ramus

Интересно ми е лайкналите този пореден "цитат" - какво точно харесаха в него, кое точно им обясни, кои точно думи им го "обясниха"... И най-вече - налице е прост тест за вникване в прочетеното, особено след като е изразено лично отношение спрямо него - можете ли да преразкажете със свои думи значението и идеите в написаното... Такъв тест се прави още от ученически години, просто е... Понеже празните хора им е лесно да лайкват, да цитират, да се позовават, само защото са изпълнени с готови чужди мисли, значения, смисли, шаблоните от тях - не виждам нищо лошо така - проста и лесна проверка... да се опре до собствени думички... Има и други аналитични въпроси - както по самия текст, така и по някои основания на автора му, какво точно е открил, как точно го е открил, откъде и как е преминал и според кое точно го е извел... Пък и всеки може с лекота да види и автобиографията на автора... И да приложи анализа спрямо основанията - и в самите думички. Щото наука е едно, но свободните размишления не са наука. Критиците на Юнг имат сериозни основания, но от друга страна - упоритото и систематично изнасилване на тази тема от "феновете на Юнг" не допринесе с нищо в нея.

Спрете с глупавите си опити да ме анализирате, защото дори психоанализата изисква анализ и синтез, а вие не умеете нито едното нито другото, ако не са ви написани наготово, да ги прочетете и после да ги декламирате нашироко. Психоанализата не е свободни съчинения и стъкмистика, само и само да си я ползвате за личните си щения и самоизживявания. Така компрометирате сериозните хора които се занимават задълбочено с това и наистина им е професия и те са се посветили на научния фронт. Поне малко уважение към автора в темата му, би било да спрете с просташките си и лични игри и като не можете да извеждате просто спестете спама си. Както сама забелязахте опита ви да накланяте темата към някакви мъжкоженски социални тенденции през вашия поглед - не са интересни за никого и най-малкото не са мястото им в тази тема. Вас това ще ви интересува цял живот, щото ви касае съвсем лично и отблизо, но като ви интересуват толкова, направете си собствена тема в съответния раздел и там се простирайте колкото си искате.

вижте, колежке. ролята ви на майка и смяната на ролите от "строга майка", през блага майка, обясняваща майка, съветваща майка, истерична съпруга - са наивни и твърде ограничени. Вероятно пред огледалото ви са чудесно изпълнени, но в контекста на темата - са направо смешни и жалки. Вие се оправяйте с преклонните възрасти, защото сте оставили следите по форуми и отношения и лични дефицити,както и на невъзможност да решите проблемите с възрастовите си... и други кризи, и всички те ви тресат с пълна сила. Това че компрометирате себе си и образът който толкова напирате да показвате сред форума - си е съвсем ваш проблем. Но образът на компетентна професионалистка - е големият проблем за 'професията', която се съмнявам че упражнявате, но и няма никакви данни че имате сериозна практика в нея. За учителка на ученици в средно училище - ставате чудесно и имате качества. За друго - само претенции не стигат, а ви липсват дадености. Подхвърляйте се по ролички и настроения, образи и сценки - не ме засяга с нищо, като е достатъчно пояснително за вас и вътрешния ви свят, защото са налице системни взамовръзки и корелации и по тях лесно се извежда кои са скритите ви лица. Все пак непрекъснатото спамене и леене на помия когато сте в дисонанси, не е въпрос на никого освен на вас, само ви издава колко сте ранима и уязвима и опитите да овладявате и туширате поривите за защита. Все пак - като сте толкова зряла и професионална - можете да се научите да ги спестявате поне в места, в които хората се опитват да съждават - нещо, което на вас ви е напълно невъзможно. Все пак темата и форумът не са психиатричен или психотерапевтичен кабинет. И не е нужно непрекъснато някой да предлага начините си на (не)спряване с личните си проблеми от всякакъв характер.

съмнявам се че сред форума тук са налични и 5% четящи, които да са тук за да учат каквото и да било - особено пък систематизирано, насочено, организирано... А особено пишещите - тук всички са изучени, компетентни, знаещи... нахакани и убедени... От друга страна - художествената форма, която ползвате смущава критиците и философските академични защитници... дърпате им възможността да се вкопчат за любимите си котвички и да се разгръщат в "паралелизми"... Приветствам такива трикове - особено когато вършат работа. За мен, лично - това което се случва е много любопитен експеримент, който си заслужава да му отделя внимание за анализ.

казусът за "нуждата от сигурност" за всяко живо същество - е , като "ВЕЧЕН". основния конфликт е между две основни тенденции - неопределеността на битието. И нуждата ЖИВОТА да гарантира оцеляване (при наличната неопределеност). НЕОПРЕДЕЛЕНОСТТА и сигурността имат за проблем това, че единицата живот й е заложено да го съхрани и продължи. Но съществува непредсказуемост зарари вероятност всеки следващ миг сред условията които тя съществува, да се получи срив и тя да спре да съществува. Това е основната битка. Конкретно - при хората това е вечния стремеж да се самосъхраниш и оцелееш, при все че непрекъснато е възможен сценарий, при който да загубиш живота си. Неопределеността - се основава на непрекъснатата изменчивост на средата, както и изменчивостта на самото живо същество, вкл. неговата тленост (временност относно съществуването). Битката на живите същества да се самосъхранят, приемаме да наричаме "оцеляване". При нея те приемат различни стратегии в поведението, за справяне с изменчивостта и неопределеността - на средата (вкл и други живи същества) и себе си... Всъщност парадоксът е в това, че ЖИВИТЕ СЪЩЕСТВА в оцеляват за сметка едно на друго, но са известни примери на симбиоза - съществуване чрез взаимен обмен. И все пак - непрекъснатото наличие на възможността - следващият миг да се случи преккъсване на житието на носителя на живот, създава онова, което живото същество е в състояние на "НЕСИГУРНОСТ". Една от базовите стратегии за оцеляване на всяко живо същество, е страхуването. Проявата на страхът - наричам СТРАХУВАНЕ. Страхът е контролен механизъм ограничаващ и регулиращ поведението на всяко живо същество. Неговия основен смисъл - е че задава граници на това поведение.... и т.н. СИГУРНОСТ - е огромна и сложна тема, за ментална разработка... особено в днешно време, това понятие вече е изключително комплицирано, сред всички мащаби и отношения на социалното битие, така е и дълбоко в психичната вселена на всеки отделен неин носител.

