Б. Киров

Винаги съм го твърдял това, то е очевидно и ми е чудно защо не го правим. Ето, беше се включил във форума и човек от Сърбия, стана ясно и че те го правят. Да не говорим за гърците с техния бронетранспортьор Леонидас и бронираните им джипове Мерцедес по лиценз, които произвеждат и изнасят и в трети страни, писахме за украинците, кой ли не - всеки гледа да задържи капитала в собствената си държава и по възможност дори да изнася продукция зад граница, защото това е директен принос към БВП. Не и България. При една сравнително добре развита и все още съхранена военнопромишлена база, та ние бяхме едни от големите износители на оръжие през 80-те години на 20-ти век, от много сериозните такива.

Да се включа и аз в тази полезна дискусия. Ще направя това с последния си пост от темата за сравнителния анализ между армиите на балканските държави, тя пак бе на Капитана. Не мисля, че е тавтология, защото оттогава мина повече от година, но доколкото виждам голям напредък няма, а нещата в реалния живот за зациклили на същото ниво. Тогава надълго дискутирахме темата за бронираните машини в българската армия и последното като извод, поне лично за мен, бе това: "Дискусията в темата се пренесе от строителството на български корвети за военния флот върху бронираните машини за сухопътните сили на българската армия. И това въобще не стана случайно. Виждам съвсем пряка и директна връзка между двата казуса. Първо – концептуално. Да закупуваме ли отвън въоръжение за армията, или, ако имаме ноу-хауто и възможност, да го произвеждаме сами? В случая с флота решението вече е взето от парламента, средствата са гласувани, на практика двете корвети са факт. За мен по принцип това е добро решение, вече обсъждахме защо – развитие на българската икономика, повече работни места, плащане на данъци и заплати тук, оставане на принадената стойност (печалбата) в България и реинвестирането й пак тук. От тази гледна точка решението заслужава адмирация. Второ – като обем финансови средства, сумите са съпоставими, и дори тези за бронирани машини за пехотата надвишават сумата за флота. В случая за двете корвети тя е 800 млн. лв., а предвидените средства за нови бронирани машини са 1 млрд. лева. Какво обаче е планирано да се закупи в рамките на този милиард – не повече от 238 машини, и те дори под въпрос. Тази бройка е абсолютно недостатъчна, а цената е много висока за 1 брой, над 2 млн. евро за машина. Трето, може би най-важно. В случая с бойните машини за пехотата във вариант закупуване на ограничено количество техника с подчертани функции да се изпълняват задгранични мисии (колесни бронирани машини с главно тяхно достойнство мобилност) не се гарантира вътрешната сигурност на страната в необходимата степен. Да, такива машини ще решат вероятно участие на България в задгранични мисии по съюзническа линия в НАТО; а проблемът с ограничената и остаряла база танкове (90 бр. Т-72 през 2020 според Плана), слабата артилерия, слабата и остаряла ПВО, хилавата изтребителна авиация (16 втора ръка Ф-16 до 2024)? Биха ли гарантирали тези няколко стотин бойни машини за пехотата вътрешната сигурност на страната? Според мен, на фона на това което притежават като потенциал съседните държави, категорично не. И остава проблемът със сервиза на тези вносни машини, подмяната им с нови, влизането в цикъл, от който няма излизане без постоянни течове от бюджета. Какво, според мен, е по-доброто решение? Да се върви по пътя на казуса с корветите. България през 80-те разработва своя бронирана машина БМП-23. Тя, според мненията на хора служили на нея, и такива участвали в производството й, е имала и има добри характеристики като ходова част, даже много добри – стабилна и надеждна е. Главните й недостатъци са в бронята, уязвимостта на отсека за боеприпаси и въоръжението - неща, които могат да се коригират. Машината подлежи на модернизация като ходова част и конструкция, и най-важното – проверена и доказана е като ефективна в бойни мисии на НАТО в Афганистан и Ирак. Цялата документация за нейното проектиране и производство вероятно се съхранява. Защо тогава държавата не инвестира в кредит на частни предприемачи или директно целево в производството на усъвършенстван вариант на машината, която е с български патент? Казусът е абсолютно същият като с корветите, с тази съществена разлика, че в случая с тях имаме действаща българска корабостроителница, с вече реализирани подобни поръчки. Това обаче не е непреодолим проблем. Същевременно, за разлика от корветите, патентът на машината е български. Веднъж вече е съществувало предприятие, Бета-Червен Бряг, произвело над 100 такива машини, т.е. имало е серийно производство. Всичко това може да бъде възстановено, дори на друго място, с други хора. Стига да има воля и желание, както и разбиране и отговорност пред националните интереси на България, а не решаване въпросите на парче и според конюнктурата. Изграждането на такова българско производство, съчетано с интегриране на чужди водещи фирми в оръжейната промишленост за електрониката, въоръжението и оборудването на ходовата част(по стандартите на НАТО), ще позволи на българската пехота да има на относително ниска цена голямо разнообразие от бронирани бойни машини с различни функции, способни да изпълняват двете най-главни нейни задачи – защита на териториалната цялост и изпълнение на международните й ангажименти по линия на съюзниците. Естествено с ударение върху първата, защото това са преките ни национални интереси. И най-важното, такова решение ще е стимул за българската икономика и промишленост, източник на приходи, а не на разходи. Образно казано, „ще обърнем мача” в наша полза в икономически аспект – нещо което са направили от варненската корабостроителница „Делфин” по отношение на корабостроенето, с реализирани поръчки в трети страни, а доколкото видях от дискусиите в НС има и заявен интерес и от наши съседи за поръчки. Това е коренно различна ситуация от досегашната – от вносители можем да се превърнем в износители (като украинците с тяхната бойна машина); има разлика в двете действия „внасяне и изнасяне” от БВП – и разликата е много съществена. И за тези неща трябва да се мисли в перспектива още днес, защото след 5 години, когато преките европейски дотации секнат, ще бъде твърде късно. Изразявам мнение като не претендирам за експертност, това е личното ми виждане, и то може да бъде оспорвано и атакувано, надявам се аргументирано." Сега, като чета това, което съм написал преди година, не виждам нещо съществено, което бих променил в него.

