К.ГЕРБОВ

В по-общ смисъл хуни се използва за всички конни номадски и полуномадски народи, обитавали източна Европа и централна Азия от края на 1 век до средата на 5 век. Връзката между тези групи не е точно установена. https://bg.wikipedia.org/wiki/Хуни Бог Тангра и знака IYI се свързват с огузите. За Тангра Ибн Фадлан пише: "Напуснахме Ал-Джурджания един понеделник. Беше изминала втората нощ от месец зи-л-киада от 309 година [1]. Спряхме в Рабат, наричан още Замджан или Баб ат-тюрк [Вратата на тюрките]. На другия ден тръгнахме. Спряхме в дом, познат под името "Джайт" [2]. Заваля и сняг. Камилите вървяха едвам-едвам, краката им бяха затънали до коленете, затова се установихме за 2 дни. След това се устремихме към нашата цел - страната на тюрките, не спирайки се пред нищо... ... Подир това наново се отправихме в път, така вървяхме всяка полунощ, та чак до залез-слънце или до пладне. Яздехме бързо, напрягайки всичките си сили. След това спирахме, Като минаха 15 дни, стигнахме до огромна планина и множество камъни. От нея извираха изобилни ручеи. Те прорязваха снагата на планината надлъж и нашир. Когато успяхме да ги преминем, се озовахме при племето на тюрките, известни още с името Ал-Гузия. Те са чергари, жилищата им са дървени или плъстени - рядко се заседяват. Постоянно пътуват. Домовете им са разхвърляни тук и там, в зависимост от това, къде ще успеят да подвият крак. Положението им е окаяно, достойно за съжаление. Могат да се оприличат единствено с лутащи се магарета, непочитащи ни най-малко Аллаха, не се допитват въобще до разума си, тях нищо не може да ги респектира, но се отнасят с най-голямо уважение към възрастните, дори ги наричат "стопанин и глава на семейството"... Чувал съм ги да говорят помежду си: "Няма друг бог освен Аллаха и Мохамед е негов пророк", стараейки се с тези думи да се приближат до мюсюлманите, минаващи пътьом по техните земи, но невярващи в съдържанието на словата, изказани от тях. А случи ли се с някого несправедливост и сполети ли го неприятност, вдига главата си към небето и от устата му се изтръгват неистови писъци, от които може да се разбере само "Бир Тенгри" или "Бир Тенкри" [1], което на тюркски означава "Аллах е един". Всеизвестно е, че на тюркски с "бир" се маркира числителното "един", а с "тенгри, тенкри"- "Аллах". https://sites.google.com/site/hazarskijinformograf/home/hazarskaa-biblioteka/a-bibliografia-na-sajte/ibn-fadlan-ptesestvie-do-volzska-blgaria-10-2004 Огузите са били съседи на волжките българи. „Знакът на Тангра“ пък, е тамга на тюркското огузко племе „кайъ“. https://bg.wikipedia.org/wiki/Кайъ Това, че се отрича тюркската теория, не означава, че тя трябва веднага да се замести с иранска. Последната трябва да се докаже. А засега съществуват само голословни твърдения, базиращи се на лингвистична основа. Ако обаче, стъпим именно на тази основа, то най-вярното заключение ще бъде, че българите са били славяноезични. Но и това трябва да се докаже от други източници. Ето например, обичай във Волжка България, както и храни и напитки, които се свързват със славяните: "Когато наближихме царя на сакалибите (волжките българи) на разстояние 2 дни и една нош път, той изпрати да ни посрещнат негови васали заедно с децата и братята им. Те ни посрещнаха, носейки хляб, месо и просо и тръгнаха с нас.“ „"Всеки, който се жени и устройва някакво пиршество, необходимо е да поднесе на царя си дар във вид на продукти в зависимост от размерите на гощавката, а след това дава и на гостите, като например медовина, вино, пшеница..." Проблемът е, че българите във Волжка България през 10 в. вече са усвоили и обичаи от съседите си. Може би и за това са ги приемали за сакалиба. А за бита на българите от Приазовието не знаем нищо.

Интригата при престоящиге избори е дали ГЕРБ ще спечели най-много гласове и ще има най-много депутати. Тогава ще получи правото първи да състави кабинет. Със сигурност поне две от другите партии, които влязат също в парламента, веднага ще им станат коалиционни партньори. Може и да не го обявят явно, но ще поддържат ГЕРБ. Ще има и депутати, които ще се обявят за независими... В момента ГЕРБ има 94 народни представители, а Обединените патриоти 21. Значи общо 115. Нямат мнозинство, ама управляват. И приемат закони с мнозинство от 61 депутата.

В коя по-ранна публикация е ставало дума за това. Нали още отначало обясних, че при съставяне на правителство няма изискване партията или партиите, които го съставят да имат мнозинство в парламента. Може да се състави правителство на малцинството. "Правителство на малцинството е термин, обозначаващ правителство при многопартийна парламентарна система на управление, чиито съставящи го партии не разполагат с абсолютното мнозинство от местата в парламента. Недостатък на дадената система е възможността за честото внасяне на вот на недоверие срещу правителството. Такава ситуация се преодолява с образуването на коалиционно правителство." 5.2Правителство на малцинството

Аз в момента се занимавам с други въпроси от историята, по-близки до съвременността. И трябва да си припомням какво съм писал преди години, което ме разсейва. Но едва сега, препрочитайки Калайдович и Иловайски ми стана ясно, откъде точно идва наименованието "кирилица". Вече съм писал за това, но беше предположение, сега видях и доказателствата. В Уикипедия е отбелязано: "Традиционно кирилицата е приписвана на Климент Охридски, а името ѝ – в чест на св. Кирил – Константин Философ, на когото Климент Охридски е ученик.“ https://bg.wikipedia.org/wiki/Кирилица Но от бележката на Калайдович към "О писменех" съвсем ясно се вижда, че и през 19 век се е приемало, че тази азбука е съставена от Константин Философ-Кирил. Тази бележка потвърждава извода ми, че иконите и стенописите, на които братята държат буквите А, Б, В и пр., са инспирирани именно от съчинението, чийто автор се е назовал Черноризец Храбър.

