К.ГЕРБОВ

Винко Прибоевич (на хърватски: Vinko Pribojević) e хърватски историк, доминиканец, формулирал панславянската идея. Счита се за предшественик на последвалия илиризъм и създател на т.нар. хипотеза за балканската етногенеза на славяните. Заедно с неговите сънародници и последователи Мавро Орбини и Юрий Крижанич формира своеобразната хърватска света троица на ранната панславянска идеология в периода XVI-XVII век. Въпреки че, идеологията създадена от Прибоевич не издържа критиката на XIX век, той се смята за първия автор забелязал съществуването на свързани славянски общности - южните, западните и източните славяни. Оправдава съществуването на панславянската общност чрез ясни езикови, исторически и културни маркери с аргументи. Славянският феномен е откритие на Винко Прибоевич. Идеологията му провокира формирането на етикета илирийски език за всички южнославянски наречия по него време, а също така и последвалите лингвистични напъни на Крижанич през следващия XVII век - да създаде изкуствен всеславянски език. https://bg.wikipedia.org/wiki/Винко_Прибоевич

Има виждане, че Инокентий се е объркал, като е възприел думата „власи“ не като овчари, а като „римляни“. В първото писмо до Калоян от 1199 г. папа Инокентий III отбелязва: „А ние, като чухме, че твоите предци са произлезли от благороден род на град Рим и че ти си получил от тях благородната кръв и чувството на искрена преданост, което ти имаш спрямо апостолическия престол като по наследствено право, отдавна вече си поставихме за цел да те посетим посредством писма и пратеници...“ В ЛИБИ 3 обясняват: „Папата твърди, че дедите на Калоян произхождали от благороден римски род. Тази мисъл на папата става напълно ясна, като се съпостави с обикновеното титулуване на Калоян от негова страна – „цар на българи и власи“. Поради политически съображения Калоян приема това внушение за своя произход (вж. писмо № 2). В отговора си до папата (въпросното писмо № 2) Калоян отбелязва: „Аз, Калоян, император на българите и на власите, ти желая радост и здраве. Известяваме на ваша светлост, че получихме вашето пресвето писмо, което ни донесе благочестивият бриндизийски архипрезвитер, и ние го сметнахме по-скъпо от всяко злато и кой да е скъпоценен камък. Затова въздадохме много благодарности на всемогъщия бог, който по своята неизказуема доброта ни посети нас, своите недостойни раби, обърна поглед към нашето смирение и ни припомни за нашата кръв и отечество, от което произхождаме.“ Коментарът тук е: „Вероятно поради дипломатически съображения Калоян приема тук направеното внушение за римския му произход. Възможно е, от друга страна, и самият Калоян да е спекулирал с някаква своя близост към влашкия елемент в България.“ Последното въщност означава Калоян да се е определял като влах. Но възможно е папата от други източници да е научил за власите и дори конкретно за Калоян, който е отбелязан в някои латински извори като Йоан Влаха. Например в ЛИБИ 3 в „Генеалогия на Фландърските графове“ четем: „В 1205 г. от въплъщение господне нашият константинополски император Балдуин, граф на Фландрия и Ано, бил пленен от Йоан, по прякор Влах...“ (с. 302) Васил Златарски е направил също коментар по въпроса. Написал е: „И тъй, Инокентий III, обръщайки се къмъ българския царь съ своето предложение, си послужилъ съ сѫщия мотивъ, съ който обикновено започвали своитѣ сношения съ православнитѣ господари, именно, какво нему е добре известна неговата преданость къмъ римската църква, но въ дадения случай папата се научилъ по слухъ (audito) и за нѣщо повече — за неговото римско потекло. Нѣма съмнение, че Инокентий III тукъ е използувалъ титлата на търновския царь. Въ папската канцелария вече е имало сведения, че тамъ, на Балканския полуостровъ, имало единъ народъ „власи”, който говорѣлъ езикъ близъкъ на латинския; за неговото сѫществуване вече сѫ знаели въ Италия, а, може би, и въ Римъ още отъ времето на първото норманско нашествие на полуострова (1081—1085) — съ тѣхъ е ималъ работа Боемундъ Тарентски въ Тесалия презъ 1083 год.; освенъ това, още въ XI вѣкъ е сѫществувало мнение, че тия власи сѫ потомци на изселници отъ Италия. Затова, понеже отъ кръстоносцитѣ на третия походъ въ папската канцелария сѫ знаели, че търновскиятъ господарь се наричалъ, споредъ тогавашната географска терминология, царь на „власитѣ”, т. е. на българитѣ отъ северна България, Инокентий III не се забавилъ да изтъкне въ първото си писмо до Калояна като най-силенъ мотивъ неговия римски произходъ.“ http://macedonia.kroraina.com/vz3/vz3_1_4.htm Любопитно е, защо Златарски споменава власите в северна България (имало ли е там такива?), а не тези в Тесалия. Но разсъжденията му, защо папа Инокентий III е решил, че Калоян има римско потекло, са логични.

Да довърша защо Асеневци се определят като власи и за кои точно власи става дума. В История славянобългарска, Паисий Хилендарски пише: „По това време в 1170 г. в Търново бил патриарх свети Йоан. Виждал лошото отношение на гърците към българите и плакал и молел Бога със сълзи да ги избави от гръцкото робство. И явил му се светият великомъченик Димитрий. Него били славели и почитали търновските и българските царе от началото, от род в род, от благочестивия Михаил до светия Йоан-Владимир. Тоя свети мъченик закрилял дома и рода на българските царе и бил изпратен от Бога, за да помогне и поднови българското царство в Търново. Рекъл на патриарха да постави Асен за цар на българите. Бог ще бъде с него и българският скиптър ще успее в Асеновата ръка. Така патриархът по божие повелие повика Асен и неговия брат Петър от Влахия. Били от царски род, внуци на Гаврил, Самоиловия син, който бил изгонен, както се каза, във Влахия. Заповядал им да съградят хубава черква в Търново на името на светия мъченик Димитрий. Патриархът повикал българските епископи и господари в Търново за освещаване на черквата. И по божие повеление събрал се много народ. Когато патриархът осветил черквата, донесъл венец и багреница, венчал Асен на българския престол и казал на всички, че му било заповядано от Бога чрез свети Димитрий. Тъй народът от радост извикал гръмогласно: „Да живее Асен! За много години на българския цар Асен! За много години на Йоана, най-блажения патриарх търновски, и на цяла България! За много години!“ Така много български господари се присъединили към цар Асен. Той поставил брат си Петър в първи и велик военен чин и наредил цялата военна уредба по предишния ред, както са имали неговите прадеди — търновските царе. Българският народ се стекъл единодушно като един човек в Търново в помощ на Асен. Събрала се войска и от Влахия, изпратили я влашките господари в помощ на Асен. Волята божия била с Асен. Дошла му голяма помощ отвсякъде, закрепил се на българския престол и отмъстил на гърците двойно за обидата и угнетението, което те 70 години причинявали на българите и взимали тежък данък от тях. Така и те през 60 години давали данък на Асен и неговия син Йоан. Понеже те ослепили българите при цар Самоил и причинявали на българите много тайни пакости, и тях ги постигнало това по-късно от българите. Наели и пратили срещу Асен и България триста хиляди гръцка и от различни народи войска, но Асен и българите избили и поробили цялата тая войска за осем години. Едва тогава престанали да воюват с гърците и да им отмъщават за първата българска обида. В старите ръкописни книги се намира разказ за тоя цар Асен стари как след смъртта на светия патриарх Йоан повикал от Охрид светия отец Теофилакт и го поставил патриарх в Търново. Тоя премъдър и вселенски учител в тия времена просветил и очистил от различни ереси България, също и Влахия. Всички власи окончателно били приели латинската ерес и изпърво четели по латински, тъй като с латините са един род и език. Свети Теофилакт подбудил цар Асена, той тръгнал срещу Влахия, покорил двете Влахии под своя власт и забранил на власите — който чете по латински език и изповядва римско изповедание и вяра, да му се отреже езикът. И им заповядал да четат по български и да държат православната вяра. Така от това време власите се обърнали пак към православието и четели по български език до скоро време. Сега русите отново им превели писанието на прост влашки език. Така с грижата на светия патриарх Теофилакт и цар Асен много народ се обърнал към православието.“ https://chitanka.info/text/3746-istorija-slavjanobylgarska/4#textstart Според разказа на Паисий Асен и Петър били потомствени българи от Македония, но родени във Влахия. Коя обаче? Почитанието на свети Димитър Солунски сякаш подсказва, че става дума за Велика Влахия, която е била близо до Солун. Паисий пише, че цар Асен „покорил и двете Влахии“. Явно става дума за Голяма и Малка Влахия. Малка Влахия или Мала Влахия е планинската територия над и в Етолия и Акарнания, днес в Акарнанските планини в Гърция. Названието идва по другото споменавано от средновековните хронисти - Велика Влахия, означаващо влашките поселения (арумъни) в пиндските планини около Тесалия през средновековието. Когато Стефан Душан завладял земите до Атинското херцогство, той се назовавал и „граф на Влахия“. Поселения от власи (арумъни) се споменават по това време освен в тези две области на Гърция, но и в Евбея, Пелопонес и даже в Крит. Власи има и в Епир - Янина. Според Янинската хроника, деспот Тома Прелюбович Комнин ги използва срещу размирните албанци по тези земи. https://bg.wikipedia.org/wiki/Малка_Влахия В Пространно житие на Иларион Мъгленски Патриарх Евтимий отбелязва: „След много време, когато гръцкото царство обедня и съвсем отслабна, а българското се въздигна много, тогава преблагочестивият цар Калоян владееше българския скиптър. Като прояви голяма храброст, той превзе не малка част от гръцките земи, сиреч Тракия и Македония, Тривали и Далмация, а към тях – Неада и Елада, а също и Етолия.“ (Стара българска литература. Том четвърти. Житиеписни творби. С., 1986, с. 107) Завладявайки двете Влахии, Калоян се определя като "цар на българи и власи".

"Историята на император Анри" от Анри дьо Валансиен „ІХ. [Есклас, батовчед на Бурил, се съюзява с императора, който му обещава дъщеря си] 545. И така, вече чухте как Бюрил беше победен и стана всичко, което чухте. Какво повече да ви кажа? Нашите хора стигнаха до Крюсмон и обградиха града и замъка. Есклас, високопоставен сеньор, който воюваше срещу Бюрил, макар да му беше първи братовчед (защото Бюрил твърдеше, че земите, владени от Есклас, трябва да бъдат негови, а Есклас отричаше; и затова враждуваха помежду си); та този Есклас прати [вестители] при император Анри, за да се помирят, тъй като искаше да разполага със силата и помощта му. 546. Точно както ви казах, след това Есклас дойде при императора и го откри да седи в шатрата си заедно с най-високопоставените барони. Есклас дойде в шатрата, където бяха бароните, падна в краката на императора, целуна ги, а сетне и ръката му. Какво да ви кажа? Мирът беше сключен и потвърден, а Есклас стана там човек на император Анри и се закле оттук нататък да му бъде верен и покорен като на свой законен сеньор. 547. Тогава маршалът му каза насаме да поиска от императора единствената му дъщеря. И Есклас отново падна на колене пред императора и му каза: “Господарю, чух, че имате дъщеря, която ви моля, ако ви е угодно, да ми дадете за съпруга. Аз съм твърде богат със земи и съкровища от сребро и злато и ме смятат за голям благородник в моята страна. Затова ви моля, ако ви е угодно, да ми я дадете.” 548. И всички високопоставени мъже, които присъстваха там, го посъветваха да я даде на Есклас, за да му служи той на драго сърце и с по-голямо усърдие. А императорът каза: “Сеньори, щом вие ме съветвате, давам му я.” После се усмихна, повика Есклас и му каза: “Есклас, давам ви дъщеря си, стига Бог да позволи да й се радвате; и с нея ви отстъпвам всички завоевания, които направихме тук, при условие, че бъдете мой човек и ми служите. Ще ви даря също и Голяма Влахия, чийто владетел ще ви направя, ако е угодно Богу и съм жив.” 549. Заради това Есклас падна в краката му и, плачейки, му благодари горещо. Тогава Есклас се върна [в собствените си земи], а нашите дойдоха пак в един замък, който се нарича Естанемак; и там Есклас отново дойде при нашите хора. Тогава нашите барони започнаха да се питат къде и кога ще се ожени той за девойката. А императорът му подари коня си, който много обичаше, и сетне му повери брат си Йосташ с два отряда негови хора; само че единият беше съставен от гърци от Андренопл, а другият от наши французи.“ https://glishev.blog.bg/technology/2007/11/08/quot-istoriiata-na-imperator-anri-quot-ot-anri-dio-valansien.130773 „Българските или дакийските славяни се спуснали от общославянската прародина н населили плътно дн. Молдова и Влашко, но проникнали и на запад, южно от Бескидите и Високите Татри, достигайки до левите брегове ни Средни Дунав и Хрон. т.е. в дн. източни дялове на Словашко и Унгария, и Задкарпатска Украйна. Седмиградско н Банат, а на юг до Долни Дунав и Сава. В края на VI и началото на VII в. те проникнали и станали пълни господари, като направили свое отечество средния, източния н южния дял на Балканския п-в. Като унищожили византийската власт във вътрешността иа полуострова, те принудили елинизираннте елементи от старото население да се изтеглят в Мала Азия, в малкото оцелели и останали под контрола на империята крепости в Цариградския п-в, Солун. Атика, част от пелопонеските брегове с Егейските о-ви. Драч и далматинските прис­танища. По съшия начин южните славяни изтласкали и романизираните елементи, които още веднъж се отдръп­нали, този пьт към високопланинските части, предимно в западния дял на Балканския полуостров. Там романнзираното старо население се съсредоточило в по-значителен брой в пл. Пннд и Северна Тесалия (придобили тогава името Велика Влахия, срещано в изворите), в край­брежните планини на Адриатика. т.е. в дн. Истрия, Далмация и Черна гора (двете последни са наричани през средновековието Мавровлахия), в Сърбия, където заели областите Стари Влах и Влашка земя, а в по-малобройни групи - в планините на дн. области в Македония (Мъгленска. Костурско и др,). Отдали се на трансхуманно скотовъдство, романизираните остатъци от старите обитатели на Балканите общували с населението в околните низини с българите около Велика Влахия или със сърбохърватите в остана­лите покрайнини. Това водело до сродяване чрез смесените бракове и частичното претопяване на планин­ците пастири в заобикалящата ги и превъзхождаща ги в културно отношение славянска маса.“ (П. Коледаров. Политическа география..., том 2, с. 21) Велика Влахия или Голяма Влахия (на гръцки: Μεγάλη Βλαχία; на румънски: Vlahia Mare), срещана също и като Тесалийска Влахия, е средновековна област около Тесалийската равнина, включваща предимно по-високите части на планините, ограждащи полята. Терминът е в употреба през периода 13 – 14 век... Приеманата като първа жена историчка в историята – Ана Комнина, през 12 век, ни съобщава за т.нар. Велика Влахия с нейните селища и съюзи в планините на Тесалия, и най-вече в Пинд. Алексиадата е основен исторически източник и за т.нар. въстание на Никулица Делфина. През същия век равинът Бенямин Туделски счита, че няма сила, която да покори власите. След превземането на Константинопол от латините, византийските хронисти съобщават за възникването на независими на практика влашки владения в планините на Тесалия, обозначавани все така като Велика Влахия. През 1230 г. територията е анексирана от Епирското деспотство, а след Клокотнишката битка, заедно с по-голяма част от земите на деспотата, е в границите на Втората българска държава. https://bg.wikipedia.org/wiki/Велика_Влахия

Руската страна за конфликта: Обыкновенный фашизм. Украинские военные преступления и нарушения прав человека (2017-2020) https://украинские-преступления.org/#p=2 Этап специальной военной операции на Украине. Анатомия антироссийской политики в Европе https://www.instituteofeurope.ru/images/uploads/doklad/390.pdf

Украинци твърдят, че домовете им са разрушени от тяхната армия (ВИДЕО) https://www.lentata.com/page_25142.html

Украинская община Крыма призвала Киев выполнить все условия России "Уверена, что в любом случае специальную военную операцию необходимо довести до конца, нельзя останавливаться на полпути. Чтобы наступил мир на Украине, необходимо выполнить все условия Российской Федерации, но кроме этого необходим пересмотр всей системы государственности", - сказала РИА Новости Гридчина. СИМФЕРОПОЛЬ, 13 мар – РИА Новости. Глава украинской общины Крыма Анастасия Гридчина высказала мнение, что для достижения мира на Украине ее властям нужно выполнить все условия России и пересмотреть нынешнюю систему государственности. По ее мнению, будущее государственное устройство Украины - федерация или конфедерация. "Возможно, даже отдельные области Украины решат пойти по пути советских социалистических республик и создать собственные независимые государства, но и исключать желания некоторых областей вступить в состав России тоже нельзя", - полагает Гридчина. https://ria.ru/20220313/usloviya-1777897861.html?utm_source=yxnews&utm_medium=desktop

https://ria.ru/20220309/ukraina-1777222627.html?utm_source=yxnews&utm_medium=desktop

Публикува Март 13, 2016

Държавната дума е въведена през 1905 г. по предложение на граф Сергий Юлиевич Витте като съвещателен орган към царя. Първите два опита да стане активна, направени от цар Николай II, са неефективни. Впоследствие всички Думи са разпуснати едва след няколко месеца. След избирателната реформа от 1907 г., третата Дума, избрана през ноември 1907 г. е съставена основно от членове на високата класа, като радикалните влияния в Думата са почти изцяло премахнати. Създаването на руската Дума след революцията от 1905 г. е предвестник на значителни промени в Руската автократична система. Държавната дума е въведена през 1905 г. по предложение на граф Сергий Юлиевич Витте като съвещателен орган към царя. Първите два опита да стане активна, направени от цар Николай II, са неефективни. Впоследствие всички Думи са разпуснати едва след няколко месеца. След избирателната реформа от 1907 г., третата Дума, избрана през ноември 1907 г. е съставена основно от членове на високата класа, като радикалните влияния в Думата са почти изцяло премахнати. Създаването на руската Дума след революцията от 1905 г. е предвестник на значителни промени в Руската автократична система. https://bg.wikipedia.org/wiki/Държавна_дума Абсолютната монархия е монархическа форма на държавно управление, при която цялата власт в страната (законодателна, изпълнителна, съдебна, а понякога и духовната власт), de facto и de jure, е съсредоточена в ръцете на монарха. При абсолютната монархия монархът осъществява изпълнителната власт съвместно с правителство, а законодателната – с помощта на различни законосъвещателни органи (изборни или назначавани). При тази форма на управление липсват каквито и да е способи за ограничения на властта на монарха. https://bg.wikipedia.org/wiki/Абсолютна_монархия

В средата на 70-те години на ХІХ в. националноосвободителното движение на народите от Балканския полуостров, които се намирали под пряката власт на Османската империя или били политически зависими от нея, навлязло в етап, който се оказал решителен. През 1875 г. станали въоръжени стълкновения между християнското население и турските войски, при които проличало, че турското правителство, известно като Високата порта или само Портата, има трудности да се справи с народните вълнения, било чрез сила, било чрез реформи. Великите сили в Европа констатирали, че Османската империя очевидно е навлязла в политическа и икономическа криза...

https://duma.bg/karibska-kriza-v-iztochna-ukrayna-n250750

И на Александър II му е писнало да го залъгват турците и европейските държави със споразумения. Предложенията на Цариградската конфереция от 1876 г. са били подобни на Минските: турската империя е трябвало да осигури автономия на областите, в които живеят българите. Но тогава Турция, подкрепена от Англия, веднага отказва да изпълни тези искания и руският император влиза с войската си в България, за да уреди сам въпроса. Английското правителство го укорява, че не е трябвало да прави това, можел е да изчака да видят дали турците все пак няма да направят някакви реформи в България. Минските споразумения в т. 11 предвиждат: „Провеждане на конституционна реформа в Украйна с влизане в сила на нова конституция, предполагаща в качеството на ключов елемент децентрализацията (с вземане предвид на особеностите на отделни райони на Донецка и Луганска области, съгласувани с представителите на тези райони), а също така и приемане на постоянно законодателство за специалния статут на отделни райони на Донецка и Луганска области...“ Украйна не изпълнява споразуменията вече седем години. Явно нервите на Путин не са издържали и историята се повтаря. Сега на мода е „демокрацията“ в аспекта „всеки сам си решава“. И „евроатлантическите ценности“, според които границите в Европа не могат да се прекрояват. През 1877 г. е бил валиден Парижкият договор от 1856 г., подписан от всички велики сили, който има подобно изискване, с което се гарантира целостта на Османската империя. Русия обаче го нарушава и се появява Третата българска държава. Появява се, защото политиците тогава са били явно по-мъдри и чрез взаимни отстъпки на Берлинския конгрес се споразумяват, как да изглеждат управлението и границите на страните, замесени в конфликта. Да направят същото и днешните политици. Няма да стане обаче, с презумпцията „всеки сам си решава“.

Украинците сами си избраха евреина Зеленски за техен президент. А той сега, като Соломон Паси, казва: «Майната му на православието!» И иска преговорите с Русия да се водят на неговия майчин език - с посредничеството на Израел. https://www.24chasa.bg/novini/article/10977741 Ще трябва да си припомним думите на Достоевски за славяните. https://kazanto.ru/bg/christianity/dostoevskii-o-slavyanah-neozhidannoe-dostoevskii-o-slavyanah.html Разбира се, в искането на Зеленски трябва да се отчете и влиянието на финикийските знаци. https://fakti.bg/world/656665-baidan-otpusna-600-mln-dolara-na-ukraina

Бившият президент на САЩ Доналд Тръмп определи като "гениални" действията на президента на Русия Владимир Путин по отношение Украйна и нарече руския лидер "много разумен", съобщават "Дейли мейл" и "Индипендънт". Някои републиканци в САЩ се опитаха да хвърлят вината за кризата върху президента Джо Байдън, заявявайки, че Русия не е нахлувала никъде по времето, когато Тръмп беше президент. Самият Тръмп също публикува по-рано туит, в който твърди, че отношенията му с Путин са щели да предотвратят кризата, посочва "Индипендънт". Няколко часа след това изявление бившият президент заяви в радио предаване, че когато е научил, че Путин признава независимостта на сепаратистките региони Донецк и Луганск в Източна Украйна, си е казал: "Това е гениално". "Казах си: "колко е умно това", посочва Доналд Тръмп. https://dnes.dir.bg/politika/tramp-se-vazhiti-ot-hoda-na-putin-za-ukrayna-tova-e-genialno

https://www.avito.ru/rossiya/kollektsionirovanie/voennye_veschi-ASgBAgICAUQchgE?q=пули

Паисий Хилендарски е получил вдъхновение да напише своята „Историѧ славѣноболгарскаѧ о народе и о царей и о стыхъ болгарскихъ и о въсехъ деѧнїа ї битиа болгарскаѧ“, след като е прочел руското издание на труда на Мавро Орбини "Царството на славяните". https://paisihilendarski.blogspot.com/p/blog-page_6377.html Пълното заглавие на книгата на Орбини, също е доста обстоятелствено:

