К.ГЕРБОВ

Теофан казва, че река Танаис извира от Кавказките планини. От всичко споменато от Теофан само Куфис в значение на Кубан извира от Кавказ.

Това не е от оригинален извор, взето е от житието на Климент Охридски, чийто автор се приема, че е Теофилакт Охридски. Той е живял в края на 11 – началото на 12 в.: умрял е в 1107-1108 г. Когато е живял, в Охрид вече не е имало славяни, а българи. И понеже са ползвали славянските текстове на Кирил и Методий, Теофилакт е направил знак на равенство между славяни и българи. То и истински аспарухови българи тогава не е имало нито в Македония, нито в Мизия. В оригиналното писмо на папа Йоан VIII до Светополк е отбелязано, че Константин Философ е „изнамерил славянско писмо“ (в оригиналния текст Litteras Sclavinicas) http://macedonia.kroraina.com/libi/2/gal/2_175.jpg

Табов явно има предвид писаното от Ценов, като го свързва с картите на Златарски. В „Българската история в най-нова България“ Ценов е написал: „Понеже Златарски по онова време разбираше под България само Мизийска България, защото според него българите до Борис са се били простирали южно само до Пловдив, той се мъчи с разни измислици да заблуди хората, че Илирийска България, която се състоеше от гореспоменатите провинции, не е била българска, а оттук и изводът му, че в 865 г. се е покръстила Мизийска, а не Илирийска България, което не е вярно. Със софизъм се защитава едно фалшиво мнение. От това се вижда, че Златарски съзнателно е защитавал фалшивото „мнение“, че Одрин и други градове никога не са били български. Искайки да защити старото мнение, че Македония и Южна Тракия никога не са били български и ако отчасти са били български, то само след „хан“ Борис, Златарски прокламира принципа да не се обръща внимание на първоизточниците, според които българското племе се е разпростирало чак до Йонийско море. Понеже Ценов бе обърнал внимание на тези първоизточници, Златарски отхвърли неговата кандидатура.“ (3. Мнението на университета https://chitanka.info/text/27036-bylgarskata-istorija-v-naj-nova-bylgarija) Картите на Златарски са в духа на „добрия български патриотизъм“ – България до Карпатите и Егейско море, но професорът ги дава в различно време. Ценов се спира само на времето на Борис-Михаил. Последната карта „след 1355 г.“ и бележките към нея, явно написани също от Златарски, изглеждат обективни: „По тоя начинъ, обширното нѣкога царство на Ивана Асена II слѣдъ 1355 година се разпаднало на нѣколко малки държавици: Търновско и Видинско царства, които почти постоянно враждували по между си; Прилѣпското кралство; Велбуждско и Приморско княжества. А Поморавия останала въ чужди рѫцѣ. Така разпокѫсанъ българския народъ не можалъ да издържи силния напоръ на новитѣ завоеватели на Балканския Полуостровъ — турцитѣ. Тѣмъ било лесно да покорятъ една слѣдъ друга тия дребни държавици и въ края на XIV вѣкъ да закрѣпятъ здраво своята власть на Балканския Полуостровъ.“ (14. „ слѣдъ 1355 г.) http://macedonia.kroraina.com/en/dr/dr_map_14.jpg Вероятно тази карта е визирал Венизелос. Разпадането на държавата на Йоан Асен е започнало веднага след неговата смърт. Клокотнишката битка е била всъщност преврат, в който българският цар е помогнал на зет си Мануил да замени на трона войнолюбивия Теодор. Акрополит нищо не знае конкретно за битката. Написал е: „И за да ви изложа накратко всичко, Теодор бил решително победен от българите и скитите.“ Имало ли е истинска битка? Преди време изложих някои свои виждания по въпроса, а наскоро във форума стана дума за Пловдив, че много скоро след смъртта на Йоан Асен, бил вече във владение на византийците. Не си спомням в коя тема беше. Публикува Декември 30, 2011 Гледай това.

За да се даде напълно наученъ характеръ на настоящия атласъ, неговата етнографска часть се повѣри на професора по географията въ Софийския университетъ А. Иширковъ, а историческата му часть взе върху си професора по историята въ сѫщия университетъ В. Златарски — двѣ имена добрѣ извѣстни въ науката, и по своята научна подготовка, и по своята редка обективность. Проф. Златарски самъ начърта и своитѣ 9 исторически карти на България (6—14), въ които е дадена пълната историческа еволюция на първото и второто български царства; а проф. Иширковъ приготви картата на Българската Екзархия (31) и оная на България споредъ рапорта на Князъ Черкаски (33). Изпълнението же на картитѣ стана подъ наблюдението на Капитанъ Арманъ Одле, техническия шефъ на картографичния отдѣлъ въ Пруския Генераленъ Щабъ. Може да се съжали само, че, по нѣмане на повече време, историческитѣ карти на Проф. Златарски бидоха нанесени върху една съвременна карта. Нъ туй не намалява тѣхната научна стойность. Берлинъ, Декември 1917 г. http://macedonia.kroraina.com/en/dr/dr_predgovor.htm Финален пасаж България до Карпатите е дело на Васил Златарски. Картата от времето на Иван Асен II пък е до Беломорието. Така че, едва ли гъркът е имал предвид картите на Златарски. Но това което казва, вероятно е вярно, защото макар Йоан Асен да е написал, че завладял земите от Одрин до Драч, на практика от Пловдив надолу се е разпореждал зет му.