Измислиците на византийските автори не водят до заключението, че те са покръстили българите. Патриарх Фотий в едно свое писмо е написал, че „българите по чуден начин приели християнската вяра“. Т. е. и той не е знаел как са били покръстени първите българи. За жалост не си прочел и тази моя статия, за да разбереш как, от кого точно и кога са покръстени българите. Тъй като статията ми вероятно ще засили желанието ти, да продължиш да приемаш Йоан Екзарх като римски мисионер, написал «За буквите», ще те посъветвам да не бързаш да пишеш нещо, докато не прочетеш достатъчно материал по въпроса. И да се убедиш, че «За буквите» не може да се определи за съчинено през 9-10 в. Изложеното е исторически недостоверно. Причината е, че е писано няколко века след мисията на Кирил и Методий в Моравия. Недей да намесваш Йоан Екзарх в грешното твърдение от 14 в. (от тогава е най-ранния текст на съчинението), че Кирил е автор на кирилицата. Тя затова погрешно е наречена кирилица. «Можно ли предположить, что и глаголица есть также изобретение какого-либо лица?», се чуди авторът на долната статия, публикувана през 1890 г. Тогава се е считало, че Константин- Кирил е автор на кирилицата и не са знаели как се е появила глаголицата. Днес обаче, официално се приема, че Кирил е изобретил глаголицата, а кирилицата за първи път се появява в България. Последното се приема, но според мен не е доказано. Иловайский. Вопрос об изобретении славянских письмен. - Недостоверное сказание Храбра. Что в житиях Константина и Мефодия обозначается еще неопределенными выражениями, допускающими разнообразные толкования, то в более позднем произведении, именно в Сказании черноризца Храбра о письменах Славянских, облекается в более определенные формы. Последнее уже прямо приписывает Константину и Мефодию изобретение славянских письмен и переводов Священного Писания на славянский язык. Но в хронологическом отношении между житиями и Храбром существует непримиримое разногласие. По смыслу житий, изобретение письмен предпринято было только вследствие посольства Моравских князей, то есть в 862 году; этот год принимают и наиболее известные слависты, например Шафарик и Бодянский. (См. доказательства, собранные в книге последнего: О времени происхождения Славянских письмен.) Но Храбр приводит самый год изобретения, именно 855-й, и этого года держались некоторые другие слависты (например, Добровский и Гильфердинг). Но если принять последнюю хронологию, то уничтожится сам повод изобретения, приводимый житием, то есть предстоявшая миссия в землю Моравских Славян, так как в 855 году еще не было о ней речи. Притом, по замечанию г. Бодянского, Храбр говорит, что письмена были изобретены во времена Михаила царя Болгарского, Растица князя Моравского и Коцела Блатенского, - между тем как Коцел наследовал своему отцу в княжестве Блатенском только в 861 году. Г. Бодянский указывает и другие обстоятельства, противоречащие 855 году, как времени изобретения письмен. Кто был черноризец Храбр, когда и где писал свое сказание, до сих пор остается неизвестным. Его относят обыкновенно к X веку и даже считают современником царя Симеона, преимущественно на основании следующего выражения: "суть бо еще живи, иже суть видели их", то есть живы те, которые видели Константина и Мефодия. Но это выражение встречается только в одном списке сказания (в библиотеке Московской Духовной академии) и потому дает повод к некоторым сомнениям, то есть не есть ли это позднейшая вставка? А также: действительно ли под словом их надобно подразумевать Кирилла и Мефодия? Далее, мы не имеем списков этого сказания ранее второй половины XIV века; по смыслу же сказания совсем не видно, чтобы сочинитель по времени жил очень близко к Солунским братьям. По нашему мнению, исследователи недостаточно обращали внимания на полемический характер Храброва сказания. Оно, очевидно, было написано с целью защитить уже сложившееся представление о Солунских братьях, как изобретателях письмен, от тех скептиков, которые не согласны были с этим представлением. Например, он указывает на людей, утверждавших, что Константин и Мефодий не хорошо устроили письмена, так как они все еще продолжают устраиваться. А в конце сказания, обозначая время изобретения письмен, сочинитель прибавляет: "суть же и ини ответи, яже и инде речем", то есть существуют и другие ответы или мнения об этом предмете; но о них поговорим в другом месте. Следовательно, во времена Храбра были разные мнения о времени изобретения. Все это указывает, что он совсем не жил так близко к эпохе Кирилла и Мефодия, как то казалось. Мы полагаем, что сказание Храбра едва ли было написано ранее XI века, а следовательно, едва ли ранее того времени, когда деятельность Солунских братьев и происхождение славянских письмен уже сделались достоянием легенды. Храбр недаром намекает в своем сочинении, что были и другие мнения; и действительно, если сравнить между собой все известные нам источники, относящиеся к деятельности Кирилла и Мефодия, то мы найдем значительные разноречия. Наибольшую цену для нас имеют, конечно, источники, современные Солунским братьям, именно латинские свидетельства папы Иоанна VIII и Зальцбургского анонима. Иоанн VIII в письме своем 880 года к Моравскому князю Святополку говорит, между прочим, следующее: "По справедливости хвалим письмена славянские, открытые неким философом Константином, по которым воздается должное славословие Господу" (Litteras denique sclavonicas a Conslantino quodam philosophic repertas, quibus Deo laudes debilae resonent, jure laudamus). А Зальцбургский аноним в своей записке об обращении Баварцев и Хорутан, составленной около 873 года, между прочим, выражается так: "Пока не появился какой-то Грек, именем Мефодий, со вновь изобретенными славянскими письменами" (noviter inventis sclavinicis litteris; см. соч. Бодянского). Что же можно извлечь из этих свидетельств? Главным образом то, что латинское духовенство того времени считало славянские письмена недавно открытыми или изобретенными. Это открытие, судя по словам Иоанна VIII, приписывалось Константину; Зальцбургский аноним не назвал изобретателя, а заметил только, что Мефодий и принес в Моравию эти вновь изобретенные письмена. Мы не находим здесь ясного отчетливого представления о самом открытии или изобретении; несомненно только одно, что письменность эта была новостью, принесенной в Моравию Кириллом и Мефодием. Отсюда вытекает вопрос: в какой степени Кирилл и Мефодий могут быть названы изобретателями этих письмен? Чтобы разъяснить сколько-нибудь подобный вопрос, мы все-таки возвращаемся к их Паннонским житиям, в основание которых легли достоверные факты, но впоследствии затемненные или запутанные некоторыми легендарными примесями. ... Сам Храбр говорит, что Славяне уже употребляли греческие и латинские письмена, но только с затруднениями, которые, конечно, происходили главным образом от недостатков знаков, способных выразить звуки шипящие и свистящие, почти чуждые классическим языкам. Основание нашего алфавита или большинство букв чисто греческое, и древний славянский устав в этом отношении немного отличается от устава греческого VI-VII веков. Следовательно, тут не было никакого изобретения, а прямое заимствование. Это заимствование, мы думаем, возникло преимущественно там, где Восточно-Славянский мир соприкасался с Греческим и находился с ним в деятельных сношениях, то есть на берегах Черного моря, в греко-скифских епархиях Херсона и Боспора. Впрочем, относительно прямого перехода 24 греческих букв в славянский алфавит теперь почти никто не сомневается; вопрос заключается собственно в 12 или 14 знаках для передачи звуков носовых, шипящих и свистящих и так называемых полугласных. Откуда они взялись, и можно ли изобретение их приписывать Солунским братьям? Мы думаем, что и эти буквы уже существовали, и что они не были сочинены или взяты Константином из других восточных алфавитов. Что подобные буквы существовали, доказательством тому служит другой славянский алфавит, известный под именем глаголицы. Там есть также шипящие и свистящие буквы, но при этом почти весь алфавит своим начертанием не похож на греческий. Можно ли предположить, что и глаголица есть также изобретение какого-либо лица? (Дмитрий Иловайский. Начало Руси. 1 Том. / М. "АиФ", "Олимп". 2002г. (по изданию 1890г.) Болгаре и Русь на Азовском море. Журнал Министерства народного просвещения, февраль 1875) П. С. Подчертаното ясно показва, че в "За буквите" се визира кирилицата.

История славяноболгарская: По това време гърците не знаели, че българите се наричат българи, но ги наричали готи и хуни. Те наричали готи всички народи, които произхождали от север, както днес ги наричат татари. Назовали много народи с това име; по-късно във времето на цар Теодосий разбрали и ги наричали болгари и воргари, защото гърците нямат буквата „б“, но пишат „в“ вместо „б“ и казват воргари, а не болгари. Няма готи, няма хуни, няма татари – всички са българи. И Италия е пълна с българи. Това като шега. Сериозното в писаното от Пасий Хилендарски е прозрението, че гърците не са били добре запознати с етническите характеристики на народите, които са живеели далеч от тях.

По едно време уж се уточнихте, че спорите за произхода на българите, които са дошли отсам Дунав. Т. е. става дума за Аспаруховите българи. Публикува Понеделник в 17:58 Сега виждам, че спорите имало ли е слявяни в България. Т. е. спорите за населението на Дунавска България. Преди време академик Гълъбов направи генетично изследване. Сам той го описа така: „Резултатите са много интересни и ние стигнахме до тях след тригодишно изследване, което е първото мащабно проучване у нас. То се проведе на два етапа – изследвахме кръвните проби на 1000 българи, а след това бяха взети проби от гробове от тракийския период в нашата история и Първото българско царство. По мащаб това изследване е на трето място в света, след проучването на Шотландия и Италия. Използва се митохондриалната ДНК, която предава наследството от майката на децата. Това проучване направихме в резултат на сътрудничество с водещи наши специалисти и на първо място – проф. Драга Тончева с екип от катедрата по медицинска генетика при Медицинския университет в София. Участва и антропологът проф. Йордан Йорданов, член-кор. на БАН, който взе материал от антропологичния музей и на база на митохондриалната ДНК на зъбната пулпа от тракийско време е от 8-12 век на България, достигнахме до някои интересни твърдения. При събиране на кръвните проби голямо съдействие ни оказа ген. Стоян Тонев, началникът на Военномедицинската академия. Това е къртовски труд, а данните са събирани по най-съвременна методика и анализ. Освен това в проекта се включиха и италиански учени от университета в Павия, където работи световноизвестният генетик проф. Торони и колежката му проф. Орнела Семино. Искам да подчертая, че сме изследвали само българи и българомохамедани, няма турци, цигани, арменци, евреи и други етноси, които живеят в страната. Изследванията показаха, че българската популация у нас е най-близо до населението на Северна Гърция, Северна и Средна Италия и това е свързано с общите ни тракийски корени. Иначе няма сериозна разлика в профила на хората в цяла България. Леко встрани сме от някои славянски народи и сме “особени славяни”. Хем сме близо до тях, хем сме встрани, това е положението.“ https://www.dnesbg.com/obshtestvo/akademik-angel-galabov-vgenetitchno-balgarite-nay-mnogo-si-prilitchat-s-naselenieto-na-severna-gartsiya-i-italiyav.html Заключението на генетиците е: българската популация у нас е най-близо до населението на Северна Гърция, Северна и Средна Италия. Не са тракийските корени, както мисли Гълъбов. Траките не са живели в Италия. Значи трябва да се види кой етнос, посочен в историческите сведения, сродява населението на България, Северна Гърция, Северна и Средна Италия.

