dora

Нашето национално-освободително движение, създаването на българската държава след освобождението, се водят от френските идеи. И следват точно описаната логика - културен подем, културна акселерация, бързо създаване на национална митология (национална приказка, изградена на литераратурни (!) източници) за изграждането на еднородна нация. Създаване на национални герои. Да не го признаваме означава да зачеркнем и труда на строителите на съвременна България, и мотивацията им. Едва ли искаме да си го причиним, при условие, че възгледите ни за държавността са изградени от тях. Германофилията - чувството за сходимост с Германия, схващането, че Германия ни е външнополитически приятел, не може със задна дата да се прехвърля върху културноисторическото развитие. А дори тогава, ако има баварска подидентичност (ако регионалната идентичност все още е силна в Германия), защо да няма македонска? А що да няма помашка? А източно-румелийска? Къде ни е на нас Heiliges Römisches Reich (Свещена римска империя)? Kъде са ни протестантските и католическите общности? България не е федерална държава. Нашата национална приказка е друга. "Чиста и свята република", където редом с хората с българско етническо самосъзнание, да живеят и хората с друго такова. Граждански тип нация. Защо не даваме на македонците сега и те да си направят такава? За нас - може, за тях - не. Хайде бе, според кого? Според международната система може. Има държава, има нация. Щем или не щем. Е, ако искаме безсмислен кръстоносен поход срещу международната система (затова горе някъде написах за вестфалската система като идейна основа на международната относно легитимността на държавите), може. Но резултатът ще бъде нулев. Това немалко малцинства, които искат собствена държава, но не я получават и доколкото международната система не я чакат някакви драматични, парадигмални сътресения, няма да я получат, го изпитват на собствен гръб.

Това (19 век) е и времето на националноосвободителните движения, за да му хрумне на един народ, че формата му на управление не отговаря на самоидентификацията му, той първо трябва да се е идентифицирал с нещо, различно от настоящото си централно управление и трябва да е надскочил регионалната си или родова принадлежност, за да настоява, че е част от нещо по-голямо от селото си или рода си. Плос това, такава идея няма да му хрумне изобщо, ако не е осъзнал, че от идентификацията му произтичат някакви граждански права, тоест, че държавното му управление е длъжно да признае политическите основания на самоопределението му. Граждански права в съвременния смисъл преди Френската революция няма, идея за нещо такова не съществува первазивно в Европа. Проблемът с примордиалния етнонационализъм е в това, че със задна дата придава на хората мотивации, които няма как да са имали, защото подобни идеи тогава не са съществували. Жан Жак Русо в Средновековието няма. Стандартна атрибутивна грешка (attribution bias, Фриц Хайдер, който също е писал чак през 1954).

Именно, това е примордиализмът. Съвременната наука обаче го опровергава, вкл. защото е мултидисциплинарна, включва социология. Aнтъни Смит прави връзката между национализма, основаващ се на етнос и гражданския национализъм (https://en.wikipedia.org/wiki/Civic_nationalism), както ги класифицира самият той. Само че и той е съгласен, че национализмът е модерно явление. Или с други думи, това че дадена група хора има някакво чувство за общост, не я прави нация. Това чувство за общност може да е най-различно, етносът е една от причините, но за да се стигне до гражданство - причастност на индивида към структурата на държавата, е необходимо той да е снабден с множество свободи, вкл. да има еднакъв достъп до общата култура, без имуществен или йерархичен ценз, но и посредством това, че разбира и безпроблемно борави с официалния език. Официалната култура трябва да е стигнала до всяко село и паланка, от висшата през средната до най-ниската класа (underclass), и да е индоктринирала населението й в общи ценности. Това става едва когато е възможна някаква социална мобилност, и когато държавите разполагат с подходящата инфраструктура, за да го направят (културна, образователна, физическа - под формата на транспорт и пътища, оттам и необходимостта да се е случила индустриална революция). И като цяло трябва идентифицирането с държавата да е по-силно или поне също толкова силно, колкото регионалната идентификация (вж. федерални държави, мултиетнически държави). Това нерядко става чрез потискане на регионалната идентификация или постепенното й изчезване (напр. изчезване на диалектите). Дори при нас все още имаме примери, аз например изобщо не разбирам диалекта, който се говори в банския регион. Но и съвременния македонски разбирам. Кое е езикова общност? Тези, които споделяме помежду си официалния език; ако го нямаше, това силно редуцира достъпа на регионалние общности до официалната държавност и обратно. Достъпът до държавността е и през грамотността. Кога държавите в Европа имат (напълно) грамотно население? Някъде към 19 век. И т.н.

Eтимологията на една дума няма нищо общо с политическата история на света. Ясно е, че много от думите, които ползваме днес, са от латински произход, това не означава, че значението им е същото, нито че в древния Рим е имало национална държава. Великобритания - идеен баща на национализма е Джон Лок. Френският и американският национализъм черпят от неговите идеи. За Франция - Жан Жак Русо може да се счита за идеен баща на национализма. Declaration des Droits de l’Homme et du Citoyen е първият документ, в който народът се легитимира като суверен. Наполеоновите войни разпространяват идеите на Френската революция по света ("Свобода, равенство, братство"). Национализмът е либерално-демократичен, без народ като суверен няма национална държава. Без самоопределение също. Прочетете Гелнър, няма защо да ви преразказвам. Друг важен изследовател на национализма: Антъни Смит. Гелнър не можах да го хвана като преподавател, но Смит - да. Ето едно интервю с него: https://www.e-ir.info/2013/09/03/interview-anthony-d-smith/ Уикипедия за него: https://en.wikipedia.org/wiki/Anthony_D._Smith

По време на Левски България не съществува.

