К.ГЕРБОВ

Камъка, действително само Обретенов го е посочил. Така че има основания за съмнения, дали точно там е било лобното място на Ботев. В акта на комисията от 1901 г. е записано: “Днес, на 20-ий май хиляда деветстотин и първа година - ден на 25-летието от последното сражение на Ботевата чета с турците и паданието на войводата Христо Ботйов, установява се след внимателно проучване на местността от живите Ботйови другари: Ст. Хр. Савов, Спас Соколов, Прокопия Дянков, Тодорин Томов, Юрдан Н. Юрданов-Инджето, Ради Бельов-Бошняк, Иваница Данчев, Марко Василов, Мико Стоянов от Скравена и някои селяни от селата Паволче и Челопек, че главното сражение е станало не на местността Воло, както се твърдеше досега, а на върховете Околчица, Камара, Клена и Голата могила. Там в сражението на Камарата на не точно определено място е паднал Христо Ботйов.” Разбира се, може и в този протокол да има съмнение, защото при съставянето му не е присъствал нито един от очевидците на смъртта на Ботев. Но едно е да се съмняваш в нещо, друго да си измисляш.

Киров, Ресавски има спомените на Обретенов, но пуска информацията от тях „на час по лъжичка”. Привеждам спомените на Димитър Тодоров – Димитрото и Никола Обретенов. Това са единствените свидетелства по случая. Всичко останало е един овчар видял, друг пък чул. Има и псевдоочевидци, които подвели Захари Стоянов, че Ботев бил ударен в челото. Когато Обретенов запитал Захари, защо е написал така, той му отговорил: „За по-голям ефект”. Разбира се доста нещо е изписано на тема „как Обретенов лъже” и се правят засечки на негови противоречиви изказвания. Но истинското „дирене” на лобното място на Ботев започва едва 50 години след смъртта му. А тогава, разбира се, спомените не са били пресни. Пък и кой да ти запомни подробностите, когато на 20 май в един момент четата е била атакувана от три страни и е имало опасност да бъде обкръжена и от четвъртата. Когато няма достатъчно факти за нещо, е хубаво човек да си замълчи, а не да започва дълбокомислен анализ, как нещо видите ли не се стиковало. Разбира се, че като не знаеш как е било, ще го стиковаш по своя си акъл. Но това не значи, че си намерил истината. Спомен на Димитър Тодоров – Димитрото (съставени от Г. Караиванов по записките му) Както на Милин камък, така и тук денят бил горещ, слънцето печело силно. Мястото било каменисто, безводно, канарите били напечени като пещ. Гладът и жаждата измъчвали и сега момчетата. Противникът обаче разполагал с всичко. При това неговият брой се увеличил. Сражението било отчаяно. Турците нападали на групи, ожесточено, но напразно — позициите на четата били непристъпни. След пладне едно отделение черкези заобиколили и се опитали да завземат една съседна височина, ала Войновски ги нападнал със своите момчета, разбил ги и гонил до известно разстояние. Обаче турската войска го издебнала и му отсякла пътя. Той не можел да се върне и продължил нататък. Минал долината и се укрепил в отсрещното усое. Ботев и другите момчета, между които бил и Дим. Тодоров, останали на Грамадата. Така, разделена на две, четата продължила сражението чак до мръкване. Със скриване на слънцето боят престанал. Тръбата на турците изсвирила и те започнали да се оттеглят. Понеже четата била разпръсната на едно голямо пространство, не се знаело дали имало убити. Решено било и четата да се оттегли. По дадения знак момчетата се събрали. Историята с предишните ранени се повторила. Ония от ранените, които можели да вървят, тръгнали с другарите си, а тежко ранените останали по местата си. Знаейки какво ги чака, те молели с плач да ги приберат или да ги доубият, но да не ги оставят в ръцете на турците. Но чие българско сърце е можело да постъпи така в тягостните и мъчителни минути на една такава раздяла? Започнали да слизат надолу по посока на заетата от Войновски позиция, та да се съединят с него. Първата им мисъл била да намерят хляб и вода. Като слезли надолу, спрели на една поляна, засадена тук-таме с дръвчета. По това време около Ботев били Обретенов, Апостолов и Перо, а Дим. Тодоров и Сава Пенев били на двайсетина крачки. Друг никой нямало наоколо; останалите били пръснати на групи. По едно време Ботев станал за нещо. Но тъкмо що се изправил, откъм западната му страна изгърмяла пушка. Ботев паднал мигновено на земята, без да извика или продума нещо. Всички ония, които били наоколо, потресени от станалото, се събрали около агонизиращия войвода. Обадили му се на няколко пъти, но той не отговорил. Дали си знак да мълчат пред другите момчета за скъпата загуба. И така гласът на славния поет революционер и войвода, на най-великия българин, чието пламенно слово няма равно на себе си, замлъкнал завинаги. Мръкнало напълно. Те трябвало да продължат пътя си. Преди да тръгнат, съблекли куртката на войводата, взели му сабята, бинокъла, калпака, револвера и портмонето, които неща били прибрани от Обретенов и Апостолов. Казали „вечно прости” на своя войвода, целунали го за последен път, посипали трупа му с цвят от шипки и продължили надолу да се съединят с Войновски. Когато останалите момчета от четата запитали за войводата, казали им, че той е или избързал напред, или е изостанал. Обаче тая заблуда траяла кратко време — истината скоро била открита. Узнали я всички. Усилията им да се съединят с Войновски отишли напразно. Въпреки че цяла нощ скитали из планината, не могли да го намерят. На 21 май осъмнали в Челопешката кория. При изгряването на слънцето черкезите наново ги нападнали. При първото им изгърмяване паднал убит Перо. Открили огън и четниците. Апостолов успял да повали предводителя на черкезите, наречен Джембулет. С неговото убиване черкезите се разбягали. (Ботевите четници разказват. 1975, с. 314-315) Спомени на Никола Обретенов Ботйов не можеше да ходи с цървулите, защото краката му бяха утрепани, та поизостана от нас. Черкезите не закъсняха да се покатерят на скалата и почнаха да стрелят към Ботйова. Той с няколко момчета се облегна на скалата, а ние с Войновски и други четници стреляхме срещу черкезите и ги прогонихме. Тогава Ботйов дойде при нас и всички отидохме на възвишението („Камарата”), което Войновски беше заел насреща. Момчетата се покатериха из гористата местност и взеха позиция зад големи камънаци. Ботйов със знамето беше също тук и цял ден неустрашимо командуваше сражението. Към 8—9 часа се явиха много черкези и башибозуци и сражението почна. Момчетата храбро отблъскваха нападенията. Къде пладне престрелката малко поутихна, та черкезите спряха да си съберат ранените и убитите, а ние да починем малко и хапнем от галетите. Към 2 часа следобед чуха се гърмежи от топове. Ботйов разгледа с бинокъла си и съобщи, че е дошла войска с две топчета. Гранатите профучаха и над нас, но нищо не ни направиха, защото позициите ни бяха добре. Сражението се почна отново. Черкезите и башибозуците, подкрепени от войници, почнаха да нападат по-усилено, но ние не им оставахме длъжни. До залез на слънцето боят беше ужасен, на няколко пъти неприятелят настъпваше, но биваше отблъснат с големи загуби. Най-сетне, когато стана здрач, гърмежите почнаха да се чуват по-нарядко. По едно време изсвири тръбата на войската и гърмежите престанаха съвършено. Някои от нашите момчета, които бяха служили в казашкия алай при Чайковски, разбираха сигналите и казаха, че това означава спиране на боя. По заповед на Ботйова изсвири и нашата тръба, също за спиране. Ботйов поръча да се откове знамето и знаменосецът го запаса на кръста си. Момчетата, които заемаха върха на „Камарата”, слязоха и съобщиха, че неприятелят се оттеглил надолу към мястото, откъдето се бяхме качили. Слязохме и ние с Ботйова, като подкрепяхме ранения Перо, раната на когото се беше влошила и почнала да го боли. Денят беше ужасно горещ, момчетата бяха изгорели за вода, на много се бяха напукали от жажда устните. Ботйов разреши на четниците да отидат на извора, който бил наблизо, да пият вода. Когато цялата чета слезе от „Камарата” и се отправи към извора, Ботйов, Апостолов и аз бяхме изостанали по-назад по причина на Перо, който не можеше да върви. По покана на Ботйова приседнахме край една малка скаличка. С нас бяха Сава Пенев от Търново и Димитър Тодоров (Димитрото) от Габрово, жив и досега. Ботйов беше много загрижен. Понеже от щаба му бяха останали само Апостолов, Перо и аз, той се обърна към нас и запита: „Какво мислите да правим, когато в тия две сражения патроните ни се свършиха? Помощ отникъде нямаме, хляб също няма. Да продължаваме ли, или да се отправим за Сърбия?” Докато ние да отговорим, Перо каза: „Ботйов! Ако ти направиш това нещо, знай, че всичкото обаяние, което спечели с подвига си, ще го загубиш.” Ботйов нищо не каза, но се изправи с целия си ръст да види накъде отидоха момчетата и няма ли някоя опасност за четата. Тогава моментално изгърмя пушка и Ботйов политна да падне на гърба си. Аз и Апостолов го поехме от двете страни и докато го сложиме на земята, той издъхна, пронизан в сърцето. Сразен беше от неприятелския куршум, без да каже нито дума, само изхърка… Останахме поразени като от гръм. След няколко минути се окопитихме. По съвета на Перо прибрахме всичко от Ботйова, което можеше да покаже, че е войвода, за да не се гаврят с него неприятелите. Аз взех картата от пазвата му под мундира, която беше окървавена и продупчена от куршума, взех и часовника, бинокъла, компаса и портмонето с 5 наполеона, а Апостолов взе калпака му с лъва, шашката, револвера и мундира. Всички плачехме, но аз и Апостолов бяхме неутешими. Наведохме се и го целунахме по челото. Повикахме и Сава Пенев и Димитрото, които също го целунаха по челото. Оставихме скъпите му останки на произвола на съдбата, за да се изпълнят собствените му думи: „В редовете на борбата да си найда и аз гроба.” (Ботевите четници разказват. 1975, с. 404-405) Ресавски, все чаках някой да спомене за сгрешената дата за гибелта на Ботев, посочена още на първия ред. Може би, ако снимката с канарата бе по-ясна, нямаше да я допуснеш.