Л е в ъ — н а з в а н и е н а м о н е т а н а Б а л к а н с к и я п о ­л у о с т ро в ъ д о О с в о б о ж д е н и е т о. Съществениятъ фактъ, конто предизвика предприетото изследване, е установяването на название левъ за монета, употрѣбявана въ нашето отечество презъ време на робството и преди освободена България да е имала своя монета. Извънредно важно е да се запознаемъ съ фактическия материалъ, дори въ този малъкъ обемъ, въ конто можахъ да го установя, главно въ българската книжнина и доку­менти. Изброявамъ това, приблизително, хронологически. 1. Въ „Отчетъ о дѣятельности Русскаго археологическаго института въ Константинополѣ въ 1898 году" (XXXV, с. 146), се казва, че въ митрополията на градъ Корча се намиралъ кодикъ, писанъ отъ киръ Михали Милингеръ въ 1777 г., посветенъ главно на Мосхополския манастиръ „Св. Йоанъ Кръститель". Въ този кодикъ било отбелязано, че въ 1662 г. игуменътъ далъ на заемъ на архонтитѣ на Мосхополя 1,000 аслана (т. е. лева) съ 10 % лихва. Това е от­белязано и отъ проф. Ив. Снѣгаровъ (ХLѴШ, с. 496). 2. Герхардъ Корнелиусъ Дришъ, пжтувалъ презъ България въ 1718 г., е написалъ на латински трудъ, въ връзка съ това си пътуване (XIII). На стр. 132 той пише, че българскитѣ селяни плащали на султана по 10 сре­бърни лева, за да използуватъ земята за засѣване и пасища (ruricolse nummos leonios argenteos decem partae annutium pendunt). Това заемамъ отъ Милетичъ (XXXI в.). 3. Капитанъ А. Петровъ (ХХХѴІІІ) като говори за събитията, станали презъ февруарий 1769 г., възъ основа на автентични документи, пише (с. 142): „Въ Яссахъ набирали для конфедератовъ гусаръ, которыхъ успѣли собрать только 1000 челов. изъ разнаго сброду, платя въ мѣсяцъ по 7 левовъ (4 рубля 20 ко­пѣекъ ассигнаціями) на человѣка". Я за по-после, къмъ м. априлъ същата година, бележи: „Мостъ для перехода арміи черезъ Дунай, у Исакчи, на который издержано 250,000 левовъ, не былъ еще готовъ . . .“ Тѣзи извадки се отнасятъ за Молдова, но тѣ со­чатъ, че въ срѣдата на XVIII вѣкъ названието левъ е било познато въ Русия. 4. Между надписитѣ и бележкитѣ, конто проф. Йорд. Ивановъ е намѣрилъ въ Света гора, той е обнародвалъ една подъ № 130, съществувала въ Хилендаръ, съ дата 1808 г. (ХХІVа, с.272). Тази бележка е била открита въ печатно евангелие и тя гласи: „Сіе толковное евангеліе есть на проигумена Пантелеймона Хилиндарца, купилъ его за двадесеть и пять лева изъ село Тревна Турновска епархия от іконома киръ папа Николая въ лѣто 1808. Дим. Стоjанъ № 8978“. 5. А. Скальковский ни съобщава (ХLѴІ1, с. 18-23), че на 19 декемврий 1819 г. генералъ Инзовъ направилъ докладъ предъ руския императоръ, щото на българитѣ въ присъединената презъ 1812 год. къмъ Русия Бесарабия да се признаятъ права, каквито иматъ другитѣ чужди преселници. На 29 декемврий с. г. предложенията на Инзова били одобрени и, съ указъ отъ същия день до Сената, били облѣчени въ формата и силата на законъ. Пунктъ 9 отъ указа гласи : „По истеченіи льготныхъ лѣтъ, ... съ начала 1820 года, обязаны съ каждаго семейства вносить ежегодно по 70 левовъ". Подъ линия на стр. 23 се казва: „Левъ или асланъ — тоже что турецкій піастръ, серебренная монета, стоилъ тогда до 20 к. с... Въ ръкописното „Житие и мучение святаго мученика Иоанна Новаго Терновскаго", отъ 1822 г. (XXIX), също се срѣщатъ пари съ име левъ. Това житие е подарено отъ Пан­телей Кисимовъ на Народната библиотека въ София, а той го е получилъ къмъ 1850 год. отъ търновския житель Никола Дончевъ. Житието и следващитѣ два документа (т. т. 7 и са писани отъ светогорскитѣ монаси Никифоръ и Йеротей. Като оставямъ всичко друго, ще приведа отъ това житие точно само следното обръщение къмъ Св. Йоана отъ духовникъ, служилъ въ негово време въ Търновската митрополия. „Но по неколикихъ дны прилучился тому духовнику нужда за новаци [подъ линия: „у Болга­рию новаци називается пари"), понеже билъ долженъ неколико купцима и помислилъ о блаженнаго Іоанна, яко аще би ималъ онъ новци, да изище отъ него взаимъ. Сего ради паки призовалъ его въ свою килію и рече ему: брате Иоанне, имаши ли да най­детъ ми ся до четиристотинъ лева (а подъ линия : „Лева есть российска речь, а по болгарски сказуется грошове") взаимъ до не­колико дны, дондеже придобию отъ преосвященѣйшаго митропо­лита; азъ имамъ едну котию сребренну, яже есть четиры литри сребра: но стидимся отъ народа да ю продамъ, сего дамъ ти ю тебѣ вмѣсто залога" (с. 10). „Левъ" срѣшаме въ „Повѣствованіе о плѣненій святѣй Атонстѣй горы отъ агаряновъ" и пр. (XXIX, с. 30): „Потомъ же паша заиска отъ всѣхъ монастыровъ да дадутъ ему восемь стотенъ хиляди лева" (подъ линия, за лева е озна­чено „грошове"). Думата левъ се срѣща и въ „Повѣствованіе за страданіе Болгаріи отъ агаряновъ, и за неколико благочестиви христіяни иже избиени бяху по мѣстамъ и по градове отъ руки нечестивихъ, паки у оно смещеніе и у оно лѣто 1821, якоже явихомъ у святогорское повѣствованіе". Тамъ четемъ (XXIX, с. 34): „У село зовомое Габрово Терновскій предѣлъ, нѣкій богатъ человѣкъ и славенъ именемъ хаджи Христо, онъ имаше дадени у патріаршею Цареградскою сто хиляди лева (подъ линия „грошове") и егда слиша убиеніе патриарховъ, утрови себе и умре“ (вж. и LХѴ, с 77). Въ „Нѣкоторыя