Именно. За създаване на национални държави е необходимо индустриално общество, това Гелнер го кава. Защото създаване на идея за нация, която да е еднакво достъпна и за най-бедните и най-отдалечените по села и паланки, е постижимо само с висока степен на развитие на културата и достъпността й до всички (през някаква форма на основно образование). Хомогенизация**(. Иначе няма централизирана лоялност. Нужна е и социална мобилност, наченки на общообразователна система, наченки на това, което следва да се разбира като нацонален език (диалект, който да се въздигне в национален език), потискане на регионалната идентификация (идентификация по населено място) за сметка на изграждане на централна такава. Културна стандартизация. Плюс това народът да е суверен. Ерго трябва да е миала френската революция. Необходима е и международна система със сравнително непороменливи граници, защото иначе това с монарсите, които си разменят земи с прилежащите им територии, остава, като пречи на самоидентификацията с държава и прилежащата й нация. За нация е необходима определена степен на държавно развитие и развитие на международно-правните отношения. Тоест няма как да стане преди Вествалската система, тя се явява първи елемент на установяването на нещо като държавна легитимност. Със сигурност няма как да стане и без правото на народите да се самоопределят, което се установява твърдо след Първата световна война (Удроу Уилсън, разпад на империите)/ Според мен колебанията идват от това, че хората не правят разлика между етнос, народност и нация. Нация без национална държава, (като силно спефицична форма на управление) няма. Една нация може да е и мултиетническа, ерго не едната народност определя националността. Нация се създава отгоре надолу, от държавата и разпростирането на легитимността й, монопола върху легитимната употреба на силата, върху предназначената й територия, и населението, което трябва да я признае за своя, идентифицирайки се с нея. Процесът по съзаване на нация се нарича "nation building*" и се случва отгоре надолу, от държавата към населението й. Toва нерядко става с потискане на малцинствата, които биха имали претенции за собствана държавност или биха оспорвали легитимността на де факто положението. Вж. баски, кюрди и т.н. Национализмът пък се явява идеологията, лежаща в основата на изграждането на нации. *https://www.oxfordbibliographies.com/view/document/obo-9780199743292/obo-9780199743292-0217.xml ** Хомогенизацията, необходима за изграждане на нация, става приоритет на европейските елити чак през 19 век. Оттам и примерно въвеждането на общообразователна система - без всички (момчета, за момичетата има време) да са образовани в едни и същи ценности, вкл най-бедните, културна хомогенизация не може да има (Френският закон Гизо от 1833, например).

След Френската революция, защото народът трябва да е суверен, а такова нещо преди това не е имало никъде. Преди това това са кралства с изменчива територия и население. Живеещите на територията са поданици според както падне. Монарсите пък изобщо не е задължително да са от съшия етнос като населението. Същото, което пишат и горепосочените.

В специалност политология/международни отношения би трябвало да се изучават. Да учиш за нациите и да не знаеш кой е Гелнър е малко като да учиш физика и да не знаеш кой е Нютън. А това не е добре. Сега си свалих от сайта на СУ, специалност Политология, анотации на изучаваните дисциплини от учебния план. Национализъм не виждам сред предметите, в история на международните отношения има националсоциалисъм. Ако национализмът не се изучава (не мога да кажа още, защото не съм прегледала всичко), то явно откъде идва всичко това. От произволно (засега) кликане по документите виждам, че имат някои много хубави и изглежда добре водени предмети, напр. решаване на конфликти, сигурно има и други. Дано попадна накъде на Гелнър Е, в Македония Гелнър са го прочели, както личи. От мен печелят точка.

Това не е чуждо мнение, за разлика от българоцентристките версии на наши учени, които прочетох, учените в публикацията се позовават на най-доброто от съвременната политико-историческа наука. Версията им не е македоноцентристка, защото се позовава на основите на политологията в областта нации и национализъм. Фундаментални публикации, които следва да са известни на всеки, изучавал политически науки. Гелнър сред тях е най-голямото име сред тях. Техни трудове има издавани на български, препоръчвам "Срещи с национализма", Ърнест Гелнър, издателство Лик, София 2002.

Учените, които цитират, не са северомакедонци, обаче. Публикацията набелязва най-важната научна литература, свързана с нациите и национализма, това са най-известните и най-общопризнатите като авторитети в областта учени в последните едно четиридесетина години и в момента. От гледна точка на науката са абсолютно прави, че и изглеждат значително по-запознати от нашите учени. Четейки свързаните статии, не мога да не остана с впечатлението, че македонската историография е на нивото на днешния ден, българската някак се губи в митологии от 19 век. Респект за македонците, сори. БТВ. Бенедикт Андерсън съм цитирала в този форум многократно. Форумът е за наука, нали? Ами, ето ви наука.

