Б. Киров

Някъде в спомените за Иван Драсов ставаше въпрос, че неговото тескере е било заверено от Али Чауш. Това с тескерето на името на Добри Койнов е някакъв фейк или измислица на Николчо с по-късна дата. Левски се е представил като търговец първоначално, освен това е бил облечен през цялото време с турски дрехи и доколкото си спомням отговаря на Али Чауш, че отива да си нагледа лозето. Какво тескере на Добри Койнов би му послужило, ако Али Чауш му бе поискал такова при подобно обяснение. Че и го погълнал, като го заловили, а Николчо му взел отровата, белетристика с късна дата, според мен.

Не, това означава само и единствено, че Ресавски е "категорично заложил" на това - ако се върнете назад в темата, ще видите, че той пак толкова "категорично е заложил" на точно противоположната теза. То със "залагане" не се работи в историята.

Първото обвинение в предателство към Лукановци може да се открие в писмото на Левски от 12 декември: "Току да тръгна за града Ви, получих писмо, в което ми се съобщава, че са били подхвърляни в една къща писма с моя подпис: Ас.Дер. Кърджала. В тези писма [се] казвало: "Донесете ми тефтера на еди-коя си колиба и там го оставете, а всичко друго каквото има, да го изгорите!" Словата в писмото са ойдурдисани [нагласени] да наподобяват на моите. Писмено да ми дадете [обяснение] за тия писма, които са писани от Вас. Пророкувам каква е била целта Ви. [Съобщете ми] по вишегласие ли сте го направили или само някой и кой е? Ако отричате това и всеки като Вас каже: "Не знам", то аз знам и ще Ви го покажа да го видите кой е." Това е написано в отговор на зле скалъпената от тях история с подхвърлените писма, с която те още преди да бъде заловен Левски обвиняват поп Кръстьо в предателство. Всъщност от глупост са се самообвинили, защото точно тефтерът със записаните дарители на пари, който искат, е бил у поп Кръстьо. Няма никаква логика поп Кръстьо да пише писма от името на Левски и да иска от себе си тефтера, след като той е у него, а това е било известно и на самия Левски. Както се вижда, единствено този тефтер е интересувал Лукановци, които твърдят, че поп Кръстьо ги бил причаквал със скрити заптии. В писмото им, което впоследствие е унищожено, но съдържанието му става известно благодарение на оцелялото писмо на Левски, те не се интересуват от другите документи и нареждат от името на Левски да бъдат изгорени, само тефтерът с дарителите искат. Защо, защото вътре са свидетелите, които могат да потвърдят, че парите давани на председателя Марин Поплуканов не са отчетени. Попът е водел този тефтер като касиер, но председателят е получавал парите. Няма никакъв резон попът да е подхвърлял писмата, с които иска точно тефтерът, след като тефтерът е у него самия. Левски знае "кой е", но се интересува "по вишегласие" ли са го направили или "само някой и кой е". Точно този тефтер се опитва да изпрати до вестник "Марица" след освобождението попът, но уви, той изчезва безследно, иззет по заповед на Марин Поплуканов.

Можем само да гадаем, докато не го видим някъде черно на бяло, а то е в османските архиви, факт е, че е отразено там, но без конкретика в този документ, която трябва да е в някои други протоколи от разпити, както и в тези от разпити на Хашнова в София. Напълно възможно. Съпругата му единсвена свидетелства с късна дата, че тяхната къща е била наблюдавана. Той никъде в записаните спомени от отец Матей Преображенски през май 1873 не споменава за това, както и не споменава, че някой друг в Ловеч е знаел за нощуването на Левски в неговата къща, напротив, набляга на думите на Левски "на никого да не казвате, че съм тук." И отново Сиркова е в противоречие с това - тя е, която с късна дата твърди, че Левски я изпратил да извести Величка. Което е абсурдно, според мен. Пак в записаните от Матей Преображенски спомени, Сирков цитира Левски, който твърди, че поп Кръстьо не е предател, както и разказва как попът му е донесъл парите и документите на комитета, които са били у него. Това става през май 1873, а ако Стаски е прав, че първата дописка до Каравелов е била от него, тя вече е била изпратена през април - в тази дописка се посочват Добре Механджията и Пано Бонжура като предатели, Каравелов само мимоходом отбелязва подозрения към един поп, без да споменава името му. Във втората дописка обаче, вече изпратена от друг източник в Ловеч, поп Кръстьо вече е посочен директно с пръст като единствен предател, при това с мотив за присвояване на пари. Ако Сирков беше продължил да упорства с твърдението на Левски, че попът не е предател, както и с твърдението, че попът е върнал всички комитетски пари у него, заедно с документите, това написано от Каравелов увисва като клевета. Сирков обаче се споминал точно, когато клеветата е публикувана. Колко удобно и случайно. Христо Иванов Големия идва да екзекутира хекимина, заподозрян в убийство на Сирков след освобождението не за да мъсти за Левски, а за да мъсти за смъртта на своя братовчед Никола Сирков. Все пак, този хекимин е получил някакво заплащане от поръчител, за да сложи отрова за Сирков, иначе кой хекимин ще извърши такова престъпление към Хипократовата клетва безплатно. А Христо Иванов Големия е имал доверието на Левски като началник на тайната полиция, той не е кой да е. След освобождението има поне един опит поп Кръстьо да бъде отровен в Ловеч, съвсем случайно също. После всички тези факти са покрити от забравата на времето и са се смесили с безброй мемоарни спомени в които има противоречия.

