ramus

Отдавна вече е време да се остави паметта на 'дядовците' за да почиват в мир. Защото същите "дядовци" не биха живели и ден, в реалност като тая днес. Живота не се прави нито от дядовци, нито от баби. Радвам се, че нашите деца от днес нататък, както и техните деца, ще скъсат още повече нишката с "дядовците", която ще им е съвсем неизвестна, далечна и чужда. И това е чудесна възможност света да получи възможността за промяна в посока..., която да не е свързана с никои "деди", идеологии и стар ред, защото той е напълно неадекватен за времената и процесите, които предстоят. Разбира се - това никак не се харесва на твърде много хора, живеещи и възпитани в строгите традиции на повторенията и зациклянията във всякакъв план - от психични, през социални и исторически повторяеми. Имало е времена, в които това е било важно, било е нужно... сега вече тия времена са безвъзвратно отминали. Разбира се човешката инерция е може би най-мощната социална сила и фактор. Именно тя играе ролята на спирачка, но в случая историческата и психологическа колективна инерция играе ролята на регулатор, чрез който да не се случат прекалено бързи изменения, с които "новите типове хора" да не могат да се адаптират и "догонят"... Докато такава 'инерция' съществува и тя продължава да е важен фактор в социалния живот никога няма да се разберат обективните исторически процеси, предвид естествената склонност социума да се движи от идеологическите принципи и правила, характерни за всеки социален живот, общества и култури, вече повече от 3 хилядолетия... И естествената склонност всеки идеологичен пореден слой, да насажда своя версия на историческа обективна истина, предвид задачите му да възпитава и формира идентичности. Но формираните идентичности, от определена идеология, не позволяват широк обхват на познанието за даден човешки субект, по-широк от неговата предварителна идеологично зададена идентична рамка... Това е видно в целия форум, сред всички социални дебати и цялото социално битие, на всички равнища и мащаби. Разбира се, като човек, даващ си сметка за социалната динамика, в естествените граници, сред които съм способен да вникна, мъничко ми се ще всички тия процеси да са сякаш... "по-забързани"... Но темпото не се диктува от мнението или уклоните ми, а от обективни принципи и закономерности с изключителни мащаби и сложност, многомерност и многопластие. Пред тях, в "голямата картина" всичко което сега се дебатира и се смята като "проблеми" или конфликти, е дребна и съвсем незначителна преходност...

