една седмица и живееха в колиби, направени от “хубави дървета, палмови клони, клони от широколистни дървета и речни върби” (Левит;23:40 Левит 23:40).

При обучението на Своите ученици Исус предпочиташе да се оттегля от шумотевицата на града към тишината на поля и хълмове, които бяха много повече в хармония с уроците за себеотричане. По време на Своята дейност Той обичаше да събира около Себе Си хора под синьото небе, на някой тревист хълм или на пясъка до езерото. Тук, заобиколен от собственото Си творение, Той можеше да насочи мислите на слушателите от изкуствените към естествените неща. В растежа и развитието на природата бяха разкрити принципите на Неговото царство. Когато хората вдигаха очи към хълмовете, създадени от Бога, и виждаха чудните дела на Неговите ръце, те можеха да научат ценни уроци на Божествена истина. За тях Христовите поучения щяха да бъдат повтаряни в нещата от природата. Така става с всички, които излязат сред нея с Христос в сърцата си. Те ще се почувстват заобиколени от свято присъствие. Нещата от природата подемат притчите на нашия Господ и повтарят Неговите съвети. Чрез общуване с Бога сред природата умът се възвисява и сърцето намира успокоение.

Първата стъпка сега бе да се организира църква, която след възнесението на Христос трябваше да остане Негов представител на земята. Не разполагаха със скъпо светилище, но Спасителят заведе учениците Си в кътче, което обичаше. И святото преживяване от този ден остана в умовете им, свързано завинаги с красотата на планината, долината и езерото.

Исус бе призовал учениците Си, за да ги изпрати като Свои свидетели, които да провъзгласят на света какво са видели и чули от Него. Тяхната задача бе най-важната, възлагана някога на човешки същества, и отстъпваше по значение само на задачата на самия Христос. Те трябваше да бъдат Божии съработници за спасението на света. Както в Стария завет дванадесетте патриарси представляваха Израил, така и дванадесетте апостоли трябваше да бъдат представители на евангелската църква.

Спасителят познаваше характера на хората, които бе избрал; всичките им слабости и грешки бяха открити пред Него. Той знаеше опасностите, през които трябваше да преминат и отговорността, която щяха да поемат. Сърцето Му бе изпълнено със състрадание към тези избрани мъже. Застанал сам на една планина близо до Галилейското езеро, Той прекара цяла нощ в молитва за тях, докато те спяха в подножието. С първите лъчи на зората ги извика, защото имаше да им предаде нещо важно.

От известно време тези ученици работеха активно заедно с Исус. Йоан и Яков, Андрей и Петър, заедно с Филип, Натанаил и Матей бяха по-близко свързани с Него, отколкото останалите, и бяха свидетели на повечето Му чудеса. Петър, Яков и Йоан имаха дори още по-тесни връзки с Исус. Те почти винаги Го придружаваха, като ставаха свидетели на Неговите чудеса и слушаха словата Му. Йоан бе постигнал още по-близко приятелство с Исус, така че стана известен като ученика, когото Учителят обича. Спасителят обичаше всички, но Йоан бе най-възприемчив. Бе по-млад от другите и с детска доверчивост откриваше сърцето си пред Него. Така между него и Христос се установи още по-голяма привързаност и чрез него бе разкрито на Божия народ най-дълбокото духовно учение на Спасителя.

Начело на една от групите, на които бяха разделени апостолите стои името на Филип. Той бе първият ученик, към когото Исус отправи категоричната заповед: “Следвай Ме”. Филип бе от Витсаида, града на Андрей и Петър. Той бе слушал проповедите на Йоан Кръстител и бе чул как Йоан обявява Христос за Божи Агнец. Филип искрено търсеше истината, но за вярване бе муден по сърце. Макар и свързан с Христос, това, което разказа на Натанаил за Него, показва, че все още не бе напълно убеден в Божествеността на Исус. Въпреки че глас от небето обяви Христос за Божи Син, Филип Го считаше само за “Исус, Йосифовия син, Който е от Назарет” (1:45 Йоан 1:45). При друг случай, когато пет хиляди души бяха нахранени, липсата на вяра у Филип се прояви отново. Именно за да го изпита, Исус зададе въпроса: “Отгде да купим хляб да ядат тия?” Отговорът на Филип бе изпълнен с неверие: “За двеста динария хляб не ще им стигне, за да вземе всеки по малко” (6:5,7 Йоан 6:5,7). Исус бе наскърбен. Макар че Филип бе видял Исусовите дела и почувствал Неговата сила, все още нямаше вяра. Когато гърците му зададоха въпрос относно Исус, той не се възползва от възможността да ги представи на Спасителя, а отиде да каже на Андрей. Дори в последните часове преди разпятието думите му водеха до обезсърчаване във вярата. Когато Тома каза на Исус: “Господи, не знаем къде отиваш; а как знаем пътя”, Спасителят отговори: “Аз Съм пътят, истината и животът- Ако бяхте познали Мене, бихте познали и Отца Ми”, Филип отвърна с неверие: “Господи, покажи ни Отца и достатъчно ни е” (14:5-8 Йоан 14:5-8). Толкова бавен на сърце, толкова слаб във вяра бе този ученик, който от три години общуваше с Исус.

Като някаква щастлива противоположност на Филиповото неверие беше детското упование на Натанаил. Той бе човек с изключително сериозен характер, чиято вяра се държеше на невидимите реалности. Въпреки всичко Филип бе ученик в Христовото училище и Божественият Учител търпеливо понасяше неверието и невъзприемчивостта му. Когато Светият Дух се изля върху учениците, Филип стана учител според Божието поръчение. Той знаеше за какво говори и поучаваше с увереност, която убеждаваше слушателите.

Докато Исус подготвяше учениците за тяхната мисия, един, който не беше повикан, натрапи присъствието си между тях. Това беше Юда Искариотски - човек, който изповядваше, че е Христов последовател. Сега той дойде, молейки за място във вътрешния кръг на учениците. С голяма сериозност и явна искреност заяви: “Учителю, ще вървя след Тебе където и да идеш.” Исус не го отпрати, нито го прие, а само тъжно промълви: “Лисиците си имат леговища и небесните птици гнезда; а Човешкият Син няма где глава да подслони” ( 8:19,20 Матей 8:19,20). Юда вярваше, че Исус е Месия, и се надяваше, като се присъедини към апостолите, да си осигури висок пост в новото царство. Исус реши да пресече тази надежда, като му разкри колко е беден.

Учениците силно желаеха Юда да стане един от тях. Те го препоръчаха на Исус като човек, който може да Му помага много в работата, защото Юда бе с властна осанка, с остър ум и способност да ръководи. Изненадани бяха, че Исус го посреща толкова студено.

Учениците бяха твърде разочаровани, че Исус не се бе опитал да си осигури сътрудничеството на израилевите водачи. Смятаха, че е грешка да не укрепи Своето дело, като Си осигури поддръжката на тези влиятелни хора. Ако Исус бе отпратил Юда, дълбоко в сърцата си учениците щяха да поставят под въпрос мъдростта на Учителя. Последвалите събития с Юда щяха да им покажат опасността да се позволява на каквито и да било светски съображения да надделеят в решаването кой е подходящ за Божието дело. Сътрудничеството на такива хора, каквито учениците искаха да привлекат, би предало делото в ръцете на неговите най-големи врагове.

Въпреки всичко след присъединяването си към учениците Юда не остана безразличен към красотата на Христовия характер. Той почувства влиянието на Божията сила, която привличаше души към Спасителя. Този, Който не дойде да пречупи смазана тръстика или да угаси замъждял фитил, не би отхвърлил душа, докато в нея има и най-слабия копнеж към светлината. Спасителят четеше мислите на Юда; Той познаваше дълбините на беззаконието, в което Юда би потънал, ако не бъде избавен чрез Божията благодат. Свързвайки този човек със Себе Си, Исус му даде възможност да бъде ден след ден в допир с лъчите на Неговата всеотдайна любов. Ако отвореше сърцето си пред Христос, Божествената благодат би прогонила демона на себелюбието и Юда би могъл да стане поданик на Божието царство.

Бог приема хората такива, каквито са, с човешките черти в техния характер и ги обучава да служат, стига да желаят да се подчиняват и да бъдат учени от Него. Те са избрани не защото са съвършени, а въпреки несъвършенствата си, така че посредством познаването и практикуването на истината, посредством благодатта на Христос да могат да се преобразят по Негов образ.

Юда имаше същите възможности като другите ученици. Той слушаше същите ценни уроци. Но практикуването на истината, изисквано от Христос, не съответстваше на желанията и намеренията на Юда, тъй като той не желаеше да се откаже от своите идеи и да приеме мъдрост от Небето.

Колко нежно се отнасяше Спасителят към този, който щеше да Го предаде! В своите проповеди Исус разглеждаше принципите на милосърдието, което удря в самия корен на алчността. Той представи пред Юда отвратителния характер на сребролюбието и неведнъж учениците разбираха, че нравът и грехът му се излагат на показ. Въпреки всичко Юда не пожела да изповяда и да изостави своето беззаконие. Бе самодоволен и вместо да устои на изкушението, продължи да мами. Христос бе пред Него - жив пример за това, какъв трябва да бъде, ако се възползва от Божественото посредничество и служба. Но този ученик слушаше уроците напразно.

Исус не го укори рязко за алчността му, а имаше свято търпение към този грешен човек дори когато му даваше доказателства, че чете сърцето му като отворена книга. Представи му най-висшите подбуди за вършене на правото; и ако отхвърлеше небесната светлина, Юда би останал без извинение.

Вместо да приеме светлината, той предпочете да запази своите недостатъци. В него се подхранваха зли пожелания, страст за отмъщение, мрачни и лоши мисли, докато накрая Сатана го завладя изцяло. Юда стана представител на Христовия враг.

Когато се свърза с Исус, той имаше някои положителни черти в характера, които биха могли да се превърнат в благословение за църквата. Ако беше пожелал да понесе игото на Христос, можеше да стане един от главните апостоли. Но Юда закоравяваше сърцето си, когато му бяха посочвани недостатъците, и в своята бунтовна гордост предпочете егоистичните си амбиции, като по този начин стана неспособен за делото, което Бог би му дал да извърши.

Всички ученици имаха сериозни недостатъци, когато Исус ги призова да Му служат. Дори Йоан, който общуваше най-тясно със смирения и скромен Исус, не бе по природа смирен и отстъпчив. Той и неговият брат бяха наречени “синове на гърма”. Докато бяха с Исус, всяка обида към Него възбуждаше тяхното възмущение и сприхавост. Зъл нрав, отмъстителност, дух на критикарство - любимият ученик притежаваше всички тези качества. В Йоан имаше гордост и амбиция да бъде пръв в Божието царство. Но ден след ден, в противовес на бунтарския си дух той виждаше Исусовата нежност и въздържаност и слушаше Неговите уроци на смирение и търпение. Йоан отвори сърцето си за Божието влияние и стана не само слушател, но и изпълнител на думите на Спасителя. Той се научи да търпи игото на Христос и да носи Неговото бреме.

Исус укоряваше и предупреждаваше Своите ученици, учеше ги на предпазливост, но Йоан и неговите братя не Го напуснаха; избраха Го въпреки укорите. Спасителят не ги остави поради слабостите и грешките им. Те продължиха да споделят Неговите изпитания докрай и да учат уроците от живота Му. Наблюдавайки Го, преобразяваха своя характер.

Апостолите бяха твърде различни по темперамент и характер. Това бяха бирникът Левий-Матей и ревностният зелот Симон, който безкомпромисно ненавиждаше римската власт; великодушният, импулсивен Петър и лукавият Юда; Тома - искрен, но все пак плах и страхлив; Филип - бавен по сърце и склонен към съмнения; амбициозните прями Заведееви синове с техните братя. Всички те бяха събрани заедно, с различните им недостатъци и с всичките им унаследени и придобити наклонности към злото. Но в Христос и чрез Христос те трябваше да живеят в Божието семейство, като се учат да бъдат единни във вяра, в учения и в дух. Щяха да имат своите изпитания, огорчения и различни мнения, но докато Той пребъдваше в сърцата, не можеше да съществуват разногласия. Неговата любов щеше да доведе до взаимна любов между тях; уроците на Учителя щяха да изгладят всички различия, водейки учениците към единство в мислите и в преценките. Христос е великият център и те биха се приближили един към друг дотолкова, доколкото се бяха приближили към центъра.

Когато Исус завърши наставленията към учениците Си, събра малката група и като коленичи между тях и положи ръце на главите им, произнесе молитва, с която ги посвети в святото Си дело. Така Господните ученици бяха ръкоположени за евангелска служба.

За Свои представители между хората Христос не избра ангели, които никога не бяха съгрешавали, а човешки същества - хора със същите чувства - като тези, които те трябваше да спасяват. Сам Той прие човешко естество, за да достигне човечеството. Бог се нуждаеше от човешко естество, тъй като за спасението на света бяха необходими и Божествената, и човешката същност. Божеството се нуждаеше от човешко естество, за да можеше да има човечеството едно средство да общува с Бога. Това се отнася и за Христовите служители и вестители. Човек се нуждае от сила вън от него, която да го възстанови до подобието на Бога и да го направи способен да върши Божието дело. Това обаче не изключва човешкото сътрудничество. Човек се сдобива с Божествена сила и Христос обитава в сърцето чрез вяра. А чрез сътрудничество с Бога човешката сила става способна да върши добро.

Този, Който призова галилейските рибари, все още призовава хората за служене. Той желае да изяви силата Си чрез нас, така както я изяви чрез първите ученици. Колкото и несъвършени и грешни да сме, Господ ни предлага да бъдем Негови сътрудници, Христови помощници. Той ни кани да приемем Божествените наставления, така че, съединени с Христос, да можем да вършим Божиите дела.

“А ние имаме това съкровище в пръстени съдове, за да се види, че превъзходната сила е от Бога, а не от нас” (4:7 2Кор. 4:7). Ето защо проповядването на евангелието бе поверено на грешни хора, а не на ангели. Така става явно, че силата, която действа в слабото човешко естество, е Божията сила. Така ние сме насърчени да вярваме, че силата, която помага на други хора, толкова слаби, колкото сме ние, може да помогне и на нас. Самите тези, които са “обиколени с немощ”, трябва “да състрадават с невежите и заблудилите се” (Евр.; 5:2 Евр. 5:2). След като самите са били в беда, те са запознати с опасностите и трудностите на пътя и затова са призовани да достигнат хората, които са в същата беда. Има души, объркани от съмнение, обременени с недостатъци, слаби по вяра и неспособни да разберат Невидимия. Но един приятел, когото могат да видят, идващ при тях вместо Христос, може да бъде съединителното звено, което да свърже плахата им вяра с Христос.

Ние трябва да бъдем съработници на небесните ангели в представянето на Исус пред света. С нетърпение и желание ангелите очакват нашето сътрудничество, тъй като човек трябва да бъде Божи проводник за свързването на Бога с човека. И когато се предадем на Христос с цяло сърце, ангелите се радват, че могат да говорят чрез нашите гласове, за да разкрият Божията любов.

[danielbonev]

Планинската проповед

Христос рядко събираше само учениците, за да слушат Неговите думи. Той не избираше за Свои слушатели само тези, които знаеха пътя на живота. Неговата задача бе да достигне множествата, които живееха в невежество и заблуда. Исус преподаваше уроците Си върху истината там, където те можеха да стигнат до замъглените умове. Самият Той бе въплъщение на Истината, застанал препасан, с протегнати напред ръце за благословение и с думи на предупреждение, молба и насърчение, желаещ да издигне духовно всеки, който би дошъл при Него.

Планинската проповед, макар и произнесена специално за учениците, бе чута и от множествата. След като избра апостолите, Исус отиде с тях до брега на езерото. Тук хората бяха започнали да се събират още от ранните утринни часове. Освен обичайните тълпи от галилейските градове имаше хора от Юдея и дори от Ерусалим; от Перея, Декаполис, Идумея, чак до южната част на Юдея; от Тир и Сидон - финикийските градове на средиземноморския бряг. “Като чуха колко много чудеса правел”, те дойдоха “да Го чуят и да се изцелят от болестите си-, защото сила излизаше от Него и изцеляваше всичките” ( 3:8 6:17-19 Марко 3:8; Лука 6:17-19).

Тясната пясъчна ивица не можеше да побере дори прави всички хора в обсега на Неговия глас, които искаха да Го чуят, и Исус тръгна обратно към планинския склон. След като стигна до място, подходящо за събиране на множество хора, Той седна на тревата и учениците и всички останали последваха примера Му.

Учениците винаги стояха до Исус. Народът се притискаше до Него, но те разбираха, че не трябва да бъдат отделени от Неговото присъствие. Сядаха близо, за да не пропуснат нито дума от поученията Му. Слушаха внимателно, с желание да разберат истините, които те трябваше да разнесат по всички страни от всички векове.

Сега те се притискаха до своя Учител с чувството, че ще се случи нещо необикновено. Вярваха, че царството ще бъде основано скоро и от сутрешните събития бяха получили уверение, че по този въпрос ще бъде направено някакво съобщение. Нетърпение се чувстваше сред присъстващите и любопитните лица издаваха колко голям е интересът. След като хората седнаха по тревистия хълм в очакване на думите на Божествения Учител, сърцата им се изпълниха с мисли за бъдеща слава. Присъстваха книжници и фарисеи, които очакваха деня, когато щяха да имат власт над омразните римляни, за да притежават богатствата и разкоша на великата световна империя. Бедните селяни и рибари се надяваха да чуят уверението, че техните жалки колиби, оскъдната храна, животът на непосилен труд и страхът от нищета ще бъдат заменени с имения, изобилие и лек живот. Те се надяваха единствената им груба дреха, която служеше за наметка през деня и за завивка през нощта, да бъде заменена от Христос с пищните и скъпи одежди на техните завоеватели. Всички сърца се вълнуваха от гордост и надежда, че Израил скоро ще бъде почетен измежду народите като избран от Бога и Ерусалим ще се издигне като столица на световно царство.

Христос разби надеждите за световно господство. В Планинската проповед Той се опита да премахне илюзията, създадена чрез погрешно възпитание, и да даде на слушателите ясна представа за Своето царство и за собствения Си характер. Все пак Той не отправи директен упрек към заблудите на народа. Виждаше нещастието на света, породено от греха, и въпреки това не описа ясно собствената им окаяност. Научи ги на нещо много по-добро от това, което знаеха. Без да оборва представите им за Божието царство, Той каза какви са условията, за да се влезе там, и ги остави сами да си направят заключение за неговия характер. Истините, които им предаваше, са не по-малко важни за нас, отколкото бяха за следващите Го тогава множества. Ние имаме не по-малко нужда да научим основните принципи на Божието царство.

Първите думи на Христос, отправени към хората на хълма, бяха думи на благословение. Щастливи са тези, каза Той, които осъзнават духовната си нищета и чувстват нужда от изкупление. Евангелието трябва да се проповядва на бедните. То се разкрива не на духовно гордите - тези, които твърдят, че са богати и нямат нужда от нищо, а на тези, които са смирени и разкаяни. Има само един извор за очистване от греха - изворът, предназначен за нищите по дух.

Гордото сърце се стреми да си спечели спасението, но както нашето право, така и нашата годност за небето могат да се осигурят чрез Христовата правда. Господ не може да направи нищо за възстановяване на човека, докато той, убеден в своята слабост и освободен от самодоволство, не се постави под Божие ръководство. Едва тогава може да получи дара, който Бог иска да му даде. Всичко се предоставя на душата, която чувства нужда от Него. Тя има неограничен достъп до Този, в Когото обитава цялата пълнота на Божеството. “Защото така казва Всевишният и Превъзнесеният, Който обитава вечността, Чието име е Светий: Аз обитавам на високо и свято място, още с онзи, който е със съкрушен и смирен дух” (57:15 Исая 57:15).

“Блажени скърбящите, защото те ще се утешат.” С тези думи Христос съвсем не ни учи, че скръбта сама по себе си има силата да премахва вината от греха. Той не ни дава разрешение за престорено или преднамерено смирение. Скръбта, за която говори Исус, не се състои от меланхолия и ридания. Докато скърбим заради греха, ние трябва да се радваме на скъпоценната привилегия да бъдем Божии чада.

Често страдаме, защото злите ни дела водят до неприятни за нас последствия, но това не е покаяние. Истинската мъка за греха е резултат от действието на Светия Дух. Духът разкрива неблагодарността на сърцето, което е обидило и наскърбило Спасителя, и чрез покаяние ни води до подножието на кръста. С всеки нов грях Христос е наранен отново. Когато погледнем към Този, Когото сме проболи, ние изпитваме мъка за греховете, които са Му причинили страдание. Такава скръб води до отхвърляне на греха.

Светският човек може да обяви тази скръб за слабост, но тя е силата, свързваща каещия се грешник и безкрайния Бог с връзки, които не могат да бъдат прекъснати. Тя показва, че Божиите ангели връщат на душата добрите качества, които са били изгубени чрез закоравяване на сърцето и беззаконие. Сълзите на покаяние са само дъждовни капки, предхождащи слънчевата светлина на светостта. Тази скръб предвещава радост - бъдещия извор на живот в душата. “Само признай беззаконието си, че си станала престъпница против Господа, своя Бог- Аз няма да направя да ви нападне гневът Ми, защото Съм милостив, казва Господ- “ ( 3:12,13 Еремия 3:13,12). “За наскърбените в Сион” Той е наредил да им бъдат дадени “венец вместо пепел, миро на радост вместо плач, облекло на хваление вместо унил дух” (61:3 Исая 61:3).

Има утеха и за тези, които преживяват мъка в изпитание. Горчивината от мъката и унижението са по-добри от насладата в греха. Чрез беди Бог ни разкрива слабите места в нашия характер, за да можем с Неговата благодат да победим недостатъците си. Пред нас се отварят непознати страници от нашия характер и ние сме изпитвани дали желаем да приемем укорите и съветите на Бога. Когато стигнем до изпитание, не трябва да се измъчваме и да се оплакваме. Не трябва да се бунтуваме или да се безпокоим, така че да изпуснем Христовата ръка. Необходимо е да смирим душите си пред Бога. Господните пътища са неясни за този, който иска да вижда нещата в приятна за него светлина. Те изглеждат мрачни и безрадостни за нашето човешко естество. Божиите пътища обаче са милостиви и краят им води до спасение. Илия не знаеше какво върши, когато в пустинята каза, че не иска да живее и се помоли да умре. Господ в Своята милост не послуша думите му. На Илия тепърва предстоеше да извърши велико дело и след като приключи работата си, не трябваше да загине в пустинята обезсърчен и самотен. На Илия предстоеше не да слезе в мрака на смъртта, а да се възнесе в слава до небесния трон, придружен от ангелски колесници.

Божието слово към скърбящите е: “Видях пътищата му и ще го изцеля; още ще го водя и пак ще утеша него и наскърбените му.” “Аз ще обърна жалеенето им в радост и ще ги утеша, и ще ги развеселя подир скръбта им” (57:18 31:13 Исая 57:18; Еремия 31:13).

“Блажени кротките.” Трудностите, с които ще се сблъскаме, могат да бъдат облекчени до голяма степен от кротостта, скрита в Христос. Ако притежаваме смирението на нашия Господ, ние ще се издигаме над обидите, отказите и неприятностите, които преживяваме всеки ден, и те няма да обезсилват духа ни. Най-висшето свидетелство за благородството в един християнин е себевладеенето. Човек, заплашван от малтретиране или жестокост и не успяващ да поддържа в себе си дух на спокойствие и упование в Бога, ограбва от Бога правото Му да разкрие чрез него съвършения Си характер. Смиреното сърце е силата, която дава победа на Христовите последователи; смирението е белег за връзката им с небесните дворове.

“Защото, ако и да е възвишен, Господ пак гледа на смирения” (138:6 Пс. 138:6). Бог се отнася с нежност към хората, които разкриват кроткия и смирен Христов дух. Макар и презирани от света, те имат голяма стойност в Божиите очи. Не само мъдрите, великите, щедрите ще получат достъп до небесните жилища; не само енергичният библейски работник, изпълнен с усърдие и работещ активно. Не. Нищите по дух, които копнеят за присъствието на пребъдващия Христос; смирените по сърце, чиято най-висша цел е вършене на Божията воля - именно такива хора ще получат достъп. Те ще бъдат измежду тези, които са изпрали дрехите си и са ги избелили в кръвта на Агнеца. “Затова са пред престола на Бога и Му служат денем и нощем в Неговия храм; и седящият на престола ще разпростре скинията Си върху тях” (Откр.; 7:15 Откр. 7:15).

“Блажени, които гладуват и жадуват за правдата.” Чувството за собствено нищожество ще предизвика в сърцето глад и жажда за правда и това желание няма да остане неудовлетворено. Онези, които направят за Исус място в сърцата си, ще осъзнаят Неговата любов. Копнежът на всички, желаещи да имат характер, подобен на Божия, ще бъде задоволен. Светият Дух никога не оставя без подкрепа душата, която се стреми към Исус. Светият Дух - показва Христовите качества. Ако погледът не се измества от Христос, работата на Духа не спира, докато душата не стане подобна на Неговия образ. Чистата любов ще разшири кръгозора на душата, като - даде способност за по-големи постижения, за по-голямо познание на небесните неща, така че да не остане лишена от духовна пълнота. “Блажени, които гладуват и жадуват за правдата, защото те ще се наситят.”

Милостивите ще намерят милост и чистите по сърце ще видят Бога. Всяка нечиста мисъл омърсява душата, притъпява чувството за морал и заличава следите, оставени от Светия Дух. Тя замъглява духовното зрение по такъв начин, че човек не може да види Бога. Господ може да опрости покаялия се грешник и прави това, но макар и опростен, душата му остава опетнена. Този, който иска да има ясно разбиране за духовната истина, трябва да избягва всякаква нечистота в говор и мисъл.

Думите на Христос обаче обхващат нещо повече от освобождаване от плътската нечистота, нещо повече от освобождаване от церемониалното омърсяване, което евреите така старателно избягваха. Себелюбието не ни позволява да видим Бога. Човекът със себелюбив дух смята Бога за напълно подобен на себе си. Докато не отхвърлим това разбиране, не можем да разберем Този, Който е любов. Само безкористното сърце, смиреният и доверчив дух ще Го видят като “жалостив и милосерд, дълготърпелив, Който изобилва с милост и вярност” (Изх.;34:6 Изх. 34:6).

“Блажени миротворците.” Божият мир се ражда от истината. Това означава хармония с Бога. Светът е във вражда с Божия закон; грешниците са във вражда със своя Творец и в резултат на това те враждуват помежду си. Но псалмистът заявява: “Много мир имат ония, които обичат Твоя закон, и за тях няма спънки, та да се препъват” (119:165 Пс. 119:165). Човек не може сам да постигне мир. Човешките планове за пречистване и облагородяване на хората или обществото ще бъдат лишени от мир, тъй като те не достигат сърцето. Единствената сила, която може да създаде и увековечи истинския мир, е Христовата благодат. Когато тази истина се възприеме от сърцето, то ще отхвърли злите страсти, които предизвикват спорове и разногласия. “Вместо драка ще израсте елха, вместо трън ще израсте мирта” и пустинята на живота “ще се възрадва и ще цъфне като крем” (55:13 35:1 Исая 55:13, 35:1).

Множествата бяха удивени от това учение, което толкова много се различаваше от заповедите и примера на фарисеите. Хората бяха започнали да мислят, че щастието се съдържа в притежанията и че славата и почитта на света са нещата, към които трябва да се стремят. Беше много приятно да те наричат “учителю”, да бъдеш възхваляван като мъдър и религиозен човек и по този начин да парадираш с добродетелите си пред обществото. Това се смяташе за върха на щастието. Но в присъствието на многобройното множество Исус заяви, че земното богатство и почестите са цялата награда, която тези хора въобще ще получат. Той говореше с увереност и думите Му бяха придружени от сила да убеждава. Присъстващите замълчаха и чувство на страх навлезе в душите им. Те се гледаха един друг със съмнение. В такъв случай кой от тях би се спасил, ако ученията на този човек са верни? Мнозина бяха убедени, че забележителният учител е движен от Божия Дух и ученията, които проповядва, идват от Бога.

След като обясни в какво се състои истинското щастие и как може да бъде придобито, Исус посочи ясно задълженията на Своите ученици, като избрани учители от Бога, за да водят другите в пътя на спасението и вечния живот. Той знаеше, че те често ще понасят разочарования и обезсърчение, че ще се сблъскат с упорита съпротива, че ще бъдат обиждани и тяхното свидетелство - отхвърляно. Исус много добре знаеше, че изпълнявайки мисията си, тези скромни мъже, които слушат думите Му толкова внимателно, ще преживеят хули, мъчения, затвори и смърт. Затова Той продължи:

“Блажени гонените заради правдата, защото е тяхно небесното царство. Блажени сте, когато ви хулят и ви гонят, и говорят против вас лъжливо всякакво зло заради Мене; радвайте се и веселете се, защото голяма е наградата ви на небесата, понеже така гонеха пророците, които бяха преди вас” ( 5:11,12 Матей 5:11,12).

Светът обича греха и мрази правдата и това беше причината за неговото враждебно отношение към Исус. Всички, които отхвърлят Исусовата безгранична любов, ще намират християнството за едно обезпокоително учение. Светлината на Христос разпръсква мрака, който покрива техните грехове, и те ще виждат, че имат нужда от промяна. Докато поддаващите се на влиянието на Светия Дух започват война със себе си, хората, които се държат за греха, воюват срещу истината и нейните представители.

Така се създава борба и Христовите последователи са обвинявани, че създават смутове сред народа. Близостта им с Бога предизвиква омразата на света. Те понасят укора за Христос и ходят по пътя, извървян от най-благородния на земята. Гоненията се посрещат с радост, а не с мъка. Всяко огнено изпитание е Божие средство за пречистване. То ги прави годни за делото им на Божии съработници. Всеки конфликт има значение във великата битка за правда; всеки конфликт ще допринесе за радостта от окончателната им победа. Като знаят това, изпитването на тяхната вяра и търпение ще бъде приемано с радост, а не със страх и стремеж да се избегне. С копнеж да изпълнят задълженията си към света, съсредоточили мислите си в желанието да бъдат одобрени от Бога, Неговите служители трябва да изпълняват всяко задължение независимо от страха или от благоразположението на хората.

“Вие сте солта на земята”, каза Исус. Не се оттегляйте от света, за да избегнете гоненията. Вие трябва да живеете между хората, така че Божествената любов да бъде като сол, която запазва света от развала.

Сърцата, поддали се на влиянието на Светия Дух, са проводници, чрез които се излива Божието благословение. Ако служителите на Бога бъдат взети от Земята и Неговият Дух се оттегли от хората, този свят ще бъде опустошен и унищожен от управлението на Сатана. Макар че нечестивите не го знаят, те дължат дори благословенията в този живот на присъствието на Божиите люде, които презират и потискат. Но ако християните са такива само по име, те са като солта, която е загубила вкуса си. Те нямат добро влияние в света. Чрез погрешното представяне на Бога стават по-лоши и от невярващите.

“Вие сте светлината на света.” Евреите искаха да ограничат спасението до собствената си нация, но Христос им показа, че спасението е като слънчевата светлина. То принадлежи на целия свят. Библейската религия не трябва да бъде затваряна между кориците на една книга или между стените на една църква. Тя не трябва да бъде изваждана от време на време за наша полза и след това отново оставяна настрана, а да освещава всекидневния живот, да се разкрива във всяка делова работа и във всичките ни обществени взаимоотношения.

Истинският характер не се формира вън от човека, за да се облече като дреха; той се излъчва отвътре. Ако желаем да насочваме други хора по пътя на правдата, принципите на правдата трябва да живеят в собствените ни сърца. Изповядването на вяра може да провъзгласява теорията на религията, но всъщност практическото ни благочестие открива Словото на истината. Постоянството в живота, осветеният говор, непоклатимата вярност, духът на дейна благотворителност, примерът на благочестие - това са средствата, чрез които светлината се предава на света.

Исус не се спря на отделните точки от закона, но не остави слушателите да стигнат до заключение, че е дошъл, за да премахне Своите изисквания. Той знаеше, че има шпиони, готови да използват всяка изпусната дума в служба на целите си. Той познаваше предразсъдъците в умовете на мнозина от слушателите и не каза нищо, което да разколебае тяхната вяра в религията и обичаите, предадени им чрез Мойсей. Сам Христос бе дал и моралния, и церемониалния закон. Той не дойде, за да премахне доверието в собствените Си наставления. Именно поради голямата Си почит към закона и пророците Исус се опита да разруши стената от предания и ритуали, която бе станала затвор за евреите. Отхвърляйки погрешните им тълкувания на закона, в същото време Той внимателно пазеше учениците Си да не би да пренебрегнат жизненоважните истини, поверени на евреите.

Фарисеите се гордееха с това, че изпълняват закона. И все пак във всекидневния си живот те познаваха неговите принципи толкова малко, че думите на Спасителя им звучаха като ерес. Когато Той премахна нечистотата, под която бе заровена истината, помислиха си, че се премахва самата истина. Шепнеха си един на друг, че Исус омаловажава закона. Той прочете техните мисли и им отговори: “Да не мислите, че Съм дошъл да разруша закона или пророците; не Съм дошъл да разруша, но да изпълня” ( 5:17 Матей 5:17). Тук Исус отхвърли обвинението на фарисеите. Неговата мисия в света бе да защити святите изисквания на този закон, за който те Го обвиняваха в нарушение. Ако Божият закон можеше да бъде променен или отменен, тогава нямаше нужда Христос да изтърпи последствията от нашите грехове. Той дойде да обясни отношението на закона към човека и да онагледи неговите заповеди чрез собствения Си живот на послушание.

Бог ни е дал Своите святи заповеди, защото обича човечеството. Той разкрива принципите на правдата, за да ни предпази от последствията на беззаконието. Законът е израз на Божия начин на мислене; когато го приемем с вярата в Христос, превръща се в наш начин на мислене. Законът ни издига над силата на естествените желания и наклонности, над изкушенията, които водят до грях. Бог иска да бъдем щастливи. Той ни е дал заповедите от закона, за да имаме радост, като ги спазваме. Когато при Исусовото рождение ангелите пееха “слава на Бога във висините и на Земята мир между човеците” (2:14 Лука 2:14), те обявяваха принципите на закона, който Исус дойде “да възвеличи и направи почитаем”.

Когато законът бе провъзгласен на Синай, Бог откри пред хората светостта на Своя характер, така че те да видят разликата с греховността на собственото си естество. Законът бе даден, за да осъзнаят греха си и да разберат, че имат нужда от Спасител. Той би извършил това, ако неговите принципи бяха засегнали сърцата чрез Светия Дух. Това дело все още трябва да бъде вършено. Тези принципи на закона са изяснени в живота на Христос и когато Светият Божи Дух докосва сърцето, когато светлината на Христос открива на хората тяхната нужда от пречистващата Му кръв и оправдаващата Му праведност, законът продължава да бъде средство, което ни води до Христос, за да бъдем оправдани чрез вяра. “Законът Господен е съвършен, възвръща душата” (19:7 Пс. 19:7).

“Докле премине небето и земята - заяви Исус, - ни една йота, ни една точка от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне.” Слънцето, което свети в небето, твърдата земя, на която живеем, са Божии свидетели за непроменимостта и вечността на Неговия закон. Дори те да преминат, Божиите заповеди ще останат. “По-лесно е небето и земята да преминат, отколкото една точка от закона да падне” (16:17 Лука 16:17). Системата от символи, които посочваха Исус като Агнец Божи, беше отменена с Неговата смърт, но заповедите от Декалога са толкова непоклатими, колкото непоклатим е Божият трон.

Тъй като “законът Господен е съвършен”, всяко отклонение от него е грях. Тези, които пренебрегват Божиите заповеди и учат другите да вършат същото, са осъдени от Христос. Животът на послушание, изживян от Спасителя, потвърди изискванията на закона; той доказа, че законът може да бъде спазван в човешко естество и показа превъзходството на характера, който послушанието развива. Всички, които го спазват така, както Исус го спазваше, заявяват по същия начин, че “законът е свят и заповедта свята, праведна и добра” ( 7:12 Римл. 7:12). От друга страна всички, които нарушават Божиите заповеди, поддържат твърденията на Сатана, че законът е несправедлив и не може да бъде спазван. Така те подкрепят измамите на големия противник и позорят Бога. Те са деца на нечестивия, който пръв въстана срещу Божия закон. Ако бъдат допуснати в небето, отново ще внесат разногласие и бунтарски дух и ще застрашат доброто състояние на вселената. Нито един човек, умишлено пренебрегващ един-единствен принцип от закона, не може да влезе в небесното царство.

Равините смятаха, че правдата им е паспорт за небето. Исус обаче им заяви, че тя е недостатъчна и недостойна. Фарисейската правда се състоеше от външни церемонии и от теоретично познаване на истината. Равините твърдяха, че стават святи чрез собствените си усилия да спазват закона, но делата им бяха разделили правдата от религията. Докато спазваха ритуалите съвсем точно, животът им беше неморален и недостоен. Тяхната така наречена “правда” никога не би могла да влезе в небесното царство.

Най-голямата заблуда в дните на Христос бе, че самото съгласяване с истината представлява праведност. В цялата човешка история теоретичното познаване на истината не е било достатъчно за спасяване на душата. То не ражда плодове на правда. Ревностното спазване на онова, което се нарича богословска истина, е съпроводено често с омраза към неподправената истина, изявена в живота. Върху най-тъмните страници от историята са отбелязани престъпления, извършени от фанатични привърженици на религията. Фарисеите твърдяха, че са Авраамови потомци и се хвалеха с притежаването на Божиите слова. Но тези предимства не ги предпазиха от себелюбие, злоба, алчност и най-долно лицемерие. Те се смятаха за най-добрите вярващи на света, но с тяхното така наречено правоверие разпънаха Господа на славата.

Същата опасност съществува все още. Мнозина са убедени, че са християни просто защото се придържат към някакви богословски догми. Те обаче не са приложили истината във всекидневния си живот. Не са повярвали в нея и не са я обикнали. Затова не са получили силата и благодатта, които идват от освещението чрез истината. Някои могат да изповядват вяра в истината, но ако тя не ги прави искрени, любезни, търпеливи, въздържани, благочестиви, истината става проклятие за тези, които я притежават, а чрез тяхното влияние - проклятие за света.

Правдата, проповядвана от Христос, е съобразяване на чувствата и живота към разкритата Божия воля. Грешни хора могат да станат праведни само ако имат вяра в Бога и поддържат жива връзка с Него. Тогава истинското благочестие ще направи мислите възвишени и ще облагороди живота. Тогава външните форми на религията се съгласуват с вътрешната чистота на християнина. Тогава церемониите, необходими в службата за Бога, не са безсмислени ритуали като тези на лицемерните фарисеи.

Исус разгледа заповедите поотделно и обясни широчината и дълбочината на техните изисквания. Вместо да премахне една йота от силата им, Той показа колко всеобхватни са техните принципи и изведе на бял свят фаталната грешка на евреите, които външно се представяха за послушни. Исус заяви, че Божият закон се нарушава с една зла мисъл или нечестив поглед. Човек, стане ли съучастник и в най-малката несправедливост, нарушава закона и принизява моралния си облик. Убийството се поражда първо в мислите. Който даде място на омраза в сърцето си, тръгва по пътя на убиеца и приносите му са мерзост за Бога.