свѣденія о правомъ берегѣ Дуная", събрани въ 1826 г. (LХІѴ с., 32) се говори за селищата на запорожцитѣ при устието на Дунава — въ сегашнитѣ села Горни и Долни Дунавецъ, следъ като некрасовскитѣ казаци отишли да живѣятъ другаде. Тамъ се казва: „Запорожцы не платятъ никакой подати. Порта отводитъ имъ земли подъ селенія, даетъ на каждый курень по 300 левовъ (170 рублей) и по 200 окъ (6000 фун­товъ) муки . .. Передъ симъ порта давала только по 200 левовъ ..." На с. 41 се говори за некрасовцитѣ, населяващи с. Саръ-кьой (на езерото Разелмъ), описва се странното право, щото въ случай на убийство убиецътъ да не се осъжда на смърть, „.. а взыскивается съ него пени 1200 левовъ, называемой плата за кровь..." Въ единъ свой трудъ (LIѴ, с. 336-338) проф. Б. Цоневъ описва ржкописа № 355 подъ заглавие „Сборникъ отъ първата половина на XIX вѣкъ, съ образи", намѣренъ въ село Околъ (Горни), Самоковско. Въ края на 27 листъ на този ръкописъ е написано „цѣна совсѣмъ пять лева 1839 г. Серафинъ видарскій". Проф. Цоневъ бележи удивенъ: „Забележи, левъ като монетна единица отъ 1839 г.“. П. Успѣнски (LII, с. 115) ни разказва, че монаситѣ въ Атонъ вѣрвали, че въ християнскитѣ времена тамъ са живѣли цакони (или лакони), изселени отъ Константина Велики, когато той решилъ да даде Атонъ на монаситѣ. И продължава : „Въ 1845 год. начальникъ Керасійскаго скита Іеромонахъ Неофитъ говорилъ мнѣ, что тотъ госу­дарь пригласилъ атонскихъ Цаконовъ служить въ полкахъ съ жа­лованіемъ по три лева въ день и когда они сошлись, отправилъ на 60 судахъ въ Анатолію, а другихъ въ Морею". Петъръ Динековъ (XVIII, с. 211) помѣства извадки отъ писма и дневникъ на Сава Филаретовъ, писани въ София. На 21 мартъ 1859 г. Филаретовъ е отбелязалъ въ своитѣ „записки": „Свещ. [енникъ] потерялъ треб­никъ и вл.[адика] за наказание собралъ съ него 1500 левовъ". Отъ будния духъ на Раковски нищо не можеше да избѣгне, макаръ тълкуването на фактитѣ често пъти да е погрѣшно, но винаги е съ родолюбивъ уклонъ. Така е и въ случая. Той ни дава описание и сведения за десеть стари български монети (ХLІѴ). На страници 103 и 104 четемъ: „Много българскы пѣнязи ся сохранили по коимъ отъ една страна са вижда изобразенъ народный Българ­скы знаменъ разиреньій левъ увѣнчянъ съ вѣнецъ славы. Азъ съмъ ви­дѣлъ нѣколико си срьбьрный и златны у частны лица, нъ не успѣхъ тогава да гы снема и изслѣдовамъ. Види ся, че този пѣнязъ съ лъвъ билъ твърде много разпространенъ по Българія и другадѣ. Турци после привзетия Българии за много время са употрѣблѣли българскьі пѣнязи отъ дѣ сж останали имяна въ употрѣбление имъ и до сега: грошъ, рупъ и рубе, пѣнязъ, нѣгли и други. Тии кога продаватъ нѣщо си за общо тържище, кликачъ имъ вика: биръ асланлъ, онъ асланлъ и др., т. е. излѣзло за цѣна за единъ лъвскы пѣнязъ, за десятъ лъвскы и пр. Въ Влашко и Богданско тукъ же ся съхранило да броятъ: унъ леу, дой леи и пр. и къти леи — колко лъвски грошове. Въ южни же страны Руссии народъ употрѣбляеше тойзи брой сколко левовъ или сколко левъ казватъ. А то е знайно, чи Влашко и Богданско, какъ-то южны страны Руссии са были обитаеми отъ Болгары и принадлежѣли са Бьлгаръмъ". Прави впеча­тление, че Раковски не взема подъ внимание, че тогава, когато той е чувалъ „асланлъ" и „леу“, то не се е отнасяло до българска монета, а до чужда, съ лъвско изображение. Нашитѣ нумизмати подтвърждаватъ думитѣ на Раковски само въ смисъль, че въ България, до поробването й, е имало само една монета съ лъвско изо­бражение — аспрата на Иванъ Шишмана. Отъ нея сж познати 11 разновидности (ХХХІІб, с. 144-146). Вѣрно е и друго, — че аспрата, като малка размѣнна монета, ще е била въ голѣмо количество. Но дали тѣзи български аспри не са били измѣстени скоро следъ поробването съ турски мангъри и равнитѣ имъ пулове и други, това не може да се твърди съ положителность. В. Ив. Келсиевъ (XXVIII) възпроизвежда раз­говора си съ Гончаръ, водачъ на некрасовцитѣ около Бабадагъ и Тулча (с. с. Саръкьой, Журиловка и Слава), станалъ презъ 1862 г. въ Цариградъ. Между другото Гончаръ му казва (с. 192): „Чрезъ тотъ самый Босфоръ переѣзжаю я это: на каикъ сѣлъ, взялъ, вотъ какъ теперь помню, за три лева (пиастра)"... Несъмнено е, че ще има още писмени указания за употрѣбата на думата левъ, като название на монета у насъ или тур­ската арсланъ (популярно „асланъ"). Еднакво съ тѣхъ е употребявана, споменатата вече, арабска дума еседъ (XXIII), отъ тукъ — „еседи", т. е. левъ и левски — друго название на същата монета. Коя е тази монета, ще видимъ по-долу. Сега може да се каже, че тя е била равна по стойность съ турския сребъренъ (беязъ) грошъ, по-късно пиастръ — най-разпространената и най-употрѣбяваната за обикновени нужди. Тукъ е мѣсто да се направятъ нѣкой изводи. Откъмъ половината на XVII вѣкъ до половината на XIX названието левъ или левски (турското „асланлъ" и арабското „еседи") се употрѣбяватъ въ земитѣ отъ Бесарабия и Добруджа презъ Търновско и Софийско, та до Света гора и Корчанско. Едва ли може да се съмняваме, че това явление (тъкмо за „левъ") е било ча­стично, т. е. само въ споменатитѣ мѣста, а не почти всеобщо... https://www.forumnauka.bg/topic/22268-parite-narichani-„lev“-do-poyavata-na-istinskiya-lev/