http://www.fakel.bg/index.php?t=6382 Антикомунист написа история на БКП 1919 - 1989 30.05.2018 | автор: Откъс от предговора към изданието Историкът проф. Никола Г. Алтънков предизвиква левите си колеги и университетски преподаватели "Проф. Никола Алтънков е роден през 1932 г. в София. Лежал е в затвора и в лагера за политически затворници в Белене. 3,5 г. е бил трудовак. През 1963 г. завършва английска филология в СУ "Св. Климен Охридски". През 1965 г. емигрира от България. Доктор по история от Калифорнийския университет в Санта Барбара и професор в същия, магистър на изкуствата от Института за чужди науки в Монтерей. Член на Академията за политически науки в Ню Йорк от 1984 г. и на почетното социологическо общество „Делта Тау Капа“ от 1975 г. Председател на Българския национален фронт в САЩ с почетен председател Иван Дочев. Автор на 6 книги в Америка, на трудове по история, политология, социология и икономика. През 1995 г. се връща окончателно в България. Други трудове от същия автор (частичен лист) : ДЕМОЦИДЪТ В ДЕМОГРАФИЯТА. В Демографската катастрофа. Монополи, корупция и регионализъм., Русе, 2014. ЕМИГРАНТИ, ИМИГРАНТИ И БЪДЕЩЕТО НА НАЦИЯТА. В Безпътица и конфликти. Русе, 2013. СВЕТЦИТЕ ГИ СЪДЯТ. София, 2010. КОЙ ПОБЕДИ? Националното правителство във Виена, септември 1944 – април 1945. София, 2009. АСИМЕТРИЧНИ МОДЕЛИ НА ДЪРЖАВНОСТТА. ВМРО И ИВАН МИХАЙЛОВ. В ВМРО и Иван Мипхайлов в защита на българщината. София, 2008. БЪЛГАРСКОТО НАЦИОНАЛНО ПРАВИТЕЛСТВО – ВИЕНА, 1944-1945 Г.: ОПИТ ЗА ТЪЛКОВАНИЕ. В Университетски четения и изследвания по българска история. София, 2008. НАРЕКОХА ГИ ФАШИСТИ. Легионери, Отецпаисиевци, Ратници, Бранници, Родозащитници, Кубратисти. София, 2004. BULGARIA. In: Nationalism: A Multidisciplinary Annotated Bibliography. Vol. 2, Academic International Press, New York, Toronto, 2004. ИКОНОМИКА НА БЛАГОДЕНСТВИЕТО. Съавт. с Величка Рангелова. София, 2002. БЪЛГАРИЯ МАЛЪК ТИГЪР. Стратегия ХХI век. София, 2000. БЪЛГАРСКАТА СТРАТЕГИЯ В НОВИЯ ВЕК. В Отбрана и въоръжени сили на Република България. София, 2000. THE BALKANS IN THE VII CENTURY: AN ETHNIC APPROACH. In: Scholar, Patriot, Mentor. Historical Essays in Honor of Dimitrije Djordjevic. Boulder, New York, 1992. BULGARIAN LABOR PRESS. In: The Immigrant Labor Press, 1840’s – 1970’s, vol. I and vol. II. New York, 1987. RELATIONS BETWEEN THE HOME CHURCH AND THE BULGARIAN CHURCHES IN NORTH AMERICA. In: Culture and History of the Bulgarian People Their Bulgarian and American Parallels. Published by Duquesne University, Pittsburgh, Pennsylvania, USA, 1982. THE FALL AND RISE OF BULGARIAN NATIONALISM. In: Canadian Review of Studies in Nationalism, University of Prince Edward Island, Charlottetown, P.E.I., Canada, 1982. MACEDONIAN NATIONALISM: A NOVEL APPROACH. In: Colloquia and Symposia on the Quest for Nationhood and the Submerged Nations, University of Wisconsin-Milwaukee, presented at the Colloquia and Symposia, San Antonio, Texas, USA, 1982. BULGARIANS. Included in Harvard Encyclopedia of American Ethnic Groups, 1980. Harvard University Press, Cambridge, Massachusetts and London, England, 1980. THE BULGARIAN-AMERICANS. Ragusan Press, Palo Alto, California, USA, 1979. A MEMBER OF THE POLITBURO – LENIN 1923. An M.A. Dissertation at the Monterey Institute of Foreign Study. Monterey, California, USA, 1970. Книгата "История на БКП /1919 - 1989/ излиза от печат в средата на юни, изд. Факел, стр. 880, твърда подвързия, цена 39 лв. ОЦЕНКА НА ИЗВОРИТЕ „Историята ще бъде добра към мен, защото аз възнамерявам да я напиша!“ Чърчил В Държавната агенция на архивите се намират безценни материали – на разположение на изследователите – които вече закъсняват с изваждането им на бял свят, както и с техния анализ и тълкуване. Става въпрос за Колекцията с протоколи на Политбюро и Централния комитет на БКП (сайт "Протоколи и решения на Политбюро на БКП (1944–1989)"), която е изключително важен източник за близката история на България. Там също се съхраняват полицейските архиви от 1923 до1944 г. По сведения на доцент д-р Мартин Иванов, председател на Държавна агенция „Архиви“ (март 2011 - август 2013 г.), дейността на Политбюро е отразена на 73 910 листа, а стенограмите от пленумите на ЦК на БКП обхващат други 84 803 страници. Общият архивен масив, публикуван през 2012 и през 2013 г. на сайта, достига почти 212 хиляди страници, включително новооткрити над 60 000 страници с протоколи. CAVEAT: при ползване на Протоколите на Политбюро особено внимание трябва да се обръща на описанието на архивната единица в Каталога, понеже то невинаги отразява дневния ред на заседанието или главната точка на решенията. Така под „поздравление до братска социалистическа партия в Латинска Америка или назначение на ръководител на едно от хилядите ТКЗС-та“ може да се крие действително важно решение, което не е споменато в описанието на архивната единица. Конспирация дори и когато си на власт? Крайно ценни са и съществуващите фондове в ДАА, посочени тук в Библиографията, както и тези в МВнР, МВР и БАН. Към мемоари, спомени и друга подобна литература остават в сила условностите, с които професионалният историк обикновено се съобразява: оставилият спомени много рядко само хроникира и отбелязва събития, без да ги оцвети със собствените си съждения по повдигнатите въпроси (което също е интересно, но по други причини). Ако е участник в събитията, които описва, мемоаристът по правило избягва цялата истина или поне я изкривява. Мемоарите на живи свидетели са по-малко меродавни, отколкото на починали лица. Данните за дейността на БРСДП (т.с.) от 1891 до 1919 г. се намират в повечето популярни издания, които се занимават с историята на БКП в нейния най-ранен период. По-малко познати са събитията около основаването на Коминтерна и работата на българските комунисти в него, особено в годините 1919-1936. Rothschild (1959) е особено ценен за този период, тъй като авторът е ползвал богатите архиви на Коминтерна и неговите издания, главно Инпрекор (Inprecorr на английски, Inprekorr на немски, 1921 - 1936?) – Списание за международни новини и теоретични изследвания – също публикуваните съобщения, брошури, протоколи от конгресите на Коминтерна и отделни трудове, издавани в Западна Европа през годините 1920–1935. Част от тези архиви са в Хага, Холандия, и в САЩ. Български и съветски издания (на руски език) за тези години са далеч по-малко меродавни. Те са съставяни от казионни чиновници под строгия надзор на българската и съветската комунистическа партия и се подчиняват на партийните изисквания за представянето на събитията, както и за споменаваните дейци в момента и по време на публикациите. Правилото при използване на подобни антологии е – колкото по-ранно е изданието, толкова е по-вярно фактологически. Едно и също събитие се представя по различен начин в по-късни издания, като лесно се заличават участници в събитията, които по време на публикациите не се ползват с доверието на Партията. Забележки от този характер важат за всички съчинения, занимаващи се с историята на БКП, публикувани по време на комунистическия режим. И не само тогава, и не само за партийни издания, но и за исторически изследвания от общ характер, учебници, енциклопедии, т.нар. многотомна „История на България“ и статиите, публикувани в исторически антологии, журнали, годишници и издания, предназначени не само за специалисти, но и за широката публика. Съществува обаче многобройна и качествена историческа литература по въпросите, свързани с историята на БКП, издавана в страни извън България – главно в САЩ и Великобритания. До 1989 г. тя не е била лесно достъпна, но дори през последните 28 години – период, през който формалната забрана на публикации, неодобрени от Партията, вече не е в сила – българските историци явно не са проявили особен интерес към ползването ѝ. Пропуск и голяма грешка. Проблемите за мълчанието, засягащо американските и английските изследвания по българските въпроси, са многобройни. Накъсо, те се състоят в трите „НЕ“-та: НЕзнание за съществуването им (България по времето на комунизма беше затворена отвътре и заключена отвън), НЕжелание да бъдат използвани (включително формални забрани относно достъп и ползване на извори и източници), НЕвежество (липса на езикова подготовка: не всички историци владеят чужди езици). За периода до ноември 1989 г. историографията традиционно се е създавала в държавната Академия на науките (БАН) и държавните университети. Но положението и в момента не е много обнадеждаващо. В съвременна България от 2018 г. статутът на голямото мнозинство (99%?) професионални историци е казионен: те са заплащани от държавата, за да преподават в училища и университети, както и да създават (квази?, псевдо?) исторически произведения. Преподавателите – учители, доценти и професори – и членовете на издържани от държавата академии и агенции са фактически административни чиновници и техните произведения, външно наподобяващи легитимна историческа продукция, са по горните причини със съмнителна стойност. Това особено личи и се налага при писането на учебници за средното образование. БАН е на държавна издръжка и е препълнена – особено в хуманитарните дисциплини – с кадри, останали отпреди Прехода. Един от академиците – сега получаващи заплати, изравнени с тези на депутатите – е член на БКП от 1958 г., от 1973 г. завежда отдел „Пропаганда и агитация“ при ЦК на БКП, секретар на ЦК от 1976 до 1988 г., инициатор на Насилието срещу турците и носител на орден „Георги Димитров“. Друг академик, който е бил заместник-председател на БАН (1996 – 2007) и заместник-директор на Института по история и на Единния център по история на БАН (1973–1978), професор по история в СУ, от 1972 г. е лейтенант и инспектор четвърта степен във Второ главно и в Шесто главно управление на Държавна сигурност. Трети академик, професор и доктор на историческите науки, директор на Института по история към БАН (1993–2013), е секретен сътрудник на Първо главно управление на Държавна сигурност, вербуван през 1981 г. Деканът на историческия факултет от 2007 до 2015 г. (заместник-декан от 2003 до 2007 г.) и професор в Софийския университет „Св. Климент Охридски” от 1982 г., е бил щатен служител в Първо главно управление на Държавна сигурност от 1983 г., а от 1987 г. старши разузнавач в отдел 14 ПГУ ДС. Той се занимава главно с писане на учебници и учебни помагала. Изобилието на агенти и доносници на Държавна сигурност, както и на щатни чиновници в МВР или МО, сътрудници на ДС и РУМНО в хуманитарните дисциплини, особено в историческите науки, археологията, политологията и социологията, не проличава от вече разкритите имена от Комисията по досиетата, понеже тя разследва и разкрива имената само на тези, които са били на ръководни длъжности. Преподавател, учител, доцент или професор, който не е бил ректор или декан, както и научен сътрудник от БАН, който не е заемал ръководно място: директор или заместник-директор на институт и т.н., по съществуващия закон не подлежи на разследване и разкриване. Нито на починалите. Свързаните по един или по друг начин с ДС или РУМНО историци и други хуманитаристи по всяка вероятност са хиляди. Университетите са държавни или са субсидирани и разрешени от българската държава. Държавата съвсем не е анонимна, нито играе ролята на обществен арбитър, понеже тя се олицетворява от политическата партия, която властва в момента. С незначителни отклонения главните партии, които са се изредили в управлението на страната през последните 28 години след номиналното падане на комунизма, са все още свързани с комунистическото минало, ако не и негова функция. Комунизмът е жив и здрав, бодър, весел и щастлив, приемничката на БКП, сега наричаща се БСП, води летоброенето си от 1891 г. Наскоро тя бе събрана на своя 49-и конгрес и се опита да присвои Бузлуджа – лобното място на Стефан Караджа – за свои партийни цели като светинята на българския социализъм. БКП е управлявала България 45 години през миналия век и 13 години от изминалите 28 след ноември 1989 г. В проведените след 1989 г. избори 15 години тя е имала свой президент и е била първа или втора политическа сила с изключение на изборите през 2001 г., когато е била трета. Позициите ѝ във властта са разклатени, но все още мощни. Доминацията ѝ в стопанството и финансите е неоспорима, а в съдебната система и в областта на културата и образованието – почти непокътната. При това положение: „КОЙТО ВЛАДЕЕ МИНАЛОТО, ТОЙ ВЛАДЕЕ И БЪДЕЩЕТО. КОЙТО ВЛАДЕЕ НАСТОЯЩЕТО, ВЛАДЕЕ МИНАЛОТО!” Баналните съждения са банални, понеже в повечето случаи са верни. Голямото мнозинство от историците, политолозите, социолозите и повечето специалисти в хуманитарните дисциплини – които създават и оформят общественото мнение и които по право са или би трябвало да бъдат духовните водители на нацията – са подготвени, обучени и вървят по стъпките на професорите и учителите си, които са останки от болшевишкото минало на България. Те не са суверенни в мисленето и съжденията си, не са еманципирани и са корумпирани в морално, етично и професионално отношение. Не е за учудване, че немалка част от догмите, постулатите и фалшификациите в областта на историята, които бяха правилото до 1989 г., все още преобладават в мисленето и творчеството на съвременните историци. Някои от тях промениха възгледите и становищата си, като по този начин дадоха повторно доказателство за продължаваща корупция. Проблемите, разбира се, не се намират само в комунистическото минало, макар че до голяма степен неговите сенки витаят, а нерядко и доминират настоящето, което включва и историографията. Немалко от българските историци са честни и искрени комунисти с болшевишко мислене, подход и метод на писане на история. Пренебрегваме за момент случаите на съзнателно и преднамерено изопачаване на историческата истина, дори отричането на събития, факти, дати, личности и т.н., което е занимание на заинтересовани в прикриването на истината. Всичко това затруднява значително опитите за установяване на историческата истина, на голите факти и известните събития, както и обективното разглеждане на архивните документи, да не говорим за мъчнотиите, свързани с анализа и тълкуването им. Известни са няколко значителни труда по историята на БКП, публикувани в САЩ главно през миналия век. Професор Джоузъф Ротчайлд (Columbia University, New York) още през 1959 г. издаде монументалната „Българската комунистическа партия: произход и развитие 1883–1936 г.