За срещите на главнокомандващият на руската Дунавска армия великият княз Николай Николаевич Старши със султан Абдул Хамид II в Цариград през март 1878 г. бе споменато в „Натискът за ревизия на Санстефанския мирен договор“, т. 3.3. Бяха изяснени главно политическите моменти, откроили се при разговорите. Могат да се дадат също повече подробности конкретно за организирането и провеждането на първите две срещи, състояли се на 14/26 март, които представляват разменени официални дипломатически посещения (визити) на вежливост. Събитието е привлякло вниманието на европейската преса и е отразено в редица руски, английски, френски, италиански периодични издания с повече или по-малко подробни репортажи, придружени с гравюри, представящи както церемониите по посрещането на главнокомандващия и султана, така и любопитни моменти от срещата на руските и турските военни от свитите на двете високопоставени особи. Между тях имало и такива, които са се сражавали едни срещу други по време на току-що приключилата Руско-турска война. Както става ясно от сведенията за събитието, приведени в периодичните издания или в записките на участниците, визитите са протекли по дипломатическия протокол, който е валиден и днес за официални посещения на държавни глави или на държавни делегации. За предварителната подготовка на срещите сведения дава граф Николай Игнатиев, тогава посланик на Русия в Цариград и главен преговарящ от нейна страна за подписване на мирния договор с Турция. След като руските и турските пълномощници подписали в Сан Стефано мирния договор, на 21 февруари/5 март 1878 г. Игнатиев се срещнал в Цариград с великия везир Ахмед Вефик паша и се уговорил с него да бъде ускорена ратификацията на договора от султан Абдул Хамид II и да се проведе размяна на дипломатически визити между него и великия княз Николай Николаевич. Главнокомандващият трябвало да посети султана в двореца Йълдъз кьошк в Цариград, а султанът, по предложение на Игнатиев - да върне визитата в Сан Стефано. За там Абдул Хамид трябвало да замине с параход и при пристигането си щял да бъде посрещнат и приет с военни почести. Игнатиев предложил и вариант, ответната визита на султана да бъде в руското посолство в квартала Пера в Цариград, като изтъкнал факта, че покойният султан Абдул Азис, след като бил посещаван от великите руски князе, връщал визитата в руското посолство. Докато Игнатиев бил още в Сан Стефано, преди да замине за Санкт Петербург за ратификацията на договора от руския император, размяната на визити не се осъществила. Причината била, че руският дипломат държал да уреди срещите така, че „те да съдействат за издигането на достойнството и значението на победителката Русия в очите на цариградското население“. Затова настоявал визитата на султана да се състои в главната квартира в Сан Стефано, като предвиждал там да се повтори картината от 19 февруари /3 март, когато бил подписан мирният договор. Тогава бил проведен военен парад на руската войска, на който присъствали много жители на Цариград. За посрещането на султана Игнатиев предвиждал да бъде направен тържествен преглед на руската армия, която трябвало да бъде строена покрай пътя, по който султанът ще мине. Начинът на осъществяване на идеята за разменените визити, обаче, не се приел от турците. Те го възприели като унижение на достойнството на султана, още повече, че в Сан Стефано той трябвало да мине пред вражеската армия, победителка в конфликта. Великият везир поискал главнокомандващият да намали придружаващата го свита и военен конвой, когато тръгне за двореца Йълдъз кьошк и ответната визита да не бъде в Сан Стефано или в руското посолство в Цариград. Турските министри излезли с твърденията, че поради разстроеното си здраве султанът не бил в състояние не само да пътува с яхтата си до Сан Стефано, но и да пристигне в Пера; че той бил плашлив и се страхувал от тълпите, които можели да бъдат подплашени от многобройния конвой и т. н. Затова предложили връщането на визитата да стане в един от султанските дворци, който по този случай щял да бъде предоставен на разположение на великия княз Николай Николаевич. След като се запознал с предложението на турските министри, Игнатиев видял в него опит да се възвиси султанът в ущърб на предводителя на руската армия и брат на руския цар. Процедурата по провеждането на двете визити унизявала руското достойнство и била напълно безполезна. Ответната визита щяла да протече скрито от турското население, тъй като султанът щял да премине само пространството от Йълдъз кьошк до един от дворците му, като и на двете места не се допускали обикновени посетители. Затова Игнатиев настоял пред Николай Николаевич да не се приема това предложение, тъй като то било отстъпка, която изглеждала незначителна в очите на европейците, но имала голямо значение за турците и ще повлияе впоследствие на технния начин на действие по отношение на Русия. Тъй като до 22 февруари/6 март, когато се предполагало, че главнокомандващият ще посети султана в Йълдъз кьошк, турците не били представили гаранции, че ответната визита на султана ще се осъществи при условията и обстановката, посочени на Портата от Игнатиев, по негово настояване пътуването на великия княз било отменено. До великия везир била изпратена телеграма, с която го известили, че „Негово императорско височество, главнокомандващият велик княз, се чувства леко неразположен и намира, че лошото време му пречи да извърши далечно пътуване и затова неговата визита не може да стане утре.“ Допълнително щели да се уговорят кога да стане размяната на визитите. С отпътуването му от Сан Стефано за Санкт Петербург, всичко се изменило, обяснява Игнатиев. Турците се възползвали от желанието на великия княз да завърже лични приятелски връзки със султана и използвайки слабостта на „сговорчивите“ дипломати от руското посолство в Цариград Нелидов и Ону, срещата се осъществила при условията, които Игнатиев отхвърлял. Руският кореспондент към главната квартира Всеволод Крестовски пише, че европейските кореспонденти в Цариград обяснявали непровеждането на срещата през февруари с предположението, че по това време турското правителство показвало известна несигурност в отношенията си с Русия. И се колебаело между искреното примирение със свършените факти и тайните надежди, които имало към европейските правителства, че те могат да променят тези факти, от които също недоволствали. А състоялата се накрая на 14/26 март среща, в различните цариградски кръгове била обяснявана с обстоятелството, че между Русия и Турция вече нямало място за каквито и да е недоразумения, колебания и пр., и че последната, искренно примирявайки се със свършените факти, искала да провежда своята по-нататъшна европейска политика не по друг начин, а в траен съюз със своята щастлива победителка. Крестовски уточнява, че той не искал да се ангажира с това мнение, а само предавал мнението на мнозинството в Цариград. Дворецът Долма Бахче и Босфора (Всемирная иллюстрация № 482, 1 апреля 1878) Кореспондентът на The Illustrated London News в Цариград Джон Бел изразил друго мнение. Според него размяната на визитите била отложена поради трудността да се уредят някои подробности по отношение на маршрута, по който великият княз трябвало да пристигне до резиденцията на султана. За да избегнат вълнението, което може да бъде предизвикано сред населението от големия брой руски офицери, яздещи на коне по улиците на Стамбул и Пера, самите руснаци предложили великият княз и неговата свита да отидат по вода до двореца Долма Бахче на борда на парната яхта „Ливадия“, принадлежаща на руската императрица. А султанът трябвало да върне посещението на борда на „Ливадия“ или по друг начин, който се приеме за препоръчителен. Турците се съгласили по отношение на посещението на великия княз, но относно обратната визита на султана предложили тя да се състои в двореца Бейлербей на азиатския бряг на Босфора, който да бъде предоставен на Николай Николаевич в качеството на негова резиденция. Било договорено визитите да се осъществят на 14/26 март. Съмнително е сведението, че руснаците са предложили султанът да върне визитата на борда на Ливадия, тъй като тя пак е щяла да протече далеч от погледите на цариградското население. Както се вижда, разменените визити между руският велик княз главнокомандващ и турският султан са преминали по сценария, отхвърлен от Игнатиев. Но макар и без участието на цариградското население и руската войска срещите са били възприети като важно политическо събитие и подобаващо са отразени както от руската, така и от международната преса. След репортажа за подписването на Санстефанския мирен договор кореспондентът на „Правительственый вестник“ Всеволод Крестовски е написал обширна кореспонденция и за визитите на Николай Николаевич и Абдул Хамид, която е препечатана в „Иллюстрированная хроника войны“. Доста обстоятелствено е представено посещението на Николай Николаевич в Цариград и от кореспондента на Le Monde illustré Дик де Лонли, който също придружава главната квартира. С подробна информация е отразил събитията в своя дневник и друг един участник в тях - секретарят на Николай Николаевич, Михаил Газенкампф. От изнесеното от тримата свидетели на събитията, с добавяне на сведенията от личния доклад на главнокомандващия до императора и на някои детайли от информациите, публикувани в европейските печатни издания, може да се добие подробна представа както за размяната на дипломатическите визити, така и на проведената в същото време среща на участвалите във войната през 1877-1878 г. руски и турски офицери. Размяна на визити на великия княз Николай Николаевич и султан Абдул Хамид На 14/26 март в 9 часа сутринта на пристанището в Сан Стефано се струпали, облечени в парадна форма с ордени, лицата, определени да съпровождат негово височество великия княз главнокомандващ, който предния ден получил покана от турския султан Абдул Хамид да го посети в Цариград. Няколко катера и лодки-миноноски ги превозили на отделни групи до двата руски парахода, с които трябвало да пътуват. На императорската яхта „Ливадия“ се качили: Николай Николаевич Старши, съпровождан от сина си Николай Николаевич Младши, херцог Евгений Максимилианович Лейхтенбергски, принц Александър Петрович Олденбургски; генерал-адютантите Артур Непокойчицки, Йосиф Гурко, граф Павел Шувалов, княз Николай Масалски, Сергей Гершелман; вицеадмирал Андрей Попов; генерал-лейтенантите Дмитрий Скобелев (1-ви), Михаил Скобелев (2-ри) и Гала; генерал-майорите Казимир Левицки, Отон Раух и Яфимович; адютантите на главнокомандващия. Предната вечер на яхтата се настанили 50 матроси от лейбгвардейската рота на морския екипаж с 4 офицера, с руското знаме и военна музика. Те трябвало да съставляват почетния караул за посрещането на султана, когато той върне визитата на великия княз, като го посети в двореца Бейлербей. Всички останали се качили на военния параход „Велик княз Константин“. Тук били намиращите се на служба при главнокомандващия и полевия щаб, началниците на отделите и управленията в действащата армия, генерал-майорите и флигел-адютантите от главната квартира и частите на Санстефанския отряд. Всички заедно съставлявали „многочислената и бляскава“ свита на руския главнокомандващ. На „Константин“ общото внимание привличал капитанът на плавателния съд, флигел-адютант Степан Макаров, и няколкото негови младши офицери, сред които бил и капитан-лейтенант Измаил Зацарьонни. Всички те били герои от осъществените „доблестни дела“ във водите на Черно море и офицерите от сухопътните войски гледали на тях с любопитство. Някои от представителите на чуждестранните армии, акредитирани при руската главна квартира, също пожелали да се включат към свитата на главнокомандващия, но при разпределението им по параходите не била проявена необходимата тактичност и те били поканени на „Констатин“, а не на „Ливадия“. Вследствие на което, на парахода се качили само американският представител - лейтенант Грин и японският представител - полковник Ямазама. Френският - полковник Галяр, германският - майор Лигниц и австрийските представители - подполковник барон Льонейзен и капитан Бола се обидили и се отказали да участват в мероприятието. Двата плавателни съда потеглили от Сан Стефано в 10 часа с музика. Параходът „Ливадия“ вървял отпред с издигнат великокняжески брейд-вимпел (широк флаг), вместо щандарт, защото великият княз не желаел да бъде поздравяван с топовни салюти. Всички намиращи се в пролива военни кораби-стационери (в това число и английските) издигнали руския военен флаг, изпратили матросите по мачтите и приветствали руските кораби с „ура“. Командата на „Ливадия“ им отговаряла по същия начин. На турските военни кораби били строени команди, които отдавали чест. В морето имало леко, сравнително плавно вълнение и времето през целия този ден било прекрасно, напълно пролетно - великолепнят изглед на Босфора и Цариград бил щедро облят от слънчевите лъчи. В 11 ¼ часа двата парахода се приближили до мястото на европейския бряг, където бил разположен султанският дворец Долма Бахче, срещу който стояли закотвени няколко турски броненосни плавателни съда и един руски военен кораб-стационер (стражеви кораб). „Ливадия“ се установила срещу Долма Бахче, а „Константин“ продължил три мили по-нататък и приближавайки се до азиатския бряг, застанал там срещу двореца Бейлербей. От кея при двореца Долма Бахче се отделили няколко парадни придворни каика с гребци, облечени в бели униформи и се приближили до императорската яхта. Двама придворни сановници се качили на нея да приветстват главнокомандващия от името на султана. След което великият княз, заедно с августейшия си син, херцог Лейхтенбергски, принц Олденбургски и началника на щаба генерал-адютант Непокойчицки се разположили в първия разкошно изработен каик и бързо се понесли по вълните към мраморния кей под звуците на музиката. На останалите каици се прехвърлили останалите от неголямата свита, намираща се на „Ливадия“. Посрещане на великия княз Николай Николаевич пред двореца Долма Бахче (The Illustrated London News № 2024, 13 april 1878) Султанът очаквал великия княз на долната площадка на стъпалата, водещи към двореца Долма бахче, заобиколен от всички министри и висши сановници, Рота от турската национална гвардия в парадна форма, строена в шпалир, отдавала чест, а военната музика свирела руския национален химн „Боже, Царя пази!“. Сред придружаващите султана били Ахмед Вефик паша, Реуф паша, Сафвет паша и Гази Осман паша. Последният бил освободен от руски плен след подписване на мирния договор и се прибрал в Цариград. Титлата „Гази“ (почетна титла на воин, отличил се в борбата срещу неверниците) той получил след отбиването на втората руска атака при Плевен. Главнокомандващият бил с параден общогенералски мундир с ордени и с лента на ордена Османие. Такава лента носели също херцог Лейхтенбергски и принц Олденбургски. От генералите само Скобелев баща имал турска лента. Всички от руската свита, които притежавали турски ордени, били с тях. Султанът бил облечен в черен партикулярен (цивилен) сюртук без никакви украшения и носел малиново-червен фес. Посрещането от негова страна се отличавало с изискана и радушна любезност. „Всичко в двора на двореца Долма Бахче е бяло като сняг - пише Дик де Лонли, - дори земята: мраморен кей, мраморни плочи, мраморни стъпала. Султанските стражи в алени носии, музикантите, облечени в небесно синьо и украсени със злато, ябълковозелените лакеи с гарнитури с цвят на настурция, се открояват като необработени нюанси сред тази невероятна белота. Акротериите и корнизите на двореца служат като стойки за кацане на семействата чайки, гмурци и щъркели. Вътре е страхотен разкош. Алебардисти образуват жив плет по стълбите, неподвижни под големите си пики като златни мумии.“ Срещата между султана и великия княз е оценена от кореспондента на The Illustrated London News като „много сърдечна и приятелска“. Дик де Лонли я вижда дори „трогателна“, имайки предвид интимният разговор, проведен от двамата. След като се здрависал приветливо с главнокомандващия, Абдул Хамид поканил августейшите гости да влязат в гостната на двореца, където настанил великият княз Николай Николаевич да седне до него. От руската и турската свита били поканени и настанени в същата гостна: от едната страна на султана и великия княз - Николай Николаевич Младши, херцог Лейхтенбергски, принц Олденбургски и генерал-адютант Непокойчицки; а от другата страна – действителният статски съветник Нелидов, първият турски министър Ахмед Вефик паша, министърът на външните работи Сафвет паша и първият драгоманин на руското посолство в Цариград, статския съветник Михаил Ону. След взаимната размяна на любезности главнокомандващият представил на султана съпровождащите го генерали. Султанът от своя страна представил висшите си сановници. Представещите се влизали последователно в тостната, при което всеки следващ се появявал не по-рано, след като предидущия излизал през другата врата. След това султанът поканил главнокомандващия да седнат на един диван в задната част на гостната, а всички от двете свити се оттеглили в съседната зала. Домакинът с ръка привикал драгоманина Ону, когото познавал, и с гостът водили в продължение на около три четвърти час разговор на четири очи, като преводач бил Ону. След приключване на интимната среща султанът любезно изпратил своя гост до кея и се сбогувал с него. В 12 ½ часа с чакащия го руски парен катер великият княз и придружаващите го се прехвърлили от двореца Долма Бахче в двореца Бейлербей. От „Константин“, който се бил спрял там по-рано, руските парни катери транспортирали до беломраморния кей на брега пред двореца останалата част от многочислената свита на главнокомандващия. След като великият княз слязъл при Долма Бахче, „Ливадия“ също престигнала при Бейлербей и чрез гребните лодки на парахода лейбгвардейската рота от морския екипаж със знамето и музиката слезли на брега. От кея до портите на двореца бил строен караул от турските стрелкови служби, в черни куртки със зелени гарнитури, а в двора, украсен с лехи със зеленина, цветя и фонтани, вдясно след портата била строена ротата на почетната дворцова гвардия на султана със знаме и военна музика. Срещу нея заел място руският почетен караул, също със знаме и музика. Облеклото на турската дворцова гвардия напомняло донякъде мундира на руския Пажески корпус, а пушките им Мартини били върха на изящната изработка и полировка: стоманата блестяла като огледало. В редиците на гвардиията имало млади и красиви младежи, почти момчета, от които много изглеждали на вид на 13 или 14 години. Всички те били деца от най-добрите мюсюлмански фамилии, които щели да заместят след време освобождаващите се офицерски постове в турската армия. Дик де Лонли уточнява, че това били школници от Цариградското военно училище. От двете страни на парадната врата, водеща от верандата от бял мрамор към вътрешните стаи, стояли като часови двама кавалеристи с магазинни Уинчестери в светлолилави хусарски венгерки, обшити с малинови шнурове. Ротата на руския гвардейски екипаж, състояща се от снажни красавци, застанала също вътре в двора, срещу почетната турска гвардия. Дворецът Бейлербей бил двуетажен, изграден целият от мрамор в мавритански стил. Бил обграден от неголяма градина и каменна стена. Вътрешността на двореца, неговите зали, хола, приемната, преходните и останалите стаи, всичко било връх на ослепителния източен лукс. Салон в двореца Бейлербей, предоставен за резиденция на великия княз Николай Николаевич (Cassell's illustrated history of the Russo-Turkish war, vol. II) Трудно било да се опишат съчетанията на всички цветове, резби, арабески, скулптури, позлата, мрамор, порфир, бронз, масивно сребро, разкошни тъкани, меки килими и прочие, споделят кореспондентите. Подовете били застлани с безукорно чисти, нежни сламени рогозки, покрити с тесни килими. Таваните се поддържали от вити колони от лапис лазур. Стаите имали параден вид, нямало никакви жилищни удобства. Едни от стаите били обляни с меки златисти, други със сребристо-синкави, в трети – с розови полусветлини, преминаващи през големите прозорци, покрити с шарени копринени щори. Всяка стая въвеждала в отделен фантастичен свят на лукса, а всички стаи заедно неволно пренасяли въображението в приказната сфера на хилядата и една нощи. Особено поетическо настроение създавала голямата зала на долния етаж, по средата на която се помещавал обширен мраморен басейн с фонтан. Говорело се, че в него Абдул Хамид се къпел със своите одалиски. В тази разкошна и изящна зала, със златиста полусветлина и тънък аромат на парфюми, се усещали нега и тайнственост. Жалко било само, че на стените на всичките тези изумително разкошни зали нямало нито една картина, а в нишите – нито една статуя. От всички прозорци се откривали очарователни изгледи към Босфора със Златния рог и Цариград. Около един часа след обяд пристигнал Николай Николаевич и караулите го посрещнали, отдавайки чест, а турската музика засвирила руския химн. Негово височество поздравил караулите, преминал по продължение на фронта и след това бил въведен в двореца от един от церемониал-майсторите, закичен с руския орден „Свети Станислав“, 2-ра степен. В една от страничните стаи била приготвена широка и просторна маса, покрита с кристални вази и такива от масивно сребро и злато, с букети от рози, камелии и някакви още по-редки цветя, различни сладки и плодове били сложени в златни подноси, имало и разхладителни напитки. Тук на всички от свитата предложили кафе и цигари. Николай Николаевич посреща Абдул Хамид на кея пред двореца Бейлербей (L`Illustrazione Italiana, 12 maggio 1878) След около двадесет минути известили великия княз, че към кея се приближава парната яхта на султана. Негово височество, съпровождан от няколко висши лица от руската свита, тръгнал към кея за среща, а цялата останала свита се разположила в шпалир от двете страни на мраморната веранда. Музиката на руския почетен карауло засвирила турския химн, който присъстващите оценили като много звучен и музикален. Султанът и главнокомандващия, след като отново си стиснали ръцете, се насочили покрай отдаващите чест почетни караули към двореца и следвани от свитата от руски и турски сановници се изкачили по стълбата на горния етаж. Докато траела церемонията по посрещането на султана двата руски парахода стояли на видно място на кея, украсени с можество шарени флагове и с хора от екипажа, покатерени на реите, от където се разнасяло приветственото „ура“. Посрещането на султана с почетни караули при двореца Бейлербей (The Illustrated London News № 2024, 13 april 1878) Официалните „гости“ и „домакини“ пред почетния караул на Гвардейския морски екипаж (пощенска картичка) Крестовски описва султана като млад мъж, на около 30 години, среден на ръст, твърде слаб, с привлекателни черти, но безстрастни и като че ли малко уморени очи, чийто взор постоянно оставал устремен някъде в неопределеното пространство, минавайки през лицата и главите на всички присъстващи. Както обяснили на руснаците, тази насоченост на султанския поглед се предписвала от правилата на местния придворен етикет. Според Газенкампф султанът бил малък, слаб, некрасив, с гърбав нос, вървял плахо, бавно, прегърбен. Възможно и да е субективна, но констатацията на секретаря на главнокомандващия е била, че Абдул Хамид е имал „жалък вид“, застанал редом до „величествения красавец“, какъвто бил великият княз. И униформите на турските офицери и сановници имали по-невзрачев вид от тези на руските. За Дик де Лонли султанът е „сериозен, блед, уморен, отпуснат; той е слаб, с големи черни очи... физиономията му е интелигентна и отличителна, има среден ръст, носи къса черна брада...“ Разговор между Николай Николаевич и Абдул Хамид в двореца Бейлербей (Le Monde illustré № 1099, 20 avril 1878) След като се изкачили на втория етаж, двете свити – руската и турската се спрели в приемната зала. А великият княз-главнокомандващ, заедно с Абдул Хамид, съпровождани от първият министър Ахмет Вефик паша и първият драгоманин на руското посолство Михаил Ону, влезли направо в специална прилежаща всекидневна, с изглед към морето, където било сервирано съгласно турския обичай кафе в луксозен сребърен сервиз. След половин час султанът се сбогувал с великия княз, който го изпратил до яхтата. Крестовски и Газенкампф не съобщават какво са си говорили Николай Николаевич и Абдул Хамид при разговорите на четири очи в Долма Бахче и Бейлербей, но информация за тези разговори са дали в докладите си великият княз и Ону. Тя е цитирана в „Натискът за ревизия на Санстефанския мирен договор“, т. 3.3. Дик де Лонли е успял да научи нещо от първия разговор, което отчасти е вярно и е отбелязано в доклада на Николай Николаевич. Окачествявайки срещата като „трогателна“, френският кореспондент добавя: „Абдул-Хамид, чувствителна и нежна натура, е много развълнуван, очите му са пълни със сълзи; той съжалява за тъжната съдба, нанесена от Санстефанския договор на Турция и на нейния суверен. Великият княз го утешава и в името на брат си му дава най-приятелски уверения.“ Среща на руските и турските офицери, Осман паша се поздравява с Михаил Скобелев Докато течала срещата на четири очи между Николай Николаевич и Абдул Хамид, вниманието на всички присъстващи в приемната зала на двореца Бейлербей се съсредоточило главно върху най-известните лица от двете свити. Турците много се интересували от генералите Непокойчицки, Гурко и Скобелев, а руснаците от Осман паша и Реуф паша, които ден преди това се завърнали от Русия – единият като освободен пленник, другият като специално упълномощен посланик. Осман паша носел звездата и лентата на най-висшия турски орден Меджедие, с който бил награден след завръщането си. Газенкампф забелязял, че сабята му била същата, която Николай Николаевич му върнал след благодарствания молебен, извършен по повод падането на Плевен. Реуф паша пък, носел лентата и звездата на „Ордена на Белия орел“, с който Александър II го наградил в Санкт Петербург. От турската свита внимание привличали също великият везир Ахмед Вефик паша, който бил красавец и Фуад паша, когото Газенкампф определя като „денди“, и който бил началник на султанската гвардия. Направил впечатление и някакъв паша, облечен в мундир с червени ревери: „нито преди, нито след това съм виждал турчин в такъв мундир“, коментира Газенкампф. Срещата на руските и турските висши офицери, участвали в Руско-турската война (Le Monde illustré № 1099, 20 avril 1878) Терасата на двореца Бейлербей, оградена с посребрена пяна от вълните на Босфора, станала този ден свидетел на много вълнуващи и любопитни сцени – пише в кореспонденцията си Дик де Лонли. Настъпило нещо като всеобщо помирение на победителите и победените. Осман паша потърсил младия генерал Скобелев, когото видял за първи път в малката къща на Вит, където самият той лежал в плен, ранен, на 10 декември миналата година. Двамата бивши противници сърдечно протегнали ръце, здрависали се и после дълго се разхождали по терасата, под чистото и сияещо пролетно небе. Недалеч от тях руският генерал Шувалов разговарял приятелски с Фуад-паша, който нанесъл голямо поражение на княз Мирски при Елена. Но към края на войната Фуад нямал късмет и понеже не бил подкрепен от своя главнокомандващ Сюлейман-паша, бил победен пред Пловдив. Шувалов попитал Фуад-паша, като бивш участник в Кримската война, какво е мнението му за английските офицери, а османският генерал отговорил с фраза, в която имало много „войнишки привкус“ и която трудно можела да се възпроизведе на учтив език. Все на същата тераса можели да се видят, хванати под ръка, Гурко, наречен Забалкански при последната война, и Реуф-паша, вече турски военен министър, който миналата пролет имал „неудобството“ да види своята войска, разбита при Йени Загра (Нова Загора) от армията на същия Гурко. Според Дик де Лонли великият княз Николай се показал учтив и щедър завоевател, защото похвалил турските генерали, които наистина били достойни за това. На Осман паша, доблестния защитник на Плевен, казал: „За нас беше чест да се борим с противник като вас.“ Думите, му, отправени към Фуад-паша, защитникът на Елена, били: „Вие сте наистина смел човек и аз се радвам да ви отдам почит за вашите заслуги.“ След разговорите в Бейлербей, победителите и победителите се разделили еднакво доволни един от друг, уверявя кореспондентът на Le Monde illustré. Всеволод Крестовски също пеше, че руските офицери се скупчили около Осман паша, който попитал за генерал Скобелев 2-ри (Михаил) и когато той дошел при него, се зарадвал и те доста дълго, оживено и много любезно беседвали помежду си. Пашата разговарял също доста дълго със Скобелев 1-ви (Дмитрий, бащата на Михаил, който също участвал в Руско-турската война) и с коменданта на главната квартира генерал-майор Штейн, с които се запознал по време на пребиваването си като пленник в Бохот. Генерал Гурко и двамата Скобелеви беседвали също известно време и с Реуф паша, на когото на вид можели да бъдът дадени не повече от четиридесет години. Бил висок, слаб човек, с тънки, доста привлекателни черти на лицето и неголеми мустаци. В средите на турската свита имало няколко млади хора с твърде елегантен външен вид, с прически, сресани отзад по английски, с парижки маниери, облечени в умело скроена военна униформа, с акселбанти и щаб-офицерски еполети. В руската войска нямало нито един толкова млад щаб-офицер и тези еполети на полковници, поставени на толкова млади рамене удивлявали много от руснаците. Още повече, че те не рядко срещали сред пленниците петдесет годишни поручици и шестдесет годишни капитани. „Както се вижда, тук повече от кое да е друго място важи нашата пословица: „за някои службата е майка, а за други – мащеха“, коментира авторът на тези наблюдения и впечатления, Всеволод Крестовски. Посрещане на Осман паша пред Военното министерство (Сераскериата) в Цариград (The Illustrated London News № 2024, 13 april 1878) Осман паша се завърнал в Цариград от Русия на 12/24 март. В турската столица бил посрещнат и приветстван от всички класи на ентусиазираното мюсюлманско население. Първото му посещение в съответствие със задълженията му, било да се яви в седалището на военния министър (сераскера). Прилежащите улици на Стамбул били изпълнени с хора, нетърпеливи да видят знаменития защитник на Плевен и да покажат възхищението си от неговото поведение и военна доблест, които, повече от всички други изяви на турската армия през Руско-турската война, поддържали древния боен характер на нацията. Де Лонли отбелязва, че Осман паша, „доблестният, макар и нещастен защитник на Плевен“, бил живият символ на османската военна чест и затова унизената и победена нация се тълпяла около него и го поздравявала с възхищение за проявената смелост. Извън всяко подозрение били неговата възвишеност и чист характер, които той запазил по време на войната. Над двеста хиляди жители на Цариград се събрали, за да го посрещнат. Според английският кореспондент, обаче, заслугите на Осман паша били преувеличени от султана, който искал да представи защитата на Плевен като значимо европейско събитие. Съвсем друго измерение щяло да има то, ако бе станало в Европа, а не в Ориента, била оценката на Абдул Хамид. Султанът приел Осман паша на следващия ден. Той вече съвсем се бил възстановил от раната, която получил при последния отчаян опит да изведе остатъка от обкръжената си армия при Плевен. Като пленник е изпратен от руския главнокомандващ в Одеса, а оттам в Киев, където е третиран с уважение, затворен в къща, отделена за негово жилище. След завръщането си в Цариград се запознава лично с повечето руски генерали, придружаващи великия княз Николай Николаевич. Твърди се, че бил склонен към съюз с Русия. Назначен бил за командващ на турските войски в и около столицата. Срещата на генерал Михаил Скобелев с Осман паша (The Illustrated London News № 2025, 20 april 1878) В The Illustrated London News е представена в по-близък план срещата на Михаил Скобелев с Осман паша. Дава се и обяснението, че когато великият княз Николай, заобиколен от своя щаб и висшите генерали, приел султана в двореца Бейлербей на Босфора, генерал Скобелев пръв се приближил до Осман паша и му подал ръка. На художникът, който скицирал сцената, се казва още в информацията към илююстрацията, му направило впечатление колко галантни можели да бъдат военните, когато войната приключи и те, уважавайки се един друг, застанат лице в лице като приятели, въпреки че политическите усложнения могат след няколко седмици да ги принудят отново да заемат позициите на „смъртни врагове“. Всъщност „художникът“ е кореспондентът Джон Бел. И четирите показани тук илюстрации от The Illustrated London News са гравирани по негови скици. Двете гравюри от Le Monde illustré пък, са по скици на Дик де Лонли. Използвани източници: 1. Н. П. Игнатиев. Записки (1875-1878). С., 1986, с. 580, 586-589, 591, 593, 648-650. 2. Всеволод Крестовский. Свидание Е. И. В. Главнокомандующаго с султаном. (Корреспонденция „Правительственого вестника“). В: Иллюстрированная хроника войны, бр. 100, приложение към бр. 485 на „Всемирная иллюстрация“, с. 394-395. 3. Михаил Газенкампф. Мой дневник 1877-78 гг. СПб, 1908, с. 517-526. 4. Рапорт главнокомандующаго действующею армиею государю императору 16 марта 1878 года. В: Сборник материалов по Русско-турецкой войне. Выпуск 14, с. 164-168. 5. Dick de Lonlay. A travers la Bulgarie, P. 1888, 306-320. 6. The Illustrated London News: № 2024 от 13 април 1878, с. 335-336, 348-350; № 2025 от 20 април 1878, с. 353, 355, 358, 7. Le Monde illustré: № 1098 от 13 април 1878, с. 238-240; № 1099 от 20 април 1878, с. 249, 254, 256-257. 8. L`Illustrazione Italiana, 12 май 1878, с. 301, 306. 9. Всемирная иллюстрация, бр. 482 от 1 апреля 1878 г. с. 232.

Не знам какви точно са били съображенията на авторката на изследването, за да достигне до това заключение. Тя уточнява, че може да става дума и за „страни и селища, където е пребивавало лицето със съответната фамилия“. Писателят Иван Аржентински е живял само четири години в Аржентина, но се е подвизавал в българската литература като „Аржентински“. Така и пребивавалият в Русия, може да бъде приеман като Иван Московията, например. Така може да бъде наричан и почитател на Русия, дори да не е ходил там - не всички, които са вярвали в „дядо Иван“ са били в Русия. През Възраждането руснаците са наричани „московци“. Казвали са им и „руси“. Т. е. имаме наименования различни от „руснаци“. На Русия пък, са казвали „Московията“. В „Под игото“ тя се споменава няколко пъти. Все пак това са предположения. От личен опит знам, че в много случаи, когато се достигне до истината, често тя се оказва различна от предположенията.

http://authors.ometeo.net/101kb/05.pdf

Иван Хаджийски. Бит и душевност на българския народ. Том първи: Бит и душевност на нашия селянин

Използвана литература: 1. Сп. Всемирная иллюстрация, том XIX, 1 января - 17 июня 1878 г., бр. № 469 - № 494. 2. Сп. Всемирная иллюстрация, том XX, 24 июня – 16 декабря 1878 г., бр. № 495- № 520. 3. История на България, том 6: Българско възраждане 1856 – 1878. С., 1987. 4. Дипломатия в новое время 1871-1914. Глава четвертая. Русско-турецкая война (1877—1878 гг.) и Берлинский конгресс (1878 г.). В: История дипломатии. Том II. Автор тома В. М. Хвостов. Под редакцией А. А. Громыко, И. Н. Земскова, В .А. Зорина, В. С. Семенова, С. Д. Сказкина, В. М. Хвостова. М., 1963. 5. Н. П. Игнатиев. Записки (1875-1878). С., 1986. 6. Дневник Д. А. Милютина 1878-1880. Том третий. М., 1950. 7. П. А. Шувалов о Берлинском конгрессе 1878 г. В: Красный архив. Исторический журнал. Том четвертый (пятьдесят девятый) 1933 г., с. 82-109. (П. А. Шувалов за Берлинския конгрес през 1878 г. В: Българска историческа библиотека, г. V 1932-33, т. 2, с. 119-148). 8. А. С. Анучина. Берлинский конгрес 1878 г. СПб, 1912. 9. Г. И. Бобриков. Воспоминание о Берлинском конгрессе. В: Русский вестник. 1889. № 12. 10. Г. И. Бобриков. В Берлине на конгрессе. В: Русская старина, т. 153, февруари 1913 г. 11. Из воспоминания княза Хлодвига Гогенлое. В: Русская старина. 1907: № 129, март. 12. Освобождение Болгарии от турецкого ига: Документы в трех томах. Том 3: Борьба России и болгарского народа за создание Болгарского государства 1878-1879 г. М., 1967. 13. Сборник договоров России с другими государствами 1856-1917. М, 1952. 14. С. Татищев. Император Александр II. Его жизнь и царствование. Том 2. СПб, 1903. 15. Международные отношения на Балканах.1856-1878 гг. Виноградов В.Н. (отв. ред.), 1986. 16. В. Н. Виноградов. Балканская эпопея князя А. М. Горчакова. 2005. 17. А. В. Витол. Турция и европейские державы на Берлинском конгрессе 1878 г. В: Тюркологический сборник 1973. М., 1975. 18. И. В. Литвиненко. Британская делегация на Берлинском конгрессе: команда единомышленников или политических конкурентов? 19. Г. Н. Реутов. Из истории захвата Кипра Англией. Кипрская конвенция 4 июня 1878 года. В: Вопросы истории, № 3, Март 1958, C. 20. G. E. Buckle. The Letters of Queen Victoria 1862-1878. Vol-II. London, 1926. 21. G. E. Buckle, W. F. Monypenny. The Life of Benjamin Disraeli. Vol. VI, 1920. 22 G. Cecil. Life of Robert Marquis of Salisbury, v. II, 1921. 23. Die grosse politik der europäischen kabinette, 1871-1914. Bd. 2, Der Berliner Kongress und Seine Vorgeschichtehttps. 1922. 24. Е. Wertheimer. Graf Julius Andrássy, sein Leben und seine Zeit, nach ungedruckten Quellen. III Band. St. 1913. 25. Ch. de Moüy. Souvenirs et causeries d'un diplomate. P. 1909 с. 79-150 26. B. Bareilles. Rapport secret sur le Congrès de Berlin adressé à la Sublime Porte, par Carathéodory pacha, premier plénipotentiaire ottoman. Paris, 1919. 27. С. Т. Райкин. Сан Стефанска България, том II. С., 2011. 28. К. Косев. Двубоят Горчаков-Бисмарк и съдбата на България. С., 2019. 29. Г. П. Генов. България и Европа: Сан Стефано и Берлин – 1878. С., 1940. 30. Протоколите от Берлинский конгрес. Преведени и издадени от Т. Икономов. С., 1885. (Protocols of Congress of the Representatives of Great Britain, Austria-Hungary, France, Germany, Italy, Russia and Turkey for the settlement of affairs in the East, bound in a volume. 1878.) 31. The map of Europe by treaty; showing the various political and territorial changes which have taken place since the general peace of 1814. With Numerous Map and Notes. Vol. IV. 1875 to 1891. By sir Edward Hertslet, C. B. L., 1891. с. 2759. 32. Unprinted Documents Russo-British Relations During the Eastern Crisis. The Slavonic Review. Vol. 12. 33. Границите на България 1876-1919. С. Попов. 1940. 34. E. L. Woodward. The Congress of Berlin 1878. L., 1920. 35. R.w.Seton-Watson. Britain In Europe 1789-1914. 1945. 36. MacKenzie D. Count N.P. Ignat'ev - the Father of Lies? N Y. etc. 2002. P. 582. 37. E. L. Woodward. The Congress of Berlin 1878. L. 1920. 38. HANSARD 1803–2005 → 1870s → 1878 → July 1878 → 18 July 1878 → Lords Sitting. CONGRESS—CORRESPONDENCE AND PROTOCOLS Използвана литература по части и глави Част първа 1.1. Руските пълномощници на конгреса: Л 5 – с. 800; Л 6 – с. 39, 46, 51, 52, 60, 63-64, ; Л 7 – с. 97-99, 99-100,101, 105; Л 8 – с. 16, 22, 32-33; Л 9 – с. 3; Л 10 - с. 284; Л 12 – с. 40; Л 14 – с. 487, 487-488; Л 15 - с. 376; Л 23 – с. 223, 231, 307; Л 24 – с. 118; Л 32 - с. 485. 1.2. Инструкции за руските пълномощници: Л 6 – с. 63, 64, 70; Л 7 – с. 100, 104; Л 12 – с. 132-137, 141-144, 146-147; Л 15 – с. 375-376. 1.3. Пълномощниците на другите държави: Л 1 – с. 378, 379, 398; Л 4 – с. 130; Л 7 – с. 102; Л 8 – с. 52; Л 10 – с. 288; Л 11 – с. 572; Л 15 – с. 377; Л 16 – с. 267; Л 18 – с. 38, 39; Л 20 – с. 624-625; Л 21 – с. 305-307, 321; Л 22 - с. с. 248-250, 279; Л 23 – с. 323; Л 24 – с. 108, 110, 111, 112-113; Л 26 – с. 83-84; Л 34 – с. 27; Л 37 – с. 24. 1.4. Откриване на конгреса: Л 1 – с. 362-363, 398, 415, 439, 492; Л 3 – с. 476; Л 6 – с. 65, 66; Л 8 – с. 18, 29-30, 40; Л 11 – с. 571; Л 17 – с. 131; Л 21 – с. 311-312, 316; Л 24 – с. 111, 112; Л 30 – с. 9-12, 12-16; Л 37- с. 17. 1.5. Англия предлага Гърция да вземе участие в конгреса: Л 30 – с. 17-20, 25-31, 75. Част втора 2.1. Северна България ще бъде самостоятелно княжество, Южна България – турска провинция с широка автономия: Л 6 – с. 65-66, 67; Л 7 - 101, 102-103; Л 8 – с. 16-18, 32-34, 35-36; 46, 47, 48, 62; Л 9 – с. 10; Л 12 – с. 151-152; Л 15 – с. 377; Л 16 – с. 258; Л 17 – с. 134; Л 21 – с. 319, 321, 322-323; Л 22 – с. 282-289; Л 29 – с. 49-50; Л 30 – с. 20-24. 2.2. София и Варна ще бъдат към Българското княжество, Южна България ще се казва Източна Румелия, Македония остава на Турция: Л 2 – с. 23; Л 6 – с. 67, 74; Л 7 – с. 102; Л 8 – с. 49, 50-55, 60, 62, 91; Л 9 – с. 11-13, 285; Л 10 – с. 284, 286; Л 12 – с. 153-154,; Л 15 – с. 378; Л 17 – с. 134; Л 21 – с. 323; Л 22 – с. 284; Л 26 – с. 86; Л 28 – с. 151, 154, 154-155; Л 29 – с. 51; Л 30 – с. 25, 73; Л 38 – с. 1757-1758. 2.3. В Източна Румелия няма да има турски войски: Л 6 – с. 68, 69, 70; Л 8 – с. 68-69, 73, 89; Л 12 – с. 156-158; Л 15 – с. 379; Л 17 - с. 135; Л 29 – с. 60-61; Л 30 – с. 32-41, 42, 55-57, 75; Л 34 – с. 30; 2.4. Избор на български княз, събрание за изготвяне на органически устав (конституция) на княжеството, граждански и религиозни права на населението: Л 8 – с. 37, 69, 70-71, 74, 75; Л 30 – с. 42-43, 44-47, 55-61, 62-63, 72-73. 2.5. Срокът на окупацията ще бъде намален, България ще изплаща част от дълговете на Турция, договорите с чуждите държави ще останат в сила: Л 8 – с.74, 93-94; Л 30 – с. 30-44; 44-55, 61-62, 66-69, 70, 73. 2.6. Граници на Княжество България и Източна Румелия: Л 8 – с. 30, 78-79, 80, 93, 94, 95-98, 101-104, 106; Л 9 – с. 19; Л 10 – 286; Л 30 - с. 93, 119, 181, 164-171, 205-207; Л 33 – с. 28-30; 31-32. Част трета 3.1. Босна и Херцеговина ще бъдат окупирани и управлявани от Австро-Унгария, но остават на султана: Л 6 – с. 71-72, 72-73; Л 7 – с. 101-102; Л 8 – с. 35, 61, 76, 77, 80; Л 11 – с. 570-571; Л 22 – с. 281-282, Л 24 – с. 133-134; Л 30 – с. 76-87, 104, 130, 202. 3.2. Сърбия получава Враня и Пирот: Л 8 – с. 16, 81-82, 83-86, 87, 88; Л 10 – с. 22-24; Л 15 – с. 379-380; Л 30 – с. 74-75, 85-93, 172-174, 181. 3.3. Черна гора ще има пристанище на Адриатическо море: Л 30 – с. 114-118, 132-133; Berlin protocols of congress 1878 с. 991-992. 3.4. На Гърция се признава правото да се разшири с части от Тесалия и Епир: Л 30 – с. 75, 92-93, 93-97, 140-148. Част четвърта 4.1. Румъния връща Южна Бесарабия на Русия, получава Северна Добруджа: Л 15 – с. 382; л 30 – с. 98-103; 104-113, 200-201. 4.2. Корабоплаването по Дунав и събарянето на турските крепости по реката: Л 30 – с. 119-122, 133-135. 4.3. Териториалните придобивки на Русия в Азия, повод за Англия да окупира Кипър: Л 2 – с. 23; Л 4 – с. 131; Л 6 – с. 73-74; Л 7 – с. 105-106, 106-108; Л 11 – с. 573; Л 13 – с. 176-180; Л 15 – с. 374-375; Л 17 – с. Л 19 с. 148-149; Л 21 – с. 338; Л 22 – с. 289, 291-293; Л 30 – с. 150, 151-155, 160-162, 176-177, 184; 4.4. Режимът на плаването през Босфора и Дарданелите се запазва. Подобряване положението на арменците: Л 30 – с. 155-158, 162; Част пета 5.1. Военните обезщетенияя на Русия: Л 8 – с. 90; Л 14 – с. 504; Л 17 – с. 140. 5.2. Права и свободи на населението в Османската империя: Л 30 – с. 135-139. 5.3. Предложение за контрол на изпълнението на договора: Л 30 – с. 174-175, 177-181, 187-189, 194-199. 5.4. Гробище за прослава на загиналите на Шипка: Л 30 – с. 189-191. 5.5. Окончателен вид на Берлинския договор: Л 8 – с. 76; Л 14 – с. 507-509; Л 30 – 47, 76, 191-193. 5.6. Закриване на конгреса: Л 30 – с. 210-212.