Недей да разтягаш локуми за Йоан Екзарх, какво е писал и кой какво е писал за него. Темата е за О писменех. Това което съм написал, съм го взел от както ти сам определи - "т.нар. "официална версия" и за покръстването, и за сътворяването на словенското писмо" и за неизвестния Черноризец Храбър, припознаван като цар Симеон и пр. Какво ли не е писано за него и съчинението. Не се занимавай с Гербов, не съм специалист по средновековна българска литература. Обори официалната версия и си защитавай "алтернативната версия".

"Трапезица била военна крепост още по времето на византийската власт. Крепостта служела за военна цитадела дори при царуването на Иван Асен Втори през първата половина на XIII век. През втората половина на века, т.е. в края на управлението на Константин Асен и най-вече след гражданската война, Трапезица постепенно загубила функциите си на укрепително съоръжение. По това време там се настанило цивилно население от столицата. В края на XIV век хълмът бил изоставен, а около крепостните стени се оформил голям некропол. След падането на града под турско робство населението на Търново е било изселено, а Трапезица се превръща в градски некропол. Това показват проучванията на археолога доц. д-р Константин Дочев, който вече втора година разкрива участък около новооткритата трета порта на Южната крепостна стена на историческия хълм. Директорът на търновския филиал на Националния археологически институт с музей при БАН изследва хронологията на изграждането на укрепителното съоръжение на Трапезица. Доц. Дочев разполага с неопровержими доказателства, че крепостната стена е построена през втората половина на XII век по времето на ромейския император Мануил I Комнин. В една от нишите на новата порта през м.г. той откри колективна находка от 30 корубести монети. 20 от тях са сечени по времето на Мануил I Комнин от 1143 до 1180 г., две са на Андроник I Комнин, който управлява до 1183 г. и 8 монети на Исак II Ангел. Това показва, че стената вече е била построена през 1187-1190 г., твърди археологът." https://www.skyscrapercity.com/threads/archaeology-Археология.381235/page-48#post-64881889 По време на въстанието на Асен и Петър на Трапезица са се разпореждали византийците. Няма как там да е имало български дворци.

Снощи в бързината, пък и съобщението на Атом се появи, докато пишех своето, не съм обърнал внимание, че въпросът не е към мен. Днес видях, че съм сбъркал. затова ще посоча статията, която ми разкри на какво набляга Petrovich. http://www.slovo.bg/old/litforum/121/tkrastan.htm

Тук конкретно защитавам тезата, че "О писменех" не е съчинение на Йоан Екзарх.

В ръкописния сборник МДА 145 има три ръкописа, писани от различни хора. Първият е Шестоднев. Вторият е озаглавен „Сказание Йоана Екзарха“ На обратната страна на заглавния лист е дадено пояснение: „Преподобнаго Черноризца и прозвитера Йоанна Дамаскынска: Слово о правой вере яко неиследимо божество.“ Прието е това съчинение да се нарича Небеса. Обаче преписът тук е без Пролог? Третият ръкопис (всъщност сбор от ръкописи) започва със заглавката „Сия книга Йоанна Прозвитера Екзарха Блъгарскаго преложеными с греческа в словенскый язык. Пролог“. След като свърши пролога, който е от Небеса, следват текстове, които са в последователност и носят заглавия, както ги е упоменал Калайдович в неговата книга с. 20-21. Първо е описал 48-те глави на Небеса, след което е написал: Вжда се, че допълнителният опис на Калайдович не включва Пролога, не включва и „О писменех“. С други думи третият ръкопис е някаква свободна компилация от текстове. Това едно. Като приемем, че Прологът е неотменима част от въпросната компилация, ще трябва да приемем също, че авторът на „О писменах“ е грък. В заглавката е отбелязано, че става дума за преводи от гръцки на славянски. Руските преписвачи са си сглобявали преведени текстове в различно съчетание. Калайдович явно визира последните глави, като неразделна част от текст на Небеса, но в МДА 145 те са преписвани отделно. Като е добано и "О писменах". Йоан Екзарх се е изявявал като преводач. "О писменах" е трактат, за който трябват и филолгически познания, особено за историята на гръцките букви.

Босненският «Крум» е с монограма на Петър, който се приписва, че е на Аспарух. https://news.bg/culture/dariha-na-nim-orela-na-han-asparuh.html https://bg.wikipedia.org/wiki/Файл:Monogram_on_the_silver_eagle_from_the_Voznesenka_treasure.png

Какво разбираш под обикновен човек? Министър-председателят непрекъснато се хвали калко пари бил раздал. Тези, на които е раздал – държавни служители, пенсионери, строители на пътища, задават се и пари за тези дето санират – посочените би трябвало да не изпитат някакви трудности. До изборите нещата още ще се крепят. Ще фалират някои фирми или ще минат в друг бранш. Проблемът ще дойде, когато ще се осъзнае, че взетите заеми ще трябва да се връщат. От къде ще се печели, за да се съберат тези пари? Те няма как да дойдат от пенсионерите, държавните служители, строителите на пътища и тези дето санират. Спомняте ли си как беше закъсала Гърция преди няколко години?

„Небеса“ на Йоан Екзарх съдържа 48 глави. http://macedonia.kroraina.com/zv/zv5_1.html Няма сведения някоя от тях да е „О писменех“. Става дума за превод на текст от Йоан Дамаскин.

Есе (на френски: essai, от essayer – „опитвам“) е жанр на прозата, съчетание между критика (най-често литературна), философия и публицистика в художествена форма, поставящ си за цел да изясни с помощта на въздействен език актуални културно-обществени проблеми, по които още няма ясни становища или съществуват големи различия. Есето е кратък по обем текст с цел критика или обсъждане на актуален проблем. Освен с образност и афористичност есеистичният стил се отличава с творческа самобитност и новаторски дух. За основоположник на този жанр в пряк смисъл на думата е смятан френският хуманист Монтен, който през 1588 г. публикува своите „Есета“. Монтен избира името „есе“, за да подчертае, че произведенията му са опит, старание да опише личните си размишления и преживявания. Монтен, по един блестящ начин, с поразителна искреност предава размислите и чувствата си за най-личните неща от живота. Трябва да вложиш твои лични наблюдения и мисли! Прочети някои анализи на стихотворението и се опитай да сглобиш нещо. Ето някои примери, но в интернет има и други. https://referatite.org/geo-milev-septemvri-6/74105/ref/p7 https://www.svitaci.com/gotova-razrabotka/istoricheski-mitologichni-i-obshchochoveshki-poslaniia-v-poemata-septemvri-na-geo-milev-lis https://justitia8.blogspot.com/2016/02/blog-post_27.html