Но т.н. "РЕАЛНА личност" е именно сбор от идентификациите си. Коя личност тогава е "реалната". И да - логическата верига, която излагате си е съвсем адекватна, но аз не виждам в нея никаква обърквация, освен че това се разминава значително с опростените елементаризирани версии на "личностите" които се спрягат като "реални" (а всъщност са "идеални" ) и които изглежда че "общуват"... В някакъв смисъл - всяка идентификация е САМОидентификация. Не личността сама по себе си, а по отраженията на всичко и всички чрез които субектът си ги криви, идеализира или демонизира. Всички тия отражения са също на въпросната "РЕАЛНА ЛИЧНОСТ"... Коя личност е РЕАЛНА, кой неин аспект е точно "РЕАЛНИЯ", кое нейно лице е "реалното", за кого, пред какво... Масово личностите се формират на базата на отражението си сред околните. Така се поражда социалната маска на субекта, които толкова много невежи хора именно това наричат ЛИЧНОСТ. Но за мен - това е видимата за социума страна, маската от която социума има нужда, с която функционира... А какво става след като сред социума всички са зависими едни от други, формират се чрез отраженията си едни на други, а всъщност всички носят много маски вътре в себе си. Коя тогава е РЕАЛНАТА??? Та сред форума са налични толкова примери. Дори в темата. А какво остава за навсякъде сред самия социум... Не е обърквация, а едно комплексно наслагване, което се тушира от личните защитни механизми за прикриване на нежелателните аспекти, за мимикрия - какво и какви са нуждите на околните, за да се конструира и представи на останалите нужното за тях "реално лице" на субекта. Останалото той ще го крие от тях, ако не го асимилира или тушира в себе си и индивидуалистичния аспект стане твърде мощен ще търси "подходящият тип" такива като него... Ще живеят своят "таен" от официалния законен социум, живот... И точно така се случва, колеги... точно това се случва... (поне през моят поглед). ================== Невъзможно е самото изграждане на психичен свят, ако не са налице процесите на идента. Най-голямата част от тях, най-основната - се случват още с появата на отражението, с първите докосвания и сигнали от реала около нас. Идентифицирането както вече по-горе посочих - е оцеляваща стратегия, за гъсето и гъската, и това е наречено ИМПРИНТИНГ. Механизма е универсален и е сред всички живи същества. И колкото са по-висши тия същества, толкова по-сложно устроено става отразяването и самото идентифициране, през толкова повече етапи и наслагвания преминава и така възникват условия за натрупвания на грешки и несъответствия, които резултират до вътрешни конфликти - между различните 'слоеве' на идентификации. Отделно от това - всичко туй е процес, непрекъснат процес, през който всичко се наслагва на комплексен принцип... маските се трупат, но те и живеят ( от името на субекта, чрез тях той резлизира образа за себе си АЗ и по този начин реализира битието си ). Ако различните "лица" не се осъвместят - всяка дърпа към "свой живот". И така този конфликт се отпечатва в самата резултантна ИДЕНТИЧНОСТ. Сред всеки човек е налице заложен механизъм за туширане на конфликтите. Твърде ограничен, но и когато "природата го е създавала" ги е нямало тия сложни условия, каквито са днес. Който не успее да се справи вътрешно с конфликтите в идента си, се проявяват в поведенчески и психични отклонения... И когато в друга тема споменах че всички психични патологии са всъщност израз на защитната система в процеса си на ПСИХОСТАЗА, тук голямата професионалистка отново иронизира неща, които просто никога няма да разбере. Иронията е че точно тя е насред цялата тая "картинка" и в нея не е просто "цвят" - тя самата е жив пример за маските и защитите на всяка от тях... И действията на конфликтите и компенсациите... -------------- Всички тия думи, обаче... са празни думи. Съвсем празни, защото от тях нищо не зависи. Днес се драсне нещо си, което утре вече няма никакво когнитивно значение за автора му и дори ще е забравил какво е писал, щото доста хора от това място пишат на много други места, с различни лица от себе си - нещо за което анонимността на виртуала е направо РАЙ. Но това не решава никой проблем по несъвместимостите вътре в идента.., Дори напротив - засилват го. Докато в идента не се намесят личния когнитивен и ментален потенциал... всяка личност ще носи в себе си естествените противоречия между нейните заложени дадености, които са с индивидуален характер, със задължителното осъвместяване с "другите" на базата на договорено общо лице, наречено между тях си "ЛИЧНОСТ", което си е идеализирана сборна рисунка, с цел всеки да извлече полза за себе си, през другите.

Takaa, който си няма идея за ставащото, си лее помията си. В замяна на това - в рамките само на един коментар - ето колко примери за лицемерие и цирк е... И както и лудия невролог, сред психологическите теми се лее невероятен професионализъм, но със следните елементарни несъответствия: Мдааа, и какво се чете в останалите изречения : Изброените изречения всички касаят именно личността на рамус. Всички, без изключения. Но пък заключителните думички: ето това е цирк и лицемерие на едно място - само в един, единствен коментар... Вие, колежке не сте в състояние да мислите, за да извеждате аргументи - особено пък реторичния трик от рода "ад хоминем". Той не е никакъв аргумент, особено в случая, това просто си ви е природа. Аргументи са налице в интелигентно общуване на базата на разработена комуникативност, и още няколко важни условия, които разумните хора умеят, но които при вас не са налице и никога не са били, ако не са скалъпена имитация, по сметка и с цел. Изтънченото лицемерие е когато някой говори със същото за 'лицемерието на друг' и съвсем не е аргумент за нищо трикът "крадецът вика 'дръжте крадеца' ". И като "професионалистка" чудесно го опримерявате.

ако... ама надали. цялата работа се върти около личния театър. Няма как да се получи задълбоченост от това - и остава... това, дето се вижда. Липсва и компетентност, освен основна и литературна. Същото го има навсякъде... Мен лично, не ме бърка с нищо. Темата си е ваша, така или иначе си лудуват в нея... "паралелниците". Монолозите пред огледалото на "татето" ще си продължават. така или иначе той има потребност от това и нека си ги играе. Но самата идея за очакване на задълбоченост... от хора които се забавляват и запълвайки празното в себе си, е несъответствена, поне за мен. Затова и не очаквам каквото и да е... "вълшебство". Все едно - да тръпна в очакване Дядо коледа да влезе и да заиграе белиденс на африкански ритми. Извинете за офтопика...

паралелната помия, дето върви от няколко "паралелници", е просто имитация на размислителство и дори не си заслужава да й се обръща внимание. Те просто си играят, типично като деца. Нито четат, нито могат да мислят... Имитират някаква приказна форма сред която изглежда че си говорят с някого, заради мизансцена. Нужно им е само да си намират пясъчник в който да си го превърнат в поредната помийна ямичка. Не им се сърдете - това е от безсилие. Децата много държат да им се обръща внимание и силно напират за да си го получат. Няма значение какво пишат - важно е само и единствено играта да върви. Няма правила и норми които да ги ограничи да не спамят, при това - организирано, чрез паралелни "разговори"... така че - ваша работа, аз просто ги игнорирам. Иначе е съвсем напразно губене на време - да се пробва нещо сериозно. Няма как, няма човек, няма нищо което да си заслужава. Татенцето още продължава с приказния си монолог пред огледалото, с идея че говори на някой си рамус... И не спира - просто му върши работа да се изживява, пък си е просто обикновен стар "дон кихот" - когато умът отмира, остават някакви приказни идеали, мисии, борби, врагове - щото регресът е в ход... Дори и помия да е - но да върви театъра. Все пак - утехите стават все по-малко...

