Б. Киров

Възможно ли е държавата България да направи в икономиката същото, което е сторила държавата Сингапур? Определено НЕ. Първо – Всичко в Сингапур се е случило благодарение визията, волята и личните качества на един лидер, Ли Куан Ю. В опита ми за очертаване личностен профил на хипотетичен лидер в по-горен пост съм изброил именно неговите качества. Такава личност в България няма, и не би могло да има. По простата причина, че Ли Куан Ю е формиран изцяло от китайската традиция на конфуцианството, той е бил конфуцианец до мозъка на костите. Второ – преобладаваща част от хората в Сингапур (77 процента китайци), които го следват също са с този манталитет, конфуцианци: дисциплинирани, предани на традицията и патриархално семейни, готови да понасят временни лишения в името на бъдещето. “Материалът”, както се изразяваше един български лидер, в България не е същият, на генетично и ментално ниво Трето – цялата ситуация (политическа и икономическа) в Сингапур през 1965 и България през 2016 е коренно различна. Сингапур започва начисто, необременен с никакви политически и военни съюзи, една новородена и независима нация без никакви ресурси, само с бъдеще пред себе си и пропаст зад себе си. България има история зад себе си, настояще в ЕС и бъдеще пак там; тя органично е свързана с Европа като история, политика, икономика и манталитет. Стартовата й позиция със Сингапур е съвършено различна; България не може да се преобрази за един ден в Сингапур, дори и някой неин лидер или цели елити да желаят много силно това. Четвърто – Единственият ресурс на сингапурците, който те имат през 1965 са техните лични и колективни качества, точно това продават те на света 50 години; България има много повече ресурси (земя, гори, полезни изкопаеми), може и е длъжна да се възползва от тях, би било престъпление към поколенията й да не го направи. Пето – Сингапур през всички тези години се управлява като една нация-корпорация – без идеология, без история, без никакви обвързаности; държавата е корпоративна машина за правене на пари на собствените й акционери, нейните граждани. Това е философията за просперитет на Сингапур, всичко в действията на неговото правителство са подчинени на една върховна цел – забогатяването – корпоративно на държавата и лично на гражданите-акционери. Това е направило тази държава подвижна в политическо и икономическо отношение, подобно на лека и бърза платноходка, нейните платна се обръщат винаги в посока на вятъра, тя няма никакви исторически, политически и културни котви, които да я задържат: само вятърът на печалбата движи лодката на сингапурската държавна машина, а капитанът (лидерът) има единствената грижа да насочва по-бързо платното на интереса й по посока на този вятър. Това което правят Ли Куан Ю и екипът му е да продават конфуцианските качества на работната сила на големите технологично развити световни корпорации – в областта на електрониката, банковото дело и нефтената промишленост; те продават качествен китайски труд на обслужващ персонал от добри изпълнители, нищо повече, и печелят много от стоката си. България не е такава лодка, тя е част от по-голям флот, наречен ЕС, който следва свой дългосрочен курс. Нито пък притежава стоката на Сингапур – перфектно организирана и дисциплинирана като в казарма работна ръка. Това са петте основни причини, според мен, поради които България практически никога не би могла да повтори модела за развитие на Сингапур, дори да може теоретично да постигне някои базови изисквания като силен лидер и честно правителство. България би могла да направи друго – да се възползва от някои рационални и полезни от прагматична гледна точка елементи в този модел. Ще ги изредя накратко: - Меритокрация в оценката на хората, както в политиката, така и в бизнеса; пояснявам “мерит” е английската дума за “достойнство в смисъл на качество” – оценка и класиране на хората по критерий лични качества, желязно следван и фундаментален принцип в селекцията на кадри от Ли Куан Ю, на всички нива. - Използване на държавата като двигател на частния бизнес с нейна активна намеса в създаване и подкрепа на такъв; никой в Европа не би могъл да ни забрани или разреши такава роля на държавата, още повече ние имаме традиция в такава нейна роля на инструмент от времето на Стефан Стамболов, точно това прави през неговото управление държавната машина, и България тогава просперира. И създаване на средна класа от държавата! - Цялостна смяна на социално-осигурителния модел, дефектен като философия и пробит като практика модел в България, по модела на сингапурския: лични пенсионни и здравни партиди с право на онаследяване в един добре управляван държавен фонд с прозрачно и честно управление; досегашния модел е порочен и пагубен за икономиката на страната като цяло и за хората индивидуално. Той е извор на корупция и не работи, а тегли нацията към фалит. Всички тези неща биха могли да се случат, плюс още две много важни – драстично орязване на бюрокрацията и нейните привилегии, и търсене на отговорност на съдебната система от гражданското общество, за да работи тя ефективно. Единственото което пречи тези две реформи да не се случат е липсата на политическа воля и твърда смелост да се проведат безкомпромисно и докрай. Корените и вдъхновението, което българите трябва да потърсят, за да се събудят от бавната си летаргична смърт, в която са изпаднали като нация, са във времената на Възраждането и първите няколко десетилетия след него – това е Златния век на България, и там е кодирано всичко като модел, което отново може да бъде извикано за живот като практика. Стига да има желание, стига да можем да виждаме докато гледаме, защото това са две различни неща.

В тази част, посветена на пенсионното и здравно осигуряване в Сингапур, съм подчертал доста пасажи, за което се извинявам, но това е единственият начин да откроя онези най-ярко различаващи се от българското пенсионно и здравно осигуряване особености, които по мое мнение, са по-добре уредени и измислени в Сингапур. Да се заблуждаваме обаче, че те са възможни в рамката на нашата действителност днес, според мен, е утопия. И все пак, сравнението е интересно от съпоставителна гледна точка: Социалната политика на Сингапур – всекиму неговото и богатство за всички “Ние вярвахме в социализма, в това, че всеки има право на справедлив дял от общественото богатство. После узнахме, че за успешна икономика личната заинтересованост от работата и плащането също са жизнено важни. Но тъй като човешките способности са различни, то щом резултатите от работата и заплащането за труд се регулират от пазара, то неизбежно се формира незначителен брой хора получаващи твърде много, мнозина със средно заплащане и още повече губещи. Ако приемем такова разпределение за даденост, то ще доведе до призиви за социална справедливост.” – пише в мемоарите си Лу Куан Ю. За да загладят крайностите на пазарната конкуренция, правителството на Сингапур започва да преразпределя националния доход, субсидирайки онези дейности, които увеличават възможностите на гражданите да печелят за себе си, например – образованието. Субсидирането на жилища, обществено здравеопазване също е желателно, но намирането на правилни решения за него, както и пенсионното осигуряване за старини са сложни неща. Правителството на Ли подхожда към всяко решение прагматично, давайки си сметка за възможните злоупотреби и загуби. Ако преразпределят прекалено голяма част от националния доход чрез високи данъци, то най-преуспяващите ще загубят стимул за постижения. Проблемът е да открият “златната среда”. Те желаят сингапурското общество да бъде от собственици на домове, защото са убедени, че ако всяко семейство има свое собствено жилище, страната ще бъде по-стабилна. Основават Жилищен Фонд (ЖФ – Housing and Development Board) през 1960 г като правителствена организация, строяща евтини работнически жилища. През 1964 ЖФ предлага на всички желаещи да си купят жилище и започва да отпуска ипотечни кредити с ниски лихви и 15 години срок на погасяване. Схемата не получава популярност поради неспособността на потенциалните купувачи да внесат първоначалната вноска от 25 % . Въпреки това Ли и екипът му продължават да вярват, че чувството за собственост е много важно за обществото им, което няма дълбоки исторически корени. Колониалното сингапурско правителство преди тях е създало Централен Фонд за социално застраховане, замислен като опростена пенсионна система. Работник и работодател ежемесечно внасят по 5 процента от заплатата, и работникът може да си получава пенсията, след като навърши 55 години. За пенсионна система на правителството на Ли обаче това беше недостатъчно. Решават да разширят това задължително осигуряване и да го превърнат във фонд, който да позволи на всеки работник да стане собственик на жилище. През 1968, след внесени промени в “Закона за ЦПФ (централен пенсионен фонд)”, в резултат на които са увеличени отчисленията във фонда, ЖФ (Жилищния фонд) обнародва променена схема за закупуване на жилища. На работниците се разрешава да използват своите натрупвания в ЦПФ за да платят първоначалните 25 процента от стойността на жилището, изисквани при отпускане на дългосрочен жилищен кредит от 20 години. Националния съвет по работна заплата в Сингапур ежегодно внася предложение за увеличение на заплатите, основани на показателите за икономически ръст от предишната година. Правителството е наясно, че щом работниците привикнат с по-голяма “чиста” заплата, ще се противят на увеличаващите се вноски в ЦПФ, защото така намаляват парите им, които могат да харчат. Затова практически ежегодно Ли и министрите му гледат да се увеличават отчисленията в ЦПФ, но успоредно с тях и парите, които остават у работниците за харчене. Това е безболезнено за работниците и държи инфлацията под контрол. Подобно увеличение на заплатите е възможно само защото икономиката расте с бързи темпове. И тъй като правителството изпълнява обещанието си за справедливо разпределение на общественото богатство чрез програмата си за закупуване на жилища, между работниците и работодателите се формират мирни взаимоотношения. От 1955 до 1968 отчисленията в ЦПФ остават непроменени. Постепенно правителството ги увеличава с по 5 процента до максималния праг от 25 процента достигнат през 1984, в резултат на което нормата на спестявания достига до 50 процента от заплатите. Впоследствие тя е снижена до 40 процента. Правителството е твърдо решено да не стоварва бремето от разходи за ново жилище върху плещите на следващите поколения. Ли Куан Ю внася допълнителни промени в закона, позволяващи на правителството да придобива земя за обществени нужди по цени до 30 ноември 1973 г. Той не вижда никакви основания да позволява на собствениците на земя да печелят за сметка на увеличената й цена в резултат на икономическия ръст и развитието на инфраструктурата, защото и двете се постигат с обществени пари. Тъй като обществото става все по-проспериращо, правителството постепенно премества напред датата с фиксирани цени: януари 1986, януари 1992, януари 1995; това приблизително фиксира цените на земята по пазарния курс. Числото на желаещи да си купят нови домове от ЖФ бързо нараства: от 3000 души през 1967 до 70 000 през 1996. Повече от половината от тези, които купуват жилище през 90-те, вече са собственици на такова, желаещи да го заменят с по-голямо или да придобият второ. През 1996 ЖФ разполага с 750 000 жилища, от които само 9 процента се дават под наем, останалите са заети от собственици. Цената на тези жилища започва от 150 000 долара за най-маломерния тристаен апартамент до 450 000 за разкошни апартаменти. Друг сложен проблем е здравеопазването. През 1947, докато Ли учи във Великобритания, лейбъристкото правителство създава Национална Служба по Здравеопазване (НСЗ – National Health Service). Вярата на лейбъристите, че всички хора са равни и затова всеки има право на най-добрата здравна помощ, според Ли е идеалистическа и не практична, и затова водеи към непрекъснати финансови течове. Британската НЗС се оказват неудачно решение. Американската система със застраховки е много скъпа. Застрахователните премии са твърде високи, а на застрахователните компании им се налага да плащат свръх това и разточителни и екстравагантни диагностични изследвания на клиенти. Сингапурското правителство се нуждае от собствено решение. Идеалът за безплатна медицинска помощ влиза в конфликт с реалността на човешката природа, поне в Сингапур, според Ли. Решават да въведат такса от 50 цента за всяко посещение в клиника. С времето таксата нараства в съответствие с растящите заплати. Налага им се да се борят с безконтролното увеличение на бюджетни разходи по здравеопазване. През 1975 обсъждат в правителството предложение за ежемесечни вноски в ЦПФ за частично заплащане по лични медицински партиди. От 1977 всички членове на ЦПФ са задължени да отделят по 1 процент от месечните си доходи в лични медицински партиди, които могат да се ползват и от членове на тяхното семейство. Постепенно размерът на вноските е увеличен до 6 процента. Искат да изградят добра здравна система, при която загубите и излишните харчове да се ограничават чрез частично покритие на разходите от пациентите. Субсидиите са необходими, но трябва да се внимава да не станат пагубни за бюджета в случай на разточителство. Към 1984, когато правителството въвежда системата Медисейф («Medisave»), към всяка индивидуална здравна партида в ЦПФ са се натрупали солидни суми. След като обособяват специални партиди към Медисейф през 1986 г. и вдигат вноските по тях до 6 процента от работната заплата, определят таван за вноски в размер до 15 000 долара работна заплата месечно. Този таван периодично се вдига с времето. Вноските над пределната сума се превеждат на общата сметка на ЦПФ и могат да се използват като пари за изплащане на жилищен заем или друга инвестиция. За се поощри семейната солидарност, партидите в Мидсейф могат да се използват от близки родственици: баби, дядовци, родители, съпрузи и деца. Частичното заплащане на медицински услуги от пациентите предотвратява злоупотребите. Субсидиите за здравеопазване в държавните болници покриват до 80 процента от стойността на услугите, в зависимост от типа лечение и качеството, които пациентите сами избират. С нарастването на доходите, все по-малко пациенти избират евтини услуги, субсидирани най-много от правителството; вместо това избират лечение в по-комфортни условия, съответно по-скъпи и по-малко субсидирани. Правителството поощрява хората да избират по-качествено лечение. Всеки пациент може да избира според джоба си. Също така правителството разрешава да се използват личните партиди в Медисейф при заплащане в частни болници, като при това определи пределни цени за различните видове лечение. Конкуренцията заставя правителствените болници да повишават качеството на услугите. Но правителството забранява използването на партидите от Медисейф за прегледи в частни поликлиники или доктори, защото счита, че хората ще започнат да се обръщат към тях за щяло и нещяло, ако не плащат от джоба си с налични пари. През 1990 допълват здравноосигурителната система с още една, Медишилд - Доброволно застраховане в случаи на фатални заболявания. Застрахователните премии могат да се изплащат от средствата на Медисейф. През 1993 правителството учредява фонд Медифонд (Medifund), захранван с правителствени средства и предназначен да покрие медицинските разходи на онези, които са изчерпали средствата си от Медисейф, Медишилд, и нямат близки родственици, които могат да им помогнат. Такива пациенти се поемат изцяло за сметка на Медифонд. По този начин правителството затваря всички възможни злонамерени течове от системата на здравеопазването и предотвратява дългата опашка от пациенти, чакащи за операция. Големият проблем пред правителството е осигуряването на работници, достигнали пределна възраст в която могат да работят. В Европа и Америка с пенсионно осигуряване се занимават правителствата, а плащат данъкоплатците. Сингапурското правителство решава, че всички работници трябва да внасят спестяванията си за старини в ЦПФ. През 1978 правителството разрешава личните средства в ЦПФ да се използват като средства за инвестиции. Същата година започва реконструкцията на автобусните линии в Сингапур. Правителството основава компанията Singapore Bus Services, пуска нейни акции на Фондовата борса и разрешава на членовете на ЦПФ да използват от личните си партиди до 5000 долара за покупка на нейни акции. Това цели компанията да има колкото се може повече акционери, за да се връщат печалбите от акциите точно в тия хора, които ползват градския транспорт, преобладаващо работниците. Така те вече ще имат и по-малко мотиви да искат понижение на цените в градския транспорт, защото са негови акционери и искат да печелят. Окрилено от първия успешен опит, правителството разрешава използването на средствата на ЦПФ и за инвестиции в частни и държавни промишлени проекти, акции, злато и акции от инвестиционни фондове. Ако доходите от такива инвестиции надвишават общия процент на лихвата за парите в ЦПФ, собствениците на партидите имат право да си теглят горницата от сметките си в ЦПФ. Към 1997 половин милион сингапурци членуващи в ЦПФ инвестират средства в ценни книжа и акции на големи компании, котиращи се високо на фондовите борси в Сингапур. Когато през 1993 правителството започва да продава акции на «Сингапур телеком», то продава значителна част от тях на сингапурски граждани на половин цена. По този начин се преразпределят излишъци от бюджета, натрупали се през годината за сметка на устойчив икономически ръст. Правителството прави от своите граждани собственици на акции на една от най-големите и печеливши компании в страната, при това индиректно дарявайки им икономисва пари от бюджета. За да предотврати незабавната спекулативна продажба на тези акции, както става във Великобритания с акциите на Бритиш телеком, правителството на Сингапур предлага на акционерите право на получаване на безплатни акции след една, две, четири и шест години, при условие че държателят не продава първоначално получените акции. Резултатът е че 90 процента от работниците притежават акции на «Сингапур телеком», вероятно най-високият показател в света. В отношението на сингапурските граждани след влизането им в собствени домове от квартири под наем се забелязва съвършено различно отношение, което дава основание на правителството да преразпределя богатството не чрез субсидирано потребление, а чрез натрупване на собственост. По този начин даже онези, които не могат да постигнат много в пазарното състезание, получават своите подаръци заради участието си в маратона на живота. Онези, които имат склонност да харчат, имат свободата да го направят с активите, които имат. Но се оказва, че в Сингапур те не са много. Вместо това хората предпочитат да инвестират и да трупат активи, използвайки за потребление само част от доходите си. Те искат да спестяват “бели пари за черни дни”, а впоследствие да ги завещаят на своите деца и внуци. Членовете на ЦПФ нарастват от 420 000 през 1965 до 2.8 млн. през 1998. Стойността само на спестяванията в пари през 1998 година в ЦПФ възлиза на 85 млрд. долара и още 80 млрд. вложени в жилища и ценни книжа. Фактически всеки един работник има свой личен пенсионен фонд – частна партида, средствата от които по наследство принадлежат на неговите наследници без никакви съдебни формалности, по закон. Наблюдавайки пенсионните системи в Швеция и Великобритания и тяхната растяща задлъжнялост към бюджета, сингапурското правителство решава да не следва подобна практика. Още през 70-те години в Сингапур стигат до заключението, че където правителствата си присвояват отговорността да изпълняват функциите на глава на семейството, хората се деморализират. Такава осигурителна система подкопава тяхното съзнание, че в живота човек трябва да разчита на себе си. Те не се чувстват длъжни да работят за благото на семейството си, подаянията стават начин на живот. Това е една безконечна спирала на регрес за хората в частност и за обществото като цяло, тъй като мотивацията за труд изчезва, а производителността му намалява. Хората престават да се стремят към успех, тъй като в случай че го постигнат трябва да плащат за него големи данъци. От друга страна стават зависими от държавата дори за елементарните си потребности. Ли и министрите му считат, че най-доброто решение на проблемите е укрепването на конфуцианското разбиране, че мъжът е отговорен за своето семейство: родители, жена и деца. Често ги критикуват, че не желаят да субсидират потреблението. След като веднъж си купуват жилища с помощта на партидите в пенсионния фонд и стават собственици, повечето от работниците вече не желаят техните индивидуални спестявания (партиди) да се влеят в общия котел за обезпечаване равни права – примерно еднакви апартаменти или еднакви условия на медицинско обслужване. Хората предпочитат да работят повече, за да си осигурят по-голямо жилище или по-добро болнично обслужване. За да защитят индивидуалните пенсионни сметки, до излизането на човек в пенсия, правителството блокира парите в тях и ги прави неприкосновени за всякакви съдебни искове по несъстоятелност или събиране на дългове, те не са предмет на такива дела. Жилище, закупено от средства на ЦПФ също не може да стане плячка за конфискуване от кредитори, то е неприкосновено. Предпоставки за създаване обаче на такава система за социално осигуряване са наличие на икономика с ниска инфлация и лихвени проценти на заемите в банките близки до процента на инфлацията, с други думи – разумна финансова и бюджетна политика за дълъг период от време. Освен задължителното осигуряване в ЦПФ, мнозина сингапурци спестяват допълнително в Пощенската Спестовна банка на Сингапур (POSbank). Това позволява на правителството да инвестира в развитие на инфраструктура без да прибегне към чужди заеми. В продължение на 30 години правителството на Сингапур винаги приключва годишния си бюджет с излишък, което му помага да има многократно по-големи разходи за инфраструктура от тези в страните от “Голямата Седморка”.

