Б. Киров

Едно не ми е ясно от този закон, след като Музикаутор събере така добре обозначените в Закона такси /оказа се по 7 лева за място, доколкото успях да се ориентирам/, как ще ги разпределя на авторите и изпълнителите и по какви критерии. Защото в едно заведение се слуша една музика, в друго друга. Ами ако собственикът примерно си пуска само американски класически джаз от 50-те години или класическа музика, за какво му събират парите и на кой ги изплащат? Бездънна е майор миховата мисъл.

Моя грешка, господинът е по-милостив, не били по 2 лева на стол, а по 2 лева на ден, демек 800 лева: Но в крайна сметка, човечността му няма граница, пак не съм разбрал, слиза по левче на ден, какъв човек! Само 396 лева ще плати Веско.

http://www.economy.bg/bulgaria/view/146/Ot-2-000-do-20-000-leva-globa-za-zavedenie-s-muzika-bez-plateni-prava Този господин е истински веселяк: "За да можете да пускате тяхната музика, вие трябва да имате тяхното писмено съгласие." Значи, ако искам да пусна музика от различни автори и изпълнители, преди това аз като собственик на бирария "При Веско" примерно, трябва да влеза в делова кореспонденция с всички тях и с всеки един поотделно и да имам писмено свидетелство, че те нямат претенции да получават по 2 лв. на ден от всеки стол в бирарията ми. Наздраве! Разправяше ми зъболекаря ми, спрели го пред блока полицаите за еднопосочно движение, маскирани в един храст. "Абе момчета, казал им, не ви ли стигат заплатите?" - попитал. "Е, сега докторе - казал му едният, - ти пък да не завидиш!"

Тези закони можем да ги наречем "диш хак" - те не се изпълняват реално, но се задействат при случай от "длъжностно лице" с цел "да се разберем като хора, акт ли ще пишем или..."

И това не е всичко, както се казва, още сте в предверието: след като се доберете до заветната " III квалификационна степен", даваща ви право да отворите собствен салон, започват мъките с ХЕИ, пожарната, и т.н., където също се "дава" на който трябва, за да се отвори и тръгне бизнеса, отделно наем и т.н.

Сурово. Но справедливо, както казваше старшината в казармата. Ето стандартна обява: 150 уч.часа 600лв., 1 месец - получавате Удостоверение 660 уч.часа 1200лв., 2 месеца - получавате Свидетелство II квалификационна степен 960 уч.часа 1800лв., 3 месеца - получавате Свидетелство III квалификационна степен

По принцип би трябвало да може, но мисля, че господата там са си опекли здраво работата със закона и са непоклатими като скала, сещам се за една конкретна камара, за която имам информация от човек, работил за председателя, тоест от първа ръка, но не ми се влиза в подробности.

Освен посочените тук такси се плащат и много големи такси за изкарване на курсове към съответната камара, които обикновено се водят от председателя на камарата и негови близки лица - става въпрос за суми от порядъка на хиляди левове. Без такъв курс нямаш право да практикуваш, ама как да започне човек да практикува, особено ако е с основно образование, преди да е преминал през всички тези иглени уши. Няма начин, може да имаш златни ръце, нямаш право на собствена дейност. Патентните данъци също не са за пренебрегване, някои са доста високи и непосилни за стартиращ бизнес без начален капитал.

Главно това е: в друга тема го разисквахме по-подробно и по този повод се зарових из различни форуми и блогове на тази тематика, оказва се някакъв Параграф 22 - за да практикуваш занаят, трябва освен тапия от Камарата, да имаш и стаж в ателие или работилница на майстор. Една от фризьорките споделяше, че този, който ги изпитвал можел и знаел много по-малко от тях и т.н. Моят опит с точилар на ножове потвърди такива изявления. Трябваше ми добър точилар за печатарски нож, обиколих поне десетина пишман-майстори, предимно в ключарските ателиета, на които бяха дадени такива тапии за точиларство, но тези хора не разбираха от занаята и ми съсипаха скъпите ножове - изкривиха ги и ги назъбиха. Най-сетне с много ровене по интернет открих един точилар от ромски произход, за който пишеше, че е трето поколение, баща му и дядо му работели занаята и човекът ми свърши перфектна работа за много по-малко пари, но нямаше официално работилница и разрешение да практикува.

