makebulgar

Значи според няколкото авторитетни мнения тук, нито една народна приказка (или песен) с митологични елементи, не може да се използва по никакъв начин за някакви заключения относно митологията на даден народ?!

В Именника годината на Винех е именшегор, и е на 7 (или 6) години преди годината на Телец, която е сомор според Именника и 760 според другите извори. 760 година е година Плъх по източния календар и 6 години преди това е годината Кон. Така именшегор отговаря на годината на Коня. И понеже имаме при нас и титлата имник "коняр" хората са извели, че имен значи "кон".

Равене, относно езикът на траките нещата са доста несигурни. Същото е и с езика на скитите. Тоест съвременната представа за тия езици която е създадена на база лингвистични реконструкции от лингвисти може да се окаже че не отговаря на истината и на това какви думи са използвали тия народи. Примерно отваряме тракийски речник от Дуриданов и гледаме как е реконструирал тракийската дума "дързост". Без да има никакви данни за такава дума при траките, а само от името на племето Darsioi, той тръгва да търси индоевропейски думи със сходно звучене подобно на името, и от там намира старопруската darsos, и няколко подобни от други ИЕ езици значещи "дързък, смел". Така Дуриданов вече пише че в тракийския речник имало дума дарсос значеща "дързък". Всичко това е направено на база едно име, за което не знаем тракийско ли е, гръцко наименование ли е, и дали има нещо общо с тая дума от другите ИЕ езици. На база подобни реконструирани думи привържениците на тракийската хипотеза виждат в траките българи! Тоест доста некоректни реконструкции на думи. Същата е работата със реконструкциите на скитските езици, които на база няколко имена от боспорските надписи и от други сведения се определят като ирански езици. Имената наистина може да са доказателство за езикът на даден народ, но това не винаги е вярно. Имената от боспорските надписи спокойно могат да са наследство от други племена различни от скитите, като например кимерийците, а също така може да са заети по религиозен или друг път. Трябва да се внимава със заключенията за реконструирани от лингвисти езици на античните неписмени народи.

Имеон може да мине за Конска планина, доколкото от Именника имаме имен "кон".

А някаква по-конкретна критика към коментарът ми?

Мироки, автохтонците нали се стремят да отричат това че Аспарух е дошъл през 680 година. Отричат се гръцките хроники които говорят за това. Но лесно се приема една карта от 12 век която се преписва че била от 4 век и на която пише Мизия тоест България.

Трябва по комплексно да се разглеждат нещата. Не трябва да се забравя и пренебрегва това, че имената на българите от ПБЦ и Именника имат паралели в скитските боспорски надписи, но и не трябва да се преекспонират много доколкото са само едни имена. Не трябва да се забравя че скитите още през 5в.пр.хр. си вземали тракийски принцеси, а Боспорското царство в началото е известно с тракийската си династия.

Костадине, историята не е черна или бяла, тоест нещата не могат да се делят единствено на дошлячество или автохтонство. Това си е лаишка представа отвсякъде. Дошлячеството си има своите необорими факти. Да се зачеркнат сведенията на гръцките хронисти които говорят за българи в Северен Кавказ, Кубан и Северното Черноморие е също толкова ненаучно като това да се приема че всички траки са били изчезнали от балканския полуостров. Да се заменя старата тюркска теория с автохтонната със неглижиране на хрониките е нелепо. Да не говорим, че има съществени разлики между археологията оставена от траките и от българите.

Еми сложна е задачата, но не е невъзможна за решаване. Просто трябва да се прави пълен научен сравнителен анализ със възможно най-много сведения. Така например приказката за Тримата братя и златната ябълка трабва да я проучваме знаейки за персийската приказка за Симруг, която е почти същата, а също така трябва да знаем и за описаната от Херодот история за произхода на скитите, според която скитите казвали че са наследници на най-малкият от трима братя, който успял да вземе златното рало, златният хомот, златна чаша и златна секира. След това трябва да се прецени кога е пристигнала тая приказка при нас, със скити, перси, българи, славяни, траки или други. Същото е и с кукерите, мартениците, и други неща, за които могат да се дадат по няколко паралела освен на местна почва при траки и гърци, но и на изток при индо-иранците.

Г-н Добрев, нещо по-умно не успяхте ли да измислите? Чел сте книгата или не? Явно не сте, но веднага я хвърляте в коша, щом на нея не са любимите ви имена. Щом го няма Златарски, Гюзелев и И.Добрев, значи направо в коша! Трябва да се измисли начин учени и професори да бъдат понижавани в чин ако говорят глупости и безпричинно злословят срещу други.

