Част втора
„Българският въпрос“ е бил най-трудният и най-важният от разгледаните на Берлинския конгрес. От 64-те члена на Берлинския договор 22 са посветени на Княжество България и Източна Румелия. Обсъждането им е превърнато в истинска битка между представителите на Русия от една страна, и Англия и Австро-Унгария от друга.
Дискусията за България започнала на второто заседание на конгреса, състояло се на 5/17 юни и продължила в още четири заседания на 10/22, 12/24, 13/25 и 14/26 юни. На тях били разгледани въпросите, засягащи формирането и организацията на княжеството и автономната провинция, на които била разделена Санстефанска България. Допълнително в заседанието на 26 юни/8 юли били приети границите им, подготвени от сформираната за тази цел Комисия по делимитацията (разграничаването).
В окончателния текст на Берлинския договор в чл. 1 е записано, че „България се конституира като самоуправляващо се трибутарно княжество под суверенитета на негово величество султана“. В следващия член 2, отнасящ се до територията му, се споменава „Княжество България“, но по-нататък в договора, в повечето случаи се отбелязва само „България“, без да се уточнява, че става дума за княжеството. В същия член 2 е описана „Граница между България и Източна Румелия“, но едва в чл. 13 се пояснява, че „ще се образува провинция Източна Румелия, която ще се намира на юг от Балкана и която ще остане под пряката политическа и военна власт на султана, при условие на административна автономия“. Тази област в договора също се отбелязва често само като „Румелия“.
В условията на тази непрецизност при посочване на наименованията на двете части, на които е разделена България, следва да се има предвид, че в документите от конгреса под България се разбира само княжеството. Това е резултат от целенасоченото действие на английските и австро-унгарските пълномощници, които според думите на Шувалов, погледнали на името България като на знаме, можещо да породи опасни стремежи за обединението на населението от двете ѝ части.
2.1. Северна България ще бъде самостоятелно княжество, Южна България – турска провинция с широка автономия
На второто заседание, провело се на 5/17 юни, след като приключили дебатите по предложението за участието на Гърция в работата на конгреса, председателят Бисмарк оповестил, че на дневен ред стои разискването на онези членове от Санстефанския договор, които се отнасят до България и които започват от член VI. След което прочел неговата първа алинея: „България се конституира като автономно трибутарно княжество с християнско правителство и национална милиция.“
Бисмарк обяснил, че имало два начина за разискване на въпроса: или да се започне непосредствено с обсъждане на първата алинея от члена или да се изчака да се изчете и четвъртата алинея на същия члеи, отнасяща се за границите на новото княжество, и тогава да започне обсъждането. Без да поддържа единия или другия от тези два начина, председателят попитал представителите на конгреса, кой от начините намират за по-практичен.
Солсбъри се изказал първи, като без да отговаря конкретно на поставения от председателя въпрос, направо заявил основните искания на Англия. В началото изложил накратко опорните точки от своя циркуляр от 20 март/1 април 1878 г., насочен срещу Санстефанския договор. Казал, че най-главният стремеж на договора в неговите членове за България бил да унизи Турция и я сведе до степен на пълна зависимост от държавата, която ѝ е наложила условията на този договор. Конгресът трябвало да въстанови независимостта на Турция, ако не в нейния предишен вид, защото следствията от войната не можели да се унищожат напълно, то в степен, която да ѝ позволи да бъде истинска защитничка на стратегическите, политическите и търговските интереси, на които е била дотогава пазителка. Имало и други опасности, от които Европа също трябвало да се безпокои. Гръцкото население в нова България ще бъде подчинено на славянското мнозинство, с което неговите отношения не са приятелски, гръцкият език вероятно ще изчезне и гръцкото племе ще бъде погълнато. Появяването на нова морска сила на Егейско море в лицето на България, ще се посрещне с недоволство от страна на съседните, близки до Средиземно море държави.
По-нататък Солсбъри продължил с исканията, които вече изложил чрез посредничеството на Шувалов пред руското правителство и някои от тях били приети. За да се решат възникналите вследствие на Санстефанския договор проблеми, България (като автономно княжество, както е в договора) трябвало да се простира не до Егейско море и до Охридското езеро, а само до линията на Балкана (Стара планина). Ако другата част на провинцията остане под властта на султана, посочените опасности ще се намалят, а някои даже съвсем ще изчезнат. Нова морска сила на Егейско море няма да се появи, а многочисленото гръцко население, което било заплашено да бъде погълнато от славянското мнозинство, ще си остане при сегашното си политическо положение. Портата от своя страна ще има стратегическа граница, от която лесно ще може да възпира бъдещите нашествия. Това стратегическо преимущество би могло да се достигне не само без вреда за жителите от тези места, но даже и с подобрение на тяхната съдба.
Нито на Цариградската конференция, нито при някакъв друг случай Англия е приемала, че за да бъдат осигурени срещу злоупотребите и притесненията на турското правителство, християнските населения в Турция трябва да се извадят от политическото господство на Портата, заявил Солсбъри. Такава гаранция можела да се постигне по-скоро с реформи във вътрешното управление на Османската империя, отколкото с политическото ѝ разпокъсване.
Като решение на възникналите от Санстефанския договор проблеми, Солсбъри предложил за обсъждане следните решения: 1. Автономното васално Българско княжество да се ограничи и да включи само онази част от Турция, която лежи на север от Балкана; 2. Румелийската област и всичките други места на юг от Балкана да останат под пряката политическа и военна власт на султана, като се осигури с достатъчни гаранции благосъстоянието на населенията, било чрез административна автономия, било по друг някой начин.
Изказалият се след това Шувалов реагирал остро срещу изреченото, в което ставало дума за „унищожаване на последствията от войната“. Русия била дошла на конгреса не да се занимава с последствията от войната, в която е понесла толкова жертви, а да съгласува предварителния Санстефански договор с общите интереси на Европа. Смисълът на думите на лорд Солсбъри всъщност бил, че Англия няма да се съгласи да бъдат одобрени начертаните в Сан Стефано граници, посочил Шувалов. От друга страна, обаче, трябвало да се признае, че между тези граници и границите, които имал предвид пълномощника на Англия, имало място за голяма дискусия, особено когато се вземат пред вид установените от Цариградската конференция граници. Те били начертани от представителите на Европа, като били взети пред вид етническите граници на българската народност. Благородният лорд се спрял на посоченото от него разделение, но на Цариградската конференция европейските представители приготвили и приели граници при надлъжно разделение на България. Не следва ли и то да се дискутира на конгреса, попитал руският пълномощник?
Председателят се намесил и отбелязъл, че руските съображения по тази част ще зависят твърде много от подробното разглеждане на въпроса, какво устройство ще трябва да се даде на България на юг от Балкана. Ако представителите на Англия могат още сега да осветлят конгреса върху управлението и учрежденията, които ще могат да се дадат и да се осигурят на тази част от България, руските пълномощници, може би, ще могат по-добре и по-цялостно да се произнесат по английските предложения, предположил Бисмарк.
Солсбъри изказал опасения, че подобно изложение в сегашното заседание ще бъде съпроводено с необходимостта от изнасяне на значителни по обем подробности. Той желаел да отложи отговора си по тази част за следващото заседание.
Председателят бил също на мнение, че е за предпочитане да се отложи разискването по темата. Той изразил надежда, че пълномощниците на страните, заинтересовани най-много от този въпрос, ще могат до следващото заседание да се споразумеят поне върху по-главните точки. На практика двете страни били вече съгласни върху много повече от тези точки, отколкото те предполагали. Като се постигне това предварително споразумение, представителите на спорещите страни ще могат да предложат на конгреса резултата от техните съвещания за южна България и за държавните учреждения, които би трябвало да ѝ се предложат. Ако и тогава не последва пълно съгласие, конгресът ще се опита да се намеси и да допълни недостигащото, предложил Бисмарк.
Андраши, който също се включил в дискусията и също изразил мнение да се отложи въпроса за следващото заседание, отбелязал, че този въпрос имал две страни за разглеждане. Едната страна била политическа, състояща се в решението ще има ли автономна васална България с християнско правителство? Втората страна се отнасяла до границите на България. Върху политическата страна на въпроса Австрия нямала никакво възражение, но по въпроса за границите тя се интересувала твърде много, защото работата била да се определи положението на България както спрямо съседните страни, като Сърбия, така и по отношение към западните ѝ граници, които влизали в кръга на австрийските интереси. Андраши искал да се вземе под внимание, че Австрия искрено желае отстраняването на трудностите, които пречат на установяването на желания от всички мир и на трайността на този мир, но че именно това желание прави въпроса за границите твърде важен за нея. Първият пълномощник на страната считал за необходимо в частните преговори на руските и английските пълномощници да взема участие и един австрийски представител. Той, Андраши, не се колебаел да одобри по принцип още тогава граничната линия, която се предлагала от Англия, като си запазва правото да направи забележка само върху подробностите. Бил готов да се съобрази с парламентарния ред и приемал в разискванията на въпросите след общото разискване да става и специално подробно разискване.
Бисмарк се съгласил с Андраши относно начина на разискванията, на които трябвало да се придаде формата на първо и второ четене. И уточнил, че при първото четене ще стават общи обсъждания, а при второто ще се влиза в подробности. Той гледал на частните колегиални събрания на заинтересованите пълномощници, като на твърде добро средство да се приготвят предварително въпросите, преди уточняването на подробностите и окончателната им редакция. Главната работа на общите заседания на конгреса трябвало да се ограничи в постигането на съгласие върху принципните въпроси. Когато тези въпроси се проучат добре, конгресът ще пристъпва към второто четене и към редактирането на текста, който ще замени членовете на Санстефанския договор.
Съгласно този начин на действие пълномощниците на Австро-Унгария, на Англия и на Русия трябвало в частни събирания да разменят възгледите си върху различията, които ги делят, и да улеснят работата на конгреса. Резултатът на своите разговори ще съобщават на останалите пълномощници по време на заседанията на конгреса.
Била установена такава последователност в работата. Председателят предлагал дневния ред на заседанието и поставял поредния въпрос, сред което се откривали дебатите. Ако се установят сериозни разногласия, председателят резюмирал резултатите от дискусията, закривал заседанието и предлагал дискутирането по спорния вопрос да бъде продължено на частни преговори между заинтересованните делегации. Когато страните достигнат до споразумение, на едно от следващите заседания на конгреса вопросът се поставял отново, за да се постигне официалната формулировка на решенията. Те ставали задължителни за всички участници, само в случай, че се постигне общо съгласие и решенията бъдат приети единодушно - такава била обикновено практиката при установяване на международните норми.
В записката си за конгреса Шувалов коментира, че предложението основните трудности да се разрешават посредством частни споразумения между засегнатите страни, било въведено от председателя, за да пести силите си и да избягва досадните за него обсъждания на детайлите по въпросите, свързани конкретно с българите, сърбите, черногорците и останалите балкански народи. Затова той заставял представителите на Русия, Англия и Австро-Унгария да се договарят предварително помежду си и едва при постигнато споразумение между тях по даден спорен въпрос, той да бъде внасян за разглеждане в конгреса.
Този ред за решаване на въпросите, разбира се, е бил неблагоприятен за пълномощниците на Русия, тъй като на тристранните срещи мнозинството не било на тяхна страна, а Англия и Австро-Унгария обикновено се противопоставяли. Заседанията на представителите на трите сили обикновено се водели в Английската легация. Те били тежки за Шувалов, тъй като той трябвало сам да спори по цели часове с Бийкънсфийлд и Солсбъри - от една страна, и с Андраши и Хаймерле, от друга. Освен това при повечето въпроси английските и австро-унгарските пълномощници застъпвали еднакви позиции, противоположни на позициите на руските пълномощници. Още от първия ден се изяснило това, което Шувалов подозирал, и от което най-много се боял: че между английските и австро-унгарските пълномощници има сключен договор за съвместни действия. Положението било непоносимо и руският пълномощник нееднократно предупреждавал Бисмарк, че ще се откаже от този маниер на работа и ще пренесе обсъждането на въпросите на общи заседания на конгреса.
Анучин допускал, че в този случай, въпреки, че на конгреса Русия нямала съюзници, някои от държавите, незаинтересовани от решенията, отнасящи се до Балканите, виждайки користните действия на Англия и Австрия, можели да се присъединят към руската позиция. Но пък много трудно конгресът в пълния си състав можел да обсъжда детайлите при определянето на конкретните граници.
При тази практика въпросите за разделянето на България и прерогативите на султана в южната ѝ част били дискутирани не само на официалните заседания на конгреса, отразени в неговите протоколи. Какво е станало извън конгресната зала през тези дни, разбираме главно от докладите на Шувалов до руското правителство, от записката му от 1880 г., от дневниците на Милютин, Анучин, Хоенлое, писмата на Бийкънсфийлд и Солсбъри и др. В следващите редове ще стане дума за допълнителните сведения за случилото се извън залата на конгреса.
Преди да започне работата на конгреса, на 31 май/12 юни Шувалов запознал Анучин, който трябвало да бъде консултант по въпросите, свързани с България, с вече направеното. Казал, че с англичаните било уредено „частно споразумение“ и в Лондон даже била подписана „секретна уговорка“ между Шувалов и Солсбъри. (Анучин уточнява, че ставало дума за „протокола“, подписан в Лондон на 18/30 май 1878 г., който станал известен скоро след това, благодарение на вестник Globe.)
Англия била готова да признае на Русия всички изгоди, които получавала по Санстефанския договор и да поддържа претенциите на Черна гора и Сърбия, ако руското правителство се съгласи да изтегли границите на България от Егейско море и да раздели България на две части. Северната част трябвало да бъде независима и да е с княз, а южната - да е с генерал-губернатор, имащ правата на губернаторите в английските колонии. Губернаторът следвало да се назначава със съгласието на Европа за срок от 10 години. Шувалов се съгласил на това решение, тъй като в английските колонии губернаторът нямал право да се намесва в съдебните и административните дела, а можел само да налага вето на решенията на местния парламент.
Третият момент в англо-руското „секретно условие“ бил въпросът за изтеглянето на турските войски от Южна България, обяснил Шувалов. Окончателно споразумение по този въпрос нямало. Англия по принцип приела изтеглянето на турските войски, но настоявала Турция, като пазителка на проливите, да има сили и средства за защита от нападения от страна на българите. Англичаните искали гаранция, че двете части на България няма да се съединят в една държава. Затова държели на султана да бъдат осигурени средства за противодействие на такова съединение. Вероятно за това щяло в някои места да бъдат разположени турски гарнизони, което Русия, разбира се, не одобрявала. Лично Солсбъри се съгласявал за извеждането на турските войски, но той не можел да въздейства на колегите си.
Не били определени границите на независимата България, добавил Шувалов. Не било решено ще влезе ли в нея Софийския санджак. Заявявайки тези и други подобни искания, англичаните му дали четири часа (от 4 до 8 ч.) за размисъл, добавяйки, че ако руснаците не се съгласят на тези условия, няма да признаят за действителен нито един параграф от Санстефанския договор.
Според Шувалов основните „битки“, които щели да се водят на конгреса, били по въпроса за извеждането на турските войски от южна България, за границите и за увеличаването на територията на Черна гора, което било оспорвано от Австро-Унгария.
Към тези бележки на Анучин, Бобриков в спомените си добавя следните свои впечатления: „Постигнатото при предварителните преговори с Англия споразумение, не ни избави от необходимостта да се съобразяваме и с австро-унгарските претенции. Разликата между действията на Англия и Австро-Унгария беше тази, че първата защитаваше изцяло интересите на Турция и упорито се противопоставяше и на най-малките отстъпки в полза на балканските държави. Докато последната с всички сили се стремеше да постави под свое влияние цялата западна половина на Балканския полуостров и в бъдеще да придобие Солунското пристанище на Егейско море.“
Както става ясно от разказа на Шувалов, споразумението, което той е сключил със Солсбъри не е било одобрено от руския император. Затова е окачествено като „частно споразумение“ с „уговорка“ между двамата.
На 2/14 юни в лондонския вестник Globe било публикувано в пълен вид „тайното споразумение между Русия и Англия“, както било окачествено то в повечето новинарски издания. От оригиналната публикация, обаче, която е приведена от Анучин в неговия дневник, се вижда, че става дума за „Проект за меморандум, определящ точките, по които може да бъде постигнато споразумение между руското и британското правителство и които трябва да служат като взаимни задължения на руските и английските пълномощници на конгреса“. Шувалов го определя накратко като „секретен протокол за предварителните споразумения, с които Русия и Англия ще се явят на конгреса“. Както вече бе споменато, двете части на този протокол били подписани на 18/30 май от Шувалов и Солсбъри, но няма сведения след това да се е стигнало до съставянето на окончателен документ, от който да се вижда, че действително е постигнато някакво официално споразумение между руското и английското правителство. Затова и Шувалов го е окачествил като „частно споразумение с уговорка“. (Подробности за англо-руското споразумение бяха приведени в „Натискът за ревизия на Санстефанския мирен договор“, част пета, т. 5.5)
На същия 2/14 юни английският премиер Бийкънсфийлд заявил на Шувалов, че „след публикацията на текста на протокола в Globe много от нещата се променили“. Общественото мнение виждало в споразумението „триумф на Русия и поражение на Англия“. Затова от конгреса трябвало да се върне с други резултати. Настоявал за запазване на властта на султана в България, особено на разполагането на турски гарнизони в Южна България, за да има гаранции срещу „посегателства от бъдещия княз на Северна България“. На забележката на Шувалов, че нямало вероятност да се случат подобни действия от страна на княза, Бийкънсфийлд отговорил, че било необходимо да бъде гарантирано султанът да има достатъчно сили, за да предотврати евентуалните безредици. Заявил също, че „предпочита да воюва за това“, отколкото да се върне в Лондон без искания резултат. Така е предал срещата Шувалов в доклада си за руското правителство от 2/14 юни.
Същия ден в дневника си Бийкънсфийлд записал, че провел дълъг разговор с Шувалов по негово искане. Графът изглежда бил доста уплашен от тона на лорда. Въпросът бил за зачитането на политическия и военния контрол от страна на султана над южната провинция на България. Руснаците предлагали да не се разрешава на султана да използва собствена армия в тази част от своите владения. Това било възмутително. Да се даде на султана линията на Балкана за негова граница и да не му се позволява да я укрепи и защити, било чудовищно и обидно за Англия, коментира Бийкънсфийлд. И подчертал, че говорил заплашително по този въпрос, „за да откаже Санкт Петербург“.
В среща, състояла се на 3/15 юни, Солсбъри споделил с Шувалов опасенията си от евентуалното недоволство на английските акционери на турски ценни книжа. Те се страхували, че искането на Русия за индемнизация (възнаграждение, което да компенсира загубите ѝ по време на войната), могат да доведат Османската империя до положение, тя да не може да изплаща дивидентите на акционерите. За да бъдат те успокоени, се налагало английското правителство да оспори правото на Русия на военно възнаграждение, въпреки, че преди това се съгласило да не прави обструкции по този въпрос. Затова Солсбъри предложил Русия да се откаже от възнаграждението. В замяна на което Северна България щяла да получи пълна независимост, като ще изплаща на Русия контрибуция в размер на васалния данък, който трябвало да плаща на Турция. Шувалов нямал пълномощия да решава този въпрос, но бил съгласен да бъде отстъпено не цялото, а половината от възнаграждението. За това той писал на императора. Преди това в Петербург Шувалов разговарял по въпроса за индемнизацията с руския финансов министър Рейтерн, който му казал, че никога не е разчитал на нея, тъй като съзнавал, че нейното реализиране било трудно, дори невъзможно.