Сър Едуард Бърн-Джоунс (1833-1898) е британски художник и дизайнер, тясно свързан с по-късната фаза на движението Прерафаелити, който работи в тясно сътрудничество с Уилям Морис в широк спектър от декоративни изкуства. Първите картини на Бърн-Джоунс показват силно влияние от Данте Габриел Росети, но до 60-те години той открива собствения си художествен стил. През 1877 г. Бърн-Джоунс излага осем маслени платна в галерия Grosvenor. Времето за това било избрано правилно и той веднага е възприет от критиката като вестител и звезда на новото Естетическо движение /Aesthetic Movement/. Освен живопис и стъклопис, Бърн-Джоунс работи в различни други области; включително проектиране на керамични плочки, бижута, гоблени, мозайки и илюстрация на книги, най-известни от които са гравюрите му за Chaucer на Kelmscott Press през 1896 г. Картините на Бърн-Джоунс стават едно от направленията в развиващия се естетизъм от 60-те до 80-те години на ХХ век: представителите на естетизма считат, че изкуството трябва да се оценява предимно като обект на красота, предизвикващ чувствен отговор, а не като история или морално съдържание в предмета му. В много отношения това е противоположно на идеалите на Ръскин и ранните прерафаелити. Никой друг артист от това естетическо направление не е така предан на поставените от движението цели като Бърн-Джоунс. Идеалите, решително преследвани от него в изкуството му, провокират ненавистта сред света на материалистите, каквито са предимно широката публика и тесногръдата художествена критика и Бърн-Джоунс се сблъсква с една много гневна критика и от двете страни. Това още в началото на кариерата му основно е насочено срещу липсата на реализъм в картините му, и така си остава и докрай. Земята, небето, скалите, дърветата, мъжете и жените на Бърн-Джоунс не са тези на нашия земен свят; но те сами по себе си са свят, съвместим единствено със себе си и следователно имат собствена реалност. Зареден с красотата и с необикновеността на мечтите, за него не съществува нищо извън тези мечти. Това е, което повече от всичко друго, го отчуждава от епохата, в която е роден - реалистичният Викториански век на Великобритания. Портрет на Гуендолин Гаскойн-Сесил, 1895, червена креда Лейди Гуендолин Гаскойн-Сесил (1860 - 1945 г.) е британска авторка на четиритомна биография на баща си, Робърт Гаскойн-Сесил, "Животът на Робърт, маркизът на Солсбъри". Тя също така е автор на повестта "Малката Рей" публикувана в списание Pall Mall през август 1894 година. Мария Замбако, 1865, червена креда Мария Замбако (1843 - 1914 г.), рождено име Мария Терпситеа Касаветти, е британски художник и модел от гръцки произход. Тя е била любимка на художниците прерафаелити. Мария се посвещава на изкуството и учи в училище "Слейд" под ръководството на Алфонс Легро и после при Огюст Роден в Париж. През 80-те години на века работи като скулптор. Излага творбите си в Кралската академия през 1887 г. и Изложбеното дружество за изкуства и занаяти през 1889 г. в Лондон. Излагала е и в Парижкия салон. Популярна като модел в кръговете на прерафаелитите заради тъмночервената й коса и бледа кожа, най-забележителното й позиране като модел е за Едуард Бърн-Джоунс. Тя също така позира за Джеймс Абът Макнийл Уистлър и Данте Габриел Росети. Това може да е ескиз за фигура на Венера. Бърн-Джоунс рисува редица картини изобразяващи Венера, много от които са свързани с образите на Купидон и Психея в илюстрациите му за "Земния рай". Розамунд и кралица Елинор, 1861, масло върху платно Според легендата крал Хенри II създава тайна стая за своята любовница Розамунд, в центъра на сложен лабиринт. Там тя била открита и убита от съперничката й, кралица Елинор. Докато бил студент в Оксфорд, Бърн-Джоунс посетил Годстоу, предполагаемото място на