Част пета 5.1. Военните обезщетения на Русия На 20 юни/2 юли конгресът се заел с обсъждането на чл. XIX от Санстефанския договор, който се отнасял до военните обезщетения за загубите, причинени на Русия вследствие на войната. Портата се задължавала да заплати на победителката следните суми: деветстотин милиона рубли военни разноски (поддържане на войската, възстановяване на материали, военни поръчки); четиристотин милиона рубли вреди, нанесени на южните брегове на страната, на износната търговия, на индустрията и железните пътища; сто милиона рубли вреди, причинени в Кавказ в резултат на нашествието; десет милиона рубли вреди и загуби на руските поданици и институти в Турция. Общата сума на възнагражденията съставлявала един милиард четиристотин и десет милиона рубли. Поради финансовите трудности, които Турция изпитвала след войната, руският император се съгласил с желанието на султана да замени плащането на част от изброените суми с териториални отстъпки. Русия трябвало да получи в Европа: Тулчанския санджак (Северна Добруджа), включващ окръзите (каазите) Килия, Сулина, Махмудие, Исакча, Тулча, Мачин, Бабадаг, Хърсово, Кюстенджа и Меджидие; също островите в Дунавската делта и Змийския остров в Черно море. В Азия се отстъпвали Ардахан, Карс, Батуми, Баязид и територията до Саханлуг. Споменатите територии, се предавали на Русия като равностойност на сумата от един милиард и сто милиона рубли. Остатъка на обезщетението без десетте милиона рубли, дължими за руските интереси и институции в Турция, или триста милиона рубли, както и начинът за изплащането на тази сума и гаранцията, която ще се даде за тях, трябвало да бъдат уредени след споразумение между руското императорско правителство и това на султана. В началото на заседанието председателят обърнал внимание на конгреса, че обсъждането няма да се отнася до териториалните разпореждания, а до паричното обезщетение, сиреч до тристата милиона рубли, начинът за изплащането на които и гаранцията, която ще се даде за тях, трябвало да бъдат уредени допълнително. Солсбъри заявил, че думите за гаранциите били много важни, и прибавил, че ако тези гаранции трябва да бъдат териториални, сиреч да се завземат някои места до изплащането на цялата сума на възнаграждението, то пълномощниците на Англия ще се възпротивят на такава мярка. Шувалов, обаче, обявил от името на своето правителство, че въпросът за гаранциите ще се уреди между Русия и Турция, но в намеренията на Русия не влиза ново придобиване на земи. Дискусията продължила с изявлението на Каратеодори паша, който поискал от конгреса да обяви за невъзможно Портата да поеме посоченото парично задължение, тъй като то на практика било неизпълнимо. Сумата на обезщетението надвишавала значително платежните възможности на Османската империя, тъй като тя трябвало да изплаща и големите заеми, получени от западноевропейските банки. Бисмарк не подкрепил турците и строго подчертал, че Турция не поема ангажимента за паричното обезщетение сега, а го е взела в Сан Стефано. Шувалов успокоил англичаните и французите, като ги уверил, че паричното възстановяване няма да се преобразува в териториални отстъпки и че Русия признава предимството на кредиторите на Портата, които са й дали пари назаем преди сключването на мира. След това заявление Вадингтон поискал да получи точен отговор върху намеренията па Портата за дадените срещу заемите залози, и Каратеодори паша заявил, че Портата ще направи всичко, което зависи от нея, за да изпълни своите задължения. Той добавил, че за да може да се изкаже в това отношение с по-голяма точност, трябва да иска инструкции от своето правителство Председателят обявил, че след заявленията на руските и турските пълномощници въпросът можел да се остави на двете държави сами да се споразумеят по него, с условието Русия да даде възможност на Турция да се разплаща с кредиторите си. Конгресът приел това предложение и решил, че алинеите от Санстефанския договор, отнасящи се до паричното обезцетение, няма влязат в новия договор. Резултатите от заседанието, проведено на 20 юни/2 юли Анучин резюмирал така: „По въпроса за паричното възнаграждение, уговорено в Санстефанския договор да съставлява 310 милиона рубли, бе дълго говорено и тълкувано. Измъкнаха от нашите пълномощници заявлението, че ние няма да поискаме да го заменим с териториални отстъпки и няма да изискваме от Портата контрибуцията да бъде в ущърб на европейските ѝ кредитори. В края на краищата бе постановено, че става дума за частно споразумение между Русия и Турция и затова не е необходимо да се отбелязва каквото и да е за него в договора, който ще замени Санстефанския. Учудващо е, че всичките изгоди, които страните договориха за себе си, бяха записани в протокола, а за нашите права ни оставиха сами да се оправяме със султана!“ Размерът на обезщетението бил установен окончателно с договора, подписан в Цариград през февруари 1879 г. Обезщетението е определено в размер на 802,5 милиона франка. (225 милиона рубли), без да се отчитат претенциите на руските граждани за загубите, понесени от тях по време на войната. Подписаното споразумение увеличило паричния дълг на Турция с 30%. Финансовото положение на Османската империя било катастрофално, въпреки че Берлинският конгрес решил, че България трябва да внесе за погасяване на турския дълт 9 898 662 лири, Сърбия — 2 107 457 лири, Гърция — 2 130780 лири, Черна гора — 98 986 лири. На практика, по една или друга причина, никой не платил нищо. 5.2. Права и свободи на населението в Османската империя Преди да се открие заседанието на 22 юни/4 юли Солсбъри раздал на пълномощниците предложение, чиято цел била да замени определенията на чл. XXII на Санстефанския договор, отнасящ се до правата, дипломатическата и консулската защита на руските монаси, поклонници и духовни лица, които пътуват или живеят в Европейска и Азиатска Турция. Текстът на предложението разширявал кръга на правоимащите и бил: „Всички жители на турската империя, от каквато вяра и да са, ще се ползват с пълно равенство на правата. Те ще се приемат във всичките служби на държавата, ще се ползват с права върху всички публични длъжности и почести и ще се приемат за свидетели пред съдилищата. Упражняването и външната практика на всички богослужения са напълно свободни н никакво препятствие не може да се постави било на йерархичното устройство на разните изповедания, било на техните отношения към духовните им началници. Духовните лица, поклонниците и монасите от всички народности, които пътуват или пребивават в Турция, ще се ползват с пълно равенство в правата, изгодите н преимуществата. Покровителствените права на дипломатическите представители и на консулите се припознават не само по отношение към личностите на гореказаните лица, но и към техните притежания, вероизповедни и богоугодни учреждения и пр. било в светите места, било другаде. Светогорските монаси си запазват притежанията и изгодите, които са придобили до сега и се ползват без изключение с пълно равенство в правата и преимуществата“. Солсбъри обяснил, че първите две алинеи от това предложение целят и в турската империя да се приложат онези начала, които по молбата на Франция се приели за Сърбия и Румъния, а пък последните три алинеи имат за цел да разпространят постановленията на чл. ХХII от Санстефанския договор и в полза на духовните лица от всички народности. Председателят от своя страна отбелязал, че предназначението на английското предложение се състои именно в това, че поставя на равна нога цялото християнство. На практика след България, Източна Румелия, Румъния, Сърбия и Черна гора, с предложението на Солсбъри трябвало по цялата територия на Османската империя да се провъзгласи пълната свобода на съвестта. Всички граждани, независимо от религията, получават граждански и политически права. Така религиозното, гражданското и политическото равенство следвало за първи път да бъдат документирани като универсални ценности за Балканите, независимо от държавността на съответните области. От тези ценности потенциално е трябвало да се възползват и българите от Македония. Върху първата алинея Каратеодори паша отбелязал, че принципите на предложението се приемат от Турция, но на това не трябвало да се гледа като на нововъведение в Османската империя. След това той прочел следното съобщение, което получил от своето правителство: „Пред вид на направените в конгреса при различни случаи декларации в полза на религиозната търпимост, вие се упълномощавате да обявите от ваша страна, че чувствата на Високата порта в това отношение са напълно съгласувани с желанията на Европа. Нейните установени традиции, нейната постоянна политика и чувствата на нейните населения — всичко я кара да се придържа към този път. Най-различните вероизповедания се упражняват навсякъде в държавата и се следват от милиони поданици на султана, без те да бъдат притеснени и най-малко в техните вярвания и в упражняването на тяхното богослужение. Императорското правителство е решено да поддържа този ред във всичката му сила и да му предаде възможното и подобаващо разширение.” Първият турски пълномощник изказал желание в текста на английското предложение, ако то се приеме от конгреса, да се отбележи, че предлаганите принципи са в съгласие с ония. които са ръководили до сега турското правителство. В турското законодателство не е имало такова неравенство и изключения по причина на вярата, каквито е имало в Сърбия и Румъния, и затова Каратеодори паша помолил да се прибавят няколко думи, с които да се покаже, че търпимостта винаги се е практикувала не само в Европейска, но в в Азиатска Турция. Конгресът можел, например, да добави: „съгласно с изявленията на Портата и на предишните постановления, които тя се обрича да поддържа“. Солсбъри нямал какво да възрази против искането на Каратеодори паша, но отбелязал, че такива постановления наистина се срещали в декларациите на Портата, но на практика не винаги са били прилагани. Английският пълномощник нямал нищо против да се остави на редакционната комисия да помести исканата от турските делегати добавка. След като Портата доброволно изразила твърдото си намерение да спазва религиозната свобода, конгресът приел за сведение декларацията на Солсбъри и провъзгласил от името на Европа, че в Турция ще има безусловно гражданско и политическо равенство между привържениците на различните вероизповедания; вероизповеданието няма да бъде основание за дисквалификацията на когото е да е било като свидетел пред съдилищата; свободата на вероизповеданията се гарантира за всички, като не могат да се налагат никакви ограничения относно йерархичното устройство на различните местни вероизповедания или на техните отношения към духовните им ръководители; духовните лица, поклонниците и монасите от всяка народност, които пътуват по Европейска или Азиатска Турция, ще се ползват с еднакви права, преимущества и привилегии, те ще имат право на официална дипломатическа и консулска защита на силите в Турция, като с такава защита се ползват и техните религиозни, благотворителни и други заведения в Светите места и другаде. Правата, които са предоставени на Франция, се запазват неизменни и при това, разбира се, не може да се прави никакво изменение на съществуващото положение в Светите места; монасите в Атон независимо от техния произход, запазват своите владения и имущества, като ще се ползват без изключение с пълно равенство в упражняването на правата и привилегиите си. 5.3. Предложение за контрол на изпълнението на договора Към края на работата на конгреса руските пълномощници повдигнали въпроса за контрола по изпълнението на Берлинския договор. Както бе споменато, по този въпрос в инструкциите, които руските пълномощници са получили в Петербург, е отбелязано, че от Европа трябвало да се изиска да поеме практически задължения и въведе възможните принудителни мерки, за да се гарантира изпълнението на отделните клаузи в договора. На заседанието на 26 юни/8 юли Горчаков обявил, че руските пълномощници имали заповед „да попитат конгреса, преди да е завършил работата си, какви са началата и начина, с които той мисли да заздрави и осигури изпълнението на своите високи решения“. Изпълненото с дух на примирение дело, осъществено от конгреса, трябвало да бъде трайно и да даде на Европа здрав и продължителен мир, подчертал руският канцлер. В това дело Русия била най-заинтересована. През войната тя понесла големи жертви, а за въстановяването на мира и за поддържането на европейското съгласие направила още по-големи жертви. За това руските пълномощници искали да бъдат сигурни, че тези жертви няма да отидат напразно и че делото, на което били положени основите, нямало да остане безплодно и няма да се стигне до неговото неизпълнение, както често е ставало до тогава на изток. Дискусията по този въпрос продължила в рамките на общо четири заседания на конгреса. В заседанието на 27 юни/9 юли първият турски пълномощник изразил недоумението си от декларацията на Горчаков и заявил, че той не може да си обясни нейната цел. Началата и начина на заздравяване на изпълнението на решенията на конгреса били указани по време на обсъжданията. Една част от решенията трябвало да се изпълнят незабавно, а за изпълнението на другите са се предвидили нарочни комисии. Така всички необходими гаранции вече са били дадени. Освен това подписването на един договор е най тържествения, но и най-задължаващия начин за изпълнение на постановленията в него. Комисиите допълват цялоста на гаранциите и не ставало ясно, какви още условия могат да се изискват. Турското правителство е дало уверение на конгреса, че решенията на последния ще се изпълнят в най-кратко време. Каратеодори паша бил на мнение, че ако се прибавят в това отношение и други нареждания, както го иска руската декларация, то работата вместо да се улесни, ще се затрудни повече. Горчаков, обаче, обърнал внимание на действията на Солсбъри, който намирал за нужно реформите в Турция да се подложат на европейски надзор. Ако за реформите е нужен такъв надзор, то за изпълнението на договор, като този, който ще се подпише съвсем скоро в Берлин, надзорът бил още по-необходим. Според него всички сили, които участват в конгреса, трябва да гарантират съвкупно изпълнението на договора. Бисмарк изразил виждането си, като заявил, че не е упълномощен да изкаже в този случай мнението на конгреса, а ще каже мнението си само като германски представител. Според него страните са се събрали да разглеждат и нареждат въпроси, които вълнуват Европа от много години насам с желанието да не оставят своето дело недовършено, а да го изпълнят във всичката му широта. От това следвало, че всичките те са длъжни да надзирават и да контролират изпълнението на всичките постановления в цялост, защото всичките правят едно цяло и не може да се приеме една само част от тях, а другата да се остави настрана. Но като гледал на работата от такава гледна точка, той не мислел, че всяка държава отделно, трябва със сила да налага изпълнението на тези наредби. Солидарната и съвкупната на всичките сили гаранция, пък, не била възможна и приложима. Така изглеждало поне положението на Германия. Бисмарк бил на мнение, че никога няма да се намери такова постановление, което може да гарантира Европа от повтарянето на случаите, които са го възмущавали в миналото. Ако силите се задължат солидарно да употребят принуда, между тях ще се породят сериозни разногласия и съществени недоразумения. При първото прочитане на декларацията на Горчаков, председателят се е побоял да не би Русия да поиска неща, които надминават средствата на конгреса. Но след обясненията на княза, той с удоволствие е осъзнал, че първият руски пълномощник не бил далеч да стигне до редактирането на постановление, в което би се казвало, че всичките задължения на договора съставляват едно цяло, че силите ще надзирават изпълнението им чрез своите посланици в Цариград и че в случай на неизпълнение или на изкривено и бавно изпълнение, силите ще си помислят, какво трябва да предприемат. Бисмарк не можел да предположи, че княз Горчаков има пред вид гарантирането на постановленията, които се отнасят до изпълнението на взаимните задължения, каквито са например изпразването (освобождаването) на крепостите и на разните местности. Защото неизпълнението на едно подобно задължение от едната страна, само по себе си предизвиква неизпълнението на съответстващо задължение от другата страна. Намирал, че руският пълномощник по-скоро е имал пред вид постановленията на конгреса за покровителстването на християните, но и тук председателят се съмнявал във възможността на конгреса да приеме предварително, че взетите тържествено от Европа решения ще останат без последствие. Трябва да се видят конкретните нарушения, за да се реши, какво трябва да се направи. Само тогава силите могат да поискат нови дипломатически събрания и нови мерки. Но ако и след тези съображения руското правителство счита за нужно да настоява за записване в договора на специален член за правото на силите да контролират чрез своите агенти изпълнението на приетите от събранието решения, то той нямало да се противопостави от своя страна на подобно искане. Първият руски пълномощник Горчаков отговорил, че председателят много добре е изтълкувал мисълта му. Той наистина желаел да се помести в договора един член, в който ясно да се казва, че изпълнението на решенията на конгреса се подлага под контрола на цяла Европа. Желаел, освен това, да се приеме, че грижата за указване на нарушенията трябва да принадлежи не само на представителите в Цариград, но и на правителствата. Ако в договора влязат условия в духа на думите на Бисмарк, руските пълномощници нямат причини да настояват за нещо по-вече. Шувалов от своа страна добавил, че руските пълномощници със своята декларация са имали пред вид да се избегне повторението на излъганите надежди, какъвто бил случая с договора от 1856 г. Много от членовете на този договор за подобрение положението на християните в Турско останали без изпълнение. От това в Европа са произлезли различни безпокойства и вълнения, последвала войната и после настоящето събрание. За напред трябвало да се избегне повторението на тези трудности. Шувалов обърнал внимание на думите на първия турски пълномощник, че подписването на договора е най-тържествената и най-задължителната санкция (принуда) за изпълнението на приетите постановления. Но и Русия не търсела нищо повече от това тържествено припознаване задължителната сила на приетите споразумения. Като пояснил, че всичките членове на договора съставляват едно цяло, над чието изпълнение силите си запазвали правото да бдят, Бисмарк резюмирал желанията на руските пълномощници и поискал от тях да представят окончателна редакция на тяхното предложение. В заседанието на 28 юни/10 юли Горчаков прочел следното предложение за надзор на изпълнението на решенията на конгреса: „Европа като придава на споразуменията на Берлинския конгрес най-тържествен и най-задължителен характер, споразумяващите се страни считат всичките членове на настоящия акт за едно цяло и се задължават да контролират и да надзирават изпълнението им, като изискват то да бъде точно и съгласно с техните намерения. Те си запазват правото да се споразумеят, ако потрябва, върху най-сгодните средства за оздравяване на достигнатия резултат и да не допускат да се засягат интересите на Европа и достолепието на силите с неосъществяване на този резултат.” Горчаков изразил увереност, че е навлязъл, колкото му е било възможно, в същността на въпроса, но Бисмарк, Андраши и Солсбъри имали възражение към отделните части на текста и дискусията по него била отложена за следващото заседание. Декларацията трябвало да се отпечата и даде на пълномощниците да я проучат по-внимателно. На заседанието от 29 юни/11 юли Андраши изказал мнение, че текстът на документа трябвало да се съкрати и прочел следната редакция: „Високопоставените подписващи се страни считат всички членове на настоящия акт за съединение от такива споразумения, върху изпълнението на които те се задължават да бдят и да надзирават.” Солсбъри също заявил, че не можел да си обясни целта на руското предложение. Той не можел да си представи по-тържествена н по-задължителна санкция от подписа на неговото правителство и предпочитал да не приема ново задължение, което е или безполезно, защото Англия желае договора да бъде изпълнен, или пък има цел, която не е ясно определена. Бисмарк попитал Солсбъри, дали изказаното от него неодобрение се отнася и към редакцията на Андраши, която съкращава предложението и го прави по-просто. Отговорът бил, че било безполезно да се каже, че конгресът се задължава да бди и да надзирава изпълнението на своите постановления. За да примири видимото разногласие Шувалов предложил следната редакция: „Високопоставените подписващи страни, като дават на споразуменията на Берлинския договор тържествена и задължителна санкция, считат всичките членове на настоящия акт за съединение на такива споразумения, върху изпълнението на които се задължават да бдят и надзирават.“ Веднага след това Каратеодори паша напомнил своите забележки и обяснил, че Портата гледа на своя подпис като на задължение и се считала за обвързана непременно да изпълни задълженията, които е подписала наравно с другите сили. Но редакцията на руския документ като налага на подписващите страни задължението да надзирават взаимно изпълнението на отделните споразумения на целия договор, задължава Турция не само да допусне при себе си контрол отвън, но и сама да контролира другите задължени държави. За изпълнение на последното условие съществували трудности. Затова Портата била готова да изпълни своите задължения, но да упражнява контрол или да допусне при себе си такъв, тя никога нямала да се съгласи, защото това задължение е ново и твърде тежко за едно правителство, което не иска ни тежестите му, ни ползите от него. За да съкрати разискването, Бисмарк заявил, че основния въпрос бил: трябва ли да се записва в договора специален член, или да се смята, че подписите са такова формално задължение, което няма нужда от друго потвърждение. Андраши заявил, че поддържа своята редакция, а Горчаков обявил, че е получил от своя августейши господар нарочна заповед да представи в конгреса предложение, с което да се даде санкция на постановеното от конгреса. Той бил съгласен да се изменят някои думи в предложението, но не приемал редакцията на Андраши. Препоръчвал редакцията на Шувалов. Председателят предложил на конгреса да гласува редакцията на Шувалов. Пълномощниците на Австрия нямали нищо против тази редакция; пълномощниците на Франция, на Англия и на Италия се отказали да гласоподават; пълномощниците на Турция обявили, че са си изразили мнението и че си стоят на него. Пълномощниците на Германия приели руското предложение. Председателят констатирал, че руският документ не се одобрява от събранието и подлага на гласоподаване предложението на Андраши. Френските, английските и италианските пълномощници и този път се отказали да гласуват; турските отхвърлили този текст, а руските обявили, че поддържат своята редакция. Корти обяснил, че конгресът споделял желанието на княз Горчаков да се оздрави пълното изпълнение на договора, но италианските и другите пълномощници, се въздържат от гласоподаване, защото намират за достатъчни изявленията, които Каратеодори паша е дал в името на Високата порта. Вадингтон предложил на конгреса да вземе акт от тези изявление на Каратеодори паша и да се задоволи с това. Колкото до редакциите на новия член от Горчаков и Андраши, на тях той гледал като на нещо твърде неопределено: те или не прибавяли нищо към силата на договора и тогава са безполезни, или имали много широк смисъл и тогава надминавали намеренията на конгреса. Когато конгресът е подлагал Турция на големите жертви, които и се наложили, тогава се е имало пред вид да се запази целостта на султановото владичество поне над останалите части на империята. Между това предлаганите сега редакции имали за цел ни малко ни много да установят едно постоянно опекунство над турското правителство. Приготвения договор включвал в себе си твърде много условия, които при приемането на искания контрол твърде лесно можели да се обърнат на ред предложения за намеса в делата на Турция. За турското правителство имало очевидна полза, ако то изпълни изцяло и без задна мисъл всичките решения на конгреса. За момента било достатъчно конгресът да вземе акт от изявленията на Турция и да изчака делата и само по тях да съди за намеренията на Портата. Вадингтон мъчно можел да разбере, как може да се добави на такъв тържествен акт, като договора, една безполезна в даже опасна санкция. Ако е ставало дума да се учреди едно надзираване само за някои определени споразумения, тогава можело да се говори, но да се установява право за общо контролиране върху такова голямо количество от неравни по важност постановления, е голяха опасност за бъдещето. С приемането на такова начало конгресът би въвел между силите причини за недоразумения н несъгласия. Горчаков, Вадингтон и Шувалов разменили още няколко реплики, но председателят се намесил и обявил, че тъй като руското предложение и австрйската поправка не се приели от конгреса, резултатът от цялото разискване ще се ограничи само с отбелязването на фактите в протокола: предложението на руската страна, отговора на Портата и решението на конгреса да се вземе акт от изявленията на първия турски пълномощник. 5.4. Гробище за прослава на загиналите на Шипка В заседанието на 28 юни/10 юли Шувалов поискал разрешение да направи специално предложение. То му било внушено от чувство, което всеки от събратята му щял да разбере и оцени. На билото на Балкана се намирало място, на което са произтекли геройски боеве, насочил Шувалов вниманието на пълномощниците към прохода Шипка. Подобни боеве е имало в историята, но при тях никога не са се изявявали с такава енергия военните и патриотичните добродетели на участниците, както на това място. Казаното се отнасяло и за двете страни. Такива боеве оставяли след себе си взаимно уважение и почит към паметта на хилядите руснаци и турци, на които костите се белеят по доловете на Шипка. Молбата към високото събрание била, то да засвидетелства своята почит към падналите на Шипка юнаци, като съдейства на това място да се оформи гробище за прослава на загиналите. Там не трябвало вече да се издигат укрепления и да гърми топ. Каратеодори паша благодарил от страна на своето правителство на Шувалов за добрите чувства, изразени и към турците в предложението. Първият турски пълномощник се считал за длъжен да отбележи, че никъде другаде не се почитат жертвите така дълбоко, както на изток. Турското правителство никога не се е противило на построяването на гробища и на надгробни черкви. Ако и сега работата е за построяване на гробища за загиналите на Шипка войници, той одобрявал този проект напълно. Но в прочетеното от граф Шувалов предложение той забелязал един израз, който създавал трудности: руският пълномощник предлагал Шипка да се превърне на „прославящо гробище“. Без съмнение Портата нямало да създаде никакви трудности за въздигането на гробище до Шипка, заявил Каратеодори паша, но все пак запазвал мнението на своето правителство относно точното определяне на мястото, което ще посочат руските пълномощници. Шувалов не останал доволен от отговора. Той не се съмнявал, че Портата ще приеме предложението, но не ставало дума за обикновено гробище. Към него момент границите още не били прекарани и за Шипка не можело още да се каже, кому принадлежи - на Румелия ли, или на България. За това той предлагал Шипка да се заобиколи с ограда, на която границите ще се укажат от европейската комисия така, щото костите на загиналите във великата борба войници да почиват за напред в неутрална земя. Мехмед Али паша реагирал, като предложил към предложението да се прибавят думите: „с отчитане на стратегическото положение на мястото”. Шипка била страгическа позиция и ако тя остане на Турция, имало проблем да бъде определена за място на прославящо гробище. Председателят заявил, че предложението на руските пълномощници ще се посрещне със съчувствие от всички съотечественици, които с благоговение се отнасят към паметта на падналите в боевете. То ще бъде добре оценено и от всички правителства, които познават взаимното уважение, което образованите народи отдават на своите умрели и на възпоминанията им. Едно постановление на конгреса, че желанието на участниците в него е да се приеме от турското правителство предложението за мемориални гробища на Шипка, било в съгласно с чувствата на цяла Европа и ще помогне за запазване на гробовете на юнашките войници. Бисмарк бил на мнение, че в протокола може да се констатира съгласието на конгреса върху руското искане и да се възложи на европейската комисия грижата да проучи на място средствата за удовлетворяване на това искане. 5.5. Окончателен вид на Берлинския договор В заседанието на 12/24 юни председателят напомнил, че с цел да се намали работата на конгреса, още при започването на разискванията били представени два начина за действие. Конгресът е можел или да пристъпи направо към разглеждането на целия Санстефански договор, като измени онези от постановленията, които биха могли да доведат до нарушаване на мира в Европа, или да се съчини нов договор, в който да се поместят резултатите от разискванията на конгреса и който ще бъде задължителен за всички, включително и за двете подписали Санстефанския договор страни, понеже подписите и на двете страии ще стоят и на новия дипломатически акт. Бисмарк клонял повече към втория начин на действие, защото намирал в Санстефанския договор много неща, които интересували само Русия в Турция и на които нямало защо да се придава европейски характер. Приготвянето на нов договор, в който да влязат само онези разпореждания, които променят положенията на прелиминарния договор, изглеждало по-просто, и по-практично. По този начин работата щяла да се съкрати, защото много от членовете на Санстефанския договор ще останат без да се разглеждат от конгреса. Ако има частни въпроси, от които се интересуват само някои от силите, такива въпроси можело да се уреждат на частни срещи между интересуващите се страни и конгресът ще се избави от излишни разговори. Солсбъри се съгласил с последния начин на действие, а Бисмарк уточнил, че ако конгресът отмине някои от постановленията на Санстефанския договор, без да вземе отношение по тях, защото не го интересуват, това нямало да се счита за съгласие, че тези постановления се обръщат от руско-турски в общоевропейски. Само онези точки ще влязат в новия договор, върху които са ставали разисквания. На 14/26 юни в седмото заседание на конгреса Бисмарк предложил от името на Германия да се състави една комисия, в която да влязат по един представител от всичките сили и която ще има за цел да приготви редакцията на всички постановления на новия договор. Всяка от силите трябвало да посочи пълномощника, който ще я представлява в комисията. Предложението било прието единодушво и на следващото заседание, проведено на 16/28 юни, председателят уведомил събранието, че според решението на конгреса редакционната комисия се е съставила от следните лица: за Германия - княз Хоенлое, за Австрия - барон Хаймерле, за Франция - г. Деспре, за Англия - лорд Одо Ръсел, за Италия - граф Лоне, за Русия - г. Убри, за Турция - Каратеодори паша. Комисията провела първото си заседание същия ден пре­ди обяд. На 27 юни/9 юли докладчикът на комисията Депре по искане на председателят на конгреса изнесъл информация, какво свършила редакционната комисия и какъв е общия план на бъдещия договор. Работата била напреднала и за да се довърши се чакали само рапорта на делимитационната комисия за границите в Европа и Азия и проектите за постановленията на Азия. Относно общия план на изложението Депре обяснил, че комисията е можела да следва два пътя: или да върви по реда на Санстефанския договор, или да следва реда на заседанията на Конгреса. Тя е избрала последното разпределение и членовете на договора ще се появят в следния ред: 1. България; 2. Източна Румелия; 3. Християнските области в Европейска Турция; 4. Черна гора, Сърбия, Румъния и Дунав; 5. Азия. След това щели да следват разните общи определения, които се отнасят до цялата Турска империя. В края на изложението щяло да се помести указанието, че трактатите от 1856 и 1871 г. остават в сила във всичките си части, които не са изменени или отменени с новия договор. По повод на редактирането на договора Убри от името на руските пълномощници направил следното предложение: Санстефанският договор е бил предварителен и установените в него териториални изменения е трябвало да се подложат на разни нови промени и на потвърждаването на Европа, затова в него не били указвани определени срокове на предаването на откъснатите от Турция в завзетите и до сега от турски войски местности. Както високото събрание било определило с общо съгласие времената, когато трябва да се освободят и върнат на султана местата, които му принадлежат, тъй също е необходимо да се постановят определени срокове относно местностите, които се намирали още под властта на Портата и трябвало да се освободят и предадат по принадлежност на съответната държава. Определянето на тези срокове за всеки случай отделно можело да се предаде на редакционната комисия. Мехмед Али паша от своя страна прочел следното предложение: „Турските пълномощници обръщат внимание на високото събрание върху чл. X от Санстефанския договор и желаят да се запазят онези постановления в него, които се отнасят до военния път през Софийския санджак, защото според очертанието на границите на тази местност прокарването на нови пътища за съобщение, вън от Рахманлийската, Ихтиманската к Пазарджишката каази, не е възможно.“ Председателят обърнал внимание на турския пълномощник, че повдигания с прочетения документ въпрос е вече решен, но че при всичко това предложението ще се напечати и ще се сложи на дневен ред за следващото заседание. В заседанието на 28 юни/10 юли председателят поканил докладчика на редакционната комисия да прочете пред събранието предварителното изложение на договора. Депре съобщил на конгреса, че преамбюлът към договора още не е приготвен, но че ще бъде готов за следващото заседание. След което прочел членовете за България и припомнил, че при обсъждането на тези членове в комисията са се появявали много забележки и съображения. Върху член I, който нареждал „едно християнско управление“, Каратеодори паша повдигнал въпрос, дали трябва да се помества такова условие, което е неоспоримо от само себе си. Комисията обаче намерила за нужно да запази текста, както си е. Когато се е разглеждал член Ш, където се определят условията за избирането на българския княз, Одо Ръсел изказал мисълта, че няма да бъде зле да се каже, че княжеското достойнство е наследствено. След едно разискване комисията не намерила за нужно да приеме това мнение и английският пълномощник не счел за необходимо да настоява. В редактирането на член V, който говорел за равноправието и за свободата на богослуженията, се срещнали големи трудности. Този член бил еднакъв за България, за Черна гора, за Сърбия и за Румъния и комисията била длъжна да приспособи същата редакция към различните положения за всичките гореказани страни. Особено трудно било да се обхванат с този член румънските евреи, на които поданството още не било точно определено и наредено. За да избегнат недоразуменията, граф Лоне предложил да се помести в члена за Румъния следната фраза: „Румънските евреи, които не са приели чуждестранно поданство, по само себе си стават поданици на Румъния.“ Бисмарк обърнал внимание на комисията върху големите неудобства, които могат да произтекат при изменението на решенията на конгреса. Събранието трябвало да забрани всяко изменение на съдържанието и да поиска от комисията само обработване на формата. Деспре обяснил, че комисията е запазила първоначалната редакция на члена и че граф Лоне се е задоволил с поместването на неговата добавка само в протокола. След като Депре прочел член VI, който уреждал временното управление на България и отношенията на турския комисар с руския императорски комисар, Солсбъри запитал докъде ще достигат правата на турския комисар в случай на несъгласие с руския комисар. Депре отговарил с думите на самия член като казал, че турският комисар, заедно с пратениците (делегатите) на другите сили, помага на руския комисар и надзирава делата на администрацията. Председателят добавил, че турския комисар в такъв случай може да се оплаче пред посланиците на подписалите се сили, а Солсбъри изявил желание, това обяснение да се помести в протокола. Сен Валие обаче отбелязъл, че в края на член VI се уреждал именно този случай, на който наблягал Солсбъри. Членове VII, VIII, IX и X минали без забележка. По повод на член XI, който постановява събарянето на крепостите, между някои от пълномощниците се отворил спор за срока, до който трябва да се изпълни това споразумение. По предложение на Андраши конгресът се съгласил да замени думите: „в най късо по-възможност време” с думите „в една година и даже по-скоро, ако има възможност“. По-нататък Депре преминал към прочитането на наредбите за Източна Румелия. Каратеодори паша изказал някои възражения против нарочното указание, че генерал-губернаторът трябва да бъде от християнско вероизповедание. Като се опирал на осветеното от конгреса начало за равенството в правата, първият турски пълномощник отбелязал, че това указание не е в съгласие с изказаните от конгреса чувства. Той впрочем, не си спомнял да се е решавал в конгреса въпроса за вярата на генерал- губернатора. Председателят обаче, удостоверил, че в случая конгресът е оставил непроменени определенията на Санстефанския договор по тази част и така мълчаливо ги е утвърдил. Бисмарк настоял да не се повдигат възражения върху решени вече от конгреса въпроси. Другите членове за Румелия и параграфите за Черна гора се приели, без съществени забележки. При прочитането на члена за капитализиране на данъка на Сърбия, Горчаков повдигнал въпроса за важността на това постановление и казал, че руските пълномощници възразяват против него. Хоенлое, Хаймерле и Убри обявили от своя страна, че те не са гласоподавали в името на своите правителства по този въпрос. В резултат конгресът решил да се постави това условие на дневен ред за разискване в следващото заседание. Членовете за плаването по Дунав не предизвикали никакви възражения. Върху члена за Босна и Херцеговина турските пълномощници обявили, че те си стоят на декларацията, която са вече съобщили в името на своето правителство, която била записана в протокол 12. Върху члена за свободата на вероизповеданията Корти отбелязал, че при разискванията по този предмет в конгреса мнозина от пълномощниците изявили желание досегашното положение в светите места да се запази не само за Франция, но и за другите сили. Трябвало да се прибави една алинея в този смисъл. Като припомнил на италианските пълномощници уговорките, с които Франция се е съгласила да участва на конгреса и по причина на които е станало нужда да се укаже специално на правата на Франция, председателят отбелязал, че втората половина на същия параграф напълно удовлетворявала мисълта на Корти, понеже в нея се постановява, че в светите места не може да стане никакво изменение на досегашното положение. След това обяснение графът не счел за необходимо да настоява на първото си искане и обявил, че ще се задоволи, ако забележката му се помести само в протокола. Председателят благодарил от името на конгреса на Депре за извършения важен труд н заседанието се закрило. С. Татишчев е преразказал накратко съдържанието на Берлинския договор с включване на по-важните постановления в него. С направените някои корекции и уточнявания, то изглежда така: Под името България се разбират само българските области на север от Балкана, които ще формират княжество, плащащо данък на султана, но напълно самостоятелно и самоуправляващо се. То ще има право да си избира княз, утвърждаван от султана със съгласието на великите държави. Княжеството ще има християнско правителство и народна войска (милиция), и ще си изработи свой органически устав. До въвеждането на новото държавно устройство,управлението на княжеството се възлага на императорски руски комисар. Императорски турски комисар, както и консулите, назначени от другите държави, подписали договора, ще му оказват съдействие и ще наблюдават за хода на временното управление. То не може да продължава повече от девет месеца след деня на ратификация на Берлинския договор. След изработването на органическия устав ще се пристъпи веднага към избор на българския княз. След коронацията на княза новото устройство ще влезе в сила и княжеството ще започне да упражнява напълно своята автономия. Турските войски ще напуснат България, а крепостите ще бъдат разрушени за сметка на княжеството. На юг от Балкана се образува провинция Източна Румелия, която макар и да остава непосредствено под военната и политическата власт на султана, ще се ползва с административна автономия. Границите ѝ няма да достигат на юг до Егейско море, а на изток няма да се простират по-далеч от тези на бившия Пловдивски санджак. Областта ще се ръководи от генерал-губернатор християнин, назначен за срок от пет години от Портата със съгласието на великите държави. Вътрешният ред в Източна Румелия ще се поддържа от местна жандармерия, която ще се подпомага от местна милиция. При формирането на жандармерията, както и на милицията, чиито офицери ще се назначават от султана, ще се взема под внимание вярата на местното население. Султанът ще има право да защитава границите на провинцията по суша и по море, да издига по тези граници укрепления и да поддържа в тях турски войски, като се задължава да не разполага в граничните гарнизони нередовни войски, като башибозуци и черкези. Редовните войски, които са определени за служба по границите, в никакъв случай не трябва да се разквартируват по домовете на жителите. Когато преминават през провинцията на път към гарнизоните си, не трябва да престояват в нея. Генерал-губернаторът ще има право да поиска изпращането на турски войски в провинцията, в случаите, когато се заплашва вътрешната или външната ѝ безопасност. Портата е длъжна да съобщи за това свое решение, както и за нуждата, с която го мотивира, на представителите на великите сили в Цариград. Организацията на Източна Румелия се възлага на европейска комисия, съставена от представителите на великите държави и Портата. Комисията ще управлява финансите на областта до въвеждането на новото управление. Руските войски, които ще окупират както Княжество България, така и Източна Румелия, не трябва да превишават 50 000 човека, а срокът на пребиваването им е определен на девет месеца от деня на ратифициране на Берлинския договор. В следващите след това три месеца Русия се задължава да освободи окончателно от своите войски и Румъния. Цялото пространство на запад от Княжество България и Източна Румелия до границите на Албания, включително и крайбрежието на Егейско море, което по Санстефанския договор е отнесено към България, остава на Портата, която се задължава да въведе както в тези области, така и във всички останали подвластни ѝ части на Европейска Турция, населени с християни, областно устройство, сходно с това, което от 1868 г. е въведено на остров Крит, като се предостави на местното население да участва в съставянето на новите правила. Гърция и Турция трябва да се разберат за поправяне на границата между тях. Ако двете държави не се споразумеят, великите сили ще посредничат. Австро-Унгария получава правото да окупира със свои войски и да въведе свое управление в Босна и Херцеговина, а също и да държи гарнизони в Ново-Пазарския пашалък. Призната е независимостта на Черна гора, която получава увеличения на територията откъм страна на Херцеговина и Албания, макар и значително по-малки, отколкото отредените ѝ по Санстефанския договор. Черна гора придобива и пристанището Антивари на Адриатическото крайбрежие, но няма да има право да притежава военни кораби и военно знаме. Дейността на морската полиция по протежение на брега на Черна гора е предоставена на Австро-Унгария, която обещава на търговския черногорски флот покровителството на своите дипломатически агенти. Провъзгласява се независимостта от Портата на Сърбия и Румъния. Към Сърбия се присъединяват няколко окръга, главно в източно и южно направление, а не както е по Санстефанския договор. Румъния получава Северна Добруджа в замяна на Южна Бесарабия, която се присъединява към Русия, без устията на Дунав, които остават на Румъния. Потвърдени и разширени са правата на Дунавската европейска комисия, в чийто състав се включва и Румъния. Ардахан, Карс и Батуми с техните окръзи се присъединяват към Русия, която връща на Портата Алашкертската долина и Баязид, отстъпени ѝ според договора от Сан Стефано. Батуми се обявява за свободно пристанище, отворено изключително за търговия. Котур преминава към Персия. Портата се задължава да въведе в своите области, населени с арменци, реформи и подобрения, каквито се изискват от местните нужди, както и да осигури безопасност на населението от черкезите и кюрдите. В Румъния, Сърбия, Черна гора, България и Източна Румелия, а също и във всички владения на султана се прогласява пълна свобода на съвеста. Свободата на вероизповеданията се гарантира за всички, като не могат да се налагат никакви ограничения относно йерархическото устройство на различните местни вероизповедания или за техните отношения към духовните им ръководители. Духовните лица, поклонниците и калугерите от всяка народност, които пътуват по Европейска или Азиатска Турция, ще се ползват с еднакви права, преимущества и привилегии. Споменатите лица имат право на официална дипломатическа и консулска защита на силите в Турция, като с такава защита се ползват и техните религиозни, благотворителни и други заведения в Светите места и другаде. Правата, които са предоставени на Франция, се запазват неизменни, няма да се прави никакво изменение на съществуващото положение в Светите места. Монасите в Атон независимо от техния произход, запазват своите владения и имущества, като ще се ползват без изключение с пълно равенство в упражняването на правата и привилегиите си. Накрая на Берлинския договор се прави уговорката, че Парижкият договор от 3 март 1856 година, а също така Лондонският договор от 13 март 1871 година остават в сила във всички техни постановления, които не са отменени или изменени. 5.6. Закриване на конгреса На заседанието на 1/13 юли председателят поканил пълномощниците да пристъпят към подписването на договора, който съдържал 64 точки, които редакционната комисия извлекла от протоколите на заседанията на конгреса. Андраши от името на участниците изразил благодарност към домакините на конгреса с думите: „В тази минута, когато нашите усилия достигнаха до пълно и общо съгласие, не може да не отдадем чест и похвала на знаменития държавен мъж, който ръководеше нашата работа. Той всякога имаше предвид утвърждаването на мира. Той посвети всичките си усилия да примири разногласията и да тури по-скоро край на неизвестностите, които висяха така застрашително над Европа. Благодарение на мъдростта и на неуморната енергия, с които нашия председател управлява нашата работа, той спомогна в твърде голяма степен за успеха на умиротворителното дело, за което сме се заловила вкупом. Уверен съм, че ще посрещна единодушното одобрение на това събрание, като ви предложа да поднесем на н. светлост нашата най-гореща благодарност. В минутата на нашата раздяла, аз мисля, че още по-добре ще отговоря на вашите чувства, като изкажа и вашата почтителна признателност за благоволителното и милостивото гостолюбие, което н. в. германският император и неговата августейша фамилия показаха към нас.” Княз Бисмарк отговорил: „Думите, които граф Андраши произнесе в името на това високо събрание, ме разчувстваха дълбоко. От сърце благодаря на конгреса за неговите добри чувства и изказвам дълбоката си признателност към моите другари за снизхождението, което имаха към мене при протичането на нашата работа. Примирителния дух и взаимното доброжелателство, които одушевяваха всичките пълномощници, улесниха моята работа, която аз по причина на недоброто си здраве не се надявах да изкарам до края. Сега, когато конгресът достигна до желания резултат, аз ви моля да си спомняте с добри чувства за мен. Колкото до мен, аз никога няма да забравя прекараното между вас време.” Пълномощниците пристъпили към подписването на седемте екземпляра от договора. След приключване на подписването, председателят отново взел думата и обявил: „Констатирам, че работата на конгреса е завършена. Считам за последно свое задължение да изкажа благодарности от името на конгреса към тези пълномощници, които участваха в комисиите, и особено на г, Депре и на княз Хоенлое. Аз благодаря от името на високото събрание и на секретарите за голямата ревност, която те показаха и с която твърде много спомогнаха за улеснение на делото на конгреса. В изразяването на тази благодарност имам предвид и всички чиновници и офицери, които са участвали в специалните проучвания на конгреса. В минутата на нашата раздяла аз без страх утвърждавам, че конгресът много доприне на Европа. Ако и да не беше възможно да се осъществят всичките желания и стремежи на общественото мнение, историята ще отдаде справедливост на нашите усилия и намерения и на нашето дело и пълномощниците ще се утешават със съзнанието, че са възвърнали до колкото им е било възможно толкова заплашвания мир в Европа. Този голям резултат не може да се намалява с някаква партизанска критика. Аз имам твърдото упование, че съгласието в Европа с божията помощ ще остане дълготрайно и че личните и сърдечни отношения на пълномощниците през времето на нашите занятия още повече ще утвърдят и заякчат добрите връзки между нашите правителства. Още веднъж благодаря на моите другари за тяхната благосклонност към мен и с дълбокото съхранение на това хубаво впечатление на високото ви благоволение обявявам последното заседание на конгреса за закрито.” Пълномощниците се разделят точно в 5 часа след обяд.