сега: Практическият метод, в моите очи означава практика - значи взаимодействие. При взаимодействието ние общуваме с някаква среда посредством сетивата си. Щом обаче е нужно да правим 'преценки', значи че те задължително съдържат субективен елемент. И се получава, че чисто размислително и умотворително, въпросът за обективна и субективна действителност е чисто понятиен, с условни и относителни граници, Пак обръщам внимание на продължаващата грешка относно 'сетивната заблуда'... Сетивата не заблуждават - те са просто сензори - както е например "МИКРОФОНА". Сензорът е преобразовател на сигнали. Както и микрофонът - човешките сетива имат ограничения, но тия ограничения резултират в наличие на "диапазон на преобразуване, праг на чувствителност", не друго. Проблемите възникват при преработката на тия сигнали в мозъка. Схема на тази преработка (интерпретиране) не е за тази тема, тук... Въпроса е - че резултата от множество каскадни комплексни интерпретирания, прехвърляния на сигнали, обработка, сигнали, обработка, сработване на двете с паметови и невронни зони - водят до редица комплексни натрупвания, които заедно довеждат до несъответствия между входния сигнал и каналите за неговата обработка (респективно - до мотивни, асоциативни, чувствени, ментални...) или каквито и да са други погрешни сработвания и неадекватности в реакциите... Пак повтарям синтезирано - системата от човешки сензори - е перцепция. Сигналите минават през стари първични зони - гръбначен мозък и още в него има данни за първична обработка, смесване. От гръбначния мозък попадат в най-старите невронни дялове за първична обработка и ако сработи по генетично заложени програми - за сработване на реакции. От тия първи дялове, обаче - се започва мешаницата - защото мозъкът е комплексна система от променящи се и преплитащи се влияния между хардуера и софтуера, в тенденция към повишаване на самоорганизираността и взаимосвързаността им... Чисто философския подход към казуса, винаги ще е субективен, защото той се постановява сред психичната територия на субекта, която е комплексно виртуално отражение, на онова, което донасят сетивата. Да - възможно е на базата на запомнена сетивност, изживявания, неадекватни натрупвания - да се преплитат сигналите - от вътрешната отражателна реалност, към каналите за сетивност. Мозъка има тази уникална възможност и най-лесния пример за нея е по време на сънуване... И между другото - критерия, щом и в другите нещо се повтаря, значи те са извън мен - не е достатъчно издържан и също е с условности... При внимателни наблюдения с лични взаимодействия между субект и средата около него, също е възможно да се положи съпоставителност и експериментиране и натрупване на данни за достъпната форма на физическа реалност извън субекта... ... Всъщност - внимателният наблюдател може да използва и опцията "как е при другите", но той самия е основното звено... И накрая на това - дали и каква е точната среда около субекта - ето точно това е невъзможно да се даде отговора. А не - дали има или не такава среда. Все пак - още преди да са налице сложните натрупвания и паметовите наслагвания - човекът започва да взаимодейства със среда около него, веднага след зачатието си... Именно тия взаимодействия определят в най-голяма степен неговата физическа форма, разтеж, генезис...

https://it.dir.bg/nauka/svarzaha-v-mrezha-tri-choveshki-mozaka it.dir.bg Учени свързаха в мрежа три човешки мозъка Стоян Гогов Учени от университета "Вашингтон" в Сиатъл успяха да свържат в мрежа мозъците на трима доброволци, което е позволило те да си изпращат помежду си мисли и команди. Интерфейсът е наречен BrainNet, но технологията все още е в началната си фаза на разработка, съобщава сайтът Technology Review, цитиран от technews.bg През последните години учените усилено разработват инструменти, които дават възможност за четене на мисли и прехвърлянето им в мозъка на друг човек. Засега подобни технологии имат ограничен ефект, но демонстрират фундаментална възможност за обмен на информация. През 2015 г. изследователи от университета "Вашингтон" успяха да свържат мозъка на един участник в експеримента с мозъка на друг, използвайки електроенцефалография (EEG) за регистриране на електрическата активност на мозъка и транскраниална магнитна стимулация (TMS), за да предават информацията. По време на експеримента доброволците участваха в игра с въпроси. Новият експеримент е проведен от същия екип, начело с Андреа Стоко, като участниците, изолирани един от друг, си изпращаха мисли, докато играят Тетрис. Двама от участниците, с екипировка за EEG, виждат екрана напълно и могат да изпращат "команди" за завъртане на фигурките към третия участник, който вижда само горната част на екрана, където се появяват фигурките - за да ги обработва правилно, той получава команди с помощта на TMS. За да предаде команда за ротация, например, съответният участник трябва да погледне светодиода на ръба на екрана, мигащ на честота 15Hz. Втори светодиод, мигащ с честота 17Hz, служи за предаване на команда за отхвърляне на завъртането. Възприемайки мигането на светлината, мозъкът генерира импулси със същата честота, което се регистрира от EEG. При стимулиране на определени части от мозъка на тази честота с помощта на TMS, у човека възниква усещане за светкавица. След като получи сигнали от двамата партньори, "приемникът" изпълнява правилната команда. Учени демонстрираха фундаменталната възможност за обмен на информация между човешки мозъци Снимка: MIT Technology Review За да усложнят експеримента, учените се опитват да променят произволно командите, изпращани към "приемника". Така те въвеждат елемент на грешка, присъстващ в истинската комуникация. Оказва се, че човек може да различи правилната информация от невярната, ако разполага с описания "протокол" за взаимодействие с партньорите. Според изследователите, технологията може лесно да се мащабира - както по брой на участниците в мрежата, така и по разстоянията, които ги разделят. Научният доклад от експеримента е публикуван в arXiv.

че е важно да се упражняваме в казуси, а не че тия казуси са проблем по принцип. Не твърдя никъде че такъв, или други казуси, не възникват, но те имат ограничен фрейм сред който съществуват - точно както са и апориите на ЗЕНОН. Чрез игра на предпоставки, се задава ограничена посока на съпоставките. По-горе аз пък посочих прост пример, който често се налага да съм участник - игра на тенис на маса. Или футбол, или бягане... В примери като този, взаимодействието със средата решава ясно казуса и слага на място кое точно се криви - сетивната информация ли, или интерпретацията й... Разбира се - че проблемът за който вие споменавате, е наличен и той е значим и е изключително сложен през моите очи на практик и изследовател. Но това е дълбок океан, на който съм се посветил с пожелателната цел - да стигна "марианските му падини" А колкото до "термометъра" - вие просто държите на упражнението, защото всъщност сте физик и чудесно разбирате казусите и физическата им страна, през взаимодействията, за които става въпрос. Не просто сте физик, вие сте пример за компетентност и широта в разбирането на физиката, в моите очи и е удоволствие за мен да следя разискванията и дебатите по малкого теми касаещи физиката.

ето вие грешите на базата на грешка в интерпретацията и тя изкривява прочита ви. Не съм съставял подобна схема, пиша съвсем друго и това несъответствие възниква именно при интерпретирането, а не заради сетивните сигнали. Това се изразява с двойката глаголи - чета и прочитам . Също така - ГЛЕДАМ и ВИЖДАМ...

много просто - и в двата случая се получават данни за топлина. Ако се настоява дали такава е налице - се ползва термометър. А в примера се греши като се предпоставят несъответствености - в случая - сетивната информация, на "причините" за нея? Да поясня ли още

По-горе се приканвам към участие, което ми е малко странно на фона на това че не се четем, защото още от началото пиша нещо просто, макар и шеговито, обаче твърде се настоява че нещо го има, а всъщност е проблем само там, където се поставява че го има - само и само казус да има. Не, не са сетивата - посредника, при който възникват изкривяванията. Все пак - въз основа на тия сетива ние, хората взаимодействаме със средата си. Човешкият психичен свят се основава на отражение, на тая обективна около него, среда. Сетивата донасят инфо от външния за човека реал. Интерпретацията им - е вече част от конструирането на това ОТРАЖЕНИЕ... Примера е играта на тенис на маса - взаимодействие, което тече на базата на физични закони именно сред обективната реалност минала отражението през два човешки субекта. Ето това е съвсем прост пример, а всеки през ежедневието си има безброй такива. Но не и когато просто се съждава философски и се предпоставя ограничената отражателна среда, само и само да се формира казус. В горния пример - за двамата тенинисти и играта им - въобще не възниква никакъв проблем и играта губи този, при който възникват изкривявания, закъснявания в интерпретацията или грешки в реагирането... За същите въобще не съществува и какъвто и да е диалектически материализъм... който в моите очи представлява обикновена и проста концепция от спомагателен характер, не твърде различен по значение от апориите на Зенон... Интерпретацията не са сетивата. ИНТЕРПРЕТИРА се сетивната информация на базата на сложни каскадни преобразувания, основно - чрез сравнения с набор от усложняващи се опорни модели. Същия основен принцип на обработка само се награжда и усложнява, като той е в основата и на интелекта, който вие тук само упражнявате. И с по-горното исках още да изразя, че решението на казуса не в на базата само на разсъждения, защото именно те са плод на отражателната човешка психична реалност и именно в нея възникват казусите, изкривяванията, подвеждането, пристрастията... И казуса с ОБЕКТИВНА и СУБЕКТИВНА РЕАЛНОСТ е единствено и само проблем, когато се касае за "според нея". Когато се ползва за критерий "взаимодействие със средата" тогава проблем не възниква въобще и казуса изчезва като такъв. В примера на СКАНЕР - е съвсем просто решението, когато се използва за критерий взаимодействието с физическия реал, а не просто се играе на съждения, с цел упражняването им. Колеги - перцепция и усещане - не са едно и също и не са синоними. А схемата е - перцепция, усещане, възприятие, отражение и реакция. Същата схема има "къси пътища", има и дълги - голяма дъга, или шорткът...