Точно. Спорът между английските консерватори и лейбъристи е главно как да преразпределят парите. По този повод, виж това видео с отговори на вече бившия премиер Камерън на въпроси в Парламента от 6.07.2016,https://www.youtube.com/watch?v=1verzK5W3tE особено забавно е между 8.5 - 9.5 мин, когато лидерът на лейбъристите пита Камерън за безработицата, а Камерън пуска весела шегичка, на която се смеят всички в семейна близост и разбирателство.

И съм съгласен с теб, и не за всичко. Да, Тръмп безспорно е популист и изпечен демагог. Но същевременно е прагматик и много способен предприемач, както и да го злепоставят точно там. Не можем да ги отделим тези две негови страни, нещата не са само черни и бели в личността му. Че няма да си спази предизборните обещания, нямам съмнения; че ако бъде избран с републиканска подкрепа зад гърба си, ще изпълнява в 90 процента тяхната програма, също не се съмнявам. Тук неизвестните за мен са не какво Тръмп говори и обещава, а каква е програмата на естаблишмънта, стоящ зад Републиканската партия, това никой засега не съм чул ясно да оповестява, може би ще чуем част от него в дебатите между Тръмп и Хилари Клинтън, когато започнат. Случаят с Брекзита на великобритания е аналогичен, тепърва ще видим какво точно е очаквал и иска британския елит от този акт, защото той, елитът (и консерватори и лейбъристи) всъщност го желаеше (но тайничко, някак неприлично беше да го изрече гласно), нямаше "грешка" в референдума, грешката беше вярна.

Очевидно е че е предизборен театър и игра. Лошото е че понякога актьорите така се вживяват в ролите, че публиката започва да си мисли, че е наистина - имам предвид това расово противопоставяне в Щатите, което мен лично ме плаши, защото е Кутия на Пандора, кой ще ги прибира след изборите тези неща, които излизат сега от нея?

Капитане, респект за компетентно написаните постове в темата, зад които очевидно стои много четене и осмисляне на голям обем информация. Написах мнението си за “вариант Либия” в Турция без особено задълбочаване във фактите, на базата на общи познания, но ако трябва да водим дебат, това изисква добро боравене с факти от областта на икономиката, политиката и социологията, както и историята. Ще се включа в тази тема, когато преценя, че съм готов. Засега не съм, съсредоточил съм вниманието си върху темата за Сингапур, доколкото е свързано с нашето българско икономическо развитие, а за мен то е най-важната Тема. Ще си позволя да коментирам в малко несериозен тон само последната метафора, че сме на “първия зрителски ред под оркестъра” – според мен, тези не са от най-добрите места за зрители, особено ако почнат “да стрелят в пианиста” и да хвърлят тела от рампата върху публиката… П.с. Просто не ми се мисли за Турция като за Либия с нейната (на Турция) страховита като потенциал армия и ядрен арсенал (това вече е много сериозно)

Никак, 18 трилиона долара дълг, от които предизборно обещава за първите 4 години да смъкне 50 процента, а ако бъде преизбран за втори мандат да ги сведе до 0; абе мапет шоу отвсякъде. Приятни гъби, но внимавай и с печурките, имат опасен двойник, бяла мухоморка.

Сириус, споко. Тия дето са сценаристи на “Мапет шоу” с мис Пиги не са ония дето са режисьори на “Апокалипсис сега”; първите толкова обичат собствения си живот, че са готови да се подложат на генни експерименти, за да го направят вечен; така че никога не биха яли отровни гъби. Апокалипсисът се отлага. Той е за “високото изкуство”, тоест Божа работа.

