Б. Киров

Още някои факти за Нийл Армстронг, допълващи написаното от Ник в първия му постинг от темата. Фактите са от книгата "First Man: The Life of Neil Armstrong" by James R. Hansen. - Нийл Армстронг е роден на 5 август 1930 в Wapakoneta, Охайо. - Армстронг има шотландски и германски произход. Бащата на Армстронг се казва Stephen Koenig Armstrong, а майка му Viola Louise Engel. - Нийл Армстронг получава пилотско свидетелство с право да управлява самолет на 16-годишна възраст, преди да има шофьорска книжка. - Нийл Армстронг става военен пилот в авиацията на Флота на 20-годишна възраст. - Армстронг има 78 бойни мисии в Корейската война с общо 121 часа във въздуха, повечето през януари 1952. - Армстронг е бил пилот-изпитател на X-15, развиващ скорост над 6000 км/ч. -Точно преди да се качи на модула за прилуняване, Армстронг казва енигматичната фраза: „Късмет, мистър Гурский.” Мнозина служители от НАСА, чули тези негови думи, предположили, че се отнасят за някой съветски космонавт-конкурент. Оказало се обаче, след като проверили списъците със съветски космонавти, че такова лице не съществува там, нито в американските космически програми. Години наред след това, любопитни репортери непрекъснато питали Армстронг какво означавала неговата реплика, на което той отговарял само с усмивка. Най-сетне, на 5 юли 1995, след една конференция в Тампа Бей, Флорида, Армстронг слага край на продължилата 26 години загадка. Мистър Гурский е починал, така че Армстронг може да даде даде отговор. През 1938, когато е бил малко момче, Армстронг играел бейзбол с приятел в задния двор. Приятелят му хвърлил силно топката, тя счупила прозореца на спалнята на съседната къща и влетяла в стаята. Съседът се казвал мистър Гурский. Когато малкият Армстронг се покатерил на рамката, за да си вземе топката, чул следния монолог от жената на мистър Гурский, мисис Гурский: „Секс! Искаш от мен секс? Ще получиш секс, когато детето на съседите отиде на Луната!” -На 15 март 1962 Нийл Армстронг е избран като един от шестимата пилоти-инженери, кандидати за предстоящия космически полет. -Нийл Армстронг се уволнява от НАСА през 1970. -Армстронг има своята Звезда на Алеята на Славата на Булевард Холивуд, Лос Анжелес, Калифорния. -Нийл Армстронг работи като пилот-изпитател в НАСА в центъра Dryden Flight Research Center, където има над 900 часа полет с различни апарати. - Армстронг още като момче чете всичко, свързано с полета и живота на братята Райт, и по-късно неведнъж заявява, че те най-силно са повлияли върху решението му да стане пилот. Той също така казва, че винаги е искал да ги срещне и да се запознае с тях лично. -Армстронг има двама сина, Ерик (1957) и Марк (1963) и една дъщеря Карън (1959-1961) от брака му с Джанет Шерън. Двамата се развеждат през 1994. -През 1994 Армстронг обявява, че спира да дава автографи, защото е разбрал, че мнозина от неговите фенове правят бизнес с подписите му и ги продават. -От 1982 до 1992 Нийл Армстронг е изпълнителен директор на корпорацията Computing Technologies for Aviation, Inc. - Нийл Армстронг е награден с Presidential Medal of Freedom, което е най-високото отличие за цивилен в САЩ. - Нийл Армстронг има следните научни степени: Bachelor of Science degree in Aeronautical Engineering, Master of Science degree in Aerospace Engineering и Рrofessor of Aerospace Engineering. - Нийл Армстронг е заместник-председател на Президентската комисия, разследваща причините за инцидента със совалката Challenger през 1986. - Нийл Армстронг винаги е избягвал публичността и показността. -Когато Армстронг изрича паметните думи: „Тук база Спокойствие. Орелът кацна.”, той изглежда спокоен на записите, но резултатите от измерването на биологичните му показатели показват, че пулсът му в този момент е бил 156 удара в минута. -След като напуска НАСА, Армстронг става редовен професор във Факултета по аеронавтика в Университета на Синсинати. Там той остава в продължение на 9 години. -На 18 ноември 2010, 80-годишният Нийл Армстронг заявява в реч, произнесена в Хага пред аудитория на Science & Technology Summit ,че ако се търси командир за космически полет до Марс, той е готов, стига да го поканят. -Нийл Армстронг издъхва на 25 август 2012, след усложнения при операция на сърцето, която му е направена в началото на същия месец. -Малко след смъртта му, неговото семейство прави публично изявление: „Към онези, които ни питат какво могат да направят в знак на уважение към Нийл, ние имаме едно предложение: „Уважавайте неговата достойна служба, постижения и липса на себеизтъкване; и когато ви се случи в ясна нощ да се разхождате навън, и видите че Луната ви се усмихва отгоре, спомнете си за Нийл, и му намигнете.”

Капитане, техниката е впечатляваща, но мен много повече ме впечатли ето това: Ние ежегодно избираме няколко от най-добрите ни млади офицери за обучение в чужбина – Оксфорд, Кеймбридж и др. Английски университети – където те преминават пълен академичен курс на обучение в хуманитарни, инженерни, точни науки или специфична професионална подготовка. В течение на цялото им следване, те получават пълна заплата на лейтенант и допълнителна стипендия, която покрива таксата им за следването, квартирата, храната и други разходи. Те са задължени да подпишат декларация, че се задължават да служат най-малко 8 години след получаването на задграничната си диплома. През този период ги изпращаме 2-3 пъти в Америка или Англия. Отначало за да получат специализирана подготовка като артилеристи, танкисти или свързочници; по средата на кариерата им – на щабно и командно обучение в Америка или Англия; и накрая – за преминаване на курс по гражданска или делова администрация в такива водещи американски университети като Станфорд или Харвард. В края на 8-годишната си служба тези офицери могат да останат в армията, да преминат на гражданска служба в качеството им на държавни служители от висш ранг, да преминат в органите на държавно управление или да си намерят работа в частния сектор. Ежегодно те преминават военно обучение за по 2-3 седмици. По този модел привлякохме някои от най-способните студенти. Без това нашата армия щеше да има само техника, но не и интелектуален елит, способен да я използва най-ефективно. Без хората и най-модерната техника е само куп желязо; погледни как инвестира Сингапур: в хора, дългосрочно. После тези млади офицери преминават или нагоре в йерархията на армията, или в държавната администрация, или в бизнеса, но те са от най-високо интелектуално качество и с първокласно образование и подготовка. И сигурно да инвестираш в 200 такива млади офицери е по-евтино от това да купиш 10 танка, но рентабилността е несравнимо по висока от инвестицията в хора. Много конфуцианско мислене, държавническо, перспективно и умно.