Публикация от "Дневник", линкът е най-долу. От гледна точка на съвременната наука авторите са напълно прави. Съвременните държави са именно инструментите за създаване и консолидиране на етнонационални идентичности. Това означава, че идеята за идентичност на даден народ според някои характеристики, които се определят като автентични и местни, е до голяма степен резултат от процеси, установени от държави, а не обратно. Понякога има движения за национална еманципация в отговор на създаването на определени държави. Каквато и да е конкретната ситуация, напълно ясно е, че етнонационалните идентичности се създават именно в контекста на установени етнонационални идентичности, често вече установени в определени държавни рамки, като модели за нови държави и самоопределение. Световните авторитети, изучавали и изучаващи създаването на нациите, национализмите, и етнонационалните идентичности чрез обширни емпирични и сравнителни изследвания, убедително ни показват, че днешните етнонационални идентичности са конструкция на съвременността. Разбира се, има разлики в изграждането на националните идентичности в различните региони и контексти поради различни влияния и фактори. Разбира се също така, че повечето национални идентичности разчитат на някои предишни традиции (независимо дали са държавни, културни, религиозни, устни традиции и т.н.). Но всички тези конструкции за "историята за произхода" на нацията се случват в рамките на държавен контекст или в контекста на стремежите за нови държави или стремежите за културна и/или териториална автономия. И идеите за етнонационална приемственост в продължение на хиляди години са точно идеи, създадени от образователните и културни институции на новите страни, а не обратно. Или това са идеи, създадени в противопоставяне на съществуващи и доминиращи разкази. На принципа на ефекта на доминото, когато една държава поражда определени ценности за това какво означава национална и езикова идентичност, държавите, които се създават след нея (а понякога и в отговор на нея), имитират такива принципи на определяне на собствените си национални идентичности и езикови стандарти. И това вече е доста добре разработено и известно в историческата социология и политическата наука като цяло. Национализмът е този, който измисля нации Ърнест Гелнър, който днес се смята за един от класическите теоретици на нацията, казва в своя шедьовър "Нации и национализъм" за предмодерни политически субекти (които той нарича аграрни общества противно на съвременните индустриални), че те са били транснационални и трансполитически. Популациите в такива общества са до голяма степен обвързани с религията, църквата или династията, а не с държавата или някаква вездесъща култура. Средновековните царства на този регион (и не само тези) са били точно такива общества. Не може и да започне да се говори нито за средновековна консолидирана националност, нито за хомогенизация в такива социални условия. Ако вече има смисъл да се говори за културна диференциация през Средновековието, тя по-скоро би била поставена на нивото на езикова диференциация (славянски срещу гръцки, латински и иврит), отколкото някакъв етнически българин срещу македонски, сръбски, хърватски, словенски, полски или словашки и др. Такива етнически категории се развиват много по-късно от 9-11 век и през по-късните векове невинаги е имало еднозначни и силно установени етнически идентификации или обозначения както на Балканите, така и в цяла Европа до създаването на национални държави. Ето защо Гелнър казва, че национализмът не е "пробуждането на нациите и тяхното самосъзнание", както често се смята, а е този, който измисля нации. Бенедикт Андерсън, който също вече е считан за класически теоретик на нациите и национализма и в същото време политолог и историк, в книгата си "Въобразени общности" казва, че всички общности, по-големи от първобитните села (а понякога дори и самите тях), където хората са имали контакт лице в лице, са замислени или конструирани. Той вярва, че един от най-силните фактори за създаване на национално съзнание е развитието на капитализма и печатарската преса (той го нарича печатен капитализъм). Всъщност той вярва, че първите национални идентичности не са създадени на европейска земя, а в креолските общности в латиноамериканските страни. Учените все още обсъждат кои са основните фактори, довели до развитието на нациите и национализмите, както и точния период или т.нар. Първа нация и няма консенсус (съществуват доминиращи и недоминиращи възгледи) за това, но в историческата социология има почти универсален консенсус, че националното съзнание и идентичности са конструкции на съвременността и че предмодерните идентичности (от Средновековието до Античността) се основават на съвсем различни социални отношения, които са трудни за сравнение или почти несравними с днешните. Дори последните проучвания за произхода на нациите и национализма не разкриват нищо зрелищно ново, но предоставят повече прозрения и теоретични нюанси, основани на по-обширни емпирични и количествени анализи. Така например един от днешните водещи теоретици на нациите и национализма, Андреас Вимер, професор по социология в Колумбийския университет в САЩ, казва в книга си от 2013 г. "Вълни на войната", че преди ерата на нациите, започнали да се формират в края на 18 век, хората нямат конкретно понятие за собствената си етническа принадлежност или етническата принадлежност на своя владетел. Хората се идентифицират предимно с местната общност - село или град, клан, църква или джамия. Той, подобно на предшествениците си, казва, че национализмът е нов легитимиращ принцип на държавите. А именно, засилената държавна централизация и военна мобилизация поради модернизацията доведоха до нов обществен договор между управляващите и управляваните за преразпределение на ресурсите. Според него етническите групи и нации са равновесен резултат от процеса на модернизация. Той основава комплексната си теория за връзката между национализма и войната върху емпиричен анализ на създаването на национални движения във Франция от Ренесанса до Третата република и Османската империя от класическите времена до Младотурската революция. Има десетки други водещи социолози и историци, които са публикували и все още публикуват научни изследвания за появата на нациите както на макро-, така и на микрониво, и няма място да ги изброим всички тук. Но трябва да подчертаем, че ако се има предвид доминатната световна съвременна наука за възникването на етнонационалните идентичности и тяхното консолидиране, не можем да приемем тези и теории за "консолидирана средновековна българска народност", която трябва да бъде в основата на "нашата обща история". Както казахме по-горе, ние не го правим поради някаква прищявка, а в името на съвременната световна наука. Взето оттук: https://www.dnevnik.bg/sviat/2021/07/17/4233539_sofiia_i_skopie_-_obedineni_okolo_istoricheski_istini/

