Б. Киров

Не знам кой, може да е Гугъл, може и да е банката Х, ако е сериозна и отговорна институция. Проблемът на Гугъл да бъде банка е, че Гугъл с нищо не гарантира спестяванията и парите на клиентите си, докато банката поне теоретично го прави, макар и частични провизии от 10-15 процента, което също е изкривяване на пазара на пари и перверзия, но така са решили законодателите, така са го направили. Преди да се въведе тази недомислица за частична гаранция е имало разделение на търговски и на банки за спестявания, като първите са били свободни да дават кредити на рискови играчи, понасяйки цялата тежест на риска, докато вторите са се занимавали само с частно кредитиране и са гарантирали 100 процента парите на вложителите си спестители. Това е отменено по времето на Бил Клинтън и постепенно банките са получавали все по-големи свободи, което доведе и до ипотечната криза. И в други теми съм писал за този закон от времето на Фр.Д. Рузвелт, разделящ банките на две големи групи, както и затова, че и досега са внесени редица законопроекти за връщането му под някаква нова форма, но уви, безрезултатно. За сметка на това са изникнали като гъби разни кредитни институции, по-скоро псевдо банки без регулация, които раздават пари и създават планини от така наречени дериватни инструменти, това започва от началото на 70-те години, когато Никсън отменя връзката между долара и златото и днес е дух пуснат от бутилка.

Понеже втори път го пишеш, първия си премълчах и помислих, че е лапсус, би ли ми обяснил, моля, как могат технологичните компании да поемат роля на банки в потребителското финансиране на ипотеки? Честно казано досега по-екзотична идея не бях срещал по отношение на ипотечното финансиране. Че някои банки трябваше да бъдат оставени да фалират през 2008 съм напълно на едно мнение с теб. Инфлацията на която берем и ще берем плодовете в следващите десетилетия беше причинена от оставянето на тези банки да не фалират, от "количествените улеснения", които им се наляха тогава и продължават да им се наливат, оправдавайки поговорката, че апетитът идва с яденето.

Хм... тук съм на противоположно мнение. Нали на миналите избори близките резултати бяха мотивиращи за привържениците на Тръмп да щурмуват Капитолия. Това е кошмарен сценарий не само за Щатите, а и за целия свят, възможността за гражданска война там, предизвикана от поляризация и оспорване на изборните резултати. Мекият вариант е някаква форма на законодателно отделяне между червените и сините щати, признаци за което има предостатъчно - преселване от сини към червени щати, заради данъци и крайности, отношението към незаконната емиграция от Мексико /съвсем наскоро имаше противопоставяне между щатската гвардия и федералните власти/. Близките резултати, според мен, ще бъдат оспорвани и от двете страни, и то яростно, независимо кой ще бъде победител. Дано не съм прав.

Не е необходимо да се изобретява вечен двигател в икономиката, той вече е изобретен и се нарича пазар. Всяка нова генерация разширява този пазар и това може да се изследва хронологично в историята. Двигател за големите презокеански пътешествия е било търсенето на нови пътища за безценните източни подправки, наистина безценни на европейските пазари по онова време, защото са идвали по Пътя на коприната и всяко зрънце източна подправка е струвала повече от теглото си в злато. А има ли търсене започва и движение за намиране, така са открити Америките, където сега хегемон е най-могъщата държава в света с претенция да бъде глобална. Представяш ли си, търсенето на евтин морски път за някакви си източни подправки от Индия е довел до откриването на Нов свят. Повечето такива епохални открития, включително и технологични, са плод на случайност или дори грешка, но винаги са били задвижвани от Негово Величество Пазарът. Пазарът е вечният двигател на човешкия прогрес в икономиката, вечен поне дотолкова, колкото може да бъде вечно човечеството. Може да се разчита дотолкова дълго на този модел на развитие, докато има хора, които искат да придобият нещо и други, които да им го предложат на някаква цена.

