Б. Киров

За големите фармацевтични компании и малките иновативни фармацевтични фирми пише Мойзес Наим в „Краят на Властта”. Много подобна е и историята на българската софтуерна компания Телерик, основана от 4-ма млади българи, без никакъв финансов ресурс в началото, чиито акции са изкупени от голяма американска корпорация за разработка на софтуеър за 262 млн. долара, най-вече заради един иновационен продукт на Телерик. http://www.capital.bg/biznes/kompanii/2014/10/24/2406365_golemiiat_udar_na_telerik/ според мен, не бива да се абсолютизира една или друга теза, Ник също има основание да твърди, че в много от големите корпорации се работи и инвестира точно с приоритет върху иновации, такива са повечето от изброените в списъка на 100-те от Форбс, класически пример са Амазон и Кока Кола, гиганти, които не спират да търсят свои иновации и инвестират огромни средства в тях. Иновации (от книгата на Мойзес Наим) „Не разбирам за каква иновационна среда може да се говори в големите фармацевтични компании. Трудно ми е да си представя как създавате среда за иновации и дръзки решения, от която да израстват лидери.” Тези думи са произнесени през 2007 от Джон Мараганор, президент на малка фармацевтична компания от Кембридж, щат Масачузетс. За корпоративната практика преди това, продължила неизменна десетилетия наред, тези думи звучат скандално. Скандално, но справедливо. Нищо не пречи на оценените за милиарди долари фармацевтични гиганти като Pfizer и Merck да избълват на пазара огромни количества нови продукти, но работата е, че нямат такива. Все по-често такива нови продукти се изобретяват от неголеми компании, част от които възникват на базата на научно-изследователските отдели в университетите, а друга част в биомедицински паркове като индийския Хайдарабад, известен още като „Геномна Долина”. После разработените лекарства – а в някои случаи и компаниите – биват придобивани от големите корпорации. Пример за това е FerroKin Biosciences, в която седмина сътрудници, работещи у дома, заедно с отдел от още 60 изпълнители и доставчици, затварят пълния цикъл на производство. Компанията възниква през 2007, привлича 27 млн. долара венчърен капитал, произвежда свой продукт от стадий на разработка до втора фаза на клинични изпитания, а през 2012 е придобита от биофармацевтична компания базирана във Великобритания на име Shire Plc, специализирала в производство на биомедицински продукти. Когато говорим за реклама и дистрибуция, то компании от рода на Shire и други корпоративни чудовища като Merck имат неоспоримо преимущество пред „джуджетата”. За някой начинаещ фармацевт от Хайдарабад или Шенчзян все още е нереалистично да разполага с армия от търговски представители, предлагащи продукта на лекари и клиники във Флорида, Порт или Дорсет. Години наред големите компании във всички области, от фармацевтиката до автомобилостроенето и сглобяването на компютри, се занимаваха със собствени изследвания и разработки в строго охранявани и щедро финансирани центрове, което представляваше предмет на гордост и престиж за компаниите. Само че, от 80-те години на 20-ти век компании като Cisco и Genzyme, започнаха да придобиват известност, въпреки че нямаха собствени изследователски и конструкторски отдели. Започна ерата на „открити иновации”, както я нарече бизнес-теоретика Хенри Чесбро. Според него, в някои области иновациите винаги са били норма (например в Холивуд). Сега към този холивудски патент се присъединяват производители в химическата, телекомуникационната и авиационната промишлености. И нови силни в своите отрасли играчи като Acer и HTC се раждат в иновационни работилници, чиито имена обаче вие никога няма да срещнете върху техните продукти, за разлика от брандове, произведени от конкурентни компании, работещи със затворен цикъл. И всичко е много просто. „Ние разбираме от тези продукти молко повече от нашите клиенти” – заяви в интервю пред Businessweek тайванският производител на смартфони HTC. Във фармацевтиката аутсорсингът при производство на лекарства е общоприета практика, но тяхното изобретяване е тайна. От друга страна, от 2001 пазарът на лекарства, изобретени в чужбина, в сравнение с продажбите на „родните” препарати нараства бързо; неговият обем нараства от 2 млрд.долара през 2003 до 5.4 млрд. през 2007. Всичко това не предвещава нищо добро за големите компании. Както твърди в нашумялата си книга „Дилемата на иноватора” бизнес-теоретикът Клейтън Кристенсън, даже най-добрите от големите компании действат с различни техники, даващи им възможност добре да се възползват от „поддържащи технологии” (нови технологии, подобряващи значително качеството на продукта), но съвършено безполезни от гледна точка на „пробивни технологии” (нови технологии, обикновено възникващи в периферията на пазара, но способни с време да го революционизират). Като класическа „пробивна технология” Кристенсън посочва телефонната връзка, микротурбината, ангиопластиката, PlayStation, дистанционното обучение, интеренет-протоколите, онлайн-търговията и грижите за болния у дома. Новите технологии по принцип са неикономични в сравнение със стандартните процеси, и точно затова тежат на гигантите в бизнеса, имащи самочувствието на утвърдени лидери в сферите си; нещо което води за тях или до бавна смърт или до рухване на кумирите, както вече се случи например с DEC или Sears Roebuck. Размерът на компанията, обяснява Кристенсън, в тези случаи е от съществено значение. Например, необходимостта на крупните корпорации да анализират възможностите на пазара в условията на утвърдени в него вече правила, отклонява вниманието им от възникването на нови пазари, които биха имали перспектива за развитие при новите технологии. Забавянето на темпа на краткосрочните печалби при гигантите влиза в противоречие на политиката им с цената на акциите им по тримесечия, което е водещо за тях. И при всяка нова вълна от иновации, тази дилема се изправя отново и отново в цял ръст."

Лозенец 2007, когато морето още беше чисто там:

Прегледах материала на Форбс по диагонал, при тях обаче методологията, която сами обясняват, би изключила например Питър Цукерман в първите му години, би изключила и Бил Гейтс преди разрастването на Майкрософт, защото радарът на това изследване не би ги засякъл, тъй като един от критериите им е: " To be included, firms need seven years of public financial data and $10 billion in market cap:За да бъде включена, фирмите се нуждаят от седем години на публични финансови данни и $ 10 милиарда в пазарна капитализация." Малките "гаражни иноватори" просто са извън борда на изследването, те са в зоната на здрача и няма начин да попаднат в това изследване. Изследват се само крупни компании с минимум 7-годишна пазарно листване. Все пак, да си призная неосведомеността, изненадан съм, че сред първите 100 добре познати са ми малко имена, поне по диагонален прочит: Тесла Моторс, Старбъкс, Кока Кола и Амазон, като в първата десетка след Тесла Моторс нито едно друго име не ми говори нищо, а удивителното е, че 8-мо място е на индонезийска компания. И ги няма Фейсбук, Туитър и Гугъл. Но от първите 12, 11 са американски.