Стаски изчислява времето от изпращането на дописките до тяхното публикуване приблизително на 2 месеца, като намира за най-вероятно първата дописка да е писана от Никола Сирков, а втората от Величка и компания. Първата: в.“Независимост“, в брой, публикуван през месец юни 1873 г.: „Научаваме се из достоверен източник, че покойния Васил Левски е предаден от двама Ловчелие. Един из тях, по име Добре, е механджия; а другият, по име Пано Петков, е обявлен чапкънин. Това известие се потвърдява с множество факти. Тук е помешан и един поп, но ние и до днес още не сме известени до колко е голямо неговото предателство“. Втората: публикувана през август 1873 г. пак от Каравелов в „Независимост”: „Позитивно вече се знае, че Васил Левски е предаден от поп Кръстя. Васил е дал на тоя поп малко парици и някои други неща да ги скрие, а тия парици и тия неща са били най-главната причина, която е накарала черковния служител да продаде една християнска душа на турските джелати...” В уикипедия погрешно пише, че Сирков е починал през месец април 1873, Стаски твърди, че това е станало през август 1873, тоест в месеца, когато е публикувана втората дописка. Дъщерята на Мария Сиркова от брака й с Николчо Цвятков също пише, че Никола Сирков е починал през лятото на 1873: https://bg-patriarshia.bg/newspaper/1964-06.pdf За Сирков съм писал на стр. 33 в темата, че когато отива при Левски на 12 декември, той очевидно не е предупредил Апостола, че къщата им е под наблюдение, за да пренощува Левски на 24 декември в същата къща. Че къщата им е била наблюдавана от август 1872 след убийството на слугата до залавянето на Левски свителства самата Мария Сиркова. Твърдението на роднинската задруга, публикувано от Каравелов, е дебела лъжа, Сирков сам свидетелства, че попът му е връчил 3000 гроша и комитетски документи, преди Левски да посети къщата му. Цялата интрига с подхвърляните писма от името на Левски се върти около тефтера с дарителите, намиращ се у поп Кръстьо като касиер,който Величка и компания искат да докопат, защото там са вписани сумите, които Марин дължи като председател, това също съм го подчертал дебело на 32 страница. Този тефтер е бил основание за смъртна присъда за злоупотреба по устава, Левски го отбелязва в последното си писмо до членовете на комитета. След освобождението попът изпраща този тефтер с дарителите във вестник "Марица", за да се оневини и да изобличи злоупотребата с комитетски пари, тефтерът така и не стига до вестника, иззет е от пощата по заповед на Марин Поплуканов, вече окръжен управител.

По този въпрос можете да се върнете на стр. 31 от темата и да прочетете последните постове на потребител с ник "Стаски". Той свързва отговора с двете дописки от Ловеч до Каравелов, съответно публикувани юни 1873 и август 1873, които, според него, са писани от двама различни дописници, защото посочват за виновник за предателството на Левски съвършено различни лица. Също и моите отговори към него на 32 стр. от темата.

Допитах се по този въпрос към ChatGPT и ето какво ми отговори: Киров: Как се е отчитало времето в Османската империя през 1872 година, на какви мерни единици е било разделено едно денонощие? ChatGPT: В Османската империя през 1872 година времето е било отчетено по традиционния за мюсюлманските държави начин. Денонощието е било разделено на 24 часа, но времето не е било фиксирано на 60 минути в час, както е днешната ни система. Вместо това, османците често използвали система, в която денят е бил разделен на 12 часа от деня и 12 часа от нощта, а дължината на часа варирала в зависимост от сезона. Основните мерни единици за времето по това време са били: Час - разделяно на 60 минути, но с варираща по дължина продължителност в зависимост от дължината на деня. Когато настъпва настъпването на деня и нощта - времето на молитви, което определяло основните периоди. Тази система е била в основата на ежедневието, религиозните практики и административната организация. Въпреки това, след реформите в империята, настъпили през 19-ти век, влиянието на европейските стандарти за измерване на времето започнало да се разширява. Киров: Може ли да се брои времето от мръкване през зимата, примерно 6 след обед, и оттам десет часа, 4 призори, и османецът да каже "10 часа сутринта" за 4 призори, имайки предвид, че се е стъмнило предния ден в 6 следобед? ChatGPT:Да, в контекста на османската времева система, е възможно да се брои времето от мръкване. Ако стъмнението е настъпило около 6 часа следобед и 10 часа сутринта се броят от този момент, то османецът би могъл да посочи "10 часа сутринта" за 4 часа след изгрева на новия ден, като брои часовете от мръкването. Така, ако приемем, че 10 часа сутринта е всъщност 10 часа след стъмването, то последователността би изглеждала така: Мръкване в 6 следобед. Първи час - 6 следобед (стъмване). Втори час - 7 следобед. Трети час - 8 следобед. Четвърти час - 9 следобед. Пети час - 10 следобед. Шести час - 11 следобед. Седми час - полунощ. Осми час - 1 призори Девети час - 2 призори. Десети час - 3 призори. Единадесети час - 4 призори. По този начин, османецът би могъл с основание да заяви "10 часа сутринта", имайки предвид, че е броил от мръкването. Системата по време на Османската империя не е била строго стандартна и местни навици биха могли да повлияят на начина, по който времето е било отчетено.

Бяхме, със Стаски, той твърдеше, че има източник, но не го цитира, но написа, че Гечо Сирков е бил в Белград от 1860 до края на 1862, а първородния син на Хашнови, Лукан, е роден в началото на 1862, след което се съгласих с него. Но в уикипедия са посочени като братя на базата на публикувана книга на Любомир Дойчев, "Съратници на Апостола". Сега като се върнах назад в темата, съм склонен да приема мнението на Стаски, защото в анкетата на Данаил Кацев–Бурски за вуйчо на Хашнов е посочен богат българин на име хаджи Мичо, съсед на Хашнови и колаборатор с турската полиция, а Сиркови имат родствена връзка с Христо Иванов Големия, всъщност са братовчеди. Не, не са, Гербов беше цитирал конкретен източник, че са две различни лица, след което не съм дискутирал дали е един и същ. Всъщност дали Гечо Сирков е Гечо Хашната, и дали Добри Койнов е Добре Механджията, в целия контекст на темата, няма кой знае какво значение, всички тези персонажи са второстепенни действащи лица.