През 30-те години на миналия век различни обществени организации и юбилейни комитети предлагат на Министерството на финансите на Царство България да издаде възпоменателни поредици пощенски марки с подчертан благотворителен характер. Целта е едновременно с популяризирането на начинанието, с което са се заели организаторите му, да се съберат средства и за неговото осъществяване. Балкански игри 1931 г. Пионер с идеята за издаване на пощенски марки с благотворителна цел бил Българският олимпийски комитет (БОК). По негово предложение през 1931 г. Министерският съвет разрешил да се отпечатат и пуснат в употреба юбилейни пощенски марки за Балканските игри, които предстояло да се проведат същата година в България. Част от прихода при продажбата на марките трябвало да се даде като помощ на организаторите на игрите. След Първата световна война отношенията между балканските страни били натегнати и това препятствало организирането на масови международни спортни прояви. Начало на „размразяването” започнало през 1927 г. Тогава в средата на октомври в Истанбул се провела Турско-българска спортна седмица със състезания по футбол, атлетика, фехтовка и колоездене. Участие взели националните отбори на двете страни по съответните спортове. Непосредствено след това на 29 и 30 октомври в гръцката столица се състоял Атлетически мач Атина-София, в който взели участие най-изтъкнатите спортисти на двете балкански столици. 22 септември 1929 г., Олимпийският лекоатлетически стадион в Атина. Вестник „Спортен преглед”, брой 10 от 16 октомври 1929 г. На 22-28 септември 1929 г. Гръцката атлетическа федерация организира първите Балкански атлетически игри. В тях не вземат участие състезатели от Турция и Албания. Все пак било решено всяка година да се уреждат състезания на балканските страни по лека атлетика. През октомври 1930 и 1931 г. в Атина отново се състояли лекоатлетически срещи, с участието на спортисти от България, Гърция, Турция, Румъния и Югославия. Амбициран от активната дейност на спортните организации на съседните страни, Българският олимпийски комитет предложил през 1931 г. в София да се проведат „комплексни” спортни игри „балканиада”, в по-широк мащаб на състезателните дисциплини – футбол, колоездене, плуване, фехтовка, конен спорт, гимнастика и мотоциклетизъм. Международният олимпийски комитет одобрил тази инициатива, но се противопоставил на наименованието „балканиада”, за да не се идентифицира то с „олимпиада”. Уредил статута на мероприятието, БОК се изправил пред задачата де осигури и необходимите средства за провеждане на игрите: освен издържането на гостуващите отбори, трябвало да се пригодят съществуващите игрища към международните стандарти. Молбата на комитета да бъде директно подпомогнат със средства от държавата не била удовлетворена. Но по настояване на членовете на олимпийския комитет, в чийто състав имало и филателисти, администрацията се съгласила да бъде издадена поредица пощенски марки за игрите, като част от прихода при продажбата им бъде даден на организатора, за да посрещне разходите за провеждането им. ХХVII-мо постановление на Министерския съвет от 4 май 1931 г., записано в протокол № 28, засяга „Общобалканските спортни игри, които ще станат в София между 26 септември и 4 октомври 1931 г.“. С точка 3 на постановлението се предоставяло на Министерството на финансите да определи общата номинална стойност, както и броя и стойностите на отделните видове юбилейни пощенски марки, които да се издадат по случай игрите. От сумите, които следвало да постъпят при продажбата на тези юбилейни марки, 10% се отстъпвали на Българския олимпийски комитет. Нееднозначно определените в постановлението технически и финансови данни за отпечатването на възпоменателната поредица за Балканските игри и изразходването на значителни парични средства от БОК по организиране и провеждането им, създали предпоставка за неколкократно отпечатване на марките през 1931 и 1933 г., включително и с променени цветове. Така се появили популярните сред филателистите поредици пощенски марки, наречени „Първа” и „Втора Балканиада”. Марки „Първа Балканиада” На 12 май 1931 г. Комисията по одобрение на пощенските марки в присъствието на представител на Олимпийския комитет, определя номиналните стойности, тиражите и сюжетите на марките за Балканските игри. Сюжетите на брой 8, включват предвидени в Балканиадата спортове, а номиналите и тиражите са така подбрани, че при продажбата на марките да се получат приходи от около 5 000 000 лв. Проектите за марките трябвало да се изработят в Държавната печатница направо по представените от организационния комитет скици, като само се добави текст „България” и „лева...“ Това решение било предопределено от липсата на средства за поръчване на проекти на частни художници. В старите филателни каталози е изнесена информацията, че проектите на марките са правени от художниците на печатницата Никола Бисеров и Георги Николов. Инициалите на първия „Н” и „Б” личат върху марките от 1 и 12 лв. Поръчката за отпечатването на „Балканиадата” е направена в Държавната печатница едва на 13.VIII. с писмо № 16026. Тиражите, стойностите и сюжетите са като одобрените от комисията. По неизвестни причини само две седмици по-късно с № 16799 от 26.VIII. предишната поръчка е отменена и е направена нова, с известни корекции в сюжетите и тиражите. Заявката, по която е извършено отпечатването на марките от поредицата, съдържа следните данни за тиража, номиналната стойност и сюжета на отделните марки: 150 000 къса по 1 лев зелена – гимнастика (игра на лост, лавров венец на победителя, лаврови клонки); 150 000 къса по 2 лв. кафявочервена - футбол; 130 000 къса по 4 лв. червена - конен спорт; 90 000 къса по 6 лв. морско синя – фехтовка; 90 000 къса по 10 лв. оранжева – колоездене; 70 000 къса по 12 лв. синя - воден спорт (плуване, лаврови клонки); 35 000 къса по 50 лв. кафява - сюжет общ за Балканиадата (фигура на античен вестител с фанфара и лавров венец, стъпил на почетната стълбичка на фона на София и Витоша). Всъщност това е плакатът за игрите (вижда се на една от илюстрациите по-долу). Междувременно ходът на работите по организирането на Балканските игри показал, че полагаемият се на Българския олимпийски комитет процент от сумата е малък. Затова на заседанието си от 12 август 1931 г. с протокол № 60 Министерският съвет издал IX-то постановление, с което се одобрявало завишение на този процент от 10 на 25%. „Първа Балканиада”, 1931 г. В началото на септември марките били готови и на 7.IX. Главната дирекция на пощите, телеграфите и телефоните (ПТТ) изпраща до всички телеграфопощенски станции в България окръжно № 218/38691, в което указва: „...По случай балканските спортни игри, които ще се състоят от 26 септември до 4 октомври тек. г. в София, пущат се в обръщение седем вида. юбилейни пощенски марки... ... Тези марки се пущат в обръщение на 15 септември тек. г. и ще траят точно два месеца — до 15 ноември тек. г. включително. Районните станции да си купят от обикновения аванс едно количество от банката по тяхна преценка и със сметка да могат да разпратят от тях на всички подрайонни станции, с оглед едните и другите да могат да ги разпродадат. Ако преждевременно се изчерпят, ще си купите ново количество пак с оглед да могат да се разпродадат. След изтичането на двумесечния срок - до 20 ноември, ще повърнете на Банката всички останали непродадени марки, след като предварително се споразумеете е подрайонните станции, за да приберете своевременно и техните непродадени юбилейни марки. На 16 ноември и нататък тези юбилейни марки излизат от употребление и повече не са валидни. Ако се срещат писма облепени с такива марки, последните ще се заграждат с червен молив без да се унищожават с клеймо и писмата ще се третират като неплатени“. Като се позовава на горното окръжно, Отделението за държавни ценни книжа и гаранции на чиновниците към Министерството на финансите уведомява Българска народна банка за пускането в употреба на новите марки и нарежда на 1 декември 1931 г. всички клонове и агентури да върнат в отделението непродадените възпоменателни пощенски марки — здрави и чисти, като предварително се предупредят т. п. станциите, да не разкъсват без нужда листовете на отделни късове. Поредицата „Балкански игри 1931 г.” е издадена в сравнително малък тираж, определен от олимпийския комитет. Мотивите са били, в краткия срок от два месеца да бъде реализиран колкото е възможно по-голям приход за комитета в рамките на определения процент. По-големият тираж увеличавал производствените разходи и намалявал доходите. Пет дни преди началото на Балканските игри, на 21 септември 1931 г. Българският олимпийски комитет отново потърсил помощта на министъра на финансите, който междувременно бил избран за почетен член на БОК. Посочвайки извършеното голямо спортно строителство — колодрума, игрището АС-23, кортовете, стадион „Юнак“, игрищата на „Левски“ и „Славия“, хиподрума, мотоциклетната писта и др. — БОК молел отново за увеличаване на процента, който трябвало да получи от продажбата на юбилейните марки за Балканиадата — този път от 25 на 50%. Разглеждайки това предложение, специалистите от Отделението за държавни ценни книжа заявили, че то няма да доведе до искания ефект, тъй като от една страна банковите клонове съобщавали, че по-големите стойности не са им нужни, а малките вече били почти продадени и сумата предадена на държавното съкровище. Ето защо началникът на отделението, позовавайки се на монополното право на Министерството на финансите по т. 3 от XXVII-мо постановление, предложил да се отпечатат допълнителни количества от по-малките стойности. Предложението било одобрено и на същият ден 9.