Б. Киров

Предполагам само, без да съм го подлагал на задълбочен размисъл, поради германската тежест във вземането на решенията на Брюксел, поради германския интерес?

Може и да изчакват резултатите от изборите в САЩ, накъде ще поеме курса на Големия Бял Кораб, който грее като слънце и огрява целия свят?

п.с.2 Киров , теорията за Черно море като езеро е на Пийтман? и още един пич и двамата геолози и си има доста солидна основа. Отговарям първо на Дедо Либен: пиша в горния си пост какво съм чул в разговор от проф. Бакалов, а не за теорията на Питман и Райан, различни неща са. Бакалов се занимаваше със Средновековна българска история, бях при него, за да ми посочи автор за предговор към книга за Праисторията, той го направи, и в този неформален разговор разви своята теза, която доста се различава от тази на Питман, Райан и проф. П. Димитров, с която ще се занимая по-подробно в отговора си към Романа. Към Романа: не става въпрос за преди 4000 години, а за 4000 г. пр.н.е., което са около 6000 г. и сега поствам един предговор от книга на Боно Шкодров без никакви коментари от моя страна, защото той много ясно е разказал историята на тази теория: От преговора на Шкодров към книгата му "Писмените знаци на Българите", изд. Славена: "Тезата за потопа в Черно море е разработена от Уилиям Райан, Уолтър Питман и Петко Димитров. Уилиям Райан за първи път участвува в океанографско изследване на Черно море през месец октомври 1961 г. Подробности за това изследване,както и за по-късното сътрудничество с Уолтър Питман и Петко Димитров,са представени в книгата Noah’s flood, 1998, New York и в нейния превод и издание на български език - Ноевият потоп. Новите научни разкрития за събитията, които промениха историята. В българското издание на книгата (изд. Славена, 2000 г.) са добавени още две глави: ”Черно море - ключ към загадката всемирен потоп” от проф. Петко Димитров - Институт по океанология – БАН, гр. Варна и “Библейският потоп, Черно море и археологията”от Иван Иванов - праисторик от Археологически музей в гр. Варна. На 18 октомври 1961 г. Бил Райан за първи път се докосва до проблемите за потопа в Черно море като участник в изследователската експедиция на кораба “Чейн”. Тогава той, току-що завършил колеж, отговаря за електронната апаратура. Показанията на уредите за морското дъно на Босфора са изненадващи за турските специалисти, които са на борда на кораба. Уредите чертаят древното корито на Босфорския канал, в което водата е изваяла серия водопади и ями, увеличават своята дълбочина по посока на Черно море. Този факт привлича и трайно задържа интереса на Райан. През месец август 1970 г. Райан е ръководител на експедиция за дълбоко морско сондиране в Средиземно море с кораба “Гломър чалънджър”. В следващите изследвания на Райан се включва и друг изследовател - Уолтър Питман. Сътрудничеството между Райан и Питман води началото си от 1962 г. Оттогава и досега те са колеги в Обсерваторията по геология “Ламонт–Дохърти” - изследователски център, част от Колумбийския университет в Ню Йорк. Един от проблемите, които тогава решава Уолтър Питман, е реконструкцията на разделянето на континентите Африка и Европа в течение на последните двеста милиона години. В 1971 г. Райан и Питман имат непосредствен контакт с Джон Дюи, млад англичанин, изследващ магнитните аномалии на морското дъно. В един от детайлите на това изследване, отнасящо се за период от преди милиарди години, фигурира и съдбата на планинския масив Родопи в България. Тримата учени си поставят за цел да разкрият еволюцията на Алпите - относително млада планинска верига, разпростираща се в почти непрекъсната дъга през южния край на Европа и Азия, включително Родопския и Странджанския планински масиви. Обект на тяхното внимание е и Черно море, което би могло да има сходство с вече изследвания проблем за Средиземно море и Гибралтар. Приблизително по същото време в списание ”Сайънс” са публикувани резултатите от изследването на Дейвид Рос и Егон Дегенс с кораба ”Атлантис II” в Черно море. С техния екип геолози и химици от Уудхолския океанографски институт на нос Код, Масачузетс, са направени много сондажи на дънните утайки по цялата акватория на Черно море. Резултатите навсякъде са почти еднакви по отношение на най-горния слой: черна кал с растителни и животински останки, която отделя сероводород и метан. След тази След тази фаза на изследвания в Черно море, както сами отбелязват в своята книга Райан и Питман: ”Задачата бе почти забравена в продължение на две десетилетия…”. Тласък на тяхната хипотеза дават изследванията на проф. Петко Димитров от Института по океанология - БАН, гр. Варна. Във факс, изпратен от Димитров до Райан и Питман на 19 март 1993 г., той им съобщава основните си резултати и им предлага сътрудничество. Изследванията на Димитров започват в средата на седемдесетте години и през 1979 г. той вече е защитил дисертация в Института по океанология в Москва, посветена на старите брегове на Черно море Представените от него научни данни говорят за геокатастрофално събитие, станало в Черно море. Подобно на Рос и Дегенс, Димитров прави голям брой сондажи на морското дъно като особено внимание отделя на черния слой тиня или са пропелите, както ги нарича той, и ги определя като продукт на катастрофата. През 1984 г. Димитров е поканен да участвува в международна научна експедиция със съветския кораб ”Витяз” в Средиземно море и Атлантическия океан, чиято задача е да издирва следи от митичната Атлантида. През следващата 1985 г., по споразумение с проф. В. С. Ястребов - директор на Института по океанология в Москва, Димитров изследва с подводницата “Аргус” древните брегове на Черно море срещу българските териториални води. На дълбочина около 100 м след обдухване на дебелия слой тиня, върху долния слой от пясък и глина Димитров открива важен артефакт, предшестващ катастрофата - ”Чинията на Ной”. В своите писма до Райан и Питман, Димитров изпраща данни за серия утаечни проби, взети в открито море пред българския бряг, както и за техния анализ с датировка със С14 и с общото заключение, че преди 9750 години равнището на Черно море е било с около 100 м по-ниско от сегашното. С нараснал интерес към проблема, Райан и Питман с готовност се отзовават на отправената към тях покана от Института по океанология “П. П. Ширшов” в Москва, за съвместно изследване с руски учени на радиоактивното замърсяване на Чер-но море вследствие катастрофалната експлозия на Чернобилската атомна електроцентрала - едно съвсем различно по тематика изследване. За това съвместно изследване те осигуряват уред за спътникова навигация и сонарно устройство. Изследването е извършено с руския кораб “Акванавт”, с научен ръководител - покойния вече Казимир Шимкус. Наред с другите изследвания е направено и сонарно сканиране на дълбочина около 10 м в пластовете под морското дъно. То дава възможност да бъде регистрирана старата брегова линия, когато Черно море е било сладководно езеро със значително по-малка акватория от сегашната. Също така е регистрирано и старото русло на р. Дон, чиято делта е била на юг от Керченския пролив. Направени са серия сондажи, чиито анализи потвърждават изследванията на Димитров, но с известно различие във времето на датировката. Анализите са на Глен Джоунс от Уудхолския институт, направени с мас-спектрометров ускорител. Тази датировка определя времето, в което е станала геологическата катастрофа в бившето сладководно езеро и заливането му със солени океански води – 5600 г. пр. н. е. Според Райан и Питман, в Черно море се влива ”…двеста пъти повече вода, отколкото днес се лее от Ниагарския водопад в продължение на поне триста дни...”, като основните факти, свързани с откритието на Райан, Питман и Димитров, са следните: - Черно море преди 7600 години е било сладководно езеро със значително по-малка акватория от сегашната. В неговите околности е имало бога растителен и животински свят. Има основание да се предполага, че в неговите околности е съществувала и най-древната човешка цивилизация. - Разликата в нивото на сладководното езеро и Мраморно море, които са били разделени от планинския масив на Сакар планина, е била около 120 м. Т. е. нивото на Мраморно море и Световния океан са надвисвали застрашително, вероятно няколко хилядолетия, над долината на сладко-водното езеро - Геокатастрофата, станала преди 7600 г. в Черно море, е унищожила флората и фауната на сладководното езеро, както и на залетите от солената вода околни територии. Главно следствие от тази геологичнаи биологична катастрофа е образуваният слой от черна кал на дъното на морето, а така също и заразяването на водите му със сероводород. - Геологичната катастрофа и негативните екологически последици са причинили стрес и миграции и са най-вероятната и основателна причина, поставила началото на легендата за Ноевия потоп. - Катастрофата е оставила археологически доказателства, запечатани в дълбочините на морето, покрити с дебел слой тиня и консервантна сероводородна среда. През 1998 г. Робърд Балард осъществява сканиращо сонарно проучване на черноморското дъно в околностите на турското пристанище Синоп. Изследването има за цел да идентифицира корабни останки в плитките води. В есента на същата година обаче, проф. Балард, откривателят на десетки злощастно потънали кораби, включително и кораба “Титаник”, прочита първото издание на книгата на Райан и Питман и преосмисля следващата фаза на своите изследвания. През м. юли 1999 г. Балард с три кораба и странично сканиращи сонари отново потвърждава наличието на стара брегова линия на древното сладководно езеро на дълбочина 155 м под сегашното ниво на Черно море. Направени са и сондажни проби, предадени за изследване и датировка на Гари Розенберг в Академията за естествени науки на Филаделфия. Те също доказват, че катастрофата е станала около 5500 г. пр. н. е. Балард, както Райън и Питман, твърди, че старата брегова линия, свързана с потопа,се разполага на дълбочина 155 м. Данните, с които разполага проф. ПеткоДимитров, показват още нещо - брегът на Черно море до потопа е бил на дълбочина 120 м, докато на дълбочини 155-170 м се разполага древен бряг, с възраст около 2 млн. години. През м. септември 2000 г. Балард осъществява дълбоководна експедиция в същия район, въпреки неблагоприятните условия - стръмен наклон на шелфа и подводни свличания, причинени от земетръсната активност в Анадола, и открива допотопно селище на дълбочина 95 м. Това засилва неговото убеждение - на българския и румънския шелф условията за намиране на останки от древни селища преди катастрофата са значително по-благоприятни. През есента на същата година се осъществява контакта му с Димитров, чрез посредничеството на проф. Франческо Торе, директор на Музея по подводна археология в Трапани, Сицилия. В БАН е представено официално писмо на д-р Балард за съвместни българо-американски изследвания в периода 2001-2003 г. Официално писмо е представено от посланика на САЩ и до президента на Република България. С актове на МС на България и Румъния са утвърдени изследванията на българо-американски екип,ръководен от Балард и Димитров. През месец август 2001 г. е проведена първата фаза от изследването с българския кораб “Академик” и странично сканиращия сонар “ЕХО” на Балард. Експедицията приключва успешно на 29 август същата година. Сканирано е древното корито и делтата на река Дунав, която преди катастрофата и потопа се е вливала на около 180 километра югоизточно от сегашната делта. Направени са и сондажни проби. Главната цел на изследването е намирането на останки от древни селища преди потопа, както и останки от древни кораби, свидетелстващи за древното корабостроене и търговски връзки в Черно море." Не твърдя че всичко което твърдят Питман, Райан, проф. Петко Димитров и Робърт Балард е истина, те са учени, аз не съм. Спорът, ако има такъв, трябва да се води с научни аргументи с тях. Като заключение - експедицията на Робърт Балард през 2001 приключва с бай-ганьовски трагико-комичен финал: той е изгонен от България, след като един мастит български професор-историк, директор на музей, твърди по пресата, че Балард не е никакъв учен а американски шпионин под прикритие, дошъл да снима военните тайни на България по дъното на Черно море- да се смееш ли да плачеш ли, но човекът си заминава и не се е върнал повече.