Този аргумент е малко като "тя сама си го търсеше, след като се е облякла в къса пола". Не са използвали никакво настроение, защото още тогава - заради упрвляващите си - се държаха хладно, не искаха много да им се бъркаме (и с право, не е да не са знаели защо толкова настояваме да им се бъркаме). Това, че ние разчитаме грешно сигналите, не значи, че е имало такива. Пак, не знам защо отказваме да надскочим бълароцентристкия си поглед и да погледнем на нещата като страничен наблюдател. Или дори да помислим как изглеждат нашите действия от македонска гледна точка. Проблемът е, че всички на балканите толкова много обичаме Македония, че не й даваме да си направи самостоятелна държава :)) А това не е нито лобов, нито са никакви доросъседски отношения. Това са апетити към това да им се отнемат причините за самото им съществуване, нещо, на което те не могат да гледат с добро око. За самата Македония, с апетитите си - къде скрити, къде явни, ние се явяваме директна заплаха за националната им сигурност. Колкото и да се правим на умряла лисица. Защото елитите ни не успяват или не желаят да обяснят на народа си, че това с българщината в Македония е затворена страница. Отдавна. Нова държава, независима държава, съсед. Равнопоставен на нас съсед. Дори да има хора с българско самосъзнание, това е личен избор и те са малцинство. Нещо, което има навсякъде по света, но това не е повод държавите да се държат комплексарски едни с други. Как бихме гледали на Турция, ако тя правеше с нас същото? Не ли като заплаха за националната ни сигурност? Ако повечето българи с претенции направят дори труда да се разходят в Македония, ще видят много ясно, че това вече - отдавна - е друг народ. Не първо поколение, не второ. Най-малко трето. Хората около петдесетина-шейсетина са, на око преценено, все още с частично югославско самосъзнание - и това е нормално, тяхна родина бе Югославия. Младите македонци - родените след 1990 и някоя, твърдо нямат нищо общо с България. Те днес са дори на по тридесетина години са родени - или цялата съзнателна част на живота им е изминал в Македония. Крайно време е да престанем.