Втори том на "Българска национална история" - Древните българи. Старата Велика България., вече е на пазара. Авторския колектив - Р.Рашев, Ж.Войников, Г.Атанасов, Г.Владимиров, Н.Хрисимов. Новаторски прочит на историята на Стара Велика България 10.01.2014 | автор: Проф. д-р Пламен Павлов За първи път на древните българи се отделя самостоятелен том в многотомното издание „Българска национална история“. През последните години в модерната наука все повече се утвърждава мнението, че в изграждането на древната, забележителната сама по себе си българска държавна традиция фундаменталната роля принадлежи не на славяните или на завареното население на Балканите от античната епоха (на първо място древните траки, обект на обстойно изложение в том І на „Българска национална история“), а преди всичко на древните българи. Тази основополагаща концепция е развита аргументирано още в първия том на „История на българите (От древността до края на ХVІ в.)” под редакцията на проф. Георги Бакалов (София, 2003) – издание, инициирано от Научния център за българска национална стратегия, своеобразното „ядро“ на възобновената по-късно Българска академия на науките и изкуствата /БАНИ/. В съществуващите опити за цялостно изложение на българската история на древните българи (т.нар. прабългари) винаги е отделяно подобаващо място, въпреки едни или други идеологически постановки, пристрастия и предубеждения. Това е правено и се прави най-често под формата на въвеждащи глави или дялове в съответните книги или томове, посветени на Първото българско царство (VІІ-ХІ в.) като цяло или пък на т.нар. езическа епоха от неговото развитие (VІІ-ІХ в.). Така е в класическите трудове на акад. К. Иречек, акад. В. Златарски, проф. П. Мутафчиев и други автори, вкл. в том ІІ на многотомната история на България (София, 1981), в посочения по-горе том І на осемтомната „История на българите“ и други издания от края на ХХ – началото на ХХІ в. Може отговорно да се заяви, че в настоящата нова по рода си история на българската нация на практика за първи път на древните българи, вкл.на създадените от тях държави в Източна Европа (прочутата „Стара Велика България“ на кан Кубрат, т.нар. Черна и Волжка България), се отделя самостоятелен том. И това съвсем не е преднамерен, самоцелен опит за изтъкване на древните българи за сметка на други етноси, участвали в българския етногенезис през Средните векове, нито на други народи и държави. Напротив, възприетият подход е следствие от обективния и в съществена степен новаторски прочит на познати, но и на малко известни, игнорирани или новооткрити исторически и археологически извори. Голяма част от тях за първи път са представени пред широката публика, при това на достъпен език и стил. Настоящият том е дело на колектив от автори, които в своите текстове се спират на най-значимите проблеми от етногенезиса, ранната история на древните българи, „Старата Велика България“ и наследилите я средновековни държави в Източна Европа. Независимо от едни или други различия предвид конкретни авторски виждания, които няма как да бъдат напълно избегнати, българският читател получава хомогенно, достатъчно мащабно и, не на последно място, модерно изложение върху тази изпъстрена със спорове, хипотези и дори спекулации, трудна проблематика – подробен, но и увлекателен „разказ“, съобразен с най-новите проучвания на наши и чужди изследователи. От друга страна, поместените тук текстове имат достатъчно ясно изразено собствено звучене, което ги прави, малко или много, самостоятелни студии или монографии на съответните автори, „вградени“ в общата тъкан на тома. По тази причина са неизбежни и някои повторения, особено на текстове от първостепенни исторически извори – основата, на която стъпват авторите при своите анализи и разсъждения по конкретни научни проблеми. В частите, написани от д-р Живко Войников, проф. Георги Атанасов, проф. Рашо Рашев, д-р Николай Хрисимов и д-р Георги Владимиров, са привлечени изключително много нови извороведски, езиковедски, археологически и исторически изследвания, част от които досега не са коментирани от българската наука. Ако пък по отношение на някои от тях това е правено, най-често е ставало инцидентно и във връзка с конкретни частнонаучни проблеми. В първия раздел