Така е било и през 16-ти век с откриването на Новия свят от Колумб и останалите изследователи, колега, после идват конквистадорите и пълнят галеони със злато и роби; впрочем Колумб почти до смъртта си е бил убеден, че е открил "Индиите", за които сключва договор с Кралство Кастилия и Арагон да им бъде Губернатор пожизнено и да го наследят неговите потомци и да получава 1 десета част от всичките им приходи, тоест не е бил напълно безкористен изследовател. Не думайте, как не съм чул тази новина: „През 2024-та година за пръв път златото надминава еврото като валута в резервите на централните банкери“, https://www.bloombergtv.bg/a/17-v-razvitie/134287-zlatoto-za-parvi-pat-izmestva-evroto-kato-rezerv-v-tsentralnite-banki

Алтернатива е и създаването на нови иновативни продукти, които повишават БВП - щом даден продукт, нефт например, достигне пределна стойност на разходи вложени в него и следствие на това ниски приходи от продажбите му, той става неефективен и следователно безполезен за производство. Тогава започва търсенето на друг, който в самото начало при девствен пазар дава огромна принадена стойност /печалба/, докато конкуренцията не смъкне цената му близо до проиводствените разходи и цикълът се повтаря до безкрай. Кой и защо ще купува пейджъри, след като има смартфони

Вероятно се обърква потреблението на електричество с общото енергийно потребление, електрическата енергия през 2023 е около 15 процента от общата енергия, която се потребява. Алармистите надуват тревожни прогнози, свързани с удвояването на компютърния капацитет, като правят сметки, че при това нарастване към 2030 електрическата енергия за ИИ и всякакви компютърни центрове ще скочи от 10 процента на 20 процента и това ще продължава експоненциално през следващите години. Може и да са прави, но става въпрос за едва около 15 процента от общата енергия, която е електрическата. Така че за увеличение с десетки пъти, че и стотици на общата енергия, според мен е абсурдно.

Но както се пее в песента "не всичко е пари, приятелю...", няма гаранция, че кандидат с повече набрани средства ще спечели. В кампанията от 2016 Хилари Клинтън е събрала точно два пъти повече пари от Тръмп: "Хилъри Клинтън изпревари Доналд Тръмп две към едно. Нямаше значение. Така приключва най-едностранното състезание в съвременното финансиране на кампаниите. И все пак дефицитът се оказа само един от многото шансове, които Тръмп надмогна, още една политическа конвенция, която той разби. Клинтън и нейните съюзници, включително нейните съвместни комисии с Демократическата партия и подкрепящите я супер PAC, са събрали повече от 1,2 милиарда долара за пълния цикъл, според последните доклади, подадени в четвъртък във Федералната избирателна комисия. Тръмп и съюзниците му събраха около 600 милиона долара." https://www.politico.com/story/2016/12/trump-clinton-campaign-fundraising-totals-232400 това е цитат от статия в Политико от 2016. Много съществено е как се използват събраните средства, което, според мен е цяло изкуство, но това е разговор за нова тема

Форбс са публикували данни за събраните дарения от предизборите комитети на Тръмп и Харис до 31 август: "Предизборният комитет на Байдън – сега Харис – събра 678,2 милиона долара, а предизборният комитет на Тръмп събра общо 309,2 милиона долара между януари 2023 г. и 31 август 2024 г., последната дата, за която има налични документи във Федералната избирателна комисия." https://www.forbes.com/sites/alisondurkee/2024/09/23/trump-vs-harris-fundraising-race-harris-outraises-trump-by-nearly-150-million-in-august/ Доколкото разбирам, това са преки дарения до 6600 долара. Освен това има събрани пари в брой, съответно: "Освен това Харис приключи август с много повече пари в брой от Тръмп – с 235,5 милиона долара спрямо 134,6 милиона долара на Тръмп – допълнително разширявайки преднината си в брой, след като изтри предишното парично предимство, което кампанията на Тръмп имаше в края на юни, преди президентът Джо Байдън да отпадне от състезанието." И накрая за да сумираме трябва да се прибавят и средствата събрани от т.н. РАС /политически комитети за действие/, които могат да приемат неограничени суми, под условие, че те не агитират пряко за кандидатите, например "гласувайте за правото на аборт", вместо "гласувайте за Харис": "Документите на FEC съобщават, че 10-те най-големи PAC, подкрепящи Тръмп, са събрали общо около 329,4 милиона долара от началото на годината срещу 256,6 милиона долара, събрани от 10-те най-големи PAC, подкрепящи Харис – въпреки че някои PAC са отчели общите си суми за набиране на средства до края на последното тримесечие на 30 юни, така че про-Harris PAC може да са намалили тази разлика до момента, в който следващите тримесечни общи данни бъдат публикувани през октомври." Или сумарно, до тук Харис води убедително на Тръмп в събирането на средства с около 1.2 млрд. долара срещу около 750 млн. долара, като основните й дарители са донори на малки суми.