Един доста песимистичен поглед върху перспективите за американската външна политика от Иван Кръстев, който поглед аз лично не споделям, мога и да се аргументирам защо, но го публикувам тук, като оригинално и не традиционно виждане на неговия автор. Публикувам след него и някои читателски коментари, повечето от тях оспорващи го от тяхна гледна точка, не лишена от основания, някои приемащи го за чиста монета, според възгледите на коментиращите. За мен е разбираема позицията на Иван Кръстев, той пише редовно за "Ню Йорк Таймс" и доколкото съм чел там други негови статии за Тръмп, не предвиждаше изборната му победа. Може и да се лъжа, такова впечатление имам. Тръмп и доктрината "Бийбър" Иван Кръстев, в. "Ню Йорк Таймс" 21 ноември 2016 Каквото и да се случи с американската политика, изглежда, че френският мислител от ХІХ век Алексис дьо Токвил вече го е обяснил. В класическия си труд “Демокрацията в Америка, той изказва мнението, че демократичната политика има нужда от драма; с наближаването на изборите „интригите се активизират, а вълнението нараства и обзема все повече хора. Цялата нация изпада в трескаво състояние.” Но след края на изборите “всички се успокояват, а реката, която до преди дни е преливала, се връща обратно в коритото си”. Всички сме съгласни, че първата част точно описва случилото се през 2016 г. – каквото и да мислим за президентската надпревара в САЩ, тя беше един хиперболизиран вариант на обичайния демократичен процес. По време на предизборния период кандидатите представяха всичко обичайно като надвиснала катастрофа, ала обещаваха, че нещастията все пак ще бъдат преодолени. Демократичната политика може да се оприличи на терапевтичен сеанс, в който избирателите се изправят пред най-страшните си кошмари – демографски колапс, икономическия срив, екологична катастрофа, война – но в същото време са убедени, че имат силата да избегнат бедствието. . Но след като изборите отминат, светът по магически начин се връща към обичайното си състояние. Дори и да не се случи, хората правят всичко по силите си, за да се убедят в това. След първоначалния шок от победата на Доналд Тръмп, и привържениците, и противниците му биха искали да омаловажат случилото се. Същите хора, за които възможната победа на Тръмп вещаеше апокалипсис, започват да гледат на нея като на нещо обичайно. Но този път има опасност да не се върнем към обичайната практика. Независимо от политиките, които ще възприеме новоизбраният президент, победа на Тръмп ще има дълбоки политически последици за Съединените щати и за света. Това е глобална смяна на режима. Всъщност падането на Берлинската стена може да бъде полезна аналогия: 9 ноември 2016 г. би могло да се окаже не по-малко важна дата от 9 ноември 1989 г. И в своята паника и липса на ориентири, днешните либерални елити наподобяват комунистическите елити от онази епоха. Значението на победата на Тръмп далеч надхвърля просто поражението на Хилъри Клинтън. Доналд Тръмп погреба либералният разказ за това какво се е случило след края на Студената война. Периодът, който само довчера се смяташе за освобождение на хората, днес вече се разбира като освобождение от елитите и като отприщване на световните сили на хаоса, които само един силен американец може да укроти. Дори привържениците на Тръмп да бъдат разочаровани от новоизбрания президент и прокарваните от него политики, това няма да доведе до завръщане към реториката на 90-те години. По същия начин, по който усилията на Михаил Горбачов да реформира комунистическата система постави началото на нейния край, победата на Тръмп направи така, че това, което вчера беше смятано за здрав разум, днес изглежда неразбираемо. Кой днес може да продължи да твърди, че глобализацията носи свобода и благоденствие на всички и че демокрацията означава уважение към правата на малцинствата, след като американците – които според целия свят са най-големите печеливши от глобализацията и винаги са защитавали човешките права – гласуваха категорично, че тази система вече не съществува? Победата на Тръмп е и могъщо доказателство, че антипопулизмът – опитът на елитите да се възползват от страховете на хората от безразсъдните и непредвидими популисти, вече не е достатъчен за печелене на избори. Всъщност днес думата „елит” се оказва най-мръсната дума в популярната лексика. Победата му е показател, че живеем във време, в което страхът от несигурното бъдеще е по-слаба мобилизираща сила от отхвърлянето на настоящето. Тази победа е знак, че застрашените мнозинства са се превърнали в основна сила в западната демократична политика. Тези мнозинства се опасяват, че чужденците превземат техните страни и заплашват начина им на живот, като са убедени, че настоящата криза е резултат от заговор между космополитно мислещите елити и племенно настроените имигранти. Ефектът от победата на Тръмп ще се усети по различен начин по целия свят, но въздействието от нея може да бъде най-силно в Европа. Победата на Тръмп не само окуражи популистките лидери и партии в Европа; тя постави под съмнение бъдещето на Европейския съюз. След Втората световна война по отношение на сигурността, Европа беше протекторат на Америка; сега това вече не изглежда така. През 1989 г. Горбачов оповести своята доктрина „Синатра”, според която всяка страна от съветския блок може да следва своя път и че Москва ще се въздържи от намеса. В хода на кампанията Тръмп беше изумително неясен, когато ставаше дума за конкретни политики, но той предложи нещо, което бих нарекъл доктрината „Бийбър”, според която Америка вече няма да гледа на проблемите със сигурността на своите съюзници като на свои собствени. „Ако си мислиш, че продължавам да държа на нещо – пее Джъстин Бийбър – по-добре си върви и се обичай”. „Върви и се обичай” е по същество посланието на Тръмп към европейските съюзници. Запазването на Европейския съюз вече не е нито приоритет, нито цел на американската външна политика. Нещо повече, ироничната последица за глобалната политика от победата на Тръмп е, че тя освободи света от необходимостта да обича, завижда или мрази Америка. Президентът Обама се осмели да допусне, че Америка не е изключителна, но изборът на Тръмп убеди света, че демокрацията в Америка не се различава от нашата. Тя също може да бъде хаотична и опасна. Твърди се, че президентът Владимир Путин е казал на своя министър на отбраната Сергей Шойгу, че ако иска да разбере как работи американската политика, трябва само да изгледа сериала на Netflix “Къща от карти”. Новоизбраният американски президент най-вероятно би се съгласил с този съвет. Което пък означава, че дьо Токвил вече не е задължително четиво за американската политика. По-скоро гледайте Франк Ъндърууд (герой от “Къща от карти“). *Преводът е на портал "Култура". Читателски коментари към статията: На какво основание Кръстев подмята възможността привържениците на Тръмп да се разочароват от неговите политики? Те нали гласуваха за него, за да възстанови величието на Америка, а не Америка да се самоизолира, да се самозатвори вътре в себе си и да споделя величието си с регионални джуджета с 20 пъти по-малка икономическа мощ, също и военна? Само ЕС е от калибъра на САЩ, с който Тръмп обезателно ще подпише TTIP. Военната интеграция в НАТО на двата най-могъщи икономически колоса ще прерастне и в икономическа. Други ще са разочарованите, а не привържениците на Тръмп. Браво, страхотна статия.Това не е антиглобализъм, а още по-голямо сближаване, заради сателитите, Интернет, мобилните телефони. Човечеството е едно цяло, не по начина, който изкуствено ни изравняваше, като ни принизяваше, а като индивидуалната ценност на всяка една нация. САЩ ще бъдат определяни не по парите, които харчат за "своите принципи", а по начина, по който сами се управляват и защитават своите интереси. Така е!!! Икономически мощната Европа задължително трябва да помисли за отбраната си и за военния си потенциал изобщо !!!Иначе....мераклии много !!!!! „Доктрината Синатра” оповести през 1989 г. безусловната капитулация на Съветския съюз пред политиката на Рейгън. Доктрини ала „Бийбър“ могат и да зарадва някой нашенски полезен идиот, както би го зарадвала доктрината „гладна кокошка просо сънува“. ...обикновено избягвам да коментирам ив.кръстев, но виждам че има развитие и при него. прав е, но това е и шансът на европа - да създаде свои независими институции и армия. да стане един от лидерите в свободния свят, а не зависима от капризите на големите.. Кръстев не е могъл да прикрие притеснението си, че „9 ноември 2016 г. би могло да се окаже не по-малко важна дата от 9 ноември 1989 г.“. Хвърлил е обаче в паника т. н. на евразийски език „либерални елити“, под които трябвало да разбираме европейските елити и в никакъв случай руските. В действителност, както бившите комунистически елити, от Тръмп би трябвало да се притесняват евролиберастките соц.елити и русофилските национал-популисти, на които Алексаша Дугин предлага „обезпаразитяване“ чрез „завладяване, завоюване, присъединяване" под скиптъра на "общоевропейски руски цар (или президент)“. Преводът на статията и цитираните коментари са оттук: http://www.mediapool.bg/tramp-i-doktrinata-biybar-news256806.html п.с. Не съм гледал цитираният от Кръстев сериал Netflix “Къща от карти”, но прочетох сюжета на филма и описанието на главния му герой оттук, аналогията е ясна. https://en.wikipedia.org/wiki/House_of_Cards_(U.S._TV_series)