Българите в Солунско. Исторически бележки акад. Йордан Иванов, 1934 г. Македонският цар Касандър основал в 315 г. преди Христа града Тесалоника (Солун) и го нарекъл така по името на жена си, сестра на Александър Велики. В новия град Касандър преселил жителите на съсипаните от него двадесет и шест градчета, които лежали по бреговете на Солунския залив и на Халкидическия полуостров. От тия градчета географът Страбон (кн. VII, фрагмент 24) отбелязва само шест: Аполония, Халастра, Терма, Гераскос, Енея, Кисос. Жителите на тоя край по онова време били тракийци и гърци колонисти. Логографът Хекатей от Милет (VI—V в. пр. Хр.) съобщава, че населението на Халастра било тракийско, а туй на Терма — тракийско и гръцко. Тукидид (IV, 109), като говори за източната издънка на Халкидика, именно за Анте (сега Света гора), изрично подчертава, че нейните градове били населени със смесица варварски племена, говорещи два езика, т. е. тракийски и гръцки. По-рано и пеонски племена допирали до Солунския залив. Оттам, от града Амидон (Абидон) и от Долния Вардар бяха отплавали някога пеонци за Троя да помагат на троянците против гърците (Илиада, II, 849; Стрибон, VII, фрагмент 23). Няма съмнение, че Касандър в основания от него град поселил и свои верни македонци, тъй че от самото начало Солун представял оная етнична смесица, която го отличавала и през следващите векове на неговото съществуване. Подобна пъстрота е имало и в близкия на Солун хинтерланд. Без да говорим за римското владичество в Солун, когато разноплеменността на града се увеличава още с романски и еврейски елемент, ще се спрем на епохата след великото преселение на народите, която измени съвсем племенния лик на Балканския полуостров и засегна дълбоко цялата солунска околност, а отчасти и самия Солун. Новодошлият етничен елемент, който докара тая промяна в Солун, бяха главно славяните, които по-късно приеха политическо име „българи”. През VI—VII в. славяните кога самостойно, кога заедно с аварите обсаждаха Солун пет пъти с голямо множество и най-сетне се поселиха извън крепостните стени на града по целия негов хинтерланд. Византийски оставаше само Солун, пазен от своята силна крепост и от флотата. Тия славяни, поделени на племена, запазиха векове наред своето самоуправление и ту воюваха срещу града на св. Димитрия, ту влизаха в разбирателство с него, като съюзници. Западно от Солун, та до града Бер (Верия, Караферия) се бе настанило племето сагудати; северозападно от Солун и северно от сагудатите били драговитите; северно от Халкидика — ръхините, а североизточно от тях, по долна Струма, живеели струмиците. Вести за тия славянски племена намираме в гръцките извори, именно в „Чудесата на св. Димитрия Солунски”, чиято първа част е била писана през първата половина на VII в., в „Превземането на Солун (от арабите в 904 г.)”, написано от съвременник на събитието, солунчанина Йоан Каменната, в „Кастамонитската хроника” и др. Ето прочее няколко къси извадки от тия гръцки извори за поселените славяни в Солунско през VII—X век. За третото нападение на славяните върху Солун, станало към 617 — 619 г., в „Чудесата на св. Димитрия Солунски” четем: „когато в Солун епископствуваше светопаметният Йоан. . . , дигна се безкрайното множество на славянския народ, съставено от драговити, сагудати, велегезити, воюнити (бабуни?), бързяци и др. племена”. Като опустошили Гърция, продължава разказът: „После те решиха единодушно да вървят срещу христолюбимия тоя град (Солун). Едни заеха морето с многобройни от тях приготвени еднодънерни кораби, а другото безбройно множество, дошло заедно с челядите и покъщнината си, обгради от всички страни, от изток, север и запад, тоя богохраним град, след превземането на който те смятаха да се настанят в него”. Славяните не сполучили да превземат Солун, но и Византия не могла да ги отбие далеч, та те си останали пълни господари на солунското поле, там се заселили и оттам замисляли за нови нападения. А че славяните били останали на постоянно местожителство в Солунско, за това изрично говорят гръцките хронисти Теофан и Никифор, кога става дума за похода на византийския император Юстиниан II срещу тия славяни в 688 г. Така напр. Никифор казва за Юстиниан, че като потеглил през Тракия срещу славяните, втурнал се до Солун и много оттам живущите славяни изловил едни с война, други с предумване и ги преселил през Абидос в областта Опсикия, в Мала Азия Петдесет години нещо след това, именно през 735—737 г. , пак се говори в „Чудесата на св. Димитър”... за настанени при богоспасения град (Солун) славяни и за ръхикския славянски княз Пребъда, който имал вероломни замисли и лоши намерения срещу същия град. Гърците сполучили да уловят Пребъда. За неговото освобождение славяните отворили война: „Струмските и ръхинските славяни, както и сагудатите, всички масово се въоръжиха срещу нашия град Солун”. Обсадата продължавала цели две години. Тоя път Солун бил спасен от славяните велегезити, които живеели южно от Олимп, в приморска Тесалия, и били станали гръцки съюзници; те сполучили да се промъкнат през обсадата и снабдят Солун с храни..... С време било със сила на оръжието, било със своето търговско и културно надмощие Византия сполучила да смекчи отношенията между Солун и околните славянски племена. Едно по едно тия племена, като запазвали своето вътрешно самоуправление, почнали да признават политическото сюзеренство на Солун или да влизат в приятелски или съюзнически отношения с него. Това не ще рече, че работите са вървели винаги гладко: без бунтове и въстания не е минавало. Така през първата половина на IX в., когато вече всички тия славянски племена признавали върховната власт на Солун, имаме съобщение за едно голямо въстание на присолунската Славения.... Това съобщение намираме в житието на св. Григорий Декаполит, който е пътувал из земята на долнострумските славяни и е живял известно време в Солун. В това житие, написано от дякон Игнатий, скевофилакс на цариградската „Св. София”, за тоя бунт четем между другото следните редове: „И след няколко дена се подигна немалко въстание от главатаря на тая Славения, много потоци кърви се проляха и страната бе опожарена ...”... За укротяването на славяните Византия си послужила с друго оръжие — християнството. Как е проникнало християнството сред присолунските славяни, за това са запазеии само две-три случайни посочвания. Знаем напр., че към края на IX в. то се било разширило дотам между солунските другувити, че император Лъв Мъдри (886—912) открил за тях ново епископство и го подчинил на солунския митрополит. Епископството носело името на областта Другувития и в списъка на духовните седалища при Лъв Мъдри то е споменато току след съседното Берско (Верийско). Към същото време, 904 г., се отнася и свидетелството на солунчанина Йоан Каменната за тия другувити и за съседните им сагудати, които водели заседнал живот, имали села и се намирали в мирни отношения, от една страна, със Солун, от друга, със съпределиите тям българи. „На запад (от Солун), казва Йоан Каменната, се простира равнище, което иде дори до едни високи и големи планини, гдето е разположен градът, наречен Бер, прочут по всичко, с което може да се похвали един уреден град. В средата на тая равнина се намират няколко размесени села, чиито жители се наричат другувити и сагудати. Едни от тях плащат данък на града (Солун), а други от тях са поданни на скитския ( = българския) народ, който е в съседство недалеч от тях. Освен това селата им, като са резположени в непосредио съседство едни до други, това има немалко значение и за солунчани, защото те влизат в търговски връзки със скитите ( = българи), особено пък когато живеят дружески с тях и не дигат оръжие за диви сбивания. Те правят размяна на нужните им предмети още от старо време, толкова повече, че те водят еднакъв живот и имат еднакви жизнени потреби” . За разпространението на християнството сред сагудатите и ръхините имаме свидетелството на Кастамокитската гръцка хроника. Там четем следното: „През дните на неблагочестивите ромейски царе иконоборци, които водеха война срещу светите икони, народите от дунавските краища, възползувани от безначалните времена, тъй наречените ръхини или по-просто влахоръхини и сагудати, като покориха България, разпространиха се малко по малко в различни области и завладяха и Македония..... Най-после те дойдоха и в светата гора Атонска с всичките си челяди, защото нямаше кой да им се опре или да воюва с тях. След някое време светите отци (от Света гора) ги огласиха с евангелско учение и те повярваха и станаха съвършени християни” (Успенский, История Афона, III, стр. З11). Това известие е важно и от друга страна. То посочва, че солунските славяни съставяли част от ония свои съплеменници, които идели от Долния Дунав и едни се заселили в България, а други в Македония, и че те не припадали към западната югославянска група — хърватите и сърбите, които идели от Средния Дунав. За стари славянски и български селища на Халкидическия полуостров и около градеца Хиерисо, който лежи на самия светогорски провлак (наричан и сега от гърците Провлака), както и за тяхното християнство през X в. свидетелствуват някои гръцки грамоти от това време. В 924 г. при Роман Лакапин до хирисовската крепост били заселени българи и им били раздадени земи за обработване. Тия земи били взети от земята на манастира „Йоан Колову”. Малко по-късно, в 960 г., императорът, за да възнагради манастира за отнетите му земи, подарил му чифлигари българи. В грамотата между друго четем: „На манастира „Йоан Колову” бяха подарени четиридесет освободени от данък чифлигари в замяна на ония малки дялове земя, които отдавна са принадлежали на манастира в хиерисовския край; тия чифлигари са взети от заселените на тия места славяни българи..... А че тия българи в Хиерисо и в околността му били славяни по език, а по вяра вече християни, добре личи от техните имена, запазени в гръцки грамоти от X в.: Константин Халума, Иван Горазд, Къниг Непровад, Васил Стоимир, Антоний Ръкавина, Власий Владко, Николай Дядко. Последните от тия имена, от Васил Стоимир надолу, са били собственоръчно написани с гръцки букви на акт от 982 г., а един от подписите е с глаголица (срв. Йор. Иванов, Българите в Македония, 2-ро изд., 123—124: същият, Български старини из Македония, 2-ро изд., 21—23). Български селища през XI в. се поменават и на полуострова Касандра, югоизточно от Солун, именно в документ от 1068 г., гдето се разграничават имотите на манастира на Лъв Сфренци и точно определените синори на българите..... И тъй присолунските славянски племена от ожесточени врагове на Солун чрез далновидността на византийската власт, чрез подаръци, чрез търговията, културата и християнството лека-полека станали през IX—X в. приятели, съюзници или напълно подчинени на втория град на империята. Най-напред били подвластени племената другувити и сагудати, що живели югозападно от Солун, в неговото поле. Планинците по Круша планина, по Беласица, Рупел и Струма, ако и да признавали сюверенството на Византия и да имали византийски генерал-губернатор (стратег) запазили и през X в. своята вътрешна автономия, със свои войводи. Сам Каменната нарича струмските славяни „съюзници”, ако и над тях да е имало византийски стратег. Тая своя самостойност те проявили напр. при нападението на Солун от арабите в 904 г. Ако и молени да се притекат в помощ на застрашения град ако и да били щедро надарени, те дошли само въоръжени и стояли извън крепостта. При тях отишли и ония славянски войски, които вече били вътре в града, заедно със своите войводи. Изглежда, че те смятали да се съединят към войските на българския цар Симеон и да действуват съвместно с тях във вреда на Византия. Цар Симеон искал да се възползува от затрудненото положение на Солун, да го превземе заедно със славяните и да го засели, както за това изрично говори Лъв Магистър, който бил пращан в това време за преговори със Симеон. Лъв сполучил да вземе обратно завоювания и разорен от арабите „Солун, когато българите поискаха да го заселят”. Византийците отклонили цар Симеон от Солун, като му дали други териториални придобивки в Македония. Българската граница била поставена на 20 километра северно от Солун, по гребена на Градоборската планина, и тук-таме по граничната линия били побити каменни стълбове с надписи. В края на миналото столетие бидоха открити три от тия погранични стълбове, два при с. Наръш и един при с. Зардаровци. Един от наръшките надписи, най-добре запазен, носи следния надпис: В година от създаване мира 6412, индикт 7-ми (= 904 г. от Хр.). Граница между ромеите и българите. Във времето на Симеон, от бога княз на българите, при Теодор олгутракана и при комита Дристра). Снимка от тоя важен надпис и бележки за него гл. у Ф. И. Успенсский, Пограничньi столб между Византией и Болгарией при Симеоне (Известия Рус. арх. инст. в Константинополе, 1898, III, 184—194) и у Й. Иванов, Български старини из Македония, 2-ро изд., 16—20. Македонските славянски племена, които, както рекохме, съставявали едно голямо етнично цяло със славянските племена в България и Тракия и с които били се преселили откъм Долния Дунав, като влизали постепенно в българските държавни граници, получили ново политическо име — българи. Затова и гръцките писатели от това време захващат да означават с общото име „българи” не само българите туранци, които се претопили в славянското мнозинство, но и самите славяни. Особено изразни са свидетелствата в тоя случай на охридския архиепископ Теофилакт, родом грък, който е бродел често из своята широка духовна област и познавал добре нейното население. Това славянско население той нарича българско и езика му български. Така напр. в написаното от него житие на св. Климент четем: „Но понеже славянският род, сиреч българският не разбираше книгите, написани на гръцки. . .”. В друго свое съчинение—„Страдание на тивериополските мъченици”, — като говори за построения от Борис храм в Брегалница, продължава: „. . . в Брегалница. .. и в тамошния божествен храм бе отреден клир, обучен на български език , за да предстоява там и да изпълнява постоянно свещените песиопения”. В същото съчинение той, като говори за славяните и българите, що се заселили в България, Тракия и Македония, нарича двата народа с едно име българи: „Когато тоя народ (думата е за аварите) се изтегли, дойде друг, още по-беззаконен и свиреп, така наречените българи, от скитските предели. .. И понеже покориха цялата илирска страна, старата Македония дори до града Солун и част от стара Тракия, именно около Берое (Стара Загора), казвам и Филипопол, както и планинските до тях местности, те се настаниха като същински жители на тая страна”. Същият тоя префинен грък, ако и архипастир на българите, чуди се как да злепостави омразното нему паство, но все пак го нарича „българско”. На връщане в Охрид той пише на императрица Мария между друго: „И тъй сега се връщам при българите, аз, царигражданин по душа, чужденец на българите и вече мириша на гнило като овчите кожуси на българите.” В друго писмо до царския брат Адриан Теофилакт се оплаква от двама българи в Охрид: „О земя, о небе, аз съм станал посмешище на двама българи!” В трето писмо до видинския владика той се оплаква от охридчани и от мокряните, живеещи западно от Охридското езеро: „Недей бива малодушен, защото не си само ти, който търпиш беди. . . Или ще кажеш, че отвън нападат кумани. Но то е нищо в сравнение с охридчани, които връхлитат върху нас от самия град!. . . Или пък ще се оплачеш от лошите жители на самата крепост (Видин)? Но туй са деца спрямо нашите българи, що живееят в крепостта или по-добре, за да не посрамя големината на злината в нашата крепост, ще кажа — що са твоите всезлодейци спрямо нашите диви мокряни!” В писмо до царския зет Вриений, Теофилакт се оплаква от бирниците: „И за мелниците клириците платиха двойно повече данък от миряните, а също и за рибните ловища (даляните), които на езика на българите се наричат струги, а на гръцки. . . Така и за мелниците, отдавна съборени, поискаха данъка за всички години, а за здравите мелници наложиха двойно повече, отколкото на българите”. (Повече извадки от писмата на Теофилакт с обяснения вж. у Й. Иванов, Българите в Македония. 