"Пророчеството на сестрите" от Мишел Зинк

[deadface]

http://www.colibri.bg/resultsb.php?book=479

http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=36642&cat=2

"Пророчеството на сестрите" от Мишел Зинк

Представям ви откъс от готическия трилър на Мишел Зинк "Пророчеството на сестрите":

Намирам се в някакво междинно място, там, където се носим на воля, преди светът да се срине в съня ни, когато дочувам нечий спотаен глас. Отначало нашепва само името ми и ме вика някъде от далече. Ала шепотът расте, превръща се в много гласове, които мърморят приповдигнато и с такава скорост, че е невъзможно да разбера отделните думи. Мърморенето расте ли, расте, привлича цялото ми внимание и аз не мога да го пренебрегна нито за миг. Накрая сядам в леглото, а в мозъка ми ехтят последните прошепнати думи.

„Тъмната стая.“

Не съм кой знае колко изненадана. Откакто татко умря, Тъмната стая е неизменно в центъра на вниманието ми. Той не биваше да е вътре. Не и в единствената стая, която повече от всяко друго помещение в къщата извиква спомена за майка ми, за неговата любима жена.

И все пак в самия край, когато и последната капка живот се е изцеждала от тялото му, той е бил там.

Напъхвам краката си в чехлите и се отправям към вратата. Миг преди да я отворя се вслушвам в шумовете навън, после оглеждам коридора. Къщата е притихнала в тъмнината. Стъпките на прислугата не се чуват нито в стаите над нас, нито отдолу в кухнята. Сигурно е доста късно.

Осъзнавам това само за секунди, по най-първи наблюдения. Онова, което привлича вниманието ми и кара косата ми да настръхне, е открехнатата врата в дъното на коридора.

Вратата на Тъмната стая.

Доста е странно, че тъкмо тази стая е отворена, но още по-странното е, че от теснияпроцеп между касата и вратата се процеждаслаба светлина.

Хвърлям поглед към белега си. Дори в сумрака на коридора го виждам като тъмно петно. „Нали се питах тъкмо това? Дали Тъмната стая пази тайната за смъртта на татко или за моя белег“, мисля си аз. Сякаш някой ме бе призовал на това място, беше ме повикал да открия отговорите на въпросите, които си задавам непрекъснато.

Прокрадвам се надолу по коридора, като внимавам да не повдигам високо стъпалата си, за да не издавам шум с чехлите си по дървения под. Стигам до вратата на Тъмната стая и се колебая.

Вътре има някого.

От стаята се чува глас – тих, ала настойчив. Не е неистовото мърморене, което ме доведе тук. Нито множеството несвързани гласове. Не. Това е гласът на един единствен човек. На човек, който седи самичък в стаята и нашепва нещо.

Не смея да бутна вратата от страх, че ще изскърца. Затова се навеждам и надничам през процепа. Трудно виждам през толкова тесен отвор. Отначало съзирам само контури и петна. Но не след дълго различавам белите чаршафи, метнати върху мебелите, тъмното петно в ъгъла, което трябва да е гардеробът, и фигурата, седнала на пода, заобиколена от запалените свещи.

Алис.

Сестра ми е седнала на пода в Тъмната стая, а пламъчетата на свещите я къпят в мека жълта светлина. Тя мърмори нещо, сякаш шепне на някого близо до нея, макар че от мястото, където се намирам, не виждам жива душа. Коленете са ѝ превити, затворила е очи и е отпуснала ръце встрани.

Внимателно оглеждам стаята, без да докосвам вратата, да не би да проскърца и да се отвори. Но вътре няма никого. Никого другиго освен Алис, която си мърмори нещо под носа, сякаш участва в странна церемония. Но дори този мрачен ритуал, навяващ в душата ми студен ужас, който изпълва всяка фибра на тялото ми, не е най-странното в момента, не от него се вцепенявам.

Не. Ужасявам се от факта, че сестра ми е отметнала края на килима – огромния, изтъркан от времето килим, който застила пода на стаята, откакто се помня. Тя е седнала напълно естествено, сякаш го е правила безброй пъти, вътре в центъра на издълбана върху дървения под окръжност. Чертите на лицето ѝ са неузнаваеми, силно изострени от отблясъка на свещите.