И ето защо, от Македония се търсят отстъпки и се изискват действия, които тя не е готова да предприеме, ако защитава националния си интерес. От България не се изисква нищо, освен да подкрепя Македония за евроинтеграцията, което е бла-бла и няма нищо общо със спорните въпроси между двете въпроси. По спорните въпроси с този договор на Македония се натрапва българската версия, българските претенции. Преамбюлът е обичайното бла-бла, изразява общи принципи, тоест не защитава конкретен интерес на нито една държава. МИНИСТЕРСТВО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ ДОГОВОР за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония (Ратифициран със закон, приет от 44-то Народно събрание на 18 януари 2018 г. – ДВ, бр. 9 от 2018 г. В сила от 14 февруари 2018 г.) Република България и Република Македония (наричани по-нататък общо „Договарящи се страни“), Изхождайки от общия стремеж за по-нататъшно развитие на добросъседството, приятелството и сътрудничеството между двете държави, Дълбоко убедени в необходимостта от развитие на сътрудничеството на базата на взаимното уважение, доверие, разбирателство, добросъседство и взаимно зачитане на интересите на техните държави, Вярвайки, че всестранното развитие и задълбочаване на приятелските, добросъседските отношения между тях отговаря на интересите на народите на Република България и Република Македония, Убедени в необходимостта от укрепване на сигурността и мира, сътрудничеството и доверието в Югоизточна Европа, Приветствайки стремежа на Република Македония за интеграция в европейските и евроатлантическите структури, Вярвайки, че конструктивният диалог по всички аспекти на двустранните отношения, както и по регионални и международни въпроси, ще допринесе за по-нататъшното развитие на връзките между двете държави на равноправна основа, Потвърждавайки фундаменталното значение на Съвместната декларация от22 февруари 1999 г. в отношенията между двете държави, Имайки предвид общата им история, която свързва двете държави и народите им, Зачитайки принципите на Устава на Организацията на обединените нации и документите на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, както и демократичните принципи, залегнали в актовете на Съвета на Европа, се договориха за следното: Член 1 Двете Договарящи се страни ще развиват всестранни отношения помежду си в съответствие с основните принципи на международното право и добросъседството. > Това е стандартен текст, никакви конкретни ползи за Македония Член 2 1. Двете Договарящи се страни ще си сътрудничат в рамките на Организацията на обединените нации, Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, Съвета на Европа и други международни организации и форуми. > Това е стандартен текст, никакви конкретни ползи за Македония. Оставаше да не си сътрудничат в ООН. И то понеже България е някакъв фактор в ООН едва ли не, та Македония да й сътрудничи. Както знаем, Македония също не е фактор, тоест, бла-бла. 2. Двете Договарящи се страни ще развиват сътрудничеството помежду си в областта на европейската и евроатлантическата интеграция, насочено към успешната подготовка на Република Македония за присъединяването ù към Европейския съюз и НАТО. Българската страна ще споделя своя опит с цел да съдейства на Република Македония да изпълни необходимите критерии за членство в Европейския съюз и ще подкрепя Република Македония за получаване на покана за членство в НАТО съгласно съответните решения от срещите на върха на НАТО. -> Добра заявка, но без да посрещне условията за членство, Македония няма да стане членка, а това не зависи от опита на Бълария. Покриването на критериите за членство е индивидуално, тоест пак бла-бла. Защита на интереса на Македония няма. Освен ако България ненадейно се противопостави на членството, което тя така или иначе сега направи. Член 3 Двете Договарящи се страни ще съдействат за развитието на сътрудничеството между държавите от Югоизточна Европа, за укрепване на разбирателството, мира и стабилността в региона и при осъществяването на регионални проекти като част от процеса за създаване на единна Европа. -> Стандартното бла-бла във всеки договор за добросъседство и регионално сътрудничество, тоест конкретно нищо за македонските тежнения. Член 4 1. Двете Договарящи се страни ще поддържат контакти и ще провеждат срещи между представителите на органите на държавната власт на различни равнища за развитието на приятелските отношения и сътрудничеството. 2. Двете Договарящи се страни ще съдействат за поддържане на контактите между местните власти и гражданите на двете държави. -> Още от стандартното бла-бла Член 5 Имайки предвид географската си близост, двете Договарящи се страни ще се стремят да създават необходимите правни, икономически, финансови и търговски условия за осигуряване на възможно най-широко движение на стоки, услуги и капитали. Те ще насърчават взаимните инвестиции и ще осигуряват тяхната защита. -> Тук има нещо конретно, но то е от полза основно за България, защото изразява нейните тревоги, че Македония саботира изброенито. Взаимни инвестиции - македонски инвестиции в България? Да, бе. Клаузата защитава изцяло българския интерес. Член 6 Двете Договарящи се страни ще подкрепят разширяването на туристическия обмен, както и развитието на подходящи форми на сътрудничество в областта на туризма. -> Това евентуално може да е от полза на двете страни, ако се погледне колко македонци почиват в България и колко българи - на Охрид, примерно. Член 7 1. Двете Договарящи се страни ще разширяват и усъвършенстват транспортните връзки и другите комуникации помежду им, включително в рамките на регионалните инфраструктурни проекти. -> В полза на България. Македония няма транспортни интереси през България. 2. Двете Договарящи се страни ще се стремят към облекчаване на митническите и граничните формалности за пътниците и стоките, които се придвижват помежду им. -> Съвместна полза Член 8 1. Двете Договарящи се страни ще насърчават активното и безпрепятствено сътрудничество в областта на културата, образованието, здравеопазването, социалната политика и спорта. -> В полза на България, "културата" - пропагандиране на българската култура в Македония, не на македонската "култура" в България 2. В срок най-късно до три месеца от влизането на този договор в сила, с цел задълбочаването на взаимното доверие, двете Договарящи се страни създават на паритетен принцип Съвместна мултидисциплинарна експертна комисия по исторически и образователни въпроси, за да допринесе за обективното, основаващо се на автентични и основани на доказателства исторически извори, научно тълкуване на историческите събития. Комисията представя пред правителствата на Договарящите се страни ежегоден доклад за своята работа. -> В полза на България. Маке дония няма никаква полза някой отвън да им налага как да тълкуват историческата си приказка, за да си изградят идентичност и държава. Това е най-инвазивната клауза от всички 3. Двете Договарящи се страни ще организират по взаимна договореност съвместни чествания на общи исторически събития и личности, насочени към укрепване на добросъседските отношения в духа на европейските ценности. -> Инвазивна клауза, защитава интереса на България. Не оставя никакво място на Македония да изгради собствена идентичност, свързаните с национална държава герои, ритуали, празници - нещо, което е неизменна част от създаването на независима държавност. Член 9 Двете Договарящи се страни ще полагат усилия за свободно разпространяване на информация, като насърчават и развиват сътрудничеството в областта на средствата за масово осведомяване чрез използване на възможностите на съвременните комуникационни средства. Двете Договарящи се страни се ангажират в защита на авторските и интелектуалните права на творците от двете държави. -> По-скоро в полза на България. На македонците не са им необходими нашите средства за масова информация. Макар че като си гледаме свободата на словото и медиите у нас, не е ясно каква изобщо полза би могло да има в това за когото и да било. Член 10 Двете Договарящи се страни ще разширяват сътрудничеството си в правната и консулската област, по-специално по граждански, наказателни и административни въпроси, както и за решаване на хуманитарни и социални проблеми на техните граждани. -> В полза на България. Това касае конкретно репресиите над хода с българско самосъзнание. Ползата за македония е нулева, защото бедстващи македонски граждани в България, нуждаещи се от държавно съдействие по който и да било от изброените въпроси няма. Член 11 1. Нито една от Договарящите се страни няма да предприема, подтиква и поддържа действия, насочени срещу другата държава, които имат неприятелски характер. -> Касае интересите на България. Враждебни действия към Македония у нас не се провеждат. 2. Нито една от Договарящите се страни няма да допуска нейната територия да бъде използвана срещу другата от организации и групи, които имат за цел извършването на подривни, сепаратистки и застрашаващи спокойствието и сигурността на другата Договаряща се страна действия. -> Вицепремиер от ВМРО в България как следва да се тълкува? 3. Двете Договарящи се страни нямат и няма да предявяват териториални претенции една спрямо друга. -> В полза и на двете държави, но в отговор на македонските претенции за македонско малцинство. Клаузата пак защитава и България. 4. Всяка от Договарящите се страни има право да защитава правата и интересите на своите граждани на територията на другата страна в съответствие с международното право. -> Изцяло в полза на България. Македонски граждани у нас никой не подлага на нищо. 5. Република Македония потвърждава, че нищо от нейната Конституция не може и не трябва да се тълкува, че представлява или някога ще представлява основа за намеса във вътрешните работи на Република България с цел защита на статута и правата на лица, които не са граждани на Република Македония. -> изцяло в полза на България. 6. Двете Договарящи се страни ще предприемат ефикасни мерки за предотвратяване на недобронамерена пропаганда от страна на институции и агенции и ще обезкуражават дейности на частни субекти, насочени към подстрекателство на насилие, омраза или други подобни действия, които биха навредили на техните отношения. -> Изцяло в полза на България, клаузата е написана конкретно по определени поводи. Член 12 1. В рамките на 3 месеца от влизането в сила на този Договор двете Договарящи се страни ще учредят Съвместна междуправителствена комисия. Комисията се съпредседателства от министрите на външните работи на двете Договарящи се страни и включва висши официални представители на двете държави. 2. Съвместната междуправителствена комисия ще провежда редовни срещи един път годишно с цел преглед на ефективното прилагане на този Договор, приемане на мерки за подобряване на двустранното сътрудничество, както и решаване на възникнали по време на изпълнението на Договора въпроси. Всяка от Договарящите се страни може при необходимост да предложи организирането на допълнителни срещи на Съвместната междуправителствена комисия. -> Ако целият договор защитава българските интереси, тази клауза създава механизъм за контрол долколко Македония изпълнява българските интереси. Член 13 1. Този Договор подлежи на ратификация съгласно конституционните изисквания на Договарящите се страни. Този Договор влиза в сила на датата на размяна на ратификационните документи на двете Договарящи се страни и остава в сила за неопределен период от време. 2. Този Договор може да бъде изменян с писменото съгласие между двете Договарящи се страни. Измененията се договарят по дипломатически път и влизат в сила в съответствие с алинея 1 на този член. 3. Всяка Договаряща се страна може да прекрати Договора чрез изпращане на писмено уведомление до другата Договаряща се страна. Договорът ще престане да бъде в сила една година след датата на получаване на това уведомление. -> Технически параметри от общ характер. Член 14 Този Договор по никакъв начин няма да бъде тълкуван така, че да противоречи на двустранни или многостранни договори, по които двете Договарящи се страни са страни. Подписан в Скопие на 1 август 2017 г. в два оригинални екземпляра, всеки един на официалните езици на Договарящите се страни – български език съгласно Конституцията на Република България и македонски език съгласно Конституцията на Република Македония, като и двата текста имат еднаква сила. Въпрос: Къде в това нещо има някакъв македонски интерес? На основата на текст, който по-скоро е в техен ущърб, или далеч не отразява техните интереси в степен, в която отразява нашите, днес ги обвиняваме,че не ни скачат по тоягата. Kъде е равнопоставеността и партньорството? Ами, никъде. Аз не го виждам изобщо. Toва твърдо не е заявка за добросъседство, това е налагане на българските условия, за да има добросъседство. С други думи, шантаж.