Оногурис У Моисея Каланкатуйского и Степаноса Орбелиани сохранилась легенда, восходящая к не дошедшему до нас сочинению Петроса Картога, писателя первой половины VI в. Здесь привлекает внимание наименование гунна Х'онагура, безусловно передающее этническое имя гуннов-оногур, вероятно, ставшее известным армянам не ранее нашествия их совместно с сарагурами на Закавказье в 466 г. Византийский историк Агафий упоминает под 554 г. крепость Оногурис в Лазике севернее Риона, названную так, как он думает, в честь победы, некогда одержанной колхами над гуннами-оногурами. Оногурис е показана в средата на областта Лазика. Егриси (на грузински: ეგრისი), наричана също Лазика, е държава, съществувала през късната Античност в източното Черноморие. https://bg.wikipedia.org/wiki/Егриси

И какво е пишело в него?

Не са били едно и също. От текста се вижда, че склавините са живели край Солун, накъдето се насочил първо Юстиниан. Там се е намирала въпросната Склавиния. Не е потеглял към България, както пише хронистът. На път за Солун минал през Тракия и там българите го нападнали. С указанието, че Юстиниан потеглил едновременно срещу Склавиния и България, хронистът подсказва, че между българите и славяните извън България изглежда е имало някакъв съюз. Това се потвърждава и от обстоятелството, че българите пресрещнали византийците, явно очаквайки това нападение.

Там пише така: „В хода на реставрационната работа е свалена подвързията на ръкописа и е доказано, че общо 8 листа – този с посвещението и още 7 съдържащи илюстрации към текста, са били допълнително прикачени към руския препис от 1073 г., но първоначално са украсявали българския оригинал от Х век.“ И как разбраха, че листовете са от български оригинал? По-скоро Светослав е прекроил книгата на баща си. Затова в нея има две похвали - в началото и края. Т. н. „Похвала за цар Симеон” в т. н. „Симеонов сборник”, който също е от XV в. (тогава явно са открили библиотеката на цар Симеон) е някаква некоректна измислица. В „Похвалата за Светослав” текстът е „Великий в князех княз Святослав”. Което означава „най-големият сред князете княз Светослав”. Светослав е бил велик княз и на практика „великий” не е похвала, а реално уточняване на титлата му. И инициаторът на сборника Ярослав също е бил велик княз и всъщност е променена само частта Яро в Свето. Като на практика Свето заема също толкова място, колкото и Яро, защото е изписано с титла. „Великий в цесарех (или царех) Симеон” не означава нищо, защото тогава само Симеон е носел такава титла. Пък и ако тя е била действително равностойна на император, т. е. на върховен владетел, епитета „най-голям” просто няма смисъл. Над него е бил само Бог (на теория). Той и Лакапин му е казал, че може да е василевс само на българите. Най-голям цесар (цар) или василевс е чиста глупост, съчинена от някой „пиян руски калугер”, както четох някъде тук във форума. Но да не бъдем толкова крайни: това, че не можем да си изясним някои странни неща, не ни дава основание да си измисляме нови. Много по-голям успех в присвояване на Светославовия сборник може да се постигне, ако се приеме, че само името е било променено. Симеон също е бил велик княз и в един препис на „Шестоднев” (също руски) Йоан Екзарх така го титулова „Симеоне княже великий”. Симеон не е бил чак толкова славолюбив, да се величае като „велик“. В една друга похвала в Златоструй се казва „Благоверният цар Симеон, като изучи божественото писание, книгите всички — стари и нови...“ На времето са имали друга представа за величие.

Това, че е трито, не означава, че отдолу писаното има български произход. Например за Светославовия сборник също се казва, че е трито под имато на Светослав. Но обясняват, че отдолу е пишело Ярослав. Както се вижда и в ПВЛ той иманно е изтъкнат като голям ценител на книжовността. По негово време е започнало съставянето на сборника и съвсем логично е било неговото име да е фигурирало отначало в похвалата. после Светослав си е присвоил заслугата. Пас опираме до логически съждения, а не до факти.

Из „Биография на Георги Стойков Раковски“ от д-р Боби Петров, издадена в 1910 г. Кръстното му име било Сава: на името на дядо си Съби. В Котел имената Сава и Съби били равнозначни; кръстените с името Съби празнували именния си ден на св. Сава, понеже нямало друг специален ден – патронен празник за тях. Както домашните му, тъй и в училищата в Котел, Карлово и Цариград го зовяли Сава. Като ученик се е подписвал и носил името Сава Стойков. Имал успехи в училището, но баща му Стойко чорбаджи, виждал, че „не е за занаят, или търговия“. Завел го през 1836 г. в Цариград и го настанил в гръцкото училище Куру чешме, при владиката Самуил. Настойник на Сава станал княз Стефан Богориди, който бил от Котел и бил далечен роднина на Стойко. През 1840 г. Сава се увлякъл от черковната борба. Искал да работи в полза на своя народ, но в Цариград не можел да направи това. Решил да напусне и замине за Румъния, нямал обаче пари. За да ги придобие, си послужил с измама. При Богориди идвали хора да го молят да ходатайства за тях пред турските власти. Когато веднъж дошел някакъв турчин, да моли да бъде назначен на някаква служба, Сава му обещал да уреди въпроса, ако турчина даде 1200 гроша, уж „за княза Богориди“. Турчинът доволен, дал парите, а Сава се качил на една турска гемия и потеглил към Браила. За да не узнае Богориди къде се намира, в Браила променил името си на Сава Македону. През 1841 г. Сава се замесил в убийството на румънски офицер. Всъщност станало грешка, но убийство имало. Българите от Браила решили през август да минат Дунав и да вдигнат въстание. Записали се около 4000 души, били приготвени ладии. Но когато те заплували към българския бряг, от града се задал комендантът Енгел с войска. Заповядал на въстаниците да се върнат, те не го послушали. Енгел дал команда да стрелят и много от въстаниците паднали убити и ранени. Сава не бил сред въстаниците, но видял случилото се и се възмутил от действията на Енгел. Решил да му отмъсти. Заедно със своя приятел Ставри го издебнали на един бал и Ставри стрелял, когато един офицер се качвал на една каруца. Офицерът обаче, не бил Енгел, а майор Петракеску. Кочияшът разпознал Ставри, арестували го. Узнавайки за това от жена му, Сава отищъл в полицията и заявил, че той е извършил убийството. Бил закаран в Букурещ, където го осъдили на смърт. Приятелите му успели срещу 1000 жълтици да му извадят гръцки паспорт, а гръцкият консул обещал да се застъпи за него, вече като гръцки поданик. Предали го на гръцкото консулство, което трябвало да го съди в Атина. Първо го изпратили в Цариград, където Сава станал симпатичен на гръцкия консул и на драгоманина в консулството. Решили да не го изпращат в Гърция, а в Марсилия, при тамошния гръцки консул, за да го запази. „Тогава именно, по наше мнение – пише Бобчев, - е станало прекръстването от С. Македону на Георги С. Раковски и това е било направено, с цел да се укрие С. Македону от румънските власти да не могат да му хванат дирите...“ „Съображенията, които накарали С. Македону да се прекръсти на Г. С. Раковски – продължава биографът, - са били следните: той искал да си избере едно такова име, което да бъде чисто българско и в същото време да го свързва и да възбужда у него сладки спомени за една идеална за него личност, която той обожавал и тая личност била вуйчо му – капитан Георги Мамарчев.“ Пак по подражание на вуйчо си, който се наричал още и Буюкли, Сава сменил родовото име на фамилията си, което било Папазоолу. Възползвал се от името на родното му място, село Раковълъ, като сменил турското окончание с по-благозвучното „скы“. Което му придало чисто славянски вид, уверява Бобев. Така Сава Папазоолу станал Георги Стойков Раковски.

