Б. Киров

А ето и за финал и вдигане на мъглата още информация по въпроса за това кой купи Кремиковци и за колко (това е от 2013): "Сагата с мастодонта "Кремиковци" няма край. Неработещият комбинат се оказа с нов собственик. Това е търговското дружество "Крис Мит", регистрирано в столичния квартал "Надежда", съобщи във вчерашния си брой "Стандарт". Фирмата е закупила 100% от капитала на компаниите "Елтрейд Къмпани", "Надин Металс" и "Валпет Консулт", които пък сложиха ръка на активите на "Кремиковци" преди 2 години срещу 161,6 млн. евро. 76 на сто от "Крис Мит" се държи от Кристиян Младенов, а акционери с по 6% от капитала са още Наско Атанасов, Златин Дяков, Петър Лещаров и Емил Димитров. Експерти подозират, че скоро зад новия собственик ще изплува истинският купувач. Защото "Крис Мит" е доста скромна фирма за подобна сделка. Според отчета за 2011 г. дружеството има едва 7000 лв. оборот и 18 хил. лв. загуба. Най-куриозното в поредната сделка за "Кремиковци" е, че новият собственик е герой от нашумяла наркоафера. 46-годишният Кристиян Младенов бе осъден за разбитата фабрика за амфетамин край село Опицвет. През декември 1997 г. там бяха заловени близо тон наркотици. Става въпрос за 330 кг готов амфетамин и 666 кг бензил-метил-кетон (БМК)". Младенов се хвърля в металургичния бизнес, след като излезе от затвора с 5-годишна присъда, получена през 2010 г. Фирмата му, която придобива дяловете на "Кремиковци", обаче е регистрирана далеч преди да гръмне наркоаферата преди 16 години. "Крис Мит" първоначално тръгва като едноличен търговец през 1996 г. През 2009 г. е преобразувана в ЕООД, а на 20 март тази година вече е ООД, като в нея влизат като съдружници хора, свързани с металургията. Въпреки това основният предмет на дейност на фирмата остава търговия на дребно с обувки и канцеларски изделия. Адресът на регистрация на дружеството остава непроменен. Това е ул. "Железен мост" 28 в столичния жк "Надежда", където навремето, точно преди 20 години, Кристиян е заловен с 6 кг каптагон. 26-годишният тогава младеж си спретнал малка нарколаборатория, в която произвеждал хита на социалистическата контрабанда към Арабския свят. Едва ли е странно, че следственото дело за каптагона е спряно и захвърлено в някой прашен шкаф за вечни времена. По-късно стана ясно, че Кристиян има силни покровители. Той става член на Управителния съвет на футболния клуб "Локомотив" (София), а негови колеги там са двама от най-близките до тогавашния главен прокурор Иван Татарчев - шефът на отдел "Следствен" в Главна прокуратура Ангел Ганев и прокурорът Михаил Дойчев. Подобна е ситуацията и 3 години по-късно, когато антимафиотите удрят лаборатория в Опицвет, близо до магистралата за Драгоман." http://www.standartnews.com/balgariya-obshtestvo/osaden_za_narkofabrika_si_kupi_kremikovtsi-195036.html

Нека малко да се върнем към конкретната тема, зададена такава каквато е в първия постинг. Авторката твърди, че според статистиката средния тираж на книга от български автор е 300-500. Сега да си представим, че един български писател иска да е професионалист, тоест да пише и от това да се издържа, да се занимава професионално с писане. Да допуснем, че работейки сериозно и притежавайки талант, този автор ще постигне „астрономическите”, както се изразява авторката 3000 продадени книги. По закона за Авторско право, този автор може да се надява издателят да му плати хонорар до 15 процента от продадения тираж. Авторът е написал роман от 300 страници (хипотетично), романът му се е продал в 3000 бройки, цената на бройка е била 15 лв. Този автор може да получи най- много 6700 лв. за труда си. И това е теоретично, защото не всички издатели плащат тавана на хонорара, предвиден в закона, а не ги плащат и при предаване на ръкописа, а чак след като реализират тиража. Но такъв тираж в България се реализира за около година в най-добрия случай. Значи авторът трябва да разчита за положения най-малко за година труд (ако пише със скоростта на Хемингуей) на месечни суми от този труд около 600 лева. Че защо да бъде професионален писател тогава? Може ли да живее нормално от този занаят? И така направените изчисления са теоретични, действителността е много по-сурова към авторите. Изводът за мен е, че самата рамка на издателския и писателския труд в България предопределя ниското качество и дилетантщината на литературната продукция.