Честито Рождество! Писал съм това за "безспорен фаворит" в контекста на преди това цитирания османски документ: "Доклад от управителя на Дунавския вилает Ахмед Хамди паша до великия везир Мидхат паша за дейността на БРЦК и Васил Левски, за провежданите разследвания и разпити във връзка с извършените от комитетски членове убийства и за засилване на пограничния контрол, вкл. назначаване на тайни агенти Русе,16/28 септември 1872 г Донесението на нищожния раб до височайшата канцелария на великия везир е следното: Според направеното от моя милост разследване понастоящем Българският [централен революционен] комитет в Букурещ е започнал да подсилва редиците си и е предприел нови стъпки за осъществяване на революционните си намерения. Преди два и половина–три месеца комитетът е призовал и привлякъл някои съмишленици в околиите Ловеч Севлиево, Плевен, Търново, Габрово и Орхание, както и в градовете и селата Троян, Тетевен, Гложене, Етрополе и Видраре. Те получили общо указание да не зачитат обществения ред отсам [Дунава]. Във връзка с изпълнението на това разпореждане Ловеч е бил определен за център, а лице на име Васил Левски, който е българин, родом от Пловдивско, но от известно време насам се намира във Влашко, е било изпратено и с негово съдействие е бил съставен комитет, в който влизат [следните лица] от Ловеч: поп Лукан и поп Христо /поп Кръстьо/, членът на [местната] управа Христаки /Христо Йовков Пушкаров/, Димо Петри /Димо Петров Драсов/, Цонко Златаря /Стоян Куюмджията/, друг Лукан Цачо /Лукан Цачев (Аджемоглу)/, Христо Цони /Христо Цонев (Латинеца)/, Добри Механджията, Никола / Никола Сирков (Халача)/, Мирко /Миро Павлов/, синовете на поп Лукан /Марин, Илия и Христо Поплуканови/ и други. За [осъществяването на] това начинание за главатари (чорбаджии) са били определени в Плевен попският син Анастас /Анастас Попхинов/, в Орхание – Стоян Брънчо Ханджията /Стоян Брънчев/, в Габрово – Христо Иван от Ловеч /Христо Иванов (Големия)/, в Троян – Цочо Спас /Цочо Спасов Маринов (Шипковенски)/ и Йованчо Казанджията, в Тетевен – Марин Пуйо, в Гложене – Васил Йонко, в Етрополе – даскал Тодор Пейо, и във Видраре – Пато /Павел Поппетров. [Комитетските дейци] възнамеряват също да прекарат [на територията] на вилаета пушки винтовки, амуниции и други боеприпаси. Гореспоменатите лица искат да привлекат към съзаклятието заможни българи, като [за целта] са отпечатали в пълна тайна позиви и писма и са заплашвали с убийство несъгласните и предателите. Разбра се също, че е било решено споменатите пушки и амуниции да бъдат поетапно пренесени във вътрешността [на вилаета] през [територията на] Никополската, Свищовската и Оряховската околии. [Освен това] са били убити и екзекутирани преди месец един [мъж] в община Елена в Търновски окръг, след това в град Орхание дяконът /дякан Паисий/, [който е наместник] на ловешкия митрополит (деспот), а преди двадесет дни друг [мъж], докато спи в къщата си в селото Равитче, също в района на Търново. Влезли са и в къщата на Динчо Памукчията /Денчо Дейнов Халача/, който е от заможните жители на град Ловеч, за да го убият, но не го намерили и убили калфата му. Изпратили писмо и до Йованчо, наместник на ловешкия митрополит (деспот), но понеже не дал поисканите пари, извършили покушение и срещу него. Във връзка с описаните престъпления се проведе незабавно разследване и [няколко] заподозрени лица бяха заловени и задържани. При предприетите разпити и съдебни производства по места не беше категорично установено кои са точно лицата, които са инициирали, подпомогнали и поощрили [извършването на] тези [престъпления], но се установи, че имат общо със зловредните намерения на споменатия революционен комитет. Макар и да е очевидно, че управителят на [Дунавския] вилает, закрилян от Негово величество султана, никога няма да допусне порочните идеи на тези лица да получат широка обществена подкрепа, важно е да се направи, каквото трябва, и да се предприемат спешни мерки по този въпрос, тъй като опасните и забранени неща, които [комитетските дейци] са обявили в позивите си, ще доведат до изключително големи безредици и насилия, които ще засегнат мирните и по‐изтъкнати люде, които не са съгласни с тях и не ги подкрепят, но за да опазят живота си, ще бъдат принудени да влязат в съглашение със съзаклятниците и да им съдействат, а по този начин революционният комитет ще разшири [влиянието си] и ще подсили подривната си дейност. Ето защо, щом пристигна от столицата, търновският окръжен управител, почитаемият Али бей, получи необходимите устни указания. Ловешкият околийски началник Джaми ефенди /Мустафа Джами ефенди/ е разследвал и е събрал доста сведения по този въпрос. Там има и належаща нужда от секретен служител, който да владее езика. Затова се взе решение към [споменатия] околийски началник да бъде назначен и изпратен като горски служител Зия ефенди, който преди е заемал длъжността инспектор и се смята за подходящ. Заплатата му в размер на 700 гроша месечно ще се изплаща от излишъка от средствата, които се изразходват [само] по специално разпореждане за подобни възнаграждения и харчове под наименованието „здравни разходи“. След като беше установено, че [комитетските дейци] ще прекарат отсам [Дунава] оръжие и амуниции през [територията на] Свищовската, Никополската и Оряховската околии, Русенското митническо управление беше надлежно предупредено да подлага на щателна проверка сандъците с товари, които се пренасят от отсрещния бряг, и да не допуска контрабанда на предмети, като [за целта] се увеличи броят на митническите служители и на конната охрана. Ето защо, ако разпитваните в момента във връзка с описаните убийства [задържани] дадат показания за някое от лицата, чиито имена са изброени по‐горе, че е свързано с революционния комитет, то това лице ще бъде незабавно задържано и подложено на разпит. Но в случай, че от [разпитваните в момента лица] не могат да се вземат такива показания и те бъдат освободени, въпреки че са известни злодеянията на гореспоменатите лица, тогава, предвид, че в никакъв случай не бива да се допуска да продължи извършването на престъпления като гореописаните, след като действията и начинанията на гореспоменатите лица бъдат следени тайно още известно време и когато се разбере с точност кои са ръководителите им, домовете им ще бъдат обискирани без предупреждение, а те самите задържани, като намерените при обиска зловредни документи ще бъдат проучени. Ако се установи, че именно това са [лицата], заподозрени за погубване живота на убитите лица, то те ще бъдат подложени на разпит. Затова прося за Вашата височайша милост и незабавно да дадете указания до мен, бедния раб, тъй като Вие сте този, който е овластен да заповядва. 16 септември 1872 " Ес‐сейид Ахмед Хамди Вие можете да установите кой от членовете на комитета в Ловеч /той на всичко отгоре е бил и негов председател, после заместен от Марин Поплуканов/ не фигурира в донесението на Ахмед Хамди паша. Същият веднага след убийството на слугата духва от Ловеч към Чехия. Както се вижда от донесението, в средата на септември, след убийството на слугата от 14 август, османската власт е имала пълна "фотография" за структурата на Ловчанския комитет, както и за връзките на този комитет с другите комитети. Кой е водел кореспонденцията с тези комитети - Иван Драсов.

