Б. Киров

Добро обяснение. Следователно, състоянието на съзнание "буда" или "христос" теоретично е постижимо за всеки индивид, и не е свързано с конкретна личност. В будизма със сигурност това твърдение е постулат, има множество "буди", в християнството, доколкото знам някои "секти" го проповядват - мормоните, отчасти, доколкото бегло съм запознат с учението им. Значи ти оставяш тези състояния встрани, когато изследваш религиите като идеологии и не се занимаваш с тях, правилно ли съм разбрал? Интересуват те потребностите от колективни "стадни" правила за оцеляване, крайните форми на които наричаш фанатизъм? Не пропускаш ли възможността на някои индивиди да търсят в религиите именно постигането на точно тези състояния на духа и съзнанието, което бихме могли да наречем "буда" или "христос" като мотивация за практикуване на религиозни практики, без никакъв мотив за усвояване на идеологически постулати, и без стремеж да градят или участват в ЕГРЕГОР? Защото ЕГРЕГОР може да се акумулира и в една общност от футболни ултраси, например, но състояние "буда" по този път никога не би могло да бъде постигнато.

ramus, зачетох се, много е интересно и "го провиждам" като полезно. Имам конкретен въпрос - какво би написал за граничните личности, формиращи мемовете, в това число религиите - имам предвид такива като Христос, Буда, Мохамед, Карл Маркс (доколкото комунизмът е религия и мем - Маркс обаче казва "Аз не съм марксист, аз съм Маркс); къде остават техните "опорни точки" и идеологии, ако те създават нови такива, откъде получават прозренията си те?

Фружине, ти не спираш да ме изненадваш! Откъде я изрови тази информация, човек?! Поздравления за което. Най-общо казано моето мнение е че „не който може прави”, а „който има желание, намира начин, може и прави”. А по-конкретно, написал съм го в една друга тема на Капитана, и то е точно по твоята тема: „Дискусията в темата се пренесе от строителството на български корвети за военния флот върху бронираните машини за сухопътните сили на българската армия. И това въобще не стана случайно. Виждам съвсем пряка и директна връзка между двата казуса. Първо – концептуално. Да закупуваме ли отвън въоръжение за армията, или, ако имаме ноу-хауто и възможност, да го произвеждаме сами? В случая с флота решението вече е взето от парламента, средствата са гласувани, на практика двете корвети са факт. За мен по принцип това е добро решение, вече обсъждахме защо – развитие на българската икономика, повече работни места, плащане на данъци и заплати тук, оставане на принадената стойност (печалбата) в България и реинвестирането й пак тук. От тази гледна точка решението заслужава адмирация. Второ – като обем финансови средства, сумите са съпоставими, и дори тези за бронирани машини за пехотата надвишават сумата за флота. В случая за двете корвети тя е 800 млн. лв., а предвидените средства за нови бронирани машини са 1 млрд. лева. Какво обаче е планирано да се закупи в рамките на този милиард – не повече от 238 машини, и те дори под въпрос. Тази бройка е абсолютно недостатъчна, а цената е много висока за 1 брой, над 2 млн. евро за машина. Трето, може би най-важно. В случая с бойните машини за пехотата във вариант закупуване на ограничено количество техника с подчертани функции да се изпълняват задгранични мисии (колесни бронирани машини с главно тяхно достойнство мобилност) не се гарантира вътрешната сигурност на страната в необходимата степен. Да, такива машини ще решат вероятно участие на България в задгранични мисии по съюзническа линия в НАТО; а проблемът с ограничената и остаряла база танкове (90 бр. Т-72 през 2020 според Плана), слабата артилерия, слабата и остаряла ПВО, хилавата изтребителна авиация (16 втора ръка Ф-16 до 2024)? Биха ли гарантирали тези няколко стотин бойни машини за пехотата вътрешната сигурност на страната? Според мен, на фона на това което притежават като потенциал съседните държави, категорично не. И остава проблемът със сервиза на тези вносни машини, подмяната им с нови, влизането в цикъл, от който няма излизане без постоянни течове от бюджета. Какво, според мен, е по-доброто решение? Да се върви по пътя на казуса с корветите. България през 80-те разработва своя бронирана машина БМП-23. Тя, според мненията на хора служили на нея, и такива участвали в производството й, е имала и има добри характеристики като ходова част, даже много добри – стабилна и надеждна е. Главните й недостатъци са в бронята, уязвимостта на отсека за боеприпаси и въоръжението - неща, които могат да се коригират. Машината подлежи на модернизация като ходова част и конструкция, и най-важното – проверена и доказана е като ефективна в бойни мисии на НАТО в Афганистан и Ирак. Цялата документация за нейното проектиране и производство вероятно се съхранява. Защо тогава държавата не инвестира в кредит на частни предприемачи или директно целево в производството на усъвършенстван вариант на машината, която е с български патент? Казусът е абсолютно същият като с корветите, с тази съществена разлика, че в случая с тях имаме действаща българска корабостроителница, с вече реализирани подобни поръчки. Това обаче не е непреодолим проблем. Същевременно, за разлика от корветите, патентът на машината е български. Веднъж вече е съществувало предприятие, Бета-Червен Бряг, произвело над 100 такива машини, т.е. имало е серийно производство. Всичко това може да бъде възстановено, дори на друго място, с други хора. Стига да има воля и желание, както и разбиране и отговорност пред националните интереси на България, а не решаване въпросите на парче и според конюнктурата. Изграждането на такова българско производство, съчетано с интегриране на чужди водещи фирми в оръжейната промишленост за електрониката, въоръжението и оборудването на ходовата част(по стандартите на НАТО), ще позволи на българската пехота да има на относително ниска цена голямо разнообразие от бронирани бойни машини с различни функции, способни да изпълняват двете най-главни нейни задачи – защита на териториалната цялост и изпълнение на международните й ангажименти по линия на съюзниците. Естествено с ударение върху първата, защото това са преките ни национални интереси. И най-важното, такова решение ще е стимул за българската икономика и промишленост, източник на приходи, а не на разходи. Образно казано, „ще обърнем мача” в наша полза в икономически аспект – нещо което са направили от варненската корабостроителница „Делфин” по отношение на корабостроенето, с реализирани поръчки в трети страни, а доколкото видях от дискусиите в НС има и заявен интерес и от наши съседи за поръчки. Това е коренно различна ситуация от досегашната – от вносители можем да се превърнем в износители (като украинците с тяхната бойна машина); има разлика в двете действия „внасяне и изнасяне” от БВП – и разликата е много съществена. И за тези неща трябва да се мисли в перспектива още днес, защото след 5 години, когато преките европейски дотации секнат, ще бъде твърде късно. Изразявам мнение като не претендирам за експертност, това е личното ми виждане, и то може да бъде оспорвано и атакувано, надявам се аргументирано.”

Е, и аз не съм професионалист нито в областта на право, нито в психология, тук започнах да пиша като лаик и си го признах в началото. Заключенята ми за Бънди и за Хюз въбще не претендирам да са компетентни и професионални, базирани са на личен опит от контакти с различни хора и от интереса ми по принцип към поведението и мотивите на хора. Много помага и четенето на добре написана художествена литература (психолозите и правистите могат да се смеят на това). Така например, описание на такъв тип лъжец като Бънди (който винаги си вярва) е образът на партньора на главния герой в играта на покер в "Портрет на моя двойник" от Георги Марков - там този тип във върховния момент на играта, когато се залага всичко, винаги подменя тестето с карти пред очите на другите играчи. Това му е номерът. И докато го прави демонстративно пред очите на другите, те го виждат, но не могат да проумеят, че нещо толкова дръзко и срещу правилата на играта се прави открито пред очите им и затова отказват да го видят. И номерът му винаги минавал благодарение на неговата пълна самоувереност - много добре е описано в тази повест на Марков, защото е от негов личен опит. Също така за различните гледни точки към едни и същи факти христоматиен пример е "Вратата Рашомон" от Куросава - там едно и също събитие изглежда съвършено различно от различни гледни точки. Но ще оставя на прависти и психолози да си развиват тук темата, защото очевидно не ми е стихията, ще пиша в разделите по литература.

ramus, здравей! Плюсчето, което получи на първия постинг, оспорващ аргументите ми, беше от мен, така че не твоите коментари са причина да спра да чета и пиша по тази тема, а самата тема като такава. Най-ценното за мен в постинга ти беше насочването към ситуацията към онзи момент, за да се съгласи Бънди да даде това финално интервю. И съм ти отговорил, според мен, какви са били мотивите му – за да се оневини в очите на обществото. Какви са били мотивите за д-р Добсън – то се вижда след това, той основава фондация за борба срещу порнографията и всички пари, получени от авторски права за това интервю отиват като дарение в тази фондация. Благородно. Между другото, фактите са общодостъпни в Мрежата, така че с елементарен английски и руски можеш и сам да си ги прочетеш, няма никакъв проблем. По отношение на схематизма на боравенето с аргументи-факти – да, така е, но ако искаме да оперираме с някакъм инструмент в която и да е сфера на анализ, доброто наточване на скалпела с който ще оперираме е неизбежно, а това предполага боравене с конкретни факти. И сега най-важното, то е и към dora – никъде не съм писал, че Бънди не е психопат и ужасяващ престъпник, писах, че той не лъже. Това са две съвършено различни неща. Той притежава удивителната способност да манипулира фактите, да изважда от тях точно тези които са му необходими, и да сглобява за събеседниците и за самия себе си „втора реалност” от този подбран монтаж на факти: в този смисъл той не лъже, казва нещо, в което сам си вярва, и което е по-лошо – доста убедителен е за публиката си. Още в първия си постинг за него написах, че в сравнение с Бънди, „Джон Хюз е жалък имитатор и безобиден аматьор. Просто тези двамата са съвсем различни, коренно - няма база за сравнение.” Бънди е клас хищник в йерархията на психопатите-серийни убийци много по-високо от Джон Хюз, и то не само защото е по-интелигентен, а по много други причини, но наистина темата ми е неприятна и няма да се разпростирам. За единомислието и мисленето, ramus, си напълно прав, и съм 100 процента съгласен с теб! Така че, нищо лично не съм вложил.