За книгата й не мога да се произнасям, преди да я прочета. Научих за нея от жена ми, на която са споделили нейни колежки от книжната борса, с възхищение. Неконформизмът на Розмари Де Мео в този й сблъсък със системата на книгоиздаване и книгоразпространение в България е знаков, за този, който може да го оцени като такъв. Не е тук мястото да се разпростирам защо и как, бих споделил това на лична поща със собствениците на този сайт. За правописните грешки, бял кахър, ако е талантлив автор. Правопис може да се научи и коригира от редактори и коректори, на талант никой не ще те научи.

Къде го видя това "реално осмиване", Сириус? Да си Дон Кихот за мен не е осмиване, а най-доброто нещо, което може да се каже за един човек. В конкретния случай Розмари Де Мео е победила системата, тя показва на всички автори алтернативата, Дон Кихот е сразил Великаните. Въпреки всичко. Направила си е собствен сайт, откъдето единствено продава книгата си, която издава сама. Талантлив автор е, за това говори интересът на читателите и продадените по този начин нейни книги, нейната популярност, защото аз знаех за нея много преди да прочета текста в този линк. Не знаех само за конфликтите й с книгоразпространителите и книгоиздателите. Респект към такива хора. Само в тяхно лице виждам надеждата. Тя е направила, каквото трябва да се направи и е спечелила своята лична победа. Ако я последват и други, победата й няма да бъде само лична. Моята лична подкрепа се състои в това, че ще си купя нейната книга.

+++, свършиха ми наличните за днес, в този линк е казано всичко и повече от това, което дискутирахме днес. Авторката само се е ДОКОСНАЛА до уродливата система в българскато книгоразпространение и книгоиздаване и е потресена. Нещата са още по-зле, от описаното от нея. Мисля че се досещам и с кой конкретно е бил нейният диалог, имал съм диалози с този човек. Нищо лично, той е поставен в такава ситуация. Но си мисля, че тя е един благороден дон Кихот, тръгнал да атакува ветрената мелница с копието си, пожелавам й успех, стискам й палци. Има в себе си едно непобедимо оръжие - талант и съзнание, че го притежава.