2-ро изд., 140—144). От многото други свидетелства за това, че македонските славяни, както и северобългарските и тракийските били получили национално прозвище „българи”, ще поменем само още две, идещи от чужди, небалкански източници. В 1040 г. се дигна въстание в Македония против византийската власт. За да се потъпче въстанието, византийците прибегнаха до помощта на наемните норвежки дружини, командувани от Харалд. Харалд, който смаза сурово бунта, в скандинавските песни се величае като „опожарител на българите”. Историкът на кръстоносците Вилхелм Тирски, който е бил в Македония и говори за движението на кръстоносците от Драч през Македония в 1097 г. и за пристигането им в Битоля, добавя, че там наблизо епископът на Пюи, като се бил отдалечил от лагера, за да настани своя шатър на по-удобно място, бил нападнат от българи и пленен. Да се спрем сега на друг въпрос — българското население в самия град Солун. От вестите, които изнесохме за заседнало славянско население в близката и по-далечна околност на Солун и за постепенно засилващите се политически, икономически, културни и религиозни връзки между тия славяни и града, логично е да се предположи, че славянският елемент е прониквал лека-по-лека в града на св. Димитър и е образувал там своя по-голяма или по-малка славянска или, както по-късно се нарече, българска ядка. Това е общочовешко социално явление, хинтерландите да подхракзат етнично големите градски центрове. Когато населението на хинтерланда е инородно с това на града, градското население взема връх и чрез своята култура приобщава инородците и с време ги претопява. Процесът на претапянето може да спре, ако преселенците бъдат опреснени с новодошли техни сънародници или ако тия преселенци припадат на висококултурна нация, или най-сетне ако преселниците държат фанатично на своята религия, както е напр. случаят с евреите. Добри примери за това ни дава миналото на гръцките колонии край Черно море — Месемврия, Анхиало, Созопол и др., които поглъщаха постепенно малките български приливи. В Солун обаче българският прилив, бидейки постоянен и благодарение на големия български хинтерланд доста значителен, българската солунска ядка никога не е изчезвала и дори през известни моменти е проявявала чувствителна жизнеспособност и отпор. За съжаление сравнително малко са запазените исторически вести за славянобългарския елемент в Солун до началото на XIX в. Ние ще ги приведем накратко. Първото най-старо съобщение за това се съдържа в поменатите „Чудеса на св. Димитър”. То се отнася според едни изследвачи към първата половина, а според други — към втората половина на VII в. Думата е за ония туранци, които се били смесили със заробени византийци, закарани в Панония, както и с авари и после, под водителството на Кубер дошли в Македония и се заселили в Керамия, в Битолското поле. Керамия (Сегатше???) е лежала на 11 мили или около 16 километра североизточно от Битоля на римския път, що водел от Хераклея (Битоля) за Стоби (сега Грацко) на Вардара (вж. за това нашите бележки в Известия на Българското арх. дружество, I, 236—237). Ето някои извадки за това от „Чудесата на св. Димитър”, гдето се говори за голямото множество балкански християни, закарани в плен от българите и аварите в Панония. „Оттогава това население, като се смесило с българите и аварите и други народи, народило деца мелези и станало многоброен и голям народ. . . Като минали 60 и повече години. . ., хаганът на аварите, като ги смяташе за особен народ. . ., постави им за княз така наречения Кубер. . . Кубер мина с целия си народ река Дунав, дойде в нашите краища и завзе керамийския лагер. . . Едни от тях (от Куберовия народ) поискаха нашия град Солун, закрилян от мъченика св. Димитър, други — честития царствен град, трети пък — останалите градове на Тракия. . . Тогава Кубер изпрати до скиптродържеца пратеници да остане там с народа си и искаше да се заповяда на племето друговити, живущи недалече, да му доставя храни в изобилие, което и стана” (Тои§;агс1???, 186—190). Веднъж заздравял в Битолско и влязъл в разбирателство с драговитите, чиито селища допирали до Солун, Кубер скроил план да заеме и тоя последния град по вероломен начин. С тази мисия натоварил своя съмишленик Мавър, който сполучил да убеди византийския император да му позволи да дойде и да се засели в Солун с част от преселенците. Мавър бил ловък и знаел освен славянски и български още и гръцки. Той се представил на императора като негов верен човек и помощник. Императорът го назначил за военачалник на преселената орда, пратил му подарък консулска мантия и знаме. Планът на Мавър бил да превземе града Солун отвътре, като през нощта на великата събота, тъкмо срещу Великден, когато всички са залисани в празника, да дигне оръжие, да запали някои махали и в тая бъркотия да стане господар на града. Мавър се уповавал на опитните и доверени свои хора, които той назначил за сотници, петдесетници и десетници на своята орда. Доноси обаче разкрили замислите на Мавър. Адмирал Сисиний по заповед на императора заминал бързо за Солун и благодарение на екипажа на ескадрата, който слязъл в града само два дена преди да се дигне бунтът, кроежите на Мавър били осуетени. Преселниците били извадени извън града и поставени във военен лагер с окоп, а сетне били препратени по море за Тракия и Цариград. Мавър и там запазил известно време главатарството над своя отряд, но после, по нови доноси, той бил лишен от почестите и пазен под надзор. Така според „Чудесата на св. Димитър” планът на българите Кубер и Мавър да превземат Солун не сполучил. Явно е, че зад тоя наглед наивен гръцки разказ се крие друга истина. Заетата с арабите Византия била тъй обезсилена на Балканите, че била принудена да остави славяни и българи да се ширят безнаказано из нейните провинции и да ги укротява с всевъзможни начини, ту като им праща подаръци, ту като ги обявява за свои приятели и съюзници. Такъв е бил случаят и с Кубер и Мавър. Това е било следователно първото проникване на българите вътре в Солун. Дали след идването на адмирал Сисиний всички българи били изселени от Солун, а те били дошли там с челядите си, не е съвсем ясно. Както и да е, факт е, че през VII в. българска колония живяла известно време вътре в Солун. Второ известие за българи в Солун се отнася към 894 г., когато едно от главните тържища на българската търговия, която се намирала в Цариград, било преместено в Солун. Митата тогава се събирали не от държавни чиновници, а от откупвачи. Органите на тия откупвачи в Солун, бидейки далеч от централната византийска власт, ограбвали българските търговци, а тия последните се оплакали на цар Симеон. Както е известно, Симеон за това обяви война на Византия и оплени Тракия. Фактът да се отвори българско тържище в Солун с необходимите за това складове, чиновници, нагледници, работници вече показва, че през това пристанище е ставала главната обмяна на произведенията на обширната тогава българска държава с колониални произведения, идещи от Изток. Другото голямо българско тържище се намираше в Преславец на Долния Дунав; то обслужваше размяната на стоки, идещи от разни страни, или както се казва в Несторовия летопис: „Всички блага се трупат там: от Гърция злато, платове, вина, овощия различни; от Чехия и от Маджарско сребро и коне; от Русия кожи, восък, мед и роби.” Привеждаме тия последните вести, за да се види какъв широк размах е могло да има и солунското българско тържище. Самото преместване на тържището от Цариград в Солун не ще да е било диктувано само от желанието на Византия да отбие българското влияние в нейната столица или от желанието на заинтересовани алчни откупвачи на митата да грабят българите; Солун вече отдавна е бил пазар на български произведения, идещи от близкия и далечен солунски хинтерланд, населен с българи. Българите пък на тоя пазар са купували колониални и фабрични стоки. Солун при тия условия не е бил без българско търговско и занаятчийско население. Българският език наред с гръцкия е бил нещо обикновено на тоя пазар, както това беше до неотколе, до Световната война: солунските евреи, гърци и турци всички говореха български. Така е било и през IX в., когато Византия преместила българското тържище в Солун. Разпространението на българския език в Солун в онуй време е било факт, добре известен на всички. Ето защо, когато император Михаил проводил солунските братя Кирил и Методий за проповедници в славянска Велика Моравия, окуражил ги с думите: „Вие сте солунчани, а солунчани всички говорят чисто по славянски!” Фактът, че на солунския пазар имало българи и се говорело български, е намерил отзив и в така наречената Солунска легенда, гдето св. Кирил разказа за Солун между другото: „Излязох на тържището и чух българи като говорят” (Вж. И. Иванов, Български старини из Македония, 2-ро изд., 282. За следващите два-три века не са запазени документи за българщината в Солун. Едва през XIV в. имаме някои посочвания. На първо място тук трябва да поменем за демократическата партия на зелотите, която дигна бунт срещу солунската аристокрация и богатите, изкла ги, обсеби имотите им в 1345 г. и взе управлението на града. Един от видните идеолози на зелотите беше Григорий Акиндин, българин от Прилеп, както свидетелствува неговият противник Палама.... Самата пък зелотска партия се състоеше от бедните класи на населението, потиснати от богаташите и монашеството; към зелотите се бяха присъединили и бежанци от островите и българите от съседните на Солун села или, както ги нарича Филотей, „съседни варвари”.. При своите нашествия на Балканите турците вземаха много роби и ги продаваха. На робския пазар в Кандия били продавани и много българи. В продавателните актове на нотариуса Маноли Брешияну от 1381—1383 г., сега съхранявани във венецианската държавна архива, срещаме имената на доста българи и български роби от Южна Македония с означение на личното им име, народността им и родното им място.....Поменати са българи от Южна Македония от Преспа, Костур, Воден, Ливадия (Гевгелийско), Струмица, Сяр, Солунско и пр. (Срв. Ив. Сакъзов, Новооткрити документи (Макед. преглед, VII, кн. 2—3, стр. 1—62). От началото на XV в. е свидетелството на солунския митрополит Симеон за българите богомили в Солунско. Поместено е и съчинението му против еретиците. Между друго той казва, че и в негово време още имало богомили, наричани още и кудугери, и че живеели близо до Солун. . Българското село Котугери във Воденско още носи името на тия богомили-кудугери. Богомили е имало и в самия Солун през първата половина на XIV в. За тях ни разказва патриарх Калист в житието на Теодосий Търновски. Тяхна учителка била калугерката Ирина и нейните ученици Кирил и Лазар Босота отивали дори в българската столица Търново и проповядвали против кръста, иконите, брака и пр. Вести за солунските българи през първите три века на турското владичество липсват. Такива имаме едва от XVIII в. насам. Те вече свидетелствуват, че в Солун е имало българска колония, която не е криела народността си. Ето някои от тия вести. Руският пътешественик В. Г. Барски, ако и да престоял в Солун само един ден през 1725 г., намерил там българи: „Пристанище мое, казва той, там бист благополучно, понеже обретох от своея страни знаемых людей, к тому же и Болгаров, и тии мя угощаху и наставиша на путь” (Барский, Странствования, ч. I, 218). През 1760 г. се преселил в Нежин (Русия): „Стоян Петров турецкой области из горада Салоники” (Труди XII арх. съезда, т. II, 215). Дългогодишният френски консул в Солун и горещ елинофил Кюйзенери от края на XVIII и началото на XIX в. свидетелствува, че цялото Солунско поле (на запад от града) е населено с българи с изключение на с Колакия, което е гръцко; че гръцките села почват на изток от града и обграждат единственото там българско село Киречкьой; че всичкото поле, гдето протича Долна Струма, е българско; че цялата Воденска епаохия е населена с българи и пр. Атанасий от Стагира, който в началото ка XIX в. бил учител по гръцки във Виена, .... и ни разказва между друго за погърчването на българските села в Халкидическия п-ов, откъдето бил родом и той. [1] Халкидика, казва той, се срещат още паланки, села, планини и др. с български имена: Извор, Стан, Ново село и др. Запазени са и няколко речи и песни на гръцки език, съдържащи български имена, както и имена на староседелци българи. Сега там няма жива българска душа, както ги има около Солун и другаде. . . От това прочее се вижда, че и тук е имало жители българи, но те били принудени от църквата и местните условия да се погърчат, защото те нямали нито свещеници, нито църковни книги на свой език. А и гръцките обичаи там се извършват с голяма явност и свобода; освен това наблизо се намира и Света гора, та никога не са липсвали, нито сега липсват светогорски църковни отци, духовници и наставници на вярата [2]. Повечко данни за българското население в Солун през XIX в. намираме в бележките на Вело Негрев, родом от с. Селце (Дебърско). От тях виждаме, че по-будните солунски българи били преселенци дебрани, кичевци, крушевци, охридчани, воденчани. Още в началото на XIX в. те били групирани на еснафи, някои от които ще да са по-стари от XIX в. Така в 1817 г. терзийският еснаф на дебраните в Солун си имал поменик за живите и покойни членове; написан на български, но понеже нямало български свещеник, поменикът бил преписан с гръцки букви за улеснение на гръцките свещеници. Солунските български еснафи замислили и за училище, гдето да се учат децата им по славянски. Това било през 1833 г. Пръв учител станал някой руски монах по име Исай....По-късно от тия ученици излезли будни родолюбци, които замислили за българска църква за девическо училище и за особена българска община. Вело Негрев поменава в бележките си и за печатаря и книжовника папа Теодосий от Дойран, който основа в 1838 г. първата българска печатница в Солун.... Българите като отделна народност в Солун се поменават и в първата българска география, написана от Неофит Бозвели и Емануил Васкидович (грък) и печатана в Крагуевац в 1835 г. През 1838 г. пътувал из Македония Гризебах, професор в Гьотингенския университет. Покрай флората, главен предмет на неговите проучвания, интересували го и народите. Той дава точно разпределение на народностите по език. Ето само няколко извадки, които засягат гръцко-българската езикова граница в Солунско: „На 24 юни в 6 часа сутринта тръгнах от Солун и с четириконица пощенска кола ударих по пътя за Воден. . . Пред Вардар-капия срещнахме множество групи селяни в българска носия, които идеха в града да продават своите произведения. От Солун на запад вече не се слуша гръцки език, защото оттук, та до албанските гранични планини живеят българи”. Руският славист В. Григорович, който пътувал из Македония през 1844—1845 г., отбелязва в Солун само в махалата „Св. Атанасий” сто български къщи: „Несмотря на близость болгарских поселений, в Солуне мало постоянных жителей болгар. В махале (части города) св. Афанасия находится только сто домов, им принадлежащих. Большинство жителей составляют евреи разных сект и турки; за тем македонские валахи и греки живут здесь в весьма близком между собою сходстве. . . Болгаре, как постоянные жители, весьма легко смешиваютея с греками от влияния греческого образования и господствующего в городах Македонии пренебрежения к имени их. Мне особено важно мило сближение с рабочими пришельцами из болгар. Таких очень много в Солуне. Особенно из Дебра и Битоля” (Очерк путешествия, 2-ро инд., 89.). За близката солунска околност Григорович казва: „От Солуня до Енидже лежат в горах села. . . Поселение их преимущественно болгарское, которое начинается у самого Солуня, с западной стороны”) стр. 91. ... “ Водена (прежде Едесса) . . . заключает народонаселение смешанное, которого главную часть однакож составляют болгаре ... В городе обозрел я 9 церквей и новоучрежденное греческое училище, где, заметно, одни лишь болгарские дети” (стр. 93). Английските филантропки Макензи и Ерби са оставили много важен пътепис из славянските области на Европейска Турция. Великият Гладстон в предговора към второто издание на тяхната книга, за последната казва: „Ни един дипломат, ни един консул, ни един пътешественик не е направил такъв ценен принос в нашите сведения за славяните в Европейска Турция, както този принос, който направиха мис Макензи и мис Ерби.” В Македония, те са пътували през 1863 г. „Солун — казват те, — припада географски на България; с други думи, Солун е едно от пристанищата на оная страна, чието население говори славянски и се простира от Бяло море до Дунава. Самият град е един от пунктовете на етнографската граница, която дели в тая част на Европейска Турция славянското население от гръцкото. Тая граница съвпада донейде със старинския римски път между Солун и Охридското езеро; но освен това българското население се спуща на няколко мили още по на юг.... През средата на XIX в. между по-просветените българи на солунската българска колония се издават братята Дингови, родом от изгореното още преди един век воденско село Държилово. Киряк Дингов имал в Солун печатница. Братовата му пък дъщеря Славка отворила първото българско училище в Солун в 1865 г. В Динговата печатница излязло неделно евангелие по долновардарски български говор, в тъй наречената Вардарйя. Евангелието е печатано с гръцки букви. Преводачът му бил отец Павел, родом от с. Кониково, 10 километра западно от Вардар. Гръцките духовни власти, признавайки българщината на населението в тая непосредна солунска област, са търпели употребата на българско евангелие сред своето паство. Ето заглавният лист на това евангелие, който предаваме с български букви: „Евангелие на господа бога и спаса нашего Исуса Христо, сига ново типосано на болгарско йезик, за секоа неделя от година до година со ред. Преписано и диортосано ( = изправено) от мене Павел йеромонах, божигропски протосингел, родом Воденска епархия от село Кониково. Солон, щампа Кирякова Държилен 1852.” В областта Вардарйя, чиито български южни села допират до самия беломорски бряг в Солунския залчв, се ширели и други български преводи на неделното евангелие, останали непечатани, но употребявани в църковна служба. Един от тия ръкописи, написан от Евстатия Киприади през 1863 г. в с. Колакия [3], се намира в наши ръце. Заглавният лист, предаден с български букви, гласи: „Господиново, и сфетаго евангелио, на Бога нашего големата цръкфа християнофъ, искарено на бугарцко изикъ тувашно зборъ на Вардарйя, за уфъ неделите съти, за гудината и за съти празниците големите, за цела година за литургията. Са писало утъ Евстатию Киприади уфъ селото Колакия на 30 ноемврио месицъ 1863.” Втори подобен ръкопис, писан от същата ръка, бил намерен от френските войски в Солунско през време на Световната война. Той ще бъде обнародван от френските слависти Мазон и Вайан. Тук няма да изреждаме по-новите вести за българите в Солун и неговата околност. Ще кажем само, че през втората половина и особено през последната четвърт на XIX в. българщината в Солун закрепна, защото с подигането на гръцко-българския въпрос и със създаването на българска държава българският национален дух се окрили и елинизацията на солунските българи се спря. В последната година на турското господство в Македония (1912 г.) българите в Солун наистина брояха само 10000 души, но тяхната търговска, просветна и културна мощ беше високо подигната и те се ценяха заслужено от врагове и от приятели. Освен пръснато българите в Солун имаха вече четири свои махали с повече или по-малко български колорит, с четири свои църкви под ведомството на Българската екзархия, с българска църковна община, с основни училища, с мъжка и девическа гимназия, търговска гимназия, пансиони, печатници, книжарници, вестници, списания, аптеки, лекари, с видни търговски къщи и пр., неща, за които се говори в други статии на тоя сборник. Що се отнася до българското население в солунския близък хинтерланд, то държеше първо място. Така Солунската каза, без града, броеше кръгло 18 000 българи, 9000 гърци, 4000 турци; Ениджевардарската — 20 000 българи, 12 500 турци, 1000 власи, 1600 разни; Гевгелийската — 20000 българи, 14 000 турци, 9000 власи, 1000 разни; Кукушката —17 500 българи, 18 000 турци, 500 разни; Лъгадинската — 8300 българи, 19 500 турци, 9000 гърци, 500 разни. След Балканската и Световната война горните отношения на народностите се измениха коренно; току-речи цялото турско население в Солун се изсели, голяма част от еврейското население в Солун също (в 1912 г. то достигаше до 65 000 души, половината от всичкото население), част от българското, главно от Кукушката каза; гръцкото население се засили много с преселници от Тракия, Мала Азия и България.