10 характерни черти на Ли Куан Ю 1. Визионер Ли Куан Ю, още в началото на своята политическа кариера, когато поема кормилото на управлението на Сингапур, много ясно си представя бъдещето на страната си в света и региона не като една от многото, а като първа сред многото, уникална. Каквото и да прави през следващите 31 години, Ли Куан Ю винаги води народа си към тази своя визия – те, сингапурците, не просто трябва да произвеждат добре и да са едни от най-добрите, те трябва да са уникално по-добри, по-дисциплинирани, по-интелигентни от всичките си съседи, и да правят онова, което другите не са способни да правят и което още никой не е правил по този начин. Ли никога не изпуска тази своя визия от поглед, и в крайна сметка я превъплъщава в реалност: това което той визира в началото на пътя му, става реалност в неговия край. Когато се налага да вземе и проведе някакво решение по пътя му към голямата цел – да превърне Сингапур от бедна изостанала страна в преуспяваща нация – Ли Куан Ю никога не се колебае да отстоява мнението си и да го превръща в действие, дори това да е оспорвано и осмивано от мнозина авторитети. “Нямаше да имаме икономически прогрес, ако не бяхме се конфронтирали с такива неща като начин на живот, отношение към съседите, шумът, който си свикнал да вдигаш, навика ти да плюеш на улицата.” Само човек с много силен характер може да се изправи срещу вкоренени вредни обществени навици и да ги променя: “Понякога изострям до крайност един спор, залагам всичко, ако знам че съм прав и залога си струва.” 2. Перфекционист Описан от сп. “Тайм” като “Изключително интелигентен човек с нулева толерантност към посредствеността”, Ли Куан Ю е брилянтен във всичките си действия и думи. Това е така още от ученическите му години и по късно в университета Raffles Institution, в който по негово време учат 150 най- елитни студенти в Сингапур. Той взема диплома с най-висока оценка от целия випуск Raffles, както и такава от колежа John Anderson след това. Получавайки второ висше образование в John Anderson (Англия), Ли Куан Ю записва трето – юридическо – в Fitzwilliam College в Кеймбридж, получавайки и там възможно най-високото отличие Double Starred (double First Class Honours). След като се връща в Сингапур, ли става съдружник в асвокатска кантора Laycock & Ong и още при първата си професионална изява като младши асистент в кантората отново е блестящ – фирмата му защитава иска на стачкуващите пощенски служители в Сингапур; благодарение на Ли профсъюза печели делото в съда и колониалното английско правителство е принудено да изпълни всички искания на пощенския профсъюз за по-високи заплати, по-добри условия на труд и т.н. Дирекцията на пощите обжалва и делото отива в арбитраж – и отново профсъюза, представляван от току-що дипломиралия се Ли печели делото: първо дело, първа блестяща победа. Това е началото и на политическата кариера на Ли Куан Ю, без неговата кариера на юрист, нямаше да го и министър-председателят на Сингапур Ли Куан Ю, направил от страната си за 31 гидини една от първите 10 най-проспериращи страни в света. 3. Печели войни без да воюва Ли Куан Ю притежава удивителната дарба за предприемач и бизнесмен да открива “зелени зони” за конкуренция и пазарен успех. Той не върви по утъпканите пътища на конкуренцията в бизнеса, не “воюва” с другите за пазари – той създава от нищото нов пазар, тъм където не го е имало преди, и се явява първи на този пазар без конкуренция. Това се нарича “зелена” конкуренция – да печелиш война без да воюваш, да видиш пазар там, където другите не са го видели. Така печели и с превръщането на Сингапур в най-крупния регионален производител на електроника за западните пазари, преди на някой въобще да му хрумне идеята, че това е възможно. Когато решава, че трябва на всяка цена да привлече крупни инвеститори от високотехнологични мултинационални компании в Сингапур, Ли Куан Ю се заема да озелени целия град и да го превърне в красива градина. Задачата не е била толкова лесна и елементарна, колкото изглежда на пръв поглед. Той назначава специален човек за това, начело на специален отдел с ранг на държавна агенция. В продължение на няколко години, стъпка по стъпка, Ли постига целта си – от внесените 8000 вида растения, “едва” 2000 успяват да се адаптират към климата в Сингапур, но крайният резултат е визията на Ли: Сингапур се превръща в добре подредена озеленена градина. На финала на отделната глава в книгата му посветена на тази сага, Ли Куан Ю заключава, че е накарал и другите регионални лидери в Азия да правят същото с техните столици, стартирал е между тях своеобразна конкуренция по озеленяване. “И добре, че се състезавахме в това – пише Ли, - защото конкуренцията в други области по тези места понякога води до лоши последствия.” 4. Притежава Дар слово Ако чуете и видите на живо речите на Ли Куан Ю, ще разберете защо той е бил възприеман с толкова голям респект както от обикновени хора, така и от световни лидери. Речите му винаги са сплав непоклатима логика и кипяща страст, невъзможно е да не го слушаш. Тук можете да видите и чуете на живо части от негови речи: https://www.youtube.com/watch?v=e8rPofi-AUw 5. Не е политически коректен Самият Ли Куан Ю с ирония казва, че не е политически коректен, при това си личи, че не му пука кой знае колко от това. Сила или слабост на лидер е това? Зависи от гледната точка. При всички случаи при него е израз на здрав разум и прагматизъм – той избира да поставя остро съществуващите проблеми и да ги решава, пред това да ги завоалира. “Мога да бъда упрекван в много неща, но и най-заклетите ми врагове никога не са ме обвинявали, че се страхувам да изрека мнението си.” 6. Понякога е следвал Макиавели Ли Куан Ю винаги е имал репутацията на лидер с “желязна ръка”. “Срази ги още преди да са казали “А”, защото ако чакаш да кажат цялата азбука от “А до Я”, ще ти бъде много по-трудно да го направиш”. Тук е мястото да си спомним за добрия стар Макиавели, който в “Принцът” пише следното: “Кое е по-добре: да бъдеш обичан или да се боят от теб? Отговорът на този въпрос е, че най-добре би било да се радваш и на двете, но ако все пак трябва да се избира, по-добре за един владетел е да се боят от него, отколкото да го обичат.” Ли го казва по друг начин: Никога не съм бил загрижен или обсебен от резултатите на социологическите проучвания за популярност. Пред алтернативата да бъда обичан и тази да се страхуват от мен, винаги съм вярвал, че Макиавели е бил прав. Ако никой не изпитва респект от мен, аз ще бъда безпомощен.” 7. Преди всичко Реалист Ли Куан Ю винаги открито е наричал азиатските заклинания, хороскопи и Фън Шуй учения "пълен боклук", каза, че любовта от пръв поглед е "голяма грешка", и е дори силен застъпник на тезата за наследствена интелигентност. “Живял съм достатъчно дълго, за да се убедя сам в тези неща.” – пише на 85-годишна възраст той в “Трудни истини, за да продължи напред Сингапур” и продължава пак там по повод на градоустройствените планове за неговия дом - "Заради моята къща, съседните къщи не можеха да бъдат построени високи. Казах на правителството - разрушете къщата ми, за да променим правилата за планиране, и тогава стойността на земята ще тръгне нагоре. Не мисля, че дъщеря ми или жена ми или аз, които сме живели в него, или синовете ми, които са израснали в него, ще оплакват загубата му. " 8. Предан съпруг Любовната история между Ли Куан Ю и неговата жена Куа Гео Чо е красива и вълнуваща. Бракът им остава стабилен и здрав 63 години, и по-късно, когато Куа Гео Чо към края на живота си боледува тежко, се разкрива една черта от характера на Ли Куан Ю, останала незабелязана в предишни години – колко топъл и любящ човек е той. Той поема лично цялата грижа за нея, измерва кръвното й налягане ежедневно, чете й като на малко дете, докато тя заспи нощем. След втория инсулт на майка й, дъщеря им описва следния случайно дочут разговор между родителите й: LKY към майка й: ‘Ние бяхме заедно през целия си живот. Ти не можеш да ме оставиш сам сега. Аз ще направя твоя живот пълноценен, въпреки проблемите ти със здравето.” Тя: ‘Това е голямо обещание.’ Той: ‘Някога лъгал ли съм те?’ Колко съпруги могат да се похвалят с такива съпрузи? 9. Никога не е казвал “никога” Ето най-популярният цитат от Ли Куан Ю: “Дори от смъртния си одър, дори да ме положите в гроба, щом усетя че нещо върви в грешна посока, аз ще се надигна от там.” - Реч по случай Националния празник на Сингапур, 1988 Тази негова черта е паметна, той никога не казва “никога, това не може да стане, няма начин”. Каквито и проблеми да се изправят пред Сингапур, и пред него лично, той се бори като лъв и намира начин да ги реши. Той предава този свой дух и на сингапурския народ. На младини той е страстен пушач и обича приятелските срещи с много алкохол. Когато става на 30 години, пред едни решаващи за него и за партията му избори, той с ужас открива, че гласът му е паднал и не може да произнесе речта си. И тогава се отказва от цигарите (пушел е по 2 кутии дневно) и от алкохола (после си позволява единствено бира) изведнъж, за един ден. Започва да учи литературния китайски (мандарин) на 32-годишна възраст. За него е установено, че е от хората с малки способности да усвояват чужди езици, така е устроен мозъкът му. В продължение на 15 години, по два пъти седмично, Ли взема уроци по мандарин, докато го овладява перфектно. Освен това, Ли усвоява японски и латински още в гимназията, по-късно научава малайски, за да може да говори директно с избирателите си малайци, владее два китайски диалекта, освен родния му, и разбира се – перфектен английски. Ли дарява от личните си средства 10 млн. долара за фондация, помагаща на децата да усвояват втори език. 10. Меритократ Оттук и разбирането на Ли Куан Ю,че системата на управление трябва да се базира върху меритокрация – качествата на човека; такова е било разбирането за управление на държавата на Юлий Цезар, Наполеон Бонапарт и Джордж Вашингтон; меритокрацията започва от достойнствата на лидера. В основата на такава система - било тя държава, корпорация, военен екип или отбор от спортисти – винаги лежи идеята, че неспособните трябва да бъдат държани извън нея. Как да се постигне това? Просто поемаш някаква инициатива като неин лидер (с награда пари, статус или власт) и тя автоматично ще привлече най-способните индивиди. Неспособните сами остават извън борда, те не успяват да изпълнят критериите. Заплатата на сегашния премиер на Сингапур Ли Лунг (син на Ли Куан Ю) е 3.9 млн. долара годишно или над 360 000 месечно – тя е 6-7 пъти по-голяма от заплатата на повечето президенти на големи държави от Първия свят. Много ли са тези пари? Не, защото държавата продължава да се управлява блестящо и да се развива много добре. Самият Ли Куан Ю пише по този повод: “Ако във Великобритания погледнете списъците с отличниците на Кембридж (First Class Honours list) и проследите кариерата на тези хора, ще установите, че те не са в политиката, а в банките, финансите и професиите.” Такава е човешката природа. 11. Някои факти за Ли Куан Ю - Ли в младостта си е възпитан като таоист. Той сам по-късно решава, че е агностик – човек, който не знае дали Бог съществува или не. - През 1939 Ли издържа приемния изпит за Кеймбридж с най-високата за Малайзия оценка. - Когато японците окупират Сингапур през февруари 1942, Ли е 19-годишен. Японската окупация оказва много силен ефект върху него. Той прекъсва следването си в Raffles College и става преводач в официалната новинарска агенция, Domei. Точно в този период в него се оформя силно чувство на национална гордост. По-късно той споделя, че тогава ясно е осъзнал, че нито японци, нито британци, нито каквито и да било чужденци имат право да властват над неговия народ. И че тогава в него се е формирало решението да направи от Сингапур независима държава. Той описва въздействието на японската окупация по следния начин: “Никога нямаше да се занимавам с политика. Японците ме вкараха насила в политиката…Японските окупатори бяха брутални и направиха от мен и цялото ми поколение, в Сингапур и Малайзия, борци за свобода – свобода от сервилност към чуждо доминиране. Тогава ние се зарекохме, че нашият живот принадлежи само на нас, и че ние никога няма да бъдем дресирани кученца, зъвързани за каишки на чужди господари. (Quoted in Alex Josey, Lee Kuan Yew, Singapore, 1968.) - Въпреки че политическите идеи на Ли имат корените си в годините на войната, те се развиват, както и тези на неговите колеги, още в първите им колежански дни в Англия. Там той е повлиян от идеите на Фабианското социалистическо общество. Веднага след войната, Ли заминава за Англия, където първо завършва London School of Economics, след което продължава образованието си по право в университета Кеймбридж. В Кеймбридж той се изявява блестящо и печели отличието "double first" — Което означава, че по два от основните предмети е завоювал първо място сред всички студенти от випуска си. - Ли се връща в Сингапур на 1 август 1950, и на 30 септември 1950 сключва брак със колежката си от Кейбридж и негова съпруга до края на живота му, красивата и интелигентна Куа Гео Чо (двамата вече са се венчали в Англия, за това ще стане дума после). Той става съдружник в адвокатска кантора Laycock and Ong и само след няколко години основава своя адвокатска компания, Lee and Lee, в която негови партньори са жена му и брат му, също завършил във Великобритания юрист. Ли обаче не губи интерес към политиката и към антиколониалното движение в страната. Той става юридически съветник на няколко профсъюзи, след като има срещи с техните лидери. За пръв път Ли става център на публично внимание, когато през февруари 1952 печели дело срещу колониалното английско правителство в полза на исканията на служителите в пощата. - В периода 1952-1954 Ли се среща с Goh Keng Swee, Toh Chin Chye, S. Rajaratnam, K. M. Byrne, and Samad Ismail почти ежедневно в своя дом (това са неговите първи вминистри, и съмишленици, с които той върви по пътя си 30 години неотменно). Покрой много други теми, те дискутират и формирането на радикална политическа партия и така се ражда Партията на Народното Действие (PAP) на 21 ноември, 1954, като Ли става неин Генерален секретар. През април 1955 PAP номинира свои кандидати за изборите и трима от тях, между които и Ли, са избрани. - Ли е може би единственият не-комунистически лидер, който в началото на политическата си кариера е в сътрудничество с комунистите в Сингапур, после оцелява в конфронтацията си срещу тях, и съумява да намили влиянието им практически до нула в политическия живот на страната с течение на времето, при това без да употребява насилие и репресии срещу тях, запазвайки силни връзки с комунистически Китай през цялото време, и лично с неговите лидери, отнасящи се с голям респект към личността му. Всичко това той, по собствените му думи, постига само благодарение на успешното управление на PAP и на икономическия възход на Сингапур. - Нещо повече, самият Дън Сяопин, наблюдавайки успешното развитие на доминирана от една партия държавна система, комбинирано с отворена пазарна икономика, след визитата си през 1978 г. В Сингапур, взема съдбоносното за Китай решение да отвори и поведе страната си по този път. През 1992 Дън Сяопин публично заявява, че постигнатото от Китай до голяма степен се дължи на сингапурския модел, който той е приложил в Китай. - Дъщерята на Ли Куан Ю, д-р Лий Вей Ling, директор на Националния Неврологичен институт на Сингапур, разказва в едно есе за Straits Times през 2012 г., че Лий е бил много скромен човек. Още от малки учел децата си да изключват винаги всички светлини и климатици, когато излизат от стаята, а също така да проверяват крановете за вода, преди да напуснат къщата. Винаги когато отивал на посещение в чужбина, сам перял бельото си, вместо да плаща за скъпата услуга в петзвездните хотели. - Ли Куан Ю среща за пръв път съпругата си Куа Гео Чо в престижния Raffles Institution в Сингапур, където тя е единственото момиче, допуснато по изключение като златен медалист на Queen's Scholarship; Куа показва по-добри резултати от Ли на изпитие по икономика и математика, и според спомените на техни състуденти, точно тогава двамата се влюбват; през 1946 Ли напуска Сингапур и заминава за Кембридж, а година по-късно Куа го последва и също записва в университета на Кембридж. Двамата се венчават тайно още като студенти в Стратфорд на Ейвън, родното място на Шекспир, през 1947, а сключват брак публично в Сингапур през септември 1950. - По време на Втората световна война Ли Куан Ю работи като чиновник в текстилна фабрика. Тогава той започва свой бизнес с производство на канцеларско лепило от брашно направено от корени на тапиока, на което дори измисля търговска марка Stikfas; решението му е оригинално и говори за огромна находчивост – именно онази черта да прави “зелена” конкуренция – защото по онова време няма внос на такава стока, няма и производство, и младият Ли запълва пазарна ниша. Рецептата за обработка на това брашно Ли научава от свой приятел химик, докато неговата специалност в колежа е математика. Ли организира цял цех, в което работят в свободното си време негови приятели-студенти, а стоката си продават на черния пазар. Авантюрата им приключила, когато свършил химикала нужен им за производството. - Бащата на Ли Куан Ю, Lee Chin Koon (1903-1997) работи като продавач в магазин за часовници и бижутерия, след като се пенсионира от позицията му на скъпо платен менажер в компанията Шел. Доживява до 90-годишна възраст и хората го помнят винаги засмян и дружелюбен, до последните дни от живота си да ходи на работа с велосипед в магазина, където е бил продавач. По същото време синът му Ли е министър-председател на Сингапур, а внукът му е корпоративен директор на държавната телекомуникационна компания. - В края на 50-те години от ЦРУ започват да се тревожат за тесните връзки между партията на Ли, PAP, и комунистите, които съществували според тях. Английското МИ-6, които по-добре познават Ли и партията му, ги успокояват, че такива тесни връзки не съществуват и са невъзможни, но от ЦРУ не им се доверяват и решават да поемат нещата в свои ръце. Резидентът на ЦРУ в Сингапур на няколко пъти се опитва да подкупи Ли, за да му осигури мълчанието по тайна операция на управлението, като последното предложение е за сумата от 3.3 млн. долара (по онова време това са сериозни пари); Ли му прави контрапредложение – резидентът да работи за сингапурските тайни служби срещу сумата от 33 млн. долара. В началото на 60-те около този случай избухва медиен скандал, появяват се публикации в пресата със свидетелства и документи, и през 1961 г. Дийн Ръск, държавният секретар на САЩ по времето на Кенеди, се намесва в скандала, като иска писмено от Ли Куан Ю да отрече публикуваните факти и да поднесе формално писмено извинение, за да приключи тази афера. Ли е вбесен – не стига че са искали да го подкупят като долнопробен диктатор от Третия свят, но го изкарват и лъжец. Той отговаря писмено и заплашва, че ще пусне в ефир запис от разговора на резидента с него, в който му се предлага подкуп. Американците оттеглят всичките си претенции. Ли заключава по този повод: "Американците трябва да разберат с какви хора ще си имат работа в Сингапур: това не им е Нго Дин Дием или Сънг-ман Ри. Вие не можете да купувате и продавате това правителство.” - Ли Куан Ю е правнук на богат индонезийски магнат Уей Тонг Хам. - Ли Куан Ю всъщност е записан в кръщелното си свидетелство като Хари Лий (имал е и второ, китайско име, по настояване на баща му), така са го наричали и като дете; по-късно при следването си в Кеймбридж, той също се води в списъците под това име. - Макар и агностик, Ли Куан Ю е практикувал ежедневно по 20 минути будистки вариант на медитация с помтаряне на мантрата "Ma Ra Na Tha", която в превод приблизително означава “Бог идва.” Ли никога не е вярвал в съществуването на задгробен живот. - Редовно е спортувал колоездене, плуване и голф. - Любимата му книга е била “Дон Кихот” от Сервантес, любимият му герой Дон Кихот. - Ли Куан Ю има най-високият статус в сингапурския Фейсбук, макар че никога през живота си не е ползвал Фейсбук, нито която и да е социална медия.

