Б. Киров

Малко по темата на Фружин от Иван Хаджийски в "Оптимистична теория за нашия народ": "Теориите за автокрация, за елитно управление имат като задкулисна обосновка схващанията, че народът ни е неспособен да се самоуправлява, че нравствените ни недъзи са неизцерими… Че посочената отрицателна нравственост не е проява на някаква българска кръв, а едно обикновено социално явление, показва нравственото величие на Възраждането – епохата, която представлява не както обикновено се мисли, събуждането на една заспала нация, а процесът на нейното изграждане. Тъкмо думите „българин“, „българска работа“, „българско производство“ изразяваха тогава националния подем, националната гордост и чест. И може ли да бъде другояче? Българският народ чрез своите търговци и еснафи беше завоювал стопански не само страната, която политически му бе отнета преди четири века, но бе излязъл вън от границите на грамадната турска империя. Копието и боздуганът се бяха преклонили пред иглата и аршина. Румънските селяни режеха дини с габровски ножчета, стружките моми белеха пирдопски платна, виенските буржоа носеха ботуши от тетевенски сахтян, цариградските ефендита закусваха с дряновски луканки, александрийските кадъни пиеха мляко от копривщенски биволици, в цялата почти турска империя се носеха дрехи, шити в Копривщица, Клисура, кроени от шаяци, тъкани в Троян и Рупча, гайтаносани с габровски, карловски или калоферски гайтани. И този българин, пред когото лежаха пространствата на необятната турска империя, всички пътища на която водеха към неговата кесия, който беше стоял в сянката на пирамидите, който познаваше градовете от Цариград до Басра, както собствения си двор, който плюеше с известно високомерие във водите на Златния рог, който познаваше водите на тихия бял Дунав от бреговете на Виена и бе съзерцавал Черно море от планините на Крим, нима този българин, който мислеше с паралелите и меридианите, можеше да не се чувствува необходим, независим и горд със себе си? Нима можеше да се говори тогава за токсинации и тържество на посредствеността и полуинтелигенцията? България бе тогава страна на неограничените възможности. Всяка кариера се правеше с лични качества и собствени сили. Богатствата се създаваха, не се наследяваха и всеки заемаше това обществено положение, което сам си създаваше. Това беше епоха на българските викинги, хора без предистория, които разчитаха само на себе си, на собствената си смелост, прозорливост и изобретателност. Никакъв писателски съюз не обяви Ботева, Вазова, Каравелова за писатели. Никаква брада не можеше да направи главата научна. Талантите и усилията на Левски, Ботев, Бенковски, Стамболов им осигуриха ръководно място в революционното движение."

Едно от любимите обяснителни клишета на т.нар. футболни специалисти у нас е, че видите ли, България е малка страна и просто няма и достатъчно човешки материал, за да постигне нещо в най-популярната игра с топка. Покрай заслужаващото адмирации представяне на Исландия във Франция швейцарският вестник “Блик” събра 11 интересни факта за островната държава. Първият от тях е наистина впечатляващ и оборва тотално родните спецове. Исландия разполага словом и цифром само със 75 професионални футболисти. От тази скромна бройка шведският селекционер на националния тим е трябвало да подбере 23-ма щастливци за състава, който пристигна на европейското първенство. От друга гледна точка само 52-ма са били разочарованите, че не са попаднали в списъка. https://topsport.bg/euro-2016/islandiya-ima-samo-75-profesionalisti.html

Добре. Още в самото начало казах, че слагам знаците в таблицата на базата на личния си опит. Нямах никакво намерение да разказвам конкретни истории, но ти отвори темата натам, като заговори за твоите наблюдения, затова конкретизирах с моите. Да се опираме върху статистиката тогава. Обобщенията са винаги по-верни от конкретните случаи. Нали?

Ник, в правенето на нещата, и на Изток и на Запад и на Север и на Юг, единствено значение има само едно нещо - качеството на крайния продукт. Какво го грее, примерно латвийския клиент (имах и такъв), дали отношенията са равновластни или неравновластни, след като му докарат един камион с луксозни енциклопедии, на които кориците са се надигнали като лодки, само защото българският работник не е спазил елементарното правило в полиграфията да реже мукавата (картон) за корици "по вода", тоест по линията на влакното на структурата, а "равновластно" (щото е махмурлия от вчера) е обърнал ножа на гилотината напреки. Той равновластно си взема месечната заплата, аз неравновластно плащам неустойка на латвийците по договор. Пука ли му на някой, какви са отношенията, когато продукцията е дефектна?! В моя случай не се получи точно така, защото "неравновластно" вдигнах скандал на директора на печатницата, та преработваха целия 10-хиляден тираж, но работникът и окото му не трепна, нищо не плати. А много добре знае какво трябва да прави - това беше в началото на тази ми работа, и тогава още наивно вярвах, че като си предплатя капаро в печатницата, съм застрахован, че ще получа качествена продукция, та няма нужда сам да си контролирам нещата, в печатницата има назначен технолог за тази цел, но...