Как и защо се случват чудесата в икономиката на Сингапур? През 1965 безработицата в Сингапур е 14 процента, БВП на глава от населението е 800 долара годишно, или по-малко от 80 долара месечно. Никой западен икономист и политик не вярва, че страната може да оцелее самостоятелно и всички препоръчват на Ли Куан Ю да върне Сингапур в Малайзия като отделен щат. Липсват пазари, липсват природни ресурси, англичаните си заминават и страната няма собствена армия, заобиколена е от враждебни съседи. Какво прави Ли в икономиката? Най-напред изпраща делегация, водена от финансовия министър в Африка, за да “сключат каквито и да е договори” за износ. “Делегацията посети Източна и Западна Африка, но не върна без особен успех.” – пише той. Притиснат от безработицата, премиерът създава Агенция по развитие на туризма (Singapore Tourist Promotion Board). “Развитието на туризма донякъде смекчи, но не реши проблема с безработицата.” – заключава Ли и продължава, - За решението на проблема концентрирахме усилията си върху създаване на промишленост. Независимо че вътрешния ни пазар бе малък (2 млн. население), въведохме протекционистки мерки за произведени в Сингапур автомобили, хладилници, климатици, радиоприемници, телевизори и магнетофони, с надежда че в бъдеще ще можем да ги произвеждаме в страната. Така също поощрявахме нашите бизнесмени, основаващи фабрики за производство на растителни масла, козметика, противокомарни мрежи, тоалетна хартия и шампоани, даже нафталинови топчета. Успяхме да привлечем инвеститори от Хонк Конг и Тайван, които построиха фабрики за играчки, текстил и готово облекло. По онова време приветствахме инвестиции в каквото и да е предприятие. Съществуваха и други изделия, чието производство не изискваше големи разходи, оборудване и капитал, но създаваше много работни места.” Първите крачки са неуверени и объркани, но истинският удар върху сингапурската икономика идва през 1971 г., когато се изнасят английските военни бази, осигуряващи 20 процента от БВП на страната, работа за 30 000 души и още 40 000 свързани с базите в сферата на услугите. Англичаните предлагат финансова помощ като компенсация за оттеглянето си, но за Ли това не е решение на проблема. По повод на уволнените по същия начин и причини работници в Малта, които Ли вижда да играят поло на пристанището и да получават за бездействието си английски заплати като компенсация, той пише: “Шокиран бях от тяхната зависимост от британската помощ. Англичаните им предоставиха щедри обезщетения от по 5 заплати за всяка отработена от тях година при уволнение. Заплащаха също така преквалификацията на уволнените работници в продължение на 3 месеца. Това учеше хората да разчитат на чужда помощ, а не на себе си. Убеден бях, че това не бива да се случва с нашите хора. Ако искахме да успеем, трябваше да се уповаваме само на себе си. Поисках от англичаните да ме информират колкото се може по-рано за обектите, които щяха да изоставят, и да ни ги предадат още докато са там. Предупредих нашите работници: “Светът не е длъжен да ни храни. Не можем да се храним с просия.” Ли възлага на администрацията си да състави списък на всички недвижимости на британците, още преди те да се оттеглят, а те са големи - 6000 хкта, или 11 процента от територията на Сингапур. Той се спазарява с английското правителство земята и сградите да бъде предоставени на Сингапур безплатно, като правителството на Сингапур трябва да я пусне за продан на свободния пазар. През февруари 1968 основава Департамент по икономическа конверсия на военните бази (Bases Economic Conversion Department). Непосредствено следи работата на департамента, чиито задължения включват преобучение и трудоустройство на освободените работници от базите. Департаментът по конверсия трябва да встъпи във владение на земите, да обезпечи най-доброто им използване, като същевременно води преговорите за помощ с англичаните. Военните докове се превръщат в граждански корабостроителници, отдадени на концесия на проспериращи английски фирми в бранша, които осигуряват хиляди работни места . Остров Блакан Мати в залива Сингапур, бивш английски гарнизон, става туристически курорт Сентоса. Форт Кенинг, щаб-квартира на британците, с всичките му тунели и бункери, също е съхранен, а зданието му превърнато в клуб. Военното летище Селатар става цивилно. Авиобазата Чанги е разширена и превърната в Международно летище Чанги. Военният комплекс Пасир Панджанг става студентски кампус Кент Ридж с капацитет 25 000 студенти на Сингапурския университет. Работейки спокойно и методично, правителството в лицето на специално създадена от него Управление за Икономическо развитие (УИР) провежда конверсията на военното имущество, а служителите на УИР привличат инвеститори от цял свят, за да откриват предприятия в бившите британски военни бази. Конверсията завършва до 1971, преди да се разрази кризата за горива от 1973. Уволнените в резултат на напускането 30 000 работници са трудоустроени в различни предприятия, създавани от чужди инвеститори. Когато през 1971 напускането завършва, никой от предишните работници в английските бази и свързаната с тях инфраструктура не е безработен, нито един участък земя не остава неусвоен. Веднага щом стартира процеса на конверсията, през есента на 1968, Ли си взема отпуск и го прекарва в Харвард, в САЩ. Правителствената школа Кенеди (The Kennedy School of Government) го провъзгласява за почетен студент и устройва обеди, вечери и семинари, на които той се среща с изтъкнати учени и преподаватели. По време на тези беседи се запознава с много полезни и ценни идеи. Узнава много за американското общество и икономика, разговаря с видни представители на Харвардската бизнес школа (Harvard Business School) като проф. Рей Върнън (Ray Vernon). Той му преподава ценни уроци за постоянните промени в технологиите, пазарите и индустриите, а също му обяснява как разходите, особено работната заплата в трудоемките отрасли, влияе на печалбите. Рей Върнън разсейва предразсъдъците му, че промишлените отрасли се променят постепенно и рядко се местят от по-развита страна в по-изостанала. Евтиният и надежден въздушен и морски транспорт са направили възможно изнасянето на производства в нови страни, при условие че тяхното население е достатъчно дисциплинирано и способно да се обучава да работи с новото оборудване, и при условие на ефективно и стабилно правителство, осигуряващо сигурност за чуждите предприемачи.При срещите си с крупни американски бизнесмени в Америка, Ли ги впечатлява с това че не протяга ръка за помощ, нещо с което те са свикнали при срещи с други лидери на развиващи се страни. През ноември 1968 той отива в Ню Йорк да произнесе реч пред 800 висши мениджъри в Икономическия клуб (Economic Club of New York). Анализът и отговорите му ги впечатляват силно, и от този момент натам Ли има много по-лесен достъп до висшите американски политици и корпоративни директори. При следващите му визити, организирани от американския представител на УИР (Управление за икономическо развитие), Ли се среща лично с по 20-50 лидери на водещи американски компании. Срещите му са продуктивни, защото Винсемиус, холандския му икономически съветник, му е описал точно начина им на мислене, както и подхода на американците към оценка на риска. Тях ги привлича политическата, икономическа и финансова стабилност, доброто трудово законодателство. Наличието на всички тези фактори, ги убеждават, че за техните предприятия няма да има проблеми. След редица такива срещи, Ли си извоюва репутация на човек, чието мнение трябва да се чуе, и самите предприемачи започват да го търсят. След няколко години на проби и грешки, често отчайващи, Ли и министрите му стигат до заключението, че най-добрият им изход е да привелкат в Сингапур американските многонационални корпорации (МНК). Американските МНК биха донесли със себе си високите технологии в мащабно производство и биха създали много работни места. Постепенно идеите на Ли Куан Ю изкристализират в двуединна стратегия. Първо, Сингапур следва да излезе от региона на непосредственото си обкръжение, както е направил вече Израел. Израелците са се сблъскали с още по-враждебно обкръжение от Сингапур, съумели да го преодолеят и започнали да търгуват с Европа и Америка, заобикаляйки арабските си съседи, които ги бойкотирали. Ли осъзнава необходимостта Сингапур да установи търговски връзки с развитите страни в Европа, Америка и Япония – да привлече техни производители, които да открият предприятия в Сингапур с перспектива последващ експорт в развитите страни. Общоприетата мъдрост на икономистите по онова време гласи, че корпорациите са експлоататори на евтини земя, труд и суровини. Тази “школа на зависимостта” доказва, че МНК продължавала политиката на колониална експлоатация, обричаща развиващите се страни да продават суровини на развитите и да купуват техните стоки. Корпорациите контролирали технологиите и вкусовете на потребителите в своите страни и формирали съюзи с правителствата на развиващите се страни за да експлоатират народите и да ги държат в изостаналост. Мнозина лидери от Третия свят вярват в тази “теория”, но Ли не се впечатлява от нея. Трябва да реши насъщните проблеми на страната и не може да си позволи лукса да се оплита в разни теории и догми. Най-малкото, че в Сингапур няма никакви природни ресурси, които корпорациите да експлоатират. Има само трудолюбиви хора, добра основна инфраструктура и правителство, решило да бъде честно и компетентно. Втората част от стратегията му е да създаде оазис на Първия свят в регион на Третия свят. Това към което се стреми Израел, но не успява да го постигне, защото е в перманентна война със съседите си. Ако Сингапур съумее да се издигне до стандартите на Първия свят в обществената и лична сигурност, здравеопазване, образование, телекомуникации, транспорт и услуги, то той би се превърнал в база за предприемачи и инженери, мениджъри и други професионалисти, желаещи да развиват бизнес в региона. При преследването на тези две стратегически в икономиката цели, Ли Куан Ю се води от една проста истина: Сингапур е длъжен да стане по-организиран, ефективен и енергичен от другите страни в региона. Ако е просто толкова добър колкото съседите, няма да даде никакво основание на предприемачите да останат в Сингапур. Трябва да им се създадат възможности за успешна работа в Сингапур, независимо от липсата на вътрешен пазар и природни ресурси. Главните усилия на формираното от Ли УИР (Управление за икономическо развитие) са привличане на инвестиции в 4 основни отрасъла: оборудване и ремонт на кораби; машиностроене, химическа промишленост, електроуреди и ел. прибори. Председателят на УИР има право да си избира между най-добре дипломиралите се студенти и млади учени, завръщащи се от Англия, Канада, Австралия и Нова Зеландия. Председателят му Сен Суй – спокоен човек и отличен администратор – обладава способност да вдъхновява тези млади хора и да изцеди от тях най-добрите резултати, според способностите им. Той формира особена и присъща на УИР култура: ентусиазъм, изобретателност и висок морал. Той прави от УИР толкова мощно и ефективно учреждение, че след време му се налага да отдели от него две независими агенции, като превръща отдела за промишлено развитие в «Джуронг таун корпорейшен» (Jurong Town Corporation, държавна корпорация), а финансовия отдел в «Девелопмънт банк оф Сингапур» (Development Bank of Singapore, държавна банка). И двете нови организации стават лидери в своите сфери. Банката помага да се финансират сингапурските предприемачи, защото старите банки нямат опит извън границите на търговията, твърде консервативни са, не дават пари на потенциални производители. Когато отначало председателят на УИР посещава офиси на мултинационални корпорации, техните директори даже не знаят къде върху глобуса се намира Сингапур. Понякога на служителите на УИР се налага да посетят по 40-50 западни компании, преди една от тях да изпрати своя делегация в Сингапур. Трима служители на УИР после стават министри, няколко секретари на министерства, Джо Пили, освен секретар, управлява и авиокомпанията «Сингапур еърлайнс» (Singapore Airlines), и под негово ръководство тя става най-печелившата в Азия, а друг служител става председател на борда на “Девелопмънт банк оф Сингапур.” Ключова роля в привличането на инвестиции играе правителството на Сингапур. То създава инфраструктура, финансира развитието на промишлеността, регулира данъците и митата. Най-важното в макроикономически план е да бъде създаден фундамент за добре работещо частно предприемачество. Най-крупният инфраструктурен проект е промишлената зона Джуронг от 3600 хкта с нейната система от пътища, канализация, дренаж, електро и газоснабдяване, водопроводи. Към 1961 правителството е издало сертификати за работа в тази зона едва на 12 предприятия. Впоследствие инвестициите в тази зона потичат като пълноводна река. Към края на 1970 правителството издава 390 сертификата на инвеститори в нея, освобождаващи ги от данъци за 5 години, после срокът е удължен на 10 години. Преломът в цялостната икономическа ситуация в Сингапур се случва през октомври 1968, след посещение на делегация на Texas Instruments. Американците искат да основат в Сингапур предприятие за производство на полупроводници, което по онова време се счита високотехнологично, и обещават да започнат работа 50 дни след получаване на разрешение. Последва ги “Нешънъл симикондъктър” (National Semiconductor). Скоро след тях конкурентите им от Хюлет Пакърт изпращат свои “шпиони”. Служителят от УИР работи с тях денонощно, снабдява ги с всякаква пожелана от тях информация и не се отделя от тях, докато те вземат под аренда шестетажно здание в зоната. През 1970 «Дженеръл илектрик» (General Electric), основава в Сингапур шест различни предприятия за производство на електрически и електронни изделия. През 70-те компанията стана най-големият работодател в Сингапур. Американските корпорации залагат фундамента на мащабната високотехнологична електронна промишленост на Сингапур. Тогава още Ли не предполага, че точно електронната промишленост ще позволи на Сингапур да преодолее безработицата, а през 80-те години ще го превърне в крупен износител на електроника. После корпорациите продължават да разширяват експанзията си към Малайзия и Тайланд. Идващите в Сингапур бизнесмени обикновено звънят по телефона на Ли Куан Ю, преди да вземат решение дали да инвестират. За да ги убеди да направят това, той прави пътя и района от летището до хотела им и този от хотела до неговата резиденция чист, елегантен и озеленен. Пребиваващи в центъра, те виждаха наоколо си зелен оазис от 36 хкта безупречни алеи и паркови площи, с добре направени голф игрища. Без повече думи от негова страна, те вече знаят, че сингапурците са хора компетентни, дисциплинирани, надеждни, способни бързо да се учат. Скоро обемът на американски инвестиции надминава този на английските, холандските и японските взети заедно. Американските компании за производство на електроника откриват толкова много работни места, че безработицата не е проблем за Сингапур. В резултат на израело-арабската война от 1973 г., обаче, върху Сингапур се стоварва нефтеното ембарго, довело до вдигане цените на нефта 4 пъти и болезнено засегнало световната икономика. Икономическият растеж видимо се забавя: от 13 процента през 1972 до 4 през 1975, а инфлацията нараства от 2.1 през 1972 до 22 през 1974. Когато през 1975 г. растежът се възстановява, сингапурското правителство става по-придирчиво към привличането на инвестиции и започва постепенно да отменяме тарифите, защитаващи производителите на хладилници, климатици, телевизори, радиоприбори и други изделия на електрониката. Към края на 70-те новият проблем пред Сингапур става високото качество на новите инвестиции, а с него и образованието и квалификацията на местните работници. Сингапур открива нови пазари в Америка, Европа и Япония. През 1997 в Сингапур работят над 200 американски компании, инвестирали над 19 млрд. долара. Те не само са най-крупните инвеститори, но непрекъснато повишават нивото на технологиите и обема на продукцията. Това съкращава разходите на корпорациите и им позволява да плащат по-високи заплати, като същевременно съхраняват конкурентноспособност. Когато през 1985 след т.н. Plaza Accord – съглашение между водещите капиталистически страни да се повиши курса на йената с цел намаляване на търговския дисбаланс – курса на йената отива нагоре значително, японците започват да местят свои производства със средна технологична сложност в Тайван, Корея, Хонк Конг и Сингапур, а фабрики с по-ниски технологии – в Индонезия, Тайланд и Малайзия. Щом откриват, че инвестициите им в тези страни дават по-високи печалби от инвестициите им в Америка и Европа, Сингапур става основен регион за инвестиции на японците. Към средата на 90-те японците стават най-крупните инвеститори в производство в Източна Азия, на второ място след американците в Сингапур. Успехите на Сингапур в индустриализацията се дължат на гъвкавото, адаптивно и дългосрочно планиране. В повечето случаи изборът на инвеститори е успешен. Някои от тях като кораборемонтните, нефтопреработвателните, банките и финансовите компании – са избрани от УИР, министъра на финансите или от Ли Куан Ю лично. Сингапурското министерство на търговията и промишлеността също влага средства във възможни технологични пробиви: биотехнологиите, компютърната индустрия, комуникации, специални химикали, услугите. Но когато не е сигурно за резултата от нови изследвания, правителството диверсифицира рисковете. Ли и неговият екип планират крупни икономически задачи за дълги периоди, редовно преглеждат плановете си и ги коригират според ситуацията. Те нямат под ръка класа от готови предприемачи като Хонк Конг, където се спасяват с бягство от Шанхай и Кантон при настъплението на комунистите китайските производители и банкери. Ако трябва да чакат сингапурските търговци да се изучат и израснат до производители, Ли пише: “щяхме да измрем от глад”. Съвършено абсурдно е обвинението на някои критици през 90-те, че ако сингапурските управляващи били отгледали собствени предприемачи, то по-малко са щели да зависят от мултинационалните корпорации. Даже и с опита на бежанците от Китай, Хонк Конг никога не успява да постигне технологичното ниво на производството на водещите мултинационални корпорации в Сингапур. Правителството поема инициативата за основаването на нови отрасли – стоманолеене National Iron and Steel Mills, пароходна компания Neptun Orient Lines, авиакомпанията «Сингапур еърлайнс». Двама сингапурски министри се изявяват като бизнесмени. Единият основа «Дивелопмънт бенк оф Сингапур», The Insurance Corporation of Singapore и Singapore Petroleum Company. Другият основава сингапурското корабостроене. С помощта на австралийски експерт трети висш държавен служител основава сингапурския Монетен двор –Chartered Industries of Singapore, както и фабрика за боеприпаси. Младият правителствен секретар, а после председател на УИР, Флип Ео, поема ръководството на тези предприятия и открива в тях нови производства, които довеждат до създаването на високотехнологичната компания Singapore Technologies. Тази компания разкрива съвместни филиали за микросхеми с водещи мултинационални корпорации. От всеки випуск в гимназиите правителството селектира отличниците и ги изпраща на държавни разноски в най-реномираните университети на Великобритания, Канада, Австралия, Нова Зеландия, Германия, Франции, Италия, Япония, а по-късно и в САЩ. Правителството прави от тези надарени младежи свои собствени предприемачи, и те основаат такива преуспяващи компании като “Нептун ориент лайнз” и “Сингапур еърлейнз”. И залага на печелившо число - тези предприятия не се превръщат в губещи, субсидирани, национализирани корпорации, както това се случва в много страни от Третия свят, а са напълно конкуретноспособни на частните компании. Ли Куан Ю ясно заявява на младите им лидери, че тези финансирани в началото от правителството предприятия или ще печелят, или ще бъдат закрити. Той рискува, и компаниите преуспят. В резултат на това са основани множество нови компании под егидата на министри в съответните министерство. Когато и тези компании се оказват преуспяващи, правителството превръща такива държавни монополи като Public Utilities Board, Port of Singapore Authority и Singapore Telecom в самостоятелни компании, свободни от министерски контрол. Те се управляват като частни, ефективни, конкуретноспособни и печеливши предприятия. Ключът към успеха е в качеството на хората. Акциите на тези фирми се котират високо на Фондовата борса на Сингапур. Ако трябва да се опише само с една дума защо преуспява Сингапур, то тази дума е «доверие» (confidence). Именно доверието в правителството на Ли Куан Ю и в него лично позволява чуждите инвеститори да основат свои фабрики и рафинерии в Сингапур. Няколко дни след началото на кризата с горивата, през октомври 1973, Ли решава да даде ясен сигнал на нефтените компании в Сингапур. Ако сингапурското правителство блокира запасите им от нефт в Сингапур, то ще си обезпечи запаси за две години напред. “Но това щеше да им покаже, че сме ненадеждни партньори.” – пише Ли Куан Ю. Той се среща с изпълнителните директори на всички рафинерии - Shell, Mobil, Esso, Singapore Petrolium, British Petrolium. Публично ги уверява, че Сингапур е готов да ореже квотите си за потребление до степен, в която са готови да сторят това самите компании за други техни клиенти в други страни. Решението му повишава доверието в Сингапур, защото дългосрочната стратегия на Ли е страната му да стане надеждна за нефтения и всички други бизнеси. В резултат нефтената промишленост на Сингапур значително се разширява, а към края на 70-те започва развитието на нефтохимията. В началото на 90-те Сингапур разполага с рафинерии с общ капацитет 1.2 млн. барела дневно. Така Сингапур става третия в света нефтопреработвателен център след Хюстън и Ротердам, трети в света център по търговия с нефт след Ню Йорк и Лондон, най-големия в света център по търговия с мазут.