В предишен пост написах мнението си защо НЕ може да се приложи сингапурския модел към българската действителност. Това беше субективно виждане. Има може би още един по-добър подход да се анализира този модел, този път по който тръгна Ник в един от предишните си постове: след като се публикува тук достатъчен обем информация, разглеждащ от различни аспекти този модел, да се направи екстракция от целия материал на есенцията, най-същественото, и още веднъж да се огледа това което остане по-внимателно. Може би при такъв подход ще се видят доста незабелязани при по-бегъл поглед върху общото важни детайли, които могат да бъдат решаващи при синтез и сглобяване на вярна картина. Ще се опитам накрая, след като продължа с натрупването на факти, да направя и този своеобразен "дайджест" от съществени елементи, за да видим каква картина ще се получи, без намеса на субективизъм, поне такъв без наличие на конкретни факти. Иначе субективизъм в самия монтаж и подбор на фактите е неизбежен. Ще се радвам на всяко участие и на други колеги и варианти при този подход, защото може да се окаже, че има няколко доста различни "общи картини", според хората, които ги монтират. Което е добре, според мен, за постигане на по-вярна и точна картина. В следващия си постинг по темата ще публикувам една от ключовите глави в книгата на Ли Куан Ю "Търсим и привличаме таланти", в която той се занимава с демографски, миграционни и кадрови проблеми, които е решил и разказва как го е направил. Подходът да цитирам неговата книга е по-добър от този да правя това с интервютата му: първо, защото е написал книгата си преди 2000 година, още като действащ министър и напълно функциониращ перфектно интелект (повечето интервюта са правени около 2009-2010, когато той вече се е оттеглил от активна дейност); и второ, защото в тази мемоарна книга хронологично и системно е подредил цялата история. След като свърша с това натрупване на негови текстове, ще се опитам да извлека конспективно най-важните моменти, според мен, и да ги групирам свързано в рамките на няколко страници.

То тук не е място за политика, но специално за визираната личност има и по-нелицеприятни определения от "посредствен политик", някои подозират може би не без основания, че е "котролиран" такъв, и тук спирам - жалко за проваления Български Великден, тогава можеше да се състои такъв.

цитат: "Аналози на изсечените в скалите фигури археоложката вижда в артефактите в Антиохия в Мала Азия. Там също са били открити змийски фигури в различни изображения – женска фигура с глава на змия, както и огромно влечуго на трон. Подобни светилища има в Италия, в Испания, въобще по цялото Средиземноморие, каза тя.Според археолога изчезнало от нашите земи високоразвито общество е изсякло 8 хилядолетия преди Христа змийските фигури.Освен това са изсечени и стъпала, по които жреците се качвали на върха на скалите, са показали първите теренни проучвания.Цивилизацията обаче най-вероятно мигрирала на юг и изчезнала от региона около 4000 години преди Хр. Впоследствие местата се използвали и от траките също със сакрална цел." С риск да бъда заподозрян в "конспиративни теории", цитираното от посочения в първия пост текст напълно съвпада с една неофициално изказана в мое присъствие хипотеза на покойния вече историк проф. Георги Бакалов, който предполагаше, че днешното Черно море някога, преди около 4000 г. пр.Хр., е било сладководно езеро, след което вследствие на голямо земетресение се е свързало с водите на Средиземно море (т.н. Потоп, описан в Библията), крайбрежната ивица на около 20-30 км е била залята под вода, а оцелелите обитатели са мигрирали към Мала Азия и Месопотамия; той предполагаше, че ако след време се направят разкопки в черноморския шелф на 20-30 км от бреговата ивица, там ще се открият доказателства за тази теория. Друг интересен факт е, че по време на ВСВ германски археолози и геолози са правели много подробни проучвания в областта на Странджа и Родопите. Разбира се, нищо по-конкретно от това не мога да напиша. Но че има връзка в честотите (високи и ниски) на електромагнитните трептения и човешката психика е безспорен факт, доколкото знам такива експерименти се правят в САЩ и СССР още от времето на ВСВ, правят се експерименти и с ниските и високи честоти на звука и тяхното въздействие върху психиката. Дори днес в арсенала на полицейските части има такива устройства за разпръскване на масови безредици с помощта на звукови вълни с определена честота, това е факт: The Long Range Acoustic Device (LRAD) is an acoustic hailing device developed by LRAD Corporation to send messages and warning tones over longer distances or at higher volume than normal loudspeakers. An LRAD was aimed at protests of the 2004 Republican National Convention in New York City but not used; LRADs were used by the Pittsburgh PD during protests at the G20 Summit in September 2009; This was the first time it was used against protesters in the U.S; Israel's Ministry of Defense ordered LRADs in June 2011; LRAD was reportedly used by the Oakland Police Department during the clearance of the Occupy Oakland encampment on the morning of 25 October 2011; LRAD was present, but not used, when the New York City Police department cleared Occupy Wall Street protestors from Zuccotti Park on the morning of 15 November 2011;The Delhi Police are purchasing five LRADs for crowd control while the Polish Police also acquired LRAD units in December 2010. https://en.wikipedia.org/wiki/Long_Range_Acoustic_Device