За мен фактите са аргументи. Фактите винаги имат значение, мемовете също, когато са факти. важното е, че от 5 дни откакто следя тази тема тиражът й от читатели скочи от 550 на 2040, което също е факт и има значение. лошото е обаче, че когато чета и пиша по нея получавам главоболие, същото като това, когато чета "Моята борба" от Хитлер, затова се самоизключвам от нея. Приятно писане

Критериите дали лъже или не: По отношение на убийствата: по критерия на фактите. Всичките му жертви са млади жени между 15 и 25, повечето със сходни физически данни, всички са изнасилвани преди убийството по най-различни и жестоки начини, всички са били убивани веднага след насилието, никога не е извършвал убийство на жена, която го е познавала преди, в повечето случай е вземал части от дрехите им като фетиши, правел е снимки на сцената; с една дума убийствата наистина са мотивирани от смес между порнография с насилие. Не лъже. По отношение на това дали е бил „психолог”, бил е дипломиран психолог с магистърска степен от Вашингтонския университет, любимец на професорите си, с препоръка на един от тях да работи като анализатор в предизборен щаб на Републиканската партия; по късно работи благодарение да дипломата си на психолог в правителствена Служба за издирване на хора. Дипломиран и практикуващ психолог е бил. По отношение на това какви са били неговите преживявания и мотиви, критерий дали говори истината обективно няма. Заключението ми се базира на това което виждам и чувам, и на това, че логически той няма спекулативен мотив да лъже в този момент – знае, че всеки момент му предстои екзекуция, всички шансове да излъже правосъдието и да избегне присъдата са зад него (той прави 1 успешен опит за бягство през повече от десетгодишния си престой в затвора, докато чака присъда, но е заловен) говори с по-опитен колега-психолог, който трудно може да бъде заблуден. Единственият такъв би бил да запази някакво лице на човек, съпруг и баща (защото той се жени докато е в затвора и му се ражда дъщеря с неговото име) заради дъщеря му и жена му, да не бъдат те възприемани в обществото като съпруга и дете на Сатаната. Тук обаче може само да се гадае. Във всеки случай, не виждам друг мотив да лъже.

Бънди не лъже в момента, когато говори и обяснява какво е ставало с него по време на убийствата. Нито пък превключва от една личност като Джекил-Хайд. Той казва истината докато говори в интервюто и беседва с доктора, те всъщност са колеги, и затова разговорът е толкова спокоен и професионален. И описва състоянието на „превключването”, което е зависимост подобна на наркоманията, в същото интервю ето как дословно: Въпрос на д-р Добсън:- Ще бъда ли точен ако нарека това сексуална ярост? (тук преди Бънди е обяснил как като момче се е пристрастил към порнография съчетана с насилие, и как тази пристрастеност към книги и списания го е довела до желание за все по-силни и големи „дози” порнография съчетана с насилие, докато накрая е преминал към претворяването на тези свои видения в действие) Бънди: - Това е един начин да се опише, непреодолим импулс, надигане на огромна вълна от деструктивна енергия. Въпрос на д-р Добсън: - Когато извърши първото си убийство, какво беше усещането след това? Бънди: - Беше като излизане от някакъв ужасяващ транс или кошмар, сякаш си бил притежаван от нещо толкова ужасно и от друг свят (alien)... Това е самата истина, при него в обясняването на процеса на „превключването” няма грам лъжа. Лъже като се сравнява накрая с Иисус Христос в Гетсиманската Градина и хвърля вината си върху обществото, че позволява порнография и т.н. Типична реакция на самосъхрание, както и постоянното му потрепване по време на интервюто, щом звънне телефон или щракне ключалка: той е изгорен на стола 5 часа след това интервю, но сам не знае кога ще го вземат и го е страх, че всеки момент това може да се случи. Иначе още за Бънди – подозират, че е извършил първото си убийство (установени са по негови признания 28), когато е бил на 14-години, и това съвпада с разказа му за първите порнографски фантазии, които започват по думите му на 12-13. Завършил е психология, дори е работил по специалността си.

Слушам го в момента, и ми звучи като предприемач или научен работник, който дава спокойно интервю за работата си: напълно отделен е от личността си на убиец, един възпитан и интелигентен мъж, овладян и разумен, уравновесен и доброжелателен. В сравнение с него Джон Хюз е жалък имитатор и безобиден аматьор. Просто тези двамата са съвсем различни, коренно - няма база за сравнение.

Само искам да им напомня на тези, които си мислят, че Люк Айкинс е безразсъден авантюрист, че преди този скок той има 18 000 скока с парашут (осемнадесет хиляди); това прави средно по 2.5 скока приблизително всеки ден в продължение на 22 години със съботите и неделите, ако е започнал от 20 годишната му възраст; просто човекът сигурно се чувства по-добре във въздуха, отколкото на земята; освен това, по време на полета му го придружават 3-ма души, единият от които с кислородна маска, мрежата е квадрат със страна 30 м, професионалните парашутисти улучват цел с размер пъти по-малка; скокът му далече не е от най-голяма височина, има друг рекорд за това. Така че, че рискът му въобще не е толкова безразсъден, колкото изглежда на пръв поглед.

В този постинг ще се опитам да резюмирам за читателите тук, за да е по-богата с информация темата, прочетеното от мен за модела на Булър-Макгинис: http://www.scientificjournals.org/journals2009/articles/1441.pdf Моля предварително да бъда извинен за непълноти или неточности, особено от dora, но все пак публикувам тази информация единствено от съображение да могат адекватно да се включат повече хора. Който иска, и има време и желание, може да си прочете в детайли целия текст от линка. Чрез съпоставително сравнение между четирима известни серийни убийци (Тед Бънди, Джефри Дамър, Гари Риджуей и Джон Уейн Гейси, Jr.) (Ted Bundy, Jeffrey Dahmer, Gary Ridgway and John Wayne Gacy, Jr.), изследването съпоставя поведението им в детството, личностни черти, семейна среда и опит като възрастни, за да се идентифицират възможни предикатори на сериен убиец. Теориите, които се обсъждат във връзка с развитието на престъпно поведение са Contemporary Trait Theory (biological and psychological) and Social Process Theory (learning theory and social control).Този документ също така разглежда моделите на серийно убийство MacDonald Triad, the Motivational Model and the Trauma-Control Model. Макдоналд (1963), разработва триада на поведенията в детството, често наричан Триада на Социопатия; тези поведения са предназначени да се предскаже бъдещо насилие и евентуално убийство. Триадата се състои от нощно напикаване след петгодишна възраст, жестокост към животни и палеж или интерес от пожар. От гледна точка на личността, избраните серийни убийци са оценявани за нарцистични, антисоциални и гранични личностни разстройства, за да се види дали те предразполагат към насилие в съчетание с външните преживявания на дадено лице. Този документ оценява как семейната среда е допринесла за взаимоотношения на убиеца с околните, и дали е имало злоупотреба, липса на грижи или смърт в семейството по време на детството. Накрая се вземат под внимание характеристиките на всеки от убийците в зрялата му възраст: били ли са изолирани; имат ли висока степен на интелигентност; били ли са общителни или саможиви; религията играела ли е важна роля в живота им? Чрез изследване на живота, жертвите и престъпленията на убийците, и съпоставянето им един с друг, се прави съпоставяне в общи черти или поведение, които могат да бъдат използвани, за да се предскаже поведението на хипотетичен сериен убиец. Авторите наричат този синтетичен подход Булър-Макгинис Интегриран Модел на серийните убийства (Buller-McGinnis Integrated Model), казват, че той далече не е изчерпателен и завършен, надяват се да бъде разработен върху тази основа и от други изследвания върху по-голям брой известни серийни убийци, за което ще се изисква много повече документиран и анализиран материал и по-голям брой изследователи. Таблици 2а и 2б: Факторите в Булър-Макгинис интегрирания модел са групирани йерархично въз основа на процента сходство между анализираните лица. В Таблица 2а са изнесени формиращите фактори от детската възраст; в Таблица 2б, показва сходствата между четиримата серийни убийци (процент на застъпване и йерархия) в зрялата им (активна) възраст Таблица 2а: Представлява predispositional фактори в детска възраст на четиримата, като съвпаденията са от 100 до 0 процента за 4-та. Таблица 2б – процент на застъпване на фактори в зряла възраст: Личното ми мнение е, без да съм психолог или психиатър по образование, е, че подходът е интересен най-вече с това, че е интегриран, но неизчерпателен и затова върху тази тясна база от 4-ма изследвани има огромен риск да създаде невярна обща представа и грешки при практическото му приложение като работен модел, ако остане в границите на само тези изследвани лица. Освен това, видно е, че по-новите теории на практика изместват стария модел MacDonald Triad от 1963, просто фактите дори за тези четирима серийни убийци почти не го потвърждават, както и поставят някои от теориите на по-важно място от други. И пак си остава проблемът, че при увеличаване на базата емпирични данни, цялото това съотношение може да се размести отново драстично и да промени цялата така нарадена в Булър-Макгинис интегрирания модел картина.