Малко информация за размисъл: "Китай традиционно е най-големият търговски партньор на България в региона на Далечния Изток. През 2012 г. износът ни за азиатската страна, изчислен в щатски долари, нараства с 88%, което нарежда Китай на второ място след Турция сред експортните ни дестинации извън ЕС. За периода януари-декември 2012 г. стокообменът нараства с 29% в сравнение с 2011 г. и се равнява на 1738.5 млн. щ.д., от които български износ 761.5 млн. щ.д. (+88.2%) и внос от Китай 977.0 млн. щ.д. (+4%). В периода януари-септември 2013 г. двустранният стокообмен достига 1334.1 млн. щ.д. (-2.6% спрямо същия период на 2012 г.), от които български износ за Китай 582.9 млн. щ.д. (-2.2%) и внос от Китай 751.2 млн. щ.д. (-3%). Значителното нарастване на българския износ за Китай през 2010 г. (83%), 2011 г. (62%) и 2012 г. (88%) се дължи на увеличения износ на рафинирана мед и медни сплави, които формират над 50% от износа ни за азиатската страна." http://www.bulgariachina.com/bg/pages/trade-and-economic-relations.html като през 2014 и 2015, които не са включени тук, тенденцията е износа да намалява, а вносът да се увеличава, което не е добре за нашата икономика. Китай през тази и миналата година сключи двустранни икономически отношения последователно с Франция, Великобритания и Германия за инвестиции на стойност десетки милиарди. Единственият реален опит за съвместно производство и износ към пазари на ЕС у нас, доколкото ми е известно, е автомобилния завод в Ловеч, но изглежда опитът не е особено успешен и тези автомобили не пробиха на европейския пазар. п.с. Тази информация не е свързана директно с темата за корупцията, но може би индиректно е, доколкото китайските "комунистически бизнесмени" едва ли са толкова склонни и свободни да дават рушвети на чиновници и политици, казва ли ти някой; спомням си само, че когато се закриваше Кремиковци се заговори и писа в пресата, че там могат да бъдат изградени съвместни икономически зони с Китай, след което всичко потъна в забвение и мъгла, та досега. И за да не съм голословен, ето текст от онова време: "Китайски инвеститор има желание да купи металургичния комбинат "Кремиковци". На мястото му ще бъде построен огромен панаирен град, подобен на Експото в Шанхай, съобщава вестник "Стандарт". Изданието информира, че представители на инвеститора са посетили няколко пъти комбината, като са изявили желание да участват във втория търг за имуществото му, който бе насрочен за 5 ноември. Знам за проекта, предстоят разговори за детайлите, уточни кметът на Кремиковци Ивайло Панев. Припомняме, сред като за първия търг не се яви нито един кандат, началната цена се намалява с 20%, което означава, че наддаването за халетата започва от 452 млн. лева. Инвеститорите обаче се надяват да си върнат вложеното, като разпродадат старите инсталации за скрап. Когато няма изложение, палатите ще се ползват и като логистичен център за стоки от Китай." http://gradat.bg/property/2010/10/29/984150_kitaici_iskat_kremikovci/

В "Тютюн" има също един много интересен герой, фон Гайер (който е немец), любовникът на Ирина, след разпада на брака й с Борис Морев. Самият Борис Морев може да бъде всякакъв - немец, американец, французин - той е обобщен герой на "самонаправил се човек" от низините, парвеню - такъв е героя на Мопасан от "Бел ами", такива са кариеристите на Балзак, такава е Беки Шарп от "Панаир на суетата" - хора вървящи през трупове към целта си и в крайна сметка саморазрушаващи се. Борис Морев може да е главен или второстепенен герой във всяка една световна литература от времето на капитализма, при превода на чужд език неговия образ няма да се изгуби ядрото на характера му; бай Ганьо, който също е герой на тази епоха, не би могъл, той е с местен колорит и си лъха на мускали и чесън; не казвам, че Алеко Константинов, който до сега не споменахме, е по-малко талантлив, той е изключително талантлив, но героят му е специфично български, той е непреводим в целия му колорит, дори титлата му "бай" е непреводима; същото е и с поезията на Ботев - преведете ми адекватно на чужд език "майце си", например. Ботев е гениален, но в света на българския език, извън него той трудно би могъл да бъде предаден със същата сила; същото е с Елин Пелин, той е невероятно талантлив разказвач, но стилистиката му е локална, не би могъл да има същото световно значение като Чехов, защото хоризонтите са различни.