Добрата новина е че има ръст от 2.5%, чашата е наполовина пълна, лошата е, че този ръст е „дефектен”, чашата е наполовина празна, както е обяснено в статията от другата ти тема. „Дефектен”, защото се формира от стопанската активност на държавата, конюнктурата с ниските цени на нефта и поевтиняването на еврото, вливането на чужди инвестиции главно в една фирма „Лукойл” и то като апортна вноска от 900 млн. евро, 60% от всички чужди инвестиции. И отново и отново се възпроизвежда „детската болест” в активността и растежа на българската икономика, която я държи на посредствено равнище през целия 20-ти век и досега – частният бизнес е напълно зависим от държавата, симбиозата между него и държавата осигурява растеж. Доколкото държавата осигурява големи обществени поръчки на частния бизнес (сега предимно с европари, но докога?), дотолкова там има оживление. Кредити от банките за бизнес не се теглят, въпреки че в статията пише, че лихвите са добри (добри за кой, за банките ли?), това не е точно така, със скрити такси и лихви върху тях, лихвите и сега правят кредитите доста по-скъпи от тези на европейския кредитен пазар, което на практика ги прави малко атрактивни за дребния бизнес, не обвързан с твърди държавни поръчки. Цитирам от другата тема "Дефектният ръст" е резултат от зависимостта на икономиката от държавата": "Вторият най-силно покачващ се компонент на БВП е крайното потребление. С експресните данни НСИ не предоставя разбивка на участието на домакинствата, бизнеса и държавата в този компонент, но косвено може да направим заключението, че голяма част от постигнатите 2.5% ръст се дължи на правителствените харчове. През 2015 г. публичните разходи се увеличиха с близо 2.2 млрд. лв. спрямо предходната година. От данните се вижда, че само в рамките на месец декември правителството е изхарчило 5.2 млрд. лв., една трета от които са под формата на капиталови разходи. Тези разходи се отразяват в крайното потребление и брутното капиталообразуване на основен капитал (инвестиции), които според експресните данни нарастват с 1.4% на годишна база. ...общите инвестиции в икономиката са се увеличили с едва 1.4%. "Виждаме огромен ръст на публичните разходи, но въпреки това общият ръст на инвестициите е много нисък", казва Богданов. Според него това е доказателство, че държавата измества частния сектор, а икономиката става все по-зависима от публичните инвестиции. Основното липсващо звено, което би могло да направи растежа устойчив и да намали зависимостта на икономиката от държавата, са преките чуждестранни инвестиции. И тук обаче добрите новини са само привидни, а когато БНБ представи данните по отрасли, може да се окаже, че реално те са по-малко и от 2014 г. Причината се крие в това, че огромна част от общата стойност на привлечените чуждестранни инвестиции (приблизително 60%) се дължи на рафинерията на "Лукойл", а 80% от дяловия капитал е всъщност преобразуван дълг. На общо събрание на акционерите в края на юни бе взето решение дълг на стойност 900 млн. евро (1.76 млрд. лв.) да бъде преобразуван в капитал посредством апорт на вземане на компанията майка - регистрираната в Холандия Lukoil Europe Holdings. По този начин българското дружество вдига капитала си, който заради загубите, регистрирани всяка година, щеше да стане отрицателен в един момент. Другият елемент на работещата икономика е възможността един бизнес да се финансира. От статистиката на БНБ се вижда, че и през 2015 г. обемът на отпуснатите кредити за нефинансовите предприятия и домакинствата продължава да се свива. "Лихвените равнища са изключително добри, а банките са добре капитализирани, поради което пред бизнеса не стои въпросът за финансирането", смята Дончев. Според него проблемът е в липса на достатъчно добри предприемачески инициативи. Това е и погледът на банките. Но той невинаги съответства на реалността - понякога условията са така затегнати, че преминаващи през ситото почти няма."

Много ценна и добре поднесена информация. Само да допълня нещо, което едва ли всички си спомнят: в периода 91-97 имаше нещо, което се наричаше "данък оборот" и това заместваше ДДС, данък оборот беше 10 процента и се отчиташе от всички фирми, малки и големи, всеки месец, плащаше се директно. После се вижда каква данъчна скала е имало с прогресивния данък и как се е съкращавала и опростявала. Обяснението ми е, че тя е претърпявала такива метаморфози, поради неспособността на данъчната администрация да хваща реалните печалби на фирмите, нямаше касови апарати, Илиенци работеше на пълни обороти с фабриката за фалшиви фактури за оборот, големите фирми пък имаха експерт-счетоводители на разположение, които хем им правеха годишните отчети, хем после ги ревизираха като данъчни инспектори, даже си спомням че имаше една фирма за данъчни услуги на име "Мираж"; после дойде царят с неговите 800 дни и юпитата, които заговориха за плоския данък, а най-сетне Орешарски го въведе през 2008.