Моя коментар на клипчето с Джон Хюс: този човек е повече "момче от улицата", бандит, отколкото сериен убиец с тежък психически проблем. Мисли бързо, свикнал е с насилието (с него се прехранва) – убил е човека за 100 долара, и то със съучастието на приятелката си; дрогира се (сам го каза), принадлежи към улична банда, татусите му говорят за място в йерархията им, а такова там се получава само след доказана жестокост: каза „аз деля хората на два вида – такива които са последователи, и такива които трябва да следваш (лидери), а съм от вторите (това са думи на Расколников от „Престъпление и наказание” на Достоевски, тези двамата са почти огледални двойници); манипулира както си иска интервюиращата го, тя умира от страх пред него, и той го знае, тя непрекъснато го гледа в ръцете и краката (които са стегнати във вериги); той не я остави и за миг тя да води, мисли много по-бързо от нея (уличен инстинкт за оцеляване), и й казва само това, което смята, че тя иска да чуе, при това го знае преди нея, и тя се хвана на играта му – всъщност той водеше интервюто, не тя; сключил е сделка с ФБР, изпял им е всичко (което е сметнал за необходимо), за да си спаси кожата, и е постигнал целта си, избягнал е смъртната присъда; беше бит от надзиратели или други затворници (по-вероятно второто), което значи, че в затвора още не е намерил мястото си в нова йерархия, а това може да стане само по една причина – че иска да има висока позиция, но не успява да я наложи. Толкова засега. Ето линка: https://www.youtube.com/watch?v=PgslPAKZWYQ п.с. има много интересни коментари отдолу... но този човек трудно, според мен, би се вместил в матрицата „типичен сериен убиец” – по-скоро „типичен уличен гангстер”, за когото убийствата са ежедневен начин за изкарване на пари, той каза за жертвите си „бяха там не в точното време, и не на точното място, това е...” Още не съм прочел внимателно материала от линка, който ми посочихте в предишния пост, когато го направя, ще коментирам

Напротив, много добре си формулирате написаното, моя е грешката, че понякога отговарям прекалено бързо и не прочетох последните два абзаца от постинга Ви, преди да напиша моя, а именно: „Ако има един-единствен фактор, който има най-голяма сходимост с извършването на серия от убийства, това е диссоциалното разстройство. Тогава профилът може да помогне, но най-често не толкова за залавяне, а за установяване на обществената опасност. За лесно достъпен пример веднага може да бъде даден Джон Хюз. Класически психопат. В ютюб има дълго интервю с него - много показателно.” Лично на мен би ми било интересно да изясним по-обстойно и в дълбочина връзката "серийни убийства (и по-широко престъпления)-диссоциално разстройство". Тук в началото на темата имаше едно доста екстравагантно мнение на потребител с ник лапландеца: „Сигурно не знаете , но измежду хората , които на практика ви управляват и някои от психопатите убийци разликата е ............... , това съм аз и такива като мен.”, което обаче възприемам съвсем сериозно, не само хипотетично, познавайки и други мнения на лапландеца. Той всъщност твърди, че хора с диссоциалното разстройство (психопати и социопати, по-точно второто) са не рядко срещани сред политиците, не коментирам ролята която си приписва, но според мен в първата част на фразата му преди многоточието по принцип е прав. Разликата между такива личности и споменатия Джон Хюз, мисля, е в интелектуално и образователно ниво, и в по-добрата възможност на първите да се адаптират външно към социалните изисквания. Нека тогава говорим за „модел на диссоциалното разтройство” и да се опитаме да хвърлим повече светлина върху него и престъпленията, в частност серийните убийства?

Всъщност ти даваш отговор, който и аз за себе си бях дал, но е по-добре, че го чувам от друг. Ето пък как самият Мусаши отговаря пак на същия въпрос: „Щом прехвърлих тридесетте, огледах извървяния от мене път и осъзнах, че побеждавах не поради овладяването на Стратегията, а може би поради вродена дарба. Или такава беше повелята на Небето, или стратегията на противниците ми беше несъвършена. След това, за да схвана в дълбочина истинския принцип, тренирах ден и нощ. И естествено в резултат, започнах да разбирам същността на Пътя на Стратегията, когато бях на 50 години. Оттогава животът ми преминава без да следвам някакъв определен Път. Придържайки се към добродетелите на Стратегията, практикувах различни изкуства и умения. Постигнах всичко това без учител. И сега при изготвянето на този ръкопис не взаимствам нито от будизма, нито от конфуцианството, нито пък използвам стари военни хроники и книги по военна стратегия. Хващам четката и започвам да пиша, за да изразя истинския дух на школата, наречена Ни Тен Ичи, така, както е отразен в Пътя на Небето и на Каннон.” Доколкото ми е известно от неговата биография, той спира дуелите след 30-годишната си възраст. Известен е след това като автор, но и като човек на изкуството и философията. И то доста значителна фигура, дори с единствения оцелял ръкопис от него. Серийните убийства, които следва да дискутираме в тази тема, очевидно трябва да са от кръга на кръга на криминалните, т.е. причинените от психични отклонения. И тъй като и Дора в горния си пост твърди, че и при извършени престъпления е много трудно да се направи модел на поведение и профил на извършител, от това логически може да се стигне до заключение, че ако има такъв модел, той може да бъде установен само при внимателно изследване на съответния индивид, след като вече е заловен. При това ще бъде негов индивидуален модел. Като добавим констатациите на експертите от ФБР, които цитирах в по-горен пост: • Няма родово определящ модел за сериен убиец. • Серийните убийци са управлявани от техни собствени уникални мотиви или причини. • Серийните убийци не са ограничени до конкретна демографска група, като пол, възраст, раса или религия. Какви са шансовете тогава на тази млада наука, криминалната психология и профилирането, да изработи някакъв добър инструментариум за ефективна борба срещу такива престъпления?

За военните на служба най-разпространеното снемане на лична отговорност е обяснението, че са изпълнявали заповеди. Приемам го, но с резерви. Почти всички есесовци на процесите след войната са вдигали рамене с това обяснение: „Изпълнявахме само заповеди!”, дори тези от прословутите зондеркоманди, извършващи масови разстрели. Интересно е, че много от тези зондер-команди са били доброволци, между тях е имало и хора с академични титли, както и хора на изкуството, има публикувани списъци. Но да оставим това. Ето тук с каква дилема се сблъсквам. Миямото Мусаши, който е историческа личност, ронин (самурай без господар) пише в прословутия си „Ръкопис на Петте Пръстена”: "За първи път се дуелирах на 13-годишна възраст. Победих своя противник - стратега от Шинторю, някой си Арима Кихей. После на 16 години в провинцията Таджима (северната част на префектурата Хього) победих силният стратег Акияма. На двадесет и една години отидох в столицата (Киото). Срещах се с различни стратези в много дуели и нямаше случаи да не победя. След това, обикаляйки от провинция в провинция се срещах със стратези от различни школи и имах около шестдесет дуела. Но нямах дори и един неуспех. Това се случи когато бях на възраст между 13 и 28-29 години." http://www.taiji-bg.com/articles/mixed/m12.htm Обикновено тези дуели са завършвали със смъртта на опонента. Тези хора са били самураи, някои от тях велики воини, майстори на меча. Но 60 двубоя без нито една загуба означава поне 30 трупа. Той не е бил на служба, вървял е по Пътя на меча, т.е. самоусъвършенствал се е. Къде е границата между сериен убиец и съвършен майстор на меча, който предизвиква противници на двубои? Знам, че някои хора във форума са почитатели на източни бойни изкуства, предварително им се извинявам, аз също съм, но все пак си задавам въпроса в интерес да се изясни истината.

1. Случаят е описан от Ливий и е датиран 331 г. Пр.Хр. Неколцина римляни умират от неизвестна напаст, докато една робиня разкрива, че те са били отровени от заговор на матрони. Били арестувани две патрицианки, които признали, че те са приготвили отрова, но отричали това да е отрова, а твърдели, че е лекарство; когато самите те изпили разтвор от „лекарството”, което им било предложено от съдиите, за да докажат, че е лекарство, двете жени умрели незабавно. 2. По време на Династия Хан в Китай, 116 г.пр.Хр, принцът на Jidong, Liu Pengli,по време на царуването на чичо му, император Дзин, подпомогнат от роби, нападал странници бродещи през нощтта във владенията му, убивайки над сто от тях. Въпреки, че съдът препоръчал на императора да го екзекутира, Дзин се задоволил да му отнеме само благородническите титли и да го изпрати на заточение. 3. Кралица Anula (царувала 47 пр.н.е. - 42 пр.н.е.) е първата жена-владетелка в Азия. 50-47 г. Пр. Хр. Отравя сина си и четиримата си съпрузи, преди да бъде детронирана и изгорена жива. 4. Zu Shenatir (5-ти век, Йемен) е известен като един от първите документирани серийни убийци. Съобщава се, че е бил богат човек. Привличал млади момчета в дома си с обещание за храна и пари, след което ги изнасилвал, убивал и изхвърлял голи от горните етажи на къщата си; жертвите му са били неизвестни като брой, но много; с последната не е имал късмет, тъй като момчето успяло да го намушка с кама, преди да бъде изнасилено и убито. 5. Alice Kyteler, "Вещицата от Килкени", ирландска аристократка, сложила началото на процесите срещу „вещици” на Британските острови; осъдена за отравяне на 4-ма нейни съпрузи през 1324 г., плюс обвинения в ереси и магьосничество. Успяла обаче да избяга в Англия, а на нейно място бил измъчван и изгорен слугата й. Правосъдие. Всички данни са оттук: https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_serial_killers_before_1900#Active_before_1600 Следват още доста данни за серийни убийци през Средновековието, очевидно тогава е започнало по-сериозно документиране на такива случаи. Явлението си е старо като света.