гроба на Розамунд. Но един нов импулс за неговата група от картини идва от стихотворната драмата на Суинбърн от 1860 г., чиято тематика е конфронтацията между Розамунд и кралицата. Св. Георги убива Дракона, 1866, масло върху платно По-често сочена като образец на драматизъм и динамика, легендата за "Св. Георги" вдъхновява Едуард Бърн-Джоунс за лиричен отговор. Това изображение представя пред зрителя нещо подобно на сън. Рицарят е достатъчно силен и непоколебим, сразявайки злобния си (но недохранен) враг с увереност; но този Свети Георги е повече създание на ума. Размазаното "сфумато" на формите - Бърн-Джоунс е трябвало да усъвършенства неуверения си маниер - и елегантността на позата повече внушават размисъл, отколкото тревога. Бърн-Джоунс е най-малко идеолог от прерафаелитите, но при него усещаме най-трайната, несекваща вяра в лунния свят на бледолики момичета и епични светии. Хенри Джеймс намира образите на Бърн-Джоунс "бледи, болнави и от подземния свят". Бидейки традиционалист, английският художник не приема импресионистите, предпочитайки техните съвременници символистите, на които той се възхищава и от които е силно повлиян. Chant d'Amour (Любовна песен), 1868-73, масло върху платно В началото на лятото на 1862 г. Едуард Бърн-Джоунс, придружен от съпругата си, пътува до Венеция заедно с ментора си Джон Ръскин, който му възлага да рисува копия на редица венециански ренесансови творби. Той се завръща у дома през Париж, където вижда повече венециански картини в Лувъра (който преди това бил посетил през 1855 и 1859 г.). По-специално, той вижда там прочутия "Концерт Шампере", тогава считан за творба на Джорджоне, но сега приписвана на ученика му Тициан; картината изобразява група фигури на фона на зелен пейзаж и е с музикална тема. Следващият стил на Бърн-Джоунс е силно повлиян от тези преживявания, а през 1865 г. той рисува един Giorgionesque акварел - "прототип" на тази картина - закупен от Уилям Греъм, богат шотландски бизнесмен и депутат в парламента. Това е една от най-красивите картини, сътворени от Бърн-Джоунс. Три фигури са разположени в изискан пейзаж - безкраен свят на зелени пасища, солидна традиционна архитектура и с любов поддържани градински цветя - една английска Аркадия. Ефирна вечерна светлина осветява сцената, която събужда спомени в нас, спомени за всички онези неловими преходни моменти в залеза на летния ден, когато светът изглежда най-умиротворен. Няма никакъв психологически контакт между тримата протагонисти - те са обвити в собствените им мисли - нефокусираният поглед на влюбения рицар се простира до безкрайността, както и на арфистката (дори когато ръцете й са заети с клавишите и следват нотния лист, срещу лекия бриз който играе в косата й и в наметалото на Купидон). Купидонът държи очите си затворени. Вглъбения вид на героите засилва настроението на сладка носталгия - копнеж за недостижимо пристанище на блажено спокойствие и доволство, или както Бърн-Джоунс казва: "... Никой, неща, които никой не може да определи или да си спомни, единствено Копнеж". Купидон (или може би персонификация на Любовта) изглежда така, сякаш може да бъде пренесен направо в картина на Ботичели. Но неговото богато наситено червено облекло отразяващо се в бронята на рицаря и цветята на преден план говорят за трайното влияние на Джорджоне и Тициан. Рицарската броня обаче е само на Бърн-Джоунс - приказно съчетание на късно средновековна изработка и високо романтично лично изобретение. Прекрасната рокля с цвят на слонова кост на музикантката и интензивната наситената с ултрамарин възглавница, на която е коленичила, осигуряват перфектен фон за предизвикателната концентрация на червения цвят. "Твърде красиво, за да бъде истина" - както сам определя изкуството си Бърн-Джоунс. ... следва...