Вместо за сингапурската армия, реших, че е по-важно да представя друга глава от книгата на Ли Куан Ю, тази за борбата на държавата с корупцията. Ли Куан Ю: От Третия свят в Първия; Глава 12. Борба с корупцията Когато правителството на ПНД дойде на власт през 1959, неговите членове решиха да се борят с корупцията, да са морално чисто правителство. Ние се отвращавахме от моралната поквара на мнозина азиатски лидери. Борците за свобода се превръщаха в грабители на собствените си народи, държавите им тънеха в упадък. Ние се вдигнахме на гребена на вълната на революциите в Азия и искахме напълно да се избавим от колониалното управление: но ни отвращаваха онези азиатски националисти, които предадоха идеалите си. След войната се запознах с мнозина китайски студенти, горящи от желание да избавят Китай от корупцията и некомпетентността на китайските националистически лидери. Хиперинфлацията и тоталния грабеж на страната доведоха такива лидери до бягството им в Тайван. Преди изборите през 1959 ние решихме да изведем като наш приоритет борбата с корупцията. Предишното правителство тънеше в корупция – един от министрите бе присвоил милион долара. Ние се чувствахме неподготвени да се конкурираме с комунистите на изборите. Но да оставим старите негодници на власт за още 5 години, означаваше те да заразят цялото общество с корупция. Решихме да се борим за победа. Полагайки клетва в парламента през юни 1959, ние всички направихме това облечени с бели ризи и панталони – така искахме да символизираме честност и чистота в личния и обществения си живот. Комунистите демонстрираха близостта си с работническата класа, обличайки се с евтини ризи и панталони, ползваха градския транспорт, живееха в малки квартири, даваха децата си в китайски училища. Те се присмиваха на моя кабинет и дом, обзаведени с климатици, на голямата ми американска кола Studebaker, на навика ми да играя голф и да пия бира, на буржоазния ми произход и образование в Кеймбридж. Но нямаха никакъв повод да ни обвинят, мен и моите колеги, че живеем за сметка на работниците. Всички мои министри бяха с университетско образование. Всички ние бяхме напълно уверени, че можем да си осигурим средства за живот и без да работим в правителството – лично за мен, както и за другите ми колеги професионалисти, това бе напълно постижимо. Просто не ни се налагаше да крадем и да се запасяваме за след изтичане на мандата ни. Освен това, съпругите на повечето от нас имаха добри професии, с доходите от които спокойно можеха да издържат семействата, така че дори ние да не се явявахме финансова опора на семействата си, те щяха да живеят сносно и без нас. Всичко това вдъхваше у хората уважение и респект към нашите личности, а щом хората ни уважаваха, държавните служители се отнасяха с достойнство и приемаха решенията ни с увереност. Това беше критически важно в конкуренцията ни с комунистите. Още от първия ден на нашето управление, ние въведохме правилото, че всеки долар, постъпващ в бюджета трябва да се отчита и да стигне до своите получатели до цент, без да полепва нещо от него по пътя му към нечий мръсни пръсти. Главният орган за борба с корупцията беше БРК (Бюро за Разследване на Корупцията, Corrupt Practices Investigation Bureau), основано от англичаните през 1952. То контролираше корупцията особено в ниските и средните бюрократични етажи – полицията, данъчните инспектори, общинските инспектори, архитектурните отдели, разрешаващи строителство. Всички тези бюрократи можеха или да осъществяват санкции, или след като вземат рушвет, да си затворят очите. Ние обаче решихме да насочим вниманието на БРК към висшите етажи. С малките риби започнахме да се борим по опростената процедура, като премахнахме всякакви двусмислия и неясноти в закона чрез прости правила, както и отмяна на всякакви излишни лицензи и разрешения в обществения живот. Тъй като се сблъскахме с проблеми при осъждането на корумпираните в съда, постепенно започнахме да ожесточаваме законите. През 1960 променихме остарелия “Антикорупционен Закон” (Anticorruption Law) от 1937, разширихме понятието “подкуп”, като включихме каквито и да е облаги, имащи стойност. Поправките в закона дадоха големи пълномощия на следователите, включително обиск, арест и разследване на банкови сметки и банкови документи на заподозрените, техни съпруги и съпрузи, деца и служители. Отпадна необходимостта от доказателство, че човекът получил подкуп действително е имал възможността да окаже исканата от него услуга. Данъчните инспектори се задължаваха да предоставят всяка информация, касаеща разследвания. Съществуващият закон, който гласеше, че показания на съучастник са недействителни, ако не се потвърдят от свидетел, така че съдията да може да прибавя и само показания на съучастник към делото. Най-важното изменение в закона от 1960 позволяваше на съда да тълкува обстоятелството, че обвиняемия разполага със средства надхвърлящи доходите му като доказателство, че той е получавал подкупи. Директорът на БРК работеше под личното директно с кабинета на премиера, притежаваше огромна власт да разследва всеки държавен служител, включително и всеки министър. От 1963 ние ликвидирахме аниномнисттана свидетелите на БРК като задължително условие да дават те показания, и да се оповестяват публично. През 1989 увеличихме максималната глоба за корупция от 10 000 на 100 000 долара. Даването на лъжливи показания през БРК стана углавно престъпление с наказание затвор и глоба до 10 000 долара. Съдиите бяха упълномощени да конфискуват доходи и имущество, получени чрез корупция. Организираната корупция в някои сфери беше по-мащабна. През 1971 БРК разкри синдикат от 250 полицейски патрула, изнудващи товарни камиони. Митничарите вземаха подкупи за “бързи” проверки на превозни средства, возещи контрабанда и забранени стоки. Персоналът на Централната Служба за доставка на консумативи (Central Supplies Office) срещу определени суми даваше информация на заинтересовани лица за цените от търговете; чиновниците от Импортно-Експортния Департамент (Import and Export Department) взимаха рушвети за бързо издаване на разрешителни; собственици на магазини и обитатели на кооперации плащат незаконно на Управлението за събиране на боклук; директори и учители прибират проценти комисионни за разпространение на канцеларски материали… Човешката изобретателност е безкрайна що се касае за конверсия на власт в корупция. Да се избавим от такъв организиран рекет не беше кой знае колко трудно. Трудно беше да открием изолирани актове на корупция и след това да се борим с тях. Сериозните корупционни афери попадаха във вестниците. Неколцина министри бяха осъдени за корупция – по един на десетилетие, като се почне от 60-те до 80-те години. Тан Кия Ган, министър на националното развитие през до 1966, преди това лидер на профсъюза на инженерите в авиокомпаниите. След като безспорно се доказа, че е искал комисионна от Боинг за закупуване на техни самолети, аз го уволних от всички постове. Той ми заяви, че е изпаднал в депресия, всички го подлагат на остракизъм, че много съжалява, беше ми мъчно за него, но нямах друг изход и бе изправен пред съд. През 1975 Ви Тун Би, министър на околната среда, бе обвинен, че е получил от строителен предприемач апартамент за 500 000 долара и още 300 000 в сметката на баща му, за да прикрие спекулации на фондовата борса на този предприемач. Той беше обвинен, осъден и лежа в затвора 4 години и 6 месеца. През декември 1979 президента на НКПС и депутат Фей Ю Кок беше обвинен по четири случая с превишена власт и престъпна злоупотреба с 83 000 долара. Бившият генерален секретар на НКПС, Деван Наир, негов приятел, вярваше в невинността му и поиска БРК да преразгледа случая, твърдейки че обвиненията са фалшиви. Повиках в кабинета си шефа на БРК и му наредих да даде на Наир доказателствата. След като ги прочете, той престана да ме безпокои. Фей Ю Кок, преди да му бъде издадена присъда, беше освободен под гаранция от 50 000 долара, но избяга и никога не се върна в Сингапур. Чух че водел жалко съществуване в Тайланд, постоянно шантажиран от полицейските и емиграционни власти там. Най-драматичен беше случая с министърът на националното развитие Те Чин Ван. През 1986 един от неговите партньори призна на разпит в БРК, че му е дал на два пъти по 400 000 – веднъж за разрешение с която си е присвоил земя, предназначена за отчуждаване от правителството, и втори път за съдействие да придобие държавна земя за строеж. Те Чи Ван отричаше и се опитваше да се пазари със служителите от БРК да не дават ход на дело. Той поиска среща с мен. Казах му че не мога да се срещна с него, докато тече следствието. След седмица офицер от службата за безопасност ми съобщи, че Те Чи Ван е умрял и ми е оставил писмо, в което пишеше: “В течение на последните дни се намирам в състояние на депресия. Чувствам своята тежка отговорност за този неприятен инцидент, и съм убеден, че трябва да поема цялата отговорност за него. Като благороден източен джентълмен считам, че ще бъде справедливо да платя най-високата цена за грешката си.” Посетих вдовицата, която искрено вярваше, че нейният мъж през целия си живот е служил честно на правителството. Аутопсията обаче показа, че покойният е починал вследствие на отравяне с sodium amytal. Опозицията научи за случая и поиска създаване на следствена комисия. Аз незабавно се съгласих. Оповестените данни бяха толкова непоносимо болезнени за неговата съпруга и за дъщерите му, че те напуснаха завинаги Сингапур. Те загубиха лице. Така и не проумях защо бе взел тези 800 000 долара, та той бе способен архитект и можеше да спечели милиони с частна практика. Да проповядваш високопарно морални принципи, убеждения и добри намерения срещу корупцията е леко. А да живееш в съответствие с тези намерения – трудно. За това са необходими силни лидери и решимост да се бориш с всеки един престъпник, без никакво изключение. Служителите в БРК разполагаха винаги с пълна политическа подкрепа и действаха без страх и в съответствие със закона. Института за развитие на Мениджмънта (The Institute of Management Development) в своя ежегоден преглед конкурентноспособността на страните в света от 1997 (World Competitiveness Yearbook 1997) нареди всички страни в класация по корупция по десетобалната система. Страна с пълна липса на корупция трябваше да има 10 точки. Сингапур се оказа най-малко корумпираната страна в Азия с 9.8 точки, изпреварвайки Хонк Конг, Тайван и Япония. През 1998 Transparency International класира сингапур сред седемте най-малко корумпирани държави в света. Необходимо предварително условие за честно правителство е, кандидатите за постове да не се нуждаят от много пари, за да стигнат до тези постове, иначе се задвижва порочното колело на корупцията. Високите парични обороти в изборите са проклятие за азиатските държави. Похарчили значителни средства в предизборните си кампании, победителите трябва не само да ги върнат, но и да натрупат средства за следващите избори. Тази система се възпроизвежда безконечно. През 90-те за избиране в парламента на Тайван кандидатите от управляващата партия Гоминдан (KMT – Kuomingtang) харчеха по 10-20 милиона долара за място. Щом се докопваха до мястото, те започваха да връщат тези пари и да се готвят за следващите избори, като използваха влиянието си върху министрите и други длъжностни лица, добиваха от тях одобрение за договори или отчуждаване на селскостопански земи за строителство. Бившият премиер на Тайланд нарече тази система “Комерсиална демокрация” (commercial democracy), а нейните избраници “купени мандати” (purchased mandate). През 1996 например 2000 кандидати изхарчиха в изборите 1.2 млрд долара. Един от премиерите беше наричан “мистър банкомат”, защото беше широко известен раздавач на банкноти за кандидати и избиратели. За да се защити, този господин каза, че не е единственият банкомат в държавата. В Малайзия са кръстили тази система “парична политика” (money politics). От съобщения в малайските медии научаваме, че по време на разгара на изборите през 1993 «Банк Негара» (Bank Negara) изпитвала дефицит от банкноти с номинал 1000 и 5000 малайски ринги. Индонезия стана христоматиен пример за корупция в огромни мащаби, до такава степен, че индонезийските медии изобретиха специален термин “СКШ” – сговор, корупция, шуробаджанащина. Децата на президента Сухарто и неговите сподвижници водеха класацията в СКШ. Американците оцениха състоянието на клана Сухарто на 42 млр.долара. Корупцията се разрасна още повече при следващия президент Хабиби. Министрите и длъжностните лица не знаеха ще си запазят ли постовете при следващия президент и затова се надпреварваха да си оползотворят времето за крадене в настоящия мандат. Според някои съобщения мизата за депутатско място в следващия парламент се установила на 250 000 долара. През 1959 като лидер на опозицията убедих тогавашния премиер да направи гласуването задължително. След идването ни на власт очистихме политиката от влиянието на “триадите”, китайската мафия. Собствените ни средства за водене на кампании бяха скромни, много по-малки от разрешеното от закона. Затова на партията ни не й се налагаше да си попълва касата след изборите, а по време на изборите не раздавахме подаръци на избирателите. Печелехме гласове като създавахме работни места, строяхме училища, болници, обществени сгради и най-важното – осигурихме възможността на всеки който желае да си купи собствен дом. Това накара хората да ни повярват и ги убеди че бъдещето на тях и на децата им е в ПНД. На Запад е разпространено мнение, че свободните медии са гаранция за чистота в политиката. До сега обаче свободната и независима преса в Индия, Филипините, Тайланд, Тайван, Южна Корея и Япония не са успели да спрат и даже ограничат корупцията в тези държави. Най-яркия пример как свободни медии могат да станат част от корумпирана система, ако собственикът им е такъв е случаят със Силвио Берлускони, той непрекъснато е под следствие, преди и след като стана премиер. За да имате чисти и честни хора в правителството, трябва да им плащате съпоставими заплати с тези, които човек може да спечели с квалифициран труд в крупна корпорация или голяма и преуспяваща адвокатска кантора. Точно такива хора управляваха Сингапур така, че годишния ръст на БВП в продължение на 30 години беше средно между 8-9 процента и в края на този период се нареди на девето място в света. При първото поколение лидери в Сингапур честността бе навик. Колегите отхвърляха всякакви опити за подкуп. Но да се възпроизвеждат тези хора постоянно, означаваше да се възпроизведат условията, които ги направиха такива, а това бе невъзможно. Нашите последователи ставаха министри, избирайки тази кариера пред друга, при която да си министър не беше най-привлекателната финансова перспектива. Ако не плащаш достатъчно на способен човек, който е министър, то трудно е да очакваш от него, че ще остане на тази работа за дълго, печелейки само малка част от онова, което може да спечели в частния сектор. В условията на ускрорен икономически ръст и заплати в частния сектор, работната заплата на министрите трябва да е съпоставима с тази на мениджърите в корпорациите на тяхното управленско ниво. Нископлатени министри и държавни служители са разрушавали не едно азиатско общество. Адекватното заплащане е жизнено важно за поддържането на честността и морала у политическите лидери и висши държавни служители. Демонстративният егалитаризъм е красива политика за показ. В Китай например десетилетия наред всички хора се обличаха с еднакви куртки и панталони в стил Мао, на пръв поглед от една и съща материя. Всъщност обаче имаше разлика – един от провинциалните комунистически вождове ми обясни, че тези куртки и панталони само изглеждат еднакво, и за илюстрация разкопча куртката си, която беше подплатена с коприна. Тук не говорим за разни странични привилегии като безплатни квартири, режийни разходи за сметка на държавата, ползване на автомобили и т.н., превишаващи многократно като суми размера на уж малките заплати. Във Великобритания, САЩ и повечето западни страни заплатите на политиците не растат с темповете на икономически растеж, но там има друго нещо: по презумпция хората, които се занимават с политика, разполагат с лични средства. В довоенна Англия хора без собствени източници на доходи в английския Парламент на практика нямаше. Повечето най-способни хора в САЩ и Великобритания печелят толкова добре, че въобще не се стремят да попаднат в правителствата. След като излязат от политиката (обикновено след 4 или най-много 8 години) такива хора пак се връщат в частния сектор, където работят като скъпо платени адвокати или корпоративни директори. Често стават и лобисти, откъдето имат свободен достъп да ключови фигури в администрацията на президента. Такава система на “въртяща се врата”(revolving door) за мен изглеждаше неподходяща. В първите десет години замразих министерските заплати. След 1970, когато решихме проблема с безработицата и нещата тръгнаха нагоре, увеличих месечната заплата на министър от 2500 долара до 4500. Оставих собствената си заплата на премиер непроменена на 3500 долара, за да напомням на държавните служители, че все пак трябва още да се самоограничаваме. После на всеки няколко години бях принуден да увеличавам заплатите на министрите, за да догонвам все по-бързо разтварящата се разлика със заплащането на подобни позиции в частния сектор. През 1994, вече в качеството си на министър, внесох в парламента предложение за въвеждане на система, според която министерските заплати и тези на съдии и висши държавни служители автоматично да се вържат към сумите от данъци плащани в частния сектор. Икономиката в Сингапур в продължение на 20 години растеше 7-10 процента, а заплатите в държавния винаги изоставаха с по 2-3 години. Моята система, предвиждаше заплащането в държавния сектор да бъде две трети от работещите в частния сектор със съпоставими рангове, според техните данъчни декларации. Това предизвика остра полемика, особено недоволни бяха социалистите, работещи в частния сектор, защото считаха, че заплатите на нашите министри ще бъдат абсолютно непропорционални на правителствените чиновници в най-развитите страни. Те настояваха, че службата на обществото винаги трябва да е придружена с жертви в доходите. Макар че се опитаха да правят предизборна агитация с такива лозунги, ние пак спечелихме с голяма преднина и следващото ни правителство се радваше на пълна подкрепа. Хората винаги искат да виждат в лицето на своите управляващи компетентно, чисто правителство, което постига реални резултати – а това им давахме ние. Приетия закон по мое предложение улесни притока на талантливи хора от частния сектор в държавния. Преди това един добър адвокат в Сингапур печелеше между 1 и 2 млн. долара годишно, докато заплата на съдия беше 300 000. Без това изменение никога не бихме привлекли най-добрите юристи да работят като съдии. Успяхме да привлечем също така доктори и други специалисти в държавните учреждения, защото заплатите им вече бяха съпоставими с тези на техни колеги в частния сектор. Тази формула не означава обаче автоматично повишение на заплатите в държавния сектор, защото тези в частния варират – една година се увеличават, но на другата могат да паднат – ние винаги следваме кривата на заплащането в частния сектор. За да се застраховам от необмислени назначения в правителството на нечестни и непочтени хора, през 1984 предложих да бъде избран с пряк вот президент. Неговата фигура щеше да е на национален обединител, а също така щеше да има пълномощия да отмени разпореждания на премиера, ако последните възпрепятстват разследвания по дела за корупция, както срещу самия премиер, така и срещу министри и висши държавни служители. Президентът също щеше да има вето при назначаване на длъжност във Върховния съд, началника на Генералния щаб и началника на полицията. Мнозина подозираха, че съм приготвил този пост за себе си, за да го заема, след като се оттегля от премиерския си пост. Всъщност въобще не беше така, защото за активен човек като мен, това представляваше твърде пасивна длъжност. Чак през 1992 (Ли не е премиер от 1990) конституцията бе променена и се въведе пост на избираем пряко президент.