Не пиша "липсва частен бизнес", а "почти липсва силен частен бизнес"; разликата е от голямо значение, защото конкретно във Виетнам ключовите отрасли и банките са държавни, дават над 30 процента от БВП, но не са ефективни. Опитват се да приватизират, но става бавно, а основните инвеститори са западни, не местни, и то главно заради много по-евтината от Китай работна ръка. Ето тук е очертана ситуацията, това е текст подготвен от американското посолство във Виетнам, за да информира американските инвеститори във Виетнам: "According to the 2014 Law on Enterprises, a state-owned enterprise (SOE) is an enterprise in which the state holds 100 percent of its equity, a definition that does not follow international standards and obscures the true number of SOEs in Vietnam. In 2015, Central Institute for Economic Management (CIEM), a government think tank, reported there were 2,000 SOEs in Vietnam where the state retained a majority interest, and 781 SOEs where the state retained 100 percent ownership (the World Bank 2035 report estimated over 3,000 total SOEs under majority state control), employing around 1.5 million people, and accounting for 15 percent of all enterprise employees. Although the wholly state-owned enterprises accounted for just 0.2 percent of the total number of enterprises in Vietnam at the end of 2014, they accounted for 28-29 percent GDP (slightly lower than the World Bank 2035 report’s estimate of one-third of GDP) and control the majority of natural resources and land. SOEs do not operate on a level playing field with domestic companies and continue to benefit from preferential access to resources such as land, capital, and political largesse." https://www.export.gov/article?id=Vietnam-Competition-from-State-Owned-Enterprises Сиреч тези 0.2 процента като брой държавни предприятия дават около 30 процента от БВП. Това е много силен държавен сектор, и много слаб частен сектор. Отделно се казва в текста, че продължават да се субсидират такива държавни фирми и да се поставят в неконкуретна позиция спрямо другите стопански субекти. Виетнам върви по пътя на Китай и няма да излезе от този коловоз на партиен контрол върху частния сектор, това е заковано в идеологията на компартията. Същата оценка е направена и в британски източник: "At a strategic level, the government acknowledges that foreign participation is essential to accelerating the reform process; the domestic investor base is simply too small to be able to take significant stakes in large and complex SOEs. However, although Vietnam is doing more to market the investment opportunities arising from equitisation, this has not yet translated into convincing action to address the likely concerns of foreign investors.The government may need to consider raising the 49% limit on foreign ownership; or adopting other measures which recognise the added value foreign investment brings through technology and knowledge transfer. With the state set to retain a majority stake in most large equitised SOEs, many foreign investors wonder whether there is really any scope for minority shareholders to drive through improvements in corporate governance and efficiency post-equitisation." https://www.gov.uk/government/publications/vietnam-state-owned-enterprise-reform/vietnam-state-owned-enterprise-reform Местният частен бизнес е с твърде малки инвестиционни възможности, за да вземе сериозно участие в приватизацията на държавните икономически гиганти. Процесът върви усилено от началото на 21-ви век, когато е имало 60 процента участие на държавните фирми във формирането на БВП. Но се разчита предимно на западни инвестиции. И си остава съотношението 3:1 спрямо покупателни възможности и номинален продукт, във Виетнам то е приблизително 3:1, каквото е и в България, но абсолютните му измерения са съответно три пъти по-ниски, съответно номинален БВП на човек малко над 2000 щатски долара за година и съответно около 6000 долара покупателна възможност на този номинален продукт.