Затова трябва да гледаме прагматично. Македонската идентичност няма да изчезне. Тогава оставяме миналото да си е минало и караме нататък. Между другото, договорът, който сме им натрапили и за който сега претендираме, че не го спазват, всъщност съдържа само българските интереси, не отчита македонските изобщо. Това е извиване на ръце, политика от позиция на по-силния. Да се правим на засегната страна е тотална тъпотия. Ако бях македонски държавник, никога нямаше да подпиша нещо такова без съществена ревизия.

Не отричам съществуването на реч на омразата по принцип, съгласна съм, че има неща, които са - и би трябвало - да са инкриминирани. Вижда ми се пресоляване нещо си във фейсбук да става дипломатически въпрос. Иначе е ясно, че някаква част от тамошното общество все още е под влиянието на внушения от близкото комунистическо минало (и ние бяхме възпитавани да мразим американците, така че нищо драстично ново). В ръцете на дипломатите е това да направят така, че между техните държави да се състои конструктивен диалог. Обществата им рано или късно ще ги последват. Дипломацията по принцип винаги е процес отгоре надолу. Упражнява се от високоспециалисирана част от политическите елити и не подлежи на популистки натиск. Не е въпросът какво иска Пешо от Каспичан, а какво е дългосрочо добре за държавата в системата от международни отношение. Това поне публично опростачване (заради една шепа хора!!!), сваляне на регистъра на нашата дипломация от междудържавен на тривиално-популистки мен лично силно ме дразни. Защото хоризонтът му се определя единствено и само в рамките на мандата, не от интересите на държавата. Затова и настоявам, че там, където дипломатическата работа куца, не може вината да бъде хвърляна върху народа на която и да било държава. Особено пък така наедро. Затова и през цялото време пиша за несвършената работа. Не е за това да няма предпоставки, но ние сме царе да се оправдаваме с обстоятелствата.