Не бива да се бърка "ислямизъм" с "отоманизъм" и "нео-отоманизъм" -АКР е наистина дясно-консервативна, и не отрича светската държава, но стремяща се да замени парламентарната демокрация с много по-силно президентско управление, подозирам, че самият Ердоган се вижда в ролята на Султан, но дори да постигне огромна еднолична власт, той ще е толкова "султан" в тази републиканска система, колкото Президента на САЩ е "крал" на Съединените щати. Цялата икономическа база на Турската република е съвършено различна от тази на Османската система - подкрепата на Ердоган идва от капиталистическа (буржоазна) Турция - едрия капитал и средната класа (с ядро в Анадола), не от феодалната каста на спахиите. Ник е много прав, че точно този капитал в Турция няма никакъв интерес от една страна да влиза в ЕС (защото вътре пазара в страната е монополизиран от него, затворен и протекционистки, разделен между кланове-монополисти: един телевизор, например, произведен в Турция струва 2 пъти по скъпо от вносен, но вносни няма); от друга страна, обаче, Турция, респективно тази капиталистическа класа, от която произлиза новия елит, няма никакъв интерес да прекъсва връзките си със Запада, и няма да позволи на никой избран от нея президент това да стане - сега те ще предоговарят по-изгодни за тях условия, по националистически, опитвайки се да го правят от позицията на "силния човек". Повечето от големите хотелски комплекси в Анадола, например Кушадасъ, са изградени от пенсионирани военни, на които държавата е отпуснала много изгодни кредити с дългосрочен гратисен период и малки лихви - мислите ли, че тези богати хора (направени капиталисти), станали такива с рамото на светската държава, ще са щастливи да ги управлява някой фанатично надъхан от ислям Молла или Аятолах, и да ги лиши от големите привилегии, които получават от светската държава.

Право в десетката! П.с. Ще преведа на български език главата от книгата на Ли Куан Ю, посветена на армията (с леки съкращения), просто да я имаме като база за дискусия в темата, защото той там говори не само за оръжия и организация, а и за политическата й роля в обединяването на нацията, което е интересно. Но все пак, Сингапур в миналите десетилетия е имал двама враждебни и доста агресивно настроени съседи - Малайзия и Индонезия - с постоянна заплаха да блокират нищожно малката му (около 600 кв.км)територия, без да е можел да разчита на чужда военна помощ, и това е бил големия мотив за създаване на мощна армия, ставало е въпрос за оцеляване. Не мисля, че трябва да го правим център на темата, но има място в нея.

Капитане, веднага бих могъл да те включа активно в дебата по темата с ролята на армията в развитието на Сингапур, но се боя, че ще се разделим веднага на “про” и “анти”, и затова избягвам тази важна част от сравнителния анализ. Ли Куан Ю буквално е строител на Сингапурската армия, той има специално посветена глава в книгата си за нея, и то от най-важните глави. Само ще кажа това – когато Сингапур става независима държава, “армията” му е от 2 (два) батальона, предимно нелоялни към правителството малайци и никаква техника. Днес тя е 70 000, наборна (по 2 години служба, между 3 и 6 процента от БВП е военния й бюджет) с над 250 модерни изтребители, много стотици модерни танкове, много стотици бронетранспортьори (предимно сингапурско производство), 12 модерни бойни кораби (6 фрегати и 6 корвети) и т.н. и т.н., при това с великолепно подготвени офицери и войници. Армията е школа за висши политици, администратори и бизнесмени и обратно – най-интелигентните млади мъже считат за чест да преминат през офицерските звания в нея. Но ще засегна този въпрос по-късно, ако разбира се, представлява интерес. Сам за себе си въпросът за армията в Сингапур може да бъде отделна тема. Армията на Сингапур е абсолютен гарант за териториалната цялост и сигурност на държавата, и индиректно много важен фактор за икономическа стабилност и просперитет на страната, самият Ли непрекъснато го подчертава, дори и в тези абзаци от интервютата с него, публикувани във форума. Синът му, който сега е министър-председател е бивш офицер от армията, и то записал се в нея доброволно, след като е имал предложение за научна кариера в Кеймбридж.

Слагам ти + не за оценката ти за моята работа, тя е 80 процента превод и малко лични мнения, а за това, че ти наистина "пусна мухата", която ме задвижи, после вече беше на автопилот, стана интересно. Надявам се да я четат, и да ги накара да прочетат още информация,като я анализират, особено хора, които се занимават с вземане на текущи решения и могат да извлекат практическа полза от тази информация. А дано...

Приемам за вярна корекцията: не съм направил нищо друго с този текст, освен да преведа текста на Ли Куан Ю директно от мемоарите му и да го направя от 1 лице в 3 лице като преразказ; въпрос на нюанс в термина "трюдолюбиви" - "работливи", твоето предложение е по-точно; едно обаче е безспорно, силно встрастени са (сингапурците, които в мнозинството са китайци) към спестовност и трупане на "бели пари за черни дни", в този смисъл може и да са работливи, макар и не трудолюбиви. Демонстрират (подобно на българите) страст да имат собствени жилища, за разлика от някои западни нации. Това е един от "морковите", които Ли и правителството им слагат пред очите, като променят цялата осигурителна пенсионна система, така че всеки работник да може да си купи с пенсионната партида жилище. п.с. Нашата поговорка "залудо работи, залудо стой" имаше модификации: "луд умора няма" с продължение от съвременния фолклор "само се поти" и варианти "къде отиваш ти, на работа едва ли не" :))

Възможно ли е държавата България да направи в икономиката същото, което е сторила държавата Сингапур? Определено НЕ. Първо – Всичко в Сингапур се е случило благодарение визията, волята и личните качества на един лидер, Ли Куан Ю. В опита ми за очертаване личностен профил на хипотетичен лидер в по-горен пост съм изброил именно неговите качества. Такава личност в България няма, и не би могло да има. По простата причина, че Ли Куан Ю е формиран изцяло от китайската традиция на конфуцианството, той е бил конфуцианец до мозъка на костите. Второ – преобладаваща част от хората в Сингапур (77 процента китайци), които го следват също са с този манталитет, конфуцианци: дисциплинирани, предани на традицията и патриархално семейни, готови да понасят временни лишения в името на бъдещето. “Материалът”, както се изразяваше един български лидер, в България не е същият, на генетично и ментално ниво Трето – цялата ситуация (политическа и икономическа) в Сингапур през 1965 и България през 2016 е коренно различна. Сингапур започва начисто, необременен с никакви политически и военни съюзи, една новородена и независима нация без никакви ресурси, само с бъдеще пред себе си и пропаст зад себе си. България има история зад себе си, настояще в ЕС и бъдеще пак там; тя органично е свързана с Европа като история, политика, икономика и манталитет. Стартовата й позиция със Сингапур е съвършено различна; България не може да се преобрази за един ден в Сингапур, дори и някой неин лидер или цели елити да желаят много силно това. Четвърто – Единственият ресурс на сингапурците, който те имат през 1965 са техните лични и колективни качества, точно това продават те на света 50 години; България има много повече ресурси (земя, гори, полезни изкопаеми), може и е длъжна да се възползва от тях, би било престъпление към поколенията й да не го направи. Пето – Сингапур през всички тези години се управлява като една нация-корпорация – без идеология, без история, без никакви обвързаности; държавата е корпоративна машина за правене на пари на собствените й акционери, нейните граждани. Това е философията за просперитет на Сингапур, всичко в действията на неговото правителство са подчинени на една върховна цел – забогатяването – корпоративно на държавата и лично на гражданите-акционери. Това е направило тази държава подвижна в политическо и икономическо отношение, подобно на лека и бърза платноходка, нейните платна се обръщат винаги в посока на вятъра, тя няма никакви исторически, политически и културни котви, които да я задържат: само вятърът на печалбата движи лодката на сингапурската държавна машина, а капитанът (лидерът) има единствената грижа да насочва по-бързо платното на интереса й по посока на този вятър. Това което правят Ли Куан Ю и екипът му е да продават конфуцианските качества на работната сила на големите технологично развити световни корпорации – в областта на електрониката, банковото дело и нефтената промишленост; те продават качествен китайски труд на обслужващ персонал от добри изпълнители, нищо повече, и печелят много от стоката си. България не е такава лодка, тя е част от по-голям флот, наречен ЕС, който следва свой дългосрочен курс. Нито пък притежава стоката на Сингапур – перфектно организирана и дисциплинирана като в казарма работна ръка. Това са петте основни причини, според мен, поради които България практически никога не би могла да повтори модела за развитие на Сингапур, дори да може теоретично да постигне някои базови изисквания като силен лидер и честно правителство. България би могла да направи друго – да се възползва от някои рационални и полезни от прагматична гледна точка елементи в този модел. Ще ги изредя накратко: - Меритокрация в оценката на хората, както в политиката, така и в бизнеса; пояснявам “мерит” е английската дума за “достойнство в смисъл на качество” – оценка и класиране на хората по критерий лични качества, желязно следван и фундаментален принцип в селекцията на кадри от Ли Куан Ю, на всички нива. - Използване на държавата като двигател на частния бизнес с нейна активна намеса в създаване и подкрепа на такъв; никой в Европа не би могъл да ни забрани или разреши такава роля на държавата, още повече ние имаме традиция в такава нейна роля на инструмент от времето на Стефан Стамболов, точно това прави през неговото управление държавната машина, и България тогава просперира. И създаване на средна класа от държавата! - Цялостна смяна на социално-осигурителния модел, дефектен като философия и пробит като практика модел в България, по модела на сингапурския: лични пенсионни и здравни партиди с право на онаследяване в един добре управляван държавен фонд с прозрачно и честно управление; досегашния модел е порочен и пагубен за икономиката на страната като цяло и за хората индивидуално. Той е извор на корупция и не работи, а тегли нацията към фалит. Всички тези неща биха могли да се случат, плюс още две много важни – драстично орязване на бюрокрацията и нейните привилегии, и търсене на отговорност на съдебната система от гражданското общество, за да работи тя ефективно. Единственото което пречи тези две реформи да не се случат е липсата на политическа воля и твърда смелост да се проведат безкомпромисно и докрай. Корените и вдъхновението, което българите трябва да потърсят, за да се събудят от бавната си летаргична смърт, в която са изпаднали като нация, са във времената на Възраждането и първите няколко десетилетия след него – това е Златния век на България, и там е кодирано всичко като модел, което отново може да бъде извикано за живот като практика. Стига да има желание, стига да можем да виждаме докато гледаме, защото това са две различни неща.