Aspandiat +++, но нямам за днес реален. Освен всичко, което извеждаш в заключение, бих добавил липсата на интерес към вътрешния психологически живот на литературните герои. При изграждането на характери нещата са винаги отвън, описателни - у нас по принцип като мислене е невъзможен автор като Достоевски, който да се рови в душите на героите си и да го прави успешно. Не че няма опити, те са многобройни, но подражателни и неуспешни. Иван Хаджийски пише някъде в есетата си, мисля, че естетиката на българина е "гастромизирана" и опредметена - очите на любимата са "църни череши", веждите й "тънки гайтани" и т.н. Пенчо Славейков нарича този начин на първично възприятие по друг начин, но по същество то е същото - "фасулковщина", първична простотия. Кръстев и кръгът "Мисъл" ратуват за тръгване в друга посока (то и името на кръга показва в каква) и оттам преминават такива поети като Яворов, Теодор Траянов, Лилиев, самият Пенчо Славейков. Някои от тях са невероятно талантливи и тук не бива да се пропуска факта, че в поезията българската литература от онова време е по-малко провинциална и повече космополитна и общочовешка, най-вече това се получава при поетите символисти - Лилиев, Кирил Христов, ранния Яворов, Теодор Траянов... Гео Милев също е европейски мислещ автор, той е експресионист и дори чисто локалната му като тематика поема "Септември" е вдъхновена от изразните средства на немския експресионизъм и като стилистика е добър образец за експресионизъм в литературата (не говорим за тематика). Темата е много интересна, сега пиша импровизирайки, наистина ми даде "домашно" за поне месец напред.

Да, Ник, но го представят като немскоезичен писател, Канети не е български писател. За съжаление.

Благодаря, то "списъка" е далече непълен, просто се разходих вчера из "Читанка" и отбелязах там какво ми се ще да прочета отново, та го предложих и на Сириус, защото той беше писал, че иска отново да прочете нещо от бълг. худ. литература. А това последното, което го пишеш, наистина си е за нова и много голяма тема, но лично аз не се считам за достатъчно компетентен и подготвен да пиша смислени неща по нея, засега. Тази тема е може би най-важната за българската художествена литература и обяснява факта, че нямаме Нобелов лауреат. Занимава ме още от студентските ми години и е очевидно, че е така, и че е ахилесовата пета на българските писатели. Можем да се опитаме да я отворим, но като си помислиш, че такива умове като д-р Кръстев и Пенчо Славейков не са дали задоволителен отговор на този въпрос, не знам докъде ще стигнем.

Възможно е, и съм я направил, но - забележи - само за себе си, щадейки ТВОЕТО лично пространство, защото ти имаш такова и аз уважавам неговата територия.

Ако ще ми правиш "дисекция", забрави, не ще те огрея - огледало, анализарай сам.

Дадох този литературен пример само за да се придържаме към темата. Всъщност, според Гьоте, Фауст (човек на науката) сключва сделка с Мефистофел (Сатаната, дявола, двойнствеността), според която дяволът (диаболичен, раздвояващ) иска от Фауст душата му (субективното, чувствата, любовта му към жената), като в замяна му дава безсмъртие (съзнание за абсолютен и чист разум, над сетивността, което е "безсмъртието"); на финала Фауст разваля сделката и си иска човешкото, той не пожелава раздвоението, което му предлага изкусителя (изразявам се като литератор). Същата абсурдна идея за раздвоение между "висши" и "нисши" етажи в човешката психика обаче стои и в теориите на конспирациите - вярващите в тях имат страхуване от някакви невероятно силни конспиратори или сили, които са в състояние да променят света по своята зла (или добра, тогава вече имаме религия) воля. В основата на всяко такова ВЯРВАНЕ лежи личния и субективен страх от индивидуалната смърт. Най-добри в преодоляването (по-скоро заглушаването и потискането) на този страх са професионалните войници, монасите-аскети, като синоним на истински шампиони са самураите с тяхното прословуто "сепуку" в името на висшите ценности - морал, дълг, вярност; тези категории хора са постигали поставянето на почти плътна преграда между "нисшето" страхуване и "висшия" ум; но такава преграда, според мен, за всеки човек, просто не е му е необходима - ние всички, от Айнщайн до метача на улицата, сме просто смъртни хора, а не богове. Осъзнаването и примирението с това ще ни освободи от страха и ще направи животът ни по-пълноценен и красив - без богове и демони - такъв какъвто ни е даден, да сме несъвършени, но стремящи се към съвършенство, без да имаме време да го постигнем.

Не споменавай името Му напразно...защото Той е в основата на всички конспиративни митове и легенди и за Него е писал Гьоте във „Фауст” – сделката там е безсмъртие за човека. Но излез на улицата и ритни силно някой камък – болката лична ли е или субективна?

ramus, здравей! Още си броя, преди да ти давам отговор, но се боя, че досадихме на публиката тук, и може да ни изхвърлят от темата, заради това навлизане в нея извън нея Предлагам ти да конкретизираме нещата в очертания кръг "конспиративни теории", който е поставен в първия постинг, и от който отидохме твърде далече. В едно с теб и според автора на темата, Ник, имаме пълно съвпадение на гледните точки - в основата на всички тези теории лежи страхът, страховите неврози, страхуването. В мотивите на теоретиците, да, но реални конспирации си съществуват, даже в Щатите, доколкото съм чел, има закон криминализиращ "конспирациите" и по него са осъдени доста мафиоти от американската Коза Ностра през 70-те и 80-те години, те реално лежат по затворите по параграфите на този закон. Освен това, факт е, че съществуват конспиративни организации, които извън теориите си работят по техните си цели. Ти как би коментирал това?

