Втори след княза

Неочаквана подкрепа, получих от предложения за Нобелова награда Хорхе Борхес. Като четох "Търсенията на Авероес", където се разказва за опита на Авероес- принадлежащ към арабската култура, където няма театър, да преведе думите на Аристотел "комедия" и "трагедия", стигнах до следното: Героят- Авероес прави нещо, което е лесно за Европейската цивилизация- да осмисли "драма, комедия, трагедия", но нерешимо за него, независимо, че отговорът е пред очите му- вж. разказа тук. Това е смехотворно. Именно това написах по- горе. Доволен съм.

Днес, когато част от християнския свят отбелязва Възкресение Христово ми идва на ум следната идея. От Египетско време, хора са се мъчили да придадат трайност на тялото. Възприемали са съществуването на душа, която се преражда или е вечна. Когато приемам, че т. нар. душа е всъщност дейността на ВНД, то целият жизнен опит, който мозъкът е придобил изчезва със смъртта. Може би напразен, колкото египетските мумии, е стремежът ни да опишем своя живот и поуки в книги или в интернет блогове. Въпреки това, ние го правим. Това е според мен единствения начин за да придадем трайност на това, което е в нас. Кратко казано- Трябва да пишем като за векове и наследници, пък да става каквото ще с нашата информация, дори да изгние. "Пирамидите" на Библията и някои идеологически "Събрани съчинения" може да останат по- трайно, но Клио е муза- шегаджийка Душата е това, което имаме и предаваме като информация- знание.

Ами онзи, дето един, като влязъл в рая, се огледал и рекъл "Язък, с тоя здравословен начин на живот, колко години сме пропилели..."

Добро нещо, в нашата култура е винцето, пък и алкохола изобщо. Добро нещо е и трудът- полезно и приятно, като винцето. Обаче умерено! Сега обаче искам да изложа мнението, че тези двете си приличат по една особеност- усилват тенденциите във взаимоотношенията, те са някакви катализатори. Когато в семейството има тенденция на разпадане, трудовата претовареност или алкохола ги усилват. А пък за винцето в любовта, за този всеизвестен афродизиак, няма да говоря. Така че хрумването ми тук е, че във взаимоотношенията съществуват някакви катализатори, ускоряващи, а вероятно и забавящи ги. Умерено.

Между комичното и трагичното има една крачка разстояние- трагикомичното. Онова нещо, което сякаш е много лесно преодолимо, но не се случва е трагично. Когато едно дете се учи да ходи и пада, това е комично; когато се установи, че има тежка болест, от която никога няма да проходи, това е трагично; когато фаталната диагноза, хвърлила всички в сълзи не се сбъдва, това е трагикомедия. Трагичното е по- запомнящо се, защото ни показва избор на път със страдания и смърт. Решение, което повечето избягват, защото знаят, че е опасно, но някои го взимат, оценявайки алтернативите за нещо още по- лошо от мъченията и смъртта. Антигона взима решение да умре, но да погребе брата Полиник. Сестра й Исмена взема друго, съвсем безукоризнено решение. Съдбата й не е трагична, не е и запомняща се. Прометей е дързък и своеволно се противопоставя на Гръмовержеца, последствията от което са безкрайни мъки. Океан го съветва да бъде по- сдържан, както правят всички. Съдбата на Прометей е трагична, а Океан без крамоли си властва над своята стихия. ТРАГИЧНО Е ОНОВА ДЕЙСТВИЕ ИЛИ РЕШЕНИЕ, КОЕТО ЗА ОКОЛНИТЕ ИМА ПАГУБНИ ПОСЛЕДИЦИ И ГЕРОЯТ МОЖЕ ДА ИЗБЕГНЕ, НО ТОЙ НЕ ИСКА ИЛИ НЕ МОЖЕ ДА ПОСТЪПИ ТАКА. Крал Лир би бил трагичен дори безмълвно да умре в проливния дъжд или също толкова отчаян и примирил се във вече чуждия му дворец, но гнева му срещу престъпното поведение на Гонерила и Регана експлодира и той не иска да остане при тях. Избира пътя на пагубните последици. Ако той не беше пропъдил Корделия... Именно в наличието на алтернатива, която да може да бъде приета, изборът на другия път става трагичен. Ако героят има само един път- към смъртта, това е наистина скръбно, но не и трагично. Няма трагедия в смъртта на 100 годишен, уважаван и сред семейството си родител. Трагедия има, ако може да се избегне, но не се прави. (простете да повтарянето).

