К.ГЕРБОВ

"Историята на император Анри" от Анри дьо Валансиен „ІХ. [Есклас, батовчед на Бурил, се съюзява с императора, който му обещава дъщеря си] 545. И така, вече чухте как Бюрил беше победен и стана всичко, което чухте. Какво повече да ви кажа? Нашите хора стигнаха до Крюсмон и обградиха града и замъка. Есклас, високопоставен сеньор, който воюваше срещу Бюрил, макар да му беше първи братовчед (защото Бюрил твърдеше, че земите, владени от Есклас, трябва да бъдат негови, а Есклас отричаше; и затова враждуваха помежду си); та този Есклас прати [вестители] при император Анри, за да се помирят, тъй като искаше да разполага със силата и помощта му. 546. Точно както ви казах, след това Есклас дойде при императора и го откри да седи в шатрата си заедно с най-високопоставените барони. Есклас дойде в шатрата, където бяха бароните, падна в краката на императора, целуна ги, а сетне и ръката му. Какво да ви кажа? Мирът беше сключен и потвърден, а Есклас стана там човек на император Анри и се закле оттук нататък да му бъде верен и покорен като на свой законен сеньор. 547. Тогава маршалът му каза насаме да поиска от императора единствената му дъщеря. И Есклас отново падна на колене пред императора и му каза: “Господарю, чух, че имате дъщеря, която ви моля, ако ви е угодно, да ми дадете за съпруга. Аз съм твърде богат със земи и съкровища от сребро и злато и ме смятат за голям благородник в моята страна. Затова ви моля, ако ви е угодно, да ми я дадете.” 548. И всички високопоставени мъже, които присъстваха там, го посъветваха да я даде на Есклас, за да му служи той на драго сърце и с по-голямо усърдие. А императорът каза: “Сеньори, щом вие ме съветвате, давам му я.” После се усмихна, повика Есклас и му каза: “Есклас, давам ви дъщеря си, стига Бог да позволи да й се радвате; и с нея ви отстъпвам всички завоевания, които направихме тук, при условие, че бъдете мой човек и ми служите. Ще ви даря също и Голяма Влахия, чийто владетел ще ви направя, ако е угодно Богу и съм жив.” 549. Заради това Есклас падна в краката му и, плачейки, му благодари горещо. Тогава Есклас се върна [в собствените си земи], а нашите дойдоха пак в един замък, който се нарича Естанемак; и там Есклас отново дойде при нашите хора. Тогава нашите барони започнаха да се питат къде и кога ще се ожени той за девойката. А императорът му подари коня си, който много обичаше, и сетне му повери брат си Йосташ с два отряда негови хора; само че единият беше съставен от гърци от Андренопл, а другият от наши французи.“ https://glishev.blog.bg/technology/2007/11/08/quot-istoriiata-na-imperator-anri-quot-ot-anri-dio-valansien.130773 „Българските или дакийските славяни се спуснали от общославянската прародина н населили плътно дн. Молдова и Влашко, но проникнали и на запад, южно от Бескидите и Високите Татри, достигайки до левите брегове ни Средни Дунав и Хрон. т.е. в дн. източни дялове на Словашко и Унгария, и Задкарпатска Украйна. Седмиградско н Банат, а на юг до Долни Дунав и Сава. В края на VI и началото на VII в. те проникнали и станали пълни господари, като направили свое отечество средния, източния н южния дял на Балканския п-в. Като унищожили византийската власт във вътрешността иа полуострова, те принудили елинизираннте елементи от старото население да се изтеглят в Мала Азия, в малкото оцелели и останали под контрола на империята крепости в Цариградския п-в, Солун. Атика, част от пелопонеските брегове с Егейските о-ви. Драч и далматинските прис­танища. По съшия начин южните славяни изтласкали и романизираните елементи, които още веднъж се отдръп­нали, този пьт към високопланинските части, предимно в западния дял на Балканския полуостров. Там романнзираното старо население се съсредоточило в по-значителен брой в пл. Пннд и Северна Тесалия (придобили тогава името Велика Влахия, срещано в изворите), в край­брежните планини на Адриатика. т.е. в дн. Истрия, Далмация и Черна гора (двете последни са наричани през средновековието Мавровлахия), в Сърбия, където заели областите Стари Влах и Влашка земя, а в по-малобройни групи - в планините на дн. области в Македония (Мъгленска. Костурско и др,). Отдали се на трансхуманно скотовъдство, романизираните остатъци от старите обитатели на Балканите общували с населението в околните низини с българите около Велика Влахия или със сърбохърватите в остана­лите покрайнини. Това водело до сродяване чрез смесените бракове и частичното претопяване на планин­ците пастири в заобикалящата ги и превъзхождаща ги в културно отношение славянска маса.“ (П. Коледаров. Политическа география..., том 2, с. 21) Велика Влахия или Голяма Влахия (на гръцки: Μεγάλη Βλαχία; на румънски: Vlahia Mare), срещана също и като Тесалийска Влахия, е средновековна област около Тесалийската равнина, включваща предимно по-високите части на планините, ограждащи полята. Терминът е в употреба през периода 13 – 14 век... Приеманата като първа жена историчка в историята – Ана Комнина, през 12 век, ни съобщава за т.нар. Велика Влахия с нейните селища и съюзи в планините на Тесалия, и най-вече в Пинд. Алексиадата е основен исторически източник и за т.нар. въстание на Никулица Делфина. През същия век равинът Бенямин Туделски счита, че няма сила, която да покори власите. След превземането на Константинопол от латините, византийските хронисти съобщават за възникването на независими на практика влашки владения в планините на Тесалия, обозначавани все така като Велика Влахия. През 1230 г. територията е анексирана от Епирското деспотство, а след Клокотнишката битка, заедно с по-голяма част от земите на деспотата, е в границите на Втората българска държава. https://bg.wikipedia.org/wiki/Велика_Влахия

Руската страна за конфликта: Обыкновенный фашизм. Украинские военные преступления и нарушения прав человека (2017-2020) https://украинские-преступления.org/#p=2 Этап специальной военной операции на Украине. Анатомия антироссийской политики в Европе https://www.instituteofeurope.ru/images/uploads/doklad/390.pdf

Украинци твърдят, че домовете им са разрушени от тяхната армия (ВИДЕО) https://www.lentata.com/page_25142.html

Украинская община Крыма призвала Киев выполнить все условия России "Уверена, что в любом случае специальную военную операцию необходимо довести до конца, нельзя останавливаться на полпути. Чтобы наступил мир на Украине, необходимо выполнить все условия Российской Федерации, но кроме этого необходим пересмотр всей системы государственности", - сказала РИА Новости Гридчина. СИМФЕРОПОЛЬ, 13 мар – РИА Новости. Глава украинской общины Крыма Анастасия Гридчина высказала мнение, что для достижения мира на Украине ее властям нужно выполнить все условия России и пересмотреть нынешнюю систему государственности. По ее мнению, будущее государственное устройство Украины - федерация или конфедерация. "Возможно, даже отдельные области Украины решат пойти по пути советских социалистических республик и создать собственные независимые государства, но и исключать желания некоторых областей вступить в состав России тоже нельзя", - полагает Гридчина. https://ria.ru/20220313/usloviya-1777897861.html?utm_source=yxnews&utm_medium=desktop

https://ria.ru/20220309/ukraina-1777222627.html?utm_source=yxnews&utm_medium=desktop

Публикува Март 13, 2016

Държавната дума е въведена през 1905 г. по предложение на граф Сергий Юлиевич Витте като съвещателен орган към царя. Първите два опита да стане активна, направени от цар Николай II, са неефективни. Впоследствие всички Думи са разпуснати едва след няколко месеца. След избирателната реформа от 1907 г., третата Дума, избрана през ноември 1907 г. е съставена основно от членове на високата класа, като радикалните влияния в Думата са почти изцяло премахнати. Създаването на руската Дума след революцията от 1905 г. е предвестник на значителни промени в Руската автократична система. Държавната дума е въведена през 1905 г. по предложение на граф Сергий Юлиевич Витте като съвещателен орган към царя. Първите два опита да стане активна, направени от цар Николай II, са неефективни. Впоследствие всички Думи са разпуснати едва след няколко месеца. След избирателната реформа от 1907 г., третата Дума, избрана през ноември 1907 г. е съставена основно от членове на високата класа, като радикалните влияния в Думата са почти изцяло премахнати. Създаването на руската Дума след революцията от 1905 г. е предвестник на значителни промени в Руската автократична система. https://bg.wikipedia.org/wiki/Държавна_дума Абсолютната монархия е монархическа форма на държавно управление, при която цялата власт в страната (законодателна, изпълнителна, съдебна, а понякога и духовната власт), de facto и de jure, е съсредоточена в ръцете на монарха. При абсолютната монархия монархът осъществява изпълнителната власт съвместно с правителство, а законодателната – с помощта на различни законосъвещателни органи (изборни или назначавани). При тази форма на управление липсват каквито и да е способи за ограничения на властта на монарха. https://bg.wikipedia.org/wiki/Абсолютна_монархия