Темата е болезнена и неприятна и затова или се отрича, или се премълчава. Моята хипотеза за наградата на роднинската задруга е, че първо те са получили пълна амнистия от османската власт - никой освен Пъшков и Марин Поплуканов не е изпратен в заточение от ловчанския комитет, макар и властите да са знаели поименно всички останали съзаклятници. И второ - комитетските пари, златото, което Левски идва да си вземе от къщата на Величка Хашнова - намереното по-късно злато в двора на същата къща е около 4 кг, по днешни цени 320 000 евра. Това обяснява честите парични преводи до заточениците Пъшков и Поплуканов, които дори отварят свой бизнес като заточеници в Диарбекир. Левски никога нямаше да си сложи главата в торбата и да влезе посред бял ден в Ловеч, ако не е било това комитетско злато, събирано от него с експроприации от хора като бай Добре и други подобни, основателна причина да го мразят силно. Има едно огромно противоречие в разказите на Мария Сиркова и първия й покоен съпруг, чийто разказ е документиран от Свещеник Никола Иванов от Ново село по разказ на отец Матей Преображенски /Миткалото/: „В началото на май Отец Матей посещава Ловеч, за да проучи обстоятелствата около залавянето на Левски. Среща се с Никола Сирков и подвежда поп Кръстьо под клетва в черквата. „Запитахме го сетне каква са я свършили в Ловеч. И отец Матей каза: „В Ловеч най-напред се срещнахме с оня човек, у когото Левски пренощувал и заминал за Къкрина. Този човек (Никола Сирков) беше нещо болнав, но като ни видя, се поококори и разправи всичко, каквото знаел по залавянето на Левски. Васил, каза той, пристигна вечерта късно. Щом влезе вкъщи, първата му дума беше: „На никого да не казвате, че съм дошъл!” Седнахме тогава край печката, за да се постоплим, защото беше доста студено и той все ме разпитваше: какво става в Ловеч, как са нашите хора, в кои къщи турците са правили бастисвания, кого са викали в конака за разследвания – сестрата или бащата на председателя ни, дали са ми предали пари, които той получил от други комитети, а аз все му отговарях. Разправих му, че след като арестуваха председателя и подпредседателя и останахме без водачи, ние дотолкова изтръпнахме и нито се срещахме, нито се събирахме. Само два-три пъти се виждах тогава с поп Кръстя – нашият касиер, който ми разправи, че турците го били пуснали от затвора, защото му станал гарант Яким Шишков, но те много го следили, за да не избяга. Друг път попът ми стори хабер да отида в черквата, където ми даде 3000 гроша и една торба с книжа, като каза, че те биле на комитета, та ако Левски дойде, да му ги предам, но по-добре било да му съобщя да не дохожда, а като пристигна у дома, аз му предадох всичко. Още тогава аз казах на Василя, че Величка Хашнова навсякъде разправяла, че поп Кръстю не бил вече наш човек, че се е предал на турците, та да се пазим от него. Но Левски като се позасмя, каза: „Поп Кръстю е наш верен човек. Аз пращах при него отец Давид от манастиря и той му разправил за всичко, което става в Ловеч, като поръчал да ми съобщят да не дохождам в Ловеч и, ако съм в Тракия, да се укрия там или да замина за Сърбия.” „Сутринта като станахме от сън – казал Сирков – ние пак говорихме с Левски. Тогава той ми каза, че след пладне той ще замине за Търново, но ще мине през Къкрина, за да се види с Христо Латинеца, а и да се позаличат следите му. След като съобщих на Латинеца, отидох да кажа и на Николчо да се приготви. Към икиндия Левски и Николчо тръгнаха, но всеки поотделно. Никой тогава не знаеше, че Левски е в Ловеч или че ще замине за Къкрина, затова след като го заловиха много се чудихме кой го е издал.“ Да, обаче баба Мария Сиркова по-късно ги разправя други врели-некипели. Според нея, Левски я изпратил на вечерната служба на Бъдни вечер /152 години оттогава до днес/ да кажела на Величка Хашнова /Поплуканова/, че Левски щял да я посети на следния ден. Ха сега де, кой от двамата съпрузи е излъгал: Никола казва, че Левски им заръчал на никого да не казват, че е там, години по-късно жена му твърди, че я изпратил да каже на Величка. Очевидно един от двамата лъже. И тъй като месеци след този разказ Никола Сирков е вече покойник, а баба Сиркова разправя нейната версия след повече от десет години, приемам за чиста монета разказа на Сирков. Сирков се поминал извънредно скоропостижно, уж от холера, но мълвата твърдяла, че е отровен от местния хекимин /лекар-аптекар/, а като потвърждение на мълвата идва фактът, че веднага след Освобождението Христо Иванов Големия /той е от малцината предани на Левски хора/ идва специално в Ловеч, за да екзекутира този хекимин. Само факти, нищо лично, вие си правете изводите.