“ (The Communist Party of Bulgaria. Origins and Development 1883–1936). Нейните 354 страници съдържат фактологията на историческото развитие на БКП до 1936 г. Той продължи да пише върху Източна Европа – вж. в Библиографията. Професор Нисан Орен продължи хронологията до 1971 г. с двете чудесни книги „Българският комунизъм: Пътят към властта 1934–1944“ (Bulgarian Communism: The Road to Power 1934–1944), издадена през 1971 г., и „Наложена революция: земеделство и комунизъм в България“ (Revolution Administered: Agrarianism and Communism in Bulgaria), издадена две години по-късно. Професор Джон Бел (University of Maryland, USA) завърши изследването на историята на БКП до 1985 г. с книгата си „Българската комунистическа партия от Благоев до Живков“ (The Bulgarian Communuist party from Blagoev to Zhivkov), издадена през 1986 г. Той също написа и издаде през 1977 г. „Селяни на власт: Александър Стамболийски и Българският земеделски народен съюз“ (Peasants in Power. Alexander Stamboliski and the Bulgarian Agrarian National Union) и беше съставител на „България в преход: политика, стопанство, общество и култура след комунизма“ (Bulgaria in Transition: Politics, Economics, Society, and Culture after Communism), издадена в Колорадо, САЩ, през 1997 г., година преди кончината му. Бог да го прости! – и професор Ротчайлд. Тези превъзходни книги не са преведени на български и едва ли някога ще бъдат. Същото се отнася и до трудовете на редица други американски учени по въпросите на новата и съвременната българска история. Защо тия хора са неизвестни у нас, е може би предмет на отделно цялостно изследване. Европейските учени, в сравнение със САЩ, общо взето, демонстрират липса на интерес към България и БКП. Изключение прави Великобритания. БКП се споменава в редица други американски академични издания, които също са на много високо равнище. Книгата на професор Майкъл Бол – „Студената война на Балканите. Американската външна политика и възникването на комунистическа България 1943–1947“ е единствената преведена на български през 1999 г. Преди две години в София бе издаден (на английски) сборник от документи, отнасящи се до дискусиите между Съюзниците относно България във Втората световна война, под редакцията на Alfred M. Веck (Allied Deliberations on Bulgaria World War II). Трите книги на професор J. A. Broun разглеждат религиозния живот в България по времето на комунизма, докато професор J. F. Brown се спира на България под комунистическа власт. Книгата на Marshall Lee Miller „България през Втората световна война“ (Bulgaria During the Second World War), двете книги на Elizabeth Barker, трите истории на България от Richard Crampton и изследването му върху Александър Стамболийски, публикувано в 2009 г., книгата на Thomas Butler „България. Минало и настояще“ (Bulgaria. Past and Present), двете книги на L. A. D. Dellin (Любомир Делинешев, емигрант, бивш отецпаисиевец, професор в университета във Вермонт, САЩ), една от които е „История на БКП“, книгата на Robert Kaplan, тази на Frederick Chary за българските евреи, за които пише също Vicki Tamir, допълват списъка на американски автори със съществен принос към изследванията по българска нова история – и от полза за българските изследователи. Професор Frederick Chary също написа „История на България“ (The History of Bulgaria), публикувана през 2011 г. Oren (1973), Barker (1948) и Betts са отлични извори на информация, касаеща антикомунистическата опозиция, както и динамиката на политическото развитие. Главата за България в антологията на R. R. Betts e съставена от Phyllis Auty. Книгата на Oren (1973) дори е посветена на Гичев, Мушанов и Пастухов: Men of Politics and Courage. Дали трябва да се спомене и антологията, съставена от Robert Maxwell , за Тодор Живков, издадена в Лондон през 1982 г.? За управлението на Стамболийски е писано доста, но качеството на съответната историография не е особено високо. Венцехваленето му след преврата от 9 септември 1944 г. – ако не и на режима на БЗНС – преобладаваше в (псевдо) историческата литература в България и проникна и в чужбина (Джон Бел, Фредерик Чари). Необходим е нов прочит на историята на БЗНС и той вероятно ще се появи. Дотогава историците ще използват достъпните материали и точно това е вършено и в настоящия труд. Много повече е писано за септемврийските метежи от 1923 г. Аз съм използвал нови и алтернативни източници – спомените на Пане Бичев и изложението на протойерей Йордан Попов, както и други материали, посочени в бележките към втора глава и в Библиографията. Ценни са и спомените на Александър Цанков. За прегледа на жертвите до 9 септември 1944 г. е използван достоверният труд „Звезди във вековете“, за който се споменава на няколко места в изложението. Rothschild и Oren (1971) са особено ценни с богатата фактология, която е представена в трудовете им. Втората книга на Oren е по-скоро концептуална, но и заради нейния характер е от особена важност. Казионните истории на БКП – те са няколко в Библиографията – трябва да се разглеждат скептично – причините са изложени по-горе. За Испанската гражданска война и чистките в СССР съм издирил и материали, които не се схождат с ортодоксалното виждане по тези въпроси. Важна е брошурата, издадена през 1989 г. от Партията, за гибелта на емигрантите в СССР по време на чистките. Меродавна е и публикацията по същия проблем на Наско Петров. Интересното е, че броят на споменатите жертви се схожда почти напълно със заключенията на професор Орен, който пише по въпроса още през 1971 г. По въпросите, свързани със септемврийския бунт, събитията от 1925 г. и по-късно, много ценни са протоколите от партийни пленуми и съвещания, състояли се в Москва и другаде в чужбина. Те се намират в ДАА и са обстойно разглеждани в сайта „Сите българи заедно“ на Никола Григоров от незаменимия архивар-историк Цочо Билярски. Историческата наука е задължена на тези двама сторонници заради количеството и качеството на публикациите им не само в гореспоменатия сайт, но и във вече обширната библиотека (над 30 публикации) под същата рубрика. От 30-те години до преврата на 9 септември 1944 г. партийните публикации не са кой знае колко многобройни, тъй като по това време БКП е в нелегалност, но и изданията след септемврийския преврат, посветени на този период, са силно политически обагрени и неособено полезни. Гореспоменатите публикации на американски учени допълват щастливо картината и са необходими. Публикациите в Европа са малобройни и епизодични, а тези от СССР поддържат партийната линия и не са особено надеждни. Понякога дори дати и имена на участници изискват допълнително потвърждение. По въпросите, свързани с преврата от 1944 г., съществуват редица противоречия, защото проблемите от най-новата българска история се разглеждаха от изследователи, които са били задължени да следват партийната линия, която господстваше в историографията от 1944 до 1989 г., а и след това. В страните извън социалистическо-болшевишката общност подобни изследователи трудно биха били приети като легитимни историци по много причини, но както вече стана дума, главно поради моралната им, етична и професионална корумпираност. За актовете на отмъщение и саморазправа, за избитите през първите дни след 9 септември 1944 г. има малко официални данни и документи. Няма общоприета методика, която да позволи да се изчислят тези жертви. Но проблемът съвсем не е уникален за България, той съществува навсякъде, където комунисти идват на власт. Колко са убитите в Куба, в Китай, в Корея...? С уговорката, че точният брой на жертвите на комунистическите режими вероятно никога няма да бъде известен, историците все пак работят по въпроса и постигат задоволителни резултати, често и с помощта на интердисциплинарни методи и способи. Специално за България съществуват и проблеми от технически характер. Например само документите в архива на МВР за следствените и задържаните в затвори и трудови лагери след 1944 г. – фондовете 6, 12, 23 и 63 – съдържат документи с обем от над един милион страници. За преглеждането, уточняването и обработката на тези документи е необходимо време и подготвени специалисти, които да систематизират и въведат данните в научна употреба. От друга страна, в казионния Институт за исторически изследвания при БАН има достатъчно резерви за създаване на квалифициран екип от експерти, който да започне обработването на тези, както и на други данни от подобен характер, намиращи се в различни хранилища, така че става дума по-скоро за желание за работа, а не за липса на възможности. С уговорката, разбира се, че вероятно за подобни начинания все още се очаква и разрешение от висшестоящи. Правени са опити за откриване на жертвите според регистри на населението, статистики и други подобни официални сведения. Най-големите проблеми в това отношение се срещат в СССР и Китай – страните с най-голям брой жертви на комунизма. От общо 148 милиона жертви в целия свят на сметката на тези две страни са 135 милиона без първите жертви на Мао в началните години на похода към властта. Те са от порядъка на няколко милиона. Освен нерегистрираните китайски селяни, загинали в гражданската война, дълги години никой не е въвеждал в статистиките за Мао относителния им брой, докато за годините 1949–1987 сведенията са спорадични и неточни. Трябва да се отбележи, че що-годе точни и меродавни демографски статистики за Китай и Индия се появяват чак през 50-те години на миналия век. Аналог на липсващите регистри в Китай съществува и в СССР. Изчезналите безследно и нерегистрирани със смъртни актове руски граждани в първите две десетилетия след Октомврийската революция по времето на Ленин, Троцки, Дзержински и при Сталин (преди началото на Голямата чистка) възлизат на десетки милиони. Жертвите в Украйна, особено тези, дължащи се на голодомора, са друг голям проблем, който затруднява получаването на точни сведения. Жертвите в концентрационните и трудовите лагери в Китай и в Северна Корея от последните 25 години не влизат в статистиките. ЛАОГАЙ, китайският ГУЛаг, е все още почти неизвестен. Под лозунга „реформиране чрез труд” са убити десетки милиони. Десетки? А Холокост е „само“ шест милиона! Както ще стане ясно в изложението, което следва, броят на загиналите преди преврата от 9 септември 1944 г. е установен с точност до най-много няколкостотин души. Далеч по-трудно е да се преброят жертвите, дадени в периода след това – чак до ноември 1989 г. Но и това не е невъзможно. Веднага трябва да се отбележи, че въпреки акуратните сведения, представени от Музея на революционното движение в 1969 и 1972 г., все още в общественото пространство витаят надути цифри на жертвите, понесени от комунистите от 1923 до 1944 г., които граничат с научната фантастика, а нерядко я и прескачат. В края на 1944 г. писателят Орлин Василев започва да пише книгата „Въоръжената съпротива срещу фашизма в България 1923–1944 г. (Очерки и документи)”. Поръчката за нея идва от Политбюро на ЦК на БКП. Целта е книгата да послужи като официален държавен документ, който да бъде представян при нужда в страната и в чужбина. На писателя, който е уединен във вила в Боровец, се доставят архивни документи, показания, фотоси на убити партизани. Василев разговаря с почти всички участници в преврата, министри, регенти и лидерите на Партията. След уточнение на факти и цифри от архивите, както и основните послания, отделните глави се изпращат в Москва, където се проверяват, коригират и одобряват от Георги Димитров. Създаден е митът за загинали 9140 партизани и 20 070 ятаци от 1941 до 1944 г. Тези данни до наши дни се представят като достоверни, макар че в редица публикации, включително многотомната „История на България”, те са още по-надути. Първото издание на книгата се появява през 1946 г. и е представено на Парижката мирна конференция. Това е документ на времето си, понеже въпреки неверния брой на загиналите дава автентични сведения за участниците в управлението. Пренаписването и фалшификациите с историята са в следващите две издания, където се съкращават текстове, имена и снимки. Имената на Трайчо Костов, Антон Югов, Добри Терпешев отпадат и се появява Тодор Живков. За жертвите през периода 1923–1944 г. меродавен остава обемистият труд „Звезди във вековете“, който беше споменат по-горе. Трябва да се отбележи и книгата на Калонкин и Кабаджов „В името на живота“, издадена през 2003 г. За периода на комунизма – от 9 септември 1944 до ноември 1989 г. – се появи огромен обем литература след 1989 г., която е с неравно качество. Полезни бяха първите 8 години – до 1997-а, – когато се появиха редица мемоарни книги на участници в събитията, включително партийни дейци и потърпевши от режима. Особено интересни и ценни са четирите тома „Писахме да се знае“ под редакцията на покойния Васко Станилов, трите тома на Петко Огойски „Записки за българските страдания 1944–1989 г.“, книгите на Стефан Бочев за Белене, двете мемоарни книги на професор Александър Цанков, както и дневниците на политици и държавници от времето на Третото българско царство. Няколко сайта, появили се в интернет: „Декомунизация“ на Христо Христов и „Българският комунизъм, Библиография“, са от особен интерес. Сайтът на Здравко Цанков, в който се публикуваха редица оригинални сведения, не е поддържан след смъртта му. Особено място заемат трудове от рода на „Партизанският терор и вартоломеевите нощи в пазарджишкото краище“ от професор Тодор Балкански, както и книгите на д-р Николай Илиев. При изследвания на терен и използвайки подходяща методология, тези и други автори са успели да се сдобият с оригинални данни, въпреки че не са професионални историци. Балкански е лингвист, а Илиев – ветеринарен лекар. От интерес са и многобройните мемоарни книги, публикувани от участници в съпротивата преди преврата от 9 септември 1944 г. Изследователи на този период ще намерят достатъчно материали, които представят действията на партизани и участници в бойни групи по не съвсем романтично-приповдигнато-пропагандистки начин, по който са били вероятно замислени. Това се отнася не само до трудовете на Давид Овадия и Веселин Андреев. В първите четири глави от третата част на изложението бяха използвани главно американски източници, които се оказаха от особена важност, по-специално политологическите трудове на професор Рамел, които са от интерес за България. В „Черната книга на комунизма“, редактирана от Стефан Куртоа и негови сътрудници, главно във втория ѝ том, има сведения за България, но те са по-скоро епизодични, отколкото пълни и акуратни. Сведения съществуват и в съчиненията на професор Гунар Хайнзон. Разглеждани заедно с двете книги на Рамел и български публикации след 1990 г., те дават една сравнително пълноценна представа за броя на жертвите на комунистическия режим от съвременна гледна точка. Интересно е, че „Черната книга“ на Куртоа не споменава американските учени и специално Рамел, чиито сведения за жертвите на комунизма в света – част от изследванията му върху демоцида като съвременно явление – засега изглеждат най-вероятни и меродавни. Двете книги на професор Рамел са публикувани съответно в 1994 и 1997 г., а първото издание на книгата на Куртоа излиза през 1997 г." ===================================