В тази глава от мемоарната си книга Ли Куан Ю разказва как е била формирана армията на Сингапур, и каква е нейната роля. По този начин вече публикувах последователно в няколко отделни постинги пет от най-важните и според мен ключови глави в книгата на Ли Куан Ю, озаглавена “Сингапур 1965-2000: От Третия свят в Първия”, а именно: 1. Оцеляване в изолация (за икономиката); 2. Социалната политика на Сингапур – всекиму неговото и богатство за всички; 3. Борба с корупцията; 4. Търсим и привличаме таланти (демографски и кадрови решения); 5. Как се изгради армията Преди да завърша основната си работа по този тема с публикуването на други различни аспекти от нея, развити в книгата на Ли Куан Ю, ще направя портрет на личността на Ли Куан Ю (различен от анонимния такъв на хипотетичен лидер в по-горен мой постинг); този негов портрет на човек и лидер ще очертае неговите основни черти (според мен), помогнали му да изведе Сингапур по невероятния му път нагоре. Глава 2. Как се изгради армията През декември 1965, 4 месеца след отделянето ни от Малайзия, 1-ви и 2-ри сингапурски полкове (това е “армията на Сингапур тогава – бел.пр.), приблизително по 1000 всеки, се намираха под командването на Малайзия. Правителството на Малайзия откомандирова 300 сингапурски войници от тези полкове и ги замени със 700 малайци. Англичаните не ни предложиха никаква помощ за създаване на собствена армия, защото се опасяваха че могат да развалят отношенията си с Малайзия, която беше член на Британската Общност и ООН. Необходимо ни беше да си върнем командването над двата сингапурски полка и да ги направим действително сингапурски, а не малайски, за да си гарантираме тяхната лоялност. Министър на отбраната стана Го Кен Сви, дотогава министър на финансите. Той започна да изгражда армията ни буквално на “гола поляна”, а цялата му военна подготовка се изчерпваше до чин капрал (сержант) от британската армия, където бе служил на младини през 1942. Ние се обърнахме за помощ към Мордахей Кидрон, посланик на Израел в Бангкок. Кидрон няколко пъти беше отправял молби към мен да открие израелско консулство в Сингапур, но ако се откриехме такова, можехме да предизвикаме недоволство в мюсюлманите малайци. Сега той ми предложи израелски инструктори за създаване на сингапурски въоръжени сили, но аз му казах, че преди това ще се консултираме и с премиера на Индия и президента на Египет. Писах на Шастри, премиер на Индия, че искаме да формираме 5 батальона и очакваме помощ, но след два дни той ми изпрати “искрени благопожелания за процъфтяването на народа на Сингапур” и нищо повече. От своя страна Насър, мой добър приятел и президент на Египет, също учтиво ми отказа военноморски съветник за формиране на наша брегова охрана, предполагам от мюсюлманска солидарност с лидерите на Малайзия. Казах на Кен Сви да приеме израелското предложение, но без много гласност, за да не дразним мюсюлманите малайци в Сингапур. През ноември 1965 в Сингапур пристигна малка група израелски военни начело с полковник Жак Елизари, последвана от втора през декември. За да маскираме присъствието им, наричахме ги “мексиканци”, защото те външно и приличаха на такива. Без собствена армия, малайците със своята разквартирована в Сингапур бригада, можеха да ме арестуват, когато си пожелаят, а аз трябваше да живея в постоянен страх от това и да се надявам на доброжелателността на техните лидери. Затова ние се държахме тихо, а през това време Кен Сви трескаво работеше по формиране на наши въоръжени сили, способни да ни защитят. Англичаните бяха вербували в армията и полицията предимно малайци от територията на Малайзия. Малайците харесваха военната служба, а китайците я избягваха по исторически сложили се причини от междуособиците в Китай. Трябваше да открием начин да привлечем в армията и полицията повече китайци и индуси, така че съставът й да отразява точно процентното съотношение на населението в Сингапур. Малайците отказаха да напуснат казармите и първите ни наборници трябваше да живеят на палатки във Фарър Парк. Винаги си оставаше вариант малайците да ни направят военен преврат, затова поисках временно охрана от английски гурки, които денонощно дежуреха около дома ми и сградата на правителството. Твърдоглавието на малайския генерал, който отказа да изведе частите си от нашите казарми, още повече ни амбицира да изградим собствена армия, така че повече да не могат да ни изнудват по този начин. Кен Сви, сърцат човек, написа в своя доклад до мен: “Глупаво би било да се хипнотизираме от численото превъзходство на съседите ни пред Сингапур. Във война значение има боеспособността на армията, а не големината на населението… Пет години след като въведем наборна служба, ще можем да мобилизираме 150 000 армия. Използвайки гражданското опълчение, можем да противопоставим армия от 250 000 души на на възраст 18-35 години. Не бива да подценяваме нашия потенциал от цивилно население.” Това беше честолюбив план, основан върху израелския опит да се мобилизират максимален брой хора в кратки срокове. Знаехме че сме способни на такава мобилизация, но задачата бе тежка, защото се налагаше да променим настроенията на хората и да преодолеем традиционната им неприязън към военната служба. Всички китайски родители знаят поговорката: “От добра стомана не се правят пирони; добър мъж не отива в казарма.” Ние формирахме национални кадетски корпуси полицейски кадетски корпуси във всички гимназии, за да могат родителите да могат да разпознаят у своите деца склонности за служба в армията и полицията. Ние желаехме хората да виждат в лицето на нашите войници свои защитници, а не да гледат както в миналото на униформата с ненавист като символ на колониален гнет. Искахме да повишим физическата подготовка на нашата младеж, да развием у нея вкус към приключения и напрежение, предизвикателство към опасностите. Само с убеждения обаче не ставаше. Налагаше се да изградим обществени организации – добре организирани и добре управлявани, - за да превърнем убежденията си в реалност. Главната отговорност за това легна върху министерството на просветата. Само като промениш начина на мислене и отношението на хората, можеш да мобилизираш голяма народна армия, съставена от граждани, по модела на швейцарската и израелската. Поставихме си за цел да постигнем това за 10 години. По време на националния ни празник организирахме за парад онова малко като въоръжени сили, с което тогава разполагахме. Изкарахме Народното опълчение (People's Defence Force), водени от държавни служители, депутати и министри, минали начален курс по военна подготовка. Войниците бяха граждани, предимно китайци, рекрутирани от общински центрове. Няколко взвода преминаха с маршова стъпка на парада от 9 август 1966; те имаха наперен вид и бяха приветствани с ентусиазъм от народа, който видя сред тях и свои министри и депутати. В парада участваха и представители на профсъюзите, полицаи и пожарникари, за да увеличат масата от хора с униформи. Демонстрацията ни на военна мощ не успя да изплаши малайците, но решимостта ни им направи впечатление. Първоначалния план на Кен Сви предвиждаше да създаде редовна армия от 12 батальона в период 1966-1969. Одобрих този план за професионална армия с потенциална възможност за мобилизация на цялото население, преминало военна подготовка и оставено като резерв. Не исках да харчим големи средства за голяма армия – по-добре бе да ги вложим за инфраструктура, необходима ни за формиране и обучение на национална гвардия. Националната гвардия имаше своите политически и социални преимущества. Считах, че малайците едва ли биха ни нападнали, докато британските сили бяха в Сингапур (британците напускат Сингапур през 1971 – бел.пр.). Исках нашите планове да се основават на мобилизация на колкото се може повече граждани. Желаех също така участието на нашите жени в националната гвардия, както това става в Израел, за да се укрепи решимостта на хората за отбрана. Но тъй като срещнах отпор сред другите министри, оттеглих това свое предложение. Най-голямата спирачка пред агресията на Малайзия бе те да знаят, че даже в случай че успеят да преодолеят нашата редовна армия, ще им се наложи да се борят срещу целия въоръжен народ на Сингапур, преминал през добра военна подготовка. Освен обединението на новобранците в сплотена общност, независимо от техния етнически произход и религиозна принадлежност, ние се нуждаехме от някои от най-способните хора в страната, които да застанат на командните постове в армията. Най-важното беше да се гарантира, че армията е под контрол на политическото ръководство, като за целта финансовите и кадрови въпроси трябваше да се решават от цивилни държавни служители в министерството на отбраната. През февруари 1967 подготвих законопроект за изменения в “Закона за военна служба” (National Service Ordinance), наследен от англичаните от 1952. На редовно служещите в армията се гарантираше със закон работни места в правителството, държавните учреждения или частния сектор, след тяхното излизане от редовете на въоръжените сили. Законът беше приет с пълна обществена подкрепа. Първият набор от 9000 новобранци постъпи след този закон. Оказах се прав – отношението на обществото към армията се промени. Същевременно Кен Сви и неговият екип, с помощта на израелците, започна работа по изграждането на армията като структура. Той се възползва от полицейския персонал, комуникациите му и друго полицейско имущество в началото на този процес. Помощник-началикът на полицията Тан Ким стана началник на Генералния щаб на армията. Започнахме обучението с елитна група от новобранци, 10 процента от най-добрите от първия набор. За да се борим с традиционните предубеждения към военната служба, организирахме церемониални изпращания на новобранци в общинските центрове на всеки окръг. Депутати и министри посещаваха тези мероприятия и държаха там речи, след което новобранците заминаваха за казармите. С течение на годините успяхме да разрушим негативизма към военната служба. Програмата на обучението в лагерите беше интензивна – всичко започваше от нула. Имаше първоначално хаос, но проблемите се преодоляваха в движение, необходимо бе да решим задачата в кратки срокове. Опит нямахме, но бойният дух на хората бе висок, и постигнахме успех. Тогава бяхме малки и слаби. Ако бяхме отстъпили от принципите на върховенството на закона, не само вътре в Сингапур, но и във външните ни отношения със съседите, щяхме да се провалим, тъй като върху Сингапур винаги е съществувал външен натиск. Ако се бяхме огънали от страх да не приемем закона за военна служба още докато британците бяха в своите военни бази в Сингапур, то нашите съседи Малайзия и Индонезия щяха без проблеми да ни прегазят след 1971 година, когато англичаните си заминаха. Беше ми необходимо да знам, че междуетническа касапница е невъзможна в редовете на армията и полицията. Китайското мнозинство от населението винаги се чувстваше по-спокойно при смесен етнически състав на армията. На 9 август 1969 по случай 150-годишнината от основаването на Сингапур, поканих военните министри от 4 държави членове на Британската Общоност (Малайзия, Великобритания, Австралия и Нова Зеландия) на военен парад по случай годишнината. Ким Сан включи в парада танкове AMX 13 и бронетранспортьори V200. това произведе огромно впечатление на всички. Малайзия по онова време още нямаше танкове. Техният министър на съвместна вечеря казал на нашия, че мнозина политици в Малайзия се тревожели от нашата военна мощ, но той лично не. След този парад във висшите политически кръгове на Малайзия се разпространи мнението, че Сингапурския институт за подготовка военни кадри (Singapore Armed Forces Training Institute) е добра школа за професионални войници и офицери. Сътрудници на британското посолство в Малайзия потвърдили това. Към 1971 армията на Сингапур наброяваше 17 кадрови батальона (16 000 души) и 14 батальона резервисти (11 000 души). Разполагахме с пехотни части и подраздаления от командоси, артилерия и миномети; имахме танкове във всеки батальон, също така бронетранспортьори, сапьори, свързочници и полеви болници, тилови поделения и транспорт. Учредихме школи за подготовка на младши офицери, артилеристи, инженери, сапьори и военни моряци. Нашите ВВС разполагаха с ескадрили Hawker Hunter, тренировъчни самолети Strikemaster, хеликоптери Aluette и транспортни самолети. Великобритания обяви извеждането на войските си през януари 1968. това ни принуди да формираме ескадрили изтребители и неголям флот, който бе в състояние да осигури брегова охрана до 1971. Изпратихме първата група от 6 пилоти на обучение в Англия през август 1968. През септември 1970 първата ескадрила от 16 изтребители бе напълно боеспособна. Израелците ни помогнаха за създаването на военен флот, а новозеландците обучиха екипажите на патрулните ни катери. За по-малко от 2 години бяха създадени две ескадри по 3 кораба всяка. След това формирахме група торпедни катери. Израелците бяха компетентни военни инструктори, те ни преподаваха тяхната военна доктрина. Методите им бяха напълно противоположни на британските. Англичаните изграждаха първите ни два полка постепенно, започвайки обучението на офицерския корпус от командир на взвод, командир на рота и накрая, след 15-20 години служба, командир на батальон и подполковник. Израелците от самото начало ни казаха, че нямат време за това, нашите офицери да се учат от тях и да приемат знанията колкото се може по-ускорено. За разлика от американците, които по времето на Кенеди бяха изпратили 6000 “съветници” да помагат на Южен Виетнам, израелците изпратиха у нас само 18 офицери. Всичко което те демонстрираха, се усвояваше в движение от техните сингапурски колеги от командир на взвод до началник на генералния щаб. Призовахме в армията бивши полицаи с военен опит. Някои от тях бяха държавни служители, други в частния сектор. Предложихме им служба в армията като основна работа. Британците държаха на външната форма и използваха телесни наказания за поддържане на дисциплината. Израелците слагаха ударението върху военните навици и създаване на висока мотивация. Нашите резервисти трябваше да са в постоянна бойна готовност. Променихме термина “оперативен състав” с “резервисти” едва през 1994, за да подчертаваме тяхната постоянна бойна готовност. Ежегодно, в продължение на по няколко седмици, те провеждат обучение в лагери с редовните подразделения, към които са зачислени, и така поддържат дух на другарство с редовно служещите. През няколко години наши части от запасняци посещават полигони в Тайван, Тайланд, Бруней или Австралия, където провеждат полеви учения, маневри и бойни стрелби в състав на бригада или батальон. Всички в Сингапур се отнасят сериозно към тези учения, дори и работодателите, които в продължение на няколко седмици остават без своите работници. За да имаме боеспособна армия, ние мобилизираме цялото общество – директори на училища, преподаватели, родители, предприемачи, общински управители – всички са включени в програмите “тотална отбрана”. За последните 30 години службата в армията оказа дълбоко въздействие върху сингапурското общество. Тя стана част от живота, своеобразен ритуал за нашата младеж, помогна да се обединят хората ни. Те се учат да живеят и работят един с друг, независимо от етнос, език или религия. В армията са зачитани всички религиозни обреди: будисти, индуисти, мюсюлмани, сикхи, християни, зороастрийци – уважават се и се спазват всички специфични табута при мюсюлманите и индуистите. Дали в армията си министър, банкер, чиновник, общ работник или търговец – твоето положение там зависи единствено от показаните от теб лични резултати като офицер или войник. За да привлечем в армията не само физически здрави, но интелектуално развити хора, от 1971 започнахме да изпращаме някои от нашите най-способни студенти. Ние ежегодно избираме няколко от най-добрите ни млади офицери за обучение в чужбина – Оксфорд, Кеймбридж и др. Английски университети – където те преминават пълен академичен курс на обучение в хуманитарни, инженерни, точни науки или специфична професионална подготовка. В течение на цялото им следване, те получават пълна заплата на лейтенант и допълнителна стипендия, която покрива таксата им за следването, квартирата, храната и други разходи. Те са задължени да подпишат декларация, че се задължават да служат най-малко 8 години след получаването на задграничната си диплома. През този период ги изпращаме 2-3 пъти в Америка или Англия. Отначало за да получат специализирана подготовка като артилеристи, танкисти или свързочници; по средата на кариерата им – на щабно и командно обучение в Америка или Англия; и накрая – за преминаване на курс по гражданска или делова администрация в такива водещи американски университети като Станфорд или Харвард. В края на 8-годишната си служба тези офицери могат да останат в армията, да преминат на гражданска служба в качеството им на държавни служители от висш ранг, да преминат в органите на държавно управление или да си намерят работа в частния сектор. Ежегодно те преминават военно обучение за по 2-3 седмици. По този модел привлякохме някои от най-способните студенти. Без това нашата армия щеше да има само техника, но не и интелектуален елит, способен да я използва най-ефективно. Към 1995 година четирима бивши стипендианти на армията достигнали до висши военни звания, влязоха в политиката и по-късно станаха членове на правителството: моят син, бригаден генерал Ли Сиен Лунг (Lee Hsien Loong), бригаден генерал Джордж Ео (George Yeo), подполковник Лим Ен Киан (Lim Hng Kiang) и контра-адмирал Тео Чи Хин (Teo Chee Hean). Малките размери на Сингапур са сериозно препятствие за развитие на въоръжените ни сили – ние се нуждаем от полигони в чужбина, позволяващи ни да разгърнем бригада и дивизия. Реших този проблем през 1975, когато президентът на Тайван Цзян Цзинг (Chiang Ching kuo) отвори полигоните на страната си за нашата пехота, бронетанкови части и артилерия за обучение там. Към края на 70-те президента на Филипините и Пентагона разрешиха на ВВС на Сингапур да използват военновъздушната американска база Кларк за тренировки. През 90-те, когато американците изоставиха базата, ние започнахме да провеждаме ученията си в Австралия и Америка. Непрекъснато модернизираме техниката си, следим и внедряваме всички нови технологии, особено информационните. За това ни е необходима здрава икономика, позволяваща да си купуваме ново въоръжение, както и високообразовани и тренирани хора, способни ефективно си служат с нея. Боеспособната ни армия понижава риска от непремерени действия на съседите ни. Когато през април 1966 година се качих на самолета в Лондон, за да отида да се моля на британския премиер Херолд Уинсън да ни гарантира, че британските войски ще останат на нашия остров поне още няколко години, въобще не си представях, че ще постигнем подобни резултати.

цитат от цитираната статия: "Запазени са обаче три страници, за които учени смятат, че са изписани собственоръчно от Шекспировата ръка. Представляват редакция на част от пиесата „Сър Томас Мор” от Антъни Мънди и Хенри Четъл. Те също са изпълнени в „секретарски шрифт”." Ето за тези 3 страници става въпрос, резолюцията обаче е ниска в превюто на архивите, дотолкова може да се види от това което е публикувано на сайта с ориг. документи Третият лист съм се опитвал да го увеличавам, за да се види по-ясно нещо от почерка на Шекспир, разделил съм го на 2 части: http://shakespearedocumented.org/exhibition/document/shakespeares-handwriting-hand-d-booke-sir-thomas-more п.с. Освен превюта, има и изображения с голяма (за печат) резолюция, които също могат да се свалят свободно от посочения линк, има и описание на текстовете

Ставащото в Турция трябва да се разглежда от много и различни аспекти, един от които е ролята на Турция като фактор за пренос на газ към Европа. Никой досега в тази тема не погледна нещата от тази гледна точка, това е глобална геополитическа игра, с много и силни заинтересовани световни играчи, с огромни залози. Насочвам вниманието на читателите към газовите находища в региона и тяхното възможно бъдеще. Разбира се, тази информация е твърде ограничена, тя има много повече и по-сложни аспекти, но не е за пренебрегване. Израел - новият газов гигант Израел започва разработката на гигантско газово находище и разчита на големи печалби. Толкова лесно обаче няма да стане - твърде големи и твърде сериозни са геополитическите предизвикателства за Тел Авив. Израел е на път да се превърне във водещ фактор на международния газов пазар - огромните находища на земен газ по крайбрежието дават основание на правителството да се надява, че в бъдеще не само няма да зависи от скъпите вносни доставки, а и ще се включи в изгодния износен бизнес. Вместо да доведат до намаляване на напрежението в източната част на Средиземно море, находките ще увеличат враждебността, предупреждава американският политолог Саймън Хендерсън. Подобна е и позицията на Бренда Шафер от университета в Хайфа: "Газът винаги е политически", казва тя. Първото значително откритие е направено през 2009 година - находището "Тамар" западно от Хайфа с около 240 милиарда кубически метра земен газ. През 2010 е открито още по-голямото находище "Левиатан", отдалечено само на няколко километра от "Тамар" - с 450 милиарда кубически метра. Разработването на находището "Левиатан" ще започне през 2016 - тогава се очаква Израел да започне да изнася гориво. Но докато се стигне дотам, политиката и енергетиката в Израел трябва да намерят отговорите на много въпроси. Ако искат да изнасят газ на големия европейски пазар, те ще имат нужда от стратегическо партньорство. Но с кого би могло да се получи то? Израел вече е подхванал разговори с Кипър - за да се установи как двете страни могат да си сътрудничат при разработването на новите газови находища в Средиземно море. Предполага се обаче, че един съвместен израелско-кипърски газопровод може да разгневи турското правителство, тъй като то на свой ред има претенции към част от находищата в Кипър. Препоръките на експертите са за строителството на газопровод от Израел през Кипър към Турция, по който по-нататък горивото ще се доставя и за Европа. Продължаващият конфликт между Кипър и Турция обаче ни най-малко не благоприятства този проект. Затова е вероятно Израел да се насочи към директно свързване с Турция. http://www.dw.com/bg/%D0%B8%D0%B7%D1%80%D0%B0%D0%B5%D0%BB-%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%B3%D0%B0%D0%B7%D0%BE%D0%B2-%D0%B3%D0%B8%D0%B3%D0%B0%D0%BD%D1%82/a-16713271 На 19 октомври 2015 руският президент Владимир Путин и израелският премиер Натаняху се споразумяха Газпром да разработва на концесия резервите на находището Левиатан. Освен потенциал да снабдява Европа чрез тръбопровод, това предоставя на Русия възможност да експортира Средиземноморски газ до високо консумиращия Азиатски пазар, включително Китай, Индия и Япония… In the summer of 2014 Netherland Sewall & Associates (NSAI) made an upward revision on the amount of gas reserves, giving a 2P value of 621 BCM. The expected year of production was stated to be 2017. On 19 October 2015, Russian President Vladimir Putin and Israeli Prime Minister Benjamin Netanyahu agreed to allow major concessions for Gazprom to develop the Leviathan reserves. But the Tamar deal is just for starters. The Kremlin is playing a much bigger game. Gazprom is already eyeing a role in the development of Israel’s gigantic Leviathan gas field. With its estimated 25 tcf of gas Leviathan is due to come on-stream by 2016. And the eastern Mediterranean bonanza is potentially huge. The US Geological Survey estimates the eastern MediterraneanLevantBasin contains around 123 tcf of gas and 1.7 billion barrels of oil. Apart from the potential of supplying Europe by pipeline, this offers Russia, already the global leader in LNG supply, a major role in exporting Mediterranean gas to the highly lucrative and burgeoning Asian market, including China, India and Japan, where piping the gas is not an option. http://www.thecommentator.com/article/3048/russia_s_new_middle_east_energy_game