защо - предложих прости опити, възможни за всеки зрял физически средностатистически субект. Точно сетивата позволяват всякакъв опит - но резултата от тях не е въпрос на сетивността. Точно сетивата нямат проблем, защото именно те носят информация от външния реал за субекта. Именно така той е оцелял в джунглата, както и всяко друго оцеляващо същество, носител и изразител на живота. Проблемът с казуса възниква при обработката на сетивната информация и тяхната интерпретация в различните слоеве на обработка. А не в сетивата. Разбира се, добре разбирам че предлагам посока на разглеждане на казуса, твърде далеч от нуждите и интересите на участниците в тая тема. Така, че спирам дотук.

Не са, но чрез идентификацията се поражда 'принадлежност" - аналогии по признаци, които сами по себе си са изключително сложно съставени. Без формиране на принадлежност, няма как да се положи началото на идентифицирането. Огромна част от идентифицирането протича в несъзнателното поле, тя се задава от инстинктивни фактори, в пълно отсъствие на каквато и да е рационалност, интелект, съзнание. Пример - явлението ИМПРИНТИНГ - новороденото гъсоче приема за идентификация на себе си първия образ който "долавя" и разпознава като "свой" - на Гъската. Ако на мястото на гъската-майка е налична друга птица, или дори друго животно - програмата заложена в малко гъсе предварително е нагласена да следва първия образ, който то възприема и да "тръгне след него"... Това е само най-най-общ пример. явлението ИДЕНТИФИКАЦИЯ е изключително сложно, особено по отношение на явлението личност, в което индивидуалния и груповия елемент са израз на изключително комплексни процеси, много сложни за проследяване и извеждане, после - синтезиране. А още по-сложно - екстракта от това да послужи за практически експерименти на вмешателство в идентификацията, и оттам - в идентичността. Още повече... че значението на фундамент, прави вмешателството изключително опасно за самия експериментиращ със себе си субект... Особено когато той не следва колективна отработена вече система за изменение и трансформация на идента...

За мен също много от горните положения не са съответствени на моят опит и извеждания. Но целта на горните "цитати" не е съгласяването. Нито че мисленето по принцип е просто израз на лично отношение (каквото е явлението "съгласяване" ) . По-скоро - именно когато МИСЛЕНЕТо надмогне и прескочи влиянието на личното отношение към посоките , обектите, в мисленето си, то мисленето престава да бъде просто инструмент на личното отношение, и се създава ВЪЗМОЖНОСТ (само възможност ! ) за синтез надхвърлящ личните инстинктивни рамки и ограничения.

просто е - заставаш на релсите пред идващ влак. Занимаваш се със субективизма си, рееш се по някакви си умствени казуси. Докато се случи "обективното явление". Друг е въпроса - обективно взаимодействие ли се е случило - след като някой друг гледа "сблъсъка", но той самия не е на релсите. Дори и така - субективно същия преживява гледката на разхвърляните парчета от "субективиста", след сблъсъка. Но в мига, когато се поражда преживяване, то ПРЕЖИВЯВАЩИЯ го субект, няма как да приеме че преживяванията не са обективни, след като за него са си точно такива... Ако горния пример за някой е твърде краен, то може да опита и с чук към коляното, но тук вече казуса става по-сложен - защото болката по принцип се поражда " в главата", но въпреки това, за страдащия , тя си е напълно обективна и той е сигурен в нейното "съществуване". Но обективно, тя е породеност, част от сложни биологични и физиологични защитни механизми, пазещи цялостта на организма. Може би всичко това да изглежда несериозно... но казуса с "кое е субективно и обективно" е толкова стар, откогато датират следите на хората, дето са се занимавали с него. Но има значение как се занимаваш - умствено ли, или чрез взаимодействие с "нещо извън теб" (което също е твърде субективно, особено след като и то е отражение в отразяващия го субект). Въпреки това, тия думички са написани чрез натиск върху клавиши, излизат на екрана на бялото поле пред четящия ги. Но всъщност те не са там, минават през сложна обработка и сигнални трансформации и всъщност софтуера ги прави да излизат пред очите дори и докато още се пишат... Същия софтуер създава и 'бялото поле' и казуса с това - кое точно е обективното... става все по-сложен и условен. В този смисъл - горния казус, от цитираното изречение, за мен - винаги е бил конвенционално решен... Така, че - просто се следва предварително зададените критерийности - определящи границите и договорките в колективната парадигма.