В средата на 70-те години на ХІХ в. националноосвободителното движение на народите от Балканския полуостров, които се намирали под пряката власт на Османската империя или били политически зависими от нея, навлязло в етап, който се оказал решителен. През 1875 г. станали въоръжени стълкновения между християнското население и турските войски, при които проличало, че турското правителство, известно като Високата порта или само Портата, има трудности да се справи с народните вълнения, било чрез сила, било чрез реформи. Великите сили в Европа констатирали, че Османската империя очевидно е навлязла в политическа и икономическа криза...

https://duma.bg/karibska-kriza-v-iztochna-ukrayna-n250750

И на Александър II му е писнало да го залъгват турците и европейските държави със споразумения. Предложенията на Цариградската конфереция от 1876 г. са били подобни на Минските: турската империя е трябвало да осигури автономия на областите, в които живеят българите. Но тогава Турция, подкрепена от Англия, веднага отказва да изпълни тези искания и руският император влиза с войската си в България, за да уреди сам въпроса. Английското правителство го укорява, че не е трябвало да прави това, можел е да изчака да видят дали турците все пак няма да направят някакви реформи в България. Минските споразумения в т. 11 предвиждат: „Провеждане на конституционна реформа в Украйна с влизане в сила на нова конституция, предполагаща в качеството на ключов елемент децентрализацията (с вземане предвид на особеностите на отделни райони на Донецка и Луганска области, съгласувани с представителите на тези райони), а също така и приемане на постоянно законодателство за специалния статут на отделни райони на Донецка и Луганска области...“ Украйна не изпълнява споразуменията вече седем години. Явно нервите на Путин не са издържали и историята се повтаря. Сега на мода е „демокрацията“ в аспекта „всеки сам си решава“. И „евроатлантическите ценности“, според които границите в Европа не могат да се прекрояват. През 1877 г. е бил валиден Парижкият договор от 1856 г., подписан от всички велики сили, който има подобно изискване, с което се гарантира целостта на Османската империя. Русия обаче го нарушава и се появява Третата българска държава. Появява се, защото политиците тогава са били явно по-мъдри и чрез взаимни отстъпки на Берлинския конгрес се споразумяват, как да изглеждат управлението и границите на страните, замесени в конфликта. Да направят същото и днешните политици. Няма да стане обаче, с презумпцията „всеки сам си решава“.

Украинците сами си избраха евреина Зеленски за техен президент. А той сега, като Соломон Паси, казва: «Майната му на православието!» И иска преговорите с Русия да се водят на неговия майчин език - с посредничеството на Израел. https://www.24chasa.bg/novini/article/10977741 Ще трябва да си припомним думите на Достоевски за славяните. https://kazanto.ru/bg/christianity/dostoevskii-o-slavyanah-neozhidannoe-dostoevskii-o-slavyanah.html Разбира се, в искането на Зеленски трябва да се отчете и влиянието на финикийските знаци. https://fakti.bg/world/656665-baidan-otpusna-600-mln-dolara-na-ukraina

Бившият президент на САЩ Доналд Тръмп определи като "гениални" действията на президента на Русия Владимир Путин по отношение Украйна и нарече руския лидер "много разумен", съобщават "Дейли мейл" и "Индипендънт". Някои републиканци в САЩ се опитаха да хвърлят вината за кризата върху президента Джо Байдън, заявявайки, че Русия не е нахлувала никъде по времето, когато Тръмп беше президент. Самият Тръмп също публикува по-рано туит, в който твърди, че отношенията му с Путин са щели да предотвратят кризата, посочва "Индипендънт". Няколко часа след това изявление бившият президент заяви в радио предаване, че когато е научил, че Путин признава независимостта на сепаратистките региони Донецк и Луганск в Източна Украйна, си е казал: "Това е гениално". "Казах си: "колко е умно това", посочва Доналд Тръмп. https://dnes.dir.bg/politika/tramp-se-vazhiti-ot-hoda-na-putin-za-ukrayna-tova-e-genialno

https://www.avito.ru/rossiya/kollektsionirovanie/voennye_veschi-ASgBAgICAUQchgE?q=пули

Паисий Хилендарски е получил вдъхновение да напише своята „Историѧ славѣноболгарскаѧ о народе и о царей и о стыхъ болгарскихъ и о въсехъ деѧнїа ї битиа болгарскаѧ“, след като е прочел руското издание на труда на Мавро Орбини "Царството на славяните". https://paisihilendarski.blogspot.com/p/blog-page_6377.html Пълното заглавие на книгата на Орбини, също е доста обстоятелствено:

За срещите на главнокомандващият на руската Дунавска армия великият княз Николай Николаевич Старши със султан Абдул Хамид II в Цариград през март 1878 г. бе споменато в „Натискът за ревизия на Санстефанския мирен договор“, т. 3.3. Бяха изяснени главно политическите моменти, откроили се при разговорите. Могат да се дадат също повече подробности конкретно за организирането и провеждането на първите две срещи, състояли се на 14/26 март, които представляват разменени официални дипломатически посещения (визити) на вежливост. Събитието е привлякло вниманието на европейската преса и е отразено в редица руски, английски, френски, италиански периодични издания с повече или по-малко подробни репортажи, придружени с гравюри, представящи както церемониите по посрещането на главнокомандващия и султана, така и любопитни моменти от срещата на руските и турските военни от свитите на двете високопоставени особи. Между тях имало и такива, които са се сражавали едни срещу други по време на току-що приключилата Руско-турска война. Както става ясно от сведенията за събитието, приведени в периодичните издания или в записките на участниците, визитите са протекли по дипломатическия протокол, който е валиден и днес за официални посещения на държавни глави или на държавни делегации. За предварителната подготовка на срещите сведения дава граф Николай Игнатиев, тогава посланик на Русия в Цариград и главен преговарящ от нейна страна за подписване на мирния договор с Турция. След като руските и турските пълномощници подписали в Сан Стефано мирния договор, на 21 февруари/5 март 1878 г. Игнатиев се срещнал в Цариград с великия везир Ахмед Вефик паша и се уговорил с него да бъде ускорена ратификацията на договора от султан Абдул Хамид II и да се проведе размяна на дипломатически визити между него и великия княз Николай Николаевич. Главнокомандващият трябвало да посети султана в двореца Йълдъз кьошк в Цариград, а султанът, по предложение на Игнатиев - да върне визитата в Сан Стефано. За там Абдул Хамид трябвало да замине с параход и при пристигането си щял да бъде посрещнат и приет с военни почести. Игнатиев предложил и вариант, ответната визита на султана да бъде в руското посолство в квартала Пера в Цариград, като изтъкнал факта, че покойният султан Абдул Азис, след като бил посещаван от великите руски князе, връщал визитата в руското посолство. Докато Игнатиев бил още в Сан Стефано, преди да замине за Санкт Петербург за ратификацията на договора от руския император, размяната на визити не се осъществила. Причината била, че руският дипломат държал да уреди срещите така, че „те да съдействат за издигането на достойнството и значението на победителката Русия в очите на цариградското население“. Затова настоявал визитата на султана да се състои в главната квартира в Сан Стефано, като предвиждал там да се повтори картината от 19 февруари /3 март, когато бил подписан мирният договор. Тогава бил проведен военен парад на руската войска, на който присъствали много жители на Цариград. За посрещането на султана Игнатиев предвиждал да бъде направен тържествен преглед на руската армия, която трябвало да бъде строена покрай пътя, по който султанът ще мине. Начинът на осъществяване на идеята за разменените визити, обаче, не се приел от турците. Те го възприели като унижение на достойнството на султана, още повече, че в Сан Стефано той трябвало да мине пред вражеската армия, победителка в конфликта. Великият везир поискал главнокомандващият да намали придружаващата го свита и военен конвой, когато тръгне за двореца Йълдъз кьошк и ответната визита да не бъде в Сан Стефано или в руското посолство в Цариград. Турските министри излезли с твърденията, че поради разстроеното си здраве султанът не бил в състояние не само да пътува с яхтата си до Сан Стефано, но и да пристигне в Пера; че той бил плашлив и се страхувал от тълпите, които можели да бъдат подплашени от многобройния конвой и т. н. Затова предложили връщането на визитата да стане в един от султанските дворци, който по този случай щял да бъде предоставен на разположение на великия княз Николай Николаевич. След като се запознал с предложението на турските министри, Игнатиев видял в него опит да се възвиси султанът в ущърб на предводителя на руската армия и брат на руския цар. Процедурата по провеждането на двете визити унизявала руското достойнство и била напълно безполезна. Ответната визита щяла да протече скрито от турското население, тъй като султанът щял да премине само пространството от Йълдъз кьошк до един от дворците му, като и на двете места не се допускали обикновени посетители. Затова Игнатиев настоял пред Николай Николаевич да не се приема това предложение, тъй като то било отстъпка, която изглеждала незначителна в очите на европейците, но имала голямо значение за турците и ще повлияе впоследствие на технния начин на действие по отношение на Русия. Тъй като до 22 февруари/6 март, когато се предполагало, че главнокомандващият ще посети султана в Йълдъз кьошк, турците не били представили гаранции, че ответната визита на султана ще се осъществи при условията и обстановката, посочени на Портата от Игнатиев, по негово настояване пътуването на великия княз било отменено. До великия везир била изпратена телеграма, с която го известили, че „Негово императорско височество, главнокомандващият велик княз, се чувства леко неразположен и намира, че лошото време му пречи да извърши далечно пътуване и затова неговата визита не може да стане утре.“ Допълнително щели да се уговорят кога да стане размяната на визитите. С отпътуването му от Сан Стефано за Санкт Петербург, всичко се изменило, обяснява Игнатиев. Турците се възползвали от желанието на великия княз да завърже лични приятелски връзки със султана и използвайки слабостта на „сговорчивите“ дипломати от руското посолство в Цариград Нелидов и Ону, срещата се осъществила при условията, които Игнатиев отхвърлял. Руският кореспондент към главната квартира Всеволод Крестовски пише, че европейските кореспонденти в Цариград обяснявали непровеждането на срещата през февруари с предположението, че по това време турското правителство показвало известна несигурност в отношенията си с Русия. И се колебаело между искреното примирение със свършените факти и тайните надежди, които имало към европейските правителства, че те могат да променят тези факти, от които също недоволствали. А състоялата се накрая на 14/26 март среща, в различните цариградски кръгове била обяснявана с обстоятелството, че между Русия и Турция вече нямало място за каквито и да е недоразумения, колебания и пр., и че последната, искренно примирявайки се със свършените факти, искала да провежда своята по-нататъшна европейска политика не по друг начин, а в траен съюз със своята щастлива победителка. Крестовски уточнява, че той не искал да се ангажира с това мнение, а само предавал мнението на мнозинството в Цариград. Дворецът Долма Бахче и Босфора (Всемирная иллюстрация № 482, 1 апреля 1878) Кореспондентът на The Illustrated London News в Цариград Джон Бел изразил друго мнение. Според него размяната на визитите била отложена поради трудността да се уредят някои подробности по отношение на маршрута, по който великият княз трябвало да пристигне до резиденцията на султана. За да избегнат вълнението, което може да бъде предизвикано сред населението от големия брой руски офицери, яздещи на коне по улиците на Стамбул и Пера, самите руснаци предложили великият княз и неговата свита да отидат по вода до двореца Долма Бахче на борда на парната яхта „Ливадия“, принадлежаща на руската императрица. А султанът трябвало да върне посещението на борда на „Ливадия“ или по друг начин, който се приеме за препоръчителен. Турците се съгласили по отношение на посещението на великия княз, но относно обратната визита на султана предложили тя да се състои в двореца Бейлербей на азиатския бряг на Босфора, който да бъде предоставен на Николай Николаевич в качеството на негова резиденция. Било договорено визитите да се осъществят на 14/26 март. Съмнително е сведението, че руснаците са предложили султанът да върне визитата на борда на Ливадия, тъй като тя пак е щяла да протече далеч от погледите на цариградското население. Както се вижда, разменените визити между руският велик княз главнокомандващ и турският султан са преминали по сценария, отхвърлен от Игнатиев. Но макар и без участието на цариградското население и руската войска срещите са