Това, разбира се, са ваши вярвания, израз на идеята ви за някаква мисия, с ясния уклон че вие знаете "истината"... Не се занимавам със самата конкретика на темата, нито ме интересува историята по принцип, защото за мен в това няма нищо практично, освен "храна" за статистика и обобщения... От друга страна - престрелки като тази, са налице навсякъде по темите на форума, както и навсякъде по социалния виртуал или физически реал. Военно-психологическите доктрини и идеологи са нещо напълно естествено и практично. в тях са вложени сложни и насочени усилия, които не стават с ден два или година... Но населението няма как да се води, в сложната и променлива международна политическа ситуация, която е социалния реал, по принцип. В зависимост от доктрини и политически посоки, са и съответните идеологии за населението. В тях е въвлечена цялата мощ и механизми на възпитание и учене, защото за да повярва някой в една измислена картина от обяснения и описания на битието, е нужно внимателно и систематично да се обработва с "такава приготвена картина", докато всеки (или статистически значим брой хора) започнат да живеят според нея и според нея да се идентифицират като групи и личности. Тогава вече за същите нагласената конструкция от описяния и обяснения, вече е "тяхна истина". Това са психологически групови процеси и те са неизбежни за днешното състояние на психичен реал сред огромната маса от хора, които се наричат "човечество". Но вашия уклон към някакво отрицание, изразен в горните ви думи, са меко казано лаишки и някак наивни в идеализма си. Иначе са чудесни за привиждане на лична мисия, но всеки, който се е идентифицирал според някаква версия на групова религия, също по естествен начин смята че онова, с което той живее и което е приел да е 'живота' е "истина". Груповата конвенция по отношение на същото, не променя основните условни извеждания в тия ми думи. най-големи кризи в такива конвенции, настъпват когато се налагат "резки' промени и завои на национална политика... Именно тогава завареното до този момент започва по-рязко да контрастира с "нов тип посока" и в ход влизат отново мощните механизми на психологическата групова обработка. Отново се създава нужната предварителна идеологична конструкция и тя започва да се свежда към населението. заварените идентичности на вече формираното население, започват съпротива към измененията и те се изразяват в тотално отричане на "настъпващите реалности", чрез търсене и засилване на техните пасиви. И въз основа на такава съпротива изкристализират непрекъснатите напъни на "жалбите за младостта"... Всичко това са само малки фрагменти от сериозни социални процеси, съпътстващи СОЦИО-САПИЕНСА във всички времена, култури и епохи, сред целия географски глобус. Идеята е те внимателно и задълбочено да се изучат и да се вникнат, за да се получи едно общо разбиране. И евентуално всичко това да спомогне да се реализира едно откопчване от неизбежното лично пристрастие, идващо от психичните механизми по идентообразуването и широките последствия за това през битието на всеки един човешки субект.