Подадената от мен статия по-горе, от линка, е само насочваща. В нея са налични доста проблеми и несъответствия, тя не е писана от познавач, а само от събирач на инфо, повече с учебникарска начална насока. Целта с която пуснах текста е не той да бъде еталон, а само задаващ условна база за евентуално разглеждане. Както се вижда - когато се налага да се задълбочи нивото на разглеждане на дадено понятие, веднага "очевидностите" и "ясните и точни, прости определения от уикипедия" пропадат на мига. И тия, дето се основават на тях - също. А особено пък понятие с толкова комплициран характер, като ИДЕНТИФИКАЦИЯ и ИДЕНТИЧНОСТ, с толкова много различни аспекти, значения, ракурси, посоки... С толкова базово значение и роля за всеки един от тук пишещите и четящите, както и за всеки един - без изключение... Без никакво изключение! Въпроса опира до познаването, а не до "очевидности и простота и яснота", защото тия стават за класна стая за шестокласници, особено - до общите думички от повторителен характер. Същинските казуси на битието, са точно съответствени на техния извеждащ, мислещ, анализиращ и синтезиращ, субект. Общи думички, с общи аналогии, са само начален и стартов етап. И понеже тук, единствено автора на темата си позволява да размишлява по-освободено, а и защото темата той я е създал именно като следа за своите размишления, както и каквито да изглеждат те на всеки друг четящ, отново подавам съответен материал, касаещ основни и начални аспекти на понятието ИДЕНТИЧНОСТ - вече доста по-сериозни и синтетични като разглеждане и широта. Разбира се, това за текста - е през моя поглед, но го и подбрах като таргет за философските нагласи на пишещите и четящите тук. Сред философското разглеждане няма нищо относно конкретна работа и намеса в механизмите, но и философията никога не е имала каквато и да е практическа насоченост... но това е за съвсем друга тема... : ------- ИДЕНТИЧНОСТ И ИДЕНТИФИЦИРАНЕ* Богдан Богданов Темата за колективната идентичност е традиционно предпочитана в съвременните публични дебати. Като един вид опониращ жест, който се опитва да запази комплексността на понятието, ще насоча вниманието към многозначността и обикновено загърбваните негови значения, както и към невзимания предвид по- общ рамков смисъл, който се влага в него. Разпространилият се в последните 20 години термин „идентичност” вече се е превърнал в етикетна даденост, в дума с ясно основно значение. То се върти около представата за тъждествеността на едно или друго разглеждано нещо със самото себе си. Тази представа очевидно преодолява компликацията, изразена в разделителния въпрос с какво е тъждествено идентичното нещо - със себе си като отделност или с вида, към който се отнася. Лесно е да се отговори - и с едното, и с другото. Трудно е да се каже каква е разликата между тези две страни на една тъждественост. Защото колкото и да съвпадат, тъждествеността с конкретното себе си и с вида са и нещо различно. Отнесеността към клас от други като него усложнява идентичността на нещото и я прави двуаспектна. Езикът се справя с подобни усложнения, като използва синоними. Така е и в този случай - служим си със синонима принадлежност, за да изразим по-точно идентичността като отнесеност към клас. Не съм в състояние да изброя коректно синонимите, изразяващи идеята за идентичност. Няма да бъде и особено полезно, защото тя се представя и с термини, но и с образи, метафори и символи. Оттук и възникващият семиотичен проблем. Комплексното означаемо на подобно многозначно понятие налага то да се изразява с повече означаващи. Всяко от тях обаче си има свое означаемо, което се покрива частично с означаемото на общото понятие. Би било редно тези отделни означаеми да се припознават и като принадлежащи на понятието, но и като излизащи извън него. Същевременно това не е лесно, нито винаги ефективно. Което поражда проблем, когато е необходимо означаващите, с които се изразява подобно понятие, да се припознават и като думи с различни значения и референти, но и като синоними за покриване на сложната семантична територия на едно понятие. Многозначността на понятието идентичност проличава в заглавията на много изследвания в областта на българската хуманитарна наука. Най-често те обсъждат въпроса за българската идентичност. Ако се гледа позитивно, може да се каже сумарно, че в тях се прави разлика между индивидуална и колективна идентичност, както и между двата вида на колективната идентичност - принадлежността към виртуални и реални общности. Различава се и идентичността като нещо дадено от идентифицирането, което се изразява в ставане. Въпросът е дали въпросните различавания са достатъчни за коректното дискутиране на тази тема. Сигурно са достатъчни, доколкото задачата на подобни изследвания не е да * Текстът е публикуван в сборника от Единадсесета лятна научна среща във Варна "Култура на идентифицирането" , 2003, с. 6-14 и в "Семиотични тетрадки", Кристиан Банков. Част II. София, 2004, с.152-159 се очертае семантичното поле на понятието, а да се достигне до съгласие по определени въпроси с оглед на общи действия в полето на българската национална култура. Разбира се, нищо не пречи едното да се съчетае с другото, още повече, че в много съвременни изследвания по въпроса се постъпва именно така - ако изключим някои философи, никой не се занимава по метафизичен начин с едно или с няколко свързани помежду си общи понятия. Съвременните учени правят това по скрит начин, като разработват конкретни теми. Проблемът обаче остава. Модерното избягване на метафизично обсъждане на понятието „идентичност” облекчава само технически мисленето за идентичността на човека, най-честия въпрос, който се повдига в руслото на съвременните социални науки. Така или иначе, идеята за човешката идентичност е комплицирана от преплитащите се нива и страни в предмета човек и не е ясно кои от тези преплитания се дължат на обсъждания предмет и кои на трудно отделящия се от него акт на самото обсъждане. На пръв поглед човекът е достатъчно отделен от мъртвите предмети в природния и човешкия свят, от камъка и стола. Затова и мисленето за него не се смесва с мисленето за тях. Добрата отделеност на човешкото обаче се комплицира, когато става дума за границата между човека и биологичните неща. Колкото се отнася до растенията, разликата може да се сведе до тази между човека и камъка. Затрудняващите прилики започват при животните, особено по отношение на признаците вторична среда и общество. При това приликите не се подчиняват на определен ред - някои по-нисши живи същества са по-социални и в този смисъл по- подобни на човека от някои висши. Човешката социалност и човешката материално-идеална среда, наречена култура, вече не могат да се използват безпроблемно като твърда демаркационна линия между човешкото и животинското. Поради натрупаните знания все по-трудно се вярва, че човешкото представлява добре затворена цялост. Подобията се набиват в погледа, особено що се отнася до надстрояването на биологичната среда с допълнителна вторична и свързването в реална общност на индивидите от един вид с други като тях. Оттук и комплицирането на въпроса коя е целостта, която има идентичност и която става субект на идентифициране? Отделният индивид, свързаните в общност индивиди или отделният индивид заедно със среда и съответно свързаните индивиди с тяхната двойна подвижна биологична и допълнителна вторична среда? Отговорът е усложнен от преплитането на няколко цялости, които при това трябва да се разглеждат в трудно съчетаемите статична и динамична гледна точка. Защото сложната идентичност на цялост с преплитащи се нива, налагани не само от изказването, но и от самата цялост, се усложнява допълнително от това, че идентичността се изразява и в постоянно протичащо и променящо съдържанието си идентифициране. Очевидно е рисковано да се ползва обща формула, която важи за идентичността на всички биологични „неща” (растенията, микроорганизмите, животните и хората). Същевременно такава формула е необходима. За да определим особеностите на човешката идентичност, няма как да не вземем предвид рамката на по-едрата цялост на човешко- животинското и на още по-едрата на биологичното нещо. Колкото и да противоречи на постмодерния отказ от предпоставяне, се налага да допуснем опората, ако не на пълна, поне на малка научна метафизика. Скицирана ad hoc, тя би се въвеждала от твърдението, че човешката идентичност зависи от рамката на подвижната комплицирана цялост на т.нар. биологично нещо. Тази цялост, структура от преплитащи се в нея отворени системи, в едно отношение е самостоятелна, а в друго - свързана. Основният белег на отворената система на биологичното нещо е, че то усилва своята самостоятелност с двустранна несамостоятелност - като се свързва с други като него в надиндивидуална по-отворена цялост на социум и с биологично-вторична среда, отделна от социума, но и свързана с него. Или, казано по-кратко, идентичността на биологичното нещо е непълна и двойна, допълваща се с друга идентичност. Затова са верни и двете изказвания - биологичното е отворена идентична на себе си цялост, която преминава към други цялости и в този смисъл е и неидентична на себе си. Или, ако изкажем това за човешкото общество. Един вид усилвател за човешкия индивид, обществото се изразява в отворено свързване на човешки индивиди, в мрежа от хоризонтални и вертикални връзки на ненаблюдаеми пряко по-обемни цялости и в надстрояващи се над биологичната среда допълнителни среди, които наричаме култура и които също са двойни, защото се състоят от предметна, но и от понятийна мрежа, изплетена от идеи, ценности и символи. Така че, без да се е достигнало до ред в представянето на тези подобия на човешкото с биологичното, благодарение на по-дискурсивното им осъзнаване от съвременната наука разполагаме като че ли с по-добра рамка за разбирането на човешката идентичност. От една страна, знаем, че поставяната и от науката, и от всекидневното мислене демаркационна линия между биологичното и човешкото е проблематична, от друга, че тази линия е необходима, защото