Раждаемостта е отрицателна по много проста причина - мнозинството от заминалите са в репродуктивна възраст, те създават семейства и деца, където са заминали, ако се направи статистика за раждаемостта при тези хора, картината със смъртността и раждаемостта в България няма да изглежда каквато ни я представя сега статистиката, но тя не изследва раждаемостта при тях; според мен такива хора са над 1 000 000, това може да се установи лесно от статистиката, защото тя ги води като потенциални гласоподаватели, за всеки един от тях би трябвало да има информация. Но по мое мнение и от лични наблюдения, те няма да се върнат масово в България, връщат тук някакви пари като помощ за роднини, но не инвестират. Т.н. елит е съвсем друга тема. От неговия манталитет, наследствена обремененост и необразованост (въпреки дипломите, които са получили или купили) се получава това социално задръстване и блокиране на развитието. Все пак, някои от тези хора, надявам се, имат лични качества и вероятно осъзнават критичната ситуация, в която са се поставили сами. п.с. Ако някои от тях четат този текст, бих ги посъветвал: „Махнете Стената между себе си и средната класа и оставете на способните хора в страната да правят свой бизнес и да печелят по ясно разписани за всички правила, освободете им пазара, реформирайте държавата така, че да не слага невидими прегради към потенциалните ви конкуренти за пазар, така ще формирате като естествен съюзник и опора една по-широка прислойка от хора, разчитащи на собствените си способности, а не зависими от вас служители. Съкратете излишния държавен апарат, направете така, че съдиите да работят като съдии, а не като ваши протежета, същото се отнася за полицията и силовите ведомства, откажете се от монополизма, въведете меритокрацията навсякъде като принцип за издигане на кадърните. Това са направили отдавна другите конкурентно способни икономики – както на Изток, така и на Запад, няма нужда да се изобретява наново колелото."

Написаното от мен само илюстрира нарисуваното. Социалният взрив се случва тихо и продължи 26 години със заминаването на българската средна класа в чужбина, 33% от работната ръка в България мина през терминал 1. пиша с латиница, защото не ми е кирилизирана програмката за рисуване Тези хора няма да се върнат, 99% от тях няма. Резервът за средна класа е в онези 46% (сегментС3), водени от статистиката като средни доходи, мълчаливото мнозинство; онези 0.001 процента от върха на вертикала могат и трябва да им дадат шанс и възможност да станат средна класа, а не крепостни селяни. Така виждам нещата.