От Петербург на 6/18 юни Гирс изпратил секретна телеграма, с която съобщил, че Александър II се въздържал от разглеждането на идеята, изказана от маркиз Солсбъри, относно признаването на пълната независимост на Северна България, като се обвърже тя с исканото военно възнаграждение. В допълнително пространно писмо от 7/19 юни било изложено следното:
„Първата мисъл на Негово величество при запознаването с това предложение беше да отстрани всичко, което може да породи към нашата политика подозрението за желание да се прехвърлят на българското население разходите, въстановяването на които победоносната война ни позволява да наложим на Турция. В действителност намерението да се накарат [българите] да заплатят освобождението си, не би могло да отговаря на възвишената цел, която нашият августейши господар си е поставил, започвайки войната за освобождението на християните от Изтока. Освен това налагането върху Северна България на данък в наша полза, може да ни постави в неприятно положение по отношение на народите, чиито естествени защитници сме били винаги и да доведе рано или късно до отказ от това плащане, което ни предлагат като равностойно възнаграждение за нашите военни разходи.
Възможно е предложението да е свързано и с някакви тайни намерения на английския кабинет. Въпреки това, Негово величество не е безразличен към предимствата, които евентуалното признаване на независимостта на Северна България от конгреса би осигурило на тази държава, създадена под нашето покровителство. Това би било нов залог по пътя, който винаги сме следвали - пътя за освобождаване на християните на Балканския полуостров от потисничеството, което се проявява в толкова много различни форми. В това отношение подобно решение може да бъде предложено на високото внимание на нашия августейши господар.
При това състояние на нещата Негово величество счита, че въпросът за възстановяването на военните разходи, дължими от Портата, трябва да бъде разгледан едва след като на конгреса бъдат решени трудностите, възникващи във връзка с разграничаването на двете Българии и тяхната вътрешна организация. Едва тогава нашият августейши господар ще може да прецени дали характерът на сключените споразумения е в съответствие с вижданията, изразени от маркиз Солсбъри.“
На 4/16 юни руските пълномощници Шувалов и Убри се събрали на съвещание със своите помощници Бобриков, Боголюбов, Жомини, Нелидов и Анучин. Шувалов обяснил, че положението на руската делегация било трудно, тъй като много от нещата били предрешени и непоправими. Той самият бил запознат с общите въпроси, но много подробности не му били известни. Никога не е пребивавал на място в Турция и няма представа за географията на страната, състоянието на България и т. н.
Въпросът, който трябвало да се обсъди на това първо заседание, бил за границите на България. Русия се отказала вече от тези, които ѝ дала в Санстефанския договор. Имало споразумение с англичаните, което Шувалов не показал, но отбелязал, че то за съжаление, неизвестно по какъв начин станало известно и било отпечатано в английския вестник Globe. Според това споразумение Русия се съгласила да изтегли южната граница от Егейско море, а западната да се прокара така, че да бъде спазен принципа на народностите: т. е. в южна България да не влизат небългарски племена. За сега северната и източната граница не пораждали особени въпроси. Русия се била съгласила границите на България да се ограничат до определените на Цариградската конференция.
След дълго изучаване на картата с границите участниците в съвещанието стигнали до следните заключения:
1. По западната граница били взети предвид два възможни варианта и двата сериозно орязващи България. Според австрийския вариант линията на западната граница вървяла по границите на Софийския и Серския санджак, а английският вариант изисквал България да не се простира на запад по-далеч от линията Нови пазар – Круша планина. Можело да се предложи линия, която да минава по средата на двете, но тя трудно можела да бъде обоснована и защитена. Можело да се предложат и някои поправки на западната граница, както по отношение на България, така и на Сърбия, но пак не можело да се намери подходящ повод за тяхното обосноваване, тъй като и двете предложени гранични линии не съответствали на етнографските граници. Предполагало се, че при определянето на възнаграждението ще се яви възможност срещу направени от Русия отстъпки, да се постигне присъединяване на Прищина към Сърбия.
2. Относно юго-източната част на южната граница на България станало ясно, че не може да бъде защитен участъка, изнесен напред при Люле Бургас, като се включи към България и част от железопътната линия от Одрин до Цариград. Англичаните възразили срещу това изнасяне, окачествявавйки го като „тет де пон (плацдарм)“ срещу Цариград. В този смисъл била написана и изпратена телеграма в Петербург, в която било посочено, че се предлага в тази част на границата на България да се защитава границата от Цариградската конференция, която била вече призната от Европа.
На 5/17 юни турският пълномощник Мехмед Али паша казал на Шувалов, че Турция не се изтегля от Варна и Шумен, защото очаква решението на Европа. Самото изтегляне можело да бъде осъществено веднага, след като се разбере окончателно на кого ще принадлежи тази област. Затова Шувалов, който подозирал, че да направят това изявление, турците са били подкрепени от англичаните, решил да предложи на конгреса незабавно да бъде решен този въпрос.
На същия 5/17 юни немската преса информирала за отпечатаната в Globe „секретна договореност между Англия и Русия за разчленяването на Турция“. Препечатан бил изцяло „лондонският меморандум“, подписан на 18/30 май от Шувалов и Солсбъри. Германската общественост и участващите в работата на конгреса научили, че двете най-заинтересовани страни, зад гърба на останалите сили, които са подписали Парижкия мирен договор през 1856 г., се договорили как да се разпределят земите на победената Турция. Появили се коментари, че конгресът бил свикан да оформи официално това, което вече било тайно договорено. Английските пълномощници само привидно щели да се противопоставят на руските предложения, и ще отстъпват, когато руснаците проявят по-голяма настойчивост.
Бийкънсфийлд не бил обезпокоен от публикацията. Написал писмо до Норткът, в което я характеризирал като „ужасяващ инцидент“, който обаче можел да засегне репутацията на правителството само сред англичаните. Когато станело ясно какво действително е направено на конгреса, „цялата тази досада“ щяла да бъде преодоляна. Публикуването на тайното споразумение имало за цел да скара Англия с Австро-Унгария и Турция, но и с двете вече имало сключени договори за сътрудничество, обяснил английският премиер. В Берлин никой не повдигал въпрос за Батуми или за другите руски придобивки. Шестият член на Санстефанския договор, отнасящ се за България, бил най-важен и той бил събрал участниците в конгреса. От неговото третиране зависело „дали ще има Турция в Европа или не.“
С това Бийкънсфийлд показал, че разгласяването на англо-руското споразумение не променяло бъдещите му действия. Напротив, давало му възможност да не се придържа към него, което засилва впечатлението, че той е стоял зад идеята за разгласяването. Главната борба вече трябвало да се насочи към атакуването на клаузите за България, за което щели да го подпомагат и пълномощниците на Австро-Унгария и Турция.
За съпричастност на английския премиер към публикуването на англо-руското споразумение насочва и отбелязаното в биографията на Солсбъри за периода 3/15 юни – 20 юни/2 юли, когато той е пребивавал в Берлин. По указание на Солсбъри било заведено дело срещу „Марвин, чиновник от Министерството на външните работи, който бил явно отговорен за съобщението за англо-руското споразумение в пресата.“ Английският министър бил на мнение, че зад това действие стоят руснаците. Те имали изгода да обявят, че англичаните са се съгласили да отстъпят на Русия Карс и Батуми, който факт да предизвика скандал в Англия. Чарлз Марвин бил нает като временен чиновник в Министерството на външните работи и е имал възможност за достъп до въпросния документ. Твърдяло се, че по рождение е бил наполовина руснак.
Първоначалннте намерения на Солсбъри били да използва съдебното производство, за да се извлекат от Марвин или мениджъра на вестника компрометиращи доказателства срещу руснаците. Прокуратурата обаче се провалила и делото било прекратено. Изтъкват се противоречиви сведения за причините за провала. Виноградов в биографичната книга за Горчаков твърди, че Марвин като обикновен писар, не бил полагал клетва за неразгласяване на държавна тайна и на практика не бил извършил наказуемо по закона деяние. В биографията на Солсбъри, пък, има бележка, че според тогавашния закон, това, което било обявено за престъпление, не било наказуемо. Законът за държавната тайна бил приет след този инцидент.
Визирайки в своя дневник и своите писма развитието на събитията и възприемането им в Берлин, на Солсбъри му направило впечатление, че Бийкънсфийлд се отнасял пренебрежително към делото срещу Марвин и даже изказал мнение да не се започва такова. Това означава, че английският премиер изобщо не се е притеснявал от публикуването на англо-руското споразумение. Както показват събитията на конгреса, това обстоятелство дори е използвано като повод, английските пълномощници да се отрекат от някои от поетите от тях ангажименти. Което подсказва и защо е направено оповестяването на уж много секретното споразумение.
На първите тристранни съвещания на пълномощниците на Русия, Англия и Австро-Унгария станало ясно, че Бийкънсфийлд се отказва от някои от условията, които били подписани от Шувалов и Солсбъри, като използвал за предлог уж неприятното впечатление, което е произвело на английското общество отпечатването в английските вестници на съдържанието на двустранното споразумение. Бийкънсфийлд твърдо поддържал необходимостта от турско владичество в южна България, където според него можело да се допусне административна автономия само при условие, че Портата ще има право да държи там свои войски.
Милютин на 8/20 юни е отбелязал в дневника си, че предния ден Шувалов известил от Берлин за горещите дебати, които имал с английския и австрийския първи министър. Исканията им за България били възмутителни, а Бийкънсфийлд изобщо не се считал за обвързан с условията, подписани в Лондон от маркиз Солсбъри
От дневника на Бийкънсфийлд става ясно, че въпросните дебати, се провели на 6/18 юни. В тях участвали Шувалов и Убри от Русия, Андраши и Хаймерле от Австрия, Бийкънсфийлд и Солсбъри от Англия. Поводът бил обсъждане на двете предложения за България, направени от Солсбъри на второто заседание на конгреса. Според Бийкънсфийлд, Шувалов, малко разколебан, съобщил, че приема предложената линия на Балкана, макар тя да се отличавала съществено от границата, приета на Цариградската конференция. Но по отношение на запазване на турското владичество в южна България заявил, че няма пълномощия да решава този въпрос и трябва да го отнесе към императора. По време ня цялата дискусия, която траяла близо четири часа, Австрия изцяло подкрепяла Англия. Руснаците останали ужасени, виждайки разбирателството между двете държави. Накрая Бийкънсфийлд обявил исканията по двете точки за ултимативни.
За 6/18 юни Анучин отбелязва нещо по-друго. Шувалов още сутринта предупредил помощниците си, че него ден щяло да има сериозен разговор. Той им съобщил за заявлението на Солсбъри, че Англия, съгласявайки се за даване на автономия на Северна България, иска султанът да има военно влияние в южните санджаци, ако те се обособят в отделна провинция. Англичаните обаче, не били съгласни Софийският санджак да бъде присъединен към Северна България. В същото време Австрия обещала да подкрепя руснаците за София, ако те се съгласят да изтеглят още по на север южната граница на автономната област, защото тя разделяла помаците.
Военното влияние на султана в Южна България английските пълномощници виждали в даването му на пълна свобода да разполага и придвижва в областа собствени войски, казал още Шувалов. Тъй като руските пълномощници можели да се съгласят султанът да има право само да наблюдава проходите в Балкана, още същия ден за 24 чàса в Царско село в Петербург щял да бъде изпратен Боголюбов, за да получи разяснение и отговор по всички въпроси. Положението било много сериозно, защото Бийкънсфийлд заплашил, че ако не бъдат изпълнени исканията, ще напусне Берлин и тогава конгресът щял да бъде провален.
От записките на Анучин се подразбира, че след като Австрия обещала да подкрепи Русия за София, явно двете страни са се разбрали как да процедират относно границите на Софийския санджак. Затова, когато на 4/16 юни руската група е разглеждала границите на княжеството, австрийското искане е представено като „западната граница на България върви по границите на Софийския и Серския санджак“. Иначе по повечето от останалите въпроси австрийците действително подкрепяли повече англичаните, както е отбелязъл Бийкънсфийлд..
Междувременно край Цариград произтекла случка между руснаците и турците, която е можела да подкрепи твърдението на Бийкънсфийлд, че двете близко разположени една до друга войски създавали опасност за възникникване на конфликт между тях. На 6/18 юни Милютин е отбелязъл, че него ден край турската столица е можело да се стигне до възобновяване на военните действия. Фуад паша, който изпълнявал длъжността на главнокомандващ на Цариградската армия, решил да поиска от началника на предните руски войски да премахнат издигнатите там наблюдателни вишки. В подкрепа на това дръзко искане била изведена и турска войска. Генерал Тотлебен също заповядал на руските войски да заемат бойна позиция. Но се намесил руският посланик княз Лобанов, който своевременно успял да разговаря с турските министри и всичко приключило благополучно. Милютин обаче, е записал: „Дали пък турците не искат нарочно да предизвикат стълкновение, за да попречат на мирния изход на делото?“.
2.2. София и Варна ще бъдат към Българското княжество, Южна България ще се казва Източна Румелия, Македония остава на Турция
След обяд на 6/18 юни Шувалов обяснил на помощниците си, че „дават София с околните земи или в замяна на Варна, или в замяна на земите по долината на Места и Струма, южно от границите на Софийския и Пловдивския санджак“. Всички се изказали за замяна на Софийския санджак за земите от североизточна Македония. Това съобщава Анучин, а Бобриков уточнява, че на съвместно съвещание Солсбъри, Андраши и Шувалов се споразумели в пределите на България да бъде включен Софийския санджак, като за това Турция бъде възмездена с друга област: Солсбъри настоявал да ѝ бъде върнат Варненския санджак, докато Андраши предпочитал във владение на Портата да остане Ески-Джумайския санджак.
Мехмед Али паша настойчиво обяснявал колко е важно за Турция да запази „варненския плацдарм“ – територията по брега на Черно море до линията на крепостите Варна – Шумен. Чрез него тя ще можела да влияе на българските провинции и „да сдържа техните националистически пориви“. От своя страна Андраши изтъкнал, че с оставянето на Ески Джумая и Скопие на Турция, ще се избегне неудобството при разделянето им по етнически признак, поради смесеността на населението там. Това било обявено официално от австро-унгарския пълномощник, на тристранните срещи, но основната причина за желанието на Андраши, е била железницата Митровица-Солун да не бъде в непосредствена близост с българските земи.
Тъй като не било постигнато съгласие коя замяна да бъде приета, предложили на Шувалов той да направи избора.
На 7/19 юни започнала своята работа Комисията за определяне на границите, или както тя фигурира в протоколите: Комисия по делимитацията. Пълното ѝ наименование било La commission des delegues speciaux de delimitation. Тя трябвало да обсъди на частно съвещание предложенията на Солсбъри за образуването на Българското княжество и Румелийската провинция и да определи границите на тези две територии.
За членове на комисията били определени главно военни офицери, помощници на съответните пълномощници, които и за това били изпратени на конгреса. От страна на Русия участвали генерал-лейтенант Дмитрий Анучин и полковниците Георгий Бобриков и Андрей Боголюбов, всичките от генералния щаб; от страна на Англия – генерал Саймънс и капитан Ардъ (Ardagh), и двамата били инженери; от страна на Австро-Унгария – барон фон Швегел, началник на отдел във външното министерство и подполковник фон Тьомел от генералния щаб. Уточняването на подробностите относно местата, през които трябвало да минава граничната линия, било извършвано по карта, изготвена от австрийския генерален щаб.
Руските и австрийските участници в комисията по делимитацията имали указания да отчитат при определяне на границите включването на Софийския санджак. Англичаните казали, че те нямат информация за такова включване и окачествили въпроса като спорен, тепърва подлежащ на подробно обсъждане. Веднага станало ясно, че предстоят големи спорове.
Заседанието продължило от 9 до 12 ч. сутринта и после от 2 ¼ до 6 ч. вечерта. За очертаване на детайлите били приети следните ред и положения: първо трябвало да бъде определена източната половина на южната граница на Румелия, която да е приблизително от Мустафа паша (Свиленград) до Черно море; след това следвала границата на Варна и земите около нея, в случай, че те бъдат разменени за Софийския санджак; западната граница на България трябвало да я отделя от Солунския вилает; накрая била границата по Балкана между България и Румелия.
Анучин отбелязва, че опитът да бъдат установени някакви общи основи при разграничаването, бил неуспешен. Англичаните упорито не се съгласявали и протестирали против опитите да се приемат каквито и да са стратегически, географски и етнографски показатели при определяне на границите. Отричайки ги, те обаче не се притеснявали, когато за тях било изгодно, да се позовават именно на такива признаци, целейки да намалят размерите на България и да оставят повече от земите на Турция. При определянето на границата в участък около стотина версти, англичаните отстоявали една част, сочейки етнографски причини за това. За друга част, която била съвсем еднородна на първата, искали при определянето ѝ да бъдат отчетени географските ѝ особености. После пък, за продължението, предлагали да се вземе предвид стратегическото значение на района. Те дори не си правели труда да дават обяснения за своята позиция и се ограничавали само да заявят: „ние го намираме така за по-добре и от мнението си няма да отстъпим“.
Упоритоста на англичаните правела впечатление, дразнела и не рядко изкарвала от търпение не само руснаците, но и австрийците. Независимо от този начин на протичане на работата, участниците в комисията по разграничаването обсъдили посочените граници и макар, че резултатът не бил одобрен от всички, той бил записан, за да се видят какви са били английските предложения, тъй като Англия се заявила като водеща страна при определяне на конфигурацията на двете български провинции.
Южната граница на Румелия се състояла от две части, разделени от река Марица. Комисията трябвало да обсъди източната част на границата, простираща се от Марица до Черно море. Западната част съвпадала с граничната линия между Румелия и Адрианополския (Одринския) вилает и се сливала с определената в Санстефанския договор демаркационна линия, простираща се от Крушово даг (планински масив в Родопите) до околностите на Мустафа паша. Руснаците отрано се отказали да защитават значителната издаденост на границата в околностите на Люле Бургас. Затова тя трябвало да се насочи по-нататък от пункт, избран в околностите на р. Марица, на север към село Буюк Дербент (Голям Дервент), така, че да мине река Тунджа между Дервиш тепе и Суджак. От Буюк Дербент линията щяла да продължи на изток, минавайки между Кайбилар (Странджа) и Девлет Агач, през Канара, оставяйки я на юг. Достигайки линията при изворите на Теке дере, тя трябвало да се насочи към Черно море, като за местата, през които ще мине, имало две предложения. Според руското предложение линията на границата трябвало да върви към Гьок тепе и Василико (Царево), минавайки южно от Василико дере и оставяйки Василико на север. Англичаните предлагали граничната линия да продължи през околностите на масива Шейтан даг, минавайки между селата Текенджи и Оренкьой, като следва водораздела на водите, вливащи се в Черно море между нос Ай Галина и Василико, и водите, течащи на север от този нос.
Границата при Варна с околностите ѝ била предложена от англичаните така, че изключвала този район от състава на Северна България. Затова руснаците и представителите на Австро-Унгария (Анучин постоянно ги нарича „австрийците“) не се намесили и дискусия по този въпрос не била проведена. Били направо записани предложенията на англичаните. Границата според тях трябвало да тръгне от нос Калиакра, да мине южно покрай Хаджи Оглу Пазарджик (Добрич), северно от Козлуджа (Суворово) и достигайки границата на Варненския санджак при Тюрк Арнаутлар (Белоградец) да се движи по нея, докато стигне до Камчия и Балкана. Така в Турция оставали Варна, Провадия, Козлуджа.
Южната граница на България (княжеството), разграничаваща я от Солунския вилает, била определена да започва на север от ниската планина Църни връх, където се съединявала със сръбската граница. От там тя тръгва на юг, минава по билото на планините Бабина поляна и Узем, пресича пътя Кюстендил - Егри паланка (Крива паланка) при височината Деве баир и продължава, разделяйки реките Егри су (Крива река) и Лепница. След това, придържайки се постоянно към линията, разделяща водите на Струма и Места, границата минава по гребена на планинините Цървена ябълка и Голяма планина (Осогово), като при връх Китка достига границата между Софийския и Серския санджак. Обръщайки се от тук на изток, граничната линия върви по границата на двата санджака, минава Струма между селата Елешница и Баракли (Бараково) и по линията на водораздела между реките Рилска и Бистрица достига до Капетник Балкан. От там се насочва на североизток към Родопите и минава през бърдата Айджи Гедик (Айгидик), Кадимесар Балкан, Искоф тепе, Демир капу (Демир капия), Чадър тепе, стигайки до Сиври таш, където се съединяват границите на България, Румелия и Солунския вилает.