А така наречените български творби, в какъв вид са запазени? Именник, За буквите, Приписка на Тудор Доксов и пр. Не са ли "преписи" от същото време 15-16 век. И всичките се водат „руска редакция“. Как пък един оригинал няма в България? Дори най-ранният ръкопис на кирилица е в Русия. С писане на лакърдии, в които се представят някакви логически твърдения няма да стане. Сигурно има достатъчно източници да се докаже писаното в ПВЛ, ама струва ли си да се опитваме да откриваме топлата вода. Интересно, откъде българите в началото на 14 в. са знаели, че русите са кръстени „при Василий Македонец“. Е, не е посочено точно, че е било по времето на този цар, то и покръстването не е било по негово време, но са дали византийски ориентир. Българи ли са били тези съставетели, да не заявят гордо „Булгар, булгар“? Пардон да напишат: „при българския цар... бяха кръстени русите“. Затова пък днешните патриоти много активно се опитват да поправят "грешките“ в историята.

ПВЛ: И когда прошел год, в 988 году пошел Владимир с войском на Корсунь, город греческий, и затворились корсуняне в городе. И стал Владимир на другом берегу лимана, на расстоянии полета стрелы от города, и крепко сопротивлялись горожане. Владимир же осадил город. Люди в городе стали изнемогать, и сказал Владимир горожанам: «Если не сдадитесь, то простою и три года». Они же не послушали его. Владимир же, изготовив войско свое, приказал насыпать землю горой у городских стен. И когда насыпали они, корсунцы, подкопав стену городскую, крали насыпанную землю, и носили ее себе в город, и ссыпали посреди города. Воины же присыпали еще больше, и Владимир стоял. И вот некий муж именем Анастас, корсунянин, пустил стрелу, написав на ней: «Перекопай и перейми воду, идет она по трубам из колодцев, которые за тобою с востока». Владимир же, услышав об этом, посмотрел на небо и сказал: «Если сбудется это, — сам крещусь!» И тотчас же повелел копать поперек трубам, и перекрыли воду. Люди изнемогли от жажды и сдались. Владимир вошел в город с дружиною своей и послал к цесарям Василию и Константину сказать: «Вот взял уже ваш город славный; слышал же, что имеете сестру девицу; если не отдадите ее за меня, то сделаю столице вашей то же, что и этому городу». И, услышав это, опечалились цесари и послали ему весть такую: «Не пристало христианам жениться и выдавать замуж за язычников. Если же крестишься, то и ее получишь, и царство небесное воспримешь, и с нами единоверен будешь. Если же не сделаешь этого, то не сможем выдать сестру за тебя». Услышав это, сказал Владимир посланным к нему от цесарей: «Скажите цесарям вашим так: я крещусь, ибо еще прежде разузнал о законе вашем и люба мне вера ваша и богослужение, о котором рассказали мне посланные нами мужи». И рады были цесари, услышав это, и упросили сестру свою, именем Анну, и послали к Владимиру, говоря: «Крестись, и тогда пошлем сестру свою к тебе». Ответил же Владимир: «Пусть пришедшие с сестрою вашею и крестят меня». И послушались цесари и послали сестру свою, сановников и пресвитеров. Она же не хотела идти к язычникам и сказала им: «Лучше бы мне здесь умереть». И сказали ей братья: «Может быть, обратит Бог Русскую землю к покаянию, а Греческую землю избавишь от ужасной войны. Видишь ли, сколько зла наделала грекам Русь? Теперь же, если не пойдешь, то сделают и нам то же». И едва принудили ее. Она же села на корабль, попрощалась с ближними своими с плачем и отправилась через море. Когда прибыла в Корсунь, вышли корсунцы навстречу ей с поклоном, и ввели ее в город, и отвели ее в палату. По божественному промыслу разболелись в то время у Владимира глаза, и не видел ничего, и скорбел сильно и не знал, что сделать. И послала к нему царица сказать: «Если хочешь избавиться от болезни этой, то крестись поскорей; если же не крестишься, то не сможешь избавиться от недуга этого». Услышав это, Владимир сказал: «Если же так и будет, то поистине велик Бог христианский». И повелел крестить себя. Епископ же корсунский с царицыными попами, огласив, крестил Владимира. И когда возложил руку на него, тот тотчас же прозрел. Владимир же, увидев свое внезапное исцеление, прославил Бога: «Теперь познал я истинного Бога». Многие из дружинников, увидев это, крестились. Крестился же он в церкви святой Софии, а стоит церковь та в городе Корсуни посреди града, где собираются корсунцы на торг; палата же Владимира стоит с края церкви и до наших дней, а царицына палата — за алтарем. После крещения привели царицу для совершения брака. Владимир же взял царицу, и Анастаса, и священников корсунских с мощами святого Климента, и Фива, ученика его, взял и сосуды церковные и иконы на благословение себе. Поставил и церковь святого Иоанна Предтечи в Корсуни на горе, которую насыпали посреди города, когда крали землю из насыпи; стоит церковь та и доныне. Отправляясь, захватил он с собой и двух медных идолов и четырех медных коней, что и сейчас стоят за церковью святой Богородицы и про которых невежды думают, что они мраморные. Корсунь же отдал грекам как вено (зестра) за царицу, а сам вернулся в Киев. И когда пришел, повелел повергнуть идолы — одни изрубить, а другие сжечь. Перуна же приказал привязать к хвосту коня и волочить его с горы по Боричеву к Ручью и приставил двенадцать мужей колотить его палками. Делалось это не потому, что дерево что-нибудь чувствует, но для поругания беса, который обманывал людей в этом образе, — чтобы принял он возмездие от людей. «Велик ты, Господи, и чудны дела твои!» Вчера еще был чтим людьми, а сегодня поругаем. Когда влекли Перуна по Ручью к Днепру, оплакивали его неверные, так как не приняли они еще святого крещения. И, приволочив, кинули его в Днепр. И поручил Владимир <людям>, сказав: «Если пристанет где к берегу, отпихивайте его, пока не пройдет пороги, тогда только оставьте его». Они же исполнили повеленное. И когда пустили Перуна и прошел он пороги, выбросило его