Няколко преведени от мен цитати на Нийл Армстронг, и доста повече непреведени, който иска може да опита да ги преведе за форума или да предложи по-добър превод от моя. Този човек наистина заслужава. Хюстън, тук база Спокойствие. Орелът кацна. — 20 юли 1969; Аполо 11 Houston, Tranquility Base here. The Eagle has landed. Тук за пръв път човек от планетата Земя стъпи върху Луната. Юли 1969. Ние идваме с мир за цялото човечество. Here men from the planet Earth first set foot upon the Moon. July 1969 AD. We came in peace for all mankind. Това е една малка крачка на един човек, но огромен скок за човечеството. — 20 юли 1969; Аполо 11 That's one small step for a man, one giant leap for mankind. Внезапно ме порази усещането, че това малко грахче, красиво и синьо, е планетата Земя. Поставих пръст върху окото си, и пръстът ми изличи планетата Земя. Аз не се чувствах гигант. Аз се чувствах много, много малък. It suddenly struck me that that tiny pea, pretty and blue, was the Earth. I put up my thumb and shut one eye, and my thumb blotted out the planet Earth. I didn't feel like a giant. I felt very, very small. Мистерията създава чудо, а чудото е в основата на човешкото желание да разбереш. Mystery creates wonder and wonder is the basis of man's desire to understand. Хората обичат конспиративни теории. People love conspiracy theories. Във всяка книга има опит и приключение. Each book holds an experience and an adventure. Аз съм, и винаги ще бъда един изперкал инженер с бели чорапи и джоб-протектор - роден в рамките на втория закон на термодинамиката, потопен в облак от таблици, влюбен в безплътни диаграми, трансформирани от Лаплас и задвижвани от поток на компресия. - "Инженерен век", (22 февруари 2000 г.) I am, and ever will be, a white-socks, pocket-protector, nerdy engineer — born under the second law of thermodynamics, steeped in the steam tables, in love with free-body diagrams, transformed by Laplace, and propelled by compressible flow. Мисля че ние полетяхме към Луната, защото такава е човешката природа – да среща лице в лице предизвикателствата. Това е ядрото на нашата най-съкровена човешка същност…ние сме предопределени да правим тези неща, така както сьомгата тръгва срещу течението. – Пресконференция след полета му до Луната (1969) I think we're going to the moon because it's in the nature of the human being to face challenges. It's by the nature of his deep inner soul ... we're required to do these things just as salmon swim upstream. Най-вълнуващо за мен като пилот беше кацането върху Луната. Това беше времето, когато ние реализирахме нашата национална цел да изпратим американци на Луната. Прилуняването, несъмнено, беше най трудната и предизвикателна част от полета. Ходенето по лунната повърхност беше много интересно, но на това ние гледахме като относително сигурно и познато. Така че усещането на триумф изпитахме повече при прилуняването, отколкото при лунната разходка. - Интервю «The New Space Race» (август 2007) The exciting part for me, as a pilot, was the landing on the moon. That was the time that we had achieved the national goal of putting Americans on the moon. The landing approach was, by far, the most difficult and challenging part of the flight. Walking on the lunar surface was very interesting, but it was something we looked on as reasonably safe and predictable. So the feeling of elation accompanied the landing rather than the walking. Космосът си е все същият, но технологиите в редица случаи драматично се усъвършенстваха. Хубав пример за това са цифровите технологии, благодарение на които днешните смартфони са много по-мощни от компютрите на нашия команден модул и тези на лунния ни модул, които използвахме за навигация и управление на всичките си системи на Луната. — Интервю «The New Space Race» (август 2007) Space has not changed but technology has, in many cases, improved dramatically. A good example is digital technology where today's cell phones are far more powerful than the computers on the Apollo Command Module and Lunar Module that we used to navigate to the moon and operate all the spacecraft control systems. Благодаря Ви, г-н председател. Аз съм в позицията на пилот без разписан маршрут, така че ще трябва импровизирам полета си малко ... Преди мисиите на Аполо, никой не знаеше какъв човек би могъл да бъде убеден да предприеме пътуването. Бяха предложени затворници. Допускаше се да бъде наредено на войници. Фотографите можеха да направят снимки - и те влизаха в сметките. Лекарите разбират границите на човешката психика. Накрая се качиха пилоти. - При награждаването му от Конгреса със Златен медал (21 юли 2009 г.) Thank you, Mr. Chairman. I am in the position of a pilot without his checklist, so I’ll have to wing it a bit. … [Prior to the Apollo missions,] no one knew what kind of person could be persuaded to take the trip. Prisoners were suggested. Soldiers could be ordered. Photographers could take pictures — and they’re expendable. Doctors understood the limits of human physiology. Finally, both sides picked pilots. Това е брилянтна повърхност в тази слънчева светлина. 60-минутно интервю (2005) It's a brilliant surface in that sunlight. Това е едно интересно място за посещение. Аз го препоръчвам. 60-минутно интервю (2005) It's an interesting place to be. I recommend it. Предполагам, всички ние искаме да ни възприемат не по един единствен блестящ като фойерверк случай, а за всеотдайността и качеството на работата си. 60-минутно интервю (2005) I guess we all like to be recognized not for one piece of fireworks but for the ledger of our daily work. Някои се питат защо американците трябва да се върнат на Луната. "В края на краищата, - казват те - ние вече сме били там." Считам това за доста странно. Все едно монарсите от 16 век да обявят, че "ние не се нуждаем от нови експедиции до Новия свят, ние вече сме били там." Или президентът Томас Джеферсън да каже през 1803, че американците "не трябва да ходят на запад от Мисисипи, защото Люис и Експедицията на Кларк вече са били там”. Some question why Americans should return to the Moon. “After all,” they say “we have already been there.” I find that mystifying. It would be as if 16th century monarchs proclaimed that “we need not go to the New World, we have already been there.” Or as if President Thomas Jefferson announced in 1803 that Americans “need not go west of the Mississippi, the Lewis and Clark Expedition has already been there.” Непреведени: All in all, for someone who was immersed in, fascinated by, and dedicated to flight, I was disappointed by the wrinkle in history that had brought me along one generation late. I had missed all the great times and adventures in flight. All the Apollo people were working hard, working long hours, and were dedicated to making certain everything they did, they were doing to the very best of their ability. America must decide if it wishes to remain a leader in space. If it does, we should institute a programmed which will give us the very best chance of achieving that goal. Americans have visited and examined 6 locations on Luna, varying in size from a suburban lot to a small township. That leaves more than 14 million square miles yet to explore. As a boy, because I was born and raised in Ohio, about 60 miles north of Dayton, the legends of the Wrights have been in my memories as long as I can remember. Because normal air conditioning is inadequate for lunar conditions, we were required to use cold water to cool the interior of our suits. We did not have any data to tell us how long the small water tank in our backpacks would suffice. For the United States, the leading space faring nation for nearly half a century, to be without carriage to low Earth orbit and with no human exploration capability to go beyond Earth orbit for an indeterminate time into the future, destines our nation to become one of second or even third rate stature. While the president’s plan envisages humans traveling away from Earth and perhaps toward Mars at some time in the future, the lack of developed rockets and spacecraft will assure that ability will not be available for many years. Geologists have a saying - rocks remember. Gliders, sail planes, they're wonderful flying machines. It's the closest you can come to being a bird. I am comfortable with my level of public discourse. I believe that every human has a finite number of heartbeats. I don't intend to waste any of mine running around doing exercises. I believe that the Good Lord gave us a finite number of heartbeats and I'm damned if I'm going to use up mine running up and down a street. I can honestly say - and it's a big surprise to me - that I have never had a dream about being on the moon. I fully expected that, by the end of the century, we would have achieved substantially more than we actually did. I hope you become comfortable with the use of logic without being deceived into concluding that logic will inevitably lead you to the correct conclusion. I suspect that even though the various questions are difficult and many, they are not as difficult and many as those we faced when we started the Apollo (space program) in 1961. (commenting on the feasibility of a manned mission to Mars) I think we're going to the moon because it's in the nature of the human being to face challenges. It's by the nature of his deep inner soul ... we're required to do these things just as salmon swim upstream. I thought the attractions of being an astronaut were actually, not so much the Moon, but flying in a completely new medium. I thought, well. when I step off it's just going to be a little step—a step from there down to there—but then I thought about all those 400,000 people who had given me the opportunity to make that step and thought it's going to be a big something for all those folks and, indeed for a lot of others that weren't even involved in the project, so it was kind of a simple correlation. I was elated, ecstatic and extremely surprised that we were successful. I’m quite certain that we’ll have such (lunar) bases in our lifetime, somewhat like the Antarctic stations and similar scientific outposts, continually manned. I'm substantially concerned about the policy directions of the space agency. We have a situation in the U.S. where the White House and Congress are at odds over what the future direction should be. They're sort of playing a game and NASA is the shuttlecock that they're hitting back and forth. In much of society, research means to investigate something you do not know or understand. In my mind the important thing was that we got four aluminum legs safely down on the surface of the moon while we were still inside the craft. To me, there wasn't a lot of difference between having ten feet of leg between the bottom of the spacecraft in which we were standing and the surface of the moon, and having one inch of neoprene rubber or plastic on the bottom of our boots touching the lunar surface. It would be impossible to overstate the appreciation that we on the crew feel for your dedication and the quality of your work. It's a great honor and privilege for us to be here representing not only the United States but men of peace of all nations, and with interests and the curiosity and with the vision for the future. It's an honor for us to be able to participate here today. Knowledge is fundamental to all human achievements and progress. It is both the key and the quest that advances mankind. The search for knowledge is what brought men to the moon; but it took knowledge already acquired to make it possible to get there. How we use the knowledge we gain determines our progress on earth, in space or on the moon. Your library is a storehouse for mind and spirit. Use it well. Later Apollo flights were able to do more and move further in order to cover larger areas, particularly when the Lunar Rover vehicle became available in 1971. NASA has been one of the most successful public investments in motivating students to do well and achieve all they can achieve. It's sad that we are turning the program in a direction where it will reduce the amount of motivation and stimulation it provides to young people. Our autopilot was taking us into a verge large crater, about the size of a big football stadium with steep slopes on the crater covered with very large rocks about the size of automobiles that was not the kind of place that I wanted to try to make the first landing. Pilots take no special joy in walking: pilots like flying. Pilots generally take pride in a good landing, not in getting out of the vehicle. Preflight planners wanted us to stay in TV range so that they could learn from our results how they could best plan for future missions. I candidly admit that I knowingly and deliberately left the planned working area out of TV coverage to examine and photograph the interior crater walls for possible bedrock exposure or other useful information. Research is creating new knowledge. Science fiction writers thought it would be possible. H. G. Wells, Jules Verne, and other authors found ways to get people to the moon. But none of those writers foresaw any possibility of the lunar explorers being able to communicate with Earth, transmit data, position information, or transmit moving pictures of what they saw back to Earth. Science has not yet mastered prophecy. We predict too much for the next year and yet far too little for the next 10. Shoot for the stars but if you happen to miss shoot for the moon instead. The authors foresaw my part of the adventure, but your part was beyond their comprehension. The horizon seems quite close to you because the curvature is so much more pronounced than here on Earth. The important achievement of Apollo was demonstrating that humanity is not forever chained to this planet and our visions go rather further than that and our opportunities are unlimited. The single observation I would offer for your consideration is that some things are beyond your control. You can lose your health to illness or accident. You can lose your wealth to all manner of unpredictable sources. What are not easily stolen from you without your cooperation are your principles and your values. They are your most important possessions and, if carefully selected and nurtured, will well serve you and your fellow man. There can be no great accomplishment without risk. There was great uncertainty about how well we would be able to walk in our cumbersome pressurized suit. Through books you will meet poets and novelists whose creations will fire your imagination. You will meet the great thinkers who will share with you their philosophies, their concepts of the world, of humanity and of creation. You will learn about events that have shaped our history, of deeds both noble and ignoble. All of this knowledge is yours for the taking… Your library is a storehouse for mind and spirit. Use it well. We had hundreds of thousands of people all dedicated to doing the perfect job, and I think they did about as well as anyone could ever have expected. We were involved in doing what many thought to be impossible, putting humans on Earth’s moon. We were operating in a near perfect vacuum with the temperature well above 200 degrees Fahrenheit with the local gravity only one sixth that of Earth. Well, I think we tried very hard not to be overconfident, because when you get overconfident, that's when something snaps up and bites you. Without the skill and experience that actual spacecraft operation provides, the US is far too likely to be on a long downhill slide to mediocrity. Yeah, I wasn't chosen to be first. I was just chosen to command that flight. Circumstance put me in that particular role. That wasn't planned by anyone.

За това не споря, така е, виж в предишен постинг какво съм пейстнал сам, твърдя, че са били с по-скромни качества от Месершмит262, и не само аз го твърдя, самите автори на статията си го признават, пък и резултатите от военните действия на двата самолета са красноречиво в полза на Ме262. Писах на Фружин че "Падащата Звезда", американския реактивен самолет, не е воювал.