За какви българи става дума, обяснява Йордан Йванов в статията си „Българите в Солунско. Исторически бележки“. Там се казва „Македонските славянски племена, съставявали едно голямо етнично цяло със славянските племена в България и Тракия и с които били се преселили откъм Долния Дунав. Като влизали постепенно в българските държавни граници, получили ново политическо име — българи. Затова и гръцките писатели от това време захващат да означават с общото име „българи” не само българите туранци, които се претопили в славянското мнозинство, но и самите славяни. Особено изразни са свидетелствата в тоя случай на охридския архиепископ Теофилакт, родом грък, който е бродел често из своята широка духовна област и познавал добре нейното население. Това славянско население той нарича българско и езика му български.“ Малко са били българите, които са дошли отсам Дунав. Историята ще стане по-разбираема, когато се осъзнае, че при създаването си България е била на практика славянска държава. Когато българите са преминали Дунав, са заварили не траки, а славяни. Доколкото се разбира от разказите на Теофан и Никифор в Долна Мизия не е имало византийска войска. Областа явно е била Славиния. Благодарение на родството между славяните, България се разпростира и в съседните ѝ Славинии. „Български славяни“ има смисъл само в значението на славяни, родствени на тези, които е имало и в държавата България.

Това съм го писал преди 10 години. Днес не съм съгласен с някои неща в заключението на статията. Патриотично са написани, но аз съм разколебан в правотата им. Четете информацията за марките. По отношение на изводите, които съм направил на времето, не ми се спори, но вие може да ги коментирате.