ветром на отмель, которая и до сих пор зовется Перунья отмель. Затем разослал Владимир посланцев своих по всему городу сказать: «Если не придет кто завтра на реку — будь то богатый, или бедный, или нищий, или раб, — будет мне врагом». Услышав это, с радостью пошли люди, ликуя и говоря: «Если бы не было это хорошим, не приняли бы этого князь наш и бояре». На следующий же день вышел Владимир с попами царицыными и корсунскими на Днепр, и сошлось там людей без числа. Вошли в воду и стояли там одни, погрузившись до шеи, другие по грудь, молодые же у берега по грудь, некоторые держали младенцев, а взрослые бродили, попы же, стоя, совершали молитвы. И была видна радость великая на небе и на земле по поводу стольких спасаемых душ; а дьявол говорил, стеная: «Увы мне! Прогнан я отсюда! Здесь думал я обрести себе жилище, ибо здесь не было учения апостольского, не знали здесь Бога, но радовался я служению тех, кто служил мне. И вот уже побежден я невеждой этим, а не апостолами и не мучениками; не смогу уже царствовать более в этих странах». Люди же, крестившись, разошлись по домам. Владимир же был рад, что познал Бога сам и люди его, возвел глаза на небо и сказал: «Боже великий, сотворивший небо и землю! Взгляни на новых людей этих и дай им, Господи, познать тебя, истинного Бога, как познали тебя христианские страны. Утверди в них правую и неуклонную веру, и мне помоги, Господи, против дьявола, да одолею козни его, надеясь на тебя и на твою силу». И сказав это, приказал рубить церкви и ставить их по тем местам, где прежде стояли кумиры. И поставил церковь во имя святого Василия на холме, где стоял идол Перуна и другие и где приносили им жертвы князь и люди. И по другим городам стал ставить церкви и определять в них попов и приводить людей на крещение по всем городам и селам. Посылал он собирать у лучших людей детей и отдавать их в обучение книжное. Матери же детей этих плакали о них, ибо не утвердились еще они в вере и плакали о них как о мертвых... ... В год 6499 (991). После этого жил Владимир в христианском законе, и задумал создать каменную церковь пресвятой Богородице, и послал привести мастеров из Греческой земли. И начал ее строить, и, когда кончил строить, украсил ее иконами, и поручил ее Анастасу Корсунянину, и поставил служить в ней корсунских священников, дав ей все, что взял перед этим в Корсуни: иконы, сосуды церковные и кресты... В записките си за великия княз Владимир Екатерина II е отбелязала: Того же лета (991) пришли от Греческого царя послы возобновить мирные договоры, и с ними митрополит Михаил и четыре епископа от славян, и ремесленники к созданию каменных церквей. В 991 году Михаил митрополит, взяв от великого князя позволение и с ним бояр знатных со служители, поехали по Русской земле, до Ростова с четырьмя епископы, с ними же Добрыня, дядя Владимиров, и учили народы закону и вере Христианской, и поставил епископов в Новгороде Иоакима (который летописец писал), а в Ростове - Феодора. ПВЛ: В год 6545 (1037). Заложил Ярослав [Мудры] великий город <городские стены> Киев, у того же города Золотые ворота; заложил и церковь святой Софии, Премудрости Божьей, митрополию, и затем церковь каменную на Золотых воротах — святой Богородицы Благовещения. Этот премудрый князь Ярослав для того создал <церковь> Благовещения на вратах, чтобы даровать навсегда радость городу тому благовещением Господним и молитвою святой Богородицы и архангела Гавриила. Потом <заложил> монастырь святого Георгия и святой Ирины. И стала при нем вера христианская плодиться и расширяться, и черноризцы стали умножаться, и монастыри появляться. И любил Ярослав церковные уставы, попов любил немало, особенно же любил черноризцев, и к книгам имел пристрастие, читая их часто и ночью, и днем. И собрал писцов многих, и перелагали они с греческого на славянский язык и на письмо. Переписали они и собрали множество книг, которые наставляют верующих людей, и наслаждаются они учением Божественного слова. Как если один землю вспашет, другой же засеет, а иные жнут и едят пищу неоскудевающую, — так и этот. Отец ведь его Владимир землю вспахал и размягчил, то есть крещением просветил. Этот же Ярослав, сын Владимиров, посеял книжные слова в сердца верующих людей, а мы пожинаем, учение принимая книжное. –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– Ерго, гърците са покръстили руснаците, пратили са им свещеници славяни, които явно са познавали преведените на славянски език книги. Във второто житие на Наум се казва за учениците на Кирил и Методий: „И ето, нека е известно за всичко на почитащия [ги], както и по-преди написахме: че еретиците - едни мъчиха много, а други – презвитери и дякони – продадоха на евреите срещу заплащане. Евреите ги взеха, та ги отведоха във Венеция. И когато ги продаваха, по Божи промисъл, дойде тогава от Константиновия град във Венеция царски служител по царска работа. И, узнал за тях, царският служител откупи едни, а други взе така, отведе ги в Константиновия град и съобщи за тях на цар Василий. И пак ги поставиха в техните чинове и санове – презвитери и дякони, каквито бяха и преди, и им дадоха издръжка. И никой не умря в робство, но едни, покровителствани от царете, починаха в Константиновия град, а другите, дошли в българската земя, починаха в голяма почит. Българската земя трябва да е била Македония, която тогава е била най-близо до Византия. Значи освен Климент и Наум и други ученици на Кирил и Методий са се подвизавали в „Македонските земи“. Възможно е учениците, останали във Византия, да са просвещавали славяните в тези земи. Може и те да са измислили кирилицата, защото е трябвало да си служат едновременно с гръцки и славянски книги. От сведението за Ярослав Мъдри се вижда, че той е получил направо от Византия книгите, които са влезли в Светославовия сборник. И са преведени в Русия, а не в България. Съставянето на книгата е започнало по негово време.