Х.1931 г. с писмо № 20113 в Държавната печатница била направена заявка за допълнително отпечатване на 150 000 къса по 1 лев, 150 000 къса по 2 лева, 100 000 къса по 4 лева и 25 000 къса по 6 лева от марките за Балканските игри. Цветовете трябвало да са същите като на първото отпечатване, но при изготвянето на боите в печатницата се получили известни нюанси. Непосредствено преди откриване на Балканиадата, била предприета политическа акция за нейното дискредитиране. Акционен комитет на младежките емигранти от Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини, подкрепени от младежката група на Всебългарския съюз „Отец Паисий” призовали да се бойкотира Балканиадата. Призиви във в. „Македония” от 22 и 25 септември 1931 г. „Акционният комитет” разпространил из София хиляди хвърчащи листа със следния позив: „Българи, тези, които разпънаха на кръст България, които заграбиха кървави късове от нейното тяло, подложиха я на поругание и я обрекоха на икономическа и политическа гибел – идат тук за да манифестират своята национална и спортна култура и балканското си „сърдечно” приятелство. Нека целия български народ и гостите на нашите спортисти знаят: че не ние прокудените чеда на Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини сме против културата, ненавиждаме постиженията и напредъка на човечеството; не ние сме против спорта; не ние сме против разбирателството на балканските народи и културния им напредък. Но заедно с това ние сме най-първо за свободата, правдата и мира, защото те са най-здравите основи за истинския прогрес на народите. Но… за съжаление в страните на нашите хищни съседи свободата е заменена с изтреблението и денационализацията, правдата – с подлост и лицемерие, мирът и спокойствието – със свистенето на куршуми и дрънченето на окови.” Бил отправен и апел към спортната младеж, да не забравя тежката участ и жестокото тегло на поробените българи, подложени от сърби, гърци и ромъни на свирепа и нечувана инквизиция. Накрая на този апел се призовава: „Спортисти, чуйте тъжния стон на поробените ни братя и поставете над всичко: Чрез спорта – за свободата на целокупното племе!” Из улиците били разлепени афиши с около петнадесет снимки на сръбски и гръцки жестокости, извършени в Македония. На тях пишело: „Що става в Македония, Добруджа, Западните покрайнини и Тракия, когато в София се устройва „Балканиада”. Афишите направили силно впечатление на гражданите, но час след разлепването им те били изпокъсани по нареждане на комендантството от специална колоездачна полицейска команда. Отпечатани и разпространявани са също така специални марки с надпис „Не забравяйте Македония”. Други пък били с картата на Целокупна Македония. Младежката група на „Отец Паисий” издала картички с географско обозначение на поробените български зони. На български и френски език било написано „Уреждат се балкански игри в сърцето на България – София – когато в Македония, Добруджа, Тракия и Западните покрайнини българската книга е забранена и българите подложени на системни избивания”. Призивите за бойкот са публикувани по страниците на вестник „Македония”, който впоследствие изобщо не отразява игрите. Вестник „Пряпорец” помества само информацията, че към спортните игрища в София са пуснати допълнителни трамваи. „Вестник на вестниците”, който е месечен печатен орган, отпечатва снимки и дава подробности за постигнатите резултати в отделните дисциплини под заглавие: „Грамаден интерес към игрите”. В два броя на първата и последната си страница списание „Илюстрована седмица” им отделя специално внимание, представяйки тонирани фотоси от церемониите и състезанията. „Илюстрована седмица” бр. 459 от 11 октомври 1931 г. През времето, когато поредицата е била в употреба, БОК положил големи усилия за подпомагане на тяхното пласиране. Била провеждана агитация да се облепва кореспонденцията именно с тези марки - в този смисъл са изпращани окръжни предписания до низходящите организации. На стадионите били открити специални гишета за продажба на марките по време на състезанията. В пощенските станции са отправяни молби до колетните служби да облепват по-големите пратки с марки от най-голямата стойност 50 лв., тъй като тя можело да бъде използвана единствено за тази цел. Докато бъде отпечатано допълнителното количество марки и те се разпратят по клоновете, определеният последен ден за употребата им дошъл и в крайна сметка от двете отпечатвания общо не били продадени: 114 750 къса по 1 лв., 135 205 къса по 2 лв., 120 120 къса по 4 лв., 35 609 къса по 6 лв., 48 131 къса по 10 лв., 34 808 къса по 12 лв. и 15 529 къса по 50 лв. След направената рекапитулация било установено, че БОК не може с получените до него момент средства да покрие извършените разходи и изплати задълженията си към своите кредитори — доставчици, търговци и особено да изплати работническите надници. Наложило се комитетът да използва всичките си връзки и на всяка цена да получи, колкото може повече средства от юбилейните марки, които изглежда са били единствен източник за финансиране на международната спортна проява. Отличителен знак на състезател в Балкански игри 1931 г. За реализиране на допълнителен приход със заповед № 2026 от 4.XII.1931 г. Министерството на железниците, пощите и телефоните наредило на Главната дирекция на ПТТ да използва непродаденото количество от марките за Балканските игри - до окончателното им изчерпване, в пощенските станции София Ц, София 1 и 2, гара София, Пловдив, Русе, Варна, Бургас и Плевен, но само за таксуване на вътрешна препоръчана кореспонденция и за облепване на декларациите при подаване на печатни произведения, вестници и списания. А на 29 декември 1931 г. (протокол № 99) Министерският съвет с XI-то постановление одобрил да се отстъпят на Българския олимпийски комитет 50% от сумите, които ще се получат вследствие продажбата на останалите непродадени юбилейни марки, издадени по случай „Олимпийските игри“. Повторната употреба на марките от „Първа Балканиада” започва на 16 януари 1932 г. Според разясненията дадени на началниците на станциите, където били изпратени марките, те се пускали в употреба „във вътрешността на Царството, изключително във вътрешната пощенска служба, до окончателно изчерпване“. „Понеже олимпийските марки няма да се продават на публиката при никакъв случай - се казва по-нататък в разясненията - последните ще се употребяват само при таксуване от страна на персонала, на подаваната вътрешна препоръчана кореспонденция и заплащане, вместо в брой - с олимпийски марки, залепени върху декларациите на подадените печатни произведения вестници и списания, записвани на приход в книга 12-а. Началниците на станциите ще наредят да се отпускат ежедневно по установения ред, необходимото количество олимпийски марки на чиновниците, натоварени да водят книга № 2 за вътрешната препоръчана кореспонденция, които ще залепват лично върху писмата, срещу събиране на равностойността им от подателите. На последните в никой случай не се позволява да купуват марки за филателистически или други цели. Също така, не се позволява облепването с тези марки на никаква друга кореспонденция, освен върху вътрешните препоръчани пратки, понеже същите са невалидни и кореспонденцията, облепена с тях, ще се счита като нетаксувана и впоследствие остане недоставена. На чиновниците, натоварени да водят кн. 12-а за таксуване в брой подадените масово вестници, списания и печатни произведения ще се отпускат съответно количество олимпийски марки от по-големите купюри (стойности, б. а.) съобразно ежедневните нужди. С тези марки ще се облепват декларациите на подадените вестници, като унищожаването се извършва с клеймо с дата на станцията.