Споменах по-горе за родствените връзки между участниците в събитията около залавянето на Левски, но ще съм по-конкретен. Никола Сирков и Гечо Хашната всъщност са братя, Гечо Хашната е Георги Сирков - Никола е женен за Мария Сиркова, Хашната за Величка Поплуканова, сестра на Марин Поплуканов, след брака си с Хашната, Величка Хашнова. От своя страна Христо Латинеца и Николчо Цветков са братовчеди, защото Николчо е осиновен син на Иван Крачола /баща на Христо Иванов Големия/, а Христо Латинеца от своя страна е братовчед на Христо Иванов и Никола Цветков, които пък формално са братя. Христо Латинеца е син на лелята на Христо Иванов, сестра на Иван Крачола. Като капак на всичко Мария Сиркова се жени след освобождението за Никола Цветков, който е с десетина години по-млад от нея, това става след смъртта на Никола Сирков, от който брак тя няма деца, но от този с Никола Цветков/Бакърджията имат една дъщеря. Доста сложно, наистина, но е така, става въпрос за нещо като родова задруга. От друга страна, поп Кръстьо е напълно външно лице в тази задруга, което е нападнато от Величка Хашнова още преди Левски да стъпи в Ловеч да си търси комитетските пари, тя разпространява слухове, че той подхвърлял фалшиви писма из къра, написани от името на Левски, за което пише и самият Левски. Историята е много заплетена и наподобява Многострадалната Геновева със своята наивна фабула, така че ни си заслужава тук да я разнищвам отново, правил съм го по-горе в темата.

Христо Иванов-Големия е един от тези, които търсят възмездие, той идва в Ловеч и провежда собствено разследване. Относно колективната омерта, аз съм на същото мнение, тези хора са били свързани с роднинско-кланови връзки, навързани като свински черва, може да се проследи в родословните дървета на Хашнови, Поплуканови, Сиркови... и днес в провинцията играят съществена роля подобни роднински обвързаности. Марин Поплуканов след Освобождението става Окръжен управител от партията на Стамболов, а това му е давало голяма власт, всъщност той организира остракизма и преследването на поп Кръстьо, правят дори неуспешен опит да го отровят, спират му кореспонденцията и т.н. Поп Кръстьо е посочен като "черна душа", доколкото си спомням, за пръв път от Каравелов, после този рефрен е подет и от други, Димитър Страшимиров дори пише специална книга, опитвайки се да докаже предателството на поп Кръстьо /според мен неубедително и предпоставено/. Лично според мен, попът не носи пряка вина за залавянето на Левски, обосновал съм защо мисля така в темата.

1. Отива при роднини и не вижда смисъл да носи оръжие. 2. Знае, че около хана има въоръжени хора, мръзнали няколко часа в засада и вероятно напрегнати, и не иска да минава през тях въоръжен. По Мария Сиркова предава предната нощ на Величка Хашнова, преди да тръгне към Къкрина, че ще мине през къщата на Величка Хашнова, за да вземе от там комитетски пари и документи. Хашнова е знаела. Пари от нея той очевидно не е взел, имал е малко сребърни грошове при залавянето. Писал е единствено на поп Кръстьо, че ще мине през Ловеч, но попът не е знаел за минаването му през Къкрина. Къщата на Сиркови е била наблюдавана от турската полиция, за това свидетелства Мария Сиркова, която и уведомява Хашнова за посещението на Левски през деня на залавянето. Писал съм в темата за всички тези факти.

Мисля, че не беше пропуснато, но беше оспорвано от някои съфорумци. Всичко е точно както го отбелязвате. Един от селяните идва при Левски още при влизането им с Николчо и го пита кой е, на което Левски му отговаря с лъжата, че е роднина на Христо Иванов-Големия, а селянинът реагира с реплика, че познава този човек, но много променен му изглежда, след което Левски прекратява разговора и напуска общото помещение и се прибира във вътрешното, сцената е описана от Николчо. Поведението на Латинеца и за мен също е странно, той минава на излизане необезпокояван през цялата засада навън, никой не го спира. Също така оставя закачен на стената револвера си, който Левски по-късно взема. След разпитите в София на Латинеца са му върнати всичките пари, намерени в него, а те не са били малко. И, което е най-важното, както сам отбелязвате: което е давало, според мен, поглед върху цялата картина от движението на Апостола, а въпросната "случайна" среща на Али Чауш е само едно парче от пъзела, който я сглобява. Ако се върнете назад в темата и четете внимателно, ще видите и останалите, коита аз и потребител с ник Стаски, посочваме поотделно, и които доста разгорещено се оспорват от някои съфорумци. Потвържедението на всички тези засега хипотези, както и тяхното отричане, както съм писал е в турските архиви, само някой трябва да поиска да ги прочете и да е достатъчно подготвен къде да ги потърси.