Да, така е, и от гледна точка на неговото самосъзнание, той не би трябвало да изпитва когнитивен дисонанс. Чел съм за т.н. секта на асасините през средновековието - както е известно тези хора са били убийци, убиващи в името на религията си. Но въпреки това на духовните им водачи се е налагало да ги дрогират (затова са ги наричали и "хашишини") преди мисиите им, с една дума, религиозната им убеденост се е нуждаела и от стимул на психотропни вещества. Явно при криминалните случаи на серийни убийства в преобладаващата статистика става въпрос за психопати и социопати, което са две различни неща, но сродни.

И аз си задавам същия въпрос, и според мен при всеки от тях също е индивидуално: един може да го прави само за пари, както касиер брои суми; друг може да психопат, изпитващ удоволствие от "професията", тоест сериен убиец. То по същество един снайперист също е "нает" и обучен от армията сериен убиец.

Според Федералното бюро за разследване (ФБР), общото определение на масов убиец е лице, което извърши две или повече убийства без период за размисъл (cooling-off period); липсата на срок за размисъл бележи най-важната разлика между масов убиец и сериен убиец. Тук от гледна точка на закона вече въпрос е има ли стойност дефиницията "период за размисъл" и какво променя тя. Серийните убийци извършват ясно разграничени убийства по различно време и най-често на различно място. Масовите убийци се дефинират от един-единствен инцидент, без разграничителен период от време между убийствата. Резултатът и в двата случая е убийства на повече от 2 лица, но като психология серийният убиец и масовият са съвършено различни и огромната разлика е в това, което се нарича период за размисъл (cooling-off period): в единия случай (масов убиец) липсата на такъв период го превръща в акт на камикадзе, извършителят е преминал през осъзнаването, че заедно със своите жертви ще бъде убит или заловен и той; при другия (серийния) доминиращо е желанието на убиеца да оцелее и да продължи „серията”, тук винаги присъства нарцисизъм и самовъзхищение от собствената му персона, съизмервана в неговото съзнание с тези на жертвите и на преследвачите му. Както е поставена темата, „модел на серийните убийства”, мисля, че е некоректно: още в първия постинг пише, че двама математици са направили математически модел на поведението на Андрей Чикатило, но такъв модел не би паснал на никой друг сериен убиец, той е индивидуален. Модел по принцип за серийни убийства според мен не може да има. И остава открит въпросът, може ли въобще да се направи адекватен модел (математически или психологически) за бъдещи действия на конкретен сериен убиец, докато той още е на свобода и е издирван от органите на реда, а не след като е бил заловен и анализиран от психолози и криминолози.

В един от линковете, които посочихте Дора, има текст, дефиниращ, или по-скоро опитващ се да дефинира, мотивацията на серийните убийци. Това е изложение, прието след симпозиум, организиран от Behavioral Analysis Unit-2 (BAU-2), звеното на ФБР, занимаващо се и с проблематиката на серийните убийства. Мисля, че като изходна база за дискусия, текстът е точен и конкретно по темата и затова го публикувам в превод: The Serial Murder Symposium was conceived, planned, and coordinated by the staff of the Behavioral Analysis Unit-2 (BAU-2). The resources of BAU-2 are focused on serial, mass, and other murders; sexual assaults; kidnappings; and other criminal acts targeting adult victims. BAU-2 staff members have developed significant expertise on the subject of serial murder and regularly provide operational assistance, conduct research, and provide training on issues related to serial murder. https://www.fbi.gov/stats-services/publications/serial-murder#four II. Причинно-следствената връзка и сериен убиец След ареста на сериен убиец, въпросът е винаги: Как този човек се превърна в сериен убиец? Отговорът се крие в развитието на индивида от раждането до зряла възраст. По-специално, поведението на човек се влияе както от от житейски опит, така и от някои биологични фактори. Серийните убийци, като всички човешки същества, са продукт на тяхната наследственост, възпитанието им, и на изборите, които правят през цялото си развитие. Причинно-следствената връзка може да се определи като сложен процес, на базата на биологичните, социалните и на близкото обкръжение фактори. В допълнение към тези фактори, хората имат възможност да избират определени поведения. Общият сбор от всички тези влияния различава индивидуалното поведение от вроденото човешкото поведение. Тъй като не е възможно да се идентифицират всички фактори, които влияят на нормалното човешко поведение, така и не е възможно да се идентифицират всички фактори, които влияят на индивида да стане сериен убиец. Човешките същества са в постоянно състояние на развитие от момента на зачеването до смъртта им. Поведение е повлияно стимулации, получавани и обработвани с централната нервна система. Невробиолозите вярват, че нашите нервни системи се зависими от околната среда, като по този начин иддивидуалните нервни системи се формират през целия живот на съответния индивид. Разработването на механизми справяне със социалната среда започва в ранна възраст и продължава да прогресира, като децата се учат да си взаимодействат, да преговарят, и да правят компромиси със своите връстници. При някои индивиди неспособността да се разработят такива адекватни механизми за адаптация към социалната среда, водят до реакция на насилствено поведение. Пренебрегването и упражняването на насилие над детето показват, че са предпоставка за изработване на склонност към насилие у него . Също така сериозни травми и увреждания са в състояние да причинят повишаване на агресията и склонност към насилие. Има документирани случаи на хора, които са получили тежки наранявания на главата и в крайна сметка стават склонни към насилие, дори когато не е имало предишни признаци за такава тяхна склонност. Участниците в симпозиума се съгласиха, че не съществува единна установима причина или фактор, който води до формирането на сериен убиец. По-скоро има множество фактори, които допринасят за развитието на серийни убийци. Най-значимият фактор е личното решение на серийният убиец в избора да осъществява своите престъпления. Имаше няколко допълнителни наблюдения, направени от участниците по отношение на причинно-следствената връзка: • Предразположението към серийни убийства, подобно на други насилствени престъпления, е биологичен, социален и психологически характер, и не се ограничава до някоя специфична характеристика или черта. • Развитието на серийния убиец включва комбинация от тези фактори, които съществуват заедно в едно неповторимо сливане във всеки определен индивид. Серийните убийци имат съответната биологична предразположеност, изкристализирала в тяхна психологична физиономия, в при определен критичен момент на тяхното социално развитие. • Няма някакви специфични комбинации от черти или характеристики, различаващи серийните убийци от други престъпници склонни към насилие. • Няма родово определящ модел за сериен убиец. • Серийните убийци са управлявани от техни собствени уникални мотиви или причини. • Серийните убийци не са ограничени до конкретна демографска група, като пол, възраст, раса или религия. • По-голямата част от серийни убийци, които са сексуално мотивирани еротизират насилието по време на развитието на престъплението си. За тях, насилие и сексуално удовлетворение са необяснимо преплетени в тяхната психика. Лично за мен тези текстове на експерти от ФБР са потвърждение на предположението, че всеки случай на сериен убиец е уникален, точно като пръстов отпечатък на индивид; не би могло да се правят някакви типологични обобщения. В посочения текст има и други любопитни и интересни неща по темата, включително и за митологемите по въпроса за серийните убийци и връзката с психопатията и други психични заболявания.

Понеже темата е "Модел на серийните убийства", предполагам, и доколкото съм гледал документални филми за такива разследвания, ролята на профайлъра до голяма степен е да установи по начало в хода на тези убийства, дали въобще са дело на сериен убиец, има ли връзка между тях, и оттам да търси профил на този извършител - пол, възраст, повторяемост на действия, начин на живот, навици и т.н. и така да помогне на следователите. Профайлърите могат да свършат страхотна работа в тази посока, и всъщност предотвратяват по-дълги серии, локализират престъпника и т.н., но вече в хода на самото разследване на случай. Иначе изследванията пост фактум са интересни от научна гледна точка, но те нямат, според мен, кой знае каква практическа стойност, защото предотвратяването на престъпление по вече направен профил е практически невъзможно.

Здравейте, Използва ли се тази методика у нас - Hare Psychopathy Checklist-Revised - доколкото прочетох, тя е доста оспорвана, и е предназначена най-вече за психиатрични клиники и психиатри, а не за криминално профилиране? И как всъщност изглежда този тест, който би трябвало да определи категоризирането на хората по скала на психопатия, доколко обективно може да стане това с тест?

Означава ли това, че криминалното профилиране се занимава само и единствено с индивидуални случаи, нещо като пръстовите отпечатъци, и оперира с факти от конкретно престъпление, извършено от конкретен извършител, без да търси и използва никакви стереотипи от предишни престъпления на други индивиди. Всеки отделен случай се разглежда специфично и изолирано от другите и сам по себе си е уникален?