Като продължение на предишния ми постинг – една моя схема и виждане за структурата на българското общество, която стои в основата на икономическата закостенялост на неговото развитие. За прегледност съм илюстрирал тази структура като пирамида, разделена на три основни сегмента: А, В и С със съответните подгрупи. Ще се опитам да опиша накратко всеки един от тези сегменти. А. Нека наречем тези хора „елит”, макар и условно. Те обаче са безспорно финансов елит, богати по мерната система на България, някои от тях, малцина, и по световната такава. Тази група е съставена от 1.6% от населението на България или около 100 000 души. Отделям ги в „много богати” и над другата група В (средна класа), защото толкова са хората, притежаващи по сметките си активи за над 100 000 долара на човек, поне според тази публикация: https://money.bg/finance/59-300-balgari-popadat-sred-5-te-protsenta-nay-bogati-v-sveta-sred-tyah-li-ste.html Пак според същата публикация, в тази изключително малка група от богати българи има още една, много по-малка, в публикацията се твърди 000... до безкрайност група, но нека приемем 0.01% българи, които са милионери, мултимилионери и милиардери, тези хора са около 1000 души у нас и те наистина вече са финансов елит. Те отчетливо се обособяват в нещо, което ще нарека „олигархичен връх”. Вместо обаче, както се случва и в други пирамидални капиталистически общества, да укрепват като ръководна и креативна класа, инвестираща в нови производства и технологии, т.н. олигарси у нас вътрешно се поляризират и противопоставят, водят борби за надмощие помежду си. В олигархичната група е концентрирано огромно национално богатство, по мое мнение над една трета от цялото национално богатство на България, изчислено над 94 млрд. долара, заедно с това и огромна реална политическа власт, и такава над медиите, практически клановете в нея имат собствени медии. Тези олигархични групи, съвсем малобройни, стават толкова богати, и толкова овластени, и толкова анонимни, и толкова недосегаеми, че всъщност се скъсва социалната връзка между тях и обществото. Ето защо, вместо да се нагърбят с ролята и отговорността на национален елит, тази малка прислойка започва да пречи на демократизацията, стремейки се (доста успешно) да монополизира цялата икономика, политика и медийно пространство. Това обаче, по мое мнение, е глупаво и недалновидно от тяхна страна, води ги до изолация от останалите слоеве, до враждебност и противопоставяне и в крайна сметка ги застрашава тях самите от социален взрив. В. Нека условно наречем тази група „средна класа”, макар че това не е съвсем прецизно. Тя се състои от около 10% от българското население и съм я обособил отново на принципа на доходите – тук са всички ония българи, декларирали месечни влогове над пределните 2400 лева, за толкова си плащат осигуровките в НАП. Веднага ще обясня защо пиша, че ги наричам условно „средна класа” и защо съм ги разделил на две обособени подгрупи: според мен, средна класа са хората, които изкарват такива доходи, без да са наети работници било на държавата било на частни фирми; останалите са високоплатени служители, но не са истинска средна класа. Истинската средна класа са хората с относително добри доходи, добивани от собствен бизнес или продаване на собствен продукт, такива в България реално са 5 %, около 125 000 души от работната сила, останалите 5 % в тази група В са високо платени наемници. Така или иначе имаме около 250 000 души, които можем да наречем по доходи „средна класа”, 10% от населението в работна възраст. В други страни от Европа и Северна Америка този процент е между 40 и 60 като се счита, че точно той е гръбнак на нацията и гарант за социален мир. Следователно, очевидно е, че средната класа у нас е свита и дестабилизирана. „Високата средна класа” от скъпо платени служители се стреми да се изтегля нагоре като се интегрира към статусния елит. Когато прави това, обаче, тя изоставя естествения за себе си делови и производителен принцип за успех в живота и се съблазнява от богатството, от светската показност, от политическата позиция и властта, защото точно тези „добродетели” са приети за позитиви в описания по-горе български „елит”. В този смисъл тази квалифицирана и образована високоплатена средна класа намалява своя потенциал и своята значимост като културен, експертен и творчески елит на нацията и обществото, за да заеме върхови институционални позиции, поне според нейните идеали за житейска реализация. „Средната средна класа” докато тече този процес на лифтинг нагоре на високата, рязко се свива, и остава в силна зависимост от политическата конюнктура, диктувана от елита и брачната му връзка с държавния капитал (обществените поръчки). Доколкото в средата на средната класа е образованият слой от млади хора, които трябва да наберат финансов ресурс и опит, за да имат шанс да се разгърнат в голям мащаб, там става все по-тясно. Свиването на този тънък слой и поставянето му под преса на политическа зависимост директно отнема много от силата на нацията и от суверенитета на икономиката и на държавата. Ниската средна класа (хора с доходи около 1500 лв месечно) се оказват в ситуация на оцеляване и страх от бъдещето, защото точно това са хората на дребния бизнес, на масовия семеен бизнес, на масовите битови услуги, на средно поставеното и обезпечено чиновничество, на квалифицираната интелигенция и на високо квалифицираните работници, занаятчии и земеделци. Когато ниската средна класа започне масово да фалира и да изпада, да става безработна и да се декласира, това неминуемо се усеща болезнено в атмосферата на цялото общество като масови настроения страх от бъдещето, ниско национално самочувствие и черногледство, допълнително подхранвани от медиите на олигархията. И ето ви вече идеална почва за популизъм, проводник на който надолу към социалната пирамида става точно ниската част на ниската средна класа. С. Тук е най-голямата част от 7.2 милионното българско общество, почти 90 процента от него или около 5.5 млн. души, една ужасяваща като количество пропорция сама за себе си. При това този голям от бедни хора се дели на три сегмента. Най-тежко е положението за тези 22% на дъното на пирамидата, това са около 1.5 млн. българи, живеещи под чертата на бедността – 300 лева за България. Веднага над тях има още един сегмент от бедни, широк 20%, хора застрашени да преминат прага на бедността с близки до него доходи, те също се водят според европейската статистика като „хора живеещи в материални лишения”; по този показател България остава лидер по броят на хората, живеещи в тежки материални лишения остава почти пет пъти по-голям от средното за ЕС ниво и е най-голям за страните от Европейския съюз - 42,2% при средно за ЕС : 9.9%. Над тях има още един слой от относително бедни хора от 46% - според националната статистика тези хора се водят със „среден доход”, но за мен това е игра с думи, защото пак според същата статистика средния доход в България е 792 лева бруто, следователно, те са относително бедни, а не относително средна класа. И какво се случва в тази 90-процентна основа на бедни в българската социална пирамида? Откъм дъното й се натрупва нова маса (преди всичко нови пенсионери с пенсии под 300 лева); освен че са много, масата на бедните са сравнително компактни, в тях има, естествено, натрупана голяма агресия. Говорим за аутсайдери, защото на практика те са поставени извън пазара на труда по една или друга причина, декласирани са, особено долните 22%. Всичките тези хора са „зоната на здрача” за цялото общество, там трудно може да се взимат решения с рационализъм, конфликтността е принцип на изразяване, влезте в градския транспорт в час пик, ще разберете за какво ви говоря. И така, като заключение: в резултат на така създадената обществена структура с тези пропорции (А,В и С), връзката между олигархичния „елит” (0.01%) и между средната класа изтънява, а от своя страна, самата средна класа е толкова тънка като прислойка, че на практика няма свое политическо представителство и е подложена на огромен натиск отгоре (откъм „елита”) и отдолу (откъм бедните); между нея и бедната най-долна част на пирамидата от абсолютни аутсайдери и мизерия не стоят стабилно финансово хора, а пак по-малко бедни хора с много агресивност. При все това, елитите безгрижно наблюдават трансформациите и изглежда не си дават ясна сметка върху каква взривоопасна подпора са стъпили и колко е тънък леда под краката им. Защото това, което би могло да ги държи стабилни в националната рамка е здрава и силна средна класа, стабилизиращо звено за цялата нация. Моето мнение е, че с такава социална структура не са възможни каквито и да е било икономически, иноваторски и технологични успехи на национално ниво; докато не се реформира самата социална постройка като структура, това не е възможно да се случи, каквито и козметични реформички да се приемат по горните политически етажи на обществото и държавата. И вълшебната дума при тези реформи е СРЕДНА КЛАСА, там е ключа към успеха или провала. Използвал съм още данни от следния линк, както и от официалния сайт на НСИ: http://www.dnes.bg/obshtestvo/2013/06/04/vseki-deseti-bogatash-vseki-vtori-bedniak-v-bylgariia.189876

Точно за това става дума – за увереността на хората, че могат да правят успешен свой бизнес, в България такава увереност е много ниска, и за това има обективни причини. Ето как изглеждат нещата у нас по този показател в сравнение с други места в Европа: Видно е от първата графика за периода 1996-2016, че тренда е надолу, след два максимални върха около 1997 и 2005 година, когато за хората тук е изглеждало вероятно да успеят със свой бизнес, мога от личен опит да се обоснова защо това бе така точно през тези години. Но дори и тогава тази увереност не е надминавала по скалата чертата 40. Как стоят на други места в Европа нещата по този показател: В Чехия, показателят е в пъти по-висок, отколкото когато и да е било в България. Чехия започна през 1989 г. с равен старт с България, но там приватизацията стана по съвсем различен начин от тази в България. През 1994 г. бях в Прага и сам видях как са приватизирани държавните книжарници в града, те бяха работнически акционерни дружества на предишните държавни служители в тях и функционираха перфектно на печалба; по същото време веригата от книжарници в българските окръжни градове бе разбита и разграбена, тези книжарници бяха продадени за жълти стотинки на рекетьори и станаха магазини за бяла техника и кафенета - това като отклонение. В социалната държава Германия увереността на хората, че ако стартират свой самостоятелен бизнес ще имат успех е още по-висока. За това също има обяснения, а относително високите социални данъци не са причина хората да нямат такава висока увереност - те са готови да ги плащат и въпреки това са оптимисти за успех в ново стартиращ бизнес. п.с. Огромна разлика в сравнение с България, очевидно е. И не става само въпрос за данъчна политика на ниско облагане и т.н., нещата имат фундаментални причини в структурата на самото българско общество и разпределението на власт (икономическа и политическа) в това общество. Защото ако нещата опират единствено до либералната данъчна политика, България изглежда като данъчен рай в Европа с плоския данък от 10 процента върху личните доходи и корпоративните печалби. Но въпреки това икономиката е стагнирана и с малък капацитет и перспективи за висок растеж, а инвестиции заради тези най-ниски данъци в Европа не идват отвън. Темата е много обширна, би могло да я разискваме и тук, но при всички случаи, според мен, тази тема излиза извън границите на данъчната политика, по-широка е.