Здравей! Имай предвид, че пратих този списък само от архивите на въпросния сайт, а там липсват много други стойностни неща, не са качени. За Дончо Цончев, от него липсват най-добрите му, според мен, работи - сборника "Опасни типове" (първите му разкази и според мен най-силни, защото тогава още не се беше самовъзприел като "велик" и пишеше "както диша") и "Принцовете", една забележителна повест, но не включена там. За Джеки Марков, могат да те дразнят репортажите му, но "Мъже" и особено "Портрет на моя двойник" ще си останат в класиката, а има и невключени разкази, от които "Жените на Варшава" си е шедьовър. Има и още много други хубави неща, които просто не са "набрани" от доброволците на сайта, затова не съм ги писал. Не съм писал и такива автори като Вежинов и някои други общоутвърдени като добри (Радичков и Валери Петров) заради личните ми вкусове и предразсъдъци, което си е чисто субективно. Иначе класическите "класици" като Вазов и Яворов преднамерено не съм ги писал, те са нещо като Библията за всеки български читател, разбира се по презумпция, че са там. За по-съвременните автори, грях ми на душата, малко съм чел и чета, ще трябва да попълня белите полета, но донякъде споделям мнението на Романа тук, пробвах с няколко книги и крайния резултат беше като усещането на авторката на първия постинг (не издържам вече, хвърлям пешкира!), но тя поне е броила от алтруизъм до 100, аз не успях и до 10 . Ще се пробвам пак, без алтруизъм, от научен интерес. П.с. Ако трябва обаче да съкратя списъка, бих оставил: Емилиян Станев (талантлив и дълбок автор с много сериозно отношение към езика и занаята си на писател); Димитър Димов (посочената версия на "Тютюн" е нецензурираната), също много сериозен и европейски (освен български) писател, а и "Тютюн" (като махнем идеологически залепените тези) е история на българския капитализъм преди 9.1944; Николай Райнов, незаслужено забравен и засенчен от сина му, но много интересен мистичен автор (бяла лястовица) в българската литература; Светослав Минков, нещо подобно на Димитър Димов, европейски автор в буквалния смисъл на думата, интелектуален; Йовков - най-добрият (според мен) български стилист

Сириус, това е мое предложение за теб, направил съм го и като за себе си, бих прочел отново всички тези книги, даже започнах със „Земляци” на Йовков и „Христо Ботйов” на Захари Стоянов и бях много приятно изненадан колко нови неща открих в тях. Сигурен съм, че романите на Георги Марков и разказите на Дончо Цончев ще ти харесат, ако не си ги чел, а се надявам и другите неща. Ако нямаш е-четец, купи си, вместо да се мъчиш на таблет или телефон, разликата е огромна в полза на четеца, препоръчвам ти Киндъл. Приятно четене! Антон Дончев https://chitanka.info/book/1430-vreme-razdelno Виктор Пасков https://chitanka.info/person/viktor-paskov Георги Марков https://chitanka.info/book/6017-myzhe https://chitanka.info/book/1614-zadochni-reportazhi-za-bylgarija https://chitanka.info/book/49-portretyt-na-moja-dvojnik https://chitanka.info/book/4344-kogato-chasovnitsite-sa-spreli Димитър Димов https://chitanka.info/book/1960-tjutjun https://chitanka.info/book/1478-osydeni-dushi https://chitanka.info/book/1479-poruchik-bents Димитър Талев https://chitanka.info/book/1091-ilinden https://chitanka.info/book/1094-prespanskite-kambani https://chitanka.info/book/1090-zheleznijat-svetilnik https://chitanka.info/book/1669-glasovete-vi-chuvam Дончо Цончев https://chitanka.info/book/1462-dnevnikyt-na-edin-geolog https://chitanka.info/book/6579-zvezden-prah https://chitanka.info/book/349-praznik-bez-podaryk https://chitanka.info/book/7767-pravilata Елин Пелин https://chitanka.info/book/488-cherni-rozi https://chitanka.info/book/487-pod-manastirskata-loza Емилиян Станев https://chitanka.info/book/1867-antihrist Захари Стоянов https://chitanka.info/book/1770-hristo-botjov Ивайло Петров https://chitanka.info/book/3241-predi-da-se-rodja-i-sled-smyrtta-mi https://chitanka.info/book/7519-hajka-za-vyltsi Йордан Йовков https://chitanka.info/book/518-zhensko-syrtse https://chitanka.info/book/521-pesenta-na-koleletata https://chitanka.info/book/517-vecheri-v-antimovskija-han https://chitanka.info/book/522-staroplaninski-legendi https://chitanka.info/book/519-zemljatsi Николай Райнов https://chitanka.info/book/551-bogomilski-legendi Николай Хайтов https://chitanka.info/book/558-divi-razkazi Петър Незнакомов https://chitanka.info/person/petyr-neznakomov Петя Дубарова https://chitanka.info/book/524-az-i-moreto https://chitanka.info/book/525-ljastovitsa Светослав Минков https://chitanka.info/book/301-damata-s-rentgenovite-ochi https://chitanka.info/book/596-sychinenija-v-dva-toma Станислав Стратиев https://chitanka.info/book/552-bylgarskijat-model https://chitanka.info/book/554-vavilonska-hronika