Евреите подхранваха дух на отмъстителност. В омразата си към римляните те произнасяха тежки обиди и радваха Нечестивия, проявявайки неговите качества. Така сами се обучаваха да вършат ужасните дела, към които той ги водеше. В религиозния живот на фарисеите нямаше нищо, което да препоръча благочестието на езичниците. Исус ги призова да не се самозалъгват с мисълта, че могат да въстанат срещу своите потисници и да подхранват желание за отмъщение заради причинените им злини.

Вярно е, че има възмущение, оправдано дори в Христовите последователи. Когато видят, че Бог е позор-н и службата за Него е компрометирана; когато видят, че невинните са потискани, праведно възмущение раздвижва душата им. Гняв, породен от висок морал, не е грях. Но тези, които при всяко предполагаемо предизвикателство се чувстват свободни да подхранват гняв и негодувание, отварят сърцата си за Сатана. Раздразнението и ненавистта трябва да бъдат прогонени от душата, ако искаме да бъдем в хармония с Небето.

Спасителят отиде още по-далеч. Той каза: “И тъй, като принасяш дара си на олтара, ако там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред олтара и иди първо се помири с брата си, тогава дойди и принеси дара си” ( 5:23,24 Матей 5:23,24). Мнозина са ревностни в религиозното служене, а в същото време между тях и братята им има неуместни противоречия, които биха могли да бъдат изгладени. Бог изисква от тях да направят всичко възможно, за да възстановят хармонията. Докато не направят това, Той не може да приеме тяхната служба. В този случай християнското задължение ясно е посочено.

Бог излива Своите благословения върху всички. “Той прави слънцето Си да изгрява на злите и на добрите и дава дъжд на праведните и на неправедните” ( 5:45 Матей 5:45). Той е “благ към неблагодарните и злите” (6:35 Лука 6:35). Той иска от нас да бъдем като Него. “Благославяйте тия, които ви кълнат”, каза Исус; “правете добро на тия, които ви мразят-, за да бъдете чада на вашия Отец, Който е на небесата.” Това са принципите на закона и те са източникът на живота.

Идеалът на Бога за Неговите чада е по-висш и от най-висшето човешко мислене. “И тъй, бъдете съвършени и вие, както е съвършен вашият небесен Отец” ( 5:48 Матей 5:48). Тази заповед е едно обещание. Планът за изкупление предвижда да се освободим напълно от властта на Сатана. Христос винаги отдалечава покаялата се душа от греха. Той дойде да унищожи делата на дявола и да направи така, че Светият Дух, вложен във всяка покаяла се душа, да я пази от съгрешаване.

Действията на изкусителя не трябва да бъдат считани като извинение за каквато и да е погрешна постъпка. Сатана ликува, когато чува как хора, наричащи се Христови последователи, се извиняват за уродливите черти на своя характер. Точно тези извинения водят до грях. Не може да има никакво извинение за греха. Осветен характер, Христоподобен живот са достъпни за всяко Божие чадо, което се е покаяло и вярва.

Идеалът за християнски характер е приликата с Христос. Както Човешкият син бе съвършен в Своя живот, така Неговите последователи трябва да бъдат съвършени в техния живот. Исус приличаше във всичко на Своите братя. Той стана плът, каквато сме и ние. Той огладняваше, ожадняваше и се изморяваше. Той се поддържаше с храна и си почиваше чрез сън. Той беше Бог в плът. Неговият характер трябва да бъде наш характер. Господ казва на тези, които вярват в Него: “Ще се заселя между тях и между тях ще ходя; и ще им бъда Бог, и те ще Ми бъдат люде” (6:16 2Кор. 6:16).

Христос е стълбата, която Яков видя - основата - е положена на земята, а върхът стига до небесната врата, до самия праг на славата. Ако тази стълба не беше достигнала земята само с едно стъпало, ние щяхме да бъдем изгубени. Но Христос дойде при нас там, където сме. Той прие нашето естество, за да можем ние, приемайки Неговото естество, да победим. Създаден “в плът, подобна на греховната плът” ( 8:3 Римл. 8:3), Той живя безгрешен живот. Сега чрез Своето Божествено естество Исус притежава небесния трон и в същото време чрез човешкото Си естество стига до нас. Желае от нас чрез вяра в Него да достигнем славата на Божия характер. Затова и ние трябва да бъдем съвършени, “както е съвършен нашият небесен Отец”.

Исус показа в какво се състои правдата и посочи Бога като неин източник. Сега вече Той се обръща към практичните въпроси. “Когато давате милостиня, молите се, постите - казва Той, - нека нищо да не бъде правено така, че да привлича вниманието или да ви носи слава. Давайте искрено на страдащите и бедните. В молитвите ви нека душата да общува с Бога. Когато постите, не ходете с наведени глави и със сърца, изпълнени с мисли за собственото “Аз”.” Сърцето на фарисея е пуста и безплодна почва, в която не могат да поникнат семената на Божествения живот. Именно човекът, който е готов да служи на Бога, може да Му се предаде безрезервно. Защото чрез близостта с Бога хората стават Негови съработници в представянето на Божия характер пред човечеството.

Голяма награда има в служенето, извършвано с искрено сърце. “Отец ти, Който вижда в тайно, ще ти въздаде наяве.” Характерът се оформя чрез живота, който живеем с Христовата благодат. Първоначалната красота започва да се възстановява в душата. Чертите на Христовия характер се възприемат и образът на Божеството започва да излъчва светлина. Лицата на хората, които ходят и работят с Бога, изразяват небесния мир. За тези души Божието царство е вече започнало. Те имат радостта на Христос, радостта да бъдат благословение за човечеството. Имат честта да бъдат приети за служители на Бога; на тях е поверено да вършат Божието дело в Божието име.

“Никой не може да служи на двама господари.” Не можем да служим на Бога с разделено сърце. Библейската религия не е само едно влияние измежду многото други; нейното влияние трябва да вземе връх, като измества и контролира всяко друго. Библейската религия не трябва да бъде като петна от боя, нанесени върху плат. Необходимо е да проникне в целия живот подобно на плат, който стои потопен в боя, докато всяка нишка се обагри с равномерен, неизбледняващ цвят.

“Ако окото ти е здраво, цялото ти тяло ще бъде осветено; но ако окото ти е болнаво, то цялото ти тяло ще бъде помрачено.” Душевна чистота и твърдост в решенията са условията за получаване на светлина от Бога. Този, който желае да познае истината, трябва да бъде готов да приеме всичко, което тя разкрива. Той не може да прави компромис със заблудите. Да бъдеш колеблив и половинчат в придържането към истината, означава да избереш тъмнината на заблудата и сатанинската измама.

Светският живот и неизменните принципи на правдата не могат да се слеят плавно подобно на цветовете от дъгата. Между тях е прекарана широка, ясна линия, очертана от вечния Бог. Приликата с Христос е толкова различна от приликата със Сатана, колкото различен е слънчевият ден от нощната тъмнина. Само тези, които живеят живота на Христос, са Негови съработници. Ако един-единствен грях бъде съхранен в душата или един лош навик остане в живота, цялото естество се омърсява. Човекът става инструмент на неправдата.

Всички, които са избрали службата за Бога, трябва да се оставят на Неговите грижи. Христос посочи летящите в небето птици, полските цветя и препоръча на Своите слушатели да размислят за тези неща от Божието творение. “Вие не сте ли много по-скъпи от тях?” - запита Той. Божието внимание върху всяко нещо е съразмерно с неговото място в ск-лата на творението. Провидението наблюдава малкото кафяво врабче. Полските цветя, тревният килим по земята - всички те са под наблюдението и грижите на нашия небесен Отец. Великият Художник се е погрижил да направи лилиите толкова красиви, че те надминават славата на Соломон. Колко повече Той се грижи за човека, който е образ и слава на Бога. Жадува да види как чадата Му разкриват характер, подобен на Неговия. Както слънчевият лъч придава на цветята разнообразни и изящни багри, така Бог придава на душата красотата на Своя характер.

Всички, които изберат Христовото царство на любов, правда и мир, като поставят неговите интереси над всички други, се свързват с небето и всяко необходимо за живота благословение става тяхно притежание. В Книгата на Божието провидение - Книгата на живота, за всеки един от нас е отделена страница. Там се съдържа всяка подробност от нашия живот; дори космите на главата са преброени. Чадата на Бога никога не излизат от Неговите мисли.

“Не се безпокойте за утре.” Ние трябва да следваме Христос ден след ден. Бог не ни дава помощ за утрешния ден. Той не дава на Своите чада всички наставления за живота наведнъж, за да не се объркат. Той им казва точно толкова, колкото те могат да запомнят и да изпълнят. Дадените сила и мъдрост са за настоящия критичен момент. “Но ако някому от вас не достига мъдрост за днес, нека иска от Бога, Който дава на всички щедро, без да укорява, и ще му се даде” (Яков; 1:5 Яков 1:5).

“Не съдете, за да не бъдете съдени.” Не се мислете за по-добри от другите хора и не влизайте в ролята на техен съдия. След като не знаете мотивите, вие сте неспособни да съдите друг човек. Когато го критикувате, вие произнасяте присъда над себе си, защото по този начин показвате, че сте съучастници на Сатана - обвинителя на братята. Господ каза: “Изпитвайте себе си, дали сте във вярата; опитвайте себе си” (2Кор.;13:5 2Кор. 13:5). Това е наше дело. “Защото ако бихме сами себе си съдили, не бихме били съдени” (11:31 1Кор. 11:31, Цариградски превод).

Доброто дърво дава добри плодове. Ако плодът е неприятен и без стойност, дървото е лошо. Така и плодът, израснал в живота, свидетелства за състоянието на сърцето и за достойнството на характера. Добрите дела никога не могат да купят спасението, но те са доказателство за вяра, която действа чрез любов и пречиства душата. И въпреки че вечната награда не ни се дава заради заслуги, тя ще бъде съответна на делото, което сме извършили с Христовата благодат.

Така Христос изяви принципите на Своето царство и показа, че те са великото правило за живот. За да запази впечатлението от урока, добави един пример. “Не е достатъчно - каза Той - да чуете Моите думи. Чрез послушание вие трябва да ги направите основа на вашия характер. Себелюбието е като движещ се пясък. Ако строите върху човешки теории и изобретения, вашата къща ще рухне. Тя ще бъде отнесена от вятъра на изкушението и бурята на изпитанието. Но принципите, които ви давам, ще останат. Приемете Ме; стройте върху Моите слова.”

“И тъй, всеки, който чуе тия Мои думи и ги изпълнява, ще се оприличи на разумен човек, който е построил къщата си на канара; и заваля дъждът, придойдоха реките, духнаха ветровете, и устремиха се върху тая къща; но тя не падна, защото бе основана на канара” ( 7:24,25 Матей 7:24,25).

[danielbonev]

Стотникът

Хритос бе казал на царския служител, чийто син излекува: “Ако не видите знамения и чудеса, никак няма да повярвате” (4:48 Йоан 4:48). Той тъгуваше, че собственият Му народ иска външни белези за Неговата месианска служба. Много пъти се беше чудил на тяхното неверие, но се удиви от вярата на стотника, който дойде при Него. Стотникът не постави под въпрос силата на Спасителя. Дори не Го помоли да дойде лично и да извърши чудото. “Кажи само една дума - промълви той - и слугата ми ще оздравее.”

Слугата на стотника беше парализиран и лежеше на смъртно легло. Римските слуги бяха роби, купувани и продавани по пазарите, и към тях се отнасяха грубо и жестоко. Стотникът обаче беше нежно привързан към своя слуга и желаеше неговото оздравяване. Вярваше, че Исус може да го излекува. Не беше виждал Спасителя, но разказите, които чуваше, му вдъхнаха доверие. Въпреки законничеството на евреите, този римлянин бе убеден, че тяхната религия е по-възвишена от неговата. Вече бе успял да премахне бариерите на национални предразсъдъци и гордост, които разделяха завоевателите от завоюваните народи. Беше показал уважение към службата за Бога и добро отношение към евреите като Негови поклонници.

В Христовото учение, представено му от други хора, той откри именно това, което задоволява нуждите на душата. Цялата му духовна същност откликна на думите на Спасителя. Стотникът обаче се чувстваше недостоен да дойде в близост с Исус и затова помоли еврейските старейшини да отправят молба за оздравяването на слугата му. Те познаваха великия Учител и сигурно можеха да се отнесат към Него така, че да спечелят благоразположението Му, мислеше си стотникът.

Когато Исус влезе в Капернаум, беше посрещнат от делегация на старейшините, които Му разказаха за желанието на стотника. Настояваха с думите: “Той заслужава да му сториш това, защото обича нашия народ и той ни е построил синагогата.”

Исус незабавно тръгна за дома на офицера, но не можеше да върви бързо поради натиска на множеството. Новината за идването Му стигна преди Него и стотникът, показвайки неувереност в себе си, изпрати послание: “Господи, не си прави труд, защото не съм достоен човек да влезеш под стряхата ми.” Но Спасителят продължи да върви и стотникът, осмелявайки се най-накрая да застане пред Него, довърши своето послание: “Затова нито счетох себе си достоен да дойда при Тебе; кажи само една дума и слугата ми ще оздравее. Защото и аз съм човек, поставен под власт, и имам подчинени на мен войници; и казвам на един: Иди, и той отива; и на друг: Дойди, и той дохожда; и на слугата си: Направи това, и го прави”. “Както аз представям Римската власт и моите войници признават властта ми за неоспорима, така Ти представяш властта на безкрайния Бог и всички създания се подчиняват на Твоето слово. Ти можеш да заповядаш на болестта да си отиде и тя ще се подчини. Ти можеш да извикаш Твоите небесни вестители и те ще предадат лечебна сила. Изговори само една дума и слугата ми ще бъде излекуван.”

“Като чу това, Исус му се почуди; обърна се и рече на вървящия подир Него народ: “Казвам ви, нито в Израил съм намерил толкова вяра.” А на стотника каза: “Както си повярвал, така нека ти бъде.” “И слугата оздравя в същия час.”

Еврейските старейшини, които препоръчаха стотника на Христос, бяха показали, че никак не им е близък духът на евангелието. Не признаваха, че нашата голяма нужда е нещо достатъчно, за да поискаме милост от Бога. В своето самодоволство те препоръчаха стотника поради услугите, които е правил на “нашия народ”. Стотникът обаче каза за себе си: “Не съм достоен.” Сърцето му беше докоснато от Христовата благодат. Той видя собствената си незначителност и все пак не се поколеба да помоли за помощ. Не се надяваше на своята доброта; единственият му довод беше голямата нужда. Вярата му се хвана здраво за Христос и за Неговия истински характер. Той не повярва в Него просто като в чудотворец, а като в Приятел и Спасител на човечеството.

Само така може всеки грешник да дойде при Христос. “Не чрез праведни дела, които ние сме сторили, но по Своята милост” (Тит; 3:5 Тит 3:5). Когато Сатана ти каже, че си грешник и няма надежда да получиш благословение от Бога, кажи му, че Христос дойде на света, за да спаси грешниците. Ние нямаме нищо, с което да се препоръчаме пред Бога, но молбата, която можем да издигаме сега и винаги занапред, е нашето крайно безпомощно състояние, водещо до необходимост от Неговата изкупителна сила. Отхвърляйки каквото и да е себеупование, ние можем да погледнем към кръста на Голгота и да кажем:

“Откуп в ръката си не нося;

до кръста Твой аз милост прося.” Стих от известна протестантска песен в Америка - б. пр.

Евреите бяха учени от детските си години за делото на Месия. Те притежаваха боговдъхновените предсказания на патриарси и пророци и символичното учение на жертвената система. Но пренебрегнаха светлината и сега не виждаха нищо привлекателно в Исус. Що се отнася до стотника, роден в езичество, образован в идолопоклонството на имперския Рим, на пръв поглед лишен от достъп до духовен живот поради образованието си и заобикалящата го действителност, дори изолиран от фанатизма на евреите и презрението на сънародниците си към израилевия народ - именно този човек съзря истината, за която Авраамовите чада бяха заслепени. Той не изчака, за да види дали самите евреи ще приемат Този, Който твърдеше, че е техен Месия.

Когато “истинската светлина, която осветлява всеки човек, дойде на света” (1:9 Йоан 1:9) и изгря над него, той разпозна славата на Божия Син, макар и да беше страничен наблюдател.

За Исус това беше проба за делото, което евангелието трябваше да извърши сред езичниците. Той очакваше с радост в Неговото царство да се съберат души от всички народи. С горчивина Исус описа на евреите резултата от отхвърлянето на Неговата благодат: “Но казвам ви, че мнозина ще дойдат от изток и запад и ще насядат с Авраама, Исаака и Якова в небесното царство; а чадата на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби.” Уви, колко много хора все още вървят към същото фатално разочарование! Докато души в езическа тъмнина приемат Неговата благодат, колко много хора в християнските страни пренебрегват озарилата ги светлина.

На повече от двадесет мили от Капернаум, върху платото, издигащо се над просторната красива Езраелска равнина, се намираше градчето Наин. Исус се запъти точно натам. Много от Неговите ученици и други хора Го съпровождаха, а по целия път множествата идваха с копнеж да чуят думите Му на любов и милосърдие, водейки своите болни за излекуване и надявайки се, че Този, Който притежава такава чудна сила, ще се представи за цар на Израил. Зад Него вървеше голяма тълпа от щастливи и нетърпеливи хора, които Го съпровождаха по каменистата пътека към портите на планинското градче.

С приближаването си те видяха погребална процесия, която излизаше от портите. Бавно и мъчително се придвижи тя към мястото за погребение. Отпред на носилка носеха тялото на мъртвия, а наоколо бяха оплаквачите, чиито плачове и ридания изпълваха тишината. Изглежда всички жители на града се бяха събрали, за да изразят своята почит към починалия и съболезнованията си към близките му.

Тази гледка наистина събуждаше състрадание. Починалият бе единствен син на майка си, а тя бе вдовица. Самотната жена изпращаше в гроба единствената си земна подкрепа и утеха. “И Господ като я видя, смили се за нея.” Докато тя вървеше и плачеше, без да вижда нищо и без да забелязва Исус, Той се приближи и - каза нежно: “Недей плака.” Исус се канеше да превърне скръбта в радост, но въпреки това се обърна към нея с нежност и съчувствие.

“Тогава се приближи и се докосна до носилото”; за Него дори допирът със смъртта не причиняваше ритуално омърсяване. Според Мойсеевия закон всеки, който се е допрял до мъртвец, бил считан за омърсен и трябвало да извърши известни ритуали, за да се очисти - б. пр. Носачите се спряха и риданията на оплаквачите затихнаха. Двете големи групи се събраха около носилката, надявайки се на невероятното. Там стоеше Един, Който бе лекувал болести и изгонвал демони; дали и смъртта е подвластна на Неговата сила?

С ясен, властен глас бяха изречени думите: “Момче, казвам ти, стани.” Този глас прониза ушите на мъртвия. Младежът отвори очи. Исус го хвана за ръка и го вдигна. Погледът му се спря на жената, която плачеше до него, и майка и син се хвърлиха в продължителна, силна и ликуваща прегръдка. Сякаш омагьосано, множеството наблюдаваше занемяло. “И страх обзе всички.” Замлъкнали в страхопочитание, те останаха неподвижни за известно време, сякаш се намираха в Божието присъствие. Тогава “славеха Бога, казвайки: “Велик пророк се издигна между нас и Бог посети Своите люде.” Погребалната процесия се завърна в Наин като ликуващо шествие. “И това, което казаха, се разнесе за Него по цяла Юдея и по цялата околност.”

Този, Който застана до скърбящата майка край портите на Наин, наблюдава всеки жалеещ край ковчега. Той се вълнува от нашата скръб и ни съчувства. Сърцето Му, което обичаше и състрадаваше, е сърце на непроменима любов. Думите, които върнаха мъртвия към живот, не са по-малко валидни сега, отколкото когато бяха отправени към младежа от Наин. Той казва: “Даде Ми се всяка власт на небето и на земята” (28:18 Матей 28:18). Тази сила не е намаляла с времето, нито се е изчерпила от непрестанното действие на Неговата изобилна благодат. За всички, които вярват в Него, Той е все още жив Спасител.

Исус превърна скръбта на майката в радост, когато - върна сина; и все пак младежът бе възвърнат към този земен живот, за да изживее неговите мъки, трудности, опасности и отново да премине във властта на смъртта. Исус обаче утешава нашата скръб за мъртвите с вест на безпределна надежда: “Бях мъртъв и ето, живея до вечни векове; и имам ключовете на смъртта и на ада.” Евр.”шеол”, т. е. “гроб”, “яма” - б. пр. MJ248 “DJ0 И тъй, понеже децата са същества от общата плът и кръв, то и Той, подобно на тях, взе участие в същото, за да унищожи чрез смъртта този, който има власт, сиреч дявола, и да избави всички ония, които поради страха от смъртта са били през целия си живот подчинени на робство” (Откр.; 1:18 Евр.; 2:14,15 Откр. 1:18; Евр. 2:14,15).

Сатана не може да задържи мъртвите в своята власт, когато Божият Син им даде живот. Той не може да задържи в духовна смърт нито една душа, която с вяра приеме Христовото могъщо слово. Бог казва на всички мъртви в греха: “Стани, ти, който спиш, и възкръсни от мъртвите” ( 5:14 Еф. 5:14). Това Слово е вечен живот. Както Божието слово, което създаде за живот първия човек, все още дава живот; както Христовите думи “момче, казвам ти, стани” дадоха живот на младежа от Наин, така и думите “възкръсни от мъртвите” са живот за душата, която ги приеме. Бог “ни избави от властта на тъмнината и ни пресели в царството на Своя възлюбен Син” (Кол.; 1:13 Кол. 1:13). Всичко това ни е обещано в Неговото слово. Ако го приемем, ние получаваме избавлението. “И ако живее във вас Духът на Този, Който е възкресил Исуса от мъртвите, то Същият, Който възкреси Исуса Христа от мъртвите, ще съживи и вашите смъртни тела чрез Духа Си, Който обитава във вас” ( 8:11 Римл. 8:11). “Понеже сам Господ ще излезе от небето с повелителен вик, при глас на архангел и при Божия тръба; и мъртвите в Христа ще възкръснат по-напред; после ние, които сме останали живи, ще бъдем грабнати заедно с тях в облаците да посрещнем Господа във въздуха; и така ще бъдем всякога с Господа” (1Сол.; 4:16,17 1Сол. 4:16,17). Това е словото на утеха, с което Той ни препоръчва да се утешаваме един друг.

[danielbonev]

Кои са Мои братя?

Синовете на Йосиф никак не бяха благосклонни към Исусовата дейност. Разказите за Неговия живот и дела, които стигаха до тях, ги удивяваха и смущаваха. Чуваха, че Исус посвещава цели нощи на молитва; че през деня е заобиколен от големи множества хора и не Му остава време дори за ядене. Неговите приятели смятаха, че Той се изтощава от непрестанна работа; не можеха да си обяснят отношението Му към фарисеите и някои се страхуваха, че е загубил разсъдъка Си.

Братята Му чуха за това, както и за обвинението на фарисеите, че изгонвал бесове чрез силата на Сатана. Те понесоха болезнено удара, който се стовари върху тях заради роднинството им с Исус. Знаеха какви безредици предизвикват Неговите думи и дела и сега бяха не само обезпокоени от смелите Му изказвания, но и възмутени от укорите, отправени към книжниците и фарисеите. Решиха, че трябва да Го убедят или принудят да прекрати този начин на действие и затова накараха Мария да ги придружи, мислейки, че голямата Му любов към нея ще Го накара да бъде по-благоразумен.

Малко преди това Исус за втори път бе извършил чудотворно излекуване на глухоням човек, обзет от демони, и фарисеите бяха повторили своето обвинение: “Чрез началника на бесовете Той изгонва бесовете” ( 9:34 Матей 9:34). Христос им каза ясно, че като приписват на Сатана делото на Светия Дух, те се отделят от източника на благословение. Тези, които говореха против Исус, без да разпознаят Неговото Божествено естество, можеха да получат прощение, защото чрез Светия Дух те имаха възможност да видят грешката си и да се покаят. Какъвто и да е грехът, ако душата се покае и повярва, вината бива очистена чрез Христовата кръв; но този, който отхвърли делото на Светия Дух, отива толкова далеч, че покаянието и вярата не могат да стигнат до него. Бог действа в сърцето чрез Духа; когато хората своеволно отхвърлят Духа, те прекъсват връзката, чрез която Бог може да общува с тях. Когато Духът бъде отблъснат окончателно, Бог не може да направи за душата нищо повече.

Самите фарисеи, към които Исус насочи това предупреждение, не вярваха в обвинението, отправено към Него. Нямаше нито един от тези високопоставени личности, който да не е бил привлечен от Спасителя. Те бяха чули в сърцата си гласа на Духа, Който разкриваше, че Исус е израилевият Помазаник и ги убеждаваше да се обявят за Негови ученици. В светлината на Неговото присъствие те бяха осъзнали своята нечистота и бяха започнали да копнеят за праведността, която не могат сами да постигнат. Но след като Го отхвърлиха, щеше да бъде твърде унизително да Го приемат за Месия. Тръгнали по пътя на неверието, те бяха много горди, за да признаят своята грешка. С цел да избягнат признаването на истината фарисеите се опитаха с отчаяни усилия да оборят учението на Спасителя. Свидетелствата за Неговата сила и милост ги вбесяваха. Те не можеха да попречат на Спасителя да върши чудеса, не можеха да смълчат Неговото учение, но опитаха всичко, което е по силите им, за да Го представят по погрешен начин и да изопачат думите Му. Въпреки това убеждаващият Божи Дух ги следваше и те трябваше да издигнат много прегради, за да се противопоставят на Неговата мощ. Най-голямата сила, която може да действа в човешкото сърце, се бореше с тях, но те не желаеха да - се поддадат.

Не Бог е този, който заслепява хората и закоравява сърцата им. Той изпраща светлина, за да поправи техните грешки и да ги поведе по сигурни пътища; чрез пренебрегването на тази светлина очите се заслепяват и сърцата се закоравяват. Често този процес е постепенен и почти незабележим. Светлината озарява душата чрез Словото на Бога, чрез Неговите служители или чрез пряката намеса на Светия Дух; но когато един-единствен лъч е пренебрегнат, настъпва частично притъпяване на духовните сетива и следващото разкриване на светлината може да бъде различено по-трудно. Така тъмнината се увеличава, докато в душата настъпи нощ. Точно това се случи с тези еврейски водачи. Те бяха убедени, че Божествена сила съпровожда Христос, но за да се противопоставят на истината, приписаха действието на Светия Дух на Сатана. По този начин те съзнателно избраха измамата; поддадоха се на Сатана и оттук нататък останаха под контрола на неговата сила.

Христовото предупреждение по отношение на греха срещу Светия Дух е тясно свързано с предупреждението срещу празните и нечестиви думи. Думите разкриват какво има в сърцето. “От онова, което препълва сърцето, говорят устата.” Думите са нещо повече от разкриване на характера; те имат силата да въздействат на характера. Хората се влияят от собствените си думи. Често се случва под влиянието на моментен порив, предизвикан от Сатана, хората да проявят подозрителност и да изкажат лоши предположения, изразявайки това, в което всъщност не вярват; думите обаче въздействат на мислите. Те биват измамвани чрез собствените си думи и започват да се убеждават, че изговореното под влиянието на Сатана е истина. След като са изразили веднъж някакво мнение или са взели решение, те често са твърде горди да го оттеглят и се опитват да докажат на себе си, че са прави, докато накрая наистина стигнат до извода, че е опасно да се изговарят думи на съмнение, опасно е да се поставя под въпрос и да се критикува Божествената светлина. Навикът да се отправят лекомислени и неуместни критики се отразява на характера, като подхранва в сърцето непочтителност и неверие. Не един човек, създал си този навик, е продължил да го развива, без да осъзнава опасността, докато накрая е стигал до критикуване и отхвърляне на действието на Светия Дух. Исус каза: “За всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден. Защото от думите си ще се оправдаеш и от думите си ще се осъдиш.”

После Той произнесе предупреждение към тези, които са били повлияни от Неговите думи, които са Го слушали с удоволствие, но не са се поддали на действащия в тях Свети Дух. Душата може да се унищожи не само чрез съпротива, но и чрез небрежност. “Когато нечистият дух излезе от човека - каза Исус, - той минава през безводни места да търси покой и не намира. Тогава казва: “Ще се върна в къщата си, отгдето съм излязъл.” И като дойде, намира я празна, пометена и наредена. Тогава отива и взема при себе си седем други духове, по-зли от него, и като влязат, живеят там.”

Мнозина в дните на Христос, както и досега, като че ли са отхвърлили за известно време властта на Сатана; чрез Божията благодат те са били освободени от нечистите духове, които са владеели душата. Радвали са се на Божията любов, но подобно на слушателите, оприличени в притчата на камениста почва, не са пребъдвали в тази любов. Те не са се предавали ежедневно на Бога, за да може Христос да обитава в сърцата, и след като нечистият дух се е върнал със “седем други духове, по-зли от него”, силата на Сатана ги е завладяла напълно.

Когато душата се предаде на Христос, нова сила завладява сърцето. Извършва се промяна, която човек никога не може да постигне сам. Свръхестествената сила внася в човешкото естество свръхестествен елемент. Душата, отдала се на Христос, става Негова крепост, която Той защитава в един разбунтувал се свят. Желанието Му е там да не се признава друг авторитет освен Неговия. Всяка душа, пазена по този начин от небесните пратеници, е недостъпна за атаките на Сатана. Ако не се поставим под ръководството на Христос, ще бъдем завладени от Лукавия. Неизбежно е да сме под контрола на една от двете големи сили, които се борят за господство над света. Не е необходимо преднамерено да си изберем дали да служим в царството на тъмнината, за да влезем в територията му. Достатъчно е само да пренебрегнем съюзяването си с царството на светлината. Ако не си сътрудничим с небесните посредници, Сатана ще завладее сърцето и ще го направи свое убежище. Единствената защита срещу злото е Христос да се всели в сърцето чрез вяра в Неговата правда. Ако нямаме жива връзка с Бога, ние никога не ще можем да устоим на нездравото влияние на себелюбието, самодоволството и изкушението да съгрешаваме. Възможно е да изоставим множество лоши навици, за известно време можем да се разделим със Сатана, но без жива връзка с Бога, създадена чрез ежеминутно лично себепредаване, ние ще бъдем победени. Без да познаваме Христос лично и без да общуваме с Него постоянно, ние оставаме на милостта на противника и накрая ще се подчиним на волята му.

“И последното състояние на оня човек става по-лошо от първото. Също така ще бъде и на това нечестиво поколение”, заяви Исус. Няма хора толкова закоравели, колкото тези, които са пренебрегнали милостивата покана и не са зачели Духа на благодатта. Най-обичайната изява на греха срещу Светия Дух се състои в упоритото пренебрегване на небесната покана за покаяние. Всяка стъпка в отблъскването на Христос е стъпка към отхвърляне на спасението и към грях срещу Светия Дух.

Отблъсквайки Христос, еврейският народ извърши непростим грях; ако пренебрегнем милостивата покана, можем да направим същата грешка. Ние обиждаме Княза на живота, злепоставяме Го пред сатанинската синагога и пред цялата Вселена, когато откажем да слушаме Неговите упълномощени вестители, а вместо това слушаме посредниците на Сатана, които отвеждат душата настрана от Христос. Докато постъпва така, човек не може да намери надежда и прощение и накрая ще изгуби каквото и да е желание да бъде примирен с Бога.

Във времето, когато Исус поучаваше народа, учениците известиха, че майка Му и братята Му са отвън и желаят да Го видят. Исус знаеше какво има в сърцата им и “в отговор рече на този, който каза това: “Коя е майка Ми и кои са братята Ми?” И като простря ръка към учениците Си, рече: “Ето майка Ми и братята Ми! Защото, който върши волята на Отца Ми, Който е на небесата, той Ми е брат и сестра, и майка.”

Всички, които приемат Христос с вяра, се свързват с Него с връзки, по-силни от роднинските. Те стават едно с Него, така както Той е едно с Отец. Като вярваща и изпълнителка на Христовото слово, майка Му имаше по-близка и спасителна връзка с Него, отколкото чрез естествените роднински отношения. Братята Му не можеха да имат полза от общуването си с Исус, ако не Го приемеха като свой личен Спасител.

Каква подкрепа би намерил Христос в Своите земни роднини, ако те бяха повярвали в Него като в небесен пратеник и Му бяха помогнали да върши Божието дело! Тяхното неверие помрачи земния живот на Исус. То бе част от горчивата чаша на скръбта, която Той изпи за нас.

Породената в човешкото сърце враждебност срещу евангелието бе понесена с мъка от Божия Син, но най-болезнена бе враждебността в дома Му, тъй като сърцето Му бе изпълнено с доброта и любов и Той ценеше нежните чувства в семейните отношения. Братята Му искаха да отстъпи пред техните идеи, а това би било в пълно несъответствие с небесната Му мисия. Смятаха, че Той се нуждае от съветите им. Съдеха за Него от човешка гледна точка и вярваха, че ако говори само неща, приемливи за книжниците и фарисеите, би избягнал нежеланите разногласия, предизвикани от думите Му. Мислеха, че Исус не е на себе си, след като твърди, че има Божествена власт и се поставя над равините, укорявайки ги за греховете им. Знаеха, че фарисеите търсят случай, за да Го обвинят, и вече предусещаха, че им е дал достатъчно поводи.

С късите си мерки те не можеха да измерят дълбините на мисията, която Той бе дошъл да изпълни, и затова не бяха в състояние да Му съчувстват в огнените изпитания. Грубите им, неуважителни думи показваха, че нямат ясна представа за Неговия характер и не забелязваха как Божественото и човешкото естество са се съединили. Често Го виждаха тъжен, но вместо да Го утешават, настроението и думите им само Го нараняваха. Чувствителният Му характер беше измъчван, мотивите Му - зле разбирани, а делото Му - неприемано.

Братята на Исус често изтъкваха философията на фарисеите, която бе овехтяла с времето, предполагайки, че могат да поучават Този, Който разбира цялата истина и е вникнал във всички тайни. Осъждаха всичко, което не разбираха. Укорите им Го нараняваха дълбоко и смущаваха и омъчняваха душата Му. Те твърдяха, че вярват в Бога и мислеха, че защитават Бога, а в същото време Бог беше с тях в човешка плът, но те не Го познаваха.

Всичко това направи пътя Му трънлив. Христос бе така силно наранен от неразбирането в собствения Си дом, че чувстваше облекчение да отиде там, където щеше да бъде разбран. Имаше един дом, в който обичаше да ходи - дома на Лазар, Мария и Марта; духът Му можеше да си почине в атмосфера на вяра и любов. И все пак нямаше нито един човек на земята, който да схване Божествената Му мисия или да разбере за бремето, което Той носеше за цялото човечество. Често намираше спокойствие в самотата и в общуването със Своя небесен Отец.

Тези, които са призовани да страдат за Христос, които трябва да изтърпят неразбиране и недоверие дори в собствения си дом, могат да се успокоят с мисълта, че и Исус е претърпял същото. Той им съчувства дълбоко. Поканва ги за Свои приятели и да намерят мир там, където Той го е намерил - в близостта с Отец.

Хората, които приемат Христос за свой личен Спасител, не са оставени сами в житейските изпитания. Исус ги приема за членове на небесното семейство; умолява ги да наричат Неговия Отец и свой Отец. Те са Неговите “чада”, скъпи за Божието сърце, свързани с Него чрез най-нежни и дълготрайни отношения. Изпитва към тях изключителна нежност - толкова по-висша от чувствата на нашите майки и бащи, проявени към нас в нашата безпомощност, колкото Божието естество е по-висше от човешкото.

В законите, дадени на Израил, има чудесен пример за отношението на Христос към Неговия народ. Когато някой евреин, принуден от немотия, е трябвало да се раздели с бащиния си имот и да се продаде като роб, задължението за неговото откупуване и за откупуването на имота му се е поемало от най-близкия роднина. Левит;25:25,47-49 Рут; 2:20 Виж Левит 25:25,47-49; Рут 2:20. По същия начин нашето изкупление и откупуването на наследството, изгубено чрез греха, се пое от Този, Който е най-близкият ни “роднина”. Именно за да ни изкупи, Той стана наш роднина. Господ, Спасителят наш, ни е по-близък от баща, майка, брат, приятел или любим. “Не бой се - казва Той, - защото Аз те изкупих, призовах те по име; Мой си ти- Понеже ти бе скъпоценен пред очите Ми и почетен и Аз те възлюбих. Затова ще дам човеци за тебе и племена за живота ти” (43:1,4 Исая 43:1,4).

Христос обича небесните същества, които са около Неговия трон; но какво може да обясни голямата любов, с която ни е възлюбил? Не можем да разберем този факт, но е възможно да се уверим, че това е истина в нашия личен живот. А ако поддържаме родствената си връзка с Него, с каква нежност трябва да се отнасяме към онези, които са братя и сестри на Господа ни! Не трябва ли да побързаме да признаем изискванията на отношенията ни с Бога? След като сме приети в Божието семейство, нима не е нужно да почитаме нашия Отец и нашите роднини?

[danielbonev]

Поканата

Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя.”

Тези утешителни думи бяха отправени към множеството, което следваше Исус. Спасителят бе казал, че човек може да получи познание за Бога само чрез Него. Той бе споменал, че учениците Му са тези, на които е дадено познание за небесните неща. Исус обаче не остави никого да се чувства изолиран от грижата и любовта Му. Всички отрудени и обременени могат да дойдат при Него.

Книжниците и равините, спазващи стриктно външните религиозни форми, чувстваха някаква празнота, която никога не можеше да бъде запълнена от обредите на разкаяние. Бирниците и грешниците можеха да се преструват, че са доволни от плътските и земните неща, но в сърцата им имаше недоверие и страх. Исус погледна към нещастните и омъчнените - онези, чиито надежди бяха разбити и които се опитваха да задоволят копнежа на душата със земни радости - и ги покани да намерят утеха в Него.

С нежност Той насърчи отрудените хора: “Вземете Моето иго върху си и научете се от Мене; защото Съм кротък и смирен на сърце; и ще намерите покой на душите си.”

С тези думи Христос се обръща към всяко човешко същество. Независимо дали осъзнават това или не, всички са отрудени и обременени. Върху всички има товар, който само Исус може да свали. Най-тежкото бреме, което носим, е бремето на греха. Ако бяхме оставени сами да го носим, то би ни смазало. Но безгрешният Бог зае нашето място. “Господ възложи на Него беззаконието на всички ни” (53:6 Исая 53:6). Той понесе товара на нашата вина. Исус ще свали тежестта от уморените ни рамене. Той ще ни даде покой. Той ще понесе и тежестта на грижите и скърбите. Исус ни кани да прехвърлим всяка наша грижа на Него, защото ние сме в сърцето Му.