Според преводачът на Пространните жития, Христо Кодов, с „когато отхвърли дадената му голяма чест, той бе изгонен и отиде в чужда земя“ се визирало изгонването на Адам от Рая. Житиеписецът е искал да изтъкне скромността на Константин, който не е искал да бъде посрещан с големи почести. Философът е бил човек на „царя“, т. е. василевса, и е изпълнявал негова поръчка. Сам житиеписецът е отбелязъл в житието: „Тогава царят потърси философа и като го намери, разказа му за хазарската молба и му рече: "Иди, философе, при тия хора, говори им и им дай обяснения за света Троица с нейна помощ; защото никой друг не може да извърши това, както трябва." Константин рече: "Щом заповядаш, господарю, аз с радост ще отида за тази работа – пеш и бос, без всичко онова, което Бог е казал на учениците си да не носят." А царят му възрази: "Ако ти би искал да направиш това от свое име, добре говориш; но като имаш предвид царската власт и достойнство, иди със съответните почести и с царска помощ." Константин е тръгнал с царска благословия, каква по-голяма чест от това! Излиза, че или Философът е излъгал, че „не можал да постигне прадядовската си чест“ , или за конспирация е скрил фактът, че е бил човек на василевса в Цариград. Това от гледна точка, че въпросните думи са казани по повод конкретната житейска съдба на Константин, а не като библейско иносказание. Но защо му е трябвало да лъже и да крие кой го е изпратил? Както се вижда, житиеписецът не е оценявал мисията при хазарите като неуспешна, както бе оценена тук. Написал е: „Тогава първият съветник между тях каза на сарацинските си приятели: "Този гостенин с божия помощ повали на земята цялата юдейска гордост, а вашата захвърли отвъд реката като скверна." А след това се обърна и към всички люде: "Както е дал Бог на християнския цар власт над всички народи и съвършена мъдрост, така им е дал и [истинската] вяра, без която никой не може да живее вечен живот. Слава на Бога во веки!" И всички рекоха: "Амин!" А философът, просълзен, се обърна към всички: "Братя и отци, приятели и чеда! Ето, Бог даде пълно разбиране и достоен отговор на всичко. Ако има още някой, който да се противи, нека дойде да ни обори или да бъде оборен. Прочее, който е съгласен с това, нека се покръсти в името на света Троица. А който не иска – аз нямам вина за това; но той ще види в съдния ден, когато "Старият по дни" ще седне на престола да съди като Бог всички народи." Те [хазарските управници] отговориха: "Ние не сме врагове на себе си; но нареждаме [това да стане] постепенно: да се покръсти доброволно кой когато иска – от днес нататък. А който от вас се кланя на запад или се моли по еврейски обичай, или пък следва сарацинската вяра, той ще получи от нас смъртно наказание." И така се разотидоха радостни. Тогава около двеста души от тях се покръстиха, като се отказаха от поганските мерзости и от беззаконните женитби. А каганът написа до царя такова писмо: "Ти, господарю, ни изпрати такъв мъж, който ни обясни със слово и с примери, че християнската вяра е свята. Като се убедихме, че тя е истинската вяра, ние наредихме всички да се покръстят доброволно, като се надяваме и ние да направим същото. Всички ние сме приятели на твоето царство и сме готови да ти служим, където поискаш." Като изпращаше философа, каганът му даваше много дарове; но той не прие, а само каза: "Дай ми колкото имаш тук гръцки пленници; то ми е по-скъпо от всички дарове." Събраха до двеста души и му ги предадоха. И той радостен тръгна по своя път.“ Дали пък Константин не е бил изпратен при хазарите, за да измоли завръщането на пленниците у дома?