Което, между другото, е огромен пазар, американците, а и други западни клиенти, са луди на тема хранителни добавки и здравословен живот. Доколкото си спомням от негово интервю с Диков, той е построил завод в САЩ и там работят няколкостотин американски работници, но е направил това с една от най-големите световни инвестиционни институции зад гърба си /те са му предложили да инвестират в негово производство/; обясняваше го с детайли в интервюто.

+ Това е напълно така. Все ми се струва, защото за това няма и не може да има статистика, че все пак голяма част от образованите и предприемчиви българи се възползват от тези възможности, но го правят в сивата зона. Какво имам предвид, хиляди, а може би десетки и стотици хиляди хора у нас "правят пари" в интернет в сферата на рекламата, продажбите и програмирането, но това остава извън радарите. Също така не са малко хората, които "правят пари" с предприемчивост и законно от някакво малко производство, но тези дейности също не влизат в погледа на статистиката. Големият въпрос за мен е защо не се регламентират с облекчени данъчни и административни закони дейности за предприемчиви и способни хора, а реално им се пречи. Защо например на един способен и потомствен ковач или ножар не се разреши да упражнява дейност извън безумно абсурдните правила на занаятчийските камари, където се искат куп тапии и изкарани курсове - неведнъж съм цитирал случай от мой опит с търсене на точилар в София, оказа се голям проблем. Същото важи за дребни производители на селскостопанска продукция, на които се пречи да си я продават на пазара. ++ Там е заровено кучето на бавното развитие на българската икономика като ефективност, иновативност и конкуретност. Първо премахването на занаятите от средното и основно училище /техникумите/ автоматично маргинализира огромен брой деца и бъдещи работници с потенциално добри доходи, особено от средите на ромите. Този етнос има подчертан интерес към занаятите, рисуването и пеенето, но специализирани класове и училища за такива деца има малко, ако бяха повече, повечето ромски деца техните родители щяха да ги записват в тях, заради възможност да научат нещо полезно, това е основният критерии за ценност за тях. Разбира се, ако след завършването на такова занаятчийско училище детето има перспектива да упражнява занаят и да печели добре от него: тъй като връзката е прекъсната, много от тези деце пропиляват потенциален талант и тръгват по пътя на дребна престъпност, просия или бягство от страната. Големанов, Гороломов и Ганьо Сомов са една бира, Пурко друга. Първите трима ще ги видим повече из партийните централи и високите държавни постове /пуснати там от централите/, Пурко е як опинец, дошъл без образование в големия град, природно буден и "отракан", но също така "тарикат" и донейде мързелив - той мрази поначало триото ГГГ, даже ги презира, затова набляга върху бързата и лека пара, изкарана от будали клиенти - ще го видим в гумаджийница, автотенекеджия /златно чукче/, автомобилен сервиз в квартала, където слага една китайска част в автомобил на клиент струваща 100 лева, както му я представя за оригинална за 500. Дълга тема. За тимаджиите малко ме изненада, не продаваха ли те фармацевтика и хранителни добавки на американския пазар?

Като допълнение: тези около 30 % от работната сила, заети в обществения сектор, който е към сферата на услугите, заемат като дял от БВП 13 %, т.е. те са близо три пъти по-неефективни от цялата работна сила в приноса си към БВП; но тези хора са платени от бюджета /тоест от данъците на другите/ и не плащат своя дял от социални и пенсионни осигуровки като произвеждащите, поемат им ги същите произвеждащи. Мечтата на чичо Денчо да маха диригентската палка е жива, тя е национален спорт, неувяхващи са образите на Големанов, Гороломов и Ганьо Сомов "призвани" да управляват, а не да работят, вечно жив е и Пурко. Пурко в т.н. "фамилен бизнес" се препитава предимно от автосервизи и тенекеджийство, това са половината от фамилните бизнеси, в другата половина преобладават бакалии, кафенета и прочие, толкова се позволява на "обикновените хора" да правят пари, затова и фамилните бизнеси са неефективни, оттам богат не можеш да станеш, в зоната на здрача са, при това чиновника ги гони, защото им е залепил етикет "сива икономика" и ги "изсветлява" Проблемът е структурен и ще доведе до фалит на социалните системи, защото накрая няма да има кой да попълва от данъци тези фондове.

$28.05 billion (2017 est.) при $55.95 billion (2017 est.) БВП, тоест около 50 процента. При малките фамилни фирми България е много зле като показатели: в които работят 400 000 души. Тези хора произвеждат около 10 процента от БВП, но са 16 процента от цялата активна работна сила. http://www.nsi.bg/sites/default/files/files/events/FamilyBusinesses.pdf За сравение в света картината е такава с фамилния бизнес: The following data is a measure of the impact and scope of family enterprises globally. Family firms account for 2/3 (two thirds) of all businesses around the world (Interview with John Davis, Harvard Business School) An estimated 70%-90% of global GDP annually is created by family businesses. Between 50%-80% of jobs in the majority of countries worldwide are created by family businesses (European Family Businesses, 2012) http://www.ffi.org/page/globaldatapoints Същевременно общественият ни сектор е на 4-то място в Европа по раздутост: около 30 процента от работната сила е заета в него, 2 пъти повече отколкото във фамилния http://ikonomika.org/?p=7017 За мен фамилният бизнес е най-близо до понятието "средна класа"

Нютон никога не е казвал, че простотата е съвършено състояние: “Truth is ever to be found in the simplicity, and not in the multiplicity and confusion of things.”, това точно е казал Нютон. Истината може да се представи просто, но простотата не винаги е истина, понякога е просто свещена простотия. 1. Това не е точно, не задължително партийната номенклатура на БКП, излязоха и нови лица, които именно осъществиха голямата приватизация след 1997; в една друга държава с подобна феодална система дори комунистическата партия беше забранена със закон няколко години по рано, но процесите на феодализация при приватизацията протекоха по същия начин; няма идеология в това 2. Куфарите с пари са митология, БНБ издаде лицензи за банки, които станаха пирамиди с пари; не само партийци играха в схемата на пирамидата 3. Не всички останали - има, макар и слаба, маргинализирана средна класа и по-едри капиталисти, които са независими и вън от системата Средна класа има в маргинално състояние, имало е силна такава и ще има, защото разпределението няма да издържи напрежението на вътрешната си несъстоятелност. Единственото точно и вярно нещо, което констатираш е изтичането на работна сила, но то не започна от влизането ни в ЕС, а много преди това.