В кръга на шегата, проблемът му наистина са кюрдите - жена му е от кюрдски произход.

И според мен спецслужбите му не са проспали преврата, той се възползва от него.

Обоснован и аргументиран солидно с факти сериозен анализ. Първите коментари за преврата на Ердоган (излъчени по СNN) бяха: “Господ (Аллах) ми праща този опит за преврат.” Действията му бяха доказателство, че е бил добре информиран за сценария на преврата (не означава, че го е инсценирал). Реакцията му бе светкавична и адекватно точна с изкарването “спонтанно” на голяма маса цивилни мъже по улиците (40 минути след ударите върху парламента), контра-действията на авиацията му (сваления хеликоптер) също бяха забележително добре координирани. По повод на въпроса, защо заговорниците не са го ликвидирали физически, отговорът е елементарен – не са имали реална информация къде е, очевидно той е водел играта на “котка и мишка”, в която те са били “мишка”. Моето мнение обаче за неговия (на Ердоган) хоризонт на политически живот е по-различно от това на Капитана. Ердоган е умел политик-прагматик, притежава подкрепа от богатите и средната класа в Турция (ако се погледнат цифрите, тези две групи са собственици на повече от 70-80 процента от националното богатство на Турция, а партията на Ердоган печели последните избори с 49 процента от гласовете, следващата има 23), изразява и защитава техните икономически интереси, макар и под покривалото на ислям. Неговото идване на власт не е случайност, трябва внимателно да се прочете биографията му. Както каза един турски анализатор, ерата “Ататюрк” е приключила, тя е история, елитът от тази ера е отстранен от власт, идва ерата Ердоган (тя вероятно ще продължи и след него), на изявен турски национализъм с амбиции и претенции за реставриране на старото имперско могъщество; тези амбиции се изразяват от силен лидер, формирал предан политически екип и нов икономически елит. Надявам се прагматизмът да надделее над идеологията и от двете страни – турската и тази на Запада; твърде много са общите им интереси, за да си позволят Турция и Запада лукса да се “разведат”, заради общите си несъгласия. Изключвам като възможност сценарий “Либия” за Турция на Ердоган: Турция не е Либия, Ердоган не е Кадафи.

Някои от последните реакции по повод на опита за военен преврат в Турция: http://www.mirror.co.uk/news/world-news/turkey-coup-live-updates-explosion-8431256 Новоизбраният Секретар по външните работи на Великобритания Boris Johnson заяви на турския външен министър, че Великобритания подкрепя демократично избраното правителство и неговите институции. Президентът на Европейския съвет Доналд Туск заяви, че противоречията не се решават с оръжия и призова Турция да се върне бързо към конституционния ред. “Турция е ключов партньор на ЕС. ЕС напълно подкрепя демократично избраното правителство, институциите в страната и върховенството на закона.” – каза Туск. Той добави, че опитът за преврат може да се окаже критичен за целия регион и за връзките ЕС-Турция. “Нашето желание и намерения са да запазим Турция в ролята й на ключов наш партньор.” В първото си обръщение по медиите след преврата, Ердоган обвини за преврата от фракция в армията, вдъхновявана от неговия архи-противник, намиращия се в изгнание в САЩ, ислямски духовник Fethullah Gulen. Организацията Alliance for Shared Values group, близка до Fethullah Gulen, отрече подобни обвинения: “Ние осъждаме всякаква военна интервенция във вътрешнните работи на Турция” – заявиха в изявление нейни представители. Турският правосъден министър Bekir Bozdag заяви в телевизионно интервю, че активисти лоялни на Fethullah Gulen, който понастоящем живее в Пенсилвания, стоят зад опита за военен преврат. Иранският външен министър Javad Zarif заяви: Ние сме дълбоко загрижени за тази криза, за стабилността, демокрацията и сигурността на турските граждани. Хората на Турция храбро защитиха демокрацията и тяхното демократично избрано правителство доказа, че превратите нямат шанс в нашия регион и са обречени на провал.” Турският премиер Binali Yildirim заяви: “Опитът за преврат бе инспириран от последователи на емигриралият в САЩ ислямски духовник Fethullah Gulen. Кандидатът за президент на САЩ Хилари Клинтън заяви в петък, че ще подкрепи турското гражданско правителство, ако то е изправено пред опит за преврат. (US Democratic presidential candidate Hillary Clinton said on Friday she supported Turkey’s civilian government as it faced an attempted coup.) Клинтън заяви в изявлението си, че следи събитията в Турция с “голяма загриженост” (опитът за преврат започва в петък, около час преди полунощ. Мексиканският външен министър заяви, че осъжда опитът за военен преврат и оцени като опит с това да се суспендира демократичната система в страната. Генералният секретар на НАТО Jens Stoltenberg каза: “Следя събитията в Турция отблизо и с тревога. Призовавам към спокойствие и пълен респект към демократично избраните турски институции и конституцията на страната. Турция е ценен съюзник на НАТО.” Държавният глава на Катар заяви че осъжда опитът за военен преврат в Турция. (according to Qatar state news agency QNA.) Белия дом направи изявление, в което се казва: “всички партии в Турция са длъжни да подкрепят демократично избраното правителство на Турция, да проявят сдържаност и да избягват насилие и кръвопролития.” (“all parties in Turkey should support the democratically- elected Government of Turkey, show restraint and avoid any violence and bloodshed.”) Комисарят по Външните работи на ЕС Federica Mogherini призова за спакойствие в Турция: “Призовавам за сдържаност и респект към демократичните институции.” (Call for restraint and respect for democratic institutions.) 15:43 – Държавният секретар на САЩ Джон Кери заяви, че във Вашингтон не е получавано искане за екстрадиция на ислямския проповедник Гюлен, сочен за вдъхновител на преврата. Същевременно Кери заяви: “САЩ подкрепят изцяло законно и демократично избраното правителство на Турция.” В турските медии се цитират две имена, сочени като евентуални ръководители на преврата: ген.лейтенат Метин Лидил, един от главнокомандващите сухопътните сили; преди него се сочеше името на генерал Акин Озтюрк, бивш главнокомандващ на турските ВВС, напуснал ВВС през 2015 год.