Една неработеща политическа система също може да се легитимира - Хитлер печели с Националсоциалистическата работническа партия близо 50 процента на изборите през 1934, а през 1936 печели изборите с 99 процента и е напълно легитимен за мнозинството на германците, докато не катастрофира страната си в една предопределено губеща война. Всяка политическа система, според мен, най-напред трябва да бъде икономически целесъобразна. Еднопартийната система в България преди 1989 също беше легитимна, изборите се печелеха с 99 процента и на никой, най-вече интелектуалците, не им минаваше и през ум да обявават тази система за нелигитимна, защото за нейното легитимиране работеха хиляди фокусници и илюзионисти от тези интелектуалци. Властта обаче, според мен, не бива да се упражнява заради самата власт, а за да решава проблеми на обществото, а с фокуси и илюзии тези проблеми не се решават. Ако създадете пропонираната от вас система, дори и да я легитимирате с пропаганда, тя ще възпроизведе еднопартийния модел отпреди 10 ноември, ще го регенерира под друга форма, макар и прикрита с пропагандни фокуси и илюзии. 100 избрани с пари и популизъм представители ще бъдат като ЦК на БКП, а останалите няколкостотин хиляди "правоимащи" на глас ще са самото БКП, нещо като просветен и образован"авангард на народа". Така ще лишите 90 процента от населението от пряко гласуване и ще го превърнете в сива маса от аполитичен електорат. Ще концентрирате и цялата власт в ръцете на тези 100 избрани с популизъм и пари елитари и ще премахнете независимостта на съдебната и изпълнителната власт, защото те стават зависими изцяло от законодателната. Но и това не е най-голямата беда - бедата, според мен, е в това, че така конструираната политическа система няма да работи икономически и ще стагнира тотално икономиката. Дори Царят преди 90 години е осъзнал, че не трябва да лишава партиите от политическо участие, защото партиите изразяват интересите на различни сегменти от обществото. Опитах се да насоча разговора към алтернатива, но ме обявихте за закостенял в статуквото интелигент, който не вижда по-далече от носа си. На добър час със социалния ви експеримент. П.с. така и не ми отговорихте какво според вас е "функционална демокрация", но не държа вече.

Формално може да се твърди, че я има, и то голяма, колегата го обясни по-горе със свободния избор на представител и възможността сам да бъдеш такъв представител. Нека обаче видим как стоят нещата на терен. В България има между 800 000 и 1 000 000 етническо население от ромски произход. Известно е, че грамотността в това население не е висока, почти 99 процента от тях ще трябва да търсят лицензиран представител, за да гласуват. Е, лично аз не си представям, че този сегмент от гласоподаватели ще вади ежемесечно по 30-50 лева от джоба си, за да плаща на някакъв лицензиран представител. Няма. И тук веднага се появява "лошото момче" с много пари, което и сега си действа така - плаща 200-500 лева на братята да гласуват за него на 4 години. Лошото момче сега ще плаща годишно тия пари на братята роми, за да се абонират за определен представител, който съответно ще събере рекорден брой клиенти от този сегмент. И ето ти го представителят на лошото момче в Парламента - глас народен глас божи. Така лошото момче вече е в състояние да си осигури решаваща квота представители от 100 в парламента, за да бутат неговите закони. Вместо да се бори с 200 партии и 240 депутата, лошото момче със същите пари ще си купи по-голямо представителство. Като сложим под тази черта и голяма част от турския етнос, картината се заформя. Не са малко хората и в българския етнос, които вместо да плащат на представител, ще предпочетат някой друг да му плаща вместо тях, а и да получат това-онова. Не казвам, че моделът на колегата не ми харесва, нито пък ми е хоби да го атакувам. Само откривам в него много пробойни за злонамерени играчи, които могат да го опорочат и обърнат огледално в нещо съвсем противоположно от замисъла на автора му. Затова и от самото начало му написах, че според мен, патрон-клиентския модел /основан на кеш енд кери/ и функционалната демокрация са като водата и олиото, несъвместими. От мен точка по темата.

Разбирам. Във вашия хипотетичен модел тези 100 души са Парламента. Освен тях има 5-10 процента лицензирани представители на цялото население имащо право на глас, което при сегашните мащаби прави няколко стотин хиляди такива представители, от които 100 отиват в Парламента и са Парламента. Можем ли да наречем лицензираните представители Електорална колегия? Правителството се избира от Парламента, тоест от 100-те лицензирани вътре. Не ми отговорихте на въпроса кой избира съдебната власт. Задавам всички тези въпроси защото дявола е в детайлите, те са най-важното нещо, според мен, при функционирането на всяка система, каквато е и държавата. И в тази връзка, каква е ролята на партиите в този модел, и как смятате, че ще бъде постигнат някакъв компромис със сега структурираната олигархия, за какъвто компромис пишете в края на един от постовете си?

ваш цитат: "Първите 100 представители получили най-много заявки/такси за представителство ще са длъжни да участват лично в заседанията на Парламента/Конгреса. Задълженията им ще са да подготвят и дебатират открито законопроекти, бюджети и назначения. Ще са длъжни да се откажат от други ангажименти за да могат да присъстват лично на всички заседания. Ще са длъжни да се откажат от анонимното гласуване, за да могат представяните да следят как гласуват." Правилно ли схващам идеята: в парламента от 240 представители, колкото са сега, влизат 100 от квотата на представителите, като остават 140 места за партийната квота. Или става въпрос за добавяне на 100 места на представителите плюс 240 места за партийната квота?

Политически акт, предизвикан от икономическа реалност; тези хора облекчени от Виденов после станаха икономически олигарси, с дълговете си, те щяха да потънат директно надолу без да развият каквато и да е икономика. не твърдя, че това е справедливо, но в него има икономическа логика, ставало е много пъти в историята, става и сега, ще става и в бъдеще. Същият е политическият казус с инфлацията по време на Ваймарската република - след хиперинфлацията една група индустриалци излизат с огромни възможности за развитие, докато огромната част от населението е обезкостено финансово. Не обсъждам дали това е справедливо или не, но Централната банка на Ваймарска Германия под диктата на политиците инициира тази хиперинфлация, за да измъкне икономиката от мъртва хватка. И успява, но импулса идва от икономиката, политиците са само нейни проводници.