Опростяваш и схематизираш до абсурд. Картината не е такава, по една важна причина - България не е изолиран остров, а част от световната икономика. Натискът отвън е огромен и ще размести вътрешните граници на една херметично затворена система, което и става. По принцип в икономиката не съществуват херметични системи, нито машини за консервиране на времето. Лека вечер.

Според мен всичко това са последствия от един порочен в генезиса си модел на приватизация на държавната /феодална/ собственост, която приватизация се извърши по същия феодален модел, тоест моделът се регенерира. В другите страни от източния блок, този модел на приватизация и отношение към собствеността не премина в матрицата на "феодализацията", там не съществуваше толкова силно ядро от старата номенклатура, а и формите на собственост не бяха толкова централизирани, дори преди 1989, когато падна стената. И постепенно старият модел на централизирана колективно-феодална собственост върху средствата за производство, а оттук и логично върху пазара, започна да регенерира стария модел на държавен капитализъм/феодализъм, този път по-добре адаптиран от старата система, но в самата си същност нейно ехо и копие, направи се само "перестройка", ако се огледаме наоколо, ще открием и приликите. Както и разликите, разбира се.

Собствеността е разделителната черта между феодалната система и капитализма: при феодалната система всичко е собственост по вертикала нагоре на един суверен и той отпуска част от правата си на по-малки феодали, но работната сила не притежава собственост върху средства за производство; капитализмът, който е рожба на революцията на "третото съсловие" /те са средната класа в класическия й вид/ променя отношението към собствеността - всеки има право да притежава собственост върху средства за производство и да продава продуктите си на свободен пазар. За съжаление, в България все още действа византийския феодален модел - собствеността е в ръцете на група политически феодали, над който стои суверен /кой?/, но феодалните поданици де факто не могат да имат неприкосновена и защитена от закона собственост. Затова няма и "трето съсловие", тоест средна класа в класическия смисъл на тази дума. Върховенството на закона е безсилно пред върховенството на системата. п.с. Ако трябва да говорим за традиции на средна класа в България, това са дребните и по-едри занаятчии от т.н. "еснаф" по време на Възраждането, съсредоточени главно в малките и по-големи градове, тази класа е двигател на Църковните борби за независима Екзархия и тази класа е двигател на национално-освободителните борби, довели до Априлското въстание и Руско-Турската освободителна за България война, в своята същност националноосвободителното движение на Възраждането е буржоазно-демократична революция, инициирана и организирана от третото съсловие. След Освобождението започва разслоение, едни отиват нагоре в имотен и социален статус, други надолу, но ядрото е формирано през 19-ти век.

Седем главни роли в един филм за Шърли Маклейн Филмът е "Седем пъти жена", 1967, френско-италиано-американски, режисьор Виторио Де Сика, който го прави специално за Шърли Маклейн. Тя е на 33-години тогава, вече звезда в Холивуд, с един Оскар. Двама от партниращите й актьори в този филм - Алън Аркин /ролята на Йосарян в "Параграф 22"/ и Майкъл Кейн също са носители на Оскари. Шърли Маклейн играе последователно седем роли на седем съвършено различни жени в не свързани помежду им сюжетно кино-новели: 1. Полет - млада вдовица, която вървейки зад катафалката на преждевременно починалия й съпруг, в разговор с близък семеен приятел, успява да си уреди нов брак с него още преди да е започнало погребението 2. Мария-Тереза - сериозна работеща на отговорна позиция дама от средната класа, която връщайки се от командировка по-рано заварва мъжа си в леглото с най-близката й приятелка и намира помощ да спаси брака си на най-неочаквано място 3. Линда - красива преводачка, която кани в дома си двама ухажори и им чете цяла нощ поезия на Томас Елиът гола пред леглото, под погледа на загиналия й трагично съпруг, чиято фотография виси на стената /Марлон Брандо присъства само като фотография в тази трета по ред киноновела във филма/ 4. Едит - безлична и мила домакиня, посветила се на съпруга си, прочут писател на любовни романи, която той упорито отказва да я забележи, докато един ден тя просто "изпушва" и полудява 5. Ева - кралицата на модния подиум, за която най-голямата драма в живота й е да се появи на публично място с един и същи тоалет като този на съперницата й 6. Мари - отчаяна от брака си млада жена, намерила изход от живота си в самоубийството, заедно с приятел, който има подобни на нейните брачни проблеми 7. Жана - романтична млада жена, заключена в брак по сметка със съпруг, който тя ненавижда, но я ревнува безумно: Жана се влюбва в красивия детектив, изпратен от мъжа й да я следи, при това без да си разменят нито дума - в ролята на безмълвния детектив е Майкъл Кейн, страхотна роля без нито една реплика Филмът е бутикова трагикомедия, направен персонално за Шърли Маклейн от Де Сика: 66-годишният тогава знаменит режисьор отначало предлага ролята на Натали Ууд, но след нейния отказ преработва всички роли за Маклейн. Шърли Маклейн е блестяща и в седемте й роли, в някои повече, в други по-малко, но е напълно различна и контрастът между характерите, които изгражда, е поразително силен. Де Сика, според мен, е на висотата на "Брак по италиански" като комедия /без сравнения между нейната и играта на Мастрояни и София Лорен/, но не и на другите негови шедьоври като "Крадци на велосипеди" и "Чочарка". http://www.imdb.com/title/tt0062502/?ref_=ttpl_pl_tt