няма и няма как да има. Така или иначе - въпроса не е точно "въпрос", а е само реторичен похват.

вероятно е чудесно когато декларираш толкова лична убеденост и правота. Вероятно това е и целта - да ти придаде усещане за сигурност... Но не си подготвен достатъчно и задълбочено, а фундаментите на които се осланяш си ги поел наготово и после само си нагласял спрямо тях "надстройката"... Социалните процеси не са НАД-индивидуални, а просто 'социални'. Ти, човеко, просто няма как да разбираш колко грешиш докато умело и угодно за себе си запълваш празнините в знанията си нагласяйки положения до които никога не си достигал... Разбира се - все пак това си е твоя работа, но настойчивия начин да им придадеш обективни качества е направо весел...

и примерите: Ми... тогава "на оръжие, братя българи"... да оцелеем и да унищожаваме, за да не ни унищожат... Проблемът е че тоя атавизъм от джунглите и пещерите създава на ХОМО сериозни проблеми с инерцията и първосигналността си. От друга страна цялата военщина се основава на същото... Разбира се - за 'военния' обратното на неговото са пълни глупости... в очакване всеки миг да се почне "войната" за която той е възпитан да е в готовност, да е според нея... Когато субектът описва живота, той обрисува личната си версия на отражение на живота. Описва себе си, описва основния си вътрешен реал сред който той функционира и според който е неговата идентичност. Тия обяснения и описания са в задължителна права корелация между "Идентичност" и "вътрешна реалност"... Всеки тук точно това прави - самоописва собствената си реалност и идентичност. Така, че не е чудно че уж всичко това се пише от живи хора, сред една и съща социална, географска обективна реалност, но вътрешния им реал е толкова различен и описанията на живота, битието, хората, събитията - могат толкова значително да се различават... Допълнително сред всичко това възниква и проблем с комуникацията - защото когато един човек настоява че живеем сред джунгла, а друг не вижда въобще нещо подобно, се получава разминаване... А уж "реалността била една" :)

ето това е пример за 'народно мнение'. Защото е несериозно и изразява повърхностен отговор, по-скоро реакция от лично отношение, а не дълбочина и същина. Затова за ГЕОПОЛИТИКА единствени дето не говорят, са тия, дето я правят и които носят отговорност. За народняците тя е някаква игра на "елитите", дето "цедят собствените си народи" за да бъдели велики... Ама от това нищо не зависи - щото автора на тия думи си стои пред компа да откърши малко време и да намери своите нужни начини за изживяване пред монитора, докато някои други взимат решения и са в непрекъснат стрес заради риска от отговорностите, касаещи хиляди или милиони животи и житейски пътеки. Щото и аз навремето си говорих празни приказки, а като се наложи да стана отговорен за решенията си относно група хора... и изведнъж нещата придобиха друго значение... Малка група хора, и то относно малка специфика и конкнретика от битието им. Тия, дето най-много имаха мнения и критикуваха преди да станат "управленци", после се оказа че "аааа - не била за мен тая работа"... Ах, изненадааа - друго било... А какво остава за цял народ... Всякакви въпроси могат да изглеждат че се разискват, но е наивно да се настоява за сериозност, след като не се носи отговорност и не е налице огромната база от информации и анализи, с които въпросите за политиката се движат и се реализират... РЕАЛИЗИРАТ!!!. Изглежда всеки е много велик на приказки, но когато е нужно сам той да седне на управленския стол и да почне да взима решенията и да носи отговорността... и - ??? Та така - празните приказки... И квоооо - дай сега да видим "нато, елитите, изцеждането на народа, глупаците, дето се пънат да са 'велики сили', военни доктрини и геополитически реалности... Защо толкова много хора напират да направят форума и темите, като седянка във ФБ?

разбира се - нали е очевидно. Всеки мъжкар иначе разбира от футбол, политика и на кръчма и раздувки си има "мнение" с което се изживява на важен. И към футбола, политиката, жените, колите - защо и да не се раздуе и "военната доктрина"... :) Всеки невежа вече разбира от НАТО, ГЕОПОЛИТИКА, войни и национални въпроси, не за другото, а защото това е модерно, риатуално и става за 'мъжки седянки' Най-важното в народните моабети е, че от тях нищо не зависи, затова никой не носи каквато и да е отговорност. Така е и с политиката и футбола - раздувки, но футболните запалянковци си стоят по трибуните, докато "долу, на игрището кипи същината"... Празни думи е лесно да се редят, защото те са едно голо нищо и затова са празни - защото са лишени от съдържание, от същински опит... и от отговорност. Преди тях и след тях нищо не се променя - важното е тоя с празните приказки да се изживее на някакъв, сред някаква си среда от такива като него, която да обезпечи и тяхното изживяване. Едни атавистични мъжки надпирания, съвсем ритуални по значение, смисъл и резултати. Иначе политикани има колкото щеш. От друга страна - някой прочете ли новите правила на форума и призива да се повиши отговорността на написаното... От друга страна - разбира се, че е много важно да се изпишат личните мнения на един или друг, които... нямат никаква връзка с това, за което се отнасят, но е важно автора им да покаже че имал мнение. Ето това са празните приказки - приказки заради Приказващия и ролевите и социалните му игри, а не заради внимателно и задълбочено вникване и осмисляне, от което да се носи отговорност...

Това дори не може да е "въпрос", още по-малко - с претенция "да се провежда сериозно обсъждане"... Това не е народен въпрос, особено ако се разглежда сериозно. За този... 'въпрос' се грижи сериозна човешка "машина", някъде в ръководството на държавата и отговорните за това, хора. За да е налично сериозно разглеждане на такъв въпрос са нужни най-малкото огромни бази данни от актуална, проверена и текуща информация. Тя се разглежда и интерпретира спрямо конкретната военна доктрина на държавата, аналитичната ситуация и фактология, както в региона, така и в глобален план... Кое точно от тия всичките е налице... най-малкото в темата тук.? И някой от пишещите да е лице от тесния кръг аналитици и специалисти, той не би имал въобще право да разгласява информация от подобен род, тъй като тя е строго класифицирана, отгоре на всичко - непрекъснато променлива и актуализираща се. Такава информация се набавя по огромни по мащабите и стойността си канали и начини, и в нея се крепи до голяма степен адекватните решения на всички политици, за да бъдат тия решения функционални и работещи... Въобще геополитиката е най-сложната и "скъпа" голяма игра на планетата и обсъждането й на народни седянки и моабети е малко наивно да е с претенцията за "сериозност". Разбираемо е, че за доста хора това е вид тръпка, за да се изживеят на "командири" и на важни и значими. Съвсем подобно, както е и спрямо футбола, автомобилите, управлението на държавата, алкохолното надпиване, секса...все част от "мъжките теми за раздувки и надувки". Това са все теми от народните мотиви, в които "обсъждащите" са винаги велики, важни, разбиращи и крайно компетентни по тия въпроси, винаги с претенциите за важни мнения... Това е народопсихология, но е наивно да се смята че сериозното обсъждане на дадена много широка тема, може да се сведе до подобна... 'компетентност'... Разбира се - само според мен.