Част от интервюто на избрания президент Доналд Тръмп с медиите в редакцията на Ню Йорк Таймс, състояло се на 23.11.2016, в което са засегнати въпроси за външнополитическия бъдещ курс на САЩ. Изводите и хипотезите са в самото интервю, доста ясно са формулирани в отговорите на Тръмп. „Тръмп: Трябва да го разберете, нашите компании са неконкуретноспособни сега. Те в мнозинството си са некоконкурентноспособни. Преди четири седмици започнах да си водя записки за моите речи, и открих данни, че ние сме закрили 70 000 промишлени предприятия от времето на Джордж Буш мл. 70 000. Най-напред като прочетох бройката си казах: „това трябва да е печатна грешка. Трябва да са 70, няма начин да са 70 000, даже не мога да си представя, че тук някога е имало още 70 000 фабрики.” Обаче не беше печатна грешка, числото беше коректно. Ние сме загубили 70 000 фабрики. Ние не сме конкуретно способна нация с другите нации, вече не сме. Ние трябва да направим самите себе си конкуретноспособни. Не сме конкуретно способни по много причини. Защото, например, някои от тези държави, с които ние правим бизнес, правят бизнес с нашия Президент, или с неговата администрация, а после не спазват условията на договорите, знаете за какво говоря. И за техните компании е много по-евтино да произвеждат продукти. Така че започвам да проучвам този въпрос много задълбочено, и мисля, че имам достатъчно голяма компетентност да направя това. И си мисля, че моят глас ще бъде чут, ще има тежест по този въпрос, независимо, че някои хора не вярват това да се случи. Въпрос: Какво ще кажете за Сирия, сър? Как виждате ролята на Америка в света? Онази роля, която ние изпълнявахме като глобален балансьор, като за това плащахме скъпо, защото беше наш върховен интерес. Тръмп: Аз не мисля, че ние трябва да бъдем строител на нации (nation builder). Аз мисля, че ние вече се уморихме да бъдем такива. Започвам да си мисля, че нашето влизане в Ирак беше една от най-големите грешки в нашата история. Мисля, че трябва да се измъкнем от тази грешка, много лоши неща се случиха като последствие от това, включително формирането на ISIS. Ние трябва да се измъкнем от това по един или друг начин. Въпрос: НАТО, Русия? Тръмп: Аз мисля, че Сирия беше ужасна, ужасна грешка. Ние трябва да решим този проблем, защото това което сега правим е единствено да продължаваме да воюваме, да воюваме вечно. Аз имам различно виждане за Сирия от всеки един присъстващ тук, поне от повечето присъстващи. Изслушах сенатор Lindsey Graham, говорих с него, че като атакуваме Сирия, то все едно атакуваме Русия, все едно атакуваме Иран, атакуваме. И какво получаваме ние в замяна? Какво? И аз имам някои много ясно формулирани, много силни идеи за Сирия. Мисля, че това, което сега се случва там е ужасно, ужасяващо – погледнете тези масови убийства, градовете в руини, осакатените хора. Хората умират насилствено всеки ден, хиляди хора. О.К. Аз мисля, че това е срам. И че трябва да направим нещо да се реши конфликтът в Сирия. Аз говорих с Путин, вие знаете, той ми позвъни. Въпрос: Как виждате тази връзка? Тръмп: По принцип всички големи лидери ми звънят, с повечето от тях говорих. Въпрос: Ще има ли пре-договяряне (reset) с Русия? Тръмп: Аз не бих използвал този термин, след това, което се случи, вие знаете, което се случи преди. Аз мисля, че е добре да имаме еднопосочни действия (get along) с Русия и бих желал това да се случи. Това е от наш взаимен интерес. Но не искам да предпоставям нищо. Добре би било ние да имаме еднопосочни действия срещу ISIS, които освен че са много опасни, ни струват и много скъпо. Не биваше дори да се позволява да се формира ISIS и хората ще ме подкрепят масово за това. Добре би било да обединим усилията си в тази посока не само с Русия, но и други страни. http://www.nytimes.com/2016/11/23/us/politics/trump-new-york-times-interview-transcript.html?_r=0

Нямам нищо против ниските данъци, когато правилата в държавата са ясни, тя работи и условията да се прави бизнес са добри. Аз самият от 25 години си изкарвам хляба с частно предприемачество и работя сам за себе си, като за това време не съм бил нито наемен работник, нито държавен служител, така че по принцип съм за облекчени условия за бизнеса в сферата на данъците. И тук идва едно голямо НО - правилата в държавата България не са добри за свободно предприемачество, те са убийствени за онзи, който иска свободно да реализира продукта си на българския пазар, шанс има само на чужд пазар; изписахме стотици постинги по тази проблематика. Пазарът в България не работи нормално. А щом правилата са сменени, просто теоретичното обсъждане на въпроса в сферата на идеите, не че е безполезно, но е безпочвено. И трима от участвалите в тази дискусия колеги с основание са фиксирали това за което пиша - последният постинг на Роман е най-директен, "плоският данък ни е най-малкият проблем", подобно е мнението и на Галахад и на Дедо Либен; за мое неудоволствие, те са прави, съгласявам се с тях. Не се отказвам да обсъждаме темата, но е малко като да обсъждаме с каква марка обувки излиза на терена да се състезава куц футболист, каквито и да му са футболните обувки, човекът е куц и не може да се състезава, не е проблемът в обувките му, а в крака му.