"Данните на НСИ за „инфлацията“ през годината са може би най-неточният измерител на това дали с единица пари можем да си закупим повече стоки и услуги от даден минал период или по-малко. Един от много големите скептици спрямо математическите манипулации на информацията в икономиката (т.е. спрямо статистиката) Лудвиг фон Мизес още в средата на XX в. пише: „Здравомислещата домакиня знае много повече за измененията в цените, отколкото статистическите средни величини.“[5] Статистическият „индекс на потребителските цени“ е толкова неточна величина, че единственото му приложение би могло да бъде като интелектуално упражнение по математика, резултатите от което нямат нищо общо с реалността. Дали сме „по-богати“ или „по-бедни“ спрямо миналия месец или миналата година се определя от личния ни доход, индивидуалното ни потребление и от измененията в цените на стоките и услугите, които потребяваме, а не от статистическата средна величина, която НСИ пресмята и публикува всеки месец. " https://ekipbg.com/kakvo-ni-pokazva-indeksyt-na-potrebitelskite-ceni/ Много точно. Защото, когато в "голямата кошница" ти пишат цена на наем или хляб, това е една илюзия - цена на наем в София е едно и цена на хляб в една верига е едно, в друга друго, в малко провинциално градче трето. Специално за наемите и транспорта съм сравнявал цени в различни страни в Европа с тези в България, те не отговарят на показаните в статистиката на НСИ, по-високи са реално и всеки, който го плаща го усеща. Един "крещящ" пример за статистическа манипулация: http://www.nsi.bg/bg/content/2539/калкулатор-на-инфлацията Инфлация 3 процента отчита официалната статистика по своя калкулатор. Но цената на квартирата ми тогава беше 500 лева, сега е 800, за храна сега харчим поне 150 лева месечно повече от тогава /примерно 200 лева тогава месечно/, билетчето за градския транспорт струваше 1 лев, сега е 1.6 лв., тоест 60 процента повече, може да се продължи още дълго. Къде отиват 3 процента инфлация? При арменския поп.

И аз съм го подкарал отрано на работо-холизъм, ама срамота, май към обед като друг white trash ще последвам примера ти с истински холизъм, празник е все пак. По-сериозно по темата, проблемът с доходите в България, основният, е в тяхното разпределение, а освен това и с игрите на статистиката, която според мен, не отчита коректно и обективно индекса на цените на потребителската кошница, занижава ги, така че да докара позитивна картина пред европартньорите ни, нещо подобно правеха гръцките политстатистици и изведнъж се видя голяма пропаст между казионна статистика и държавни дългове. Това което пише Бойлад за 18 процента хора с доходи над 1000 лева е по-точно от цитираните от мен 30 процента, които съм взел от един доклад на профсъюзите, те са комбина с властта на чиновниците в България, друга тема. И ако се направи социологически профил на тези 18 процента, ще се види, че по-голямата част от тях са в обществения сектор. Лошо няма, но той е на бюджетна издръжка и е слабо ефективен в сравнение с други сектори. И се върви към административно увеличение на заплати точно в този сектор - предвидени са 700 млн. годишно за учители, военни и полицаи; това добре, но реалния сектор е на производство и услуги, а обществения е вторичен и се храни от бюджетно преразпределение, сбъркани са приоритетите, според мен. Общественият сектор в България е прекалено раздут, поне с 50 процента и неефективен, там е пристанище за лесно получаване на пари, вижда се в структурата на образованието, което бълва специалисти със специалности за него, а не за реалната икономика.