Студът в неотопления коридор прониква през тънката материя на нощницата ми. Отстъпвам крачка назад, а сърцето ми бие толкова силно в гърдите, че се боя да не би Алис да го чуе.

Обръщам се, за да продължа пътя си по коридора, като се боря с желанието да си плюя на петите, без да се бавя повече. Ала тръгвам бавно, влизам в стаята си, затварям вратата зад себе си и се мушвам в топлия уют на постелята. Дълго време не мога да заспя, мъча се да отпъдя от главата си мисълта за Алис, седнала в центъра на кръга, да заглуша спомена за гласа ѝ, за шепота, отправен към някого, който изобщо не бе в стаята.

На сутринта заставам на светло до прозореца и навивам ръкава на нощницата си. Белегът е станал още потъмен, кръгът – още по-сбит и изпъкнал.

Има и още нещо.

На ярката дневна светлина ясно се вижда какво представлява онова, което загражда самата окръжност и позаглажда ръбовете ѝ. Прокарвам пръст по повърхността на белега, вплътнен като дамга, и проследявам извивката на змията, която огражда кръга, докато опашката ѝ влиза в собствената ѝ уста.

Йоргумандът.

Малцина са шестнайсетгодишните момичета, които знаят нещо за него, но аз разпознавам символа от татковата книга по митология. Познат ми е, но едновременно с това е нещо, което ме плаши – откъде накъде подобен символ ще се появява на ръката ми?

За миг ми хрумва да разкажа на леля Върджиния. Тя също скърби за татко. Нашето добруване вече е в нейни ръце, в ръцете на единствената ни жива роднина. Нямам намерение да увеличавам тревогите ѝ с още една.

Прехапвам устни. Невъзможно е да мисля за сестра си, без да си спомня как беше седнала на пода в Тъмната стая. Решавам да я попитам какво е правила там. А после да ѝ покажа белега си.

Обличам се и излизам в коридора, готова да намеря Алис. Надявам се, че не е тръгнала да обикаля околностите, както правеше като дете. Да я откриеш, докато се припича на слънце във вътрешния двор, нейното любимо място, би било значително по-лесно, отколкото да я търсиш из нивите и горите около Бърчууд. Обръщам се с гръб към стаята си и погледът ми се отправя към затворената врата на Тъмната стая. Оттук тя изглежда такава, каквато е била винаги. За малко да си представя, че татко е още жив и се намира в библиотеката и че сестра ми никога не е коленичела на пода наТъмната стая в потайностите на нощта. Ала тя го бе направила.

Решавам да действам още преди да съм го осъзнала напълно. Бързо тръгвам надолу по коридора. На прага изобщо не се двоумя. Отварям вратата и за секунди се мушвам вътре.

Стаята е такава, каквато я помня, завесите са спуснати, за да не влиза светлина, килимът си е отново на мястото върху дървения под. Във въздуха пулсира странна енергия и вибрациите ѝ сякаш жужат във вените ми. Тръсвам глава и звукът почти изчезва.

Отивам до скрина и отварям най-горното чекмедже. Не бива да се изненадвам, че ще видя вещите на майка си, но въпреки това се сепвам. През по-голямата част от живота ми тя е съществувала само като представа в съзнанието ми. А тези фини коприни и дантели по фустите и чорапите ѝ я правят някак реална. Внезапно тя се изправя пред очите ми – жена от плът и кръв, която се облича за настъпващия ден.

Налагам си да отместя бельото ѝ, за да видя дали няма да открия нещо, което би обяснило присъствието на татко тук в деня, когато умря – някакво списание, старо писмо, каквото и да е. Не намирам нищо и правя същото с останалите чекмеджета – отмествам дрехите и ги претърсвам до дъно. Но и в тях няма нищо. Нищо друго освен един хартиен ограничител, който отдавна е изгубил приятния си аромат.

Леко се облягам на скрина и оглеждам стаята за други възможни скривалища. Отивам до леглото, коленича и повдигам края на леката покривка, за да надникна под леглото. По пода няма нито едно петънце, очевидно прислужницата е избърсала прахта и паяжините под леглото по времена последното чистене на етажа.

Погледът ми се спира върху килима. В главата ми е запечатан образът на Алис, седнала насред кръга. Знам какво съм видяла, ала не мога да не проверя. Трябва да съм сигурна.