В тази част, посветена на пенсионното и здравно осигуряване в Сингапур, съм подчертал доста пасажи, за което се извинявам, но това е единственият начин да откроя онези най-ярко различаващи се от българското пенсионно и здравно осигуряване особености, които по мое мнение, са по-добре уредени и измислени в Сингапур. Да се заблуждаваме обаче, че те са възможни в рамката на нашата действителност днес, според мен, е утопия. И все пак, сравнението е интересно от съпоставителна гледна точка: Социалната политика на Сингапур – всекиму неговото и богатство за всички “Ние вярвахме в социализма, в това, че всеки има право на справедлив дял от общественото богатство. После узнахме, че за успешна икономика личната заинтересованост от работата и плащането също са жизнено важни. Но тъй като човешките способности са различни, то щом резултатите от работата и заплащането за труд се регулират от пазара, то неизбежно се формира незначителен брой хора получаващи твърде много, мнозина със средно заплащане и още повече губещи. Ако приемем такова разпределение за даденост, то ще доведе до призиви за социална справедливост.” – пише в мемоарите си Лу Куан Ю. За да загладят крайностите на пазарната конкуренция, правителството на Сингапур започва да преразпределя националния доход, субсидирайки онези дейности, които увеличават възможностите на гражданите да печелят за себе си, например – образованието. Субсидирането на жилища, обществено здравеопазване също е желателно, но намирането на правилни решения за него, както и пенсионното осигуряване за старини са сложни неща. Правителството на Ли подхожда към всяко решение прагматично, давайки си сметка за възможните злоупотреби и загуби. Ако преразпределят прекалено голяма част от националния доход чрез високи данъци, то най-преуспяващите ще загубят стимул за постижения. Проблемът е да открият “златната среда”. Те желаят сингапурското общество да бъде от собственици на домове, защото са убедени, че ако всяко семейство има свое собствено жилище, страната ще бъде по-стабилна. Основават Жилищен Фонд (ЖФ – Housing and Development Board) през 1960 г като правителствена организация, строяща евтини работнически жилища. През 1964 ЖФ предлага на всички желаещи да си купят жилище и започва да отпуска ипотечни кредити с ниски лихви и 15 години срок на погасяване. Схемата не получава популярност поради неспособността на потенциалните купувачи да внесат първоначалната вноска от 25 % . Въпреки това Ли и екипът му продължават да вярват, че чувството за собственост е много важно за обществото им, което няма дълбоки исторически корени. Колониалното сингапурско правителство преди тях е създало Централен Фонд за социално застраховане, замислен като опростена пенсионна система. Работник и работодател ежемесечно внасят по 5 процента от заплатата, и работникът може да си получава пенсията, след като навърши 55 години. За пенсионна система на правителството на Ли обаче това беше недостатъчно. Решават да разширят това задължително осигуряване и да го превърнат във фонд, който да позволи на всеки работник да стане собственик на жилище. През 1968, след внесени промени в “Закона за ЦПФ (централен пенсионен фонд)”, в резултат на които са увеличени отчисленията във фонда, ЖФ (Жилищния фонд) обнародва променена схема за закупуване на жилища. На работниците се разрешава да използват своите натрупвания в ЦПФ за да платят първоначалните 25 процента от стойността на жилището, изисквани при отпускане на дългосрочен жилищен кредит от 20 години. Националния съвет по работна заплата в Сингапур ежегодно внася предложение за увеличение на заплатите, основани на показателите за икономически ръст от предишната година. Правителството е наясно, че щом работниците привикнат с по-голяма “чиста” заплата, ще се противят на увеличаващите се вноски в ЦПФ, защото така намаляват парите им, които могат да харчат. Затова практически ежегодно Ли и министрите му гледат да се увеличават отчисленията в ЦПФ, но успоредно с тях и парите, които остават у работниците за харчене. Това е безболезнено за работниците и държи инфлацията под контрол. Подобно увеличение на заплатите е възможно само защото икономиката расте с бързи темпове. И тъй като правителството изпълнява обещанието си за справедливо разпределение на общественото богатство чрез програмата си за закупуване на жилища, между работниците и работодателите се формират мирни взаимоотношения. От 1955 до 1968 отчисленията в ЦПФ остават непроменени. Постепенно правителството ги увеличава с по 5 процента до максималния праг от 25 процента достигнат през 1984, в резултат на което нормата на спестявания достига до 50 процента от заплатите. Впоследствие тя е снижена до 40 процента. Правителството е твърдо решено да не стоварва бремето от разходи за ново жилище върху плещите на следващите поколения. Ли Куан Ю внася допълнителни промени в закона, позволяващи на правителството да придобива земя за обществени нужди по цени до 30 ноември 1973 г. Той не вижда никакви основания да позволява на собствениците на земя да печелят за сметка на увеличената й цена в резултат на икономическия ръст и развитието на инфраструктурата, защото и двете се постигат с обществени пари. Тъй като обществото става все по-проспериращо, правителството постепенно премества напред датата с фиксирани цени: януари 1986, януари 1992, януари 1995; това приблизително фиксира цените на земята по пазарния курс. Числото на желаещи да си купят нови домове от ЖФ бързо нараства: от 3000 души през 1967 до 70 000 през 1996. Повече от половината от тези, които купуват жилище през 90-те, вече са собственици на такова, желаещи да го заменят с по-голямо или да придобият второ. През 1996 ЖФ разполага с 750 000 жилища, от които само 9 процента се дават под наем, останалите са заети от собственици. Цената на тези жилища започва от 150 000 долара за най-маломерния тристаен апартамент до 450 000 за разкошни апартаменти. Друг сложен проблем е здравеопазването. През 1947, докато Ли учи във Великобритания, лейбъристкото правителство създава Национална Служба по Здравеопазване (НСЗ – National Health Service). Вярата на лейбъристите, че всички хора са равни и затова всеки има право на най-добрата здравна помощ, според Ли е идеалистическа и не практична, и затова водеи към непрекъснати финансови течове. Британската НЗС се оказват неудачно решение. Американската система със застраховки е много скъпа. Застрахователните премии са твърде високи, а на застрахователните компании им се налага да плащат свръх това и разточителни и екстравагантни диагностични изследвания на клиенти. Сингапурското правителство се нуждае от собствено решение. Идеалът за безплатна медицинска помощ влиза в конфликт с реалността на човешката природа, поне в Сингапур, според Ли. Решават да въведат такса от 50 цента за всяко посещение в клиника. С времето таксата нараства в съответствие с растящите заплати. Налага им се да се борят с безконтролното увеличение на бюджетни разходи по здравеопазване. През 1975 обсъждат в правителството предложение за ежемесечни вноски в ЦПФ за частично заплащане по лични медицински партиди. От 1977 всички членове на ЦПФ са задължени да отделят по 1 процент от месечните си доходи в лични медицински партиди, които могат да се ползват и от членове на тяхното семейство. Постепенно размерът на вноските е увеличен до 6 процента. Искат да изградят добра здравна система, при която загубите и излишните харчове да се ограничават чрез частично покритие на разходите от пациентите. Субсидиите са необходими, но трябва да се внимава да не станат пагубни за бюджета в случай на разточителство. Към 1984, когато правителството въвежда системата Медисейф («Medisave»), към всяка индивидуална здравна партида в ЦПФ са се натрупали солидни суми. След като обособяват специални партиди към Медисейф през 1986 г. и вдигат вноските по тях до 6 процента от работната заплата, определят таван за вноски в размер до 15 000 долара работна заплата месечно. Този таван периодично се вдига с времето. Вноските над пределната сума се превеждат на общата сметка на ЦПФ и могат да се използват като пари за изплащане на жилищен заем или друга инвестиция. За се поощри семейната солидарност, партидите в Мидсейф могат да се използват от близки родственици: баби, дядовци, родители, съпрузи и деца. Частичното заплащане на медицински услуги от пациентите предотвратява злоупотребите. Субсидиите за здравеопазване в държавните болници покриват до 80 процента от стойността на услугите, в зависимост от типа лечение и качеството, които пациентите сами избират. С нарастването на доходите, все по-малко пациенти избират евтини услуги, субсидирани най-много от правителството; вместо това избират лечение в по-комфортни условия, съответно по-скъпи и по-малко субсидирани. Правителството поощрява хората да избират по-качествено лечение. Всеки пациент може да избира според джоба си. Също така правителството разрешава да се използват личните партиди в Медисейф при заплащане в частни болници, като при това определи пределни цени за различните видове лечение. Конкуренцията заставя правителствените болници да повишават качеството на услугите. Но правителството забранява използването на партидите от Медисейф за прегледи в частни поликлиники или доктори, защото счита, че хората ще започнат да се обръщат към тях за щяло и нещяло, ако не плащат от джоба си с налични пари. През 1990 допълват здравноосигурителната система с още една, Медишилд - Доброволно застраховане в случаи на фатални заболявания. Застрахователните премии могат да се изплащат от средствата на Медисейф. През 1993 правителството учредява фонд Медифонд (Medifund), захранван с правителствени средства и предназначен да покрие медицинските разходи на онези, които са изчерпали средствата си от Медисейф, Медишилд, и нямат близки родственици, които могат да им помогнат. Такива пациенти се поемат изцяло за сметка на Медифонд. По този начин правителството затваря всички възможни злонамерени течове от системата на здравеопазването и предотвратява дългата опашка от пациенти, чакащи за операция. Големият проблем пред правителството е осигуряването на работници, достигнали пределна възраст в която могат да работят. В Европа и Америка с пенсионно осигуряване се занимават правителствата, а плащат данъкоплатците. Сингапурското правителство решава, че всички работници трябва да внасят спестяванията си за старини в ЦПФ. През 1978 правителството разрешава личните средства в ЦПФ да се използват като средства за инвестиции. Същата година започва реконструкцията на автобусните линии в Сингапур. Правителството основава компанията Singapore Bus Services, пуска нейни акции на Фондовата борса и разрешава на членовете на ЦПФ да използват от личните си партиди до 5000 долара за покупка на нейни акции. Това цели компанията да има колкото се може повече акционери, за да се връщат печалбите от акциите точно в тия хора, които ползват градския транспорт, преобладаващо работниците. Така те вече ще имат и по-малко мотиви да искат понижение на цените в градския транспорт, защото са негови акционери и искат да печелят. Окрилено от първия успешен опит, правителството разрешава използването на средствата на ЦПФ и за инвестиции в частни и държавни промишлени проекти, акции, злато и акции от инвестиционни фондове. Ако доходите от такива инвестиции надвишават общия процент на лихвата за парите в ЦПФ, собствениците на партидите имат право да си теглят горницата от сметките си в ЦПФ. Към 1997 половин милион сингапурци членуващи в ЦПФ инвестират средства в ценни книжа и акции на големи компании, котиращи се високо на фондовите борси в Сингапур. Когато през 1993 правителството започва да продава акции на «Сингапур телеком», то продава значителна част от тях на сингапурски граждани на половин цена. По този начин се преразпределят излишъци от бюджета, натрупали се през годината за сметка на устойчив икономически ръст. Правителството прави от своите граждани собственици на акции на една от най-големите и печеливши компании в страната, при това индиректно дарявайки им икономисва пари от бюджета. За да предотврати незабавната спекулативна продажба на тези акции, както става във Великобритания с акциите на Бритиш телеком, правителството на Сингапур предлага на акционерите право на получаване на безплатни акции след една, две, четири и шест години, при условие че държателят не продава първоначално получените акции. Резултатът е че 90 процента от работниците притежават акции на «Сингапур телеком», вероятно най-високият показател в света. В отношението на сингапурските граждани след влизането им в собствени домове от квартири под наем се забелязва съвършено различно отношение, което дава основание на правителството да преразпределя богатството не чрез субсидирано потребление, а чрез натрупване на собственост. По този начин даже онези, които не могат да постигнат много в пазарното състезание, получават своите подаръци заради участието си в маратона на живота. Онези, които имат склонност да харчат, имат свободата да го направят с активите, които имат. Но се оказва, че в Сингапур те не са много. Вместо това хората предпочитат да инвестират и да трупат активи, използвайки за потребление само част от доходите си. Те искат да спестяват “бели пари за черни дни”, а впоследствие да ги завещаят на своите деца и внуци. Членовете на ЦПФ нарастват от 420 000 през 1965 до 2.8 млн. през 1998. Стойността само на спестяванията в пари през 1998 година в ЦПФ възлиза на 85 млрд. долара и още 80 млрд. вложени в жилища и ценни книжа. Фактически всеки един работник има свой личен пенсионен фонд – частна партида, средствата от които по наследство принадлежат на неговите наследници без никакви съдебни формалности, по закон. Наблюдавайки пенсионните системи в Швеция и Великобритания и тяхната растяща задлъжнялост към бюджета, сингапурското правителство решава да не следва подобна практика. Още през 70-те години в Сингапур стигат до заключението, че където правителствата си присвояват отговорността да изпълняват функциите на глава на семейството, хората се деморализират. Такава осигурителна система подкопава тяхното съзнание, че в живота човек трябва да разчита на себе си. Те не се чувстват длъжни да работят за благото на семейството си, подаянията стават начин на живот. Това е една безконечна спирала на регрес за хората в частност и за обществото като цяло, тъй като мотивацията за труд изчезва, а производителността му намалява. Хората престават да се стремят към успех, тъй като в случай че го постигнат трябва да плащат за него големи данъци. От друга страна стават зависими от държавата дори за елементарните си потребности. Ли и министрите му считат, че най-доброто решение на проблемите е укрепването на конфуцианското разбиране, че мъжът е отговорен за своето семейство: родители, жена и деца. Често ги критикуват, че не желаят да субсидират потреблението. След като веднъж си купуват жилища с помощта на партидите в пенсионния фонд и стават собственици, повечето от работниците вече не желаят техните индивидуални спестявания (партиди) да се влеят в общия котел за обезпечаване равни права – примерно еднакви апартаменти или еднакви условия на медицинско обслужване. Хората предпочитат да работят повече, за да си осигурят по-голямо жилище или по-добро болнично обслужване. За да защитят индивидуалните пенсионни сметки, до излизането на човек в пенсия, правителството блокира парите в тях и ги прави неприкосновени за всякакви съдебни искове по несъстоятелност или събиране на дългове, те не са предмет на такива дела. Жилище, закупено от средства на ЦПФ също не може да стане плячка за конфискуване от кредитори, то е неприкосновено. Предпоставки за създаване обаче на такава система за социално осигуряване са наличие на икономика с ниска инфлация и лихвени проценти на заемите в банките близки до процента на инфлацията, с други думи – разумна финансова и бюджетна политика за дълъг период от време. Освен задължителното осигуряване в ЦПФ, мнозина сингапурци спестяват допълнително в Пощенската Спестовна банка на Сингапур (POSbank). Това позволява на правителството да инвестира в развитие на инфраструктура без да прибегне към чужди заеми. В продължение на 30 години правителството на Сингапур винаги приключва годишния си бюджет с излишък, което му помага да има многократно по-големи разходи за инфраструктура от тези в страните от “Голямата Седморка”.