независимо от рамковата биологична цялост, човешката цялост е нещо реално, което при това става все по-реално поради участващото в нея човешко действие. Но понеже човешкото действие е и мислене, а човешкото мислене е склонно да представя ставащото за станало, е необходимо да се прави разлика между реалността на нещата и реалността според мисленето. Мислената реалност е опростена и схематизирана. Това става поради две преплитащи се причини - мисленето представя ставащото за станало и същевременно представлява проектиране, подготвящо човешко действие по постигането на нещо, което все още не е реално. Така че е и идеологически натоварено, и е подготовка за постигане на цел. Идеологическо може да бъде не само традиционното вярване, че човекът е венец на природното развитие, но и представената биологична рамка за човешката идентичност. На свой ред и двата принципа могат да се използват за решаването на практически задачи. Това е и основното питане - кое е схематичното във възгледа ни за човешката идентичност и коя е предполаганата реалност, представена с тази схема. Можем ли да оставим настрана сложния въпрос за отношенията на човека индивид и човешкото общество с няколко свързани помежду им среди, да загърбим усложненията, идващи по линията на смесването на обществото като организирано множество от хора и средата, в която то се осъществява? Можем ли да изберем само две от набелязаните отношения в комплицирания предмет на човешката идентичност и да приемем, че тя се гради от отношенията на отделното човешко същество с виртуалните множества на някакви други като него и с реалните йерархични множества, наречени общества. Това обаче е само схема. За да служи по-успешно за разбиране на реалностите на човешката идентичност, тя трябва да се усложни с две обяснения. Първото се налага поради имплицитната теза, че отправната точка при разбирането на човешката идентичност трябва да бъде не колективната, а индивидуалната идентичност. Според тази, така да се каже, реалистична теза сложното преплитане на социални и индивидуални цялости е по-добре наблюдаемо в човешкия индивид. Става дума за непопулярна в съвременната наука гледна точка, следвана от една херменевтична социология, която се противопоставя на обективистичното „ние”-говорене за колективната идентичност, толкова широко застъпено в европейската социална наука, в политологията и политическата практика. Противопоставянето и съответно равнопоставянето на колективно и индивидуално е нещо обичайно и за съвременното всекидневно говорене. То обаче става проблематично, когато се повдигне въпрос за начина на съществуването на индивида и социума. Съществуването на човешкия индивид не е само естествен, а и културен факт, но все пак е факт - индивидът съществува, случващото се и правенето от него са изразени в наблюдаеми субекти и текстове. Така че и индивидуалната идентичност изглежда нещо реално. Ако човешките общности са реални и виртуални групи от други, като индивида, а човешките общества са и реални, и виртуални колективи с по-сложна структура, индивидуалната идентичност може да се представя като един вид мрежова комбинация от качествата, пораждани от участията на индивида в голям брой общности и общества, като множество от ценностни ориентации, идеи и символи. Преплитащи се в съзнанието и усложнявани от поведението на индивида, те образуват неговата комплицирана тъждественост, която поради сложно отнасящите се в нея елементи е достатъчно нетъждествена. Въпросът е как съществува социалното, колективното и груповото и имаме ли основание да говорим по подобен начин и за него. Нямаме, доколкото само аналогията изравнява съществуването на индивида и социума. Вярно е, че когато говорим за цяло общество или за дадена група от хора им придаваме такова съществуване - отнасяме ясни предикации към ясното „то” или „ние” на някакъв колективен субект. Но всъщност мислим идеологически, опростяваме комплицираността на реалния сложно построен и постоянно осцилиращ и менящ съдържанието си колективен субект. Така не само се улесняваме, но и допринасяме сложната прекалено отворена цялост, която той представя, да стане по-затворена и сякаш по-цялостна. От друга страна, макар и да е момент от реалността, мисленето не съвпада с нея. Реалните колективни цялости са винаги по-необособени от образа, който имат в нашите изказвания. Затова не е излишен конкретният въпрос как са проявени реално „то”-то или „ние”-то на българското общество? Българското „ние” не може да се види никъде, то е нещо имагинерно и желано. Разбира се, то е и реално постигано в определени цели. Независимо, че това става под натиска сякаш на цялото общество, с поставянето и постигането на тези цели се занимават конкретни публични личности. Така че, по-сложният реален субект на българската колективност е проявен в поредица от реални „ние” с различен обем и поредица от „той” на излъчени публични герои. Вярно е, че реалните „ние” клонят към имагинерното „ние” на всички българи, а реалните „той” на публичните личности са насочени към предела на някакво висше „той”, представящо имагинерното „ние” на всички българи (като президента на републиката). Но нали това е проблемът на демокрацията, че това висше „той” е всъщност многоглава фигура, която хем е една, хем има няколко глави. Така че, както и да го разчленяваме или свеждаме до едно, няма да представим коректно сложния субект на българското, още по-малко ще успеем да го съгласуваме с предишните му състояния. Оттук и естественото разминаване между имагинерното абстрактно говорене за българската идентичност, което си служи с опростеното „ние” на всички българи, и възможното по-реалистично мислене за нея, което би наблюдавало сложния комплекс от преплитането на различни „ние” и „той” в нейния субект. Това разминаване е естествено. Ако следим сложното преплитане на субекти и съответно сложния вихър от идеи и ценности, пораждан от преплитането на голям брой общности в предполаганите граници на българското, говоренето за българската идентичност би станало толкова сложно, че никой не би се заел с обсъждания на подобна тема. Оттук и неизбежното последствие на обективистичното, стигащо до фундаментализъм говорене за колективната идентичност. То има и други основания, но главното е облекчаващата мисленето подмяна на сложния начин, по който съществува колективното, с образа на привидно некомплицираното битие на отделния човек. Реалното индивидуално обаче е толкова комплицирано, колкото и колективното. Единственото предимство е, че поради усилията на прагматичната психология и психоанализата разполагаме с методика за справяне с комплексния субект на индивида. Докато съвременната наука все още не е изработила модели за представяне на сложния субект на колективните цялости. Не без връзка с особеностите на човешкото мислене и действане е и второто, което се налага да имаме предвид, ако решим да използваме формулираната по- горе сякаш по-реалистична схема за идентичност. То се отнася до различаването, което прави обявената тема - между статичния и динамичния аспект на идентичността. В единия случай наблюдаваме структура от качества. Един вид мрежа от идеи, ценности и символи, атрибуирана на някакъв, обикновено имагинерен субект, тя прави от него онова, което той е. Това е, така да се каже, една „е”-ситуация. Тя може да се представя по прост начин като с идеологическа или проектно опростяваща цел обсъжданото тъждествено не се комплицира с преплитащо се в него нетъждествено и сложната структура на субекта на тази „е”- ситуация се заменя с просто „ние”, „то” или „той”. Вярно е, че това по-често се прави при обсъждане на случаи на колективна идентичност. Но така се постъпва и при говоренията за индивидуална идентичност. Идеята за сигурната даденост на идентичността е дълбинната причина за тази подмяна. Тя е, така да се каже, неизбежната рамка, от която тръгва всяко мислене и говорене по темата идентичност. Но е все пак само рамка. Защото, гледано методически, всяко идентично нещо (статично дадена определеност) е проявено и като протичащо идентифициране, т.е. и като нещо динамично. Второто не толкова се пропуска, колкото трудно се поставя във връзка с първото. Доколкото може да се изкаже накратко, тя се изразява в това, че идентичното нещо е постоянно станало като такова в едно отношение и постоянно нестанало в друго. Тези отношения обаче на могат да се очертаят само общо като верни за всички идентични неща. Оттук и повдигнатият въпрос за биологичната цялост и опитът да се намери по-конкретна рамка, в която да се ситуира проблематиката на човешката идентичност. Става дума за работни формули, а не за сигурни изводи. Такъв е характерът на лансираното твърдение, че характерната особеност на биологичното цяло е в това, че то се свързва с други цялости, и то не завинаги, а постоянно във все нови и нови комбинации. На тази основа се разви и другото работно твърдение - че човешката идентичност е самоидентифициране. Като всичко живо и човекът е в постоянно динамично отношение с някакви други и среда. Той приема качествата на средите и общностите, с които се свързва и поражда своята идентичност с комбиниране на тези качества. Като толкова биологични цялости е субект на много „е”-ситуации, но и на много ситуации на ставане, случване, вършене и правене, които се преплитат в динамиката на непреставащото негово самоидентифициране. Проява на тази динамика е и човешкото мислене, което не бива да си представяме обаче, като нещо съвсем различно от отнасянето на биологичното нещо към други неща като него и към среда. Така че, идентичността и идентифицирането са като двете страни на монета, които не бива да се отделят продължително. Това е първото, за което пледирам в този текст. Второто, което ми се струва не по-малко важно, е, че макар и да е неефективно да се говори общо за човешката идентичност, от време на време и не за дълго това е полезно да се прави. Не че, като се върнем към по-добрите конкретни теми, няма да се окаже, че част от направените различавания и оприличавания са неприложими, пречещи и излишни.