Границата на Румелия (автономната област) тръгвала от Чадър тепе в юго-източно направление и следвала границата на Солунския вилает по върховете на планините, отделящи басейна на река Места от басейна на река Марица до Крушево даг. Тук границата на Румелия изоставя границата на Солунския вилает и тръгва по границата на Одринския вилает.
Независимо, че било постигнато предварително споразумение София да бъде към българското княжество, впоследствие при определянето на конкретните граници англичаните направили възражения. Практически с отстъпването на София границата между България и Румелия трябвало да се прокара по границата между Софийския и Пловдивския санджак. Английските пълномощници, обаче, получили указания да настояват границата да се прокара така, че да се отделят водите на Марица от водите на Искър. Затова границата трябвало да се прокара между Самоков и Баня (Долна Баня).
Казали, че даже отстъпването на Варна с околностите ѝ на Турция, не може да доведе до съгласие за включването на целия Софийски санджак в състава на България, тъй като той бил много важен за Турция. Изтъкнали също като оправдание за решението си, нарушаването на постигнатото в Лондон споразумение България да бъде ограничена до Балкана (Стара планина). София лежала откъм южната страна на планината, тъй като балканският хребет се простирал от нос Емине в западна и после в северо-западна посока и достигал сръбската граница над северната граница на Софийския санджак.
Англичаните упорито държали на своето мнение, като твърдели, че то се поддържа и от авторитетите в науката. Австрийците се отнасяли с равнодушие към спора: не се съгласявали открито с англичаните, не противоречали и на руснаците. Въпросът бил решен, като била представена справка, имаща чисто научен характер. Георгий Бобриков се позовал на труд на австрийския учен Фердинанд фон Хохщетер, виенски професор. Той бил доказал, че според геологичния строеж, прякото продължение на Балканския хребет (Стара планина), започващ от Емине, не са планините минаващи по северната страна на Софийския санджак, а Ихтиманските възвишения, които го отделят от Пловдивския санджак. Именно тези възвишения трябвало да се считат за южна граница на княжеска България и Софийският санджак трябвало да е част от нея. Английският пълномощник Саймънс учуден попитал австро-унгарския си колега Швегел, дали именно така техният учен определя характера на Балкана. „Твърдението на нашите руски колеги е съвсем правилно“, бил отговорът.
След това обаче, англичаните заявили, че в никакъв случай няма да се съгласят целият Софийски санджак да премине към Българското княжество. Ихтиманският проход и някои други важни позиции трябвало да се оставят на Турция.
За линията на Балкана, която се явявала граница между българското княжество и автономната провинция, англичаните също не се съгласили да бъде такава, каквато руснаците и австрийците я виждали и се опитали да наложат своите искания при определянето ѝ. Предложението на англичаните не било прието, но било записано за сведение. Приемайки охотно при определяне на другите граници да бъдат отчитани гребените на планинските масиви и вододелите на реките, сега английските пълномощници изложили нов принцип – да бъде отчитан стратегически пояс на север от билото на планината, широк пет километра. Те казали, че границата не може да минава по гребена на Балкана, тъй като тогава Турция няма да има възможност да защитава проходите. За да стане това, в техни ръце трябвало да бъдат и двата входа в проходите, за да имат те възможност винаги да влизат в България, а от друга страна достъпът на българите до Балкана да бъде затруднен. На практика англичаните предлагали границата да минава по северните склонове на Стара планина. Против възраженията, че такава граница (по права линия) е немислима, тъй като ще бъдат разделени семейства, които са в роднински връзки, Саймънс отговорил, че той лично бил прокарал границата между Канада и Съединените щати и почти по цялото ѝ протежение той я водил по права линия. И не правел разлика дали става дума за гъсто населени райони или за пустини.
Предложението на англичаните за границата между Българското княжество и Източна Румелия било основно коригирано от разширен състав на комисията по делимитацията на 23 юни/5 юли. Анучин е описал подробно в своите записки линията, предложена от англичаните, а подробности по установяването на линията, приета на конгреса, са дадени в т. 2.5
По време на разискванията на границите се оказало, че за руските делегати нямало осигурени карти. Когато военните експерти разбрали, че ще им бъде възложено проектирането на границите, те веднага се обърнали за съдействие към служителите от канцеларията на канцлера, но се оказало, че и те не притежават необходимите карти. Анучин имал такива, но те останали с багажа му, който заминал за Полша. Бобриков имал карта на Сърбия, а Боголюбов - на Черна гора. Потърсили в магазините, но не намерили карта на целия Балкански полуостров.
На първото заседание на комисията по разграничаването руските пълномощници се явили без никакви карти. Този случай, обаче, довел до неочакван резултат, повдигайки техния авторитет пред другите пълномощници.
По време на войната Анучин, Бобриков и Боголюбов така добре се запознали с местностите в България, че без да гледат на картата, можели да посочат къде да се търси съответното място. Англичаните четели от бележките си названията на няколко места и започвали усърдно да ги търсят на картата, тогава руските пълномощници им казват да намерят някакво по-голямо селище и след това им дават допълнителни указания, на колко версти от там и в коя посока се намира търсеното място. Намират го и възкликват: „невероятно е господа руснаци, колко добре познавате Турция“. Наложило се, обаче, да се снабдят с карти от Виена, с което се заел военният агент Фелдман.
На третото заседание на конгреса, състояло се на 7/19 юни трябвало да бъде обсъден въпросът с предложенията на английската страна за България. Бисмарк съобщил, че преговорите между представителите на най-заинтересованите от българския въпрос сили, продължават и се приближават към една спогодба, която ще улесни твърде много работата на конгреса. Но този резултат още не бил достигнат и за това той предложил разискванията за България да се отложат. Изказал надеждата, че пълномощниците на Англия, Австрия и Русия може би ще бъдат готови да разискват този въпрос в следващото заседание на 9/21 юни. Шувалов обаче, се опасявал, че дотогава може да не получи отговор от Петербург на поставените въпроси и предложил заседанието да се отложи за събота на 10/22 юни.
Със съгласието на конгреса председателят приел датата 10/22 юни, като добавил, че може да се свика събранието и в петък, ако обстоятелствата поискат това. От тази уговорка решил да се възползва Бийкънсфийлд, като окаже натиск върху конгреса. Споделил с Корти, който бил любимец на Бисмарк, че ако Русия не приемела английските предложения, той щял да разтури конгреса. На 8/20 юни британците започнали да разпространяват слухове, че Бийкънсфийлд поискал незабавно да бъдат приети английските предложения и за това по телеграфа бил поръчал извънреден влак от Кьолн за сутринта на 11/23-ти (неделя). Твърди се, че той направил следното изявление: „В неделя вечерта бих искал да пристигна в Лондон, да отида при кралицата в понеделник и тогава ще последва обявяването на война на Русия“.
Шувалов разказал на Анучин, че имал сблъсък с Бийкънсфийлд. Съобщил му, че руският император искал въпросът за окупирането на южна България от турска войска да се обсъди внимателно и го помолил заседанието да се отложи до събота. А Бийкънсфийлд заявил: „Пристигнахме тук от Англия, за да уредим делата на турския султан и да му предоставим пълната възможност за изява на своята власт в Турция. Не можем да си губим времето. С този въпрос трябваше вече да се приключи: той е най-главният и ако по него няма съгласие, няма какво да се дискутира.“
Междувременно от руската столица пристигнали инструкции да не се стига до крайности. На 8/20 юни Боголюбов пристигнал в Петербург, за да запознае руското правителство с хода на конгреса. Милютин свидетелства как от разказите на пълномощника се виждало, че положението на Шувалов било твърде тежко. Особено го затруднявало присъствието на княз Горчаков. Боголюбов разказал няколко анекдотични случая, показващи съвсем очевидно, че руският канцлер бил съвсем невменяем и безотговорното му бърборене поставяло останалите руски пълномощници в неудобно положение. Предният ден пък, императорът ги запознал със съдържанието на телеграмите, които били изпратени от Берлин. От тях ставало ясно, че Бийкънсфийлд изобщо не се съобразявал със споразумението подписано от Солсбъри и Шувалов.
Солсбъри е описал в дневника си една конфузна случка с Горчаков и тя е предадена в биографията на английския министър. Поместена е след писмото на Солсбъри до съпругата му от 8/20 юни, денят в който Боголюбов е пристигнал в руската столица и е предал оплакването на Шувалов от „безотговорното говорене“ на Горчаков. Най-вероятно именно тази случка, която всъщност е един голям скандал, да е преляла чашата на търпението на Шувалов и да го е накарала да се оплаче на императора от действията на първия руски пълномощник.
Според разказа на Солсбъри, двамата руски пълномощници дошли при него, за да обсъдят някакъв незначителен въпрос, свързан с българската тема. Още с влизането в стаята Горчаков обявил императивно намерението си да отхвърли всички отстъпки, които руската страна направила в Лондон по отношение на България. Солсбъри останал колкото учуден, толкова и възмутен от това заявление и посочил, че това означавало незабавното прекратяване на дейността на конгреса. „Старецът“, не искал да го слуша, развълнувано потвърдил намерението си и без да каже довиждане, излязъл гневно от стаята, обяснява по-нататък английският министър, като под „стареца“ визира Горчаков.
Шувалов мълчаливо наблюдавал сцената. След като Горчаков излязъл, той казал на Солсбъри да го почака, като не обръща внимание на станалото, защото било глупост. Шувалов се върнал и започнал дискусията, за която бил дошъл, без да споменава за случилото се. Солсбъри си обяснил поведението на руския канцлер с това, че той е съзнавал, че Русия се унижава с приемането на английските условия и се е опитал да се разграничи от тези действия. Но както стана ясно, и Милютин потвърждава, че поведението на Горчаков в Русия също не е било адекватно. Към края на конгреса станал още един гаф, при определяне на граничната линия между Русия и Турция в Мала Азия, за който ще стане дума в т. 4.3.
На 9/21 юни заместващият Горчаков в Петербург, Гирс, изпратил телеграма до Берлин, съобщаваща, че Александър II, след като изслушал Боголюбов, се съгласил с изключването от пределите на Южна България на басейните на Марица и Струма за сметка на присъединяването на Софийския санджак към Северна България. По отношение на военната власт на султана, за която настоявал Бийкънсфийлд, руският император бил на мнение, че е наложително на конгреса да се определят местата на разполагане и числеността на турските гарнизони по Балкана и крайбрежието. Също и начинът на действие и случаите, при които губернаторът на Южна България може да повика турски войски. Без тези уточнения английското съгласие за извеждането на турските войски от България на практика можело да бъде заобиколено и анулирано.
На следващия ден, уведомен от Корти за намеренията на Бийкънсфийлд, Бисмарк го поканил на обяд. Британският премиер заявил на германския канцлер, че неговите искания имат ултимативен характер. Така Бисмарк се убедил, че „ултиматумът не бил измама“.
На съвещанието при Шувалов на 9/21 юни, помощниците му разбрали, че от Петербург е получена телеграма, съобщаваща, за съгласието на руското правителство присъединяването на Софийския санджак към България да стане за сметка на басейните на Марица и Струма. „Македония е отстъпена окончателно, а България ще граничи със Солунския вилает - пише Анучин. – При това положение не само че няма да ни се налага да завземаме нови територии, но трябва и да освободим Джумая (Благоевград), която влизаше в демаркационната линия и беше завзета от нашите войски.“
Говорейки за Софийския санджак, Шувалов споменал за нова претенция на англичаните. Виждайки, че руснаците придават голямо значение на санджака, те започнали да твърдят, че никога не са се съгласявали на отстъпката му в неговите бивши административни граници, а само на София с част от пространството около нея. Затова допълнително трябвало да се определят бъдещите административни граници на областта. Англичаните настоявали за Турция да остане планинския басейн на Искър и Ихтиманския проход. Той трябвало да свързва Турция със Сърбия. Точните граници трябвало да бъдат определени от европейска комисия.
На 10/22 юни, когато се състояло четвъртото заседание на конгреса, Бисмарк оповестил, че на дневен ред отново е разглеждането на въпроса за България по точките, изложени в чл. VI на Санстефанския договор, като се има предвид английското предложение, записано в протокола от второто заседание на конгреса. След което председателят помолил представителите на силите, които са имали частни срещи за предварително споразумяване, да съобщят резултатите от тях.
Солсбъри прочел актуализиран разширен вариант на английските предложения, за които поискал събранието да ги одобри. Предложил за южна граница на княжество България да се приеме Балкана (Стара планина), а на областта на юг от него да се даде името Източна Румелия. Присъединяването на Софнйския санджак към княжеството, след някои стратегически изменения на границите, можело да се допусне или срещу задържането на Варна от турците или срещу изключването от Източна Румелия на басейните на Места и Струма.
Източна Румелия трябвало да се постави под пряката политическа и военна власт на султана. Той ще упражнява тази власт, като ще има правото да се грижи за защитата на морските и сухопътните граници на областта, да държи по тях войска и да ги укрепва. Вътрешния ред ще се поддържа от милицията, офицерите на която ще се назначават от султана, като се държи сметка за вярата на населението. Генерал-губернаторът ще има право да повиква в областта турски войски всякога, когато се заплашва вътрешната или външната безопасност на областта.
Точното определяне на западната граница щяло да стане по-късно. От мястото, където тя пресича линията на южната граница, която била определена от Цариградската конференция, границата на Източна Румелия трябвало да върви по очертаната от конференцията линия до Крушево даг, после ще продължи съгласно очертанията на Сан-Стефанския договор почти до Мустафа паша. От тази точка естествената граница ще се простре към Черно море до една точка между Созопол и Агатопол (Ахтопол). Линията, по която ще минава границата, с изключение на точката при Черно море, която ще се определи по нататък в конгреса, следвало да се извърши от европейска комисия.
На въпроса на председателя, приемат ли руските пълномощници изложените съкратено от Солсбъри принципи, Шувалов съобщил, че те са предложили две поправки, които не влошавали исканите от Англия изменения на Санстефанския договор, но при всичката умереност на руските предложения, английските пълномощници не са казали, че ги приемат. Руските пълномощници са приели както разделянето на България по линията на Балкана, колкото и вредно да е такова разделение, така и заменянето на името Южна България - отнасящо се за България на юг от Балкана, с името Източна Румелия. Последната отстъпка представителите на Русия са направили със съжаление и са си запазили правото да я разискват пак в конгреса. На името България се било погледнало като на знаме, можещо да породи опасни стремежи. Затова с насилие спрямо действителността на населението от областта се отнемало името, което му принадлежи.
По същия начин било „нагласено“ и отдалечаването на границите при Черно море. Изказали се страхове, че България можела да стане морска сила и макар тези страхове да са били за руските представители нелепи, те се съгласили и на това изменение на границите. Приели и поправката на западната граница на България, за която Русия счита, че игнорира правото на мнозинството, понеже отцепва области, гъсто населени с българско население. Това се е поискало от стратегически и търговски съображения, които обаче не засягят България и не са взети пред вид ползата за нея и осигуряването на спокойствието ѝ. Руските пълномощници се съгласили да се поправи южната граница към Черно море и са изоставили приетите граници по Санстефанския договор и от Цариградската конференция.
Отстъпило се на султана и правото да охранява границите на Източна Румелия. Тук Шувалов иронично коментирал, че всичките предложения на англичаните били направени с една единствена цел: да се защити силния от слабия и Османската империя, да бъде предпазена от въображаемите нападения от страна на една област, която няма още нито един войник.
Конкретно руските пълномощници приели две от положенията: 1. Султанът ще има правото да се грижи за защитата на морските и сухопътните граници на областта, да държи по тях войска и да ги укрепва. 2. Вътрешния ред в Източна Румелия ще се поддържа от милицията, на която офицерите ще се назначават от султана, като се държи сметка за вярата на населението. От своя страна представителите на Русия също имали право да искат да се даде на слабия да има възможност за защита срещу силния. Затова те считали, че поставеният в основата на споразумението принцип, че във вътрешните части на Източна Румелия ще има само местна милиция, трябва да залегне в решенията на конгреса и да бъде гарантиран. Това можело да се постигне, ако една европейска комисия бъде натоварена да определи както пунктовете, които турското правителство ще има право да заема по границите, така и приблизителното количество на военните сили, които ще участват в заемането на тези пунктове.
Руските пълномощници приели също точката, с която на генерал-губернатора се дава право да повиква турски войски, когато се заплашва вътрешната или външната безопасност на областта. Обаче считат, че конгресът трябва да реши при какви случаи и как ще влиза турската войска в Източна Румелия (през кой пункт). За бъдещия генерал-губернатор щяло да бъде твърде полезно да осъзнае важността от правилното провеждане на подобна мярка и да знае, че тя е предмет на наблюдение и специални грижи на Европа, тъй като може да доведе до нов международен конфликт.
Трябвало да се има предвид, че автономните учреждения и споменаваните от английските представители гаранции, сами по себе си няма да са в състояние да предпазят българската провинция от евентуални издевателства от страна на войниците от турската армия и за това следвало да бъдат взети предпазни мерки, които да бъдат гласувани от конгреса.
Последвало изказване на Бийкънсфийлд, който изразил мнение, че конгресът трябва да е доволен от резултата на частните съвещания и от положението, в което е поставен сега въпроса. Вече било установено с почти единодушно съгласие, че султанът, като член на политическото тяло в Европа, ще заема за напред такава позиция, чрез която той ще бъде в състояние да си запази уважението, което се полага на неговите права на господар. Този резултат се е достигнал с двете предложени от Солсбъри резолюции, които дават на султана: 1. Една истинска граница; 2. Достатъчна военна и политическа власт, за да може да поддържа своя авторитет и да запазва живота и имота на своите поданици.
Английският премиер, обаче, се опасявал, че предлаганите от руските пълномощници поправки ще намалят значението на двете резолюции. В учредяването на една европейска комисия, той виждал посягане върху правата на султана. Неговата власт нямало да има голямо значение, ако при защитата на границите тази власт бъде затруднявана от страна на една комисия. Освен това самите стратегически пунктове, които ще определи тя, не могат да бъдат постоянни, защото усъвършенстването на оръжията постоянно променя тяхната далекобойност. Бийкънсфийлд се надявал конгресът да не одобри това искане на руските пълномощници. Колкото до втората руска поправка, тя била по-неприемлива и от първата. Той не можел да приеме, че един генерал-губернатор, който единствен можел да даде компетентна оценка на обстоятелствата, няма да може да повиква в областта войски по привилата, които ще му бъдат начертани предварително.
Поканен от председателя да си изкаже мнението, Андраши се ограничил да напомни, че единствената цел на Австрия била, да се създаде трайност и сигурност в положението на Балканите. В този ред на мисли той считал английското предложение за достатъчно и го приемал, без да отрича обсъждането на руските поправки в едно от следващите заседания.
Шувалов отговорил на забележките на Бийкънсфийлд относно ограниченията, които уж щели да се поставят на военната и политическата власт на султана. Ограниченията, както и приетата вече милиция, никак не докачали достойнството на турското правителство. Желанието на руското правителство в този случай било да се намери такова решение, което би могло да предотврати повтарянето на издевателствата, които се случили в България. Върху Европа лежи голямото задължение да не допусне, щото Румелия да стане арена на отмъщения и нови злочестини, заявил Шувалов.
На запитването на председателя, какво е мнението на турските пълномощници, Каратеодори паша заявил, че разискваното предложение се представя за първи път и че по тази причина той ще направи забележките си по-късно. Бисмарк го уверил, че конгресът бил готов още същия ден да изслуша забележките на турските пълномощници. Не било в интерес на Високата порта да прави затруднения в успешния развой на дебатите, които имали за цел да върнат на Турция цели области, които тя загубила при подписването на Санстефанския договор., След което Бисмарк предположил, че още на същото заседание пълномощниците ще приемат по принцип английските предложения и за по-нататък ще остане да се разискват само руските поправки.