били възприети като важно политическо събитие и подобаващо са отразени както от руската, така и от международната преса. След репортажа за подписването на Санстефанския мирен договор кореспондентът на „Правительственый вестник“ Всеволод Крестовски е написал обширна кореспонденция и за визитите на Николай Николаевич и Абдул Хамид, която е препечатана в „Иллюстрированная хроника войны“. Доста обстоятелствено е представено посещението на Николай Николаевич в Цариград и от кореспондента на Le Monde illustré Дик де Лонли, който също придружава главната квартира. С подробна информация е отразил събитията в своя дневник и друг един участник в тях - секретарят на Николай Николаевич, Михаил Газенкампф. От изнесеното от тримата свидетели на събитията, с добавяне на сведенията от личния доклад на главнокомандващия до императора и на някои детайли от информациите, публикувани в европейските печатни издания, може да се добие подробна представа както за размяната на дипломатическите визити, така и на проведената в същото време среща на участвалите във войната през 1877-1878 г. руски и турски офицери. Размяна на визити на великия княз Николай Николаевич и султан Абдул Хамид На 14/26 март в 9 часа сутринта на пристанището в Сан Стефано се струпали, облечени в парадна форма с ордени, лицата, определени да съпровождат негово височество великия княз главнокомандващ, който предния ден получил покана от турския султан Абдул Хамид да го посети в Цариград. Няколко катера и лодки-миноноски ги превозили на отделни групи до двата руски парахода, с които трябвало да пътуват. На императорската яхта „Ливадия“ се качили: Николай Николаевич Старши, съпровождан от сина си Николай Николаевич Младши, херцог Евгений Максимилианович Лейхтенбергски, принц Александър Петрович Олденбургски; генерал-адютантите Артур Непокойчицки, Йосиф Гурко, граф Павел Шувалов, княз Николай Масалски, Сергей Гершелман; вицеадмирал Андрей Попов; генерал-лейтенантите Дмитрий Скобелев (1-ви), Михаил Скобелев (2-ри) и Гала; генерал-майорите Казимир Левицки, Отон Раух и Яфимович; адютантите на главнокомандващия. Предната вечер на яхтата се настанили 50 матроси от лейбгвардейската рота на морския екипаж с 4 офицера, с руското знаме и военна музика. Те трябвало да съставляват почетния караул за посрещането на султана, когато той върне визитата на великия княз, като го посети в двореца Бейлербей. Всички останали се качили на военния параход „Велик княз Константин“. Тук били намиращите се на служба при главнокомандващия и полевия щаб, началниците на отделите и управленията в действащата армия, генерал-майорите и флигел-адютантите от главната квартира и частите на Санстефанския отряд. Всички заедно съставлявали „многочислената и бляскава“ свита на руския главнокомандващ. На „Константин“ общото внимание привличал капитанът на плавателния съд, флигел-адютант Степан Макаров, и няколкото негови младши офицери, сред които бил и капитан-лейтенант Измаил Зацарьонни. Всички те били герои от осъществените „доблестни дела“ във водите на Черно море и офицерите от сухопътните войски гледали на тях с любопитство. Някои от представителите на чуждестранните армии, акредитирани при руската главна квартира, също пожелали да се включат към свитата на главнокомандващия, но при разпределението им по параходите не била проявена необходимата тактичност и те били поканени на „Констатин“, а не на „Ливадия“. Вследствие на което, на парахода се качили само американският представител - лейтенант Грин и японският представител - полковник Ямазама. Френският - полковник Галяр, германският - майор Лигниц и австрийските представители - подполковник барон Льонейзен и капитан Бола се обидили и се отказали да участват в мероприятието. Двата плавателни съда потеглили от Сан Стефано в 10 часа с музика. Параходът „Ливадия“ вървял отпред с издигнат великокняжески брейд-вимпел (широк флаг), вместо щандарт, защото великият княз не желаел да бъде поздравяван с топовни салюти. Всички намиращи се в пролива военни кораби-стационери (в това число и английските) издигнали руския военен флаг, изпратили матросите по мачтите и приветствали руските кораби с „ура“. Командата на „Ливадия“ им отговаряла по същия начин. На турските военни кораби били строени команди, които отдавали чест. В морето имало леко, сравнително плавно вълнение и времето през целия този ден било прекрасно, напълно пролетно - великолепнят изглед на Босфора и Цариград бил щедро облят от слънчевите лъчи. В 11 ¼ часа двата парахода се приближили до мястото на европейския бряг, където бил разположен султанският дворец Долма Бахче, срещу който стояли закотвени няколко турски броненосни плавателни съда и един руски военен кораб-стационер (стражеви кораб). „Ливадия“ се установила срещу Долма Бахче, а „Константин“ продължил три мили по-нататък и приближавайки се до азиатския бряг, застанал там срещу двореца Бейлербей. От кея при двореца Долма Бахче се отделили няколко парадни придворни каика с гребци, облечени в бели униформи и се приближили до императорската яхта. Двама придворни сановници се качили на нея да приветстват главнокомандващия от името на султана. След което великият княз, заедно с августейшия си син, херцог Лейхтенбергски, принц Олденбургски и началника на щаба генерал-адютант Непокойчицки се разположили в първия разкошно изработен каик и бързо се понесли по вълните към мраморния кей под звуците на музиката. На останалите каици се прехвърлили останалите от неголямата свита, намираща се на „Ливадия“. Посрещане на великия княз Николай Николаевич пред двореца Долма Бахче (The Illustrated London News № 2024, 13 april 1878) Султанът очаквал великия княз на долната площадка на стъпалата, водещи към двореца Долма бахче, заобиколен от всички министри и висши сановници, Рота от турската национална гвардия в парадна форма, строена в шпалир, отдавала чест, а военната музика свирела руския национален химн „Боже, Царя пази!“. Сред придружаващите султана били Ахмед Вефик паша, Реуф паша, Сафвет паша и Гази Осман паша. Последният бил освободен от руски плен след подписване на мирния договор и се прибрал в Цариград. Титлата „Гази“ (почетна титла на воин, отличил се в борбата срещу неверниците) той получил след отбиването на втората руска атака при Плевен. Главнокомандващият бил с параден общогенералски мундир с ордени и с лента на ордена Османие. Такава лента носели също херцог Лейхтенбергски и принц Олденбургски. От генералите само Скобелев баща имал турска лента. Всички от руската свита, които притежавали турски ордени, били с тях. Султанът бил облечен в черен партикулярен (цивилен) сюртук без никакви украшения и носел малиново-червен фес. Посрещането от негова страна се отличавало с изискана и радушна любезност. „Всичко в двора на двореца Долма Бахче е бяло като сняг - пише Дик де Лонли, - дори земята: мраморен кей, мраморни плочи, мраморни стъпала. Султанските стражи в алени носии, музикантите, облечени в небесно синьо и украсени със злато, ябълковозелените лакеи с гарнитури с цвят на настурция, се открояват като необработени нюанси сред тази невероятна белота. Акротериите и корнизите на двореца служат като стойки за кацане на семействата чайки, гмурци и щъркели. Вътре е страхотен разкош. Алебардисти образуват жив плет по стълбите, неподвижни под големите си пики като златни мумии.