Много индивидуално е при писателите, пишещи художествена проза. Достоевски и Хемингуей например имат суровата закалка на репортерството (да не се бърка с журналистика, репортерството е трудоемък занаят). И двамата са си изкарвали прехраната с вестникарство и този занаят ги е научил да пишат концентрирано и ефективно. Елин Пелин в първите си разкази е спонтанен и блестящ, той ги пише като на шега, докато е селски даскал. После прозата му става много по-шлифована и философски задълбочена („Под манастирската лоза”), но и по-умозрителна и „направена”; Йовков шлифова думите в разказите и повестите си като диаманти, той е истински ювелир на прозата си. Ето как Хемингуей описва метода си да работи и възгледите си за писателския занаят в едно интервю: Джордж Плимптън: Приятни ли са часовете на реалния писателски процес? Хемингуей: Много. Можете ли да разкажете нещо за този процес? Кога работите? Придържате ли се към стриктен график? Когато работя над книга или разказ, пиша всяка сутрин толкова рано след зазоряване, колкото е възможно. По това време не те безпокои никой, хладно е, или дори студено, и се стопляш докато работиш. Четеш какво си написал и, тъй като винаги спираш когато знаеш какво ще се случи по-късно, продължаваш оттам нататък. Пишеш докато стигнеш до място, където все още имаш сок и знаеш какво ще се случи, спираш и се опитваш да преживееш до следващия ден, когато се захващаш отново. Започнал си в шест сутринта, да речем, и може би ще работиш докъм обяд или да си готов преди това. Когато спреш си толкова празен, и заедно с това никога напълно празен, а по-скоро отново пълнещ се, сякаш си правил любов с някого, когото обичаш. Нищо не може да те нарани, нищо няма значение до следващия ден, когато започваш отново. Именно чакането до следващия ден е истински трудното. Можете ли да освободите мисълта си от проекта, над който работите, когато сте далеч от пишещата машина? Разбира се. Но за това се иска дисциплина, и тази дисциплина е придобита. Така трябва. Преработвате ли нещата когато четете до мястото, до което сте стигнали предния ден? Или това идва по-късно, когато цялото е свършено? Винаги преработвам всеки ден до мястото, на което съм спрял. Когато всичко е свършено, естествено го минавам още веднъж. Имам още един шанс да коригирам и преправям, докато някой го пише на машина и го виждам в чисто копие. Последния шанс е при коректурите. Благодарен съм за тези различни шансове. Колко много преработвате нещата? Зависи. Преработвах Сбогом на оръжията, последната му страница, тридесет и девет пъти, преди да съм доволен. Някакъв технически проблем ли имаше? Какво ви затрудняваше? Да намеря правилните думи. Препрочитането ли „дава сока“? Препрочитането те поставя в точката, при която нещата трябва да продължат, доколкото можеш да го знаеш до тук. А сок винаги се намира някъде. Но има ли и моменти, в които вдъхновението липсва напълно? Естествено. Но ако спреш в момент, в който знаеш какво ще се случи по-късно, можеш да продължиш. А докато можеш да започваш отново, дотогава си наред. Сокът ще си дойде. Торнтън Уайлдър разказва за умствените трикове, които помагат на писателя да върши ежедневната си работа. Той казва, че веднъж вие сте му разказвали, че острите по двадесет молива всеки ден. Не знам дали изобщо някога съм имал двадесет молива по едно и също време. Изхабяването на два твърди молива дневно е добра порция работа. Кои са някои от местата, където работата ви върви най-добре? Хотелът „Амбос Мундос“ трябва да е бил едно от тях, ако може да се съди по броя книги, които сте написали там. Или може би обкръжението няма особено влияние върху работата ви? Амбос Мундос в Хавана беше много добро място за работа. Това е чудесно място, или поне беше. Но съм работил добре навсякъде. Искам да кажа, успявал съм да работя толкова добре, колкото мога, при най-различни условия. Телефонът и посетителите са разрушители на работата. Необходима ли е емоционална стабилност, за да се пише добре? Веднъж ми казахте, че можете да пишете добре само когато сте влюбен. Можете ли да разкажете малко повече за това? Що за въпрос? Но все пак ви поздравявам за опита. Човек може да пише пo всяко време, по което хората ще го оставят на мира и няма да го прекъсват. Или по-скоро, ако е достатъчно безскрупулен в тази връзка. Но най-доброто писане със сигурност се получава когато си влюбен. Ако не ви дразни, бих предпочел да не се впускам в тази тема. А какво ще кажете за финансовата сигурност? Може ли тя да бъде вредна за доброто писане? Ако е дошла много рано и обичате живота също толкова, колкото и работата си, ще е нужен много характер, за да се преодолее изкушението. Но щом само веднъж писането се е превърнало в основния ви порок и най-голямо удоволствие, само смъртта може да го спре. Тогава вече финансовата сигурност е от голяма помощ, защото ви предпазва от тревоги. Тревогата разрушава способността за писане. Лошото здраве също е нещо лошо, доколкото то създава тревога, която атакува подсъзнанието и