Дай боже да е така. Специално графите "Подчинените очакват да им се казва какво да правят." и "контролът изкъсо водят до добро изпълнение на задачите" бяха абсолютно задължителни, железни правила, изведени от практиката; не преди 20 години, така съм работил преди 5 години с печатари; както се казва, разсееш ли за за миг, и изпуснеш контрола върху това, което работи човека - няма начин да не се получи гаф, задължително! И другото - трябва да му кажеш в прав текст и точно само 1 вариант на това, което искаш да свърши, защото иначе започват теоретични разсъждения в стил "абе няма начин това да стане, защото..." Ако не знаеш точно технологията по която стават нещата, ще ти докара от девет дерета вода, за да ти каже че "не може", ако обаче разбере, че ти знаеш че може и как се прави, прави го, но с неохота. В печатарския бранш това си беше закон. Ако просто си пуснеш поръчката и отидеш да си получиш готовата продукция на другия ден, получаваш винаги нещо или с дефект, или не както трябва да е: затова, плътно до машината и в цеховете, докато работят, и ги гледаш в ръцете.

Оправям я: 8. Баязид Втори;управлява в периода 19 май 1481 г. - 25 април 1512 г. е 8-ия султан на Османската империя; поне така е посочено в уикипедия, не съм османист, виждам противоречието, но ги цитирах със съкращения оттам единствено да покажа принципа на династичност, зад който стои управлението на "назначената аристокрация"; когато първият започва да измества втория, идва упадък Текстът с 8 по-горе се отнася към седмия, Мехмед Завоевателя. Благодаря!