Поиграх си малко да търся цифри, намерих точни данни за 2013, и ето какво се получава: 2013 При НАП най-голям принос за преизпълнението има данъкът върху добавената стойност, от който постъпленията за годината са близо 3,6 млрд. лв. Постъпленията от корпоративни данъци също са преизпълнени като сумата от 1,5 млрд. лв. При осигурителните вноски се отчита рекордно изпълнение – общо постъпленията за социални и здравни вноски за периода са близо 5,8 млрд лв. За 2013 г. събраните от осигурителни вноски пари (те са около 23 процента) са 5800 млн.; работещи около 2.5 млн., това прави годишно по 2320 лева на човек или 193 лв. на човек месечно; това са удръжките от заплата 900 лева. Какво излиза, че средно в България всички (богати и бедни) плащат на базата на средна работна заплата; богатите минават заедно с и вътре в тълпата на средната работна заплата, всеки един от тях плаща, колкото плаща и средностатистическия работещ българин, тежестта се носи солидарно, но богатите 10 процента притежават 90 процента от собствеността, а другите 90 процента имат 10 процента собственост; в носенето на данъчната тежест те обаче всички вкупом са солидарно натоварени, тоест богатият плаща все едно е на заплата от 900 лева, той е силно ОБЛЕКЧЕН данъчно, демократизирана е тежестта за него, станал е данъчно „човек от народа” благодарение на плоския данък. Никакъв проблем няма във ведомостта за заплата счетоводителят да му напише 1000 лева; къде отива печалбата му – във фирмата. Там обаче данъка е пак 10 процента, супер демократично. И какво плащат фирмите от печалбите си (декларирани, а не реални, разбира се) – плащат сума сумарно още 1500 млн. лева., близо четири пъти по-малко от събраните социални вноски. Демократичността на тези данъчни тежести е разпределена точно обратно на логиката, че силният трябва да участва повече в носенето на данъчната тежест. Ето как е в САЩ: богатите там носят тежестта по следния начин: As of 2010, 68.8% of Federal individual tax receipts including payroll taxes, were paid by the top 20% of taxpayers by income group - which earned 50% of all household income. The top 1%, which took home 19.3% paid 24.2% whereas the bottom 20% paid 0.4% due to deductions and the earned income tax credit.[9][10] https://en.wikipedia.org/wiki/Income_tax_in_the_United_States Тоест горните 20 процента по доходи плащат 69 процента, горния 1 процент плаща 24 процента, а долния най-беден слой от 20 процента плаща 0.4 процента, на практика той е ОСВОБОДЕН от данъци, бедните не плащат. Кое е по-справедливо? И за да не излезе, че съм някакъв фен на американската данъчна система, нека видим как е в тази на сингапур, 6-та в света по БВП на глава от населението, по-ефективна от американската. Ами още по-ясно са разпределени данъчните тежести и задължения по правилния начин, по-голямата тежест пада върху по-силните: Не съм гледал в скандинавските, а и няма смисъл, те са социалдемокрации с вековна традиция, там има друго мислене. Но и тези два примера показват, според мен поне, пълната абсурдност на така практикуваната в България плоска данъчна ставка - най-вече с идеята да се облага всичко, що е декларирано като доход, да няма долен праг. Ето данъчната скала в САЩ сега: Ето как иска да я промени Тръмп и как искаше да я промени Хилари Клинтън: И при двамата обаче имаше НЕОБЛАГАЕМ доход, при Тръмп, както се вижда, този необлагаем минимум е излетял до 29 000 долара годишно, как да не гласува средната класа за него, тя гласува за данъчната му ставка. п.с. налага ми се да излизам, но ще продължим дискусията, не претендирам да съм прав, изказвам собственото си мнение.

И на вас, утре като се охарчим за Коледа, вече и за това мисля, пак ще я нищим темата.

Това съм го забравил, но е толкова безумно, че не ми се коментира; при още един плосък данък от 20 процента, което е ДДС, ето защо няма средна класа, то трева не може да вирее при такива данъци, без да мине в сивата зона, та камо ли с труд да спечелиш. Тогава все още се занимавах с печатници и производство, но ето, сега си признавам, доста неща минаваха в "сивата зона", обаче все още пазарът работеше и тиражите бяха 2000 бр. за книга, въртяха се някакви реални пари; сега отиди в така наречената "книжна борса" на Болид, Искърско шосе, тихо като в църква е и тъжно като на гробищата, продавачките клюмат по цял ден и спят, ако влезе търговец, то е да вземе нещо на "консигнация" без да плати, това е оживлението в реалния сектор, дето бях. Тиражите са 300, 1000 е "звезден", коментирахме го в друга тема. На практика така се получи. Повечето печатници фалираха.

Никъде в линковете, които ми посочи не видях Лафер да говори за плосък данък, той говори за крива с максимално ефективен данък, след което данъкът става неефективен, това е начертал през 1974 на салфетката пред Чейни, след Никсън, и е казал "вижте момчета, ако вдигнете с още 5 % данъка, ще получите може би 3-4% отгоре, но може и то много вероятно и да получите по-малко. Ще ти кажа моето мнение за англосаксонските страни, специално за данъчната ставка на Тръмп, която в друга тема публикувах: всъщност това са различни Криви на Лафер за различни категории данъкоплатци, на които е разслоено много отчетливо тяхното общество - долния слой е необлагаем, следващият, който е най-широк, от долната средна класа е обложен с най-ниски данъци, и така на всяко ниво нагоре има Крива на Лафер, съобразена с това ниво на данъкоплатци - очевидно е мислено много за индивидуалната група данъкоплатци, като най-горната, както видяхме, тази на свръх-богатите е закована с върхов данък 35 процента, което при 6 процента ДДС е по-висок само с 10 процента плосък данък, от който плаща български работник със минимална заплата от 430 лева; не е зле; всъщност там има каскада от плоски данъци за всяка една група данъкоплатци, като тези под средната група са доста ниско обложени. Има прогресираща серия от плоски данъчни нива, които не надминават определен таван и за най-богатите, това е всичко, добра система, според мен.

Всичко това е резонно и е точно така, ако трябва да бъдем реалисти. Но излиза, че сме въвели този данък не заради ускорено икономическо развитие и привличане на инвеститори, а точно обратно, от липса на друга възможност фиска да се пълни - един вид взаимоспомагателна каса за изпаднал в нужда бюджет. И за да не изпуснем парите на работещите в чужбина българи. И каква е причината? Държавата не е в състояние да събира реално данъците от богатите, безсилието на държавата, един вид, зле е, ама без това още по-зле. Поне така ми изглеждат нещата.

Не е така, ето виж: "В исторически план въвеждането на плосък данък се е смятало за голямо подобрение в сравнение със ситуацията, в която аристокрацията и духовенството са освободени от почти всякакви данъци. Това, например, е една от причините за Френската революция. През 19 век плоският данък за всички доходи е въведен в повечето европейски страни. След Първата световна война в повечето страни е въведен прогресивен данък, за да се финансират нарастващите правителствени разходи, главно във връзка с войните. През втората половина на 20 век редица изследователи, като Артър Лафер, стигат до заключението, че прогресивнят данък е безполезен – данъкоплатците, особено богатите и мобилни, успяват да избегнат високите ставки. През последните години редица страни, главно в Централна и Източна Европа, се връщат към плоския данък, като основен мотив за това е увеличаването на икономическия растеж. В средата на 1990-те Естония и Латвия въвеждат плосък данък от, съответно, 24% и 25% с необлагаем минимум. От началото на 2001 в Русия е въведен плосък данък от 13% върху личните доходи, а Украйна приема същата система през 2003. През 2004 в Словакия е въведен плосък данък, като се използва една ставка от 19% за подоходния данък, данък печалба и данък добавена стойност. От началото на 2005 Румъния въвежда плосък данък от 16% върху личните и корпоративни доходи." https://bg.wikipedia.org/wiki/Плосък_данък Значи, според мен, благовидно звучащия аргумент в стил ала орешарски звучи така: дайте да дадем ниски данъци и ще се затичат насам тълпи от западни(стратегически, винаги съм се чудел защо западните са стратегически, друга тема, защото сигурно дават рушвет на чиновника, стратегия) инвеститори. Но в България не само не се затичаха, ами я заобикалят като сирийски бежанци - значи причината не е в данъка, а в корупцията, там е заровено кучето.