разрушава резервите. Можете ли да си припомните някакъв точен момент, в който решихте да станете писател? Не, винаги съм искал да бъда писател. Филип Янг, в книгата си за вас, предполага, че травматичният шок от тежкото ви раняване от снаряд през 1918 е имал голямо влияние върху вас като писател. Спомням си, че в Мадрид накратко говорихте върху тезата му, като я намирахте неубедителна и продължихте, казвайки, че според вас способностите на писателя са не придобита, а наследена характеристика, в смисъла на Мендел. Очевидно през онази година в Мадрид мисълта ми не е била особено дълбока. Единственото, което би могло да ми послужи като оправдание е, че говорих само накратко за книгата на господин Янг и неговата теория за травмата в литературата. Може би двете мозъчни сътресения и черепната фрактура от онази година са ме направили безотговорен в твърденията ми. Спомням си, че ви казах, че съзнанието може би е резултат от наследен расов опит. Звучи приемливо в някакъв добър весел разговор след мозъчно сътресение, но пък си мисля, че долу горе това е и мястото, където един такъв разговор трябва да се подреди. Така че, до следващата травма на освобождението, нека да го оставим дотук. Съгласен ли сте? Но все пак ви благодаря за това, че не споменавате имената на евентуалните роднини, за които може би съм говорил. Удоволствието на разговора е в изследването, но голяма част от това и всичко, което е безотговорно, не би трябвало да се записва. Щом само бъде записано, вече трябва да застанете зад него. Може би човек го е казал само за да провери дали наистина го вярва или не. А по въпроса, който ми зададохте – последиците от раните варират в голяма степен. Дребните рани, които не чупят кости, са от малко значение,. Понякога те придават самочувствие. Раните, които причиняват значителни костни и нервни увреждания не са добри за писателите, нито пък за когото и да било другиго. Коя според вас е най-добрата тренировка за човека, който мечтае да стане писател? Нека да кажем, че трябва да отиде и да се обеси, защото смята, че доброто писане е невъзможно трудно. А след това трябва да бъде насечен без милост и принуден от собственото си Аз да пише толкова добре, колкото може, през остатъка от живота си. Поне ще има историята за обесването, като за начало. А какво да кажем за хората, които са започнали академични кариери? Смятате ли, че големият брой хора, които имат преподавателски позиции, са направили компромис с литературните си кариери? Зависи от това какво наричате компромис. Дали използвате думата в смисъл като за жена, която е била компрометирана? Или става дума за компромиса на някой държавник. Или компромиса, който правите при бакалина или шивача, че ще им платите малко повече, но пък по-късно? Писателят, който умее и да пише, и да преподава, трябва да върши и двете неща. Множество компетентни писатели са доказвали, че това може да се направи. Аз не бих могъл да го върша, знам го, и се възхищавам на онези, които са могли. Склонен съм да мисля обаче, че академичният живот би могъл да сложи точка на един външен опит, което пък да ограничи възможността за натрупване на знание за света. Познанието обаче изисква повече отговорност от писателя и прави писането по-трудно. Опитът да се пише нещо с непроменлива стойност е пълновременна работа, ако и в реално писане да се прекарват само по няколко часа на ден. Писателят може да се сравни с кладенец. Има също толкова видове кладенци, колкото и писатели. Важното нещо е в кладенеца да има добра вода, и е по-добре да се вади редовно количество, отколкото да се пресуши кладенеца, а след това да се чака докато се напълни отново. Виждам, че се отдалечавам от въпроса, но пък той не беше много интересен. Бихте ли препоръчали журналистическата работа за младия автор? Колко важна беше за вас подготовката, която получихте в „Kansas City Star“? В Star човек се виждаше принуден да пише в прости, декларативни изречения. Това е полезно за всекиго. Вестникарската работа не може да навреди на никой млад автор – и дори може да му помогне, ако успее я напусне навреме. Това е едно от най-прашните клишета и моля за извинение заради това. Но когато задавате стари, износени въпроси, то трябва да очаквате и стари, износени отговори. Веднъж бяхте писали в „Transatlantic Review“, че единствената причина да се пише журналистика е човек да бъде платен добре. Казахте: „А когато разрушавате ценните неща, които имате, пишейки за тях, вие искате поне да получавате големи пари за това“. Възприемате ли писането като един вид саморазрушение? Не си спомням да съм писал такова нещо. Но то звучи глупаво и достатъчно насилствено, за да съм го казал с единствената цел да избегна необходимостта да стисна зъби и направя някакво смислено изказване. Със сигурност не мисля за писането като за някакво саморазрушение, макар че журналистиката, след като е достигната една определена точка, действително може да се превърне в саморазрушение за сериозния творчески писател. А мислите ли, че интелектуалния