Приближавам се до килима и спирам досами края му, когато в главата ми нещо започва да бръмчи, вибрациите на бръмченето парализират мисълта и въображението ми и ми се струва, че всеки миг могада припадна. Връхчетата на пръстите ми изтръпват, имам усещането, че по стъпалата ме полазват мравки и отиват все по-нагоре, докато накрая коленете ми се подкосяват.

В същия миг долавям шепота. Същия, който чух предишната нощ откъм Тъмната стая. Ала този път той е застрашителен, сякаш ме предупреждава да се пазя, да се махна от там. От челото ми руква студена пот и аз се разтрепервам. Не, не се разтрепервам. Буквално се треса. Треса се тъй необуздано, че зъбите ми тракат, аз потъвам и се строполявам на пода досами килима. Вътре в себе си долавям гласа на инстинкта си за самосъхранение, който ми крещи да се махам, да забравя напълно за Тъмната стая.

Но аз трябва сама да видя. Трябва.

Ръката ми се извива и тресе пред очите ми, докато я протягам към ръба на килима. Шепотът се усилва все повече и повече и накрая жуженето на гласовете се превръща във вик, който раздира мозъка ми. Налагам си да продължа, сграбчвам ъгълчето на килима, а пръстите ми с мъка се сключват около фината му тъкан.

Отмятам го и шепотът престава.

Кръгът е тук също като през изминалата нощ. И макар че шепотът е стихнал, тялото ми реагира на кръга ощепо-буйно. Струва ми се, че ще повърна. На дневната светлина ясно виждам, че резките върху издълбаната в дървения под окръжност са съвсем пресни. Те не са от времето, когато майка ми е обитавала Тъмната стая, а са направени многопо-късно.

Дърпам килима над фигурата и се изправям на треперещите си крака. Няма да ѝ разреша да ме прогони от стаята. От стаята на майка ми. Насилвам се да се приближа до гардероба, както бях планирала, макар че трябва да заобиколя килима, тъй като краката ми не могат, няма да миразрешат да се приближа до него.

Разтварям вратите на гардероба и бързо го претърсвам със съзнанието, че не го правя много старателно, но вече не ми пука. Сигурна съм, че трябва да изляза отстаята.

Във всеки случай в гардероба няма нищо важно. Няколко стари рокли, една пелерина, четири корсета. Онова, което е привлякло татко в тази стая, е точно толкова необяснимо, колкото и причината за присъствието на Алис тук предишната вечер и онова, което ме накара да дойда тук тази сутрин.

Заобикалям килима и се отправям към вратата колкото е възможно по-бързо, но без да тичам. Колкото повече се отдалечавам от килима, от кръга, толкова по-добре се чувствам, макар че още не съм възвърнала обичайната си форма.

Затварям вратата след себе си малко по-шумно, отколкото е необходимо, облягам се на стената и потискам надигащия се в гърдите ми гняв. Нямам представа колко дълго съм стояла така, бездиханна, бореща се за власт над тялото си, но през всичкото това време ме е владяло чувство на неописуем ужас.

*

– Ако се вярва на книгата, историята е много древна.

– Каква история?

– Мисля, че е приказка за ангели или… за демони. Ето, и сама можеш да я прочетеш. Навежда се още повече и бута книгата и бележките си към мен.

В първия миг не ми се ще да ги чета. Чудя се дали има някакъв начин да не го правя. Просто да продължа да живея както досега, без да се преструвам, че книгата не съществува. Ала това ми настроение не продължава дълго. Дори в момента усещам как огромното невидимо колело се въртили, върти. То ще продължава да се върти независимо от моите действия. Чувствам го.

Навеждам глава към изписания със спокойния почерк на Джеймс лист, който удивително контрастира с ужаса на чуждите думи.

През огъня и хармонията, изстрадани от човешкия род,

до изпращането на Пазителите,

които взеха за съпруги и любовници човешките жени

и породиха Неговия гняв.

Две сестри, родени от един и същи бурен океан,

едната е Бранителката, а другата е Портата,

едната е пазителка на мира, а

другата разменя вярата за магьосничество.

Прокудени от небето, Душите се изгубиха,

а Сестрите продължават битката,

докато Портите ги призовават да се завърнат

или Ангелът донесе ключовете към бездната.