Думите на председателя предизвикали Каратеодори паша и той побързал да заяви, че и неговите желания са за ускоряването на делата на конгреса, но че той иска да напомни, че българите са били верни и спокойни поданици на Портата. Вълненията между тях са се появили от скоро време насам и са плод на някои вероизповедални недоразумения. Портата е направила всичко възможно за намаляване на възникналите трудности. В материално отношение в българските области бил осъществен голям напредък: построени били железни пътища; развило се земеделието; между различните части на населението имало разбирателство, дори до последните години.
По-нататък последвал дебат за охраната на реда и спокойствието в Източна Румелия. Той бил предизвикан от изказването на Мехмед Али паша, който заявил, че според неговото мнение тази охрана трябвало да бъде поверена на жандармерията, а не на милицията, както искал Шувалов. Турският пълномощник предложил занапред в редовете на жандармерията да се приемат и християни, и да се предостави на християнския елемент възможност за издигане в подофицерски и офицерски чин. На ограничаването на правото за поставяне на гарнизони в страната, местното население щяло да погледне със съжаление, защото редовната турска войска винаги добросъвестно била изпълнявала своите задължения..
Шувалов отговорил, че предназначението на жандармерията не е еднакво с това на милицията. Първата има задължение да подържа реда и безопасността, а втората заема местото на редовната войска. Милицията трябвало да бъде османска, а не турска. На което Мехмед Али паша възразил, че съставената от турци и християни милиция няма да бъде така еднородна, както редовната войска, която се състояла само от турци, и се боял да не би подобно устройство да внесе смут сред военните учреждения на държавата.
В този съществен момент, когато на практика се решавало да има ли турска войска в Източна Румелия, се намесил Бисмарк. В изказването си той фактически застанал зад Шувалов, който отправил укор към Европа: тя не трябва да допуска България да стане отново арена на турските издевателства.
Германският канцлер насочил мислите към пруския ландвер и френската земска войска, които можели да се считат за милиция. Без да бъде уверен в смисъла на френската дума „милиция”, считал за такава, войската, която обикновенно стои в казармите и само в извънредни обстоятелства излиза навън с нарочна заповед от господаря. Милицията, за която се говори тук, ще бъде постоянно пребиваваща, местна войска, която се образува с цел да се избегнат съприкосновенията на турската редовна войска с християнското население. Според Бисмарк, създаването на възможност християните да участват в турската войска, нямало да промени нещата, тъй като по силата на обстоятелствата редовната турска войска винаги ще си остава мюсюлманска войска. В мирно време милицията ще служи за осигуряване на общественото спокойствие, а във военно време тя би могла да усили войската на султана.
Бисмарк считал за свой дълг да заяви, че в качеството си на германски представител не може да остане неутрален по този въпрос. Инструкциите, които получил от германския император, изрично повелявали на християните да се дадат и осигурят поне онези правдини и покровителство, които Цариградската конференция е поискала да им се дадат. Не трябвало да се допуска наредба, която би намалила добитите в това отношение права. Канцлерът поддържал мнението, че пребиваването на войски в местности, където населението е друговерско, трябва щателно да се избягва. Той допускал гарнизони в някои градове, но не приемал установяването на войски по голите поляни. В мирно време военните служби трябвало да бъдат възложени на милицията. Бисмарк приемал руските поправки със съчувствие и горчиво щял да съжалява, ако те се отхвърлят, понеже го е страх от повтарянето на случките, които без малко са щели да нарушат мира в света. Втората поправка била просто едно предупреждение към Портата, подобни наредби съществували и другаде, например в Ливан и в управлението на английските колонии.
Като се върнал към дневния ред, председателят предложил да се удостовери съгласието на конгреса върху предложените от Англия на второто заседание принципи, без да се отнема правото на въвеждане на редакционни подробности от пълномощниците на онези сили, които са се споразумявали върху тези принципи. След това конгресът можел да приеме текста, който Солсбъри прочел на четвъртото заседание и да натовари един от своите членове, г-н Вадингтон, да подготви редакция, която да съгласува този текст с поправките на руските представители.
След размяна на мисли между пълномощниците на Русия, Англия и Австрия този начин на действие се приел и председателят прочел изложения в протокол 2 текст на английското предложение, като отбелязъл, че присъединяването на Софийския санджак към автономна България си оставало дело решено, съгласно с предварителната спогодба между руските, австрийските и английските пълномощници.
По-нататък конгресът пристъпил към гласуване на предложенията. Първо единодушно били приети принципите, поставени в точки 1 и 2 на английското предложение от второто заседание. След това председателят прочел текстът, който преди това бил представен от Солсбъри в началото на заседанието, като обявявил, че ще се спира веднага на онези места, където се появи някакво възражение и където събранието престане да бъде единодушно.
Като прочел втората алинея, председателят отбелязал, че при поставената алтернатива, руските представители предпочели присъединението на Варна към самостоятелната България. Солсбъри потвърдил, че той предлагал на руските пълномощници Варна да остане на Румелия, но те не се съгласили. Руските пълномощници от своя страна посочили, че разменянето на Варна срещу Софийския санджак не се приело от тяхното правителство.
Твърди се, че Варна и Софийска област били присъединени към Княжество България благодарение на подкрепата на Бисмарк. Нито в протоколите, нито в спомените на участниците в конгреса обаче, е отбелязана точно такава намеса. Бисмарк се противопоставил на настояванията в Източна Румелия да има турска войска, както и на намаляването на срока на руската окупация. По въпросите за оставането на Софийския санджак и Варна в Княжество България председателят не е взел отношение.
Той действително е произвел действие, което е било свързано с Варна, но това действие е погрешно изтълкувано.
За Бисмарк се разказва, как той късно през нощта на 15/27 юни неочаквано се появил в резиденцията на турската делегация, облечен в парадна военна униформа с каска, което придавало официален характер на визитата му. И отправил ултиматум Варненската крепост незабавно да бъде предадена на Русия, тъй като Варна била безвъзвратно загубена за Турция. След тази намеса на председателя на конгреса турската делегация се отказала от искането си и въпросът за Варна отпаднал от разискванията, се заключава накрая на разказа, предаден от проф. Георги П. Генов в „България и Европа: Сан Стефано и Берлин 1878“, и академик Константин Косев в „Двубоят Горчаков-Бисмарк и съдбата на България“.
Историята действително се е случила, но действието на Бисмарк не е било с оглед да окаже натиск на Турция да се откаже от Варненската област. Нощната визита не е повлияла на решението Варна да остане в пределите на Княжество България, защото това е било вече решено на четвъртото заседание от 10/22 юни. Това решение е взето по волята на Русия, а не, че Турция се била отказала от искането си.
Бисмарк действително е оказал натиск при посещението си в резиденцията на турската делегация, но той е бил с цел турските войски по-бързо да напуснат Варна, което е станало след като на 14/26 юни конгресът окончателно приел, че „турска войска няма да пребивава вече в Княжество България“. На следващия ден Милютин е коментирал, че утвърждаването на точката от договора за изтеглянето на турците от Шумен и Варна, било благовиден повод да се ускори изтеглянето и на руската армия пред стените на Цариград. На руския посланик в турската столица, княз Лобанов, било предписано да възобнови преговорите с Портата за освобождаването на крепостите. На 20 юни/2 юли военният министър е добавил в дневника си бележка за получена от Цариград телеграма, в която се съобщавало, че Портата се съгласила да изпрати незабавно комисия в Шумен и Варна. Молят само да им бъде потвърдено даденото вече обещание, че веднага след освобождаването на тези крепости от турските войски в тях, руските войски ще почнат да се изтеглят от покрайнините на Цариград и заедно с това ще започне предаването на турските пленници. На 25 юни/7 юли Агенция Ройтерс съобщила от Цариград, че руски и турски комисари ще осъществят незабавно „прочистване“ на Варна и Шумен от турците.
Че нощното посещение на германския канцлер е имало за цел ускоряване на процеса на изтегляне на турските войски от Шумен и Варна, свидетелства в своя доклад за конгреса Каратеодори паша. В доклада се обяснява, че османските пълномощници, претендирайки за притежаването на Варна, са се съгласили на „справедливо обезщетение“: османското правитество било готово да жертва София. Съобщили това първо на английските пълномощници, на които предоставили правото да осъществят замяната. Идеята била споделена от Бийкънсфийлд, който се опитал да излезе извън обсега на действие на подписания с руснаците меморандум, в който било посочено България да стига до билото на Балкана. И имал успех до четвъртото заседание на конгреса, когато въпросът за Варна бил „стопиран“. След това последвал „инцидент“, който показал, че „Варна била безвъзвратно загубена за Турция“.
Каратеодори докладва, че вечерта на 15 срещу 16 юни (27 срещу 28 юни) в 9.30 часа османските пълномощници били посетени от Бисмарк, който бил с шлем – обстоятелство, което придавало на посещението официален характер. Князът първо им заявил, че целта на посещението му била да ги убеди, че Варна трябвало да бъде предадена на руснаците незабавно, или поне турците да обещаят, че ще се евакуират във възможно най-кратък срок. Варна била безвъзвратно загубена за Турция и усилията да я запазят ще бъдат безрезултатни. Бързата евакуация на турските войски било единственият начин да се осигури и бързото изтегляне на руската армия от завзетите земи. Каратеодори дава висока оценка на предложението и посочва, че пълномощниците се задействали да бъде осигурена неговата реализация.
Не е вярно и друго твърдение за Бисмарк, че той посъветвал Шувалов да се позове на изследванията на австрийския геолог Хохщетер относно геологическия състав на масивите на Балканския полуостров, доказващ, че Ихтиманските възвишения са част от Стара планина. В спомените си за Берлинския конгрес Георгий Бобриков е отбелязъл, че докато пътували с влака от Петербург за Берлин, Шувалов го помолил да го запознае с природните особености на страните на Балканския полуостров и историческата съдба на населяващите ги народности. Тогава Бобриков изнесъл цяла лекция, в която обърнал внимание, че във всичките учебници по това време под Балкани се разбирало наименованието на веригата от планини, намиращи се на юг от Дунав и вървящи паралелно на неговото течение от брега на Черно море до Железни врата. Там чрез дунавските прагове те се съединявали с Карпатите и според учебниците образували Долно-дунавската равнина, разположена във Влахия и Придунавска България.
Същевременно древните и най-новите географи, Страбон и виенския професор Хохщедтер, базирайки се на геологическия и географския строеж на планините, сочели на Ихтиманските възвишения, като на планински възел свързващ Балкана с Родопите (Деспото даг), присъединявайки Софийската котловина към Дувнавската равнина. Така София оставала северно от Стара планина. Бобриков продължил, изнасяйки още сведения за геологията на Източна и Западна Стара планина. Включил и някои исторически факти, като споменал, че София била важен център, първо за Византия и после за Средновековна България, когато била наречена Средец.
„Разказът, явно се е запечатал дълбоко в съзнанието на граф Пьотър Андреевич“, е отбелязъл Бобриков. Той не предполагал тогава, че казаното ще послужи в „умелите ръце“ на Шувалов за коренна промяна на предварителното споразумение за определянето на границата между двете български провинции „по билото на Балкана“ и ще доведе до присъединяването на Софийски окръг към вече договореното княжество и до замяна на столицата Търново със София. „Успехът в това несъмнено важно дело изцяло принадлежи на граф П. А. Шувалов“, подчертава Бобриков в спомените си от 1889 г.
А в спомените си, отпечатани през 1913 г. добавя: „Обстоятелствата се сложиха така, че оказах първостепенна услуга на България с присъединяването към нея на Софийски окръг с града София. Последвалата история на княжеството оправда значението и правилната оценка на това събитие. Търново си оставаше столица на разделената България, но след като двете части се съединиха в едно, първенството премина към София.“
Във вторите си спомени за Берлинския конгрес Бобриков посочва, че инициатор за оставянето на София в границите на княжеството бил Шувалов - той се обърнал с такова предложение към Андраши. Последният не харесвал идеята за включването на Кюстендилската и Джумайската каази в границите на Източна Румелия. Традиционната политика на Австрия била насочена към запазване в бъдеще на достъпа ѝ до Егейско море и затова Андраши приел предложението двете каази да останат във владение на султана. Считал, че така в бъдеще Австрия ще има по-лесен достъп до тях и дори може да ги получи. Което нямало да стане, ако те се присъединят към Източна Румелия. Прогресивното развитие на тази област тогава не било в интересите на Хабсбургската монархия и никой не подозирал, че по късно приеманата като потенциална руска провинция България ще стане с помощта на виенските дипломати една от съюзните държави на Австрия, коментира Бобриков.
Предложението на Солсбъри и Мехмед паша, в замяна на софийския регион за Турция да останат Шумен и Варна, претърпяло пълно поражение, продължава Бобриков. Шувалов предпочел за султана да бъдат земите край Струма и Места. Андраши също подкрепял това решение, а представителите на Англия не искали заради Турция да се скарат с Австро-Унгария, с която вече имали споразумение и разчитали много на нея, за да осъществят своите цели.
За ненамесата на Бисмарк по въпроса за Софийския санджак и Варна свидетелства и доклада на Убри, изпратен на 11/23 юни до Гирс в Петербург. „Бисмарк ни желае доброто, но не до такава степен, че да се компрометира пред другите държави – е написал руският пълномощник. - Поради това ние сме изправени пред враждебността на сплотена Европа, която е готова да ни отнеме резултатите от неотдавнашната война, без риск да бъде обезпокоена от нов катаклизъм.“
Шувалов също е оставил коментар на случилото се. В записката си от 1880 г е написал:
„По време на едно от тристранните заседания аз се възползвах от грешките, които направиха лорд Солсбъри и граф Андраши, и добих отстъпването на Софийския санджак за България. Това стана така. Маркиз Солсбъри започна с нелоялна постъпка. Без да оспорва споразумението, постигнато с Русия по отношение на разделянето на България по гребена на Балкана, той внесе уговорка, изискваща Варна с околната на нея територия да бъде оставена на султана. Подобна уговорка до известна степен унищожаваше България. Граф Андраши, който нямаше никакъв интерес към Варна, но който се стремеше да отдалечи южната граница на Румелия от морския бряг, от своя страна искаше да прокараме тази граница по на север. Тогава аз зададох на тези господа въпрос: ще се съгласят ли във вид на компенсация за всяко от тия искания, да се присъедини Софийският санджак към княжеството. Както единият, така и другият преследваха свои собствени цели и частни интереси и поради това се съгласиха. Аз си запазих правото да дам окончателен отговор на другия ден на заседанието на конгреса. Аз от по-рано знаех какъв ще бъде този отговор, като имах пред вид, че щом Румелия остава под властта на султана, за нас е безразлично дали по-далече или по-близо до Егейско море ще минава южната ѝ граница. Затова аз заявих на другия ден в заседанието на конгреса, че понеже съм получил обещание да се отстъпи София на България в замяна на Варна или в замяна на отстъпки при прокарване на южната граница, аз се съгласявам на втората комбинация. Маркиз Солсбъри се намръщи, но беше вече късно. По този начин аз извоювах на конгреса най-важния пункт, който изглеждаше, че мъчно ще се отстоява, а за него не се споменаваше в дадените ни инструкции.“
Както и в други „неудобни“ за него места в записката за Берлинския конгрес, и тук Шувалов не казва съвсем ясно какво точно е станало. А то е, че под „отстъпки при прокарване на южната граница на Румелия“ и „прокарване на тази граница по на север“, се разбира оставянето и на източната част от Македония на Турция, след като вече съдбата на земите на запад от линията Нови пазар - Круша планина на практика била решена. Както, и че „извоюването“ на най-важния пункт е произтекло след съгласуване с руския император.
Все пак оставането на Варна в Княжество България е успех. Изглежда предложението на Шувалов е било неочаквано за Андраши и Солсбъри, и те не са успели да се договорят предварително. Защото са можели да предложат в замяна за Софийския санджак да бъдат не Варна или долината на Места и Струма, а Варна и долината на Места и Струма.
Нещо повече. Можели са и да не се съгласят Софийският санджак да бъде придаден към Българското княжество. Сам Солсбъри още по време на конгреса е отчел, че е направил грешка. Анучин на 21 юни/3 юли е записал в дневника си, че по отношение на Софийския санджак Солсбъри непрекъснато твърдял, че лекомислено се е съгласил на отстъпването му. Говорел, че общественото мнение в Англия било против отстъпването на Софийския санджак и по тази причина се считало, че английските пълномощници били длъжни да работят усилено санджакът да бъде орязан и Турция да получи поне Ихтиманския проход.
На едно от съвещанията за границите Солсбъри предложил да се върне старото положение, като към Румелия се присъединят областите на Македония по поречията на Места и Струма. Шувалов отговорил, че според него пък, било по-добре границата на Софийския санджак да върви по гребена на Стара планина, но турските войски да бъдат изведени от Румелия. Тогава на висок глас (записано е: „крещейки“) Мехмед Али паша заявил: „Съгласен съм! Ако в Румелия има генерал-губернатор, аз ще се оправя там само с милиционерите.“
„Защо тогава толкова спорихме за пребиваването на турските войски, когато, както заявява фелдмарщалът на Турция, това не е било толкова важно“ - се пита Анучин. И си отговаря: - „Значи цялата работа е била за отделяне на части от българските земи, а не поради стратегически съображения или по необходимост.“
Когато Бийкънсфийлд и Солсбъри се върнали в Лондон, те научили, че конгресът бил обвинен, че е извършил огромна грешка като е оставил София на България. Твърдяло се, че позициата на София имала команден характер, конгресът не е бил наясно за нейната стойност и София била отстъпена поради властното настояване на една от силите, представени на конгреса.
На 6/18 юли Бийкънсфийлд докладвал в английската камара на лордовете за дейността на пълномощниците на конгреса и заявил, че нямало нищо вярно от въпросните твърдения. Така сам Бийкънсфийлд е отрекъл намесата на Бисмарк при решаване на съдбата на Софийския санджак. По-нататък той обяснил, че един от пълномощниците на Портата на конгреса бил Мехмед Али паша, който бил считан за най-големия военен авторитет на турците. Той бил запознат не само с военните обстоятелства в империята, но познавал и местностите на Балканите, за които ставало дума на конгреса. Пашата обяснил на английските пълномощници, че мнението за София, като силна стратегическа позиция, където лесно можело да се премине през Балкана и да се предприеме поход към Цариград, било много погрешно. Стратегически важен за защитата на турската столица бил Ихтиманския проход. Той трябвало да бъде осигурен като ефективна защита за Турция. Софийският санджак бил населен основно с българи, и неговото естествено място било в България. В областта, за която бил разменен санджака, ако не преобладаващо, то не малко по численост били мохамеданите. Така че размяната имала смисъл.
Бийкънсфийлд омаловажил и отстъпването на Варна, за което също бил укорен в Англия. Казал на лордовете, че не само по отношение на владеенето на София се дава невярна оценка, но и че укорите, че не е задържана Варна, също нямат основания. В палатата имало много членове, които имали спомени - славни спомени – за това населено място, казал Бийкънсфийлд, визирайки събитията от Кримската война. Те веднага ще разберат, че ако линията на Балкана се установи за граница, би било невъзможно към Източна Румелия да се включи Варна, която е на север от Балкана. Сама по себе си Варна не била важно място. Тя станала такова във връзка със системата от укрепления, които сега предстояли да бъдат разрушени. Без съмнение, във връзка с линията от крепости, Варна формирала част от системата за отбрана, но сама по себе си тя нямала голямо значение. Онези, които смятали, че е голяма грешка от страна на конгреса, че не е оставена на Турция, съвсем забравяли, че между Босфора и Варна, на брега на Черно море имало далеч по-важно пристанище, това на Бургас.