стимул от компанията на други автори е от някакво значение за писателя? Разбира се. В Париж, през двадесетте години, имахте ли усещането за „групова принадлежност“ с други писатели и артисти? Не. Нямаше групово чувство. Изпитвахме респект едни към други. Уважавах мнозина художници, някои на моя възраст – Грис, Пикасо, Брак, Моне (който по онова време все още беше жив) – и неколцина писатели: Джойс, Езра, добрата стара Стайн… Когато пишете, откривате ли влияние върху себе си от това, което четете в момента? Не, откак Джойс пишеше Улис. Той не беше директно влияние. Но в онези дни, когато думите, които знаехме, ни убягваха и трябваше да се борим за всяка отделна дума, влиянието на неговата работа беше нещото, което промени всички и направи възможно за всички ни да се изтръгнем от ограниченията. Успявали ли сте да научите нещо за писането от други писатели?Онзи ден ми разказвахте, че Джойс, например, не можел да търпи да говори за писането. В компанията на хора от собствения занаят човек обикновено разговаря за книгите на други писатели. Колкото по-добри са писателите, толкова по-малко те говорят за онова, което са написали сами. Джойс беше много голям писател и обясняваше какво прави само на идиоти. Другите писатели, които той уважаваше – от тях се очакваше, че те ще разбират какво прави, като просто четат книгите му. През последните години изглежда избягвате компанията на други писатели Защо? Това е по-сложно. Колкото по-далеч отивате в писането, толкова по-самотен ставате. Повечето от най-добрите и най-старите ви приятели са мъртви. Други се преместват да живеят другаде. Виждате ги само рядко, но си пишете и имате с тях същия контакт като в кафенето през старото време. Обменяте комични, понякога ободрително-цинични и безотговорни писма и това е почти толкова хубаво, колкото и разговорите. Но сте по-самотен, защото това е начина, по който трябва да работите, а времето за работа се съкращава постоянно и ако го пилеете, имате усещането, че сте извършили грях, за който няма прошка. А какво ще кажете за влиянието на някои от тези хора – вашите съвременници – върху творчеството ви?Какъв беше приносът на Гъртруд Стайн, ако го е имало? Или на Езра Паунд? Или на Макс Пъркинс? Съжалявам, но не съм добър в тези аутопсии. Има съдебни медици, литературни и не-литературни, способни да се занимават с подобни неща. Мис Стайн е писала надълго и нашироко, при това със значителна неточност, за влиянието си върху моето творчество. За нея изглежда беше необходимо да го направи, след като беше научила как се пише диалог от една книжка на име Слънце изгрява. Бях много привързан към нея и намирах великолепно, че се е научила да пише диалози. За мен не беше нещо ново да уча от всекиго, жив или мъртъв, и нямах представа, че това ще засегне Гъртруд така силно. Тя вече пишеше много добре в други отношения. Езра беше изключително интелигентен по темите, които познаваше истински. Не ви ли отегчава този вид разговор? Това клюкарстване от задния двор на литературата, съпровождано от пране не мръсно бельо отпреди тридесет и пет години ми е отвратително. Би било по-различно, ако някой беше се опитал да каже цялата истина. Това би имало някаква стойност. На това място е много по-просто и по-подходящо просто да благодаря на Гъртруд за всичко, което съм научил от нея за абстрактните връзки между думите, да кажа колко привързан бях към нея, да потвърдя лоялността си към Езра като велик поет и верен приятел, и да кажа, че толкова много обичах Макс Пъркинс, че никога не успях да приема факта, че той е мъртъв. Никога не ме е карал да променям и дума от онова, което съм писал, с изключение на някои думи, които по онова време не бяха възможни за публикуване. Оставяхме празни места и всеки, който знаеше тези думи, щеше да разбере кои са те. За мен той не беше редактор. Беше мъдър приятел и великолепен компаньон. Обичах начина, по който той носеше шапката си и странния начин, по който се движеха устните му. Кои според вас са литературните ви предшественици – онези, от които сте научили най-много. Марк Твен, Флобер, Стендал, Бах, Тургенев, Толстой, Достоевски, Чехов, Ендрю Марвъл, Джон Дан, Мопасан, добрия Киплинг, Торò, капитан Мариà, Шекспир, Моцарт, Кеведо, Данте, Виргилий, Тинторето, Йеронимус Бош, Брюгел, Патинир, Гоя, Джото, Сезан, Ван Гог, Гоген, Сан Хуан де ла Круз, Гонгора – ще ми отнеме цял ден да си припомня всекиго. А освен това ще прозвучи така, сякаш претендирам за ерудиция, която не притежавам, вместо да се опитвам да си припомня всички хора, които са оказвали влияние върху живота и работата ми. Това е стар, отегчителен въпрос. Слагам сред тях и писатели, или поне започнах, защото за писането уча от художниците също толкова много, колкото и от писателите. Питате ме как става това? Ще ми отнеме още един ден да обяснявам. Що се отнася до композиторите и изучаването на хармонията и контрапункта, това би трябвало да бъде очевидно. http://www.librev.com/index.php/arts-books-publisher/2013-2013-04-10-16-11-03