Това за торбата го приемам като една хипербола за да противопоставите наличието на нещо идеално в човека. Обаче нещо такова, идеално, по определение отвъдгранично и непознаваемо е трудно да се обсъжда. Представата за съзнанието като висша нервна дейност не унижава човешкото, а просто го прави достъпно. Тази дейност е сложна обработка на информация и е достъпна само за човешкия мозък. Торбата с химикали в кабинета по химия няма нищо общо или поне се различава от мозъка, колкото лопата силикатен пясък от действаща електроника на силициеви чипове. Моля да задълбочите защо не приемате, че съзнанието, мисленето, въображението, идеите и образите са продукт на мозъчната дейност или самата дейност? Намирам го за важно!

Интелигентно и изтънчено! Не като битийното колективно състояние от "И да паднем и да бием, пак ще се напием", нито като медикаментозната статична пристрастеност "И от радост, и от мъка, пак ще се накъркам". Финес!

Битието определя съзнанието. Разбира се. Действието в една среда, пробите и грешките определят съзнанието за нея. Работата със софтуер прави човека софтуерен специалист, а работата с житни култури- земеделец. Обучението си е придобиване на цивилизационни или цехови, или семейни традиции или практики, пресовани в информация за изграждане на познание за средата и това определя поведението. Това, че човек битува в такава среда- училище, семейство, занаят, оформя съзнанието му. Ама това е всеизвестно и затова спирам.

Още преди сто години Павлов обмислял, че това, което се е смятало за душа е висша нервна ДЕЙНОСТ или рефлекси на някакви стимули. Днес, когато имаме компютри, можем леко да си обясним и ние този удивляващ хората столетия проблем. Чудели са се как така може човек да възстановява пред очите си образи и дори да създава нови. Сега телефонът, между другото което върши, може да съхранява образи и да ги преработва с фотошоп. Може да разбира говор и да изпълнява команди. Техниката всъщност отговори на философията с практическите си достижения. Защитниците на идеята за душа, за да не излезе че са приказвали празни приказки, може да умуват дали машините имат душа, но вече нещата са изяснени. Душа няма. Има дейност на специализирани клетки- неврони, които подобно на електронните елементи могат да правят това, което е било обяснявано чрез божествата. Нашите нервни клетки, както и електронните елементи обработват информация. При нас тя постъпва от сетивата, а при машините чрез датчици и е много по- богата. Така мъдруването за творческите сили на душата директно отива към изучаване преработката на информацията. Така нашите спомени, мечти, идеи са дейност с информацията или информационен продукт на тази дейност. Бог е мъртъв. Да живее Бог. Защо хората продължават да вярват в душата, която Господ или там, който е, е създал? Няма нищо необичайно. Просто има степени на мислене и когато нещо не може да бъде осмислено, въвежда се божеството или магията, или извънземните. Дори компютърните специалисти, които знаят как се преработва информацията, имат свои ритуали и молитви, а сигурно трепват, когато котка им мине път във важен за тях момент. Просто това е някакво дълбоко ниво, което не сме надживели. Пробивът обаче е направен и търсенето на душа и бог не е актуално за здравомислещите. В музея тези двете ще останат до медиатори като етера и флогистона, до невъзможните творения на човешкия ум като философския камък и перпетуум мобила.

Какъв ли детективски метод да изберем, за да разберем, кое е доброто сред хаоса от чужди добрини, които ни се внушава, че са наши? На първо място нашият опит. Няма по- сигурно от това. Тялото и сетивата ни знаят кое им носи мир и наслада После с другите средства с които разполагаме- Общуването. Особено с хора от нашия свят- близки по всичко- род (гени), статус, място. Те по- вероятно изпитват същото като нас. Общуване с компетентни- специалисти, опитни, патили. Естествено и с авторитети. Което те могат да представят като добро, вероятно ще го наложат и на другите. Писмеността и медиите. Жалко, но актуалните медии- ТV, радио, преса са доста ненадеждни, често служат на властта, а старите книги не са актуални. Все пак социалният опит се увековечава чрез писмеността и съвременните средства за запис. Мисълта. Така може да бъде разкрит евентуално фалш, противоречия, несъответствия при другите източници. Няма да се оставяме други да ни казват кое е добро за нас, я. Те и на Чичо Том ще обяснят колко хубаво е робството, а техният препарат пере най- добре.