4. Част четвърта 4.1. Румъния връща Южна Бесарабия на Русия, получава Северна Добруджа Обсъждането по време на Берлинския конгрес на въпросите, свързани с Румъния, се усложнявало от търканията, които руското правителство имало с румънското по повод връщането на Русия на откъснатата от нея през 1856 г. Южна Бесарабия. Управляващите среди в Букурещ, съшо като сръбските, не били съгласни с решаването на териториал­ните проблеми, засягащи Румъния, както те били постановени в Санстефанския договор. Още в първите дни на февруари 1878 г., на път за Главната квартира на Дунавската армия, Игнатиев се спрял в румънската столица, където обсъдил с краля и румънските държавници Братиану и Когълничану въпроса за връщането на Южна Бесарабия на Русия, и в замяна отстъпването на Северна Добруджа на Румъния. Румънските ръководители възразили, като из­тъкнали, че се нарушава националното един­ство на румънския народ и се придават към Румъния чужди земи. Отношенията между двете държави охладнели. Острите противоречия на Русия с Великобритания и Австро-Унгария породили в Букурещ надеждата, че Румъния може да запази Южна Бесарабия и да придобие допълнително Северна Добруджа. Позовавайки се на обстоятелството, че румънски представители не са участвали в подготовката на Одринското примирие и Санстефанския прелиминарен мирен договор, Румъния отказала да ги признае. През март 1878 г. Братиану посетил Виена и Берлин. Министърът на външните работи на Австро-Унгария, Андраши, който действал за сформиране на антируска коалиция, призовал румънците решително да се съпротивляват на искането за връщане на Южна Бесарабия на Русия. Бисмарк бил по-предпазлив и ги посъветвал да се възползват от готовността на руската страна да се договаря. „Можете да поискате много и да получите от нея значителни териториални компенсации“, бил съветът на германския канцлер. След като пристигнали в Берлин, макар и непоканени на конгреса, Братиану и Когълничану посетили делегациите на държавите-участнички и ги запознали със своите претенции. По думите на Когълничану, от всички получили „дружеска подкрепа, но платонична, т. е. безплодна“. А главата на френското външно министерство Вадингтон им дал съвет да не хранят излишни надежди. Известно време не могли да се срещнат с Бийкънсфийлд. Той се оправдавал с голямата си заетост, но всъщност след като било постигнато споразумение с Русия, англичаните изгубили интереса си към „румънската карта“. Когато все пак английският премиер се срещнал с Когълничану, той се въздържал да изкаже собственото си мнение и обърнал внимание, че обменът на териториите, който руснаците предлагали, бил много изгоден за румънците. На заседанието на 17/29 юни, след като гръцките пълномощници изложили позиците на своето правителство и се оттеглили, конгресът продължил с дневния ред, в който се предвиждало разглеждането на чл. V и чл. XIX от Санстефанския договор, които се отнасяли до Румъния. Като напомнил поставения от него в предишното заседание въпрос, Солсбъри предложил да се реши дали румънските представители ще се изслушат в конгреса, или не, Според него представителите трябвало да се приемат, защото щом вече били приети да се изслушат предста­вители, които искат чужди области (визират се гърците), несправедливо щяло да бъде да не се изслушат представителите на една страна, която иска да запази местностите, които са вече нейни. Корти се присъединил напълно към изказаното мнение. Бисмарк обаче заявил, че не вижда в приемането на румънските представители голяма полза, каквато е имало в приемането на гръцките, защото исканията на последните, какъвто край и да им се даде, не можели да имат важно значение за изхода на конгреса. Исканията на румънските пратеници не били от есте­ство да улеснят споразуменията. И затова не било желателно да се увеличават трудностите при миролюбивата задача на конгреса с включването им. Шувалов наблегнал на разликата между Гърция, която била независима държава, и Румъния, на която независи­мостта още не е призната. Повече сходство имало между Гърция и Сърбия, която вече е призната за независима, но конгресът все пак не е счел за необходимо да приеме сръбските пратеници. Председателят попитал бюрото от кого е подписана молбата за приемането на румънските пълномощници в конгреса, и Корти удостоверил, че тя била подписана от двама министри и е подадена и препоръчана от Солсбъри и от италианските пълномощници. Тогава Бисмарк подложил въпроса на гласуване. Андраши приел предложението на Солсбъри и се надявал, че то ще може да доведе до такова решение, което ще усили гаранциите на мира. Вадингтон бил на мнение да се приемат румънските представители и изказал надежда, че това внимание ще накара Румъния по-лесно да приеме решенията на конгреса. От руските пълномощници Горчаков обявил, че споделя мнението на Бисмарк. Целта на Русия също била да се достигне по-скоро до един траен мир и тази цел ще се затрудни от присъствието на румънските пратеници на конгреса. Без да се произнася против приемането, Горчаков помолил мнението му да се запише в протокола. Шувалов също обяснил, че бележките на румънските представители противоречат на желанията на руското правителство и ще увеличат трудностите на разискванията. Русия не можела да слуша да я обвиняват, без да се защити. Ако болшинството на конгреса, обаче, пожелае да се произнесе в подкрепа на приемането на румънските представители, руските пратеници сами нямало да се противопоставят на предложението на Солсбъри. След като турските пълномощници не направили никакво въз­ражение, Бисмарк обявил, че той е искал да гласува след заинтересованите държави, и че в името на Германия се съгласява с предложението за приемане на румънските представители. Адраши изказал желание те да се изслушат по същия начин, както и гръцките. Конгресът се съгласил с това желание и председателят оповестил, че ще призове румънските пред­ставители на заседанието в следващия понеделник, 19 юни/1 юли. След това конгресът пристъпил към обсъждането на членовете от Санстефанския договор, които се отнасят до Румъния. Председателят прочел ал. 1 от чл. V, гласяща: „Високата порта признава независимостта на Румъния, която ще има право и на военно възнаграждение. Това възна­граждение ще се определи по съгласие на двете страни“. И попитал, ще се приеме ли този принцип безусловно или ще трябва да се свърже с териториалното изменение, което Румъния нска да отхвърли. Бисмарк не искал да вземе отношение по тази точка и желаел да чуе какво мислят другите представители относно независимостта на Румъния: свързана ли е тя с другите условия на Санстефанския договор или не, и ако е свързана, може ли Румъния да иска независимост, без да се подчинява на другите задължения? Корти отбелязъл, че Санстефанския договор е сключен между Русия и Турция без участието на Румъния. По тази причина, според него, Румъния е по-малко свързана с този договор, отколкото Турция. Затова той бил на мнение, че независимостта на Румъния не трябва да се свързва с приемането на други постановления. Шувалов обаче, не споделял това мнение. Румъния наистина сама била прогласила своята независимост, но тази независимост не може да се приведе в изпълнение без съ­гласието на Европа. И конгресът има право да определя, свързана ли е Румъния или не с другите членове на Санстефанския договор. Бийкънсфийлд изразил голямо съжаление към постановленията на чл. XIX относно Бесарабия. Текстът на този член се отнасял до Тулчанския санджак, както и островите на Делтата и Змийския остров, които Русия получавала като военно възнаграждание. Тя нямало да ги присъедини към територията си, а си запазвала правото да ги размени срещу частта от Бесарабия, откъсната по Парижкия договор от 1856 година. Въпросният член бил в нарушение на договора от 1856 г., заявил Бийкънсфийлд, и само много голяма необходимост е можела да предизвика такова изменение в него. Но такава необходимост не се посочвала. Постановеното не можело да се счита и като проста размяна на земи между две държави. Членове 4 и 20 от Парижкия договор задължавали силите и Русия да почитат свободата на плаването по Дунав, а в Санстефанския договор нямало никаква га­ранция за тази свобода. В член 4 на Парижкия договор съюзните сили се задължавали да върнат на руския император всичките места, които са били окупирани от техните войски, но само с условието посочено в чл. 20, че границата откъм Бесарабия ще се поправи, за да се осигури по-добре свободата на плаването по Ду­нав. Това е било задължение спрямо Европа. Между това руското правителство днес си вземало отстъпените от него места, без да изпълни задълженията, поради които тези места са били отнети. Протестирал срещу това решение, без да иска да знае, приема ли се или не размяната на земите, за които се говори. Другите сили, които са подписали Парижкия договор, може да се отказват да се намесят в този въпрос, но той чакал разяснение от своите руски колеги относно задъл­женията, които тяхното правителство мисли да даде, за да се гарантира свободата на Дунав. Горчаков се съгласил с Бийкънсфийлд, че свободата на плаването по Дунав била от голям европейски интерес, но той не виждал влиянието, което можело да окаже връщането на Бесарабия върху свободата на Дунав. Затова обявил, че руското правителство не може да отстъпи по този въпрос и се надява, че лорд Би­йкънсфийлд няма да повдига възражения, когато узнае, че сво­бодата на плаването по Дунав никак няма да пострада от връщането на Бесарабия. Шувалов също се изказал по въпроса, като дал разяснения, които да удовлетворят Бийкънсфийлд. Русия считала въпроса за Бесарабия, като въпрос на чест и затова тя не искала обратно всичките места, които ѝ били взети през 1856 г., а само онези, които по никой начин не могат да застрашат свободата на Дунав. Освен това Румъния не се ощетява, тъй като в замяна на Бесарабия тя получавала една много по-обширна област, която била завоювана с руска кръв и която била в категорията на военните придобивки. В замяна на Бесарабия Румъния щяла да получи Добруджа. Горчаков пожелал да добави допълнителни бележки за цената на замяната. Румъния получавала вследствие на войната, в която е била призвана да вземе участие, не само признаването на нейната независимост и разрушаването на турските крепости, които постоянно я заплашвали. Тя имала и нови присъединения към територията си, които я увеличавали с 3500 квадр. километра, а населението ѝ нарасвало с 80 000 жители. Получавала ѝ делтата на Дунав, придавали ѝ се също плодородни окръжия, като Бабадаг и търговското морско пристанище Кюстенджа. Русия не искала повече, отколкото дава, заявил Горчаков и припомнил, че всичките права и свободи на Румъния са добити с руска кръв. Нито един договор не се е подписал между Русия и Турция без да се е постановявало нещо в полза на Румъния. Бисмарк заявил, че е съгласен с Бийкънсфийлд относно оздравяването на свободното корабоплаване по Дунав, но че и той не виждал никаква връзка меж­ду свободата на Дунав и връщането на Бесарабия. По въпроса за Бесарабия той се присъединявал към руските пълно­мощници не толкова от внимание към руските интереси, колкото от желание за траен мир в Европа. Делото на конгреса нямало да бъде пълно и оконча­телно, ако не бъде решен въпросът с Бесарабия, който е лош спомен за руския народ и същевременно не вреди на румънските интереси. С отказа да бъде удовлетворено историче­ското право върху Бесарабия, достойнството на Русия като велика сила щяло да бъде уязвено. Конгресът щял да прояви слабост, а свършеното от него дело ще бъде нетрайно. Председателят предложил да се отложат разискванията по този въпрос до момента, когато румънските пратеници бъдат изслушани в конгреса, което щяло да се проведе на следващото заседание. Предложението се приело и на заседанието от 19 юни/1 юли на първо место в дневния ред било поставено изслушването на румънските представители. Съгласно с решението на конгреса председателят призовал министрите на румънския княз, Братияну в Когалничану, да присъстват на заседанието, за да представят съобщенията, с които са натоварени. След като им дал думата да изкажат мненията и съображенията на тяхното правителство, Когалничану благодарил на конгреса за това, че е благоволил да ги приеме, и прочел обширен меморандум. В началото на меморандума се заявявало, че румънското правителство приема за несправедливо да се откъсва каквато и да било част от сегашната румънска територия. По-нататък следвала историческа справка за Бесарабия, която до 1812 г. принадлежала на Молдовското кня­жество и нейната автономия била тържествено призната с всичките по предишни договори между руската и турската империи. Кючук-Кайнаржикския договор признавал князете на Влашко и Молдова за господари и постановявал, че Бесарабия е част от Молдова. На областта погрешно се е гледало като на турска или татарска, защото турците са държали в нея три крепости, Както в 1812 така и в 1878 г. Бесарабия на може да се иска от Румъния по силата на правото на завоевание. Тя принадлежала на едно княжество, на което самата Русия през всичкото време на последната война е гледала като на неза­висима и съюзна държава. Освен това, в началото да войната Русия сключила с Румъния конвенция, с която изрично се гарантирала целостта на румънската територия. Тази гаранция се поискала и се дала още тогава, когато работата била само за преминаване на руските войски през Румъния. После Русия поискала от Румъния да се намеси във войната. Потвърдената в Петербург конвенция от 4/16 април 1877 г. била достатъчна, за да запази на Румъния тази част от Дунава, с която тясно е свързано нейното благосъстояние. След въпроса за Бесарабия в меморандума следвали изложени още претенции. Румъния искала да се освободи от задъл­жението за пропускане на руските войски през страната, докато трае окупацията на България. Морето и Дунав давали на руските войски по-лесни и по-евтини пътища за завръщане в Русия. След претърпените изпитания Румъния имала нужда от спокойствие. Тя трябвало да поправи причинените от войната вреди, а това нямало да може да се постигне, ако движението на руските войски през страната продължи. Справедливо било да се дадат на Румъния по силата на нейните стари правдини устията на Дунав заедно със Змийските острови. С това ще се възстанови и старото решение в Европа, според което пазенето на свободното плаване по устието на Дунав е било възложено през 1856 г. на крайдунавските княжества Влашко и Молдова. Румъния се надявала да получи от руското правителство и военно възнаграждение. Тя предлагала постановените и добитите от Русия военни обезщетения да се поделят между съюзните държави съразмерно с извадените на бойното поле войски. Императорското правителство приело вече принципа на това разпределение за Сърбия и за Черна гора. Румъния имала основания да иска даже нещо повече, защото е била принудена да държи за всеки случай на крак до 70 000 души войници, претърпяла е в своите крайдунавски градища разрушения и вреди, изхабила е пъ­тищата и военните си материали. Стойността на тези различни статии трябвало да се изплати от военното обезщетение, което се давало на Русия н да се определи по определен от конгреса начин. Накрая Когълничану изразил увереността на Румъния, че нейната независимост ще се припознае пълно и окончателно. Към първоначалното ѝ право на тази независимост сега се прибавяли допълнителни основания: тя спечелила това право на бойното поле. Десет хиляди румънци са паднали на полето при Плевен и с живота си са изкупили свободата и независимостта на своето отечество Всичко това едва ли щяло да бъде в състояние да осигури спокойствието и мира в Румъния. Затова тя искала да види, че Европа не отказва сво­ята помощ в усилията ѝ да увенчае своите стремежи за пълна неутралност. Ако Европа не ѝ откаже, тя ще се старае да докаже, че у нея няма други честолюбиви желания, освен да бъде верен пазител на свободата на дунавските устия и да се посвети на развитието на нейните държавни учреждения и на нейното благосъстояние. След Когълничану се изказал друтият румънски пълномощник, Братияну. Той отбелязъл, че изложението, което направил неговия другар за правата и за интересите на Румъния, нямало нуж­да от допълнително разяснение. Високото събрание имало на разположение всичките данни, за да изпълни своето дело и да уреди положението на изток. Позволявал си само да прибави, че откъсването на една част от румънската територия, не само ще причини на румънския народ болка, но ще разклати у него доверието му към договорите и предаността му към законите. Председателят обявил, че конгресът ще изучи прилежно представените от румънските пратеници забележки и разсъждения. След оттеглянето на румънските представители, кон­гресът обаче, без да дискутира изнесеното от румънските представители, пристъпил към дневния ред, който бил продължение на разглеждането на алинея 1 от чл. V на Санстефанския договор. Меморандумът на румънците в частта за Бесарабия всъщност е бил проява на черна неблагодарност. Всички придобивки за Румъния, описани в него, са се дължали на Русия, но когато на Берлинския конгрес тя е поискала да ѝ бъде върната Бесарабия, която е получила на времето от Турция, като предлагала в замяна турски земи, завладени при последната война, румънците не били съгласни. Те построили исканията си в реда: Южна Бесарабия е румънска; Северна Добруджа трябва да се присъедине към Румъня, заради участието ѝ във войната; независимостта на Румъния се полагала по право. Разминаванията в румънския меморандум с действителните факти не били дискутирани на конгреса, но те явно са били известни на делегатите, тъй като били описани в меморандума, който Горчаков изпратил на 31 януари/12 февруари на руския посланик във Виена Новиков, с цел той да запознае Андраши с вижданията на руското правителство по спорните въпроси с Австро-Унгария. В меморандума се обяснява, че Бесарабия никога не е принадлежала на Румъния. След Руско-турската война от 1806-1812 г. по силата на мирния договор, сключен между двете воюващи страни, областта между реките Прут и Днестър, която до тогава била турско притежание, била присъединена към Русия и през 1818 г. е обявена за губерния. Руско-турската граница е установена по р. Прут до вливането ѝ в р. Дунав, а след това по Килийския ръкав на Дунав до Черно море. През 1856 г. Бесарабия е откъсната от Русия не по силата на завладяването, а с член от Парижкия мирен договор, който нямал връзка с Румъния, тъй като тогава тя не е съществувала. Целта на вносителите на въпросния член била двояка. Искало се е да се отдалечи Русия от Дунав, за да се затрудни плаването на руските кораби по него и по този начин се ограничат възможностите те да конкурират корабоплаването на другите дунавски държави. Едновременно с това се отрязвал прекия път на Русия към България и оттам към Егейско море и Проливите. Присъединяването на Молдавия към Влахия и образуването на Румъния било нарушение на Парижкия договор. На Берлинския конгрес Румъния искала да получи пълна независимост под сян­ката на руските победи. Позоваването на член от конвенцията, сключена с Русия през 1877 г., който уж гарантирал териториалната цялост на Румъния, не можел да бъде приложен в дадените условия. Смисълът на този член бил, че ако вследствие на някакво нападение на турците или външна намеса, Румъния бъди заплашена, Русия трябва да защитава нейната цялост, за да не се наруши съдействието, което тя се задължавала да ѝ оказва по време на войната. Руското правителство обаче, никога не е имало предвид да утвърждава владението ѝ на педята земя, на чието отстъпване Русия гледала като на временна случайност, която трябва да изчезне заедно с породилите я причини. Румъния знаела, че Русия ще поиска тази педя земя обратно.Уверенията на румънците, че без тази териториална гаранция те нямало да подпишат конвенцията, нямат значение, тъй като те отлично са знаели, че ако откажат да съдействат на Русия, тя е щяла да се отнесе към Румъния като към турска провинция и ако се е налагало, е щяла да бъде завладяна. Румънските министри, които са подписали тази конвенция, сами са използвали този аргумент, за да я оправдаят пред парламента. Русия не може следователно да позволи тези аргументи да я възпрат да не изпълни искането, което е нейно право и неин дълг, и което не накърнява някакъв законен интерес. Ако Румъния получи от Европа признание на нейната независимост, Русия ще се отнесе към нея като към независима държава. В противен случай обсъждането на този въпрос ще бъде част от общото прераз­глеждане, породено от сегашната война и Русия ще предяви и ще защити своето право. Меморандумът на Горчаков бе описан в „Натискът за ревизия на Санстефанския договор“, част първа, т. 1.3. Тук са повторени някои моменти от нето, за да стане ясно с какво изложеното от румънските представители се разминава с дейстнвително произтеклите събития и обстоятелства. След излизането на румънците от залата на конгреса Бисмарк изобщо не отворил дума за казаното от тях. Направо пристъпил към въпроса за независимостта на Румъния, като отбелязъл. че преди всичко трябва да се разбере, дали всичките участващи в конгреса сили са съгласни да я признаят. Напомнил, че след 1856 г. Влашко и Молдова са се съединили в една държава и че силите като са сключвали търговски споразумения (конвенции) с Румъния, на практика са я признали за независима. Сега трябвало Европа да санкционира тази независимост, като имало основание да се постави въпроса, при какви усло­вия трябва да се вземе това решение и не трябва ли тези усло­вия да бъдат същите, каквито вече били приети за Сърбия. Вадингтон казал, че като се водят от същите принципи, както и до сега, френските пълномощници предлагат на конгреса да признае румънската независимост при същите условия, при които се припознала и сръбската. Френският пълномощник бил на миение, че желаейки да влезе във великото семей­ство на европейските държави, Румъния трябва да приеме и товара на това положение, на което тя иска да има ползите и преимуществата. Местните трудности бързо ще се преодолеят, когато Румъния приеме тези принципи и признае религиозните свободи на населението. Тогава еврейското племе ще се увери, че вече нищо не му остава, освен да се труди и да свърже своите интереси с интересите на местните жите­ли, подчертал Вадингтон, обръщайки внимание на съществуващото до тогава в Румъния дискриминационно отношение към религиозните права на евреите и мюсюлманите. Накрая той повторил, че същите политически и вероизповедни условия, каквито били поставени на Сърбия, трябвало да се наложат и на Румъния,. Последвали изказвания на Бисмарк, Андраши, Бийкънсфийлд, Корти и Горчаков, които заявили, че от името на техните страни приемат френското предложение. Шувалов обаче добавил, че припознаването на румънската независимост от Русия може да стане при непременното условие, че Румъния ще се съгласи с връщането на Бесарабия на Русия. Турските представители също нямали нищо против предложените принципи и председателят констатирал, че конгресът признава независимостта на Румъния при същите условия, както и на Сърбия. Но трябвало да се обърне внимание върху казаното от граф Шувалов, според което румънската независимост ще бъде призната единодушно само с условие, че Румъния ще приеме териториалното изменение, постановено в чл. XIX на Санстефанския договор. По-нататък последвала дикусия какво още да се даде на Румъния, за да се съгласи тя да върне Бесарабия. Инициатор за това бил Вадингтон, който с уговорката, че се обръща „към справедливия благоволителен дух на руското правителство“ попитал, дали не е възможно да се даде на Румъния някакво удовлетворение. Вчерашните думи на княз Бисмарк много добре по­казали необходимостта от бързото решаване на този въпрос, с който било свързано честолюбието на една велика империя. За успешното приключване на конгреса било полез­но да не се протака решаването му. Едновременно с това френските пълномощници намирали, че с румънците се е постъпило доста жестоко и че замяната, която им се дава, не е достатъчна. Още от деня на откри­ването на конгреса Франция не е преставала да съветва Румъния да приеме връщането на Бесарабия, но в също­то време тя считала за свой дълг да отправи възвание и към чувствата на Русия н да изкаже желанието си, щото на Румъния да се дадат още места в Добруджа и да се прибавят към дадената вече област Силис­тра и Мангалия. Андраши подкрепил идеята и обявил, че с такава мисъл австрийското правителство се е съгласило да се изслушат румънските пратеници в кон­греса и със същата мисъл то ще настоява за пълната свобода на плаването по Дунав и за присъединението на Добруджа към Румъния. За по-бързото и по-лесното достигане на задачата на конгреса, пълномощниците на Австро-Унгария също тъй желаели да се додадат на Румъния местностите между Силистра н Черно море. Корти изказал желание да присъедини и гласа на Италия към гласа на Франция. Той се надявал, че когато се разширят южните граници на Добруджа, Румъния по лесно ще може да се съгласи на замяната. Горчаков от своя страна напомнил, че в едно от предишните заседания той доказал достатъчността на възна­граждението, което се дава на румънското княжество. Добруджа с излишък запълвала отстъпването на Бесарабия и освен това Румъния задържа и делтата на Дунав. Нещата вече не опирали до руското великодушие, тъй като разширението на южните граници на Добруджа щяло да бъде във вреда на Българското княжество, което и без това вече било много стеснено. Горчаков поискал да разбере, кои именно места се имат пред вид да бъдат додадени на Румъния. Бисмарк искал да постави на гласуване дали линията на границата ще се определи от цялото събрание, или ще се даде на комисия. Но Горчаков заявил, че желае този въпрос да се реши още на същото заседание. Разискванията в специалната комисия щели да се проточат твърде дълго, по-добре било да се постигне решение на часà, дори и с цената на отстъпки от страна на Русия. Намесил се и Шувалов, който посочил, че Русия е действала доста великодушно, като е предложила на Румъния област от 3500 кв. километра, бряг на Дунав с 150 километра дължина и морско крайбрежие от доста голяма важност. Ако Румъния желае да получи още някои места, в които румънското население е доста гъсто, но не съставлява болшинство, руските пълномощници могат да направят някакви отстъпки именно на това основание. Между Расово (Rasova) и Силистра имало пояс, където румънското население е доста многочислено и Шувалов вярвал, че с отстъпването на триъгълника, който ще започва на изток от Силистра и ще се съединява с линията на тогавашната граница, Русия с излишък ще удовлетвори желанието на конгреса. Бисмарк, като се посъветвал с Горчаков, изразил желание да се сложи край на въпроса още същия ден. Заявил, че ще бъде удовлетворен, ако предложеното увеличение задоволи Румъния. Делото на конгреса нямало да бъде трайно, ако при решаването на този въпрос една велика сила остане засегната в своето достойнство. Каквито и да са симпатиите на Германия към Румъния, чийто крал е член от императорската германска фамилия, важно било мирът в Европа да се осигури колкото се може по-добре. Вадингтон отново се включил в пазарлъка и изразил желание, щото и Мангалия да влезе в новите граници на Добруджа. Пълномо­щниците започнали отново да разискват оживено новата линия, като Корти предложил да се включи и Силистра. За да изпълни желанието на Вадингтон, Шу­валов прочел следната редакция: „Пред вид на съществуването на румънски елемент, руските пълномощници се съгласяват румънската граница да се разпростре надлъж по Дунав от Расово до Силистра. Граничната точка на Черно море не може да задмине Мангалия“. Тази редакция давала да се разбере, че Силистра минава към България, а Мангалия остава в Румъния, и е приета от конгреса. Първият пълномощник на Франция благодарил на руските пълномощници за приемането на неговото мнение, но веднага след него Солсбъри предложил да се даде на Румъния и Змийския остров. Руските пълномощници отговорили със съгласие. Предсе­дателят обявил край на дебатите и удостоверил, че събранието единодушно признава независимостта на Румъния при еднакви условия със Сърбия. Освен това се съгласява да приеме в замяна на Бесарабия Добруджа, в разширените и уточнени на заседанието граници. По-нататък Каратеодори паша прочел следните предложения: 1. Съществуващият данък на Румъния ще се капитализира и произведението му ще се вложи в касите на турското съкровище в определен срок. 2. Румъния ще вземе върху себе си една част от турския държавен дълг н тази част ще бъде съразмерна с разходите на местата, които се присъединяват към нея. 3. В отстъпените ѝ места Румъния заменя Високата Порта във всичките права и задължения по отношение на предприятията, на обществените сгради и др. подобни. Председателят обявил, че тези предложения не трябва да се обсъждат в пълно заседание и конгресът решава да ги прати в комисията за редакция. Направени били и някои по-дребни корекции в текста на Санстефанския договор, като някои формолировки трябвало да бъдат изпратени също на редакционната комисия. Въпросът за данъка бил повдигнат отново в заседанието от 29/11 юли. Породила се дискусия по въпроса, трябва ли Сърбия и Румъния да участват в изплащането на турския дълг, след като са участвали в победоносната война срещу нея. Било решено, че двете княжества трябвало да се натоварят само с част от дълговете на Турция, отнасяща се за присъединените към тях бивши турски области. Приета била и следната декларация: „Присъстващите на конгреса сили съветват Високата порта да състави в Цариград финансова комисия, в която ще се назначат от съответстващите правителства вещи лица и на които ще бъде възложено да изучи исканията на турските кредитори (носителите на турски книжа) и да изнамери най-добрите и действителните средства за удовлетворение на тези искания в пределите и възможността на турските финанси в сегашно време.” 4.2. Корабоплаването по река Дунав и събарянето на турските крепости В заседанието на 20 юни/2 юли дневният ред на конгреса предвиждал разглеждането на чл. ХII и XIII от Санстефанския договор, които се отнасяли до река Дунав и турските крепости по нея. Австро-Унгария внесла редица уточнения и изменения. След като председателят прочел чл. XII, Хаймерле представил проект за неговата нова редакция. Накратко ставало дума за следното: За да се осигури още по-добре свободата на плаването по Дунав, частта на реката от Железни врата до устията ѝ на Черно море се обявява за неутрална. Неутралността се простира и на островите по течението и на бреговете на реката в посочения участък. Укрепленията по тези брегове ще се разрушат и нови няма да се издигат. Военни кораби няма да се допускат в тази част на Дунав. Изключение ще има само за леките кораби на речната полиция и на митниците. Военните стационарни параходи на великите сили при устията си остават и за напред, но те няма да могат да отиват по-нагоре от Галац. Европейската комисия в Долния Дунав си запазва служебните задължения и ги упражнява от Галац до морето. Действието ѝ ще се продължи след 1883 г. до ново споразумение между силите. Правата, задълженията и привилегиите на комисията остават незасегнати. Потвърждават се свободите, с които се ползват съгласно съществувщите договори учрежденията, постройките и персоналът ѝ. В упражняването на служебните задължения Европейската комисия си остава независима от властта на държавата, на която принадлежи дунавската делта. Тя ще запази специалните си знаци и знамена над своите здания и учреждения, сама ще си назначава и издържа чиновниците. Финансовите ѝ задължения ще се изложат в нов правилник и устава на нейното устройство ще се подложи на преглед, за да се сложи в съответствие с новите обстоятелства. Освен държавите, които са вземали дотогава участие в тази комисия съгласно Парижкия договор от 1856 г, за напред в нея ще се бъде представена и Румъния чрез един свой пратеник. Правилата за плаване и за речната полиция от Железни врата надолу ще бъдат съобразени с ония, които са били въведени или ще бъдат въведени от комисията за течението на реката от Галац надолу. Един комисар от страна на Европейската комисия ще следи за изпълнението на тези правилници. По течението между Железни врата и Галац търговията и плаването няма да се облагат с никаква специална такса, имаща за цел да се облагодетелстват търговията и съобщенията по суша във вреда на търговията по реката. Член V на Лондонския договор от 13 март 1871 г. се променя и изпълнението на работите за отварянето на праговете при Железни врата се поверява на Австрия. Прибрежните на тия места държави ще дават на нея всичките улеснения, каквито биха се поискали в полза и за успех на работите. Разпорежданията на чл. VI от гореказания договор, които се отнасят до вземането на временна такса за покриването на разходите по въпросните работи, си остават в сила и се изменят в полза на Австро-Унгария. Солсбъри обяснил, че приема главните принципи на това австрийско предложение, но отбелязъл, че текстът му обхваща едно цяло законодателство, което не може да се приеме само с едно прочитане. Въпросът бил твърде важен и било желателно да се разгледа от конгреса в едно по-нататъшно заседание. Председателят обече мисли, че голяма част от подробностите в прочетеното предложение са извън задачата на конгреса, тъй като пълномощниците са се събрали да приемат, отхвърлят или да заменят членовете в Санстефанския договор, но не и да съчиняват правилници за специални предмети и въпроси. Хаймерле помолил да се отбележи, че австрийското предложение обхваща много съществени начала: неутрализация на Дунав до Железни врата; постоянно действие на Дунавската комисия; участие на Румъния в работата на тази комисия; предаване само на Австрия изпълнението на работите при Железни врата. Шувалов се съгласил с председателя и също намирал, че това законодателство не може да се разисква подробно на конгреса, но че той не може да си обясни главният му смисъл. Какво трябва да се разбира под думата „неутрализация”? Колко широка ще бъде тази неутрализация и с каква цел се иска тази мярка? Солсбъри изказал мисълта, че след като Русия става придунавска страна, се появява нов елемент във въпросите по плаването по реката. Необходими са специални постановления за търговията и за това английският пълномощиик помолил конгреса да задържи въпроса и да отложи разискването му до тогава, докато силите постигнат съгласие относно процедурата. Председателят изказъл мисълта, че от предложението можело да се извлекат няколко важни начала и да се подложат на гласуване. Затова предложил то да се огледа от авторите или от редакционната комисия и от него да се изведат главните начала, върху които конгресът можел да се произнесе. На 22 юни/4 юли отново се гледал въпроса за Дунав и съкратения текст, в който австрийските пълномощници трябвало да изложат накратко началата на тяхното предложение. Шувалов обявил, че и руските пълномощници от своя страна са приготвили едно предложение върху същия предмет, и го прочел. След което председателят отбелязал, че твърде малка разлика има между това и предложението на австрийските пълномощници. Убри уточнил, че целта на руските пълномощници е била да се избягнат подробностите и да се запазят само началата. Хаймерле посочил разликата между двата тек­ста. Най-голямото различие било, че в неговото предложение се посочвал Галац, като крайна точка; до която се простират действията на Европейската Дунавска комисия, указвало се е на мерките за надзор по реката, както и на бъдещите разпореждания по работите на Желез­ните врата, а пък в руския текст нищо за това не се е споменавало. Той мисли, освен това, че нужните изменения в един договор може да реши и внесе само конгреса, а не каквато и да е специална комисия. След размяната на мисли било решено един австрийски, един руски и един неутрален по въпроса пълномощници да обединят двете предложения. Определени били Хаймерле, Убри и Сен Валие. Окончателният текст, след като е прегледан от редакционната комисия, придобил следния вид: „За да увеличат гаранциите за свободно плаване по река Дунав, което се смята от общ европейски интерес, високопоставените договарящи се страни вземат решение да разрушат всички крепости и укрепления по реката от Железни врата до устието ѝ, като такива повече не се разрешава да бъдат построявани. Никакъв военен кораб не може да плава по течението на Дунава надолу от Железни врата с изключение на леките кораби, които са предназначени за службата на речната полиция и на митническите власти. Военните кораби, които се намират в устието на Дунава, могат да плават само до Галац. Европейската Дунавска комисия, в която Румъния ще има представител, ще продължи своята дейност, която от този момент ще се разшири до Галац при пълна независимост на прибрежните власти. Всички договори, споразумения, актове и решения, които се отнасят до нейните права, преимущества, привилегии и задължения, се потвърждават. Една година преди изтичането на срока, определен за съществуването на Европейската комисия, силите ще се споразумеят за продължаване на пълномощията ѝ или за измененията, които те сметнат за необходими да бъдат въведени. Правилата за плаване, за речната полиция и за надзора ще се изработят от Европейската комисия, със съдействието на делегати на крайбрежните държави и ще се приложат в съответствие с онези, които са направени или ще се направят за частта от Галац надолу. Европейската дунавска комисия ще сключи споразумения за осигуряване поддръжката на фара на Змийския остров. Извършването на работите по отстраняване на препятствията, които се създават за корабоплаването при Железни врата и праговете, се възлага на Австро-Унгария. Крайбрежните държави в тази част на реката ще предоставят всички възможни улеснения, които биха били поискани в интерес на самите работи. Постановленията на член 6 от Лондонския договор от 13 март 1871 година, които се отнасят до правото на вземане на временна такса за покриване на разноските по тези работи, остават в сила в полза на Австро-Унгария.