Част от последна информация в Интернет (преди около час): 181 убити и над 2800 арестувани военни, между които над 700 офицери; президентът Ердоган заявява рано тази сутрин, че опитът за преврат е бил неуспешен, същото направи на пресконференция с журналисти министър-председателят преди около 2 часа, като специално благодари на гражданите, които масово са блокирали движението на колоните танкове и бронирани коли на извършващите преврата. На много места полицията и специалните части на страната на правителството са спасявали от линч задържани от цивилните войници и офицери. През нощта е бил обстрелван с военен хеликоптер на превратаджиите турският парламент в Анкара, хеликоптерът е бил свален от правителствен изтребител. Друг техен хеликоптер пак през нощта е открил огън по тълпа, опитваща се да прегради пътя на военна колона, има десетки убити и ранени. Министър-председателя на Турция заяви, че заговорниците ще понесат наказанието си с цялата тежест на закона. Той заяви, че в турската Конституция не е предвидено смъртно наказание, но парламента трябва да обсъди дали това не може да се промени, за да не се повтарят подобни случаи. В отговорите на журналистически въпроси, той на няколко пъти подчерта огромната роля на цивилните граждани (не само привърженици на управляващата партия), които са осуетили опита за преврат, откликвайки на призива на президента един час след преврата да излязат масово на улицата. Великобритания и Русия са спрели цивилни полети към Турция. http://www.mirror.co.uk/news/world-news/turkey-coup-live-updates-explosion-8431256