Малко статистика, за да се видят мащабите на това бедствие, стихийното издаване в малки тиражи: През 2015 г. са издадени 8 221 книги, има се предвид заглавия, с тираж 3 900 628 и 1 099 брошури с тираж 1 003 029, съобщават от Националния статистически институт. В сравнение с предходната година през 2015 г. броят на издадените книги и брошури се увеличава с 1 805 (24%), докато средният тираж намалява от 536 през 2014 г. на 526 през 2015 г., или с 1.9%. Според признака „предназначение на литературата” през 2015 г. разпределението на изданията по раздели е следното: - художествена литература за възрастни - 3 035 заглавия с тираж 1 485 000; - научна литература - 1 859 заглавия с тираж 529 хиляди; - учебна литература - 1 614 заглавия с тираж 671 хиляди; - популярна литература - 1 521 заглавия с тираж 999 хиляди; - литература за деца и юноши - 837 с тираж 1 002 000, от които детската художествена литература е представена с 451 заглавия с тираж 420 хиляди; - други - 454 заглавия с тираж 217 хиляди. https://news.bg/culture/8-221-knigi-v-3-900-628-broyki-izdadeni-u-nas-prez-2015-a.html Слава Богу, на вестниците и жълтата преса падат драстично тиражите, свършиха им читателите. Обаче и у нас ще дойде модата "печат по поискване", когато на почти книжарска цена ще можеш да си издадеш книга в 1 брой. Така всички неосъществени автори ще получат удовлетворение; ето братята индийци предлагат такава услуга, https://pothi.com/faq/private-publishing-and-printing/ единична книга за подарък по дизайн и вкус на клиента на ниска цена, само че пощенските разходи ще бъдат скъпи в този случай. Наистина навлязох в офтопик, но спирам по този въпрос.

Нямам предварителна теза, направи ми впечатление, че е така: съотношението у нас, в Куба, Виетнам, Македония и ред други държави е 3:1 и даже повече между номинален продукт и покупателна способност. Германия, Великобритания, Сингапур, САЩ и ред други подобни икономики гравитират около 1:1 в това съотношение. Като правило тези икономики с висок номинален БВП са близо до изравняване, тези с нисък - към раздалечаване. Вярно е че услугите генерират по-висока добавена стойност, а в развитите икономики те имат превес пред производството на стоки. Но ми се ще да разгледаме и друга възможност - тази за икономиките, в които класическата частна инициатива и предприемачество имат по-малки шансове да генерират висока добавена стойност, икономики, които до голяма степен са одържавени, явно или неявно. Говоря за срастването на монополи и частен капитал с държавната икономика и политиката. Където това е най-ярко изразено, съотношението между номинално произведено и покупателна способност е най-разделечено. Моите подозрения само засега са, че при "срастването" на държавната власт с частния интерес, пасивите остават за държавата, а активите за богоизбрани представители на частния бизнес, на които въобще не им пука за загубите: загубите се записват в пасива на държавния дълг, а печалбите в актива на личните и корпоративни богатства. Класически модел за това беше така наречените РМД-та през 90-те в България, където собствеността в един преходен период се водеше държавна, но директорът управляваше предприятието като глава на частно ЕООД: загубите на предприятие се покриваха изцяло от държавния бюджет, а печалбите, в определени сектори се втичаха изцяло в джоба на директора и управителния съвет от негови хора. Донякъде този модел сега може да се забележи в енергетиката в България, където НЕК като цяло е на огромна загуба, но гравитиращи частни дружества около него, опериращи в енергийния сектор, понякога къде с подставени лица или дори пряко управлявани от хора в държавния сектор, същевременно печелят много добре. Политиците в такива системи са само брокери между частния, личен, интерес и държавния апарат. Защо тук са Виетнам и Куба, където почти липсва силен частен бизнес - според мен, защото там самите брокери са изместили облагодетелстваните частници и номенклатурата на управляващите партии се явява едновременнно и предприемач и представител на държавата. Но от това се забавя ръстът на номиналния растеж, няма начин да не е така, защото ресурсите изтичат. Същевременно управляващите такива системи се опитват с всички възможни средства да ги "феодализират", тоест да смекчат със социални помощи, дотации и т.н. негативния ефект от бавния растеж, за да си спестят вълната на социално недоволство. Тоест, прави се всичко възможно да държат на ниско ниво цените вътре в такава икономика, да "паднат" цените за масовото население, като главния инструмент за това е преразпределението на тежестите чрез бюджета. Това обаче продължава да генерира дългове или пък дърпа назад бързия растеж на номиналния продукт. Това, разбира се е опит да генерализирам, който може да бъде подложен на конкретен анализ с цифри, за да се провери доколко не се заблуждавам. може да се тръгне и по обратния ред, анализ с цифри, който би очертал някакви изводи.

Това е блестящо! Винаги може още повече.