“ 4.3. Териториалните придобивки на Русия в Азия – повод за Англия да окупира Кипър В четиринадесетото заседание на 24 юни/6 юли конгресът трябвало да реши въпроса за териториалните изменения в Азия. Там също се водила война и Русия завладяла значителна турска територия. Тъй като Англия демонстрирала, че е заинтересована директно от този въпрос, считало се, че от неговото решение зависело дали ще има мир или война в Европа. Това мнение се тиражирало в пресата, но реалната ситуация била коренно различна. Англия имала вече тайно подписан договор с Турция за използване на остров Кипър като военно-морска база. Там трябвало да се струпат английски войски и техника, които „да помагат на Турция да възпира евентулна руска агресия, идваща от крепостите в Азия“. Става дума за Карс и Ардахан, които съгласно Санстефанския договор трябвало да преминат във владение на Русия. С такива аргументи английското правителство шантажирало Високата порта и убедило султана на 25 май/4 юни 1878 г. да подпише предложеното му англо-турско споразумение, известно под името Кипърска конвенции. С него Англия получила право да окупира и управлява остров Кипър. (виж „Натискът за ревизия на Санстефанския договор“, т. 5.3) . Едновременно с това Солсбъри подписал с Шувалов споразумение, според което английското правителство се съгласявало да не оспорва желанието на руския император да запази завоеванията си в Кавказ и Армения, и да придобие пристанище Батуми. В бъдеще можело да възникне сериозна опасност, която да застраши спокойствието на турското население в Азия, се казва още в споразумението, но английското правителство поемало задължението да защитава Османската империя от тази опасност. Руският император от своя страна декларирал, че в бъдеще границата на Русия няма да бъде разширявана откъм страната на Азиатска Турция. Така изглеждали взаимоотношенията между Англия, Турция и Русия съгласно подписаните между тях през май-юни 1878 г. документи. На практика, когато на Берлинския конгрес се е разглеждал въпроса за териториалните придобивки на Русия в Азия, не е имало никаква интрига, още по-малко е съществувала опасност от война. Нещата били далеч по-тривиални. Настанявайки се на остров Кипър Англия можела много по-успешно да контролира своите източни владения, както и пътищата към тях, каквито били Проливите и Суецкия канал. Кой ще владее Карс и Ардахан вече не било от кой знае какво значение за английското правителство. Солсбъри в писмо до английският посланик във Виена, Хенри Елиът, дори написал, че не си струвало Англия да води война с Русия заради Карс и Батуми. Както се вижда от споразумението с Шувалов, то ангажирало английското правителство, което означава, че Солсбъри не го е подписал на своя глава, а трябва да е направил това със съгласието на министър председателя Бийкънсфийлд. Сам Солсбъри, обаче, подготвил сценарий, според който пълномощниците на Англия трябвало да дават вид, че се съпротивляват на присъединяването на Карс и Батуми към Русия и след като се окаже, че тя не отстъпва по този въпрос, Англия трябвало срочно да предприеме мерки за „спасяването“ на Османската империя, като се яви в нейна защита. Според този сценарий, когато на конгреса се започне обсъждането на гл. XIX от Санстефанския договор, отнасяща се до руските анексии в Азия, британските представители щели да направят „отчаяни, но безплодни опити да убедят Русия да не взема Карс “. И в края на деня ще обявят, че си запазват възможността да заявят на следващото заседание курса, който ще вземе Англия по въпроса. Разбира се, Солсбъри съвсем естествено е приемал, че Русия няма да се откаже от Карс. Но през това време в Англия ще стане ясно, че Кипър вече е английско владение и предаването на Карс няма да е от съществено значение за защитата на английските интереси на изток. Огласяването във в. „Глоуб“ на англо-руското споразумение било в полза на англичаните, тъй като им давало формално основание да се откажат от предварителното споразумение, ако не изцяло, то в някои негови точки. В последния момент те променили сценария, като решили, че за Англия Батуми бил стратегически по-важен от Карс. И макар, че предварително се съгласили черноморското пристанище да бъде придобито от руския император, с оглед да демонстрират привидна неотстъпчивост пред Русия английските пълномощници оспорили отстъпването на Батуми, като се отрекли от подписаното споразумение. Измислили и подходящо оправдание за действието си. В записката си за Берлинския конгрес Шувалов обяснява, че конгресът заседавал вече трета седмица, когато като избухване на бомба дошло разгласяването в английския печат на англо-руския договор. Това произвело в английското общество силно вълнение срещу правителството и възмущение от неговото действие. Бийкънсфийлд бил обвинен, че е направил прекалено големи отстъпки на Русия. В резултат двамата английски министри Бийкънсфийлд и Солсбъри заявили на Шувалов, че се отказват от пункта на споразумението, според който те се задължавали да не се противопоставят на отстъпването на Батуми на Русия. Развълнуван от тази новина, руският пълномощник напомнил на Солсбъри, че той е положил своя подпис под споразумението и го призовал да не се отказва от него. Английският министър на външните работи обяснил, че той признавал задължителния характер на споразумението, но предвид неодобрението в Англия към неговите действия, той не можел да го изпълни и затова трябвало да си подаде оставката. Това действие, обаче, на практика нямало да бъде от полза за Русия, тъй като „в същия ден“ Солсбъри щял да бъде заместен от друг министър на външните работи, за когото договорът нямало да бъде задължителен, защото не го е подписвал. Тази „логика“ много добре показва, че Солсбъри е подписал договора в качеството си на министър, но самият договор е формален и зад него не е стояло английското правителство. „Ето по какъв начин правителството на Бийкънсфийлд разбираше солидарността на своите министри“, възмущава се Шувалов в записката си, но пропуска да спомене, че Александър II го е предупредил, че е възможно такова действие. Всъщност, както вече стана дума, публикуването на англо-руското споразумение в пълния му вид е станало още в началото на работата на конгреса, и Бийкънсфийлд тогава е показал, че няма да се съобразява с клаузата в споразумението, отнасяща се до изтеглянето на турските войски от Южна България. Вече при разглеждане за въпроса за териториалните придобивки на Русия в Азия, руските пълномощници са разбрали, че англичаните се отмятат и от съгласието си Батуми да стане част от Руската империя. Въпросите за азиатските придобивки на Русия били засегнати в Санстефанския договор в чл. XIX, отнасящ се до военните обезщетения. Там се указвало, че Ардахан, Карс, Батуми, Баязид и територията до Саханлуг, били отстъпени от султана на руския император в замяна на част от паричното обезщетение, което Османската империя дължала на Русия, като компенсация за загубите ѝ по време на войната.. При разглеждането на въпросните придобивки, осъществено на заседанието на конгреса, проведено на 24 юни/6 юли, Солсбъри заявил, че отделянето на такива големи територии от Турция разклащали силата и обаянието на Високата порта в Азия и правели трудно поддържането на реда в тези места. И попитал руските пълномощници, дали не са си променили мнението относно Ардахан и Карс, след като в частните срещи английските пълномощници вече изказали своите възражения и ги обяснили. Ако Русия постоянства в желанието си да задържи и тези места, Солсбъри се виждал принуден да обяви, че той запазва правото на Англия да защити интересите и влиянието си върху населенията по такъв начин, който намери за най-подходящ. Горчаков отговорил, че благодарение на примирителния дух и на взаимните отстъпки, делото на конгреса се доближило до своята цел – установяване на общополезен мир за цяла Европа, който бил еднинствено достоен за високопоставените лица, които са се събрали в Берлин. На конгреса Русия направила най-големите отстъпки и за да се довърши и увенчае успешното дело, към което се стремели всички, тя отстъпвала Ерзерум, Баязид и долината на Алашкерт обратно на Турция. През последните две места минавали керваните и главния търговски път за Персия и по-естествено било Турция да има грижата за поддържането на тези места. Руският първи пълномощник добавил, че руският император ще обяви Батуми за свободно пристанище и ще даде с това ново удовлетворение на материалните интереси на всичките народи, занимаващи се с търговия, и най-много на интересите на Англия, за която търговията е основно занимание на по-голямата част от корабите ѝ. От думите на Солсбъри се разбира, че по въпроса за Батуми вече са проведени двустранни разговори и руснаците са информирани за намерението на англичаните да оспорят преминаването на пристанището към Русия. За тези разговори става дума и в записката на Шувалов. На тях именно Солсбъри е обявил, че се отказва от споразумението за отстъпването на Батуми. (Според В. М. Хвостов Бийкънсфийлд и Солсбъри са твърдели, че в споразумението от 18/30 май те не били давали на Русия своето съгласие за анексирането на Батуми, а са приемали, че става дума само за окупация на пристанището.) На 20 юни/2 юли Милютин си записал: „Остава още една съмнителна точка в договора – Батуми“, имайки предвид несъгласието на англичаните пристанището да стане руско. И добавя информацита, явно току що получена от Берлин, че „в това отношение като че ли е било постигнато предварително споразумение“. В което англичаните поставили само едно условие: Батуми да бъде превърнат в порто франко. Руснаците, разбира се, нямало да оспорват това искане. В записките си от конгреса за 25 юни/7 юли германският пълномощник Хоенлое е отбелязъл, че кореспондентът на Таймс, Бловиц, бил доверено лице на всички пълномощници и на практика тайно движел работите на конгреса. Той разговарял с английските пълномощници и разбрал, че те са готови да отстъпят на Русия Батуми, ако пристанището бъде обявено за „порто франко“, т. е. за свободно пристанище, където се ползва правото на безмитен внос и износ на стоки. Русия трябвало да поеме ангажимент да не издига укрепления в Батуми. Бловиц посъветвал руските пълномощници да обяват отстъпката още в самото начало на разглеждането на въпроса, преди да започне неговото обсъждане, за да не се развали диалогичното настроение по-нататък, вследствие на язвителните бележки от едната или другата страна, които често се чували в заседанията на конгреса. „На другия ден, когато се обсъждаше точката, отнасяща се до азиатските граници – е написал Хоенлое, - аз бях приятно изненадан, когато Горчаков започна със заявлението, че той се обвързва със задължението да направи Батуми порто франко. След това Бийкънсфиййлд произнесе патетична реч и отстъпи Батуми на Русия. По този начин главния въпрос беше благополучно разрешен и мирният изход на конгреса беше осигурен.“ На практика обаче, събитията относно изясняването на статута на Батуми не са били приключили, защото англичаните продължили да изпълняват сценария си, имитиращ „оказване на сериозна съпротива на руснаците“. Или както сам Солсбъри е написал по този повод в нещо като паметна записка до Бийкънсфийлд, носеща дата 20 юни/2 юли: „Ще направя всичко възможно, за да изплаша Шу". Шу са казвали на Шувалов. На заседанието на конгреса на 24 юни/6 юли непосредствено след изказването на Горчаков, Бисмарк констатирал важността на направеното съобщение за отстъпването на Ерзерум и Баязид и особено превръщането на пристанището на Батуми в свободно, и подчертал, че такива отстъпки значително изменяли Санстефанския договор. Последната отстъпка улеснявала освобождаването на Батуми от турците и разменянето на този град с Ерзерум. Председателят заявил, че щял да се чувства щастлив, ако види, че английското правителство, на което интересите са големи по онези места, бъде удовлетворено от това уреждане. Успехът щял да бъде още по-решителен, ако конгресът се съгласи още същия ден да приеме тази важна точка и за по-нататък да остане само уточняването на подробностите. Горчаков пожелал да чуе мнението на конгреса, а председателят отправил апел към английските представители за благоразумни оценки. Бийкънсфийлд заявил, че с внимание е изслушал съобщението на Горчаков и също мислел, че тази доброволна отстъпка от страна на руския император заслужава дълбока благодарност от страна на събранието. В минутата, когато то се приближавало към края на своята работа и когато всичките пълномощници влагали сили да разрешат трудностите при отделните подробности, пълномощниците на Англия също констатирали голямата важност на примирителната постъпка на един силен господар, подчертал английският премиер. Предложението било в състояние да премахне едно от големите препятствия за желаното от цяла Европа решение. Първият английски пълномощник намирал, че превръщането на един спорен град в свободно пристанище и в търговски склад за всички народи, е добра идея. Той одобрявал напълно и приемал това предложение. Англия желаела този укрепен и никога непревземан град да си остане под властта на султана, но новото решение също я удовлетворявало. То обаче следвало да бъде разгледано внимателно, тъй като трябвало да бъде еднакво изгодно не само за Русия и Турция, но и за другите народи, понеже Батуми ставал общо средище за предприемчивия дух на всички народи. Английският пълномощник предпочитал да види в Батуми не само свободно пристанище, но и пристанище извън територията на Русия. Защото трябвало да се помисли и за предотвратяването или поне за намаляването на опасността от възникването на нови конфликти. Батумската област се намирала още в ръцете на населения, които не били доволни от решението тя да стане руско владение. Те считали, че са в състояние да я защитят и надигането им можело да предизвика големи опасности. Бийкънсфийлд приемал създаването на свободно пристанище в Батуми, но желаел да се проучат и подробностите за това решение в конгреса, като се вземат пред вид мерките за избягване на всякакви стълкновения. Представителите на всичките сили трябвало да осигурят мерки за предотвратяване на тази възможна бъдеща опасност. След тази реч председателят Бисмарк с удоволствие признал, че се направил голям напредък в споразумението. И се надявал споменатите опасности да могат да се избегнат при определяне на подробностите. След това приканил пълномощниците на Англия да развият по-добре обясненията за своите страхове. Конгресът щял да се постарае да направи нещо за отстраняването на опасностите, като другите сили също можели да се включат в осигуряването на мерките. Андраши одобрил превръщането на Батуми в свободно пристанище и изразил увереността си, че частните преговори между двете най-заинтересовани сили и този път ще изгладят трудностите. Той обявил, че приема предварително предложението до приключването на преговорите, които има да станат между двете държави. Вадингтон и Корти също изказали подкрепа, а Каратеодори паша запазил мнението си, докато английските пълномощници дадат подробни обяснения върху техните виждания по този въпрос и стане възможно те да се оценят по-пълно. Шувалов предложил в текста за руските отстъпки в чл. XIX, да се отбележи накратко, че Баязид и цялата Алашкертска долина остават на Турция с условие тя да върне Котур на Персия. Конгресът разгледал картата с границите, която той показал и председателят заявил, че превръщането на Батуми в свободно пристанище е вече одобрено и че същото е станало и с границите, които Шувалов показал. Подробното обозначение на границата трябвало да се предаде на специална комисия. Солсбъри обаче обявил, че има възражения и напомнил за интересите на населението в Батумската област, което отказвало да мине под руска власт. Едва след приключване на частните преговори между пълномощниците можел да се уточни окончателният текст на чл. XIX. Горчаков от своя страна обяснил, че предпочита въпросът да се разисква от целия конгрес и заявил, че е готов да отговори веднага на възраженията, които ще представят английските пълномощници. Имало две категории въпроси: първите били технически и имали за предмет определянето на окончателните граници. Те наистина не можели да се решават в конгреса и сам Санстефанският договор още от преди ги е предоставил на специална комисия. Колкото до опасенията за безопасността на населенията, те били неоснователни. Горчаков не можел да си обясни възраженията на Солсбъри и помолил той да изясни в какво се състои безпокойството, което е изказал. Солсбъри уточнил, че става дума за лазите, които били ислямизирано местно население, което нямало да иска да приеме руското владичество. Така един ден можело да се стигне до сериозни етнически конфликти. По този повод между Горчаков, Солсбъри и Мехмед Али паша се завързал спор върху количеството на населението в Лазистан. Горчаков, като се основал на известните данни, поддържал, че то не е по голямо от 50 000 души, докато пълномощниците на Англия и Турция го въздигали на 200 000 души. Председателят отбелязал, че повдигнатия въпрос е второстепен и не се отнася до мира, който се иска да се постигне на този конгрес. И настоял отново пред руските и английските пълномощници да се споразумеят върху тези и върху другите точки, като ги разгледат в частни разговори помежду си. Този съвет се приел от двете страни и конгресът решил разглеждането на чл. XIX да се отложи до пълно споразумение на английските и руските пълномощници. Въпросът за Батуми, обаче, не бил повдигнат повече от англичаните. Шу, тоест Шувалов, изглежда наистина се е изплашил, защото в записката си обяснява, че с искането да се откажат от Батуми, положението на руските пълномощници ставало критично. Ако се съгласят, това щяло да предизвика буря от негодувание в Русия. Ако пък отхвърлят искането – конгресът щял да се разтури и вероятно ще последва война. Затова руският пълномощник потърсил за помощ Бисмарк. Още същата вечер отишъл при него и го помолил да докаже подкрепата, която обещал преди началото на конгреса, като направи опит да разубеди Бийкънсфийлд да се откаже от искането си. Бисмарк направил това незабавно, пише Шувалов. Отишъл в хотел „Кайзерхоф“, където пребивавал английският пръв министър и след два часа този тежък инцидент бил ликвидиран. По-късно германският канцлер обяснил от какво се е възползвал. Казал на Бийкънсфийлд, че най-добрата политика била честната политика и човек трябвало да държи на обещанията си, дори да се е излъгал, когато ги е давал. След което си послужил със заплаха, като обърнал внимание, че споразумението от 18/30 май, макар да било двустранно, му било съобщено със съгласието на лицата, които са го подписали. Именно на основа на това споразумение канцлерът сметнал за възможно да посъветва германския император да свика конгреса в своята столица. Отказът от изпълнението на този договор щял да бъде вече дело не само между Русия и Англия, а ще се яви като нелоялна постъпка и по отношение на Германия. Във „Всемирная иллюстрация“, в броя от 1/13 юли 1878 г. потвърждават, че Бисмарк действително е взел отношение по въпроса за Батуми, но разказът във вестника се различава от този на Шувалов. Възможно е и двата разказа да са верни. Според „Всемирная иллюстрация“ председателят Бисмарк разговарял с кореспондента на лондонския вестник Times (това трябва да е бил споменатия Бловиц), и направо и откровено казал, че Русия имала в ръцете си по отношение на отстъпването на Батуми както съгласието на Турция, изразено в подписания от султана Санстефански договор, така и обещанието на Англия, изразено в англо-руското споразумение. И имала пълното право да настоява за изпълнение на тези обещания. Бисмарк изразил убеждението си, че Англия няма да започне война заради Батуми и дал да се разбере, че всички членове на конгреса, започвайки от него самия, изобщо не съчувстват на начина на действие на английските пълномощници. Това предизвикало съответното действие, продължава руският вестник. В конгресните кръгове вече се приемало за напълно достоверно, че Англия се съгласила за преминаването на Батуми в ръцете на Русия. Още повече, че руските пълномощници били заявили за готовността на своето правителство да срине турските укрепления и да направи от града свободно пристанище. Английските пълномощници все пак продължили да спорят по подробностите, изисквайки от Русия формални задължения, несъвместими с нейното достойнство, но всички били убедени, че работата ще се уреди и че на първото заседание на конгреса през следващата седмица, въпросът за Батуми ще бъде решен миролюбиво. От едно писмо от 28 юни/10 юли на Солсбъри до главния секретар на английското Министерство на външните работи, Крос, който го замествал тогава, става ясно, че Бийкънсфийлд съобщил на Горчаков, че се е съгласил Батуми да остане на Русия като свободно пристанище. На двустранна среща Горчаков и Бийкънсфийлд приели, че Батуми ще бъде само търговско пристанище. Ще се запази и съществуващото положение за преминаване на корабите през Проливите и така Батуми нямало да бъде заплаха за Босфора. Доколкото става ясно от писмото, Солсбъри не е разбрал какво точно е накарало Бийкънсфийлд да промени отношението си към Батуми. По указание на „началника“ Солсбъри започнал разговори с Шувалов, като поискал Батуми и околностите да бъдат обявени за независимо ханство. В замяна обещавал, че турците ще се евакуират незабавно както от там, така и от Варна. Шувалов обещал да помисли, но на следващия ден казал, че нямало смисъл от предприетото действие, тъй като Бийкънсфийлд бил ходил при Горчаков и последният е изпратил телеграма до С. Петербург, че лорд Б. бил напълно удовлетворен от обявяването на Батуми за свободно пристанище. „Вярвам, че това беше измислица“, е написал Солсбъри в писмото. И обяснява, че в крайна сметка трябвало да се задоволат с безплатното пристанище, но използвали, че предния ден Горчаков пристигнал неразположен при Бийкънсфийлд и успели да го убедят, свободното пристанище да бъде „само търговско“. „И това беше краят на нашите преговори за Батуми“, констатира Солсбъри. Но от продължението на писмото се разбира, че проблемът с лазите е имал развитие. Руските пълномощници направили нова отстъпка, като се съгласили от предвидената по Санстефанския договор турска територия, която трябвало да се присъедини към Русия, да изключат една област, населена с 90 000 души, главно мюсюлмани. Бийкънсфийлд и Горчаков се разбрали, лично те двамата, да определят границите на тази област. Чл. XVIII на Санстефанския договор относно град Котур и поправянето на турско-персийската граница били разгледани в заседанието на конгреса на 26 юни/8 юли. Съгласно с приетото решение, трябвало да се изслуша представителя на персийския шах, Малком Хан. Председателят го помолил да съобщи забележките на неговото правителство върху въпросния член, но Хан казал, че той няма нищо да съобщава, а иска само да разбере, какво е решението на конгреса. Правителството му го е упълномощило да приеме връщането на Котурското окръжие с признателност и че за тази местност той ще приеме онова определение на границите, което е направено от англо-руската комисия. Персийското правителство за напред щяло да се подчини на решението на високото събрание. След като персийският представител се оттеглил, председателят помолил руските пълномощници да си кажат мнението върху чл. ХVIII, който в Санстефанския договор гласял: „Високата порта ще вземе под сериозно внимание изказаното от европейската посредническа комисия мнение за владеенето на град Котур и се задължава да извърши всичките работи по окончателното определяне на границата между Турция и Персия.” Шувалов разяснил, че в станалите между Русия и Турция след подписването на Санстефанския мир преговори, Русия се съгласила да върне на Турция Баязид и Алашкерската долина, но с условие, че в замяна на това Котурската местност ще се върне на Персия. Определянето на границите ѝ не било трудно, тъй като сам Малком Хан обявил, че приема границите на комисията. Бисмарк натоварил Шувалов да предложи нова редакция на чл. XVIII. Солсбъри заявил, че и пълномощниците на Англия желаят да вземат участие, тъй като кралството било твърде много заинтересовано от въпроса за персийската търговия. Шувалов обявил, че ще се споразумее със своите английски колеги и на следващото заседание ще представи нов член. Каратеодори паша също взел отношение и заявил, че не знае нищо по въпроса и че ще иска инструкции от правителството си, но до тогава турските пълномощници били готови да помогнат на граф Шувалов в приготвянето на новия член, до колкото той ще потвърди решението на смесената комисия за отстъпването на Котур. Председателят напомнил, че трябвало да се запознаят с резултата от допълнителните преговори за разните подробности по града и пристанището на Батуми. Но понеже заинтересованите пълномощници не били довършили още своето дело, въпросът се отложил за следващото заседание. На 27 юни/9 юли бил разгледан окончателният вид на чл. XVIII от Санстефанския договор, отнасящ се до територията на Котур и турско-персийската граница. Шувалов прочел проекта за члена, като казал, че върху него са се споразумели руските и английските пълномощници и че той ще се изпрати в комисията за редактиране, ако се приеме от конгреса. Според проекта Алашкерската долина и град Баязид, чието присъединяване към Русия било одобрено от султана с чл. XIX от Санстефанския договор, си остават пак на Турция, а между Русия и Турция било постигнато съгласие, в замяна на тях Високата порта да върне от своя страна на Персия града и местността Котур в същите граници, които е начертала смесената англо-руска комисия. След това председателят попитал, дали руските и английските пълномощници са постигнали съгласие върху оставените на тяхното споразумение наредби за Батуми. Солсбъри отговорил, че за съжаление споразумението още не било готово, защото в последния час са се появили несъгласия върху начертаването на границата и работата се е забавила. Горчаков уточнил, че той се е съгласил с Бийкънсфийлд върху очертаването на границите и че на своя глава и своя отговорност е приел новата граница, която били нагласили с Бийкънсфийлд. По повод на това Горчаков прочел следното заявление: „Руските пълномощници вече имаха честа да уведомят конгреса, че техния августейши господар има намерение да въздигне Батуми в свободно пристанище. Те са упълномощени да добавят още, че намерението на негово величество е да направи това пристанище чисто търговско.” Бийкънсфийлд одобрил напълно изказаните чувства в прочетения документ и похвалил искрено примирителния дух, с който се е въодушевявал Горчаков в преговорите за Батуми и за околните местности. Първият английски пълномощник се е въодушевявал от същите чувства. Колкото до неспоразумяването за прекарването на границата, английският пълномощник е на мнение, че ако се представят спорните точки от проучването на делимитационната комисия, всичките трудности ще се премахнат и въпроса ще се разреши по удовлетворителен начин. Председателят изразил съжаление, че споразумението не е могло да стане непосредствено, и изказал опасения, че в комисията то може да се забави и затрудни. Горчаков обяснил още веднъж с картата в ръце, че границата покрай гр. Олти. която той е приел под своя лична отговорност и върху която мислел, че са се вече спогодили, ще се посрещне без всякакви трудности. Бисмарк предложил на силите да се съгласят поне върху това, че ако начертаването на спорната граница трябва да се предава в комисията, то да се предостави на последната да го реши без участието на офицерите и по обикновенно вишегласие. Това предложение се приело от всичките пълномощници. В записката си Шувалов разказва по-подробно историята за непостигнатото споразумение между Горчаков и Бийкънсфийлд по отношение на руско-турската граница в Мала Азия. Разказът много добре отразява в какво състояние по него време се е намирал първия руски пълномощник. Горчаков много държал да договори лично въпроса за Батуми непосредствено с Бийкънсфийлд и за това Шувалов не трябвало да се намесва в тяхната работа и да обсъжда въпроса със Солсбъри. Канцлерът бил много настоятелен в молбата си и Шувалов се съгласил. След като Бийкънсфийлд приел Батуми да бъде отстъпен на Русия, особено важен останал въпросът за прокарване на новата граница между Русия и Турция в Азия. Англичаните настоявали тя да минава колкото се може по-близо до Батуми и Карс. Шувалов в записката си премълчава, че това искане било предявено, като следствие на решаването на въпроса за мюсюлманското население, нежелаещо да бъде под владичеството на християните. Решението всъщност било, на Турция да се върне част от територията, която по Санстефанския договор трябвало да бъде присъединена към Русия, като възнаграждение. Тази територия според Солсбъри трябвало да обхваща население от около 90 000 души мюсюлмани. Тъй като на конгреса вече се виждал края, Бисмарк бързал да приключи с оставащите въпроси и да замине за Кисинген. Затова всеки ден питал Шувалов дали вече е постигнато споразумение между Англия и Русия по въпроса за азиатската граница. Руският пълномощник разбрал, че са се състояли две събеседвания между главните представители на Англия и Русия, но княз Горчаков не съобщавал нищо за тях. Шувалов се опитал да разбере нещо от Солсбъри, но той му казал, че от тези преговори нищо нямало да излезе, защото Бийкънсфийлд никога не бил виждал карта на Мала Азия. „Нашият пълномощник е в същото положение“, добавил руският му колега. След като търпението на Бисмарк се изчерпало, той заплашил, че ако до 24 часа двете страни не бъдат готови с решението си, щял да предаде председателството на конгреса на друг и ще замине за Кисинген. След няколко часа научили радостната вест, че Бийкънсфийлд и Горчаков постигнали пълно съгласие и князът обещал до го обяви на следващото заседание на конгреса. За да стане ясно какво точно е станало на това заседание, Шувалов пояснява, че руският екип имал карта на Азия, на която главният щаб бил прекарал с един цвят границата, установена от Санстефанския договор, а с друг – линията, до която пълномощниците можели да отстъпят под натиска на Англия. Последното, разбира се, било държавна тайна, затова и картата била засекретена. Следващото заседание по азиатския въпрос (явно става дума за двустранно заседание, защото този епизод не фигурира в протоколите), било последно по тази тема и затова имало тържествен характер. От него зависело мир или война ще има в Европа. Председателят, който присъствал на заседанието, предложил на двамата пълномощници да седнат един до друг и да изложат съдържанието на тяхното споразумение. Седнали и всеки разтворил пред себе си карта с очертания на границите. Останалите пълномощници застанали зад тях. Тогава Шувалов разбрал на какво недоразумение ще станат свидетели. На картата на Горчаков имало само границите по Санстефанския договор, за които князът заявил, че „милордът вече ги е приел“. Бийкънсфийлд, обаче, на всяка дума на княза отговарял лаконично: „Не... не...“ и показвал на своята карта линията, за която той се съгласил. За голяма изненада на Шувалов, той установил, че линията криволичела по същия начин като тази, за която те имали право да се съгласят като на последна отстъпка. Докато се опровергавали, без да се слушат един друг, изведнъж Горчаков станал и като стиснал силно ръката на Шувалов, му казал: „Тук има предателство – в тях е попаднала картата на нашия главен щаб.“ След заседанието Шувалов разбрал, че Горчаков поискал карта на Мала Азия. Пратили му секретната карта с двете граници. Той я показал на Бийкънсфийлд и му я дал за няколко часа, за да я покаже на Солсбъри. Англичаните видели линията на границата, която трябвало да замести тази от Санстефанския договор, одобрили я и я нанесли на тяхната карта. Председателят на конгреса като видял, че двамата преговарящи няма да се разберат за границата, иронично предложил „да бъдат отстранени от дискусията“ и конгресът да поръча на вторите пълномощници на Англия и Русия да разрешат затруднението, съвместно с втория пълномощник на Германия княз Хоенлое, като се отчита болшинството на гласовете при вземане на решението. Крайното решение трябвало да бъде гласувано от конгреса, дори то да е прието с два към един гласа. С предложението Бисмарк фактически отстранил участието на Турция, която била най-заинтересувана. Според Шувалов Русия извлякла полза от случилото се, защото впоследствие той защитавал линията от Сан Стефано, а Солсбъри – линията на максималната отстъпка. Хоенлое разрешил спора, като предложил, гранична линия, разделяща спорната територия на две равни части. Случилото се между Горчаков и Бийкънсфийлд е разказано накратко и от Солсбъри в неговото писмо от 28 юни/10 юли до Крос. На 27 юни/9 юли Бийкънсфийлд изпратил телеграма до кралицата: „Въпросът с Батуми е уреден между мен и принц Горчаков, който много държеше да ви го съобщя. Русия връща на Турция областите, които съдържат сто и петдесет хиляди население от мюсюлмани. Русия си запазва пристанището, което трябва да бъде безплатно и изключително търговско.“ Хоенлое е обяснил в спомените си, че въпросът за азиатската граница предизвикал разногласие между Бийкънсфийлд и Горчаков, затова бил предаден за обсъждане на делимитационната комисия. След дълги търсения върху картата, членовете на комисията намерили няколко планински вериги край крепостта Олти и там била прокарана т. н. „помирителна линия“, която била приета. „Удобна ли беше тази граница или не, никой от нас не знаеше – е написал германският държавник. - Картите на тази местност в Армения са толкова неточни и противоречиви, че е много трудно от тук [Берлин], да определяме границата [в Армения].“ На 28 юни/10 юли по отношение на новата редакции на чл. XVIII, който се одобрил на заседанието от предния ден, Каратеодори паша обявил, че щом границата на тази местност е същата, която е била начертана от англо-руската комисия, нему не остава какво да възрази и той приема редакцията на граф Шувалов. Конгресът приел отговора и минал към въпросите за подробностите в Батумски окръг, които 6или предадени за решаване от делимитациалната комисия. Председателят на комисията Хоенлое, прочел: „Комисията реши да начертае южната граница при Батуми по следния начин: границата ще тръгне от руската граница по Санстефанския договор в една точка на север от Корда и на юг от Артвин. Тя ще иде по права линия към реката Чорух, ще пресече тази река и ще мине на изток от Ачмишен, за да достигне по права линия Санстефанската граница на юг от Нариман и да остави града Олти на Русия. От тази точка при Нариман границата завива на изток, минава край Тебренек, който остава на Русия, до р. Пенек Чай. Следва по тази река до Бардуз, после се обръща на юг, като остава Бардуз и Еникьой на Русия, и достига до Санстефанската граница при Зивин Кале.” Бисмарк оповестил, че конгресът приема тази наредба на комисията. Докато конгресът се приближавал към обсъждането на въпроса за териториалните придобивки на Русия в Азия, Англия извършвала дейна подготовка за военната окупация на Кипър. Бил разработен план, като били отчетени две обстоятелства. От страна на Франция било възможно да има протести, затова разликата във времето между обявяването на конвенцията и окупацията на Кипър трябвало да бъде минимална. Тъй като окупацията била оправдавана с присъединяването на Карс, Ардахан и Батуми към Русия, англо-турската конвенция трябвало да бъде обнародвана, след като конгресът разгледа въпроса за руско-турската граница в Азия и признае правото на Русия над новите владения. В началото на юни три британски крайцера пристигнали близо до Кипър. Всичко било готово за превземането на острова, когато съвсем неочаквано се появила пречка – султанът отказал да издаде ферман за предаването на Кипър на англичаните. Портата заявила, че не може да издаде фермана, докато трае Берлинския конгрес, тъй като това можело да доведе до отказ на Русия да върне Баязид и Алашкерт и ще предизвика искове за обезщетение от други сили, чиито интереси ще бъдат нарушени от присъствието на англичаните на острова и в района. Тъй като на Берлинския конгрес наближавал момента, когато трябвало да се проведе дискусията по въпроса за руско-турската граница в Азия, на 22 юни/4 юли 1878 г. в телеграма от Берлин Солсбъри дал идея на Лайърд да съобщи на Портата, че Бисмарк уж вече бил предложил план за прехвърляне на Епир, Тесалия и Крит на Гърция, но го е оттеглил по искане на Англия. Ако ферманът не бъде публикуван веднага, Англия щяла да бъде обезкуражена да поддържа Турция на конгреса. На 24 юни/6 юли Лейърд получил от султана ратификацията на конвенцията и издадения ферман. Веднага щом английското правителство научило за това, адмирал Джон Хей получил заповед да се насочи към Кипър и блокира Ларнакския залив. Солсбъри се заел да предотврати възможните неприятности, като неутрализира недоволството на Франция. В писмо до Вадингтон от същия 24 юни/6 юли, той му се оплакал, че единствено Великобритания се е натоварила с отбраната на турските владения в Азия. Не можела, обаче, да разчита само на военната база в Малта, а и от всички страни английският кабинет получавал съвет да окупира Египет или поне брега на Суецкия канал. За да не засегне интересите на Франция, Англия се отказала от тези възможности и се ограничила само със завземане на Кипър. Английското правителство също обещало да запази системата за съвместен контрол над Египет и да подкрепи френските интереси в Сирия, както и да разгледа въпроса за евентуална компенсация в Тунис. Франция изразила своето недоволство от действията на Англия, но не посмяла да се противопостави открито на нарушаването на баланса на силите в Средиземно море. На 26 юни/8 юли в английският параламент било оповестено съдържанието на англо-турското споразумение. В същия ден Daily Telegraph съобщил, че от него ден Мала Азия ще се намира под непосредственния протекторат на Англия, а нейната войска ще се разположи на "великолепния остров Кипър". В броя от 28 юни/10 юли на Times било отбелязано, че Кипър е отлична военноморска база, която ще служи за защита на Суецкия канал, ще осигури втория маршрут към Индия през долината на Ефрат и Персийския залив. и ще даде на Англия необходимата власт във взаимоотношенията с Портата. Консервативната преса и колониалните политически кръгове одобрили сключването на Кипърската конвенции. Имало и протести, но коментариите били, че те са предизвикани от завист. Съобщенията за ставащото в Кипър не предизвикали дискусия на конгреса. Споразумението между Англия и Турция се третирало като нямащо връзка със Санстефанския договор. 4.4. Режимът на плаването през Босфора и Дарданелите се запазва. Подобряване положението на арменците На 24 юни/6 юли конгресът се спрял и на въпроса за Босфора и Дарданелите. Солсбъри отново се опитал да изкопчи нещо повече от руснаците за сметка на предадения им Батуми. Заявил, че след като той бил обявен за свободно търговско пристанище, английското правителство искало военните кораби да имат достъп до Черно море. Горчаков отбелязъл, че опасност от Русия не можело да има, понеже тя нямала военен флот там. Затова бил на мнение, че „съществуващите узаконения“ не трябва да се променят. От разискванията между представителите на Англия, Русия и Франция върху това, какво трябва да се разбира под „съществуващи узаконения”, станало ясно, че се визира редът за преминаване през проливите, който бил установен със специална декларация към Парижкия мирен договор от 1856 г. и чл. 2 на Лондонския договор от 13 март 1871 г. Според този член, в мирно време кораби на приятелски и съюзни на Турция държави можели да преминат през Дарданелите и Босфора само с разрешение от султана. Шувалов бил на мнение конгресът да не се впуска в разискване на актовете от 1856 и 1871 г. Русия искала запазването на предишното положение на проливите, докато Солсбъри искал да промени това предишно положение, като се отчете завладяването от Русия на Батуми. Но Батуми не можел да застрашава никого и завладяването на това пристанище е необходимо за оздравяване на руските връзки за търговия с областите, които Русия владее по тези места на Черноморското крайбрежие. Превръщането на Батуми в свободно пристанище трябвало да отстрани и най-малките съмнения. Това пристанище ще се превърне във важно място за търговията на цял свят и така то никога няма да може да бъде страшилище за проливите. По тази причина нямало необходимост от промяна на предишното положение, заявил Шувалов. Солсбъри приел, че Батуми ще бъде само търговски град и се съгласил да се запази предишното положение на проливите. Вследствие на една забележка на Каратеодори паша, че на основание на това предишно положение България не може да държи в Черно море морски сили, конгресът изразил мнение, че никакви специални забележки не са нужни за това, тъй като от само себе си се разбирало, че като е подвластно княжество и няма военно знаме, Българин не може да има морски сили. Председателят констатирал единодушното съгласие на конгреса да се запази предишното положение за Дарданелите и Босфора. Прочел и чл. XXIV от Санстефанския договор, който се отнасял до тях и обявил, че конгресът няма защо да се спира на този член и че събранието се ограничава само да постанови запазването на предишното положение. Пак на 24 юни/6 юли бил разгледан и чл. XVI, отнасящ се за арменците в турските области. Става дума за областите в Армения, които били окупирани от руската армия и сега трябвало отново да се върнат на Турция. Можело да възникнат конфликти и усложнения, които да навредят на добрите отношения между двете страни, Високата Порта се задължавала да осъществи подобренията и реформите, изисквани от местните нужди в областите, населени от арменци, и да осигури тяхната сигурност от кюрдите и черкезите. Солсбъри бил представил по този предмет едно предложение, което се раздало на пълномощниците. Трябвало да се запазят интересите на арменците и целта на неговото предложение е да се даде на този народ надежда за скорошно подобрение и за бъдещ прогрес. Каратеодори паша се съгласил, че през последната война неподчинените племена са причинили големи безредици, но че щом е научила за това, Портата е взела мерки за прекратяване на злото. Предложението на Солсбъри се отнасяло за мерки в бъдещето. Възвикнал спор между турския и руския представител относно мерките, които трябвало да се предприемат. Решило се разискванията да се отложат, докато се внесе някакво изменение в първоначалния текст. На заседанието, проведено на 26 юни/8 юли на дневен ред се поставила редакцията на члена, отнасящ се за арменците. Солсбъри прочел предлагания текст, който бил съставил по съгласие с турските пълномощници, и който гласял: „Високата порта се задължава да осъществи без забавяне подобренията и преобразованията, които се налагат от местните нужди в населените с арменци области, и да запази безопасността на жителите против кюрдите и черкезите. От време на време тя ще съобщава на силите, които бдят върху това изпълнение, разните мерки, които са се взели с тази цел.” Конгресът одобрил този член, но посоченото в него не се осъществило. Според Санстефанския договор подобренията и преобразованията по места трябвало да да се въведат още докато руските войски не се били оттеглили от завзетите земи. А според Берлинския договор контролът трябвало да се осъществява от комисия на шесте велики сили, която така и не била съставена.