2.3. В Източна Румелия няма да има турски войски
След като на четвъртото заседание на конгреса бил приключен въпроса за Софийския санджак, председателят продължил четенето на предложенията на английската страна за решенията, които се отнасяли до защитата на морските и сухопътните граници на Източна Румелия и поддържането на вътрешния ред в областта. След уточняване с Шувалов, Бисмарк съобщил, че текстът ще се дискутира и на следващото заседание, когато ще се разисква новата редакция на текста, която ще бъде приготвена от В. Вадингтон.
Като приключил четенето на текста и получил за него одобрението на събранието, председателят обявил, че даденото от конгреса на прочетения документ и на английските предложения одобрение е голям напредък за конгреса в хода на неговата работа. Вадингтон от своя срана направил изявление, че като поема задачата, която му се възлага от конгреса, държал да се знае, че я приема единствено като мисия за помирение. При достигнатото съгласие върху главните точки, той виждал своята работа единствено като улеснение на работата на конгреса. Само под такъв вид той приемал мисията н не мислел да задължава своето правителство с мнение по въпроса.
След утвърждаването на тристранните заседания, с възлагането на Вадингтон да подготви предварително проекторешение за конгреса, Бисмарк въвел още един метод за разрешаване на трудните въпроси, като се избягва провеждането на продължителни и разнопосочни дебати в заседанията на конгреса: Спорният въпрос се давал за решаване на един от пълномощните, които не са пряко засегнати. Така Вадингтон бил помолен да състави клауза, включваща компромис между английските и руските възгледи по въпросите за поддържането на вътрешния ред в Източна Румелия и охраната на границите ѝ. А по-късно Корти се съгласил да се опита да постигне споразумение между Русия и Австро-Унгария относно временното управление на Княжество България.
Протоколът от четвъртото заседание на конгреса бил подписан от всички делегати, освен Горчаков, който него ден отсъствал поради болест. Когато по-късно той прочел протокола, отбелязъл, че Южна България даже е изгубила своето име. В доклада си до Петербург Шувалов и Убри написали, че Дизраели и Солсбъри искали да въстановят пълната власт на султана не само на юг от Балкана, но и във всички останали бивши турски провинции, „за да не бъде властта на пазителят на Проливите фиктивна“. След ожесточена борба руската делегация успяла да отстои решението султанът да има право да разполага войски само на границите на Южна България, но не и вътре в страната. Независимо от нейните усилия обаче, австро-унгарските пълномощници настояли за Южна България да бъде прието името Източна Румелия.
След четвъртото заседание на конгреса, Шувалов отново събрал своите помощници и накратко им съобщил за приетите решения и предложенията, които той направил. Изразил възмущението си от действията на Англия, която правела всичко възможно, за да защити силната Турция от слабата България.
Прочел им и докладът, който щял да изпрати в Петербург. В него се казвало, че на конгреса, с изключение на Германия, цяла Европа била срещу Русия. Европа не направила нищо в полза на Русия, а подкрепяла противниците ѝ Австрия и Англия. Ако е имало възможност без война да отнемат всичко, което е постигнала Русия, щели да го направят с охота. Германия подкрепяла Русия, но не можела реално да направи нищо за нея и Бисмарк спокойно можел да замине да се лекува на минералните бани в Кисинген, оставяйки руските пълномощници да се разправят с Англия и Австрия. Било възможно и други страни да се включат в оспорване на резултатите от войната.
Шувалов бил направил равносметка на това, което при тези обстоятелства можело да се постигне на конгреса. В морален смисъл това било да се даде независимост на Румъния и на Сърбия. Но независимостта на Румъния малко интересувала Русия, а европейските държави също искали да се даде независимост на Сърбия и нямало да правят спънки за това. Така единствената значителна придобивка щяло да бъде създаването на Българското княжество. В материален смисъл придобивките за Русия били Бесарабия и част от Мала Азия с Карс и Батуми.
„За друго не може да се мисли“, заключил Шувалов пред помощниците си и споменал, че в доклада той отправил молба към императора да се произнесе по направената равносметка. Помолил го също, „ако е възможно“ да смени княз Горчаков и изпрати за първи преговарящ Милютин, който щял да окаже голяма подкрепа на групата пълномощници. Той се ползвал с царското доверие и понеже бил наясно със степента на готовност на Русия за война, след като се запознаел с положението на конгреса, можел да каже, дали руските пълномощници да продължават да отстояват исканията си или да се откажат от някои от тях.
Милютин е оставил сведението, че докладите на Шувалов от тези дни не носели утеха на руския император. Той бил силно ядосан, и раздразнен, говорел, че войната била неизбежна. Военният министър обаче, му напомнил, че колкото и неизгодни да са за тях решенията на конгреса, те щели да бъдат несравнимо по-леки и по-малко унизителни за Русия, отколкото при започване на нова война, в която неизбежно ще претърпят поражение. Руските военни сили били силно разстроени след войната и разхвърляни. Нямало никакъв шанс да постигнат някакъв успех.
Петото заседание на конгреса се провело на 12/24 юни, но на него упълномощеният Вадингтон само уведомил, че разговарял по поставената му задача с английските пълномощници, но с руските пълномощници не е успял да се срещне и разговаря. По тази причина той не можел да представи на заседанието окончателната редакция на спорните текстове и помолил нейното разглеждане да стане на следващото заседание. Председателят се съгласил, че възложената на първия френски пълномощник задача е доста тежка и наистина изисква отлагане, което впрочем никак не намалявало благодарността на конгреса към усилията на Вадингтон. Разглеждането на въпроса оставало за следващия дневен ред.
На следващия ден, 13/25 юни, когато се провело шестото заседание, Вадингтон прочел своите предложения за формулировката на двата параграфа за Източна Румелия, като бил добавил и нов, трети параграф. Оформил се следният текст: „1. Султанът има право да се грижи за защитата на морските и сухопътните граници на областта, да държи по тях войска и да ги укрепва. 2. Вътрешния ред се поддържа от жандармерията, на която помага местната милиция. При съставянето на тези две сили, на които офицерите се назначават от султана, ще бъде взета под внимание вярата на местното население. Генерал губернаторът има право да повиква турски войски в случаите, когато се заплашва вътрешната или външната безопасност. В такъв случай Високата Порта е длъжна да съобщи това решение заедно с обстоятелствата, които го оправдават, на представителите на великите сили в Цариград. 3. Султанът се задължава да използва за гарнизони по границите само редовни войски. Войските за тази служба по никой начин не могат да се настаняват по къщите на жителите и когато преминават през областта не могат да престояват.“
Първите два параграфа пълномощниците одобрили единодушно. За третия параграф френският пълномощник уточнил, че той трябвало да бъде в сила само за мирно време, като се имало пред вид три неща: султанът да не използва башибозуци; войниците да не се настаняват по къщите на жителите, а в казармите и хановете или в палатки на полето; войските да не могат да пребивават вътре в областта, когато отиват за гарнизона си на границата.
Върху тези точки английските и руските пълномощници са се били почти съгласили, но все пак съществувало различие: Шувалов настоявал надзорът над изпълнението на тези постановления да се повери на европейска комисия, а английските пълномощници отхвърляли това, виждайки в него твърде явно вмешателство в господарските права на султана. Френските пълномощници се съгласявали с мнението на английските, но Вадингтон настоявал да се гласува третия параграф и след това се предостави на граф Шувалов да развие своята мисъл в специален допълнителен член.
Бисмарк одобрил напълно мнението на Вадингтон за настаняването на войските. Шувалов също приел прочетените алинеи, но си запазил правото да прибави към тях допълнително разпореждане относно европейската комисия. Заявил, че като се е съгласило да предостави на султана свободата да заема укрепленията по границите и морското крайбрежие, руското правителство първоначално е приемало, че европейската комисия ще се намесва в определянето на стратегическите точки и на количеството на войските, които ще пазят границите. След това Русия се отказала от контролирането на стратегическите точки и на количеството на войската, но много се бояла да не би и разпорежданията на прочетените параграфи да се оставят при изпълнението си без съдействието на нарочни европейски представители. За да не продължава този безполезен спор, тъй като английските пълномощници се отказвали решително да приемат европейска комисия да контролира султана, Шувалов се съгласил да приеме третата алинея ad referendum, с право да я подложи на по-висщестоящо одобрение, и да отговори в едно от следващите заседания.
Като получил одобрението на пълномощниците върху цялата редакция на Вадингтон, председателят благодарил на френските пълномощници за помощта им и обявил, че техният труд е улеснил твърде много споразумението между пълномощниците и делото за общия мир. След което добавил, че протоколът оставал отворен до одобрението на Русия по третата алинея.
В заседанието на 16/28 юни Бисмарк обявил, че руските пълномощници приемат предложението за третата алинея и няма да правят допълнения към нея. Това решение е било предизвикано от отговора, който Шувалов е получил на своя доклад от 11/23 юни, съдържащ спомената вече равносметка за резултатите, които можели да се постигнат на конгреса.
Отговорът от Петербург бил изготвен от Гирс на 15/27 юни. Императорът се съгласил, че възможните резултати от конгреса за християнското население от Изтока били: да се даде независимост на Румъния и Сърбия, да се даде разширение на Черна гора и Сърбия и да се образува автономно българско княжество. Русия можела да си върне Бесарабия и да получи териториални придобивки в Азия. И добавил, че ако се обърне внимание на сериозните гаранции, които ще се дадат за Южна България и въстановяването на разходите, които е направила Русия по време на войната, които нито една държава не се е решила да ги оспори, то тогава картината с изгодите за Русия, от които тя може да се възползва след конгреса, щяла да бъде по-пълна.
Императорът считал, че тези резултати са незначителни в сравнение с плановете му за освобождението на християните от Изтока и величието на жертвите, понесени в борбата с Портата. Но въпреки това, той бил склонен да се задоволи с тях, за да се избегне нова война, при условие, че те станат действителни. Което можело да се осъществи само в случай, че Европа се присъедини към Русия, за да принудят Турция да изпълнява вярно решенията, приети на конгреса. Гаранция за това щяла да бъде руската окупация на освободените земи, който въпрос от 12/24 юни вече се обсъждал на конгреса. Ако всичко се осъществи по посочения начин, тогава можели да се надяват, че Северна България ще стане ядро, около което постепенно ще се групира еднокръвното население, останало извън нейните предели. И южните българи няма да станат, както преди, жертви на османските подтисници.
Документът с бележките на Александър II е публикуван в трети том на сборника „Освобождение Болгарии от турецкого ига“. Под текста съставителите на сборника са направили следния коментар: „Документът е интересен с това, че отразява позицията на царското правителство, което съжалявало за отстъпките, които е направило по отношение на славянските страни, за да избегне нова войва. Съдържащата се в документа прогноза за характера на отношенията между Северна и Южна България се оправда през 1885 г. Тя (прогнозата) очевидно е формулирана от Д. А. Милютин, тъй като почти дословно съвпада със записката в дневника му от 14 (26) юни.“
На 14/26 юни, ден преди руското правителство да даде горната оценка за резултатите от войната, Милютин е записал в дневника си:
„Конгресът трябва да даде на турците правото да държат свои войски в южна България (или Източна Румелия). Такова решение, разбира се, не е в съгласие с нашите виждания, но то няма съществено значение и може на практика въобще да не се осъществи. Затова аз счетох за уместно отново да изкажа своето виждане за отстъпките, които сега сме принудени да направим пред цяла Европа. Колкото и чувствителни и неприятни да са те за нас, все още не може да се каже, че водената от нас война няма резултат. Дори да постигнем само това, което вече изглежда е решено на конгреса, то и в този случай ще бъде направена огромна крачка в историческия ход на Източния въпрос.
Можехме ли наистина да разчитаме на цялостно и окончателно решение на вековния въпрос с една успешна война? Можехме ли да се надяваме, че Европа ще ни даде пълна свобода да се разпореждаме със съдбата на Османската империя? Ние самите, започвайки войната, нямахме такива претенции. Но ако се реализират промените в политическата и гражданската структура на християнските региони в Турция, с които Европа е вече съгласна, резултатът ще бъде огромен и Русия ще може да се гордее с постигнатите успехи. Започнатото от нас дело несъмнено ще бъде завършено по силата на обстоятелствата. Каквито и ограничения да се наложат сега от европейската дипломация относно самостоятелността на Южна България, каквито и тесни граници да ѝ бъдат определени, можем да бъдем уверени, че малката автономна България, която сега се формира на север от Балкана, ще послужи за ядро за бъдещото обединение на целия български народ в една самостоятелна държава.“
С приетите решения правата на султана в Източна Румелия на практика били силно орязани. Османският историк и политик Али Тюргелди смята, че при решаването на съдбата на Източна Румелия по настояване на руснаците били направени толкова много уговорки, че всъщност основната цел не била постигната. На конгреса активно в защита на военните права на султана са се изказвали главно англичаните. Пасивното отношение на турските пълномощници по този въпрос е напривило впечатление на Шувалов и той разказал на Анучин, който записал:
„Шувалов разказа, че когато се обсъждал въпроса за правата на султана да охранява границите на Румелия и да държи там войска, първият турски пълномощник Каратеодори паша се ограничил само да направи едно обяснение, което нямало връзка с въпроса: че българите в течение на много векове били верни и мирни поданици на империята, имали големи материални успехи и че до последно време между различните групи от населението царяла хармониа. Той не казал нито дума по съществото на обсъждания въпрос и на практика с нищо не подкрепил поставеното предложение за правата на султана.“
Вероятно правото на султана да държи войска по гребена на Балкана, за което е трябвало тепърва да се строят укрепления и казарми край проходите, не е предизвикало ентусиазъм сред турците и те въобще не са пристъпили към това дело. Милютин и тук се оказал прав, че „решението може на практика да не се осъществи“.
По този повод Анучин на 20 юни/2 юли е направил следния коментар: „На турците е позволено да охраняват границите на Румелия и да ги окупират със свои войски. Но откъде у Турция толкова войски и откъде толкова средства, за да се построят крепости и маса казарми, защото на турците е забранено да се разполагат в граждански квартири. За организирането на войската и построяването на крепостите и казармите ще са необходими милиони. Турците ги нямат, а приятелите им едва ли ще дадат пари за такива цели. Освен това ние имаме право на много голямо възнаграждение. Поискат ли турците да строят крепости, ние ще им кажем: „щом имате свободни пари, предоставете ги на нас за сметка на военните контрибуции“. Поради тези причини вкарване на турски войски в Румелия просто е немислимо и затова всичко, което в този смисъл приятелите на Турция договарят на конгреса в нейна полза, едва ли е практично. А след като въвеждане в Румелия на турски войски няма да има, то може ли да мислим, че изкуственото ѝ отделяне от България ще трае дълго? След като Молдова и Влашко се сляха в една държава, не се ли очаква същото да стане с България и Румелия?“
2.4. Събрание за изготвяне на органически устав (конституция) на княжеството, избор на български княз, временно управление. Граждански и религиозни права на населението
На 10/22 юни след четвъртото заседание на конгреса Шувалов провел съвещание с участието на Убри, Анучин и Нелидов. То се отнасяло до глави VII и VIII от Санстефанския договор, които трябвало да се обсъдят на следващия ден на петото заседание на конгреса. Ставало дума за избора на български княз, за държавното устройство на княжеството и за руската окупация на освободените земи.
По време на Руско-турската война Анучин бил помощник на ръководителя на гражданската администрация в България княз Владимир Черкаски, а след смъртта му станал временно изпълняващ тази длъжност до пристигането на руския комисар княз Александър Дондуков-Корсаков. Затова и бил изпратен в Берлин като помощник на Шувалов, защото бил много добре запознат с положението в България. Анучин разказал на Шувалов за организацията на гражданската администрация в освободените земи и уточнил, че още докато бил в Сан Стефано изготвил записка-отчет какво била свършила канцеларията на ръководителя на гражданските дела в България. Записката била дадена на главнокомандващия, който я изпратил на Горчаков. Копие от нея, както и превод на френски език имало и в Берлин, за да бъде представено на конгреса.
Шувалов останал много доволен от разказа и заявил, че вече всичко му се изяснило и можел да отговаря на всички въпроси, които могат да му бъдат зададени на конгреса. След което поискал да разбере как ще се избере българският княз. Анучин обяснил, че се предполагало през месец юли в Пловдив да се съберат български нотабили (първенци), излъчени измежду представителите на духовенството от всички вероизповедания, председателите на управителните и съдебните съвети и други влиятелни лица, за да бъде обсъден въпроса с избирателния закон. След провеждането на избори по този закон, се предвиждало коректно избраните представители на страната да се свикат, за да напишат под наблюдението на руски и турски комисар конституция на България. След това трябвало да се пристъпи към избора на княз, което можело да стане не по-рано от година или година и половина след подписване на мирния договор.
По отношение на избирателния закон, тъй като можели да питат Шувалов и за него, Анучин разказал, че било предвидено избирателни права да бъдат предоставени на всички без разлика граждани, достигнали до 25-годишна възраст, притежаващи собственост или плащащи някакви данъци. По отношение на правото да бъдат избрани, се предвиждало то да зависи от образовението и притежаването на собственост. Избирани можели да бъдат духовни лица, учители и владетели на недвижими имоти, имащи имуществения ценз, установен за съответния район. На неграмотните нямало да бъде предоставено правото да бъдат избирани.
Шувалов окачествил тези предложения като социализъм. Навсякъде духовенството и учителите довеждали до революция. Това не можело да се предложи на конгреса. Само Вадингтон нямало да бъде против. Шувалов не можел да приеме подобно предложение, защото то окончателно щяло да настрои всички срещу Русия. Той се разгорещил и говорел много възбудено. Дори признал на Анучин, че го смятал за способен човек, но заради идеите му, лично той настоявал да не му се дават по-високи постове, въпреки че имало предложения за такива.
Анучин заявил, че на него му било приятно да научи, че е имало предложения да заеме по-високи постове, но той винаги е говорел и действал по силата на убежденията си, стараейки се да има собствено мнение и не желаел да угажда на чуждите виждания и изисквания. И в настоящия случай той изказал мнение, съобразено с обстоятелствата в България - друго не можело да стане там. Позовал се и на записката, която изготвил в Сан Стефано и която била одобрена от главнокомандващия и канцлера.
Нелидов потвърдил, че в България освен духовенството и учителите, няма друга интелигенция и се съгласил с всичко, казано от Анучин. Шувалов отбелязъл, че няма да спори и така ще говори на конгреса, но в къщи в Русия той винаги е бил и ще бъде противник на подобни възгледи. Разделили се като приятели: Шувалов поискал от Анучин да не му се сърди, той пък му благодарил за проявената откровеност.
По-късно Анучин, разсъждавайки върху думите на Шувалов, е записал в дневника си: „Добре е да се знае, че са ме предлагали за по-високи постове, но е неприятно, че моите недоброжелатели са успели да ми създадат напълно фалшива репутация. Неволно си спомних историята от 1868 г., когато гр. Шувалов, без да ме познава лично и без да ме е виждал, повлиян от нелепите клевети на жандармите, поиска да бъда отстранен от длъжността губернатор в Полското кралство.“ (През 1868 г. Шувалов е бил министър на вътрешните работи и правосъдието на Руската империя, а Анучин губернатор на Радомска губерния в Полското кралство.)
На другия ден след разговора с Шувалов Анучин намерил Annuaire diplomatique (Дипломатически годишник) за 1877 г. и установил, че представителите на Европа предложили на Цариградската конференция същите основи за провеждане на изборите, каквито предлагал и той. Убедил се, че и в инструкцията, дадена на княз Дондуков-Корсаков, били включени по-важните места от неговата записка, като имало и обяснение, че всички описани в записката мерки, включително и тези за изборите, са били одобрени от Министерството на външните работи и се препоръчват като ръководство. Като показал всичко събрано на Шувалов, той се засмял: „Всичко това за вчера ли?“. А като разбрал за Цариградската конференция казал, че там присъствал Солсбъри, но той и останалите нищо не разбрали. Те били манипулирани от Игнатиев и Анучин бил негов съмишленик, което не било добре. „В такъв случай кажете съумишленик“, подхвърлил иронично Анучин („съумишленик“ на руски език означава „съучастник“). „Да де, да“, засмял се Шувалов. Убри, който също бил там, взел записката, която носел Анучин, за да я представи на конгреса.