“ Срещата между султана и великия княз е оценена от кореспондента на The Illustrated London News като „много сърдечна и приятелска“. Дик де Лонли я вижда дори „трогателна“, имайки предвид интимният разговор, проведен от двамата. След като се здрависал приветливо с главнокомандващия, Абдул Хамид поканил августейшите гости да влязат в гостната на двореца, където настанил великият княз Николай Николаевич да седне до него. От руската и турската свита били поканени и настанени в същата гостна: от едната страна на султана и великия княз - Николай Николаевич Младши, херцог Лейхтенбергски, принц Олденбургски и генерал-адютант Непокойчицки; а от другата страна – действителният статски съветник Нелидов, първият турски министър Ахмед Вефик паша, министърът на външните работи Сафвет паша и първият драгоманин на руското посолство в Цариград, статския съветник Михаил Ону. След взаимната размяна на любезности главнокомандващият представил на султана съпровождащите го генерали. Султанът от своя страна представил висшите си сановници. Представещите се влизали последователно в тостната, при което всеки следващ се появявал не по-рано, след като предидущия излизал през другата врата. След това султанът поканил главнокомандващия да седнат на един диван в задната част на гостната, а всички от двете свити се оттеглили в съседната зала. Домакинът с ръка привикал драгоманина Ону, когото познавал, и с гостът водили в продължение на около три четвърти час разговор на четири очи, като преводач бил Ону. След приключване на интимната среща султанът любезно изпратил своя гост до кея и се сбогувал с него. В 12 ½ часа с чакащия го руски парен катер великият княз и придружаващите го се прехвърлили от двореца Долма Бахче в двореца Бейлербей. От „Константин“, който се бил спрял там по-рано, руските парни катери транспортирали до беломраморния кей на брега пред двореца останалата част от многочислената свита на главнокомандващия. След като великият княз слязъл при Долма Бахче, „Ливадия“ също престигнала при Бейлербей и чрез гребните лодки на парахода лейбгвардейската рота от морския екипаж със знамето и музиката слезли на брега. От кея до портите на двореца бил строен караул от турските стрелкови служби, в черни куртки със зелени гарнитури, а в двора, украсен с лехи със зеленина, цветя и фонтани, вдясно след портата била строена ротата на почетната дворцова гвардия на султана със знаме и военна музика. Срещу нея заел място руският почетен караул, също със знаме и музика. Облеклото на турската дворцова гвардия напомняло донякъде мундира на руския Пажески корпус, а пушките им Мартини били върха на изящната изработка и полировка: стоманата блестяла като огледало. В редиците на гвардиията имало млади и красиви младежи, почти момчета, от които много изглеждали на вид на 13 или 14 години. Всички те били деца от най-добрите мюсюлмански фамилии, които щели да заместят след време освобождаващите се офицерски постове в турската армия. Дик де Лонли уточнява, че това били школници от Цариградското военно училище. От двете страни на парадната врата, водеща от верандата от бял мрамор към вътрешните стаи, стояли като часови двама кавалеристи с магазинни Уинчестери в светлолилави хусарски венгерки, обшити с малинови шнурове. Ротата на руския гвардейски екипаж, състояща се от снажни красавци, застанала също вътре в двора, срещу почетната турска гвардия. Дворецът Бейлербей бил двуетажен, изграден целият от мрамор в мавритански стил. Бил обграден от неголяма градина и каменна стена. Вътрешността на двореца, неговите зали, хола, приемната, преходните и останалите стаи, всичко било връх на ослепителния източен лукс. Салон в двореца Бейлербей, предоставен за резиденция на великия княз Николай Николаевич (Cassell's illustrated history of the Russo-Turkish war, vol. II) Трудно било да се опишат съчетанията на всички цветове, резби, арабески, скулптури, позлата, мрамор, порфир, бронз, масивно сребро, разкошни тъкани, меки килими и прочие, споделят кореспондентите. Подовете били застлани с безукорно чисти, нежни сламени рогозки, покрити с тесни килими. Таваните се поддържали от вити колони от лапис лазур. Стаите имали параден вид, нямало никакви жилищни удобства. Едни от стаите били обляни с меки златисти, други със сребристо-синкави, в трети – с розови полусветлини, преминаващи през големите прозорци, покрити с шарени копринени щори. Всяка стая въвеждала в отделен фантастичен свят на лукса, а всички стаи заедно неволно пренасяли въображението в приказната сфера на хилядата и една нощи. Особено поетическо настроение създавала голямата зала на долния етаж, по средата на която се помещавал обширен мраморен басейн с фонтан. Говорело се, че в него Абдул Хамид се къпел със своите одалиски. В тази разкошна и изящна зала, със златиста полусветлина и тънък аромат на парфюми, се усещали нега и тайнственост. Жалко било само, че на стените на всичките тези изумително разкошни зали нямало нито една картина, а в нишите – нито една статуя. От всички прозорци се откривали очарователни изгледи към Босфора със Златния рог и Цариград. Около един часа след обяд пристигнал Николай Николаевич и караулите го посрещнали, отдавайки чест, а турската музика засвирила руския химн. Негово височество поздравил караулите, преминал по продължение на фронта и след това бил въведен в двореца от един от церемониал-майсторите, закичен с руския орден „Свети Станислав“, 2-ра степен. В една от страничните стаи била приготвена широка и просторна маса, покрита с кристални вази и такива от масивно сребро и злато, с букети от рози, камелии и някакви още по-редки цветя, различни сладки и плодове били сложени в златни подноси, имало и разхладителни напитки. Тук на всички от свитата предложили кафе и цигари. Николай Николаевич посреща Абдул Хамид на кея пред двореца Бейлербей (L`Illustrazione Italiana, 12 maggio 1878) След около двадесет минути известили великия княз, че към кея се приближава парната яхта на султана. Негово височество, съпровождан от няколко висши лица от руската свита, тръгнал към кея за среща, а цялата останала свита се разположила в шпалир от двете страни на мраморната веранда. Музиката на руския почетен карауло засвирила турския химн, който присъстващите оценили като много звучен и музикален. Султанът и главнокомандващия, след като отново си стиснали ръцете, се насочили покрай отдаващите чест почетни караули към двореца и следвани от свитата от руски и турски сановници се изкачили по стълбата на горния етаж. Докато траела церемонията по посрещането на султана двата руски парахода стояли на видно място на кея, украсени с можество шарени флагове и с хора от екипажа, покатерени на реите, от където се разнасяло приветственото „ура“. Посрещането на султана с почетни караули при двореца Бейлербей (The Illustrated London News № 2024, 13 april 1878) Официалните „гости“ и „домакини“ пред почетния караул на Гвардейския морски екипаж (пощенска картичка) Крестовски описва султана като млад мъж, на около 30 години, среден на ръст, твърде слаб, с привлекателни черти, но безстрастни и като че ли малко уморени очи, чийто взор постоянно оставал устремен някъде в неопределеното пространство, минавайки през лицата и главите на всички присъстващи. Както обяснили на руснаците, тази насоченост на султанския поглед се предписвала от правилата на местния придворен етикет. Според Газенкампф султанът бил малък, слаб, некрасив, с гърбав нос, вървял плахо, бавно, прегърбен. Възможно и да е субективна, но констатацията на секретаря на главнокомандващия е била, че Абдул Хамид е имал „жалък вид“, застанал редом до „величествения красавец“, какъвто бил великият княз. И униформите на турските офицери и сановници имали по-невзрачев вид от тези на руските. За Дик де Лонли султанът е „сериозен, блед, уморен, отпуснат; той е слаб, с големи черни очи... физиономията му е интелигентна и отличителна, има среден ръст, носи къса черна брада...“ Разговор между Николай Николаевич и Абдул Хамид в двореца Бейлербей (Le Monde illustré № 1099, 20 avril 1878) След като се изкачили на втория етаж, двете свити – руската и турската се спрели в приемната зала. А великият княз-главнокомандващ, заедно с Абдул Хамид, съпровождани от първият министър Ахмет Вефик паша и първият драгоманин на руското посолство Михаил Ону, влезли направо в специална прилежаща всекидневна, с изглед към морето, където било сервирано съгласно турския обичай кафе в луксозен сребърен сервиз. След половин час султанът се сбогувал с великия княз, който го изпратил до яхтата. Крестовски и Газенкампф не съобщават какво са си говорили Николай Николаевич и Абдул Хамид при разговорите на четири очи в Долма Бахче и Бейлербей, но информация за тези разговори са дали в докладите си великият княз и Ону. Тя е цитирана в „Натискът за ревизия на Санстефанския мирен договор“, т. 3.3. Дик де Лонли е успял да научи нещо от първия разговор, което отчасти е вярно и е отбелязано в доклада на Николай Николаевич. Окачествявайки срещата като „трогателна“, френският кореспондент добавя: „Абдул-Хамид, чувствителна и нежна натура, е много развълнуван, очите му са пълни със сълзи; той съжалява за тъжната съдба, нанесена от Санстефанския договор на Турция и на нейния суверен. Великият княз го утешава и в името на брат си му дава най-приятелски уверения.