Мисля си че: Моделът на Израел е неприложим за сравнение и аналогии към където и да е другаде. "Патриотизма" в Израел има дълбоки религиозни корени и това го прави уникален в много отношения. Армейски модел - като типология, отношения и социални порядки, все повече е неадекватен спрямо днешните условия. Изглежда твърде много хора продължават с военните инерции от отминалото и за тях светът е безкрайно бойно поле... И навсякъде е само смес от врагове, приятели и безкрайна борба за оцеляване... Смятам че анализът на реалностите би започнал от там, откъдето е възможно да се прескочат влиянията на някои лични проекции и пристрастия.

Някои мои лични съждения по горното: - Научните изследвания... са система от договорени критерии, на базата на условия, принципи и схващания за живота, вселената, човека... Те изясняват дадени връзки и взаимоотношения между явления и процеси. Но интерпретирането и обобщаването им често прехвърлят научните безспорни дадености. Особено когато се използват за социално внушение, т.н. "научни изследвания" придобиват доста некоректен от чиста научна гледна точка, вид. Например - популярните фрази "науката доказа", "учените казват"... са пример за напълно ненаучен подход към информацията и некоректност в твърденията, но от друга страна се ползват със съвсем ненаучна цел... Горните фразеологични примери няма да се срещнат сред сериозни учени. - "Научните изследвания" са твърде условно обобщение. Както и понятието "наука" - ненаучна е употребата на тия понятия във вида "науката твърди", научните изследвания... Но от друга страна, в горния текст, достатъчно грамотно и напълно в съответствие с рационалната коректност, към твърдението е налично изреждане на 'условията' за него - "до този момент...", "не са успели да открият....". И за целите на изводите и интерпретацията е нужно да се чете внимателно именно частта с условията при които се изказва дадено научно твърдение, особено като широко обобщение... - От друга страна, например - (до този момент) не са налице никакви физически и вещеви доказателства за съществуването на СТРУНИ - основен фундамент на СТрунната физическа теория, касаеща основите на мирозданието. И - според аналогия от горния текст - след като не е открито и изяснено явлението "струна" няма как да се приеме цяла теория, основана на него... В този смисъл - струнната теория - няма как да съществува и да има основания, според "научните изследвания" които до този момент не са остановили съществуването на "струна"... - В научната картина на света е нужно внимателно да се осмисля - кое и какво е предположение, и кое е факт. Например - реликтовото излъчване е факт, но "големия взрив" е предположение... Да - те са взаимно обвързани в система от допускания, но дори и така реликтовото излъчване не предполага еднозначно и категорично приемане за 'големия взрив'... - винаги когато е нужно да се предаде просто и ясно заключение, на базата на широко обобщение, се допуска компромис с коректността. Донякъде това се компенсира с изреждането на условията според които обобщението изразява валидация. Но само донякъде... Опростяването от условности, само по себе си, е компромис и неговото ползване е според мен некоректно. Единствената цел е да се сведе до евентуален таргет опростени и елементарни схеми за интерпретиране, които да улесняват нечие битие...

Доста ясно си личат печатите от миналото на някои пишещи. Точно в тази тема, както и някои други с патриотична насоченост, доста добре се открояват военните елементи в автобиографиите на няколкото участници. Ако не офицерски пагони - то задължително старшински сериозен стаж. Да не говорим за 'потекло' по родови линии, възпитанието в патриотщината, военната техника, оръжия.... и, разбира се, история - особено на войните, сраженията, битките... Всички военни елементи в идентичността се открояват отчетливо в комплект с резултатите от възпитанието, образованието и идеологическата подготовка... И това толкова да личи на моменти... Не е въпроса само до "носенето на шапка и пагон" - въпроса е, че е направено мащабно всичко това да се отпечатва "между фуражката и пагона"... От гледна точка на военната идея, доктрина, нужда... всичко това е целесъобразно и естествено. Обаче в 'мирно време'... Пък те и "войните" вече се пренесоха на 'други фронтове' чрез други оръжия... "...Вдигни очи, виж ТОЗИ свят, Светът върви напред, а не назад..." (из припев от популярна песен на Щурците) Един от резултатите от формирането на "военна" идентичност, е мощния уклон към консерватизъм, заради ограничителния задължителен характер на идеологичните граници. Разбира се, консервативност е налице и при много други социални форми на конструирани идентичности, но при "военния тип" има специфика, която е доста характерна, и тя личи в участието на няколко ника...

Ааааа - това е звездна фраза просто... Смях се до сълзи, което признавам не зная доколко е "физика" или е до "гравитацията"... :)

От тия... "българските" още имаш ли? За мнение ли минава или коментар, но каквото и да е - айде изкарай го да ти мине. Гледам че моабета и празните приказки с пУетични иронични вметки много те влече. Поредната тема и само чака някой да я обърне на мегдан за чесане на лични сърбежи. Ако не е рамус, ще е нещо друго, някой друг... как не ви омръзва това... Ама то и да омръзне, като тегли "гравитацията" надолу... И как да се устои, като отвътре напира... И за успокоение - не българския проблема, не и езика, не и англичани или испанци... Може би е на едно друго място е проблема - някъде сред мъглата в надраменната кухина... Предположително - и чак в Мъглявината Андромеда да отидеш - пак ще е "същото"... Може би... знам ли? Вече се пръкнах и в образ на "жребеца"( и на пауна), в "одата между него и жабока". Така комплекта ми от форумни образи нарастна с един, дори два... поредните...От друга страна те с нищо не променят досадата от поредната повторяемост с напъна, че поне е интелигентна,

не за дълго... не за дълго. Пък и - удоволствията са за баровете или кръчмите, а не за сериозните дела и хора. Изглежда че не може да се преглътне идеята на толкова хора че форумът за тях е просто форма на кръчмарски моабет и формална седянка за чесане на лични красти... Твърде много простонародни люде смятат света за място само и единствено като за тях. Като че света, хората и живота са им длъжни със всичко и навеки. И още една неточност: Не може да се забрави нещо, което никога не си знаел и "твоя свят" няма нищо общо с него. Така, че да оставим лицемерието и глупостите и всеки да си гледа гьола от който "квака". Форумът не е гьол само за точно определени жаби, които смятат че цялата вселена е техния гьол... щото просто си е "техен". Все пак темата е възможност за форумна среща, и то сред природата, а не на кръчма. И с лични ежби... макар че изглежда някои хора не могат да живеят без тях.

тия твърдения са точно вяра - едно запълване на липса на знания със свои вариации. Симулации на червееви дупки се превят непрекъснато в опит да се изведат все още неизвестните. Разбира се, използването на червееви дупки за практически цели... е набор от предположения. Но това не е проблем за науката и в никакъв случай не го прави вяра. Всички научни теории са именно системи от предположения по едно или друго. Твърде много хора не разбират феномена "ВЯРА" - то не е "нещо" само по себе си, а е израз на личното отношение на даден субект спрямо отражението си на света. Едно и също нещо може да е вяра за даден субект. Но за друг - може да е наука... Не е въпроса до "нещото", а до човека. Думичката НАУКА е в същото положение, като твърде много хора вярват в 'научните фундаменти', а наричат това "наука". А то си е "вяра". Освен това в образователните системи е наличен твърде голям дял на идеологизация... А идеологията е задължителен неотменен елемент от вярата - и в колективен, и в личен план.