И си прав, и не си – турските султани, 36 на брой и 1 халиф, неуспял да стане султан, преди да бъде детрониран от Кемал Ататюрк, са само фасада на Империята, защото Османската империя реално се управлява от това, което ти наричаш “служебна аристокрация”, тоест Корпуса на еничарите и Великите везири; тези хора се посочват от султана и обкръжението му не по династичност и етнически произход, а по заслуги – те са способни наемници. между тях има и немалко етнически българи. Деградацията на тази империя започва някъде към 10-я султан, Сюлейман Първи, когато харемът и роднинските връзки стават решаващи в избора на везири; нарушава се принципа да се избират най-кадърните, започва подбор по връзки и интриги. Оттам, откъм началото на 16 век, спира и експанзията на Империята, и започва нейния залез, точно поради династичност, а не избор по качества. Горе-долу по това време като основен съперник за наследството на византийската империя се появява и Руското царство, тогава започват и серията Руско-Турски войни, една от които е и Освободителната за нас. Ето хронологията на султаните: 1. Осман Гаази поставя за управители на завоюваните райони синовете си и брат си. Ескишехир се управлявала от брат му Гюндюз, Караджахисар от сина му Орхан Гази, Ярхисар от Хасан, Инегьол от Тургут. Останалите стратегически зони са дадени за управление на най-приближените му командири, отличили се при тяхното завоюване. По този начин той ги прави зависими и си осигурява тяхната по нататъшна подкрепа. 2. Орхан I умира през март 1362 година и е наследен от своя син Мурад. 3. Мурад I, първият, използвал титлата султан, който наследява баща си Орхан I през 1362 година и управлява до смъртта си на 15 юни 1389 година. 4. Мурад I е наследен от сина си Баязид I. След едногодишно пленичество Баязид умира на 9 март 1403 в град Акшехир. Погребан е в Бурса от сина си Муса Челеби. Със смъртта на Баязид I Османската империя остава без султан за 11 години. 5. Мехме́д I Челеби́ между 1413 г. и 1421 г. Син на султан Баязид I, след османското поражение в Анкарската битка през 1402 година Мехмед установява контрол над най-източната част на османските владения и успява да надделее над братята си в борбата за трона. 6 Мурад II 7. Мехмед II Завоевателя Мехмед II е третият син на Мурад II. 8. Мехмед Завоевателя На 13 май 1512 г. е свален от престола от еничарите и заместен със сина му Селим I. Отровен на 26 май 1512 г. по пътя към мястото на изгнанието.След смъртта си оставя двама синове - Баязид и Джем /Зизим/. Съгласно Закона за братоубийството е следвало по-младият да бъде убит. 9. Селим I Явуз - 1512 - 1520 г. 10. Сюлейман I , известен също като Сюлейман Великолепни и Сюлейман Законодателя (Кануни), е 10-ят и най-дълго управлявалият султан на Османската империя - от 1520 до 1566 г. Наследява баща си Селим I на трона, а той самият е наследен от сина му Селим II. Харем-и Хумаюн, известен в България като Златната клетка, още и като Златния кафез, е харемът на султана на Османската империя.Османският харем влияе върху държавническите решения на османските султани във всички области на политиката на империята, още от времето на Сюлейман Великолепни, който въвежда за султанските и халифски майки титлата валиде султан(ка). До 1587 г. заемащият длъжността капа агасъ разполага с вътрешната власт в двореца, а важността на поста му е сравнима с тази на везира, но след 1578 г. по-влиятелен от него е командирът на черните евнуси. 11. Селим II, наричан по прякор Пияницата. По времето на Селим II, с първата руско-турска война, започват конфликтите между Османската Империя и Русия. 12. Мурад III (1546—1595), син на султан Селим II, при възкачване на престола, заповядва да бъдат умъртвени 5-та му по-млади братя, което е било обичайна практика на турските султани. Мурад III предпочитал харемните забавления пред държавните дела. Поради тази причина голяма роля в политиката започнали да играят жените от султанския харем. 13. Мехмед III. Погубил 19-те си братя. Загубил Молдова, Трансилвания и Влашко.Известен бил с прякора Казана. 14. Ахмед I, наследил баща си Мехмед III през 1603 г. и управлявал до 1617 г.Той не спазва закона, като не убива, а изпраща по-малкия си брат в стария дворец в Истанбул.Водил неуспешна война с Персия. 15. Мустафа I. Роден и умрял в Истанбул (1592-1639) г. Втори син на Мехмед III, наследил брат си Ахмед I през 1617 г. След 3-месечно царуване е сменен от Осман II. В 1622 г. е възстановен на престола до 1623 г. Удушен е през 1639 г. по заповед на Мурад IV. 16. Осман II е от 1618 до 1622 г. Става султан на 14-годишна възраст, след като неговият чичо, Мустафа I е свален след преврат.Осман II е удушен по заповед на Дауд паша на 20 май 1622 година в Еди куле. Не оставя наследници. 17. тук има прекъсване на династията Мурад IV е 17-ият султан на Османската империя. Отнел от Персия Ереван, Тебриз и Багдад. Когато умира през 1640 г. на 28 години, Османската империя се намира в благоприятно политическо положение: възстановен е вътрешния мир, победени са външните неприятели и са заздравени отношенията със западните държави. Управлението на Мурад IV позволило да се възстановят престижа, силата и стабилността на Османската империя. 18 Ибрахим I. По-късно е наречен "Дели" (лудия) заради неадекватното си поведение. Свален от престола и удушен, 19. заместен от сина си Мехмед IV. 20. Сюлейман II. Син на Ибрахим I, брат и приемник на Мехмед IV. Султан на Османската империя в периода 1687-1691 г. 21. Ахмед II, син на султан Ибрахим I. Ахмед II е наследен от своя племенник Мустафа II. 22. Мустафа II (1664-1703) г. Син на Мехмед IV, наследил чичо си Ахмед II в 1695 г. В 1697 г. е разбит от принц Евгений Савойски в битката при Зента. В 1703 г. абдикирал в полза на брат си Ахмед III. 23 Ахмед III. 24 Махмуд I. Син на Мустафа II. 25. Осман III 26. Мустафа III (1717-1774) г. Син на Ахмед III, наследил братовчеда си Осман III през 1757 г. През 1773 издава ферман, който облагодетелство българските еснафски организации.Прави опити да реформира армията. Води неуспешни войни с Русия, като губи Молдова, Влашко и Крим.Наследен на престола от Абдул Хамид I. 27. Абдул Хамид I, наследил брат си Мустафа III. Провъзгласен за султан през 1774 г. Водил неуспешни войни с Русия, умира от сърдечна недостатъчност, наследява го племенникът му Селим III. 28. Селим III (1789 – 1807). Син на Мустафа III и Михришах валиде султан. Детрониран и удушен по заповед на братовчед си Мустафа IV. 29. Мустафа IV (1779-1808) г. Наследил и унищожил реформите на Селим III в 1807 г. Мустафа IV заповядва да удушат Селим III, но сам е убит по заповед на Махмуд II. 30. Махмуд II (1808 - 1839 г). Умира от туберкулоза.Идва на власт в резултат от братоубийство на султан Мустафа IV. Наследен е от синовете си Абдул Меджид I и Абдул Азис, управлявали империята до избухването на Априлското въстание в българските земи. 31-36. Абдул Меджид I (1839-1861). Наследява баща си Махмуд II, а самият той е наследен от брат си Абдул Азис. По-късно султани стават и синовете му Мурад V, Абдул Хамид II, Мехмед V и Мехмед VI, последните владетели на Османската империя. Майка на Абдул Меджид I, т.е. Валиде султан е руската еврейка Безмиалем, известна като Сузи. 35. Мехмед V. Няма никаква реална политическа власт. През 1914 г. след започването на Първата Световна Война обявява Джихад на Съюзниците, последният халиф който прави това. С помощта на британски военни части арабите извоюват своята независимост от Османската империя. Умира през 1918 г. 36. Мехмед VI е 36-ят и последен султан на Османската империя. Детрониран е през ноември 1922 г. от Мустафа Кемал Ататюрк, починал в Сан Ремо през 1926 г. Самият Ататюрк е точно това, което днес наричаме парвеню, човек издигнал се от низините единствено и само заради личните си качества. Може да бъде аналог на Наполеон Бонапарт. Според една от версиите за произхода му, майка му е българка от Битоля, според друга - албанка. Но той реставрира онова, което е загубено някъде по времето на Сюлейман Великолепни, ролята на военния корпус, определяна от качествата на военачалниците, а не по династичност; прави го обаче по западен модел, и го прави безкомпромисно, с драконовски мерки (след като е воювал много успешно срещу войските на Запада за Дарданелите).