Да, това е по международния стандарт. Но кажете ми сега, дори за "буквален превод" по този стандарт как да се вмести един издател в рамката, която очертах по-горе. Ако за 320 страници той трябва да плати повече от 5 лева на страница, какъвто е цитираният от мен случай, който е стандартен, това означава, че не може никога да си продаде книгата. От друга страна, 2000 маш. зн. е малко повече от 1 м.стр., следователно, по международните стандарти, този преводач би трябвало да се задоволи с 5 лева дневен приход. Което също е абсурд. И какво става на практика в нашата българска действителност- нашият преводач превежда по 20 000 знака, 12 страници, за да си докара дневно поне по 60 лева, от което, естествено, страда продукцията му, и като към това се прибавят "спестените" от редактор и коректор пари, крайният резултат е трагикомичен във вид на нещо като книга. Е защо младите, пък и който и да е, да имат респект към книгата и към писаното слово, щом получават такова "нещо", при това трябва да го купуват.

Преполагам го правите и за лично удоволствие. Имах такава случка с търсене на преводач от френски и то не за художествен текст, а за детска енциклопедия. Човекът беше учител по френски, завършил френска филология. Когато му казах тарифата за една страница, тя беше негласно общоприетата по онова време в нашите среди, той ми се изсмя и каза: "Ти подиграваш ли се с мен, аз за това време мога да взема три пъти повече пари от частни уроци."

Така е, безспорно. Но пак си остава казусът за художествения превод и неговото качество. Защото, ако приемем, че той авторство, следва, че трябва да бъде заплащан като оригинално авторство, а това веднага вдига стойността му във финикийски знаци поне двойно. Ако е буквален превод от един на друг език, значи не е авторство. Плоскостта, по която с лекота се пускат повечето издатели, защото им е по-леко финансово. Оттук обаче качеството на преводите отива в 13-та глуха. И извращенията с класически и стойностни художествени текстове става норма. п.с. А проф. Марко Минков е доста познато име, поне в средите на литератори.

Не съм съвсем сигурен, че е ясно за всички. Не знам дали знаете, но съм чувал от мой приятел, Георги Рупчев, как е превеждал Валери Петров. Той е давал на студенти английска филология да му направят буквален превод на български, след това е пренаписвал този превод наново в рима, което по същество е напълно оригинално авторство. Доколко е вярно, не знам, но самият Рупчев превеждаше Джон Ленън по този метод, с тази разлика, че най-напред сам си правеше буквалния превод, който някои преводачи съм чувал да наричат с русизма "подстрочник"; а неговите преводи на песните на Ленън са едни от най-добрите на български, поне по мое мнение.

Художественият превод е авторство и е защитен с авторско право. Преводачът на художествена литература по принцип пренаписва да друг език съответната творба, той е неин автор на съответния език. Ето защо, текстовете на Шекспир, например, не за защитени с авторско право в оригинал, но преводите на Валери Петров на български са. Те са авторски текст. А да плащаш по 3-5 лева за машинописна страница на преводач, колкото е обикновено тарифата, е направо гавра с авторството, но нали видяхте механиката на формирането на цената. Другият вариант е да вдигнеш нагоре цената до безбожно висока, тогава книгата си остава вечно твоя. А има и друго, ако решиш да компенсираш разходите си с ниски тиражи, автоматично влизаш в мелницата на висока единична цена за книга. Колкото по-малък е тиражът ти, толкова по-висока става цената на всяка бройка в него.

Честно да ти кажа, Стинка, не съм 100 процента сигурен, защото, когато се занимавах с книгоиздаване, работех през фирма неригистрирана по ДДС, и не ми връщаха никакакъв ДДС, плащах си го 100 процента в аванс. Това правех, защото знаех от колеги, регистрирани по ДДС какви тежки ревизии се правят всеки месец от данъчните и какви мъки са да си вземеш ДДС. Това означаваше и големи разходи за счетоводство и т.н. Но пак от тях съм чувал, че е така, в което има логика, защото ти продаваш като стока някакъв н-брой книги, и от там можеш да претендираш връщане на ДДС, докато не си реализирал тази стокова наличност, тя не е на пазара. Може и да греша, ако има тук счетоводители, нека цитират конкретни текстове.

Няма смисъл от ехидност, в крайна сметка това ДДС в книгата го плаща читателят, а докато той го плати, то си тежи върху издателя и се отразява върху качеството на текста. Детайлите в случая не са от принципно значение.