Пак си направил "сламено човече" и ми влагаш съдържание в думите, което не съм изразил. Примерът ти с африканец не е адекватен и си го пришил към "човечето" като "слама". Средният доход се определя от средната работна заплата във всяка отделна страна. Покупателната сила на средния доход се измерва с покупателната сила на местната валута към основна кошница от стоки и услуги. Средната класа на база средна работна заплата се дефинира като способност на хората да закупят стоки и услуги във всяка отделна страна със средната си заплата, съпоставими със средната класа в САЩ, тъй като покупателната сила на отделните валути се съпоставя с покупателната сила на щатски долар в САЩ. Африканецът със средната си заплата в собствената си страна е далече, ама много далече, от покупателната способност на средната работна заплата в САЩ. Българин със средна работна заплата от 1023 лева не е толкова далече. Обяснявам ти защо. Покупателната сила на български лев в България спрямо покупателната сила на щатски долар в САЩ е различна: ако превърнем средния доход в България в щатски долари, той е 640 долара еквивалентни на 1023 лева. Само че покупателната сила на тези 640 долара в България е по-голяма около три пъти за същите стоки тук, отколкото в САЩ: $152.4 billion (2017 est.) $147.1 billion (2016 est.) $142.2 billion (2015 est.) note: data are in 2017 dollars country comparison to the world: 77 GDP (official exchange rate): $55.95 billion (2017 est.) GDP - real growth rate: 3.6% (2017 est.) 3.4% (2016 est.) 3.6% (2015 est.) country comparison to the world: 87 GDP - per capita (PPP): $21,600 (2017 est.) $20,700 (2016 est.) $19,900 (2015 est.) https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/bu.html тоест 640 долара в България могат да купят стоки и услуги от основната потребителска кошница в България, колкото могат да купят 1920 долара в САЩ. И сега отиваме в САЩ, за да видим къде са хората, по американската статистика, с месечни доходи 1920 долара месечно. Според техните класификатори, домакинствата от 67 процента от средния доход нагоре и до 200 процента над средния влизат в "средна класа". Среден доход на домакинство в САЩ е прието за 2016 да е 59 000 долара годишно, при двама работещи в домакинство, това е 29 500 на човек, месечно това означава 2450 долара доход, 67 процента, където е долната граница на "средна класа" са 1647 долара месечно, ерго нашият човек с 1920 долара еквивалентни /което е 1023 лева в България/ е над долната черта на средната класа в САЩ, не много, но над нея. Илюстрирам: Това е официално приетата в САЩ класификация за категоризиране по този метод на доходи за "средна класа" - всичко над 35 000 долара за домакинство отива в категорията средна класа; ако насложим нашия случай с приравнена покупателна способност на 640 долара месечно умножени по покупателна способност индекс 3 и равнозначни на 1920 в САЩ и умножени по 2 за домакинство, наше домакинство с такива доходи влиза в американските критерии в границата над 46 000 долара годишно покупателна способност в САЩ, тоест определено над долната граница за "средна класа" в САЩ. https://www.thebalance.com/definition-of-middle-class-income-4126870 https://www.thebalance.com/kimberly-amadeo-3305455 Африканският трудещ се с неговите 500 долара годишно няма никакъв шанс да се класира като средна класа в САЩ, колкото и да са ниски цените в африканската му родина. Ясно ли ти стана, или да продължа?