на представения тук том ІІ на „Българска национална история“ д-р Ж. Войников, автор на няколко новаторски проучвания за древните българи, дава разгърната панорама както на известни, така и на малко познати или игнорирани исторически извори. Въведеният изобилен материал дава възможност за нови интерпретации на сложната проблематика, отнасяща се към етногенезиса, прародината, разселванията и етнокултурната характеристика на древните българи, на техните взаимоотношения с други древни народи и култури. Всичко това несъмнено ще предизвика интереса на читателите, като провокира и мотивира специалистите в различни области за по-нататъшни проучвания. Проф. Г. Атанасов дава една в значителна степен нова трактовка на изграждането, развитието и съдбата на „Старата Велика България“ и бележития неин владетел Кубрат. Новаторските моменти в представената от проф. Атанасов интерпретация на свой ред ще провокират наши и чужди специалисти за детайлно изследване и преоценка на събитията, личностите, територията, състава на населението, владетелските центрове и други проблеми, свързани с българската „степна империя“ в Северното Причерноморие. Видният български археолог проф. Р. Рашев, чиято трагична гибел през 2008 г. развълнува не само неговите колеги, но и цялата нация, представя мащабна картина на археологическите открития, свързани с Кубратова България. Поместеният тук авторски текст е по последната редакция на ръкописа на известната негова книга „Прабългарите през V-VІІ в.“, като с помощта на д-р Н. Хрисимов са извършени някои уточнения на обекти, географски данни и т.н. В частта, написана от Н. Хрисимов, тази „материя“ е доразвита с оглед на периода след гибелта на „Старата България“ в нейната основна територия. Направен е опит за „реставриране“ на практически непознатата история на т.нар. Черна България – от падането й под сюзеренитета на Хазарския каганат до началото на ХІ в. Време е да се осмисли историческата истина, че през Ранното средновековие заедно с българската държава на Балканите (Дунавска България) и онази на Волга е имало и трета българска държава в Северното Причерноморие – обстоятелство, което още веднъж ни убеждава в държавнотворческата енергия на българите. Третият раздел на този том на „Българска национална история“ е посветен на Волжка България и нейното място в историята и цивилизацията на Източна Европа. Негов автор е д-р Георги Владимиров, утвърден изследовател на тази проблематика, чиито книги получиха висока оценка у нас и в чужбина. В структурата на раздела са поместени и две сравнително малки, обособени авторски части, написани от акад. Емил Александров (един от радетелите за написването на настоящия том), и от мен, Пл. Павлов. Общата редакция и подборът на илюстрациите са дело на д-р Г. Владимиров, благодарение на когото читателят ще придобие много нова, синтезирана информация за забележителната цивилизация на Волжка България, за съдбата на нейните жители и техните наследници в епохата на „Златна Орда“ и Казанското ханство. За жалост, във времето, в което беше обмислян и създаван настоящия том, ни напуснаха нашите уважавани колеги и видни български учени проф. Рашо Рашев, акад. Емил Александров и проф. Георги Бакалов – един от инициаторите на тази многотомна поредица и неин отговорен редактор. Посвещавайки том ІІ на „Българска национална история“ на светлата им памет, оставаме с твърдата убеденост, че техният път на достойни учени ще бъде продължен от днешните и идните поколения изследователи на многовековната българска история. Читателят ще се убеди сам, че книгата, която вече държи в ръцете си, е далече от претенцията да даде отговор на широката гама от въпроси, свързани с произхода, прародината, етногенезиса и развитието на древните българи, на изградените от тях обединения и държави в Източна Европа през средновековната епоха. Естествено е том ІІ на „Българска национална история“ да породи различни реакции, да се надяваме добронамерени и обективни, да провокира нови идеи, научни предизвикателства и дискусии. Такова е и съкровеното желание и творческо кредо, което обединява неговите създатели, редактори и издатели. Проф. д-р Пламен Павлов, Дописен член на Българската академия на науките и изкуствата http://www.fakel.bg/index.php?t=3338