Тук нямаме никакъв спор. За да изчистя неяснотите около въпроса за германските геолози и повече да не пиша за него, след като потърсих малко в Мрежата, ето какво изрових: Светослав Шехов, който 17 г. е работил в минното предприятие "Редки метали" в Смолян, а като главен геолог Първи започват да вадят уран у нас германците - през 1938 г. Те вадят рудата край Бухово, където тя излиза на повърхността. Сред хипотезите за използването му сега не се изключва и тази за опитите за направата на атомната бомба. До 1992 г. в България се добива точно толкова уран, колкото е нужно да се захрани АЕЦ "Козлодуй". Никога не се е добивало в излишък, нито пък за износ. Това твърди Светослав Шехов, който 17 г. е работил в минното предприятие "Редки метали" в Смолян, а като главен геолог през 1992 г. е трябвало да участва в закриването на урановите мини в Родопите. "Не може да си представите ужаса, който изпитах, когато ми се обадиха как към Герзовица (находище край Смолян - б. ред.) пътува група немски специалисти. Дотогава живеехме в система на строга секретност и аз на моите близки не съм им казвал какво и какви количества сме добивали. Тогава разбирам, че немската фирма "Уранерц Бербау" изпраща хора и аз трябва да ги допусна до документите, които показват каква суровина има на Герзовица", разказва Шехов. Тогава е възложена и изработката на доклад на каква себестойност се добива уран в България, а в него участва и родопският геолог. Към онзи момент себестойността е била 65 долара на кг за добив, но от фирмата "Уранерц Бербау", която имала 130 рудници за уран по света, заявяват, че българската суровина е два пъти по-скъпа, връща годините назад Шехов. България е една от 8-те страни в света със собствена уранова суровина и атомна централа, казва Шехов. "Към момента България има запаси от порядъка на 20 хил. т уран. И ако приемем, че потреблението е около 500 тона - най-сериозно заявявам, че сме осигурени за 40 г. напред с ядрено гориво", твърди геологът. Според него само в находище Герзовица има запаси за 15 г. напред. Според Шехов една от грешките е, че в България е ликвидиран уранодобивът, без да се направи консервация, както са направили в много други страни. "Така, вместо да направиш една тапа на шахтите и да ги затвориш, ако някога ти потрябват, сега това е невъзможно. Трябва да се търсят нови подходи. На Герзовица имахме около 140 км галерии на различни нива през 40 метра височина. Германската разработка на родопските мини е важен и недостатъчно осветлен момент от по-новата ни стопанска история. Очевидците са мъртви, архивните материали са непълни, голяма част от тях неволно или умишлено са унищожени. Но тук-там из планината още се срещат следи от германската рудна авантюра. Ловците се натъкват на никелирани стълбове от германски електропроводи, носещи щампа „1941". Те не просто още стоят изправени - те са поразително запазени благодарение на отличната си конструкция и качествените материали. http://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=834&aid=18822 Оказва се, че Родопите лежат върху уранова руда, само че по онова време германците не са а копаели, защото е по-дълбоко от тази край Бухово, която са добивали обаче. Но за сметка на това са разработили оловно-цинковите рудници в Мадан, ето какво пише в документите: В състава на акционерно дружество “Пирин” са влизали: екслоатираните рудници “Бориева река” с производителност 70 хил. тона годишно и “Гюдюрска река” с производителност 25 хил. тона годишно, а също така и находищата Крушев дол и Петровица, които са били в стадия на проучването, обогатителната фабрика в Кърджали, електростанции с обща мощност 3821 квт/ч., централата в Кърджали с мощност 2835 квт, дизеловата електроцентрала в рудник Бориева река с мощност 870 квт и дизеловата електроцентрала в Ъглова станция на въжената линия с мощност 116 квт, въжената линия Кърджали - Бориева река - Гюдюрска река дълга 45 км., с производителност 480 тона за денонощие при работа на две смени. В Държавен архив – Смолян са съхранени 1762 листа кореспонденция на немски и български език на минното акционерно дружество “Пирин” относно създаването на енергийните мощности, снабдяването с материали, набавянето на работна ръка и др. Съдържат се ценни сведения за производството, състоянието на дружеството, броят на работниците и т.н. Дружеството е поставено в благоприятни условия от страна на властите. В писмо от 10 декември 1943 г. до управлението в София четем: “...на нас ни се правят от всички власти в България и Германия най-възможните улеснения при снабдяването ни с материали...” (ЧП № 483, а.е.1, л.371) През периода 1941-1944 г. “Пирин” работи на пълни обороти и изнася всички добивани концентрати с вагони за Германия, където те се преработват в металургичните заводи “Щолбергер цинк”. След капитулацията на Германия, въз основа решенията на Берлинската мирна конференция и Закона на българското правителство “за предаване на германските имущества в България в собственост на Съветския съюз” от 31 май 1946 г., германските акции в акционерното дружество “Пирин” по състояние от 31.08.1946 г. са предадени в собственост на Съветския съюз. В София се създава управление на съветските имущества в България и като негов представител при минно-акционерно дружество “Пирин” в края на 1946 г. е назначен минният инженер Иван Назаревич Мастаков. По негова инициатива в Родопите се организира комплексна геоложка експедиция от съветски специалисти, която започва в широк мащаб проучвателни и картировъчни работи. На база съществуващите производствени мощности на действуващите предприятия: Минно акционерно дружество “Пирин” и Българското държавно минно предприятие “Родопски метал” с междуправителствени спогодби между НРБ и Съветския съюз от 3 май 1950 г. се учредява Съветско-българско минно-рудно дружество “Горубсо” ( от началните букви на руското “Горно-рудное болгаро-советское общество). Регистрирано е съгласно Указ № 307 на Президиума на Народното събрание на НРБ от 29 юни 1950 г. Пред ГОРУБСО е поставена задачата в най-къси срокове да разработи полиметалическите местонахождения в Родопите и многократно да увеличи добива на оловно-цинкови руди и концентрати. Зоя Начева – началник на Държавен архив Смолян https://www.facebook.com/BulgarianArchives/posts/890404361033539 Това е само за протокола. Какво може да са търсели, ако въобще, защото архиви за това няма, германски археолози в Родопите? Кой да ти каже, градски легенди. Между нацистката окултна идеология, все пак, и истинската наука е имало нещо като мост и трансмисия и това нещо се нарича "Аненербе": Аненербе (на немски: Forschungsgemeinschaft Deutsches Ahnenerbe, „Наследството на предците“, пълно название – „Немско общество за изучаване на древната германска история и Наследството на предците“) е организация, съществувала в Германия в периода 1935–1945 г., създадена за изучаване традициите, историята и наследството на германската раса с цел окултно-идеологическото обезпечаване на функционирането на държавния апарат на Третия райх. За инициатор се счита Хайнрих Химлер. https://bg.wikipedia.org/wiki/Аненербе Аненербе е институт, в който работят стотици учени, някои от които наистина водещи и талантливи. Достатъчно е да се види внушителния списък на отделите: Изследователски отдел по астрономия. Ръководител – Филип Фаут Изследователски отдел по биология. Ръководител – Валтер Грайте Изследователски отдел по ботаника. Ръководител – барон Филип фон Лютцелбург Изследователски отдел по геология и минералогия. Ръководител – Ролф Хьоне Изследователски отдел по разкопките. Ръководител – Ролф Хьоне, след него Ханс Шлайф, след него – Херберт Янкун Изследователски отдел за германското изкуство. Ръководител – Емерих Шафран. Отделът започнал своята работа на 15 май 1938 г., а в края на годината е закрит. Изследователски отдел по хералдика и родови емблеми. Ръководител – Карл Конрад Рупел Изследователски отдел за германската архитектура. Ръководител – Мартин Рудолф Изследователски отдел по германската филология и местен фолклор. Ръководител – Бруно Швайцер Изследователски отдел по естествознание на праисторическия период. Ръководител – Рудолф Шютрумпф Изследователски отдел по индо-германски и фински културни връзки. Ръководител – Юрьо фон Грьонхаген. Отделът е функционирал през 1937—1939 г. Изследователски отдел по карстови образования и пещери (за военни цели). Ръководител – Ханс Бранд Изследователски отдел по метеорология и гео-физически изследвания. Ръководител – Ханс Роберт Скултетус Изследователски отдел по отдел ентомология и борба с паразити. Ръководител – Едуард Май. Изследователски отдел по отдел генетика на растенията. Ръководител – Хайнц Брюхер Изследователски отдел по отдел индо-германска арийска култура и езици. Изучаване на санскрит и ведическият език. Ръководител – Валтер Вюст. Учебно-изследователски отдел по индо-германска немска култура и езици. Ръководител – Рихард фон Кинле Учебно-изследователски отдел по история на индо-европейските религии. Ръководител – Ото Хут Учебно-изследователски отдел за народни легенди, приказки и саги (бил распуснат скоро след неговото създаване). Ръководител – Йозеф Пласман Учебно-изследователски отдел за германската култура и местен фолклор. Ръководител – Йозеф Пласман. Учебно-изследователски отдел по народна медицина (изучаване на целебните треви, просъществувал до 1939 година). Ръководител – Александър Берг Изследователски отдел по насипни обитаеми могили. Ръководител – Вернер Хаарнагел Изследователски отдел по хербариите. Ръководител – Ернст Пфол Изследователски отдел по приложна геология. Ръководител – Йозеф Вимер Изследователски отдел по приложна социология на езика. Ръководител – Георг Шмит-Рор Изследователски отдел по средните векове и нова история. Ръководител – Херман Льофлер Изследователски отдел за Близкия изток. Ръководител – Виктор Христиан Отделение за изследване на индо-германската немска музика. Ръководител – Алфред Квелмалц Учебно-изследователски отдел по германистика. Ръководител – Вилхелм Тойдт. По-късно отделът ръководил Бруно Швайцер, след него Йозеф Пласман Учебно-изследователски отдел по германска фолклористика. Ръководител – Рихард Волфрам Учебно-изследователски отделение по германска традиция и етнография. Ръководител – Хайнрих Харманц Учебно-изследователски отдел по топография и ландшафтен символизъм. Ръководител – Вернер Мюлер Учебно-изследователски отдел по древна история. Ръководител – Франц Алтхайм Учебно-изследователски отдел по изобразително и приложно естествознание. Ръководител – Едуард Трац Учебно-изследователски отдел по келтските народи. Ръководител – Лудвиг Мюлхаузен Учебно-изследователски отдел по средновековен латински език. Ръководител – Паул Леман Учебно-изследователски отдел по история на индо-германско немско правораздаване. Ръководител – Вилхелм Ебел Учебно-изследователски отдел по история на първобитното общество. Ръководител – Густав Беренс. Учебно-изследователски отдел по история на първобитната история. Ръководител – Азиен Бомерс. Учебно-изследователски отдел по коневъдство. Ръководител – Ернст Шефер Учебно-изследователски отдел по класическа филология и Древният свят. Ръководител – Рудолф Тил, едновременно възглавявал и латинското отделение; гръцкото отделение ръководил Франц Дирлмайер Учебно-изследователски отдел по култура на Северна Африка. Ръководител – Ото РьослерУчебно-изследователски отдел по писменост и символи. През 1935—1938 г. ръководител е Херман Вирт. Включен е сектор за изследване на символите (ръководител – Карл Теодор Вайгел). Впоследствие Вайгел е ръководител на отдела. Отделът по-късно е обединен с отдела по рунология. Учебно-изследователски отдел по рунология. Ръководител – Волфганг КраузеУчебно-изследователски отдел по философия. Ръководител – Курт Шилинг Отдел „Германски научен потенциал в действие“. Ръководител – Ханс ШнайдерОтделение за изследване на окултните науки. Изследвания по парапсихология, спиритизъм, окултизъм и други официално забранени в Третия Райх науки.Учебно-изследователски отдел за Централна Азия и експедиции. Ръководител – Ернст Шефер Тези хора са се занимавали и с доста зловещи дейности, но главната им задача е била да докажат арийския произход на германците като наследник на най-древната и цивилизована човешка раса, това са търсели, според своята космогония, във всичките си експедиции, доказателства. Възможно е, хипотетично, да са търсели такива доказателства в Родопите, но нямам никакви данни за това. Именно Аненербе организира и финансира експедициите в Тибет, Кавказ, Южна Америка и др. места из целия свят.

По темата: Орлови скали край Сърница е част от системата Белинташ – Перперек 23.03.2016 Проф. Ана Радунчева и д-р Стефанка Иванова са категорични, че това е светилище, изсечено в скалите от древните хора, населявали този район преди траките Орлови скали край село Сърница в община Минерални бани е древно скално светилище. Това заявиха ст. н.с. I ст. д.и.н. проф. Ана Радунчева и д-р Стефанка Иванова от Националния археологичен институт към БАН. Двете археоложки от София са първите, които идентифицират мястото като скално светилище. Освен скалната глава, която е изсечена от древните хора, фотографът Мирослав Чобанов направи още две нови открития, които затвърждават аргументите на специалистите. Ден по-рано той се изкачи отново на скалите. Видях и заснех още две нови оформени в скалите глави. Има едно скално образование, което много прилича на Ангелова скала или на Татул, каза фотографът. Става въпрос за жертвеник или древна астрономическа обсерватория. Проф. Радунчева каза, че това е третото подобно място в България. Според проф. Радунчева става въпрос не за едно скално светилище, а за свещена територия, която започва много преди Орловите скали. Началото й е някъде от Купена и върви по цялото било на планината. Там има направени такива скални структури, които във всеки случай са свързани с Орлови скали. Те притежават всичките характеристики на скалните светилища в Родопите. Подобни има в Средна гора и Стара планина, каза проф. Радунчева. Откритото тук е съществена част от една светилищна система, която се датира още в 4-тото хилядолетие преди Христа. Всички нейни части функционират в унисон. Хората, които са ги създали и посещавали, най-вероятно са обикаляли всички тези светилища през дните, в които тяхното вярване е позволявало. Тук има вода, пещери и задължително ниши. Не е мерена магнитната аномалия, но практиката на археоастрономите, които са работили по повечето от светилищата у нас, показва, че трябва да има и магнитни аномалии. На такива места човек действително се чувства бодър, отбеляза проф. Радунчева. Светилището е изключително интересно – монументални скали, които в голямата си част са изработени от човешка ръка. Има създадени образи върху камъка. Според специалистите човешките профилите на Орлови скали са изработени от древните хора и няма никъде следа от работа с метални сечива. Това означава, че скалите са обработвани с камък. Намерихме керамика, която е от втората половина на 4-тото хилядолетие, т.е. около 2000 г. преди траките, каза Радунчева. Светилището действително е ново откритие, което е голяма и съществена прибавка към действията на цялата светилищна система в Източните Родопи, наравно с Белинташ, Татул, Перперек и Глухите камъни, убедена е тя. На всеки 2000 години небесната сфера се променя, едни съзвездия изгряват, други залязват. И хората, които са обитавали цялата територия, са следвали своите богове. Техния пантеон е изграден върху съзвездията, които те са наблюдавали на небето. Както се премествало съзвездието, така се премествали и те, за да могат да го виждат, защото са смятали, че съзвездията са тези, които контролират живота им. В този смисъл всичките светилища са използвани и като астрономически обсерватории, не само като свещено място за поклонение и за среща с боговете. Голямото и велико знание се пазело от жреческото съсловие, което обслужва планинските светилища. Проф. Ана Радунчева добави още, че няма ангажимент да работи по това светилище занапред. Тя е дошла единствено да установи дали става въпрос за древен паметник или природен феномен във връзка с нашумялата в социалните мрежи преди месец снимка на човешки профил в скалата, направена от младия фотограф Мирослав Чобанов. http://www.novjivot.info/2016/03/23/48393/

Още един аргумент в моя полза за това колко далече пред Съюзниците и руснаците са били технологично германците по онова време в реактивните двигатели. Този самолет е имал само прототип, който никога не е летял, и който руснаците очевидно са копирали за своите МИГ-15; Фоке-Вулф 183 е бил разработен само в експериментален тунел; това което си сложил на снимката е детско макетче, защото произведен модел няма Фокке-Вульф Та 183 (нем. Focke-Wulf Ta 183) — немецкий проект турбореактивного истребителя. Разработка истребителя началась в конце 1942 года на заводах Фокке-Вульф. Проектировал самолёт Ханс Мультхопп под руководством Курта Танка. В феврале 1945 года самолёт победил на конкурсе истребителей, который проводило верховное командование Люфтваффе. Машина получила название Та 183. Люфтваффе заказало 16 серийных машин модификаций V1-V3. Первый полёт планировался в мае-июне 1945 года, а начало серийного производства в октябре того же года. Но этим планам не суждено было сбыться. 8 апреля 1945 года британские войска захватили заводы Фокке-Вульфа. Работы над Та 183 прекратились и больше никогда не возобновлялись. Скорость, на 7000 955 км/ч Двигатель, 1 х Heinkel HeS 011 Этот самолёт можно увидеть в играх Ил-2 Штурмовик и World of Warplanes(как истребитель IX уровня) не взлетал https://ru.wikipedia.org/wiki/Focke-Wulf_Ta_183 Той е бил предназначен да замести Месершмит 262, за който пиша по-горе като по-бърз и от по-ново поколение, но до това време МЕ262 има стотици мисии и над 500 свалени документирани вражески самолети като история, а вероятно много повече. The Focke-Wulf Ta 183 Huckebein was a design for a jet-powered fighter aircraft intended as the successor to the Messerschmitt Me 262 and other day fighters in Luftwaffe service during World War II. It was developed only to the extent of wind tunnel models when the war ended https://en.wikipedia.org/wiki/Focke-Wulf_Ta_183 Предлагам ти да открием друга тема “Супероръжията на Втората световна война”, в която ще се види колко футуристични разработки има Вермахта по онова време, в това число прототипи на Стелт. Чел съм доста по темата.