“ Среща на руските и турските офицери, Осман паша се поздравява с Михаил Скобелев Докато течала срещата на четири очи между Николай Николаевич и Абдул Хамид, вниманието на всички присъстващи в приемната зала на двореца Бейлербей се съсредоточило главно върху най-известните лица от двете свити. Турците много се интересували от генералите Непокойчицки, Гурко и Скобелев, а руснаците от Осман паша и Реуф паша, които ден преди това се завърнали от Русия – единият като освободен пленник, другият като специално упълномощен посланик. Осман паша носел звездата и лентата на най-висшия турски орден Меджедие, с който бил награден след завръщането си. Газенкампф забелязял, че сабята му била същата, която Николай Николаевич му върнал след благодарствания молебен, извършен по повод падането на Плевен. Реуф паша пък, носел лентата и звездата на „Ордена на Белия орел“, с който Александър II го наградил в Санкт Петербург. От турската свита внимание привличали също великият везир Ахмед Вефик паша, който бил красавец и Фуад паша, когото Газенкампф определя като „денди“, и който бил началник на султанската гвардия. Направил впечатление и някакъв паша, облечен в мундир с червени ревери: „нито преди, нито след това съм виждал турчин в такъв мундир“, коментира Газенкампф. Срещата на руските и турските висши офицери, участвали в Руско-турската война (Le Monde illustré № 1099, 20 avril 1878) Терасата на двореца Бейлербей, оградена с посребрена пяна от вълните на Босфора, станала този ден свидетел на много вълнуващи и любопитни сцени – пише в кореспонденцията си Дик де Лонли. Настъпило нещо като всеобщо помирение на победителите и победените. Осман паша потърсил младия генерал Скобелев, когото видял за първи път в малката къща на Вит, където самият той лежал в плен, ранен, на 10 декември миналата година. Двамата бивши противници сърдечно протегнали ръце, здрависали се и после дълго се разхождали по терасата, под чистото и сияещо пролетно небе. Недалеч от тях руският генерал Шувалов разговарял приятелски с Фуад-паша, който нанесъл голямо поражение на княз Мирски при Елена. Но към края на войната Фуад нямал късмет и понеже не бил подкрепен от своя главнокомандващ Сюлейман-паша, бил победен пред Пловдив. Шувалов попитал Фуад-паша, като бивш участник в Кримската война, какво е мнението му за английските офицери, а османският генерал отговорил с фраза, в която имало много „войнишки привкус“ и която трудно можела да се възпроизведе на учтив език. Все на същата тераса можели да се видят, хванати под ръка, Гурко, наречен Забалкански при последната война, и Реуф-паша, вече турски военен министър, който миналата пролет имал „неудобството“ да види своята войска, разбита при Йени Загра (Нова Загора) от армията на същия Гурко. Според Дик де Лонли великият княз Николай се показал учтив и щедър завоевател, защото похвалил турските генерали, които наистина били достойни за това. На Осман паша, доблестния защитник на Плевен, казал: „За нас беше чест да се борим с противник като вас.“ Думите, му, отправени към Фуад-паша, защитникът на Елена, били: „Вие сте наистина смел човек и аз се радвам да ви отдам почит за вашите заслуги.“ След разговорите в Бейлербей, победителите и победителите се разделили еднакво доволни един от друг, уверявя кореспондентът на Le Monde illustré. Всеволод Крестовски също пеше, че руските офицери се скупчили около Осман паша, който попитал за генерал Скобелев 2-ри (Михаил) и когато той дошел при него, се зарадвал и те доста дълго, оживено и много любезно беседвали помежду си. Пашата разговарял също доста дълго със Скобелев 1-ви (Дмитрий, бащата на Михаил, който също участвал в Руско-турската война) и с коменданта на главната квартира генерал-майор Штейн, с които се запознал по време на пребиваването си като пленник в Бохот. Генерал Гурко и двамата Скобелеви беседвали също известно време и с Реуф паша, на когото на вид можели да бъдът дадени не повече от четиридесет години. Бил висок, слаб човек, с тънки, доста привлекателни черти на лицето и неголеми мустаци. В средите на турската свита имало няколко млади хора с твърде елегантен външен вид, с прически, сресани отзад по английски, с парижки маниери, облечени в умело скроена военна униформа, с акселбанти и щаб-офицерски еполети. В руската войска нямало нито един толкова млад щаб-офицер и тези еполети на полковници, поставени на толкова млади рамене удивлявали много от руснаците. Още повече, че те не рядко срещали сред пленниците петдесет годишни поручици и шестдесет годишни капитани. „Както се вижда, тук повече от кое да е друго място важи нашата пословица: „за някои службата е майка, а за други – мащеха“, коментира авторът на тези наблюдения и впечатления, Всеволод Крестовски. Посрещане на Осман паша пред Военното министерство (Сераскериата) в Цариград (The Illustrated London News № 2024, 13 april 1878) Осман паша се завърнал в Цариград от Русия на 12/24 март. В турската столица бил посрещнат и приветстван от всички класи на ентусиазираното мюсюлманско население. Първото му посещение в съответствие със задълженията му, било да се яви в седалището на военния министър (сераскера). Прилежащите улици на Стамбул били изпълнени с хора, нетърпеливи да видят знаменития защитник на Плевен и да покажат възхищението си от неговото поведение и военна доблест, които, повече от всички други изяви на турската армия през Руско-турската война, поддържали древния боен характер на нацията. Де Лонли отбелязва, че Осман паша, „доблестният, макар и нещастен защитник на Плевен“, бил живият символ на османската военна чест и затова унизената и победена нация се тълпяла около него и го поздравявала с възхищение за проявената смелост. Извън всяко подозрение били неговата възвишеност и чист характер, които той запазил по време на войната. Над двеста хиляди жители на Цариград се събрали, за да го посрещнат. Според английският кореспондент, обаче, заслугите на Осман паша били преувеличени от султана, който искал да представи защитата на Плевен като значимо европейско събитие. Съвсем друго измерение щяло да има то, ако бе станало в Европа, а не в Ориента, била оценката на Абдул Хамид. Султанът приел Осман паша на следващия ден. Той вече съвсем се бил възстановил от раната, която получил при последния отчаян опит да изведе остатъка от обкръжената си армия при Плевен. Като пленник е изпратен от руския главнокомандващ в Одеса, а оттам в Киев, където е третиран с уважение, затворен в къща, отделена за негово жилище. След завръщането си в Цариград се запознава лично с повечето руски генерали, придружаващи великия княз Николай Николаевич. Твърди се, че бил склонен към съюз с Русия. Назначен бил за командващ на турските войски в и около столицата. Срещата на генерал Михаил Скобелев с Осман паша (The Illustrated London News № 2025, 20 april 1878) В The Illustrated London News е представена в по-близък план срещата на Михаил Скобелев с Осман паша. Дава се и обяснението, че когато великият княз Николай, заобиколен от своя щаб и висшите генерали, приел султана в двореца Бейлербей на Босфора, генерал Скобелев пръв се приближил до Осман паша и му подал ръка. На художникът, който скицирал сцената, се казва още в информацията към илююстрацията, му направило впечатление колко галантни можели да бъдат военните, когато войната приключи и те, уважавайки се един друг, застанат лице в лице като приятели, въпреки че политическите усложнения могат след няколко седмици да ги принудят отново да заемат позициите на „смъртни врагове“. Всъщност „художникът“ е кореспондентът Джон Бел. И четирите показани тук илюстрации от The Illustrated London News са гравирани по негови скици. Двете гравюри от Le Monde illustré пък, са по скици на Дик де Лонли. Използвани източници: 1. Н. П. Игнатиев. Записки (1875-1878). С., 1986, с. 580, 586-589, 591, 593, 648-650. 2. Всеволод Крестовский. Свидание Е. И. В. Главнокомандующаго с султаном. (Корреспонденция „Правительственого вестника“). В: Иллюстрированная хроника войны, бр. 100, приложение към бр. 485 на „Всемирная иллюстрация“, с. 394-395. 3. Михаил Газенкампф. Мой дневник 1877-78 гг. СПб, 1908, с. 517-526. 4. Рапорт главнокомандующаго действующею армиею государю императору 16 марта 1878 года. В: Сборник материалов по Русско-турецкой войне. Выпуск 14, с. 164-168. 5. Dick de Lonlay. A travers la Bulgarie, P. 1888, 306-320. 6. The Illustrated London News: № 2024 от 13 април 1878, с. 335-336, 348-350; № 2025 от 20 април 1878, с. 353, 355, 358, 7. Le Monde illustré: № 1098 от 13 април 1878, с. 238-240; № 1099 от 20 април 1878, с. 249, 254, 256-257. 8. L`Illustrazione Italiana, 12 май 1878, с. 301, 306. 9. Всемирная иллюстрация, бр. 482 от 1 апреля 1878 г. с. 232.