Част трета 3. 1. Босна и Херцеговина ще бъдат окупирани и управлявани от Австро-Унгария, но остават на султана На 5/17 юни Андраши се срещнал с Шувалов и му заявил, че като възнаграждение за Австрия, следвало да ѝ се дадат освен Босна и Херцеговина, също и Анклава (Enclave), ивицата земя между Сърбия и Черна гора. Последното било като компенсация за ограниченията, които Русия наложила на изпълнението на Райхщадското споразумение. Лично той, Андраши, бил против присъединяването на Босна и Херцеговина, но за да получи Анклава (Enclave), който не трябвало да остава в други ръце, било необходимо да завземе и другите две области. Не бил против корекции на границата на Сърбия, но не искал тя да бъде увеличена с включване на част от въпросния анклав. Като компенсация за Сърбия предлагал тя да задържи завзетите от нейните войски Пирот и Враня, които по Санстефанския договор трябвало да влязат в пределите на България. Шувалов се изказал решително против отстъпването на Анклава, но се оказало, че Горчаков изразил друго мнение. Шувалов разбрал за това, когато на следващия ден Бисмарк под форма на приятелски съвет му препоръчал да не си играе на дипломация с Андраши, а да се придържа към лоялен и откровен тон. На учудването на руския пълномощник, проявено след тези думи и на въпроса му какво има предвид, германският канцлер обяснил: „Андраши беше при мене тази сутрин. Той ми се оплакваше от вашата неискреност. Той мислел, че ще може да се договори с вас като джентълмен, но видял, че вие се отнасяте към него само като дипломат. Вие сте му заявили, че не можете да направите ни най-малка отстъпка по въпроса за територията Анклав, тъй като това противоречи на вашите инструкции. А пък тази сутрин той отишел при княз Горчаков, който още при първите думи му заявил.: „Вие ще получите тази територия, мой високопочитаеми колега, аз предпочитам да я видя в нашите ръце, а не в ръцете на турците“. Отговорът на Горчаков бил диаметрално противоположен на волята на императора, който искал да остави територията на Анклава на Турция и в никой случай на Австрия. Убри, който присъствал при разговора на Андраши с Горчаков, потвърдил на Шувалов достоверността на случилото се и му разказал колко се уплашил, като чул лапсуса в думите и в хода на мислите на канцлера. По-късно Шувалов се обяснил по този повод с Андраши, но му струвало големи усилия да го разубедя, че не е искал да го излъже. По-късно Шувалов разбрал, че в Петербург само военният министър протестирал против подобна отстъпка, като накрая и той се съгласил. Руският втори пълномощник, оценил обаче, действието на Горчаков като безотговорно и искал веднага да телеграфира в руската столица, за да изпратят друг първи пълномощник или да го уволнят него. Все пак решил да изчака, но ако Горчаков продължи с налудничавите си действия, щял да телеграфира. Преди да започне разглеждането на въпроса за Босна и Херцеговина, Андраши изпитвал затруднение, тъй като той искал предложението за окупацията на двете области да бъде представено на конгреса не от Австро-Унгария, а от някоя друга сила. Анучин е отбелязал, че на 13/25 юни Андраши помолил Солсбъри той да направи писмено заявление за завземането на Босна и Херцеговина от Австрия, но получил отказ. Бисмарк приел да направи заявлението, но ако то бъде подписано и от Андраши. Последният обаче не се съгласил, тъй като завземането на двете турски провинции трябвало да бъде „възложено“ на Австрия. По този повод Хоенлое е отбелязал в дневника си за 31 май/12 юни: „Андраши, на когото се налага да лавира между желанията на двора и военната партия, и антипатиите и желанията на Унгария, е изпуснал удобния момент да направи решаваща крачка по източния въпрос и сега иска конгресът да го застави да вкара войска в Босна. Ние, при цялото си доброжелателство към Австрия, нямаме никакво желание да се скараме с Англия и Русия, за да извадим Андраши от затрудненото положение. Андраши, с когото се срещнах при Бийкънсфийлд, обикаля из града и моли членовете на конгреса да отложат с няколко дена и да не пристъпват незабавно към съществото на работата, защото можело да се навлезе в такива дебри, от които няма да има изход.“ Непосредствено преди въпросът за Босна и Херцеговина да бъде поставен за разглеждане на конгреса, е имало още една среща на Андраши с Шувалов. На нея австро-унгарският първи пълномощник първоначално продължавал да настоява Австрия да получи Анклава като компенсация за всички ограничения, които руснаците внесли в Райхщадския договор, но в един момент променил позицията си. „Нашите преговори с граф Андраши се проточиха до късна нощ – обяснява Шувалов какво точно е станало. - Аз непрекъснато категорично отказвах на австрийския пълномощник, като се основавах на съвсем точните инструкции по тоя въпрос, които имах. Като се умори, графът намали своите претенции и се съгласи да не иска тази територия (l’enclave) с цел да я анексира, а да се задоволи с обещание от страна на Русия, че тя впоследствие няма да възразява срещу разквартируването в нея на няколко австрийски войскови части, ако това е необходимо за осигуряване на безопасността на Босна и Херцеговина. Графът взе от мене обещание тутакси да пиша в С. Петербург за това, като откровено ме предупреди, че неговата позиция по всички останали въпроси ще зависи от отговора, който императорското правителство ще му даде по повод на тази територия. В действителност ние получихме съгласието на императора едва след две седмици, когато граф Андраши вече беше тръгнал по стъпкитe на англичаните и когато той по всички въпроси се изказваше против нас, дори в тия случаи, където не бяха засегнати интересите на Австро-Унгария. За тази среща разбираме и от дневника на Милютин, където на 15/27 юни той е записал: „След приключване на обеда господарят заповяда в кабинета му да влязат всички участващи на докладите на Гирс по дипломатическата част, както и великият княз Константин Николаевич. Повод за това извънредно заседание беше получената от Шувалов телеграма за горещия спор, който той имал с гр. Андраши по повод на неговото настояване за присъединяване към Австрия на участъка от Стара Сърбия до Митровица. Австрийският канцлер, като че ли е направил отстъпка: той не иска незабавно присъединяване на посочения участък (който наричат „enclave“), но иска на първо време на Австрия да бъде предоставено да заеме само „военна позиция“ до Митровица, с оглед впоследствие ние да не се противопоставим на отделно споразумение между Австрия и Турция относно пълното отстъпване на посочения участък (анклав). Според гр. Шувалов Андраши се пазарил: ако ние го подкрепим в това предложение, той от своя страна обещавал да ни поддържа по въпросите за Бесарабия и за азиатската граница, няма и да се противопоставя на присъединяването на Антивари, Спица и Дулчиньо към Черна гора. Щом гр. Андраши толкова настоява за нашата поддръжка по въпроса за така наречения анклав, то можем да се досетим, че той още не си е осигурил подкрепата по въпроса от страна на другите пълномощници на конгреса. Но възможно ли е Австрия да очаква именно от Русия поддръжка на това откровено искане, което би нанесло удар по бъдещето на славянския въпрос на Балканския полуостров? Добросъвестно ли австрийските дипломати предявяват нови искания, с обещание да поддържат нашите, за които още в началото на предната година беше сключена секретна конвенция. В този случай австрийската дипломация действа като търговец, който след сключване на договора иска добавка към заплащането, за да изпълни приетите от него задължения. От тази гледна точка беше прието решение, на гр. Шувалов да се отговори той да не влиза с гр. Андраши в никакви нови задължения и да отстоява твърдо записаното в предишната конвенция.“ Анучин, след като научил за предложението на Андраши от самия Шувалов, също коментира в дневника си, че австрийците се пазарели съвсем открито, като търговци. Знаели какво искат и директно заявявали, че мислят за своите интереси, без да се преструват, че се грижат за участта на християните. На осмото заседание на конгреса, проведено на 16/28 юни, на обсъждане бил поставен въпросът за Босна и Херцеговина. Съгласно чл. XIV на Санстефанския договор двете области оставали под властта на султана, с условието в тях да бъдат извършени реформи, които да гарантират правата на християнското население. Това трябвало да стане по общо съгласие между Високата Порта, руското и австро-унгарското правителство. Андраши прочел обширна декларация. В началото подчертал, че като съ­седна държава Австрия била най-много заинтересована от уреждането на работите в Босна в Херцеговина. Двете воюващи страни Русия и Турция са имали пред вид това и в чл. XIV на предварителния договор за мира са постановили, щото тази точка да се уреди със съгласието на Австрия. Но колкото и непосредствено да е свързан този въпрос с нея, той бил и европейски въпрос. Европа също трябвало да вземе участие в окончателното му решаване. Нещастията и опасностите, които произтекли за Европа от това въстание, били познати на всички, но Австро-Унгария била засегната най-много, подчертал ораторът. Повече от 200 000 души напуснали своите огнища и избягали в Австро-Унгария, която от три години се била натоварила с издържането на бездомните. Десет милиона форинта били отпуснати вече за тази цел. Бежанците се бояли от нерадостната участ, която ги очаквала в тяхното ограбено и разорено отечество и затова те отказвали да се върнат там. Населението край границите търпяло несметни загуби от непрестанните и продължителни преселвания. Чл. XIV от Санстефанския договор предлагал въпросите да бъдат решени чрез въвеждането на автономно управление, каквото било предложено на турските пълномощници и на първото заседание на Цариградската конференция. Но като се вземели под внимание националните, религиозните и географските условия на тези места, както и новите проблеми, които произлизали от териториалните изменения след войната, споменатото решение било неосъществимо, заявил австроунгарският пълномощник. Непреодолими препятствия се изпречвали пред това решение и като принцип, и като изпълнение. Населението в тези страни се състояло от мюсюлмани, православни и католици, които се мразели до фанатизъм и които били размесени във всички части на страната. Високата Порта се натоварвала да обедини тези противоположни елементи и да ги подчини на едно автономно управление. Тя трябвало също да се погрижи и за връщането на бежанците от Австро-Унгария и Черна гора, да помага за тяхното на­станяване и преживяване и да ги снабди с необходимите средства и материали за възобновяване на жилищата и стопанствата им. Без да бъдела укорявана и да се хвърля подозрение върху добрата воля на Турция, имало големи съмнения, че Портата може да изпълни тази задача, преминал на същността на въпроса Андраши. Тя не могла да я изпълни при обикновени обстоятелства, и още по-малко е можела да я изпълни след току що завършилата война, когато съперничествата между народностите се засилили по причина на решението някои окръзи, населени с мюсюлмани, да се поставят под властта на Сърбия и Черна гора. При тези условия на автономното управление, посочените места не само, че нямало да се умиротворят, но ще станат огнища на постоянни вълнения. Ясно било, че трайно уреждане на този въпрос върху основите на чл. XIV не можело да се постигне. Всеки безплоден опит да се въведе в тези области автономно устройство ще даде тласък на нови противопоставяния и Австро-Унгария ще бъде отново подложена на непоносими загуби следствие на сътресенията в тези области. Австрийското правителство било длъжно да помисли и за географското положение, което ще създадат териториалните изменения и новите очертания на сръбските н черногорските граници. Разширението на границите на тези княже­ства ще постави съществуващите големи пътища в неблагоприятни условия за търговските интереси на Австро-Унгария. След като отбелязал проблемите, за чието решаване, както ще стане ясно по-нататък, трябвало да бъдат осъществени, макар и в модифициран вид, исканията, които изложил пред Игнатиев във Виена, Андраши обявил, че като съседна и заинтересована страна, жизнените интереси на Австро-Унгария не ѝ позволявали да приеме предложеното в Санстефанския договор решение на Босненско-херцеговинския въпрос. То не било в състояние да донесе умиротворение в тези места и да възпре връщането на такива събития, които подложили европейския мир на голяма опасност и довели Австрия до тежко положение, чието продължаване тя не може да приеме. Солсбъри също прочел декларация, в която излязъл с конкретно решение, явно подготвено по-рано. То било в подкрепа на Австро-Унгария и показало, че в крайна сметка Андраши е успял да се договори с английските пълномощници. В началото Солсбъри отбелязъл, че социалното състояние и географското положение на Босна и Херцеговина били въпроси, важни за конгреса. Тези области били единствените в Турция, където притежателите на земята не изповядвали вярата на селяните. Произлязлата от това съперничество война опустошила силно Турция, но ненавистта между двете класи на населението си останала все така жива и остра, както и преди три го­дини. Тя се разраснала дори още повече, вследствие на междуособиците и разширяването на двете съседни княже­ства (Сърбия и Черна гора). Съществували съмнения, че Портата ще може тепърва успешно да се бо­ри срещу движенията, конто не е успяла да потуши преди да настъпят пе­чалните събития през последните две години. За такава работа било нужно правителство, което не само да има нужните средства за уреждане на едно до­бро управление, но и да разполага също така и с достатъ­чни сили за потъпкване на всякакви вълнения. Ако силите не успеят още от сега да установят трай­но и силно управление в тези краища, те ще носят отговорността за подновяването на теглилата, които предизвикали силно състрадание в Европа. Географското положение на двете области било такова, че ако една значителна част от тези места попадне в ръцете на някое от двете съседни княжества, тъй като те били еднородни по народностен състав, силата им ще нарасне и ще заплаши инородците в южните части на полуострова (визират се гърците и албанците). Това състояние на работите било по-опасно за независимостта на Портата, отколкото всяко друго съчетание, подчертал Солсбъри. Твърде вероятно било да се достигне до това положение, ако със запазването на Босна и Херцеговина се натовари пак Турция. В такъв случай ще са налице големи опасности не само за областите, но и за Тур­ция. Босна и Херцеговина не допринасяли за нарастване на богатството и силата на Портата, продължил ораторът, вече в защита на тезата, че Турция няма да загуби много, ако се откаже от двете провинции. На Цариград­ската конференция се доказало, че разноските за тях надминават доходите им. Необходимите за запазването им разноски щели за бъдат за народа непомерни, а между това тези области нямали за Турция никакво стратегическо значение. Портата ще направи умно и полезно дело, ако се откаже за напред от един товар, който над­минава силите ѝ, и предаде този товар на друга сила, по-способна да го понесе, заключил английският външен министър. С това тя щяла да отстрани от Турция опасностите, които я грозят. По тези причини пра­вителството на кралицата предлагало на събраните велики сили да постановят, щото Босна и Херцеговина да се окупират и управляват от Австро-Унгария. Княз Бисмарк обявил, че от името на Германия той приема английското предложение и обяснил съображенията, от които се ръководел, за да го подкрепи. Европа желаела да създаде трайно стабилно състояние и да осигури съдбините на населенията на изток. Пред вид на това, събраните на конгреса сили имали голям интерес да обърнат особено внимание на областите Босна и Херцеговина. Общоизвестно било, че периодичните сътресения в Из­тока и особено последното въстаническо движение, което без малко можело да обхване цяла Европа, винаги са започвали от тези области. Да се потърсят средства, действащи против връщането на подобни събития, се диктувало не само от частните интереси на Австрия, но и от интересите на цяла Европа. Макар да не била свързана непосредствено със събитията на изток, продължил председателят, Германия не може да не желае да се прекрати ло­шото състояние на работите там, което ако продължи, може да предизвика нови безредици и да повлече несъгласия между европейските правителства. Опасно било заблуждението, че това положение ще се поправи с въвеждане на преобразо­вания в Босна и Херцеговина върху основите на съществуващите днес учреждения. Само една силна и богата на сред­ства държава може да възстанови там реда и да осигури съдбата и бъдещето на тамошните населения. Като се позовал на тези съображения, Бисмарк се присъединил към предложението на английския представител и препоръчал то да бъде одобрено от цялото събрание. Корти попитал първия австрийски пълномощник, дали може да даде по повод на предложеното някои по-подробни разяснения, отнасящи се до обшия интерес на Европа. Андраши напомнил изразените вече съображения и изказал надежда, че както другите сили, така и Италия ще се убеди, че в този въпрос Австрия се ръководела именно от общите интереси на Европа. Последвало изявление на първия турски пълномощник, който изложил становището на сво­ето правителство. Главното желание на турското правителство още от начало било да даде от своя страна всичко, за да улесни постигането на мира, каквато била целта на великите сили, заявил Каратеодори паша. Турските пълномощници са се придържали към това основно правило на тяхното правителство. В разискванията, които станали до тогава и в течение на които се повдигнали и решили толкова важни въпроси за настоящето и бъдещето на Турция, те винаги са считали за свой дълг да демонстрират голямо внимание към желанията на великите сили, с цел да се отстранят съществуващите трудности. Но турските пълномощници не можели да разберат необходимостта от окупирането на Босна и Херцеговина. В мотивите за тази мярка те не виждали решаващата важност, която им се придавала. Като цел на тази окупация се сочи възстановяването на мира и спокойствието в двете области и завръщането на бежанците в отечеството им. Но Високата порта разполагала с достатъчно средства за осъществяването ѝ и не може да се съгласи грижата по изпълнението на тази за­дача да се възложи на друга сила, тъй като по право и по естество отговорността е на Турция. Турските пълномощници искали да заявят пред конгреса на великите сили, че Високата порта е готова да сложи в действие още в същия час средствата, необходими за достигане на желаната цел, като изпрати незабавно на мястото комисари и ги натовари да организират добра жандармерия, да помогнат за заселването на бежанците и за издръжката им, докато започнат да работят, и да въведат в действие административната система, която ще се приеме и изработи за тези две области. Ако безредиците в Босна и Херцеговина били продължили цели години, причината за това били трудностите, в които Портата била поставена през тези години. Неприятелското отношение на двете области срещу Портата н тежката война в Европей­ска и Азиатска Турция поглъщали вниманието и силите на империята, от което размириците в Босна и Херцеговина ставали по-силни и по-масови. Това обстоятелство не само не давало основание да се правят заключения за слабостта на Турция в Босна, но напротив - давало повод за съвършено противоположни заклю­чения. Силата и влиянието на Портата в Босна в Херце­говина са били твърде големи, за да може тя да си запази там властта непокътната през времето на тригодишните битки. Сега имало възможност Османската империя да струпа там всичките си войски и да положи всичките си грижи за възстановяване на реда в тези области. Султанското правителство дълбоко съзнавало силата на сво­ята власт в двете области и въпреки териториалните увеличения на съседните княжества, които ще придобият с това нови нападателни сили, то било на мнение, че винаги ще има сили да потуши всякакви външни опити да се на­руши мира, особено, ако Ав­стрия поддържа нравствено Турция. Тази нравствена поддръжка има за Турция голяма цена, уверил Каратеодори паша. Счита се, че Босна не докарва полза на турската хазна, за това нейното завземане от австрийците няма да при­чини неудобства на Турция. Трябвало обаче, да се отбележи добре фактът, че доходите от Босна се използват за издръжка на същата област. Ако една област не дава големи суми на хазната от това, следва ли, че тази област трябва да се завземе от войските на друга сила и че това може за бъде безразлично за господаря, който я владее, риторично попитал първият турски пълномощник. Без да привеждат повече съображения, турските пълномощници имали честта да повторят пред членовете на конгреса, че Високата порта е готова да се задължи да изпълни сама и незабавно програмата на реформите. Казаното било до­статъчно да убеди високото събрание, че ако поиска да вземе под внимание задължението на тяхното правителство, то по-скоро и по-добре ще осигури умиротворяването на двете области, отколкото ако се съгласи с окупирането им, което би могло да предизви­ка много по-съществени и по-големи трудности, отколкото от тези, които уж иска да отстрани. Накрая Каратеодори паша добавил, че всичко казано се ос­новавало на инструкциите на неговото правителство. Последвало изказване на първият пълномощник на Франция. Той обявил, че приема предложението на лорд Солсбъри. Френското правителство нямало непосредствени интереси по въпроса за Босна, но било заинтересовано твърде много делото на конгреса да бъде полезно и трайно. Вадингтон гледал на предложението на английските представители като на единственото средство, можещо да осигури мирното съществуване на населенията в Босна и Херцеговина, които били дълбоко разкъсвани от политическите, вероизповедните и социалните вражди. Намирал, че само една съседна и безпристрастна сила може да възстанови мира в тези опустошени области. Вмешателството на Австро-Унгария трябвало да се възприема като „полицейска мярка от страна на цяла Европа“. Взел думата и Бийкънсфийлд, но не казал нови неща, а повторил опорните точки на Солсбъри: след като турското правителство преди войната, когато силите му били големи, не можало да поддържа реда в Босна и Херцеговина и да запази европейския мир, то след войната едва ли ще му бъде възможно да достигне тази цел; двете области никога не са давали на Портата толкова доход, колкото се е давало за тяхната издръжка. Предложението на Солсбъри не било направено в полза на Англия, а в интерес на европейския мир, пояснил Бийкънсфийлд, явно приемайки думите си като декларация за безкористно отношение на Англия към Турция. И добавил, че „никоя друга сила не е в състояние да изпълни по-добре и по-пълно чрез окупацията на тези области великото задължение да поддържа реда, да осигури благосъстоянието и да подкрепи тур­ското правителство, както Австрия“. С изказванията си Бийкънсфийлд и Солсбъри напълно изпълнили това, което са обещали в подписаното на 25 май/6 юни споразумение: на конгреса Англия да поддържа претенциите на Австро-Унгария за Босна и Херцеговина. Руското становище по въпроса изразил княз Горчаков. Той заявил, че Русия малко се интересувала от въпроса, но изказаните по него съображения доказвали, че конгресът имал миролюбиви цели. Конгресът трябвало да набележи мероприятия, които да предпазят християнските населения от вековните злоупотреби. От тази гледна точка предложението на лорд Солсбъри е в съгласие с възгледа на Русия и затова руският канцлер го одобрявал напълно. Първият турски пълномощник отговорил на обвиненията за „вековните злоупотреби“, като припомнил, че той не искал да издирва корените на въстанието в Босна, а само да потвърди, че омиротворяването не е могло да стане по причина на събитията през последните две години. Сега турското правителство се задължавало пред конгреса, че ще омиротвори областите в най-кратко време. Турското правителство най-добре познавало положе­нието на работите в двете области, и то поемало посочените задължения с пълното убеждение, че ще ги изпълни. Накрая Андраши отново взел думата, за да направи няколко възражения върху прочетения от Каратеодори паша документ. Първият турски пълномощник казал, че предлаганата мярка била безполезна, понеже Портата била готова да изцери показаните злочестини и да съдейства за завръщането на бежанците в отечеството им. Турският пълномощник обаче, забравял, че от три години насам на Портата много пъти се е предлагало да вземе подобни мерки и че тя всякога е избягвала да ги вземе. Колкото до забележката, че Портата си е запазила властта над тези об­ласти непокътната, Андраши уточнил, че този резултат се е достигнал не толкова вследствие на усилията на Портата, колкото вследствие на разполагането на австрийските войски по границата през трите изминали години. След това Андраши обявил, че приема предложението на английските и германските пълномощници, тъй като то му се виждало като най-пригодното решение, което може бързо, трайно и пълно да доведе до омиротворяване на Босна и Херцеговина. Пълномощниците на Австро-Унгария одобрявали това предложение и обявяват, че австрийското правителство е готово да се натовари с окупацията и управлението на двете области. Окуражен от подкрепата на мнозинството от великите сили, Андраши продължил изказването си, преминавайки към претенциите на Австрия относно така наречения „анклав“. Отбелязвайки, че територията на Новопазарския санджак не допи­рала непосредствено до австрийските граници и ще си остане под управ­лението на Портата, Андраши не предложил санджакът да бъде окупиран, а заявил, че „за осигуряването и поддържането на новия ред и на съобщенията Австро-Унгария си запазва правото да поставя гарнизони и да поддържа военни н тър­говски съобщения по цялото протежение на бившия Босненски вилает без изключването на Новопазарския санджак“. Биисмарк обявил гласуване и пълномощниците на Австро-Унгария, Франция, Англия и Италия дали гласовете си за английското предложение. Приемат го и руските пълномощници, но със за­бележката, че тяхното гласуване се отнася само до предложението на лорд Солсбъри. Т. е., че се съгласяват Австрия да окупира Босна и Херцеговина, но не и да разполага свои войски в Новопазарския санджак Турските пълномощници се отказали да гласоподават, като обявили, че инструкциите, които били получили, им свързвали ръцете. Това подразнило председателя и той припомнил, че конгресът не се бил събрал, за да за­пазва географските положения, които иска Пор­тата, а да запази европейския мир в настоящето и бъдещето. „Без вмешателството на конгреса Турция щеше да стои пред целостта на Санстефанския договор и само благодарение на това вмешателство на нея се върна по-голямата и по-плодородна провинция от Бяло море до Балкана, заявил Бисмарк. Решенията на конгреса правят едно цяло и не могат да се приемат само изгодните страни, а другото да се отхвърля.“ Председателят изразил и вярата си, че Портата ще изпрати набързо нова инструкция на своите пълномощници и завършил с думите, че протоколът оставал отворен за нови турски заявления. Шувалов отправил забележка към Андраши. Ако и да казвал, че австрийските интереси не изисквали окупирането на Новопазарския санджак, той искал да контролира някои стратегически места и военни пътища. За руските пълномощници, които приели предложението на лорд Солсбъри, тази мисъл била нова, и не до там ясна. Твърде лесно тя би могла да засегне границите и териториалните увеличения на Черна гора и Сърбия. Затова Шувалов приел последната част от речта на граф Аидраши като нещо условно, докато се изяснят лично с първия австрийски пълномощник. Председателят обявил, че протоколите оставали отворени и за забележките на руските пълномощници. Както се вижда, по времето на заседанието пълномощниците на Англия и Австро-Унгария са изиграли етюд по правилата на волейбола. Двамата английски пълномощници Солсбъри и Бийкънсфийлд са взигнали топката, като са излезли с предложението Австро-Унгария да окупира Босна и Херцеговина. Андраши отиграл подаването, като заявил, че „приема предложението на английските и германските пълномощници, тъй като то му се виждало като най-пригодното решение, което може бързо, трайно и пълно да доведе до омиротворяване на Босна и Херцеговина“. На 17/29 юни в писмо до съпругата си Солсбъри написал: „В момента въпросите вървят доста добре. Откровенията на Globe не са сторили толкова голяма вреда на австрийците, колкото се страхувахме. Андраши имаше по-скоро впечатление, че сме го отхвърлили за Черна гора - което изглежда идва от едно от вечните недоразумения на Бойст. Елиът ме беше предупредил, че такова впечатление съществува във Виена. Андраши беше притеснен за Босна. Той имаше съгласието на всички в джоба си, но се стесняваше сам да предложи да я окупира. Германия беше готова да му помогне, като го предложи - но смяташе, че това ще се възприеме като проява на зависимост. Затова искаше ние да го направим. Съгласих се, естествено, без колебание, и не срещнах съпротива от Б[ийкънсфийлд]. Австрийците бяха много благодарни и ни подкрепиха мъжествено, както вчера в Конгреса, така и на среща на трите сили тази сутрин.