Ли Куан Ю започва кариерата си на премиер на независим Сингапур през 1965, когато страната му се отделя от Малайзия. Ако трябва да се правят паралели със Сингапур тогава и България днес, те са до голяма степен невъзможни, но все пак има 4 допирни точки, ще се фиксирам върху тях в част II-ра от това изложение, защото те са интересни за България като опит. I. Къде не могат да се правят паралели: - Сингапур е град-държава; България е държава с градове и села - Сингапур тогава се ражда от нищото, няма история на държава, международно признание и обвързаности; България има история, международни ангажименти и обвързаности (ЕС и НАТО) - Сингапур е заплашен от непосредствена въоръжена инвазия от агресивен съсед, без никакви военни гаранции от съюзници; България НЕ е заплашена непосредствено от военна инвазия на агресивен съсед и има съюзници в НАТО. Това са трите основни паралела, които не могат да се правят, не съвпадат частично и напълно. II. Къде могат да се правят паралели, от които България би могла да извлече практически ползи от опита на Сингапур (защото С. е много по-напреднала в икономическо и отношение страна): - в областта на борбата с корупцията (която е основна пречка пред развитието на икономиката и идването на инвестиции) - в областта на социалното осигуряване (здравно и пенсионно) - в областта на административното управление и избор на кадри по принципа на „най-достойния като качества и способности” (меритокрация) - в областта на развитие на икономиката (след като са решени и успоредно с решаването на първите две точки по-горе, развитие на икономиката без решаването на предишните две точки е утопия) Ще се конценрирам върху 4-те основни области, в които могат, и от които би могло, ако има желание и воля, да се извлекат ползи за България: Борба с корупцията – какво и как са направили в Сингапур? А. Създават специален “Антикорупционен Закон” (Anticorruption Law). С този закон формират специален орган БРК (Бюро за разследване на корупция), подчинено лично на министър-председателя и докладващо лично на него. Директорът на БРК притежава огромна власт да разследва всеки държавен служител, включително и всеки министър. Служителите в БРК разполагат винаги с пълна политическа подкрепа и действат без страх и в съответствие със закона. Б. За да се застраховат от необмислени назначения в правителството, избраният с пряк вот президент има пълномощия да отмени разпореждания на премиера, ако последните възпрепятстват разследвания по дела за корупция, както срещу самия премиер, така и срещу министри и висши държавни служители. Президентът също има вето при назначаване на длъжност във Върховния съд, началника на Генералния щаб и началника на полицията. В. Включват в Антикорупционния закон понятието “подкуп” за каквито и да е облаги, имащи стойност. Законът дава големи пълномощия на следователите, включително обиск, арест и разследване на банкови сметки и банкови документи на заподозрените, техни съпруги и съпрузи, деца и служители. Отпада необходимостта от доказателство, че лицето получило подкуп действително е имало възможността да окаже исканата от него услуга. Данъчните инспектори се задължават да предоставят всяка информация, касаеща разследвания. Съдията може да прибавя като доказателство и само показания на съучастник към делото, без да е необходим друг свидетел. Съдът тълкува обстоятелството, че обвиняемия разполага със средства, надхвърлящи доходите му като доказателство, че той е получавал подкупи. Премахват анономнистта на свидетелите на Бюрото за разследване на корупцията (БРК) като задължително условие да дават те показания, и да бъдат оповестявни публично. Увеличават максималната глоба за корупция на 100 000 долара. Даването на лъжливи показания през БРК става углавно престъпление с наказание затвор. Съдиите са упълномощени да конфискуват доходи и имущество, получени чрез корупция. Неколцина министри са осъдени за корупция – по един на десетилетие, независимо че са лични приятели и близки на премиера. Г. Още в началото на първия си мандат очистват политиката от влиянието на “триадите”, китайската мафия. С малките риби в битовата престъпност се борят по опростената процедура, като премахват всякакви двусмислия и неясноти в закона чрез прости правила, както и отмяна на всякакви излишни лицензи и разрешения в обществения живот. Тъй като се сблъскват с проблеми при осъждането на корумпираните в съда, постепенно започват да ожесточават законите. Д. Необходимо предварително условие за честно правителство е, кандидатите за постове да не се нуждаят от много пари, за да стигнат до тези постове, иначе се задвижва порочното колело на корупцията. Всички министри могат да си осигурят средства за живот и без да работят в правителството - просто не ни се налага да крадат и да се запасяват за след изтичане на мандата им. Всичко това вдъхва у хората уважение и респект към личностите на управляващите, а щом хората ги уважават, държавните служители се отнасят към тях с респект и приемат решенията им с готовност. Правилото което следват политици на власт и държавни служители е едно: всеки долар, постъпващ в бюджета трябва да се отчита и да стигне до своите получатели до цент, без да полепва нещо от него по пътя му към нечий мръсни пръсти. Е. Ли Куан Ю осъзнава, че за да има чисти и честни хора в правителството, трябва да им се плащат съпоставими заплати с тези, които се печелят с квалифициран труд в крупна корпорация или голяма и преуспяваща адвокатска кантора. Точно такива хора управляват Сингапур. Ако не плащаш достатъчно на способен човек, който е министър, то трудно е да очакваш от него, че ще остане на тази работа за дълго, печелейки само малка част от онова, което може да спечели в частния сектор. Адекватното заплащане е жизнено важно за поддържането на честността и морала у политическите лидери и висши държавни служители. В първите десет години на криза той замразява министерските заплати. След като решават проблема с безработицата и нещата тръгват нагоре, увеличичава месечната заплата на министър от 2500 долара до 4500. Оставя собствената си заплата на премиер непроменена на 3500 долара, за да напомня на държавните служители, че все пак трябва още да се самоограничават. После на всеки няколко години увеличава заплатите на министрите, за да догонва все по-бързо разтварящата се разлика със заплащането на подобни позиции в частния сектор. През 1994, въвеждат система, според която министерските заплати и тези на съдии и висши държавни служители автоматично се връзват към сумите от данъци плащани в частния сектор. Система предвижда заплащането в държавния сектор да бъде две трети от заплатите на работещите в частния сектор със съпоставими рангове, според техните данъчни декларации. Законът улеснява притока на талантливи хора от частния сектор в държавния. Тази формула не означава обаче автоматично повишение на заплатите в държавния сектор, защото тези в частния варират – една година се увеличават, но на другата могат да паднат – държавните заплати винаги следват кривата на заплащането в частния сектор. Социално осигуряване (пенсионно и медицинско) А. Още през 70-те години в Сингапур стигат до заключението, че където правителствата си присвояват отговорността да изпълняват функциите на глава на семейството, хората се деморализират. Такава осигурителна система подкопава тяхното съзнание, че в живота човек трябва да разчита на себе си. Те не се чувстват длъжни да работят за благото на семейството си, подаянията стават начин на живот. Това е една безконечна спирала на регрес за хората в частност и за обществото като цяло, тъй като мотивацията за труд изчезва, а производителността му намалява. От друга страна стават зависими от държавата дори за елементарните си потребности. Ли и министрите му считат, че най-доброто решение на проблемите е укрепването на разбирането, че мъжът е отговорен за своето семейство: родители, жена и деца. Ето защо, още през 60-те години формират държавен ЦПФ (Централен Пенсионен Фонд), в който задължителните вноски за пенсия в лични партиди отначало са малки, като в продължение на 20 години постепенно ги вдигат до праг от 25 процента през 1984 от заплатите. Стойността само на спестяванията в пари през 1998 година в ЦПФ възлиза на 85 млрд. долара и още 80 млрд. вложени в жилища и ценни книжа. Фактически всеки един работник има свой личен пенсионен фонд – частна партида, средствата от които по наслество принадлежат на неговите наследници без никакви съдебни формалности, по закон. Б. Успоредно с формирането на ЦПФ с индивидуални партиди, основават Жилищен Фонд (ЖФ – Housing and Development Board) през 1960 г като правителствена организация, строяща евтини работнически жилища. Решават да разширят това задължително осигуряване и да го превърнат във фонд, който да позволи на всеки работник да стане собственик на жилище. През 1968, след внесени промени в “Закона за ЦПФ (централен пенсионен фонд)”, в резултат на които са увеличени отчисленията във фонда, ЖФ (Жилищния фонд) обнародва променена схема за приватизация на жилища. На работниците се разрешава да използват своите натрупвания в ЦПФ за да платят първоначалните 25 процента от стойността на жилището, изисквани при отпускане на дългосрочен жилищен кредит от 20 години. Числото на желаещи да си купят нови домове от ЖФ бързо нараства: от 3000 души през 1967 до 70 000 през 1996. Повече от половината от тези, които купуват жилище през 90-те, вече са собственици на такова, желаещи да го заменят с по-голямо или да придобият второ. През 1996 ЖФ разполага с 750 000 жилища, от които само 9 процента се дават под наем, останалите са заети от собственици. В отношението на сингапурските граждани след влизането им в собствени домове от квартири под наем се забелязва съвършено различно отношение, което дава основание на правителството да преразпределя богатството не чрез субсидирано потребление, а чрез натрупване на собственост. По този начин даже онези, които не могат да постигнат много в пазарното състезание, получават своите подаръци заради участието си в маратона на живота. Хората предпочитат да инвестират и