Един интересен пример, че етиката е плод на решението на авторитетите е колизията между разпоредбите на Бога и сегашната епидемична ситуация. Да речем, християнската служба не е записана, но юдейските правила са в Библията, сиреч дадени от Бог. Дори да оставим, че е казано, тези, които му вярват да се обрязват, а апостолите решили, че за християните то не важи, но и правоверните юдеи ще се съобразят с условията и ще заобиколят Божиите разпоредби за да не рискуват здравето си. Обаче, ако религиозните водачи кажат, хората ще постъпят според казаното- дали ще се събират, дали ще се причестяват, дали ще се молят у дома, вместо на мястото, където присъства бога, всичко е човешко (на авторитетите) решение. Илюстрирам нещо, в което съм убеден- нравите, поведението в каквато и да е човешка система се определя от личности или групи- авторитети. При това решението може да бъде взето както рационално, така и емоционално или случайно, както за добро на системата, така и в нейна вреда или без значение. Така че, кое е добро, а кое по- добро няма обективно измерение. При силен религиозен водач, може да се каже "Бог ще ни пази, ако спазваме заветите му и ще ни накаже, ако сме страхливи!". При силна група учени или авторитетен началник на щаба, може да се каже "Трябва да има имунитет, контактувайте, а медицината ще се погрижи за болните" или обратното. А може решението да е "Така правят другите" или "Кой командва тука? Я всички през обеззаразяване! ... и си носете въжета, че да обесим заразените!" . А ако авторитетът е обезпечен с органи за насилие, нещата стават още по- лесно. "Добре, добре", казваме ние, което ще рече "Добро е." Само дето в човешко общество, при наличието на цивилизационен опит, има знания и памет, които подсказват кое в делата е по- добро. Има книги, оценки на решения, история и наука,( вкл. епидемиология, ) и може, ама не е сигурно, че ще се вземе сполучливо решение за взаимоотношенията и кое е по- добро. Става дума, че ранжирането добро/по- добро се взима на база практика, памет за нея и съобразни решения. Или, както е в българската приказка, "Не питай старило, а питай патило"- сещате се, дето еленът- водач на стадото, с авторитет и сила да го наложи, водил към пропаст, а еленчето, придобило опит и познало с действия реалността, казва наистина добрия път.

По темата "Добро, добро, колко да е добро", освен че не можем да сравним две постъпки и да кажем коя е по- добра, не можем да сравним и два етически императива и кажем кой е по- добър. Басня: Спазвайки категоричният императив на Кант („Действай само според онези максими, за които си убеден, че трябва да се превърнат в универсални закони“), Кумчо Вълчо казва на Зайо "Можеш да ме хапеш, да ме преследваш. Да ме изядеш можеш". За Зайо същият категоричен императив гласи: "Никакво месоядство, само паша". Е, можем ли да кажем, че единият морал е по- добър от другия? Не можем да преценим и етически системи, коя е по- добра от другата: Ето, в източните системи има някакви етически стъпала, които е препоръчително човек да изкачи за да стане по- съвършен. В достигнатото от Запада Римско право пък се смята, че всички римски граждани са си чудесни, могат да избират каквото си искат поведение, а и религиозно- морална норма, но не трябва да нарушават конкретни закони. Кое е по- добро? Да предлагаш правила за праведен живот или да санкционираш зловредни действия? Да си призная, аз изпитвам респект към достиженията на Римското право и ми се струва по- добро. Приемливо е едни да се обрязват, други да не се бръснат, трети да ходят голи. Важното е, законите да са известни и да не се правят неща, които пречат функционирането на обществото и на околните. От тук нататък- прав ти път. Свободен човек си, равен с другите. Няма степени на святост, защото няма светци. Има само две категории: равнопоставени граждани, които са норма и престъпници, които са маргинали. ... Е, между нарушителите на закона може и да попадне някой Христос, но да се надяваме, че него историята ще съхрани за месия. Предпочитанието ми към Римското право не е надеждно, субективно е и ако живеех сред кхмери щях да мисля съвсем иначе.

Моля, използвайте тона, който ви допада. По мое мнение по- дистанцирания тон дава възможност за вежливост между непознати и спокойно излагане на противоположни тези. Ако тонът е по- свободен, ще има повече острота, емоции, но и отчуждаване от спокойните размишления.Взаимното уважение между колеги е израз на уважение към мнението на другия, от когото може да се учим, а също и уважение към тезите, които защитаваме. Същевременно обръщения на "братО" и фамилиарност не правят дискусията по- добра или по- лоша. Важна е информативността на мненията. Така че, насърчавам ви да ползвате волно тона, който намирате за подходящ за изразяване на мислите си.