Фружине, бих се въздържал от квалификации на твое място. Ето ти тук на руски: Мессершми́тт Me.262 (нем. Messerschmitt Me.262 «Schwalbe» — «ласточка» — немецкий турбореактивный истребитель, бомбардировщик и самолёт-разведчик времён Второй мировой войны. Является первым в мире серийным турбореактивным самолётом и первым в мире турбореактивным самолётом, участвовавшим в боевых действиях[ Ето ти и от английски: The Messerschmitt Me 262, nicknamed Schwalbe (German: "Swallow") in fighter versions, or Sturmvogel (German: "Storm Bird") in fighter-bomber versions, was the world's first operational jet-powered fighter aircraft.[5] Design work started before World War II began, but engine problems and top-level interference kept the aircraft from operational status with the Luftwaffe until mid-1944. The Me 262 was faster, and more heavily-armed than any Allied fighter, including the British jet-powered Gloster Meteor.[6]One of the most advanced aviation designs in operational use during World War II,[7] the Me 262 was used in a variety of roles, including light bomber, reconnaissance, and even experimental night fighter versions. Me 262 pilots claimed a total of 542 Allied kills,[8] although higher claims are sometimes made.[Note 1] The Allies countered its potential effectiveness in the air by attacking the aircraft on the ground and during takeoff and landing. За този реактивен самолет, който многократно превъзхожда във всяко отношение (както се вижда и от английския текст) нескопосаните английски и американски опити по онова време говоря, че е взет като модел за съветската и американска реактивна авиация - става въпрос за руските МИГ и американските им аналози, воювали в Корея. https://en.wikipedia.org/wiki/Messerschmitt_Me_262 https://ru.wikipedia.org/wiki/Messerschmitt_Me.262 За английския Метеор пише следното в английското уики: The Gloster Meteor was the first British jet fighter and the Allies' only operational jet aircraft during the Second World War. The Meteor's development was heavily reliant on its ground-breaking turbojet engines, pioneered by Sir Frank Whittle and his company, Power Jets Ltd. Development of the aircraft itself began in 1940, although work on the engines had been under way since 1936. The Meteor first flew in 1943 and commenced operations on 27 July 1944 with No. 616 Squadron RAF. Nicknamed the "Meatbox", the Meteor was not a sophisticated aircraft in its aerodynamics че е бил единственият реактивен съюзнически самолет по време на ВСВ, лети от 1943, първата му бойна мисия е юли 1944 (по-малко от година преди края) и не е с добра аеродинамика; За американския Shooting Star (Падаща Звезда, както ти го наричаш) даже не бих коментирал, той си е жив провал, съответно на името: The Lockheed P-80 Shooting Star was the first jet fighter used operationally by the United States Army Air Forces (USAAF).[2]Designed and built by Lockheed in 1943 and delivered just 143 days from the start of the design process, production models were flying but not ready for service by the end of World War II. D Руският МИГ-15 се появява на бял свят през 1949 г., четири години след края на ВСВ, и неприятно изненадва американците в Корея през 1953, когато среща техния допотопен в сравнение с него Shooting_Star на Локхийд; въпреки че двигателите на руснаците са преместени, конструкцията е копирана от МЕ.262

Хора, цялата тази полемика за самолети, радари и атомни бомби е абсолютен офтопик. Споменах го във връзка с експедициите на германски археолози и геолози в Родопите по време на ВСВ и първия постинг за скалния храм. Че германците имат маса иновативни открития за десетина години от средата на 30-те до края на войната, просто няма как да се отрече, американците дори формират цяла работна група под егидата на предшественика на ЦРУ (OSS) , която върви с армията и провежда операция под кодовото име Operation Paperclip Operation Paperclip was the United States Office of Strategic Services (OSS) program in which more than 1,500 Germans[1] primarily scientists but also engineers and technicians, were brought to the United States from Nazi Germany for government employment starting in 1945 and increasing in the aftermath of World War II.[2] It was conducted by the Joint Intelligence Objectives Agency (JIOA) and in the context of the burgeoning Cold War. One purpose of Operation Paperclip was to deny German scientific expertise and knowledge to the Soviet Union[2] and the United Kingdom,[3] as well as to inhibit post-war Germany from redeveloping its military research capabilities. A related course of action was taken by the US with regard to Japanese human experimenters employed from Unit 731. The Soviet Union had the somewhat similar yet much more limited Operation Osoaviakhim.[4] https://en.wikipedia.org/wiki/Operation_Paperclip Нито си ги измислям тези неща, нито съм ги чел по сайтове, има маса книги, в които са публикувани документи. Ето ви и една снимка на 104 германски учени (предполагам нацисти по партийна принадлежност) направена в Тексас през 1946 г., американците си докарват цялата група на Фон Браун (този със скръстените ръце в средата), заедно с документацията по разработките им, и те работят за американската космическа програма. Но всичко това е офтопик, който подхванахме, можем да го изместим в друга тема, много голяма и пълна с реални факти ще бъде. Ник, атомната бомба германците са на прага да я направят към 1945 година, не успяват да го завършат проекта си по ред причини; една от тях е бомбардировка на завод за тежка вода в Норвегия, за това имаше и филми.

Е айде

Дорис, проф. Радунчева го обяснява точно в 3 минута от филмчето, което си постнала: тя там казва: "Тези светилища са свързани с три елемента - магнитни аномалии..." и изрежда другите две. Това имах предвид. Идват астрофизик от НАСА и геолог, третият е академичен автор по праистория. Хипотезата на Радунчева напълно съвпада с тази на тримата й гости - преди траките тук е обитавала древна цивилизация, мигрирала около 4 хил. г. преди Хр. на юг. Но никой от тях не казва колко време е обитавала, допускат, че са дошли от Африка, по "пътя на звездите", които са следвали. Радунчева го е написала и в неин научен труд, но по понятни за мен причини, не го е публикувала. Тя звучеше напълно убедена и убедително, когато в края на филма заяви, че няма начин траките да са изградили тези светилища, прекалено кратко време са имали, за да сторят това. Само ще допълня още нещо, на пръв поглед нямащо нищо общо с темата: имам познат гъбар, който се занимава сериозно с това като професия, съдружник е във фирма с германец, и изнася гъби за там. Той казва, че гъби от Родопите в Германия не купуват, защото преди това им правят анализ за радиоактивност, те винаги превишават допустимата степен. Само от Родопите в България. Може и да е от чернобилския облак, за по-научно.

Не.

Дорис, ако го знаех щях да съм в славната дружина на зидарите, те са знаели тези неща още от Средновековието, затова са строели катедралите на такива “магически” места, оказващи влияние върху човешката психика; според мен не е от камъните, а от мястото под камъните, но не съм физик или достатъчно просветлен, за да го обясня. За Родопите, информацията, че експедиции от германски геолози и археолози за търсели нещо усилено и продължително там по време на ВСВ прочетох в мемоарите на банкера Буров, а той е бил един от най-информираните хора в Царство България в периода 1920-1944 година. Той самият е имал интерес към минно дело, може затова да му е направило впечатление, може да са търсели манган или уран за военните си проекти, но са търсели. Висшият ешалон на хитлеристите всъщност е бил от окултисти, изпращали са и няколко експедиции с такава цел до Тибет в търсене на Шамбала, до Антарктида в търсене (?) на нещо, възможно е тези проучвания в Родопите да са били част от подобни техни вярвания. Дали са имали основания? Според критериите на Форума твърдо не, според мен не съвсем. Малко ОТ: въпреки такива окултни предразсъдъци германците преди и по време на ВСВ са открили някои технически чудеса като реактивния двигател и ракетите 10 години преди конкурентите им да стигнат до възможността да ги произведат. За пръв път американци и руснаци използват реактивни самолети в Корейската война (1953-4) едни срещу други, германците са имали готови прототипи, които и двете страни задигат от аеродрумите им в края на войната, разглобяват ги на чаркове и са им необходими години, докато произведат техни. Да не споменавам програмата "Аполо", която е дело на Фон Браун и негов екип от десетки учени германци; примерите се безброй. Симбиозата между окултизъм и свръх-напреднала за времето си технология е наистина едно от най-странните неща в историята, поне мен ме учудва, подхранваща множество конспиративни теории, но е исторически факт е, че този технологичен огромен скок германските технологии правят за по-малко от 10 години.

Забележи обаче движението в класацията през годините 2012-2016, то не е възходящо, а низходящо, за съжаление: - Софийският университет „Св. Кл. Охридски" заема 788-то място в Рейтинга за академичните постижения на университетите (URAP) за 2012/2013 г. - В класацията от януари 2013 г. при тогавашните критерии Софийският университет "Св. Климент Охридски" заемаше 593-о място в света. - За трета поредна година най-старото и авторитетно висше училище в - --България запазва позицията си сред 863-те най-престижни университети в света. В оповестената тази седмица класация QS World University Rankings за 2014 г. Софийският университет „Св. Климент Охридски“ е поставен в групата от 651-700 място. - Софийският университет, който е единственото българско висше училище в класацията на 863-те най-престижни университети в света, е изпаднал надолу спрямо миналата година и се класира в групата 700+ място, където университетите вече са подредени по азбучен ред. - 2016 – 854 място; в момента е на 9 позиции от изпадане от тази класация https://www.24chasa.bg/Article/2241596 https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/novini/arhiv/arhiv_na_goreschi_novini/su_sv_kliment_ohridski_e_sred_naj_dobrite_v_sveta

Ник, вземам за повод тези твои принципно абсолютно верни констатации. Да така е, времената тогава са били такива, но те са такива и за съседна Малайзия, а тя не успява да се възползва от тях в степен, в която го прави Сингапур. И тук пак стигаме за ролята на LKY – този човек е притежавал изумителната способност да хваща вятъра на промените в платната си, да се възползва от конюнктурата и да води динамично страната си към успех, според всяка конкретна ситуация, външна и вътрешна. Това е негов индивидуален стил и почерк. Правел го е по-скоро като директор на корпорация (в случая тази корпорация е била Сингапур), не толкова като политик. Авторитарен ли е бил начинът му на управление? И да, и не – прилича на Ляпчевото “Со кротце, со благо”, но е “без кютек”, управлението му мога да оприлича като: с желязна ръка (неговата) в кадифена ръкавица (винаги е убеждавал хората в правотата си, вместо да ги принуждава) и много ум – управление повече на просветен и способен мениджър на корпорация с твърди методи, отколкото на диктаторски настроен политик. С този стил, и с огромната си енергия и ум, LKY извежда Сингапур от 800 долара през 1965 до 83 000 долара през 2015 на човек от населението годишно – 100 пъти повече, гениален корпоративен директор с разностранна и комплексна визия за цялата държава. Това е този негов път – това обяснява защо други страни от Третия свят в неговия регион си се влачат и досега в този коловоз, а Сингапур на върха на Първия свят. По принцип, теоретично, според мен това е възможно да се случи навсякъде и по всяко време, но на практика е изключително малко вероятно. Затова се въздържам да правя преки аналогии с България – да, всичко е много различно като време, място, култура, история, а най-различното и непостижимото е лидер от този мащаб и второ, събиране на екип с това качество (това за нас май е по-непостижимо от намирането на лидер, прав си за Левски, при първия трус съмишлениците му започват да го предават). Иначе, ако търсим модели за пряко подражание и следване механично на практики, все едно е кралят на футбола Пеле, примерно, да дойде и да обясни на един наш селски футболист как се изпълнява някакъв удар във футбола, може и да му обясни всичко много точно, може и да му напише учебник за това, но все едно юнакът от село никога няма да повтори това изпълнение като Пеле. Просто защото не е Пеле, а Гацо Бацов от Долно Нанагорно. пс Всичко написано по-горе обаче не означава, че трябва да махнем с ръка и да кажем "не става, няма начин" и да загубим интерес към това какво и как са направили в Сингапур. Напротив, много интересно и полезно е да прочетем този урок. Дори в ограничени обеми, на отделни елементи, този опит е уникално полезен за всяка държава и демонстрира какво може да се постигне със силно и компетентно лидерство. Затова ще продължа да пиша за това, като накрая ще се опитам да направя с целия текст на Ли Куан Ю, изложен тук в превод, нещо подобно на това, което той нарича "хеликоптерно виждане" - поглед от достатъчно голяма дистанция, за да се види цялото, но и без да се загубят детайлите в него. Просто за спорта, за да си свърша докрай работата.

Съгласен съм, че в демографско и културно отношение различията между нашето общество и това на Сингапур са много големи и преки паралели трудно биха могли да се правят. Мен в тази глава най-много ме впечатли подхода на Ли да работи с екипи и да избира точните хора по качества. Особено избора му на личности в държавна администрация и правителството. Той копира и прилага кадровата система на корпорацията Шел, въвежда я в държавата, и така създава ефективна администрация. И друго, разсъжденията му, че с хубави закони се прави лошо управление (бившите британски и френски колонии), тоест самата система не прави автоматично добро управление; подходът му е точно обратен на това вярване - най-напред е извънредно взискателен към собствената си личност, след това към най-близкото си обкръжение от екипа, след това продължава да разширява този екипно-индивидуален подход към държавната администрация, за да го разпростре в крайна сметка като стандарт на нацията, и явно това работи при тях. В крайна сметка, сингапурците стават като Ли Куан Ю след 31 години, а не той като тях; той ги повежда от много ниска точка и ги вдига много високо, на неговото ниво. Между другото, по същия организационно-психологически модел работи и Левски, докато изгражда структурата на Вътрешната си организация в България (която според мен е първообраз на държава) - слага в темела й своята личност, вгражда се там, и после строи и разширява, но както се изгражда кристал около ядро, отвътре навън. Системният подход и при двамата е идентичен и е насочен отвътре навън, от центъра към периферията на кръга. Левски го формулира по нашенски така "От едно място ще се свири хорото и един игроводец ще го води". П.с. Но такъв подход предполага човекът в центъра на кръга да е с изключителни качества като личност и другите да го припознаят като безспорен лидер по достойнства; нещо което в днешна България ми изглежда утопично; Стоичков в старото ЦСКА и Стоичков в Барселона си беше Стоичков, но ако не беше станал "камата" в Барселона никой нямаше да го помни днес; от друга страна, Барселона на Кройф го поиска и купи от ЦСКА, след като в два последователни мача той им вкара сам 2 гола, въпреки посредствената игра на ЦСКА в тези два мача.