По предложение на Р. Теодосиев, администратор и създател на форум "НАУКА", свеждам тази идея, като предложение за форумна среща наесен. И така - мястото се нарича "ШУМЕНСКО ПЛАТО". Намира се над Шумен, през където и се стига до точката на събиране на един от хотелите. Организира се доброволно от Пламенка Славова, два пъти в годината - пролет и есен. Пролетното се проведе преди 2 седмици. Ето обявянето му, като предстоящо събитие Ето снимков материал след провеждането му. Есенното е месец септември или началото на октомври - още е рано да се кажат точни дати. Изискването за участие са прости - обикновена заявка за участие, когато дойде време за организацията. Организаторката обявява това във ФБ-стената си и разпраща за някои специално ръчно направени от нея "покани". Мероприятието се състои от два еднодневни похода, събота и неделя. Точката на тръгване и прибиране - е самият хотел в който са и нощувките. Хотелът е чудесен, с места за срещи и събирания, чудесна кухня. Събота вечер е нещо като "сборна вечеря" в самия хотел, за всички участници и на нея Пламенка предлага собственоръчно сготвени ястия по желание. Тя е вегетарианка и особено за хора с подобен избор за хранене ще е чудесно предложение. Отделно от това хотелът предлага стандартна храна и напитки по меню. Стаите в хотела са чудесни, самостоятелни 2, 3 или 4 места, всяка със СВ и баня, тераса. http://www.stariagrad.com/index_bg.htm. За да не се налага да тръгвам от Пловдив много рано сутринта в събота, обикновено пътувам петък и вечерта нощувам в самия хотел. Доста от участниците правят същото - особено ако са по-отдалеч. Походите почват ориентировъчно от 10.00 часа, и прибирането обратно е към 17-18 часа. Часовете в обявяването са примерни - те се изменят според обстановката, ситуацията и метеорологията. През целия ден се върви, като има много почивки, много лично време за хапване и отмора - сами ще видите на снимките някои от тях. Походът изобилства със скални образования, които са характерни за платото и местността. Много скални килии и параклиси, някои в естествени пещерни образования, други - изкуствено издълбани. На тия места се прави заседяване, за да могат всички участници сами да се качат, да огледат спокойно и всеки според интереса си. Походите нямат за цел да са натоварващи и екстремни и са подходящи за всякакви възрасти и тип туристи. няма проблеми да се взимат кучета, стига да има собствена организация за нощувката на животното - най-често в автомобила. Не съм наясно с тази част - тя тепърва може да се изясни, но съм виждал по снимките хора с всякакви породи кучета... рядко, но има. Все пак е въпрос на коректност собственика да има контрол над животното, а не да се стига до изгубване и да чака цялата група... Шуменската крепост е на около 500 м от самия хотел. При интерес се посещава и тя, но за нея няма нужда от организация - всеки сам може да си го реализира. ================ При интерес нека се задават въпроси, като се чете от инфото по линковете.

но аз не съм написал че "всяко поведение се смята за агресия"... а че при определени обстоятелства и условия и нагласа на възприемащия - ВСЕКИ ВХОДЕН СИГНАЛ МОЖЕ да се разпознае като АГРЕСИЯ и да му се реагира защитно. Както е и примера в конкретната тема. Положил съм толкова усилия да опиша коректно тезата, контекста на твърденията и начина им на извеждане, полето на валидност на твърденията, предпоставките... Не за да убедя в тях някого, нито да водя спорове... Но не - още от първия ред се започва с неадекватно на написаното "бързо заключение"... И после - се развива и надгражда именно твърдението в първото изречение... Но това е "заключение" през личен прочит, а не на нечие написано. Защо тогава са тия упреци и изисквания какво съм писал след като никой не го чете и всеки си кара по "бързия начин"?

не знам, защо питаш мен. Не знам нищо - нито за подигравки, нито за заслуги... Разбирам по тия думи посоката на интерпретация, но недоумявам защо си я избрала... За мен това няма нищо общо с написаното, но това си е твоята посока... и нямам какво да кажа по това. Нямам отношение към личното възприемане на един или друг четящ или пишещ. Точно личното възприемане поражда личен емоционален отговор. Точно в това е и писаното от рамус. И това поражда най-големите разминавания в комуникацията. Когато става въпрос за лични реакции и породеното от това защитно отношение - аз отговарям само за своето такова. Това е моето лично поле и аз съм този който носи отговорност за него. Е, някои не можели - нито е осъдително, нито е негативно и всеки си може по неговия си начин, според него или групата си. Едни могат, други - не. Нито е болка, нито е драма, нито е края на света.

може би. Само в случай, обаче че е авторитет и за другата страна в комуникацията. Ако не е - става проблем. Защото това не е адекватен аргумент извън предварително избрано поле, сред което е субектът, който го интерпретира. Ако е налице договорка че това е "аргумент" то той се приема за такъв. ПРИЕМА СЕ като аргумент - НО НЕ Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ДА Е - приема се условно за дадения контекст, за дадена версия или тип на комуникация, която може да има много различни цели... Изглежда това е и проблемът - защото за някои "ПРИЕМАНЕТО" и условността му - е равносилно на "ТАКОВА Е". Отгоре на всичко това било "РЕЛАТИВНО" отношение. Може и да е, но само в контекст от КОНСТАНТИ, които дори и такива не биха били ако нямаше УСЛОВИЕ да се приемат за ТАКИВА. После - се забравя "приемането" на условие и остава сякаш това е "задължително и неизменно".

Имам две вметки на това: 1 - ако нещо се счита за атака - това означава ли че е реализирана такава? например - даден субект приема нещо написано лично. (нямам предвид горния пример, нямам отношение към такива примери). Кога даден субект се вкарва във военни действия и кога играе на такива? Това дали е винаги плод на проява на агресия от средата или от друг участник? Възможен ли е друг сценарий? Персонални оценки са неизменни, защото всяко написано носи своя автор - защото е негово производно. Ако няма субект, не би имало мнение - въобще. Това е елементарно принципно положение. поне за мен. НО нещо много важно - ПЕРСОНАЛНАТА РЕАКЦИЯ на защитаване според интерпретирането на комуникационни сигнали, е израз точно на ЛИЧНО ОТНОШЕНИЕ. С други думи - самият субект се защитава, защото асоциира и се слива с мнението си. По такъв начин - всяка заявка на сигнал, която не е сходна и съвместима на изразена лично-групова позиция, се реагира като на атака на лична основа поради породения дисонанс, и в същия субект се стартират готови програми за защитаване и отстояване. Между другото - тия програми, генериращи защитно поведение - не са създадени за МНЕНИЯ, а са призвани да защитават физическата цялост на субекта.... :) В този смисъл - ако не беше личното асоцииране между мнение и автор - въобще не би имало защитна реакция. Съвсем очевидно е по темата, а и извън виртуала, че асоциирането и сливането между събект и изразеното от него, е факт. То е основа и извор на огромна част от мотивацията и поведението от нея. От тази гледна точка е твърде странно да се настоява че "личната нападка" е проблем в която и да е комуникация. А особено става странно, когато такава не е налице, а е интерпретируема и е израз на степента на вкопченост и слятост с идентификацията на самия изразяващ я субект. 2. Персоналните коментари и директни оценки - имат своя особености и периметър. но не са еднозначно подбуждащи към защитно поведение. Например - спрямо рамус са налице непрекъснато сигнали, който имат основаниа да са като " атаки и провокации" от страна на защитаващи мненията си потребители. Дори от страна на модератори на форума. Дали са "атаки" всъщност - е интерпретируем и дискусионен въпрос. Но защитен елемент е - налице. От друга страна - защо тогава рамус не "отговаря" подобаващо на такива "атаки" - ако такива има? По същия начин - като продължение - ако за "атакуващия субект" той е инициирал агресия в поведението чрез словото си - за същия той очаква и съответна защитна реакция - от страна на "ответника". И се наблюдава интерпретиране като 'защитаване' поведението на същия ответник. Което от своя страна дава основание и на 'атакуващия' , като това се катализира чрез силата на първосигналните и второсигнални атавизми. С което искам да кажа, че каквото и да е поведение - може да се сметне за агресия и атака и да му се отговори по съответствие на така, както е възприето и интерпретирано. Достатъчно е за целта да е налице предварителен контекст при който да е налице поява на изразяване на несъвместим с житейски възгледи с които субекта е асоцииран и е приел същите да са основа на неговата идентификация. По този начин - всяка несъвместимост във подадена информация, съждения или най-общо сигнал - може да се счета за "атака" само защото същия сигнал не отговаря по сходство и не консонира с предварително подставената среда в субекта. В който и да е случай се реагира първосигнално. НЯМА как да се счета разумно и рационално че дадено мнение е "застрашаващо" физическата цялост и здраве на който и да е субект. В този смисъл - предприемането на защитни действия като че е налице агресия или атаки - е напълно неадекватно и довежда до генерални разминавания, без всякаква рационална и познавателна стойност. Което е и съвсем очевиден извод, от гледна точка и аспекти на познанието и рациума. А най-интересното е, че въпросните "движения" в груповата динамика, твърде характерни и за доста други социални животни, могат въобще да се съотнесат към познанието - като основа на НАУКАТА - за която тук се пледира.