колега... :) Вие (тук) може и да не учите психологии, но понятието възниква в психичния живот на човека, определя се от психичхни процеси и явления. Може би и във физиката ви, много ясното и простото е за препочитане... Но се съмнявам че въобще такова е налице, защото същината и във физиката издава дълбоки взаимовръзки между всички физически процеси и явления. В психичното е същото, като проблема е, че "простичките и ясните дефиниции, в две изречения... всъщност са само обобщения и само по себе си те нищо не означават. Мога веднага да ви дам прост пример - понеже твърдите че всичко в горното е просто и ясно - бихте ли били така добър да преразкажете със свои думи... "дефиницията" - така, понеже е проста и ясна - поне за вас...? :) Не че не предполагам за 'резултата', но все пак той е вероятностен, макар и статистически... така, че опитайте...

Понеже на много хора академичната им инерция ги кара да търсят основни "опори", когато нямат такива. А и моите думи по отношение на понятието, са на никой и нищо не означаващ форумист, без нужния авторитетен апломб и социално призната аура, то се постарах да намеря поне основен базов материал, достатъчно кратък и синтезен за да предразполоци към някаква форма на вникване - поне базово - колко е сложен въпроса за ИДЕНТИЧНОСТТА и че ИДЕНТИЧНОСТ преди всичко и първо възниква и формира в самия ПСИХИЧЕН СУБЕКТ (което го прави и психичен субект), и евентуално след това - той самия да състави какво било "идентичност на нещата"... Така, че - ето на какво се спрях - не че нещо кой знае какво, но през моите очи, е поне някаква основа за "разговор", колкото и банално или "очевидно" да изглежда...: http://www1.znam.bg/zmonres/edu/filosofia/razdel4/urok1/text2.html Проблемът за идентичността Една от способностите на всяко живо същество, включително и хората, е идентифицирането на нещата и явленията. Да се идентифицира нещо в света около нас, означава да се различи и открои от другите неща, т.е. да се разпознае като нещо, което е “това, а не друго”. Потребността от идентифицирането и мисловното разграничаване се корени както в свързаността на нещата едно с друго, така и в установяването, че съществуват определени признаци и функции, които са типични именно за тях, а не за други неща. Някои мислители като Боеций, определят този познавателен процес като възможност да се говори за нещо, което е нумерически едно, а не много. Ясно е обаче, че без различаването и идентифицирането на нещата и явленията (и самите нас - бел. на рамус ) ние не бихме могли да съществуваме. Така даряваме света около нас с трайни значения, разбираме ясно целите на отделните неща и определяме същността им. Наистина малкото дете припознава нови предмети вкъщи, без да знае за какво служат. То не притежава понятие за тях. Но желанието да придаде някакво значение на нещата около себе си, да ги направи понятни за себе си, да ги идентифицира, кара детето да надарява новите предмети с ред разбираеми за него качества и възможни употреби. Така бабината точилка може да се превърне в сабя, а големият празен пътнически куфар - в удобно скривалище. Спомнете си прекрасното начало на филма “Боговете сигурно са полудели”. От самолет, летящ над девствените южноафрикански територии, изхвърлят празна бутилка от кока-кола. Местните хора я открояват от всичко видяно досега, без да са наясно какво представлява това чудно нещо. И понеже е паднала от небето бутилката се идентифицира като нещо, загубено от боговете, което ако не им бъде върнато, ще донесе нещастия на племето. Без идентифициращата, разпознаваща дейност е невъзможно пребиваването на човека в света. Но още по-голямо е значението на идентифицирането за самите нас като отделни личности. Това се дължи на факта, че от една страна ние сме в много по-голяма степен зависими от общностите, в които пребиваваме, а от друга, че ходът на човешкият живот е постепенно превръщане на отделните човешки индивиди (представителите на рода) в индивидуалности, в същества с неповторими качества. Всеки зрял човек притежава самосъзнание за своята уникалност и неповторимост. Това самосъзнание изразяваме с абстрактно с местоимението Аз, но преживяваме това Аз като ядро, като център, който радикално ни отделя от останалия свят. Тъкмо тази самопредстава за себе си се нарича личностна идентичност. Осъзнаването на своето различие от другите е труден и постепенен процес, свързан, както със самопредставата за качествата ни, така и с нашите изяви и роли в живота. Според френския философ Лакан началото на чувството за Аз се свързва с т. нар. “стадий на огледалото” в детското развитие. Появата на първите наченки на съзнание за идентичност при децата започва с тяхното първо оглеждане в огледалото. В разминаването на образът, който те са имали за себе си и лицето, което наблюдават отсреща, като едновременно свой, и сякаш чужд образ, се появява онази характерна за самосъзнанието рефлексия – виждането на себе си в чуждото. Така или иначе разбирането на себе си изисква известно отстранение, ние сме произведени от собствения си поглед, гледащ ни отстрани, от позицията на другостта. Но нима другите около нас не са своеобразно огледало, в което виждаме и себе си? За разбирането на Аз е нужен Ти, погледът спрямо другия е условие за нашето саморазбиране. Освен това, нещо, което подчерта Хайдегер, човекът е единственото същество, което осъзнава екзистенциалния факт на единствения си и неповторим живот. Времето, дарено ни на този свят е наша единствена собственост, никой не изживява нашите болки и радости, никой няма да умре вместо нас. През целия си социален живот ние трупаме опит за духовното си и физическо различие от другите хора. Разбираме, че принадлежим на различни раси, че различен е цветът на кожата ни, различни са телата ни, лицата ни, гласовете ни. Но отличаващи са не само естествените склонности, характерите, жестовете, но и нашите придобити умения, образование, култура, умствените способности, думите. Ако Азът нашето личностно тъждество е източник на самосъзнанието ни, на чувството за уникална индивидуалност, то ние отъждествяваме себе си и с нашите приятели, със семейството, с народа си, с други хора по света. Съществува и външна - общностна идентичност, която трудно отделяме от представата за себе си. Ако при личното самосъзнание ние отговаряме на въпроса “Кой съм Аз?”, при идентифицирането ни с определена общност се питаме ”Кои сме Ние?”. Затова някои изследователи говорят за два типа идентичности при човека - Аз-идентичност и Ние-идентичност. От отношението на двете възникват често затрудняващи ни питания: Дали винаги желаем да се различаваме от другите? Винаги ли е налице развито чувство за индивидуализъм у хората? И дали са прави учени като Ян Асман, които считат - обратно, че хората по-скоро се отъждествяват с общността, отколкото с представата за самите себе си? Великият английски философ Т. Хобс намира, че природата на човека е егоистична и се ръководи единствено от потребността от самосъхранение. Поради този естествен егоизъм всеки е потенциално враг на останалите, а вечното състояние на човека е по думите на англичанина “война на всеки срещу всеки”. Все пак е пресилено да се смята, че индивидуализмът е исторически неизбежна даденост на човешката природа. Доказателство за това са формите на общностен живот, в които индивидуализмът се потиска и личностните различия се отстраняват. Такива комунални форми на живот са посветени на по-висши от индивидуалното съществуване цели, каквито могат да бъдат родовото оцеляване, защитата на родината, служенето на идеите (Платон) или религиозната отдаденост на Бога. ======