Интервюта с Ли Куан Ю (продължение) - Едва ли в бъдеще ще се появи човек с подобен на Вашия дар да убеждава. Ще бъде ли трудно да се управлява системата? - Разбира се. Но работата е не само в умението да убеждаваш. Работата е в това, че сега електоратът е повече разслоен на работническа класа, висша работническа класа, нисша средна класа, средна класа, висша средна класа, предприемачи и много богати хора. Така че техните интереси са напълно противоречиви. А преди ключова дума беше “оцеляване”. Затова съумях да променя законите. Например, реших, че всички крайбрежни ивици трябва да бъдат култивирани без компенсации за собствениците, иначе нямаше да успеем да ги култивираме. Ако трябваше да изплащаме компенсации на всички собственици, развитието ни щеше да спре. Промених правилата. Знаех достатъчно за законите, че да разбера, че това е шанс да променя системата, да преустроя Сингапур и да дам на всеки неговия дял. Ние се занимавахме със социално и юридически реформи. Собствениците на земи дума не казаха, защото си дадоха сметка, че ако тогава бяха тръгнали срещу решението, страната щеше да пропадне и тогава всичките им земи щяха да се обезценят, а ако успеем цената на земите им ще расте с времето. Знаеха го и се молеха за моя успех. Но когато станахме по-развита страна, наложи ни се да променим закона за земеделска собственост и да изплатим пълните компенсации. Получаването на земя за обществени нужди стана по-скъпо. Затова разходите за развитие на инфраструктурата и цените на земята излетяха нагоре, защото днес придобиваме собственост по пазарни цени. - Това е по-справедлива система. - Нима? Ако цари всеобща нестабилност, ако над всяка глава няма покрив и за всяка уста парче хляб, ще струва ли въобще Вашата собственост нещо, ако живеете в среда на спорове и конфликти, ще дойдат ли при Вас някакви нови инвестиции? Щом се формира средна класа, тя трябва да бъде подкрепяна от парламента. Колко са у нас семействата, които не са средна класа в сравнение с тези които са? Мисля си в най-лошия случай 2:1. Днес семейство от работническата класа е принудено да плаща по-скъпо, защото земята струва повече. Затова даваме на новите купувачи грант (заем без връщане), отпускан от Съвета по жилищно строителство, в размер на 80 000 долара, за да облекчим разходите им. - Кой от вашите колеги в Кабинета най-силно възразяваше срещу такава политика? - Го Кен Сви (Goh Ken Swee), Раджа (Raja), To Чин Чай (Toh Chin Chye). Последният възразяваше срещу идеологията. Казваше: «Не трябва да се плаща за лечение в болница. Вижте Китай, там всички са равни». Отвърнах му - глупости. Вярвате ли, че един селянин има същия достъп до лекарства като хората от Политбюро? Ама той вярваше и в това. Така и не си промени идеологическата позиция. Не искаше да погледне реалността в лицето. - Какво мислите за демокрацията? - Самюъл Хънтингтън пише, че някои култури лошо приемат демокрацията. Той подчертава мюсюлманите. Япония счита за изключение. Но не съм уверен, че Япония е изключение. Те имат много специфична демокрация. Това е патриархат, до голяма степен древна самурайска традиция. Лидерите на фракции при тях са нещо като глави на древни самурайски кланове. Не съм сигурен, че те в крайна сметка ще се превърнат в либерална демокрация по американски модел. Ние сме изградили демократична система, която нас ни устройва. При класическата либерална демокрация всеки човек след изборите е свободен от партийна дисциплина. Ако това се случи у нас в Сингапур, ще имаме нестабилно правителство. Не казвам, че не можем да променим партийната си принадлежност. Това е възможно. Но тогава, освободете мястото, и се явете на нови избори. Това ни спасява от безкрайни смени на правителства. В Малайзия това не е така, и затова те са в перманентна криза. Опозицията не позволява промени в конституцията им. - Но днес в света има толкова много демократично избрани правителства, колкото никога преди. Не е ли това доказателство за предимствата на демокрацията? Главният плюс е в това, че правителствата могат да се сменят без насилие. В Китай главният минус е в това, че правителството може да се смени само чрез въстание – т.н. “справедлив бунт”. Това означава, че управникът е загубил доверие и трябва да бъде свален. У нас, ако не правим нещо както трябва като лидери, може да се гласува срещу нас. Но системата ще си работи както преди. Наше задължение е да гарантираме нейната работа. А избраният президент е още една степен на гаранция, за даде на страната шанс за възраждане. - Как така? - Новото правителство не може произволно да заменя висши служители със свои креатури, не може и да харчи натрупани резерви на страната без съгласието на президента. Налага им се да се съберат в тази рамка. Ако спечелят втори път избори с пълно мнозинство от две трети, тогава ще могат да променят правилата. Но не мисля че е леко да го направят. А ако са некомпетентни, ще се провалят още след първия мандат. Ако не бяхме предвидили възможност за провал, не бихме оставили такова ниво на защита. Предвиждам че на някакъв етап на хората ще им омръзне стабилно правителство и ще поискат да опитат опозицията в действие. Все някога ще се случи. Не знам кога. Не мисля че ще стане в близките 5 години, защото правителството ни е компетентно. Но си представете че по време на такава криза имаме некомпетентно правителство, например допусне масова безработица – тогава може да има такова обръщане. - Хънтингтън даже развива теорията, че политическата система на свой ред може да влияе върху културата. Считате ли такова влияние възможно? - Не пряко. Китайската култура се е развивала 5000 години. Не мога да си представя в Китай избори по системата “един човек – един глас.” Невъзможно е. Що се отнася до нашето общество, то е “трансплантирано”. Така че това е друга среда, в която хората са готови да се приспособяват, защото след като човек веднъж е напуснал родината си, то вече е длъжен да приема различните условия в своята нова среда. - Ако се срещнете с Хънтингтън, какво бихте му казали по повод на неговото мнение, че вашата система ще умре заедно с Вас? - Бих му казал: “Грешите.” Вижте, аз не съм на власт от 1990 г. Това са вече 20 години, през които можеше да тръгнем по грешен път. Но това не се случи – благодарение на щателния подбор на лидери – в Кабинета, в парламента, в антикорупционното ведомство, в президентството. Ще продължаваме в този дух. - Значи сте съгласен с Хънтингтън, че някои общества не възприемат добре демокрацията? - Да, това е неговата интелектуална критика. Може би е прав, може би не. Но той вярва в това достатъчно искрено. Той не споменава испаноезичните американци, но предупреждава демократите Албърт Гор и Клинтън: “Стъпили сте на лъжлив път. Трябва да асимилирате тези хора в своята култура, а не да им позволявате мултикултурализъм. Те ще ви удавят с бройката си.” Какво означава това за нас? Ще имаме ли някога една култура? Не мисля. Ще имаме ли една религия? Не. Ще имаме ли свое пространство, все повече разширяващо се, където да съхраним себе си? Мисля, за това ще е необходимо много дълго време. Така че какво ни държи заедно? Според мен, икономическата необходимост от мир, стабилност и растеж. Тази мисъл започва да прониква в умовете на хората. Ако започнем да се караме заради различни религии, култури, етноси, всичко ще рухне. Живейте и оставете и другите да живеят. Днес системата ни работи толкова гладко, че можем да въведем подходящи малайци (малайците са поставени в негласната йерархия за работа на 3-то място след китайци и индийци, бел.пр.) в политическата система. Активно търсим такива, защото искаме повече достойни малайци в Кабинета. - След падането на комунизма бяхте въвлечени в дебати около противопоставянето на демократичните на азиатските ценности. - Казвам, че съществуват много форми на демокрация. Създали сме конституционална система, която ни устройва, отговаря на нуждите на нашите хора и на техните основни ценности. Говоря за конфуцианските общества. В Индия критикуват всичко и всекиго. Почетете техни вестници, те винаги са недоволни. Ако двама индийци се съдят, бъдете уверен, че ще е много дълго, защото това е част от тяхната култура. Ако двама китайци са въвлечени в съдебно дело дори една седмица, на втория ден и двамата ще кажат: да приключваме. Затова в Китай е възможно да да бъде опозорен един лидер, и той ще се примири с това – значи за нищо не го бива. Аз започнах кариерата си като човек възпитан в конфуцианство. Възприел бях конфуцианството на най-елементарно ниво. Знаех, че трябва да уважавам възрастните, да съм предан на своето семейство (Ли е имал в живота си 1 съпруга и 3 деца от нея, бел.пр.), знаех как да постъпвам с приятелите, и че не бива да въставам срещу правителството или владетеля. Но ако някой ме оскърби, и не мога да се защитя, то според китайския обичай, “ще загубя лице” (доверие и достойнство пред другите и пред себе си). - Как днес имате контакти с хората? - Сега ежедневно провеждам открит диалог – среща с 2000 човека от Националния конгрес на профсъюзите в “Сантък-сити”. Разговарям с малки групи или лице в лице и говорим за проблеми, преди да са станали големи. Не всеки може да работи с НКП и директно с хората. Обаче не мислете, че винаги ще подкрепяме работниците. Подкрепяме ги само тогава, когато са прави, независимо дали е време на подем или криза. По време на последната криза непрекъснато се консултирахме с НКП. Профсъюзите знаят към какво се стремим. Няма паника. Казват че сме раздавали подаяния. Всяко правителство прави всичко възможно, за да си осигури гласовете на гласоподавателите на следващи избори. Но ако не им осигурите дългосрочна перспектива, за тях и за децата им, никакви предизборни фокуси няма да ви помогнат. Много просто е. - Като архитект на цялата тази система, виждате ли в нея слаби места, за които искате да предупредите младите министри? - Слабо място е че липсват достатъчно подходящи хора, които искат да се занимават с политика. Нямаме и достатъчно подходящи хора, които да се занимават с икономика, за да осигурят приток на чуждестранни таланти. Във всяка такава група имаме по около 1000 човека, които трябва да разпределяме по администрацията, отбраната, полицията и професионалните служби. Малко са. Какви качества са необходими? Първо – целеустременост. Второ – способности. Трето – преданост. И четвърто, то е най-важното – способност да убеждаваш и да водиш (лидерство). Ако погледнем напред 15-20 години, ще имаме проблем с възрастните хора. Това е сериозен проблем. Ако не развиваме икономиката, бремето върху работещите сингапурци ще стане толкова тежко, че талантливите ще почнат да емигрират. Не сме Америка или Австралия по отношение на население и ресурси. - Какви аспекти от политическата система, според Вас, не бива да се променят? - Основите: междуетнически мир, равенство на възможности, но не равенство на заплащане, в образованието, жилищната политика, здравеопазването и т.н. И системата основана върху меритокрация. Това е основата на нашата обществена хармония и междурелигиозна толерантност. - Казахте, че със засилващото се разслоение в обществото в Сингапур, трудно ще се запази тази форма на управление. - Нашите избиратели – средната класа, в която влиза и по-голямата част от работническата класа и даже висшата средна класа – виждат в тази система преимущества за себе си. Докато това е така, ситуацията няма да се промени. Може да настъпи време, когато интересите на висшата средна класа се променят, и те да решат повече, че не искат да помагат на по-ниските класи. Те могат да започнат да подкрепят партия, която да каже: “Считаме, че съществуващата данъчна система е грешна. Защо трябва да спонсорирам някой, който живее в 4-стайно жилище?” Ние сами разширяваме различията в нашето общество. Не знам кога, но това ще се случи. - Защо мислите така? - Това е разликата между успешните и по-малко успешните, която се случва във всяко общество. Успешните забравят, че не биха постигнали успеха си без мир и стабилност, които са направили възможни тяхното образование, работа и възможности за кариера. Те си мислят, че са постигнали всичко само заради собствените си способности. Някои студенти от най-добрите университети като Институт Рафълз или Тва Чонг (Hwa Chong), заминават зад граница с мисълта, че нищо не дължат на правителството и обществото. Те са талантливи деца, но как са постигнали успехите си? Защото имаше стабилност в обществото. В условия на стабилност и мир ние изградихме нашата образователна система и осигурихме възможност на най-талантливите да се издигнат на върха. Даже по-малко талантливите получиха шанс да достигнат своя максимум. - Вие сте 57 години в политиката. Какви са най-важните уроци? - Необходимо е да имате убеждения. Ако нямате убеждения, ако правите това за лична слава, чест или популярност, забравете за него. Захванете се с друго. Ако искате да се занимавате с политика, правете го като моя екип: “Това е въпрос на живот и смърт.” Поставихме на карта живота си, когато хвърлихме предизвикателство на комунистите. Ако проиграете, те ще ви изтръгнат ноктите и промият мозъците, - те не криеха това, и ние го знаехме. Това е най-важното, вие трябва да имате убеждения, да правите това не за слава, а защото сте длъжни да го правите. Когато започнах и се обединихме с Малайзия, Тунк, разбирайки че съм в задънена улица, ми предложи пост в ООН, но това значеше да предам принципите си. Нима можех да кажа на моите хора: “Аз се уморих, нека някой друг се заеме.” Аз бях отговорен. Аз трябваше да го направя. И го направих. Очаквах ли, че ще имаме такъв успех? Не, защото не можех да предскажа как ще се развива света, но знаех, че ако се възползваме от всяка една възможност, ще успеем да се развиваме заедно с останалия свят. Ако не съществуваше външен свят, и бяхме зависими само от региона, щяхме да си останем в мизерията. Но ние направихме скок, използвайки отначало връзките си с Британия, Европа, Америка и Япония. После, през 80-те, обърнахме внимание на Китай. Бях сигурен, че те ще постигнат големи успехи. Към 1982-1983 г. можех да кажа това с увереност. Затова започнахме да развиваме отношения с Китай. Това ни се отплати. Също и с Индия. Това е голяма страна, ние сме длъжни да спазваме баланс на интереси. Ние развихме отношения с Индия и ги приехме в Регионалния форум АСЕАН и Източноазиатската конференция. Ние бяхме първата страна, която подписа с тях пакт за свободна търговия, въпреки съпротивата на мнозина индийски министри. Така получихме още два импулса в развитието си. После установихме връзки с нефтопроизводителите в Близкия Изток и започнахме да развиваме взаимоотношения с Русия. Мисля че не бихме станали това което сме, без тези наши външни връзки. - Но у днешните млади лидери няма такава вяра и убеждения, невъзможно е. - Не говорете така. Когато Ли Сян Лун (сина му, днес министър-председател, бел. Пр.) беше малък, аз го вземах с мен на обиколки по предизборната ми кампания. Беше му интересно, слушаше речите ми. Мисля, че две въстания го поразиха. През юли 1964 г., в деня на рождението на пророка Мохамед, аз отсъствах. Затова упълномощих да ме замества То Чин Чай (Toh Chin Chye). Той се паникьоса и веднага обяви извънредно положение. Целият град бе обхванат от паника. Затвориха всички училища, градския транспорт спря. Жена ми изпрати шофьора да прибере от улицата Сян Лун, но не го открили. Той се прибрал пеша от училище у дома. Вторият му шок беше през септември, тогава беше 12-годишен, при втори бунт, той всичко разбираше. Когато завърши Кеймбридж, предложили му да остане там, защото е талантлив математик. Той написал на професора си: “Не, благодаря, аз съм длъжен да се върна у дома. Това е моята страна и моите задължения, и ще се върна там, където от моите усилия ще има много повече полза.” И се върна и се записа в армията. Никога не съм му казвал да влиза в армията. Сам пожела. Всяко поколение се сблъсква с различни предизвикателства. Ако не сте твърдо убеден, че искате да работите за хората, не го правете. Занимавайте се с нещо друго. - Стигали ли сте някога до предела на възможностите си, да чувствате че принципите Ви са подложени на огромно изпитание? - Колкото е по-голямо изпитанието, толкова повече се мобилизирам да работя, за да съм сигурен, че ще го преодолеем. Какво е важно за мен в живота? Моето семейство и моята страна. За семейството се грижи жена ми. Тя възпитаваше децата. Аз прекарвах с тях известно време, стараех се да им покажа някои ценности. Два пъти годишно почивахме на планина, когато успявах да се отскубна. Мисля че децата ми отраснаха с правилните ценности. Но Сингапур – това е вечната ми грижа, до края на живота ми. За нищо не съжалявам. Изживях по-голямата част от своя живот, изграждайки тази страна. Нищо повече не бих си пожелал. - Възможно е Вие така да виждате нещата, но други хора да ги виждат различно. - Не ми е интересно какво виждат или не виждат другите. Това не ме засяга. - Какви са най-несправедливите упреци към Вас? - Това не ми е интересно. Ако позволя такива неща да ми влияят, това ще повлияе на моята работа. Просто ги игнорирам. Какво знаят те? Какво знаят за Сингапур, за мен? Когато се срещам с такива хора лице в лице, питам ги: колко дълго сте живели в Сингапур, какво знаете за Сингапур? Аз се родих и израснах тук, аз живея тук. Нима притежавате моята квалификация, за да решавате кое е от действително значение за тази страна? По колко часа на ден мислите за Сингапур? Това е моят живот и животът на хората, които са ми възложили тази отговорност. Но знам, че ме уважават всички лидери, които познавам, защото давам прями отговори. Ако ме попитат нещо, винаги давам честен отговор. - Как искате да Ви оцени историята? - Тогава мен няма да ме има. Ще има други мнения, други позиции, а аз стоя на моята. Приех някои много жестоки и тежки решения, защото животът го изискваше. Може би някои не одобряват това. Нещата понякога бяха заложени на карта, аз сторих всичко по силите ми, за да успее моята страна. Какво имам в залеза на моя живот? Успял Сингапур. Какво дадох за да го имам? Моят живот. - Какви са проблемите пред лидерството на Сингапур? - Всяка година се появяват около стотина подходящи хора с потенциални лидерски качество. От тях трябва да избираме 20-30. Ние “скенираме” всяка професионална група, всяка фирма, но за да успееш в политиката, трябва да започнеш на около 30, най-много 40 години, когато още не си закостенял и можеш да разбираш хората. - Критикуват Ви, че кръстосвате с такава цел цялата страна и с този подход “от върха надолу” лишавате от потенциални лидери най-способните компании. - Не, ние не избираме онези, които са най-добри лекари, хирурзи или счетоводители. Тях си ги избира и издига системата в която работят. Ние си избираме само по неколцина от най-добрите. - Така винаги се случва в корпорациите или военните кръгове, но не считате ли, че в политиката трябва да се опирате повече върху електората, за да избирате потенциални лидери? - Не, някой е длъжен да управлява правителството, а ако имаме късмет, премиерът ще може не само да управлява, но и да убеждава хората. Но вътре в партията са нужни различни хора. Нужни са и такива, които висят по цял ден в кафенето и са добри местни лидери на ниско ниво. На партията са й нужни и такива, но ще може ли такъв да управлява министерство? Един от основателите на ПНД,То Чин Чай, каза по този повод: «Не бойте се, министърът има секретарка, тя е опитна и знае какво да прави». Шегувам се. Така не става.. - Мнозина считат, че за Вас в партията са важни академичните постижения. - Тази мисъл е просто невярна, съвършено грешна. Да, ние им отдаваме значение, защото те са част от първото впечатление. За многото изминали години се убедихме, че който и да е наш лидер, независимо дали идва от висок пост в «Дженерал електрик», IBM или «Майкрософт», трябва да притежава няколко базови качества: висок коефициент на интелект, това е много важно, но е едната страна на медала, необходим му е също толкова висок коефициент на емоционален интелект, твърдост на лидер, целеустременост, находчивост и много други качества. - Не трябва ли лидерите да се издигат отдолу нагоре, а не да излитат към върха по нечия воля? - Никъде в света не съществуват лидери, които стъпка по стъпка са се качили от най-ниското до най-високото стъпало. Посочете ми поне един такъв. Как се избират кандидати за президент на САЩ? От най-ниското стъпало? Не. От елитите на Демократичната или Републиканската партии. Да вземем републиканците. Можете ли да се появите от никъде? Не. Джон Маккейн бе герой от войната. Баща му – четиризвезден адмирал. Той беше сенатор, състезава се с Джордж Буш-младши, загуби, но в крайна сметка беше номиниран през 2008. Погледнете лидера на британските консерватори. Той е възпитаник на Итън и Оксфорд. Избран е от членовете на Парламента от Консервативната партия, мнозинството от високата част на средната класа. Това движение отдолу нагоре ли е; или отгоре надолу? А да не би членовете на Китайската комунистическа партия да се издигат отдолу нагоре? Първото поколение революционери, да, но когато Мао Дзе Дун открива 7 конгрес на ККП, той елиминира всички останали и става едноличен вожд. Да гледаме фактите в лицето. Издигане отдолу нагоре в Африканския Национален конгрес? Взеха ли участие широките чернокожи маси? Не. Нелсън Мандела стана тяхна икона в борбата им за независимост, но бе заключен в затвора за повече от 20 години. След като той излезе в пенсия, управлението бе поето от група негови приближени. Това отдолу нагоре ли е? - Не е ли по-добра китайската политическа система, базирана на низова конкуренция? - Китайската система е още по-избирателна и меритократична от нашата, защото те не се състезават на избори. Затова игнорират емоционалния компонент. Ние се нуждаем от хора, които могат да се борят и побеждават на избори. Можеш да притежаваш всички лидерски качества, но ако не можеш да се бориш и побеждаваш на избори, не струваш много. В нашата система хвърляме човек веднага в най-дълбокото. Ако не може да плува, изваждаме го. В частния сектор не е необходимо да побеждаваш на избори. Ако босовете са доволни, всичко е ОК. Така е и в Китай. Важното е как работи човекът. - Мнозина ви упрекват, че налагате елитарен подход в подбора на хора в партията. Това е просто глупост. Тези хора не разбират. От опит ние постепенно осъзнахме, че лидерството е конгломерат от качества и че да си лидер се изискват едни и същи качества в която и да било сфера – независимо дали си генерал, изпълнителен директор на корпорация или главен редактор. Реалността е такава, че колкото и открита и меритократична да е една система, в течение на развитие на едно общество, то се разслоява. Хората получават образование, способните се издигат, те се женят за също толкова добре образовани. В резултат, техните деца е много по-вероятно да бъдат умни, отколкото децата на градинаря. Не казвам, че всички деца на работници и градинари са бездарни. Понякога от две сиви кончета се ражда бял жребец, но това се случва рядко. Ако съберете два бели расови коня, по-вероятно ще се роди бяло жребче. За това се говори рядко, защото тези, които не са “бели коне” казват: “Вие ни унижавате.” Но това е факт. Вашите интелектуални способности и всичко останало на 70-80 процента са обусловени генетично. Необходимо е само време да се развият, и това е всичко. Между 20-30 процента е обусловеното от възпитание и образование. Това е животът. - Не се ли опасявате, че в тази щателно изградена от Вас система за търсене на лидери най-накрая ще попаднат само хора с твърде сходен социален и икономически статус? - Що се касае за сингапурците, а те всички преминават през една образователна система, то единственото диференциране е в това дали получават висшето си образование в Сингапур или в чужбина и каква професия са избрали. Френските елити например завършват едни и същи училища, след това едни и същи grandes ecoles. В Германия генералитетът изучава едни и същи доктрини. Една от причините германците да считат своя генералитет за много успешен е, че който и от техните генерали да поставите за главнокомандващ, той ще намери общ език с другите генерали. В Япония Токийския университет е университетът за елита. В Пекин способните хора яростно се конкурират да учат в Пекинския университет или в Цинхуа, в краен случай университета Фу Дан. Единственото изключение е Америка, доколкото те имат Запад, Среден Запад, Север, Източно крайбрежие. Преди всички те (елита) учеха в Източното крайбрежие. Сега издигнаха престижа на университетите Станфорд, Тексас, Северозападния, Южнокалифорнийския и т.н. Те имат различни школи – Милтън Фридман (Milton Friedman) си има своята икономическа школа в Чикагския университет, а Харвард има своята. - Какви са опасенията на способните хора, когато искате да ги привлечете за политически лидери? - Опасенията им са такива: “Сега съм добре на това място. Може би след 4 години, когато децата пораснат и постъпят в университет.” Преди 15-20 години искахме да привлечем Ко Бун Хви (Koh Boon Hwee), докато работеше в холдинга Утхелъм (Wuthelam). Той откровено ни каза: “Искам да стана успял лидер на корпорацията.”, и стана. Негов избор. Можеше да стане добър министър, но вече е късно. Той вече не може да обикаля изборните секции, да се среща с хората, да говори с тях и т.н. Политическият лидер трябва да стартира малко след 30 години, или най-късно след 40. Петдесетгодишните вече трудно се променят. - А как процедирате с онези, които не са съгласни с Вас? - Съгласни или не – това не е критерий. Имат ли необходимите качества? Ако да, ще поискаме среща с тях, ще се опитаме да променим убежденията им. Тяхното несъгласие нищо не означава за нас. Ние сме рационалисти. Ако ние не сме прави – ще ни убедят, и ние ще се променим. - Съществува ли конформизъм в Кабинета? - Ние сме независимо мислещи. Не се опитваме да си налагаме един на друг идеи. Много от сложните въпроси обсъждаме в течение на няколко срещи без да вземаме решение. Другите министри се срещат без мен. За да не им влияя, те отначало се срещат и решават какво ще правят, а после го обсъждат с мен. Срещите се провеждат на обедна маса преди заседанията на Кабинета, без мен, и там те си говорят свободно. - Говори се, че вашето влияние е все още толкова силно, че Вие нарочно ги оставяте да се срещат сами и да обсъждат свободно, за да не им тежите с авторитета си. - Е не мога да вляза в кожата на някой друг. Когато изказвам мнение, не просто го “изричам”, казвам неща, за които съм мислил и които са базирани на мой опит. Аз още съм в Борда на директорите на «ДжиПи Морган» (JP Morgan), в Съвета на директорите на най-голямата френска нефтопреработвателна компания «Тотал» (Total) и още няколко други.