няма как да води спор някой, който не го води той лично, а стои насред групова форма на договорка за валидност. Би било логично да няма нужда от спорове, ако е налице твърда, ясна и точна форма на договор кое е правилно и личното отношение и идентификацията на субекта, спрямо същото, прави безсмислено да се води "спор". Но той се води, което означава че колкото и да са конвенция дадени условия, тяхното интерпретиране и пречупване през персоналното психично лично поле, все пак дават "разлики" в резултата. Но се приема по подразбиране, че ГРУПОВАТА ВАЛИДАЦИЯ е крайна и окончателна форма на правилност и истинност, особено когато за приемащите я, всичко в нея е верифицирано и проверено и... Това подава сериозна възможност за намиране на изходи от всички типове дисонанси, съпровождащи всяко човешко битие. И нещо като "спасение" от същото. За мен не е и етично в място, носещо име на акаунт и аватар, да се споделят групови форми на вярвания и убеждения и да се превръща някакъв виртуален автор до ролята на говорител и изразител на същото. Не е етично да е налице персонален идентификатор, а в написаното същия да не е налице, а да е просто "точка" от която да се излъчва групови вярвания и групови конвенси. Кое тогава е "персоналното" на това поле - в което се пише. Защо въобще има персонално име или персонални знаци за идентичност, след като персоналното няма никакво значение? Не е и етично да бъда вкарван в правила, написани относно едно или друго, само защото според някого това било неговия пример за етично. Но за мен - не е етично. за мен не е етично някой да бори личните ми мисли с групови схващания и да се подпира на последните сякаш това е началото и края на света по принцип. На неговия - очевидно, но с това той решава че и "на всеки друг". А така греши и от породилото се самоподвеждане се пораждат и неадекватности в комуникацията и общуването. Не е етично когато го попитам за личните му мисли по неговия си живот, той да заяви че 'няма такива, не може да има, защото той вече е приел груповите мисли за единствени и правилни. И така е основал живота си на тяхната правилност'. И остава само да ги репликира, повтаря и... огромното сякаш безкрайно количество на написан текст и знание, подбрано да спомогне за крайната форма на "доказателство". И дори и така - нищо от това не се осъзнава като извор на проблеми и разминавания, а се търси бързото и лесно интерпретиране чрез 'бързите" заключения от типа "ние хората сме така устроени". Ето това не е етично позоваване, но вие го направихте. И го направихте защото то е честно спрямо вас и вашия начин на отражение и конструиране на реалност. Но не е така за всички и според мен не е етично да настоявате за него. В спорове не участвам. Ако това за някого е спор - негова работа. за мен - не е. Пет пари не давам доколко и спрямо кой изразеното от мен е убедително и дали за него било приемливо спрямо заварените му лични избори и битие. Това си е само негова работа и отговорност. И не е нужно непрекъснато да се залива всяка тема с типичните приливни вълни на спасителните групови валидации. Видно е което вече сте изразили - за вас, кое е важно, правилно, кое е "спортменско" кое е честно... ОК. Но това важи за вас. За другите не знам, но аз си пиша пък кое е валидно за мен. Нямам претенции към вас и се адаптирам спрямо който и да е, но в хода на комуникацията вие изразявате че е етично да имате такива към мен. Според вас - не е етично моето отношение. Но именно така - не е етично спрямо мен и моите избори. Спорът не изразява нищо от това, което мен ме интересува и което изразявам. Не ме интересуват никакви конвенси да са началото и края на света ми. влизам и излизам от правила и условия, когато се налага според преценката ми и нося отговорност и последствията от това. Ето - това е за мен етичното. Ама някой бил обиден, някой се дразнил... И?... Не е е нужно всички да се съобразяват с личните емоционални реакции на който и да е. Все пак - всички се съгласяваме и декларираме че сме 'над 18 години'. Личния конфорт, усещания и чувства са си работа на всеки субект, дори и да ги търси само и единствено като израз на груповата среда, сред която той се идентифицира и формира потребното му усещане за принадлежност.

Това не е състезание, Дора. За каква форма на комуникация е валидно горното. Персоналните коментари защо винаги да са "атаки". Защо практиката за критичен анализ, се превръща в усещане за 'критикуване', като смисленото значение на това понятие въобще не е да изрази личното отношение на негативно изживяване, когато се породи дисонанс между личното вярване и убеждение, със същото при друг, или друга дисонансна среда. Това не е нито спорт, нито състезание. Нито е битка или война. Личните дисонанси на някого не са интересни за никого, още по-малко е етично, когато той превръща в лична битка и въвлича в това "наука", принципи, правила, норми... и "други" от които да говори с идеята че "той изразява групово виждане", а не лично. И не може да е в грешка, щом той се основава на позоваване на авторитети, и с това - гаранция за верификация и окончателна валидация... И при всичко това Не е налице никакво изразяване на ЛИЧЕН ОПИТ... никакъв. Единствено и само утвърждението на валидирането и положителните изводи от верификации. Идеологичните признаци са налице и пристрастията породени от тях - също. Като дори и това няма никакво значение - просто няма как да ме вкарате в "правилата на някакво състезание или спортна игра" при положение че за мен това отношение към живота няма нищо общо. Практиката на толкова много хора - да доказват и утвърждават себе си, чрез формулата - "няма начин да не съм прав, защото аз говоря от името на тия, които вече са го проверили. Ползвам да говоря онова, което "те" са казали, мисля онова, което те са измислили. Проверено е онова, което смятам за правилно и няма как да не е такова... " Това, разбира се е работа на всеки човек и израз на житейските му избори, възможности, дадености, условия, идентификация... но не и когато същото се налага на всеки, защото такава лична позиция задължително включва групова договореност и без нея цялата позиция отпада... и заедно нея отпада и...

но това е прост и обикновен абсурд. Няма ум, който да "изповядва" солипсизъм - защото това е построение и условно обобщение, а не идеология. За тия, за които това е идеология - и по-абсурдни тези съществуват като ядро на идеологии. И който е маниакален отвътре, той ще си намери начин да си го изрази и прояви. Маниакалността и схоластичността са и разпознаваеми и сред "изповядващите НАУКА". Или "християнство" - без значение е, защото в основата си имат сходства в отношението на субекта спрямо света, себе си и нуждата за всичко това от приемане на система от готови валидни описания на света и живота... и задаването наготово на ролята, значението и взаимовръзките между субект и вселена. Няма смислен аргумент в полза на солипсизма и самата теза - за смисълът на ЕДИН УМ и това че цялото негово битие се определя от начина му на пречупване през "посредника" ОТРАЗЕНА РЕАЛНОСТ. Това не го прави да "ОТРИЧА" други умове до степен че те "не били съществували". Именно това е въведено за да се реализира абсурдността. Посочих вече че анализът на форумната комуникация - от всякакъв тип, ще посочи примерите за това че всеки участник тук участва виртуално, в една условна виртуална комуникация. Няма никакво живо присъствие, няма обективен елемент. Ролята на среда, се изпълнява от виртуален дигитален посредник, а всяко участие се основава на завареното лично състояние на нивото на отражение, на степента на зрялост и безкрайните нюанси и разновидности на характерови и социални влияния, дадености, тяхното отношение и взаимно развитие. Тук се жонглира с понятието СОЛИПСИЗЪМ и така се подбират смисъла му само и само някой да презатвърди груповите си форми на убеждения, които той е приел за свои. Това по принцип се прави непрекъснато - по всяка тема. За някои хора това е битка през целия им живот.