Aми според мен и това е крайно незряло - външната политика на една държава не се определя от това, че пет, десет или сто трола нещо си били пуснали във фейсбук. Дори хиляда трола да са това. Представете си как примерно Кисинджър или Де Гол (условно казано) цял ден висят в интернет и за всяка видяна нецензурна фраза или "майка ти е дебела" да пищят до небесата, размахват юмруци пред телевизорите, да дрънкат оръжия и да ходят да се жалват на съвета за сигурност на ООН-то/Обществото на народите, как те, горките, са онеправданите и дълбоко психически засегнати жертви на реч на омразата. Гледах преди време как гигантски въпрос стана това, че някой си написал нещо за чорапогащника на външния министър и не можех да повярвам на ушите си. Боже, каква нечувана катастрофа! Катаклизъм вселенски, каква зловеща атака срещу българщината - с чорапогащник! Несероизно и дълбоко непрофесионално, съжалявам. Толкова непрофесионално, че направо смешно. Това ли е нивото на външна политика, на което сме способни?

Ох, какво да му се коментира. За всеки пореден абсурд си мисля, че е това вече трябва да е някакъв виц, и все се оказва чиста истина Майстори сме и това си е. Ами, вадим пуканките и на фона на учиндолска ръченица в 7/8 правим кастинг за македонски астронавти, това е.

Toва откъде е родът ми няма нищо общо с външната политика. Нито това откъде е родът на когото и да било. Междудържавните отношения не се основават на родствени връзки, защото не живеем в родово-общинния строй и отношенията ни не са племенни. От мезолита насам е минало доста време, би трябвало да сме го разбрали.

Toва си е техен въпрос. Това, което можем да направим за тях, е да не им пречим да си направят държава. С каквото си имат. Миналото е важно дотолкова, доколкоот може да бъде използвано ползотворно, с други думи да сме си научили уроците и вече да не правим така. То не е средство за натриване на ничий нос, нито за претенции, които ни е пределно ясно, че няма как да се осъществят със задна дата. Ако ще използваме миналото само за да си чоплим раничката колко ни е кофти, че не сме на три морета, то ОК - но това не е ничий друг проблем освен наш. Наивно е да очакваме, че ще срещнем разбиране, защото няма.

Нямаме друг избор, освен да подходим прагматично: - да защитим миналото на българите -> От какъв зор? Миналото си е минало, от него нито могат да се трупат дивиденти, нито могат да се създават някакви ползи в бъдеще. Ползата днес е нулева. - македонците да изчезнат като нация -> няма да стане -> да имаме добри и невраждебни към нас отношения с македонците -> в което има само ползи - македонците да станат българи -> никакъв шанс - да държим македонците извън ЕС -> няма да стане, неконструктивно и вредно и за ЕС, и за двустранните взаимоотношения - македонците да влязат колкото се може по-скоро в ЕС -> това е логиката на геополитическите процеси. Принципът е като при нас - не бяхме готови, но ни приеха, за да ни откъснат от орбитата на Русия. - поне още 10 други - > несериозно. Една държава следва да има ясна визия, иначе не само изглежда непоследователна, но и недостверно като партньор. Представете си да трябва да работите с някого, който днес е на едно мнение, а утре на друго. Първият път ще го търпите, на втория ще му направите забележка, на третия направо ще му теглите една майна. Или ако няма как, ще започнете да използвате непоследователността му в своя полза (основният коз на Македония - кой им го даде, ако не ние самите?!) Ние не само по отношение на Македония се държим непоследователно. И с ЕС се държим така. Една крачка напред, шест в страни, две назад. После ги лъжем какъв напредък сме постигнали. Интегритетът ни като държава е нулев. Това не е македонски проблем, а наш си.

Къде съм написала това?

Последствията си ги създаваме сами. Няма нерешим въпрос между две държави. Има въпроси, по които we may agree to disagree, но които не ни пречат на взаимоотношенията. За целта обаче е нужна опитна и целенасочена дипломация. Много време и работа - както пише горе в цитата. Тая работа никой обаче не я свърши. Днес се надцакваме с някакви глупости като пубери, кой ще покаже повече мускули. От нас като по-стара държава, като държава - уж членка в ЕС, се очакваше много повече.

Има разлика между вътрешна и външна политика. Затова външната политика се оставя на професионални дипломати, не на населението. На населението днес може да му скимне едно, утре друго - то се подвежда, защото не е съставено нито от доктори по политически науки, нито от кариерни дипломати. Работа на политическия елит е той това свое население да го образова, не популистки да слугува на всяко негово настроение, колкото и иррационално да е то. Дипломатите представляват държави в сложна система от международни отношения, те не представляват тъгата по България на шест морета и пет окена на Пешо от Каспичан с татуировките на Левски, Ботев по гърба (условно казано). Въпросът е в непоследователността. И тогава представители на българското правителство разговарят паралелно с всички страни - активна дипломация. И тогава можем да се съгласим с едни неща, но не можем да се съгласим с други, и това изобщо не е проблем, това е въпрос на непрекъснат диалог между държавите. Не може обаче да дадеш пределно ясен знак: признаваш Македония, а после да измекярстваш, да поставяш партньора си в неяснота - ти сега признаваш ли го или не го признаваш. Това постигнахме с непоследователността си. С това, че деприотизирахме македонския въпрос. С това, че всяко следващо правителство ставаше все по-нефелно откъм компетентност в дипломацията, та до скорошния ни тотален срив. Можеше да бъдем приятел на Македония. Но не станахме. Да виним само попитическата конюнктура в Македония за това е поредното ни бягство от отговорност. За каквото и да било, между другото.