Франкофонията е най-умната и рационална държавна политика, която познавам. В България тя действа по следния начин - френската държава плаща авторските права на френската култура (издателства кинопроизводители, театрални режисьори и т.н.), за да се разпространяват френски книги, филми, изобразително изкуство, музика и т.н. съответно в България. При това, парите за авторски права отиват във френската култура, тоест държавата си спонсорира собствената култура, но съответните български издателства, кино разпространители, театри и художествени галерии също печелят индиректно, защото не плащат авторски права за автори, филми, театрални постановки и т.н. Печели българската култура, печели и френската култура, плаща френската държава. Това е най-добре измислената държавна система за спонсориране на култура, достойна за уважение и възхищение. п.с. По повод пристрастията ми за мача Франция-Португалия - с ръка на сърце казвам, че до контузията на Роналдо не бях привърженик на нито един от двата отбора, но след това също виках (оказа се с много други българи) от радост за гола на португалците. Което говори добре за чувството за справедливост у българите, значи все още е живо.

За хронологията на снимките си абсолютно прав, видях го 2 часа след като ги качих. За другото (дали е умишлено) до известна степен ме накара да се замисля, още повече че половин дузина футболисти и експерти твърдят, че Пайе е играл чисто, но поне тогава, докато гледах мача, останах с такова впечатление, а и фактът че се събират доста случайности в една точка още ми изглежда доста странен. Но че Роналдо е направил цирк и излязъл умишлено е абсурдно, няма никакъв резон, беше контузен 100 процента, просто нито той, нито Фернандо Сантош имат какъвто и да било интерес да разиграват подобни сценарии.

Французинът влиза встрани и почти отзад (което си беше за чист жълт картон); да, на снимката не може точно да се види дали Роналдо не го е засегнал, но в случая това е без значение, защото Роналдо играе с топката и я владее, а Пайет влиза в единоборство за топката, при това той нанася контузващия удар не с левия крак, с който избива топката, а със силно сгъване надолу в коляното на десен крак, това сгъване е фатално (и според мен умишлено) - другото влизане, така остро почти отзад само по себе си е за картон (който бе спестен), но ударът му с дясно коляно в левия крак на Роналдо доведе до контузията. Но както и да е - станалото станало, както се казва, битите бити... Може би с Роналдо французите щяха да спечелят този мач, защото играта на португалците бе шаблонна дотогава. Пренатегнаха нещата може би, а може и да е било случайно, във всички случаи, португалците биха без Роналдо.

Как по-ясно да ти го покажа, освен с тази снимка:погледни как неестествено е извит левия крак на Роналдо, на 90 градуса, след като е стъпил, и къде е дясното коляно на Пайет, то е като балтия. Перфектно извършена екзекуция от квалифициран хирург. За какъв дявол му е на Роналдо, на последен мач на Европейско и с последен шанс да стане шампион, пък и на треньора му, да разиграва циркове. Абсурд А сега обърни внимание на тази снимка - какво прави вдясно до главата на Роналдо, треньорът на Франция, Дидие Дешан - идва да се увери в доброто му здраве ли? Три случайности (7-ма минута, контузен предварително крак (същия ляв) и Роналдо като острие на отбора са прекалено много на едно място и по едно и също време, поне на мен ми идват в много) Untitled 1.bmp

Интервю с Ли Куан Ю (продължение): - Казвате сега, че не бива да се караме едни с други (етнически, религиозни общности)? Това основание ли е, да бъдат потискани несъгласните? - Не, не, не бива да допускаме конфликти между етноси, религии, култури и език. Политическите несъгласия са нещо друго. Ако има расови или религиозни конфликти, ще изпаднем до нивото на Бейрут. Не се съмнявам, че ако не предоставим равен шанс на малайци и индийци да участват в обществото ни – да имат свои домове, работа, места за децата им в училищата – то у нас ще загърмят бомби, както в Бейрут. - Може ли уязвима страна да си позволи политически разногласия? - Казвате ми, че трябва да отпусна хватката и да позволя съществуването на опозиция. Целта ми е не да възвеличавам ПНД или себе си лично. Целта ми е да осигуря безопасно бъдеще за Сингапур и стабилност. Моята работа в това отношение приключи, така че съм доволен от постигнатото. Какво ми остава? Да обобщя опита си. Мисля, че това ще бъде от полза за Сингапур. Ще продължи ли той да се развива вечно в безопасност? Не мога да отговоря. Ще продължаваме ли да сме различни от други държави в Югоизточна Азия? Досега се отличаваме. Длъжни сме да определим позицията си и да допринасяме главните сили да спазват баланс в региона, така че да си гарантираме максимум свобода на движение и свободен избор. В такава безопасност ли сме, в каквато е например Нова Зеландия, и можем ли да се откажем от военновъздушните си сили (Сингапур поддържа авиация от над 400 самолета, бел.пр.)? Не. Искам ли аз лично да бъдем като Нова Зеландия? Всъщност не. Мисля че тяхната икономика е скучна, няма събития в нея. Да, те произвеждат най-доброто в света сено за коне, крави и овце. Ама е скучен живот. Ние сме в центъра на най-бързо развиващия се регион в света, редом с Индия и Китай. Ако не се развиваме, значи сме глупаци. - Като Ви слушам, ме удивлява това, че твърде малко чуваме изказвания за дългосрочни перспективи. До каква степен успяхте да внушите разбиране за такава дългосрочна перспектива на Вашите колеги? - Необходимо е да знаем колко често и доколко можем да напомняме на хората за нашата мощ и уязвимост. Натрапването може да бъде неблагоприятно за морала на обществото. Опасявам се че е така. Ще бъде ли тази сигурност актуална след 20 години? Мога да им кажа: “Спокойно, тук сме на сигурно място.” След 20 години мога пак да им го повторя. Да, но хората идват тук (Сингапур е около 2 млн. През 1960 г., а днес е около 6 млн. с емигрантите – бел. пр.). Те идват тук да останат завинаги, а как иначе? И децата им също. Ако аз непрекъснато им подчертавам необходимост да воюваме със съседите, емигрантите от Индия или Китай ще си кажат: “Я по-добре да се върнем, или пък да заминем за Америка, или за Австралия, някъде по-далече от това неспокойно място. Най-добре в Америка.” Даже някои сингапурци биха могли да си го помислят. - Не се ли тревожите за страната след като напуснахте политиката? Външните фактори се променят. Изникват нови цели, трябва да се правят нови оценки. Нужно е нестандартно мислене. - Те са способни. Възможно е, тези способности да не са концентрирани в един-единствен човек. Но и аз сам не ги притежавам. Аз съм събрал екип от хора, които са способни да разглеждат всички възможни ситуации, все едно въртят и наместват Куб на Рубик. - Но нали никой не е тествал способността им за оригинално мислене. - Как можахте да кажете такова нещо? Те с чест излязоха от последната криза. Те го направиха по-добре отколкото аз щях. Просто ги наблюдавам отстрани, и виждам че работят безупречно. Те вземаха решенията, не аз. Аз нищо не разбирам от тънкостите в министерството на финансите или министерството на търговията и промишлеността или Съвета по икономическо развитие. Налагаше ми се да разбирам, докато бях премиер, но сега не се занимавам с това. Размишлявам за проблеми и възможности, намиращи се отвъд пределите на видимото. Предложих да изградим взаимни връзки с Китай, Индия, със страните от Залива, с далечна Русия, но се опитваме да изградим връзка, защото те имат нефт. Това ще бъде допълнителен двигател, който ще ни даде тласък в развитието. Неотдавна казах на малайците, че имаме редица възможности, защото да не си мислят и други възможности, освен да инвестираме в тяхната икономика. Ако искате сингапурците да инвестират у вас, то ви е необходим стабилен климат, а не прогноза за времето: днес ясно, утре дъжд, следобед буря и после пак ясно време. Говоря за дългосрочни инвестиции. Те ме разбраха. И Махатхир заяви, че района на Искандер ще бъде заселен с китайци от Сингапур, които ще дойдат там за сметка на изселени малайци! Погледнете на инвестиционните ни планове за следващите 10 години: Заливът Марина Бей, река Сингапур, крайбрежието Колиер, пристанището Боат, Орчър Роуд, трасето за Формула 1, два курортни комплекса. Инвеститерите ни имат пълно доверие. Те са сигурни, че тук е стабилно, стабилно правителство, стабилна ситуация с трудови и производителни ресурси. По всички показатели през следващите 20 години ние можем да направим качествен скок. Западните медии вече не описват Сингапур като пустеещо място. Това е интересно място, кипящ център на търговия и икономика. Трябва да станем още по-космополитни, да приемаме хора от други региони, от Китай, Индия, САЩ, Европа, Австралия и Нова Зеландия. Това е наша съдба. - Вие преуспяхте в изграждането на политическата система в тази страна. Какви цели си поставихте? - Нашето развитие частично е плод на историческа случайност на онзи момент, когато “Барисан” (Национален фронт) подаде оставка и остави парламента в наши ръце. Последвалото представляваше реализация на нашите прогнози какво е най-добро за Сингапур, кое би повишило възможностите му. Ние започнахме с Конституция по британски образец, и се наложи да я променяме в съответствие на нашите нужди. Основното, което съхранихме, бе разделението на бюрократичния апарат, парламента и политическото лидерство. Второ – свободни избори на всеки 5 години. Така, ако изникне друга партия, тя ще се окаже в условия на вече функционираща система. Създадохме такава система, при която, ако сингапурците счетат, че не ни бива да управляваме страната, да могат да не ни избират. Техен избор. По време на моето управление винаги съм се приспособявал към изменящите се условия в страната. По мое искане беше създадена категорията “неизбрани” членове на парламента. Чок Тонг създаде «назначени» членове на парламента. Новите промени бяха предложени като идеи от Ли Сян Лун и неговите млади министри. Това са постепенни промени. Самата същност на парламента ги изисква, но така че да не разрушат системата, да не хвърлят в хаос страната. - Вие започнахте като социалист, но скоро станахте реалист и прагматик. Кое определи вашите политически възгледи? - По природа не съм привърженик на теориите. Теориите трябва да произлизат от практиките. Аз не смятам, че либералната демокрация е най-добрата универсална форма на управление за всички страни. Ако това е така и тя е толкова съвършена, тя и без друго ще се наложи в целия свят, както това става с пазарната икономика, която определено превъзхожда плановата и се разпространява в цял свят. Съвършено съм убеден обаче, че независимо от произхода, всички трябва да имат равни шансове в живота, в образованието, в здравеопазването и в достъпа до храна. Тоест, никой не трябва да гладува и да получи възможност да постигне максимума в живота. Само така може да се развива едно общество. Против такова общество съм, което така поставя своите членове, че някои от тях да са лишени от възможност да се издигнат до върха му. Против феодалните общества съм, в които по рождение е определено мястото на човек в йерархията на живота. Например кастовата система в Индия. Бъдещето ви е предопределено поколения напред. При китайците системата е друга, повече съобразена със законите на природата. Китайският император на всеки 3 години провежда конкурс на който се избира най-добрия учен – т.н. «Чжон Ен», който се жени за дъщеря на императора. После този учен може да има колкото си иска млади наложници. Целта на императора е в неговото семейство да се възпроизведат добри гени. Това е селекция. Хората не са равни. Но аз не съм генетик и не мога да променям гените на хората. Затова им казвам: “Не съм бог, бог ви е създал такива, каквито сте. Не мога да ви променя, но мога да ви помогна да постигнете най-доброто.” На всички хора трябва да бъдат дадени равни шансове в живота, но не от всички могат да се очакват равни резултати.