Не знам какви точно са били съображенията на авторката на изследването, за да достигне до това заключение. Тя уточнява, че може да става дума и за „страни и селища, където е пребивавало лицето със съответната фамилия“. Писателят Иван Аржентински е живял само четири години в Аржентина, но се е подвизавал в българската литература като „Аржентински“. Така и пребивавалият в Русия, може да бъде приеман като Иван Московията, например. Така може да бъде наричан и почитател на Русия, дори да не е ходил там - не всички, които са вярвали в „дядо Иван“ са били в Русия. През Възраждането руснаците са наричани „московци“. Казвали са им и „руси“. Т. е. имаме наименования различни от „руснаци“. На Русия пък, са казвали „Московията“. В „Под игото“ тя се споменава няколко пъти. Все пак това са предположения. От личен опит знам, че в много случаи, когато се достигне до истината, често тя се оказва различна от предположенията.

http://authors.ometeo.net/101kb/05.pdf

Иван Хаджийски. Бит и душевност на българския народ. Том първи: Бит и душевност на нашия селянин

Използвана литература: 1. Сп. Всемирная иллюстрация, том XIX, 1 января - 17 июня 1878 г., бр. № 469 - № 494. 2. Сп. Всемирная иллюстрация, том XX, 24 июня – 16 декабря 1878 г., бр. № 495- № 520. 3. История на България, том 6: Българско възраждане 1856 – 1878. С., 1987. 4. Дипломатия в новое время 1871-1914. Глава четвертая. Русско-турецкая война (1877—1878 гг.) и Берлинский конгресс (1878 г.). В: История дипломатии. Том II. Автор тома В. М. Хвостов. Под редакцией А. А. Громыко, И. Н. Земскова, В .А. Зорина, В. С. Семенова, С. Д. Сказкина, В. М. Хвостова. М., 1963. 5. Н. П. Игнатиев. Записки (1875-1878). С., 1986. 6. Дневник Д. А. Милютина 1878-1880. Том третий. М., 1950. 7. П. А. Шувалов о Берлинском конгрессе 1878 г. В: Красный архив. Исторический журнал. Том четвертый (пятьдесят девятый) 1933 г., с. 82-109. (П. А. Шувалов за Берлинския конгрес през 1878 г. В: Българска историческа библиотека, г. V 1932-33, т. 2, с. 119-148). 8. А. С. Анучина. Берлинский конгрес 1878 г. СПб, 1912. 9. Г. И. Бобриков. Воспоминание о Берлинском конгрессе. В: Русский вестник. 1889. № 12. 10. Г. И. Бобриков. В Берлине на конгрессе. В: Русская старина, т. 153, февруари 1913 г. 11. Из воспоминания княза Хлодвига Гогенлое. В: Русская старина. 1907: № 129, март. 12. Освобождение Болгарии от турецкого ига: Документы в трех томах. Том 3: Борьба России и болгарского народа за создание Болгарского государства 1878-1879 г. М., 1967. 13. Сборник договоров России с другими государствами 1856-1917. М, 1952. 14. С. Татищев. Император Александр II. Его жизнь и царствование. Том 2. СПб, 1903. 15. Международные отношения на Балканах.1856-1878 гг. Виноградов В.Н. (отв. ред.), 1986. 16. В. Н. Виноградов. Балканская эпопея князя А. М. Горчакова. 2005. 17. А. В. Витол. Турция и европейские державы на Берлинском конгрессе 1878 г. В: Тюркологический сборник 1973. М., 1975. 18. И. В. Литвиненко. Британская делегация на Берлинском конгрессе: команда единомышленников или политических конкурентов? 19. Г. Н. Реутов. Из истории захвата Кипра Англией. Кипрская конвенция 4 июня 1878 года. В: Вопросы истории, № 3, Март 1958, C. 20. G. E. Buckle. The Letters of Queen Victoria 1862-1878. Vol-II. London, 1926. 21. G. E. Buckle, W. F. Monypenny. The Life of Benjamin Disraeli. Vol. VI, 1920. 22 G. Cecil. Life of Robert Marquis of Salisbury, v. II, 1921. 23. Die grosse politik der europäischen kabinette, 1871-1914. Bd. 2, Der Berliner Kongress und Seine Vorgeschichtehttps. 1922. 24. Е. Wertheimer. Graf Julius Andrássy, sein Leben und seine Zeit, nach ungedruckten Quellen. III Band. St. 1913. 25. Ch. de Moüy. Souvenirs et causeries d'un diplomate. P. 1909 с. 79-150 26. B. Bareilles. Rapport secret sur le Congrès de Berlin adressé à la Sublime Porte, par Carathéodory pacha, premier plénipotentiaire ottoman. Paris, 1919. 27. С. Т. Райкин. Сан Стефанска България, том II. С., 2011. 28. К. Косев. Двубоят Горчаков-Бисмарк и съдбата на България. С., 2019. 29. Г. П. Генов. България и Европа: Сан Стефано и Берлин – 1878. С., 1940. 30. Протоколите от Берлинский конгрес. Преведени и издадени от Т. Икономов. С., 1885. (Protocols of Congress of the Representatives of Great Britain, Austria-Hungary, France, Germany, Italy, Russia and Turkey for the settlement of affairs in the East, bound in a volume. 1878.) 31. The map of Europe by treaty; showing the various political and territorial changes which have taken place since the general peace of 1814. With Numerous Map and Notes. Vol. IV. 1875 to 1891. By sir Edward Hertslet, C. B. L., 1891. с. 2759. 32. Unprinted Documents Russo-British Relations During the Eastern Crisis. The Slavonic Review. Vol. 12. 33. Границите на България 1876-1919. С. Попов. 1940. 34. E. L. Woodward. The Congress of Berlin 1878. L., 1920. 35. R.w.Seton-Watson. Britain In Europe 1789-1914. 1945. 36. MacKenzie D. Count N.P. Ignat'ev - the Father of Lies? N Y. etc. 2002. P. 582. 37. E. L. Woodward. The Congress of Berlin 1878. L. 1920. 38. HANSARD 1803–2005 → 1870s → 1878 → July 1878 → 18 July 1878 → Lords Sitting. CONGRESS—CORRESPONDENCE AND PROTOCOLS Използвана литература по части и глави Част първа 1.1. Руските пълномощници на конгреса: Л 5 – с. 800; Л 6 – с. 39, 46, 51, 52, 60, 63-64, ; Л 7 – с. 97-99, 99-100,101, 105; Л 8 – с. 16, 22, 32-33; Л 9 – с. 3; Л 10 - с. 284; Л 12 – с. 40; Л 14 – с. 487, 487-488; Л 15 - с. 376; Л 23 – с. 223, 231, 307; Л 24 – с. 118; Л 32 - с. 485. 1.2. Инструкции за руските пълномощници: Л 6 – с. 63, 64, 70; Л 7 – с. 100, 104; Л 12 – с. 132-137, 141-144, 146-147; Л 15 – с. 375-376. 1.3. Пълномощниците на другите държави: Л 1 – с. 378, 379, 398; Л 4 – с. 130; Л 7 – с. 102; Л 8 – с. 52; Л 10 – с. 288; Л 11 – с. 572; Л 15 – с. 377; Л 16 – с. 267; Л 18 – с. 38, 39; Л 20 – с. 624-625; Л 21 – с. 305-307, 321; Л 22 - с. с. 248-250, 279; Л 23 – с. 323; Л 24 – с. 108, 110, 111, 112-113; Л 26 – с. 83-84; Л 34 – с. 27; Л 37 – с. 24. 1.4. Откриване на конгреса: Л 1 – с. 362-363, 398, 415, 439, 492; Л 3 – с. 476; Л 6 – с. 65, 66; Л 8 – с. 18, 29-30, 40; Л 11 – с. 571; Л 17 – с. 131; Л 21 – с. 311-312, 316; Л 24 – с. 111, 112; Л 30 – с. 9-12, 12-16; Л 37- с. 17. 1.5. Англия предлага Гърция да вземе участие в конгреса: Л 30 – с. 17-20, 25-31, 75. Част втора 2.1. Северна България ще бъде самостоятелно княжество, Южна България – турска провинция с широка автономия: Л 6 – с. 65-66, 67; Л 7 - 101, 102-103; Л 8 – с. 16-18, 32-34, 35-36; 46, 47, 48, 62; Л 9 – с. 10; Л 12 – с. 151-152; Л 15 – с. 377; Л 16 – с. 258; Л 17 – с. 134; Л 21 – с. 319, 321, 322-323; Л 22 – с. 282-289; Л 29 – с. 49-50; Л 30 – с. 20-24. 2.2. София и Варна ще бъдат към Българското княжество, Южна България ще се казва Източна Румелия, Македония остава на Турция: Л 2 – с. 23; Л 6 – с. 67, 74; Л 7 – с. 102; Л 8 – с. 49, 50-55, 60, 62, 91; Л 9 – с. 11-13, 285; Л 10 – с. 284, 286; Л 12 – с. 153-154,; Л 15 – с. 378; Л 17 – с. 134; Л 21 – с. 323; Л 22 – с. 284; Л 26 – с. 86; Л 28 – с. 151, 154, 154-155; Л 29 – с. 51; Л 30 – с. 25, 73; Л 38 – с. 1757-1758. 2.3. В Източна Румелия няма да има турски войски: Л 6 – с. 68, 69, 70; Л 8 – с. 68-69, 73, 89; Л 12 – с. 156-158; Л 15 – с. 379; Л 17 - с. 135; Л 29 – с. 60-61; Л 30 – с. 32-41, 42, 55-57, 75; Л 34 – с. 30; 2.4. Избор на български княз, събрание за изготвяне на органически устав (конституция) на княжеството, граждански и религиозни права на населението: Л 8 – с. 37, 69, 70-71, 74, 75; Л 30 – с. 42-43, 44-47, 55-61, 62-63, 72-73. 2.5. Срокът на окупацията ще бъде намален, България ще изплаща част от дълговете на Турция, договорите с чуждите държави ще останат в сила: Л 8 – с.74, 93-94; Л 30 – с. 30-44; 44-55, 61-62, 66-69, 70, 73. 2.6. Граници на Княжество България и Източна Румелия: Л 8 – с. 30, 78-79, 80, 93, 94, 95-98, 101-104, 106; Л 9 – с. 19; Л 10 – 286; Л 30 - с. 93, 119, 181, 164-171, 205-207; Л 33 – с. 28-30; 31-32. Част трета 3.1. Босна и Херцеговина ще бъдат окупирани и управлявани от Австро-Унгария, но остават на султана: Л 6 – с. 71-72, 72-73; Л 7 – с. 101-102; Л 8 – с. 35, 61, 76, 77, 80; Л 11 – с. 570-571; Л 22 – с. 281-282, Л 24 – с. 133-134; Л 30 – с. 76-87, 104, 130, 202. 3.2. Сърбия получава Враня и Пирот: Л 8 – с. 16, 81-82, 83-86, 87, 88; Л 10 – с. 22-24; Л 15 – с. 379-380; Л 30 – с. 74-75, 85-93, 172-174, 181. 3.3. Черна гора ще има пристанище на Адриатическо море: Л 30 – с. 114-118, 132-133; Berlin protocols of congress 1878 с. 991-992. 3.4. На Гърция се признава правото да се разшири с части от Тесалия и Епир: Л 30 – с. 75, 92-93, 93-97, 140-148. Част четвърта 4.1. Румъния връща Южна Бесарабия на Русия, получава Северна Добруджа: Л 15 – с. 382; л 30 – с. 98-103; 104-113, 200-201. 4.2. Корабоплаването по Дунав и събарянето на турските крепости по реката: Л 30 – с. 119-122, 133-135. 4.3. Териториалните придобивки на Русия в Азия, повод за Англия да окупира Кипър: Л 2 – с. 23; Л 4 – с. 131; Л 6 – с. 73-74; Л 7 – с. 105-106, 106-108; Л 11 – с. 573; Л 13 – с. 176-180; Л 15 – с. 374-375; Л 17 – с. Л 19 с. 148-149; Л 21 – с. 338; Л 22 – с. 289, 291-293; Л 30 – с. 150, 151-155, 160-162, 176-177, 184; 4.4. Режимът на плаването през Босфора и Дарданелите се запазва. Подобряване положението на арменците: Л 30 – с. 155-158, 162; Част пета 5.1. Военните обезщетенияя на Русия: Л 8 – с. 90; Л 14 – с. 504; Л 17 – с. 140. 5.2. Права и свободи на населението в Османската империя: Л 30 – с. 135-139. 5.3. Предложение за контрол на изпълнението на договора: Л 30 – с. 174-175, 177-181, 187-189, 194-199. 5.4. Гробище за прослава на загиналите на Шипка: Л 30 – с. 189-191. 5.5. Окончателен вид на Берлинския договор: Л 8 – с. 76; Л 14 – с. 507-509; Л 30 – 47, 76, 191-193. 5.6. Закриване на конгреса: Л 30 – с. 210-212.