Точно. Спорът между английските консерватори и лейбъристи е главно как да преразпределят парите. По този повод, виж това видео с отговори на вече бившия премиер Камерън на въпроси в Парламента от 6.07.2016,https://www.youtube.com/watch?v=1verzK5W3tE особено забавно е между 8.5 - 9.5 мин, когато лидерът на лейбъристите пита Камерън за безработицата, а Камерън пуска весела шегичка, на която се смеят всички в семейна близост и разбирателство.

И съм съгласен с теб, и не за всичко. Да, Тръмп безспорно е популист и изпечен демагог. Но същевременно е прагматик и много способен предприемач, както и да го злепоставят точно там. Не можем да ги отделим тези две негови страни, нещата не са само черни и бели в личността му. Че няма да си спази предизборните обещания, нямам съмнения; че ако бъде избран с републиканска подкрепа зад гърба си, ще изпълнява в 90 процента тяхната програма, също не се съмнявам. Тук неизвестните за мен са не какво Тръмп говори и обещава, а каква е програмата на естаблишмънта, стоящ зад Републиканската партия, това никой засега не съм чул ясно да оповестява, може би ще чуем част от него в дебатите между Тръмп и Хилари Клинтън, когато започнат. Случаят с Брекзита на великобритания е аналогичен, тепърва ще видим какво точно е очаквал и иска британския елит от този акт, защото той, елитът (и консерватори и лейбъристи) всъщност го желаеше (но тайничко, някак неприлично беше да го изрече гласно), нямаше "грешка" в референдума, грешката беше вярна.

Очевидно е че е предизборен театър и игра. Лошото е че понякога актьорите така се вживяват в ролите, че публиката започва да си мисли, че е наистина - имам предвид това расово противопоставяне в Щатите, което мен лично ме плаши, защото е Кутия на Пандора, кой ще ги прибира след изборите тези неща, които излизат сега от нея?

Капитане, респект за компетентно написаните постове в темата, зад които очевидно стои много четене и осмисляне на голям обем информация. Написах мнението си за “вариант Либия” в Турция без особено задълбочаване във фактите, на базата на общи познания, но ако трябва да водим дебат, това изисква добро боравене с факти от областта на икономиката, политиката и социологията, както и историята. Ще се включа в тази тема, когато преценя, че съм готов. Засега не съм, съсредоточил съм вниманието си върху темата за Сингапур, доколкото е свързано с нашето българско икономическо развитие, а за мен то е най-важната Тема. Ще си позволя да коментирам в малко несериозен тон само последната метафора, че сме на “първия зрителски ред под оркестъра” – според мен, тези не са от най-добрите места за зрители, особено ако почнат “да стрелят в пианиста” и да хвърлят тела от рампата върху публиката… П.с. Просто не ми се мисли за Турция като за Либия с нейната (на Турция) страховита като потенциал армия и ядрен арсенал (това вече е много сериозно)

Никак, 18 трилиона долара дълг, от които предизборно обещава за първите 4 години да смъкне 50 процента, а ако бъде преизбран за втори мандат да ги сведе до 0; абе мапет шоу отвсякъде. Приятни гъби, но внимавай и с печурките, имат опасен двойник, бяла мухоморка.

Сириус, споко. Тия дето са сценаристи на “Мапет шоу” с мис Пиги не са ония дето са режисьори на “Апокалипсис сега”; първите толкова обичат собствения си живот, че са готови да се подложат на генни експерименти, за да го направят вечен; така че никога не биха яли отровни гъби. Апокалипсисът се отлага. Той е за “високото изкуство”, тоест Божа работа.