И още, пак оттам: "Той обявява признаването на републиките с думите, че това решение е „израз на принципната политика на България, която зачита правото на свободното и демократично самоопределение на всички народи, включително до създаването на самостоятелни и независими държави“. В заключение той споделя уверението си, че правителственото решение ще бъде подкрепено от „целия български народ и всички политически сили“." "Същият въпрос е поставен и на президента на Беларус. В разговора си с Мицотакис и Самарас българският президент се спира подробно върху аргументите на Атина за Република Македония: 1. Македония е древногръцко наименование; 2. Македония е географско понятие; 3. Няма македонска нация; и обяснява, че България ги споделя напълно, но не разбира по силата на каква логика Атина „отрича правото на един народ или едно население (не знам как би могло да бъде наречено това) да определи своята самостоятелна, суверенна държава и да я назова Македония“. Резюмето: "В заключение може да се, че правителството на Филип Димитров е първият кабинет от началото на прехода, който постига най-големите си успехи във външнополитически план и се отличава с особено активна дипломация. За сметка на това в правителството е налице вътрешен конфликт по линия премиер-външен министър и външен министър-зам.-външен министър – нещо което не се наблюдава при предишните кабинети, където е налице консенсус. По време на управлението той става ясно видим и дори успява да доведе до правителствена криза. По отношение на Република Македония правителството на Филип Димитров през цялото време остава тясно ангажирано с нея. Възприетият от кабинета на Димитър Попов курс за нейното признаване за независима държава, без да се признава съществуването на македонска нация и език* е продължен. Освен това българската дипломация се заема с лобиране за нейното признаване сред съседните страни, европейските държави и великите сили. Първоначално правителството и президентът решават България да признае югославските републики в пакет, заедно с първите държави. След това обаче се намесва личностният фактор в лицето на зам.-външния министър Стефан Тафров, който убеждава първите мъже в държавата да действат без изчакване и така България се превръща в първата държава, признала Република Македония. С това по мнението на правителството е разсечен „македонският възел“. Започва нов етап в двустранните отношения. България полага значителни усилия да разшири и подобри връзките си със Скопие по всички направления, оказва й помощ и дипломатическа подкрепа. Безспорно голям успех е постигнат от президента Желев, който осигурява признаването й от руския президент Борис Елцин. Македонското ръководство обаче се стреми да поддържа дистанция спрямо България и да иска отстъпки, които България няма как да изпълни, защото излагат на риск сигурността й. Не е маловажен фактът, че срещу първото българско демократично правителство стоят функционери от македонската комунистическа партия. За да се преодолеят натрупаните с десетилетия предразсъдъци и да се изградят стабилни основи на двустранните отношения е необходимо много време, а кабинетът на Филип Димитров не разполага с такова. Вътрешнополитическите борби и бушуващата в страната криза съкращават неговия живот, а разривът между президента и СДС закономерно довеждат до оставката на правителството. Тя прекъсва възходящото развитие на двустранните отношения. Teзата ми: Ако следващите правителства бяха толкова активни и конструктивно настроени, придаваха на взаимоотношенията ни с Македония същата тежест и се стараеха да я направят наш партньор независимо от политическата конюктура, това възходящо развитие на двустранните отношения можеше да бъде продължено (Ерго можеше да се говори конструктивно и за правата на хората в Македония, идентифициращи се като българи, без това да се приема от Македонската държава като атака срещу съществуването й). А не погребано под взаимни непелости. Държа на това "взаимни". *Да признаеш държавата, но да се въздържиш да признаеш езика, защото в момента не му е времето, е съвсем различно от това да настояваш, че македонците не са никакви македонци, езикът им е български и т.н., от немалкия ни арсенал от днешни комплексарщини.

Това не е вярно. При признаването им не са поставяни никакви условия. В тази публикация има добре резюмирана хронология на събитията. http://www.anamnesis.info/node/1681 Тук има интервю с Филип Димитров: https://www.vesti.bg/bulgaria/politika/filip-dimitrov-kak-priznah-makedoniia-2836071 От първата публикация: На 2 декември 1991 г. България получава, заедно с останалите страни-членки на ООН, официално писмо от президента Киро Глигоров с молба да признае Република Македония като независима държава[14]. В него се изтъква, че тя се застъпва за принципа на мирно самоопределение и е отказала да „участва във войната“ в Югославия. Независимостта обаче не може да бъде цялостна и осигурена без нейното признаване от други държави. То ще бъде и съобщение до „по-малко миролюбивите“, че македонската територия „не е свободна за усвояване“. Акцент е поставен на факта, че републиката изпълнява всички правни условия за признаване на нейната държавност – ясно дефинирана територия с ненарушими граници; постоянно и стабилно население, от което мнозинството са етнически македонци; правителство, избрано на демократични многопартийни избори и способност за установяване на дипломатически отношения с други държави. Отправено е предупреждение, че изоставането на признаването на съществуването на македонската държава като независима би могло от някои да бъде изтълкувано като покана за намеса във вътрешните работи на страната и да създаде напрежение и делби. Най-бързо реагира Гърция, която веднага отхвърля искането за признаване на Република Македония като суверенна и независима държава. България от своя страна започва да се подготвя за признаването на републиката по първите реакции от страна на Европейската общност (ЕО). Нито в един момент България тогава не поставя на Македония условия за признаване на българския произход на населението й или език, основан на българската езикова норма. Тогава защо им извиваме ръцете днес? Това не е ли непоследователно?