Разчитам, че Върбанов ще обясни или ще се защити. Все пак, езикът, писмеността и големият мозък на човек прави качествена разлика с поведението на животните. Ако стопанин малтретира кучето си, то по стаден инстинкт се смирява. То няма чувство за справедливост, робия. Мравката работник е такава от излюпването си и няма изобщо никакви идеи, а камо ли идея за "царица", за "войник". За организация може да се говори, но за цивилизация- едва ли. Естествено, теорията за цивилизация при животните може да бъде защитена, но аз я приемам само метафора, като подобие, басня за човешкото. Интересно е да я защитите.

Къде да сложим Нулата? Ако я сложим като при скалата на Целзий- то има зло и добро. Ако я сложим като Келвин, има само добро. Започнах темата със скала за вятъра. Там няма "под нулата". Остава въпроса как да различим добро от по- добро, т.е. да ранжираме стойностите в скалата или поне да имаме уред, който да мери нещо, което да разделим на персентили. Сиреч остава въпроса Добро, добро, колко да е добро?

Е, метафори, басни. Чрез животните представяме хора, но не мога да нарека термитника цивилизация, макар други да го приемат. Според мен цивилизация се отнася само за хората и то създали значителни поселения с регламентирани норми и целенасочена, обмислена промяна на света, а не генетични или инстинктивни действия. Не става само с гени, трябва и ъкъл.

Май да. Отричам робството като идея, но без да съзнавам, приемам настоящето, ако то може да бъде преценено като робство. По- точно, отричам това, което си представям като робство, но приемам това, което не си представям като робство. Ако нещо оценявам като не-негативно, а то е обективно негативно, аз го приемам. Хм. То затуй отрова се сипва във вино.

Формирането на идея и практика за добро и ценности има свои стъпала. Метафора: някаква стопилка се излива във форма. Частиците се движат бързо, хаотично и променят връзките си, стремят се да заемат цялото пространство, но да не се откъсват от масата. Постепенно започват да изстиват и връзките да са по- стабилни, появява се кристализация, ако такъв е материалът. накрая частиците постигат свързаност и форма съобразно склонността на материала и съда в който са. Сега чета нещо за екзистенциализма- Фр. Горе- долу това, което добих като понятие е: По време на Съпротивата ценностите и поведението са обединени въз основа националната кауза и добро- лошо се определя от отношението към фашизма. Следва една свобода, която дава възможност всеки да постъпва според своите възгледи за свобода и наклонностите си. Следва сблъсък на личните интереси на хора помежду им, както и опознаване на последствията от постъпките. Контактите са чести, измените, разделите и дълбоките, вкл. интимни приятелства са ежедневие. Следва преоценка на ценностите и отхвърляне на някои поведения. Следва период на относителна стабилност на ценностите. Определящи са били идеалите на Съпротивата; влиянието на противопоставянето СССР- САЩ, Планът Маршал, т.е. извънкултурни влияния; културата на Франция, включваща стремеж към свобода и революционност+ висока буржоазна култура + високи постижения на монархична и аристократична Франция+ нереализирани идеи за комунистическа нравственост. Накрая екзистенциализма остарява.

Хитро! Интересна идея за "праг на поносимост".

Ако и кучетата имат цивилизация, кое наричате цивилизация?

Робството осъждаме от сегашна гледна точка. Атинската цивилизация и Южните щати са го харесвали. Да не говорим, в Библията, как евреите следвали "Не убивай" по отношение чуждите. Има "ценности за ние" и отнасящи се за "не ние"

Не бих казал "цивилизацията ги налага" , защото има и нецивилизовани с ценности. Дори кучето цени храната и е вярно към стопанина

НЯМА вродени ценности. При това ценностите се променят. Ценностите на 81 не са ценностите на 18. Въпросът с формиране на ценности е основен за `сяка власт и отношения. Двама като се съберат и за тях започва един турбулентен период за формиране на ценности и кой командва четата. Малко са моментите в които има "липса на ценности". Те се наричат шаш, объркване, невроза, дезадаптация. Тогава войводата казва "Не си прав, пич"

Това е ключът за разбиране на патоса на избора у Киркегор Този патос обозначава значимите избори, които правим. Може да бъде както религиозен- вдъхновен от божество, така и контрарелигиозен, но емоционалното, патетично обвързване на избора го прави значим, решителен. Мисля, че това е търсене на Киркегор за обосноваване на решенията, което не е логическо, обективно, а е емоционално и субективно, но му върши работа.