“ По-нататък се указва, че излезлите от употреба марки ще се получават не от банките и агентствата, а от Софийската пощенска станция, на която се предоставял целия щок от непродадени марки. От прихода от продажбата им тя трябва да внася 50% на сметката на БОК в БНБ, 45 % в полза на държавното съкровище и 5% в полза на пощенската взаимоспомагателна каса. Марките на Централна поща София са изпратени на 16 януари 1932 г. Същият ден може да се счита като първи за новата им употреба. Както се вижда от заповедта на пощенското началство, макар Международният олимпийски комитет да се противопоставил на организаторите на „Балканиада” тя да се нарича „Олимпиада”, сред публиката и пощенските чиновници марките за Балкански игри 1931 г. придобили известност и като „олимпийски”. Изданието „Първа балканиада“ не изпълнило докрай своето предназначение — да осигури на Българския олимпийски комитет необходимите средства за покриване на разходите, направени по организацията и провеждането на Балканските игри през 1931 г. Въпреки че с министерски постановления неколкократно е увеличаван процентът, заделян за БОК от сумите, получени от продажбата на марките, направено е допълнително отпечатване на малките стойности и окончателният тираж е доведен до: 300 000 къса от 1 лв., 300 000 къса от 2 лв., 230 000 къса от 4 лв., 115 000 къса от 6 лв., 90 000 къса от 10 лв., 70 000 къса от 12 лв., 35 000 къса от 50 лв. В случая Министерството на финансите е действало „на своя глава“, без да се допитва за мнението на Главната дирекция на ПТТ. Нещо повече: трите постановления на Министерския съвет от 4 май, 12 август и 29 декември 1931 г. са одобрени от Народното събрание едва на 18 май 1932 г. и след това са публикувани в Държавен вестник бр. 59 от 16 юни. Дълго време допечатването на ниските стойности останало неизвестно на пощенската администрация, от там — и на филателистите. За него не се споменава нито в каталозите, нито във филателния печат. Едва през 1987 г. са открити и публикувани документите, които откриват тайната. Марки „Втора Балканиада” В средата на 1932 г. Българският олимпийски комитет отново поискал повече приходи от марките за Балканските игри, с които да се разплати с кредиторите си. Позовавайки се пак на т. 3 от ХХVII-мо постановление на Министерския съвет от 4 май 1931 г., че „...предоставя на Министерството на финансите да определи общата номинална стойност, както и броя и стойността на отделните видове юбилейни пощенски марки за игрите“, последното с писмо № 18052 от 27.VШ.1932 г. прави в Държавната печатница нова поръчка за отпечатване на пощенски марки „Балкански игри“ на стойност 3 200 000 лева, със старите клишета, но в променени цветове: 5 000 къса по 50 лева бордо; 50 000 к. по 12 лв. оранж; 50 000 к. по 10 лв. кафява; 150 000 к. по 6 лв. червена; 150 000 к. по 4 лв. морава; 100 000 к. по 2 лв. синя; 150 000 к. по 1 лв. тъмнозелена. „Втора Балканиада”, 1933 г. (с променени цветове) Нещо не е ортодоксално в тази поръчка и за това свидетелства фактът, че тя е подписана не както останалите — само от началника на Отделението за държавни ценни книжа, а и от самия министър на финансите. Едва когато марките са отпечатани, на 15.IX.1932 г. Главната дирекция на ПТТ разбира за това, и то след като е запитана как смята да ги пласира. На логичния й въпрос: въз основа на какво и по какъв повод е било наредено да се отпечатат нови марки „Балкански игри“, главният секретар на Министерството на финансите отговаря с № 22112 от 23.IX.1932 г.: „Предметните пощенски марки „Балкански игри“ са отпечатани съгласно решението на Народното събрание от 18 май н. г. (Държавен вестник бр. 59 от 16.VII. н. г.) точка „а“, пункт 3. Днес изпратихме на Българска народна банка - Софийски клон, новата партида марки, за да се предадат на Централната пощенска станция срещу кредитна разписка съгласно заповедта на Господина министра на железниците, пощите и телеграфите под № 2026 от 4 декември 1931 г.“ (т. е. марките да се пласират пак само за вътрешната пощенска служба и не се продават по гишетата — б. а.). Такъв ход в шахмата се нарича „мат“, а пощенци едва ли са знаели, че БОК дълго след завършване на Балканските игри е използвал „маркаджийските“ пари, например, за да платят превоза на конете от Париж до София след участието в VIII олимпиада или за получаване на цесия от Интернационалната банка на България, а дори и служителите на БОК са получавали заплатите си в марки за балканиадите. Отговорът на Министерството на финансите не задоволява Главната дирекция на ПТТ и последната е принудена да обясни подробно проблемите, пред които била изправена. „Издадените постановления третират всичките останали пощенски марки от олимпиадата — заявява тя. —- Дирекцията на пощите не може да дава нареждане за пускане в циркулация напечатаната в Държавната печатница съвършено нова емисия пощенски марки от олимпиадата, на сума 3 200 000 лева, тъй като за тях липсва както министерско постановление, така и решение на Народното събрание. Независимо от това, по силата на международни задължения, Главната дирекция трябва предварително да уведоми, поне един месец по-рано, международното бюро за пускане в продажба на новите пощенски марки. Предвид на горното, Главната дирекция на пощите, телеграфите и телефоните, чест има да помоли Министерството на финансите да разпореди да се изпълнят законоустановените формалности, като за целта се издаде министерско постановление и прокара през Народното събрание, преди да се пуснат новите марки в циркулация, толкова повече, че още старите марки от олимпиадата не са изчерпани“. Налага се да бъде издадено ХХIII-то постановление на Министерския съвет, взето в заседанието му от 13 декември 1932 г. То допълва ХI-то от 1931 г. : „одобрява се да се отстъпят на Българския олимпийски комитет 50% от сумите, които ще се получат вследствие продажбата на новоотпечатаните юбилейни пощенски марки, издадени по случай олимпийските игри (септември 1931 г.)“. В началото на следващата година марките от „Втора Балканиада” са били пуснати само за вътрешна пощенска употреба, както непродадените марки от „Първа Балканиада”. БОК получил известни количества цели поредици, които впоследствие продал на филателистите. „Втора Балканиада“ не е посрещната радушно от българските филателисти, защото са я считали за спекулативна. Макар и не разграбена веднага, 50-левовата марка поради малкия си тираж се изчерпала. На търг през февруари 1934 г. един софийски търговец купил 200 серии от „Първа Балканиада“ за 85 лева (по номинал) и 200 серии от „Втора Балканиада“ по 200 лева. Шест години по-късно борсовата цена на пълна серия „Втора Балканиада“ вече е към 7000 лева! Спекулата с марките и бързото повишаване на цената им предизвиква недоволство сред филателистите. Един от тях — Никола Терзиянов, публикува в сп. „Българска марка” статията-памфлет „Житието на 2-а Балканиада“, в която с горчив сарказъм пише: „Битието й е налице: седем назъбени правоъгълни „шарени“ хартийки, държавно производство, измакиносано по специален случай и още по-специални мотиви... Пред зиналия гроб попът пръв хвърля лопата пръст върху мъртвешкия ковчег, казвайки: „земя е си — земя будеши“. По подобие на единствената велика истина в битието на човека — смъртта, филателистът може да напише в житието на 2-а Б. следния тропар: „Хартия си и хартия си оставаш. От грях се роди, в грях живееш и грях е изкушението по тебе“. Спонсорирането на Българския олимпийски комитет със средства, получени от издаването на пощенски марки, на практика е било едно преразпределение на държавния бюджет за сметка на пощенското ведомство, като се е разчитало и на страстта на филателистите към притежаването на редки марки, печатани в ограничен тираж. Затова и реакцията на Терзиянов е така рязка. Когато една марка бъде закупена от филателист, той я поставя в класьора си. Дори в един момент да бъде принуден да я използва за таксуване на пощенска пратка, това може да стане само в срока на употреба, който е определен за тази марка. След това писмо, облепено с такава марка, се счита за недействително. То или се връща на подателя, ако му е известен адреса, или се изпраща на получателя, който трябва да заплати съответната такса. Стойността на продадените и неизползваните в кратките срокове марки е чиста печалба за пощата или държавата – зависи как се осчетоводява. За облепените марки е трябвало да бъде извършена съответната услуга от пощата. Некоректно спрямо пощенското ведомство е било да бъдат карани служителите им да извършват напълно услугата за пренасяне на пратка, облепена със съответната марка и после 50% от стойността да привеждат в държавния бюджет. Излиза, че пощите са извършвали услугите на половин цена. Източници: 1. Държавен архив, ф. 159, оп. 7, а. е. 1 2. Списание „Филателен преглед” бр. 12 от 1960 г., бр. 8 от 1987 г., бр. 8 от 1989 г., бр. 12 от 2003 г. 3. Списание „Българска марка“, бр. 32 от 1940 г. 4. Вестник „Спорт” бр. 179, 180, 181 от 1927 г.; 5. Вестник „Спортен преглед”, бр. 5 и 10 от 1929 г. 6. Вестник „Македония” от 18, 22, 25, 26 и 30 септември 1931 г. 7. Списание „Илюстрована седмица” бр. 458 и 459 от 1931 г.