Навлизаме в доста дълбоки води, виждам, че си чел много повече от мен, в хода на този диалог ще се опитвам да компенсирам. Тук най-добронамерено ще оспоря само няколко от заключенията ти, можеш да ме опровергаеш, ще науча нещо, което очевидно не съм видял на пръв поглед. Не бих желал да превръщаме разговора в амбициозно състезание, по-скоро ми се иска да стигнем до някакви стойностни обективни резултати. Затова приеми конкретните мои въпроси само като доброжелателна проверка на рефлекси, а не някакъв спор по същество. Самият дебат по принцип по темата ми се иска да не го водим само двамата, а в по-широк кръг и обективен тон на изследване на факти. Така че аргументите ми по-долу са само на прима виста, и не толкова съществени към цялата тема. Оценявам, че сме стигнали до много интересна обща гледна точка – а тя е позицията ни към средната класа (в този форум, дали го съзнаваме или не, всички по принцип сме такива) като потенциален двигател за позитивни промени в икономиката по един от двата очертани начина (авторитарен отгоре-надолу или демократичен отдолу-нагоре, това е същинската тема). Оттук-натам ще ми е необходимо много повече време, за да пиша нещо аргументирано Ти пишеш: “Източноазиатската култура също като нашата приема авторитета за нещо недобро” След като това е така, защо в Сингапур, където преобладават китайците (77 процента) има авторитарна министър-председателска власт 31 години, на практика едно-партийно управление (втората опозиционна партия е слаба и за цвят), а властта е преминала по наследство от бащата към сина? Цитат: “Скандинавците и германците също са скептични към авторитетите, ако има значение.” Скандинавците са ми малко познати като народопсихология; за германците това ми звучи парадоксално, дори по единствената причина, че авторитетът на техния Фюрер между 1933-45 г. беше класически пример за издигане в култ на една личност (и то посредствена), доведен до масова истерия (всяка млада арийка мечтаеше да има деца от Фюрера); за какъв скепсис към авторитет точно става дума при германците? В таблицата, която си публикувал (поздравления за което, интересна е), според мен българската колективна психика твърдо отива вдясно в повечето графи. Тук предлагам моето виждане към тази дясна част от таблицата: и го правя не от теоретични знания, а от личен опит – работил съм като служител в държавна фирма, служител в частна фирма и шеф на звено от 4-5 души в частна фирма. Някъде съм сложил по два и по три плюса, което означава, че тези точки са особено ярко изразени. Подчертаването важи особено силно за фирми от държавния сектор, както и за такива, които са на т.н. “назначени капиталисти”, тази в която бях шеф на това звено не беше такава, и повечето кръстчета не би трябвало да са там, но работещите по стар навик очакваха да се държа точно според стереотипа, който имаха от предишни работи. Същият модел на поведение съм наблюдавал и в много други фирми, при това от реалния сектор на производство (печатници), с които съм си имал доста взаимоотношения. Не знам какво пише по дебелите книги и научните изследвания, споделям на база личен опит и наблюдения. П.С. Не знам защо, но таблицата излиза всеки път по 2 пъти и след редакция.

Не бих го отхвърлил веднага безусловно. Признавам че не го познавам в детайли, и ще седна да прочета и осмисля всичко достъпно за него, преди да твърдя нещо конкретно. Но че в българската национална психология има склонност да се следва безспорен авторитет и лидер, издигнат или издигнал се отдолу-нагоре го доказва историята ни - такива авторитарни лидери са повечето ни известни царе, после през Възраждането Левски, Раковски, Бенковски (спомнете си как Бенковски измества образования и възпитан Каблешков като апостол), Стамболов, цар Борис Трети, Тато в по-ново време, който за разлика от другите социалистически бащици устиска 35 години, като го играеше "човека от народа", та сега и бат Бойко, който пак го играе същото. Дори ако отвориш трудовете на Иван Хаджийски за българската народопсихология (а те са писани на емпирична база), ще видиш че в българския занаятчийски еснаф и селската задруга пак са царели патриархални отношения и йерархия на старшинство. Същото твърдят и други автори, има го и в художествената литература. Така че "европейци сме, ама не съвсем" си важи; а дали конкретно сингапурския икономически модел в чистия му вид е приложим, сега не мога да коментирам.

Ник, предлагам да наречем този път на развитие на България условно “сингапурски” и да разгледаме възможността по него да бъде реализиран частичен или пълен успех в икономиката. За целта, според мен, трябва да изследваме самия “модел Сингапур”, да видим кои от нашите национални черти съвпадат с него и дали в конкретния контекст на ЕС този модел може да бъде адаптиран у нас, и ако не, дали отделни негови елементи не могат. Това е най-вероятния изход, и това е най-познатия модел на икономически просперитет в Европа. Тук обаче има широки амплитуди – от социалдемокрация с данъци до 45-50 процента в Скандинавия, до либертариански икономики с минимална намеса на държавата (за каквато пропонира Айн Ранд); Европа е някъде по-средата. Можем да си изберем една съответна страна за модел, моите предпочитания са за Финландия, и да видим пак по същия начин както със “сингапурския модел”, доколко можем да използваме елементи или цялото в зависимост от българската специфика. Само искам да отбележа тук, че специално забележката ти в скоби “за сега само Бат Бойко се вписва в този образ, но както казах и преди - на него не му достигна куража да прави реформи” без колебание бих прехвърлил към другия модел – сингапурския, той се вписва в образа на сингапурския министър-председател “бащица”, но наистина засега не му стиска да прави дълбоки реформи. И при двата подхода обаче – сингапурския (отгоре надолу, просветен капиталистически абсолютизъм) или финландския (примерно, социалдемократически) – много важно е предварително да установим кое реално би работило, на базата историческия опит на капитализма от нас – тоест от Възраждането до днес (тъй като “реалния социализъм” също беше вид капитализъм, само че държавен, затова предлагам да не го изключваме като сляпа улица, там някои неща в икономиката се получаваха). Фружине, не искаме този хипотетичен човек за който говориш, че е български имигрант в чужбина, да “ни помага”, искаме да станат така нещата в България, че този човек да види интерес за себе си и затова да се върне, или да инвестира пари тук; да инвестира, не да дава помощи на близки и роднини. Ами добре, ако е точно така както твърдиш за непродуктивния и компрадорски български елит (а има резон в твърденията ти и повече от 90 процента вероятност да си прав), нека обсъждаме другите два пътя, предложени от Ник – нека условно ги наречем “отдолу” и “отгоре” с формиране на нови елити.