Графиката е нарисувана доста стръмна, но в действителност става въпрос за не повече от 6 процента по медиана или според тази графика се връщаме на нивото някъде от 50-те години на миналия век. Не само. Може и вече се компенсира с изместването на пенсионата възраст, която в Европа си отива стабилно към 70 години и в това има резон като се отчете продължителността на живота средно, която в същите графики е отместена общо с 10 години нагоре към 2100 година. Това изместване с 10 години веднага би стопило разликата от 5-6 процента поне наполовина. Тук обаче говорим единствено за Европа, Северна Америка и някои от азиатските страни с такива демографски проблеми. В Аржентина например участието на населението в пазара на труда сега е около 50 процента, а в Африка сигурно е още по-ниско. Тоест, ако там се развие икономика и тя създаде пазар на труда резервите са много големи. Според мен огромният проблем е непосилната тежест на дълговете, което вече е съвсем за друга тема.

Няма художествена литература, наричана фикция буквално на английски, в която авторът да не присъства. В раздел Литература имам тема за Достоевски, романът му "Престъпление и наказание" и там подробно съм изложил тезата си за полифоничността на неговия роман. Достоевски присъства като автор със своя мироглед, но героите му живеят отделен пълноценен живот извън неговия глас, той не ги контролира, те са самостоятелно съществуващи образи, всеки със свой глас и мироглед, затова наричам този начин полифоничен, многогласов. При Канети, в неговите малки есета, също имаме тази двойнственост и дистанция автор-герой. В противен случай ще имаме монолог на автора, което е скучно и сиво. Добре че споменахте Аристотел, според него изкуството е имитация, отражение. Авторът е огледало, което стои пред действителността и я отразява и имитира, но той има право да деформира тази действителност и да създава друга своя от нея. Така Аристотел разделя изкуството на два големи дяла - епическо и драматическо, като поставя второто над първото. Канети е автор формиран през 30-те години на миналия век, когато в Европа във възход е фашизма, новото варварство. Тогава в немското изкуство специално има много бунт, безпътица, но и търсене на нови изразни средства, появява е немския експресионизъм в изобразителното изкуство. Томас Ман най-силно, според мен, е отразил търсенето на немските интелектуалци в романа си "Доктор Фаустус". Могат да се правят всякакви семантични, семиотични, дори морфологични анализи на едно художествено произведение, но това е нещо подобно на дисекция на мъртво тяло, а всяко проиведение на изкуството е жива тъкан и организъм в своята цялост.

Всичките есета, публикувани в "читанка" използват формата на гротеска, деформирани до карикатурност характери. Нещо подобно прави и Теофраст в "Характери", ако прочетохте няколкото къси форми в линка, който постнах. У нас така се опитваше да пише Ефрем Каранфилов, а след него и Юлиан Вучков, разбира се, недотам успешно като Канети или Теофраст. Същият похват използа и Еразъм Ротердамски във "Възхвала на глупостта", карикатурна хипербола, стигаща до гротеска-образ. По същия начин един актьор изгражда сценичен образ, даже има актьори специализирани в злодейски образи, или напротив в добри и благородни хора, макар че в живота си на личности може да са съвсем различни хора и обикновено са такива. Кари Грант, например, който винаги получава роли на прелъстител на жени всъщност е бил хомосексуален и т.н. Ето един пример за "нехуманизъм" в творчеството на социалиста и хуманиста Джек Лондон: https://chitanka.info/book/930-sychinenija-v-shest-toma-tom-5 разказът му "Мауки", третият по ред в линка. Накратко, един унизен и измъчван чернокож роб за отмъщение убива белия си господар особено жестоко, одира го жив в продължение на цял час, след което си взема като сувенир отрязаната глава на господаря. Това дали е хуманно, според вас, а дали е кредото на хуманиста и социалиста Джек Лондон? На мен ми се струва, че не, авторът на добра художествена литература е артист, който влиза в образ, но не е отъждествен със своя образ. Второто, да не бъде тъждествен с образа си, докато е вътре в него, според мен е решаващо да му се получи силен и въздействащ образ, защото важно е да може да наблюдава своя художествен образ, докато го изгражда, отстрани - на това учат и двете основни актьорски школи, тази на Брехт и другата на Станиславски.