Заглавието май трябва да бъде „Българската военна авиация”?

В кн. VI от м. юни 1896 г. на списание „Светлина” е отпечатана литография, озаглавена „Един панагюрски черешев топ в Одринския затвор”. Към нея е дадено следното пояснение: „През 1876 г. след като потушиха въстанието, имперските турски войски заедно с другите си трофеи, закараха в Одрин и от там в Цариград, един от същинските черешови топове, които въстаналите бяха отправили срещу султановата власт. Дали по заповед от високо място или от просто любопитство, тоя топ е фотографиран в двора на Одринския затвор, заобиколен от четворица затворници-въстаници, от които двоица държат знамена. Дали има жив някой от тия лица – нищо положително не можахме да узнаем. От заптиетата, оня, означен с цифрата 1 се наричал Чауш Ханъмооглу и неговите тирански постъпки със затворниците са били връх на безобразието. При сегашните ни добри отношения с императорското правителство твърде уместно би било, ако се поиска тоя исторически топ и заедно с придружаващите го трофеи се запазеше в Софийския музей.” В българските архиви е запазена и снимката, по която е правена литографията. В „България--френска хроника 1876-1878 - кореспонденции и гравюри от „Илюстрасион” (1988) е публикувана кореспонденция на Н. Делонги, изпратена от Русе на 10 ноември 1876 г. и озаглавена „Българската артилерия по време на въстанието”. Текстът в оригиналното издание на френското илюстровано списание със сигурност е бил придружен със съответна илюстрация, която обаче не е отпечатана в българския сборник. От текста се разбира, че тази илюстрация е някаква гравюра, направена изглежда по снимката от Одринския затвор. Подобна гравюра се появява тогава и в други илюстровани периодични издания. Делонги съобщава: „Въпреки че събитията в България се разиграха не през последните дни, мисля, че ще е интересно за читателите да погледнат едно от оръдията на българската артилерия, пленено от турската армия по време на боевете във вилаетите на Одрин и на Дунав. Това оръдие, което изглежда много примитивно, е било пленено от турците край Отлук-кьой, наричан от българите Панагюрище. Действието му, както можете да си представите, е нищожно. Снарядите могат да нанасят смъртоносни удари на стотина метра. Десет оръдия, направени по същия начин, образуват цялата артилерия на българските въстаници. Пленени от турците, тези оръдия сега са изложени в музея в Константинопол, където предизвикват учудването на чужденците. Моделът, който Ви представям, е направен от въстаниците. Той е от твърдо дърво, обкован е с железа и е свързан с насмолени конци и въжета. Колелата, по-малко здрави, напомнят старите каруци, които още се срещат във Франция - в Брес или Вал ромей. Хората, показани вляво от оръдието, са четирима български въстаници: командир, знаменосец и двама подофицери. Те са пазени от четирима заптии (турски стражари). Върху българското въстаническо знаме има лъв, който тъпче в краката си турския полумесец. В едната си лапа той държи кръст, а в другата - меч. На шапката на въстаниците има същия символ. Но на нея се четат и следните думи: СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ. Въстаниците удържаха клетвата си. Те не можаха да победят и... загинаха.” За пристигането не на един, а на два пленени черешови топа в Цариград, съобщава в спомените си Стефан Генков Кисьов, публикувани в „Сборник на Калоферска дружба” в 1924 г.”: „Помня, беше май. Бях отишъл да купя нещо в един магазин до подземната железница на Каракьой (Галата). Изведнъж чух, че се говори нещо за българите. Напрегнах слух. Гърци оживено разправяха, че въстаници българи били изклали много турци и гърци и след десетдневен бой били разбити и селата им изгорени, а от останалите живи и изловени по-главните виновници били избесени, а другите, затворени. „Ами тези, които отзарана обесиха на моста, какви са?”, попита един. „И те са от тях, отвърна друг, който дотогаз само слухтеше, я прочети снощния брой на в. „Неологос”, та да се чудиш и да не повярваш, какво са извършили над турци и турци тези афоресани българи!”… Аз веднага припнах към моста, за да видя обесените българи. Там се беше събрал много народ, но най-много бяха туркини и турчета, които замеряха с камъни обесените и ги плюеха отдалеч. Туркините още разправяха, че тези кератии гяури искали бейове да стават и избили много туркини и турчета и че на срещната страна на моста имало обесени и други двама българи. Обесените бяха селяни 40 - 45-годишни, с увиснала настрана глава, посиняло лице и прехапан език. Докле още уплашен ги гледах, от срещната страна на моста се зачуха зурли и тъпани. Веднага всички впериха очи към тази страна - за миг оставиха обесените на покой. След малко, зададе се шествие. Начело му вървяха двама турци зурладжии и един тъпанар, след тях — друг турчин, носещ прикачено на прът турско червено знаме (в средата му полумесец и звезда — от бяло платно), след него четворица заптии с извадени с жълти медни дръжки касатури в ръце и облечени в потури и аба от тъмнозелен плат и украсени с червен ширит по ръкавите, пешовете и гърба, а на главите им стояха големи и накривени назад фесове с дълги пискюли, които падаха до рамената им. Сега вече след тях идеха два взети от българските въстаници дървени топа, качени всеки един на предница от волска кола и които теглеха по две магарета. След всичко изброено вървеше голяма шумяща навалица. При това и на моста се бе струпал толкоз много народ, че заптиите с мъка отваряха път на шествието. Когато стигна до обесените българи, един от навалицата турчин извика: „От небето падна дъска, царството на българите не трая нито седмица! ...” При вида на кротките и с наведена глава магарета, които бяха издигнати на такава голяма чест - избухна голям смях и весел шумен разговор. После пак по адрес на обесените, и изобщо на българите, турци и гърци сипеха безспирно най-мръсни ругатни. И аз тръгнах, смесен с навалицата. От всички дюкяни и магазин в Каракьой наизскачаха стопаните да видят каква е тая шумна навалица, какво е това чудо. Из пътя се приближи и друга навалица, като че ли из земята извираше и се притискаше да види дървените топове, изобретение на дебелоглавите българи. Едни турци пък се смееха, а други ругаеха властта, задето излагала сама себе си на подигравка пред чуждия свят. Един грък говореше на съседа си турчин юрганджия: „Мехмед ага, виж, за бога, този афоресан български миллет, иска с дървени топове да съсипе великата османска държава!” До баничарницата на Каракьой шествието се спря да стори път на конния трамвай. Изведнъж се изпречиха двама чужденци — приличаха на англичани. Те пуснаха по нещо (сигурно пари) в ръце на заптиите и изрисуваха набързо топовете, па след като ги разгледаха внимателно, единият от тях потупа по рамо едното заптие и на развален турски език каза: „Буну япан, чок зор вар!”, сиреч искаше да каже, че който бил направил тези топове, се бил намирал в голяма неволя — па бързо и двамата си отминаха. За да стане шествието по-интересно, към него се присъедини и известният тогаз на цариградчани турчин Чиплак Мустафа (Гол Мустафа), който и лете, и зиме все гол ходеше. Турците го считаха за светия и ханъмките се считаха щастливи, когато той се приближаваше до тях и слагаше ръката си върху рамото им. Затова към тях негово високо благоволение те пък му поднасяха със своите меки, бели и с къносани нокти ръце хубавите си кесийки и той взимаше колко пари си искаше. Дървените топове откараха в двора на Топхането, до самия часовник, а голямата навалица остана вън покрай оградата да гледа още и продължаваше да бъбре всичко. Една стара туркиня, случайно минавайки оттам, се спря въздивена и попита защо се е бил събрал толкоз много народ. Няколко турци подигравателно й посочиха двата топа с четирите магарета. Туркинята отначало се позасмя, но после тя навъсено избъбра: „Знаете ли вие, че ние сами сме вкарали вълка в кошарата при овците и че тези дървени топове скоро ще станат стоманени и ще съсипят нашето царство?” На турците не стана яко добре, но аз си отминах доволен от думите на туркинята. Наистина нейните думи били пророчески!” В „Градили майстори болгаре” (1980) Георги Тахов публикува тази снимка и дава следното обяснение за нея: „Оказа се, че в „Аскери музей“ в Цариград могат да се открият някои от въстаническите знамена, считани отдавна за погинали. Пряпорци, върху които единствената художествена творба е златовезаното лъвче, достатъчно за идеята на една свобода. Ето какво ми разказаха: „Беше неделя. Музеят бе сравнително празен. Експонатите се охраняват от войници. Попитах: „Булгар байрак?“ И се досетиха. Един служител извади от един ъгъл малко зелено знаме. Развихме го с треперещи пръсти. Имаше дървена дръжка, завършваща с голям бял чирен (раздвоена овнешка кост), каквито имат дръжките на сабите. Дървото не бе голямо и явно знамето бе предназначено за носене от човек на кон... Може би от въстаниците на Бенковски? От едната страна имаше извезан лъв с надпис „Свобода или смърт“. Лъвът е изработен със златен конец, примитивен, но вълнуващ. Не бях изпитвал такива чувства.“ Доколкото зная, досега никой не е успял да снима някое от знамената в „Аскери музей“. Тахов не е обяснил кой и кога е направил фотографията. Като подминем ироничния въпрос „кое поред знаме на Бенковски може да е това?”, се вижда приликата на знамето от Истанбулския музей с по-малкото знаме на снимката от Одринския затвор. Делонги описва само голямото знаме. Може би защото на гравюрата от второто знаме действително се вижда само дръжката. Но не сме сигурни каква точно гравюра е публикувал и коментирал дописника на „Илюстрасион”. Нямаше да се налага да се правят тези предположения, ако днес бяха налице качествени снимки на знамето и на топовете, защото последните вероятно също се съхраняват във военния музей в Турция. Като изключим снимката на знамето, има ли публикувани у нас други снимки на български реликви в турските музеи? Въстаниците от Крушовската република през 1903 г. също са имали черешови топчета. Едно от тях е пленено и през 1997 г. е открито в депото на „Аскери музей”. През 2003 г., по повод 100-годишнината на Илинденското въстание то е изложено в Скопие, а през 2013 г. в Музея на македонската революционна борба е поставено негово копие. Може би за нашите научни и музейни работници ще бъде интересно да разберат как е „открито” Илинденското черешово топче (на македонски „Црешово топче”)? Написано е в интернет: „Първият македонец, видял Црешовото топче, който в същност е успял да открие къде се пази то, е полковник Ванче Стойчев, професор от Военната академия в Скопие. Заедно с военна делегация, той на 2 юни 1997 г. е бил в Истанбул. Отишъл във Военния музей и потърсил да му покажат Црешовото топче. Понеже не било изложбен експонат на музея, кураторите намерили топчето и позволили на полковника да го фотографира.” Откривателят Ванче Стойчев съобщава следната подробност, която е интересна, ако има желаещи да потърсят българските топчета: „В Музеят първо ми казаха че нямат такова нещо, защото сред изложените експонати няма топче. След това ми казаха „елате утре”. Отидохме на следващият ден, директорът на музея ни каза да почакаме. Изпрати екипа в депото и след 15-тина минути видяхме как четирима войника носят с особена почит топчето, а зад тях идва кураторът. Аз се развълнувах, застанах мирно и по военному поздравих, докато те носеха и положиха топчето пред нас.” По-нататък В. Стойчев обяснява, че два часа разглеждали и измервали топчето, накрая им разрешили да се снимат с него и затова го изнесли навън.