Стигаме до един неразрешим парадокс: от една страна, приемаме, че във фундамента на проспериращото икономическо общество, изградено по западен стандарт, трябва да бъде заложено правото и спазването на закона от всички. От друга, нашият елит от богати хора, или част от него, осъзнали поне хипотетично необходимостта от модернизиране и реформи в икономиката, се предполага че ще стане инициатор и двигател на тези реформи. И тук стигаме до дилемата, кое е първо – яйцето или кокошката? Защото точно тези много богати хора в България, ако трябва да се спазва стриктно буквата на правото и закона, при ревизия за произхода и източниците на тяхното богатство ще попаднат под ударите на закона. Някога един от тях бе изрекъл мъдрата мисъл (написана от друг по-образован автор): “Да отрежем опашката на гущера.”, което ще рече “било какво било, да вървим начисто оттук нататък.” Какво правим при тази дилема?

Всяка година се дават 20 милиона лева за написването на учебници, а ето какво пише в някои от тях: "Освобождението на България е излишно, защото трябва да се отделят пари за армия и се забелязва рязък спад на стопанския живот, например драстичното намаляване на козите”, изд. "Червената къща"; „Кон излезе на ливада, вдъхна въздух и умря. Възкачи се на небето и какво ли не видя. Две кебапчета крилати Пазят рая с автомати“ – Учебник по музика, 5 клас, изд. „Просвета“ Мицубиши” със яка броня, с прозорци скришни. Всички по пътя той изпреваря. - Но на кого е? Кой ли го кара? - Вълчо го кара. Свири и гази! - А във колата коя е тази? - Лиска е вътре. И много иска на мис-конкурса да стане миска. - Давай, Вълчо, и наддавай златна пара звънка - мис да стане твойта Лиска, гиздава и тънка! * От учебник по музика за трети клас на издателство "Булвест", одобрен със заповед на Министъра на образованието и науката Нр. РД 09-1318/31.08.2004 г. „Морската вода е солена, защото в нея е разтворено голямо количество готварска сол.”, пише в учебника „Човекът и природата” за 3-ти клас; „Растенията сами произвеждат храната си. Те се наричат производители. Животните ядат готова храна – растения и други животни. Затова те се наричат потребители” – „Човекът и природата“, 3 клас, изд. „Булсвет“; „Връх Шипка се намира на върха на планината. Опълченците са ситуирани на него“ – Учебник по литература за 7 клас, изд. „Анубис“; http://www.bnews.bg/article/202776 За да го "пуснеш" това "нещо" през министерството като "учебник" или трябва да си идиот, или да си мотивиран от финикийски знаци. Как да не ходят дечицата с мътен поглед и да не припяват чалга хитове?

Според мен, тотално сбъркана е системата на писане, издаване и разпространение на учебници и учебни помагала за най-малките. Тя е като обърната пирамида, която обслужва най-напред издателствата (те са няколко монополни и дузина по-дребни, които гравитират като сателити), авторите, чиновниците в министерството, които ги одобряват и накрая директорите на училищата и учителите, които избират по кои учебници да учат децата, като съответно вземат проценти и комисионни за тяхното разпространение. Цялата тази "схема" в основата си е корупционна и прилича на брашнен чувал, от който се изтупват непрекъснато пари. Парите падат по цялата верига, като най-много остават в монополните издателства и корумпираните чиновници, но и по останалите звена на веригата. От всичко това го отнасят децата, защото учебниците и помагалата са под всякаква критика, а и няма никаква единна система. Застанете пред входа на едно училище, когато излизат деца от различни класове и веднага ще установите следното - малките (от 1 до 7 клас) носят раници тежащи по 10 кг, пълни с учебници и помагала (защото те са далавера, плаща ги държавата), а големите гимназисти ходят с празни ранички, те сами си купуват учебниците, и там няма такава корупционна верига в бизнеса с издателствата. Но пак казвам - с калпавите учебници и помагала за най-малките идва и тяхната безграмотност. Няма безплатни обеди. В тази статия са описани част от проблемите, но повечето не са, и все пак цитирам: "Цените на безплатните учебници са фиксирани с Наредба на МОН от 2003 година. В нея, освен цената на комплект, от която не може да избяга нито едно издателство, са посочени изискванията за хартия, корица, типография и големина на буквите за съответния клас. За предучилищна група, например, цената на учебните помагала е 31 лева. Някои издателства събират учебното съдържание в две книжки, други стигат и до 7 с различна големина. На същата цена излиза и комплектът за 1 клас. Конкуренцията не е в цената, а в количеството, защото колкото повече учители те изберат, толкова по-голяма е печалбата за издателството. И, съответно процентът за авторско право на авторските колективи става по-висок. От гл.т. на бизнеса пък истината е следната – цените не са коригирани от 2003 годината насам, а хартията непрекъснато поскъпва. Същевременно трябва да се спазват изискванията за хартия с маса не по-малко от 80 г/кв. м и белота минимум 80% за учебниците до 4 клас. За 5-7 учебните помагала могат да се отпечатват и при едноцветен печат, а изискването за белота е поне 68%. Тук следва да се отчете и неоспоримият факт, че при гарантирани тиражи от десетки хиляди за учебниците на най-търсените издателства гарантираната печалба е значителна." Цялата статия е тук http://u4avplovdiv.com/битката-за-парите-от-безплатните-учеб/ Лошото е, че докато тече "битката за парите на учебниците" пада тяхното качество, в случая комерсиализирането е обратно пропорционална на качеството. А парадокс е, че пазарът на учебници е гарантирано дотиран от държавата, състезанието е за пари, не за качество.