В тази глава от мемоарите си Ли Куан Ю разказва как той и правителството му са решавали някои демографски проблеми на Сингапур (има и общи с българските), както и как е подбирал хора, подходящи да работят в администрацията и правителството, по какви критерии и методика са били селектирани тези хора Ли Куан Ю. От Третия Свят в Първия Глава 10. Търсим и привличаме таланти Вечерта на 14 октомври 1983 направих заявление по телевизията, което произведе впечатление на хвърлена бомба: ако нашите мъже, завършващи университетите искат техните деца да преуспяват в живота, то много глупаво от тяхна страна е да продължават да се женят за жени с по-ниско образование от тях и по-малък интелектуален капацитет от техния. Така открих онова, което пресата нарече Великият Дебат за Брака. Речта ми разбуни кошер от оси – полемиката която се разрази след нея струваше на партията ни 12 процента спад в резултатите на следващите избори. Необходимо ми бе доста време да проумея нещо очевидно: талантливите хора са най-ценното богатство на страната. А за бедната на ресурси 2-милионна Сингапур през 1965 това беше определящ фактор. Китайците в Сингапур преобладаващо бяха потомци на селяни, докарани тук като наемни работници за тежка физическа работа. Индийците бяха разслоени на касти, най-голямата от които, нисшата, също физически работници. Имаше и малка група търговци и чиновници, както и брамини – много способни хора. Малайците преуспяваха в изкуствата и занаятите. Беше ни провървяло, че при британското владичество Сингапур е бил регионален център на образование. В града имаше добри училища, медицински колеж King Edward VII Medical College) и Рафълз Колидж за точни и хуманитарни науки. Нивото на преподаване в колежите беше високо. Съществуваха и училища към християнските мисии. Родителите китайци от съседни държави изпращаха децата си в сингапурските училища с преподаване на китайски език, а после в Университета на Нанян (Nanyang University), също на китайски. Мнозина талантливи млади китайци, след завършването на университета, оставаха в Сингапур. Когато открих с речта си Великия дебат за Брака, бях подтикнат от един отчет, анализиращ състава на населението през 1980 г. Според отчета, нашите най-способни жени не се омъжваха, и следователно оставаха без поколение. Това ставаше, защото мъжете с равностойно на тези жени образование не желаеха да се женят за тях. Жените бяха почти половината от студентите в университетите, и почти две трети от тях оставаха неомъжени. Азиатският мъж (китаец, индус или малаец) предпочита жена с по-ниско образование от неговото. През 1983 само 30 процента от мъжете с висше образование бяха женени за жени с висше образование. Не биваше повече да си затваряме очите за този факт. Приведох като пример на аудиторията си изследванията с близнаци в Минесота, САЩ, направени през 80-те години, които доказваха, че тези близнаци на 80 процента притежават приблизително еднакъв речеви запас, навици, симпатии и антипатии и коефициент на интелигентност (IQ), – иначе казано, 80 процента от личността на човек е кодирана от природата, а около 20 е резултат от възпитание. Ето защо, мъже висшисти, които се женят за необразовани жени, не увеличават шансовете на децата си да завършат университет. Жените завършили университет бяха недоволни от заключенията ми, защото излагах на показ нерешените им семейни проблеми. Жените без висше образование и родителите им бяга гневни, защото уговарях висшистите да не се женят за тях. Върху мен се изсипа водопад от коментари и писма с обвинения в елитарност. Цял полк диплимирани специалисти ме обвиняваха, че искам да кажа, че семейство с ниски доходи не може да отгледа способни деца (не твърдях това). Някаква жена ми писа: “Аз съм неомъжена преуспяваща жена, 40-годишен професионалист. Останах неомъжена, защото така ми харесва. Аз съм оскърбена от Вашето предположение, че някакви долнопробни финансови стимули, биха ме накарали да легна с първия привлекателен срещнат, за да си направим талантливо бебе в името на Сингапур.” Обосновавах се на статистика, която недвусмислено сочеше, че отличните студенти в първите 10 процента по успех са деца на висшисти. Извадих и данните за 60-те и 70-те, от които се виждаше, че най-добрите сингапурски студенти в чужди университети тогава не са били деца на висшисти, а на улични търговци, шофьори на таксита и т.н., но вече през 80-те години картината се променя рязко и повече от 60 процента стипендианти зад граница са деца на висшисти. Либералните западни журналисти, които следяха с интерес дискусията, моментално се присмяха на моето невежество и предразсъдъци. Р.Х.Хернштейн (R.H. Herrnstein) обаче, професор по психология в Харвард, застана на моя страна. Той написа цяла серия от статии, в които доказваше статистически моята теза и най-накрая публикува книга “Кривата на нормалното разпределение” (The Bell Curve), където правеше категорично заключение, че интелектът се предава по наследство. За да решаваме проблемът с неомъжените образовани жени, ние създадохме специална Агенция за социално развитие (АСР – Social Development Unit), помагаща на общуването между мъже и жени с висше образование. Създаването на АСР отначало беше посрещната с презрение и от мъжете, и от жените. Отвсякъде в международната преса се сипеха подигравки към агенцията и нейната дейност: от организирането на симпозиуми и семинари, до създаването на компютърни мрежи, организирането на круизи и отпуски по членство в клубове. Най-мъчно беше да заличим предразсъдъка, че мъж, който не храни семейството е жалък и достоен за подигравки: това битуваше както сред китайците, така и сред индуси и малайци. Получаваше се следния парадокс: жените искаха да се омъжат за по-високо образован мъж, но мъжете желаеха да се оженят за по-ниско образована жена – в резултат мъже с по-ниско образование не можеха да се оженят, защото останали неомъжени жени бяха с по-високо образование и не ги искаха. За да разширя работата на АСР, наредих да се формира “Секция за социално развитие” (ССР – Social Development Section) за работа с хора със средно образование. Количеството на членуващите в нея бързо растеше и към 1995 броят им беше 97 000 души. Една трета от тях встъпиха в брак. Нашите данни от 1980 също така показваха, че проблемът с високо образовани се задълбочава от факта, че те раждат много по малко деца от ниско образованите. На всяка жена с висше образование средно се пада по 1.6 деца; със средно – също по 1.6 деца; с начално – 2.3 деца; без начално – по 4.3 деца. За просто възпроизводство на населението е необходимо във всяко семейство да има средно 2.1 деца. Следователно, ние удвояваме най-необразованото си население, но не възпроизвеждаме най-образованите. За да променим това, през 1984 решихме да предоставим на майките с висше образование, родили 3-то дете, предимство в избор на най-добри училища за всичките 3 деца. Веднага гласовете се разделиха: привържениците на равенството негодуваха, но нашите гласове надделяха. Всички в правителството очаквахме, че подобно решение ще се приеме като дискриминация от жените без образование. Потресени бяхме обаче, когато срещу нас се надигнаха протести от майките с висше образование. Те не искаха да използват привилегията и бяхме принудени да отменим решението си. Вместо това въведохме специални данъчни облекчения за омъжените жени, този път за всички категории по образованост, и това бе възприето, защото данъчните облекчения нямаха ефект на елитарност. Жените получаваха значителни данъчни облекчения след раждането на трето и четвърто дете, в резултат на което семействата с по 3 и 4 деца се увеличиха. Мнозина критици обвиняваха правителството в безумна политика с инициативата му “Спрете след второ дете” (Stop at Two) през 60-те. Бяха ли прави? И да, и не. Без тази политика нямаше да успеем да снижим бума в прираста, да решим проблема с безработицата и повишаване качеството на училищното образование. Но трябваше да се досетим, че образованите ще останат с по 2 или едно деца, а необразованите с по 4 и повече. Всичко това беше известно от опита на развитите държави, но да се говори за него беше политически некоректно. Западните учени, които ни планираха програмата, знаеха за това, но не ни казаха, а ние просто не го знаехме и не променихме политиката си до 1983, когато анализът на статистиката от 1980 ни го показа ясно като резултат в съотношението образовани-необразовани. След моето телевизионно обръщение през 1983, започнах редовно да публикувам статистически анализ за образователното ниво на родителите на 10-те процента най-отлични студенти по резултатите от изпитите. Няколко години след речта ми, професионални статистици направиха анализ, който показа, че независимо от подобрението, ще трябват много години преди тенденцията да се обърне. Към 1997 мъжете висшисти оженили се за жени с висше образование са 63 процента, в сравнение с 32 процента през 1982, бройката се бе удвоила, но бяха необходими 15 години. Увеличи се и броят на жените с висше образование, които вместо да остават самотни, се омъжваха за мъже без висше образование. Трудностите ни се нараснаха, когато западните страни промениха имиграционната си политика към Азия. През 60-те, докато Щатите воюваха във Виетнам, Америка не желаеше антиамерикански настроения в Азия, и поради това разрешаваше имиграция оттам при равни условия с бяло население. Почти веднага САЩ бяха последвани от Канада, Австралия и Нова Зеландия. Щом това се случи, ние загубихме значителен прилив на образовани емигранти от китайци и индийци, хората от средната класа предпочетоха постоянно местожителство в посочените държави. Намаля и броя на чужденци, идващи за висше образование в Сингапур. През 70-те дефицитът на талантливи и образовани хора още повече се засили – около 5 процента образовани започнаха да емигрират годишно. Повечето от тях считаха, че в Сингапур не могат да се издигнат съответно на своето образование. За разлика от японци и корейци, сингапурците получаваха образованието си на английски и не срещаха езикови и културни проблеми в чужбина. Тогава реших да привлека за растящата икономика на Сингапур достатъчно талантливи предприемачи, професионалисти, хора с творчески професии и висококвалифицирани работници. През 1980 правителството формира два комитета – един занимаващ се с намиране на работа за такива хора, и втори – с техните социални проблеми. С помощта на съветниците по студентските въпроси в посолствата на Сингапур във Великобритания, САЩ, Австралия, Нова Зеландия и Канада наши служители организираха срещи с перспективни азиатски студенти учещи в тамошни университети, за да ги заинтересуват за получаване на работа в Сингапур. Концентрирахме усилията си върху азиатски студенти, тъй като обществото в Сингапур е азиатско с най-високо качество на живот, и те леко могат да се асимилират в него. Системното търсене на талантливи студенти из целия свят ни позволяваше да привличаме в Сингапур ежегодно по няколко стотин студенти, и така да компенсираме загубите от емиграция в по-развити страни на 5-10 процента високообразовани наши граждани. За да привлече изключително способни студенти, комитетът използваше тактиката “зелена жътва”, която използват американските компании, предлагайки работа на студенти още преди да са си взели изпитите за дипломиране, по резултатите им от текущи оценки. Към 90-те години, благодарение на активно вербуване, притокът на специалисти три пъти превишаваше “изтичането на мозъци”. Започнахме ежегодно да предлагаме няколко стотин стипендии на способни студенти от Индия, Китай и други страни в региона, с надежда, че някои от тях ще останат в Сингапур, привлечени от добрите перспективи за работа. А онези, които ще заминат в чужбина, пак ще бъдат полезни на нашите компании, работещи там. Формирахме също така две целеви групи, специално занимаващи се с привличане на талантливи хора от страните в региона. Нов феномен са растящото число бели мъже (Caucasian), които се женят за наши жени, особено за жени с висше образование. Те за разлика от сингапурските мъже не се опасяват да го правят. На много от тези жени им се наложи да емигрират заради нашите закони, които разрешават на мъже граждани на Сингапур да се женят за чужденки и да ги водят в страната, но не и обратното. Ние издавахме такова разрешение само в случай че мъжът чужденец има постоянна работа в Сингапур. През януари 1990 променихме тази политика, за да усилим космополитния характер на Сингапур. Освен това, значителен брой наши мъже, получаващи образование в чужбина, се женят за японки, бели и азиатски жени, с които се срещат в университетите. Техните деца увеличават числото на талантливи хора в Сингапур. Старите препятствия за междурасови бракове бяха разрушени от естественото смесване на хора при пътуване и работа в чужбина. Ние сме длъжни да променим отношението си към талантливите чужденци, на които някога се гледаше като на хора, неподлежащи за асимилация. Трябва да се възползваме от новосъздалата се ситуация за собствена изгода, защото не можем да си позволим старите предразсъдъци да спират развитието на Сингапур, като център на търговия, промишленост и услуги. Освен вродения консерватизъм у хората, сериозно препятствие за ускоряване на този процес е нежеланието да се увеличи конкуренцията за работни места. И на ниво специалисти с висше образование, и на по-ниско ниво съществува съпротива към притока на голям брой талантливи чужденци. Сингапурците съзнават, че притокът на такива хора ще помогне за разкриването на повече работни места, но искат това да се случи в някоя друга сфера на икономиката, не в тази, в която те работят. Без талантливите чужденци, Сингапур нямаше да стане такава преуспяваща държава. В първото правителство от 10 човека, аз бях единственият роден и получил образование в Сингапур. Хиляди инженери, управители и други специалисти, дошли от чужбина, помагат за ръста на Сингапур и прибавят допълнителни “мегабайтове” в оперативната памет на сингапурския “компютър”. Ако не продължим с усилването на нашия отбор с талантливи чужденци, няма да останем във Висшата лига на световните държави. -------------------------------------------------------------------------------- През 1998, освободил се от тежестите на ежедневни грижи в правителството, получих възможност да се съсредоточа върху по-дългосрочни проблеми. Анализът на опита в развитието на азиатските страни ме доведе до извод, че да имаш добро правителство, трябва да привлечеш в него качествени хора. Колкото и добра да е системата на управление, некачествените хора ще носят само вреда за народа си. Като доказателство, виждах няколко държави, които се управляват добре, въпреки несъвършените им системи за управление, защото имаха добри и силни лидери. Виждах също, че Великобритания и Франция са оставили конституции на повече от 80 свои бивши колонии, но това не води до нищо добро. Не в коституциите им беше вината – в тези държави липсваха условия за съществуване на демократично управление. Ни една от тях имаше гражданско общество с образован електорат, нито традиция на хората да изпълняват решенията на избрания от тях на лидер. За възпитание на подобни традиции са необходими поколения, а в младите държави, където още бе жива традиционната преданост към племенните вождове, трябваше задължително тези вождове да са честни, иначе страната политаше в пропаст, независимо от конституционните норми и ограничения. И тъй като лидерите унаследили тези конституции не бяха силни, страните им затъваха в бунтове, преврати и революции. Решаващият фактор обезпечил на Сингапур успешно развитие беше правителство от способни министри, на което помагаха държавни служители с високи морални качества. На мен ми стигаше само да поставя задача, да определя срок за решаване и те сами намираха решението. На Сингапур му провървя, че в такава малка развиваща се страна имаше толкова много талантливи хора. Този контингент непрекъснато се попълваше от талантливи мъже и жени, идващи в Сингапур да получат образование и оставащи да работят или развиват свой бизнес. Непрестанният приток на талантливи хора позволи да се компенсира техния дефицит и да се осигури успешното развитие на Сингапур. Нашата най-сложна задача беше да намерим хора, които да сменят стареещите министри и мен самия. Моите колеги и аз започнахме търсенето на млади хора, които да ни сменят още през 60-те години. Не успяхме да ги открием сред политическите активисти на ПНД, защото искахме способни, динамични, надеждни и твърди хора. За изборите през 1968 ПНД издигна кандидатурите на неколцина доктори на науките, способни хора, преподаватели в университети, специалисти, включително юристи, лекари и висши администратори. През междинните избори 1970 и 1972 издигнахме още няколко такива кандидати. Скоро открихме, че освен ум, позволяващ им да осмислят факти и цифри за писане на докторски дисертации по специалностите, тези хора се нуждаят и от други качества. За да станеш лидер е малко да си просто способен човек, трябва да притежаваш комбинация от мъжество, решителност, преданост, характер и способност да водиш хората. Трябваха ни кадри, които умеят да мислят, и да работят с хора. С всеки нов избор намирането на такива хора ставаше все по-наложително, защото виждах, че колегите ми трупат умора. Един от тях, финансовият министър, ми каза, че се е срещал с мнозина управители на американски корпорации, които обикновено излизат в пенсия след 65 години. Няколко години преди оставката, управителят е длъжен да представи на борда на компанията един или няколко кандидати, от които бордът да избере негов наследник. Тогава ми проблесна мисълта, че самият аз не трябва да чакам последния момент на неотложност, а трябва да предам Сингапур в ръцете на компетентен човек далече преди да си подам оставката. За тази цел следваше да привлека в правителството група креативни и енергични хора, способни да бъдат лидери на Сингапур. Ако обаче оставех нещата да си вървят на собствен ход, като разчитам единствено на партийни кадри в собствената ни партия, никога нямаше да постигна успех. Тогава решихме да привлечем в правителството най-добрите от най-добрите, но проблемът беше как да ги привлечем в политиката, как да ги научим да работят с хора. Процесът беше бавен и труден, а пресяването през много ситно сито. Преуспяващите и способни мениджъри не са родени политически лидери, способни да спорят, да вдъхновяват, да разбиват чужди аргументи публично. За да се разбере, в колко дълбоки води трябва да хвърлим мрежите си талантливи хора, трябва да напомня, че най-добрите министри в първите правителства на Сингапур не бяха родени в страната. Три четвърти от тях идваха отвън. Мрежата, която даде богат “улов” от лидери от моето поколение, беше хвърлена в обширно море, простиращо се от Южен Китай до Малайзия, Южна Индия и Цейлон. Сега ни се налагаше да хвърляме мрежи в плитко заливче, където големи риби рядко се появяваха. Нашият първи екип се формира в условия на бурни и драматични събития от Втората световна война, японската окупация и комунистически въстания. Слабите, нерешителни и страхливи хора се отсяваха чрез естествен подбор. Фактът че оцеляха, показваше способността на лидерите да управляват. Техните убеждения ги изправиха отначало срещу англичаните, а после срещу малайските ултра-националисти. След редица трусове и кризи между нас и народа ни се бе изградила здрава връзка на взаимно доверие. Сега нашата последна задача бе да осигурим на този народ свои достойни наследници. Нямаше начин да пресъздадем цялата атмосфера в която се бяхме оформили ние като лидери, трябваше да открием хората с необходимия характер, способности и мотивация, и да се надяваме, че когато те се срещнат с неизбежните кризисни ситуации, ще излязат от тях като лидери. Общите избори през 1968 станаха важен етап по този път: от 58 кандидати 18 бяха нови. Интересите на старата гвардия бяха защитени от “Закон за парламентарните пенсии” (Parliamentary Pensions Act), според който всички депутати или министри заемали тези постове в продължение най-малко на 9 години имаха право на пенсия. Винаги съм се вглеждал в хора от висшите етажи на всички сфери в страната, търсейки мъже и жени между 30-40 години, специалисти, търговци, предприемачи и профсъюзни дейци, които да издигнат кандидатурите си за избори. Способният човек можеш да оцениш достатъчно просто – достатъчно е да анализираш резултатите му по време на неговото учение и работа. Да измериш характерът на човек е по-сложно. Добил доста познания по метода “опит-грешка” стигнах до заключение, че по-важния компонент е оценка на характера. Реших че ми е нужна помощта на психиатри и психолози за провеждане на тестове върху нашите кандидати. Тези психологически тестове за съобразителност, характер, лични качества и ценности се прилагаха върху кандидатите за министри. Резултатите не бяха присъда, но помагаха да се отсеят явно непригодните и бяха крачка напред в сравнение с интуитивните съждения, правени при едно 2-часово интервю с кандидата. От време на време не се съгласявах с психолога, особено, когато виждах, че подлаганият на тест е по-умен от самия психолог и го манипулира с цел да фалшифицира резултатите. Професорът от Лондонския университет Х. Д. Ейсенк (H.J. Eysenck), посетил Сингапур през 1987, укрепи убеждението ми в полезността на тестовете за проверка на интелектуалния капацитет (IQ), личните качества и черти на характера. Той ми посочи за пример американска нефтена корпорация, в която работят 40 психолога, участващи в приема за работа и кариерно издигане на 40 000 служители. Не разполагахме с достатъчно квалифицирани психолози за провеждане на тестове на кандидати за висши постове. Поисках от Националния Университет на Сингапур да подготвя повече поведенчески психолози. Интересуваше ме как мултинационалните корпорации правят своята системна селекция за високопоставени мениджъри. Стигнах до заключение, че една от най-добрите системи е разработена и внедрена от англо-холандската «Шел» (Shell). Основно те обръщаха внимание на това което наричаха “текуща оценка на потенциала” (currently estimated potential) на човека. Тази оценка почиваше върху три фактора: способност за анализ, развито въображение, наличие на рационалност. Заедно трите формираха интегрален показател, който в “Шел” наричаха “хеликоптерно виждане” (helicopter vision), способността на човек да вижда факти и проблеми в мащабен контекст, при това да различава критично важните детайли. В групата на провеждащите теста влизаха и хора, лично познаващи кандидата. Такава група имаше способността достатъчно фино да отсее измежду кандидати с иначе еднакви способности, онези които притежават “хеликоптерно виждане”. През 1983, след като изпитахме тази система, аз се убедих, че тя е надеждна и практична, беше приета и внедрена в цялата държавна администрация, заменяйки старата британска система. След 1980 назначих шестима млади министри в правителството. Това засили интереса на други млади и способни кандидати. Освен “хеликоптерно виждане”, те трябваше да притежават политически нюх и характер, за да установяват контакти с лидерите на неправителствените организации. Приемах в правителството хора само с такива качества. Провеждахме интервюта с десетки (след психологическите тестове), за да изберем един. Когато през 1998 спечелихме изборите, казах младите министри да решат между себе си кой да изберат за премиер. Бях свидетел как Дън Сяопин се провали с назначените от него лидери. Помнех провалите и на Антъни Идън, издигнат от Уинстън Чърчил. Младите министри избраха Го Чок Тонг. Той беше политик по рождение. Способен, целеустремен, енергичен, интересуващ се от нуждите на другите. След като пое премиерския пост, посъветвах го да взема уроци по ораторско майсторство. Наехме английска преподавателка, която го обучаваше да произнася речите си в по-релаксиран и естествен маниер. Разказах на Го Чок Тонг за собствения си опит, как години наред с часове ежедневно съм работил по доброто усвояване на езиците (Ли говори малайски, китайски в двете му версии, литературен и местен, и английски); той упорито се занимаваше и уменията му растяха. Работейки рамо до рамо със старата гвардия в правителството, младите министри получаваха от тях пълна подкрепа и приемственост на опит. Аз бях премиер 31 години. Предавайки кормилото в ръцете на моя млад приемник, не изпитвах чувство на тъга и празнота. Стилът на Тонг и маниерът му на работа с екипа напълно се различават от моите. Той щателно планира всяка крачка, предпазливо и плавно провежда промените. Той и екипът му успешно преминаха през изпитанието на кризата от средата на 1998, когато след колапс на съседни държави, курсът на сингапурския долар падна с 40 процента. Много мултинационални компании започнаха да уволняват работници и да преместват бизнеса си в съседни държави с по-ниско заплащане. Отборът на Тонг изработи пакет от мерки, което позволи да се намали ръста на заплатите, като намалиха данъците и вноските за социално осигуряване наполовина. Хладнокръвно и компетентно те излязоха от кризата, което укрепи доверието на инвеститорите още повече.