Хайде сега да видим, как самият Георги С. Раковски е пишел името си, как се е подписвал и какъв всъщност е бил неговият почерк! Снимката на картината на Сако е от тези, които Димитър Ценович е поръчал и продавал в читалището в Букурещ през 1870 г., след като е спечелил картината на лотария. Затова снимката е на фотограф от Букурещ, а не от Браила. До 1869 г. картината е била там.

Казах вече, че картината е рисувана след смъртта на Раковски - през 1869 г.! Иван Стоянов много подробно разглежда картината на Сако. Не е знаел за съобщението в "Свобода", аз сега го пускам за първи път, но прави анализ и стига до извода, че тази картина не е рисувана, докато Раковски е бил жив. Не само че не знаеш, ами и лъжеш че си чел това-онова!

Слаби са ти познанията по въпросите за българските герб и знаме, затова и нямам никакво намерение да споря с теб. Написал съм каква е истината за Раковски и българския трикольор. Все пак, ако имаш желание да се ограмотиш, потърси статията на проф. Иван Стоянов „Българското национално знаме”. Там най-пълно е изложено какво е изяснено по въпроса за българския трикольор към днешна дата. Пише и за Планински.

Нищо не излиза, дори и да бях уточнил за кои кораби става дума. Статията е за българското знаме, покрай което става дума за панславянското знаме, което пък се предполага, че е свързано с руското. Да, ама и това е несигурно: що пък са избрали точно флага на търговските кораби, а не царския? Затова съм написал „счита се”.

Глупости на търкалета! Като пускаш този пасквил, значи изобщо не си чел статията. Там за Цариградската конференция е написано: „Следващите заседания били посветени на реформите, които трябвало да бъдат прокарани в Босна, Херцеговина и България. Общото становище било тези провинции да бъдат преобразувани в три области (вилаети) с местна административна автономия (местно самоуправление). Областите трябвало да се управляват от главни управители - валии, и изборно областно събрание… Планът за България предвиждал разделянето й на две самоуправляеми области: източен вилает - с главен град Търново и западен вилает - с главен град София… Особен момент в административното устройство и управлението на самоуправляемите области бил прокарването на принципа за пропорционалност в управлението според вярата на населението. На съвещанието в Ливадия, състояло се през октомври, било отчетено, че изборното начало в част от България ще бъде съпроводено със затруднения, тъй като в местата, където преобладавал мюсюлманският елемент, след избора щяло да се получи господство на бейовете в съветите. Затова и дошла идеята за обособяването на кантони на етнически принцип. В проекта за органически правилник на вилаетите в България било отбелязано, че „като се запазва, доколкото е възможно, съществуващото административно деление, ще се положат усилия да се групират християните и мюсюлманите в отделни кантони... Съставът на двата вилаета в България, т. е. определянето кои санджаци в кой вилает да влязат, бил предложен от английския представител също с отчитане на по-масовото присъствие на турско и гръцко население в Източния вилает…” Изобщо не става дума за „българска държава”, а за османски вилаети с местно „управление според вярата на населението”. И ако българите успеят да прокарат повече хора в него се очаквало да имат и повече влияние върху решенията. Това обаче се отнася за кантоните - няколко обединени според вярата на населението общини. И където турците са по-много, управлението ще бъде турско. Иначе всичко си остава под управлението на султана и Високата порта. Ако нямаше договора на Русия с Австро-Унгария от 15 януари 1877 г., Русия нямаше да започне Руско-турската война. Тогава един бог знае как щяха да изглеждат турските вилаети на територията на Българската екзархия, която се е разпростирала и по места, където българите нямали мнозинство, както признава въпросния Георгиев.

В царской России Государственное знамя было наглядным воплощением царского титула; для каждого Царя создавалось новое Государственное знамя с новыми гербами присоединяемых царств, княжеств и областей соответственно расширению нашего государства. Национального флага из упрощенных цветов Россия долгое время не имела. Петр I, заимствуя из Европы бело-сине-красные цвета флага, также утвердил еще один флаг – желтое полотнище с двуглавым черным орлом, держащим морские карты с изображением Белого, Каспийского и Азовского морей. Впервые черно-желто-белые гербовые цвета были обозначены в России во время правления Анны Иоанновны. В Высочайше утвержденном мнении Сената от 17 августа 1731 г. белая кокарда была названа «российским полевым знаком», а в драгунских и пехотных полках шарфы приказано было делать «по Российскому гербу» из черного шелка с золотом, «шляпы всем иметь с голуном золотым и с кисточками золотыми с черным полем и с белым бантом волосяным». В 1742 г. в связи с церемонией коронации Императрицы Елизаветы Петровны было создано Государственное знамя Российской империи. Оно состояло из желтого полотнища с изображением на обеих его сторонах черного двуглавого орла в окружении овальных щитков с 31 гербом, символизирующих упомянутые в императорском титуле царства, княжества и земли. Рисунок государственного знамени выполнил живописец Иван Яковлевич Вишняков. На друго място пък се уточнява. 20 января 1705 года Пётр I издал указ, согласно которому «на торговых всяких судах» должен подниматься бело-сине-красный флаг. Трёхполосный флаг использовался и на военных кораблях до 1712 года, когда в качестве военно-морского флага был утверждён Андреевский флаг. Бело-сине-красный флаг становится коммерческим флагом (то есть флагом гражданских судов). През 1848 г. знамето на Русия е било жълто-черно, а корабите още са плавали под бяло-синьо-червен флаг.

Ще изчакам да изредиш всичко против и тогава ще взема отношение по въпроса. При условие, че е подкрепено с някакви факти и доказателства.

В този форум всеки читател има право на мнение.