Точно обратното е: Солон прави реформите си в Атина поради невъзможност да се реши политически икономическо противоречие между дребни собственици на земя и едри такива. Без реформата на Солон за отмяна на дълговото робство е щяло да има бунт и кръвопролитие, Солон е слуга на икономиката. Първата му работа е да девалвира разплащателното средство сребро с 30 процента, за да облекчи дълга. Кой на кого е слуга в този случай? И във всички останали, които можете да посочите, политиците винаги се движат след икономиката, те я обслужват: "Икономиката, глупако.", си е казвал пред огледалото Бил Клинтън.

Би могло да се мисли в посока на създаване на горна камара на парламента с представители на гражданското общество, а не на партиите, и в този случаи вече да се приложат някои от изброените в първия пост идеи. Ако се върнем пак към атинската система на демокрация, в развития си стадии при Перикъл, тя е работела в тристепенен парламент: общо събрание на всички граждани, съвет на 500-те, вземащ практическите решения, упълномощен от общото събрание, и Аеропаг на архонтите. Как точно са работели тези три отделни части е предмет на конкретно изследване, но очевидно са работели добре, защото Атина процъфтява с такава система и става хегемон в гръцкия свят. В момента подобна тристепенна система работи в Швейцария, където кантоните имат отделна камара в парламента, а успоредно с това се свикват често референдуми, като всеки гражданин може да ги инициира с праг от 50 000 гласа, без да има висока горна граница за валидност. Това работи като общото събрание н Атина. Друг проблем е лицензирането на така предложените представители за горна камара - ако ще се прави като рабфаковете при соца, това е шменти-капели; сериозните държави като Франция например, имат специални учебни заведения за професионални политици, където се изучава този предмет дълго и най-малко на ниво магистър. Тези, които ще влизат н хипотетична горна камара на гражданската квота трябва да се сериозно подготвени политици, за разлика от политическия сбирщайн в традиционните партии, където влиза куцо и сакато на база лоялност към вожда.

Интересно предложение за модел на функционална демокрация и добър анализ на сега съществуващата система. Как ще се избира изпълнителната власт в такъв модел? Как ще функционира съдебната и какви ще бъдат връзките и със законодателната и изпълнителната? И няколко мои виждания от страната на "лошите момчета", които работят на принципа "щом има система няма начин да не я прецакаме": 1. Лицензираните представители с дипломи за правоуправление - ако аз съм лошо корумпиращо момче, веднага ще подкупя университетите да дават лицензи само на мои агенти представители и ще ги нароя максимално, не е толкова сложно, ще действам чрез ректорите, те са алчни. 2. Лицензираните представители стават силно меркантилни от факта, че им се плаща на глава. Ако събера 1000 клиенти си гарантирам 30 000, при 10 000 - 300 000. Следователно най-силните популисти и демагози /в бизнеса ги използват като инфлуенсъри/ ще привлекат най-много гласове и ще се класират сред първите 100, които дебатират в парламента. 3. Там вече тези представители стават мишена на "лошите момчета" с дебелите портфейли в сянка, които ще си ги купуват да говорят каквото им изнася на олигарсите в сянка, тоест ще се възпроизведе старият партиен модел на партиите с купени лидери, с тази разлика, че сега ще са представители без партии. Това на първо четене, има и други пукнатини за влизане на злонамерени играчи.

Същата година в Русия е разстрелян Николай II Романов с цялото му семейство. Фердинанд не използва такива евфемизми като "унищожени", ако забелязвате в една от последните му реплики той пита директно: - Но няма ли, г. Петков, опасност, че моя син утре или други ден може да бъде убит?

Благодаря за линка. Виждам, че досега обсъждайки атинската демокрация, сме пропуснали може би най-важният елемент от нея, за който говори и Доналд Кейгън: еклесията https://en.wikipedia.org/wiki/Ecclesia_(ancient_Greece) или общото събрание на атинските граждани, в което право на участие са имали всички, или около 50 000-60 000 правоимащи. Задължителният кворум по времето на Перикъл е бил 6000, или между 10 и 20 процента и са се събирали всяка седмица, четири пъти месечно. Това, според мен, е доста сходно със съвременните референдуми, който са основен инструмент в управлението на Швейцария.