По-старият Брат на човечеството стои до вечния трон. Наблюдава всяка душа, която се обръща към Него като към Спасител. Знае от опит какви са слабостите на хората, какви са нуждите и къде се крие силата на изкушенията; “защото Той бе във всичко изкушаван като нас, но пак остана без грях”. Наблюдава те, Божие чадо, изпълнено със страх. Изкушаван ли си? Той ще те избави. Слаб ли си? Ще ти даде сила. Невеж ли си? Ще те просвети. Наранен ли си? Ще те излекува. Господ “изброява числото на звездите” и въпреки това “изцелява съкрушените в сърце и превързва скърбите им” (147:4,3 Пс. 147:4,3). “Дойдете при Мене” е Неговата покана. Каквито и да са вашите вълнения и изпитания, представете случая си на Бога. Духът ви ще бъде подкрепен, за да може да издържи. Пред вас ще се открие път за освобождаване от смущенията и трудностите. Колкото по-слаби и безпомощни знаете, че сте, толкова по-силни ще станете чрез Неговата сила. Колкото по-тежко е бремето, толкова по-блажена е почивката, когато го прехвърлите върху Този, Който ще го понесе. Покоят, предлаган от Христос, зависи от условия, но те са ясно определени. Такива, че всеки може да ги изпълнява. Той просто ни казва как можем да получим Неговия покой.

“Вземете Моето иго върху си”, апелира Исус. Игото, т. е. хомотът, е средство за работа. Добитъкът се впряга в хомот и този хомот е необходим, за да може да работи ефективно. С този пример Христос ни учи, че сме призовани да служим през целия си живот. Ние трябва да понесем върху себе си игото на Христос, за да бъдем Негови съработници.

Игото, което ни обвързва със службата за Бога, е Божият закон. Великият закон на любовта, разкрит в Едем, провъзгласен на Синай, а в Новия завет изписан в сърцата, е законът, който свързва човека с Божията воля. Ако бяхме оставени да следваме собствените си наклонности, да ходим там, накъдето ни насочват нашите желания, бихме попаднали в редиците на Сатана и бихме приели качествата му. Затова Бог иска да се придържаме към Неговата воля, която е възвишена, величава и облагородяваща. Желае да поемем задължението да служим с търпение и мъдрост. Самият Той, когато бе сред човечеството, понесе хомота на делото. Христос изрече думите: “Драго Ми е, Боже Мой, да изпълнявам Твоята воля; да! Законът Ти е дълбоко в сърцето Ми” (40:8 Пс. 40:8). “Защото слязох от небето не Моята воля да върша, а волята на Този, Който Ме е пратил” (6:38 Йоан 6:38). Любовта към Бога, стремежът да се защити Неговата слава и любовта към падналото човечество доведоха Исус на Земята, за да страда и умре. Това бяха чувствата, които ръководеха живота Му. Той препоръчва и ние да възприемем тези принципи.

Има мнозина, чиито сърца страдат под товар от грижи, тъй като се опитват да достигнат стандартите на света. Те са избрали да му служат, приели са неговата суета, възприели са неговите обичаи. Така техният характер се опетнява и животът им излинява. За да задоволят своите амбиции и светски прищевки, нараняват съвестта си и се натоварват с допълнителния товар на угризенията. Продължителното безпокойство изтощава жизнените сили. Нашият Господ изисква от хората да отхвърлят ярема на робството. Той ги поканва да приемат Неговото иго. Исус казва: “Моето иго е благо и Моето бреме е леко.” Препоръчва им да търсят първо Божието царство и Неговата правда и обещава, че всички неща, необходими за тях в този живот, ще им се добавят. Безпокойството е сляпо и не може да надникне в бъдещето, а Исус вижда края от самото начало. За всяка трудност Той има средства, които да донесат облекчение. Небесеният ни Отец има хиляди начини да се погрижи за нас, но ние не знаем нищо за тях. Онези, които приемат да поставят службата за Бога и Неговия авторитет над всичко, ще открият как затрудненията изчезват и нозете им застават на прав път.

“Научете се от Мене - каза Исус, - защото Съм кротък и смирен на сърце; и ще намерите покой на душите си.” Ние трябва да влезем в училището на Христос, за да се научим от Него на кротост и смирение. Изкуплението е процесът, чрез който душата се подготвя за Небето. Такава подготовка означава опознаване на Христос; означава освобождаване от идеи, навици и обичаи, които са били придобити в училището на княза на тъмнината. Душата трябва да бъде освободена от всичко, което се противопоставя на верността към Бога.

В сърцето на Христос, където царуваше съвършена хармония с Бога, имаше съвършен мир. Никога не се възгордяваше от шумното одобрение, нито се отчайваше от укори и неуспехи. Макар и изправен пред най-голямо противопоставяне и жестоко отношение, Той запазваше Своята решителност. Но мнозина, които твърдят, че са Негови последователи, са с неспокоен и угрижен дух, защото се страхуват да се доверят на Бога. Не Му се предават изцяло, тъй като не искат да приемат последствията от такова пълно себепредаване. Ако не сторят това, те няма да могат да намерят мир.

Любовта към собственото Аз е, което води до безпокойство. Когато се родим “отгоре”, ние ще имаме същите помисли, които бяха в Исус - помислите, накарали Го да се смири, за да бъдем спасени. Тогава няма да търсим най-почетното място. Ще имаме желание да седим в нозете Му и да се учим от Него. Ще разберем, че стойността на нашето дело не е в показността, във вдигането на шум пред света, в активността и усърдието според колкото ни е силата. Стойността на делото ни е съразмерна с вложения в нас Свети Дух. Упованието в Бога облагородява ума и ние получаваме търпение и ръководство на душите си.

На воловете се поставя хомот, който им помага да теглят товара и облекчава тежестта. Така е и с Христовото иго. Когато нашата воля се слее с Божията воля и ние използваме Неговите дарове за благословение на другите, ще открием, че бремето на живота е леко. Този, който върви по пътя на Божиите заповеди, върви заедно с Христос, а в Неговата любов сърцето намира покой. Когато Мойсей се молеше: “Покажи ми, моля Ти се, пътя Си, за да Те позная”, Господ му отговори: “Самият Аз ще вървя пред тебе и Аз ще те успокоя” (Изх.;33:13,14 Изх. 33:13,14). Чрез пророците бе дадена вестта: “Така казва Господ: “застанете на пътищата, та вижте и попитайте за древните пътеки где е добрият път и ходете по него, и ще намерите покой за душите си” ( 6:16 Еремия 6:16). Бог казва: “Дано би послушал ти заповедите Ми! Тогава мирът ти щеше да бъде като река и правдата ти като морските вълни” (48:18 Исая 48:18).

Всички, които приемат Христос чрез словото Му, предадат душите си под Негово покровителство и живота си под Негово разпореждане, ще намерят мир и спокойствие. Нищо от света не може да ги натъжи, когато Исус ги радва със Своето присъствие. В пълното приемане на Христос има пълен покой. Господ казва: “Ще опазиш в съвършен мир непоколебимия ум, защото на Тебе се уповава” (26:3 Исая 26:3). Животът ни може да прилича на плетеница, но ако се посветим на мъдрия Творец, Той ще създаде начин на живот и характер, които да бъдат за Негова прослава. Характерът, който отразява славата и естеството на Христос, ще бъде приет в Божия рай. Обновените човешки същества ще ходят с Бога, облечени в бяло, защото са достойни.

Тъй като чрез Исус “влизаме в почивка”, Небето започва тук. Ние отговаряме на Неговата покана “елате, научете се от Мене” и по този начин започваме вечния живот. Небето означава непрестанно приближаване до Бога чрез Христос. Колкото по-дълго сме в Небето на блаженството, толкова повече слава ще ни бъде открита; колкото повече опознаваме Бога, толкова по-голямо ще бъде нашето щастие. Когато вървим с Христос в този живот, ние можем да бъдем изпълнени с Неговата любов, задоволени с Неговото присъствие. Всичко, което човешкото естество е в състояние да понесе, можем да получим още тук. Но какво е това в сравнение с бъдния живот? Те “са пред престола на Бога и Му служат денем и нощем в Неговия храм; и седящият на престола ще разпростре скинията Си върху тях. Няма да огладнеят вече, нито ще ожаднеят вече, нито ще ги удари слънцето, нито някой пек; защото Агнето, Което е пред средата на престола, ще им бъде пастир и ще ги заведе при извори с течащи води; и Бог ще обърше всяка сълза от очите им” (Откр.; 7:15-17 Откр. 7:15-17).

[danielbonev]

“Мълчи! Утихни!”

Този ден в живота на Исус бе изпълнен с много събития. Край Галилейското езеро Той бе изговорил първите Си притчи, като използваше познати примери, за да обясни отново на хората естеството на Своето царство и начина, по който то трябва да бъде основано. Исус оприличи работата Си с труда на сеяча, развитието на царството Си - с растежа на синапено семе и с действието на кваса в тестото. Окончателното разделяне между праведните и нечестивите бе представено в притчите за житото и плевелите и за рибарската мрежа. Изключителната стойност на истините, които Исус проповядваше, бе илюстрирана със скрито съкровище и скъпоценния бисер, докато с притчата за домоуправителя научи учениците Си как да работят като Негови представители.

През целия ден Той бе проповядвал и лекувал, но и след падането на нощта тълпите все още Го притискаха. Дни наред им бе помагал, без да Му остава време дори за храна и почивка. Злобните упреци и тенденциозни тълкувания, с които фарисеите Го преследваха непрекъснато, бяха направили делото Му още по-трудно и мъчително. В края на този ден Той бе толкова изтощен, че реши да се оттегли в някое усамотено място от другата страна на езерото. Източният бряг на Генисарет не бе съвсем безлюден - тук-там имаше градчета, разположени покрай езерото; и все пак районът бе спокоен в сравнение със западния бряг. Населението му бе по-скоро езическо, отколкото юдейско и нямаше почти никакви връзки с Галилея. Така Исус можеше да намери усамотението, което търсеше, и затова нареди на учениците Си да Го придружат до там.

След като разпусна множествата, Го взеха в лодката “тъй както бе” и бързо отплуваха. Не успяха обаче да потеглят сами. Близо до брега стояха други рибарски лодки, които се напълниха с хора, тръгнали след Исус със силното желание още да Го гледат и слушат.

Най-после Спасителят бе освободен от натиска на тълпата. Изтощен от умора и глад, Той легна в задната част на ладията и скоро заспа. Вечерният здрач бе тих и приятен и над водите цареше тишина. Внезапно тъмнина покри небето, вятърът се понесе устремно по планинските клисури покрай източния бряг и над езерото се разрази силна буря.

Слънцето се скри и тъмнината на нощта обхвана бушуващото езеро. Вълните, яростно тласкани от ревящия вятър, се сгромолясваха върху лодката на учениците и заплашваха да я погълнат. Тези калени рибари бяха прекарали живота си сред езерото и умело бяха превеждали ладиите си през много бури, но сега силата и умението не можеха да им помогнат. Оказаха се безпомощни в прегръдката на бурята и изгубиха всякаква надежда, когато видяха как лодката се пълни с вода.

Погълнати от усилията да се спасят, учениците бяха забравили, че Исус е сред тях. След като видяха, че усилията им са напразни и са изправени пред смъртта, спомниха си по чия заповед бяха тръгнали да прекосяват езерото. Единствената им надежда бе в Исус. Безпомощни и отчаяни извикаха: “Наставниче! Наставниче!” Но непрогледна тъмнина Го скриваше от техните погледи. Гласовете им бяха заглушени от тътена на бурята и отговор не последва. Обзе ги съмнение и страх. Дали Исус ги е забравил? Нима Този, Който бе побеждавал болести, демони и дори смъртта, сега е безпомощен да помогне на Своите ученици? Или може би не Го е грижа за тяхното бедствено положение?

Отново Го повикват, но не идва друг отговор освен гневното свистене на вятъра. Лодката им вече потъва. Още минута и ще бъдат погълнати от яростните вълни.

Внезапно светкавица пронизва тъмнината и учениците виждат Исус заспал, необезпокояван от грохота. Удивени и отчаяни, те възкликват: “Учителю, нима не Те е грижа, че загиваме?” Как е възможно да почива така спокойно, докато са в опасност и се борят със смъртта?

Викът им събужда Исус. Когато светкавицата Го осветява, те виждат лицето Му, излъчващо небесен мир, погледът Му - себеотрицателна, нежна любов и сърцата им се обръщат към Него с вика: “Господи, спаси! Загиваме!”

Никога душа не е произнасяла тази молба, без да бъде чута. Когато учениците се хващат за греблата с последно усилие, Исус се изправя. Застава посред тях, а в същото време бурята бушува, вълните ги заливат и светкавиците осветяват фигурата Му. Вдига ръка, толкова често използвана за вършене на добрини, и заповядва на бурното езеро: “Мълчи! Утихни!”

Бурята престава. Огромните вълни се смаляват и утихват. Облаците се отдръпват и звездите се показват. Ладията е застинала спокойно върху тихите води. След това обръщайки се към учениците Си, Исус ги пита със съжаление: “Защо сте страхливи? Още ли нямате вяра?” ( 4:40 Марко 4:40).

Всички останаха безмълвни. Дори Петър не се осмели да изрази страхопочитанието, което изпълваше сърцето му. Лодките, тръгнали след Исус, бяха в такава опасност, в каквато бе и лодката на учениците. Пътуващите бяха обхванати от ужас и отчаяние, но Исусовата заповед замени бурята с покой. Яростта на вятъра бе доближила лодките една до друга и всички видяха чудото. В последвалата тишина страхът бе забравен. Хората започнаха да си шепнат: “Какъв е Тоя, че и ветровете и вълните Му се подчиняват?”

Когато Исус бе събуден, за да се справи с бурята, в Него цареше съвършен мир. В думите и в погледа Му нямаше и следа от страх, защото и в сърцето Му нямаше страх. Той обаче не разчиташе на притежаването на непобедима сила. Исус си почиваше в мир не защото е “Господар на земята и морето, и на небето”. Той бе изоставил тази сила и според думите Му “не може да върши нищо от Себе Си” (5:30 Йоан 5:30). Исус вярваше в могъществото на Отец. Той се надяваше на вярата - вярата в Божията любов и грижа. Силата на думите, които укротиха бурята, принадлежеше на Бога.

Както Исус се остави с вяра в ръцете на Отец, така и ние трябва да се оставяме в ръцете на нашия Спасител. Ако учениците Му се бяха доверили, те щяха да запазят мира си. Страхът при опасността разкри неверието им. В усилията си да се спасят те забравиха Исус. Едва когато се отчаяха от собствените си възможности и се обърнаха към Него, Той можа да им помогне.

Колко често ние преживяваме същата опитност като учениците! Когато се разразяват бурите на изкушението и свирепите светкавици проблясват, и вълните ни заливат, ние се борим сами с бурята, като забравяме, че има Един, Който може да ни помогне. Уповаваме се на собствената си сила, докато загубим надежда и сме готови да загинем. Тогава си спомняме за Исус и ако Го призовем да ни спаси, няма да е напразно. Въпреки че Му е мъчно да укорява нашето неверие и самонадеяност, Той никога няма да пропусне да ни даде помощта, от която се нуждаем. На суша или по море, ако имаме Спасителя в сърцата си, няма защо да се боим. Живата вяра в Изкупителя ще укроти морето на живота и ще ни избави от опасността по начин, за който Той знае, че е най-добър.

Има и друг духовен урок в чудото на укротяването на бурята. Животът на всеки човек свидетелства за истинността на думите от Писанието: “А нечестивите са като развълнувано море, защото не може да утихне- Няма мир за нечестивите, казва моят Бог” (57:20,21 Исая 57:20,21). Грехът е разрушил нашия мир. Докато душата е непокорна, не можем да намерим покой. Никаква човешка сила не може да контролира властващите в сърцето страсти. Ние сме толкова безпомощни, колкото бяха учениците при укротяването на бурята. Но Този, Който усмири с думи вълните в Галилея, е изрекъл думи на мир за всяка душа. Колкото и да е свирепа бурята, тези, които извикат към Исус “Господи, спаси ни”, ще се избавят. Неговата благодат, примиряваща душата с Бога, укротява бушуващите човешки страсти и сърцето намира покой в Божията любов. “Превръща бурята в тишина и вълните - утихват. Тогава те се веселят, защото са утихнали; така Той ги завежда на желаното от тях пристанище” (107:29,30 Пс. 107:29,30). “И тъй, оправдани чрез вяра, имаме мир с Бога чрез нашия Господ Исус Христос” ( 5:1 Римл. 5:1). “Правдата ще издейства мир; и сетнината на правдата ще бъде покой и увереност до века” (32:17 Исая 32:17).

В ранната утрин Спасителят и Неговите спътници се приближиха до брега и светлината на изгряващото слънце докосна водите и сушата сякаш с благословението на небесния мир. Но едва стъпили на твърда земя, очите им съзряха гледка, по-ужасна и от вихъра на бурята. Излизайки от някакво скривалище между гробниците, двама луди се втурнаха към тях, като че ли с намерение да ги разкъсат на парчета. От телата им висяха части от вериги, скъсани при бягството от мястото, където са били вързани. Плътта им бе раздрана и кървеше там, където ги бяха нарязали острите камъни. Очите им светеха зловещо изпод дългите, сплъстени коси; човешкият им образ бе заличен от демоните, които се бяха вселили в тях, и те приличаха по-скоро на диви зверове, отколкото на хора.

Учениците и техните спътници се разбягаха ужасени, но след малко забелязаха, че Исус не е с тях и се обърнаха, за да Го потърсят. Той стоеше там, където Го бяха оставили. Този, Който бе укротил бурята, Който бе срещнал Сатана и го Бе победил, не избяга и от демоните. Когато мъжете се приближиха, скърцайки със зъби и с пяна на уста, Исус вдигна ръката, която бе успокоила вълните, и лудите не можаха да се приближат. Те застанаха пред Него разгневени, но безпомощни.

Исус властно заповяда на нечистите духове да излязат от тях. Думите Му проникнаха в замъглените умове на нещастниците. Те с мъка започнаха да разбират, че до тях стои Един, Който може да ги освободи от измъчващите ги демони. Мъжете паднаха в нозете на Спасителя, за да Му се поклонят; но когато устните им се отвориха, за да Му се помолят за милост, демоните проговориха чрез тях с яростни викове: “Какво имаш Ти с мен, Исусе, Сине на Всевишния Бог? Моля Ти се, недей ме мъчи.”

Исус попита: “Как ти е името?” Отговорът бе: “Легион ми е името, защото сме мнозина.” Използвайки болните мъже като медиуми, демоните помолиха Исус да не ги отпраща извън страната. Върху близкия планински склон пасеше голямо стадо свине. Демоните поискаха разрешение да влязат в тях и Исус им позволи. Внезапно стадото бе обхванато от паника. Свинете се втурнаха лудо по склона и без да могат да се спрат на брега, се хвърлиха в езерото и загинаха.

Междувременно с обзетите от демони бе станала чудна промяна. Умовете им се бяха прояснили, очите им излъчваха разум. Външният им вид, така дълго оформян по образа на Сатана, стана изведнъж приветлив; окървавените ръце се отпуснаха спокойно и мъжете с радостни гласове започнаха да славят Бога за своето избавление.

От склона свинарите видяха всичко, което се случи, и бързо тръгнаха да разкажат новината на своите господари и на всички хора. Със страх и удивление цялото население се събра да посрещне Исус. Двамата луди бяха наплашили цялата околност. Никой не смееше да минава през мястото, където те живееха, защото свирепи като демони нападнаха пътниците. Сега тези хора бяха облечени и смислени, застанали в нозете на Исус, за да слушат думите и да славят Този, Който ги бе спасил. Но хората, видели тази чудна гледка, никак не се зарадваха. Загубата на свинете им се струваше по-важна, отколкото освобождаването на пленниците на Сатана.

Именно от милост към тях Бог допусна притежателите на свинете да понесат такава загуба. Те бяха погълнати от земни грижи и не се интересуваха от великите въпроси на духовния живот. Исус пожела да разчупи леда на себелюбие и безразличие, за да приемат те Неговата благодат. Но съжалението и възмущението, предизвикани от земната загуба, им попречиха да видят милостта на Спасителя.

Изявата на свръхестествена сила възбуди суеверието на хората и предизвика страх. Можеха да се случат и други нещастия, ако оставят този странник сред тях. Те предположиха, че ще бъдат разорени и решиха да се избавят от Него. Тези, които бяха прекосили езерото заедно с Исус, разказаха за всичко, случило им се предишната нощ; разказаха за опасността по време на бурята, за това как вятърът и водите бяха усмирени. Но думите им бяха изречени напразно. Ужасени хора се тълпяха около Исус, умолявайки Го да си замине от тях. Той се съгласи и веднага се качи на една ладия, за да отиде на отсрещния бряг.

Пред гадаринците бе живото свидетелство на Христовата сила и милост. Те видяха хората, на които им бе възвърнат разсъдъкът, но се уплашиха толкова много за земните си притежания, че Този, Който пред очите им бе победил княза на тъмнината, бе счетен за натрапник. Така те не допуснаха небесния Дар до своите врати. Ние нямаме възможност да отблъснем личността на Христос, както направиха гадаринците, но въпреки това мнозина отказват да се подчинят на Неговото слово, тъй като подчинението би изисквало жертване на земни придобивки. За да не им причини Исусовото присъствие някаква материална загуба, много хора отхвърлят Неговата благодат и отблъскват Духа Му.

Доста по-различно обаче бе отношението на излекуваните луди. Те жадуваха за близост със своя избавител. В Неговото присъствие се чувстваха защитени от демоните, които ги бяха измъчвали и провалили живота им. Докато Исус се канеше да се качи на ладията, те се хванаха здраво за Него, коленичиха в нозете Му и Го помолиха да ги допусне близо до Себе Си, за да могат постоянно да слушат думите Му. Но Исус им поръча да си отидат у дома и да разкажат за великите неща, които Господ им е сторил.

Ето делото, което трябваше да извършат - да си отидат в езическите домове и да разкажат за благословението, получено от Исус. Тежко им бе да се разделят със Спасителя. Знаеха със сигурност, че ги очакват големи трудности при общуването със сънародниците им езичници. Продължителната изолация от обществото изглежда ги бе лишила от качествата, необходими за делото, което Той им възложи. Но след като Исус им посочи тяхното задължение, те се подчиниха с готовност. Разказаха за Него не само на своите семейства и съседи, но преминаха през цялата област Декаполис, като навсякъде говореха за силата Му да спасява и описваха как ги е освободил от демоните. Чрез това дело те можеха да получат много по-голямо благословение, отколкото ако бяха останали при Исус, за да имат полза само за себе си. Ние сме по-близо до Спасителя най-вече когато разпространяваме благата вест за спасение.

Двамата излекувани бяха първите мисионери, които Христос изпрати да проповядват евангелието в областта Декаполис. Тези мъже имаха щастието да чуят учението на Христос, макар и за много кратко време. Никога преди не бяха слушали Негова проповед. Не можеха да поучават народа като учениците, които бяха всеки ден заедно с Христос. Но те изпитаха върху себе си доказателството, че Исус е Месия. Можеха да разкажат онова, което знаят, което сами бяха видели, чули и почувствали от Христовата сила. Всеки, чието сърце е било докоснато от Божията благодат, може да постъпи така. Йоан, любимият ученик, писа: “Това, което беше отначало, което чухме, което видяхме с очите си, което изгледахме и ръцете ни попипаха, за Словото на живота- това, което сме видели и чули, него възвестяваме и на вас” ( 1:1-3 1Йоаново 1:1-3). Като свидетели за Христос ние трябва да разказваме това, което знаем, което сме видели, чули и почувствали. Ако сме следвали Исус стъпка по стъпка, ще можем да разказваме много верни неща за начина, по който Той ни е водил. Ще можем да обясняваме как сме изпитали Неговото обещание и сме открили, че то е вярно. Ще можем да свидетелстваме за онова, което сме узнали за Христовата благодат. Това е свидетелството, за което ни призовава нашият Господ. Светът загива, защото е лишен от Него.

Въпреки че гадаринците не Го приеха, Исус не ги остави в тъмнината, избрана от тях. Те Го помолиха да си отиде, преди да са чули Неговите проповеди. Не познаваха това, което отхвърлиха. Ето защо Исус им изпрати светлината чрез онези, които не биха отказали да слушат.

Причинявайки смъртта на свинете, Сатана възнамеряваше да отдалечи хората от Спасителя и да предотврати проповядването на евангелието в този район. Но точно това събитие развълнува повече от всичко цялата област и насочи вниманието към Христос. Макар че Спасителят си замина, излекуваните мъже останаха като свидетели за Неговата сила. Тези, които бяха медиуми на княза на тъмнината, станаха проводници на светлината, посланици на Божия Син. Хората се чудеха, когато слушаха новината. В цялата област се отвори врата за навлизане на евангелието. Когато Исус се върна в Декаполис, народът се насъбра около Него и в продължение на три дни не само жителите на един определен град, а хилядно множество от цялата област чу вестта за спасение. Дори силата на демоните е под контрола на нашия Спасител и действието на злото бива победено за добро.

Срещата с лудите в Гадаринската земя съдържаше урок за учениците. Тя показа дълбоката деградация, в която Сатана иска да завлече цялото човечество, и мисията на Христос за освобождаване на хората от неговата власт. Тези нещастни човешки същества, живеещи в гробище, завладени от демони, поробени от необуздани страсти и отвратителна похот, представляваха това, в което би се превърнало човечеството, ако бъде предадено под властта на Сатана. Той постоянно влияе върху хората с цел да притъпи сетивата им, да ръководи разума им към вършене на зло и да ги подбужда към насилия и престъпления. Изтощава тялото, замъглява разсъдъка и унижава душата. Всеки път, когато хората отхвърлят поканата на Спасителя, се поддават на Сатана. И днес мнозина от всяко съсловие - у дома, в работата и дори в църквата, вършат същото. Затова насилията и престъпленията са залели земята и морална тъмнина, подобно на мъртвешки саван, покрива домовете. Чрез замаскирани изкушения Сатана води хората към все по-големи злини, докато ги постигне пълно падение и окаяност. Единственото защитно средство срещу неговата сила е Исусовото присъствие. Сатана е разкрит пред човечеството и пред ангелите като враг на хората и унищожител; Христос - като Приятел и Избавител. Неговият Дух ще развие в човека всичко, което облагородява характера и извисява душата. Той ще го направи достоен за Божията слава в тяло, душа и дух. “Защото Бог ни е дал дух не на страх, а на сила, любов и себевладение” (2Тимотей; 1:7 2Тимотей 1:7). Той ни е призовал, за да получим славата - характера, на нашия Господ Исус Христос; призовал ни е да бъдем “съобразни с образа на Сина Му” (2Сол.; 2:14 8:29 по 2Сол. 2:14; Римл. 8:29).

А душите, които са изпаднали дотам, че са станали инструменти на Сатана, все още могат да бъдат преобразени чрез Христовата сила във вестители на правдата и Божият Син да ги изпрати да разкажат “какви неща им е сторил Господ и как се е смилил за тях”.

[danielbonev]

Докосване с вяра

След като се завърна от гадаринската земя на западния бряг, Исус откри голямо множество хора, които се бяха събрали да Го посрещнат и Го приветстваха с радост. За известно време Той остана близо до брега, за да проповядва и лекува и после се отправи към къщата на Левий-Матей за среща с бирниците на тяхното угощение. Тук Го намери Яир, началникът на синагогата.

Еврейският старейшина дойде силно обезпокоен и се хвърли в краката на Исус с ридание: “Малката ми дъщеря бере душа; моля Ти се да дойдеш и да положиш ръце на нея, за да оздравее и да живее!”

Исус веднага тръгна с началника към дома му. Макар че учениците бяха видели толкова много от Неговите дела на милосърдие, те се учудиха от готовността, с която Той се отзова на молбата на надменния равин. Въпреки това те придружиха своя Учител и народът ги последва с трепет и очакване. Къщата на началника бе наблизо, но Исус и спътниците Му се придвижваха бавно, тъй като тълпата Го притискаше от всички страни. Нетърпеливият баща се безпокоеше от забавянето. Исус обаче изпитваше състрадание към народа и се спираше от време на време да облекчи болката на страдащ или да утеши някоя омъчнена душа.

Докато вървяха по пътя, през тълпата се промъкна пратеник с вест за Яир, че дъщеря му е мъртва и вече не е нужно да безпокоят Учителя. Новината стигна до ушите на Исус. “Не бой се - каза Той, - само вярвай и тя ще се избави.” Яир се прилепи до Спасителя и двамата забързаха към дома му. Наетите оплаквачи и музиканти бяха вече там и вдигаха врява. Присъствието на тълпата и бъркотията смутиха Исус. Той се опита да ги смълчи с думите: “Защо правите вълнение и плачете? Детето не е умряло, а спи.” Хората се възмутиха от думите на непознатия. Те бяха видели детето в прегръдката на смъртта и затова започнаха да Му се подиграват. След като поиска всички да напуснат къщата, Исус взе със Себе Си бащата и майката на момичето и трима ученици - Петър, Яков и Йоан - и заедно с тях влезе в стаята на починалата.

Той се приближи до леглото и като хвана ръката на момичето, проговори тихо на познатия в нейния дом език: “Момиче, тебе казвам, стани!”

Безжизненото тяло потрепери веднага. Пулсът на живота започна да бие отново. Устните се усмихнаха. Очите се отвориха широко, сякаш след сън и момичето погледна с учудване групата около себе си. Стана от леглото и родителите - я запрегръщаха, плачейки от радост.

По пътя към дома на началника Исус бе срещнал в навалицата бедна жена, която дванадесет години страдаше от болест, направила живота - непоносим. Тя бе изразходвала всичките си средства за лекари и церов-, но бе обявена вече за неизлечимо болна. В нея обаче се зароди надежда, когато чу за лекуванията, вършени от Исус. Почувства със сигурност, че ако може само да стигне до Него, ще бъде излекувана. Немощна и болна, тя отиде на брега на езерото, където Той проповядваше, и се опита да премине през тълпата, но напразно. Отново Го последва след излизането Му от къщата на Левий-Матей, но пак не можа да Го настигне. Бе започнала да се отчайва, когато изведнъж Исус се насочи към нея, пробивайки си път през множеството.

Златната възможност бе дошла. Жената се намираше в присъствието на великия Лекар! Но сред бъркотията тя не можеше да Го заговори, нито дори да Го зърне за повече от миг. Страхувайки се да не загуби единствената възможност да се излекува, се промъкваше напред, като си казваше: “Ако само се допра до дрехата Му, ще оздравея.” Когато Исус минаваше, тя протегна ръка и едва успя да докосне края на дрехата Му. В този момент разбра, че е излекувана. В това докосване бе съсредоточена вярата на целия - живот. Болката и слабостта мигновено отстъпиха място на сила и съвършено здраве.

С благодарно сърце жената опита да се отдръпне от тълпата, но изведнъж Исус застана неподвижно и хората се спряха заедно с Него. Той се обърна и, оглеждайки се наоколо, попита с ясен глас, който се чу през шума на множеството: “Кой се допря до Мене?” Хората отговориха на този въпрос със смаяни погледи. Тъй като бе блъскан от всички страни и грубо притискан, въпросът Му изглеждаше крайно неуместен.

Петър, винаги готов да отговори, каза: “Наставниче, народът Те натиска и притеснява, а Ти казваш: “Кой се допря до мене?” Исус отговори: “Някой се допря до Мене, защото Аз усетих, че сила излезе от Мене.” Спасителят можеше да различи едно докосване с вяра от случайния допир с небрежната тълпа. Такова доверие не трябваше да бъде подминато, без да се спре на него. Исус искаше да утеши смирената жена и думите Му щяха да бъдат за нея извор на радост - думи, които щяха да бъдат благословение за Неговите последователи до края на времето.

С поглед, насочен към жената, Исус настояваше да узнае кой се е докоснал до Него. След като разбра, че няма смисъл да се крие, тя излезе напред уплашена и се хвърли в краката Му. Разказа за своето страдание със сълзи на благодарност и за това, как е била излекувана. Исус - отговори нежно: “Дъщерьо, твоята вяра те изцели; иди си с мир.” Той не даде възможност за суеверно тълкуване, че притежава сила за лекуване, която се предава просто чрез докосване на дрехите Му. Лекуването бе извършено не чрез външен допир, а чрез вяра, хваната здраво за Неговата Божествена сила.

Учудената тълпа, която се бе прилепила до Исус, не осъзнаваше, че има достъп до жизнена сила. Но когато страдащата жена протегна ръка, за да Го докосне с вярата, че ще бъде излекувана, тя почувства тази сила. Така е и с духовните неща. Няма никаква полза, ако говорим небрежно за религия или се молим, без да имаме духовен глад и жива вяра. Привидната вяра в Христос, която Го приема само за Спасител на света, никога не може да излекува душата. Спасителната вяра не е само интелектуално съгласяване с истината. Всеки, който чака да получи пълно познание, преди да заживее във вяра, не може да получи благословение от Бога. Не е достатъчно да вярваме нещо ЗА Христос; ние трябва да вярваме В Него. Единствената вяра, която ще ни помогне, е вярата, приемаща Го за личен Спасител; вярата, която взима Неговите заслуги и ги прави свои. За мнозина вярата е само мнение. Спасителната вяра е акт, чрез който хората, приемащи Христос, влизат в заветни отношения с Бога. Истинската вяра е живот. Живата вяра означава увеличаване на силата и доверието, чрез което душата става всепобеждаваща.

След като излекува жената, Исус поиска от нея да потвърди полученото благословение. Даровете на евангелието не трябва да се приемат скришом и да им се радваме тайно. Затова Господ ни призовава да изповядваме Неговата доброта. “Вие сте Ми свидетели, казва Господ” (43:12 Исая 43:12).

Изповядването на Неговата вярност е избраното от Небето средство за разкриване на Христос пред света. Ние трябва да признаваме Неговата благодат така, както е била изявена чрез святите мъже в древността, но най-ефикасно е свидетелството за нашата собствена опитност. Ние сме свидетели за Бога, когато разкриваме действието на Божествената сила в себе си. Животът на всеки човек се различава от живота на другите хора и опитността на всеки е съвсем различна от опитността на другите. Бог желае нашата възхвала към Него да се издига пречупена през призмата на собствения ни характер. Ако са подкрепени от христоподобен живот, тези скъпоценни потвърждения за прославата на Неговата благодат имат непреодолима сила, която действа за спасение на душите.

Когато десетимата прокажени дойдоха при Исус за изцеряване, Той им поръча да отидат и да се покажат на свещеника. Те бяха очистени веднага, но само един от тях се върна, за да Го прослави. Другите си тръгнаха, забравяйки Този, Който ги бе излекувал. Мнозина вършат същото и днес. Господ работи непрекъснато за ползата на човечеството. Той постоянно излива Своите щедрости. Вдига немощните от болничните легла, на които гаснат. Избавя хората от опасностите, които не виждат; упълномощава небесните ангели да ги спасяват от бедствия, да ги пазят от “мор, който ходи в тъмнина, от погибел, която опустошава сред пладне” (91:6 Пс. 91:6), но въпреки това техните сърца остават неотзивчиви. Дал им е всички небесни богатства, за да ги изкупи, но те пак пренебрегват Неговата голяма любов. Със своята неблагодарност затварят сърцата си за Божията благодат. Подобно на пустинната степ не знаят кога идва доброто и душите им обитават в зноя на пустинята.

Полезно е за нас да пазим свеж спомен за всеки Божи дар. Така вярата укрепва и започва да иска и да получава все повече и повече. За нас има по-голямо насърчение в най-малкото благословение, което получаваме, отколкото във всичките разкази, които четем за вярата и опитностите на други. Човекът, който отговаря на Божията благодат, ще бъде като напоявана градина. Здравето му бързо ще процъфти; светлината му ще изгрее в мрака и Божията слава ще се види в него. Нека тогава си спомним любовта и добротата на Бога и многобройните Му милости. Подобно на израилевия народ нека издигнем камъни за свидетелство и да вдълбаем в тях скъпоценния разказ за това, което Бог е извършил за нас. И когато погледнем назад към пътищата, по които Бог ни е водил в нашето пътуване, със сърца, изпълнени с благодарност, нека възкликнем: “Що да въздам Господу за всичките Му благодеяния към мене? Ще взема чашата на спасението и ще призова името Господне; ще изпълня оброците си Господу, да, пред всичките Му люде” (116:12-14 Пс. 116:12-14).

[danielbonev]

Първите евангелизатори

Апостолите бяха членове на семейството на Исус и Го придружаваха, докато Той пътуваше пеша из Галилея. Те споделяха с Него трудностите и несгодите. Слушаха проповедите Му, вървяха и разговаряха с Божия Син и от всекидневното Му наставление се научиха как да работят за облагородяване на човечеството. Когато Исус помагаше на големите множества, насъбрали се около Него, учениците присъстваха, нетърпеливи да изпълняват поръченията и да облекчават труда Му. Те помагаха, като поставяха ред сред хората, докарваха болните при Спасителя и утешаваха всички присъстващи. Наблюдаваха кои от слушателите проявяват интерес, обясняваха им Писанието и по различни начини работеха за духовното им израстване. Проповядваха това, което бяха научили от Исус, и с всеки изминал ден придобиваха по-голям опит. Но се нуждаеха и от опит за работа сами. Все още им бяха необходими много наставления, голямо търпение и любезност. Сега, докато все още бе с тях, за да им посочва грешките, да им дава съвети и да ги поправя, Спасителят реши да ги изпрати като Свои представители.

Докато бяха с Исус, учениците често се объркваха от ученията на свещениците и фарисеите, но винаги Му разказваха за трудностите си. Той им бе представил истините от Писанието, сравнявайки ги с преданията. По този начин бе укрепил доверието им в Божието слово и до голяма степен ги бе освободил от страха им от равините и от обвързаността с преданията. При подготовката на учениците примерът на живота на Спасителя бе много по-ефикасен от едно обикновено доктринално обучение. Когато не бяха с Него, те си спомняха за всеки Негов поглед, израз или дума. Често при спор с противници на евангелието повтаряха думите Му и се радваха неудържимо, виждайки въздействието им върху народа.

След като извика дванадесетте, Исус им нареди да тръгнат двама по двама по градове и села. Никой не бе изпратен сам, а брат с брат и приятел с приятел. Така те можеха да си помагат един на друг, да се насърчават, да се съветват и да се молят заедно, като силата на единия допълваше слабостта на другия. По същия начин след време Исус изпрати и седемдесетте. Целта на Спасителя бе вестителите на евангелието да бъдат свързани така помежду си. В наше време евангелизаторската дейност би била далеч по-успешна, ако следвахме този принцип.

Вестта на учениците бе същата като тази на Йоан Кръстител и на самия Христос: “Небесното царство наближи.” Те не трябваше да спорят с хората дали Исус от Назарет е Месия, а в Негово име да вършат същите дела на милосърдие, каквито Той бе вършил. Исус им нареди: “Болни изцелявайте, прокажени очиствайте, мъртви възкресявайте, бесове изгонвайте; даром сте приели, даром давайте.”