Знамето на Първата българска легия Освен печат, Първата българска легия е имала и знаме. Неговата най-ранна поява е фиксирана от Иван Кършовски. Въпросният ден на появата, неотбелязан като дата, е този, когато станало разделянето на легията. Тогава била издадена заповед да се съберат всички „самоволци”, защото щяло да се чете разпоредба. Предварителните очаквания на доброволците били, че ще се издаде заповед легията да замине зад граница. Всички се събрали и тръгнали с оръжието си и със знамето, и излезли на север от Белград в равнината покрай Дунав. Там, според спомените на Кършовски, легията се построила и се побило знамето с българския лъв. (Вероятно мястото ще да е било това, за което пише Христо Иванов - „на ливадето”.) В допълненията към записките си Христо Македонски пише за „Знамето на Раковски от 1862 г.” като отбелязва.: „Знамето на Раковски, под което устроената в Белград първа българска легия воюва против турците и спаси Белград от съсипване и изгаряне при бомбардирането му, беше поверено от Раковски на дяда Ивана от Зайчар. В 1876 г. Дядо Иван дойде с особена своя българска чета, съставена от българи на Крайна (Зайчарско и Неготинско), начело на която се развяваше това историческо българско знаме.” „Дядо Иван” е войводата Иван Кулин. По време на сраженията в Белград, той не се намирал там, а в Крагуевац. С него имало и доброволци, чакащи да тръгнат за България. В Крагуевац Ильо Марков и Иван Кулин се събрали заедно. Не е известно дали с тях е било и знамето на легията или дядо Иван го е получил по-късно лично от Раковски. Следващият път, когато се развява станалото вече историческо българско знаме на Раковски, е както отбелязва Македонски, по времето на сформирането на четата на дядо Иван Кулин. Вероятно посочената от Македонски година, 1876-та, е правописна грешка. Точната година е 1867-ма. Тогава войводата Иван Кулин и военният му помощник Еремия Българов организират в Сърбия така наречената Зайчарска чета. До тогава знамето на Първата българска легия било съхранявано от ученическото дружество в Белград в квартирата на българската патриотка Магдалена Станкова. Било ѝ дадено от Иван Кулин. Взето било от Станкова и е занесено в Зайчар от Еремия Българов. Там българската светиня, възприемана като символ на свобода и държавна самостоятелност, станала притегателен център за емиграцията в Сърбия и съседните страни. Въстаниците от Зайчарската чета били групирани в 4 роти, всяка със свое знаме. На 20 юли 1867 г. на сборното място в подножието на Шашка планина от приготвените български знамена били донесени три: две трицветни и светинята на българите - знамето на Първа българска легия. Пред строените доброволци от сформираната чета дядо Иван Кулин поверява знамето, завещано от „патриарха на революцията” - на Цеко Спасов от с. Старопатица, с пожелание да го носи с чест. С просълзени от радост очи Спасов приел светинята и като дал тържествен обет, я целунал. Възторжено „ура” се разнесло над смълчаната Шашка планина. Пред трогнатите и насълзени четници застанал поп Петко Добриновски. С кръст в ръка и с пушка до нозе той заклел цялата чета. Един по един въстаниците целували кръста и знамето и с вдигнато нагоре оръжие извиквали: „Свобода или смърт”. Сигурни в дружелюбното отношение на сръбските власти, четниците преминали на 21 юли границата, но били посрещнати и обстрелвани от многолюдни турски сили. Положението се усложнило от предателското поведение на сръбските погранични части, които водени от сръбския шовинист, началника на Черноречки окръг Йоцо Наумович, обстрелвали четниците в гръб. Притиснати между два огъня четниците били разбити и пръснати. Преминалите на сръбска територия четници били арестувани и отправени към полицейските затвори, за да бъдат съдени. По пътя сръбските шовинисти начело с Йоцо Наумович плюели (разбирай псували) по българите и се гаврили със знамената им. В един сръбски служебен доклад от това време било записано: „Той (Йоцо Наумович) публично наричал това свещено знаме „кучешки парцал”, защото имало на него българския герб, лъвът, който уж бил приличал на куче.” В сръбските архиви е запазен и още един документ, доклад до министъра на вътрешните работи за разпита на арестуваните българи, в който е описан напълно вида на знамето на Раковски. В доклада относно знамената на Зайчарската чета е записано: „Еремия [Българов] нарежда двете трицветни знамена да се развяват, а третото било някаква българска светиня. То било малък формат като някаква икона, боядисана с блажна зелена боя и представлява поле, а на полето малък лъв, изправен на задните си крака, с корона на главата, и както е изправен, стъпил на полумесеца и турското знаме. На това знаме е написано: „СВОБОДА или СМЪРТ”. На другата страна на знамето имало същото изображение, било отбелязано в доклада. Като се има пред вид обаче, че знамето е било боядисано, то най-вероятно на другата страна е прозирал образът от предната. Така е на показаното по-горе знаме на българските доброволци: гербът и лавровите клонки личат зад кръста. При разпита Еремия Българов скрил от къде са взети знамената. За предаденото от Раковски на Кулин знаме той казал, че го бил получил преди една година от Габрово. Йоцо Наумович пък се измъкнал и оправдал вероломството си спрямо българите също със знамената. Постъпил така, казал той, защото със себе си четниците носели три български знамена, на които пишело „Свобода или смърт” и се плашел да не ги захвърлят и попаднат в турците, които можело да ги помислят за сръбски. В края на 1867 г., когато в Зайчар се водел съдебният процес срещу Иван Кулин, откритата през пролетта същата година в Белград Българска военна академия била преименувана на Българска легия. Сръбските управници опитали да накарат българските легисти да положат клетва за вярност на сръбското знаме. Младежите обаче заявили единодушно, че те уважавали сръбското знаме, като знаме на един братски народ, но за българите то било все пак чуждо и не е българско. Клетва за вярност можели и щели да положат само пред знамето на Раковски, върху което бил изобразен българският лъв да тъпче в краката си турския полумесец - знамето, на което било написано „Свобода или смърт”. Изглежда по това време знамето на Първата българска легия е било в Зайчар, където се е водил процеса. Последното известно сведение за това знаме е, че то било съхранявано до 1894 г в Окръжното управление на гр. Зайчар. Впоследствие било унищожено от сръбските шовинисти. Знамената на априлските въстаници от 1876 г. като че ли дават най-точна представа как е изглеждало знамето на Георги Раковски, развявано от участниците в Първата българска легия. Символът, който издига Раковски - лъвът, тъпчещ турското знаме, трайно заема своето място в печатите и знамената на организациите и формированията, които поемат революционната щафета за освобождението на България от нейния първи стратег. За да се сбъдне писаното от него в позива, писан в горещият на очакване 1 август 1862 г.: „Нека всеки запише дълбоко в сърцето си за свята възторгна реч - свобода или смърт - и с пламен меч да върви в бойното поле под знамена на непобедимия български лъв; а божа всесилна десница нам ще помогне!” *Сведенията са взети от: Петър Кузманов. Кнез Иван Кулин. С., 1971

Посочил съм, че тези писмени описания са в статията ми „Легията на Раковски”.

Казва ли ти някой? Статията е от юли 2014 г. Там отдолу, в едно от мненията се чува гласът на надеждата: „Чакаме научни публикации и нови резултати!” Отговарят му: „Тази новина е от 2012 година... някои медии си повишават по най-евтиния начин рейтинга... Интересно е какво е станало за тези две години, но никъде нищо не намирам, явно за жалост нищо интересно не е излязло...” Тук някои съфорумници се изказаха по въпроса: Ще бъде интересно, ако някой коментира, доколко се е придвижил този въпрос към днешна дата.

По какъв начин анкетата може да допринесе за промяна на мнението на „началниците” от Брюксел? От там казват, че били необходими нови данни и някакъв "по-систематичен подход". 29 октомври 2015 г. Европа няма да отмени лятното часово време, въпреки че повечето евродепутати настояват за преразглеждане на директивата заради негативните последици върху здравето на хората, транспорта и туризма. Това стана ясно след дебат в ЕП в Страсбург днес. Еврокомисарят по транспорта Виолета Булц е категорична, че за момента няма достатъчно основания ЕК да отмени лятното часово време. Евродепутати от различни политически сили обявиха отношението на комисията към проблема за скандално, абсурдно и дори - иронично. Според тях Европейската комисия пренебрегва здравето на хората, което е недопустимо. От името на парламентарната комисия по правни въпроси, председателят й Павел Свобода попита защо Европейската комисия умишлено пренебрегва множество научни изследвания от ЕС и други страни, в които се посочва отрицателното въздействие на лятното часово време. „Проучвания на 9 европейски университета показват, че промяната към лятно часово време води до здравни проблеми. Много европейци са на мнение, че въздействието е лошо - те не могат да спят, имат храносмилателни проблеми, страдат от депресия. Всичко това може да доведе до диабет и затлъстяване. Лятното часово време освен това се отразява много зле на хората, които страдат от аутизъм. Освен това 131 милиарда евро се изразходват за медикаменти и други средства за справяне с промяната. Комисията заявява, че държавите - членки досега не са се оплаквали, следователно няма защо да се обръща внимание на такъв незначителен проблем. Очевидно, за комисията здравните проблеми на 20% от гражданите нямат никакво значение. Комисията също така не обръща внимание на огромните разходи, които се правят. Това е скандално", добави той. За преосмисляне на директивата призова и германският евродепутат Михаел Крамер. „Експертите са единодушни. Доводите в полза на смяната на времето са поставени под въпрос от учените. Няма никакви научни факти, които да доказват ползите от преминаването към лятно часово време. Първоначалните доводи бяха свързани с пестенето на енергия. Проучванията обаче сочат, че този ефект вече не е налице. Вместо да получим положителен ефект, ние по скоро я пилеем. Трябва да се сложи край и да се запитаме тази система на промяна на времето има ли още смисъл", обясни Крамер. В хода на дебата бяха представени и други аргументи за отмяна на лятното часово време. Проучвания сочат, че при смяната на часовото време броят на катастрофите се увеличава с 48%. Смяна на часовото време се отразява негативно върху децата, образователния процес в училище, на туризма и икономиката като цяло. Всички евродепутати в изказванията си призоваха комисията да преосмисли директивата, която по думите им е остаряла и да се прояви загриженост към здравето на хората и икономиката. В отговор еврокомисарят по транспорта Виолета Булц отговори, че е разговаряла поотделно с държавите - членки, за да разбере какво е тяхното мнение и има аргументи „за" и „против" лятното часово време. „Наистина доста от проучванията се съсредоточават върху потенциалните отрицателни последици за здравето, но все още няма нищо убедително. Аз се вслушвам в думите ви, уверявам ви в това, но основната ми цел е да се запази единният пазар, което означава решението по този въпрос да бъде единодушно и да се вземе на европейско ниво от всички, затова на този етап комисията не обмисля промени по действащата директива", добави тя. Еврокомисарят допълни, че ако се получат нови данни като част от един по - систематичен подход, ЕК е готова да преразгледа позицията си. http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=1523785