“ Анучин пък записал в дневника си, че Босна и Херцеговина били предоставени на Австрия. Предложението направил Солсбъри, а преди това Андраши произнесъл йезуитска реч, излагайки безобразията, които станали в Босна. И казал, че най-жизненоважните интереси на Австрия изисквали по този въпрос да се постанови решение, което да е в състояне да омиротвори областта и да предотврати възобновяването на безредието, което струвало толкова скъпо на Австрия. На 17/29 юни в Петербург пристигнал Нелидов, изпратен от Берлин да докладва словесно за дейността на пълномощниците. Според Милютин обаче, главната му цел била да запознае императора с трудностите, които изпитвал Шувалов при преговорите. Той с всички сили се стараел да защити това, което било възможно. Но за съжаление имал пред себе си отчаяни и зли противници. Трябвало ежедневно да се бори не само с дръзките и нахални представители на Англия и Австрия, но срещал съпротива и от останалите членове на конгреса. Даже Бисмарк, с който бил преди това в най-добри отношения, не му оказвал такава подкрепа, каквато се очаквало. Германският канцлер бил крайно изнервен и нетърпелив. При най-малкото възразяване, започвал да заплашва, че ако споровете продължат дълго, ще напусне конгреса и ще замине за минералните бани в Кисинген. Андраши и Бийкънсфийлд открито и цинично заявявали, че на тях им е все едно, каква ще е съдбата на този или онзи християнски народ, стига да бъдат защитени интересите на тяхната страна. Телеграмите, които били получени в Петербург през двата дена, след като Нелидов напуснал Берлин, били много разочароващи, отбелязва Милютин. Оказало се, че цяла Европа била против Русия и нейните виждания за съдбата на Босна, Херцеговина и Новопазарския санджак. Руските пълномощници се надявали на подкрепа, ако се противопоставят на претенциите на Австрия да завладее Босна, Херцеговина и Стара Сърбия до Митровица, пишел Шувалов. Андраши излязъл пред конгреса с по-скромно искане: в него ставало дума не за анексиране, а само за „военна окупация“ на Босна и Херцеговина. Не настоявал и за незабавното присъединяване към Австрия на така наречения „анклав“, а искал да има около Митровица „une position militaire, pour proteger la ligne de communication le commerce autrichien“ (военен пункт за охрана на австрийските търговски пътища). Изненадващо Европа приела това посегателство за законно: нито един глас не се противопоставил на навлизането на Австрия в самия център на Европейска Турция. Шувалов предполагал, че по-нататък Андраши ще намери възможност да направи сделка с Турция, тя да отстъпи посочената територия. Затова не си струвало Русия да се противопоставя. В такъв случай Андраши обещавал да подкрепя руснаците на конгреса по въпросите за Бесарабия и за азиатската границал. На Черна гора отстъпвал пристанище Антивари, макар да стеснявал до крайност новите ѝ граници. За изненада на Милютин Александър II приел спокойно и снисходително случващото се на конгреса. На Гирс било заповядано да телеграфира на Шувалов да изрази съгласие с последните предложения на Андраши. Това било разбираемо, защото отказът щял да доведе до закриване на конгреса и до война. А било съвсем очевидно, че срещу Русия вече била не само Англия, а цяла Европа. Подкрепа не се очаквала от никого. В заседанието на 19 юни/1 юли Шувалов припомнил, че в предишно заседание той приел условно въпроса за поставяне на австрийски гарнизони в Новопазарския санджак, но тъй като било постигнато споразумение с Андраши, той, Шувалов, оттеглял своите възражения и се присъединява към предложението на австрийския пълномощник. Любопитен момент от развитието на въпроса за Босна и Херцеговина е представил Солсбъри в писмо от 15/27 юни до английският министър на вътрешните работи виконт Крос. Андраши настоявал пред турския представител Босна и Херцеговина да бъдат отстъпени на Австро-Унгария, и то като я помолят да им направи услугата да ги вземе. Турците посрещнали това предложение с гримаса. „Поискайте да я завземете“, предложили те, но да предадат сами богатата провинция на държава, която дори не е участвала във войната, било прекалено и софтите щели да протестират срещу такова решение. В дневника си Анучин също е записал любопитни подробности за решенията относно Босна и Херцеговина. На 16/28 юни Шувалов прочел на помощниците си получената телеграма на императора от 15/27 юни. Виждало се, че той оставал верен на конвенцията с Австрия, относно предоставянето ѝ да окупира Босна и Херцеговина. Но Александър II „желае и изисква“ Австрия да даде своя глас за връщането на Бесарабия на Русия. Шувалов направил прогноза какво ще се случи на конгреса в същия ден, продължава Анучин. Австрия била наплашила Англия, обяснявайки ѝ, че с течение на времето Сърбия, Черна гора и България ще образуват на Балканския полуостров голяма славянска държава. Австрия подкрепяла Англия в действията ѝ срещу Русия и затова англичаните искали да се отплатят. На заседанието, което предстояло, Солсбъри изглежда щял да предложи Австрия да окупира с войските си Босна и Херцеговина под предлог уреждане на въпроса с бежанците и поддържане на спокойствието в областта. Андраши вероятно щял да каже, че приема това, тъй като Австрия се считала за ангажирана с уреждане на гражданската администрация в посочените области. Шувалов нямало да се обяви против. Твърде вероятно било Черна гора и Сърбия да се обединят, казал Шувалов, но българският елемент им е напълно противоположен. Затова той искал да защити България и в никакъв случай да не дава на Сърбия Пирот. За Анклава нямало да говорят, докато не се реши въпроса с Босна и Херцеговина. Австрия искала железопътната линия и околността да принадлежат на Турция, за да не попада железницата под изстрелите на сърбите и черногорците. Турското предложение по този въпрос, което вече разгледали, било сходно с австрийското. За Анклава все пак станало дума. Въпросът бил повдигнат от Андраши, който го представил в по-мек вариант: Австро-Унгария си запазва правото да поставя гарнизони и да поддържа военни н тър­говски съобщения по цялото протежение на бившия Босненски вилает без изключването на Новопазарския санджак. Това действително е заявено, след като английските и германските пълномощници одобрили идеята за окупация на Босна и Херцеговина. В заседанието на 22 юни/4 юли първият тур­ски пълномощник напомнил, че на осмото заседание предсе­дателят е оставил протокола отворен за новите инструкции, които турското правителство ще даде на своите пълномощни­ци по въпроса за завземането на Босна и Херцеговина от Австрия. Тези инструкции вече били пристигнали и по този повод Каратеодори паша прочел следната декларация: „Турското императорско правителство е обърнало сери­озно внимание на изказаното от конгреса мнение за най-сгодните средства, за да се умиротворят Босна и Херцеговина. То по­среща това мнение с пълно доверие и си запазва правото да се споразумее за това направо с виенския кабинет“. След това председателят констатирал, че станалото на 8-то заседа­ние в конгреса споразумение за Босна и Херцеговина е пълно и окончателно. Биографът на Андраши, Вертхаймер, обяснява, че на Каратеодори паша турското правителство било наредило да подпише актовете на конгреса само в случай, че получи писмена декларация, че окупацията на Босна и Херцеговина ще има временен характер и султанът запазва суверенните си права над тях. Турският пълномощник предупредил Андраши, че ще добави към договора бележката за допълнителното споразумяване на Австрия и Турция. На 29 юни/11 юли Каратеодори паша помолил да се поместят в края на члена за Босна и Херцеговина следните думи: „Правителствата на Австрия и Турция си запазват правото да се споразумеят върху подробностите“. Изправен пред алтернативата, или да подпише допълнителното споразумение или работата на конгреса да се провали, на 1/13 юли Андраши подписал поисканата от турските пълномощници секретна декларация. 3.2. Сърбия получава Враня и Пирот Макар Сърбия да се намесила в Руско-турската война, когато тя отивала към своя победоносен завър­шек за руската армия, сръбското правителство предявило големи териториални претенции и изразило недоволство от постановленията на Санстефанския договор. Още преди подписването на Одринското примирие то настояло в мирния договор да се включи точка не само за даване на независимост на Сърбия, но и за съединението ѝ с така наречената Стара Сър­бия, която включвала средновековните сръбски територии, останали извън границите на възстановилата самостоятелността си сръбска държава. Имало също претенции за Видин и за някои други области, които се считали за български, поради състава на населението там. Сведения за вижданията на сръбските управници относно границите на Сърбия и България, привежда Г. И. Бобриков, който е имал контакти със сръбския министър на външните работи Йован Ристич по време на Руско-турската война. Бобриков се запознал с Ристич през август 1877 г., когато пристигнал в Белград като военен пълномощник на главнокомандващия руската действаща армия Николай Николаевич. Въпросът за териториалните придобивки на Сърбия и по-специално въпросът за разграничаването на сръбските земи от българските, възникнал веднага след войната. Сръбският външен министър разкритикувал руската политика, която била насочена главно към българите. Обяснявал, че към Княжество Сърбия трябвало да бъдат присъединени земите на стара Сърбия, които включвали Новопазарския, Нишкия и Призранския санджаци. Затова проектирал източната граница на Сърбия да минава по средата между Пирот и София. Към тези земи трябвало да се присъедини на север и Видински окръг. От своя страна Бобриков изказвал мнението, че било необходимо границата между сръбското и българското княжество да се определи напълно справедливо, за да се отстрани завинаги възможността от гранични недоразумения между двете родствени народности. Двете княжества щели да преуспяват в бъдеще само в условията на взаимно доверие и пълно съгласие. Здравия съюз между тях, като централни и най-силни държави на Балканския полуостров, щял да бъде залог за укрепване на благата на цивилизацията в тях след дългото време, прекарано под игото на исляма. Ристич, обаче, считал, че Русия се отнася към българите като майка-закрилница, а към сърбите – като мащеха. Той твърдял, че Стара Сърбия, цялата област до София и Видински окръг, всички тези земи, които исконно са принадлежали на сръбската държава, и тогава били населени със сърби. Професорът от Московския университет, Майков, привеждал сведения, че цялото това пространство принадлежало на Сърбия. „Майков в случая се е увлякъл“, посочил Бобриков и пояснил, че в историческо отношение споменатата широка зона последователно е принадлежала ту на българската, ту на сръбската държава в различните години на тяхното политическо могъщество. Тази съдба се е отразила и на състава на населението, чийто смесен характер се е усилил още повече след завладяването на страната от османците, имащи обичай да заселват зовоюваните земи с мюсюлмани. Пътешествениците Хан и Хохщетер, на които можело да се има доверие, понеже изучавали страните безпристрастно, се изказвали в полза на българите, посочил руският военен. Ристич не оспорил оценките на пътешествениците, но опонирал, че те били взели сведенията си от селските свещеници и учителите, а те действително принадлежали към българската народност. Бобриков продължил да спори, като коментирал, че места, където свещениците и учителите са българи, се определят като български. И посочил като довод, че спорната област е населена с българи, като припомнил на Ристич един исторически факт. По време на сръбско-турската война 1876 г., след неудачното настъпление на сръбската армия под ръководството на генерал Черняев към Ниш, сърбите обяснили поражението със „срамната страхливост на българското население“, което не въстанало и не подкрепило сръбските войски. „Следователно вие тогава сами сте признавали съществуването на солидно българско население от тази страна на вашата граница“, заключил Бобриков. Описаният разговор имал частен характер и се провел в Белград, но той имал продължение в Берлин, вече на държавно ниво. Там Ристич се появил с етнографска карта на Балканския полуостров, съставена на основа на статистическите проучвания на Якшич. И въобще не повдигнал въпроса за земите в Стара Сърбия, които се намирали на югозапад, но проявил още по-големи претенции за земите, които се намирали на изток и югоизток, и които били населени с българи. Всичко това показвало, че сръбският министър е имал предварително споразумение с Андраши. Аспирациите към за­падните български земи съвпадали със стремежите на Австро-Унгария да изтласка Сърбия от Новопазарския санджак, като тя получи териториално разширение на изток. Противо­поставяйки сръбското княжество на България, виенските дипломати се домогвали да разчистят пътя на Австро-Унгария към долината на Вардар. Както бе отбелязано, Сърбия назначила външния си министър Йован Ристич за свой официален представител на конгреса в Берлин. Исканията на сръбското правителство били изложени в меморандум, който Ристич предал на конгреса, но никой от пълномощниците не си направил труда да го прочете. Сръбски представители не взели участие в работата на конгреса. Бисмарк демонстративно изключил Ристич от достъп до него, а пълномощниците уверил лично, че дискусията за Сърбия ще се осъществи, след като тя и Австро-Унгария подпишат отделен договор. Сръбският външен министър пристигнал на конгреса с принципни указания да не се противопоставя на Австро-Унгария и да не засяга нейните интереси. В Берлин Дюла Андраши му изложил своята позиция, която се свеждала до следното: Австро-Унгария се противопоставя на присъединяването към Сърбия на частта от Косово, през която минава железопътната линия Митровица-Солун: линията трябвало да остане на турска територия. Виена била съгласна да подкрепя искането за независимост на Сърбия, както и разширяването на нейните граници, но само на изток и юго-изток и при условие, че сключи търговска и митническа конвенция с Австро-Унгария; Сърбия трябвало да поеме задължението да построи железопътна линия Белград-Ниш за връзка на Австро-Унгария с България и Турция. Сръбското правителство било поставено пред алтернатива: или да получи независимост и да разшири територията си в съюз с Австро-Унгария, или да се окаже под заплахата да загуби част или всичко завоювано. Ристич се опитал да маневрира. Той се обърнал за помощ към руските пълномощници, но Жомини и Шувалов го посъветвали да намери общ език с Андраши, тъй като по друг начин сръбският въпрос не можел да се реши. Призовавали го да има търпение, след няколко години нещата щели да се оправят. Под натиска на Андраши Ристич се отказал да поддържа въстаниците в Босна, които искали областта да се присъедини към Сърбия. Това предизвикало протест у босненците, които изпратили на конгреса свой пълномощник с меморандум в защита на присъединяването. Всъщност това било и едно от най-важните първоначални искания на Сърбия, но след войната тя се отказала от тях. На 26 юни/8 юли Й. Ристич подписал с Андраши конвенцията, за която говорел Бисмарк. За сметка на капитулацията си по политическите и икономическите въпроси, Сърбия се сдобила с независимост и получила разширение с областите около Пирот и Враня. Докато още вървяла подготовката на конвенцията, в залата на конгреса също се обсъждал сръбския въпрос. На заседанието на 16/28 юни, след като приключили разискванията за Босна и Херцеговина, пред­седателят прочел началото на чл. III от Санстефанския договор, където се казвало: „Сърбия се признава за независима“. След което запитал конгреса, дали е съгласен с това. Първи Каратеодори паша обяснил, че пред вид на големия интерес на европейските държави и в полза на самата Сърбия, Портата е използвала своите права над нея твърде умерено и не е отстъпила от това правило даже в случа­ите на най-тежките изпитания. Сюзеренството (върховенството) па Пор­тата е давало на Сърбия истинска независимост и Сър­бия е ценяла това твърде високо. Санстефанският договор отварял нови отношения не са­мо за Сърбия, но и за другите страни, които се намирали в почти същото положение. Той откъсвал тези страни от центъра, с който били свързани политически. Ако в кабинетите на Европа преобладава мисълта за независимост, Турция нямала нищо против, защото била уверена, че приетата от конгреса независимост ще бъде сериозна и действителна. Държавите ще я посрещнат с пълно съзнание не само на правата, които тя им дава, но и на задълженията, които им налага, и за напред тази независимост ще се почита и няма да намалява гаранциите за реда, който е бил добит и установен през времето на подчинението, изразил увереност първият турски пълномощник. Бисмарк отбелязал, че приетото в член III нача­ло било безусловно и никой не можел да си помисли, че Турция ще поиска да си оттегли одобрението, което е дала върху тази точка на Санстефанския договор. Солсбъри също признал независимостта на Сърбия, но счел за необходимо там да се провъзгласи и религиозната свобо­да. И Вадингтон признал Сърбия за независима, като предложил текстът за религиозната свобода да гласи: „Жителите в княжество Сърбия, от което и да са вероизповедание, ще се ползват с равни и еднакви права. Те ще се допускат до всички публични служби и почести, ще могат да извършват всякакви занаяти и разли­чието във вярата никога не ще им се противопоставя като причина за изключение. Всичките богослужения са свободни и никаква пречка не може да се постави било на йерархичното устройство на различните вероизповедания, било на отношенията на послед­ните към техните духовни началници.” Горчаков изразил опасения, че тази редакция има предвид най-много евреите. Ако думата е само за религиозна свобода, той одобрява това начало напълно и е готов да го разшири, колкото се може по­вече. Но, ако освен религиозни, се разбират също граждански и политически права, не трябвало да се смесват берлинските, парижките, лондонските и виенските евреи с евреите в Сърбия, Русия и в някои руски области, където евреите били язва за местните населения. Предложението за религиозната свобода е подкрепено и от останалите пълномощници. Представителите на Турция обявили, че няма какво да възразят. Бисмарк констатирал приемането на предложението и обявил, че конгресът признава Сърбия за независима, с условието, че в княжеството ще има свобода на вероизповеданията. По-нататък, както и при разглеждане на въпросите при Българското княжество, станало дума за свободата на търговията, за правата на чуждите граждани, за запазване на договорите с другите държави. До сключването на нови спогодби нищо от дотогавашните търговски отношения на Сърбия към другите страни не трябвало да се променя и никакви транзитни такси нямало да се вземат в Сърбия за стоките, които са пренасят през нея. Преимуществата и привилегиите на чуждестранните поданици, както и съдебните и консулските права на покровителство, ще важат със същата сила, която са имали до тогава. Промени ще могат да се правят само със съгласието на двете страни. Бисмарк добавил, че според общото право никоя област с отделянето си от една държава не може да се освободи от договорите, на която е била до тогава подчи­нена. Това било очевиден принцип от международното право и конгресът следва да го повтори. Работата на конгреса продължила с разглеждането на член III от Санстефанския договор, който освен за независимостта, се отнасял и до границите на Сърбия. Стига се до решението определянето им да стане от специална комисия, в която ще влезе по един пълномощник от всяка сила, и която комисия ще представи на кон­греса окончателното очертаване на границите. По отношение на чл. IV, отнасящ се до правата на мюсюлманите, които не са местни лица, се взема решение той да се изпрати в специалната редакционна комисия. Хаймерле прочел предложение относно железните пътища в Сърбия. Княжеството следвало да замени по своята част от тях турското правителство във всичките му задължения спрямо Австро-Унгария и компанията за експлоатиране на железни­ците в Европейска Турция - било по довършването и съединяването, било по експлоатирането на линиите, които ще се построят в новопридобитите места. Необходимите за уреждането на тези въпроси конвенции трябвало да се сключат между Австро-Унгария, Портата, Сърбия и в пределите на неговата компетентност с Българското княжество. Това трябвало да стане незабавно след подписването на мира. Каратеодори паша представил бележките върху данъка на Сръбското княжество. Той трябвало да се капитализира и да се внесе в касите на турската хазна в определен срок. Когато турският пълномощник прочел, че на Сърбия щяло да се възложи и част от държавния турски дълг, съразмерно с доходите на окръжията, които ще се присъединят окончателно към нея, председателят отбелязал, че в Санстефанския договор няма дума за данък. Шувалов също потвърдил, че било естествено независимостта до води до преставането на плащането на данък. Солсбъри отговорил, че и сръбският данък върху дълга, както българският, е бил собственост на Турция и че и той е бил обложен, както и другите доходи на Портата. Поради възникналия спор и след като Шувалов заявил, че не е готов да дискутира по въпроса за данъка, предложено било този въпрос да се отпрати в редакционната ком­исия. Още на 14/26 юни Мехмед Али паша прочел предложението на Турция за границата ѝ със Сърбия. Тя трябвало да бъде по възможност естествена и стратегическа. Големият път за Босна, който отивал от Митровица през Нови Пазар за Сеница и от там се разделял от една страна за Вишиград, а от друга за Чайница, както и железния път, който ще свързва Митровица с Босна, не трябвало да се откъсват от Турция, а да се оставят далече от сръбската граница, така че съобщенията по тези пътища да бъдат свободни и сигурни. Турските градове и паланки Вишиград, Нови пазар, Митровица и Прищина следвало да се оставят на известно разстояние от границата, за да не се компрометира съществуването им. Албанските каази Вучитрън, Куршумлия, Прекупле и Лесковац не трябвало да се отцепват от империята, а ако една част от тях се отцепи, дефилетата Преполац и Гърдилица да си останат в Турция, като необходими за защитата на Враня и на Прищина, като в такъв случай ще очертават северната граница на империята”. Анучин обяснява в дневника си, че пристъпвайки към определяне на границите на Сърбия, участниците в делимитационната комисия трябвало да се съобразяват със следните обстоятелства: а) Босна и Херцеговина вече са отстъпени на Австрия, като на Сърбия са оставени Малък Зворник и Захар. б) Австрия се отказва да окупира целия Enclave, но си запазва правото впоследствие да окупира Новопазарския санджак, който бил част от Enclave и влизал преди това в състава на Боснийския вилает. Така Австрия ще запази за Турция ивицата, която по Санстефанския договор трябвало да бъде дадена на Сърбия. Тази ивица трябвало да продължава до Митровица и след това да включва железопътната линия до Солун; в) аналогично заявление направила и Турция: необходимо било по възможност да се разшири ивицата земя между Сърбия и Черна гора. Ставало дума за тясната полоса между двете държави, която Игнатиев нарекъл „говедарски път“. Полосата била оставена за връзка на Турция със западните ѝ провинции. Австро-Унгария, подкрепяйки Турция в искането за разширение на полосата, предложила нейната граница да бъде изтеглена на изток, паралелно на железопътната линия, така че последната да остане в територията на Турция. Новата граница на Сърбия трябвало да минава покрай Прищина, а за компенсация на Сърбия, Австро-Унгария предлагала да ѝ се дадат българските земи от окръзите Враня, Трън и Пирот, с части от окръг Брезник. На 18/30 юни комисията по делимитацията, вече в разширения си състав, се събрала да определи границата между Сърбия и Турция. Първоначално били оформени три варианта на граничната линия - австрийски, турско-английски и руски, които са скицирани от Анучин. След поредица гласувания на различните варианти и подварианти на границата, било прието към Сърбия да бъдат придадени Преполац и Враня със земите, намиращи се между тях, през които минавало средното и долното течение на река Медведжа. Всъщност това бил австрийския вариант. Руските пълномощници заявили, че приемат този вариант, като предложили в полза на Сърбия да се направи териториално допълнение към западната граница при горното течение на река Медведжа. Англичаните и турците искали Преполац и Враня да останат на Турция. Австрийският вариант спечелил най-много гласове, защото за него гласували и представителите на неутралните държави в комисията. На среща на Шувалов и Анучин с Ристич, последният агитирал за отделяне от България и присъединяване към Сърбия, освен на дадената ѝ вече Враня, също на Пирот и Трън. Разпален, той се увлякъл и заявил, че уж желанието на населението на тези градове с техните окръзи, било да станат сръбски. Казал, че до него от тези места постъпили много подобни заявления и ако се проведе референдум, без никакво съмнение всички местни жители поголовно щели да се изкажат за присъединяване към Сърбия. Като добре запознат с обстоятелствата, Анучин опровергал тези твърдения, обяснявайки, че ако има гласове за Сърбия, то е само защото въпросните места били окупирани от сръбски войски и там била уредена не руска, а сръбска гражданска администрация. Тя правела страшни безобразия и изисквала от духовенството по време на богослуженията да споменават името на княз Милан. Пиротският митрополит, който протестирал против сръбските порядки, бил арестуван и отведен в Ниш, където го държали като пленник. При подобни условия не можело да става и дума за референдум. Той щял да представлява срамна комедия, изиграна под звуците на камертона на сръбските началници, разпореждащи се с областта, само защото не била окупирана от руски войски. Ристич останал крайно недоволен от думите на Анучин, но не могъл да обори неговите доводи, защото той му казал, че по телеграфа може да получи веднага от руския главнокомандващ пълно потвърждение на думите си. Анучин говорел на Ристич, че най-важното за момента било, колкото се може по-малко славянски земи да останат на турците. Дали тези земи ще принадлежат конкретно на сърбите или на българите, те трябвало да се разберат по-късно, решавайки миролюбиво спора помежду си. Ристич, обаче, не бил съгласен и се оплаквал, че решенията на Санстефанския договор били обидни за Сърбия. На следващия ден 19 юни/1 юли решението на военната комисия по делимитизацията относно сръбската граница било обсъдено в специалната комисия на пълномощниците. Англичаните и турците се противопоставили енергично на отстъпването на Преполац и Враня. Повдигнат бил и въпросът за отдаването на Пирот и Трън на Сърбия, по който също възникнал спор. Шувалов видял в ръцете на Одо Ръсел карта с границите на Софийския санджак, която също трябвало да разгледат. Границите включвали само басейна на Искър. Руският пълномощник се разстроил, заявил че такава карта досега не са разглеждали и той няма да се съгласи да приеме нещо подобно. Тръгнал да излиза, но Солсбъри го спрял с думите: „вие защо се разстроихте, ще разсъждаваме хладнокръвно, всичко може да се уреди“. Окончателните граници на Сърбия били определени в заседанието на конгреса, проведено на 26 юни/8 юли. Тогава Хоенлое прочел проекта с начертанието на сръбските граници. Източната граница на Сърбия тръгвала по административната граница на Нишкия санджак, сиреч по водораздела между коритата на Вардар, Струма, Искър и Лом от едната страна и коритата на Морава и Тимок от другата. Тази административна граница се движела в североизточна посока и се маркира с планината Свети Илия, с върха Ключ, с бърдото Бабина гора, с височината Църни връх, а продължението ѝ съвпада със западната граница на Княжество България. При определяне на южната граница на Сърбия пред комисията имало два проблема: единият за дефилето при Преполац, другият за Вранянското окръжие. Австрийските пълномощници се съгласили Преполац да остане на Турция, но когато военната комисия по предложение на руските пълномощници пожелала на Сърбия да се даде един пояс земя на юг от Преполац, не по-широк от един километър (показан със штрих на скицата), турските делегати се възпротивили н въпросът останал нерешен. Колкото до Вранянското окръжие, за него болшинството от членовете на комисията били на мнение да се даде на Сърбия, но на това отново се възпротивили английските и турските делегати. Мехмед Али паша показал на картата, че при присъединяването на Враня към Сърбия, дефилетата в тази местност се давали в чужди ръце и на пътя чак до Скопие вече не оставало никаква естествена преграда. Враня била необходима за защитната линия на Турция, подчертал турския пълномощник и настоял също и Преполац да остане за нея. Сен Валие обаче, посочил, че населението във Враня било сръбско и от само себе си областта трябвало да се присъедини към Сърбия. Портата трябвало да се задоволи с град Джумая и южната част от Софийския санджак, които ѝ се връщали. След като Бисмарк подложил на гласуване въпроса, дали Преполац да остане на Турция или да се даде на Сърбия, пълномощниците на Германия, Австрия, Франция, Англия, Италия и Турция изказали мнение да си остане на Турция. Руските пълномощници заявили, че се присъединяват към мнозинството. След това председателят поискал мнението на конгреса и върху Враня. Пълномощниците на Германия, Австрия, Франция и Русия били на мнение, че това окръжие трябва да се даде на Сърбия, докато пълномощниците на Англия, Италия в Турция били Враня да се остави на Турция. Бисмарк констатирал резултата от гласоподаването и предложил на събранието да се съгласи върху цялото начертаване на границата, като Преполац е на Турция, а Враня на Сърбия. Каратеодори паша обявил, че по въпроса за Враня щял да се произнесе, когато получи инструкциите от своето правителство. Солсбъри отново се обявил против отстъпването на Враня, тъй като било във вреда на Турция, затова не приемал направеното начертаване на сръбските граници. Бисмарк заявил, че ако това мнение продължава да се поддържа, той бил длъжен да констатира с голямо съжаление, че уреждането на този въпрос се отлага, докато се стигне до някакво съгласие. Сен Валие отново настоял за присъединяването на Враня към Сърбия и за да се постигне съгласие, предложил нова линия на границата, която да мине близо до Враня. Тогава градът ще принадлежи на сръбското княжество, а Турция ще добие увеличаване на пространството, което ѝ е необходимо за осигуряване на безопасност. Това предложение предизвикало нова размяна на мисли и конгресът накрая решил да натовари делимитационната комисия да начертае на юг от Враня такава граница, която като остави на Сърбия самия град, да даде на Турция нужното пространство за защита на нейните владения. Председателят подложил на гласуване цялото начертаване на границата и получил пълното одобрение на конгреса. След това Бисмарк с удоволствие констатирал този резултат и добавил, че протоколът оставал отворен за инструкциите на турските пълномощници. На 27 юни/10 юли Хоенлое оповестил линията на границата на Сърбия с включването на Враня в нейните предели: тя минавала непосредствено до очертанията на града. Конгресът одобрил това решение и по искане на Каратеодори паша оставил протокола отворен за инструкциите, които турските пълномощници чакат. Окончателния вид на сръбската граница според окончателната му редакция в чл. 36 на Берлинския договор изглежда така: Новата граница започва от съществуващага гранична линия и върви по течението на река Дрина от вливането й в река Сава, като оставя на Сръбското княжество Мали Зворник и Захар. След това продължава по старата граница на Сърбия до планината Копаоник, от която се отделя при върха Канилуг. Оттам следва отначало по западната граница на Нишкия санджак през южните предпланини на Копаоник, през гребените Марица и Мърдар планина, които образуват водораздела между коритата на реките Ибър и Ситница, от една страна, и Топлица, от друга; Преполац остава на Турция. По-нататък границата се обръща на юг по линията на водораздела между реките Брвеница (Бървеница) и Медведжа, като оставя цялата долина на Медведжа на Сърбия, следва по гребена на Голяк планина, който образува водораздела между Крива река, от една страна, и реките Поляница, Ветерница и Морава, от друга, и продължава до върха на бърдото Поляница. След това отива по предпланините на Карпина планина до вливането на река Коинска в Морава, пресича последната и възлиза пак по водораздела между реката Коинска и потока, който се втича в Морава при село Нерадовце, след което достига планината Свети Илия над Трговище. От тази точка границата следва по гребена Свети Илия до планината Ключ и после през котите, обозначени на картата 1516 и 1517 и през Бабина гора достига Църни връх. От Църни връх новата граница се слива с българската, а именно: пограничната линия следва по водораздела между Струма и Морава, през върховете Стрешер, Вилоколо и Меджид планина, през Гачина, Черна трева, Дарковска и Драйница планина и после през Дъсчен кладенец достига водораздела между Горна Сукова и Морава, отива право на Стол, спуска се надолу и пресича на 1 000 метра северозападно от селото Сегуша пътя от София за Пирот. Изкачва се по права линия на Видлич планина и оттам – на планината Радочина във веригата на Коджабалкан, като оставя селото Дойкинци на Сърбия, а селото Сенокос – на България. От върха на планината Радочина границата се насочва северозападно по гребена на Балкана през Чипровец Балкан и Стара планина до старата източна граница на Княжество Сърбия при кулата Смильова чука и оттам по старата граница достига Дунава при Раковица. 