По време на Своята дейност Исус отделяше повече време за лекуване на болни, отколкото за проповядване. Чудесата, които вършеше, свидетелстваха за истинността на думите Му, че е дошъл не да унищожава, а да спасява. Правдата Му Го предхождаше и Божията слава бе наградата Му. Където и да отидеше, новините за милосърдието на Исус стигаха преди Него. Там, откъдето бе минал, хората, получили милост от Спасителя, се радваха на здраве и използваха новополучената си сила. Около тях се събираха тълпи, за да чуят от устните им за делата, извършени от Господа. Гласът Му бе първият звук, който мнозина чуваха; лицето Му бе първото нещо, което някои виждаха. Защо в такъв случай да не обичат Исус и да не Го хвалят? Минавайки през градове и села, Исус бе като поток от жизнена сила, който разпръсква по пътя си живот и радост.

Христовите последователи трябва да работят така, както Той работеше. Ние трябва да храним гладните, да обличаме голите и да утешаваме страдащите и наскърбените. Необходимо е да помагаме на унилите и да вдъхваме надежда на отчаяните. Така и за нас ще се изпълни обещанието: “Правдата ти ще върви пред тебе и славата Господня ще ти бъде задна стража” (58:8 Исая 58:8). Христовата любов, изразена чрез всеотдайно служене, е по-ефикасно средство за оправяне на злодея, отколкото съдебното наказание. Съдът е необходим, за да всява страх у закононарушителите, но любещият мисионер може да направи много повече. Често сърцето се закоравява от укорите, но то може да се смекчи от Христовата любов. Мисионерът може да облекчава не само физическото страдание, но и да заведе грешника при великия Лекар, Който е в състояние да очисти душата от проказата на греха. Бог е наредил така, че болните, нещастните, завладените от нечисти духове да чуят гласа Му чрез Неговите служители. Той иска чрез човешки посредници да бъде такъв Утешител, какъвто светът не познава.

По време на първата си мисионерска обиколка учениците трябваше да ходят само при “изгубените овце от израилевия дом”. Ако бяха започнали да проповядват евангелието на езичниците и самаряните, биха загубили влиянието си сред евреите. Като възбудят предразсъдъците на евреите, учениците биха се впуснали в борба, която би ги обезсърчила още от самото начало на дейността им. Дори апостолите трудно разбираха, че евангелието трябва да бъде занесено на всички народи. Докато самите те не осъзнаеха тази истина, нямаше да бъдат подготвени за работа сред езичниците. Ако евреите приемеха евангелието, Бог би ги направил Свои вестители сред езичниците. Затова първо те трябваше да чуят вестта.

Навсякъде по местата, където работеше Исус, души осъзнаваха своята нужда и започваха да гладуват и жадуват за истината. Бе дошло време вестта за Неговата любов да се изпрати на тези копнеещи сърца. Учениците трябваше да отидат при всички тях като Исусови представители. Така вярващите щяха да започнат да ги приемат за определени от Бога учители и след заминаването на Спасителя те нямаше да останат без наставници.

По време на тази първа обиколка учениците трябваше да ходят само там, където Исус вече е бил преди тях и Си е спечелил приятели. Подготовката им за пътуването трябваше да бъде възможно най-скромна. Нищо не трябваше да отклонява вниманието им от тяхното велико дело или по някакъв начин да предизвика противопоставяне и да затвори вратата за по-нататъшни действия. Те не трябваше да се обличат като религиозни учители, нито пък да използват облекло, което да ги прави по-различни от обикновените селяни. Не бе необходимо да влизат в синагогите и да събират хората на публична служба; усилията им трябваше да бъдат насочени в дейност по домовете. Учениците не трябваше да губят време в ненужни поздрави или да ходят от дом на дом, за да намерят подслон. Навсякъде трябваше да приемат гостоприемството на достойните хора - на тези, които биха ги посрещнали така сърдечно, сякаш посрещат самия Христос. Трябваше да влизат в къщата с хубавия поздрав “Мир на тоя дом” (10:5 Лука 10:5), който би бил благословен чрез техните молитви, песни на възхвала и четене на писанията в семеен кръг.

Тези ученици трябваше да станат вестители на истината и да направят приготовления за идването на своя Учител. Вестта, която се налагаше да занесат, бе словото на вечния живот и участта на хората зависеше от това, дали ще я приемат или отхвърлят. За да покаже на народа колко важна е тази вест, Исус нареди на Своите ученици: “И ако някой не ви приеме, нито послуша думите ви, когато излизате от дома му или от онзи град, отърсете праха от нозете си. Истина ви казвам, по-леко ще бъде наказанието на содомската и гоморската земя в съдния ден, отколкото на онзи град.”

Сега очите на Спасителя проникват в бъдещето. Той вижда огромното мисионерско поле, в което след смъртта Му учениците трябва да бъдат Негови свидетели. Пророческият Му поглед обхваща дейността на Неговите служители през всички векове до Второто пришествие. Той показва на Своите последователи борбите, които ще преживеят; разкрива им естеството и плана на битката; отваря им очите за опасностите, с които ще се сблъскат, и за себеотрицанието, от което ще се нуждаят. Исус изисква от тях да си направят сметка, за да не бъдат изненадани от врага. Тяхната борба не се води срещу плът и кръв, а “срещу началствата, срещу властите, срещу духовните сили на нечестието в небесните места” ( 6:12 Еф. 6:12). Те ще се борят със свръхестествени сили, но ще им бъде осигурена и свръхестествена подкрепа. Всички небесни същества са в тази армия. Сред техните редици обаче има и нещо повече от ангели. Светият Дух, представител на Предводителя на Божието войнство, слиза, за да ръководи битката. Нашите слабости може да са много, греховете и грешките ни да са страшни, но Божията благодат е за всеки, който я търси с разкаяние. Силата на Всемогъщия е дадена на разположение на тези, които се уповават на Бога.

“Ето, Аз ви изпращам като овце посред вълци - каза Исус, - бъдете, прочее, разумни като змиите и незлобиви като гълъбите.” Христос не скри нито една дума от истината, а винаги говореше за нея с любов. Той проявяваше изключителна тактичност, съсредоточеност и любезно внимание в общуването Си с хората. Никога не бе груб, никога не изрече строг укор без нужда, никога не нарани чувствителна душа. Исус не порицаваше човешката слабост. Той безстрашно изобличаваше лицемерието, неверието и беззаконието, но гласът Му трептеше от мъка, докато произнасяше унищожителните Си укори. Исус заплака за това, че Ерусалим, градът, който обичаше, отказа да приеме Него - Пътя, Истината и Живота. Хората го отхвърлиха, но Той се отнесе към тях със съчувствие и нежност и изпита толкова дълбока скръб, че сърцето Му се съкруши. Всяка душа бе скъпоценна за Него. Макар че се държеше с Божествено достойнство, Исус се прекланяше с най-нежно внимание пред всеки член на Божието семейство. Във всички хора Той виждаше паднали души, които трябва да спаси чрез Своята мисия.

Христовите служители не бива да действат под диктата на естествените си склонности. За тях е важно да имат близост с Бога, за да не би, когато са провокирани, себелюбието да се надигне и те да излеят поток от неподходящи думи - думи, които не са като росата или като тихия дъждец, който освежава съхнещите растения. Сатана иска от тях да направят точно това, защото такива са и неговите методи. Змеят е този, който е разгневен; духът на Сатана се разкрива в гнева и в обвинителните думи. Но Божиите служители трябва да бъдат и Божии представители. Бог иска от тях да предават само в небесна атмосфера истината, която носи Неговия образ и печат. Силата, чрез която трябва да побеждават злото, е силата на Христос. Тяхната мощ е Христовата слава. Необходимо е погледът им да бъде съсредоточен в Неговата духовна красота. Едва тогава ще могат да представят евангелието с тактичност и любезност, които идват от Бога. Душата, която остава спокойна дори когато я провокират, говори в полза на истината по-убедително и от най-мощното доказателство.

Тези, които влизат в борба с противниците на истината, се сблъскват не само с хора, но и със Сатана и неговите посредници. Нека помнят думите на Спасителя: “Ето, Аз ви изпращам като агнета посред вълци” (10:3 Лука 10:3). Нека се опрат на Божията любов и духът им ще остане спокоен дори когато ги обиждат. Господ ще ги облече в Божествени доспехи. Неговият Свет Дух ще повлияе на ума и сърцето, така че в гласовете им да не се промъкнат нотки на вълчи вой.

Продължавайки наставленията Си към учениците, Исус заяви: “Пазете се от човеците.” Те не трябваше да се доверяват напълно на тези, които не познават Бога, и да им разкриват своите планове, защото по такъв начин биха дали предимство на сатанинските агенти. Човешките намерения често се противопоставят на Божиите планове. Тези, които строят Господния храм, трябва да строят според образеца, показан им на планината - Божието подобие. Бог е позор-н и евангелието - предадено, когато Неговите служители разчитат на съветите на хора, които не са ръководени от Светия Дух. Светската мъдрост е глупост пред Бога. Хората, които разчитат на нея, ще сгрешат със сигурност.

“Ще ви предават на събори- Да! И пред управители и царе ще ви извеждат поради Мене, за да свидетелствате на тях и на народите.” (10:17,18 Матей 10:17,18). Гоненията ще предизвикат разпространяване на светлината. Христовите служители ще бъдат изправяни пред великите хора на света, които иначе никога не биха могли да чуят евангелието. Истината е била представяна в изопачен вид пред тези хора. Те са слушали фалшиви обвинения за вярата на Христовите ученици. Често единственият начин да научат за истинския - характер е свидетелството на тези, които са изправени на съд заради своята вяра. По време на разпит от тях искат отговори и съдиите слушат свидетелството им. Благодатта на Бога ще бъде дадена на Неговите служители, за да се справят с положението. Исус казва: “В същия час ще ви се даде какво да говорите. Защото не сте вие, които говорите, но Духът на Отца ви, Който говори чрез вас.” Когато Духът на Бога просветлява умовете на Неговите служители, истината ще бъде представяна в своята Божествена сила и ценност. Хората, които отхвърлят истината, ще започнат да обвиняват и потискат учениците. Но заплашени от материални загуби, страдания и дори смърт, Господните деца трябва да разкриват смирението на своя небесен Учител. Така ще се види разликата между сатанинските посредници и Христовите представители. Спасителят ще бъде прославен пред управниците и пред народа.

Учениците не получиха смелостта и издръжливостта на мъченици, докато не съществуваше необходимост от такава благодат. След това обещанието на Спасителя бе изпълнено. Когато Петър и Йоан свидетелстваха пред Синедриона, хората “се чудеха и познаха, че са били с Исуса” ( 4:13 Деян. 4:13). За Стефан се казва, че “всички, които седяха в Синедриона, като се вгледаха в него, видяха лицето му, като че бе лице на ангел”. Присъстващите “не можаха да противостоят на мъдростта и Духа, с които той говореше” ( 6:10,15 Деян. 6:15,10). Павел пише за съдебния процес в императорския съд: “При първата ми защита никой не взе моята страна, но всички ме оставиха; дано не им се счете това за грях. Но Господ беше с мене и ме укрепи, за да се прогласи напълно посланието чрез мене и да чуят всички езичници” (2Тимотей; 4:16,17 2Тимотей 4:16,17).

Не бе необходимо Христовите служители предварително да си подготвят речите, когато ги изправят на съд. Те трябваше да се подготвят ежедневно, като събират скъпоценните истини на Божието слово и чрез молитва укрепват своята вяра. Когато ги изправеха пред съда, Светият Дух щеше да им припомни точно тези истини, от които се нуждаеха.

Всекидневният искрен стремеж да се опознае Бога и Исус Христос, Когото Той е изпратил, ще вдъхне сила на душата и ще - даде по-големи възможности. Познанието, придобито чрез старателно изследване на Свещеното писание, ще блесне като светкавица в паметта точно когато е необходимо. Но ако някои хора са пренебрегнали изучаването на Христовото слово, ако никога не са опитвали силата на Неговата благодат по време на изпитание, те не могат да очакват Светият Дух да им припомни Своите думи. Трябвало е ежедневно да служат на Бога с безпределна обич и да се уповават на Него.

Враждебността към евангелието щеше да бъде толкова голяма, че щяха да бъдат пренебрегвани дори най-милите роднински връзки. Христовите ученици щяха да бъдат предавани на смърт от членовете на собствените си семейства. “Ще бъдете мразени от всички заради Моето име - добави Исус, - но който устои докрай, той ще бъде спасен” (13:13 Марко 13:13). Той им заръча така също да не се излагат безпричинно на гонения. Сам Исус често напускаше едно мисионерско поле и отиваше в друго, за да избяга от тези, които искаха да отнемат живота Му. Когато съгражданите Му в Назарет Го отхвърлиха и се опитаха да Го убият, Той отиде в Капернаум и там удиви народа със Своето учение, “защото Неговото слово беше с власт” (4:32 Лука 4:32). Така и служителите Му не трябва да се обезсърчават от гоненията, а да търсят място, където ще могат да продължат да работят за спасението на души.

Слугата не е по-горен от Господаря. Князът на небето бе наречен “Веелзевул” и учениците Му ще бъдат представяни по същия начин. Но каквато и да е опасността, Христовите последователи трябва да отстояват своите принципи. Не е необходимо да се прикриват. Те не могат да бездействат, докато се уверят, че е безопасно да изповядват истината. Поставени са като стражи, за да предупреждават хората за опасностите. Истината, приета от Христос, трябва да бъде представяна на всички свободно и открито. Исус каза: “Това, което ви говоря в тъмно, кажете го на видело; и което чуете на ухо, прогласете го от покрива.”

Самият Исус никога не Си откупи спокойствието с цената на компромиса. Сърцето Му преливаше от любов към всички хора, но не бе снизходителен към техните грехове. Исус им бе твърде добър приятел, за да подмине техния начин на живот, който би унищожил душите им - души, откупени чрез собствената Му кръв. Той работеше за това човек да остане верен на себе си, верен на по-висшите си и вечни интереси. Христовите служители са призовани за същото дело и те трябва да се пазят, да не би в стремежа си да предотвратят разногласията, да станат предатели на истината. Те трябва да търсят “това, което служи за мир” (14:19 Римл. 14:19), но истинският мир никога не може да се осигури чрез компромис с принципите, без да предизвика съпротива. Едно духовно християнство ще предизвика противопоставянето на чадата на бунта. Исус обаче заръча на Своите ученици: “Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият.” Тези, които са верни на Бога, няма защо да се страхуват от човешката власт или от сатанинската ненавист. В Христос вечният им живот е сигурен. Трябва да се страхуват единствено от това да не станат предатели на истината и така да предадат доверието, с което Бог ги е удостоил.

Делото на Сатана е да изпълва човешките сърца със съмнение. Той ги води до заключението, че Бог е строг съдия. Изкушава ги да съгрешават и после да се смятат твърде недостойни, за да се приближат до своя небесен Баща или да Го молят за милост. Господ разбира всичко това. Исус уверява учениците Си в доброто отношение на Бога към тях в техните нужди и слабости. Няма нито една въздишка, нито една болка, нито едно душевно страдание, които да не отекват в сърцето на Отец.

Библията ни показва Бога в Неговото високо и свято място, но не в пасивно състояние, не в тишина и самота, а заобиколен от десетки хиляди по десетки хиляди и хиляди по хиляди святи същества, които чакат да изпълнят Неговата воля. Посредством връзки, които ние не можем да забележим, Той общува активно с всяка част от Своето царство. Неговото внимание и вниманието на цялото Небе е съсредоточено в тази прашинка, наречена “Земя”, и в тези души, за чието спасение даде единородния Си Син. Бог се навежда от Своя трон, за да чуе вика на потиснатите. “Ето Ме”, отговаря Той на всяка искрена молитва. Бог възвисява наскърбените и угнетените. Във всичките ни страдания и Той страда. Във всички изкушения и изпитания ангелът на Неговото присъствие е наблизо, за да спасява.

Дори едно-единствено врабче не пада на земята без знанието на Отец. Заради омразата си към Бога Сатана ненавижда всяко нещо, за което Спасителят се грижи. Той се стреми да омърси Божието творение и се радва, когато унищожава дори безсловесните създания. Само чрез Божията закрила и грижа птиците са запазени, за да ни радват с веселите си песни. Бог не забравя и врабчето. “Не бойте се, прочее, вие сте много по-скъпи от врабчетата.”

Исус продължава: “Както вие Ме изповядвате пред хората, така и Аз ще ви изповядам пред Бога и пред святите ангели. Вие трябва да бъдете Моите свидетели на земята, проводници, чрез които благодатта Ми да потече за излекуване на света. Аз ще бъда вашият представител на небето. Отец не забелязва опетнения ви характер, а ви вижда облечени в Моето съвършенство. Аз Съм посредникът, чрез когото небесните благословения ще ви бъдат дадени. Всеки, който Ме изповяда, като участва в жертвата Ми за изгубените, ще бъде изповядан като участник в славата и радостта на изкупените.”

Този, който изповядва Христос, трябва да Го притежава дълбоко в сърцето си. Той не може да предава на другите това, което не е получил. Учениците биха могли да говорят свободно по доктринални въпроси, биха могли да повтарят думите на самия Христос, но ако не притежаваха Христоподобно смирение и любов, всъщност не Го изповядваха. Човек с дух, противоположен на Христовия дух, би се отрекъл от Него независимо от изповеданието си. Хората могат да отричат Христос чрез зли думи, глупави разговори, неистинни и нелюбезни изрази. Те могат да Го отричат, като се приспособяват към света, като се държат непочтено, обичат собствените си мнения, оправдават себелюбието си, подхранват съмнение, създават неприятности и живеят в тъмнина. Във всички подобни ситуации те заявяват, че Христос не е с тях. “Но всеки, който се отрече от Мене пред човеците - каза Исус, - ще се отрека и Аз от него пред Отца Си, Който е на небесата.”

Исус препоръча на Своите ученици да не се надяват, че враждебността на света към евангелието ще бъде преодоляна и след време противопоставянето ще бъде прекратено. Той заяви: “Не дойдох да поставя мир, а нож.” Тази борба не е предизвикана от евангелието, а е резултат от враждебността към него. От всички видове гонения най-трудно се понася домашната нетърпимост, отчуждаването на най-скъпи земни приятели. Но Исус предупреди: “Който люби баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който люби син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене.”

Мисията на Христовите служители е висока чест и свято поръчение. “Който приема вас - каза Исус, - Мене приема, и който приема Мене, приема Този, Който Ме е пратил.” Нито едно дело на милосърдие спрямо някой човек в името на Христос няма да остане непризнато и невъзнаградено. Със същата нежност Той включва в Божието семейство слабите и нищите: “Който напои един от тях скромните (тези, които са като деца в своята вяра и познание за Христос) само с една чаша студена вода в името на ученик, истина ви казвам, никак няма да изгуби наградата си.”

Така Спасителят завърши Своите наставления. В името на Христос дванадесетте избрани тръгнаха подобно на Него “да благовестяват на сиромасите-, да прогласят освобождение на пленниците и прогледване на слепите, да пуснат на свобода угнетените, да прогласят благоприятната Господня година” (4:18,19 Лука 4:18,19).

[danielbonev]

“Дойдете - починете си”

При завръщането си от мисионерската обиколка “апостолите се събраха при Исус и разказваха Му всичко, каквото бяха извършили и каквото бяха поучили. И рече им: Дойдете вие сами на уединено място насаме и починете си малко. Защото мнозина дохождаха и отиваха; и нямаха време нито да ядат” ( 6:30,31 Марко 6:30,31).

Учениците дойдоха при Исус и Му разказаха всичко. Близките им отношения с Него ги насърчаваха да споделят със Спасителя своите приятни и неприятни преживявания, радостта от резултатите на труда им и болката от неуспехите, грешките и слабостите. Те бяха извършили грешки в първата си евангелизаторска мисия и когато честно разказаха на Исус за своите преживявания, Той разбра, че се нуждаят от още много напътствия. Видя също, че учениците са изтощени от работа и е необходимо да си починат.

Но там, където се намираха, нямаше условия за уединение, “защото мнозина дохождаха и отиваха; и нямаха време нито да ядат”. Хората се тълпяха около Исус, тъй като искаха да бъдат излекувани и жадуваха за Неговите думи. Голяма част се привързваха към Спасителя, защото виждаха, че Той е източник на благословения. Мнозина от тези, които тогава се трупаха около Христос, за да получат скъпоценния дар на изцелението, Го приемаха за свой Спасител. Други пък, които се страхуваха да Го изповядат поради отношението на фарисеите, повярваха при слизането на Светия Дух и пред погледите на разгневените свещеници и управници признаха, че Той е Божи Син.

Но сега Христос пожела да се оттегли, за да бъде със Своите ученици: имаше да им каже толкова много неща. В работата си те бяха преминали през изпитания и борби и бяха се сблъскали с противопоставяне от най-различен характер. Дотогава те се бяха допитвали до Христос за всяко нещо, но след като останаха сами, често се случваше да бъдат неспокойни и да не знаят какво да правят. Те имаха силна подкрепа в своята работа, защото Христос не ги бе изпратил, без да им даде Светия Дух, и с вяра в Него учениците вършеха много чудеса. Сега обаче имаха нужда да се хранят с хляба на живота. Трябваше да отидат на уединено място, където да общуват с Исус и да получават напътствия за бъдещата си работа.

“И рече им: Дойдете вие сами на уединено място и починете си малко.” В Своята служба Христос се отнасяше с нежност и състрадание към всички хора. Показваше на учениците Си, че Бог не изисква жертви, а милост. В работата за хората те влагаха всичките си сили и това ги бе изтощило физически и умствено. Тяхно задължение бе да си починат.

Тъй като учениците виждаха, че постигат успехи в своето служене, имаше опасност да започнат да разчитат на себе си, да подхранват духовна гордост и по този начин да паднат в сатанинските изкушения. Предстоеше им велико дело и те трябваше да научат преди всичко, че силата им не идва от самите тях, а от Бога. Също като Мойсей в Синайската пустиня, като Давид сред хълмовете на Юдея или като Илия край потока Херит учениците имаха нужда да се отделят от работата си, за да общуват с Христос, с природата и да останат насаме със собствените си мисли.

Докато те извършваха мисионерското си пътуване, Исус бе посетил други градове и села, проповядвайки благовестието на царството. Точно тогава Той бе получил известие за смъртта на Кръстителя. Това събитие Му разкри съвсем ясно края, към който самият Той приближаваше. Сенките по пътя Му ставаха все по-зловещи. Свещеници и равини Го наблюдаваха и крояха как да Го убият, шпиони се навъртаха около Него, умножаваха се заговорите относно погубването Му. Вестите за проповедническата дейност на апостолите из цяла Галилея стигнаха до Ирод и привлякоха вниманието му към Исус и Неговото дело. “Тоя е Йоан Кръстител; той е възкръснал от мъртвите и затова тия сили действат чрез него”, възкликна той и изрази желание да се срещне с Исус. Ирод бе в постоянен страх да не би тайно да се извърши преврат, който да го свали от трона и да премахне римското иго над еврейския народ. Между хората имаше дух на недоволство и бунтарство. Очевидно беше, че дейността на Христос в Галилея няма да продължи още дълго. Денят на Неговите страдания наближаваше и затова Той пожела да остане за известно време настрана от шума на тълпата.

С наскърбени сърца учениците на Йоан Кръстител погребаха обезобразеното му тяло, след което “отидоха и казаха на Исус”. Преди те завиждаха на Христос, когато стана ясно, че привлича при Себе Си последователите на Йоан. Бяха се усъмнили в Неговата Божествена мисия, защото не бе освободил Йоан Кръстител. Но сега, след като учителят им бе мъртъв и жадуваха за утеха в голямата си мъка и за наставление в бъдещата си работа, отидоха при Исус и обединиха силите си с Неговите. За тях също бе необходим период от време на общуване със Спасителя.

Близо до Витесда, откъм северната страна на езерото, имаше необитаема земя, която можеше да посрещне Исус и учениците Му със свежия зелен цвят на пролетта и да им предложи убежище. Те тръгнаха с ладията си през езерото точно към това място. Там щяха да бъдат далеч от шумните пътища и блъсканицата в града. Самата природна красота предлагаше почивка и благоприятна промяна за сетивата. Там щяха да слушат Христовите думи, без да се чуват гневните прекъсвания, подвикванията и обвиненията на фарисеите. Там можеха да се радват за кратко време на близостта със своя Господ.

Почивката на Христос и апостолите не бе прищявка. Времето, което прекараха в уединение, не бе предназначено за удоволствия. Те разговаряха за Божието дело и за това, как да направят служенето си по-ефикасно. Учениците бяха живели с Исус и можеха да Го разберат; на тях Той не им говореше с притчи. Поправяше грешките им и им показваше правилния подход към хората. Разтваряше пред тях съкровищницата на Божията истина. Учениците получаваха жизнена сила от Божествената мощ и в сърцата им се вливаха надежда и насърчение.

Макар че Исус можеше да върши чудеса и бе дал сила на учениците Си да вършат чудеса, посъветва Своите уморени служители да се усамотят сред природата и да си починат. Когато каза, че жетвата е голяма, а работниците - малко, Той не настоя учениците Му да се трудят непрестанно, а ги посъветва: “Молете се на Господаря на жетвата да изпрати работници за жетвата Си” (Матей 9:38). Бог е определил на всеки човек работа според способностите му (виж Еф. 4:11-13) и не би желал няколко души да изнемогват, а другите да нямат никаква физическа или духовна натовареност.

Христовите думи на състрадание важат за Неговите служители днес така, както са важали за учениците Му. “Дойдете- и починете си”, казва Той на всички уморени. Не е разумно да бъдем постоянно напрегнати от работа и вълнение дори когато работим за духовните нужди на хората; по този начин се занемарява личното благочестие и силата на ума, душата и тялото отслабва. Себеотрицанието е необходимо за Христовите последователи и трябва да се правят жертви, но е важно да внимаваме да не би чрез прекаленото ни усърдие Сатана да се възползва от човешката слабост и Божието дело да бъде провалено.

Според мнението на равините същността на религията трябва да се изразява винаги чрез шумна активност. Разчитаха на външната показност, за да изразят голямото си благочестие. Така душата им се отдалечаваше от Бога и те затъваха в самодоволство. Подобна опасност съществува и днес. Когато работата се увеличава и хората започват да постигат успехи в Божието дело, има опасност от упование в човешки планове и методи. Човек започва да се моли по-малко и вярата му намалява. Подобно на учениците за нас има опасност да забравим, че зависим от Бога и да се опитаме да направим спасител от собствените си дела. Необходимо е да не сваляме погледа си от Исус и да помним, че вършим работата чрез Неговата сила. Макар че трябва да работим искрено за спасението на погиналите, необходимо е да отделяме време за размисъл, за молитва и за изучаване на Божието слово. Само дейността, която се извършва с много молитва и е осветена от Христовите заслуги, ще се окаже накрая полезна за нашето спасение.

Никой друг човешки живот не е бил така изпълнен с труд и тежки отговорности, както животът на Исус. И все пак, колко често се е молел Той! Как постоянно бе във връзка с Бога! В историята на земния Му живот се срещат често такива описания: “И сутринта, когато беше още тъмно, стана и излезе, и отиде в уединено място, и там се молеше” (Марко 1:35); “- големи множества се събираха да слушат и да се изцеляват от болестите си. А Той се оттегляше в пустинята и се молеше” (Лука 5:15, 16); “През ония дни Исус излезе на бърдото да се помоли и прекара цяла нощ в молитва към Бога” (Лука 6:12).

В живота Си, изцяло посветен на доброто на хората, Спасителят смяташе за необходимо да се оттегля от шумните пътища и от тълпата, която Го следваше постоянно. Трябваше да прекъсва непрестанната Си работа и близостта с човешките нужди, за да търси уединение и общуване със Своя Отец. Като един от нас, Който споделя нашите нужди и слабости, Той разчиташе единствено на Бога. На безлюдни места Христос искаше Божествена сила, за да може да издържи всички отговорности и изпитания. В допира с Бога можеше да се разтовари от душевните болки, които Го съкрушаваха. В този пример намираме утеха и радост.

Чрез Исус стенанието на човечеството стигна до Бога на безграничната милост. Той се молеше пред трона на Отец, докато човешкото Му естество получи Божествена сила, която можеше да свърже Божественото с човешкото. Общувайки с Бога, Христос получи от Него живот, за да може да дава живот на света. Неговата опитност трябва да бъде и наша.

“Дойдете- и починете си малко”, ни препоръчва Той. Ако послушаме Неговите думи, ще бъдем по-силни и по-полезни. Учениците Го търсеха и Му разказваха всичко, а Исус ги насърчаваше и съветваше. Ако днес намерим време да отидем при Исус и да Му разкажем за нашите нужди, няма да останем разочаровани; Той ще застане от дясната ни страна и ще ни помогне. Нужни са ни повече искреност, повече упование и доверие в нашия Спасител. Исус, Чието име е “Бог могъщ, Отец на вечността, Княз на мира”; Исус, за Когото е писано “управлението ще бъде на рамото Му”, е нашият чуден Съветник (Исая 9:6). Ние сме поканени да искаме мъдрост от Него. Той “дава на всички щедро, без да укорява” (Яков 1:5).

Всички, които се обучават от Бога, трябва да живеят живот не в съгласие със света, с неговите обичаи и навици. Необходимо е всеки да придобива познание за Божията воля от личен опит. Всеки от нас поотделно трябва да чуе как Бог говори на сърцето. Когато всеки друг глас бъде заглушен и ние тихо чакаме пред Него, тишината на душата прави Божия глас по-ясен. Той ни съветва: “Млъкнете и знайте, че Аз Съм Бог” (46:10 Пс. 46:10). Само при Него можем да намерим истински покой. Това е истинската подготовка за служене на Бога. Душата, която е освежена по този начин, ще бъде потопена в атмосфера на светлина и покой дори сред забързаните множества и в напрежението на ежедневните грижи. Животът ще започне да излъчва аромат и да разкрива Божията сила, която ще докосва сърцата и на други хора.

[danielbonev]

“Дайте им вие да ядат”

Христос се бе оттеглил с учениците на усамотено място. Но този необичаен промеждутък на спокойствие и отдих бе скоро прекъснат. Учениците мислеха, че са се уединили там, където няма да бъдат обезпокоявани, но веднага след като множествата разбраха, че Божественият Учител не е сред тях, започнаха да питат: “Къде да Го намерим?” Някои бяха забелязали в каква посока бяха тръгнали Христос и учениците. Мнозина потеглиха пеша, а други прекосиха езерото с лодки. Наближаваше Пасхата и групите поклонници отблизо и далеч, запътили се към Ерусалим, се събраха, за да видят Исус. Към тях се присъединиха още хора и броят им достигна пет хиляди мъже освен жените и децата. Преди още Христос да достигне брега, там вече Го очакваше огромно множество. Но Той успя да слезе незабелязан и да прекара известно време с учениците насаме.

Застанал на хълма, Исус погледна към идващите хора и сърцето Му се изпълни със състрадание. Макар че Го смущаваха и отнемаха от почивката Му, Той не възнегодува. Докато наблюдаваше как прииждат, прозря, че нуждите им са големи и изискват Неговото внимание. “И смили се за тях, понеже бяха като овце, които нямат пастир.” Напускайки мястото Си за почивка, Той си намери подходяща площ, където да им помага. Хората не получаваха помощ от свещениците и управниците, докато в същото време от Христос излизаха животворни струи, когато проповядваше на множеството пътя на спасението.

Хората слушаха думите на любов, леещи се от устата на Божия Син. За тях тези благородни слова, така ясни и разбираеми, бяха като галаадски балсам за душите. Здравето, което даваше Божествената Му десница, радваше умиращите и успокояваше болните. Денят им изглеждаше така, сякаш Небето е слязло на земята, и съвсем не усетиха колко много време е изминало, откакто не са яли.

Денят се изнизваше. Слънцето потъваше на запад, но хората не се разотиваха. Исус бе работил цял ден, без да почива и без да се храни. Бе побледнял от умора и глад и учениците започнаха да Го молят да прекрати работата Си. Но Той не можеше да се освободи от множеството, което Го притискаше от всички страни.

Накрая учениците дойдоха при Него и настояха хората да бъдат отпратени. Голяма част бяха дошли отдалеч и от сутринта не бяха яли. Може би щяха да успеят да си купят храна от околните градове и села. Исус обаче каза: “Дайте им вие да ядат”, след което се обърна към Филип с въпроса: “Отгде да купим хляб да ядат тия?” Исус зададе този въпрос, за да изпита вярата на Своя ученик. Филип погледна към морето от хора и прецени, че е невъзможно да се осигури храна, с която да задоволи нуждите на толкова голяма тълпа. Той отговори, че хляб на стойност двеста динария няма да стигне, за да може всеки да получи дори по едно малко парче. Исус поиска да разбере какво количество храна се намира сред тях. “Тук има едно момченце - отговори Андрей, - у което се намират пет ечемичени хляба и две риби; но какво са те за толкова хора?” Исус нареди тази храна да Му бъде донесена. След това каза на учениците да разпределят хората на групи по петдесет и сто души, които да насядат по тревата, за да се запази реда и всички да могат да видят какво ще направи. Когато това бе извършено, Исус взе храната, “погледна към небето и благослови; и като разчупи хлябовете, даде ги на учениците, а учениците - на народа”. “И всички ядоха и се наситиха. И дигнаха къшеи, дванадесет пълни коша, така и от рибите.”

Този, Който учеше хората как да постигнат мир и щастие, се грижеше не само за духовните, но и за физическите им нужди. Присъстващите бяха отпаднали и изморени. Имаше майки с кърмачета на ръце и малки деца, държащи се за полите им. Почти всички бяха стояли прави часове наред. Те бяха толкова силно заинтересувани от Христовите думи, че дори не се сещаха да седнат. Тълпата беше така голяма, че имаше опасност някои да бъдат стъпкани. Исус искаше да им даде възможност за почивка и затова ги покани да седнат. На поляната имаше достатъчно трева и всички можеха спокойно да отдъхнат.

Христос никога не вършеше чудо освен когато трябваше да задоволи истинската нужда. Всяко чудо бе от такъв характер, че да заведе хората до дървото на живота, чиито листа са за лекуване на народите. Раздаването от учениците на простата храна съдържаше толкова много поуки. Тя бе съвсем обикновена; рибата и ечемиченият хляб бяха всекидневната храна на рибарите от Галилейското езеро. Христос би могъл да разстеле пред множествата богата трапеза, но храна, приготвена само за задоволяване на апетита, не би им послужила за поука. С този урок Той искаше да ги научи, че естествените неща, дадени от Бога, са занемарени. Никога не се е случвало някой да се радва толкова много на богато угощение, приготвено за задоволяване на порочния вкус, както тези хора се радваха на почивката и на скромната храна, която Христос осигури тъй далеч от всяко населено място.

Ако днешните хора бяха скромни в своите навици и живееха в хармония с природните закони, както Адам и Ева в началото, нуждите на човешкото семейство биха били задоволени с всичко. Би имало по-малко въображаеми нужди и повече възможности да се живее според Божиите учения. Но егоизмът и задоволяването на неестествени вкусове са донесли грях и мизерия на света, като от една страна, са породили излишъци, а от друга - оскъдица.

Исус не искаше да привлича народа, като задоволява желанието му за разкош. За тази голяма тълпа хора, изморени и гладни след дългия изтощителен ден, скромната храна бе доказателство не само за Неговата сила, но и за стремежа Му с нежност да се грижи за обикновените им житейски нужди. Спасителят не е обещавал на Своите последователи удоволствията на света. Тяхната храна може да бъде скромна и дори оскъдна, трапезата им може да е в бедна обстановка, но Той е дал дума, че нуждите им ще бъдат задоволени и им е обещал нещо много по-добро от светските блага - утехата на Неговото присъствие.

С нахранването на пет хиляди души Исус открехва завесата на природния свят и разкрива силата, която непрестанно действа за наше добро. В растежа на плодовете на земята Бог върши ежедневно чудо. По естествен начин се постига това, което стана, когато множеството бе нахранено. Хората обработват почвата и сеят семена, но животът, идващ от Бога, причинява растежа на семената. Дъждът, въздухът и слънчевата светлина, които Бог дава, са факторите, които правят така, че “земята сама по себе си произвежда първо ствол, после клас, подир това пълно зърно в класа” ( 4:28 Марко 4:28). Бог е Този, Който ежедневно храни милиони човешки същества чрез плодовете на земята. Хората са призовани да сътрудничат на Бога в опазването на реколтата и приготвянето на хляба, но често забравят за Божията намеса. Не отдават на Бога слава, съответстваща на святото Му име. Действието на силата Му се приписва на естествени причини или на човешката изобретателност. Прославя се човекът вместо Бога, а Неговите милостиви дарове се използват за егоистични цели и се превръщат в проклятие вместо в благословение. Бог иска да промени всичко това. Той желае притъпените ни сетива да станат по-чувствителни, за да усещат милостта и добротата Му и да Го прославят за изявата на Неговата сила. Иска от нас да признаем, че даровете идват от Него, за да се превърнат според намерението Му в благословение за нас. Христовите чудеса бяха извършени, за да се постигне тази цел.

След нахранването на множествата остана голямо количество храна. Но Този, Който беше Източникът на неограничена сила, каза: “Съберете останалите къшеи, за да не се изгуби нищо.” Със съвета се целеше нещо повече от събирането на хляба в кошове. Урокът бе двоен. Нищо не трябва да се пилее. Не трябва да прахосваме земните блага. Не бива да пренебрегваме нищо, което може да бъде от полза на човека. Нека събираме всичко, с което можем да облекчим нуждите на гладуващите по земята. При духовните неща трябва да се действа със същото внимание. Когато кошовете с останалия хляб бяха събрани, хората си спомниха и за своите приятели у дома. Искаха и те да опитат хляба, благословен от Христос. Съдържанието на кошовете бе разпределено между нетърпеливото множество и разнесено по всички околни райони. Така присъстващите на нахранването трябваше да дадат и на други от небесния хляб, за да задоволят глада на душите. Те щяха да повторят това, което са научили за Божиите чудеса. Нищо не биваше да се загуби. Нито една дума, засягаща вечното им спасение, не трябваше да падне безплодна на земята.

Чудото с хлябовете дава урок за зависимостта ни от Бога. Когато Христос нахрани петте хиляди души, наблизо нямаше храна. Очевидно Той не разполагаше и с пари. И ето Го, с пет хиляди мъже, освен жените и децата, намиращи се сред пустошта. Исус не бе поканил голямото множество да Го последва; те идваха без покана или заповед, но Той знаеше, че след като толкова дълго време слушат Неговите проповеди, ще се почувстват гладни и отпаднали. Изпитваше същата нужда от храна като тях. Хората бяха далеч от домовете си, а нощта наближаваше. Повечето нямаха пари, за да си купят храна. Този, Който четиридесет дена бе постил заради тях в пустинята, не би допуснал да се завърнат в домовете си гладни. Божието провидение бе поставило Исус на това място и Той бе зависим от Своя небесен Отец за средствата, с които да задоволи нуждите на хората.

Когато и ние бъдем поставени в затруднено положение, трябва да сме зависими от Бога. Необходимо е да действаме с разум и преценка на всяко наше действие в живота, така че да не се поставяме в трудни ситуации с неразумните си действия. Не бива да изпадаме в затруднения, като пренебрегваме дадените от Бога средства и като използваме зле дарбите, които ни е подарил. Христовите работници трябва да следват неотклонно Неговите наставления. Делото е Божие и ако искаме да бъдем благословение за другите, трябва да следваме Неговите планове. Собственото “аз” не бива да се превръща в център на живота; така не можем да постигнем признание от Бога. Ако правим планове според собствените си идеи, Господ ще ни остави да изпитаме нашите грешки. Но ако следваме Неговите съвети и въпреки това изпаднем в затруднено положение, Бог ще ни избави. Важно е да не се обезсърчаваме, а при всеки спешен случай да търсим помощ от Този, Който разполага с неизчерпаеми средства. Често ще изпадаме в трудни обстоятелства и тогава с пълно упование трябва да разчитаме на Бога. Той ще запази всяка душа, която изпитва затруднения поради това, че се опитва да върви по Божия път.