Ами да, това е основното, а търговецът само се възползва пълноценно от неработенето на тази система. Той си изяжда баницата, която му е дадена, въобще не е луд. Както и от ДДС-то върху книгите. Но в крайна сметка го отнасят читателите.

Така да е, права сте, не съм счетоводител. Не ме бива в тънкостите на този занаят, но по принцип нещата не се променят драстично с тези 33 стотинки.

Благодаря ви за вниманието към този въпрос, който всъщност е ключов за упадъка на книгоиздаването и оттам на грамотността в България. Явно аз се изразявам неточно, което означава, че мисля така. Ще пробвам още веднъж. Да, абсолютно права сте, навсякъде в Европа, а и по света, ДДС работи така. Огромната разлика обаче е, че държавата в България не работи както навсякъде в Европа, което причинява огромно изкривяване в тази сфера и в крайна сметка колапс в книгоиздаването, поради високи цени за читателите на книгите и ниско качество на текстовете. Ето защо: ДДС е един вид щафетен данък, горещ картоф, който се прехвърля от ръка на ръка между производители и търговци по веригата, докато достигне до крайния потребител, който го заплаща на държавата, защото този данък е закован там в коричната цена обявена върху всяка книга от последния по веригата в производството, книгоиздателя. В случая в България той е 20 процента от цената на всяка книга и я натоварва за читателя с тази цена, не коментирам дали е висока или ниска, тя е толкова: в една книга с цена 10 лева за читателя, 2 лева са ДДС, които в крайна сметка ги плаща на държавата всеки купувач на тази книга, но „лошият човек”, който ги изписва върху корицата на тази книга е книгоиздателят, той е производител на книгата. Къде обаче е капанът, заложен специално в българското книгоиздаване, който го ерозира и унищожава отвътре. Според мен, в изкривените взаимоотношения по веригата до крайния продукт, причинени от безучастието на държавата като регулатор и рефер в отношенията между участниците в икономиката на книгата. Междинното звено между материалното производство (печатари и производители/вносители на хартия, консумативи и мастила), авторите и книгоразпространителите (търговците на книги на едро и дребно) са книгоиздателите. Като пиша „плащат в кеш”, това означава, че книгоиздателите, ако не са перачи на пари, трябва да организират цялото „правене” на една книга, да платят авторските права и предпечата и след това да си купят в брой с техни пари целия материален тираж на книгата от печатарите, преди да я предложат за разпространение на търговеца, който продава продукта им на читателите. Издателят това прави, той е един предприемач, който влага своите пари, нека класически ги наречем пари П в една стока, колкото и зле да звучи това за книгата, надявайки се в крайна сметка да получи от пазара „пари прим” за своя продукт, някаква печалба, за да я реинвестира отново в други продукти. До плащането в печатницата веригата си работи нормално, издателят, като класически предприемач, организира, работи и инвестира в продукта си, плаща си ДДС на държавата, което теоретично може да си върне след продажбата, и в общи линии няма проблеми. Всеки може безпроблемно да направи книга, както това се прави в Европа и по света. Проблемът идва в отсечката между пазара и готовата продукция на книгоиздателя във вид на тираж от книги. И там държавата в лицето на нейните икономически структури проявява престъпно бездействие, което е и неин грях. Защото последният, който поема щафетата на стоката книга, търговецът, всъщност не играе по правилата на пазара, той ги нарушава грубо под безучастния поглед на рефера, държавата. Търговецът не влага нищо, не плаща нищо предварително, той в българския вариант се изявява в ролята на измамник, който идва при последният вложил капитал в стоката, това е издателят, и му казва: Виж, аз трябва да внеса последен твоите 20 процента от цената във вид на ДДС, затова ти сега ще ми ги дадеш в аванс като отстъпка. Освен това, аз поддържам верига