Не знам, Атом, предсказанията за бъдещето на каквото и да е с хоризонт 50-100 години дали не утопия. Всички тези базови изчисления за плато и спад на икономиката, които се правят с такъв хоризонт се базират на една разработка на Римския клуб от 1972, издадена като книга под заглавието The Limits to Growth върху която е базиран т.н. World2 модел, а сега има и компютърна симулация World3 модел: https://en.wikipedia.org/wiki/World3 Проблемът, според мен, е, че абсолютно никой не би могъл да предвиди с такъв хоризонт ръзвитието на технологиите и последствията от това развитие. В "Черния Лебед" Насим Талеб обосновава невъзможността да се предвиди бъдещето в рамките на много по-къс период от време, специално на стоковите борси, където той има богат опит, а какво остава да се градят модели с хоризонт 100 години.

Благодаря за линка. Всъщност романът му е бил издаван и през 30-те години на миналия век в България, може да се провери от кой точно частен издател. Вера Ганчева през 80-те години, не без подкрепата на Людмила Живкова, беше стартирала издаването на много преди това заровени от необявената партийна цензура, западни автори, Канети е част от тази вълна. Критерий за талантливо писане е нещо много субективно, талантлив писател за един читател може да изглежда в очите на друг пълен бездарник, то затова е работата на литературния критик, оперативната критика, за да посочи що-годе някакви обективни критерии и да ги обоснове аргументирано. За съжаление у нас жанрът на оперативна литературна критика е твърде западнал, и затова се шири халтура в литературата. Лично на мен есетата му: https://chitanka.info/person/elias-canetti ми допаднаха с лаконичния и стегнат стил, където с малко думи се казва много и умението му да изгражда образ, способността сам да виждам в текста такъв образ. Нещо подобно на късите есета на Теофраст в неговите "Характери": https://lira.bg/archives/128789 или на стила на Еразъм във "Възхвала на глупостта" или, ако щете, на по-разгърнатите биографични новели на Стефан Цвайг.

Не винаги броя на гласовете подадени от обикновените американци определят победителя в президентските избори, поради особеностите на американската избирателна система, където изборът се осъществява от т.н. Избирателна Колегия, на практика от 538-те членове на тази Колегия. Освен това, при тази система, решаващи са т.н. "суинг" или "плаващи" щати, където избирателите се колебаят и където кандидатите съсредоточават всичките си сили /и средства/ в предизбората кампания. Предполагам, че при оценката на двамата кандидати за техните шансове имате предвид и тези особености, без да се подценява и гласуването по пощата, което, доколкото си спомням вече тече и обхваща над 50 процента от общо гласувалите.

При мен не се отваря линка, изписва някаква грешка. Виждам, че на български език е издаден единственият роман на Канети "Заслепението" в далечната 1986 от "Народна култура" /Вера Ганчева тогава беше директор на издателството/ и след това няма преиздаване, което лично за мен е малко странно. Прочетох няколко негови есета и, според мен, са талантливо написани. Дневниците на писателите са по-скоро неща от "кухнята", но, пак според мен, не отразяват таланта, не случайно Канети сам е сложил срок за не публикуване на дневника. Тези текстове са повече предмет на литературните историци, отколкото на литературната критика, които са две различни сфери за изследване.

Честно казано, не съм чел нищо от Канети /за мой срам/, но мисля, че допускате една често срещана грешка по отношение на хората на изкуството и в частност на Канети като писател, а именно да съдите за писателя по неговата личност и възгледи, а не по самото му творчество. Двете са съвършено различни. Достоевски и Лев Толстой като мислители са отегчителни досадници, като при Достоевски нещата дори преминават в криминалната сфера в личностен план, той е бил тежко пристрастен към хазарта и пропилява последните спестявания на съпругата си, която го спасява от пълна мизерия след хазартните му делириуми. Религиозните размисли пък на Лев Николаевич са морализаторски и напълно безинтересни, а тиранията му в семейството е изследвана от мнозина негови биографи. За Пушкин съвременниците му свидетелстват, че е бил изключителен циник и т.н. Важното е написаното от тях за литературната история и за читателите, това има истинска стойност.