Текстът по-долу е от книгата „The Avar Siege of Constantinople in 626: History and Legend“ "The Bulgar troops formed the third most important segment of the Avar army. George of Pisidia explicitly mentions them on two occasions: when listing various groups participating in the siege and when describing the final attack of the Slavic monoxyles, since the Bulgars formed part of their crews. They are also listed among other participants in the siege by the later Chronographia of Theophanes. The status of the Bulgars in the Avar army during the siege of 626 is as problematic as it is in the case of the Slavs. After the arrival of the Avars, there was a lack of reports confirming the participation of the Bulgars in their military campaigns; therefore, it cannot be exactly suggested when and under what circumstances they became a part of the Avar army. The nomad “ethnonyms” were often only umbrella terms for various and largely heterogeneous nomadic groups. We also need to bear in mind the flexibility of the ethnogenesis of various nomad tribes and their frequent regrouping and subsequent splitting. This was probably also the case of the warriors who referred to themselves as Bulgars. The tradition and frequency of the use of this term could have inspired other nomads living in the khaganate to adopt the Bulgar identity, although obviously only in a political sense rather than an ethnic one. The Bulgars appear in preserved sources as the allies of the Avars as late as in the last decade of the sixth century. Their significance in the Avar army particularly increased during the final confrontation with the empire, and it is probable that the Bulgar troops had joined the Avars in the great offensive against the Eastern Roman Empire that took place sometime between 614 and 618. This offensive included a thirty-day siege of Thessalonica, which took place on the initiative of the independently operating Slavs. The participation of the Bulgars is emphasized in the siege of the city. The Bulgars also remained a stable part of the khagan’s army during the siege of Constantinople and their participation was certainly ot negligible. Besides their important role during the sieges of Thessalonica and Constantinople, the Bulgars became so strong that several years later they even aspired to assume the leading role in the entire khaganate, albeit unsuccessfully. Among the 9000 Bulgars who were subsequently forced to leave Pannonia, there were probably many who had participated in the siege of Constantinople together with the Avars." От превода на Гугъл си извадих тази много съществена част: „Номадските „етноними“ често са само общи термини за различни и до голяма степен разнородни номадски групи. Също така трябва да имаме предвид гъвкавостта на етногенезата на различни номадски племена и тяхното често прегрупиране и последващо разделяне. Това вероятно е било и в случая на войните, които са се наричали българи. Традицията и честотата на използването на този термин биха могли да вдъхновят други номади, живеещи в каганата, да приемат българската идентичност, макар очевидно само в политически смисъл, а не в етнически.“ „Българите“ при аварите са били сбирщайн от номади с различен етнически произход. Истинските българи обаче, не са номади. Дори и след като били покорени от хазарите, някои останали в старите земи. Други са се прехвърлили в съседните земи, но както се вижда и там са се настанили трайно, най-вече край реките.

Българите са били дълго време непознати. В преписите на Анастасий Библиотекар е Vulgarorum, даже и в отговорите на папа Николай I e така, но вече при папа Николай II държавата е Bulgarorum. Освен грешката да са считали, че българите са оногундури, дълго време се е приемало, че са вулгари, а не българи. Всъщност те са били българи по етнос, но вулгари като характеристика. Аз затова обърнах внимание на особеностите в предаването на разказа на Теофан. И това, че той счита, че Кубрат е бил владетел на котрагите. А има ли ги тези котраги в друг извор? Велика България споменава ли се на друго място? Не, защото не става дума за България, а за Вулгария. В примера, който даде, ясно се вижда, че Vulgares е от варварските народи. А Вулгария си е точно Варвария. Объркали са се и гърците, после и латинците от Рим не са доразбрали нещо. Но е имало други латинци, които преди покръстването на българите са знаели, че държавата се казва България. Много е сложен казуса с тези вулгари, но трябва да се знае, че има смесване между тях и българите. И където може, трябва да се изясни, защото иначе историята става фалшива. В Цариград и Рим не са знаели как се казват българите, обаче целият свят бил пропищял от тях.

Как преводачите разбраха, че в латинския текст става дума за българи? Васконес са васкони, Бритонес са брити, защо Vulgares да са българи. Ето латинците какво разбират под Vulgar https://www.dicio.com.br/vulgar/

Не, наричани са вулгари, а България се е наричала Вулгария. В разказите на Теофан и Никифор няма българи. В българските и руските преводи на Теофан и Никифор става дума за българи. В превода от гръцки на латински език, направен от Анастасий Библиотекар, обаче, става дума за вулгари. В разказа на Теофан се имат предвид вулгари. Това личи от сведението как император Константин научил, че „мръсен и нечист народ“ се настанил в Оглоса (при Анастасий е „племе скверно и нечисто“). Vulgares означава същото, но реално при него не става дума за отделен народ или племе, а за общо определение за народи, които може да нямат етническа връзка помежду си. „Сбирщина“ според определението на Приск. От това разбиране за вулгари идва и нелогичния и много объркан запис на Теофан, конкретизиращ, че господар на споменатата България (която Теофан е виждал като Вулгария) и на котрагите бил Кубрат. В разказа (може и да е от превода) има и объркващото уточнение, че котрагите били „техни едноплеменници“, обаче не става ясно на кого са едноплеменници. Преди това се споменават евреите, едва в началото на разказа става дума за оногундурите-българи (т. е. вулгари) и котрагите. Приемаме по подразбиране, че и българите са живеели в България, и че техен владетел е Кубрат, но в уточнението за владетеля, при Теофан конкретно са упоменати само котрагите. А те са се появили, защото след като България е била Вулгария, всички, които са я населявали са били вулгари. Българите изчезват като самостоятелен етнос. На тяхно място идват котрагите, чието наименование идва от владетеля Котраг. При Атанасий става дума за Контраг и контраги. Кой е направил добавката за котрагите, не е ясно. Трябва да е бил авторът на първоначалния извор, използван от Теофан и Никифор. Но не е ясно как са се появили тези котраги. Имаме deus ex machina. Никифор е видял противоречията в първоначалния разказ и го е моделирал, като е обяснил, че котрагите били едноплеменници на хуните и българите (вулгарите). Господар на тези племена бил Кубрат. От този гювеч излиза, че Кубрат е бил владетел и на хуните, но след като е бил владетел на три племена, какъв е бил в крайна сметка – хун, българин или котраг.