3.3. Черна гора ще има пристанище на Адриатическо море Конгресът се занимал с Черна гора на 19 юни/1 юли. Първият член от Санстефанския договор се отнасял до нейните граници. Бисмарк попитал, не е ли станало някакво споразумение между силите, които най-много се интересували от тях, за да се избегнат дългите разисквания по начертаването на границата? От последвалите изказвания на Хаймерле и Шувалов станало ясно, че руските пълномощници са се споразумели с австрийските, Черна гора да получи териториално увеличение спрямо съществуващата нейна официална граница. Били изяснени всички основни точки по прокарването на новата граница. Върху подробностите по нея била оставена да се произнесе делимитационната комисия. Хаймерле предоставил две приложения с предложенията на австрийските представители, които да се добавят към протокола. Те се отнасяли до прокарването на границата, и до условията, с които се приемало присъединяването на Антивари (Бар) и на крайбрежието му към Чер­на гора. В първото приложение била определена границата на Черна гора. Тя започва от Илино бърдо, северно от Клобук, спуска се по река Требиничица (Требишница) в посока на Гранчарево, което остава в Херцеговина, и възлиза после по течението на същата река до една точка, която лежи на един километър под сливането й с река Чепелица, и оттам отива по права линия до височините, които ограждат Требичица. После се отправя към село Пилатова, което остава в Черна гора, продължава по височините в северно направление на 6 километра далеч от пътя Билек (Билеча)-Корито-Гацко, до клисурата, която лежи между Сомина планина и планината Чурило, откъдето отива на изток до планината Орлин през село Вратковица, което остава на Херцеговина. Нататък границата продължава на североизток в права линия през върховете Лебершник и Волуяк, оставяйки Равно в Черна гора. Спуска се после по най-кратката линия към река Пива, която пресича и достига до река Тара, като минава между Църквица и Недвина. От тази точка възлиза по Тара до село Мойковица, от където следва по гребена на предгорието до езеро Шишко. От това място отива по протежение на старата граница до село Шекуляре. Оттам новата граница следва през гребена на Мокра река (село Мокра остава в Черна гора) и достига до кота 2166 по картата на австрийския генерален щаб, като следва по бърдото и линията на водораздела между реките Лим и Дрин, от една страна, и Циевна (Зем), от друга. След това върви по тогавашната граница между племето Кучи-Дрекаловичи, от една страна, и Кучка-Крайна, както и племената Клементи и Груди, от друга, надлъж до Подгорищната долина, от където отива към Правница, като оставя племената Клименти, Груди и Хоти в Албания. Оттам новата граница пресича езерото при остров Горица-Топал и достига от него право на върха на гребена, от където следва линията на водораздела между реките Мегуред и Калимед, и като оставя село Маркович на Черна гора, допира до Адриатическо море при В. Кручи. На северозапад границата се очертава с линията, която върви от морския бряг, между селата Шушана и Зубци и допира до крайния югоизточен пункт на тогаващната граница на Черна гора през Вршута планина. Според постигнатото споразумение между Австро-Унгария и Черна гора, което било фиксирано във второто приложение към протокол № 10, частта от района южно от Антивари до река Бояна, включително село Дулчино, който район бил окупиран от Черна гора, следвало да се върне на Турция. Община Спица с една част от района около нея до северната граница на землището се присъединявала към Далмация, т. е. към Австро-Унгария. Черна гора щяла да се ползва с право на свободно плаване по река Бояна, но няма да притежава нито военни кораби, нито военно морско знаме. От своя страна Австро-Унгария обещавала да даде консулска защита на морското търговско черногорско знаме. Пристанището на Антивари и целия бряг на Черна гора щели да останат затворени за чуждестранните военни кораби. Дейността на морската и санитарната полиция в Антивари и по протежение на брега на Черна гора ще се осъществява от Австро-Унгария с помощта на малки кораби, бреговата охрана ще се помещава в леки сгради. Черна гора ще приеме същото морско законодателство, като това в Далмация. Съществуващите укрепления в Черна гора трябвало да се разрушат и нови да не се издигат. Черна гора ще се споразумее с Австро-Унгария за правото да построи и да поддържа път и железопътна линия през местата, които ѝ се дават. По тях ще се се гарантира пълна свобода на съобщенията. Каратеодори паша се изказал в защита на албанците. Заявил, че турското правителство придавало голяма важност на въпроса за границите на Черна гора и обяснил причините, които карали Портата да желае граничната линия откъм Албания да не се простира надалеч. В полза на това мнение пашата привел различни стратегически н етнографски съображения. Турският пълномощник бил и против отстъпването на Антивари. Портата предпочитала да се отстъпи Спица. На Антивари тя гледала като на албански град, където черногорците биха могли да се задържат само със сила и против волята на населението. Като наблегнал на постоянните взаимни нападения между черногорците и албанците, Каратеодори паша съобщил, че неговото правителство е получило твърде обезпокоителни телеграми. При приемане на условията на Санстефанския договор турските пълномощници не са знаели добре положението на работите по онези места и са направили грешка. Първият турски пълномощник призовал конгреса да обърне сериозно внимание върху обстоятелствата, които сега изнесъл и които били от голямо значение за Турция. Председателят, макар да направил уговорката, че конгресът ще вземе под внимание приведените от Каратеодори паша основания, заявил, че Портата трябва да бъде вярна на задълженията, които е поела в Сан Стефано. Изключение можели да се направят само за онези задължения, които конгресът измени. А Шувалов отбелязъл, че първият турски пълномощник още не знае границата, която предлагат руските и австрийските пълномощници. Надявал се, че Портата ще остане доволна, когато разбере, че новата граница ѝ оставя една част от територията, която тя отстъпила в Сан Стефано. След като трите първи алинеи от чл. I били отпратени в делимитационната комисия, а четвъртата в редакционната комисия, била прочетена и първата алинея на член II, според която Високата Порта признавала окончателно независимостта на Черна гора. Солсбъри отбелязъл, че неговото правителство никога не е признавало тази независимост, и помолил да се изхвърли думата окончателно. От разменените след това по този въпрос реплики станало ясно, че Германия по принцип и Австрия формално, вече били признали независимостта на Черна гора. А Сен Валие казал, че Франция признала тази независимост мълчаливо. Руските пълномощници обявили, че тяхното правителство никога не е преставало да признава независимостта на Черна гора, тъй като князете ѝ не са били утвърждавани от султана и страната не е плащала данък на Портата. Затова те помолили да се запази текста на члена. Лоне предложил текстът да си остане както е, а пък мненията на правителствата да се отбележат в протокола. Председателят обявил въпросът за изчерпан и със съгласието на конгреса текстът на члена бил изпратен в редакционната комисия. Хаймерле предложил всички жители на Черна гора да имат свобода в упражняването и практикуването на тяхното богослужение. И никакво препятствие да не може да им се прави било в йерархичното устройство на разните вероизповедни общини, било в отношенията им към техните духовни началници. Каратеодори паша от своя страна поискал Черна гора да поеме една част от държавния дълг на Турция и тази част да бъде съразмерна с доходите в местата, които се присъединяват към нея окончателно. Солсбъри прочел проект за нов член: „Всички жители на присъединените към Черна гора места остават владетели на притежаваното от тях и онези, които поискат да живеят вън от княжеството, могат да си запазят недвижимите имоти, като ги управляват чрез някой друг. Една турско-черногорска комисия ще се натовари да уреди в течение на три години всички дела, които се отнасят до начина на отчуждаването, експлоатацията и употребата за сметка на Високата порта на всички държавни и вакъфски имоти.” След като Шувалов поискал от това предложение да се премахне постановлението за имотите, защото такова нещо няма в членовете на другите княжества, Солсбъри предложил неговото предложение да се отпрати в редакционната комисия, като й се заръча да го разпростре и за другите княжества. Конгресът одобрил този начин на действие и минал на втората алинея от чл. II. За нея, обаче, Андраши отбелязъл, че тя и следващите след нея алинеи не били актуални, след като била прогласена независимостта. Те засягали отношенията на Черна гора към Портата, т. е. отнасяли се до въпроси, които конгресът не можел да урежда. Това били специфични дела за Черна гора, в които Австрия не желаела да се намесва. Признатите за независими държави трябвало да станат господаря на своите съдбини и да се научат да живеят свой собствен живот. Само когато се убедят, че трябва да са отговорни за политиката, която провеждат и когато пожънат добрите и лошите плодове от техните добри или лоши отношения към другите народи, само тогава ще може да се добие гаранция за тези страни и за съседните държави, че те могат да същесгвуват съвместно. В заключение Андраши предложил въпросната алинея да отпадне. Руските пълномощници се съгласили, но Каратеодори паша поискал втората алинея да си остане. Тя задължавала пребиваващите в Турция черногорци да се подчиняват на местните закони и власти, и указвала за практическата нужда от тия разпореждания дори и за доброто на черногорците, които живеят в Турция.. Петата алинея, в която се посочвало, че освобождаването на турската територия, завзета от черногорските войски и която не се включвала в посочените по-горе граници, трябвало да стане в десетдневен срок, била подкрепена от френските представители. Шувалов обаче се изказал, че също желаел скорошното опразване на турската земя от черногорците, но по принцип бил против точното определяне на срокове, тъй като те често излизали неосъществими. Мехмед Али паша казал, че черногорците нямат обози и много лесно могат да оставят турската земя в определения срок, но руските пълномощници продължили да настояват на своето. Тогава Лоне предложил да се заменят думите „в десет дни“ с „в един срок колкото се може по-къс”, а Андраши бил да се запише: „в 20 дена или по-скоро, ако това е възможно”. Конгресът решил да се изпрати и този въпрос в редакционната комисия. На 22 юни/4 юли Хаймерле докладвал на конгреса, че относно границите на Черна гора делимитационната комисия е дошла до споразумение за някои неуточнени места и прочел документа, който щял да послужи за основа на делимитационната комисия да произведе решението си. Макар и да било казано в документа, че границата трябва да мине около 6 километра далеч от пътя за Билек, комисията е имала предвид, че съгласно с географските искания на мястото това разстояние може да се изменя между 3 и 10 километра, и че във всеки случай трябва да се запазва принципа, според който границата трябва да минава по гребена на планините и по начин, щото споменатия път (Билек— Корито—Гацко до клису­рата между планините Сомина в Курило) никога да не оста­ва в района на границата. Хаймерле констатирал също така, че руските пъл­номощници, като са на мнение от своя страна, че близостта на границата при Динос може да заплашва Подгорица, и че по тази причина било необходимо да се отдалечи гра­ницата на едно разстояние от 8—10 километра, предлагат в замяна на това да се поправи границата в полза на Албания така, щото от Мокра, тя да минава направо до кота 2166 по картата на австрийския щаб. На бъдещата делимитационна европейска комисия трябвало да бъде възложено да изучи на мес­то, може ли да стане това отдалечаване на границата, и да уре­ди териториалните въпроси, които биха могли да се породят от тази поправка. От само себе си се разбирало, обаче, че ако бъдещата комисия не се съгласи върху това, определя­нето на границата в договора остава незасегнато. Лоне напомнил, че в делимитационната комисия той е запитвал, какви са причините, по които Спица трябвало да се присъедини към Далмация. Италия има инте­реси на Адриатическо море и за това тя желае да чуе разя­сненията по въпроса, колкото малко и да било пространството на земята, която се присъединява към Далмация. Хаймерле повторил обясненията, които бил вече дал на италианския пълномощник. Присъединената земя е твърде малка, има пространство около 3/4 от една квадратна миля и съдържа около 350 семейства жители. Колкото за при­чините на присъединението й към Далмация, те се състояли в това, че чрез Спица (Сутоворе) Австрия ще може да следи пристанището Антивари (Бар) и неговото крайбрежие да си останат чисто търговски места. Мехмед Али паша заявил, че той е подал в делимитационната комисия върху същия предмет декларация, в която предлагал да се избягва поставянето без нужда на населе­ния от друга народност и друга вяра под властта на чуждо племе. На Черна гора трябвало да се отстъпят само такива места, на които жителите са от същото племе и почти от същата вяра, както и черногорците. Той гледал на присъединението към Черна гора на албанските окръжия като на несправедливост и считал, че ще бъде по-право, ако откъм Албания се даде мястото на Бучи Декаловичи и тече­нието на реката Морака до Скутарското езеро, а се оставят на Турция албанските окръжия Плава и Гусине, както и града Подгорица с такъв район от околната местност, какъвто е потребен за защита. Каратеодори паша привел и други примери с места, предвидени да се отстъпят на Черна гора, които сперед него били неудачно определени. Той добавил, че турските пълномощници са се обърнали към своето правителство с искане да им изпрати инструкции за новата граница. Председателят отвърнал, че те, турските пълномощници, можели да отнесат своите забележки към редакционната комисия, към която щял да се отпрати и доклада на делимитационната комисия. Конгресът на практика бил приключил с въпроса за черногорската границя, тъй като било постиганато съгласието на конгреса върху нея. 3.4. На Гърция се признава правото да получи части от Тесалия и Епир В началото на осмото заседание, провело се на 16/28 юни, Бисмарк обявил, че гръцкото правителство е назначило за свой първи представител на конгреса министърът на външните работи Теодорос Делиянис, а за втори пълномощник – посланикът в Берлин Александрос Рангабе. В края на заседанието се взело решение на следващото заседание конгресът да се заеме най-напред с разглеждането на „гръцките работи“. Разискван бил и начинът, по който ще се приемат гръцките представители в конгреса. Сен Валие предложил гръцките министри да се ограничат само с изложението на исканията и съображенията на тяхното правителство. След това конгресът без тях ще реши трябва ли да ги повика за разискване в друго по-нататъшно заседание. По този начин конгресът щял да следва такъв път: първо ще се чуят вижданията и же­ланията на Гърция и след това те ще се обсъдят в събранието. Председателят приел този начин на действие с единодушното съгласие на събранието и обявил, че ще уведоми гръцките пълномощници за решението па конгреса да ги приеме и изслуша в утрешното си заседание. Солсбъри и Корти попитали, не трябва ли да се приеме също така и Румъния, за да защити пред съ­бранието своето дело, на което Бисмарк отговарил, че румънските работи идват на ред утре и че повдигнатия от пълномощниците на Англия и Италия въпрос ще се разгледа тогава. На следващия ден, 17/29 юни, съгласно приетото решение председателят поставил за разглеждане чл. XV на Санстефанския договор, който се отнасял до остров Крит и до съседните на Гърция турски области Епир и Тесалия. Според този член Високата порта се задължавала добросъвестно да приложи за острова органическия устав от 1868 г., като държи сметка за изразените желания на местното население, което било преобладаващо гръцко. Подобен устав, приспособен към местните нужди, трябвало да бъде въведен също в Епир, Тесалия, и другите части на Европейска Турция, за които в Санстефанския договор не било предвидено конкретно административно устройство. Във всяка административна област специални комисии, в които местното население ще има широко участие, трябвало да изработят подробностите на новия устав. Резултатът следвало да бъде даден за проучване на Високата Порта, която ще се консултира с императорското руско правителство, преди да ги изпълни на практика. След като в събранието били въведени двамата гръцки пълномощници, председателят съобщил, че конгресът е пожелал да чуе желанията и оценките на гръцкото правителство преди да изработи някакво решение по чл. XV, върху който са започнали разискванията. След което помолил гръцките представители да изкажат пред високото събрание своите мнения и желания. Делиянис благодарил на конгреса от страна на гръцкото правителство за приемането на неговите представители и изказал надежда, че конгресът ще благоволи да проучи делото, което той и другарят му са пра­тени да защитят. След това той прочел дълго изявление. Желанията на гръцкото правителство винаги са били същите, каквито са и стремежите на целия гръцки народ, от който само една малка част живее в свободна Гърция, декларирал в самото начало гръцкият пълномощник. Тези същите чувства са въодушевявали гръцкия народ и в 1821 г., когато е започнал дългогодишната война за освобождение. Гръцкото правителство не се заблуждавало, че при осъществяването на тези стремежи съществуват многобройни трудности. Твърдото решение на Европа да утвърди мира на изток, без да разклаща твърде много днешния ред на не­щата, ясно показвало на Гърция в какви граници тря­бва да разпростре за сега тези желания. Затова гръцкото правителство ги ограничило само до присъединяването на Крит и на съседните области към Гърция, приемайки, че за сега по-големи неща не могат да се постигнат. Исканията на гръцкото правителство не противоречали нито на европейските интереси, нито на интересите на съсед­ната държава. С тяхното изпълнение щели да се удовлетворят единодушните и твърди искания на населенията и ще се да­де на кралството едно по-спокойно и по-сносно положение. „Присъединяването на тези провинции към Гърция ще бъде най-силното и най-сгодното средство за отстраняване на онези причини, които развалят, мира и спокойствието на Европа“, заявил Делиянис. Присъединяването на областите към Гърция щяло да бъде и в полза на Турция, която ще се избави от всякаква причина за бъдещи смущения, които са ѝ изцеждали държавното съкровище, подлагали са я на опасности и са разваляли отношени­ята ѝ със съседните държави. Но най-главната полза от това присъединяване щяло да бъде задоволяването на самите жители. Те от половин век насам искали да се присъединят към Гърция. Много пъти и на висок глас са изказвали това желание. За осъществяването на тези стремления те много пъти са се вдигали с оръжие в ръка и са се подлагали на всичките злочестини на войната. След това Делиянис продължил да чете дългата записка, в която визирал въстанията, бежанците, вредите за Гърция от тях, огромните разходи за покриване на щетите. Накрая заявил, че гръцкото кралско правителство било дълбоко убедено, че това състояние не може да продължава. И помолил конгреса за отстраняване на злото и причините, които го пораждат, като на Гърция се придадат посочените области, в която живеело многобройно гръцко население. Председателят обявил, че прочетеното изложение ще се напечата и ще се раздаде на представителите за сериозно изучаване. Рангабе от своя страна направил няколко разсъждения, като наблегнал особено върху напредъкът, който постигнала Гърция, макар да имало големи препятствия за това в мал­ката н тясна територия на кралството, при отсъствието на естествени граници и при постоянните вълнения в съседните области. Той повторил, казаното от Делиянис, че разширяването на Гърция с посочените области било необходимо не само за съществуването на държавата, но и за осигуряване на мира на изток. Председателят отговорил, че конгресът ще изучи представе­ните от гръцките пълномощници съображения и ще по­бърза да им съобщи резултата на своите съвещания. Казал и, че конгресът пак ще прибегне до тяхното съдействие и им благодарил за идването в конгреса. На заседанието от 23 юни/5 юли представителите на силите се занимали изключително с гръцкия въпрос. В началото първият френски пълномощник обяснил притеснението на делегатите, които приемали както Гърция, така и Турция за приятелски страни. Вадингтон уверил „своите турски събратя“, че той ще избягва всяка дума, която може да оскърби тяхното честолюбие. Ще избягва и всяко връщане назад върху причините, които са предизвикали големите злочестия, за изцеряването на които сега трябвало да се търсят средства. Единствената негова цел била да се сложи край на вълненията на Изток, да се изпреварят бъдещите трудности с установяването на траен ред и да се обърне внимание на всички интереси, които съществуват на Балканския полуостров. Вадингтон бил уверен, че докато Портата не удовлетвори ивтересите на гръцкото племе в достатъчна степен, тя винаги ще бъде потърпевша от постоянно повтарящите се вълнения по неговата граница. По тази причина френският пълномощник бил на мнение, че от полза за Портата ще бъде, ако тя влезе в преговори с Гърция за поправяне на границите и направи някакви отстъпки. Намерението на конгреса не било да даде удовлетворение на прекомерните желания, които някои органи на гръцкото обществено мнение изказвали, но по-справедливо и политически по-коректно било, ако към Гърция се присъединят онези населения, които за нея ще бъдат сила, а пък за Турция са причина за слабост. Гърция не може да благоденства в сегашните си граници; нейното правителство не е в състояние да отстрани трудностите и периодичните сблъсъци по границата. Икономическите условия на страната не позволяват на правителството да покрие разноските, които лягат на всяка новообразувана държава. Първият френски пълномощник искал да се изяви като изразител на интересите и на двете страни, и предложил да посочи на конгреса конкретен начин, как да бъдат определени границите, които трябва да се придадат на Гърция, така че и Турция да не бъде засегната. За да се достигне тази цел било необходимо на Турция да не се налагат невъзможни жертви, а пък от Гърция се искало да бъде по-умерена. За да улесни работата на конгреса Вадингтон счел за необходимо да направи очертаване на бъдещите граници, с които да се покаже на Турция, какво желае Европа, а на Гърция — до къде трябва да се простират нейните искания. Решението, което Вадингтон предложил в съгласие с Корти, имало следния вид: Високата порта трябва да се споразумее с Гърция за поправянето на границите в Тесалия и Епир, като това поправяне да мине през долината на Саламврия и да се простре на изток до спускането към Егейско море, а на запад до Каламас на Ионийско море. За постигане на успех в преговорите, силите били готови да посредничат между двете страни. Корти от своя страна добавил, че за да бъде трайно делото на конгреса, било необходимо да се отстранят причините за бъдещи стълкновения. Излишно било да се напомня за събитията между Турция и Гърция през последните години. Трябвало да се помисли върху подходящите средства за избягване на подобни опасности в бъдеще. Председателят казал, че това предложение ще се разгледа заедно с чл. XV на Санстефанския договор, и мислел, че то трябва до се подложи на гласуване, след като се гласува посочения член, който вече бил разискван в деветото заседание. Последвало изказване на първия турски пълномощник, който отхвърлил исканията на гърците. Той се базирал на съдържанието на декларацията на Делиянис и посочил, че Гърция не е повдигала оплаквания срещу Турция. Тя даже не се била погрижила да обоснове своето искане пред конгреса като се позове на някое от началата от международното право. Вълненията в Гърция, за които се споменавало в гръцката декларация, били предизвикани от многобройното турско население, заселило се там, което оставало вярно на Османската империя. Причините за вълненията не били вътрешни, а външни: Кримската война от 1854 г. и Руско-турската война от 1877 г. Въстанието в Крит през 1866 г. пък, било потушено веднага, след като били прекъснати търговските и дипломатическите отношения между Турция и Гърция, и въстаниците останали без подкрепа отвън. Колкото и независим от волята на Турция да е бил произхода на тези вълнения, Портата била направила всичко, което е зависело от нея, за да не разруши своите връзки с Гърция, което би могло да произлезе в резултат на увлеченията, на които Гърция не всякога се е противопоставяла, както трябва. Исканията на гръцките пратеници не се свързвали нито с целта, нито с ръководната мисъл на конгреса. Удобството на минутата или полезността, не давали правото, само на основа на тях да се вземат цели области от един съсед и да се предадат на друг. Не може да се изказва и да се поддържа тезата, че Гърция няма достатъчно земя за населението си. Нейните крайбрежия били достатъчно обширни, за да ѝ дават средства и възможност за значително развитие. От своя страна Турция желае да си запази областите, на които населението й е вярно и които са се подплашили от слуховете за съединение с Гърция, както се виждало от молбите, които то е изпратило до конгреса. Турските пратеници споделяли мнението на гръцкия пратеник относно взаимните отношения, които трябвало да съществуват между двете страни, но този резултат не можел да се достигне, докато Гърция не се откаже от териториалните претенции. Гърция се въоръжавала, сключвала заеми, но Турция се надявала, че великите сили ще дадат на кабинета в Атина съвет да поддържа добри отношения с турската империя. След това изказване на Каратеодори паша, председателят прочел чл. XV от Санстефанския догвор и помолил своите другари да изкажат забележките си върху всяка алинея от него. Първата и втората алинеи, които се отнасяли до прилагането на Крит органическия устав от 1868 г., а в Епир и Тесалия на подобен устав, пригоден за местните нужди, се приели без разискване. При прочитането на третата алинея Солсбъри помолил да се уточни, че комисиите, които трябвало да изготвят уставите за областите, в които ще се провеждат реформи, ще бъдат организирани от Високата порта. Конгресът се съгласил с това изменение и след като така поправения чл. XV се приел в неговата цялост, конгресът преминал на предложението на френските и италианските пълномощници. Андраши заявил, че го приема напълно, но Бийкънсфийлд направил няколко забележки, които според него имали за цел да се избегне грешката, която би могла да произлезе от декларацията на гръцките делегати. Английският пълномощник обяснил, че неговото правителство винаги било настоявало пред Гърция н Турция да поддържат помежду си добри отношения и с това да уравновесят влиянието „на едно трето племе“, което развалило мира и предизвикало събирането на конгреса. Първоначално двете страни помагали на Англия в тия нейни усилия; но те се изправили, пред голяма трудност, каквато се оказала зле и несъвършено добре прекараната през 1831 г. граница. В очите на всеки сведущ човек тази граница била голяма опасност и нещастие както за Турция, така и за Гърция. Нейното очертание насърчавало към прояви на разбойничество, а разбойничеството водело до вълнения в съседните области. Когато се започнала последната война и жителите на пограничните окръзи (гърците в Епир и Тесалия) започнали да се бунтуват, Англия дала на Портата нужните указания и тя ги посрещнала благоприятно. Обаче Гърция не изпълнила дадените ѝ съвети. В резултат се появили големи и съществени трудности. Бийкънсфийлд уточнил, че въстанията в Епир и Тесалия този път не били подклаждани от гръцкото правителство. И след като то не ги предотвратило, се наложило по съвета на Англия да се заеме с потушаване на въстанията. Още тогава било дадено на Атина да разбере, че не трябва да се надяват на разщирение на Гърция. Разпространила се фалшивата новина, че намерението на конгреса било да раздели остарялата турска държава, а не да я подкрепи, както на дело направило високото събрание с мисълта за поддържането на мира в Европа. След всяка голяма война ставали териториални изменения и Турция не е първата, която е изгубила части от своята територия. Англия е изгубила големи области, на които е придавала голяма цена, за които и до днес съжалява, но на такива спогодби не може да се даде название подялба и гръцкото правителство дълбоко се е заблудила в намеренията на Европа. Бийкънсфийлд разбрал за този случай и протестирал против пресата, която определила решението на конгреса като подялба на Босна и Херцеговина. Напротив, това решение било взето, за да се избегне такава подялба, подчертал английският премиер. След което разтълкувал смисълът на решението за окупацията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. То се оправдавало от многото исторически примери. Оставена само на себе си, без собствени елементи за добро управление и заобиколена от независими или полузависими държави, Босна можела скоро да се превърне в кърваво бойно поле. Вземайки предвид тази опасност Англия се обърнала към една силна съседна държава, твърде много заинтересована в запазването на мира, и исказала желанието си тя да се натовари с управлението на тази област. Напълно съгласна с тази мисъл Европа възложила завземането и управлението на Босна на Австро-Унгария. На Австрия била възлагана такава мисия и друг път и в други съседни или отдалечени страни и предложението на Англия в този случай не означавало съдействие на разделянето. Така, като спасителна акция, Бийкънсфийлд представил окупацията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария, която окупация, с намерения за последващо анексиране, всъщност била един от мотивите за свикването на Берлинския конгрес Като се върнал отново към Гърция, Бийкънсфийлд изразил увереност, че тя и Турция няма да се откажат да си поправят взаимно границите и да отстранят причините за постоянните смутове и несъгласия. Бийкънсфийлд намирал предложената от Вадингтон линия за не толкова изгодна, но пред желаното единодушие на силите, той е готов да не възразява на посочената линия, ако тя се приеме единодушно от конгреса. Надявал се и даже бил уверен, че султанът нямало да се откаже от това справедливо разрешение на въпроса. Горчаков се съгласил с идеята за поправяне на границата на гръцкото кралство, но Шувалов направил забележка към „красноречивото слово на г. първия английски представител“. Княз Горчаков в едно от предишните заседания на конгреса изразил искрените симпатии на Русия към гръцкото население и към гръцкото правителство. Русия желаела между Гърция я Турция да съществуват добри и приятелски отношения. Но според думите на лорд Бийкънсфийлд това приятелско споразумение било нужно не толкова за самите тези държави, колкото за възпирането на друго едно племе — на славяните — да смущава европейския мир. Шувалов не можел да сподели това мнение. Той бил уверен, че славянските населения ще престанат да смущават мира, щом Европа ги надари с такива учреждения, които ще им осигурят живота, имота и благосъстоянието. Именно това ново положение ще послужи за залог за европейския мир, а не споразумението на турци и гърци във вреда на славяните, подчертал вторият руски пълномощник. Когато предложението на френските и италианските пълномощници се подложило на гласуване, Каратеодори паша обявил, че той не знае нищо за изказаното съгласие на неговото правителство върху предложението за поправяне на границите, което уж било дадено по-преди, и по тази причина се считал задължен да запази мнението си, докато турското правителство се произнесе по този въпрос. Председателят казал, че в този случай турските пълномощници имат право да се въздържат от гласоподаване и да чакат нови инструкции. Констатирал обаче, че освен Портата всичките сили единодушно приемат предложението. Турското правителство обаче, отказало да изпълни желанието на великите сили. Едва през 1881 г. между тях и Османската империя бил подписан договор, с който била определена нова гръцко-турска граница, с която една значителна част от Тесалия и част от Епир били присъединени към Гърция.