Армията, марширува през Портите,

Самаил1, Звярът, през Ангела.

Ангелът, защитен само от призрачното було на закрилата.

Четири белега, четири ключа, огнен кръг,

родени с първото дихание на Самхейн2

в сянката на мистичната каменна змия на Аубур.

Нека Ангелската Порта се отвори без Ключовете,

нека следват Седемте чуми без връщане назад.

Смърт

Глад

Кръв

Огън

Мрак

Суша

Разруха

Разтвори обятията си, Господарке на хаоса, откъдето като река ще потече

опустошението на Звяра,

защото всичко еизгубено, щом започнат Седемте чуми.

Какво представлява странният белег, който се появява на китката на 16-годишната Лия след загадъчната смърт на баща й? Защо белегът потъмнява и става все по-детайлен от ден на ден и защо близначката на Лия, Алис, се държи все по-странно? Какво представлява древният ръкопис за ангели и демони, скрит сред книгите на баща й? Какви са загадъчните ключове, за които се говори в него и ще успее ли Лия да ги открие, за да изпълни едно древно пророчество и да предотврати края на света?

Отговор на тези въпроси ще намерите, ако прочетете "Пророчеството на сестрите" - първият роман от готическата трилогия на Мишел Зинк. Книгата е много увлекателна, затова не пропускайте да си я вземете

www.amazon.com

[deadface]

http://www.colibri.bg/resultsb.php?book=489

"Бранителката на портата" от Мишел Зинк

Решаващата битка между сестрите наближава, а изходът от нея може да има катастрофални последици!

"– Нима продължаваш да ме отхвърляш, Господарке?

Няма грешка – това е гласът, достигнал навремето до мен през Соня, когато тя се опитваше да се свърже с мъртвия ми баща. Ужасяващ глас. Чудовищен. Не принадлежи на никой свят.

– Няма къде да се денеш. Нямаш скривалище. Не намираш покой – изрича Самаил.

Както е седнал край реката, той се изправя в пълния си ръст – два пъти по-голям от който и да е смъртен на земята. Фигурата му е мощна. Имам напълно реалното усещане, че ако поиска, може за миг да прескочи реката и да ме хване за гушата. Зад него забелязвам някакво движение, съсредоточавам вниманието си натам и зървам две огромни, черни като абанос крила, свити на гърба му.

В същия миг, заедно с ужаса, в душата ми се прокрадва и непреодолимо желание. Някаква притегателна сила, която ме насърчава да прекося реката и да се сгуша в меките му пухкави криле. Сърцето ми започва силно да тупти. „Туп-туп. Туп-туп. Туп-туп.“ Помня това туптене от последния път, когато срещнах Самаил в Равнината, и сега отново се ужасявам като чувам как пулсът на собственото ми сърце се учестява и започва да бие в такт с неговото.

Отстъпвам крачка назад. Всяка частица от тялото ми ми казва да бягам, ала аз не смея да се обърна с гръб към него. Вместо това отстъпвам няколко крачки заднешком, като не отлепям поглед от непрестанно променящата се маска на лицето му. Ту се превърне в красив земен мъж, ту отново възвърне истинското си лице такова, каквото го познавам.

Самаил. Звярът.

– Отвори портата, Господарке, изпълни дълга си, служи на своята кауза. Защото отказът ти ще бъде последван от големи страдания.

Дълбокият му гърлен глас не долита от отсрещния бряг на реката, а кънти вътре в мозъка ми, сякаш думите му се раждат в собственото ми съзнание.

Разтърсвам глава. Събирам целия си кураж и се обръщам назад. Трудно ми е, ала го правя. Обръщам се и хуквам да бягам, политам като стрела през дърветата край речния бряг, макар че нямам представа накъде отивам. Смехът му грохоти и се блъска в дърветата като живо същество. Сякаш е по петите ми.

Мъча се да го спра, като чупя клоните и шубраците по пътя си, а те шибат и дерат лицето ми, докато се нося като вихър през тях. Искам да се събудя от този сън, да избягам от това пътуване. Ала нямам време да си съставя план, защото се спъвам в коренището на един дънер и падам, като тупвам на земята толкова тежко, че ми причернява пред очите. Подпирам се с длани и се опитвам да се изправя. Струва ми се, че ще се измъкна. Че ще стъпя отново на крака и ще продължа да тичам. Но в същия миг усещам една ръка да ме сграбчва за рамото.