Точно защото Именникът се тълкува по най-различни начини, той не може да се приеме за достоверен източник. Паралели между него и автентичните извори могат да се открият само в неговата втора част. Не е сериозно да се приема, че Авитохол бил Атила, Безмер – Баян, Курт – Кубрат. По наличието на някои еднакви букви в едното и другото ли име става това приемане? Също нелогично се приема, че вулгари и българи е едно и също. Трябва да се отчита, че са възможни и други разчитания. В Римския хронограф е записано Ziezi ex quo vulgares. В ранните сведения на латинските автори също става дума за Vulgari. ЛИБИ 1: Магнус Феликс Енодий 507 г., с. 298-303 Vulgarum; Касиодор Сенатор с. 306-308 на една страница е Vulgaribus Sirmium, на следващата става Bulgares. Беда Преподобни с. 403 Vulgari Павел Дякон с. 411- 417 Vulgares В гръцките извори името се е изписвало Boulgaroi, но не е ясно как се е произнасяло. Изглежда пак става дума за вулгари. Касиодор Сенатор е написал „страшните по целия свят българи“ (така е преведено). Но Константин Багренородни казва, че докато във Византия не били пристигнали българите на Аспарух, те наричали българите уногондури, което е същото като хуногондури. Т. е. става дума за хунско племе. Багренородни, учен човек, много добре запознат с историята, явно не е чувал за страшните по целия свят българи. Вероятно защото е четял в старите гръцки хроники, че става дума за вулгари, което има съвсем друго значение от етническото понятие българи. „Вулгар“ е означавало простолюдие. Варварски маси, които даже не могат да бъдат характеризирани индивидуално. Скитите в Азия били сбирщина от разни народи. Също такива са били и вулгарите от Западна Европа.

В Именника не е ясно за българи ли става дума. Но че идват от Азия, се вижда от самия текст. Казано е: „Тези петима князе управляваха княжеството от другата страна на Дунав 515 години с остригани глави“ Приск е дал сведение, в което посочва, че скитите били с „глава, наоколо остригана“. Именникът нито е ранен, нито е български извор. Трите "преписа" са открити в руски летописи от 15-16 век. След него следва изречението: "по-горе споменатите асирийски царе..." (това го цитирам по памет).

Не знам, някой може да ме е изпреварил, но според мен това е изображение на българско хоро. Попаднах на него като преглеждах статията New Photos from the ‘Sistine Chapel of the Ancients’ Reveal Details About Prehistoric Amazonian Life—Like a Fondness for Bungee Jumping, към която пък ме насочи „Сега БГ“ https://www.segabg.com/category-culture/otkriha-praistoricheska-sikstinska-kapela-amazonskata-dzhungla За да не се шокирате ще уточня, че съм си Гербов, не съм Иван Тренев.

Нещо не се получи. Уж редактирах първоначалния текст, пък то излезе като цитат. Изглежда вместо "Редактирай", което е горе, съм кликнал на "Цитирай". Преди "Редактирай" беше до него.

При Пайсий Хилендарски има по-голямо съвпадение със сведенията приведени в старите хроники. Съставителят на фактически първата българска история изглежда е имал устна информация какво са писали Теофан и Никифор, но пак съвпаденията са малко. Исперих княз 60 и една година. Родът му Дуло, а годината му верени алем. Теофан: Аспарух 262; Никифор: Аспарух 295 Тервел 21 години. Родът му Дуло, а неговата година теку читем. Теофан: Тервел 266, 267, 269; Никифор: Тервел: 298, 299 (неизвестен княз) (Вероятно Кормесий) 28 години. Родът му Дуло, а годината му дван шехтем Севар 15 години. Родът му Дуло, а годината му тох алтом. Кормисош 17 години. Родът му Вокил, а годината му шегор твирем. Този княз измени рода Дулов, тоест Вихтун. Теофан: Кормесий 271, 285 Винех 7 години. Родът му Укил, а годината му имен шегор алем. Телец 3 години. Родът му Угаин, а годината му сомор алтем. И този заради друг. Теофан: Телец 271; Никифор: Телесий 303 Умор 40 дни. Родът му Укил, а [годината] му дилом тутом. Никифор: Умар 304 Теофан и Никифор са по ГИБИ. Доколкото си спомням май само Теофан и Никифор споменават Аспарух. Интересно защо в Именника липсва Кубрат? За Умар-Умор споменава само Никифор и то накрая на хрониката си. Любопитното е, че и Именника свършва при този княз!

Когато пристигнах тук, на Запад, бях много изненадан да открия, че почти всички хора, които срещнах, и тукашни, и емигранти всъщност се бореха и мечтаеха да получат в живота нещо, което аз бях захвърлил в България – пари, гарантирано положение, слава. Почти всички и англичани, и германци смятаха, че аз съм бил луд и че е абсолютно морално да лежиш на гърба на цял народ и да си живееш като привилегирована гадина. Този морал така ме порази, че тогава разбрах, че обществената съвест на Запад е или мръсна политическа игра на деня, или куп лайна, че тя не е искрен отклик на нищо, защото малцината честни и искрени донкихотовци, които милеят за човешкото достойнство, нямат достъп нито до радио, нито до телевизия, нито до вестници. Ако търговските интереси на Запад повеляват, те са в състояние да започнат да свирят съветския химн редом със собствените си национални диарии. За мой и твой ужас, това е действителността. Това е все същият конфликт между партията и отделните творци. Ако комунизмът някога дойде на Запад, уверявам те, че техните диктатури ще бъдат далеч по-отвратителни от нашите – източните. Но ако не дойде, причината за това ще бъде, че техните обществени форми са по-съвършено неморални и по-солидни укрепления за посредствеността и бездарието, основите на несправедливостта са много по-дълбоки и парфюмът на демагогията (за да прикрие миризмата на лайната) – много по-силен. https://www.bulblog.com/георги-марков-до-димитър-бочев-писмот/

От кожата на прасетата са правели модните тогава по селата обувки, наречени „опинци“. Не мога да твърдя със сигурност, но свинското месо по онова време може и да е било кът на пазара. В статията за марките „Стопанска пропаганда 1938 г.“ цитирах разказаното от тогавашния секретар на комитета по маркоиздаване Янко Русинов, публикувано в сп. „Филателен преглед“: „Одобрените на конкурса проекти бяха предадени на Държавната печатница за изработване. Реши се първи да бъдат пуснати в обръщение марките от 1 лв. - грозде, 2 лв. - свине, 7 лв. - роза и 14 лв. - тютюн. От стотинковите марки първа трябваше да се пусне марката от 50 ст. - кокошки и яйца. Въобще предимство трябваше да имат марките, които застъпваха най-важните обекти на нашето производство и търсените на външния пазар наши продукти. Голямо бе обаче моето изумление, когато ми бе поднесен за одобрение неперфорирания лист на първата марка от поредицата - двулевовата. Вместо проекта със свинете в печатницата бяха изработили марка по един от премираните с втора премия проекти, изобразяващ стандартната опаковка на розовото масло. Веднага влязох във връзка с финансовото министерство и Държавната печатница, за да искам обяснения. И от двете места ми отговориха почти в един смисъл: - Късно живееш, началство. Немците не позволяват да се пропагандира нашето свиневъдство. Дойчо ще яде прасенцата ни.”