Май такава е истината. Мой познат отишъл там преди няколко дни да разгледа обявена изложба на модерно изкуство. Оказало се обаче, че след като си платил билет от 10 лв., до такава изложба въобще не успял да стигне, тъй като входът към нея бил затворен, а служителите вдигали рамене и му казали, че нищо не знаят. Задоволил се да разгледа старите и познати му картини от предишната сграда, но голяма част от картините били в много окаяно състояние, потъмнели и напукани, явно не реставрирани и лошо съхранявани. Та за 10 лева, толкова. Беше доста разочарован, защото е от провинцията, и дошъл специално за тази изложба.

Според мен всички са "корпоративни", доколкото клубните отбори в Европа са корпорации, а повечето от тези играчи получават европейско гражданство, след като бъдат наети на работа там.

Страхотна работа, Ник, наистина добра идея да отделиш най-важното в тези текстове. Докато ги превеждам, някак съм вътре в тях, и се “губя в превода”, но когато видях кои пасажи си откроил, се оказва, че те са най-впечатляващи и за мен. Това ме мотивира да продължа с превода и публикацията му, защото виждам, че има много конкретни от “технологична” гледна точка неща в изповедта на Ли Куан Ю, които са чисто злато от гледна точка “как са го постигнали, и кое е ключово важно”. Той умее да се изразява ясно и откровено.

Предлагам на читателите откъси от 16 интервюта с Ли Куан Ю, вземани от него в периода 2008-2009 (той почина през 2015) от различни журналисти, издадени от сингапурското издателство Straits Times Press на английски език през 2011 г. в книгата Lee Kuan Yew: Hard Truths To Keep Singapore Going. Ще публикувам с продължения в няколко части тези интервюта, защото те най-автентично и пълно очертават личността и възгледите на този забележителен човек и лидер. Няма нищо преведено на български език от оригиналните интервюта и мемоари на Ли Куан Ю, така че тези текстове ще бъдат скромен принос. - Какво разбирате Вие под “силна система”? Предполага ли това партията ПНД (Партия на Народното Действие) да е на власт? - Дали ще е правителство на ПНД или друго – не ме интересува. Това за мен е минал етап. Тук съм не като защитник на ПНД или днешното правителство. Искам просто да поясня колко важен е въпросът за лидерството и народа, а така също етичните и философски убеждения на правителството и народа. - Малцина разбират, че ние не сме обикновена страна. - Дания и Швеция ще минат и с посредствено правителство, а Сингапур – не. Държавната машина ще западне. Ако в самото сърце на страната падне качеството, то ще падне във всичките й подчинени организации. Никого вече не можете да вдъхновите. Защото никой не може вярно да оцени друг, който го превъзхожда. Ето защо никога не питаме за съвет човек, който е по-ниско от нас. Много рядко човек по-ниско по ранг е способен да каже за друг с по-висок ранг “Той е по-способен от мен.”. Ако на върха са по-слаби хора, то цялата система бавно се руши. Неизбежно е. - Действително ли сме толкова уязвими? Критиците могат да Ви заподозрат, че нарочно представяте мрачна картина, такава има и в други малки страни, само и само да ограничите политическата конкуренция? - Ни най-малко. Просто не допускаме шарлатани в парламента и правителството. Не пречим на конкуренцията. Държим на достойните хора, но не ни трябват шарлатани. Те няма да изграждат страната. Но ако се появи сериозен човек и формира подобна на нашата алтернативна партия, ще го адмирирам. Вече ще имаме добра алтернатива. Обаче погледнете какви кандидати издигат сега. Уязвими ли сме? Ако сме неуязвими защо ще харчим между 3 и 6 процента ежегодно за отбрана? Да не сме луди? Знаете че правителството ни е достатъчно предвидливо. Прокопахме канализация за питейна вода за 3.65 млрд. щ.дол. за проекта “НюУотър”, за да си осигурим независимост. Неуязвими ли сме? Могат да ни наложат блокада. Тогава с нас е свършено. Флотът ни ще бъде отрязан, бизнесът ни ще секне. Какъв е отговорът ни? Съвет по Безопасност, плюс наши собствени въоръжени сили, плюс договор за отбрана с американците. Имали сме дружелюбни съседи? Време е да пораснете. За какво ни е силен министър на отбраната, щом това е без значение? Той е най-силният министър в Кабинета след премиера, най-решителният и способният. На този пост винаги слагаме силна фигура. Живеем в свят за възрастни. Защо още оцеляваме? Защото ще се изгорят, ако ни пипнат. Ако ни ударят, ще нанесем ответен удар, а нападателят ще е губещ. - Но тезата, че сме необикновена страна... - Извинете…допускам че сте умен като мен, но аз съм на 85 години, преживях възходи и падения, и от 35-годишната си възраст размишлявам само как да накарам тази страна да работи, така ли е? Отначало бях убеден, че единствения начин за това е да се обединим с Малайзия. Вода, суровини, импорт и експорт преминаваха през Малайзия. Така беше тогава. Не можехме да се присъединим към Малайзия, защото Тунк не приемаше китайците. Поработихме по въпроса и се присъединихме. И се оказахме в капан между комунистически Сингапур и “Малайзия за малайците”. Промени ли се Малайзия? Как се промени? Защо изгубих самообладание, когато се отделихме на 9 август? Защото знаех, че там остават десетки хиляди наши съратници, и ще ги репресират, защото са малцинство и без лидери. Обезпечихме им лидери. Затова като ми казвате, че сме неуязвими, казвам «О, Господи!». Говорете с командването на армията. За какво правят всичко това – да губят по 2 години от живота на всеки млад мъж и по 5-6 процента от БВП? Или го правим защото халюцинираме? Или да си обезпечим спокойствие за нормален живот и просперитет? Защо според Вас хвърляме такъв труд да решим проблема с водата, защо плащаме на хидро-специалисти да имаме достъп до вода в пролива Джохор? За какво открихме проект “Ню Уотър”? И ми казвате че сме неуязвими? Не бива да си затваряме очите пред проблемите. Те са реалност. Ние сме това което сме, защото можем да се грижим за себе си. Ако не можем, свършено е с нас. ООН ще приеме резолюция. И какво? Кой дойде да помага на Кувейт? САЩ. Защо? Заради нефта. Защо? Защото следващия на ред щеше да е Саудитска Арабия. Кой ще ни дойде на помощ за водата? САЩ? Не. Ще се спасяваме сами. Или медиите ще пораснат, особено младите журналисти, или ще си отгледаме поколение обитаващо във въображаемо безопасен свят, който на практика не съществува. - Израснах с убеждението, че икономическото ни чудо е много крехко, а ключът е в поведението на нашите съседи. - Това са две страни на един и същи въпрос. Не може да имаме силна отбрана без силни финанси. И не можем да имаме силна отбрана и финанси без силно, единно, образовано и сплотено общество. Това са елементи от едно цяло. Как да имаш силна отбрана без силна икономика? Тогава как да постигнеш силна икономика? Като увеличаваш човешките ресурси. Хората, равнището им на образование, организациите, възпитанието трябва да отговарят на световните стандарти, което означава развитие на инфраструктурата, връзките с онези части на света, прибавящи стойност към живота. Така избегнахме всички регионални опасности. Поканихме транснационалните компании. Посетих Америка през 1968 г. И видях, че Европа изостава от Америка, а Америка провежда експанзия, като изнася производствата си зад граница. Така започнахме да работим върху полупроводниците. След културните революции в Китай, Тайван и Хонк Конг тези страни станаха опасни, и американците избраха Сингапур. Ние им предоставихме такива условия, че след тях започнаха да идват и други, и накрая се превърнахме в световен център за производство на компютри и твърди дискове. Тогава се насочихме към нефтохимията. Всичко това ни помогна да създадем икономиката, която имаме днес. Ако бяхме се карали помежду си на етническа основа, как обаче щяхме да се развиваме? Защо избрахме английски език? Когато постигнахме независимост, търговската палата на Китай поиска китайския да ни стане основен език. Те бяха сигурни, че Китай ще стане велика страна и китайският ще бъде най-важния език. Казах им: “Ако продължавате да ми досаждате с подобни искания, ще взема мерки срещу вас.” Логиката ми бе проста. Първо, вътрешна стабилност. Всички са равнопоставени: всички са длъжни да учат английски като чужд език. Никой не е привилегирован. Второ, това е езикът на международната търговия. Китайски? Какво представляваше китайската търговия през 60-те? Китайският внос и износ беше нищожен. Тогава английския език процъфтяваше, американците го пропагандираха чрез телевизията, после и през Интернет по целия свят. Станахме център на образование. Всички останали страни от АСЕАН искаха да изучават английски. Това беше изгодно за нас. Кое ме подтикна да го направя? Вътрешната стабилност и мир. Отнасяме се към всички равнопоставено. Съдим за Вас по заслугите Ви. Такова равенство е възможно за всеки един. Не дискриминираме хората по етнос, език или религия. Ако си способен, получаваш работа. Имах и наши вътрешни причини за това решение. Две години преди това Галъп направи анализ на причините за растежа в страните. Те стигнаха до извод, че причината е в талантите. Още през 80-те икономистите предсказваха, че Япония и Германия ще догонят Америка. Това не се случи. Защо? Америка привличаше таланти от цял свят. Дали Китай ще се превърне в световен лидер зависи от това дали ще може да привлече от други страни таланти и да съхрани своите. Ние сме длъжни да привличаме и съхраняваме таланти. Не става дума само за блестящи учени: това са и футболни звезди, шампиони по тенис, певци, рок-музиканти и т.н. Тогава животът ни ще бъде ярък. Има 4 категории таланти: иноватори, предприемачи, преподаватели, супер-преподаватели. Американците изпревариха всички останали, защото имат всичките четири категории. Те формираха култура, която привлича талантливи хора. Отначало не проумявах всичко това. Аз съм учил в Британия, а британците са други хора. Те не обичат да се променят, придържат се към традицията. Американците въвеждат новостите. За какво ми беше образованието? За да помогна на това общество (моето) да постигне високи резултати, тогава ще просперираме, ще имаме здрава отбрана и ще заемем мястото си в света. Ако си мислите, че сме нещо подобно на Швеция или Дания, то ние няма да оцелеем. Сингапур – това е 80-етажно здание върху блатиста почва. Ние се научихме да отстояваме своето и се държим здраво на тази височина, за да се вдигнем с още 20 етажа, а може би – с още 100 етажа. Но винаги трябва да помним едно – това е възможно само ако имаме гаранция, че фундаментът ни е здрав. Най-важното е междуетническата и междурелигиозна хармония. Без нея сме обречени на гибел

"Звездата на португалците Роналдо беше елиминиран след остро влизане с коляно на френския играч Димитри Пайе, състезател на английския Уест Хямп, още в седмата минута на мача на Стад дьо Франс. Роналдо се опита да продължи, като два пъти поиска лекарска помощ. Вторият път всички видяха в очите му сълзи от болка. Титулярният капитан се опита да поведе контра-атака за трети път и тогава, въпреки стегната превръзка върху коляното му, не успя да продължи, подавайки капитанската лента на Нани. В 24-та минута Роналдо бе изнесен на носилка, като официално приключи мача и предаде капитанската лента на Рикардо Куарешма от Челси, изпратен да го замести от Фернандо Сантош. Коментаторът на ВВС Дани Мърфи съжали за излизането на Роналдо от финалния спектакъл със следните думи: “Срам е за всички – играчи и зрители – да си помислят дори, че биха могли да да победят един добър отбор, като елиминират неговият най-добър играч. – каза Мърфи, но добави - Френските играчи обаче вече не трябва да се притесняват, те могат да бъдат щастливи, най-добрият противников играч е на носилка. Най-голямата заплаха е извън терена". Рой Кийн от ITV заяви, че травмата засенчи цялото първо полувреме, като твърдеше, че френският отбор е бил толкова шокиран от излизането на Роналдо, колкото този на Португалия. Интересно бе че № 2 на Ирландия (Рой Кийн), който е бивш съотборник на Роналдо в Манчестър Юнайтед, добави че травмата може да стимулира португалците. "Загубата на най-добрия им играч може да обедини силно португалците," каза Кийн. - Те ще се опитват да да спечелят мача заради него." Текстът и снимките са от този линк: http://www.dailymail.co.uk/sport/football/article-3683544/Cristiano-Ronaldo-tears-Portugal-star-suffers-knee-injury-Euro-2016-final-clash-Dimitri-Payet.html Моето лично мнение е, че Роналдо беше умишлено контузен, и това се вижда в последователността на снимките, освен това бе фаулиран още в 7-та минута, предварително беше известно че има стара травма в лявото коляно, предварително се знаеше, че целият отбор на Португалия работи за него и е построен около него.