В ухото ми някой просъсква:

– Отвори Портата.

*

Нямах време да хвърля погледа на картата. Нямах време дори да попитам Едмънд колко път ни остава до реката, на която разчита за нашето спасение. Но докато летим все по-нататък и по-нататък през дърветата, а небето притъмнява и денят клони към своя край, трескаво се надявам, че тя е наблизо и неясно шептя молитви за помощ към всеки, който може да ме чуе – към Господ, към Сестрите, към Григъри.

Но това не е достатъчно. Само след няколко секунди, нищо и никакви секунди след забързаните ми молитви, аз ги чувам да се приближават иззад дърветата. Онова, което се придвижва през гората, не е просто животно. Дочувам ръмжене и скимтене и тутакси осъзнавам, че ще имаме късмет ако е вълк или куче, защото по петите ни препуска нещо много по-страшно. То не ръмжи като животно, а издава много по-ужасяващи звуци, от които цялата настръхвам.

Нечовешки звуци.

После идва сблъсъкът. Зверовете, които ни преследват, не го правят предпазливо и тихо като горските животни. Те яростно бият копита в покритата с шума и клонки земя, силно и страховито. Съществата препускат към нас с такава скорост, че клоните с трясък се откъртват от стволовете на дърветата, покрай които минават. Тропотът им кънти до небесата и се удвоява в тях.

Луиса и Соня не поглеждат назад, а съсредоточено поддържат скоростта, наложена от Едмънд. Загледана в гърбовете им, аз бързо премислям малобройните възможности за спасение и в същия миг долавям безпогрешно шума от течаща вода. Наоколо става по-светло, отначало просветва съвсем слабо, а после изведнъж светлината огрява пътя ни и аз вече знам – реката е пред нас.

– Не спирай! Моля те, недей! – нашепвам в ухото на Сарджънт, защото река с размерите, които ми описа Едмънд, би накарала всеки кон да забави ход и да спре, а ние не можем да си го позволим.

Втурваме се през полянката и тогава я виждам – чист смарагд, пробляскващ на залеза. Макар че излизаме от гората и тутакси се отправяме към водата, Хрътките са тъй близо, че усещам миризмата им – смесица от козина, пот и нещо гнило.

Конят на Едмънд се втурва в реката без никакво колебание, следван от този на Луиса, ала сониният намалява скоростта си и спира току до водата. Чувам я как го подтиква да продължи, как го моли, сякаш той може да разбере думите ѝ. Но полза никаква. Огромното сиво животно се е заинатило и не помръдва от мястото си.

Имам само един миг – миг, в който действията около мен са забавили своя ход или пък се случват твърде забързано, – за да реша какво да правя. Нямам кой знае какъв избор, така че решението не е трудно.

Дърпам юздите на Сарджънт, за да спре, и се обръщам с лице към Хрътките.

Отначало поляната зад мен е пуста. Но ги чувам да приближават, извивам ръка назад и издърпвам лъка, метнат на гърба ми, като в същото време грабвам една стрела от мешката. Поставям я и опъвам тетивата, готова да посрещна врага, ала упражненията в Уитни Гроув се оказват недостатъчни да атакувам звяра, който препуска начело на глутницата.

Ставащото пред очите ми далеч надхвърля моите очаквания. Съществото не е черно с червени очи, както си представях една Хрътка. Не. Само ушите му греят огненочервени, козината му блести от белота като най-фин кристал. Контрастът е убийствен – съществото, което е с размерите на Сарджънт, е истински звяр, покрит с девственобяла козина. За малко да ми се доще да пренебрегна страха си и да погаля пробляскващата му козина, но в същия миг срещам очите му – изумруденозелени. Същите като моите. Като очите на майка ми и на сестра ми. Те ме зоват и страховито ми напомнят, че макар и на противоположни страни, ние сме неумолимо свързани чрез пророчеството, обвързващо всички ни в едно цяло.

Чувам ръмженето на останалите зверове зад Хрътката, която е начело. Нямам представа колко са на брой, ала единственото, което мога да сторя, е да се опитам да елиминирам колкото е възможно повече от тях, за да осигуря на приятелите си достатъчно време да преминат реката.