Форумът вече да не е на автопилот? Нали имаше правило в исторически теми да не се коментира съвременната политика? Нови правила ли има, що ли, обяснете! Къде изчезна чисто политическата тема за оснобождението и отношението ни към Русия. Там имаше възможност всеки да си пише каквото си иска. Явно на някого не се хареса нещо поместено там и вместо да се тури катинар, цялата тема изчезна. Оставете накрая една тема, в която всеки да си псува, защото така се омърсиха всички останали теми, в които все пак имаше желание да се работи с факти и документи. Затворете ги и който иска да каже нещо съществено по въпроса да си отваря нова тема. Мисля че форумът трябваше да отстоява първоначалното си заглавие „Наука” и да не се превръща в място за "бля-бля" и изява на долнопробни политически схватки между „читателите”.

Интересно откъде се появи тук тази информация? За кой Паисий става дума, защото в показалеца на „История славянобългарска” не е отбелязано име „Слав”.

Алексия севаст не е ли Алексий деспот Слав?

Да добавим нещо и от историята. За поука. Подобни чувства, като Иван Вазов, но в обратна посока, е изпитал и руският поет Аполон Коринтски, веднага след като разбира, че България се е включила в Първата световна война на страната на Централните сили и е започнала военни действия срещу Сърбия. Стихотворението му „Погребален помен (тризна) за България” е публикувано на 7 ноември 1915 г. в списание „Нива”. Това стихотворение е писано преди Вазовото, но то се явява своеобразна предварваща критика към мислите, изложени по-късно в „На руските войни” (Вазовото стихотворение). Вазов се обръща още в началото с: „О, руси, о, братя славянски”. Аполон отправя критика към българите, именно защото те са започнали война срещу сърбите, които също са славяни. И са се съюзили с Турция и Австрия - страни, срещу които Русия се бори във война и чрез дипломация, за да се появи на политическата карта отново държавата България. Своеобразен коментар на стихотворението на Вазов, прави политикът от Демократическата партия Александър Гиргинов, когато на 3 март 1916 г. в Народното събрание се дискутира въпроса за смяната на календара.

Във второто издание на „Миналото” Заимов пренарежда книжките. Първа книжка от първото издание става трета при второто. При това разместване, доработване, писане на нови текстове, авторът е пропуснал нещо да коригира. Историята за Каравелов е вярна до момента, в който се обявява, че архивът е изчезнал. Да, ама се оказва, че не е така. Писмата на Левски са били у Кириак Цанков, а не у Каравелов. То и за начина, по който уж изчезнали тези писма се предава по пет шест начина: има версии, че Каравелов ги продал, че жена му ги предала. Версията на Заимов е „най-мека”, но трябва да се знае, че той често си е добавял от себе си някои неща. И когато го цитирам, винаги добавям нещо „за” или „против” цитираното. В биографията на Левски, която излиза след първото издание на „Миналото”, Заимов подробно изброява документите, които е имала на разположение следствената комисия. Изрично е упоменато: документи заловени у участниците в комитета. Никакъв Каравелов не се споменава там. Това потвърждава и Левски: „У вас са писмата, подписани от мен и изпратени до комитетите в България. Други няма у вас, защото другите ги изпращах отвъд.” Ами че, ако комисията имаше на разположение писмото на Левски, в което той описва обира и убийството, щеше да му го прочете. Нямаше да го занимава с тезкерето на Дидьо, дето уж било сред книжата на Каравелов. И в окончателния протокол ще се спомене това писмо. Там обаче се отбелязват само обвиненията на Вутьо - не се говори за писмо, в което Левски да си признава убийството. Отричал – пише в протокола, и толкова. Това писмо е най-важното. Дори да предположим, че някакви документи на Каравелов са предадени на турците, те явно не са били на Левски. Затова не са използвани като свидетелства при разпитите му. Да знаете, омръзна ми се да се обяснявам какво съм написал. Може и аз да не се изразявам ясно. Иван Д. Стоянов ви го каза: не е редно да се коментират отделни изречения от една статия, в която едни факти или се подкрепят или отхвърлят с други факти. Вие сте се хванали за нещо и не признавате другото. Дипломатите ясно са написали: „Отначало Диаколевски отричаше и само при наличие на намерените у него писма, както и на няколко други, попаднали преди това в ръцете на властите, започва да признава”. И: „У Диаколевски било намерено писмо (вероятно от Букурещ) след аферата от Орхание, което гласи: той трябва да се постарае на всяка цена да освободи от затворите компрометираните при обира комитетски хора.” Това са факти, срещу които вие ми противопоставяте логики. Можете да не приемате това, което съм написал, но трябва убедително да опровергаете тези документи. А не да излизате със заявления, че дипломатите не са разбрали добре, пък наш Никола казва истината и дядо Петър си измисля.

Не можем да бъдем сигурни, че Николчо е знаел всичко, което Левски е носел със себе си: в дисагите, в джобовете. Може Левски да не му е казал. За това, че „си изял тескерето”, Николчо научил от стражарите, а не лично от Левски. Не е много ясно и какво точно е станало с дисагите му. Явно не са ги носили заедно със заловените, защото в тях е имало обувки. А през цялото време Левски е бил по чорапи. Можели са да му дадат обувките, ако са били под ръка на стражарите. Конят го прибрали едва три дена след залавянето, но не е ясно документите кога са открити и как са попаднали в ръцете на комисията в София. Показанията на Николчо и Христо не са много за вярване. Дядо Петър Попов твърди: „Както научих от Н. Цвятков и от Хр. Цонев, Левски след потропването, гръмнал един път, изгорил книгите които били в него и през вратата с револвери в ръце отишъл в яхъра.” За парите също няма документ колко са били. На едно място се казва, че заптиетата си ги били раздали помежду си. Николчо обаче твърди, че ги бил видял в затвора в София – били жълтици. Киров, хайде стига с фантазиите и свободните съчинения! Пък и ехидничиш: Гербов сам се компрометирал. Вече казах, че се занимавам с документални сведения, а не с предположения. В протоколите, макар и косвено, е отбелязан фактът, че съдебната комисия не е притежавала писма на Левски, изпратени до Каравелов. Написал съм: „В намерените и публикувани през 1952 г. протоколи от следствието срещу Васил Левски и неговите сподвижници има едно много категорично свидетелство в подкрепа на този извод . По време на разпита на Левски, проведен на 9 януари 1873 г., се е развил следния диалог: „- Освен писмата и книжата с твой подпис, които се намират в наши ръце, има ли и други книжа, и ако има - къде са? (питат Левски). - Освен книжата, които се намират в ръцете ви, други няма, защото извършваните тук работи аз изпращах отсреща за сведение (отговоря той).”

Идеите на Раковски са копирани от априлските въстаници: нямали са оригинална артилерия, но са направили черешови топчета, имали са обаче кавалерия – Хвърковатата чета. Конните сотни са били необходими, докато основната войска се движи по хребета, те да слизат по селата и бунят населението. Това е била целта и на Хвърковатата чета.

В оригиналния текст се чете „по сто конници”. Не става ясно обаче, това към къде трябва да се отнесе. Някак не се връзва: „с два хирурга по сто конници”. Може би е „с 4 тобуши по сто конници”. За полк става дума - полк с конни сотни. В Българското опълчение също е трябвало да имат сотни, но са отпаднали. Иначе под „хирург” би трябвало да се разбира не човек, който ще прави операции, а такъв, който да може да извади куршум, да отреже ръка или крак, когато раната гангреняса…