от книжарници, плащам наеми за тях, плащам заплати и осигуровки на продавачи, затова ти ще ми направиш и още 30 процента търговска отстъпка от коричната си цена, за да ме компенсираш. Станаха 50 процента. Но търговецът не влага „пари в кеш”, за разлика от всички други преди него по веригата – издател, печатар, производител на хартия. Той взема без да плати нищо, а чак когато продаде нещо на пазара, всъщност с парите от продаденото, плаща на производителя, тоест на издателя. Държавата тук вдига рамене – вие сте търговски субекти, по закон можете да сключвате всякакви договори, нас това не ни засяга. ОК, това е така, така са се договорили, нищо престъпно. Престъпното се случва на следващата крачка, когато търговците ОТКАЗВАТ на практика да плащат в срок по договор или въобще отказват да плащат. Навсякъде в Европа и по белия свят в такава ситуация се намесва някакъв държавен орган – било то икономическа полиция, било съдебни власти. Завеждат се бързи изпълнителни дела и нарушилият правилата на пазара се санкционира с отнемане на имущество в полза на ощетения. Не и в България. И веригата на пазара се къса. Той престава да съществува като такъв. А щом няма пазар, просто няма вариант да съществува качество на продуктите, тъй като го няма основния двигател – конкуренцията и материалния интерес на производителя, в случай книгоиздателя. Ще илюстрирам какво става с цената на една книга примерно струваща на пазара 20 лева с обем от 320 страници в тираж 1000. В нея са вложени 15 процента авторски права, това са 3000 лева, които по закон издателят е длъжен да плати на автора; редакторски и коректорски труд и превод, ако има такъв – още 2000 лева по минимални тарифи. Предпечатна подготовка – около 400 лева. Печат и хартия около 3500 лв. Дотук всичко се плаща кеш от издателя без никаква възвращаемост за него, сумираме – 8900 лв. Или с други думи, тази книга, ако той иска да играе по правилата и да има минимално добро качество, на него, книгоиздателя, вече му струва 8.9 лв. И на този етап той се изправя пред търговеца, който му казва безапелационно – 50 процента търговска отстъпка, аз мога да ти платя за тази книга, след като я продам разбира се, 10 лева. Излиза, че нашият издател трябва да вложи поне 9 лева, защото той също плаща заплати, осигуровки, офис и т.н., и да се надява на печалба от 1 лев и то минимум след една година, и то евентуално, ако търговецът благоволи да му изплати продажбите. Няма производител, който би инвестирал при такива условия, още повече, ако работиш с кредит, на който лихвата е реално 10 процента. Излиза, че или няма смисъл да влагаш пари в този продукт, или по някакъв начин ще режеш от разходите в него. И откъде е най-лесно – автор, редактор, коректор. То отдругаде и няма къде да режеш. И така на пазара се появяват литературни недоносчета със силни дефицити в съдържанието. И започва спираловидна деградация, в която няма граници, тя може да стигне до пълен абсурд, който се отразява в крайна сметка в книгите, текстовете, оттам в образоваността и грамотността. За да дебатираме тук дали е по-добре да си общуваме с междуметия и полудуми, вместо да се мъчим със спазването на някакви досадни правила в правописа. Какво прави например държавата в добрата стара Англия за английските автори и английската литература. Най-напред – никакъв ДДС върху всички книги. Второ, задължава всяка библиотека в Кралството да закупи определен брой книги от английски автори, като заплаща тези покупки, било през общините, било директно. Трето – стриктно следи за спазването на договорите между разпространители на книги и издатели – те могат да имат всякакви договори за отстъпки и разсрочки, но ако тези договори не се спазват, се намесва държавата и съдебната власт. И четвърто, самите издатели са се кооперирали и организирали, за да си улеснят работата – те притежават кооперативна банка, обща борса и обща транспортна мрежа за разпространение на книгите си. Ама това вече е за друга тема.