Ще се опитам да отделям само позитивни и рационални идеи, според мен, без да влагам емоции и пристрастия: нека видим колко далече можем да стигнем по този път. Ще ги сумираме накрая, и ще ги разгледаме комплексно и във взаимната им връзка, както и възможности да се групират в някаква система. Фружин: „Изхода е поне част от управляващия елит да осъзнае, че неговият личен успех минава през успеха на цялата страна.” Абсолютно съм съгласен, същото казвам по-горе – ако т.н. „елит” не осъзнае това, ще се само-елиминира като такъв и ще бъде сменен от друг. Неизбежно е след финансов фалит на държавата, който се задава след спирането на преките европейски дотации, раздутия бюрократичен апарат, слабата средна класа и задъхващите се социални системи (здравна и пенсионна). Почти съм сигурен че част от този елит е осъзнал това, друг е въпросът дали е способен да постигне успех за цялата страна, за да гарантира и своя личен успех. Евристей: „1-во Откриване и експлоатация на някоя полезно-изкопаема благинка - някъде в шелфа на Черно море или другаде (уж имаше индикации) ...и ставаме Норвегия №2 .” Добре би било, стига отново т.н. „елит” да не реши да заграби отново всичко лично за себе си, без да го реинвестира рационално в икономиката на страната. Защото нещо подобно вече се е случило с цветните метали, на които България не е бедна. „В индустрията, високите технологии, селското стопанство - земеделие и животновъдство, транспорт, всички сфери на културата, особено в киното и музиката” Точно това и според мен трябва да развива държавата, разбира се успоредно с образование, свързано и съобразено с тези приоритети. Въпросът е по какъв начин да го прави, какъв най-подходящ икономически модел да се приложи, така че той да включи максимален брой хора, материално заинтересовани да работят в тези сфери, при това да печелят добре и да имат сигурност. И всичко е въпрос на конкретизация, защото като кажем "високи технологии", кои точно, с какви ресурси, какви пазари можем да имаме? Тук се сещам за една уникална за България Ай-Ти фирма, която се продаде на американската борса през 2014 г. за над 200 млн. долара (но след като сама печелеше годишно по 60 млн и имаше голям пазарен дял), тя е типична предприемаческа компания, основана от 4-ма човека, изградила успеха си въпреки всички бюрократични пречки за малкия бизнес у нас; очертава блестящ пример, но засега е "бяла лястовица". Освен това пазарите са й навън, и може би това обяснява защо е недосегаема за бюрократичен рекет. „Изграждане на голям брой бази, със съответното обслужване, продоволствие, самозадоволяване, инфраструктура. Разбира се при този вариант казваме сбогом на всякаква дори и символична независимост, спираме да си играем на държава, нали приоритетите са други - джебът да е пълен.” Този път за икономическо развитие, според мен, не е кой знае колко перспективен.

Същото казвам. В тази тема обсъждаме как може да се промени към по-добро. Ако решите че не може - да я приключим. Ако мислите че все пак има начин да се промени към добро, кажете как? Ето ви статистика от този линк за размисъл https://bg.wikipedia.org/wiki/Преброяване_на_населението_в_България Население на България Към 31 декември 1887 г. Първо официално преброяване на населението в обединеното след Съединението с Източна Румелия Княжество България. Общ брой на населението - 3 154 375 души, в т.ч. Към 31 декември 1920 г. Общ брой на населението - 4 846 971 души, в т.ч. През периода 1910-1920 г. България понася физическа загуба на население, както следва: Около 140 000 загинали във войните (Балканска война, Междусъюзническа война, Първата световна война), предимно в репродуктивна възраст; Около 276 000 жители на Южна Добруджа, които преминават в територията на Румъния, и още на Западните покрайнини, които преминават в Сърбия. 2. През периода 1910-1920 г. прирастът на население в България е както следва: Приема се, че загубвайки територии по време на Междусъюзническата и Първата световна войни към България се насочват около 350 000 бежанци. Знае се, обаче, че голяма част от бежанците от Беломорска и Одринска Тракия се връщат по родните си места след първата вълна, след което отново имигрират в България към 1923 г.; България включва нови покрайнини, спечелени през Балканската и Първа световна войни - Пиринска Македония и части от Родопите и Тракия. Към 31 декември 1946 г. Общ брой на населението - 7 029 349 души, в т.ч. Към 4 декември 1985 г. Общ брой на населението - 8 948 649 души, в т.ч. Към 1 февруари 2011 г. Общ брой на населението - 7 364 570 души, в т.ч. Прогнозата за 2100 г. World Population Prospects The 2015 Revision, дадена в линк от колегата в негов постинг по-горе е пак за 3 млн. и нещо – тоест идваме на нивото от 1887 г. – пълен кръг.