дори и по това да се съждава... някак си, без яснота и дълбочина по отношение на понятието ИДЕНТИЧНОСТ и процеса при който тя се формира - ИДЕНТИФИКАЦИЯ, би било просто леене на общи приказки от типа на горните "очевидности"... Тук някой разполага ли с разбиране в дълбочина, практически опит... с това понятие? Това понятие за мен се оказа един безкраен океан, но и чрез него се забърках сред фундаментални психични механизми и процеси... с толкова комплексен характер, че значението им се оказа пълна изненада за мен. Вече над 9 години работя по това направление... и изглежда че няма да ми стигнат и "други животи", но и не съм предполагал колко дълбочина ще ми отвори това по отношение на разбирането на психичната вселена... Но най-вече - практическите експерименти с идентичността и начините, прийомите и посоките на вмешателствата в нея, с цел целенасоченото й изменение... както и да е, но гледайки темата дотук, най-сетне се стигна в нея до обръщане на внимание относно нейното основно понятие - ИДЕНТИЧНОСТ. Интересно би ми било кой, какво, кое и докъде е вникнал в него. ========== В общ смисъл, съвсем условно и принципно... ЧОвешкото съзнание не е възможно да се породи без ИДЕНТИФИКАЦИЯ и формиране на идентичност. Именно чрез него се поражда личният образ АЗ, както и колективния й вариант... Без такова "начало", не смятам че е възможно "продължението". Ако това се приеме за "работна аксиома", то тогава изменението на идентичността следва етапни движения, които могат да се нарекат "РАЗВИТИЕ". Самото понятие ЛИЧНОСТ е само едно от етапните му съпътстващи. Ако и това се приеме за работна аксиома - то тогава развитието към психично оцялостяване, представлява управляемо изменение на идентичността - която е израз на най-дълбоките ядра сред базата на психичната динамика. Управляемо - от един етап нататък, който представлява специфична "граница" и от който управлението и водещото звено се поема от възникването на ново синтезно явление, израз на повишаването на структуризацията и организираността в психичното... ЦЯЛОСТНОСТ, единност - в психичната вселена не е просто хомогенна неясна обща "маса". Движенията в психичното са непрекъснати изменения от фрагментарност към оцялоставяне. Вътрешния баланс е нужен през всичките фази и етапности на такова... "преминаване". А това означава и - че оцялостяването се извършва на базата на заварени фрагментарности, които постепенно да се осъвместяват, за да се получи ОЦЯЛОСТЯВАНЕТО. ========== В чисто ментален смисъл, изяснявайки чрез анализ всяка синтезна картина на психичното, в него фрагментите са заварено положение и процеса на оцялостяване и синтез: 1- во - е процес. Следователно ЦЯЛОСТНОСТТА се формира на базата на "елементи" (фрагменти) , и чрез тяхната динамика - към формиране на осъвместяване към синергетични явления (при работата на фрагментите в общо цяло). Синергетичен ефект - е ясно какво е. Който не му е ясно може да прочете... Но не е възможно повишаване на степен на организация - ако няма какво да се повишава. Демек - ако всичко е заварена обща свръхорганизираност, то става безсмислено същото да се "разива", без да споменавам че става и "НЕВЪЗМОЖНО"... защото идеята за СИСТЕМА и съществуването й чрез динамичното взаимодействие между нейни елементи - престава да има значение... (което визирам в идеята от горното цитирано изречение от КАРЕС) 2-ро - щом е процес, то това означава че налице е естествена посока - от фрагменти към обща система с повишаване на нивото на организираност, за сметка на ентропията... Това е неизбежно и е едно от основните качества на ЖИВОТА, по принцип. 3-то - Явлението СЪЗНАНИЕ възниква именно при един от етапите на това "осъвместяване", като израз на определена структурност, организация и системност на вече съществуващи мозъчни дялове, при определена степен на сложни натрупвания от взаимодействия между психичното отражение и физическата реалност сред която даден носител на "съзнание" се ситуира и реализира "битие". 4-то - ИНТЕЛЕКТ - също е съпътстващо явление, свързано със СЪЗНАНИЕ. Интелектът е проява на нова форма на съотношение на психичното отражение, спрямо физическият реал на носителя на СЪЗНАНИЕ. От интелектът се поражда и изменение на това отношение - на субекта, спрямо реала му. Този нов тип отношение е наречен РАЦИОНАЛЕН и се основава на извеждане и симулиране на взаимовръзки между субекта и реала му, чрез задълбочаване и усложняване на психичното отражение на този реал и повишаването на абстрактността и насоченото боравене с нея, до възможност да се симулира в отразената картина на реалността, с която работи психиката. 5-то - Постепенното развитие на интелекта и осъзнаването, води до пораждане на сложна система от обратни връзки и субекта от физическа инстинктивна първосигнална идентичност, постепенно придобива ПСИХИЧНА ИДЕНТИФИКАЦИЯ, като ролята на последната става все по-приоритетна и определяща. Нарастването на сложността на тия обратни връзки, неизбежно води до усложняване и на динамиката в психичното отражение, което довежда до явлението РАЗУМ - като нов етап в нарастването на вътрешната организираност сред "психичните фрагменти"... ... и т.н. Или в общ смисъл, съвсем синтезно, някъде по следствията на тия общи горни положения: НАЛИЦЕ Е ЕВОЛЮЦИЯ СРЕД ПСИХИЧНИТЕ ПРОЦЕСИ. Всеки техен анализ - и времеви и моментен, през всички варианти, показва че физиологичната еволюция довежда до нов етап в усложняването на ЖИВОТА . Не виждам нито една сериозна причина, която да е в разрез с предположението - че физическата еволюция и развитие, са довели до нова проява и нова територия на организираността. ПСИХИЧНОТО е израз на тази нова форма на ЕВОЛЮЦИЯ. Разглеждането му, на всеки етап, чрез всеки аналитичен и синтезен прийом, чрез които и да са практически експерименти, подава ясна картина на едно нарастване и натрупване и нови типове проявления, израз на тия натрупвания...

Колежке, плаках на интерпретациите ви - чудесни са, разчувствах се, вече съм друг човек... :) както и да е. Но - тия две ваши изречения - как ще ги интерпретирате точно... че според моята интерпретация те носят смислово несъответствие едно на друго. И още нещо - странно нещо са "представите", но "въпросите на елементарната очевидност най-малко е въможно да се съотнесат до понятието ИДЕНТИЧНОСТ и ИДЕНТИФИКАЦИЯ. И ако не само давате сигнали че нещо ви е интересно и задължително няколко от "елементарните очевидци" откликнаха вече - защо поне не положиха начало на изясняването на съдържанието зад това понятие - ИДЕНТИЧНОСТ? Още в началото на неговия семантичен, смислов, прагматичен и семиотичен анализ... ще започнат да "капят крушите" на "елементарната очевидност". И нещо много важно - ИДЕНТИЧНОСТТА е само общото понятие. Процесът и производното на общото понятие - е ИДЕНТИФИКАЦИЯ. Тя е комплексен процес, произхождащ от сложни натрупвания, и то - цял живот. Извеждането на ИДЕНТИФИКАЦИЯТА е сложен аналитичен въпрос и по същество, принципно, той е от типа "обратен реверсинг" в анализа - тръгва се от "следствията" и завареното положение и се върви "назад" като е нужно да е налице принципни схеми на взаимовръзки, за да се следват към вече минали процеси, всеки от които е израз на натрупвания... "елементарната очевидност" я има навсякъде където е налице елементарно невежество. Просто хората си говорят с много думички, които всъщност точното и широкото им значение е доста комплексно, а те си карат с "интуитивното им схващане" за същото. А особено - понятието ИДЕНТИЧНОСТ - изглежда че е доста зле нивото на вникване и осмисляне, щом понятие с такава сложност може да се схваща от някого като "елементарна очевидност" - така той самия показва че няма идея за какво става въпрос, а само за общонародното бърборене и нивото на понятийната народна чалга.

-