Фердинанд абдикира преди подписването на Ньойския договор, той подава декларация за абдикацията си на 2 октомври 1918, Ньойският договор е подписан през 1919. Като за вас, кратко и ясно: 1-2-3 1. "Що се касае до заслугата, която правителството на Малинов си приписва за абдикацията на Фердинанда, тя е въображение на едно късно събудено честолюбие. Още в Солун Франше Депре заявява на делегацията твърдо, че в тоя момент България има един цар, в когото съюзниците не могат да имат никакво доверие. Същият подчертава пред изходящия се в Солун секретар на Американската легация в София Уокър, че съюзниците са поискали абдикацията на Фердинанда и заместването му от неговия син Борис." Д. Казасов е въз основа на спомените на ген. С. Савов, екземпляр от които се съхранява в веговия архив в ЦДА. 2. Лойд Джордж основава при Разузнавателния отдел във Военното министерство, едно, специално отделение: „За пропаганда в неприятелските страни". За началник на това отделение Лойд Джордж повикал притежателя на в. „Таймс” лорд Нордклиф. Той бе приел тая служба само след като се е съветвал и получил съгласието на г. Хенри Виканс Сопир, началник на Политическия отдел на в. „Таймс”.Кореспондента на в. „Таймс” Хенри Виканс Сопир в една книга под заглавие: „През тридесет години (1892–1922 г.)”, в глава XVI, страница 227: Следователно, ограничихме се да правиме само внушения на българите, като им давахме да разберат, че докато те не променят политиката си съвършенно Антантата с нищо не може да им помогне и да ги избави от онова зло, което ги очаква при сключването на мира, като им казахме, че четири условия предварително трябва да бъдат изпълнени, ако искат да влязат в сношения с Антантата. Тия условия бяха: а) Изпъждането на цар Фердинанда и фамилията му. б) Окончателно скъсване с Германия. в) Въвеждането на едно демократическо управление. г) Българската политика да се ориентира към създаването на една балканска конфедерация под егидата на Антантата и на Съединените Щати на Америка. Тия условия им се продиктуваха в Лондон в отговор на тайната увертюра, която българските емисари направиха и които претендираха, че говорят от името на министър-председателят А. Малинов. Ние бяхме упълномощени от Министерството на външните дела да предадем на същите емисари следующето: „До тогава до когато България не даде доказателства, че тя съвършено е променила политиката си, то не можеме да водиме никакви преговори с нея". Това наше заявление произведе голям ефект както на правителството на Малинова, а така също и на българските емисари, които искаха да влязат в сношения с нашите представители в Швейцария. Същевременно г. Сетън Уотсън и аз бяхме упълномощени от Министерството на външните работи да уверим Гърция и Сърбия, чрез техните представители в Лондон и да им кажем какво поведение сме държали спрямо българските увертюри. 3. Д. Петков, представляващ в Народното събрание Народно-либералната партия, получил от г. Добровича писменно предупреждение, че царя ще го приеме тая вечер на аудиенция. За часа ще му съобщи по телефона. Същата вечер Д. Петков е записал: „Разговора на Добри Петков с цар Фердинанда на 2 октомври 1918 г. през време на аудиенцията му. От 8 – 9 часа вечерта бях приет на аудиенция от цар Фердинанда наедно с Д. Тончев. Приети бяхме в кабинета на царя в софийския дворец. Царят: Искат да се състави кабинет само от Антантисти. Д. Тончев: Ваше Величество, такъв кабинет, какъвто предлага г. Петков, би бил наистина най-добър и полезен за сега, но можете ли вие да го наложите? Царят: Не съм в положение да направя нищо. Царят: Г-н Петков, какво е моето положение сега? Петков: Вашето положение е по-лошо от това на всички ни: всички сме изложени на опасност. Ние знаем, че списъка е готов за ония, които са щели да бъдат или ще бъдат унищожени. Сигурно начело на тоя списък не съм аз. Царят: Вярно е, че има такъв списък и начело стоя аз. Между обществото, а особено между правителствените кръгове се обсъжда въпроса за моята абдикация Какво е, г-да, вашето мнение по тоя въпрос? Аз Ви моля, да ми дадете един искрен и приятелски съвет. Настана мълчание: нито Д. Тончев, нито аз исках пръв да говоря по този въпрос. След минутно мълчание, поисках думата, като казах: „Аз съм най-младия политик, затова ще си позволя пръв да изкажа мнението си по поставения въпрос. - Ако Ваше Величество имате положителни данни и основания да твърдите, че въпроса за Вашата абдикация се обсъжда в обществото и особно в правителствените кръгове, като се има пред вид, че опасността от нахлуване на въоръжени беглеци не е минала още, този въпрос е от голяма важност за Ваше Величество, за династията Ви и за спокойствието на страната; затова заслужава да се разменят мисли върху него с всичката сериозност. Ето моето откровено мнение. Въпреки факта, че министър Ляпчев отказа в тая сутрешното събрание да е повдиган този въпрос от силите на Антантата, ако работите са дошли до там, както Вие ги предавате, аз мисля, че не трябва да чакате да Ви се налага абдикацията по какъвто и да е начин. Те могат да бъдат два: с груба сила или по решение на Парламента и на правителството. Вие не трябва да допущате ни едина, ни другия начин; а, за да се избягнат всички възможни неприятности и нещастия за Вас лично, за династията и за страната, трябва да сторите това час по- скоро по своя инициатива. Царят нервно удари масата и възбудено каза: „Това е един умен съвет. Аз не мога търпя, например, един Костурков да се яви пред мене и да ми съобщи едно подобно решение на Министерския съвет. Значи, според Вас, аз трябва да направя това още сега? Д. Петков: Ваше Величество, аз не съм дошел да присъствувам на един подобен акт, нито пък мога да ви определям времето, кога трябва да го направите. Вие сте ме повикали и искате от мене искрен и приятелски съвет, моля, да ме изслушате и след това правете каквото желаете. Моята мисъл е: ако това е наложително, то да стане по Ваша инициатива, а не да Ви се налага. Кога трябва да направите отказването си от престола в полза на престолонаследника, за това трябва да се споразумеете с правителството. Най-добре е, да повикате министър-председателя и да му обявите своето безвъзвратно решение и с него се съветвайте за времето и как да го направите. Царят: Казах, че този съвет е добър, защото повтарям го, аз не желая да дочакам да дойде тук един Костурков със злорадство да ми съобщава някакво решение, за да абдикирам. Вие, г-н Тончев, какво мислите? Д. Тончев: Ваше Величество, тъй както се поставя въпроса от Вас за абдикацията Ви, мнението на г. Д. Петков е добро. Но сега настъпва нощта, а тя може да роди нещо по-добро. Царят: Но няма ли, г. Петков, опасност, че моя син утре или други ден може да бъде убит? Петков: Ваше Величество, при условията, в които живеем и се намираме, никой за никого не може да дава гаранции. Престолонаследникът е историческа личност, той е син на България и е длъжен да остане на поста си. Но аз вярвам, че като се запази реда, ще настане спокойствие и няма да се случи нищо лошо с него.