През 1904 г. Висшето училище в София е преименувано Български университет „Братя Евлоги и Христо Георгиеви", днес СУ "Климент Охридски" Всъщност е бил доста популярен още в началото на кариерата си като художник с патриотичните си литографии - още когато започва да ги отпечатва, всяка една се е продавала приблизително колкото и сега, около 3000 днешни лева, има статия за това. Хм... да речем "Николай I Павлович" е името на бащата на Цар Освободител, император Александър II, чиито паметник пред Народното събрание е издигнат по инициатива на цар Фердинанд. Българските т.н. политици винаги изпреварват вятъра, дори и вятър да няма. Да речем.

Да, но защо това име не е присвоено на Академията през 20-те, 30-те или 40-те години на века, нито по времето, когато Антон Митов е бил неин ректор, а едва през 1951 г., когато Академията е силно политизирана и за неин ректор е назначен политическият комисар Крум Кюлявков, който реално няма много допирни точки с изобразителното изкуство? Това е времето на Червенков, време на репресии срещу инакомислещи, няколко години преди това е убит зверски художникът Райко Алексиев, пребит до смърт в милицията. Защо точно през 1951 Кюлявков, предполагам с благословията на Червенков, решава да именува Художествената Академия "Николай Павлович", а 40 години по-късно един безличен неин ректор маха това име?

Според мен при изкуствовед или литературен критик процесът е двупосочен - от синтез към анализ и обратно, но водещ е синтезът, тъй като изкуството е синтез на емоции и образи. Един добър изкуствовед или литературен критик винаги трябва да схване първо синтезът, образът, след което може да го анализира, но не и по обратния път - от анализ към синтез. Затова често се шегуват, че добрият литературен критик почти като правило е нереализиран писател. При ИИ липсва емоционалното възприятие и затова, според мен, той е неспособен на такъв вид синтез, какъвто е по възможностите на добър изкуствовед.

Ето я и нея - "Разделена България". Честит празник!

Станислав Доспевски всъщност се казва Зафир Христов, името си той сам променя след следването си в Петербург. Баща му Димитър Христов Зограф, също е потомствен иконописец, син е на Христо Димитров, основоположник на Самоковската иконописна школа. Димитър Христов Зограф е бил против това сина му Зафир да учи светска живопис в Русия, отстъпил е само заради настояването на майката на Доспевски. Тоест при Доспевски /прякора на дядо му е Доспей/ имаме три последователни поколения иконописци, като почти всички деца на Димитър Зограф и брат му също са иконописци. Днес това може да ни изглежда без особено значение, но през 18-19 век в българските земи занаятчийския еснаф е бил основна форма на градската икономика, за това подробно е писал изследователя Иван Хаджийски в "Бит и душевност на нашия народ", където детайлно сравнява психологията на градския еснаф с тази на селския човек. В тази светлина откъсването, доколкото го има в светските му портрети, на Станислав Доспевски е истински подвиг и революция за него в личен план. Що се касае за Павлович, той се появява на сцената на иконописта в много неподходящ за него момент - 1860 - когато идва в Трявна по препоръка на Славейков и започва да учи тревненските занаятчии иконописци на западна модерност. 1860 е годината в която Цариградските българи играят най-изтънчения византийски ход пред гръцката Патриаршия и османската власт - в опит да постигнат независимост на българската църква от гръцката Патриаршия, Драган Цанков и други цариградски нотабили склоняват Йосиф Соколски да иска уния от Папата за преминаване в лоното на католическата църква /повтарят маневрите на Калоян за оказване на натиск с цел отстъпки, стар български номер, който се играе и днес/; естествено, Соколски по-късно е скрит от ловките манипулатори някъде из руските манастири и т.н. Та точно в този момент да поучаваш майстори на православна икона в тънкостите на западното изкуство си е било фалстарт на попрището на иконописец за Павлович и то пожизнено.