Под формата на бележка Анучин е добавил, че в An. dipl. 1877, стр. 317, било записано: „Избирателите трябва да отговарят на следните условия: 1) всички жители на провинцията до 25-годишна възраст, притежаващи собственост или плащащи какъвто и да е данък; 2) духовенството и служителите от различни религии; 3) професори и учители.“
На заседанието на 12/24 юни (пето) председателят прочел чл. VII на Санстефанския договор. Солсбъри насочил вниманието върху първата алинея, която гласи „българския княз ще се избере свободно от населението и ще се потвърди от Високата Порта по съгласие със силите“. Попитал какво съгласие се разбира: единодушно ли, или на мнозинството. Шувалов посочил на приетото правило, според което конгресът се счита задължен не от мнозинството на гласовете, а от единодушното гласуване на всичките членове, и избирането на княза ще има сила и значение само тогава, когато силите единодушно се съгласят върху избраното лице.
На забележката на Солсбъри, че при такъв ред България лесно може да остане без правителство, Шувалов възразил, че той не може да отговаря за възможните случаи и че за сега той се ограничава да повтори, че България никога няма да се присъедини към Русия. С което искал да каже, че руското правителство няма да влияе на избора на български княз. Солсбъри обаче, настоял въпросът да се разгледа по-обстойно, тъй като се страхувал от възможна анархия в България.
Бисмарк вметнал, че подобни трудности биха могли твърде лесно да се появят във всичките други случаи, посочени от чл. VII. Затова той бил на мнение, че конгресът не е в състояние да отстрани всичките опасности. Ако по зла воля или поради естествената неспособност на населението, българите не могат да упражнят техните нови права, Европа ще помисли за това, но по-нататък, когато му дойде времето. За сега конгресът трябвало да се ограничи в старанията си да доведе силите до пълно съгласие върху принципните въпроси и да отстрани от Санстефанския договор онези постановления, които биха могли да създадат някаква опасност за запазването на европейския мир. Да искаме да се занимаваме с въпроси за тези или онези случаи, които могат да произлязат в бъдещите съдбини на България, от която Германия и някои други сили се интересуват само по отношение на всеобщия мир, това е да надминаваме границите на задачата си, заключил председателят.
Солсбъри счел за нужно да се отбележи, че Англия няма да бъде виновна за трудностите, които биха могли да се появят в бъдещето. Той помолил думите „по съгласие на силите”, да се заменят с „по съгласие на мнозинството на силите”.
Шувалов съжалил за изказаните безпокойства от неговия английски колега и добавил, че както се виждало Солсбъри предполагал, че руското правителство има някакви намерения да осуети съгласието на силите при избирането на българския княз и да продължи управлението на руските комисари. Ако на един е позволено да прави такива предположения, то не е ли позволено и на него, на Шувалов, да предположи, че Англия може да има желание да не си даде съгласието и с това да не допусне да се избере княз? Думата съгласие се виждала на Шувалов, като гаранция срещу самата Русия и срещу нейното особено влияние в България. Освен това принципът на болшинството му се струвал не до толкова съвместим с достойнството на Русия и на Англия. Русия не покровителствала никого от кандидатите, нямала пред вид никого и ако я попитат, кой е най-добрият кандидат, тя не знаела какво да отговори. Тя искала само едно нещо — пълна свобода на изборите.
Председателят попитал Солсбъри, дали той настоява на своето предложение, на което английският пълномощник отговорил, че се считал длъжен да го направи, но че ако то не се приеме, той ще бъде доволен да се спомене за него само в протокола.
Андраши също като Солсбъри считал, че имало опасност да се остави България без княз, но от друга страна се присъединявал към мнението на Шувалов, че отхвърлянето на съгласието на силите намалява твърде много гаранцията на Европа. Той намирал също така, че и принципа на мнозинството твърде мъчно можел да се приложи на практика. Затова насочил вниманието към приетото вече от конгреса съгласие, руско-турската комисия, която ще определя окончателните граници на Българското княжество съгласно чл. VI от Санстефанския договор, да се замени от европейска комисия. По мнението на всичките сили това било най-доброто средство за примиряване на недоразуменията, затова Андраши предложил да се приеме, че всички служби, които в Санстефанския договор се възлагат било на руски, било на руско-турски комисии, следва да се решат от специална европейска комисия. Ако този принцип бъде приет от конгреса, то той ще може да възложи на тази комисия и окончателната редакция на решенията на конгреса.
Шувалов казал, че с прочетеното предложение Андраши предрешавал въпросът, който още се разисквал - въпросът за европейските комисии. До тогава било прието решение само за комисия за определяне на границите, но не и за намеса в бъдещето управление на страната. Руският пълномощник предложил да се отложи разискването за следващото заседание. Подхвърлил скептично, че в разговорите си с английските пълномощници установил, че те обръщали повече внимание върху Румелия, отколкото върху България, особено след заявлението, че последната никога няма да стане руска област. Андраши се съгласил да се отложи разискването за друго заседание, като държал предложението му да бъде записано в протокола за деня.
В дневния ред на заседанието, проведено на следващия ден 13/25 юни, било разглеждане на предложението, което направил Андраши, за заменяне на руските комисари с европейски. Солсбъри заявил, че подкрепя приемането на това предложение и изказал желание скоро да го види изпълнено. Той бил получил от английския посланик в Цариград телеграма, в която се излагали обезпокоителни подробности за действията на руския комисар в България по отношение на някои политически и финансови местни въпроси. Солсбъри побързал да добави, че той не иска да хвърля отговорността за тези работи върху руското правителство, но моли конгреса да сложи по-скоро край на това положение и да не оставя да се предрешава политическото и финансовото бъдеще на областта.
Председателят изразил мнение, че Солсбъри трябва да заяви своето съобщение писмено. След размяна на мисли между председателя и английските представителя, Бийкънсфийлд приел Солсбъри да подаде в бюрото писмено предложение, с което ще се настоява за бързото приемане на предложението на Андраши.
Шувалов поискал да отговори на безпокойствата на английското правителство. Русия искрено желаела да подпише мира, да довърши делото по организацията на България и да приключи по-скоро с окупацията. Но за да се постигне всичко това, не трябвало да се създават допълнителни трудности. Полезно било да се назначат комисии, но едва ли щяло да бъде полезно да се назначават много комисии. В Източна Румелия самата Русия нямала намерение да създава или организира нещо: там мястото ѝ поемала Европа и тя можела да работи, както намира за добре. Но в България нямало нужда от комисия: контролирането на делата в княжеството твърде лесно можело да се повери на консулите и ако е необходимо и на посланиците в Цариград. Този контрол бил достатъчен за Европа. Русия искала да има в България право на едно по-широко и пряко действие, защото е взела по-голямо и по-пряко участие в създаването на това автономно княжество.
Бисмарк пояснил, че се предлага комисията за България да бъде съставена от посланиците в Цариград, а консулите в България да бъдат пълномощници на тази комисия. Шувалов добавил, че посланиците в Цариград щели да бъдат по скоро апелативен съд между консулите на великите сили и руските комисари. Андраши от своя страна се съгласил, че идеята за комисия не може да се приложи навсякъде, но отбелязъл, че и Шувалов отивал много далеч, като отказвал да се допусне европейска комисия вместо руски комисари и в предвидените в чл. VII случаи (изработване на конституцията и избора на княз). Именно в тези случаи била необходима намесата на Европа. Като наблегнал на показаните в телеграмата до Солсбъри факти, Андраши заключил, че такова вмешателство е необходимо и за интересите на Русия. Той намирал, че предложенията на Шувалов ще се реализират трудно: ролята на консулите нямало да бъде достатъчно удобна, защото трудно ще бъде да се определят и установят характера и компетентността на посланическия контрол спрямо руските комисари. В един частен разговор Шувалов е дал основание да се предполага, че той не ще се противи и на друг някой начин на действие, например да се присъединят към комисарите на Русия и Турция двама европейски комисари.
Солсбъри заявил, че не можел да разбере, защо руското правителство, което уж иска да направи България толкова независима, колкото са били другите васални и автономни княжества, така упорито настоява върху съществуването само на руски комисар. Той настоява да се приеме предложението на Андраши.
Шувалов отговорил, че той не иска съвсем да отстрани намесата на Европа, а иска само да ѝ даде друга форма. Колкото до възражението на Солсбъри, че Русия се стреми да поддържа в България влиянието на руския комисар, Русия настоява в полза на своя комисар, защото иска да отговори на желанията на Европа и да довърши по-бързо устройството на княжеството и опразването на България от руските войски. Ако това трябва да стане скоро, ръцете на Русия не трябва да се връзват. Най-доброто средство в този случай било да има руски комисар, който да действа под контрола на европейските посланици в Цариград, и при когото тези посланици ще имат за представители и агенти своите консули. Шувалов обещал да развие своята мисъл писмено и да я представи на следващото заседание.
От своя страна Солсбъри прочел свое предложение в подкрепа на Андраши и предложил то да се добави към член VII. Според него руското военно управление, което действало в княжеството и в Румелия, следвало незабавно да бъде заменено във всичките административни н финансови дела. В княжеството това трябвало да стане от временно правителство, съставено от европейската комисия, а в Румелия — от правителство, назначено от султана.
Бисмарк, който се надявал работата на конгреса да приключи бързо, очевидно не издържàл на спора, при който възниквали най-различни предложения. И заявил, че руската поправка, която ще се представи на следващото заседание, имала твърде важно значение за изясняване на правата на военната окупация, която се предлага да бъде съкратена на девет месеца. Връщайки се към изказаната вече от него мисъл, Бисмарк повторил, че според него второстепенните въпроси не би трябвало да се разискват на конгреса. На повдигнатия въпрос той гледал като на второстепенен и мисли, че конгресът излизал извън границите на неговите прерогативи, повдигайки въпроси за събранието на българските първенци, за руските комисари и за европейските комисии. В тези обсъждания на подробности той не виждал някакъв европейски интерес.
Като се позовал на разстроеното си здраве, което едва ли щяло да му позволи да присъства на всички заседания, председателят изказал мнението да се остави България настрана, щом се достигне до едно съгласие върху началата на нейното създаване, и да се пристъпи по-скоро към обсъждането на другите по важни точки от Санстефанския договор, каквито били, например, въпросите за териториалните изменения и за корабоплаването. Той смятал да предложи на конгреса да се разгледат на следващото заседание и някои от второстепенните въпроси, но без да се спира надълго на тях, освен върху онези, които имат някаква действителна европейска важност. Впрочем председателят не мислел да влияе върху намеренията и чувствата на своите другари и с тези свои думи той всъщност искал да изкаже личното си мнение.
Италианският пълномощник граф Корти, вземайки думата, обърнал внимание, че не било толкова трудно руските и австрийските пълномощници да достигнат до споразумение. Комисията на консулите, която Шувалов приемал, в същността си доста добре отговаряла на желанията на Андраши и се превръщала в истинска европейска комисия, когато се вземе под внимание, че с назначението на консулите държавите ще назначат в тяхното лице и своите комисари. Колкото до правото за апел пред съвета на посланиците в Цариград, Корти считал, че опита на миналото не говорел в полза на подобни мерки, защото било забелязано, че в такива случаи мъчно се достига до пълно съгласие. Той мислел, че по-добре ще бъде да се ограничи работата само в консулската комисия и да се поръча на някого от пълномощниците да потърси основи за споразумение между Андраши и неговия руски колега.
Председателят и събранието одобрили това мнение и натоварили Корти да проучи и да предложи измененията, които би трябвало да се внесат в договора от Сан Стефано за удовлетворение на австрийските пълномощници.
На заседанието от 14/26 юни Андраши обявил, че след размяна на мисли между представителите на Австро-Унгария, Англия, Русия и Италия върху съдържанието на чл. VII от Санстефанския договор, пълномощниците са се съгласили да му дадат нова редакция. Хаймерле изложил тези изменения, както следва: алинеите 1 и 2 от чл. VII за избора на български княз си остават; алинея 3 става: ,Едно събрание от българските първенци, което ще се свика в Търново, ще изработи още преди избирането на княза устройството на бъдещото управление“. Алинея 4 си остава, като се изхвърли думата „куцовласи“. Алинея 5 се изхвърля и се заменя с нова: „Временното управление на България до въвеждането на новото устройство ще се намира в ръцете на един руски императорски комисар. Един турски комисар и изпратените нарочно от другите сили консули ще бъдат натоварени да му помагат при наблюдението на това временно управление. В случай на разногласие между консулите, въпросът ще се решава от мнозинствотото на гласовете; а в случай на разногласие между това мнозинство и руския императорски комисар, ще решава конференцията на посланиците в Цариград. Щом се избере княза и се въведе на власт, новото устройство се привежда в действие и България започва да се ползва напълно от своята автономия. Незабавно след сключването на мира, ще се учреди една европейска комисия, за да организира Източна Румелия и да управлява финансите ѝ до завършването на организацията.”
Шувалов заявил, че наистина било постигнато съгласие между силите върху разискваните въпроси, но че той си е запазил правото да представи някои изменения, тъй като при бързото редактиране на споразуменията, той не е имал време да ги направи тогава. Каратеодори паша приема новата редакция със същата предварителна уговорка (резерва). Всичките пълномощници гласуват за тази редакция, но със съгласието, че текстът за Източна Румелия ще се отдели и ще стане специален член към съответния раздел.
На заседанието на 12/24 юни Вадингтон прочел два допълнителни члена, които пълномощниците на Франция предлагали да се поместят в новия договор. Те се отнасяли до гражданските и религиозните права на населението.
Според френското предложение всички български поданици, независимо от вярата, трябва да имат равни права и достъп до всичките публични служби и почести. Различието на вярата не може да бъде причина за дискриминация. Упражняването и външната практика на всички богослужения са съвършено свободни и никакви препятствия не могат да се издигат било против йерархическото устройство на разните вероизповедни общества, било против сношенията им с техните духовни началници. Пълна свобода се дава на католическите монаси и епископи да извършват богослужение в България и Източна Румелия. Техните права и привилегии си остават незасегнати, а тяхната собственост ще се признава винаги.
На следващото заседание на 13/25 юни по предложение на Депре думите „български поданици“ било заменено с „жители на Българското княжество”. Шувалов предложил думите „католически монаси и епископи“ да бъдат заменени с „чуждестранни духовни лица и калугери“.
Солсбъри изказал желание същото законоположение да се приложи за цялата Румелия и другите турски области. Каратеодори паша, обаче, възразил, че предложението за свобода на богослужението в Румелия било напълно излишно, защото областта оставала под властта на султана и се подчинявала на общите закони в Османската империя, които установявали търпимост към всички богослужения. Вадингтон обявил, че ще измени предложението си и моли да се отложи разглеждането за следващия ден.
2.5. Срокът на окупацията ще бъде намален. България ще изплаща част от дълговете на Турция, договорите с чуждите държави ще останат в сила
В петото заседание на конгреса на 12/24 юни започнало разглеждането на чл. VIII на Санстефанския договор, който се отнасял до евакуацията на османските войски от България и разрушаването на турските крепости. Във втората алинея, в която става дума за руската окупация, Андраши предложил поправка.
Въпросният член от една страна задължавал Турция да си изтегли войските от България завинаги; а от друга постановявал, че след изтегляне на руската императорска армия от Турция и до пълната организация на местната войска, руски войски в численост не по-вече от 50 000 души ще остане в България и ще стои там две години. Австрийското правителство признавало необходимостта от запазването на реда в новото княжество през цялото време от сключването на мира до уреждането на гражданските и военните местни власти. То било уверено, че руското правителство е искало със своята окупация да удовлетвори именно тази необходимост и че с тази мярка Русия не е имала пред вид, както и сама е казвала, никаква друга цел. Но австрийските пълномощници считали, че окупацията ще бъде свързана с известни неудобства, ако нейния срок не бъде точно определен и ако нейното продължение се остави да зависи от такива неопределени срокове, като организирането на местната войска и др. подобни.
Докато войските на воюващата сила остават на чужда територия, общественото мнение няма да вярва, че военните действия са прекратени. Публичният кредит и самото благоденствие на народите ще си останат разклатени при такъв неопределен ред на нещата. Правото на Турция да окупира военно своите граници на Балкана си оставало в сила и на практика двете бивши неприятелски войски и след сключването на мира ще се намират една срещу друга.
Положението на Румъния също предизвиквало безпокойство. В разглеждания член било постановено, че руските войски си запазват съобщенията през Румъния през цялото време на окупацията. Ако този срок остане неопределен или пък се продължи до две години, Румънското княжество щяло да има право да се мисли за лишено от ползването на независимостта, която Европа му дава, то ще се чувства стеснено в неговите права.
Пред вид на тези съображения, австрийското правителство било на мнение, че в интерес на всички държави е да се определи точен срок на руската окупация в България и да се помисли за случая, когато положението на тези области и след този срок би изисквало присъствието на чужда войска. Затова на конгреса се предлагало да приеме следните решения:
1) българското княжество да бъде окупирано от руските войски за срок от шест месеца след подписването на окончателния мир (Берлинския договор);
2) руското правителство да се задължи да извърши най-много за 9 месеца преминаването на своите войски през Румъния и напълно да освободи това княжество;
3) ако след изтичането на срока от шест месеца, в България се появи нужда от чуждестранни съюзни войски н тази нужда се признае от всички велики сили, те следва да доставят нужния контингент за съставяне на едно формирование от 10 000 до 15 000 войници, което ще се постави под заповедите на европейска комисия и ще се издържа за сметка на окупираната страна.
Бисмарк попитал, съгласен ли е конгресът да разгледа на настоящето заседание повдигнатия от Андраши въпрос и Бийкънсфийлд отговорил, че според него разглеждането би трябвало да стане на същото заседание. Той приемал австрийската поправка, като мъдра и благоразумна, и обявил, че Англия е готова да достави своята част от указания от Андраши контингент.
Шувалов направил срещу поправката три възражения: така редактиран, прочетения текст не обръща внимание на разделянето на България на две по линията на Балкана (княжество вече е само половината от България – бел. К.Г.); шестмесечния срок на руската окупация е много кратък; съставянето на окупационно формирование от войски на няколко сили ще бъде свързано с големи практически неудобства. Окупацията на Румелия би могла да се прекрати след шест месеца, защото в случай на безредици, там може да действа милицията, а при недостиг на милиция, могат да се намесят и турските войски, които би повикал генерал-губернаторът. В България турски войски не могат да влязат; там окупацията трябва по необходимост да се продължи.
Шувалов дал на конгреса и обща представа, както за направеното до тогава в България, така и за онова, което оставало да се извърши.
Русия не си е позволила да измени наредбите в страната. Покойният княз Черкаски останал учуден, когато видял, че турските закони доста добре са отговаряли на нуждите на местното управление. Едно само не достигало: чиновниците не са познавали законите и правилниците и не са ги прилагали.
Руското управление е накарало да се изберат във всяка кааза по един административен, по един общински и по един съдебен съвет и е приготвило в лицето на председателите на тези съвети ядката на бъдещето събрание на първенците (нотабилите). За да покаже по-добре своето пълно безпристрастие, администрацията е предвидила да свика в Търново събрание и да натовари горните лица заедно с турските окръжни кадии да изготвят избирателния закон. Щом този закон стане готов, веднага ще се пристъпи към избирането на представители за събранието, на което да се изготви и приеме Органическия устав на княжеството и след това да се избере княз.