Христос ни съветва чрез пророка “да разделяме хляба си с гладния”, “да даруваме на гладния желаното от душата му”, “когато видим голия, да го обличаме” и “да въвеждаме в дома си сиромаси без покрив” (Исая 58:7-10). Той ни е заповядал: “Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всяка твар” (Марко 16:15). Но колко често сърцата ни се свиват и вярата ни се загубва, когато видим огромните нужди и недостатъчните средства, с които разполагаме. Подобно на Андрей, който погледна петте ечемичени хляба и двете рибки, ние възкликваме: “Но какво са те за толкова хора?” Често се колебаем и нямаме желание да дадем всичко, което притежаваме, защото се страхуваме да се раздаваме за другите. Но Исус ни е заповядал: “Дайте им вие да ядат.” Неговата заповед е и обещание; зад нея се крие същата сила, която нахрани множеството край езерото.

В действието на Христос за задоволяване нуждите на прегладнелите хора има дълбок духовен урок за всички Негови служители. Христос получи от Отец и даде на учениците, учениците дадоха на множеството, а хората раздадоха помежду си. Така всички, които са свързани с Христос, ще получат от Него хляба на живота, небесната храна, и ще трябва да я споделят с другите.

С пълно упование в Бога Исус взе малката кошница с хлябовете и макар че там имаше само толкова, колкото да стигне за Неговите ученици, Той не ги покани да се нахранят, а започна да им раздава храната, като им нареждаше да я разпределят между присъстващите. Храната се умножаваше в ръцете Му, а ръцете на учениците, които се протягаха към Христос, Хляба на живота, не оставаха празни. Малката кошница стигна за всички. След като нуждите на хората бяха задоволени, останалите къшеи бяха събрани и Христос и апостолите ядоха заедно от тази скъпоценна, дадена от Небето храна.

Учениците бяха връзката между Христос и народа. Това трябва да бъде голямо насърчение за днешните Му последователи. Христос е в центъра на всичко, Източникът на силата. Учениците Му трябва да получават даровете си от Него. И най-интелигентният, и най-духовният човек може да даде само ако получи. Сам той не може с нищо да задоволи нуждите на душата. Ние имаме възможност да даваме само това, което получаваме от Христос; от друга страна, ние можем да получаваме само ако даваме на другите. Давайки, ние получаваме; колкото повече даваме, толкова повече получаваме. Така можем да имаме постоянна вяра и упование, постоянно да получаваме и да даваме.

Работата по установяването на Христовото царство ще напредва, макар че на пръв поглед тя върви бавно и трудностите като че ли свидетелстват точно за обратното. Делото е Божие и Той ще даде средства и ще изпрати помощници - истински, достойни ученици, чиито ръце също ще бъдат изпълнени с храна за гладните множества. Бог не отминава тези, които работят с любов, за да дадат словото на живота на погиващи души, които на свой ред раздават храна на други гладни души.

Има опасност в работата ни за Бога да разчитаме на човешки таланти и способности. Така губим от погледа си великия Източник. Твърде често Христовият работник не осъзнава собствената си отговорност. Възможно е той да премести товара си върху организации вместо да разчита на Този, Който е източник на силата. Огромна грешка в Божието дело е да се уповаваме на човешка мъдрост или на големия брой хора. Успешната работа за Христос зависи не толкова от големия брой хора или от талантите, колкото от чистите намерения, от неподправената искрена всеобхватна вяра. Трябва да се носят лични отговорности, да се поемат лични задължения, да се правят лични усилия за тези, които не познават Христос. Работете според вашите способности, вместо да прехвърляте отговорността на някого, за когото мислите, че е по-богато надарен от вас.

Когато ви дойде наум въпросът: “Отгде да купим хляб да ядат тия?”, нека отговорът ви не бъде изпълнен с неверие. След като учениците чуха указанието на Спасителя: “Дайте им вие да ядат”, веднага се сетиха за трудностите. Те попитаха дали да отидат в селата, за да купят храна. Така и сега, когато хората са лишени от хляба на живота, Господните чада питат дали да не повикат някого отдалеч, който да дойде и да ги нахрани. Но какво каза Христос? “Накарайте човеците да насядат” - след което Той ги нахрани. Затова, когато сте заобиколени от нуждаещи се хора, знайте, че Христос е там. Общувайте с Него. Донесете хляба си пред Исус.

Средствата, с които разполагаме, могат да изглеждат недостатъчни за делото, но ако вярваме с упование в неограничената Божия сила, пред нас ще се открият неизчерпаеми източници. Ако делото е Божие, Той сам ще даде средства за неговото осъществяване. Бог ще възнагради искреното, просто упование в Него. Малкото, което се употребява разумно и икономично в службата за небесния Отец, ще се умножава още докато го раздаваме. Малкото количество храна в ръцете на Христос не се свърши, докато изгладнялото множество не бе нахранено. Ако отидем при Източника на всяка сила с вяра и ръце, протегнати за помощ, ние ще бъдем поддържани в нашата работа дори при най-трудните обстоятелства и ще можем да даваме и на други от хляба на живота.

Господ казва: “Давайте и ще ви се дава” (Лука 6:38). “Който сее оскъдно, оскъдно ще и да пожъне; а който сее щедро, щедро ще и да пожъне- Бог е силен да преумножи на вас всякакво благо, така щото, като имате всякога и във всичко това, което е достатъчно във всяко отношение, да изобилвате във всяко добро дело; както е писано: “Разпръсна щедро, даде на сиромасите, правдата Му трае до века.” А Той, Който дава семе на сеяча и хляб за храна, ще даде и ще умножи вашето семе за сеене и ще прави да изобилват плодовете на вашата правда, та да бъдете във всяко отношение богати във всякаква щедрост, която чрез вашето служене произвежда благодарение на Бога” (2Кор. 9:6-11).

[danielbonev]

Една нощ на езерото

Седнали на тревата в здрача на пролетната вечер, хората ядяха храната, която Христос им бе дал. Думите, които чуха през този ден, бяха приети като глас Божи. Лекуванията, на които станаха свидетели, бяха такива, каквито само Божествена сила би могла да извърши. Но преди всичко чудото с хлябовете направи най-голямо впечатление на това голямо множество. Всички се възползваха от него. В дните на Мойсей Бог бе хранил Израил с манна в пустинята, а кой би могъл да бъде човекът, който ги нахрани през деня, освен Този, за Когото Мойсей бе пророкувал? Никаква човешка сила не би могла да направи от пет ечемичени хлебчета и две рибки храна, която да стигне за изхранването на хиляди гладни хора. Те си казваха един на друг: “Наистина Тоя е пророкът, Който щеше да дойде на света.”

През изминалия ден това убеждение се бе затвърдило. Тази изключителна изява даваше увереност, че дългоочакваният Избавител е между тях. Надеждите на народа ставаха все по-големи. Това е Този, Който ще направи от Юдея земен рай, земя, в която текат мляко и мед. Той може да задоволява всяко желание, да премахне властта на омразните римляни, да избави Юда и Ерусалим, да дава здраве на войниците, ранени в битки, да снабдява цели армии с храна, да завладява народи и да даде на Израил така желаното световно господство.

Ентусиазираният народ бе готов да Го короняса незабавно за цар. Той виждаше, че Исус не се опитва да привлича вниманието или да си осигурява почести. Точно това Го отличаваше от свещениците и управниците и хората се страхуваха, че Той никога няма да предяви претенции към Давидовия трон. След като се съвещаваха помежду си, те решиха да Го грабнат насила и да Го провъзгласят за цар на Израил. Учениците се съгласиха с множеството да обявят трона на Давид за законно наследство на техния Учител. От скромност, казваха те, Христос отказва тази чест. Нека народът слави своя Избавител. Нека високомерните свещеници и управници бъдат принудени да се поклонят на Този, Който идва облечен с Божията сила.

Те усилено се подготвяха да осъществят своето намерение, но Исус видя какво става и разбра, за разлика от тях, какви ще бъдат последиците от това действие. Свещениците и управниците все още искаха да Го убият. Обвиняваха Го, че привлича хората към Себе Си и ги отклонява от тях. Насилие и бунт биха последвали опита Исус да бъде поставен на престола и трудът за установяване на духовното царство би бил прекратен. Това действие трябваше да бъде спряно незабавно. След като извика Своите ученици, Исус им нареди да се качат на лодката и веднага да се върнат в Капернаум, а да оставят Той да разпусне множествата.

Никога преди заповед на Христос не е изглеждала така невъзможна за изпълнение. От дълго време учениците се бяха надявали, че народът ще провъзгласи Исус за цар. Те не можеха да приемат мисълта, че този голям ентусиазъм няма да доведе до нищо конкретно. Множествата, които се събираха за празника Пасха, искаха да видят новия пророк. Неговите последователи смятаха, че това е златната възможност да поставят своя възлюбен Учител на израилевия трон. Точно когато страстите се бяха разпалили, за тях бе особено трудно да си тръгнат и да оставят Исус сам на пустинния бряг. Учениците протестираха, но Той заговори с твърдост, каквато никога преди не бе проявявал към тях. Разбраха, че с по-нататъшно противопоставяне няма да постигнат нищо и мълчаливо тръгнаха към езерото.

Сега Исус заповяда на хората да се разотидат и думите Му бяха толкова решителни, че те не дръзнаха да противоречат. Словата за прослава и възхвала замряха на устните им. Точно когато тръгнаха да Го хванат, стъпките им се забавиха и радостта изчезна от погледите им. В тази тълпа имаше властни по характер и решителни мъже, но царската осанка на Исус и тихите Му, настойчиви думи успокоиха възбуждението и осуетиха техните планове. Те видяха в Него сила, по-голяма от всяка човешка власт, и се подчиниха мълчаливо.

След като остана сам, Исус “отиде на бърдото да се помоли”. Часове наред продължиха молитвите Му към Бога. Молеше се не само за Себе Си, а и за хората. Молеше се за сила да им разкрие Божествения характер на Своята мисия, за да не може Сатана да ги заслепява и да покварява начина им на мислене. Спасителят знаеше, че дните Му за служене на земята са към своя край и че малко са тези, които ще Го приемат за Изкупител. С мъка в сърцето и в душевна борба Той се молеше за Своите ученици. Те трябваше да понесат тежки изпитания. Отдавна подхранваните надежди, основаващи се на общоприетата заблуда, щяха да бъдат премахнати по най-болезнен и унизителен начин. Вместо възкачването Му на Давидовия трон, щяха да станат свидетели на Неговото разпятие, което щеше да бъде истинското Му коронясване. Но учениците не разбираха това и впоследствие щяха да ги сполетят силни изкушения, които те дори нямаше да осъзнаят като изкушения. Без Светия Дух, Който да просвети ума и да разшири мирогледа им, вярата на учениците би пропаднала. За Исус бе мъчително да види, че тяхната представа за Божието царство се свежда предимно до земно величие и почести. Тежко бреме лежеше на сърцето Му заради тях и Той започна да се моли в душевна агония и със сълзи на очи.

Учениците обаче не отплуваха незабавно, както Исус ги бе посъветвал. Почакаха известно време с надежда Той да дойде при тях, но когато видяха, че нощта се спуска бързо, “влязоха в ладия и отиваха отвъд езерото в Капернаум”. Бяха се разделили с Исус, изпитвайки неудовлетворение и недоволство - чувства, които никога, откакто Го бяха приели за свой Господ, не ги бяха обземали. Роптаеха, тъй като не им бе позволено да Го обявят за цар. Обвиняваха се един друг за това, че са се подчинили така лесно на заповедта Му. Взаимно се убеждаваха, че ако са били по-настойчиви, биха постигнали своята цел.

Неверие завладя умовете и сърцата им. Стремежът към слава ги заслепи. Те знаеха, че Исус е ненавиждан от фарисеите и очакваха с нетърпение да Го видят възвеличен, както смятаха за редно. За тях бе непоносимо изпитание да са заедно с учител, който може да върши големи чудеса и въпреки това да ги хулят като измамници. Нима винаги щяха да ги смятат за последователи на лъжепророк? Няма ли най-сетне Христос да установи Своята царска власт? Защо Този, Който притежава такава сила, не разкрие истинския Си характер и не направи живота им по-лек? Защо Той не спаси Йоан Кръстител от насилствена смърт? Така разсъждаваха учениците, докато накрая изпаднаха в пълна духовна тъмнина. Питаха се дали не е възможно Исус да е измамник, както твърдяха фарисеите.

През деня учениците бяха свидетели на чудните Христови дела. Сякаш Небето бе слязло на земята. Впечатленията от този незабравим славен ден би трябвало да ги изпълват с вяра и надежда. Ако бяха започнали да разговарят за всички тези неща, след като сърцата им преливаха от вълнение, не биха се поддали на изкушенията. Но разочарованието бе повлияло на мислите им. Думите на Христос “Съберете останалите къшеи, за да не се изгуби нищо”, бяха забравени. Това бяха часове на изобилни благословения за учениците, но те забравиха всичко. Намираха се в несигурни води. Когато мислите им бяха тревожни и объркани, Бог им даде нещо, което да въздейства на душите им и да завладее тяхното внимание. Той често пъти прави това, когато човек сам си създава трудности и неприятности. Нямаше защо сами да влизат в беда. Опасността вече приближаваше бързо.

Силна буря ги връхлетя ненадейно, а те не бяха подготвени за нея. Промяната бе рязка, тъй като денят бе съвършено тих. Когато вятърът ги заблъска, те се изплашиха. Забравиха за своето недоволство, за неверието си, за нетърпението. Всеки се стремеше да спаси ладията от потъване. Мястото, където очакваха да срещнат Исус, бе на късо разстояние по вода от Витсаида и при обикновено време пътуването би им отнело само няколко часа. Сега обаче вятърът ги отблъскваше все по-надалеч оттам, закъдето се стремяха. Гребяха усилено чак до четвъртата нощна стража. Най-накрая изтощените мъже разбраха, че са загубени. Бурята и черните води им показваха колко са безпомощни. Започнаха да копнеят за присъствието на своя Учител.

Исус не ги бе забравил. Той ги наблюдаваше от брега и виждаше как изплашените до смърт мъже се борят с бурята. Нито за момент не изгуби от поглед Своите ученици. Очите Му с най-голяма загриженост следваха подхвърляната от вълните ладия и нейните ценни пътници; тези мъже щяха да станат светлината на света. Както майката с нежност и любов наблюдава детето си, така състрадателният Учител наблюдаваше учениците Си. Когато сърцата им се смириха, нечистите им амбиции изчезнаха и смирено помолиха за помощ, която им бе дадена.

В момента, в който учениците смятат, че са загубени, лъч светлина осветява една тайнствена фигура, приближаваща се към тях по водата. Но те не знаят, че това е Исус. Този, Който е дошъл да им помогне, те считат за враг. Обзема ги ужас. Ръцете с железните мускули, държали веслата, сега се отпускат. Ладията се люшка по волята на вълните. Очите на всички са приковани към видението, което ходи по разпенените гребени на бушуващите вълни.

Учениците мислят, че това е призрак, който вещае тяхното унищожаване, и извикват от страх. Исус се приближава, сякаш готов да ги отмине, но те Го познават и извикват, молейки за помощ. Любимият им Учител се обръща, гласът Му успокоява страховете им. “Дерзайте! Аз Съм; не бойте се.”

Веднага, след като можаха да проумеят този чуден факт, Петър излезе от себе си от радост. Като че ли още ненапълно повярвал, той извиква: “Господи, ако Си Ти, кажи ми да дойда при Тебе по водата.” “А Той рече: Дойди.”

Гледайки към Исус, Петър вървеше сигурно, но когато самодоволно погледна назад към своите спътници в ладията, очите му се отклониха от Спасителя. Вятърът бучеше. Вълните бяха високи и се издигаха между него и Учителя. Петър се уплаши. За момент Христос се скри от погледа му и вярата му изчезна. Започна да потъва. Но когато вълните го погълнаха, вдигна погледа си от разгневените води и поглеждайки Исус, извика: “Господи, избави ме.” Исус незабавно хвана протегнатата ръка и каза: “Маловерецо, защо се усъмни?”

Като вървяха един до друг, хванати за ръка, заедно се качиха в ладията. Но сега Петър бе потиснат и мълчалив. Нямаше причина да се хвали пред своите другари, защото чрез неверие и самоувереност едва не изгуби живота си. Когато отклони погледа си от Исус, опората му изчезна и той пропадна сред вълните.

Колко често заприличваме на Петър, когато ни връхлети беда. Ние гледаме към вълните вместо да държим погледа си прикован към Спасителя. Подхлъзваме се и мощните води заливат душите ни. Исус не му каза да дойде при Него, за да загине; Той не ни призовава да Го следваме, за да ни изостави. “Не бой се - казва Той, - защото Аз те изкупих, призовах те по име; Мой си ти. Когато минаваш през водите, с тебе ще бъда, и през реките - те не ще те потопят; когато ходиш през огъня, ти няма да се изгориш и пламъкът не ще те опали. Защото Аз Съм Йехова, твоят Бог, Светият Израилев, твоят Спасител” (Исая 43:1-3).

Исус четеше като на книга характера на Своите ученици. Той знаеше колко сериозно ще бъде изпитана тяхната вяра. При случая в езерото искаше да разкрие на Петър собствената му слабост, да му покаже, че сигурността зависи от постоянното упование в Божествената сила. Сред бурите на изкушенията Петър би могъл да върви в безопасност само ако отхвърли себелюбието и разчита на Спасителя. Точно там, където се смяташе за силен, той бе слаб; едва когато разбра собствената си слабост, можа да проумее колко е важно да разчита на Христос. Ако бе научил урока, който Исус искаше да му предаде със случая в езерото, не би се провалил, когато го сполетя по-късно голямото изпитание.

Ден след ден Бог наставлява Своите чада. Чрез събитията в ежедневния живот Той ги подготвя за ролята на по-голямата сцена, която Неговото провидение им е определило. Резултатът от всекидневните изпитания решава тяхната победа или поражение в моменти на тежки житейски кризи.

Хората, които не успеят да разберат, че са в постоянна зависимост от Бога, ще бъдат победени от изкушенията. Сега ние можем да си мислим, че сме стъпили на сигурна почва и никога няма да се поклатим. Можем да казваме уверено, че знаем в Кого сме повярвали и нищо няма да разклати вярата ни в Бога и в Неговото Слово. Но Сатана има намерение да се възползва от нашите наследени и придобити недостатъци в характера и да заслепи очите ни за нашите нужди и дефекти. Само ако осъзнаем собствената си слабост и не отклоняваме погледа си от Исус, ще можем да живеем в сигурност.

След като Исус зае мястото Си в лодката, вятърът утихна “и веднага ладията се намери при сушата, към която отиваха”. Нощта на страх бе последвана от утринната светлина. Учениците и другите хора, които също се намираха в лодката, паднаха в нозете на Исус с благодарни сърца и възкликнаха: “Наистина Ти Си Божи Син.”

[danielbonev]

Кризата в Галилея

Когато Христос забрани на народа да Го провъзгласи за цар, Христос знаеше, че с това е стигнал до обрат в Своя живот. Множеството, което днес желаеше да Го издигне на престола, утре щеше да се обърне срещу Него. Осуетяването на себелюбивата амбиция на хората щеше да превърне любовта им в омраза и хваленията им в проклетия. Но макар да го знаеше, Христос не предприе нищо, за да предотврати кризата. Още отначало не бе давал никакви надежди на последователите Си за земни награди. На един, който сам се предложи да стане Негов ученик, Той бе казал: “Лисиците си имат леговища и небесните птици гнезда; а Човешкият Син няма где глава да подслони” (Матей 8:20). Ако хората можеха да притежават и света заедно с Христос, мнозина биха Му засвидетелствали вярност. Но такава служба Христос не приема. Измежду тези, които досега се бяха присъединили към Него, имаше някои, които бяха привлечени от надеждата за земно царство. Те трябваше да разберат своята измама. Дълбоката духовна поука, предадена чрез чудото с хлябовете, не бе схваната. Тя трябваше да се изясни. А това ново откровение щеше да изпита по-основно вярата на мнозина.

Чудото с хлябовете се разгласи наблизо и далеч, така че рано на другия ден във Витсаида се стекоха много хора, за да видят Исус. Те идваха на големи групи по суша и по море. Тези, които се бяха разделили с Него предишната вечер, пак дойдоха на същото място с надеждата, че ще Го намерят, тъй като тогава там нямаше лодка, с която Той да мине на другата страна. Но Го търсиха безуспешно, затова се запътиха към Капернаум, за да продължат диренето.

В това време Исус бе пристигнал в Генисарет след еднодневно отсъствие. Щом се научиха, че е слязъл там, хората “се разтичаха по цялата оная околност и почнаха да носят на легла болните там, гдето чуеха, че се намирал Той” (Марко 6:55).

След известно време Той отиде в синагогата и там Го намериха онези, които бяха дошли от Витсаида. Те научиха от учениците Му как бе прекосил езерото. Яростта на бурята, дългите часове на безполезно гребане срещу насрещните ветрове, появяването на Христос, вървящ по водата, изпитаният страх, думите Му на насърчение, преживяването на Петър и последиците, както и внезапното утихване на бурята и пристигането на брега - всичко бе разказано точно на учудващата се тълпа. Но някои, недоволни от това, се събраха около Исус и Го попитаха: “Учителю, кога си дошъл тук?” Те се надяваха да чуят от устата Му допълнителни сведения за чудото.

Исус не задоволи тяхното любопитство, а само им каза тъжно: “Дирите Ме не затова, че видяхте чудеса, но затова, че ядохте от хлябовете и се наситихте.” Те не Го търсеха от някакви достойни подбуди, но понеже бяха яли от хлябовете, се надяваха да получават земни облаги като бъдат при Него. Спасителят им заръча: “Работете не за храна, която се разваля, а за храна, която трае за вечен живот!” Не търсете само материални облаги. Не слагайте на първо място нуждите на земния живот, но търсете духовната храна, онази мъдрост, която ще ви осигури вечния живот. Нея може да ви даде само Човешкият Син, “защото Отец, Бог, Него е потвърдил с печата Си”.

За момент интересът на слушателите бе събуден. Те извикаха: “Какво да сторим, за да вършим Божиите дела?” Вършеха многобройни и отегчителни дела, за да се препоръчат на Бога и бяха готови да изпълнят още някой обред, чрез който да придобият по-големи заслуги. Техният въпрос всъщност означаваше: “Какво да направим, за да заслужим Небето? Каква цена се иска да платим, за да спечелим бъдещия живот?”

“Исус им отговори и рече: Това е Божието дело, да повярвате в Този, Когото Той е пратил!” Цената за влизане в Небето е Исус. Пътят към Небето е чрез вяра в “Божия Агнец, Който взема греховете на света” (Йоан 1:29).

Но народът реши да приеме тези думи на Божествена истина. Исус вършеше същата работа, която пророчеството бе предсказало, че Месия ще върши, но не видяха нещата, които себелюбивите им надежди си представяха за Негово дело. Наистина Христос нахрани веднъж народа с ечемичени хлябове, но в дните на Мойсей Израил се хранеше с манна четиридесет години, така че от Месия се очакваха много по-велики благословения. Незадоволените им сърца питаха защо Исус, щом като може да върши такива чудни дела, не даде здраве, сила и богатство на всички от Своя народ, не ги освободи от потисниците им и не ги издигне в сила и слава? Фактът, че твърди, че е изпратеният от Бога, а отказва да стане цар на Израил, бе тайна, в която те не можеха да проникнат. Неговият отказ бе неправилно разбран. Много от тях стигнаха до заключението, че Той не смее да предяви Своите права, понеже сам се съмнява в Божествения характер на мисията Си. Така отвориха сърцата си за неверието. И семето, което Сатана пося, даде плод - неправилно схващане и отстъпничество.

Тогава, почти с подигравка, един равин попита: “Че Ти какво знамение правиш, за да видим и Те повярваме? Какво вършиш? Бащите ни са яли манната в пустинята, както е писано: “Хляб от небето им даде да ядат.”

Евреите почитаха Мойсей като дарител на манната, отдавайки слава на инструмента вместо на Този, от Когото бе извършено делото. Бащите им бяха роптали против Мойсей, бяха се съмнявали в неговата Божествена мисия и я бяха отричали. Сега и децата им със същия дух не приеха Този, Който им предаваше Божиите вести. “А на това Исус им рече: Истина, истина ви казвам, не Мойсей ви даде хляб от небето.” Този, Който им бе дал манната, стоеше сред тях. Христос бе водил евреите през пустинята и ги бе хранил всеки ден с небесен хляб. Онази храна бе символ на истинския хляб от небето. Животворният Дух, Който произлиза от безкрайната пълнота на Бога, е истинската манна. Исус каза: “Божият хляб е хлябът, който слиза от небето и дава живот на света.”

Все още мислейки, че Христос говори за земна храна, някои от слушателите Му извикаха: “Господи, давай ни винаги тоя хляб!” Тогава Исус отговори ясно: “Аз съм хлябът на живота- “ (Йоан 6:35).

Символът, с който Христос си послужи, беше известен на евреите. Вдъхновен от Бога, Мойсей бе казал: “- човек не живее само с хляб, но човек живее с всяко слово, което излиза из Господните уста.” А пророк Еремия пише: “Като намерих Твоите думи, изядох ги и Твоето слово ми беше радост и веселие на сърцето” (Второзак. 8:3; Еремия 15:16). Самите равини казваха, че духовното значение на яденето на хляб е изучаването на закона и вършенето на добри дела, така че често се повтаряше, че при идването на Месия целият Израил ще бъде нахранен. Учението на пророците предаваше дълбоката духовна поука, която се съдържаше в чудото с хлябовете. Тази поука Христос желаеше да предаде на слушателите Си в синагогата. Ако разбираха Писанията, те щяха да разберат и думите Му, когато каза: “Аз съм хлябът на живота”. Едва предния ден множеството, изморено и премаляло, бе нахранено с хляба, който Той бе дал. Както от онзи хляб получиха физическа сила и подкрепа, така от Христос можеха да получат духовна сила и вечен живот. “- който дойде при Мене, никак няма да огладнее - каза Той, - и който вярва в Мене, никак няма да ожаднее.” И добави: “- вие Ме видяхте и пак не вярвате.”

Те бяха видели Христос чрез свидетелството на Светия Дух, чрез откровението, което Бог даде на душите им. Всеки ден виждаха живи доказателства за Неговата сила и въпреки това пак искаха да видят чудо. И да им беше дал ново чудо, пак нямаше да повярват. Щом не се убедиха от това, което видяха и чуха, безполезно бе да им показва повече чудни дела. Неверието винаги ще намери оправдание за съмнението и ще оспорва и най-неоспоримото доказателство.

Христос пак апелира към техните упорити сърца: “- който дойде при Мене, никак няма да го изпъдя.” Всеки, който Го приемеше с вяра, каза Той, щеше да получи вечен живот. Нито един нямаше да загине. Нямаше повече нужда фарисеи и садукеи да спорят за бъдещия живот. Нямаше нужда хората да скърбят безнадеждно за умрелите си. “Защото това е волята на Този, Който Ме е пратил: “Всеки, който види Сина и повярва в Него, да има вечен живот” и Аз да го възкреся в последния ден.”

Но народните водачи се засегнаха “и казваха: Не е ли този Исус, Йосифовият син, Чийто баща и майка ние познаваме? Как казва Той сега: Аз съм слязъл от небето?” Те се опитаха да създадат предразсъдък за Исус, като загатнаха с презрение за скромния Му произход, за живота Му като галилейски работник и за семейството Му като бедно и от нисък произход. Твърденията на този необразован дърводелец, казваха те, не заслужават внимание. А поради тайнственото Му рождение намекваха, че има съмнителен произход, като по този начин представяха човешките обстоятелства за Неговото рождение като петно в живота Му.

Исус не се опита да обясни тайната на Своето рождение. Той не отговори на въпросите как е слязъл от небето, както и на въпросите за ходенето по водата. Не привлече вниманието към чудесата, отбелязващи живота Му. Доброволно обезслави Себе Си и прие образ на слуга. Но думите и делата Му разкриваха характера Му. Всички, които разтваряха сърцата си за просвещението от Светия Дух, щяха да познаят в Него “единородния от Отца, пълен с благодат и истина” (по Йоан 1:14).

Предразсъдъкът на фарисеите имаше по-дълбоки корени, отколкото показваха въпросите им. Той произлизаше от извратеността на сърцата им. Всяка дума и дело на Исус събуждаха у тях антагонизъм, защото духът, който те подхранваха, не намираше отзвук в Него.

“Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил, и Аз ще го възкреся в последния ден. Писано е в пророците: “Всички ще бъдат научени от Бога.” Всеки, който е чул от Отца и се е научил, дохожда при Мене.” При Христос идват само тези, които се отзовават на привличащата сила на любовта на Отца. Но Бог привлича всички сърца. При Христос не идват само онези, които се противопоставят на Неговото привличане.

С думите “всички ще бъдат научени от Бога” Исус напомня пророчеството на Исая: “Всичките ти чада ще бъдат научени от Господа; и голям ще бъде мирът на чадата ти” (54:13 Исая 54:13). Този текст евреите прилагаха за себе си. Хвалеха се, че Бог е техен Учител. Но Исус им посочи колко празно бе това тяхно твърдение, защото каза: “Всеки, който е чул от Отца и се е научил, дохожда при Мене.” Само чрез Христос те можеха да получат познание за Отца. Човешкото естество не можеше да издържи гледката на Неговата слава. Научените от Бога слушаха гласа на Неговия Син и в Исус от Назарет познаха Този, Който чрез природата и откровението разкриваше Отца.

“Истина, истина ви казвам, който вярва в Мене, има вечен живот.” Чрез възлюбения Йоан, чул тези думи, Светият Дух заяви на църквите: “И свидетелството е това, че Бог ни е дал вечен живот и тоя живот е в Сина Му. Който има Сина, има тоя живот; който няма Божия Син, няма тоя живот” (1Йоаново 5:11,12). И Исус каза: “Аз ще го възкреся в последния ден.” Христос стана една плът с нас, за да станем ние един дух с Него. По силата на тази връзка ние ще излезем от гроба не просто като изява на Христовата сила, но защото чрез вяра Неговият живот е станал наш. Онези, които виждат Христос в истинския Му характер и Го приемат в сърцето си, имат вечен живот. Христос живее в нас чрез Духа, а Божият Дух, приет в сърцето чрез вяра, е начало на вечния живот.

Слушателите споменаха на Христос за манната, която отците им ядоха в пустинята като чудо, много по-голямо от това, което Христос беше извършил. Но Исус показва колко оскъдно е било онова благословение в сравнение с благословенията, които Той е дошъл да даде на човеците. Манната поддържаше само този земен живот. Тя не предотвратяваше смъртта, нито даваше безсмъртие. Но хлябът от небето даваше на душата вечен живот. Спасителят каза: “Аз съм хлябът на живота. Бащите ви ядоха манната в пустинята и все пак измряха. Тоя е хлябът, който слиза от небето, за да яде някой от него и да не умре. Аз съм живият хляб, Който е слязъл от небето. Ако яде някой от тоя хляб, ще живее до века.” Към този символ Христос прибави още един. Само със смъртта Си Той можеше да даде живот на човеците. Със следващите думи показа, че смъртта Му е средството, чрез което човеците се спасяват. Той каза: “- хляба, който Аз ще дам, е Моята плът, която Аз ще дам за живота на света.”

Евреите се канеха да отпразнуват Пасхата в Ерусалим като спомен от нощта на избавлението на Израил, когато погубващият ангел порази домовете на египтяните. Бог желаеше израилтяните да виждат в пасхалното агне Божия Агнец и чрез символа да приемат Този, Който отдаде Себе Си за живота на света. Но евреите стигнаха до там - да отдават внимание на символа, а значението му да не зачитат. Те не съзираха в него тялото на Господа. Истината, която се символизираше чрез пасхалната служба, се съдържаше и в думите на Христос. Но все не я разбираха.

Тогава равините извикаха гневно: “Как може Този да ни даде да ядем плътта Му?” Престориха се, че разбират думите Му в буквален смисъл, както ги бе разбрал Никодим, когато запита: “Как може стар човек да се роди?” (Йоан 3:4). Те схващаха донякъде значението на Исусовите думи, но не искаха да Го признаят. Като изкривяваха словото Му, надяваха се да настроят народа срещу Него.

Христос не смекчи символичното описание. Той повтори накратко истината с още по-ясен език. “Истина, истина ви казвам, ако не ядете плътта на Човешкия Син и не пиете кръвта Му, нямате живот в себе си. Който се храни с плътта Ми и пие кръвта Ми, има вечен живот и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото Моята плът е истинска храна и Моята кръв е истинско питие. Който се храни с Моята плът и пие Моята кръв, той пребъдва в Мене и Аз в него.”

Да се яде Христовата плът и да се пие Христовата кръв, означава Той да се приема като личен Спасител с убеждението, че ни прощава греховете и че ние ставаме съвършени в Него. Ние участваме в Неговото естество като наблюдаваме любовта Му, като размисляме върху нея, като я поемаме. Каквото е храната за тялото, това е Христос за душата. Храната не ни е полезна, ако не я ядем, ако не стане част от нашия организъм. Така и Христос няма да е полезен за нас, ако не Го познаваме като личен Спасител. Теоретичното познание не ни ползва. Трябва да се храним от Него, да Го приемем в сърцето си, така че животът Му да стане наш. Неговата любов, Неговата благодат трябва да се възприемат напълно.

Но и тези символи не са достатъчни, за да представят привилегията на вярващия, който има отношение с Христос. Исус каза: “Както живият Отец Ме е пратил и Аз живея чрез Отца, така и онзи, който се храни с Мене, ще живее чрез Мене.” Както Божият Син живееше чрез вяра в Отца, така и ние трябва да живеем чрез вяра в Христос. Исус бе така цялостно отдаден на Божията воля, че сам Отец се откриваше в Неговия живот. Макар да бе изкушаван като нас, на земята Той остана неопетнен от злото, което Го заобикаляше. И ние трябва да побеждаваме така, както Христос победи.

Ти Христов последовател ли си? Тогава всичко, което е писано за духовния живот, е писано за теб и може да го постигнеш, ако се съединиш с Исус. Намалява ли поривът ти? Охладнява ли първата ти любов? Приеми наново от любовта, която Христос ти предлага. Яж от плътта Му, пий от кръвта Му и ще станеш едно с Отца и със Сина.

Невярващите евреи отказваха да видят някакво друго значение на Исусовите думи освен буквалното. Обредният закон им забраняваше да ядат кръв, затова те изопачиха Христовите думи в светотатство и започнаха да спорят помежду си. Даже и от учениците мнозина казаха: “Тежко е това учение; кой може да го слуша?”

Спасителят им отговори: “Това ли ви съблазнява? Тогава какво ще кажете, ако видите Човешкият Син да възлиза там, гдето е бил изпърво? Духът е, Който дава живот; плътта нищо не ползва. Думите, които съм ви говорил, дух са и живот са.”

Христовият живот, който дава живот на света, се съдържа в Неговите думи. Чрез словото Си Исус лекуваше болестите и изгонваше бесовете. Чрез словото Си Той успокояваше морето и възкресяваше мъртвите и народът разбираше, че то съдържа сила. Той говореше Божието слово така, както го беше говорил чрез пророците и учителите в Стария завет. Цялата Библия е откровение на Христос, затова Спасителят желаеше да насочи вярата на последователите Си върху Словото. Когато Неговото видимо присъствие щеше да бъде оттеглено, Словото Му щеше да стане източник на тяхната сила. Подобно на Учителя си и те щяха да живеят “с всяко слово, което излиза от Божиите уста” (Матей 4:4).

Както физическият ни живот се поддържа с храна, така и духовният ни живот се поддържа с Божието слово и всяка душа трябва да получава живот от Божието слово. Както всеки трябва да яде, за да се нахрани, такаи ние трябва да приемем Словото. Не бива да го приемаме само чрез ума на друг. Трябва грижливо да изучаваме Библията, като измолваме от Бога помощта на Светия Дух, за да разбираме Неговото Слово. Трябва да взимаме един стих и да се съсредоточим, за да схванем каква мисъл е вложил Бог в него лично за нас. Ние трябва да разсъждаваме върху тази мисъл, докато тя стане наша и разберем какво “говори Господ”.

В Своите обещания и предупреждения Исус има предвид мене. Бог толкоз възлюби света, щото даде Своя единороден Син, за да не погина АЗ, който вярвам в Него, а да имам вечен живот. Докладваните в Божието слово преживявания с Бога трябва да станат МОИ. Молитва, обещание, заповед, предупреждение са все за мен. “Съразпнах се с Христа и сега вече не аз живея, но Христос живее в мене; а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене” (Гал. 2:20). Когато вярата така поучава и възприема принципите на истината, те стават част от човека и стимул за живот. Божието слово, прието в душата, оформя мислите и развива характера.

Като гледаме постоянно на Исус с очите на вярата, ние укрепваме. Бог е готов да даде ценни откровения на Своите гладуващи и жадуващи чада. Те ще разберат, че Христос е личен Спасител. Като се хранят от словото Му, ще констатират, че то е дух и живот. Словото унищожава плътското, земното естество и придава нов живот в името на Исус Христос. Светият Дух изпълва душата като Утешител. Чрез преобразяващата сила на Неговата благодат в ученика се възпроизвежда Божият образ. Ученикът става ново творение. Любовта измества омразата и сърцето става богоподобно. Това означава да се живее “с всяко слово, което излиза от Божиите уста”. Това значи да се яде слезлият от небето Хляб.

Христос изрече свещена, вечна истина за отношенията между Него и последователите Му. Познаваше характера на онези, които се смятаха за Негови ученици, така че думите Му изпитаха тяхната вяра. Той им заяви, че трябва да вярват в учението Му и да постъпват според него. Всички, които приемат Христос, ще станат участници в Неговото естество и се уподобяват на Него. Това включваше изоставяне на любимите амбиции. Изискваше пълно отдаване на Христос. Последователите Му бяха призвани да станат себепожертвувателни, кротки и смирени по сърце. Да вървят по тесния път, по който бе вървял Мъжът от Голгота, ако искаха да участват в дара на живота и в небесната слава.

Изпитът беше много тежък. Ентусиазмът на онези, които искаха да Го грабнат и насила да Го направят цар, охладня. Разговорът в синагогата - казаха те - им отворил очите. Сега вече не се мамели. Според тях думите Му били явно признание, че Той не е Месия и че връзката с Него не ще донесе никакви земни облаги. Възхищаваха се от чудотворната Му сила, желаеха да бъдат освобождавани от болести и страдания, но не се съгласяваха със себеотрицателния Му живот. Не се интересуваха от тайнственото духовно царство, за което Той говореше. Неискрените, себелюбивите, търсили Го преди, сега не Го желаеха повече. Щом не иска да използва силата и влиянието Си, за да ги освободи от римляните, те не искат да имат нищо общо с Него!