Предполагам само, без да съм го подлагал на задълбочен размисъл, поради германската тежест във вземането на решенията на Брюксел, поради германския интерес?

Може и да изчакват резултатите от изборите в САЩ, накъде ще поеме курса на Големия Бял Кораб, който грее като слънце и огрява целия свят?

п.с.2 Киров , теорията за Черно море като езеро е на Пийтман? и още един пич и двамата геолози и си има доста солидна основа. Отговарям първо на Дедо Либен: пиша в горния си пост какво съм чул в разговор от проф. Бакалов, а не за теорията на Питман и Райан, различни неща са. Бакалов се занимаваше със Средновековна българска история, бях при него, за да ми посочи автор за предговор към книга за Праисторията, той го направи, и в този неформален разговор разви своята теза, която доста се различава от тази на Питман, Райан и проф. П. Димитров, с която ще се занимая по-подробно в отговора си към Романа. Към Романа: не става въпрос за преди 4000 години, а за 4000 г. пр.н.е., което са около 6000 г. и сега поствам един предговор от книга на Боно Шкодров без никакви коментари от моя страна, защото той много ясно е разказал историята на тази теория: От преговора на Шкодров към книгата му "Писмените знаци на Българите", изд. Славена: "Тезата за потопа в Черно море е разработена от Уилиям Райан, Уолтър Питман и Петко Димитров. Уилиям Райан за първи път участвува в океанографско изследване на Черно море през месец октомври 1961 г. Подробности за това изследване,както и за по-късното сътрудничество с Уолтър Питман и Петко Димитров,са представени в книгата Noah’s flood, 1998, New York и в нейния превод и издание на български език - Ноевият потоп. Новите научни разкрития за събитията, които промениха историята. В българското издание на книгата (изд. Славена, 2000 г.) са добавени още две глави: ”Черно море - ключ към загадката всемирен потоп” от проф. Петко Димитров - Институт по океанология – БАН, гр. Варна и “Библейският потоп, Черно море и археологията”от Иван Иванов - праисторик от Археологически музей в гр. Варна. На 18 октомври 1961 г. Бил Райан за първи път се докосва до проблемите за потопа в Черно море като участник в изследователската експедиция на кораба “Чейн”. Тогава той, току-що завършил колеж, отговаря за електронната апаратура. Показанията на уредите за морското дъно на Босфора са изненадващи за турските специалисти, които са на борда на кораба. Уредите чертаят древното корито на Босфорския канал, в което водата е изваяла серия водопади и ями, увеличават своята дълбочина по посока на Черно море. Този факт привлича и трайно задържа интереса на Райан. През месец август 1970 г. Райан е ръководител на експедиция за дълбоко морско сондиране в Средиземно море с кораба “Гломър чалънджър”. В следващите изследвания на Райан се включва и друг изследовател - Уолтър Питман. Сътрудничеството между Райан и Питман води началото си от 1962 г. Оттогава и досега те са колеги в Обсерваторията по геология “Ламонт–Дохърти” - изследователски център, част от Колумбийския университет в Ню Йорк. Един от проблемите, които тогава решава Уолтър Питман, е реконструкцията на разделянето на континентите Африка и Европа в течение на последните двеста милиона години. В 1971 г. Райан и Питман имат непосредствен контакт с Джон Дюи, млад англичанин, изследващ магнитните аномалии на морското дъно. В един от детайлите на това изследване, отнасящо се за период от преди милиарди години, фигурира и съдбата на планинския масив Родопи в България. Тримата учени си поставят за цел да разкрият еволюцията на Алпите - относително млада планинска верига, разпростираща се в почти непрекъсната дъга през южния край на Европа и Азия, включително Родопския и Странджанския планински масиви. Обект на тяхното внимание е и Черно море, което би могло да има сходство с вече изследвания проблем за Средиземно море и Гибралтар. Приблизително по същото време в списание ”Сайънс” са публикувани резултатите от изследването на Дейвид Рос и Егон Дегенс с кораба ”Атлантис II” в Черно море. С техния екип геолози и химици от Уудхолския океанографски институт на нос Код, Масачузетс, са направени много сондажи на дънните утайки по цялата акватория на Черно море. Резултатите навсякъде са почти еднакви по отношение на най-горния слой: черна кал с растителни и животински останки, която отделя сероводород и метан. След тази След тази фаза на изследвания в Черно море, както сами отбелязват в своята книга Райан и Питман: ”Задачата бе почти забравена в продължение на две десетилетия…”. Тласък на тяхната хипотеза дават изследванията на проф. Петко Димитров от Института по океанология - БАН, гр. Варна. Във факс, изпратен от Димитров до Райан и Питман на 19 март 1993 г., той им съобщава основните си резултати и им предлага сътрудничество. Изследванията на Димитров започват в средата на седемдесетте години и през 1979 г. той вече е защитил дисертация в Института по океанология в Москва, посветена на старите брегове на Черно море Представените от него научни данни говорят за геокатастрофално събитие, станало в Черно море. Подобно на Рос и Дегенс, Димитров прави голям брой сондажи на морското дъно като особено внимание отделя на черния слой тиня или са пропелите, както ги нарича той, и ги определя като продукт на катастрофата. През 1984 г. Димитров е поканен да участвува в международна научна експедиция със съветския кораб ”Витяз” в Средиземно море и Атлантическия океан, чиято задача е да издирва следи от митичната Атлантида. През следващата 1985 г., по споразумение с проф. В. С. Ястребов - директор на Института по океанология в Москва, Димитров изследва с подводницата “Аргус” древните брегове на Черно море срещу българските териториални води. На дълбочина около 100 м след обдухване на дебелия слой тиня, върху долния слой от пясък и глина Димитров открива важен артефакт, предшестващ катастрофата - ”Чинията на Ной”. В своите писма до Райан и Питман, Димитров изпраща данни за серия утаечни проби, взети в открито море пред българския бряг, както и за техния анализ с датировка със С14 и с общото заключение, че преди 9750 години равнището на Черно море е било с около 100 м по-ниско от сегашното. С нараснал интерес към проблема, Райан и Питман с готовност се отзовават на отправената към тях покана от Института по океанология “П. П. Ширшов” в Москва, за съвместно изследване с руски учени на радиоактивното замърсяване на Чер-но море вследствие катастрофалната експлозия на Чернобилската атомна електроцентрала - едно съвсем различно по тематика изследване. За това съвместно изследване те осигуряват уред за спътникова навигация и сонарно устройство. Изследването е извършено с руския кораб “Акванавт”, с научен ръководител - покойния вече Казимир Шимкус. Наред с другите изследвания е направено и сонарно сканиране на дълбочина около 10 м в пластовете под морското дъно. То дава възможност да бъде регистрирана старата брегова линия, когато Черно море е било сладководно езеро със значително по-малка акватория от сегашната. Също така е регистрирано и старото русло на р. Дон, чиято делта е била на юг от Керченския пролив. Направени са серия сондажи, чиито анализи потвърждават изследванията на Димитров, но с известно различие във времето на датировката. Анализите са на Глен Джоунс от Уудхолския институт, направени с мас-спектрометров ускорител. Тази датировка определя времето, в което е станала геологическата катастрофа в бившето сладководно езеро и заливането му със солени океански води – 5600 г. пр. н. е. Според Райан и Питман, в Черно море се влива ”…двеста пъти повече вода, отколкото днес се лее от Ниагарския водопад в продължение на поне триста дни...”, като основните факти, свързани с откритието на Райан, Питман и Димитров, са следните: - Черно море преди 7600 години е било сладководно езеро със значително по-малка акватория от сегашната. В неговите околности е имало бога растителен и животински свят. Има основание да се предполага, че в неговите околности е съществувала и най-древната човешка цивилизация. - Разликата в нивото на сладководното езеро и Мраморно море, които са били разделени от планинския масив на Сакар планина, е била около 120 м. Т. е. нивото на Мраморно море и Световния океан са надвисвали застрашително, вероятно няколко хилядолетия, над долината на сладко-водното езеро - Геокатастрофата, станала преди 7600 г. в Черно море, е унищожила флората и фауната на сладководното езеро, както и на залетите от солената вода околни територии. Главно следствие от тази геологичнаи биологична катастрофа е образуваният слой от черна кал на дъното на морето, а така също и заразяването на водите му със сероводород. - Геологичната катастрофа и негативните екологически последици са причинили стрес и миграции и са най-вероятната и основателна причина, поставила началото на легендата за Ноевия потоп. - Катастрофата е оставила археологически доказателства, запечатани в дълбочините на морето, покрити с дебел слой тиня и консервантна сероводородна среда. През 1998 г. Робърд Балард осъществява сканиращо сонарно проучване на черноморското дъно в околностите на турското пристанище Синоп. Изследването има за цел да идентифицира корабни останки в плитките води. В есента на същата година обаче, проф. Балард, откривателят на десетки злощастно потънали кораби, включително и кораба “Титаник”, прочита първото издание на книгата на Райан и Питман и преосмисля следващата фаза на своите изследвания. През м. юли 1999 г. Балард с три кораба и странично сканиращи сонари отново потвърждава наличието на стара брегова линия на древното сладководно езеро на дълбочина 155 м под сегашното ниво на Черно море. Направени са и сондажни проби, предадени за изследване и датировка на Гари Розенберг в Академията за естествени науки на Филаделфия. Те също доказват, че катастрофата е станала около 5500 г. пр. н. е. Балард, както Райън и Питман, твърди, че старата брегова линия, свързана с потопа,се разполага на дълбочина 155 м. Данните, с които разполага проф. ПеткоДимитров, показват още нещо - брегът на Черно море до потопа е бил на дълбочина 120 м, докато на дълбочини 155-170 м се разполага древен бряг, с възраст около 2 млн. години. През м. септември 2000 г. Балард осъществява дълбоководна експедиция в същия район, въпреки неблагоприятните условия - стръмен наклон на шелфа и подводни свличания, причинени от земетръсната активност в Анадола, и открива допотопно селище на дълбочина 95 м. Това засилва неговото убеждение - на българския и румънския шелф условията за намиране на останки от древни селища преди катастрофата са значително по-благоприятни. През есента на същата година се осъществява контакта му с Димитров, чрез посредничеството на проф. Франческо Торе, директор на Музея по подводна археология в Трапани, Сицилия. В БАН е представено официално писмо на д-р Балард за съвместни българо-американски изследвания в периода 2001-2003 г. Официално писмо е представено от посланика на САЩ и до президента на Република България. С актове на МС на България и Румъния са утвърдени изследванията на българо-американски екип,ръководен от Балард и Димитров. През месец август 2001 г. е проведена първата фаза от изследването с българския кораб “Академик” и странично сканиращия сонар “ЕХО” на Балард. Експедицията приключва успешно на 29 август същата година. Сканирано е древното корито и делтата на река Дунав, която преди катастрофата и потопа се е вливала на около 180 километра югоизточно от сегашната делта. Направени са и сондажни проби. Главната цел на изследването е намирането на останки от древни селища преди потопа, както и останки от древни кораби, свидетелстващи за древното корабостроене и търговски връзки в Черно море." Не твърдя че всичко което твърдят Питман, Райан, проф. Петко Димитров и Робърт Балард е истина, те са учени, аз не съм. Спорът, ако има такъв, трябва да се води с научни аргументи с тях. Като заключение - експедицията на Робърт Балард през 2001 приключва с бай-ганьовски трагико-комичен финал: той е изгонен от България, след като един мастит български професор-историк, директор на музей, твърди по пресата, че Балард не е никакъв учен а американски шпионин под прикритие, дошъл да снима военните тайни на България по дъното на Черно море- да се смееш ли да плачеш ли, но човекът си заминава и не се е върнал повече.

В предишен пост написах мнението си защо НЕ може да се приложи сингапурския модел към българската действителност. Това беше субективно виждане. Има може би още един по-добър подход да се анализира този модел, този път по който тръгна Ник в един от предишните си постове: след като се публикува тук достатъчен обем информация, разглеждащ от различни аспекти този модел, да се направи екстракция от целия материал на есенцията, най-същественото, и още веднъж да се огледа това което остане по-внимателно. Може би при такъв подход ще се видят доста незабелязани при по-бегъл поглед върху общото важни детайли, които могат да бъдат решаващи при синтез и сглобяване на вярна картина. Ще се опитам накрая, след като продължа с натрупването на факти, да направя и този своеобразен "дайджест" от съществени елементи, за да видим каква картина ще се получи, без намеса на субективизъм, поне такъв без наличие на конкретни факти. Иначе субективизъм в самия монтаж и подбор на фактите е неизбежен. Ще се радвам на всяко участие и на други колеги и варианти при този подход, защото може да се окаже, че има няколко доста различни "общи картини", според хората, които ги монтират. Което е добре, според мен, за постигане на по-вярна и точна картина. В следващия си постинг по темата ще публикувам една от ключовите глави в книгата на Ли Куан Ю "Търсим и привличаме таланти", в която той се занимава с демографски, миграционни и кадрови проблеми, които е решил и разказва как го е направил. Подходът да цитирам неговата книга е по-добър от този да правя това с интервютата му: първо, защото е написал книгата си преди 2000 година, още като действащ министър и напълно функциониращ перфектно интелект (повечето интервюта са правени около 2009-2010, когато той вече се е оттеглил от активна дейност); и второ, защото в тази мемоарна книга хронологично и системно е подредил цялата история. След като свърша с това натрупване на негови текстове, ще се опитам да извлека конспективно най-важните моменти, според мен, и да ги групирам свързано в рамките на няколко страници.