Равене, я си припомни какво казва Апамейски на събора в Константинопол - "...Войната с България...", не говори за разнебитена орда. Има доказателства, да това че усвояването на ромейските земи е било планомерно, постепенно и целенасочено. Целта са били крепостите, а не полета за номадските стада. А това, че основната част на българите се събирала в Никулцел е тотална небивалица и глупост. Същата глупост като онази че в Плиска трябвало да се побере цялата орда. Равене един ден ще прогледнеш, но е рано.

Добре че бяха гърчолята да запишат как губят битки само заради случайността и болките на императора. Що ли до тогава губят само срещу силни врагове, в големи битки, а баш срещу българите губят заради случайнотта и комарите по дунава. Равене профанизацията която налагаш без да мислиш и с буквално четене на гръцките писания не е много красива, и си личи от далеч. Като си решил да питаш за това що българите не тръгнали за цариград, а чакали 100 години, защо не питаш и гърчолята защо чак при Василий Втори успяват да си върнат земите! Що му пада главата на Никифор? И знаеш ли как се води битка, знаеш ли как се усвоява територия, шахмат играеш ли?

По религиозни причини! Но е твърде сложно за разбиране.

Не генетик, а манипулатор. Принципно трябва да се трият всякакви постове в които някой говори недоказани неща като това че гените на прабългарите били нещо различно от гените на съвременните българи, доколкото на прабългарите все още никой не е изследвал гените.

Проблемът е че при нас са останали доста обичаи, които се откриват и на изток при наследниците на старите индо-ирански народи. Вероятно тези обичаи са били част от религията на старите българи. Хипотезата за трите елемента - претопения прабългарски елемент, славянското море, и траките които били унищожени но оставили всичките си обичаи на новите българи (славяните които били претопили прабългарите), е отвсякъде ненаучна и не се съобразява с много неща.

Исаве, такава е ситуацията днес, когато производството на тухли е евтино. В миналото не е било така. В миналото си строят крепостите от камък защото керамиката е била скъпа. Имали са керамика за паници, делви и други подобни, но не и като тухли, защото производството е било скъпо. Съответно тухлите навлизат постепенно като пояси в крепостите за да ги направят по устойчиви. Тухлите имат предимство в това че са със стандартен размер и могат да се правят много форми с тях.

Еми така казват учените. Тухлите при земетресения поемали по-големи деформации, и затова дори и при квадровите градежи почнали да слагат по няколко реда тухли в смесен строеж. Тухлите и дебелия слой хоросан между тях при удари с тарани и гюлета се ронели и абсорбирали удара, докато квадрите се цепили на големи пърчета. Тухлите били по скъпи за производство през ония времена. Изисквали печене, пречистване на глина, много дървесина за огъня, докато квадрите само ги дялаш и ги караш до строежа. При това дялането на квадри не е някакво супер сложно знание което да е трудно за усвояване и прилагане. Всякакви примитиви от миналото преди новата ера са дялали камъни и квадри за къщи и крепости.

А дали го има тоя обичай и при други народи? Другите православни освещават ли като нас с вода?

може и да са български, но може и да не са. доколкото си спомням в техническото изпълнение на крепостите от ПБЦ и на крепостите на около Дон има големи разлики. нашите са направени по всички изисквания на ромейското строителство - дълбоки основи, много хоросан между квадрите, фугиране със червен хидроизолиращ хоросан, водопроводи, канализация. крепостите около Дон са без основа на стените с директно наредени камъни на земята, без хоросан, тоест примитивни.

Доколкото пишат учените тухлените градежи били по-престижни, по-скъпи, били по-устойчиви на удари от тарани и на земетресения. По тия причини в Плиска жилището на владетеля е оградено с изцяло тухлена стена. Квадрови градежи като тези в Плиска и Преслав има и при крепостите на полуостров Крим, от където по-лесно биха достигнали до нас.

Българите жертвали и кучета, а в Боспорското царство също са го правили, поне според една монета на Митрадат. Kingdom of Bosporus, Mithradates, c. 39-45 AD

Не правят степняшки валове. Валовете ги правят уседнали народи за да си пазят границите. Строежът им изисква години работа, което номадите не могат да си позволят тъй като са със стадата да номадстват. Българите строят "степняшки" валове и високо в планината да преграждат планински проходи между планински върхове. След Крум или по-скоро след Муртаг настъпва период на боогатство и 30 годишен мир с основния ни враг. Пари постъпват както от данъка от ромеите, така и от солните и други мини в Карпатите. Съответно започва по-мащабно каменно строителство. Тоест промяната не е в това че Крум е бил полу-аварин тенгрианин, а е защото е убил Никифор и сме сключили договор.

За аспаруховите българи първо трябва да се докаже че са били номади, и чак след това да се чудим кога и за колко време са били станали уседнали. Българите и тук и на Волга си правят едни и същи селища - укрепени с валове и ровове дървени крепости, които са били характерни и за останалите славяни, които науката приема че били уседнали земеделци и скотовъди. Тия селища се водят скитски тип, а за скитите имаме данни че сред тях е имало и земеделци.

Пък и самото Тенгрихан като съчетание звучи близко до Митракан - името на един от месеците в стария календар на персите. А при волжките българи имаме празника Нардуган/Мардукан.