+ + Напълно споделям такова виждане за средна класа, но по съображения за удобство и адекватност с това, което има в популярната икономическа статистика, приехме донякъде консенсусно да говорим за критерий средна заплата. Иначе вижте какво съм писал сам в първите си постове от темата: Сегментчето А от 1.6 процента е финансов елит, богати по мерната система на България, някои от тях, малцина, и по световната такава. Тази група е съставена от 1.6% от населението на България или около 100 000 души. Отделям ги в „много богати” и над другата група В (средна класа), защото толкова са хората, притежаващи по сметките си активи за над 100 000 долара на човек, според тази публикация: https://money.bg/finance/59-300-balgari-popadat-sred-5-te-protsenta-nay-bogati-v-sveta-sred-tyah-li-ste.html Горе, на самия връх на това връхче съм сложил 0.001 %, което е няколкостотин души, това е КОЙ, онези под тях са им Преторианци, които ги охраняват, но понякога и сменят, тези няколкостотин са богати и по световните стандарти, някои влизат в официалните класации на Форбс, други не влизат, но по мое мнение тези, които не влизат са най-обемни откъм парични знаци. Сегментът В съм разделил на две приблизително равни части от по 5 процента - тук са всички ония българи, декларирали месечни приходи над пределните 2400 лева, за толкова си плащат осигуровките в НАП. Веднага ще обясня защо пиша, че ги наричам условно „средна класа” и защо съм ги разделил на две обособени подгрупи: според мен, средна класа са хората, които изкарват такива доходи, без да са наети работници било на държавата било на частни фирми; останалите са високоплатени служители, но не са истинска средна класа. Истинската средна класа са хората с относително добри доходи, добивани от собствен бизнес или продаване на собствен продукт, такива в България реално са 5 %, около 125 000 души от работната сила, останалите 5 % в тази група В са високо платени наемници. Така или иначе имаме около 250 000 души, които можем да наречем по доходи условно „средна класа”, 10% от населението в работна възраст. В други страни от Европа и Северна Америка този процент е между 40 и 60 като се счита, че точно той е гръбнак на нацията и гарант за социален мир. Следователно, очевидно е, че средната класа у нас е свита и дестабилизирана. „Високата средна класа” от скъпо платени служители се стреми да се изтегля нагоре като се интегрира към статусния елит. Ниската средна класа се оказват в ситуация на оцеляване и страх от бъдещето, защото точно това са хората на дребния бизнес, на масовия семеен бизнес, на масовите битови услуги, на квалифицираната интелигенция и на високо квалифицираните работници, занаятчии и земеделци. Държа да подчертая от подчертаното този пасаж, това са данни отпреди 2 години, но днес те едва ли са по-различни в положителен смисъл: Истинската средна класа са хората с относително добри доходи, добивани от собствен бизнес или продаване на собствен продукт, такива в България реално са 5 %, около 125 000 души от работната сила, останалите 5 % в тази група В са високо платени наемници. Това е българската средна класа в класическия смисъл на думата - между 3-5 % процента от работната сила в страната, което я превръща в маргинал, на практика средна класа в класическия смисъл на тази дума, както я разбирате и Вие, в България НЯМА.

Притежаването на оръжие е записано като право на американския народ в Конституцията, право гарантиращо на народа да защитава свободите си от управляващите, ако те се опитат да им ги отнемат или ограничат; без това право американците няма да бъдат същия народ.

И в тази, и в други теми сме го дискутирали - под "средна класа" не разбираме собственици на средства за производство или собствен бизнес, а хора с доходи около средната работна заплата в страната. Средна класа в Турция са и повечето пенсионери, защото получават сто процента от доходите си, които са получавали като работна заплата. В Европа този процент е към 70. Как е у нас: 343 лева средна пенсия при 460 лева минимална работна заплата и 1023 средна - 30 процента от средната заплата. Тези хора вкупом са под чертата на бедността, а те са 2.2 млн., близо 30 процента от цялото население. https://trud.bg/вижте-колко-са-пенсионерите-у-нас-и-как/ Минаваме към работещите: заети лица 3.15 млн. души през 2017 по данни на НСИ Минимална заплата 460 лв. "403 хиляди са работещите на минимална работна заплата" или около 13 процента от всички работещи Под средната работна заплата: "70% от българите получават заплата под средната за страната" Средна и над средната работна заплата: 1023 лева за декември 2017 - "Само 30% от работещите у нас получават над 1000 лева заплата и това е причина за продължаващата емиграция." http://www.infostock.bg/infostock/control/bg/news/75011-naselenieto-v-balgariya-prodalzhava-da-namalyava-i-zastaryava-i-prez-2015-g https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2018/02/13/3128997_srednata_zaplata_dostiga_1123_leva_prez_dekemvri/ https://trud.bg/%D0%B2%D0%B8%D0%B6%D1%82%D0%B5-%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%BA%D0%BE-%D1%81%D0%B0-%D0%BF%D0%B5%D0%BD%D1%81%D0%B8%D0%BE%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%83-%D0%BD%D0%B0%D1%81-%D0%B8-%D0%BA%D0%B0%D0%BA/ За тези "Само 30% от работещите у нас получават над 1000 лева" може да се говори, че са "средна класа" и над средната класа: пирамидата в първата ми схема се е стеснила още повече към върха, когато я публикувах "средна класа" по доходи бяха 40 процента в които влизаха 10 процента с по-високи доходи от средните. Днес са 30 процента, в които влизат 5 процента с по-високи. п.с. Всъщност, ако погледнем по-обобщаващо на нещата в икономически план, трудът е стока, произвеждаща принадена стойност, единственият обективен показател за ръст на БВП; тази "стока, произвеждаща принадена стойност в други стоки" се продава от нейните собственици, работната сила, следователно те притежават средство за производство, въпросът е каква цена на пазара на труда могат да вземат срещу него и кои сфери на труда получават по-висока цена за сметка на други.