Спор няма. Веднага се сещам за Хемингуей, чиито девиз и практика е бил нито ден без написана страница, и е пишел винаги прав пред масата, за да не му е удобно и да знае, че работи Обаче се сещам и за някои български писатели, един от които просто имаше толкова много романи, че му беше изгубил нишката кой герой от кой роман преминава и каква му е историята, а най-късите му романи бяха от по 400-500 страници; този човек пишеше неуморно и без отдих и беше синоним на алчност. Примери всякакви - има и такива като Ботев с по една тънка книжка стихове, писани в кръчмата или на коляно.

И това, но най-очевидната разлика е в носовката (ъ) във Виенския и "ъ" в Бирмингамския тираж, поне това се набива на очи. Може би този каталог, който е издаден през 1998, което значи че е правен поне година по-рано го е отразил, после по някакви причини е отпаднала.

Да, може би, но лично съм виждал 2 лева от 1916 в колекционер, има отделни бройки.

Нямам наличен + Въобще не съм срещал такъв. Не е само обаче в многото писане в художествената литература, както във всяко изкуство - дар от небето е, без това нищо не става и с 20 години непрекъснато писане, има и такива безнадеждни случаи - продуктивни и бездарни. Затова е професионалната критика - да каже аргументирано и точно на всеки дали има талант и доколко. Ако няма такъв обективен и компетентен оценител, просто се губи критерий. С оперативна критика в България се занимават много малко ерудирани хора, и то между другото, а и широката публика не ги чете.

Така си е, успех ти пожелавам. А за тези митични монети от 1916, наистина са много редки, и когато събирах преди години почти само те ми бяха останали непопълнени в колекцията от бълг. монети след Освобождението, та тогава разбрах от нумизмати колко са редки и ценни.

Върбанов, все пак, благодаря за отговора. То каквото и да беше казал, моята монета си е от големия тираж. Но само да отбележа за Ланс-1 това, че на снимката в моя каталог се виждат разлики между двете монети - и в контура на лъвчетата и в изписването на буквата "ъ" в "България"; защо в каталога на БНБ не е отбелязано, не знам.

Това си е култова фраза. Имаше един строителен предприемач пак по това време, та той казал нещо подобно на мой приятел: "Приятелю, строим, ама не щат да купуват - ще ги бием и пак ще купуват!"

А това е вторият и беше израз на уважение и респект към начина ти да подхождаш към нещата.

Ето, това е първия, и заради това го отбелязах с плюс. С което и двамата веднага се нареждаме в кандидатите за дисектиране като екземпляри, заразени с конспиративно мислене Обаче за мен това няма значение.

ramus, днес ти "лайкнах" два постинга, вече не мога точно да ти кажа кои подред; не мога и не искам да ти отговарям на всеки "лайкнат", защото по твоите думи (и според мен) ще е реактивна реакция, а не искам да е такава, ако държиш, след време ще ти обоснова защо съм ги "лайкнал" - ОК?