Как и защо се случват чудесата в икономиката на Сингапур? През 1965 безработицата в Сингапур е 14 процента, БВП на глава от населението е 800 долара годишно, или по-малко от 80 долара месечно. Никой западен икономист и политик не вярва, че страната може да оцелее самостоятелно и всички препоръчват на Ли Куан Ю да върне Сингапур в Малайзия като отделен щат. Липсват пазари, липсват природни ресурси, англичаните си заминават и страната няма собствена армия, заобиколена е от враждебни съседи. Какво прави Ли в икономиката? Най-напред изпраща делегация, водена от финансовия министър в Африка, за да “сключат каквито и да е договори” за износ. “Делегацията посети Източна и Западна Африка, но не върна без особен успех.” – пише той. Притиснат от безработицата, премиерът създава Агенция по развитие на туризма (Singapore Tourist Promotion Board). “Развитието на туризма донякъде смекчи, но не реши проблема с безработицата.” – заключава Ли и продължава, - За решението на проблема концентрирахме усилията си върху създаване на промишленост. Независимо че вътрешния ни пазар бе малък (2 млн. население), въведохме протекционистки мерки за произведени в Сингапур автомобили, хладилници, климатици, радиоприемници, телевизори и магнетофони, с надежда че в бъдеще ще можем да ги произвеждаме в страната. Така също поощрявахме нашите бизнесмени, основаващи фабрики за производство на растителни масла, козметика, противокомарни мрежи, тоалетна хартия и шампоани, даже нафталинови топчета. Успяхме да привлечем инвеститори от Хонк Конг и Тайван, които построиха фабрики за играчки, текстил и готово облекло. По онова време приветствахме инвестиции в каквото и да е предприятие. Съществуваха и други изделия, чието производство не изискваше големи разходи, оборудване и капитал, но създаваше много работни места.” Първите крачки са неуверени и объркани, но истинският удар върху сингапурската икономика идва през 1971 г., когато се изнасят английските военни бази, осигуряващи 20 процента от БВП на страната, работа за 30 000 души и още 40 000 свързани с базите в сферата на услугите. Англичаните предлагат финансова помощ като компенсация за оттеглянето си, но за Ли това не е решение на проблема. По повод на уволнените по същия начин и причини работници в Малта, които Ли вижда да играят поло на пристанището и да получават за бездействието си английски заплати като компенсация, той пише: “Шокиран бях от тяхната зависимост от британската помощ. Англичаните им предоставиха щедри обезщетения от по 5 заплати за всяка отработена от тях година при уволнение. Заплащаха също така преквалификацията на уволнените работници в продължение на 3 месеца. Това учеше хората да разчитат на чужда помощ, а не на себе си. Убеден бях, че това не бива да се случва с нашите хора. Ако искахме да успеем, трябваше да се уповаваме само на себе си. Поисках от англичаните да ме информират колкото се може по-рано за обектите, които щяха да изоставят, и да ни ги предадат още докато са там. Предупредих нашите работници: “Светът не е длъжен да ни храни. Не можем да се храним с просия.” Ли възлага на администрацията си да състави списък на всички недвижимости на британците, още преди те да се оттеглят, а те са големи - 6000 хкта, или 11 процента от територията на Сингапур. Той се спазарява с английското правителство земята и сградите да бъде предоставени на Сингапур безплатно, като правителството на Сингапур трябва да я пусне за продан на свободния пазар. През февруари 1968 основава Департамент по икономическа конверсия на военните бази (Bases Economic Conversion Department). Непосредствено следи работата на департамента, чиито задължения включват преобучение и трудоустройство на освободените работници от базите. Департаментът по конверсия трябва да встъпи във владение на земите, да обезпечи най-доброто им използване, като същевременно води преговорите за помощ с англичаните. Военните докове се превръщат в граждански корабостроителници, отдадени на концесия на проспериращи английски фирми в бранша, които осигуряват хиляди работни места . Остров Блакан Мати в залива Сингапур, бивш английски гарнизон, става туристически курорт Сентоса. Форт Кенинг, щаб-квартира на британците, с всичките му тунели и бункери, също е съхранен, а зданието му превърнато в клуб. Военното летище Селатар става цивилно. Авиобазата Чанги е разширена и превърната в Международно летище Чанги. Военният комплекс Пасир Панджанг става студентски кампус Кент Ридж с капацитет 25 000 студенти на Сингапурския университет. Работейки спокойно и методично, правителството в лицето на специално създадена от него Управление за Икономическо развитие (УИР) провежда конверсията на военното имущество, а служителите на УИР привличат инвеститори от цял свят, за да откриват предприятия в бившите британски военни бази. Конверсията завършва до 1971, преди да се разрази кризата за горива от 1973. Уволнените в резултат на напускането 30 000 работници са трудоустроени в различни предприятия, създавани от чужди инвеститори. Когато през 1971 напускането завършва, никой от предишните работници в английските бази и свързаната с тях инфраструктура не е безработен, нито един участък земя не остава неусвоен. Веднага щом стартира процеса на конверсията, през есента на 1968, Ли си взема отпуск и го прекарва в Харвард, в САЩ. Правителствената школа Кенеди (The Kennedy School of Government) го провъзгласява за почетен студент и устройва обеди, вечери и семинари, на които той се среща с изтъкнати учени и преподаватели. По време на тези беседи се запознава с много полезни и ценни идеи. Узнава много за американското общество и икономика, разговаря с видни представители на Харвардската бизнес школа (Harvard Business School) като проф. Рей Върнън (Ray Vernon). Той му преподава ценни уроци за постоянните промени в технологиите, пазарите и индустриите, а също му обяснява как разходите, особено работната заплата в трудоемките отрасли, влияе на печалбите. Рей Върнън разсейва предразсъдъците му, че промишлените отрасли се променят постепенно и рядко се местят от по-развита страна в по-изостанала. Евтиният и надежден въздушен и морски транспорт са направили възможно изнасянето на производства в нови страни, при условие че тяхното население е достатъчно дисциплинирано и способно да се обучава да работи с новото оборудване, и при условие на ефективно и стабилно правителство, осигуряващо сигурност за чуждите предприемачи.При срещите си с крупни американски бизнесмени в Америка, Ли ги впечатлява с това че не протяга ръка за помощ, нещо с което те са свикнали при срещи с други лидери на развиващи се страни. През ноември 1968 той отива в Ню Йорк да произнесе реч пред 800 висши мениджъри в Икономическия клуб (Economic Club of New York). Анализът и отговорите му ги впечатляват силно, и от този момент натам Ли има много по-лесен достъп до висшите американски политици и корпоративни директори. При следващите му визити, организирани от американския представител на УИР (Управление за икономическо развитие), Ли се среща лично с по 20-50 лидери на водещи американски компании. Срещите му са продуктивни, защото Винсемиус, холандския му икономически съветник, му е описал точно начина им на мислене, както и подхода на американците към оценка на риска. Тях ги привлича политическата, икономическа и финансова стабилност, доброто трудово законодателство. Наличието на всички тези фактори, ги убеждават, че за техните предприятия няма да има проблеми. След редица такива срещи, Ли си извоюва репутация на човек, чието мнение трябва да се чуе, и самите предприемачи започват да го търсят. След няколко години на проби и грешки, често отчайващи, Ли и министрите му стигат до заключението, че най-добрият им изход е да привелкат в Сингапур американските многонационални корпорации (МНК). Американските МНК биха донесли със себе си високите технологии в мащабно производство и биха създали много работни места. Постепенно идеите на Ли Куан Ю изкристализират в двуединна стратегия. Първо, Сингапур следва да излезе от региона на непосредственото си обкръжение, както е направил вече Израел. Израелците са се сблъскали с още по-враждебно обкръжение от Сингапур, съумели да го преодолеят и започнали да търгуват с Европа и Америка, заобикаляйки арабските си съседи, които ги бойкотирали. Ли осъзнава необходимостта Сингапур да установи търговски връзки с развитите страни в Европа, Америка и Япония – да привлече техни производители, които да открият предприятия в Сингапур с перспектива последващ експорт в развитите страни. Общоприетата мъдрост на икономистите по онова време гласи, че корпорациите са експлоататори на евтини земя, труд и суровини. Тази “школа на зависимостта” доказва, че МНК продължавала политиката на колониална експлоатация, обричаща развиващите се страни да продават суровини на развитите и да купуват техните стоки. Корпорациите контролирали технологиите и вкусовете на потребителите в своите страни и формирали съюзи с правителствата на развиващите се страни за да експлоатират народите и да ги държат в изостаналост. Мнозина лидери от Третия свят вярват в тази “теория”, но Ли не се впечатлява от нея. Трябва да реши насъщните проблеми на страната и не може да си позволи лукса да се оплита в разни теории и догми. Най-малкото, че в Сингапур няма никакви природни ресурси, които корпорациите да експлоатират. Има само трудолюбиви хора, добра основна инфраструктура и правителство, решило да бъде честно и компетентно. Втората част от стратегията му е да създаде оазис на Първия свят в регион на Третия свят. Това към което се стреми Израел, но не успява да го постигне, защото е в перманентна война със съседите си. Ако Сингапур съумее да се издигне до стандартите на Първия свят в обществената и лична сигурност, здравеопазване, образование, телекомуникации, транспорт и услуги, то той би се превърнал в база за предприемачи и инженери, мениджъри и други професионалисти, желаещи да развиват бизнес в региона. При преследването на тези две стратегически в икономиката цели, Ли Куан Ю се води от една проста истина: Сингапур е длъжен да стане по-организиран, ефективен и енергичен от другите страни в региона. Ако е просто толкова добър колкото съседите, няма да даде никакво основание на предприемачите да останат в Сингапур. Трябва да им се създадат възможности за успешна работа в Сингапур, независимо от липсата на вътрешен пазар и природни ресурси. Главните усилия на формираното от Ли УИР (Управление за икономическо развитие) са привличане на инвестиции в 4 основни отрасъла: оборудване и ремонт на кораби; машиностроене, химическа промишленост, електроуреди и ел. прибори. Председателят на УИР има право да си избира между най-добре дипломиралите се студенти и млади учени, завръщащи се от Англия, Канада, Австралия и Нова Зеландия. Председателят му Сен Суй – спокоен човек и отличен администратор – обладава способност да вдъхновява тези млади хора и да изцеди от тях най-добрите резултати, според способностите им. Той формира особена и присъща на УИР култура: ентусиазъм, изобретателност и висок морал. Той прави от УИР толкова мощно и ефективно учреждение, че след време му се налага да отдели от него две независими агенции, като превръща отдела за промишлено развитие в «Джуронг таун корпорейшен» (Jurong Town Corporation, държавна корпорация), а финансовия отдел в «Девелопмънт банк оф Сингапур» (Development Bank of Singapore, държавна банка). И двете нови организации стават лидери в своите сфери. Банката помага да се финансират сингапурските предприемачи, защото старите банки нямат опит извън границите на търговията, твърде консервативни са, не дават пари на потенциални производители. Когато отначало председателят на УИР посещава офиси на мултинационални корпорации, техните директори даже не знаят къде върху глобуса се намира Сингапур. Понякога на служителите на УИР се налага да посетят по 40-50 западни компании, преди една от тях да изпрати своя делегация в Сингапур. Трима служители на УИР после стават министри, няколко секретари на министерства, Джо Пили, освен секретар, управлява и авиокомпанията «Сингапур еърлайнс» (Singapore Airlines), и под негово ръководство тя става най-печелившата в Азия, а друг служител става председател на борда на “Девелопмънт банк оф Сингапур.” Ключова роля в привличането на инвестиции играе правителството на Сингапур. То създава инфраструктура, финансира развитието на промишлеността, регулира данъците и митата. Най-важното в макроикономически план е да бъде създаден фундамент за добре работещо частно предприемачество. Най-крупният инфраструктурен проект е промишлената зона Джуронг от 3600 хкта с нейната система от пътища, канализация, дренаж, електро и газоснабдяване, водопроводи. Към 1961 правителството е издало сертификати за работа в тази зона едва на 12 предприятия. Впоследствие инвестициите в тази зона потичат като пълноводна река. Към края на 1970 правителството издава 390 сертификата на инвеститори в нея, освобождаващи ги от данъци за 5 години, после срокът е удължен на 10 години. Преломът в цялостната икономическа ситуация в Сингапур се случва през октомври 1968, след посещение на делегация на Texas Instruments. Американците искат да основат в Сингапур предприятие за производство на полупроводници, което по онова време се счита високотехнологично, и обещават да започнат работа 50 дни след получаване на разрешение. Последва ги “Нешънъл симикондъктър” (National Semiconductor). Скоро след тях конкурентите им от Хюлет Пакърт изпращат свои “шпиони”. Служителят от УИР работи с тях денонощно, снабдява ги с всякаква пожелана от тях информация и не се отделя от тях, докато те вземат под аренда шестетажно здание в зоната. През 1970 «Дженеръл илектрик» (General Electric), основава в Сингапур шест различни предприятия за производство на електрически и електронни изделия. През 70-те компанията стана най-големият работодател в Сингапур. Американските корпорации залагат фундамента на мащабната високотехнологична електронна промишленост на Сингапур. Тогава още Ли не предполага, че точно електронната промишленост ще позволи на Сингапур да преодолее безработицата, а през 80-те години ще го превърне в крупен износител на електроника. После корпорациите продължават да разширяват експанзията си към Малайзия и Тайланд. Идващите в Сингапур бизнесмени обикновено звънят по телефона на Ли Куан Ю, преди да вземат решение дали да инвестират. За да ги убеди да направят това, той прави пътя и района от летището до хотела им и този от хотела до неговата резиденция чист, елегантен и озеленен. Пребиваващи в центъра, те виждаха наоколо си зелен оазис от 36 хкта безупречни алеи и паркови площи, с добре направени голф игрища. Без повече думи от негова страна, те вече знаят, че сингапурците са хора компетентни, дисциплинирани, надеждни, способни бързо да се учат. Скоро обемът на американски инвестиции надминава този на английските, холандските и японските взети заедно. Американските компании за производство на електроника откриват толкова много работни места, че безработицата не е проблем за Сингапур. В резултат на израело-арабската война от 1973 г., обаче, върху Сингапур се стоварва нефтеното ембарго, довело до вдигане цените на нефта 4 пъти и болезнено засегнало световната икономика. Икономическият растеж видимо се забавя: от 13 процента през 1972 до 4 през 1975, а инфлацията нараства от 2.1 през 1972 до 22 през 1974. Когато през 1975 г. растежът се възстановява, сингапурското правителство става по-придирчиво към привличането на инвестиции и започва постепенно да отменяме тарифите, защитаващи производителите на хладилници, климатици, телевизори, радиоприбори и други изделия на електрониката. Към края на 70-те новият проблем пред Сингапур става високото качество на новите инвестиции, а с него и образованието и квалификацията на местните работници. Сингапур открива нови пазари в Америка, Европа и Япония. През 1997 в Сингапур работят над 200 американски компании, инвестирали над 19 млрд. долара. Те не само са най-крупните инвеститори, но непрекъснато повишават нивото на технологиите и обема на продукцията. Това съкращава разходите на корпорациите и им позволява да плащат по-високи заплати, като същевременно съхраняват конкурентноспособност. Когато през 1985 след т.н. Plaza Accord – съглашение между водещите капиталистически страни да се повиши курса на йената с цел намаляване на търговския дисбаланс – курса на йената отива нагоре значително, японците започват да местят свои производства със средна технологична сложност в Тайван, Корея, Хонк Конг и Сингапур, а фабрики с по-ниски технологии – в Индонезия, Тайланд и Малайзия. Щом откриват, че инвестициите им в тези страни дават по-високи печалби от инвестициите им в Америка и Европа, Сингапур става основен регион за инвестиции на японците. Към средата на 90-те японците стават най-крупните инвеститори в производство в Източна Азия, на второ място след американците в Сингапур. Успехите на Сингапур в индустриализацията се дължат на гъвкавото, адаптивно и дългосрочно планиране. В повечето случаи изборът на инвеститори е успешен. Някои от тях като кораборемонтните, нефтопреработвателните, банките и финансовите компании – са избрани от УИР, министъра на финансите или от Ли Куан Ю лично. Сингапурското министерство на търговията и промишлеността също влага средства във възможни технологични пробиви: биотехнологиите, компютърната индустрия, комуникации, специални химикали, услугите. Но когато не е сигурно за резултата от нови изследвания, правителството диверсифицира рисковете. Ли и неговият екип планират крупни икономически задачи за дълги периоди, редовно преглеждат плановете си и ги коригират според ситуацията. Те нямат под ръка класа от готови предприемачи като Хонк Конг, където се спасяват с бягство от Шанхай и Кантон при настъплението на комунистите китайските производители и банкери. Ако трябва да чакат сингапурските търговци да се изучат и израснат до производители, Ли пише: “щяхме да измрем от глад”. Съвършено абсурдно е обвинението на някои критици през 90-те, че ако сингапурските управляващи били отгледали собствени предприемачи, то по-малко са щели да зависят от мултинационалните корпорации. Даже и с опита на бежанците от Китай, Хонк Конг никога не успява да постигне технологичното ниво на производството на водещите мултинационални корпорации в Сингапур. Правителството поема инициативата за основаването на нови отрасли – стоманолеене National Iron and Steel Mills, пароходна компания Neptun Orient Lines, авиакомпанията «Сингапур еърлайнс». Двама сингапурски министри се изявяват като бизнесмени. Единият основа «Дивелопмънт бенк оф Сингапур», The Insurance Corporation of Singapore и Singapore Petroleum Company. Другият основава сингапурското корабостроене. С помощта на австралийски експерт трети висш държавен служител основава сингапурския Монетен двор –Chartered Industries of Singapore, както и фабрика за боеприпаси. Младият правителствен секретар, а после председател на УИР, Флип Ео, поема ръководството на тези предприятия и открива в тях нови производства, които довеждат до създаването на високотехнологичната компания Singapore Technologies. Тази компания разкрива съвместни филиали за микросхеми с водещи мултинационални корпорации. От всеки випуск в гимназиите правителството селектира отличниците и ги изпраща на държавни разноски в най-реномираните университети на Великобритания, Канада, Австралия, Нова Зеландия, Германия, Франции, Италия, Япония, а по-късно и в САЩ. Правителството прави от тези надарени младежи свои собствени предприемачи, и те основаат такива преуспяващи компании като “Нептун ориент лайнз” и “Сингапур еърлейнз”. И залага на печелившо число - тези предприятия не се превръщат в губещи, субсидирани, национализирани корпорации, както това се случва в много страни от Третия свят, а са напълно конкуретноспособни на частните компании. Ли Куан Ю ясно заявява на младите им лидери, че тези финансирани в началото от правителството предприятия или ще печелят, или ще бъдат закрити. Той рискува, и компаниите преуспят. В резултат на това са основани множество нови компании под егидата на министри в съответните министерство. Когато и тези компании се оказват преуспяващи, правителството превръща такива държавни монополи като Public Utilities Board, Port of Singapore Authority и Singapore Telecom в самостоятелни компании, свободни от министерски контрол. Те се управляват като частни, ефективни, конкуретноспособни и печеливши предприятия. Ключът към успеха е в качеството на хората. Акциите на тези фирми се котират високо на Фондовата борса на Сингапур. Ако трябва да се опише само с една дума защо преуспява Сингапур, то тази дума е «доверие» (confidence). Именно доверието в правителството на Ли Куан Ю и в него лично позволява чуждите инвеститори да основат свои фабрики и рафинерии в Сингапур. Няколко дни след началото на кризата с горивата, през октомври 1973, Ли решава да даде ясен сигнал на нефтените компании в Сингапур. Ако сингапурското правителство блокира запасите им от нефт в Сингапур, то ще си обезпечи запаси за две години напред. “Но това щеше да им покаже, че сме ненадеждни партньори.” – пише Ли Куан Ю. Той се среща с изпълнителните директори на всички рафинерии - Shell, Mobil, Esso, Singapore Petrolium, British Petrolium. Публично ги уверява, че Сингапур е готов да ореже квотите си за потребление до степен, в която са готови да сторят това самите компании за други техни клиенти в други страни. Решението му повишава доверието в Сингапур, защото дългосрочната стратегия на Ли е страната му да стане надеждна за нефтения и всички други бизнеси. В резултат нефтената промишленост на Сингапур значително се разширява, а към края на 70-те започва развитието на нефтохимията. В началото на 90-те Сингапур разполага с рафинерии с общ капацитет 1.2 млн. барела дневно. Така Сингапур става третия в света нефтопреработвателен център след Хюстън и Ротердам, трети в света център по търговия с нефт след Ню Йорк и Лондон, най-големия в света център по търговия с мазут.