Исус им каза ясно: “Но има някои от вас, които не вярват.” После добави: “Затова ви рекох, че никой не може да дойде при Мене, ако не му е дадено от Отца.” Желаеше те да разберат, че ако не са привлечени към Него, то е, защото сърцата им не са отворени за действието на Светия Дух. “Но естественият човек не побира това, което е от Божия Дух, защото за него е глупост; и не може да го разбере, понеже то се изпитва духовно” (1Кор. 2:14). Душата вижда славата на Христос само с вяра. Тази слава е скрита, докато вярата не огрее в душата чрез Светия Дух.

С публичното изобличаване на неверието им тези ученици се отчуждиха още повече от Исус. Бяха крайно недоволни. Като желаеха да наскърбят Спасителя и да задоволят злобата на фарисеите, те обърнаха гръб на Исус и Го напуснаха с презрение. Направиха своя избор: приеха формата без духа, черупката без ядката. И не промениха решението си, защото не се съединиха вече с Исус.

“Лопатата е в ръката Му и Той здраво ще очисти гумното Си и ще събере житото Си в житницата“ (Матей 3:12) Сегашният случай бе едно от времената на очистване. Думите на истината отделиха плявата от житото. Мнозина отхвърлиха Исус, защото бяха много суетни и горди да приемат изобличения, много привързани към света, за да се съгласят със смирен живот. И днес се изпитват човешки души, както бяха изпитани душите на учениците в синагогата на Капернаум. Когато истината се разкрие пред сърцето, те виждат, че животът им не е в съгласие с Божията воля. Разбират, че трябва да се променят напълно, но не искат да предприемат себеотрицателното дело. Затова се гневят, когато греховете им бъдат разкрити. Отиват си обидени, също както учениците, роптаейки напуснаха Исус: “Тежко е това учение; кой може да го слуша?”

Похвалите и ласкателствата са приятни за ушите им, но истината не им е приятна, не могат да я слушат. Когато цели тълпи следват Исус, когато множества биват нахранени, когато се чуват победни викове, тогава и те издигат гласа си в хваление. Но когато Божият изпитващ Дух открие греховете им и ги подканя да ги оставят, тогава обръщат гръб на истината и не искат повече да другаруват с Исус.

Когато онези недоволни ученици се оттеглиха от Христос, завладя ги друг дух. Те не виждаха вече нищо привлекателно в Този, Когото слушаха някога с голям интерес. Започнаха да търсят Неговите врагове, защото те бяха в хармония с техния дух и с тяхното дело. Изопачаваха думите Му, изявленията Му и оспорваха подбудите Му. Поддържаха поетата посока, като събираха всички факти, които можеха да бъдат използвани срещу Него, и техните лъжливи доклади създадоха такъв смут, че изложиха живота на Исус на опасност.

Бързо се пръсна слух, че Исус от Назарет сам признал, че не е Месия. И стана така, че в Галилея народното чувство се обърна против Него, както преди една година в Юдея. Жалко за Израил! Те отблъснаха своя Спасител, защото силно желаеха победител, който да им даде земна власт. Искаха преходна храна, а не тази, която трае вечно и осигурява вечен живот.

С натъжено сърце Христос гледаше как учениците Му напуснаха Него, Живота и Светлината на света. Съзнанието, че състраданието Му не е оценено, любовта Му не е желана, милостта Му презряна, а спасението Му отблъснато, Го изпълни с неизразима мъка. Ето такива случки като тази Го превърнаха в “човек на скърби и навикнал на печал”.

Без да се опита да спре напусналите Го, Исус се обърна към дванадесетте и запита: “Да не искате и вие да си отидете?”

Петър отговори с въпроса: “Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи на вечен живот и ние вярваме и знаем, че Ти Си Христос, Син на живия Бог.”

“при кого да отидем?” Израилевите учители бяха роби на формализма. Фарисеи и садукеи бяха в постоянни пререкания. Да напуснат Исус би означавало да попаднат между привърженици на обредите и церемониите и между амбициозни хора, търсещи лична прослава. Откакто бяха приели Христос, учениците бяха намерили повече мир и радост, отколкото през целия си предишен живот. Как можеха да се върнат при онези, които преследваха и презираха Приятеля на грешниците? Отдавна жадуваха за идването на Месия. Сега Той бе дошъл и те не можеха да Го оставят и да отидат при тези, които искаха живота Му и преследваха и тях за това, че са станали Негови последователи.

“при кого да отидем?” От учението на Христос, от наставленията Му за любов и милост не можеха да се върнат в тъмнината на неверието и нечестието на света. Докато много, които бяха видели чудните дела на Христос, Го напуснаха, Петър изрази вярата на учениците: “Ти Си Христос!” Самата мисъл да изпуснат тази котва за душите си ги изпълваше със страх и болка. Да бъдат лишени от Спасител, би означавало да бъдат люшкани в тъмно и бурно море.

Много от думите и делата на Исус изглеждат тайнствени за ограничените умове, но всяко слово и действие имаше определена цел в работата за нашето изкупление; всяко бе предназначено да даде своите плодове. Ако бяхме способни да разбираме Неговите намерения, всичко щеше да ни се вижда важно, съвършено и в хармония с Неговата мисия.

Макар да не можем сега да обхванем делата и пътищата на Бога, ние можем да добием представа за Неговата велика любов, която е в основата на взаимоотношенията Му с хората. Който живее в близост с Исус, ще разбере много от тайната на благочестието. Той ще долавя милостта, която придружава изобличението, която изпитва характера и изважда сърдечните намерения наяве.

Когато Исус представи изпитващата истина, поради която много от учениците Му Го напуснаха, знаеше какъв ще бъде резултатът от Неговите думи. Но Той преследваше една милостива цел. Предвиждаше, че в часа на изкушението всеки от възлюбените Му ученици ще бъде жестоко изпитан. Неговата агония в Гетсимания, Неговото предаване и разпятие щяха да бъдат за тях тежко изпитание. Ако не бяха подложени на предварителен изпит, много, движени само от себелюбиви подбуди, щяха да останат в тяхната среда. И когато техният Господ бъдеше осъден от съда, когато народът, приветствал Го като цар, Го освиркаше и започнеше да Го ругае, когато подиграващата Го тълпа викнеше “Разпни Го!” - когато земните им амбиции пропаднеха, тези себелюбиви души щяха да се откажат от Исус и да причинят на учениците горчива, сърцераздирателна мъка, която щеше да притури към скръбта и разочарованието от несбъдването на любимите им очаквания. В онзи мрачен час примерът на отказалите се от Него, щеше да завлече и други с тях. Но Исус предизвика кризата, докато още можеше с личното Си присъствие да укрепи вярата на истинските Си последователи.

Той беше състрадателен Изкупител, Който, като знаеше предварително очакващата Го участ и нежно изравни пътя за учениците Си, като ги подготви за върховното им изпитание и ги укрепи за последния им изпит.

[danielbonev]

Предания

Надявайки се да видят Исус на Пасхата, книжниците и фарисеите Му приготвиха клопка. Но знаейки намеренията им, Той не отиде на празненството. Тогава “събират се при Исуса фарисеите и някои от книжниците”. Тъй като Той не отиде при тях, те дойдоха при Него. За известно време изглеждаше, че населението на Галилея ще Го приеме като Месия и че църковната власт в тази област ще бъде свалена. Мисията на дванадесетте - доказателство за разрастване на Христовото дело и създала условия за по-пряка борба на учениците с равините, възбуди наново завистта на водачите в Ерусалим. Шпионите, които те бяха изпратили в Капернаум в началото на Неговата служба и които се бяха опитали да Го обвинят в нарушение на съботата, не постигнаха целта си. Но равините бяха решили да осъществят своя план на всяка цена. Сега изпратиха друга делегация да наблюдава действията Му и да намери обвинение срещу Него.

Както по-рано, така и сега повод за тяхното неодобрение бе незачитането от страна на Христос на традиционните наредби, които утежняваха Божия закон. Тези наредби бяха предназначени само да подпомагат съблюдаването на закона, но бяха смятани за по-святи, отколкото самия закон. Когато не съвпадаха с дадените на Синай заповеди, предпочитанието се отдаваше на равинските предписания.

Измежду разните наредби, които се налагаха най-строго, беше и тази за церемониалното очистване. Неизпълнението на обредите, които трябваше да се извършват преди ядене, се смяташе за голям грях, наказуем и в този, и в онзи свят. Унищожаването на такъв престъпник се смяташе за добродетел.

Правилата за очистването бяха безброй. Продължителността на един човешки живот едва ли бе достатъчна, за да бъдат научени всички. Животът на стараещите се да съблюдават равинските изисквания представляваше дълга борба срещу церемониалното оскверняване, безкраен цикъл от умивания и очиствания. Докато израилтяните се занимаваха с незначителни различия и обичаи, които Бог не изискваше, вниманието им се отклоняваше от великите принципи на Неговия закон.

Христос и учениците Му не спазваха тези церемониални измивания и шпионите го използваха като основа за своите обвинения. Не атакуваха обаче Христос направо, а дойдоха при Него с критика към учениците Му. В присъствието на множеството хора те казаха: “Защо Твоите ученици престъпват преданието на старейшините? Понеже не си мият ръцете, когато ядат хляб.”

Когато вестта на истината заработва с особена сила в човешки души и започва да ги убеждава, Сатана подбужда своите агенти да предизвикат спор върху някой маловажен въпрос. Така той се опитва да отвлече вниманието от истинската цел. Винаги когато започва някое добро дело, се намират и придирчиви хора, готови да се впуснат в спорове за дребни неща, което отвлича умовете от живата действителност. Когато проличи, че Бог започва да работи по специален начин за Своя народ, нека Неговите последователи не се увличат в спорове, довеждащи само до загуба на души. Въпросите, които най-много ни засягат, са: Вярвам ли със спасителна вяра в Божия Син? В съгласие ли е животът ми с Божия закон? “Който вярва в Сина, има вечен живот; а който не слуша Сина, няма да види живот “ “И по това сме уверени, че Го познаваме, ако пазим заповедите Му” (Йоан 3:36; 1Йоаново 2:3).

Исус не се опита да защити Себе Си или учениците Си. Той не спомена нищо за отправените към Него обвинения, но продължи да разкрива духа, движещ привържениците на човешките обреди. Даде им един пример за онова, което те постоянно вършеха и бяха извършили точно преди да тръгнат да Го потърсят. “Защо и вие заради вашите предания престъпвате Божията заповед?” - каза Той. Защото Мойсей е казал: “Почитай баща си и майка си” и “Който злослови баща или майка, непременно да се умъртви!” А вие казвате: Ако рече човек на баща си и майка си: “Това мое имане, с което би могъл да си помогнеш, е курбан, сиреч, подарено Богу- вие не го оставяте вече да стори нищо за баща си или за майка си.” Петата заповед те отстраняваха като маловажна, а бяха много взискателни към преданията на старейшините. Учеха хората, че да си посветят имота на храма било по-свято задължение, отколкото издръжката на родителите им. И че колкото и голяма да била нуждата, смятаха го за светотатство да дадат на баща или майка част от посветеното на храма. Достатъчно беше един нехранимайко да изрече само за своята собственост думата “курбан”, което означаваше, че я посвещава на Бога - и по този начин я запазваше за ползване през целия си живот, а след смъртта му преминаваше в собственост на храма. Така той бе свободен през живота си и при смъртта си да мами и да не оказва почит на родителите си под булото на привидно посвещение на Бога.

Христос никога не омаловажи с дума или с дело задължението на човека да принася на Бога дарове и приношения. Христос бе Този, Който даде всички нареждания за даровете и приносите. Когато беше на земята, Той похвали бедната жена, пуснала всичките си пари в храмовата каса. Но привидната преданост на свещениците и равините към Бога бе само претенция, прикриваща желанието им за себевъзвеличаване. Хората биваха мамени от тях. Носеха тежки товари, които не Бог им беше наложил. Даже и Христовите ученици не се бяха напълно освободили от хомота на унаследения предразсъдък и равинската власт. И сега, когато разкри истинския дух на равините, Христос се постара да освободи от робството на преданията всички, които искрено желаеха да служат на Бога.

“Лицемери! - каза Той, обръщайки се към коварните шпиони. - Добре е пророкувал Исая за вас, като е казал: Тия люде се приближават при Мене с устата си и Ме почитат с устните си; а сърцето им далеч отстои от Мене. Обаче напразно Ми се кланят, като преподават за поучения човешки заповеди.” Думите на Христос бяха обвинение срещу цялата фарисейска система. Той заяви, че като поставят своите изисквания над Божествените заповеди, равините издигат себе си над Бога.

Ерусалимските пратеници се изпълниха с ярост. Не можеха да обвинят Христос като нарушител на дадения на Синай закон, защото Той го защищаваше от техните предания. Великите заповеди на закона, които им напомни, се откроиха в удивителен контраст с незначителните, измислени от човеци правила.

Исус обясни на множеството слушатели, а по-късно по-обстойно на учениците Си, че човек се осквернява не отвън, а отвътре. Чистотата и нечистотата са неща, които се отнасят до душата. Човек се осквернява от лошото дело, от лошата дума, от лошата мисъл, от нарушението на Божия закон, а не от незачитането на външни, наредени от човеци церемонии.

Учениците забелязаха яростта на шпионите, когато се посочи фалшивото им учение. Видяха гневните погледи и чуха полуизказаните злобни и отмъстителни думи. Забравяйки колко често Христос им бе давал доказателство, че чете сърцето като отворена книга, те Му разказаха за ефекта от Неговите думи. Надявайки се, че Той ще усмири разярените началници, Му казаха: “Знаеш ли, че фарисеите се съблазниха, като чуха тая дума?”

Той отговори: “Всяко растение, което Моят небесен Отец не е насадил, ще се изкорени.” Високопочитаните от равините обичаи и традиции бяха от този свят, а не от Небето. Колкото и голяма власт да имаха над народа, те не можеха да устоят на Божия изпит. Всяко човешко нареждане, което е изместило Божиите заповеди, ще се окаже безполезно в деня, когато “Бог ще докара на съд всяко дело, било то добро или зло” (Екл.;12:14 Екл. 12:14).

Заместването на Божиите заповеди с човешки наредби не е престанало и до днес. Даже и сред християните се намират постановления и обичаи, които нямат по-добра основа от тази на преданията на отците. Такива наредби, почиващи чисто и просто върху човешки авторитет, са заместили много Божии постановления. Хората държат здраво на своите предания, почитат своите обичаи и намразват тези, които се опитват да им посочат заблудата. В това време, когато Бог ни призовава да обърнем внимание на Неговите заповеди и на Исусовата вяра, ние констатираме същата вражда, каквато се проявяваше и в дните на Христос. За останалия Божи народ е писано: “Тогава змеят се разяри против жената, та отиде да воюва против останалите от нейното потомство, които пазят Божиите заповеди и държат свидетелството за Исуса” (Откр.;12:17 Откр. 12:17).

“Всяко растение, което Моят небесен Отец не е насадил, ще се изкорени.” Вместо авторитета на така наречените църковни отци, Бог ни кани да приемем словото на вечния Отец, Господаря на Небето и земята. Само при Него истината не е размесена със заблуда. Давид казва: “По-разумен съм от всичките си учители, защото се поучавам в Твоите свидетелства. По-разумен съм от старите, защото опазих Твоите свидетелства” (Пс. 119:99,100). Нека всички, които слушат човешки авторитети, които приемат обичаите на църквата или преданията на отците, да обърнат внимание на съдържащото се в Христовите думи предупреждение: “Обаче напразно Ми се кланят, като преподават за поучения човешки заповеди”.

[danielbonev]

Събаряне на прегради

След срещата с фарисеите Исус напусна Капернаум и като мина през Галилея, се отправи към хълмистата страна на финикийската граница. На запад в равнината долу Той виждаше разположени двата древни града Тир и Сидон с техните езически храмове, великолепни палати, търговски центрове и пристанища, пълни с всякакви плавателни съдове. Зад тях се простираше синята шир на Средиземно море, през което апостолите на евангелието щяха да пренесат своите радостни вести до центровете на великата световна империя. Но времето за това още не бе дошло. Задачата, която сега Му предстоеше, бе да подготви учениците Си за тяхната мисия. Исус се надяваше да намери в тази област желаното уединение, което не се намери във Витсаида. Все пак това не беше единствената цел, с която отиваше там.

“И ето, една ханаанка излезе от ония места и извика, казвайки: Смили се за мене, Господи, Сине Давидов; дъщеря ми зле се мъчи от бяс.” Жителите на тази област бяха от древната ханаанска раса. Като идолопоклонници, те бяха презирани и мразени от евреите. Към тях принадлежеше жената, която сега се представи на Исус. Тя бе езичница и следователно лишена от привилегиите, на които евреите се радваха всеки ден. Между финикийците живееха и много евреи, така че вестта за Христовите дела беше проникнала и в тази област. Някои бяха слушали вече Негови слова и бяха свидетели на чудните Му дела. И тази жена бе чула за пророка, който лекувал всякакви болести. Като чу за силата Му, в сърцето - бликна надежда. Подтиквана от майчината любов, тя реши да представи на Исус случая на дъщеря си. Имаше твърдото намерение да Му изплаче болката си. Той трябваше да излекува нейното дете! Бе потърсила помощ от езическите богове, но не бе получила никакво облекчение, затова от време на време бе изкушена да помисли: какво ли би могъл този еврейски учител да направи за мен? Но до нея бе достигнала вестта, че Исус лекува всякакъв вид болести, независимо дали идващите при Него са богати или сиромаси. И реши твърдо да не изпусне единствената си надежда.

Христос познаваше състоянието на жената. Той знаеше, че тя желае силно да Го види, затова сам застана на пътя -. Помагайки - в скръбта, щеше да даде жив урок на учениците Си. За това ги бе завел в тази област. Желаеше да ги запознае с невежеството, ширещо се в градовете и селата, съседни на израилевата земя. Израилтяните - народът, на който бе дадена всяка възможност да разбере истината, не знаеха нищо за нуждите на заобикалящите ги хора и не правеха нищо за да помогнат на намиращите се в тъмнина души. Разделящата стена, издигната от еврейската гордост, не позволяваше и на учениците дори да съчувстват на езическия свят. Преградите обаче трябваше да се съборят.

Христос не отговори веднага на молбата на жената. Той прие тази представителка на презряната раса така, както евреите биха я приели. Искаше учениците Му да видят картинно студенината и безсърдечието, с които евреите се отнасяха в такива случаи. И удовлетворявайки след това молбата на жената, щеше да им даде пример как да постъпват към такива страдащи.

Макар че Исус не - отговори, жената не загуби вярата си. Отмина я, сякаш не я чува, но тя тръгна подир Него, продължавайки да Го моли. Отегчени от нейната настойчивост, учениците замолиха Исус да я отстрани. Те видяха, че Учителят им се отнася към нея безразлично и помислиха, че одобрява еврейския предразсъдък към ханаанците. Но Спасителят, на Когото се молеше жената, беше състрадателен и в отговор на желанието на учениците Си Исус каза: “Аз не съм пратен, освен до загубените овце от Израилевия дом.” Макар да изглеждаше, че отговорът е в съгласие с еврейския предразсъдък, той всъщност съдържаше упрек към учениците, който те по-късно разбраха и който им напомняше често казваното им - че е дошъл на света, за да спаси всички, които биха Го приели.

Жената замоли още по-настоятелно. Тя коленичи пред нозете на Христос и извика: “Господи, помогни ми!” Исус, все още отблъскващ привидно нейната молба според безмилостните предразсъдъци на евреите, отговори: “Не е прилично да се вземе хляба на децата и да се хвърли на кученцата.” Това всъщност означаваше, че не бе справедливо благословенията, предназначени за Божия избран народ, да се даряват на странници и чужденци на Израил. Отговорът би обезсърчил всеки не толкова усърден просител. Но жената осъзна, че сега е нейната възможност. Под привидния отказ на Исус тя съзираше състрадание, което не можеше да се прикрие. “Така, Господи - отговори тя, - но и кученцата ядат от трохите, които падат от трапезата на господарите им.” Докато децата на семейството ядат на бащината трапеза, кучетата не остават гладни. Те имат право на трохите, които падат от богато наредената маса. По същия начин, докато за Израил бяха определени много благословения, нямаше ли и за нея едно благословение? Щом е смятана за куче, няма ли и тя правото на една троха от Неговото изобилие?

Исус бе напуснал току-що Своето работно поле, понеже книжниците и фарисеите търсеха начин да Го убият. Те роптаеха и се оплакваха. Подхранваха неверие и злоба и отказваха да приемат така щедро предлаганото им спасение. Тук обаче Христос среща жена от една нещастна и презряна нация, необлагодетелствана от светлината на Божието слово, но която въпреки това се поддава веднага на Божественото влияние на Христос и вярва напълно, че Той може да изпълни молбата -. Моли да - се дадат трохите, които падат от трапезата на Господаря. Щом като има привилегията да бъде куче, съгласна е да се отнесат с нея като с куче. Няма национална или религиозна гордост или предразсъдъци, които да повлияят на поведението й и незабавно признава Христос за Изкупител и за способен да извърши всичко, каквото би поискала от Него.

Спасителят е задоволен. Той бе изпитал вярата - в Него. С поведението Си към жената Исус показа, че тази, която бе смятана за отхвърлена от Израил, не е вече чужденка, а дете от Божието семейство. И като дете има правото да участва в даровете на Отца. Сега Христос изпълнява молбата й и завършва урока за учениците. Поглеждайки я със състрадание и любов, Той казва: “О, жено, голяма е твоята вяра; нека ти бъде според желанието ти!” В същия час дъщеря - оздравя. Демонът не я измъчваше повече. Жената си отиде, признавайки Спасителя и щастлива, че на молитвата - е отговорено.

Този случай бе единственото чудо, което Исус извърши през това свое пътуване. Той бе отишъл на границата на Тир и Сидон, за да извърши точно това дело. Пожела да помогне на нещастната жена, но в същото време да остави един пример за Своето дело на милост към едно лице от презрения народ, за да знаят учениците Му как да работят, когато Той нямаше да бъде лично между тях. Искаше да ги изведе от юдейската недостъпност и да ги заинтересува да работят и за хората извън собствения си народ.

Исус копнееше да разкрие дълбоките тайни на истината, скрити от векове, за да станат и езичниците сънаследници на евреите и “съпричастници на Неговото обещание в Христа Исуса чрез благовестието” (Еф. 3:6). Тази истина учениците научаваха бавно, така че Божественият Учител трябваше да им даде няколко урока. Като възнагради вярата на стотника от Капернаум и проповядва евангелието на Сихарските жители, Той вече бе дал доказателство, че не споделя нетолерантността на евреите. Но самаряните имаха известно познание за Бога, а стотникът беше направил някои добрини на Израил. Сега обаче Исус запозна учениците Си със случая на една езичница, за която те смятаха, както и всеки друг от нейния народ, че няма право да очаква милост от Него. Христос искаше да даде пример как да се отнасят към такива души. Учениците мислеха, че раздава много щедро даровете на благодатта Си. Затова Той искаше да им покаже, че не се ограничава от раса или националност.

Когато каза: “Аз не съм пратен, освен до загубените овце от Израилевия дом”, Той потвърди една истина. И в делото за ханаанката изпълни Своята мисия. Тази жена бе една от изгубените овце, които Израил трябваше да е спасил. Сега Христос вършеше тяхната работа - задачата, която те бяха занемарили.

Постъпката на Христос даде на учениците по-ясна представа за работата, която им предстоеше сред езичниците. Те видяха извън Юдея широко поле за дейност. Видяха души, понасящи страдания, непознати на по-облагодетелстваните. Сред онези, които бяха учени да презират, имаше души, които копнееха за помощта на великия Лечител, жадуващи за светлината на истината, която бе тъй щедро излята над евреите.

По-късно, когато евреите се отдалечиха още повече от учениците, защото последните заявиха, че Исус е Спасителят на света и когато със смъртта на Христос разделителната стена между евреи и езичници бе съборена, този и други уроци, които показваха, че евангелската работа не се ограничава от обичаи или народност, оказаха силно влияние върху дейността на Христовите последователи.

Христовото отиване във Финикия и извършеното там чудо преследваха и друга, по-широка цел. Излекуването бе извършено не само за скърбящата жена, нито дори за учениците и за тези, които ги наследиха в работата им, но “за да повярвате, че Исус е Христос, Божият Син, и като вярвате, да имате живот в Неговото име” (Йоан 20:31). Същите сили, които отдалечаваха хората от Христос преди осемнадесет века, работят и днес. Духът, който издигна разделителната стена между евреи и езичници, действа и днес. Гордостта и предразсъдъците са издигнали високи стени между разните човешки съсловия. Христос и Неговата мисия се разбират неправилно и много смятат, че те са буквално изключени от службата на евангелието. Но такива души нека не мислят, че са изключени от Христос. Няма издигнати от хора или от Сатана прегради, през които вярата да не може да проникне.

Финикийката се хвърли с вяра срещу преградите, издигнати между евреи и езичници. Въпреки обезсърчението, като не обръщаше внимание на външния вид на нещата, който би могъл да предизвиква съмнение, тя се упова на любовта на Спасителя. Ето така иска Христос да Му се доверяваме. Благословенията на спасението са за всяка душа. Човек може да не участва в Божието благословение чрез евангелието само по собствен избор.

Съсловията са противни на Бога. Той не зачита всички неща от подобен характер. В Неговите очи всички хора са равностойни. “Направил е от една кръв всички човешки народи да живеят по цялото лице на земята, като им е определил предназначени времена и пределите на заселищата им; за да търсят Бога, та дано биха Го поне напипали и намерили, ако и Той да не е далеч от всеки един от нас.” Без разлика на възраст, чин, народност или религиозни убеждения всички са еднакво поканени да отидат при Христос, за да живеят. “Няма вече юдеин, нито грък, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, нито женски; защото вие всички сте едно в Христа Исуса.” “Богат и сиромах се срещат; Господ е Създателят на всички тях.” “Понеже- е Господ на всички, богат към всички, които Го призовават. Защото всеки, който призове Господнето име, ще се спаси” (Деян. 17:26,27; Гал. 3:28; Пр. 22:2; Римл. 10:11-13).

[danielbonev]

Истинският знак

И като излезе пак из Тирските предели, дойде през Сидон към Галилейското езеро сред Декаполските предели.”

В областта Декаполис бяха излекувани болните от бяс от Герасин. Изплашени от унищожаването на свинете, тамошните жители бяха принудили Исус да си отиде. Всред тях обаче останаха двамата излекувани. Разказът им възбуди у жителите на областта желание да видят Исус, така че, когато Той дойде наново в тази местност, около Него незабавно се събра народ. И Му доведоха един глух и заекващ човек. Исус не излекува човека с една дума, както правеше обикновено. Той го отведе настрана от народа, постави пръстите Си в ушите му, докосна се до езика му и като погледна към небето, въздъхна при мисълта за ушите, които не искаха да слушат истината, и езиците, които отказваха да признаят Изкупителя. При думите “отвори се!” говорът на човека се възвърна, пренебрегвайки поръката Му да не казва никому нищо, излекуваният разпръсна историята за своето оздравяване.

Исус се изкачи на една планина и народът Го заобиколи, като донесе пред нозете Му своите болни и хроми. Той излекува всички, а народът, макар да бе езически, прослави израилевия Бог. В продължение на три дни жителите на онази област се трупаха около Христос. Вечер спяха на открито, а през деня се тълпяха около Него да чуят думите Му и да видят делата Му. В края на трите дни храната се свърши. Исус не искаше да ги изпрати гладни и поиска от учениците Си да им дадат храна. И този път учениците проявиха неверие. Във Витсаида бяха видели как с Христовото благословение малкият им запас бе достатъчен, за да нахрани множеството и все пак сега не донесоха пред Господа всичката си храна с вярата, че Неговата сила ще я умножи, за да стигне на гладните тълпи. Освен това нахранените във Витсаида бяха евреи, а тези тук - езичници. Еврейските предразсъдъци все още бяха вкоренени в сърцата на учениците и те Му отговориха: “Отгде да имаме в уединено място толкова хляб, че да нахраним такова голямо множество?” Но покорни на думата Му, донесоха това, което имаха: седем хляба и две риби. Множеството бе нахранено и вдигнаха останалите седем пълни кошници къшеи. Така бяха подкрепени четири хиляди мъже, освен жени и деца, и Исус ги отпрати с радостни и благодарни сърца.

След това взе една ладия и заедно с учениците Си прекосиха езерото до Магдала, на южния край на Генисаретската равнина. На границата на Тир и Сидон Исус бе зарадван от вярата на сирофиникиянката. Също и езическите жители на Декаполис Го бяха приели с радост. Но сега, когато дойде отново в Галилея, където бе извършил повечето от милостивите Си дела и бе поучавал народа, посрещнаха Го с презрение и неверие.

Към една делегация от фарисеи се присъединиха представители на богатите и надменни садукеи, на свещеническата партия, на скептиците и аристократите на народа. Двете секти хранеха силна омраза помежду си. Садукеите любезничеха с римските власти, за да затвърдят собствената си позиция и власт. Фарисеите, обратно, хранеха общата омраза към тях и чакаха с нетърпение времето, когато ще отхвърлят хомота на победителя. Но сега фарисеи и садукеи се обединиха срещу Христос. Подобните търсят подобните си. Злото, където и да се намира, се съюзява със злото, за да унищожи доброто.

И тъй фарисеите и садукеите дойдоха при Христос и поискаха да им даде предзнаменование от Небето. Когато в дните на Исус Навин Израил отиде да се бие с ханаанците при Веторон, слънцето спря по заповед на водача, докато се спечели победата. Много подобни чудеса бяха станали в тяхната история. И тази делегация искаше от Исус подобен знак. Но евреите не се нуждаеха от такива знаци. Външен знак не можеше да им помогне. Те не се нуждаеха от умствено просвещение, а от духовно обновление.

“Когато се свечери - каза Исус, - думате: Времето ще бъде хубаво- Вие знаете да разтълкувате лицето на небето, а знаменията на времената не можете!” Христовите думи, изговорени със силата на Светия Дух, които ги бяха убедили в греховете им, бяха знакът, който Бог даде за тяхното спасение. А и направо от небето бяха дадени знамения, които потвърждаваха Христовата мисия. Песента на ангелите, чута от овчарите, звездата, водеща мъдреците, гълъбът и чутият от небето глас при Христовото кръщение свидетелстваха за Него.

“А Той въздъхна дълбоко от сърце и рече: Защо тоя род иска знамение?” “- но друго знамение няма да му се даде, освен знамението на пророк Йона. Защото, както Йона беше в корема на морското чудовище три дни и три нощи, така и Човешкият Син ще бъде в сърцето на земята три дни и три нощи (12:39,40 Матей 12:39,40). Както проповедта на Йона бе знак за ниневийците, така и Христовото проповядване щеше да бъде знак за този род. Но каква разлика в приемането на словото! Жителите на големия езически град се разтрепериха, като чуха Божието предупреждение. Царе и благородници се смириха. Висши и нисши извикаха единогласно към небесния Бог и Той ги помилва. “Ниневийските мъже ще се явят на съда с това поколение и ще го съдят - каза Христос, - защото те се покаяха чрез Йоновата проповед; а ето тук има повече от Йона!” (12:41 Матей 12:41).

Всяко чудо, извършвано от Христос, бе белег на Неговата Божественост. Той вършеше делото, което бе предсказано, че Месия ще върши. Но за фарисеите тези милостиви дела бяха явно оскърбление. Еврейските водачи се отнасяха с жестоко безразличие към човешките страдания. В много случаи облекчаваните от Христос страдания, бяха причинени от тяхното себелюбие и потисничество. В този смисъл Неговите чудеса представляваха за тях изобличение.

Това, което накара евреите да отхвърлят делото на Спасителя бе най-голямото доказателство за Неговата Божественост. Най-висшето значение на Неговите чудеса се съдържа във факта, че те се вършеха за благословение на човечеството. Най-важното доказателство, че Той е слязъл от Бога, е животът Му, изявяващ Божия характер. Той вършеше делата и говореше думите на Бога. Такъв живот е най-голямото чудо.

Когато в наше време се проповядва вестта на истината, много хора подобно на евреите извикват: “Покажи личба! Извърши чудо!” Христос не вършеше чудо по искане на фарисеите. Той не извърши чудо в пустинята, за да отговори на внушенията на Сатана. Той не ни дава сила, за да защищаваме себе си или да задоволяваме исканията на невярващите и гордите. Но евангелието съдържа знамение за Божествения си произход. Не е ли чудо, че можем да се откъснем от робството на Сатана? Враждата срещу Сатана не е естествено чувство в човешкото сърце. Тя се всажда от Божията благодат. Когато упоритата, своенравна воля се освобождава и се поддава напълно на притегателността на Божиите небесни ангели, извършва се едно чудо. Същото става и когато измаменият човек започва да разбира моралната истина. Всеки път, когато един човек се научи да обича Бога и да пази Неговите заповеди, се изпълнява Божието обещание: “Ще ви дам и ново сърце, и нов дух ще вложа вътре във вас- “ (Езекиил;36:26 Езекиил 36:26). Настъпващата промяна в човешките сърца, преобразуването на човешкия характер е чудо, което открива, че съществува един вечно живеещ Спасител, действащ за спасението на душите. Съобразеният с Христос живот е също голямо чудо. Знакът, който трябва да се вижда сега и винаги при проповядването на Божието слово, е присъствието на Светия Дух, превръщащ словото в обновителна сила за слушащите. Това е свидетелството, което Бог дава на света за Божествената мисия на Своя Син.

Поискалите знамение от Исус бяха така закоравели в неверието, че не забелязваха Божието подобие в Неговия характер. Те не искаха да видят, че мисията Му изпълняваше Писанията. В притчата за богатия човек и Лазар Исус каза на фарисеите: “Ако не слушат Мойсей и пророците, то и от мъртвите да възкръсне някой, пак няма да се убедят!” (16:31 Лука 16:31). Никакъв знак от небето или от земята нямаше да ги ползва.

Исус “въздъхна дълбоко” и като се отдалечи от групата на съдниците, влезе наново в лодката заедно с учениците. Натъжени и мълчаливи, те пак прекосиха езерото. Не се върнаха обаче на мястото, което бяха напуснали, а се отправиха към Витсаида, близо до мястото, където бяха нахранени петте хиляди души. Като стигнаха на отсрещния бряг, Исус каза: “Внимавайте, пазете се от кваса на фарисеите и от кваса на Ирода.” Още от времето на Мойсей евреите имаха обичай през Пасхата да изхвърлят кваса от домовете си и така бяха научени да смятат кваса за символ на греха. Но учениците не разбраха Исус. Тъй като заминаха от Магдала внезапно, бяха забравили да вземат със себе си хляб и имаха само един. Помислиха, че Христос има предвид това обстоятелство и ги предупреждава да не купят хляб от фарисей или садукей. Липсата на вяра и духовно прозрение у тях често ставаше причина за подобно неправилно разбиране на Неговите думи. Сега Исус ги изобличи, задето са помислили, че Този, Който нахрани хилядите с няколко риби и няколко ечемичени хляба, можеше да има предвид в това тържествено предупреждение земния хляб. Имаше опасност хитрите разсъждения на фарисеите и садукеите да заквасят учениците Му с неверие, така че те да почнат да гледат леко на Христовите дела.

Учениците бяха склонни да мислят, че Учителят им трябваше да изпълни искането за предзнаменование от небето. Те вярваха, че Той е напълно способен да извърши нещо, което щеше да затвори устата на враговете Му. Не схващаха лицемерието на тези заядливци.

Няколко месеца по-късно, “когато се събра многохилядно множество дотолкова, че един други се тъпчеха”, Исус повтори същата поука. “- Той почна да говори първо на учениците Си: Преди всичко пазете се от фарисейския квас, който е лицемерие” (12:1 Лука 12:1).

Прибавеният квас работи незабележимо, като придава своите качества на цялото тесто. Така и лицемерието, когато му се позволи да съществува в сърцето, се просмуква в характера и в живота. Един поразителен пример на фарисейско лицемерие бе изобличен вече от Исус при осъждането на практиката да се принася курбан, чрез което синовните задължения се прикриваха под претенцията за щедрост към храма. Книжниците и фарисеите вмъкваха измамни принципи. Замъгляваха истинската тенденция на своите учения и използваха всеки случай, за да ги насадят в умовете на слушателите си. А приемеха ли се, те заработваха като квас в тесто, прониквайки и преобразявайки характера. Тъкмо това фалшиво учение затрудняваше хората да приемат Христовите думи.

Същите влияния се предават и днес чрез онези, които се опитват да тълкуват Божия закон по начин, потвърждаващ тяхната практика. Този род хора не атакуват явно закона, но създават спекулативни теории, подкопаващи неговите принципи. Обясняват го така, че убиват силата му.

Лицемерието на фарисеите бе плод на тяхното себелюбие. Целта им в живота бе личната прослава. Поради тази причина изопачаваха и прилагаха криво писанията. Това ги заслепяваше да не виждат целта на Христовата мисия. За учениците също съществуваше опасност да се придържат към такова изтънчено зло. Тези, които се нареждаха сред Христовите последователи, но не бяха оставили всичко, за да станат Негови ученици, се влияеха до голяма степен от разсъжденията на фарисеите. Те често се колебаеха между вярата и неверието и не съзираха скритите в Христос съкровища на мъдрост. Даже и учениците, макар външно да бяха оставили всичко заради Исус, в сърцето си не бяха престанали да търсят големи неща за себе си. Този дух подбуждаше борби кой да бъде най-велик. Той заставаше между тях и Христос и ги лишаваше от съчувствие към Неговата себепожертвувателна мисия. Той бе причина за тяхната мудност в разбиране тайната на изкуплението. Както квасът, ако се остави да завърши работата си, ще причини вкисване, така и подхранваният себелюбив дух осквернява и погубва душата.

Както в древността, така и днес, изтънченият и измамлив грях се шири между тъй наречените Христови последователи. Колко често нашата служба за Христос, нашето общуване един с друг се петнят от скритото желание за лично величаене! Колко сме податливи на ласкаене, колко силно е желанието за човешки похвали! Тъкмо тази любов към личното “аз”, желанието за начин на живеене, по-лесен от определения от Бога, кара хората да заместват Божествените заповеди с човешки теории и традиции. Исус предупреждава учениците Си: “Внимавайте, пазете се от кваса на фарисеите!”

Христовата религия е самата искреност. Желанието да се служи на Бога е подбудата, вдъхната от Светия Дух в сърцето. Само ефикасното действие на Духа може да внуши тази подбуда. Само Божията сила може да пропъди себелюбието и лицемерието. Промяната е знакът на Неговото действие. Когато възприетата от нас вяра унищожи себелюбието и престореността, когато ни предразполага да търсим Божията, а не своята прослава, можем да бъдем сигурни, че тя е права вяра. “Отче, прослави името Си!” (12:28 Йоан 12:28) - бе основният тон на Христовия живот. Ще бъде основен и на нашия живот, ако следваме Христос. Исус ни заповядва да постъпваме така, както Той е постъпвал “и по това сме уверени, че Го познаваме, ако пазим заповедите Му” ( 2:3,6 1Йоаново 2:6,3).