Не ми е лесно да се прицеля. Те са по-бързи от който и да е познат звяр и полупрозрачната им козина прелива от едното животно в другото, като образува светещо кълбо в мъглата. Единствено заревото на ушите им и привличащите ме като магнит очи ми помагат да не ги изгубя.

Внимателно се прицелвам в блестящото кълбо, където според мен са гърдите на звяра, мъча се да отгатна мястото по движението му. Опъвам стрелата още повече и я пускам. Тя литва напред, изящно блясва във въздуха и уцелва Хрътката тъй внезапно, че с почуда я виждам да рухва на земята.

Опъвам тетивата за втори изстрел, когато с крайчеца на окото си долавям някакво движение и от гората вдясно от мен изскача още едно допотопно животно. Когато излиза на поляната, то се обръща, а аз трескаво обмислям вероятността да поваля още един звяр. Съсредоточавам се върху Хрътката пред себе си. Сигурна съм, че ще я поваля, преди да ме достигне, ала отляво на поляната се появява още една.

Зад тях чувам ръмженето на безчет хрътки, които прииждат ли, прииждат към мен.

Ръцете ми затреперват и аз… трескаво мисля,…опитвам се да взема решение. Зад гърба си вляво чувам неочакван бумтеж и Хрътката, която тъкмо излиза на поляната, пада като покосена. Във въздуха се размирисва на барут и, без да откъсвам поглед от поляната, аз разбирам, че Едмънд ме прикрива с пушката си.

– Лия! Няма време! Тръгвай към реката, веднага!

Гласът на Едмънд разколебава решимостта ми. Без да изпускам лъка от ръката си, аз обръщам Сарджънт към реката и той нагазва във водата възможно най-бързо, а аз забивам шпори в хълбоците му, като продължавам да държа лъка в ръката си. Едмънд се втурва покрай мен към средата на реката, ала сониният кон продължава да се запъва на брега. Тя е отпуснала поводите и се мъчи да го прилъже да нагази във водата, ала безуспешно. Конят стъпва с високо вдигнати копита, обикаля крайречните камъни и върти глава в отговор на сонините заповеди.

Нямам време за мислене. Наистина. Пришпорвам коня си към водата и когато стигам до задницата на коня ѝ, протягам ръка. Минавам от едната му страна и с всичка сила го шляпвам.

Отначало не разбирам дали плесницата ми е свършила работа, защото конят ми профучава като стрела и нагазва право във водата. Копитата му рият по дъното на реката, ала това е повече усещане, тъй като не чувам нищо друго, освен Хрътките. Те вият току зад гърба ми, а дъхът им ме пари по тила. Пришпорвам Сарджънт още по-силно, като се моля да не му хрумне да спре или да обърне глава назад към брега.

Ала не за Сарджънт би трябвало да се тревожа. Той гори от желание да достигне средата на реката, способен е да го направи. Внезапно вътре в мен се поражда ужас, той започва от краката ми, потопени във водата, плъпва нагоре, достига гърдите ми и сърцето ми започва да бие тъй лудо, че вече не мога да чуя дори Хрътките. Дишам забързано, без да мога да си поема дълбоко дъх, но вече не искам да избягам. Дърпам силно юздите и толкова рязко спирам Сарджънт, че за малко да изскочи от реката.

Соня профучава покрай нас и се втурва с коня си в дълбоката вода.

Ала аз съм залепнала за Сарджънт, а Сарджънт, по мое повеление, е залепнал за речното дъно. От ужас изпадам в потресаващо равнодушие и в същия миг си казвам, че е по-добре да падна жертва на Хрътките, отколкото да направя и крачка напред.

– Време е.

Обръщам се към източника на гласа. В това време Едмънд се връща и язди до мен. Бих искала той да продължи към отсрещния бряг, ала същевременно съм му благодарна, задето ми се е притекъл на помощ.

Срещам погледа му само за миг, преди звукът откъм брега да привлече вниманието ми. Не са Хрътките, нещо друго е. Някой друг точно зад тях. Фигура в пелерина язди черен кон, а Хрътките тичат пред него, сякаш са най-обикновени ловни кучета.

Картинката е доста смущаваща. Но когато ездачът отмята назад качулката на наметалото си, всякакво усещане за реалност ме напуска и в главата ми се заблъскват още повече въпроси."