Сам си съчиняваш тези, сам си ги потвърждаваш. Не разбрах, дали и ти считаш, че диспутът е съчинен или приемаш, че действително е протекъл в този вид. Все пак вярвам, че не приемаш, че бог "явил" азбуката на Константин.

Имайте предвид, че става дума за житие. Ако се вярва на всичко, което е написано в това житие, ще трябва да се коментира и въпроса как „Бог, който слуша молитвите на своите раби, скоро му яви това, и той веднага състави азбуката“. Може би правилният отговор ще бъде „Бог е българин“. Тогава и азбуката ще стане такава, каквато я искат патриотите: българска. Житието е минало през доста ръце и то на духовници, за да придобие този вид. Наличието на много библейски цитати и вмъкването на теологични спорове, какъвто е бил този на Константин с хазарите, в който има и пряка реч, но няма свидетел, който да е записал кой какво е казал, прави доста места от съдържанието съмнителни. Като стигнаха там [т. е. в столицата], когато щяха да седнат на обяд у кагана, попитаха го: "Какъв е твоят сан, та да те поставим [на съответно място] според сана ти?" Той рече: "Имах дядо, много велик и славен, който стоеше близо до царя. Но когато отхвърли дадената му голяма чест, той бе изгонен и отиде в чужда земя, обедня и там ме роди. Аз потърсих предишната си прадедовска чест, но не можах да я постигна, защото съм Адамов внук." Те му отговориха: "Уместно и право говориш, гостенино." И оттогава почнаха да му оказват почести. Ако дядото на разказващия действително е бил българин, то в житието на Константин-Кирил трябва да бъде отбелязано, че е бил в България. И доста време е пребивавл там, за да придобие честта, която е имал дядо му. В житието обаче се разказва, че на млади години се е обучавал на най-различни места. Значи думите трябва да се приемат иносказателно. Питат го какъв му е санът, а той отговаря, че е Адамов внук. Т. е. най-обикновен човек-грешник. Поздравяват го за уместния отговор, че е най-обикновен човек и не иска да има някакви специални облаги, като на знатен човек. Като такъв му оказват почест. Ако разказаната от него притча е била действителна случка, може би пак щяха да му окажат почест, но вероятно щяха да изразят съжаление за загубата на високото положение, което е можел да има.

От тук тръгва мита, че славянската писменост била българска в основата си. Има обаче и други сведения. Житие на Константин Философ ХІV. Докато философът се радваше в Бога, появи се друга задача и друг труд – не по-малък от предишните. Моравският княз Ростислав по божие внушение направи съвет със своите князе и с моравците и изпрати [пратеници] при цар Михаила с тия думи: "Нашият народ се отметна от езичеството и държи християнския закон, но нямаме такъв учител, който да ни обяснява на наш език истинската християнска вяра, та и други страни, като видят това, да направят като нас. Затова, господарю, изпрати ни такъв епископ и учител, защото от вас всякога изхожда добър закон за всички страни." Царят свика съвет, повика Константин философа и като го накара да изслуша тази молба, рече му: "Зная, философе, че си уморен; но потребно е ти да отидеш там, защото никой друг не може да свърши тази работа като тебе." Философът отговори: "Макар че съм уморен и болен тялом, аз с радост ще отида там, стига само да имат писменост на своя език." А царят му рече: "И дядо ми, и баща ми, и мнозина други са търсили такова нещо, но не са намерили; как мога аз да го намеря?" Философът рече: "Кой може тогава да пише думите си на вода и да си спечели име на еретик?" А царят заедно с вуйчо си Варда му отговориха: "Ако ти поискаш, това може да ти го даде Бог, който дава на всички ония, които се молят без съмнение, и отваря на ония, които чукат." Философът си отиде и според стария си обичай се отдаде на молитва заедно е другите си сътрудници. И Бог, който слуша молитвите на своите раби, скоро му яви това, и той веднага състави азбуката и започна да пише евангелските думи: "В началото беше Словото и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото." За да бъде ясно за какво точно идва реч, трябва да се оставят оригиналните думи: „ Искони бѣ слово и слово бѣ оу бога и богъ бѣ слово“. Житие на Методий V. Случи се по онова време, че славянският княз Ростислав и Светополк изпратиха от Моравия [пратеници] до цар Михаила, които казаха така: "Ние, с божия милост, сме здрави. При нас са надошли мнозина учители християни от италианците, от гърците и от немците, които ни учат различно. Но ние, славяните, сме прости хора, и нямаме човек, който да ни настави в истината и да ни обяснява смисъла [на Писанието], затова, добрий господарю, изпрати ни такъв мъж, който да ни направлява във всяка правда." Тогава царят каза на Константин Философ: "Чуваш ли, Философе, тези думи? Друг освен тебе не може да свърши тази работа. Тъй че ето ти много дарове и иди, като вземеш със себе си и брата си, игумена Методия. Защото вие сте солунчани, а всички солунчани говорят чисто славянски." Тогава те не посмяха да откажат нито на Бога, нито на царя – според думите на апостол Петра, който казва: "Бойте се от Бога, почитайте царя", но като изслушаха височайшото слово, отдадоха се на молитва заедно с други, които бяха със същия дух като тях. И тогава Бог яви на Философа славянските писмена и той, като устрои буквите и състави [евангелската] беседа, пое пътя към Моравия, взимайки и Методия. И той отново започна покорно да се повинува и да служи на Философа и да поучава заедно с него. И като изминаха три години, те се върнаха от Моравия, след като изучиха ученици.

Обяснено е в протоколите на Четвъртия цариградски събор, свикан от Василий Македонец и състоял се през 869 г.: След като българите са завладели Македония, страната започва да се нарича България, а населението българи. Голяма грешка се прави като се набляга на етносите. Те са имали значение при родово-общинският строй. С формирането на държавите, в които са живеели най-различи етноси, населението вече носи името не на етноса или на рода, а на държавата.

Не можем да сме сигурни, че в оригиналния текст става дума за българи. Според Константин Багренородни по това време българите не са били познати с истинското си име. Наричали ги оногундури.