[danielbonev]

Предвещание за кръста

Делото на Христос на земята бързо отиваше към своя край. Пред погледа на Исус се разкриваха живо и ясно събитията, към които вървеше. Още преди да беше приел човешкото естество, Той бе видял целия път, който трябваше да измине, за да спаси загубеното. Всяка болка, раздираща сърцето Му, всяка гнетяща Го обида, всяко лишение бе открито пред погледа Му, преди още да бе свалил короната и царската одежда и да бе слязъл от престола, за да облече Божествеността Си в човешки образ. Виждаше ясно пред Себе Си пътя от яслата до Голгота. Известни Му бяха мъките, които щеше да претърпи. Знаеше всичко и все пак каза: “Ето, дойдох. В свитъка на книгата е предписано за Мене; драго ми е, Боже мой, да изпълнявам Твоята воля. Да, законът Ти е дълбоко в сърцето ми” (40:7,8 Пс. 40:7,8).

Христос непрекъснато виждаше пред Себе Си резултата от Своята мисия. Неговият земен живот, изпълнен с толкова труд и саможертва, бе вдъхновен от надеждата, че няма да бъде напразен. Отдавайки живота Си за живота на хората, Той щеше да ги спечели обратно като синове на Бога. Макар че трябваше първо да приеме кървавото кръщение, макар че на невинната Му душа щяха да натежат греховете на света, макар че бе обхванат от неизказана горест, все пак заради очакващата Го радост избра кръста и презря срама.

Но събитията, които предстояха в житейския Му път, бяха все още скрити от очите на избраните от Него съмишленици. Наближаваше обаче времето, когато те щяха да видят агонията Му. Щяха да видят Този, Когото обичаха и Комуто вярваха, предаден в ръцете на враговете и повесен на Голготския кръст. Скоро Той щеше да ги напусне, за да се изправят пред света без утехата на Неговото видимо присъствие. Исус знаеше, че силната омраза и неверието ще ги преследват, затова пожела да ги подготви за изпитанията.

Христос и учениците Му бяха пристигнали в един от градовете на Кесария Филипова - отвъд границите на Галилея, в област, в която по-голямата част от жителите бяха идолопоклонници. Тук учениците бяха настрана от контролиращото влияние на юдаизма и се доближиха повече до езическото поклонение. Бяха заобиколени от суеверни изображения, каквито съществуваха по всички части на света. Исус се надяваше, че видът на тези идоли ще ги подбуди да осъзнаят отговорността си към езичниците. През време на престоя Си в тази област Той се опита да преустанови проповедите за народа и да се посвети по-цялостно на учениците Си.

Възнамеряваше да им разкаже за очакващите Го страдания. Но първо се уедини и се помоли, за да бъдат подготвени сърцата им за словото Му. Като се върна при тях, не им каза веднага онова, което желаеше да им предаде. Най-напред им даде случай да изповядат вярата си в Него, за да бъдат подкрепени за идващото изпитание. Той ги попита: “Според както казват хората, Човешкият Син кой е?”

Учениците бяха принудени да признаят с тъга, че Израил не е познал своя Месия. Наистина някои, които видяха чудесата Му, Го обявиха за Давидов Син. Множествата, нахранени във Витсаида, пожелаха да Го провъзгласят за цар на Израил. Мнозина бяха готови да Го приемат за пророк, но не повярваха, че е Месия.

Сега Исус постави втори въпрос, отнасящ се до самите ученици: “Но според както вие казвате, кой съм Аз?” Петър отговори: “Ти си Христос, Син на живия Бог.”

Петър още отначало бе повярвал, че Исус е Месия. Много други, които бяха убедени от проповедите на Йоан Кръстител и приеха Христос, по-късно, когато той бе затворен и убит, се усъмниха в Йоановата мисия. По-сетне същите се усъмниха и в Исус като Месия, Когото отдавна очакваха. Много от учениците, които чакаха с нетърпение деня, в който Исус ще заеме престола на Давид, Го напуснаха, когато разбраха, че Той няма такива намерения. Но Петър и другарите му не се отдръпнаха от своята вяра. Колебливото отношение на довчера хвалещите, а днес осъждащите Го, не разби вярата на верния Христов последовател. Петър заяви: “Ти си Христос! Син на живия Бог!” Той не чакаше Неговият Господ да бъде увенчан с царски почести, а Го приемаше в смирението Му.

Петър изрази вярата на дванадесетте ученици. И все пак те далеч не разбираха Христовата мисия. Опозицията и кривото представяне на Христос от страна на свещениците и управниците, макар да не можа да отблъсне дванадесетте от Христос, все пак много ги обърка. Те не виждаха ясно пътя си. Влиянието на по-раншното им възпитание, учението на равините, силата на преданията все още замъгляваха представата им за истината. От време на време ги огряваха скъпоценни лъчи светлина от Христос, но често приличаха на хора, които се лутат в тъмнина. През този ден обаче, преди да застанат лице срещу лице с великия изпит на тяхната вяра, Светият Дух ги владееше мощно. За известно време очите им се бяха отклонили от “видимото”, за да видят “невидимото” (4:18 2Кор. 4:18). Под човешкия образ те видяха славата на Божия Син.

Исус отговори на Петър с думите: “Блажен си, Симоне, сине Йонов, защото плът и кръв не са ти открили това, но Отец Ми, Който е на небесата.”

Истината, която Петър изповяда, е основата на вярата на всеки вярващ. Тя бе онова, което самият Христос бе нарекъл вечен живот. Но притежаването на такова познание не даваше повод за себевъзвеличаване. Тази истина не бе открита на Петър благодарение на неговата мъдрост или доброта. Никога човекът не може сам да опознае Бога. “Тия тайни са високи до небето; що можеш да сториш? По-дълбоки са от преизподнята; що можеш да узнаеш?” (Йов;11:8 Йов 11:8). Само вярата в Сина може да ни открива Божиите тайни, които “око не е видяло и ухо не е чуло и на човешко сърце не е дохождало”. “А на нас Бог откри това чрез Духа, понеже Духът издирва всичко, даже и Божиите дълбочини” ( 2:9,10 1Кор. 2:9,10). “Интимното благоволение на Господа е с ония, които Му се боят” (25:14 Пс. 25:14). Фактът, че Петър видя Христовата слава, бе доказателство, че той бе “научен от Бога” (6:45 Йоан 6:45). “Блажен си, Симоне, сине Йонов, защото плът и кръв не са ти открили това- “ (16:17 Матей 16:17).

Исус продължи: “Пък и Аз ти казвам, че ти си Петър и на тая канара ще съградя Моята църква, и портите на ада няма да - надделеят.” Думата Петър означава камък - търкалящ се камък. Петър не бе канарата, върху която се основа църквата. Портите на ада му надделяха, когато той се отрече от своя Господ с клетви. Църквата се изгради върху Този, на Когото портите на ада не можеха “да надделеят”.

Векове преди идването на Спасителя Мойсей бе посочил Канарата на Израилевото спасение. Псалмистът бе възпявал Канарата на своята сила. Исая бе писал: “Ето, полагам в Сион за основа Камък отбран, скъпоценен, крайъгълен, за твърда основа” (32:4 62:7 28:16 Второзак. 32:4; Пс. 62:7; Исая 28:16). А самият Петър, пишейки по Божие вдъхновение, прилага това пророчество за Исус: “- ако сте опитали, “че Господ е благ”. “При когото, идвайки като при жив камък от човеците отхвърлен, а от Бога избран и скъпоценен, и вие като живи камъни се съграждате в духовен дом- “ (1Петрово; 2:3-5 1Петрово 2:3-5).

“Защото никой не може да положи друга основа освен положената, която е Исус Христос” ( 3:11 1Кор. 3:11). “- на тая канара - каза Исус - ще съградя Моята църква.” В присъствието на Бога и всички небесни същества, в присъствието на невидимите сили на ада Христос основа църквата Си върху живата Канара. Тази Канара е Той - Неговото тяло, сломено и наранено за нас. На изградената върху тази основа църква “портите на ада няма да - надделеят”.

Колко слаба изглеждаше църквата, когато Христос изговори тези думи! Имаше само шепа вярващи, срещу които щеше да бъде насочена силата на всички демони и зли хора. И все пак Христовите последователи не трябваше да се страхуват. Съградени върху Канарата на тяхната сила, те не можеха да бъдат победени.

В продължение на шест хиляди години вярата е градила върху Христос. В продължение на шест хиляди години реките и бурите на сатанинската ярост са връхлитали върху Канарата на нашето спасение, но тя остава непоклатима.

Петър изрази истината, която е основата на вярата на църквата. Сега Исус го почете като представител на цялото тяло от вярващи. Той каза: “Ще ти дам ключовете на небесното царство и каквото вържеш на земята, ще бъде вързано на небесата, а каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небето.”

“Ключовете на небесното царство” са Христовите слова. Всички думи на Свещеното писание са Негови и са включени в този израз. Тези думи имат силата да отварят и да затварят небето. Те обявяват условията, при които хората са приети или отхвърлени. Така делото на проповядващите Божието слово е ухание от живот за живот или от смърт за смърт. Тяхната мисия има резултати за вечността.

Спасителят не повери евангелското дело лично на Петър. По-късно Той повтори изречените към Петър думи, като ги адресира направо към църквата. Същата мисъл Той подчерта и на дванадесетте апостоли като представители на тялото от вярващи. Ако Исус бе дал на някого от учениците по-специална власт над другите, между тях нямаше да има така често препирни кой да бъде най-голям. Щяха да се подчинят на желанието на Учителя и да почитат избрания от Него ученик.

Вместо да определи един като глава на всички, Христос каза на учениците Си: “Но вие недейте се нарича учители.” “Недейте се нарича нито наставници, защото един е вашият наставник - Христос” (23:8,10 Матей 23:8,10).

“- глава на всеки мъж е Христос.” Бог, Който подчини всичко под нозете на Христос, “постави Го да бъде глава над всичко за църквата, която е Негово тяло, изпълнено с пълнотата на Този, Който изпълнява всичко във всички” (11:3 1:22,23 1Кор. 11:3; Еф. 1:22,23). Църквата е съградена върху Христос като неин основател. Тя трябва да Му се покорява като неин глава. Не бива да разчита на човек, нито да бъде контролирана от човек. Мнозина мислят, че повереният пост, който заемат в църквата, им дава правото да диктуват какво да вярват и да вършат другите. Такова право Бог не одобрява. Спасителят заявява: “А вие всички сте братя” (23:8 Матей 23:8). Всички са изложени на изкушение и са склонни да грешат. Не можем да разчитаме на ръководството на никакъв човек. Канарата на вярата е живото присъствие на Христос в църквата. На нея могат да разчитат и най-слабите. А тези, които се смятат за най-силни, ще се окаже, че са най-слабите, ако Христос не стане тяхната сила. “Проклет да бъде оня човек, който се уповава на човека и прави плътта своя мишца.” Господ “е Канара; делата Му са съвършени”. “Блажени са всички, които се надяват на Него!” (17:5 32:4 2:12 Еремия 17:5; Второзак. 32:4; Пс. 2:12).

След изповедта на Петър Исус заръча на учениците Си да не казват никому, че Той е Христос. Каза им това, защото опозицията на книжниците и фарисеите бе станала твърде решителна. Освен това народът, даже и учениците, имаха такова погрешно понятие за Месия, че да се обяви публично, не би дало истинска представа за характера, нито за делото Му. Но на учениците Си Той се откриваше ден след ден като Спасител и им даваше вярна представа за Месия.

Учениците все още очакваха, че Христос ще царува като земен княз. Макар тъй дълго да беше прикривал Своето намерение, вярваха, че Той няма да остане завинаги беден и в неизвестност, а е наближило времето, когато ще основе царството Си. Че омразата на фарисеите и свещениците никога не ще бъде сломена, че Христос ще бъде отхвърлен от народа Си, осъден като измамник и разпнат като злодеец - такава мисъл никога не им беше минавала през ум. Но часът на силите на тъмнината се приближаваше и Христос трябваше да разкрие пред учениците борбата, която Му предстоеше. Мисълта за очакващото изпитание Го натъжаваше.

Дотогава Той се бе въздържал да им загатва нещо за страданията и смъртта Си. В разговора Си с Никодим бе казал: “И както Мойсей издигна змията в пустинята, така трябва да бъде издигнат Човешкият Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, но да има вечен живот” (3:14,15 Йоан 3:14,15). Учениците обаче не бяха чули това, а и да го бяха чули, не биха го разбрали. Но сега те бяха с Исус, слушали бяха Неговите думи и видели Неговите дела. Бяха стигнали дотам, че въпреки скромността Му и опозицията на свещеници и народ можеха заедно с Петър да кажат: “Ти Си Христос, Син на живия Бог!” Сега вече беше настъпило времето да се дръпне завесата, която скриваше бъдещето от погледа им. “Оттогава Исус почна да известява на учениците Си, че трябва да отиде в Ерусалим и много да пострада от старейшините, главните свещеници и книжниците, и да бъде убит, и на третия ден да бъде възкресен.”

Учениците слушаха, онемели от скръб и изумление. Христос бе одобрил признанието на Петър, че Го приема за Божи Син, а сега им казваше, че трябва да пострада и умре. Това изглеждаше тъй непонятно! Петър не можеше да мълчи. Той хвана Учителя си, като че ли искайки да Го предпази от предстоящата гибел, и извика: “Милостив Бог към Тебе, Господи! Това няма да стане с Тебе!”

Петър обичаше своя Господ, но Исус не го похвали за желанието му да Го защити от страданията. Петровите думи не можеха да бъдат за Исус помощ и утеха в изпитанието, което Го очакваше. Те не бяха в съгласие с Божията благодатна цел към изгубения свят, нито с урока за саможертвата, който Исус бе дошъл да предаде чрез Своя живот. Петър не желаеше да вижда кръст в Христовото дело. Впечатлението от думите му бе тъкмо обратно на онова, което Христос искаше да запечати в умовете на последователите Си, затова Спасителят се принуди да изрече един от най-строгите Си упреци: “Махни се зад Мене, Сатано! Ти си Ми съблазън, защото не мислиш за Божиите неща, а за човешките.”

Сатана се опитваше да обезсърчи Исус и да Го отклони от мисията Му, а Петър в сляпата си любов се поддаде на изкушението. Автор на тази мисъл бе князът на злото. Негово внушение се криеше зад този импулсивен апел. В пустинята Сатана предлагаше на Христос владичеството на света при условие, че ще се откаже от смирението и жертвата. Сега изкушаваше по същия начин Христовия ученик. Опитваше се да обърне погледа на Петър към земната слава, за да не може да види кръста, към който Исус желаеше да насочи погледа им. Като си послужи с Петър, Сатана пак изкуси Исус. Но Спасителят не му обърна внимание. Мисълта Му бе заета с ученика. Сатана бе застанал между Петър и неговия Учител, за да не се затрогне сърцето на ученика от Христовото унижение за него. Христовите думи бяха отправени не към Петър, а към този, който се опитваше да го отдели от неговия Изкупител: “Махни се зад Мене, Сатано! Не се вмъквай повече между Мене и Моя грешащ служител! Остави Ме да застана лице срещу лице с Петър, за да му открия тайната на Своята любов!”

Труден беше този урок за Петър, урок, който заучаваше бавно - че Христовият път на земята минаваше през агония и унижение. Ученикът се ужасяваше от мисълта да участва със своя Господ в страданията. Но в палещата огнена пещ той щеше да научи благословението от тях. Много време след това, когато неговото енергично тяло бе превито от товара на годините и усилията, той писа: “Възлюбени, не се чудете на огнената изпитня, която дохожда върху вас, за да ви опита, като че ви се случва нещо чудно; но радвайте се, защото с това вие имате общение в страданията на Христа, за да се зарадвате премного и когато се яви Неговата слава” (1Петрово; 4:12,13 1Петрово 4:12,13).

След това Исус обясни на учениците Си, че Неговият себеотрицателен живот бе пример на онова, което техният живот щеше да бъде. Като повика и другите хора, намиращи се наблизо, освен учениците, Той каза: “Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си и така нека Ме последва!” Кръстът бе свързан с властта на Рим. Той бе средството за най-жестоката и унизителна смърт. От големите престъпници се изискваше сами да занесат кръста си до мястото на екзекуцията. Често пъти, когато ги задължаваха да правят това, те се противяха отчаяно, докато ги надвият и инструментът за мъчение бъде поставен върху тях. Но Исус кани последователите Си да вземат кръста и да го носят след Него. За учениците тези думи означаваха, макар и смътно, че ще трябва да се покорят и на най-тежкото унижение - покоряване дори до смърт заради Христос. Думите на Исус не можеха да опишат по-пълно себепредаване. Но всичко това Той бе приел за тях. Исус не счете Небето за желано място, докато те бяха загубени. Напусна небесните дворове за живот в укори и хули и за позорна смърт. Този, Който бе безмерно богат на Небето, стана беден, за да се обогатим ние чрез Неговото осиромашаване. Ние трябва да вървим по пътя, изминат от Него.

Любовта към душите, за които Христос умря, означава разпъване на личното “аз”. Всеки, който става Божие чадо, трябва занапред да се смята за една брънка от спуснатата от небето верига за спасение на света, едно с Христос в Неговия благодатен план, тръгващ заедно с Него да търси и спасява загубеното. Християнинът всякога трябва да има съзнанието, че е посветен на Бога и че чрез характера си трябва да изявява Христос пред света. Самопожертвувателността, съчувствието и любовта, които се изявяваха в Христовия живот, трябва да се виждат и в живота на Божия работник.

“Защото, който иска да спаси живота си, ще го изгуби, а който изгуби живота си заради Мене, ще го намери.” Себелюбието е смърт. Никой орган от тялото не може да живее, ако ограничи действията си само около себе си. Сърцето, ако не разпраща кръвта към ръката и главата, скоро ще изгуби силата си. Както нашата кръв, така и Христовата любов се разпраща по всяка част на Неговото тяло - църквата. Ние сме части един от друг. Човекът, който откаже да се предаде на Неговата любов, ще загине. “Понеже какво ще се ползва човек, ако спечели целия свят, а живота си изгуби? Или какво ще даде човек в замяна на живота си?”

Отвъд беднотата и унижението на сегашния момент Исус посочи на учениците Своето идване в слава, не с великолепието на земен владетел, а със славата на Бога и на небесното войнство. “И тогава - каза Той - ще въздаде всекиму според делата му.” И след това, за да ги окуражи, им даде обещанието: “Има някои от стоящите тука, които никак няма да вкусят смърт, докле не видят Човешкия Син, идещ в царството Си.” Но учениците не разбраха думите Му. Славата изглеждаше много далечна. Очите им гледаха по-близката картина - земния живот на бедност, унижение и страдания. Трябваше ли да изоставят светлите си надежди за царуването на Месия? Не щяха ли да видят своя Господ седнал на Давидовия престол? Възможно ли бе за Христос да води скромен, бездомен, скитнически живот, презрян и отхвърлен и след това убит? Мъка сви сърцата им, защото обичаха своя Господ. Съмнения започнаха да ги безпокоят, защото им се виждаше непонятно Божият Син да бъде подложен на такова жестоко унижение. Те се чудеха защо е нужно Той да отиде доброволно в Ерусалим, за да бъде третиран така, както им каза. Как можеше да се предаде на такава съдба и да ги остави да се лутат в по-голяма тъмнина от тази, в която се бяха лутали, преди да им се бе открил?

В областта на Кесария Филипова Христос бе далеч от Ирод и Каяфа, разсъждаваха учениците. Той нямаше защо да се бои от омразата на евреите или от властта на римляните. Защо да не работи тук, далеч от фарисеите? Защо е необходимо да се излага на смърт? Щом като щеше да умре, как тогава щеше да основе царството Си така здраво, че дори и портите на ада да не могат да му “надделеят”? За учениците това беше цяла мистерия.

Дори и сега вървяха по брега на Галилейското езеро към града, в който всичките им надежди щяха да се разбият. Те не смееха да възразят на Христос, но си говореха тихо, загрижени за неизвестното бъдеще. И във всичките си съмнения все още се надяваха на някакво непредвидено обстоятелство, което би предотвратило заплахата, надвиснала над техния Господ. Така скърбяха и се съмняваха, надяваха се и се страхуваха в продължение на шест дълги, мрачни дни.

[danielbonev]

Той се преобразява

Настъпи вечер. Исус повика трима от учениците - Петър, Яков и Йоан, и ги поведе по една пътека през нивите далеч нагоре към усамотения планински склон. Спасителят и учениците Му прекараха целия ден в пътуване и поучаване и изкачването на планината увеличи умората им. Христос бе премахнал мъките от умовете и телата на много страдащи. Бе събудил тръпката на живота в много изнемощели души. Но Той също бе ограничен от човешкото естество и като учениците се измори от изкачването.

Светлината на залязващото слънце се бавеше все още на планинския връх и позлатяваше със залязващата си слава пътеката, по която вървяха. Скоро обаче светлината се оттегли от хълма и долината, слънцето се скри зад западния хоризонт и над пътниците падна нощният мрак. Тъмнината около тях беше в хармония с тъжния им живот, над който надвисваха и тежки облаци.

Учениците не смееха да запитат Христос къде ги води и с каква цел. Често беше прекарвал цели нощи в планината на молитва. Той, Чиято ръка създаде планините и долините, се чувстваше добре сред природата и обичаше нейната тишина. Учениците вървяха по стъпките Му, но се чудеха защо е това уморително изкачване, когато и Той, и те се нуждаят от почивка.

Най-сетне Христос им каза, че няма да продължат повече. Като отиде малко настрана, Човекът на скърбите издигна молитва със силен плач и сълзи. Той молеше за сила да устои на изпитанието заради човечеството. Трябваше да се подкрепи с нови сили от Всемогъщия, защото само така можеше да посрещне бъдещето. Изля и сърдечните Си желания относно учениците, за да може вярата им да устои в часа на силите на тъмнината. Върху превитата Му снага бе паднала росата, но Исус не - обърна внимание. Нощните сенки се сгъстяваха около Него, но Той не забеляза техния мрак. Така минаха часове. Отначало и учениците се молеха с Него със сърдечна преданост, но след време се умориха. Макар че се мъчеха да задържат вниманието си върху преживяното, заспаха. Исус им бе разказал за Своите страдания. Взел ги бе със Себе Си, за да се молят заедно с Него. Той и сега се молеше за тях. Спасителят видя мрачното им настроение и желаеше да облекчи тяхното безпокойство с уверението, че вярата им в Него не е била напразна. Но не всички, даже и от дванадесетте, можеха да приемат откровението, което искаше да им даде. Затова Той взе в планината само тримата - бъдещите свидетели на Неговата мъка в Гетсимания. Сега същността на молитвата Му бе да се даде на учениците изявление за славата, която е имал при Отца, преди да дойде на света, както и да бъдат подкрепени със сила, за да видят с очите си Неговото царство. Помоли се да им се даде откровение за Неговата Божественост, което в часа на върховната Му агония да ги утешава със съзнанието, че Той е действително Божи Син и че позорната Му смърт е само част от изкупителния план.

Молитвата Му е чута. Докато стои сам, наведен над каменистата земя, небесата се отворят внезапно, златните порти на Божия град се разтварят широко и планината се огрява от светло сияние, което обгръща тялото на Спасителя. Някъде отвътре Божественост проблясва през човешкия Му образ и се слива със слизащата отгоре слава. Христос се изправя и застава в Богоподобно величие. Душевната агония е изчезнала. Лицето Му светна “като слънцето” и дрехата Му стана “бяла, бляскава”.

Учениците се събуждат и виждат планината огряна от славна светлина. Със страх и изумление се взират те в блестящата фигура на своя Господ. Когато очите им свикват с чудната светлина, забелязват, че Исус не е сам. От двете Му страни стоят две небесни същества и разговаряха интимно с Него. Те са Мойсей, който на Синай бе говорил с Бога, и Илия, на когото бе дадена високата привилегия - дадена и на още един от синовете на Адам - да не попадне под властта на смъртта.

Преди петнадесет века, застанал на върха Фасга, Мойсей видя картини от обещаната земя. Но поради греха му в Мерива не му бе позволено да влезе там. Не заслужи радостта да въведе израилевото войнство в наследството на бащите им. Той горещо молеше: “Нека премина, моля Ти се, и видя добрата земя оттатък Йордан, оная добра планинска страна и Ливан!” (Второзак. 3:25), но молбата му не се изпълни. Надеждата, която в продължение на четиридесет години осветляваше мрака при пътуванията из пустинята, трябваше да се осуети. Един гроб в пустинята бе краят на всички години на труд и тежки грижи. Но Този, Който може “да направи несравнено повече, отколкото искаме или мислим” (Еф. 3:20) - отговори с тази мярка на молитвата на раба Си. Мойсей умря, но не остана в гроба. Христос го извика в живота. Сатана, изкусителят, предяви права над Мойсеевото тяло поради греха му, но Христос, Спасителят, го изведе от гроба (Юда 9).

На Планината на преображението Мойсей бе свидетел за Христовата победа над греха и смъртта. Той бе представител на онези, които ще излязат от гробовете си при възкресението на праведните. Илия, взетият на небето, без да види смърт, бе представител на тези, които ще живеят на земята по времето на Христовото второ идване и които ще бъдат изменени “в една минута, в миг на око, при последната тръба”, когато “това тленното” ще “се облече в нетление и това смъртното” ще “се облече в безсмъртие” (1Кор. 15:51-55). Исус бе облечен в небесна светлина, с каквато ще се яви, когато ще дойде “втори път, без да има работа с грях, за спасение- “. Защото Той ще дойде “в славата на Отца Си със светите ангели” (Евр. 9:28; Марко 8:38). Обещанието на Спасителя към Неговите ученици сега се изпълни. Бъдещото царство на славата бе представено на планината в миниатюра - Христос Царят, Мойсей - представител на възкръсналите светии, а Илия - представител на преобразените светии.

Учениците още не схващат значението на картината, но се радват, че техният търпелив, кротък и смирен Учител, Който бродеше по земята като безпомощен странник, е почетен така от двамата привилегировани от Небето мъже. Те си мислят, че Илия е дошъл, за да оповести царуването на Месия и че е настъпил часът за основаването на Христовото царство на земята. Споменът за техните страхове и разочарования щеше да изчезне завинаги. Копнеят да останат тук на това място, където се е открила Божията слава. Петър възкликва: “Господи, добре е да сме тука; ако искаш, аз ще направя тука три шатри: за Тебе една, за Мойсея една и една за Илия.” Учениците бяха уверени, че Мойсей и Илия са изпратени да закрилят техния Учител и да установят царската Му власт.

Но преди короната трябва да дойде кръстът. Не провъзгласяването на Христос за цар, но предстоящата Му смърт в Ерусалим е предметът на техния разговор с Исус. Понасящ немощта на човечеството и натоварен с Неговата скръб и грях, Исус се движеше сам сред хората. Когато тъмнината на предстоящото изпитание започна да Го угнетява, Той се почувства самотен в един свят, който не Го познаваше. Даже и любимите Му ученици, погълнати от своите съмнения, мъка и амбициозни надежди, не схванаха тайната на Неговата мисия. На Небето Той бе живял сред любов и дружба, а в света, създаден от Него, бе самотен. Сега Небето Му изпрати Свои вестители, не ангели, а хора, понесли страдания и скърби. Те можеха да съчувстват на Спасителя в изпитанията на земния Му живот. Мойсей и Илия бяха съработници на Христос и споделяха Неговия копнеж за спасението на хората. За Израил Мойсей се бе молил така: “- прости греха им! Но ако не, моля Ти се, мене заличи от книгата, която си написал!” (Изх. 32:32). Илия познаваше самотата, тъй като през три и половина години на глад бе носил бремето на омразата на народа и своята горчива участ. Сам стоя той за Бога. На планината Кармил сам бе избягал в пустинята в скръб и отчаяние. Тези мъже, предпочетени пред всеки ангел, стоящ около Божия престол, бяха изпратени да говорят с Исус за събитията, свързани с Неговите страдания, и да Го утешат с уверението, че цялото небе Му съчувства. Главната тема на техния разговор бе надеждата на света, спасението на всяко човешко същество.

Понеже бяха повалени от съня, учениците почти не чуха разговора между Христос и небесните вестители. Тъй като не успяха да се преборят с умората и да се молят, не получиха онова, което Бог желаеше да им даде - разбиране на Христовите страдания и на славата, дето щеше да последва. Не получиха благословението, идващо от участието в Неговата саможертва. Мудни във вярата си, тези ученици малко ценяха съкровището, с което Небето се стараеше да ги надари.

Все пак получиха голяма светлина. Увериха се, че цялото небе знае за греха на еврейската нация - отхвърлянето на Христос. Те получиха по-ясна представа за делото на Изкупителя. Видяха с очите си и чуха с ушите си неща, неразбираеми за хората. Станаха “очевидци на Неговото величие” (2Петрово 1:16) и съзнаха, че наистина Исус е Месия, за Когото бяха свидетелствали патриарси и пророци и Когото и небесният всемир признаваше за такъв.

Докато гледаха картината на планината, “светъл облак ги засени; и ето из облака глас, който каза: Този е Моят възлюбен Син-, Него слушайте!” Като наблюдаваха облака на славата, по-ярък от този, който водеше израилевите племена в пустинята; когато чуваха Божият глас да говори в страшно величие, от което планината трепереше, учениците паднаха на земята като поразени. Те останаха проснати със закрити лица, докато Исус ги приближи и докосна и прогони страха им с познатия глас: “Станете, не бойте се!” Осмелявайки се да погледнат нагоре, те видяха, че небесната слава бе отминала и образите на Мойсей и Илия бяха изчезнали. Пак бяха в планината сами с Исус.

[danielbonev]

Служене

Исус и тримата Му ученици прекараха цялата нощ в планината. Когато слънцето изгря, заслизаха надолу към равнината. Потънали в мисли, учениците благоговееха и мълчаха. Даже и Петър не казваше нищо. С удоволствие биха останали на онова свято място, което бе докоснато от небесна светлина и където Божият Син откри славата Си. Но им предстоеше работа за народа, търсещ вече Исус навсякъде.

В подножието на планината се бе събрала голяма група хора, привлечени там от учениците, които бяха останали назад и които знаеха накъде е отишъл Исус. Когато наближиха, Исус заръча на тримата Си ученици да не говорят за видяното: “Никому не съобщавайте за това видение, докле Човешкият Син не възкръсне от мъртвите” - каза им Той. Учениците трябваше да запазят откровението в сърцата си и да не го правят достояние на други. Ако разкажеха на народа, щяха да предизвикат подигравки или празно удивление. Деветимата апостоли също нямаше да разберат видението, докато Христос не възкръснеше от мъртвите. Колко трудно разбираха даже и тримата любими ученици проличава от факта, че макар Христос да им бе разказал за очакващото Го, те се питаха какво означава възкресението от мъртвите. Но не поискаха обяснение от Исус. Думите Му относно бъдещето ги бяха разстроили, затова не желаеха да получат повече откровения за онова, което бяха склонни да мислят, че никога няма да се случи.

Когато хората от равнината видяха Исус, завтекоха се да Го посрещнат и Го поздравиха с изрази на уважение и радост. Но Неговият бърз поглед схвана, че се намират в голямо затруднение. Учениците изглеждаха обезпокоени. Току-що нещо им бе причинило силно разочарование и унижение.

Докато чакаха в подножието на планината, баща бе довел при тях сина си, за да го освободят от измъчващата го глухота. Когато разпрати дванадесетте да проповядват из Галилея, Исус ги надари с власт да изгонват нечистите духове. И когато те тръгваха на работа със силна вяра, злите духове наистина им се покоряваха. И този път в името на Христос заповядаха на злия дух да напусне своята жертва, но демонът само им се присмя и с нова сила изяви своята власт. Не знаейки на какво да отдадат поражението си, учениците почувстваха, че са охулени не само те, но и техният Учител. А в тълпата имаше и книжници, които използваха случая, за да ги унижат още повече. Като заобиколиха учениците, започнаха да ги обсипват с въпроси и да се мъчат да докажат, че те и Учителят им са измамници. Равините заявиха тържествено, че този зъл дух не може да бъде победен нито от учениците, нито дори от самия Христос. Народът бе склонен да застане на страната на книжниците и чувство на презрение и злоба обхвана тълпата.

Но изведнъж обвиненията секнаха. Исус и тримата ученици бяха забелязани да се приближават. С внезапна промяна на чувствата народът се обърна да ги посрещне. Прекараната нощ в близост с небесната слава бе оставила следи върху Спасителя и Неговите другари. Лицата им бяха огрени от светлина, която респектираше зрителите. Книжниците се дръпнаха назад изплашени, а народът поздрави Исус.

Сякаш бе свидетел на случилото се, Спасителят пристъпи към мястото на борбата и като впери поглед в книжниците, запита: “За какво се препирате с тях?”

Но гласовете, които преди малко бяха тъй дръзки и нападателни, сега мълчаха. А и всички останали се бяха смълчали. Тогава нещастният баща си проби път през тълпата и падайки при нозете на Исус, Му разказа за своята мъка и за разочарованието си.

“Учителю, доведох при Тебе сина си, който има ням дух. И гдето и да го прехване, тръшка го- Говорих на учениците да го изгонят, но не можаха.”

Исус огледа слисаното множество, заядливите книжници и обърканите ученици. Той прочете неверие във всяко сърце и с прискърбен глас извика: “О, роде невярващ и извратен, докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя?” Тогава каза на нещастния баща: “Доведете го тука при Мене!”

Момчето бе доведено. Когато погледът на Спасителя се спря на него, злият дух го хвърли на земята в конвулсиите на агонията. Момчето започна да се мята с пяна на уста и да цепи въздуха с неистови писъци.

Князът на живота и князът на тъмнината пак се срещнаха на бойното поле - Христос, изпълняващ мисията Си, проповядващ освобождение на пленниците и свобода на угнетените (виж Лука 4:18), а Сатана, опитващ се да задържи жертвата във властта си. Ангелите на светлината, както и злите ангели, се явиха невидими на полесражението, за да наблюдават борбата. Исус позволи на злия дух за момент да покаже силата си, за да оценят зрителите избавлението, което щеше да се извърши след малко.

Народът наблюдаваше с притаен дъх, а бащата се измъчваше между надежда и страх. Исус запита: “Колко време има, откак му е станало това?” Бащата Му каза историята на дългогодишното страдание. После, като че не можейки повече да чака, извика: “Но ако можеш, стори нещо, смили се за нас и помогни ни!” “Ако можеш!” Бащата и сега даже се съмняваше в силата на Христос.

Исус отговори: “Ако можеш повярва! Всичко е възможно за този, който вярва.” На Христос не липсваше сила. Излекуването на сина зависеше от вярата на бащата. Съзнавайки своята слабост, бащата избухна в плач и като се хвърли пред нозете на Христос, измоли Неговата милост с вика: “Вярвам, Господи! Помогни на моето неверие!”

Исус се обърна към страдащото момче и каза: “Душе неми и глухи, Аз ти заповядвам: Излез от него и да не влезеш вече в него!” Чу се вик, мъчителна борба. Демонът, излизайки, поиска като че ли да разкъса жертвата си. След това момчето остана неподвижно, наглед като мъртво. Хората си шепнеха: “Умряло е!” Но Исус го хвана за ръката, изправи го и го предаде на баща му с напълно здрав ум и тяло. Баща и син прославиха името на своя Избавител. Народът се смая пред Божието величие, а книжниците, победени и убити духом, си отидоха навъсени.

“Ако можеш стори нещо, смили се за нас и помогни ни!” Колко обременени от грях души са изказвали подобна молитва. И на всички тях милостивият Спасител отговаря: “Ако можеш повярва, всичко е възможно за този, който вярва.” Вярата ни свързва с Небето и ни доставя сили, за да се справяме със злото. В Христос Бог ни е осигурил средства, за да покорим всяка грешна черта и да устоим на всяко изкушение, колкото и да е силно. Но мнозина чувстват, че им липсва вяра, затова остават далеч от Христос. Нека тези души, които се чувстват така безпомощни и недостойни, се предоставят на милостта на своя състрадателен Спасител. Не гледайте себе си, а Христос! Този, Който лекуваше болни и изгонваше бесове, когато живееше между хората, е същият могъщ Изкупител и днес. Вярата идва от Божието слово. Тогава хванете се за обещанието: “- който дойде при Мене, никак няма да го изпъдя” (Йоан 6:37). Хвърлете се при нозете Му с вика: “Вярвам, Господи, помогни на моето неверие!” Никога няма да загинете, докато вършите това, никога!

За кратко време любимите ученици станаха свидетели на крайностите на славата и унижението. Те видяха как изглежда човек, когато е преобразен в Божи образ, и как изглежда, когато е принизен до сатанинско подобие. Видяха Исус да слиза от планината, където бе говорил с небесните вестители и бе признат от небесен глас за Божи Син, за да се срещне с печалната и отвратителна картина с болното от бяс момче, с обезобразено лице, скърцащо със зъби в мъчителни гърчове, невъзможно да бъдат облекчени от човек. И този могъщ Изкупител, Който само преди няколко часа стоя прославен пред изумените Си ученици, се наведе, за да вдигне от земята гърчещата се сатанинска жертва и да предаде момчето в пълно умствено и телесно здраве в ръцете на бащата и дома му.

Случката беше нагледен урок за изкуплението - Божият Син се навежда от небесната слава, за да спаси изгубения човек. Тя представляваше също и мисията на учениците. Христовите служители не трябва да прекарват живота си само на планинския връх с Исус и с часове да се радват на духовно просвещение. За тях има работа и долу в равнината. Пленени от Сатана души чакат да чуят думи на вяра и молитва, за да се освободят.

Деветимата ученици продължаваха да разсъждават върху жалкия факт на своята несполука. Когато останаха насаме с Исус, те Го запитаха: “Защо ние не можахме да го изгоним?” Исус им отговори: “Поради вашето маловерие; защото истина ви казвам: Ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: Премести се оттук там, и тя ще се премести; и нищо няма да ви бъде невъзможно. А тоя род не излиза, освен с молитва и пост.” Тяхното неверие, което не им даваше възможност да съчувстват напълно на Исус и безгрижието, с което се отнасяха към повереното им свято дело, бе причината за несполуката им в борбата със силите на тъмнината.

Христовите думи, отнасящи се до Неговата смърт, ги бяха натъжили и изпълнили със съмнение. А пък избирането на тримата ученици, за да придружат Исус до планината, бе възбудило завист у деветимата. Вместо да засилят вярата си с молитва и размишление върху Христовите думи, те се занимаваха със своите обезсърчения и лични оскърбления. В такова мрачно настроение предприеха борбата със Сатана.

За да имат успех в подобна борба, трябва да пристъпват към работата си със съвсем друг дух. Вярата им трябва да се подкрепи с гореща молитва, с пост и със смиряване на сърцето. Трябва да се освободят от личното “аз” и да се изпълнят с Божия Дух и Неговата сила. Горещи, постоянни молитви към Бога с вяра, вяра, която води към пълно упование в Бога и безрезервна посветеност на Неговото дело - това са единствените средства, чрез които се осигурява помощта на Светия Дух в борбата “срещу началствата, срещу властите, срещу духовните сили на нечестието в небесните места” (Еф. 6:12).