Малко отзиви за поредицата:

"Докато шестнайсетгодишната Лия Милторп стои до гроба на баща си, тя и не подозира, че неговата смърт е само началото на цяла поредица от събития, които ще поставят нея и нейната сестра близначка в трудно положение и ще решат съдбата на цял легион от изгубени души, предвождани от падналия ангел Самаил. Кръглият знак на ръката й, откриването на древно пророчество и странното поведение на Алис – всичко това я кара да си направи заключението, че подобно на майка си и леля си преди нея, тя и нейната сестра са Бранителката и Портата, които са призвани да помогнат или да попречат на Самаил, когато той и неговите създания се опитат да завладеят този свят.

Мишел Зинк ситуира разказа си в старо имение в северната част на щата Ню Йорк в началото на 19 век. Тя създава атмосферата на разказа си със същото майсторство, с което построява сюжетната линия и изгражда героите си. Тази приковаваща вниманието история отвежда читателя в други измерения; във втората част Лия пътува отвъд океана, за да открие хора, които ще й помогнат в борбата със злото. Читателят с нетърпение я очаква да пристигне."

"Буклист"

"Първият роман на Зинк за мрачни и злокобни тайни е първата част от една трилогия, представляваща напрегнат и очарователен разказ, който придава изцяло нов смисъл на съперничеството между две сестри... На читателя ще му е трудно да остави книгата по средата на задъхания разказ и когато той свърши, ще пита за още... Зинк майсторски съчетава властните характери с интересната обстановка, характерна за 19 век и създава една готическа приказка."

"ВОЯ"

"Всичко се променя за шестнайсетгодишната Лия Милторп, когато баща й умира при загадъчни обстоятелства и я оставя сама със сестра й Алис и по-малкия й брат Хенри. Часове след смъртта на баща й, на ръката й се появява тайнствен знак, в който тя разпознава митичния Йоргуманд – змия, захапала собствената си опашка. Така започва "Пророчеството на сестрите": Лия научава, че двете с Алис са Бранителката и Портата – доброто и злото, – които или ще попречат на Душите да влязат в нашия свят, или ще допринесат за приближаването на края му. Коя близначка каква роля изпълнява? Тя не е сигурна дали трябва да сподели с любимия си приятел, книжаря Джеймс, своите подозрения. Зинк разказва своята история с гласа на късновикторианската епоха, обрисува тайнствени същества, които й помагат и които имат свои собствени роли в Пророчеството. От опасни сеанси със смъртоносни последици до смразяващи кръвта братоубийства, този разказ е изключително загадъчен, но Зинк разкрива събитията със строга методичност и така превръща читателя в истински участник. Краят предполага очакваното продължение."

в. "Къркъс"

"Лия притежава смелостта да бъде една изключително привлекателна героиня, а нейните другари добавят своята сила и настроение към опасните й приключения. Езикът напълно съответства на описвания период, без да е прекомерно стилизиран... Убийства, тайни и призраци населяват готическите пейзажи, когато момичетата се впускат в действие, за да определят своите роли в пророчеството; смразяващото напрежение е изградено с умение... Разказът чака своето продължение. Надяваме се краят да е също толкова силен, колкото и началото."

в. "Бюлетин"

"Пророчеството на сестрите" се издава или скоро ще бъде издадена в повече от 20 страни, в това число САЩ, Канада, Великобритания, Ирландия, Австралия, Германия, Русия, Италия, Бразилия, Аржентина, Франция, Испания, Полша, Китай, Виетнам, Сингапур, Филипините, Естония, Сърбия, Гърция, Турция, Хърватска, ОАЕ и Словакия.

[glishev]

Преводът куца. "Самхейн" е Самейн или Самин - ирландският празник Samhain. А комбинацията от семитски и ирландски мотиви в стиховете е безвкусна.

[deadface]

Само за справка - не всички чужди имена се изписват на български според правилата за транскрипция. Вашингтон, например, се изписва Вашингтон, а не Уошингтън; така е прието. В случая е прието думата да се изписва на български като Самхейн. Освен това, може би ще ти бъде любопитно да узнаеш, че ирландците (защото тази дума е ирландска, а не английска), произнасят Samhain (summer's end) като Саруин

[glishev]

Възможно е. Трябва ми повече информация