да трупат активи, използвайки за потребление само част от доходите си. Те искат да спестяват “бели пари за черни дни”, а впоследствие да ги завещаят на своите деца и внуци. Членовете на ЦПФ нарастват от 420 000 през 1965 до 2.8 млн. през 1998. След като веднъж си купуват жилища с помощта на партидите в пенсионния фонд и стават собственици, повечето от работниците вече не желаят техните индивидуални спестявания (партиди) да се влеят в общия котел за опезпечаване равни права – примерно еднакви апартаменти или еднакви условия на медицинско обслужване. Хората предпочитат да работят повече, за да си осигурят по-голямо жилище или по-добро болнично обслужване. За да защитят индивидуалните пенсионни сметки, до излизането на човек в пенсия, правителството блокира парите в тях и ги прави неприкосновени за всякакви съдебни искове по несъстоятелност или събиране на дългове, те не са предмет на такива дела. Жилище, закупено от средства на ЦПФ също не може да бъде конфискувано от кредитори, то е неприкосновено. Може да го отнеме само ЦПФ, ако човекът, който го изплаща по една или друга причина спре да прави това. Предпоставки за създаване обаче на такава система за социално осигуряване са наличие на икономика с ниска инфлация и лихвени проценти на заемите в банките близки до процента на инфлацията, с други думи – разумна финансова и бюджетна политика за дълъг период от време. В продължение на 30 години правителството на Сингапур винаги приключва годишния си бюджет с излишък, което му помага да има многократно по-големи разходи за инфраструктура от тези в страните от “Голямата Седморка”. С този свой ход – да използва спестените пари от работещите, за да строи с тях мащабно жилища за същите работещи, правителството си осигурява широк фонд за държавни инвестиции и същевременно политическа подкрепа. В. През 1978 правителството разрешава личните средства в ЦПФ да се използват като средства за инвестиции. използването на средствата на ЦПФ и за инвестиции в частни и държавни промишлени проекти, акции, злато и акции от инвестиционни фондове. Ако доходите от такива инвестиции надвишават общия процент на лихвата за парите в ЦПФ, собствениците на партидите имат право да си теглят горницата от сметките си в ЦПФ. Към 1997 половин милион сингапурци членуващи в ЦПФ инвестират средства в ценни книжа и акции на големи компании, котиращи се високо на фондовите борси в Сингапур. Когато през 1993 правителството започва да продава акции на «Сингапур телеком», то продава значителна част от тях на сингапурски граждани на половин цена. По този начин се преразпределят излишъци от бюджета, натрупали се през годината за сметка на устойчив икономически ръст. Правителството прави от своите граждани собственици на акции на една от най-големите и печеливши компании в страната, при това индиректно дарявайки им икономисав и пари от бюджета. За да предотврати незабавната спекулативна продажба на тези акции, както става във Великобритания с акциите на Бритиш телеком, правителството на Сингапур предлага на акционерите право на получаване на безплатни акции след една, две, четири и шест години, при условие че държателят не продава първоначално получените акции. Резултатът е че 90 процента от работниците притежават акции на «Сингапур телеком», вероятно най-високият показател в света. Печелят хората, печели и държавата. Г. От 1977 всички членове на ЦПФ в Сингапур са задължени да отделят по 1 процент от месечните си доходи в лични медицински партиди, които могат да се ползват и от членове на тяхното семейство. Постепенно размерът на вноските е увеличен до 6 процента. Искат да изградят добра здравна система, при която загубите и излишните харчове да се ограничават чрез частично покритие на разходите от пациентите. Субсидиите са необходими, но трябва да се внимава да не станат пагубни за бюджета в случай на разточителство. Към 1984, когато правителството въвежда системата Медисейф («Medisave»), към всяка индивидуална здравна партида в ЦПФ са се натрупали солидни суми. След като обособяват специални партиди към Медисейф през 1986 г. и вдигат вноските по тях до 6 процента от работната заплата, определят таван за вноски в размер до 15 000 долара работна заплата месечно. Този таван периодично се вдига с времето. Вноските над пределната сума се превеждат на общата сметка на ЦПФ и могат да се използват като пари за изплащане на жилищен заем или друга инвестиция. За се поощри семейната солидарност, партидите в Мидсейф могат да се използват от близки родственици: баби, дядовци, родители, съпрузи и деца.Частичното заплащане на медицински услуги от пациентите предотватява злоупотребите. Субсидиите за здравеопазване в държавните болници покриват до 80 процента от стойността на услугите, в зависимост от типа лечение и качеството, които пациентите сами избират. С нарастването на доходите, все по-малко пациенти избират евтини услуги, субсидирани най-много от правителството; вместо това избират лечение в по-комфортни условия, съответно по-скъпи и по-малко субсидирани. Правителството поощрява хората да избират по-качествено лечение. Всеки пациент може да избира според джоба си. Конкуренцията заставя правителствените болници да повишават качеството на услугите. Но правителството забранява използването на партидите от Медисейф за прегледи в частни поликлиники или доктори, защото счита, че хората ще започнат да се обръщат към тях за щяло и нещяло, ако не плащат от джоба си с налични пари. През 1990 допълват здравноосигурителната система с още една, Медишилд – Доброволно застраховане в случаи на фатални заболявания. Застрахователните премии могат да се изплащат от средствата на Медисейф. През 1993 правителството учредява фонд Медифонд (Medifund), захранван с правителствени средства и предназначен да покрие медицинските разходи на онези, които са изчерпали средствата си от Медисейф, Медишилд, и нямат близки родственици, които могат да им помогнат. Такива пациенти се поемат изцяло за сметка на Медифонд. По този начин правителството затваря всички възможни злонамерени течове от системата на здравеопазването и предотвратява дългата опашка от пациенти, чакащи за операция. 3. Избор на кадри и административното управление А. Решаващият фактор обезпечил на Сингапур успешно развитие е бил правителство от способни министри, на което помагат държавни служители с високи морални качества. На премиера му стига да постави задача, да определи срок за решаване и те сами намират решението. Ли Куан Ю и колегите му откриват, че за да станеш лидер е малко да си просто способен човек, трябва да притежаваш комбинация от мъжество, решителност, преданост, характер и способност да водиш хората. Трябват им кадри, които умеят да мислят, и да работят с хора. Решават да привлекат в правителството най-добрите от най-добрите. Процесът е бавен и труден, а пресяването през много ситно сито. Преуспяващите и способни мениджъри не са родени политически лидери, способни да спорят, да вдъхновяват, да разбиват чужди аргументи публично. Започват да се вглеждат в хора от висшите етажи на всички сфери в страната, търсейки мъже и жени между 30-40 години, специалисти, търговци, предприемачи и профсъюзни дейци, които да издигнат кандидатурите си за избори. Стигат до заключение, че по-важнният компонет от способности е оценка на характера. Решават, че им е нужна помощта на психиатри и психолози за провеждане на тестове върху кандидати за висши политически и държавни постове. Тези психологически тестове за съобразителност, характер, лични качества и ценности се прилагат и върху кандидатите за министри. Резултатите не са присъда, но помагат да се отсеят явно непригодните и са крачка напред в сравнение с интуитивните съждения, правени при едно 2-часово интервю с кандидата. Не разполагат с достатъчно квалифицирани психолози за тестиране на кандидати за висши постове и затова искат от Националния Университет на Сингапур да подготвя повече поведенчески психолози.Интересува ги как мултинационалните корпорации правят своята системна селекция за високопоставени мениджъри. Стигат до заключение, че една от най-добрите системи е разработена и внедрена от англо-холандската «Шел» (Shell), които обръщат внимание на това което наричат “текуща оценка на потенциала” (currently estimated potential) на човека. Тази оценка почива върху три фактора: способност за анализ, развито въображение, наличие на рационалност. Заедно трите формират интегрален показател, който в “Шел” наричаха “хеликоптерно виждане” (helicopter vision), способност на човек да вижда факти и проблеми в мащабен контекст, при това да различава критично важните детайли. В групата на провеждащите теста влизат и хора, лично познаващи кандидата. Такава група има способност достатъчно фино да отсее измежду кандидати с иначе еднакви способности, онези които притежават “хеликоптерно виждане”. През 1983, след като изпитват тази система, се убеждават, че тя е надеждна и практична, системата е приета и внедрена в цялата държавна администрация. Освен “хеликоптерно виждане”, кандидатите за висши политически постове (министри) трябваше да притежават политически нюх и характер, за да установяват контакти с лидерите на неправителствените организации. Приемат в правителството хора само с такива качества. Провеждат интервюта с десетки (след психологическите тестове), за да изберат само един. Б. През 70-те дефицитът на талантливи и образовани хора се увеличава – около 5 процента образовани емигрират годишно. Тогава решават да привлекат за растящата икономика на Сингапур достатъчно талантливи предприемачи, професионалисти, хора с творчески професии и висококвалифицирани работници. През 1980 правителството формира два комитета – един занимаващ се с намиране на работа за такива хора, и втори – с техните социални проблеми. С помощта на съветниците по студентските въпроси в посолствата на Сингапур във Великобритания, САЩ, Австралия, Нова Зеландия и Канада служители на тези комитети организират срещи с перспективни азиатски студенти учещи в тамошни университети, за да ги заинтересоват за получаване на работа в Сингапур. Концентрират усилията си върху азиатски студенти, тъй като обществото в Сингапур е азиатско с най-високо качество на живот, и те леко могат да се асимилират в него. Системното търсене на талантливи студенти из целия свят им позволяваше да привличат в Сингапур ежегодно по няколкостотин студенти, и така да компенсират загубите от емиграция в по-развити страни на 5-10 процента високообразовани сингапурски граждани. За да привлече изключително способни студенти, комитетът използва тактиката “зелена жътва”, която използват американските компании, предлагайки работа на студенти още преди да са си взели изпитите за дипломиране, по резултатите им от текущи оценки. Към 90-те години, благодарение на активно вербуване, притокът на специалисти три пъти превишава “изтичането на мозъци”. Започват ежегодно да предлагат няколкостотин стипендии на способни студенти от Индия, Китай и други страни в региона, с надежда че някои от тях ще останат в Сингапур, привлечени от добрите перспективи за работа. А онези, които ще заминат в чужбина, пак ще бъдат полезни на сингапурските компании, работещи там. Формират също така две целеви групи, специално занимаващи се с привличане на талантливи хора от страните в региона. Хиляди инженери, управители и други специалисти, дошли от чужбина, помагат за икономическия ръст на Сингапур и прибавят допълнителни “мегабитове” в оперативната памет на сингапурския “компютър”. 