Няма начин да не се увеличават, защото облагаш планктона в доходите, но 10 процента от този планктон е достатъчен да нахрани кита на фиска. само че, чисто прагматично и в конкретната ситуация на българската икономика, според мен това не е продуктивно и съсипва точно дребните предприемачи и работниците, които са ниско платени, като същевременно циментира олигархията на върха и я превръща във феодална каста за вечни времена (докато не се срути от фалит държавата де)

Да, но плоският данък не се въведе в началото на управлението на царя, при който трябва да се признае, икономиката работеше най-добре от всички досегашни правителства. Този данък се въведе в началото на управлението на царя, Станишев и Доган: "Плоският данък от 10% е въведен, като през 2008 г. облагането на доходите на физическите лица става 10%.Това е част от разработваната от министъра на финансите в кабинета на Тройната коалиция – доц. д-р Пламен Орешарски нова данъчна политика с цел повишаване на конкурентоспособността на реалната икономика и в подкрепа на фискалната сигурност." https://bg.wikipedia.org/wiki/Плосък_данък И сега си представете тази ситуация, която е реалната в България: средна класа, хора не на държавна заплата, изкарващи сами парите си над 1500 лв. месечно, са 5 (пет) процента, всичко друго е надолу и нагоре. Ако се въведе необлагаем праг от 1500 лева, което въобще не е много, и 10 процента до 2500, кой ще остане над този праг, не повече от 10 процента от населението, за тях ли ви е жал, за продуктивната произвеждаща брутен продукт класа ли?

Плоският данък го въведе Тройната коалиция през 2008, в пика на имотния балон у нас, когато цените на апартаменти и офиси бяха изхвърчали двойно и тройно, единствено с меркантилната идея да си спестят данъците от милиардите, които вкараха в ново строителство тогава от офшорните си сметки; после обаче остана, защото на олигарсите им хареса, щяха да им гледат палатите с хеликоптери, щяха някакви флашки от швейцарски банки със списъци на милионери да получават - вятър и мъгла - тия хора си платиха на който трябва и където трябва, легализираха си откраднатото и сега си кютат като почтени бизнесмени с плосък данък от 10 процента, общо взето за това беше цялата работа.

Така да, съгласен съм с този извод. По принцип обаче, при ясна политическа ситуация и стабилно правителство, защото си мислех, че поставяш темата принципно за данъците, а не в конкретна политическа обстановка, написах какво ми е мнението. И ще се аргументирам. Растящите и работещи ефективно икономики, в които има държава и администрация, които си изпълняват задълженията, както и работеща съдебна система - а такива са повечето европейски държави и САЩ - не са въвели плосък данък. И това не е случайно. Плосък данък са въвели ето кои: И защо ли това е така? Защото това са държави с голяма корупция, в които държавата не може да си събере по друг начин дължимото и го прави на принципа "малко, но от всички", но в крайна сметка го отнасят по-бедните, а те са мнозинство в тези държави. Ето какво си мислят хората от т.н. от нас цивилизовани държави за този данък и за тези държави: Flat-tax countries include Bulgaria, Mongolia, Iraq Flat-tax systems such as the one being proposed by GOP presidential candidate Rick Perry have been adopted in 23 countries, according to Wikipedia. The list is dominated by former Soviet bloc nations with a few notable outliers such as Iraq, Guernsey and Jersey. The list of nations with flat tax systems, according to Wikipedia: Bosnia-Herzegovina Bulgaria Albania Czech Republic Estonia Georgia Guernsey Hungary Kazakhstan Iraq Jersey Kyrgyzstan Latvia Lithuania Macedonia Mongolia Montenegro Mauritius Romania Russia Serbia Slovakia Ukraine http://blogs.marketwatch.com/thetell/2011/10/25/bulgaria-mongolia-guernsey-among-the-23-flat-tax-countries/ Защо на американците, които са еталон за пазарна икономика и свободен пазар, даже и през ум не им е минавало да въвеждат плосък данък? Въвеждат необлагаеми прагове, не вдигат до скандинавските прагове горния, диференцират внимателно ставките, като облекчават работещата средна класа, но и не изтискват ресурса докрай от богатите, разграничават корпоративен от индивидуален данък и - за мен най-важното - виж какъв им е ДДС, който по същество е ПЛОСЪК ДАНЪК, той е между 6-9 процента, срещу нашите 20. Или мислиш, че нашата икономическа либерална мисъл е по-силна от тази на американските икономисти и предприемачи.

За съжаление си прав, затова трябва да се направи реална държавна реформа, дотогава нищо няма да е както трябва да е. Богатите си крият доходите с опитни счетоводители и разни други номера. Не че като отидеш по морето, например, местните не знаят кой хотел и комплекс от хотели на кои политици и магистрати е - много е лесно на практика да се сравнят разлики между стойност на имоти и доходи, така е за всичко придобито по втория начин. Няма воля за това. Той латифундиста на Фружин по счетоводни документи сигурно е сиромах, едва свързващ двата края.

Плоският данък в България беше въведен през 2008 г. от Тройната коалиция (Доган, Станишев, Царя) и защити парите единствено на олигархията; в съчетание с това, че се облагат всички доходи еднакво, включително минимална заплата, той си е живо обирджийство за бедните, които са повече от половината работещи българи. Регресивен данък в България означава пак да се освободят от данъчна отговорност същите тези олигарси. Прогресивен данък с висок праг на необлагаема стойност е справедлив за България, не знам защо те гневи думата "социално", след като е производна от социум, общество. Българското общество е жалка картинка като социум - 1 процент богати разбойници, 10 процента сравнително заможна прислуга на тези 1 процент и 90 процента бедни. като влезеш в магазина, продавачката не те пита за доходите, но ти много добре знаеш какви са и затова си правиш сметка какъв хляб да си купиш. Иначе цените са еднакви за всички, но тежат различно за всеки.

Не бива да изпускаме сред облагодетелстваните и политическата класа, особено в слаборазвита страна от Третия свят с ниско заплащане на работната ръка - там сделката става между корпорацията и политическия и държавен елит; не случайно огромна част от сметки в офшорни зони (около една трета) са на диктатори от Третия свят като Кадафи, Саддам и африкански главатари, сделките с корпорациите минават през техните ръце; от другата страна са "дебелите котараци" в западния естаблишмънт, т.н. лобисти в парламентите и правителствата, ето това Бенън нарича "крони капитализъм".