И да поясня нещо много съществено за ДДС, специално при книгите, защо тежи толкова върху издателския бизнес. Един такъв пример - произвеждаш някаква книга в някакъв тираж, за която плащаш в печатницата 10 000 лева, примерно, за изработка и още 10 000 лв. примерно ти струват хартията и консумативите. В тези 20 000 лв., които трябва да имаш в брой, за да ти освободят стоката от печатницата, е включен 20 процента ДДС, тоест 4000 лв. Ти ги заплащаш още в началото върху целия си тираж. След това, обаче, данъчните не ти ги връщат в определения срок на куп; те ти връщат въз основа на твоите единични продажби на тиража, разтегнати във времето. Така че разходът, ако си регистриран по ДДС, остава да ти тежи - обикновено времето за реализация на един малък тираж е година. Не случайно книгоиздателите кръстиха ДДС върху книгите "данък-убиец" на книгоиздаването в България. Никой не отчита спецификата на това производство. Не говорим за културните му и образователни измерения, а спецификата на самото производство и реализация.

Защото са пари в брой, независимо дали ги превежда по банков път, по електронен път или по някакъв друг път - пари в брой са, кеш. Единственият "отложен" разход, който може да направи е плащането на авторските права като процент от реализираните продажби. Но хартия, печат, предпечат и заплати на редактори, коректори и т.н. не може да ги отлага след реализацията на продукта, в каквато и форма да ги плаща, за него те са кеш. И в момента на получаването на фактурата от печатницата, цялата тази продукция му се води наличност в стока по корична цена. Ако я печати в чужбина, което е честа практика, плаща цялото ДДС още на границата, а не при реализацията му.

Галахаде, моите уважения, но не стоят така нещата с ДДС при книгите. Веднага обяснявам защо. Издателят плаща всичко в кеш, докато стигне до готовия продукт - авторски хонорари, преводач, рецензенти, редактори, коректори, предпечат, печат и хартия. В печатницата и при покупка на хартия му начисляват цялото ДДС. Така, с тези големи разходи накуп, продукцията му отива на борсата на едро. И там се появяват едни хора, които наричаме благозвучно дистрибутори, а иначе са търговци на едро, собственици на вериги книжарници. Тези хора, когато още нямаше ДДС, вземаха 20 процента търговска отстъпка от издателите, тоест разпространяваха им книгите срещу 20 процента за тях. Когато обаче се появи ДДС, тези хора казаха - 20 процента са малко, ние плащаме и ДДС. И се започна рекет - сега търговската отстъпка надминава 50 процента от коричната цена. Но и това им е малко на търговците, те не плащат веднага, а вземат на консигнация, разсрочено плащане книгите. Но и това не ги задоволява, разсроченото плащане става безсрочно. И тъй като никой не се занимава да ги санкционира и контролира, държавата е абдикирала от тези функции, те стигнаха до положението въобще да не плащат взетите на консигнации книги. Няма власт, освен мутрите, които да ги накарат да си платят. разбираш ли за какво иде реч, и защо една книга, която в печатницата струва 5-6 лева като труд и материали, се появява на пазара с цена 30-40 лева? Е как да има големи тиражи и качество. Но в основата е ДДС и неангажираността на държавата да е регулатор в търговските отношения между производител и дистрибутор.

Оперативен дежурен офицер в Командния пункт, откъдето се осъществява пуск на ракетите в един зенитно-ракетен дивизион, господин Познавачо. Школниците веднага встъпваха в такова дежурство, след инструктаж и след пристигането им в дивизиона. Такова оперативно дежурство се даваше 24 часа в денонощието, отделно имаше дежурен офицер, комадващ цялото поделение, когато командирът отсъства. Присъствах на тази учебна тревога в качеството си на планшетист от ВУ, взвод за управление. Сега ясно ли ти е, или искаш още детайли?

Това съм го обяснил много ясно в по-горен пост, а и не е необходимо да си математик, за да го видиш сам - защото 50 000 души в казармата са точно 2 процента от работното население в България днес, само заради това. Но разходите за тях ще се стоварят отгоре върху бюджета, а те са много повече от тези 2 процента. Постижението на онзи школник, името му е Кисьов, не се дължи на общата му подготовка в ШЗО, а на живия му и остър ум, на доброто му образование в МЕИ и на бързата му ориентация в ролята му на оперативен дежурен, какъвто беше в конкретния момент. Това един тъп човек и след 20 години служба и с три големи болта на пагона няма да го стигне. Лека нощ!

Знам КАКВО беше военното обучение в ШЗО, защото съм карал такова обучение в ШЗО. След редовната служба. И не ми чети лекции, нито ме познаваш, нито те познавам. Ще приключа участието си тук в тази тема само с една суха цифра: Мобилизирането на два набора в казармата днес означава 2 процента от БВП на България. Ти знаеш ли КОЛКО са тези пари - 2 милиарда лева. Ти откъде предлагаш да се вземат!?