4. Развитие на икономиката А. Крачка първа – оцеляване на стабилно, но посредствено ниво: Още в началото на управлението си Ли стига до заключение, че държава-град в Югоизточна Азия няма шанс, ако се опитва да върви по утъпкани пътища. Трябва да положат свръхусилия, да са сплотени, твърди и адаптивни, способни да произвеждат по-качествено и евтино от съседите. Трябва да са различни от другите. Най-ценният им актив е доверието на хората в него лично и в правителството. Стъпват внимателно, за да не счупят това крехко доверие с лошо управление и корупция. Другият им ценен актив са хората: трудолюбиви, спестовни, жадни за учение. Макар и от различни етноси, знаят, че една справедлива и безпристрастна политика, която да разпредели тежестите на безработицата равномерно, а не само върху малцинствата, ще ги сплоти. Критично важно е да удържат в единство това разноезично, многокултурно и многорелигиозно общество, да го направят достатъчно устойчиво, но и достатъчно динамично, за да стане Сингапур конкурентен играч на световните пазари. Но как да излязат на тези пазари. Не знаят. Ако не успеят да открием нова парадигма на развитие, бъдещето пред нас се очертаваше мрачно. Разбират, че единственият начин да оцелеят е индустриализацията. Развитието на посредническата търговия е достигнала предел, угрозата от срив е реална. За решението на проблема концентрират усилията си върху създаване на промишленост. Независимо че вътрешния им пазар е малък (тогава 2 млн.човека население, сега около 6), въвеждат протекционистки мерки за произведени в Сингапур автомобили, хладилници, климатици, радиоприемници, телевизори и магнетофони, с надежда че в бъдеще ще могат да ги произвеждаме в страната. Така също поощряват сингапурски бизнесмени, основаващи фабрики за производство на растителни масла, козметика, противокомарни мрежи и шампоани и т.н. Успяват да привлекат инвеститори от Хонк Конг и Тайван, които построяват фабрики за играчки, текстил и готово облекло.Началото е малко обещаващо. Индустриалният район Джуронг (Jurong) на запад от Сингапур пустее, независимо че влгат големи средства за развитие на инфраструктура. По онова време приветстват инвестиции в каквото и да е предприятие, само и само да се създават много работни места. През 1971, когато англичаните напускат (техни бази осигуряват 20 процента от БВП на Сингапур дотогава и работа за 70 000 души) никой не е безработен, нито един участък земя от бившите английски бази не остава неусвоен. Но Сингапур още не е постигнал визията на Ли Куан Ю, той е посредствена икономика, предимно със заетост в лека промишленост, без влагане на висококвалифициран и скъпо платен труд. Колапсът на икономиката му е предотвратен, но блестящи перспективи пред тази икономика липсват, тя е посредствена. Б. Скок към високите технологии и печалби: Какво прави Ли, за да реализира идеята си за изключителност в икономиката на Сингапур? Отива в САЩ, в Харвард, и след като е изучил добре манталитета на американския корпоративен бизнес, търси лични контакти с негови представители. Той иска нещо много дръзко – да ги убеди да инвестират в Сингапур, да дойдат с парите и ноу-хауто си там. Дава си сметка, че евтиният и надежден въздушен и морски транспорт са направили възможно изнасянето на производства в нови страни, при условие че тяхното население е достатъчно дисциплинирано и способно да се обучава да работи с новото оборудване, а също се изискваше ефективно и стабилно правителство, осигуряващо сигурност за чуждите предприемачи. Той убеждава американските си бизнес-събеседници, че Сингапур е вече постигнал това, защото кредото му е: или ще произвеждаме по-евтино и качествено от другите, или ще загинем. Отговаря на трудните им въпроси искрено. Изправя се пред тях и застава с цялата си внушаваща респект и доверие личност, и постига успех – пробивът не закъснява. Холандският му икономически съветник му е казал какво търси мултинационалния корпоративен бизнес в държави като Сингапур (все още в Третия свят тогава): политическа, икономическа и финансова стабилност, добро трудово законодателство. Наличието на всички тези фактори в съвкупност, ги убеждава, че за техните предприятия няма да има проблеми. Защо Ли иска да привлече водещите големи мултинационални компании? Ето неговата логика: технологиите в леката промишленост са трудоемки, но не крупни и рентабилни. Големите корпорации биха донесли високи технологии в мащабно произвоство и биха създали много работни места. Ли съзнава какво може да предложи: само трудолюбиви хора, добра основна инфраструктура и правителство, решило да бъде честно и компетентно. Такива обаче имат и някои от съседните му азиатски държави. Той обаче решава да направи нещо по-различно, нещо повече: да създаде оазис на Първия свят в регион на Третия свят. Ако Сингапур съумее да се издигне на стандартите на Първия свят в обществената и лична сигурност, здравеопазване, образование, телекомуникации, траспорт и услуги, то той би се превърнал в база за предприемачи и инженери, мениджъри и други професионалисти, желаещи да развиват бизнес в страната и региона. Това означава, че правителството трябва да обучи сингапурските граждани и да им осигури всичко необходимо да стигнат стандартите в развитите страни. Ще стане като тренират и пренасочват хората с помощта на школи, профсъюзи, обществени центрове и организации. Формират Управление за икономическо развитие (УИР), за си имат инвеститорите работа с една агенция, а не с множество отдели, департаменти и министерства. Управлението трябва да решава всички проблеми на инвеститорите. Главните усилия на УИР се насочват в привличане на инвестиции в 4 основни отрасъла: оборудване и ремонт на кораби; машиностроене, химическа промишленост, електроуреди и прибори. Председателят на УИР има право да си избира измежду най-добре дипломиралите се студенти и учени, завръщащи се от Англия, Канада, Австралия и Нова Зеландия. УИР става мощно и ефективно учреждение. Ключова роля в привличането на инвестиции играе правителството, което в макроикономически план създава фундамент за добре работещо частно предприемачество. Освобождават чуждите инвеститори в промишлени зони за от занъци за 5 години, после срокът е удължен на 10. Преломът се случва през октомври 1968, след посещение на делегация на Texas Instruments, след деветгодишна усилена работа. Американците искат да основат в Сингапур предприятие за производство на полупроводници. Последват ги “Нешънъл симикондъктър” (National Semiconductor), Хюлет Пакард и др. Американските мултинационални корпорации заложагат фундамента на мащабната високотехнологична електронна промишленост на Сингапур. Точно електронната промишленост позволява на Сингапур да преодолее безработицата, а през 80-те години го превръща в крупен износител на електроника. После корпорациите продължават да разширяват експанзията си към Малайзия и Тайланд. Това е и сбъдната визия на Ли Куан Ю – той е направил от изостаналия Сингапур оазис на Първия свят, в който идват капиталите и хората на развитите страни и корпорациите от Първия свят, за да продължат експанзията си към Азия. След електрониката, в страната влизат големите нефтопреработвателни компании, а след тях идват и големите банки и финансови институции. Сингапур е направил своето икономическо чудо, но то се дължи предимно на визията, волята и ума на един човек и лидер – Ли Куан Ю. Пътят на Сингапур, който за 30 години се превръща от бедна азиатска държава в една от най-развитите и проспериращи икономики в света е поучителен и не е утопия. Най-важното, според мен, в него е ролята на една изключителна личност-лидер, събрал около себе си ядро от също почти толкова способни личности в екип, и опериращ с принципа на меритокрацията (йерархия според качества). Това е един възможен път за развитие на България, още повече, че тя след Освобождението е вървяла няколко десетилетия по него до началото на Първата световна война. Другият алтернативен път е нека условно го нарека „Финландия” – една съпоставима по население европейска държава (и на България, и на Сингапур), член на ЕС, в която действат съвсем противоположни принципи на обществено-икономическо развитие и манатлитет. Интересно би било да се направи подобен сравнителен анализ и с тази страна и пътят й към нейния просперитет. Като обобщение: този мой последен конспектиран анализ на целия изложен на части текст от книгата на Ли Куан Ю, е възможно най-синтезираната му версия. На практика е възможно да се направи още по-голямо компресиране и превръщането му в схематични точки, но това едва ли ще представлява ценност, нито от познавателна, нито от практическа гледна точка. С това моето участие в тази тема, в която много се забавлявах лично, приключи.