В кръга на шегата, проблемът му наистина са кюрдите - жена му е от кюрдски произход.

И според мен спецслужбите му не са проспали преврата, той се възползва от него.

Обоснован и аргументиран солидно с факти сериозен анализ. Първите коментари за преврата на Ердоган (излъчени по СNN) бяха: “Господ (Аллах) ми праща този опит за преврат.” Действията му бяха доказателство, че е бил добре информиран за сценария на преврата (не означава, че го е инсценирал). Реакцията му бе светкавична и адекватно точна с изкарването “спонтанно” на голяма маса цивилни мъже по улиците (40 минути след ударите върху парламента), контра-действията на авиацията му (сваления хеликоптер) също бяха забележително добре координирани. По повод на въпроса, защо заговорниците не са го ликвидирали физически, отговорът е елементарен – не са имали реална информация къде е, очевидно той е водел играта на “котка и мишка”, в която те са били “мишка”. Моето мнение обаче за неговия (на Ердоган) хоризонт на политически живот е по-различно от това на Капитана. Ердоган е умел политик-прагматик, притежава подкрепа от богатите и средната класа в Турция (ако се погледнат цифрите, тези две групи са собственици на повече от 70-80 процента от националното богатство на Турция, а партията на Ердоган печели последните избори с 49 процента от гласовете, следващата има 23), изразява и защитава техните икономически интереси, макар и под покривалото на ислям. Неговото идване на власт не е случайност, трябва внимателно да се прочете биографията му. Както каза един турски анализатор, ерата “Ататюрк” е приключила, тя е история, елитът от тази ера е отстранен от власт, идва ерата Ердоган (тя вероятно ще продължи и след него), на изявен турски национализъм с амбиции и претенции за реставриране на старото имперско могъщество; тези амбиции се изразяват от силен лидер, формирал предан политически екип и нов икономически елит. Надявам се прагматизмът да надделее над идеологията и от двете страни – турската и тази на Запада; твърде много са общите им интереси, за да си позволят Турция и Запада лукса да се “разведат”, заради общите си несъгласия. Изключвам като възможност сценарий “Либия” за Турция на Ердоган: Турция не е Либия, Ердоган не е Кадафи.

Някои от последните реакции по повод на опита за военен преврат в Турция: http://www.mirror.co.uk/news/world-news/turkey-coup-live-updates-explosion-8431256 Новоизбраният Секретар по външните работи на Великобритания Boris Johnson заяви на турския външен министър, че Великобритания подкрепя демократично избраното правителство и неговите институции. Президентът на Европейския съвет Доналд Туск заяви, че противоречията не се решават с оръжия и призова Турция да се върне бързо към конституционния ред. “Турция е ключов партньор на ЕС. ЕС напълно подкрепя демократично избраното правителство, институциите в страната и върховенството на закона.” – каза Туск. Той добави, че опитът за преврат може да се окаже критичен за целия регион и за връзките ЕС-Турция. “Нашето желание и намерения са да запазим Турция в ролята й на ключов наш партньор.” В първото си обръщение по медиите след преврата, Ердоган обвини за преврата от фракция в армията, вдъхновявана от неговия архи-противник, намиращия се в изгнание в САЩ, ислямски духовник Fethullah Gulen. Организацията Alliance for Shared Values group, близка до Fethullah Gulen, отрече подобни обвинения: “Ние осъждаме всякаква военна интервенция във вътрешнните работи на Турция” – заявиха в изявление нейни представители. Турският правосъден министър Bekir Bozdag заяви в телевизионно интервю, че активисти лоялни на Fethullah Gulen, който понастоящем живее в Пенсилвания, стоят зад опита за военен преврат. Иранският външен министър Javad Zarif заяви: Ние сме дълбоко загрижени за тази криза, за стабилността, демокрацията и сигурността на турските граждани. Хората на Турция храбро защитиха демокрацията и тяхното демократично избрано правителство доказа, че превратите нямат шанс в нашия регион и са обречени на провал.” Турският премиер Binali Yildirim заяви: “Опитът за преврат бе инспириран от последователи на емигриралият в САЩ ислямски духовник Fethullah Gulen. Кандидатът за президент на САЩ Хилари Клинтън заяви в петък, че ще подкрепи турското гражданско правителство, ако то е изправено пред опит за преврат. (US Democratic presidential candidate Hillary Clinton said on Friday she supported Turkey’s civilian government as it faced an attempted coup.) Клинтън заяви в изявлението си, че следи събитията в Турция с “голяма загриженост” (опитът за преврат започва в петък, около час преди полунощ. Мексиканският външен министър заяви, че осъжда опитът за военен преврат и оцени като опит с това да се суспендира демократичната система в страната. Генералният секретар на НАТО Jens Stoltenberg каза: “Следя събитията в Турция отблизо и с тревога. Призовавам към спокойствие и пълен респект към демократично избраните турски институции и конституцията на страната. Турция е ценен съюзник на НАТО.” Държавният глава на Катар заяви че осъжда опитът за военен преврат в Турция. (according to Qatar state news agency QNA.) Белия дом направи изявление, в което се казва: “всички партии в Турция са длъжни да подкрепят демократично избраното правителство на Турция, да проявят сдържаност и да избягват насилие и кръвопролития.” (“all parties in Turkey should support the democratically- elected Government of Turkey, show restraint and avoid any violence and bloodshed.”) Комисарят по Външните работи на ЕС Federica Mogherini призова за спакойствие в Турция: “Призовавам за сдържаност и респект към демократичните институции.” (Call for restraint and respect for democratic institutions.) 15:43 – Държавният секретар на САЩ Джон Кери заяви, че във Вашингтон не е получавано искане за екстрадиция на ислямския проповедник Гюлен, сочен за вдъхновител на преврата. Същевременно Кери заяви: “САЩ подкрепят изцяло законно и демократично избраното правителство на Турция.” В турските медии се цитират две имена, сочени като евентуални ръководители на преврата: ген.лейтенат Метин Лидил, един от главнокомандващите сухопътните сили; преди него се сочеше името на генерал Акин Озтюрк, бивш главнокомандващ на турските ВВС, напуснал ВВС през 2015 год.