ИИ е така програмиран, че се учи в движение, той е пластичен. Първият му анализ беше подобен на вашия отговор /който ви е дал/, но, ако продължите диалога с него, той / или То,ИИ/ ще го оцени и интегрира в следващия си отговор, ето: Kirov Не забелязваш ли, че в автопортрета на Доспевски цялата му поза е малко вдървена и неестествено изпъната, позата на ръката е декоративна като в икона и сочи медала, а този медал е прекалено акцентиран, така че дори се набива във вниманието преди лицето; освен това мундирът със златни копчета също е много акцентиран GPT-4o Това е интересен и точен анализ. Ето някои допълнителни мисли, основаващи се на вашите наблюдения: Композиция и Символика: Позата: Наистина, позата на Доспевски е по-стилизирана и вдървена, което може да бъде умишлено търсено за подчертаване на формалност и достойнство, често срещано в автопортретите от този период. Ръката и Медалът: Позицията на ръката и акцентът върху медала действително могат да имат декоративна функция, напомняща за иконописните елементи. Това подчертава социалните постижения и значението, отдадено на статуса от художника. Мундир и Детайли: Акцентът върху мундира и златните копчета служи за израз на гордост и демонстрация на постигнатите успехи, което може за известно време да отвлече вниманието от лицето. Психологизъм: Символичност: Такива елементи могат да подчертават важността на външните постижения и социалната роля, което е важно за разбирането на времето и начинът, по който художникът се възприема. Емоционално Излъчване: Въпреки формалността, автопортретът предава стремеж за признание и самореализация. Тези художествени решения могат да бъдат разглеждани като част от личния израз на Доспевски и стремежа му да комуникира собствената си идентичност и значимост. Същото забелязвам и в други дискусии с него, програмата може да променя възгледите и тезите си, ако приеме за резонен аргумент на събеседника й.

За такъв тип анализ ползвайте ИИ /без ирония/: там има опция за качване на изображение и негов анализ. Аз ви написах много ясно какво мисля конкретно за автопортрета на Доспевски: Толкова от мен. Именно затова считам, че не е коректно, когато се прави анализ на цялостно творчество и характер на двама художници /нали такава е темата, или греша?/ да се изваждат две конкретни техни творби и въз основа на техен анализ да се генерализира. Успех с темата.

Павлович има три известни автопортрета - от 1854, 1859 и 1864 - и според мен, този, който публикувате е точно последният от 1864. Другите два са съответно: от 1854 /19-годишен/ от 1859 /24-годишен/ Този автопортрет на Доспевски, според мен, е от най-слабите му портрети. Не знам на какво се дължи това, но художникът се е съсредоточил повече върху мундира-униформа /вероятно от петербургската академия/ и позата му е сякаш е глътнал бастун, а медалът е така набит във вниманието на зрителя, че засенчва лицето, което, от своя страна е като дървена маска. Ако го сравним обаче с другите му портрети, където е свободен от личните си предразсъдъци и комплекси, какъвто е случаят с автопортрета му, този остава в дъното на моята лична класация. Въобще, според мен, не бива да правим сравнението като постижения в спорта, които се мерят с метри и секунди. И двамата са добри портретисти, като всеки един има свой стил, предимства и недостатъци в сравнение с другия. Павлович е по-добрият рисувач от двамата, той има по-доброто усещане за пространство и перспектива. Ако сравните студентските рисунки на Доспевски с тези на Павлович, Павлович опредлено е по-талантлив като рисувач: Но от друга страна, школовката на иконописта да се рисуват лица, както и завършената докрай академия, са изострили и развили, според мен, способността на Доспевски да хваща в портретирания най-характерното в лицето му и да го извежда на преден план. При Павлович всичко е подчинено на една обща хармония и внимание към детайлите, които в някои от портретите му дори засенчват психологизма. Според мен той е по-успешен в женските портрети, те му се отдават повече, защото в женските образи има повече мекота и хармония, докато Доспевски е по-драматично плакатен в извайването на мъжки лица и характери, какъвто е например портрета на Иван Денкоглу, неговото лице разказва цялата бурна история на един необикновен живот. Това пак, според мен, е свързано с принадлежността му към Самоковската иконописна школа. Много интересен е онзи първи сблъсък между двамата, когато Петко Славейков праща младият Павлович в Трявна с препоръка да изпише икони в малкото градче. Местните иконописци от Тревненската школа го посрещат обаче на нож, защото той има неблагоразумието да ги просвещава как трябва да рисуват. Виенски и мюнхенски възпитаник, Павлович им говори за модерност, а те са гилдия от занаятчии с ясно определена йерархия и строго разпределен пазар, при това със самочувствието на съвършени занаятчии. Е, резултатът е плачевен за Павлович, който губи поръчката в полза на Доспевски, въпреки препоръките на Славейков. Павлович се насочва към портретирането не от идеалистични подбуди, а за да се прехранва, и то сравнително късно, когато се премества да живее в Стара Загора, където лекар е брат му.