36 мисли на Нийл Армстронг (непреведените от предишния ми постинг): - Надявам се да се чувствате комфортно като използвате логика, без да се залъгвате със заключението че логиката неминуемо ще ви доведе до правилното заключение. I hope you become comfortable with the use of logic without being deceived into concluding that logic will inevitably lead you to the correct conclusion. - Единственото наблюдение, което бих предложил на вашето внимание е, че някои неща са извън вашия контрол. Можете да загубите здравето си от заболяване или злополука. Можете да загубите богатството си по всякакви непредсказуеми причини. Онова което не е лесно да откраднат от вас без вашето сътрудничество са вашите принципи и ценностите ви. Те са най-важните ви притежания и ако внимателно ги избирате и съхранявате, те ще ви служат вярно, на вас и на близките ви хора. The single observation I would offer for your consideration is that some things are beyond your control. You can lose your health to illness or accident. You can lose your wealth to all manner of unpredictable sources. What are not easily stolen from you without your cooperation are your principles and your values. They are your most important possessions and, if carefully selected and nurtured, will well serve you and your fellow man. - Вижте, аз не бях избран да бъда първият. Аз бях избран само за командир на този полет. Обстоятелствата ми дадоха тази особена роля. Това не беше планирано от никой. Yeah, I wasn't chosen to be first. I was just chosen to command that flight. Circumstance put me in that particular role. That wasn't planned by anyone. - Преди всичко, като човек отдаден, очарован и посветен на летенето, бях разочарован от каприза на историята, която ми отреди да живея поколение по-късно. Така пропуснах всички велики времена и приключения от епохата на авиацията. All in all, for someone who was immersed in, fascinated by, and dedicated to flight, I was disappointed by the wrinkle in history that had brought me along one generation late. I had missed all the great times and adventures in flight. - Безмоторните самолети, планерите, те са прекрасни летящи машини. С тях най-близо се доближавате до усещането, че летите като птица. Gliders, sail planes, they're wonderful flying machines. It's the closest you can come to being a bird. - Хората в програмата Apollo се трудеха усилено, работеха дълги часове наред, и правеха перфектно всичко, те дадоха най-доброто от себе си. All the Apollo people were working hard, working long hours, and were dedicated to making certain everything they did, they were doing to the very best of their ability. - Америка трябва да реши дали иска да остане лидер в Космоса. Ако да, ние сме длъжни да създадем програма, която ще ни даде най-добрия шанс да постигнем тази цел. America must decide if it wishes to remain a leader in space. If it does, we should institute a programmed which will give us the very best chance of achieving that goal. - Американците са посетили и изследвали 6 места на Луната, вариращи по размер от поляна до малко градче. Това оставя повече от 14 милиона квадратни мили за изследване. Americans have visited and examined 6 locations on Luna, varying in size from a suburban lot to a small township. That leaves more than 14 million square miles yet to explore. - Като момче, тъй като съм роден и израснал в Охайо, на около 60 мили северно от Дейтън, винаги съм живял с легендите за братя Райтс, откакто се помня. As a boy, because I was born and raised in Ohio, about 60 miles north of Dayton, the legends of the Wrights have been in my memories as long as I can remember. - Тъй като нормален климатик е неприспособим в лунни условия, бяхме принудени да използваме студена вода за охлаждане на скафандрите отвътре. Нямахме никакви уреди, които да отчитат за колко време ще стигнат малките резервоари върху гърбовете ни. Because normal air conditioning is inadequate for lunar conditions, we were required to use cold water to cool the interior of our suits. We did not have any data to tell us how long the small water tank in our backpacks would suffice. - За САЩ, водещата космическа нация в продължение на почти половин век, перспективата да остане без ракетоносители до ниска околоземна орбита и без капацитет да изпраща хора на изследователски мисии отвъд орбитата на Земята, обрича нашата нация на второстепенна и дори треторазрядна роля. Докато планът на Президента предвижда пилотирани полети дори към Марс, липсата на усъвършенствани ракети и космически кораби вече ни гарантира, че няма да можем да постигнем това дори в по-далечно бъдеще. For the United States, the leading space faring nation for nearly half a century, to be without carriage to low Earth orbit and with no human exploration capability to go beyond Earth orbit for an indeterminate time into the future, destines our nation to become one of second or even third rate stature. While the president’s plan envisages humans traveling away from Earth and perhaps toward Mars at some time in the future, the lack of developed rockets and spacecraft will assure that ability will not be available for many years. - Геолозите имат една поговорка - скалите помнят. Geologists have a saying - rocks remember. - Чувствам се комфортно в моето ниво на публичен дебат. I am comfortable with my level of public discourse. - Вярвам, че всеки човек има отреден брой удари на сърцето. Нямам намерение да губя нито един от моите като тичам за здраве. I believe that every human has a finite number of heartbeats. I don't intend to waste any of mine running around doing exercises. - Казвам с ръка на сърцето – и това е голяма изненада за мен – че никога не съм имал мечта да отида на Луната. I can honestly say - and it's a big surprise to me - that I have never had a dream about being on the moon. - Очаквам, че до края на този век ние ще постигнем значително повече от това, което се направили. I fully expected that, by the end of the century, we would have achieved substantially more than we actually did. - Подозирам, че дори и да възникнат най-различни и трудни въпроси, те не са толкова трудни и толкова много, колкото бяха тези, с които ние се сблъсквахме, когато започнахме космическата програма Аполо през 1961 г. (коментирайки възможността за създаване на пилотирани мисия до Марс) I suspect that even though the various questions are difficult and many, they are not as difficult and many as those we faced when we started the Apollo (space program) in 1961. (commenting on the feasibility of a manned mission to Mars) - Мисля че бях привлечен да стана астронавт не толкова от перспективата да летя до Луната, а да летя в съвършено различна среда. I thought the attractions of being an astronaut were actually, not so much the Moon, but flying in a completely new medium. - Бях въодушевен, възторжен и изключително изненадан, че сме били успешни. I was elated, ecstatic and extremely surprised that we were successful. - Аз съм съвсем сигурен, че ще имаме такива (лунни) бази в рамките на нашия живот, нещо подобно на антарктическите станции и други постоянно обитавани подобни научни постове. I’m quite certain that we’ll have such (lunar) bases in our lifetime, somewhat like the Antarctic stations and similar scientific outposts, continually manned. - Аз съм много загрижен за насоките в политиката на космическата агенция. Имаме ситуация в САЩ, при която Белия дом и Конгреса са в противоречие каква трябва да бъде бъдещата посока. Те играят някаква игра в която НАСА е перце за бадминтон, което си прехвърлят напред-назад.. I'm substantially concerned about the policy directions of the space agency. We have a situation in the U.S. where the White House and Congress are at odds over what the future direction should be. They're sort of playing a game and NASA is the shuttlecock that they're hitting back and forth. - Според мен важното беше, че кацнахме с четирите алуминиеви крака на модула безопасно върху лунната повърхност, докато все още бяхме вътре. За мен нямаше кой знае каква разлика между наличието на десет фута между пода и повърхността на Луната, и онова разстояние от един инч от неопренов каучук на нашите подметки, разделящо ни от лунната повърхност. In my mind the important thing was that we got four aluminum legs safely down on the surface of the moon while we were still inside the craft. To me, there wasn't a lot of difference between having ten feet of leg between the bottom of the spacecraft in which we were standing and the surface of the moon, and having one inch of neoprene rubber or plastic on the bottom of our boots touching the lunar surface. - Знанието е от основно значение за всички човешки постижения и напредък. То е едновременно ключ и задача за решаване към напредъка на човечеството. Търсенето на знание е това, което отведе човека на Луната; но трябваше да има достатъчно придобити знания, за да може да стигнем до там. Как използваме придобитите знания, определя нашия прогрес на земята, в космоса или на Луната. Вашата библиотека е склад за ума и духа. Използвайте я добре. Knowledge is fundamental to all human achievements and progress. It is both the key and the quest that advances mankind. The search for knowledge is what brought men to the moon; but it took knowledge already acquired to make it possible to get there. How we use the knowledge we gain determines our progress on earth, in space or on the moon. Your library is a storehouse for mind and spirit. Use it well. - По-късните мисии на Аполо бяха в състояние да стигат все по-далече и да покриват все по-обширни области, особено когато се появи транспортното средство Lunar Rover през 1971. Later Apollo flights were able to do more and move further in order to cover larger areas, particularly when the Lunar Rover vehicle became available in 1971. - Нашата автопилот ни насочи към ръба на голям кратер, с размерите на голям футболен стадион, със стръмни склонове, покрити с много големи скали с размери на автомобили; това не е беше мястото, където желаех да направя първото си кацане.. Our autopilot was taking us into a verge large crater, about the size of a big football stadium with steep slopes on the crater covered with very large rocks about the size of automobiles that was not the kind of place that I wanted to try to make the first landing. - Пилотите не изпитват особена радосдт от ходенето: пилотите обичат да летят. По принцип пилотите изпитват гордост от сполучливото приземяване, не от излизането от машината. Pilots take no special joy in walking: pilots like flying. Pilots generally take pride in a good landing, not in getting out of the vehicle. - Изследването е създаване на ново знание. Research is creating new knowledge. - Писателите-фантасти предвиждаха, че това ще се случи. Х.Уелс, Жул Верн и други автори бяха писали, че хора ще отидат до Луната. Но никой от тези писатели не предвиди никаква вероятност, че лунните изследователи ще могат да комуникират със Земята, ще изпращат дотам данни, информация за местонахождението си или картини от онова, което виждат. Science fiction writers thought it would be possible. H. G. Wells, Jules Verne, and other authors found ways to get people to the moon. But none of those writers foresaw any possibility of the lunar explorers being able to communicate with Earth, transmit data, position information, or transmit moving pictures of what they saw back to Earth. - Науката все още не е пророчество. Ние можем да предвидим доста много за следващата година и твърде малко за следващите 10. Science has not yet mastered prophecy. We predict too much for the next year and yet far too little for the next 10. -Целете се с фотоапаратите в звездите, но ако се случи да пропуснете – снимайте вместо това Луната. Shoot for the stars but if you happen to miss shoot for the moon instead. - Авторите предвиждаха моята част от приключението, но вашата част е отвъд тяхната представа. The authors foresaw my part of the adventure, but your part was beyond their comprehension. - Хоризонтът изглежда доста близо до вас, защото извивката му е много по-силно изразена, отколкото тук, на Земята. The horizon seems quite close to you because the curvature is so much more pronounced than here on Earth. - Най-важното постижение на Аполо беше демонстрацията, че човечеството не е завинаги приковано към тази планета и визията ни стига доста по-далече, а нашите възможности са неограничени. The important achievement of Apollo was demonstrating that humanity is not forever chained to this planet and our visions go rather further than that and our opportunities are unlimited. - Няма големи постижения без риск. There can be no great accomplishment without risk. - Чрез книги ще се срещнете с поети и писатели, чиито творения ще разпалят въображението ви. Вие ще се срещнете с великите мислители, които ще споделят с вас своите философии, техните представи за света, за човечеството и за сътворението. Ще научите за събития, които са оформили нашата история, на дела, така благородни и низки. Всичко това знание е ваше, приемете го... Вашата библиотека е склад за ума и духа. Използвайте го добре. Through books you will meet poets and novelists whose creations will fire your imagination. You will meet the great thinkers who will share with you their philosophies, their concepts of the world, of humanity and of creation. You will learn about events that have shaped our history, of deeds both noble and ignoble. All of this knowledge is yours for the taking… Your library is a storehouse for mind and spirit. Use it well. - Е добре, мисля че ние се опитвахме доста усилено да не бъдем прекалено самоуверени, защото щом станеш прекалено самоуверен, винаги се надига нещо и те ужилва. Well, I think we tried very hard not to be overconfident, because when you get overconfident, that's when something snaps up and bites you.