Ами Фружине, да питаме някой, който познаваме - аз се сещам за дъщеря ми, зет ми и за Капитана, който знам, че живее и работи в чужбина, по собствените му думи. За дъщеря ми и зет ми знам със сигурност, че не ненавиждат България и всяка година, когато могат да си го позволят, гледат да си изкарат отпуските тук. Причините са предимно материални, могат да се цифровизират. Има и други, обобщено казано битови, както и липса на перспектива за лично развитие. Защо да мразят страната България, може би искаш да кажеш, че не им харесва държавата? За децата, не знам, може би си прав. Ако продължава така.

Следите пак водят към обичайния заподозрян – държавата, която не си върши работата. Първо – че е допуснала толкова ниско ниво на безплатното средно образование, произвеждащо интелектуални инвалиди, неспособни да издържат приемни изпити за престижен ВУЗ. И второ – че дава акредитации на куцо и сакато да открива "университети", бълващи нови интелектуални инвалиди с кухи нищо не струващи дипломи. В крайна сметка "тарикатите", сдобили се с подобни дипломи могат да бъдат описани със следния цитат от „Параграф 22” на Джоузеф Хелър: „Той губеше дори когато лъжеше, защото хората, които искаше да излъже, винаги лъжеха по-добре от него.”

Направо ме разби! Хората искат и могат да си осигурят диплома, но не образование. Наистина няма невъзможни неща. И един цитат от посочената от теб статия в потвърждение на това, което пишеш: "Въпреки тези уговорки данните от анкетите с работодателите рисуват любопитна картина за направленията и университетите, при които престижът е безспорен. На първо място по разпознаваемост и предпочитания сред бизнеса е математиката в Софийския университет, като тази специалност води и в анкетите за престиж в самата академична общност (преподавателите от съответното професионално направление са давали предпочитанията си за три висши училища, но без своето собствено). 91.17% от анкетираните работодатели биха наели студенти по математика на СУ, а 85.26% от преподавателите биха я препоръчали на свои близки и познати." Да ви позабавлявам и с малко, но смислени, коментари на читатели под цитираната статия: цитат: "Така например, докато и СУ, и Нов български университет губят студенти в направлението информатика и компютърни науки в София, Университетът по библиотекознание отчита ръст от 848 на 1017 души." коментар: "Същата причина. В печатницата за дипломи, наречена УНИБИТ, ще изкарат "вишото" без да се мярнат нито веднъж на лекция, а в това време ще могат да продават дюнери и да щракат с пръсти в Студентски град. Голяма част от тях сигурно съзнават, че после няма да взимат заплати от по няколко хиляди лева, колкото взимат добрите специалисти в IT-сектора. Но явно нямат и амбиции за това." цитат: "студентите в България намаляват" коментар: "И е нормално да намаляват.По статистиката от генералното бройкане 2011 г., завършили ВУЗ са 1,35 млн. от преко сили 4 млн. работоспособно население (което се отчита от 15 годишни, имащи право да работят н 4 часа).Като приспаднем римляните и тия от 15 до 24 години, и се сведем до шестте големи града (София, Варна, Пловдив, Бургас, Стара Загора и Русе) - то съотношението висшисти към не-такива ще дойде поне 2 към 1.Дотук само имаме обърната пирамида - на две бели якички, една синя.Ако теглиме черта, и колко завършили дадена специалност я и работят (извън престижните и платените, които се броят на пръсти) - ще се окаже, че три четвърти завършват на принципа "да имам тапия", която да си я окачат вместо картина."

Не беше споменал само думичката „месечен”, тя е съществена. Семейство от двама такива работещи може да си позволи да тегли дългосрочен кредит от банка за жилище, да има деца и да живее прилично при българските цени и стандарти. Ако има сигурност и перспектива. Значи проблемът с образованието и незапълненият капацитет в специалностите на СУ не е на входа, където се записват малко, а на изхода – работните места са ограничени. Проблемът е в работещите реално икономически субекти. Той е извън университета. Ако има повече такива фирми, готови да приемат повече завършващи, ще се запълнят и празните бройки, очевидно е. Тогава защо хората да не си заплащат и образованието с кредит, който да изплатят за 5-10 години след започване на работа? Но очевидно няма сигурност, че ще си намерят работа, а дори и че ще могат постоянно да имат такива работни места. Казусът КТБ е гарантиран, казусът с постоянната работа в мултинационални (тук даже не споменаваме български) компании не е гарантиран. Ето защо, според мен, се запълват една четвърт места в тези хубави специалности и повечето млади гледат навън.