За да се изпълни всичко това, се изисквало не малко време. Русия щяла да направи всичко възможно работите да вървят бързо, но не е възможно страната да се остави без войска преди да се установи едно правилно управление и се избере правителство. Русия не може да вземе върху себе си отговорността за едно преждевременно опразване на страната.
Смесената окупация била свързана с много опасности. Руската войска била свикнала с мястото и вече била запозната с езика на населението. Тя можела веднага да предложи услугите си, където това стане нужно. А може ли да се очаква същото от една смесена войска, която освен другото в началото няма да има и нужната опитност? Докато се събере такава войска и започне да действа, анархията би могла да се развие до немай-къде.
Според Шувалов поддържането на реда от войски, водени от един началник, винаги трябвало да се предпочита пред войските, подчинени на една комисия. При тези войски има и страхове от възможни съперничества, както и от дребни стълкновения между войниците от различните националности, които стълкновения обаче, малко по малко можели да се обърнат в даден случай на явна и упорита враждебност и да получат характер на общоевропейски въпрос. Трябвало да се знае и дали всички приемат това предложение за военен контингент, тъй като той бил не само доста скъп и усложнен, но и донякъде опасен.
Бисмарк обавил, че споделя чувствата на Шувалов и с удоволствие ще погледне на тяхното приемане от конгреса. Председателят добре виждал големите трудности при уреждането и ръководенето на една войска от 5-6 контингента от различни националности. За България, където турските войски не могат да влязат и устройството на местната войска би могло да се забави, едно продължение на окупацията е необходимо. Германското правителство ще поддържа това предложение, без обаче да му определя времетраенето.
В отговор на Шувалов, Андраши казал, че първият параграф на неговата редакция не прави разлика между България и Румелия и че това е наистина редакционна грешка, която в същност е твърде незначителна, понеже в неговата мисъл срока на окупацията е еднакъв и за двете области. По повод на второто възражение Андраши благодарил на Шувалов за подробностите върху направеното по организацията на България, но като оценява простотата и практичността на организацията, той от същата оценка изважда заключение, че срока на окупацията твърде лесно би могъл да се съкрати без най малките неудобства за страната. Във всеки случай той не намирал за възможно да приеме, че срока на една военна окупация може да се постави в зависимост от довършването на политическото устройство: това би било едно твърде неопределено съчетание. Общественото мнение изисквало от пълномощниците точно решение, и ако трябва и продължение, но с определен срок.
Колкото за третото възражение Андраши признавал трудностите по изпращането на войски в България и на самото функциониране на смесената окупация и охотно би се отрекъл от това средство, ако би имало други, по-сгодни. Но представените от Шувалов трудности не го плашели толкова. Бил уверен, че войските на различните държави ще живеят в добро съгласие. Накрая напомнил многочислените молби до конгреса относно изстъпленията на българите. Затова мисли, че самото руско правителство има голям интерес да се освободи по-скоро от голямата отговорност и да приеме окупацията на смесените войски.
Шувалов обявил, че за да се прекрати спора, той приемал срока девет месеца за опразване на България и една година за опразване на Румъния, така че в края на една година руската войска да напусне напълно двете области.
Между пълномощниците се захванал дълъг спор за срока, който би требвало да се сложи на окупацията. Председателят отбелязъл, че от разменените мисли той е стигнал до заключението, че по-голямата част от пълномощниците е склонна да приеме постепенното опразване на окупираните земи: Румелия за шест месеца, България за девет месеца, Румъния за една година. Спорът отново се разгорял, като накрая Андраши се съгласил на сроковете от девет месеца за Румелия и България и от една година за Румъния, които срокове се приемат и от пълномощниците на Франция и Англия. Председателят констатирал съгласието на конгреса върху тази важна точка и закрил заседанието.
След заседанието Шувалов разказал за случилото се на своите помощници. Бисмарк бил много нетърпелив и се отегчил от спора. Казал му: „вече дори не искам да чувам за българите, какво очаквате от тях? Не шест месеца, а шест години да заседават тия нотабили, няма да измислят нищо полезно. Важното е турците да не им прережат гърлата, другото не е моя работа. Като почнат да ми говорят за българите, ми иде да замина за Кисинген“.
Окончателно съдържанието на чл. VIII било прието в заседанието на 14/26 юни. Хаймерле предложил първата алинея да приеме вида: „Турски войски няма да пребивават вече в България и всичките стари крепости ще се съборят на разноски на местното правителство, което ще извърши събарянето в най-кратко време и няма да строи други крепости.“. Другата част на алинеята, че имуществото в крепостите, които трябвало да бъдат съборени, принадлежало на османското правителство и то трябало да реши как ще разполага с него, не се променяла. Алинея втора се заменяла с приетото в конгреса предложение за сроковете на пребиваване и изтегляне на руските войски от Румелия, България и Румъния. Алинея трета, отнасяща се до състава и издържането на руските окупационни войски, оставала незасегната.
На същото седмо заседание на конгреса, станало дума за участието на България в изплащането на дълговете на Турция. Първият турски пълномощник още на заседанието от 12/24 юни предложил, независимо от данъка Българското княжество да поеме част от дълговете на империята, съразмерна с неговите доходи. Сега Каратеодори паша обяснил, че е направил това предложение, за да се защитят интересите на турските кредитори.
Доходите в някои местности от Българското княжество били включени в изплащането на целия държавен дълг на Турция, тъй като с тези доходи били гарантирани заемите. В молба до конгреса, кредиторите на Турция посочили разните начини (прецеденти), които при упражняването на публичното право в Европа са се прилагали за решаването на подобни случаи. Посочените прецеденти не били сходни със случая, който трябвало да решават, защото тези прецеденти се отнасяли до местности, които са били присъединени към независими или прогласени за независими държави, докато Българското княжество било само автономно. Но ако и да е лишено от правата на пълната независимост, това княжество все пак имало свое финансово управление н отделен бюджет за доходите и разходите, от които естествено следвало да се отдели плащане за покриване на общия дълг на империята.
Участието на България в държавните дългове на империята не трябвало да се смесва с данъка на княжеството. Двете неща били различни. Участието в дълговете не било нищо друго, освен просто следствие от признаване на правата на кредиторите. Данъкът, напротив, се отнасял до двора на сюзерена. Той фактически представлявал връзката, която свързва княжеството с империята. Представлявал е цената, с която се откупува прякото подчинение и не зависи от други съществуващи или бъдещи дългове, обяснил виждането си пашата.
Първият италиански пълномощник Корти предложил частта от дълга, който ще изплаща княжеството, да бъде пропорционален не на доходите, а на данъка. Възникнала дискусия, като било прието италианското предложение.
По същия начин се приел и въпроса за железниците, засегнат в алинея 2 на чл. IX на Санстефанския договор. Българското княжество заменяло Високата порта в задълженията за своята част, които тя била сключила с Австро-Унгария и с компанията за експлоатиране на железниците в Европейска Турция: било за довършването и свързването, било за експлоатирането на железопътните линии в пределите на княжеството. Необходимите споразумения за уреждането на тези въпроси трябвало да се сключат между Австро-Унгария, Портата, Сърбия и Княжество България веднага след подписването на мира. От само себе си се разбирало, че правата и задълженията на Високата порта по отношение на железните пътища в Румелия си оставали незасегнати. Предложението се приело без разискване.
На заседанието от 12/24 юни граф Корти прочел от името на австрийските, френските и италианските пълномощници предложение за нов допълнителен член. Според него търговските и мореплавателните договори, както и всички конвенции и спогодби, които са сключени между чуждите сили и Портата и които са в сила към него момент, трябвало да запазят действието си в България и Румелия. Не може да бъде извършена каквато и да е промяна в тях спрямо която и да е сила, ако последната не даде съгласието си за такава промяна. Никаква такса нямало да се заплаща за стоките, които ще се прекарват транзитно през България и Румелия. Чуждите поданици и търговията на всичките сили ще бъдат равнопоставени. Правата н привилегиите на чуждестранните поданици, а също и консулските юрисдикции и право на консулско покровителство, си остават в пълна сила, както са установени в капитулациите (споразуменията) или по обичай.
Солсбъри предложил разглеждането на въпроса да се остави за следващо заседание и Корти се съгласил. Бисмарк обаче отбелязъл, че най-напред трябвало да се разгледат и решат въпросите, които могат да предизвикат несъгласие между кабинетите, и после да се пристъпи до тия, които имат пред вид само прогреса и цивилизацията и против които едва ли някой ще възрази. Предложения като последното трябвало да се внасят за разглеждане тогава, когато се прецени, че минутата е удобна.
Независимо от тази уговорка предложението за запазване изцяло на сключените с Турция договори за търговия, мореплаване и право на транзит в България и Източна Румелия е разгледано на заседанието, провело се на следнащия ден, 13/25 юни. Бисмарк отбелязъл, че съгласно с международното право България оставала под властта на договорите, на които се е подчинявала през времето на турското владичество.
Възникнало предложение и спор дали Източна Румелия да бъде отбелязана в разисквания член, защото тя нямало да има търговска автономия. Спорове възникнали и за последната алинея от предложението относно капитулациите, които тепърва щели да се решават, а думата „обичаи“ била неясна и можела да стане основа за спекулации и злоупотреби. Накрая Каратеодори паша предложил, освен измененията, които конгресът ще внесе в някои точки, всичките други части от съществуващите закони, договори и конвенции, да останат в сила и за Източна Румелия. След това изявление конгресът запазил последната алинея от предложението на трите сили, като ѝ добавил фразата: „докато не бъдат изменени по съгласие на заинтересованите страни.“
2.6. Граници на Княжество България и Източна Румелия
Тъй като комисията по определянето на границите (делимитацията), съставена от военните специалисти на Русия, Англия и Австро-Унгария, не достигнала до единодушно решение, на осмото заседание на конгреса било прието да се образува специална комисия по разграничаването с участието на пълномощници на конгреса, по един от всяка държава. Тази комисия трябвало да формулира окончателните очертания на границите. На деветото заседание, състояло се на 17/29 юни, Бисмарк обявил, че комисията била съставена и се състояла от следните членове: от Германия - княз Хоенлое, от Австрия - барон Хаймерле, от Италия - граф Лоне, от Русия - граф Шувалов, от Франция - граф Сен Валие, от Англия - лорд Одо Ръсел, от Турция - Мехмед Али паша. Комисията провела същия ден първото си заседание.
Военната комисия, която изготвяла предварителните решения, била подсилена с офицери от Германия, Италия, Франция и Турция и нараснала на дванадесет души. За участие в тази комисия допълнително са били определени: подполковник Блюме от германския генерален щаб, началник на отделение във военното министерство; подполковник граф Дел Майно от италианския генерален щаб, военен агент в Берлин; полковник граф де Семезон (de Sesmaisons) от френския генерален щаб, военен агент в Берлин; майор Нури Ефенди – турски военен агент в Берлин и Хюсеин Назим – ескадронен командир от турския генерален щаб.
На 16/28 юни започнала работа и редакционна комисия, която имала за цел да приготви редакцията на всички постановления на новия договор (подробности в т. 5.5)
Австрийците представили проект за границите на Сърбия, а Мехмед Али паша – за границите на Черна гора. На 20 юни/2 юли Шувалов докладвал, че двата проекта били предадени на специалната комисия, която се надявала скоро да може да представи резултата от своята работа. Нямало, обаче, окончателно очертание на границите на България. Руският пълномощник изказал желанието комисията да се натовари и с тази работа, като ѝ се изпрати документа, който е прочел Солсбъри на четвъртото заседание и който показвал в най-общи черти положението на границите на България. Комисията трябвало да изработи подробностите и да предложи на конгреса резултата от договарянията. След размяната на няколко думи с пълномощниците, председателят удостоверил, че конгресът предава на делимитационната комисия грижата да приготви очертаването на границите на България.
Така е записано в протоколите на конгреса, но очевидно, че под България се е разбирало двете части, на които тя била разделена. Това става ясно от дневника на Анучин, който на 23 юни/5 юли записал, че военната комисия по делимитацията, вече в разширен състав, продължила работата си по определяне на южните граници на България и Румелия.
На предишното заседание от 7/19 юни било постигнато съгласие за почти цялото протежение на южната граница на Румелия, с изключение на мястото, където тя достига Черно море. Руснаците представили свой вариант, англичаните също имали вариант. Италиянският военен агент Дел Майно предложил линия, която минавала по средата на двете предложени линии и тя била приета единодушно.
По отношение на южната граница на България, обаче, разногласията между руските и английските пълномощници не могли да се преодолеят. Англичаните искали граничната линия да върви по десния бряг на Камчия, а руснаците държали тя да е значително по на юг. Последните се обърнали към Дел Майно с молба да проектира средна линия, по която да се постигне съгласие. Това предложение било изгодно за руснаците и затова англичаните отказали да участват в проектирането на новата линия. Австрийците се държали пасивно.
Когато италианската линия била готова, англичаните предложили да се гласува и тяхното предложение. Русия, Германия, Франция и Италия гласували „не“ и отхвърлили това предложение, Англия, Турция и Австрия били „за“. Англичаните не се приели за победени окончателно и поискали в протокола да бъде записано тяхното предложение за предоставянето в полза на Турция на охранителна зона от пет километра ширина на север от билото на Балкана, от Демир капу (Демир капия) до Чали кавак (село до мястото, където граничната линия пресича Дели Камчик (Луда Камчия). След това била записана граничната линия, която била приета с болшинство в комисията.
Анучин разказва, че на заседанието, късно след полунощ, турските офицери предложили изменение на границата с цел да включат в чертите на Турция село Ваково (Устрем). Наложило се пак да гласуват, резултатът бил шест гласа „не“ и един да“. „Даже англичаните и австрийците не се съгласиха със своите клиенти, това е много куриозно – коментира любопитния резултат Анучин. – Турците не се сконфузиха, макар това да беше единственото им предложение по време на нашата работа: грижата за нея изцяло бе поета от англичаните и австрийците.“
Границите на Софийския санджак били определени от Комисията по делимитацията на две заседания, състояли се на 24 юни/6 юли. И на двете англичаните заявили, че не са получили от своите пълномощници инструкции и не знаят нищо за споразуменията, постигнати в специалната комисия на пълномощниците, които били известни на всички останали членове на военната делимитационна комисия. Председателят на тази комисия Блюме казал, че болшинството от членовете на специалната комисия били против искането на англичаните долината на Искър да се отстъпи на Източна Румелия, англичаните от военната комисия, обаче, не признавали това и искали писмени указания, затова заседанието се отложило. Като се събрали отново вечерта, историята се повторила, защото англичаните още нямали инструкции.
Независимо от това всички участници взели решение да започнат обсъждането на границите на Софийския санджак. Англичаните искали съвсем да го орежат, като отнемат от него различни части: от изток – басейна на Искър, а от юг – градовете Джумая (Благоевград) и Кюстендил. И двата града били завзети от руските войски. Претенциите били определени от специалната комисия на пълномощниците като преувеличени и от там постановили да предоставят на военната комисия задачата да постигнат споразумение по въпроса, като се има предвид да се даде възможност на султана да защитава границите на Румелия. Англичаните обаче, не се съгласявали на нищо. Те не желаели да бъде установена благоразумна граница, даваща на съседите възможност да живеят спокойно, а се стремели да получат териториални отстъпки и завладеят по-голяма територия. Това било защитавано в едната комисия от Одо Ръсел, а в другата от генерал Саймънс.
Френският военен аташе граф де Семезон предложил да започнат работа с проектирането на източната граница на Софийския санджак и с това се занимавали по време на цялото заседание. Графът очевидно се бил подготвил предварително за задачата и произнесъл голяма реч, показвайки, че се е запознал твърде подробно с картата. Според неговото изложение, на султана трябвало да бъде предоставена възможност да защитава северната и западната граници на Румелия от неприятелски нападения. Тъй като по границите били разположени планини, решението било да се даде възможност за защита на проходите. За център на защитата Семезон приемал Пловдив и намирал, че за да защитят Румелия, турците трябвало да пресрещнат врага при Шипка и Ихтиман.
Тъй като северната граница вече била приета да бъде по гребена на Стара планина, англичаните искали всички проходи от Златица до Ихтиман включително да бъдат към Румелия, твърдейки, че според заявленията на Мехмед Али паша, той владеейки Ихтиман, а също и северозападните проходи, щял да бъде стопанин на цялата област.
„А защо той не успя да се защити при настъплението на руските войски, когато всички проходи бяха негови и имаше многобройна армия?“, попитал Анучин. Англичаните го погледнали, усмихнали се и казали само: „браво, браво!“
Саймънс коварно превъзнасял руските успехи и въз основа на тях базирал своите искания да бъде отдаден на турците едва ли не половината Софийски санджак. Казал: „Аз се удивлявам на руските войски и спечелените от тях победи. Те навсякъде са преминавали Балкана, където са поискали, и са показвали необичайно познаване на края (областта) и умение да преодоляват препятствия. Трябва в бъдеще да направим нещо срещу това и да не оставяме възможност за лесно нахлуване от север.“ На което руснаците отговорили, че нямало смисъл да се затварят всички места, през които те са минали, за да не им се даде възможност да минат пак оттам. Това било заблуда. След последната война обстоятелствата се изменили съществено и новата война, ако има такава, нямало да бъде повторение на предишната. Защо трябва да минават през Балкана, когато за настъпление към Цариград имало други, напълно достъпни пътища? Затова те подкрепяли не границите, които ще бъдат изгодни при настъпление от север и запад, а границите, които ще дадат възможност по гребените или други трайни признаци да се направи по-лесно разграничението на областите и на границите на санджаците.
Руснаците обяснявали, че за тях Румелия не съществува, тя и България били едно и също. И затова отделянето на една част от цялото в отделно тяло, само ще дава постоянно повод двете части да се съединят.
Границата, предложена от де Семезон, на която били съгласни Русия, Германия и Италия, била приета от военната комисия. По времето на заседанието ѝ идвали и членове от комисията на пълномощниците – Мехмед Али, Сен Валие, Хоенлое. Впоследствие тя била приета и от конгреса.
Според Анучин проектираните граници на Софийския санджак се разминали с изискванията на англичаните и били не чак толкова неизгодни за България. „Ихтиман е даден, но той трябва да бъде укрепен, за което са необходими милиони, а откъде турците ще ги вземат?“, пита повторно, но логично в спомените си помощникът на руските пълномощници. В този въпрос се крие и отговорът, защо на практика в Източна Румелия не е била разположена редовна турска войска.
На 26 юни/8 юли били определени съответно: окончателното направление на границата по Балкана; източната и южната граница на Софийския санджак; сръбско-българската граница при Пирот и Трън; границата между Солунския и Пловдивския вилаети. Англичаните не се явили, отговаряйки, че тъй като постоянно оставали в малцинство, не искали повече да влизат в спорове. Без тях работата вървяла необичайно бързо. Почти всички въпроси били решени единодушно и само в едно заседание било направено повече, отколкото в няколкото предшестващи. „Ако ги нямаше англичаните – отбелязва Анучин, - или ако те бяха безпристрастни, нашата задача щеше отдавна да бъде приключена и при това с най-добри резултати за балканските християни.“
След като обменили мисли, пълномощниците дошли до извода, че исканият от англичаните петкилометров пояс, не насякъде е можело да се отмери и не навсякъде е имало смисъл от него, но тъй като предстояло това да бъде направено на место от европейска комисия, било записано, че тя ще вземе под внимание нуждата на негово величество султана да може да защитава границите на Източна Румелия.
Източната граница на Софийския санджак била проектирана от де Семезон и предварително била одобрена от членовете на комисията, освен тези на Англия, Австрия и Турция. Англичаните ги нямало, а турците и австрийците не направили никакви изменения и настояли да бъде гласувано старото предложение на англичаните: да се изключи от България цялата долина на Струма и така от санджака да се отрежат Джумая и Кюстендил. Анучин и Бобриков предложили границата да върви според административното разделяне, обръщайки се след това към Голяма планина (Осогово), така че Джумая да остане в Турция, а Кюстендил - в България. Турците не били съгласни и искали освен Джумая, да им се отстъпи също Кюстендил и цялата Рилска река: „те искалт да отнемат от България знаменития Рилски манастир, тази древна и много почитана народна светиня“, възмущава се Анучин. Така след направените предложения за софийските граници трябвало да се гласува по три въпроса, един за източната и два за югозападната.