“Ако имате вяра колкото синапово зърно - каза Исус, - ще речете на тая планина: Премести се оттука там и тя ще се премести!” Макар синаповото зърно да е малко, то съдържа същия тайнствен жизнен принцип, който прави и най-голямото дърво да расте. Когато синаповото зърно се хвърля в земята, малкият зародиш използва всеки елемент, който Бог е доставил за неговото изхранване, и скоро избуява. Ако имате вяра като тази, вие ще се храните от Божието слово и от всички други източници, които Той е определил. Така вярата ви ще се засили и ще осигури небесната сила на ваша страна. Пречките, които Сатана трупа по пътя ви, макар да изглеждат непреодолими като вечните хълмове, ще изчезнат пред искането на вашата вяра. “Нищо няма да ви бъде невъзможно!”

[danielbonev]

“Кой е най-големият?”

Като се завърна в Капернаум, Исус не се отправи към добре познатите Му места, където бе поучавал народа, но заедно с учениците Си тихо потърси къщата, която щеше да бъде Негов временен дом. През последния Си престой в Галилея Той имаше за цел да се занимава повече с обучаването на учениците Си, отколкото да работи за народа.

По пътя през Галилея Исус пак се постара да подготви учениците Си за събитията, които Му предстояха. Той им каза, че ще трябва да отиде в Ерусалим, за да бъде убит и след това възкресен. Добави необикновеното и изключително важно изявление, че ще бъде предаден в ръцете на враговете Си. Учениците и сега не разбираха думите Му. Въпреки че изпитваха голяма скръб, в сърцата си хранеха дух на съперничество. Спореха помежду си кой ще е най-големият в царството. Искаха да скрият този спор от Исус, затова не вървяха близо до Него, а изостанаха назад, така че Той бе доста напред, когато влязоха в Капернаум. Исус четеше мислите им и желаеше да им даде някои съвети и наставления. Но за тази цел очакваше време на спокойствие, когато сърцата им ще са предразположени да приемат Неговите думи.

Скоро, след като влязоха в града, събирачът на храмовия данък дойде при Петър с въпроса: “Вашият Учител не плаща ли двете драхми?” Този данък не бе държавен, а религиозна вноска, която всеки евреин трябваше да плаща годишно за издръжката на храма. Да не се плати данък означаваше невярност, а според преценката на равините - грозен грях. Отношението на Спасителя към равинските закони, както и ясните Му изобличения към защитниците на преданията, даваха повод за обвинението, че се стараел да унищожи храмовата служба. Сега враговете Му търсеха причина, за да Го злепоставят. В лицето на събирача на храмовия данък те намериха добър съюзник.

Във въпроса на събирача Петър долови намек, засягащ верността на Христос към храма. Ревнив за честта на своя Господ, той побърза да отговори, че Исус ще плати данъка, без да се допита до Него.

Но Петър схващаше само отчасти намерението на събирача. Имаше някои класи, които бяха освободени от плащането на тази вноска. Във времето на Мойсей, когато левитите бяха определени да се грижат за храмовата служба, не им се даде наследство между народа. Господ каза: “- левийците нямат дял или наследство между братята си; Господ им е наследство- “ (Второзак. 10:9). В дните на Христос свещениците и левитите все още се смятаха за специално назначени на служба в храма и от тях не се изискваше да плащат годишния данък за издръжката му. Също и пророците не плащаха. С искането Исус да плати храмовия данък равините не признаваха Неговото право на пророк или учител и Го третираха като обикновен мирянин. Неговият отказ да го изплати щеше да се сметне за невярност към храма, а плащането, от друга страна, щеше да оправдае твърдението, че не е пророк.

Само преди малко Петър бе признал Исус за Божи Син. Но сега той пропусна случая да открие характера на своя Господ. С отговора си, че Исус ще плати данъка, всъщност потвърди погрешното мнение за Него, което свещениците и управниците се стараеха да разпространят.

Когато Петър влезе в къщата, Исус не спомена нищо за случилото се, а само запита: “Какво мислиш, Симоне? Земните царе от кои събират данък или налог? От своите ли хора или от чужденците?” Петър отговори: “От чужденците.” Тогава Исус каза: “Като е тъй, своите им са свободни.” Докато народът на една държава плаща данък за издръжката на своя цар, децата на монарха не плащат. По същия начин и Израил, който твърдеше, че е Божи народ, трябваше да поддържа Божията служба, но Исус, Божият Син, не подлежеше на такова задължение. Ако свещениците и левитите бяха освободени от плащането поради връзката си с храма, колко повече бе освободен Той, на Когото храмът бе Бащин дом!

Ако Исус платеше данъка, без да протестира, това би означавало, че признава за справедливо твърдението на фарисеите и сам отрича Своята Божественост. Но макар че намери за добре да изпълни искането, отрече правото, върху което то се основаваше. Начинът, по който се снабди със средства, за да плати вноската, бе доказателство за Неговия Божествен характер. Стана явно, че Той е едно с Бога и не подлежи на данък като обикновен поданик на царството.

“- иди на езерото - каза Исус на Петър, - хвърли въдица и измъкни рибата, която първа се закачи; и като разтвориш устата -, ще намериш един статир; вземи го и дай им го за Мене и за тебе.”

Макар да бе в човешки образ, Исус откри в това чудо Своята слава. Явно бе, Той е, Който заявява чрез Давид: “- мои са всичките горски зверове и добитъка, който е по хиляди хълмове. Познавам всичките планински птици и полските зверове са в ума Ми. Ако огладнеех, не щях да кажа на тебе, защото Моя е вселената и всичко, що има в нея” (50:10-12 Пс. 50:10-12).

Давайки да се разбере, че не е задължен да плаща данъка, Исус не влезе в спор с евреите, защото те биха изтълкували погрешно думите Му и биха ги използвали срещу Него. А за да не подведе други с отказа да плати данъка, Той направи това, което те нямаха право да искат от Него. Този урок щеше да бъде от голяма полза за учениците Му. Скоро щяха да настъпят забележителни промени в техните отношения към храмовата служба. С този случай Христос ги поучи да не застават без нужда срещу установения ред. Доколкото зависеше от тях, те не биваше да дават повод вярата им да се тълкува неправилно. Макар че християните не бива да жертват нито един принцип на истината, трябва да избягват споровете, когато има възможност за това.

Когато Христос и учениците останаха сами в къщата, докато Петър бе на езерото, Исус повика другите и ги попита: “Какво разисквахте из пътя?” Неговото присъствие, както и запитването, поставиха въпроса в съвсем друга светлина, а не в такава, в каквато го виждаха, докато спореха по пътя. От срам и себеосъждане те мълчаха. Исус им бе говорил, че ще умре заради тях. Сега тяхната егоистична амбиция се открои в болезнен контраст с Неговата несебелюбива любов.

Когато им говореше, че ще бъде убит, а след това ще възкръсне, Исус се стараеше да подбуди разговор за големия изпит на тяхната вяра. Ако бяха готови да приемат онова, което Той желаеше да им разкрие, биха си спестили дълбоката мъка и отчаянието. В часа на скръбта и разочарованието тези Негови думи биха ги утешили. Но макар да бе говорил много ясно за онова, което Му предстоеше, споменаването само на факта, че скоро ще отиде в Ерусалим, наново запали в тях надеждата, че царството може би ще се основе скоро. Това ги караше да разискват помежду си кои ще заемат най-високите постове. Когато Петър се завърна от езерото, учениците му разказаха за зададения от Спасителя въпрос. Тогава един от тях се осмели и попита Исус: “Кой е по-голям в небесното царство?”

Исус събра учениците около Себе Си и им каза: “Който иска да бъде пръв, ще бъде от всички последен и на всички служител.” Тези думи съдържаха нещо важно, което учениците не можеха да обхванат с умовете си. Те не виждаха онова, което Исус виждаше. Не разбираха естеството на Христовото царство. Тяхното невежество бе привидната причина за споровете им. Истинската причина бе скрита по-дълбоко. Ако им обяснеше естеството на царството, Христос щеше да потуши временно препирнята им, без да се засегне действителната причина. Даже и след като бъдеха напълно осведомени по отношение на Христовото царство, всеки път, когато би станело дума за предимство, трудността пак би се появила. Така след Христовото заминаване църквата можеше да пострада от този дух. Борбата за най-високия пост бе действието на същия онзи дух, който постави началото на великата борба в небесните светове и който стана причина Христос да слезе от небето, за да умре. Исус си представи мислено Луцифер, “сина на зората”, надминаващ по слава всички ангели около Божия престол и най-тясно свързан с Божия Син. Луцифер бе казал: “Ще бъда подобен на Всевишния!” (14:12,14 Исая 14:12,14). Това желание за лично издигане създаде пререкания в небесните дворове и стана причина за прогонването на част от Божиите ангели. Ако Луцифер действително би пожелал да бъде като Всевишния, той никога не би напуснал определеното си място в Небето, защото духът на Всевишния се изявява в несебелюбива служба. Луцифер пожела да има Божията власт, а не Неговия характер. Той искаше да заема най-високото място. Всеки, който се ръководи от неговия дух, върши същото. Тогава отчуждението, разногласието и пререканията са неизбежни. Владичеството е наградата за силните. Царството на Сатана е царство на силата. Всеки смята другия за пречка по пътя към своето издигане или за камък, на който той трябва да стъпи, за да се изкачи по-високо.

Докато Луцифер се стремеше упорито към равенство с Бога, Христос, Възвишеният, “се отказа от всичко, като взе на Себе Си образ на слуга и стана подобен на човеците; и като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст” (Филип.; 2:7,8 Филип. 2:7,8).

Сега, когато на Христос предстоеше кръст, учениците Му бяха завладени от себелюбиви амбиции - принципа на сатанинското царство, така че не можеха да Му съчувстват или да Го разберат, когато им говореше за Своето унижение заради тях.

Исус се опита да поправи злото много внимателно, но сериозно. Той показа кой принцип владее в небесното царство и в какво се състои истинското величие според небесната преценка. Ръководещите се от гордост и имащите склонност към величаене по-скоро мислят за себе си и за наградите, които ще получат, отколкото за това, как да се отплатят на Бога за даровете, получени от Него. За такива няма място в небесното царство, защото са причислени към редовете на Сатана.

Преди славата е смирението. За висок пост пред хората Небето избира този работник, който подобно на Йоан Кръстител заема скромно място пред Бога. Ученикът с характер, подобен на дете, е най-способният работник за Бога. Небесните ангели могат да работят с човек, устремен не към лична прослава, а към спасяване на души, който чувства нужда от Божествена помощ и се моли за нея. На такъв човек Светият Дух ще даде откровения за Христос, които ще крепят и ще издигат душата му. В резултат на близостта с Христос той ще отива направо да работи за загиващите в греховете си. Такъв човек е помазан за своята мисия. Той има успех там, където много от учените и мъдрите биха пропаднали.

Но когато хората се величаят и мислят, че са необходими за успеха на Божия велик план, Господ ги отстранява. Тогава става ясно, че Бог не е зависим от тях. Делото не спира поради тяхното отстраняване, а напредва с още по-голяма сила.

Не бе достатъчно учениците на Исус да бъдат просветени в естеството на Неговото царство. Нуждаеха се от промяна на сърцето, която да ги доведе до хармония с Неговите принципи. Като извика едно малко дете, Исус го постави сред учениците. След това го прегърна нежно и каза: “Ако се не обърнете като дечицата, никак няма да влезете в небесното царство.” Простотата, отзивчивостта и доверчивата любов на детето са качествата, които Небето цени. Това са особените черти на истинското величие.

Исус обясни още веднъж на учениците Си, че Неговото царство не се отличава със земно величие и външен показ. Тези различия се забравят при нозете на Исус. Богати и бедни, учени и прости се срещат заедно, без мисъл за каста или светско предимство. Всички се срещат като изкупени с кръв души, еднакво зависими от Този, Който ги е изкупил за Бога.

Искрената, съкрушена душа е скъпа в очите на Бога. Той слага печата Си върху хората не по техния ранг, нито по тяхното богатство или по умственото им величие, а по единството им с Христос. Господ на славата благоволи в кротките и смирените по сърце. “Ти си ми дал и щита на избавлението Си; Твоята десница - казва Давид - ме е поддържала и Твоята благост ме е направила велик” (18:35 Пс. 18:35).

“И който приеме едно такова детенце в Мое име - каза Исус, - Мене приема; и който приеме Мене, приема не Мене, а Този, Който Ме е пратил.” “Така казва Господ: Небето Ми е престол и земята е Мое подножие- Но пак на този ще погледна, на оня, който е сиромах и съкрушен духом и който трепери от словото Ми” (Исая 66:1,2).

Думите на Спасителя породиха у учениците чувство на неверие в себе си. В отговора Му никой не бе специално посочен, но Йоан се усъмни дали при един случай е постъпил правилно. По детски изложи въпроса пред Исус: “Учителю, видяхме един човек да изгонва бесове в Твое име и му забранихме, защото не следваше нас.”

Яков и Йоан бяха помислили, че като забраняват на този човек, защитават честта на своя Господ. Но сега те видяха, че се бяха погрижили за своята чест. Признаха грешката си и приеха порицанието на Исус: “Недейте му запрещава, защото няма никой, който да извърши велико дело в Мое име и да може скоро след това да Ме злослови.” Не трябваше да се отблъскват хора, които се държаха по някакъв начин приятелски към Христос. Имаше много, които бяха дълбоко развълнувани от характера и делото Му, със сърца отворени за вяра в Него. Учениците, неспособни да четат истинските подбуди, трябваше да внимават да не обезкуражават такива души. Когато Исус нямаше да бъде лично между тях и делото щеше да остане в ръцете им, те не трябваше да проявяват дух на фанатизъм и тесногръдие, а да изявяват същото богато съчувствие, каквото виждаха у своя Учител.

Фактът, че някой не се съобразява във всичко с нашите идеи или мнения, не ни оправдава да му забраним да работи за Бога. Христос е великият Учител. Ние нямаме право да съдим или да заповядваме, но всеки смирено да седи при нозете Му и да се учи от Него. Всяка душа, у която Бог е вложил желание, е проводник, чрез който Христос ще открива Своята опрощаваща любов. Колко внимателни трябва да бъдем да не обезсърчим някого от носителите на Божия огън и да не прекъснем лъча, с който Бог иска да огрее света!

Грубото или студено отношение на един ученик към човек, когото Христос привлича, каквато бе постъпката на Йоан, забранил на човека да върши чудеса в Христово име, може да го въведе в пътя на врага и да го погуби. За онзи, който би сторил това, Исус каза: “- по-добре да се окачи голям воденичен камък на врата му и да бъде хвърлен в морето.” И добави: “И ако те съблазни ръката ти, отсечи я; по-добре е за тебе да влезеш в живота недъгав, отколкото да имаш двете си ръце и да отидеш в пъкъла, в неугасимия огън- И ако ногата ти те съблазни, отсечи я; по-добре е за тебе да влезеш в живота куц, отколкото да имаш двете си нозе и да бъдеш хвърлен в пъкъла” (Марко 9:43-45 9:43-45 ).

Защо са тези сериозни думи, от които по-силни няма? “Понеже Човешкият Син дойде да потърси и да спаси погиналото.” Трябва ли Неговите ученици да се отнасят с по-малко внимание към душите на съчовеците си, отколкото е показал Сам Бог? Всяка душа е изкупена със скъпа цена. Следователно страшен грях върши онзи, който отклонява една душа от Христос, така че Христовата любов, смирение и смърт да са напразни за нея.

“Горко на света поради съблазните, защото е неизбежно да дойдат съблазните” (18:7 Матей 18:7). Светът, вдъхновяван от Сатана, безсъмнено ще се противи на Христовите последователи и ще търси начин да погуби тяхната вяра. Но горко на този, който носи Христовото име, а върши същите неща. Нашият Господ е опозоряван от хора, претендиращи, че Му служат, а всъщност злепоставят характера Му и с това заблуждават другите и ги въвеждат в криви пътища.

Всеки навик или практика, които водят към грях и петнят името Христово, трябва да се отстранят, независимо какво ще струва това. Това, което обезславя Бога, не може да ползва душата. Небесното благословение не може да придружава човек, който нарушава вечните принципи на правдата. А един подхранван грях е достатъчен да изроди характера и да заблуди другите. Щом като сме готови да дадем да ни се отсече ръка или крак, или да ни се извади око, за да се спаси тялото от смърт, колко по-готови трябва да бъдем да премахнем греха, който убива душата!

В обредната служба към всяка жертва се прибавяше сол. Това, както и принасянето на тамян, означаваше, че само Христовата правда може да направи службата приета от Бога. Като имаше предвид тази практика, Спасителят каза: “- всяка жертва ще се осоли със сол- Имайте сол в себе си и мир имайте помежду си!” Всички, които искат да представят себе си “в жертва жива, света, благоугодна на Бог” (12:1 Римл. 12:1), трябва да приемат спасителната сол, правдата на нашия Спасител. Тогава те стават “солта на земята” ( 5:13 Матей 5:13), запазвайки хората от злото така, както солта запазва от развала. Но ако солта стане безсолна, ако има само устно изповядване на благочестието без Христовата любов, ние не ще имаме сила да вършим добро. Животът ни няма да влияе спасително на света. “Вашата енергия и способност да изградите Моето царство - казва Исус - зависят от получаването на Моя Дух. Вие трябва да сте участници в Моята благодат, за да сте ухание от живот в живот. Тогава между вас не ще има съперничество, себелюбие или желание за високи постове. Вие ще притежавате любовта, която не търси своето, а доброто на другия.”

Нека каещият се грешник насочи погледа си върху “Божия Агнец, Който взе върху Си греха на света”. Като гледа Него, той ще се промени. Страхът му ще се превърне в радост и съмненията му - в надежда. Каменното му сърце ще се сломи и ще бликне радост. Вълна от любов ще залее душата му. Христос в него ще бъде извор на вода, която извира за вечен живот. Когато виждаме Исус като човек на скърби и навикнал на печал, работещ за спасението на загубени души, пренебрегнат, презрян, осмиван, изгонван от град в град, докато изпълни мисията Си; когато Го виждаме в Гетсимания, облян в кървава пот, повесен на кръста и умиращ в агония, личното “аз” няма да се самоизтъква. Ако сме свързани с Исус, ние ще се срамуваме от нашата студенина, бездействие или егоизъм. Ще бъдем готови да станем всичко, дори да бъдем и нищо, само и само да вършим служба за Господа от цяло сърце. Ще ни бъде драго да носим кръста след Христос и да понасяме изпитания, укори или гонение заради скъпото Му име.

“- ние, силните, сме длъжни да носим немощите на слабите и да не угаждаме на себе си” (15:1 Римл. 15:1). Никоя душа, която вярва в Христос, макар вярата - да е слаба и стъпките - колебливи като на малко дете, не трябва да бъде пренебрегвана. С всичко онова, което ни дава предимство пред другите - образование или култура, благородство на характера, християнско възпитание, религиозна опитност, ние сме задължени към по-малко облагодетелстваните и доколкото зависи от нас трябва да им бъдем в услуга. Ако сме силни, трябва да подпираме ръцете на слабите. Славните ангели, които гледат непрестанно лицето на небесния Отец, изпитват удоволствие да служат на Неговите малки чада. Колебливи хора с неприемливи черти на характера са предмет на техните специални грижи. Ангелите присъстват винаги там, където са най-нужни - при тези, които водят тежка борба със себе си и се намират в най-обезсърчаваща обстановка. Христовите верни последователи трябва да вземат участие в такава служба.

Ако един от тези малки бъде победен и извърши неправда спрямо тебе, твой дълг е да се постараеш да го върнеш. Не чакай той да направи първата стъпка за примирение. “Как ви се вижда? - каза Христос. - Ако някой човек има сто овце и едната от тях се заблуди, не оставя ли деветдесетте и девет и не отива ли по бърдата да търси заблудилата се? И като я намери, истина ви казвам, той се радва за нея повече, отколкото за деветдесетте и девет незаблудили се. Също така не е по волята на Отца ви, Който е на небесата, да загине ни един от тия малките.”

Кротко, “като се пазите да не би и вие да бъдете изкушени” ( 6:1 Гал. 6:1), идете при съгрешилия и го изобличете насаме. Не го опозорявайте, като разгласите грешката му между другите, нито опозорявайте Христос, като оповестявате на света греха или заблудата на човека, носещ Неговото име. Често пъти е необходимо истината да бъде ясно казана на съгрешилия. Трябва да му се посочи грешката, за да се поправи. Но не бива да го съдите или обвинявате. Не правете опити за себеоправдание. Старайте се да го възвърнете. Душевните рани трябва да се пипат много нежно и внимателно. При такива случаи помага само любовта, произтичаща от голготския Страдалец. Нека братята се изясняват помежду си със състрадателна нежност и със съзнанието, че който спечели ближния си, ще “спаси душа от смърт и ще покрие множество грехове” (Яков; 5:20 Яков 5:20).

Но и тези усилия може да са напразни. Тогава “вземи със себе си още един или двама” - казва Исус. Може би общото влияние ще успее там, където влиянието на един не е успяло. Като не са участници в случката, по-вероятно е те да постъпят безпристрастно, което да придаде авторитет на съвета им.

Ако не послуша и тях, тогава, но не по-рано, въпросът трябва да се представи на цялото общество от вярващи. При такъв случай членовете на църквата като Христови представители трябва да се съединят в молитва и искрено да молят Бога за връщането на съгрешилия. Божият Дух ще заговори чрез Своите служители, а те ще помолят заблудения да се върне при Бога. Под Божието вдъхновение апостол Павел казва: “- като че Бог чрез нас умолява; молим ви от Христова страна, примирете се с Бога!” (5:20 2Кор. 5:20). Който отхвърли това обединено предложение, скъсва връзката, свързваща го с Христос, и се отделя от братството на църквата. След това “нека ти бъде като езичник и митар” - казва Исус. Но той не трябва да се смята за откъснат от Божията милост. Не бива да бъде презиран или пренебрегван от братята си, а да се уговаря с нежност и състрадание като загубена овца, която Христос търси, за да върне в кошарата Си.

Христовите наставления за това, как трябва да се отнасяме със съгрешилите, е по-подробно повторение на наставленията, дадени чрез Мойсей: “Да не мразиш брата си в сърцето си; да изобличиш смело ближния си, та да се не натовариш с греха поради него” (Левит;19:17 Левит 19:17). Това означава, че ако някой пренебрегва дълга, възложен му от Христос да връща душите, попаднали в заблуда или в грях, той става съучастник в греха. За неправди, които бихме могли да спрем, ние сме еднакво отговорни, като че ли сме ги извършили сами.

Но неправдата трябва да се представи на самия извършител. Не трябва да я правим въпрос на коментарии и критика помежду ни. Даже и след като се открие на църквата, нямаме право да я споменаваме и пред други. Разгласяването на грешките на християните ще бъде само причина за препъване на невярващия свят; а и ние, ако се занимаваме постоянно с тези неща, ще си навредим; защото чрез наблюдение ние се променяме. Докато се стараем да поправим грешката на някой брат, Божият Дух ще ни кара да го закриляме, доколкото това е възможно, от критиката на неговите братя, а още повече от критиката на невярващия свят! И ние самите грешим и имаме нужда от Христовото състрадание и прошка. Затова, както искаме Христос да се отнася към нас, така Той ни моли да се отнасяме и един към друг.

“Каквото вържете на земята, ще бъде вързано на небесата; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небесата.” Вие действате като небесни посланици, така че резултатите от вашата работа са от вечно значение.

Но ние не трябва да носим сами тази голяма отговорност. Където Христовото слово се приема с искрено сърце, там е и самият Христос. Той присъства не само в църковните събрания, но и навсякъде, където се съберат няколко от учениците Му, колкото и да са малко, в Негово име. “Пак ви казвам, че ако двама от вас се съгласят на земята за каквото и да било нещо, което да поискат, ще им бъде дадено от Отца Ми, Който е на небесата.”

Исус казва: “Отца Ми, Който е на небесата”, с което напомня на учениците Си, че докато чрез човешкото Си тяло е свързан с тях, участва в техните изпитания и им съчувства в страданията, чрез Божественото Си естество Той е свързан с престола на Вечния. Чудно уверение! Небесните сили се присъединяват към хората със своето съчувствие и своя труд, за да се спаси загубеното. Цялата небесна сила се присъединява към човешката способност да притегля души при Христос.

[danielbonev]

На празника Шатроразпъване

Три пъти в годината евреите трябваше да се събират в Ерусалим по религиозни поводи. Обвитият в облачния стълб израилев невидим Водач бе наредил да се уреждат тези събирания. През време на робството на евреите празници не можеха да се спазват, но когато народът се завърна в земята си, празнуването им се възстанови. Божията цел с тези годишнини бе те да напомнят на народа за Бога. Но с някои изключения свещениците и народните водачи я бяха пренебрегнали. Този, Който бе наредил народните събори и разбираше тяхното значение, беше свидетел на изопачаването им.

Празникът Шатроразпъване бе последният годишен събор. Бог желаеше той да припомня на народа Му за Неговите добрини и милости. Цялата страна се намираше под ръководството Му и получаваше благословенията Му. Ден и нощ Той не преставаше да бди. Слънцето и дъждът бяха подготвили земята да даде своите плодове. От палестинските долини и равнини бе събрана жетвата. Маслините бяха обрани и скъпоценният елей бе складиран в съдове. Палмата също бе дала своя плод. Червените гроздове на лозата бяха изтъпкани в жлебовете.

Празникът продължаваше седем дни. За да го отпразнуват, жителите на Палестина, както и много хора от други страни, напускаха домовете си и отиваха в Ерусалим. Отблизо и далеч пристигаха хора, понесли с радост даровете си. Стари и млади, богати и бедни, всички донасяха подаръци в знак на благодарност към Този, Който бе увенчал годината с добрините Си и бе дал богато плодородие. Всичко, радващо окото и изразяващо общата радост, се донасяше от гората, така че градът заприличваше на красив лес.

Този празник не бе само израз на благодарност за жетвата, но и начин да се напомни за Божията закрила над Израил в пустинята. По спомена от живота си в шатри през време на празника израилтяните живееха в беседки или в палатки от зелени клони. Вдигаха се по улиците, в дворовете на храма или върху покривите на къщите. Хълмовете и долините край Ерусалим бяха също осеяни с такива жилища от шума и гъмжаха от хора.

Поклонниците празнуваха с песни и благодарения. Малко преди този празник бе Денят на умилостивението, когато, след като изповядваше греховете си, народът се обявяваше за примирен с Бога. Това беше предварителната подготовка за радостното прекарване на празника. “Славете Господа, защото е благ. Защото Неговата милост трае до века” (106:1 Пс. 106:1) - бе песента, която се извисяваше тържествено от много гласове, придружена с всякакъв вид музика и с възклицания. Храмът бе центърът на всеобщата радост. Церемониите се извършваха при голям блясък. От двете страни на белите мраморни стълби на свещената постройка бяха наредени хористите левити, които ръководеха пеенето. Множеството поклонници, размахвайки своите палмови и миртови клончета, подемаха песента и запяваха в общ хор. Мелодията продължаваше да се подема от близки и далечни гласове, докато хълмовете наоколо проехтяваха от хваления.

Вечерно време храмът и неговият двор се осветяваха с изкуствена светлина. Музиката, размахването на палмовите клончета, радостните викове “осанна!”, големият приток от народ, над който се сипеше светлината от висящите лампи, облеклото на свещениците и великолепието на церемониите - всичко това създаваше много ефектна картина за зрителите. Но най-вълнуващата церемония на този празник, предизвикваща най-голяма радост, бе церемонията, която възпоменаваше едно събитие, станало през пътуването из пустинята.

При първия проблясък на зората свещениците затръбяваха силно и продължително със своите сребърни тръби. Отговарящите тръби и радостните викове на народа от шатрите проехтяваха над хълмове и долини и приветстваха празника. Тогава свещеникът напълваше от течащите води на Кедрон съд, издигаше го високо и, вървейки бавно и в такт с музиката, пееше: “Ето, нозете ни стоят отвътре портите ти, Ерусалиме” (122:2 Пс. 122:2).

Занасяше съда до олтара, който заемаше централно положение в двора на свещениците. Там имаше два сребърни легена, а до тях - по един свещеник. Съдът с водата се изливаше в единия леген, а в другия се изливаше дамаджана с вино. Съдържанието на двата съда се вливаше в една тръба, свързана с Кедрон и оттам попадаше в Мъртво море. Тази церемония с осветената вода представляваше извора, който при Божията заповед бликна от скалата, за да уталожи жаждата на израилевите чада. Тогава проехтяваше радостната песен: “Защото Господ Йехова е моя сила и моя песен.” “Затова с веселие ще начерпите вода от изворите на спасението” (12:2,3 Исая 12:2,3).

Докато синовете на Йосиф се подготвяха да отидат на празника Шатроразпъване, Исус с нищо не показваше, че и Той има намерение да отиде. Те Го наблюдаваха със загриженост. От случая на излекуването във Витесда не бе посещавал народни събирания. За да избягва безполезните стълкновения с ерусалимските водачи, Той ограничаваше дейността Си в Галилея. Това привидно пренебрегване на великите религиозни събирания, както и враждата, която свещениците и равините хранеха към Него, безпокояха всички наоколо Му, дори и собствените Му ученици и роднини. В поученията Си Христос се спираше на благословенията от послушанието спрямо Божия закон и все пак като че ли бе равнодушен към наредената от Бога служба. Общуването с митари и други хора със съмнителна репутация, незачитането на равинските обреди, както и свободата, с която премахваше традиционните изисквания относно съботата - всичко това, поставяйки Го във вражда с религиозните власти, възбуждаше много въпроси. Братята Му мислеха, че прави грешка, като се отчуждава от великите и учени мъже на народа. Те вярваха, че тези мъже имат право и че Исус греши, като им се противопоставя. Но бяха свидетели на непорочния Му живот и макар да не се числяха към Неговите ученици, делата Му им правеха дълбоко впечатление. Популярността Му в Галилея задоволяваше амбицията им. Все още се надяваха, че Исус ще даде такова доказателство за Своята сила, което ще увери фарисеите, че наистина е това, за което се представя. Ами ако действително е Месия, израилевият Княз? Те таяха тази мисъл с гордо задоволство.

Братята на Христос бяха толкова загрижени за това, че настояваха Той да отиде в Ерусалим. “Замини оттук и иди в Юдея - Му казаха те, - така че и Твоите ученици да видят делата, които вършиш; защото никой, като иска сам да бъде известен, не върши нещо скришно. Щом вършиш тия дела, яви Себе Си на света.” Думата “щом” изразяваше съмнение и неверие. Те Го смятаха за страхлив и малодушен. Ако е сигурен, че е Месия, защо е тази странна резервираност и непредприемчивост? Ако действително притежава такава власт, защо не отиде смело в Ерусалим и не предяви правата Си? Защо не извърши и в Ерусалим чудесата, за които се разказва, че е извършил в Галилея? “Не се крий на уединени места - казаха те - и не върши могъщите Си дела за благото на прости селяни и рибари. Представи се в столицата, спечели закрилата на свещеници и управници и обедини народа, като основеш новото царство.”

Исусовите братя разсъждаваха от себелюбиви подбуди, каквито често се раждат в сърцата на хора, амбициозни да се покажат. Това бе господстващият в света дух. Чувстваха се оскърбени, защото Христос, вместо да търси земен престол, Се обявяваше, че е хлябът на живота. Изживяха голямо разочарование, когато много от учениците Му Го напуснаха. И те самите се отдалечиха от Него, за да избягнат мъчителното признание, което делата Му откриваха - че Той е Божият Пратеник.

“А Исус им каза: Моето време още не е дошло, а вашето време винаги е готово. Вас светът не може да мрази, а Мене мрази, защото Аз заявявам за него, че делата му са нечестиви. Възлезте вие на празника; Аз няма още да възляза на тоя празник, защото времето Ми още не се е навършило. И като им рече това, остана си в Галилея.” Братята Му говореха властно, като Му препоръчваха пътя, който да следва. А Той отговори на укора им, като ги причисли не към себеотрицателните Си ученици, а към света. “Вас светът не може да мрази - каза Той, - а Мене мрази, защото Аз заявявам за него, че делата му са нечестиви.” Светът не мрази тези, които си приличат с него, а ги обича като свои.

За Христос светът не бе място за спокоен живот и себеиздигане. Той не търсеше удобния момент, за да получи неговата власт и слава. Светът нямаше такава награда за Него. Той бе мястото, където Отец Му Го бе изпратил. Христос бе отдаден за живота на света, за да проведе великия изкупителен план. Изпълняваше предназначението Си за падналото човечество. Но не трябваше да е дързък, да се втурва в опасност или да предизвиква кризи, преди да е дошло времето за тях. Всяко събитие в работата Му идваше на определения час. Трябваше да изчаква търпеливо. Знаеше, че светът ще Го намрази. Знаеше, че делото Му ще завърши със смърт, но не се излагаше преждевременно на нея, защото не бе такава волята на Неговия Отец.

Мълвата за Христовите чудеса се пръсна от Ерусалим навсякъде, където живееха евреи. Макар че в продължение на много месеци Той отсъстваше от празниците, интересът към Него не намаляваше. По случай празника Шатроразпъване много хора дойдоха от различни краища на света с надеждата, че ще Го видят. В първите дни на празника много питаха за Него. Фарисеите и управниците също Го очакваха да дойде, за да Му отправят обвинения. Те нетърпеливо питаха: “Къде е Той?” Но никой не знаеше. Мисълта за Него заемаше първо място в умовете на всички. От страх пред свещениците и управниците никой не смееше да Го признае за Месия и навсякъде за Него се говореше тихо, но сериозно. Мнозина Го защищаваха като изпратен от Бога, докато други Го обвиняваха като измамник на народа.

Междувременно Исус бе пристигнал незабелязано в Ерусалим. Той тръгна по един неоживен път, за да избегне потоците от народ към града. Ако се бе присъединил към някой от керваните, тръгнали на празника, още при влизането в града щеше да привлече вниманието и отношението на народа би предизвикало властите срещу Него. По тази причина Той предпочете да пътува сам.

Посред празника, когато възбудата на хората бе достатъчно висока, Христос влезе в храмовия двор в присъствието на множестсвото. Тъй като не бе посетил празника, се твърдеше, че се боял от властта на свещениците и управниците. Затова, като Го видяха, се удивиха. Всеки глас се смълча. Всички се чудеха на достойното Му и смело държание пред лицето на силните врагове, които жадуваха за Неговия живот.

Застанал така, център на вниманието на голямото множество, Исус заговори както никой друг досега. Думите Му показваха, че познава законите и наредбите на Израил, жертвената служба и ученията на пророците много по-добре, отколкото свещениците и равините. Той разби преградите на формализма и преданията. Събитията на бъдещия живот бяха открити пред Него. Като човек, Който вижда невидимото, Той говори с авторитет за земното и за небесното, за човешкото и за божественото. Думите Му бяха ясни и убедителни. И тук, както в Капернаум, слушателите се учудваха на поученията Му, “защото Неговото слово беше с власт” (4:32 Лука 4:32). По различен начин предупреди слушателите Си за нещастието, което щеше да сполети всички, отхвърлили благословенията, които е дошъл да им даде. Посочил им най-различни доказателства, че е дошъл от Бога, бе направил всичко възможно да ги доведе до покаяние. Исус не искаше да бъде отхвърлен и убит от Своя народ, стига да можеше да го спаси от провинението в такъв грях.

Всички се учудваха на познанията Му върху закона и пророчествата. “Как Тоя знае книга, когато не се е учил?” - питаха се те помежду си. Човек, не посещавал равинските училища, не го смятаха подготвен за религиозен учител. А Исус и Йоан Кръстител бяха смятани за невежи, понеже нямаха това образование. Слушателите им се учудваха на познанията върху Свещените писания, след като не бяха учили. Наистина не се бяха учили при хора, но техният Учител бе небесният Бог и от Него бяха получили своята дълбока мъдрост.

Докато Исус говореше в храма, народът Го слушаше като изумен. Тези, които бяха най-буйно настроени против Него, сега се чувстваха безпомощни да Му сторят зло. За известно време всички други интереси бяха забравени.

Така Исус поучаваше народа ден след ден до последния “велик ден на празника”. Утрото на този ден завари хората уморени от дългото празнуване. Внезапно Исус заговори с глас, който проехтя из храмовите дворове:

“Ако е някой жаден, нека дойде при Мене и да пие. Ако някой вярва в Мене, реки от жива вода ще потекат от утробата му, както рече Писанието.” Поради състоянието на народа по това време, призивът се оказа твърде убедителен. С дни наред всички бяха погълнати от блясъка и великолепието на празника. Очите им бяха заслепени от разните светлини и цветове и ушите им - наситени от най-богата музика. Но в цялата тази поредица от церемонии нямаше нищо, което да задоволи нуждите на духа, да уталожи душевната жажда за непреходното. Исус ги покани да дойдат и да пият от извора на живота, от онова, което ще стане в тях воден източник, готов да потече за вечен живот.

Същата онази сутрин свещеникът бе извършил обряда, възпоменаващ удрянето на скалата в пустинята. Скалата символизираше Този, Който чрез смъртта Си щеше да стане извор на живи спасителни реки за всички жадни. Христовите думи бяха водата на живота. В присъствието на събраното множество Исус застана, за да бъде ударен (Изх.;17:6 виж Изх. 17:6) и да потече жива вода за света. С поразяването на Христос Сатана се надяваше да погуби Княза на живота, но от ударената скала потече жива вода. Докато Исус говореше така, сърцата на слушателите се изпълниха със странно благоговение и повечето бяха готови да извикат като самарянката: “- Дай ми от тази вода, за да не ожаднявам вече!”

Исус познаваше нуждите на душата. Блясък, богатство, слава не задоволяват сърцето. “Ако е някой жаден, нека дойде при Мене и да пие!” Богатите, бедните, високопоставените, нискостоящите - всички са еднакво добре дошли. Той обещава да облекчи обременения ум, да утеши скърбящите и да обнадежди обезсърчените. Много от слушателите на Исус тъгуваха за несбъднати надежди, много таяха скръб, много се мъчеха да задоволят неспокойните си копнежи с нещата от този свят и с човешки похвали. Но дори когато придобиваха всичко това, намираха, че са се трудили само за да придобият пропукана щерна, от която не могат да уталожат жаждата си. Сред блясъка на веселия празник оставаха незадоволени и тъжни. Внезапният призив: “Ако е някой жаден”, ги стресна и ги изтръгна от печалните им мисли. Докато слушаха последвалите думи, в сърцата им се запали нова надежда. Светият Дух им изясни представения им символ и те видяха в него предложението да приемат безценния дар на спасението.

Христовият призив към жадната душа се носи все още по света. За нашите сърца той прозвучава с още по-голяма сила, отколкото за онези, които го чуха в храма в последния ден на празника. Изворът е отворен за всички. На уморени и изтощени се предлага освежителното питие на вечния живот. Исус все още вика: “Ако е някой жаден, да дойде при Мене и да пие!” “И който е жаден, нека да дойде, и който иска, нека вземе даром от водата на живота.” “А който пие от водата, която Аз ще му дам, няма да ожаднее до века; но водата, която ще му дам, ще стане в него извор на вода, която извира за вечен живот” (Откр.;22:17 4:14 Откр. 22:17; Йоан 4:14).