Въпросът е реторичен за минало време. Адресиран в бъдеще време е към т.н. „елит”; онези по-малко от 1 процент хора, контролиращи 90 процента от ресурсите; и към т.н „интелигенция”, по презумпция способна да анализира; ако тези две групи „знаещи и можещи” не са способни да намерят точно решение... естествено, следва смяна на елитите с нови. Традиционна историческа процедура, повтаряна от времената на българските канове, валидна в световен мащаб за всички епохи и общества. Решението е чисто икономическо и то в ядрото на човешкия потенциал върху територията на България. Може да стане само в рамките и с ресурсите на ЕС, с включване на всички български граждани върху основа на техния личен интерес. Задължително изисква съкращаване на бюрокрация, държавно участие и финансиране в приоритетни производства и поощряване на широк слой средна класа законодателно. Силна съдебна власт и безкомпромисно изпълнение на закона. Не върху базата на идеология на национализъм и държавен капитализъм, а върху такава на лично благоденствие и просперитет. И с внимателно отчитане на националните особености, манталитет и исторически опит.

Точно така. Единственият начин да ги върнеш тях, потомците им, или поне инвестициите им, е да вдигнеш нивото на живот в съответната страна, така че тя да стане привлекателна за тях. Така е станало и след Освобождението. Дори много от богатите търговци тогава се връщат в България, пред тях се откриват нови възможности. Същото ще стане, ако немощната икономически и със слабо правосъдие днес България се превърне по някакво чудо в "балкански тигър" подобен на Сингапур, например. Може и на социалдемократическа държава от типа на скандинавските, въпрос на избор на успешен модел, може този модел и да е български патент, компилиран от най-добрите за нас елементи. Много от българите извън страната по един или друг начин ще се завърнат. Необходими са две неща, за да се случи това - хората да виждат перспектива за себе си тук и да имат сигурност.

Описаното от теб състояние на нещата може да се нарече катастрофално. Ако това се случи в една фирма, оперираща на пазара, тя ще бъде пред фалит, но понеже СУ е на държавен бюджет и субсидии, той все още се крепи на повърхността с дотации. След като капацитета за специалности, които се реализират на пазара на труда е една четвърт запълнен, и то в имащия се за най-елитен български университет, много ми е интересно, ако имаш статистика, в кои сфери точно се реализират тези математици и икономисти и какво разбираш под "добро заплащане" за тях?

Без да влагам нищо лично срещу хората, които изповядват вярата в държавния социализъм, също мисля че е така. Не че по света чудеса не стават, както са я подкарали нашите държавници и "бизнесмени", могат да я докарат работата до две алтернативи при финансов фалит на държавата - ултралява или ултрадясна (олигархична) диктатура, макар че не вярвам това да се случи, докато сме в ЕС, но може би на някои се привиждат такива миражи, защото наистина държавата е много зле структурирана като икономика и подхранва такива блянове. И най-вече - липсва оня слой от независимо икономически хора, който се нарича "средна класа", както се изясни в България той е 5 процента - тези тънки 5 процента са разделителната линия между 1 процент олигарси и 94 процента бедни. Идеална взривоопасна ситуация, независимо дали наляво или надясно, класически пример.

Не знам какво разбираш под "различни причини", но ще ги вземат от него с лихвите, които растат с времето, защото го преследват банките, а те не си оставят парите по никакви причини. Има имущество, роднини, фалити и т.н. каквато си е стандартната процедура при връщане на кредит. А какви причини обективно може да има, ако има качествено образование и множество работещи фирми, които търсят квалифицирана работна ръка? Стопроцентова сигурност без никакъв риск няма. Ще си ги върне. И част от тези студенти си търсят и намират работа още докато следват, поне последните години, защото доброто и образование означава само едно - качествена стока. Щом си завършил качествен колеж с добри оценки, ти си ценна работна ръка, но това си има цена. А как иначе престижен университет да плаща големи заплати на добри преподаватели и да инвестира в техника, кампуси, лаборатории и т.н - не става само с дарения, приходите са от високите такси. Което пък прави студентите отговорни за образованието им и взискателни към преподавателите - те си го плащат със собствени пари. Не съм чел с подробности договорите, но гледах по сайтовете на новозеландски и австралийски университети, видях че се сключва договор между банката и студента, сумите са фиксирани, бяха от порядъка на 25 000 долара за четири години, държавната гаранция към банките предполагам е при наистина обективни причини - смърт, тежко заболяване, злополука и т.н. Иначе лихвите са с няколко пункта по-ниски от обичайните, и има някакъв гратисен период от година или две след започване на работа. Доколкото знам така е и в американски университети, говоря за тези, които са високо в класациите и до голяма степен самото им завършване дава големи шансове за добра работа.

Не е точно така. При условие че имаш работеща икономика. Белите държави са го решили така - с държавна гаранция банките ти дават нисколихвен заем, за да си завършиш образованието. Започваш да го изплащаш чак когато започнеш работа, тоест имаш добър доход, и то с гратисен период. Работиш и си връщаш кредита. Но трябва да има добра работа с добро заплащане.