Относно българо-сръбската граница австрийците предложили линия около Трън, който трябвало да премине към Сърбия, и линия около Цариброд, като в последния случай трябвало да има придържане към старата граница. Руснаците предложили да се направи заобиколен път около Цариброд (Димитровград) от Радочина до Глошка планина. Тъй като очертаните граници били неблагоприятни за България, бил повдигнат въпроса за предоставяне на българите на етапен път през Сърбия между София и Видин. Така по българо-сръбската граница трябвало да се гласува по четири въпроса.
Относно границата между Румелия и Турция, започваща от точката, намираща се на Санстефанската граница при планинския масив Крушова, до южната граница на България, единодушно било решено границата да има направлението, което е съществувало при старото административно разделение.
Всичките подлежащи на гласуване седем въпроса, били решени в полза на предложенията, с които Русия била съгласна и гласувала „за“. Впоследствие решенията били одобрени и от специалната комисия на пълномощниците и утвърдени на конгреса с изключение на границите около Трън. Понеже било постановено градът да бъде предаден на България, въпросът за етапния път през Сърбия, след присъединяването на Трън, бил оставен за решаване между двете държави.
Вечерта на 26 юни/8 юли Шувалов повикал Анучин и му съобшил, че успял да издейства от конгреса Трън да бъде към България. Но по настояване на Мехмед Али било решено да се уреже границата на Сърбия около Враня и село Преполац да се остави на Турция. Без обаче да се отнема дефилето от Сърбия. В крайна сметка за урязването на Софийския санджак България получила компенсация, а пострадала Сърбия.
Границите на двете части на България, на които тя била разделена, били разгледани на заседанието на конгреса, проведено на 26 юни/8 юли. Хохенлое, като председател на делимитационната комисия, прочел нейния доклад.
Северната граница на Българското княжество трябвало да върви по десния бряг на река Дунав, от старата сръбска граница до линията, която се приела от конгреса в заседанието на 19 юни/1 юли, когато се разглеждали границите на Румъния (подробности в т. 4.1).Тази линия трябвало да започва от една точка, разположена на изток от Силистра и да се простира до Мангалия на Черно море. Началната точка още не била определена, но приетата линия не била стратегическа и началото ѝ можело да се определи по-късно. Град Мангалия оставал на румънската страна.
Шувалов се съгласил, че линията наистина не била стратегическа. Руските пълномощници приели да се увеличи територията, отстъпвана на Румъния. Въпросът трябвало да се реши добросъвестно. Важно било линията да бъде прокарана по справедлнв начин, като румънското население остане в Румъния. Затова линията трябвало да бъде определена с голямо внимание и да се повери на европейска комисия.
Андраши казал, че като се определят двете крайни точки, уточняването на подробностите можело да се остави на комисията. Хоенлое пояснил също, че изходната точка откъм Силистра още не била показана къде ще е точно, но че комисията се е съгласила, щото тази точка да се постави там, където мястото се окаже сгодно за построяване на мост между двата румънски бряга. Шувалов се съгласил, че било нужно да има мост на Дунав, а Хаймерле добавил, че според мнението на сведущите лица, в тези места имало само една сгодна точка за мост.
След като конгресът приел предложенията, с които се уреждала северната граница на княжеството, Хоенлое преминал към очертаването на западната граница. Тя започвала от Раковица на Дунав и трябвало да върви по старата сръбска граница до Стара планина. Линията била приета от Конгреса.
За южната граница Хоенлое казал, че тя ще се изкачва от устието при Черно море на потока Айваджик дере покрай който лежат селата Ходжакьой (Попович), Селямкьой, Айваджик (Дюлино), Кулибе и Суджулук (Голица). Ще премине полегато долината на Дели Камчик (Луда Камчия) южно от селата Белибе (Булаир) и Кехманлък (Божур), и северно от Хаджи махале (Струя); ще пресече Дели Камчик на 2,5 километра по-нагоре от село Ченге, ще достигне до гребена на планината в една точка, лежаша между селата Текенлик (Трънак) и Айдос Бреджа и ще върви по билото през Карнабад Балкан (Карнобатски Балкан), Пришевица Балкан (Върбишки Балкан) и Казан Балкан (Котленски Балкан) северно от Котел, до Демир капу Балкан (Железни врата). От там границата трябва да продължи по билото на главната верига на Стара планина до връх Косица.
Конгресът приел линията до Косица над Златица, след което Хоенлое обяснил, че при начертаването на границите от тази точка до Софийския санджак е имало големи трудности. Повечето от пълномощниците, обаче, са се съгласили от връх Косица границата да остави гребена на Балкана и да слезе на юг към Пирдоп и Душанци, като Пирдоп остане в България, а Душанци мине в Източна Румелия. По-нататък граничната линия трябвало да стигне до рекичката Тузлу дере, да следва течението на тази река до сливането ѝ с Тополница, после да върви по течението на Тополница до вливането в нея на Смовско дере (Смолско дере) близо до село Петричево (Петрич). Като оставя на Източна Румелия една ивица от около два километра над мястото на сливането, линията се изкачва между Смовско дере и река Каменица и върви по вододела, за да се обърне на югозапад при височината Войняк и да се упъти направо до кота 875, според австрийската генералщабна карта.
След това границата пресича по права линия горното поречие на Ихтиман дере (Ихтиманска река), минава между селата Богдина и Караула, за да достигне линията на вододела между реките Искър и Марица, между Чамурли (Шишманово) н Таджилар (Венковец), следва по тази линия през върховете на Велина могила, през преход 531, връх Змайлица, рида Шумнатица и се съединява с административната граница на Софийския санджак между Сиври таш и Чадър тепе.
Точното определяне на границата между България и Източна Румелия щяло да се установи на място от европейска комисия, в която ще имат представители държавите, подписали договора. Тази комисия трябвало да вземе предвид нуждата на султана да може да брани границите на Балкана и на Източна Румелия. Около Самоков в един район от 10 километра турците се задължавали да не издигат никакви укрепления, за да няма възможност Самоков, който се считал за промишлен град, да бъде обстрелван от крепостите.
От Чадър тепе границата продължава на югозапад и върви по линията на вододела между Места и Струма, преминава през бърдата Демир капу (Демир капия), Искоф тепе, Кадимесар Балкан и Айджи Гедюк (Айгидик) до Капетник Балкан, където се съединява със старата административна граница на Софийския санджак. От Капетник Балкан границата минава по вододела между реките Рилска и Джумайска Бистрица, върви по рида, наречен Воденица планина, за да слезе в долината на Струма при сливането ѝ с Рилска река. После минава Струма между селата Елешница и Баракли (Бараково), оставяйки второто на Турция. Южно от селото се възкачва, за да стигне по най-кратък път билото на Голяма планина (Осоговска планина) при връх Китка и там се слива със старата административна граница на Софийския санджак, като оставя на Турция цялото корито на Суха река. От Китка западната граница се насочва към ниската планина Църни връх, като върви по планината Цървена ябука (Червена ябълка), следвайки по старата административна граница на Софийския санджак в най-горната част на поречията на Егри су (Крива река) и Лепница, минава по гребена на Бабина поляна, стигайки до планината Църни връх.
От Църни връх граничната линия се слива с административната граница между Ниш и София, върви по водораздела между Струма и Морава и минава по върховете на Стрешер, Вилоголо и Мешид планина, Равна шиба, Огорелица, Костурница и Любиш до Гърловска планина. От тази планина границата се спуска към северозапад, следва реката Дивлянска, два километра навътре по левия бряг и реката Лукавишка, пресича на едно разстояние от 1000 метра към северозапад от селото Сегуша шосето от София за Пирот, възлиза по права линия на Видлич планина и от там през връх Радочина във веригата на Коджа Балкан (Стара планиня), като оставя на Сърбия селото Дойкинци, а на България селото Сенокос. От връх Радочина границата върви на запад по гребена на Стара планина през Чипровския Балкан до старата източна граница на Сръбското княжество до кулата Смильова чука и оттук по същата граница до Дунава, към който се присъединява при Раковица.
Хоенлое приключил изложението си с думите, че комисията не е могла да вземе решение върху последното очертаване, понеже руските пълномощници намирали, че то не възнаграждава България за онези части, които били откъснати от Софийския санджак на юг и изток.
Председателят изказал съжаление за това несъгласие между членовете на комисията и изразил мнението, че конгресът ще реши въпроса по вишегласие. Шувалов напомнил, че в едно от предишните заседания било единодушно прието Софийският санджак да остане на България с малки стратегически поправки на границите. Когато въпроса за тези поправки се е подложил на обсъждане от специалистите на всичките сили, тези специалисти са разбрали, че от многото планини и върхове те трябва да изберат най-удобните за защита откъм Турция. Не тъй обаче са разбрали работата английските офицери: те поискали да отдалечат границата от планините, които са били естествена защита, и с това са обърнали стратегическите поправки в териториални отстъпки.
Като се въодушевявали от духа на примирението, руските пълномощници са приели линията, която е одобрило вишегласието, но са го направили с условие, че ще се даде възнаграждение на България от към запад. Възнаграждението, което след това се е предложило, е било недостатъчно, защото едвам е достигало до половината от това, което България е загубила.
Шувалов повторил, че конгресът единодушно се е съгласил Софийският санджак да се остави на България и че руските пълномощници стоят на това съгласие и желаят да се запазят границите на санджака, ако не напълно в административния им вид, поне приблизително до този вид. Вследствие на това руският пълномощник помолил конгреса да благоволи да постанови по начало, че на западната граница на България ще ѝ се придадат повече места.
Солсбъри обяснил, че той се е съгласил да се даде Софийския санджак на Българин, когато и Русия се е съгласила да се оставят на Турция долините на Места и Струма. От станалите след това питания, след като се доказало, че една част от долината на Струма се пада в Софийския санджак, английските пълномощници намерили за необходимо да искат поправка.
Шувалов отговорил, че на това съображение на английския пълномощник той може да противопостави друго. Конгресът бил решил Софийския санджак да се даде на България като замяна „на изключването на долината на Струма от Източна Румелия“. Това ще рече, че английските пълномощници не могат да искат тази долина, понеже тя наистина остава вън от Румелия, и дали е в Турция, или в България, това е все едно.
Хаймерле пожелал да напомни, че австрийските пълномощници не са правили затруднения за Софийския санджак. Те желаели само едно: исканото от руските пълномощници възнаграждение да се даде на юг от Джумайската каза, а не на запад от Пиротската. Австрия не желаела разширение на България на запад.
Мехмед Али паша пък казал, че в същност България била добила почти целия Софийски санджак с изключение на предвидените стратегически поправки н че по-предишния протокол е изпълнен почти буквално. Затова не било нужно да се дава на България територия от към Сърбия.
Шувалов обаче, продължил да настоява на България да се даде достатъчно възнаграждение от към Сърбия. Председателят предложил на руските пълномощници да определят по-точно възнаграждението, което искат. Хоенлое припомнил, че комисията единодушно е предложила да даде на България, освен направените вече отстъпки, и един военен път. Това предложение тя го изказала със следните думи: „Във военно време и даже в случаите, когато Сърбия остава неутрална, тая последната ще позволява на българската войска и на българските обози да минават по военния път от София до Пирот н от Пирот до Видин през клисурата св. Никола. Сърбия не може да откажа това на България и тези преминавания никога няма да се считат за нарушение на неутралитета.”
Шувалов обърнал внимание, че самото това право, което комисията запазва на България, доказва много добре, че западната граница на княжеството е твърде недостатъчна. На България се давало път за отстъпление през една местност, която принадлежи на Сърбия. След което Бисмарк повторил питането си, какво трябва да бъде възнаграждението, което иска Русия за България.
Шувалов отговорил, като формулирал предложение, което щяло да премахне различието, което съществувало между австрийските н руските пълномощници по този въпрос. Според мнението на австрийските пълномощници пунктовете Пирот и Трън трябвало да принадлежат на Сърбия, защото били населени със сърби. Руските пълномощници не споделят това мнение; те гледат и на двата тези пункта като на български центрове. Ристич настоявал да се присъединят тези два града към Сърбия и претендирал, че желанията на самото население били такива. Шувалов обаче, не можел да приеме такова нещо, но за да не се стига до всеобщо гласоподаване на жителите (референдум) по въпроса, той се съгласил накрая въпросът да се остави на европейска комисия, която на място и съгласно с интересите на населението, да реши кому трябва да принадлежат Пирот и Трън.
За Шувалов представените от населението молби в полза на присъединяването към Сърбия нямали никаква стойност, тъй като тези места били завзети от сръбските войски и българският владика, който защищавал интересите на българщината, бил изгонен от Пирот от сръбските власти. За да се стигне обаче до едно практическо заключение и за да се разреши въпроса по повод на Трън и Пирот, Шувалов предложил: Трън да остане в България, а Пирот да се присъедини към Сърбия.
Като прекратил разискванията, Бисмарк изказал желание да се постигне съгласие върху основа на предложението на руския пълномощник.
Сен Валие констатирал, че уговорката на Шувалов дава възможност на делимитационната комисия да състави предложение, върху което да се произнесе конгресът. Френският пълномощник намирал, че събранието е съгласно за по-голямата част на южната граница на България, от морето до Самоков, и че то може да гласоподава върху тази линия още сега, като остави спорната част за едно от следващите заседания, когато ще може да изслуша допълнителния рапорт на комисията и да се произнесе с пълно познаване на работата.
Председателят бил съгласен да се гласоподава върху приетите части от границата, но не намирал за удобно да се отпращат другите части към комисията. Затова предложил на конгреса да се произнесе още на това заседание по въпроса за Трън и Пирот и да възложи на комисията само уреждането на подробностите. След което принципа на присъединяването на Трън към България и на Пирот към Сърбия се приел от конгреса и на комисията се дало право да разреши въпросите за подробностите по вишегласие и без решението да се докладва в конгреса.
Хоенлое продължил доклада си, като съобщил, че английските представители в комисията са настоявали да се остави покрай Балкана стратегически пояс с широчина до 5 километра, но комисията е отхвърлила това желание, като е приела друго решение. То трябвало да се добави към английското предложение, записано в протокол № 4 и гласяло: „Европейската комисия ще вземе в съображение нуждата, която Негово величество султанът има, за да може да защити балканската граница на Източна Румелия.”
След като прибавката се приела от конгреса, председателят подложил на гласоподаване цялото начертание на границите на Княжество България, с изключение на въпросите за подробностите върху Трън и Пирот, които се възлагали за разрешение на делимитационната комисия. Очертаването на границите се приело с единодушие.
На 27 юни/9 юли се провело последното заседание на военната делимитационна комисия. Дошли и англичаните. Трябвало да се проектират новите граници край Трън и Враня. Първата трябвало да заобиколи Трън от запад, за да го отдели от Сърбия; другата трябвало да се прокара южно от Враня. Спорило се дълго за Гределицкото дефиле, накрая решили да дарят спорната зона, така че Враня да остане в Сърбия и така тя получила пролома, който искали да разделят. Всички въпроси били решени единодушно.
Същият ден, вече на заседанието на конгреса Хоенлое напомнил, че на делимитационнната комисия била възложена грижата да реши по вишегласие въпросите за границите на Софийския санджак и Враня. Сега имал честта да предложи на конгреса решението за границите на Софийския санджак, както го е приела комисията с единодушие: границата между Сърбия и България на юг от Сегуша (Желюша), преминава по права линия на височината Стол и от там по водораздела между Морава и Горна Сукова (Ерма) през Дъсчен кладенец, Драйнишка планина, Дарковска планина, Църна трава и Гачина достига до Църни връх.
В заседанието на 30/12 юли, обаче, Депре обяснил, че комисията, като прочела още веднъж проекта за Берлинския договор, е повдигнала възражения против текста на параграф 3 на член II, в който се говорело за границите на България. Постановеното в една от алинеите на този член, където се казвало, че българските войски и обози ще имат право да минават по военния път от София до Пирот и от там през клисурата св. Никола до Видин, се намерило за неприемливо. Комисията предлагала да се премахне това постановление, понеже конгреса не можел да предвижда случай на война между България и Турция.
Депре добавил, че и втората алинея на същия параграф, определящ, че на Турция се предоставя правото да си служи с военен път през южната част на Софийския санджак, също било причина на разногласие и недоумение в комисията. Върху тази точка не е могло да се стигне до споразумение и да се определи точното положение на този път.
Председателят отбелязъл, че наистина било опасно да се определя в договора един военен път през места, малко познати и върху карти не толкова точни. Това обозначение може да бъде вредно и за двете страни. Бисмарк прочел мястото от протокола, където стояли разискванията по този въпрос и изразил мнение, че съгласно с приетите тогава решения, обозначението на пътя трябва да се остави да се уточни при преговорите на място. Т. е., алинеята трябвало да се премахне и в договора да се остави само приемането на военен път в полза на Турция.
След кратка дискусия конгресът одобрил да се премахне от проекта за договора целия параграф 3 на член II и да се остави в сила декларацията на руските пълномощници в протокол № 17, че доброволно оставят на Турция правото да минава през южната част на Софийския санджак.
Накрая Хоенлое очертал южната и западната граници, които делимитационната комисия предлагала за Източна Румелия. Източна граница била Черно море, а северната била вече очертана като южна граница на Българското княжество.
Източната част на южната граница на Източна Румелия започвала от река Арда при село Ада чали, което ще остане в Турция. Оттам границата се качва на гребена на Бештепе даг и върви по него, за да се спусне до река Марица, която пресича в една точка, лежаща на около 5 километра нагоре от моста на Мустафа паша (Свиленград), извива се на север и се изкачва наново по водораздела на Демирханли дере и малките притоци на Марица до Кюделер баир, откъдето тръгва на изток към Сакар баир. От там пресича долината на Тунджа и се насочва към Буюк дервент, като оставя това село и село Суджак (Студена) на север. От Буюк дервент границата пак тръгва по водораздела между притоците на Тунджа на север и Марица на юг до височината Кайбиляр (Странджа), която остава на север в Източна Румелия, преминава на юг от Старо Алмали (Ябълково) между коритото на Марица на юг и на разните други рекички, които текат направо към Черно море между селата Белеврен и Алатли, продължава да върви на север от Каранлък (Тъмна река) по гребените на Восна (Босна), Зувак (Жевак) и Илия, по водораздела на реките Дука и Карагач и достига до морето в една точка между двете реки. Същото определение за границата е прието на 26 юни/8 юли и от конгреса.
От Арда границата на запад върви по начертанието на Санстефанския договор, сиреч по веригата на Кара Балкан, по планините Ишиклар, Караколас, Чепелю, Ешек Чепелю, Кулаги даг до височината Крушова.
Западната граница на Източна Румелия се отделя от границата на България на планината Чадър тепе и като върви по водораздела между коритата на Марица и Места се извива на югоизток и юг, и по гребена на планината Деспото даг (Родопи) достига до височината Крушова, която е била изходна точка на граничната линия по договора от Сан Стефано.
Бобриков, който участвал в определянето на границите на Княжество България и Източна Румелия, е отбелязал в спомените си: „В Сан Стефано ние се увлякохме по българските илюзии и не се оказахме достатъчно твърди да се придържаме към политиката, която поддържахме векове наред, запазвайки почетното си положение на безпристрастен покровител на всички народи на Балканския полуостров. Подписвайки Санстефанския мирен договор, сами подготвихме нашия провал. Ние изведохме на преден план изключително българските интереси и с това не само подкопахме доверието на останалите народи към нас, но и причинихме не малка вреда на самите българи, давайки им повод да се считат за изключителен народ.“