Част пета 5.1. Военните обезщетения на Русия На 20 юни/2 юли конгресът се заел с обсъждането на чл. XIX от Санстефанския договор, който се отнасял до военните обезщетения за загубите, причинени на Русия вследствие на войната. Портата се задължавала да заплати на победителката следните суми: деветстотин милиона рубли военни разноски (поддържане на войската, възстановяване на материали, военни поръчки); четиристотин милиона рубли вреди, нанесени на южните брегове на страната, на износната търговия, на индустрията и железните пътища; сто милиона рубли вреди, причинени в Кавказ в резултат на нашествието; десет милиона рубли вреди и загуби на руските поданици и институти в Турция. Общата сума на възнагражденията съставлявала един милиард четиристотин и десет милиона рубли. Поради финансовите трудности, които Турция изпитвала след войната, руският император се съгласил с желанието на султана да замени плащането на част от изброените суми с териториални отстъпки. Русия трябвало да получи в Европа: Тулчанския санджак (Северна Добруджа), включващ окръзите (каазите) Килия, Сулина, Махмудие, Исакча, Тулча, Мачин, Бабадаг, Хърсово, Кюстенджа и Меджидие; също островите в Дунавската делта и Змийския остров в Черно море. В Азия се отстъпвали Ардахан, Карс, Батуми, Баязид и територията до Саханлуг. Споменатите територии, се предавали на Русия като равностойност на сумата от един милиард и сто милиона рубли. Остатъка на обезщетението без десетте милиона рубли, дължими за руските интереси и институции в Турция, или триста милиона рубли, както и начинът за изплащането на тази сума и гаранцията, която ще се даде за тях, трябвало да бъдат уредени след споразумение между руското императорско правителство и това на султана. В началото на заседанието председателят обърнал внимание на конгреса, че обсъждането няма да се отнася до териториалните разпореждания, а до паричното обезщетение, сиреч до тристата милиона рубли, начинът за изплащането на които и гаранцията, която ще се даде за тях, трябвало да бъдат уредени допълнително. Солсбъри заявил, че думите за гаранциите били много важни, и прибавил, че ако тези гаранции трябва да бъдат териториални, сиреч да се завземат някои места до изплащането на цялата сума на възнаграждението, то пълномощниците на Англия ще се възпротивят на такава мярка. Шувалов, обаче, обявил от името на своето правителство, че въпросът за гаранциите ще се уреди между Русия и Турция, но в намеренията на Русия не влиза ново придобиване на земи. Дискусията продължила с изявлението на Каратеодори паша, който поискал от конгреса да обяви за невъзможно Портата да поеме посоченото парично задължение, тъй като то на практика било неизпълнимо. Сумата на обезщетението надвишавала значително платежните възможности на Османската империя, тъй като тя трябвало да изплаща и големите заеми, получени от западноевропейските банки. Бисмарк не подкрепил турците и строго подчертал, че Турция не поема ангажимента за паричното обезщетение сега, а го е взела в Сан Стефано. Шувалов успокоил англичаните и французите, като ги уверил, че паричното възстановяване няма да се преобразува в териториални отстъпки и че Русия признава предимството на кредиторите на Портата, които са й дали пари назаем преди сключването на мира. След това заявление Вадингтон поискал да получи точен отговор върху намеренията па Портата за дадените срещу заемите залози, и Каратеодори паша заявил, че Портата ще направи всичко, което зависи от нея, за да изпълни своите задължения. Той добавил, че за да може да се изкаже в това отношение с по-голяма точност, трябва да иска инструкции от своето правителство Председателят обявил, че след заявленията на руските и турските пълномощници въпросът можел да се остави на двете държави сами да се споразумеят по него, с условието Русия да даде възможност на Турция да се разплаща с кредиторите си. Конгресът приел това предложение и решил, че алинеите от Санстефанския договор, отнасящи се до паричното обезцетение, няма влязат в новия договор. Резултатите от заседанието, проведено на 20 юни/2 юли Анучин резюмирал така: „По въпроса за паричното възнаграждение, уговорено в Санстефанския договор да съставлява 310 милиона рубли, бе дълго говорено и тълкувано. Измъкнаха от нашите пълномощници заявлението, че ние няма да поискаме да го заменим с териториални отстъпки и няма да изискваме от Портата контрибуцията да бъде в ущърб на европейските ѝ кредитори. В края на краищата бе постановено, че става дума за частно споразумение между Русия и Турция и затова не е необходимо да се отбелязва каквото и да е за него в договора, който ще замени Санстефанския. Учудващо е, че всичките изгоди, които страните договориха за себе си, бяха записани в протокола, а за нашите права ни оставиха сами да се оправяме със султана!“ Размерът на обезщетението бил установен окончателно с договора, подписан в Цариград през февруари 1879 г. Обезщетението е определено в размер на 802,5 милиона франка. (225 милиона рубли), без да се отчитат претенциите на руските граждани за загубите, понесени от тях по време на войната. Подписаното споразумение увеличило паричния дълг на Турция с 30%. Финансовото положение на Османската империя било катастрофално, въпреки че Берлинският конгрес решил, че България трябва да внесе за погасяване на турския дълт 9 898 662 лири, Сърбия — 2 107 457 лири, Гърция — 2 130780 лири, Черна гора — 98 986 лири. На практика, по една или друга причина, никой не платил нищо. 5.2. Права и свободи на населението в Османската империя Преди да се открие заседанието на 22 юни/4 юли Солсбъри раздал на пълномощниците предложение, чиято цел била да замени определенията на чл. XXII на Санстефанския договор, отнасящ се до правата, дипломатическата и консулската защита на руските монаси, поклонници и духовни лица, които пътуват или живеят в Европейска и Азиатска Турция. Текстът на предложението разширявал кръга на правоимащите и бил: „Всички жители на турската империя, от каквато вяра и да са, ще се ползват с пълно равенство на правата. Те ще се приемат във всичките служби на държавата, ще се ползват с права върху всички публични длъжности и почести и ще се приемат за свидетели пред съдилищата. Упражняването и външната практика на всички богослужения са напълно свободни н никакво препятствие не може да се постави било на йерархичното устройство на разните изповедания, било на техните отношения към духовните им началници. Духовните лица, поклонниците и монасите от всички народности, които пътуват или пребивават в Турция, ще се ползват с пълно равенство в правата, изгодите н преимуществата. Покровителствените права на дипломатическите представители и на консулите се припознават не само по отношение към личностите на гореказаните лица, но и към техните притежания, вероизповедни и богоугодни учреждения и пр. било в светите места, било другаде. Светогорските монаси си запазват притежанията и изгодите, които са придобили до сега и се ползват без изключение с пълно равенство в правата и преимуществата“. Солсбъри обяснил, че първите две алинеи от това предложение целят и в турската империя да се приложат онези начала, които по молбата на Франция се приели за Сърбия и Румъния, а пък последните три алинеи имат за цел да разпространят постановленията на чл. ХХII от Санстефанския договор и в полза на духовните лица от всички народности. Председателят от своя страна отбелязал, че предназначението на английското предложение се състои именно в това, че поставя на равна нога цялото християнство. На практика след България, Източна Румелия, Румъния, Сърбия и Черна гора, с предложението на Солсбъри трябвало по цялата територия на Османската империя да се провъзгласи пълната свобода на съвестта. Всички граждани, независимо от религията, получават граждански и политически права. Така религиозното, гражданското и политическото равенство следвало за първи път да бъдат документирани като универсални ценности за Балканите, независимо от държавността на съответните области. От тези ценности потенциално е трябвало да се възползват и българите от Македония. Върху първата алинея Каратеодори паша отбелязал, че принципите на предложението се приемат от Турция, но на това не трябвало да се гледа като на нововъведение в Османската империя. След това той прочел следното съобщение, което получил от своето правителство: „Пред вид на направените в конгреса при различни случаи декларации в полза на религиозната търпимост, вие се упълномощавате да обявите от ваша страна, че чувствата на Високата порта в това отношение са напълно съгласувани с желанията на Европа. Нейните установени традиции, нейната постоянна политика и чувствата на нейните населения — всичко я кара да се придържа към този път. Най-различните вероизповедания се упражняват навсякъде в държавата и се следват от милиони поданици на султана, без те да бъдат притеснени и най-малко в техните вярвания и в упражняването на тяхното богослужение. Императорското правителство е решено да поддържа този ред във всичката му сила и да му предаде възможното и подобаващо разширение.” Първият турски пълномощник изказал желание в текста на английското предложение, ако то се приеме от конгреса, да се отбележи, че предлаганите принципи са в съгласие с ония. които са ръководили до сега турското правителство. В турското законодателство не е имало такова неравенство и изключения по причина на вярата, каквито е имало в Сърбия и Румъния, и затова Каратеодори паша помолил да се прибавят няколко думи, с които да се покаже, че търпимостта винаги се е практикувала не само в Европейска, но в в Азиатска Турция. Конгресът можел, например, да добави: „съгласно с изявленията на Портата и на предишните постановления, които тя се обрича да поддържа“. Солсбъри нямал какво да възрази против искането на Каратеодори паша, но отбелязал, че такива постановления наистина се срещали в декларациите на Портата, но на практика не винаги са били прилагани. Английският пълномощник нямал нищо против да се остави на редакционната комисия да помести исканата от турските делегати добавка. След като Портата доброволно изразила твърдото си намерение да спазва религиозната свобода, конгресът приел за сведение декларацията на Солсбъри и провъзгласил от името на Европа, че в Турция ще има безусловно гражданско и политическо равенство между привържениците на различните вероизповедания; вероизповеданието няма да бъде основание за дисквалификацията на когото е да е било като свидетел пред съдилищата; свободата на вероизповеданията се гарантира за всички, като не могат да се налагат никакви ограничения относно йерархичното устройство на различните местни вероизповедания или на техните отношения към духовните им ръководители; духовните лица, поклонниците и монасите от всяка народност, които пътуват по Европейска или Азиатска Турция, ще се ползват с еднакви права, преимущества и привилегии, те ще имат право на официална дипломатическа и консулска защита на силите в Турция, като с такава защита се ползват и техните религиозни, благотворителни и други заведения в Светите места и другаде. Правата, които са предоставени на Франция, се запазват неизменни и при това, разбира се, не може да се прави никакво изменение на съществуващото положение в Светите места; монасите в Атон независимо от техния произход, запазват своите владения и имущества, като ще се ползват без изключение с пълно равенство в упражняването на правата и привилегиите си. 5.3. Предложение за контрол на изпълнението на договора Към края на работата на конгреса руските пълномощници повдигнали въпроса за контрола по изпълнението на Берлинския договор. Както бе споменато, по този въпрос в инструкциите, които руските пълномощници са получили в Петербург, е отбелязано, че от Европа трябвало да се изиска да поеме практически задължения и въведе възможните принудителни мерки, за да се гарантира изпълнението на отделните клаузи в договора. На заседанието на 26 юни/8 юли Горчаков обявил, че руските пълномощници имали заповед „да попитат конгреса, преди да е завършил работата си, какви са началата и начина, с които той мисли да заздрави и осигури изпълнението на своите високи решения“. Изпълненото с дух на примирение дело, осъществено от конгреса, трябвало да бъде трайно и да даде на Европа здрав и продължителен мир, подчертал руският канцлер. В това дело Русия била най-заинтересована. През войната тя понесла големи жертви, а за въстановяването на мира и за поддържането на европейското съгласие направила още по-големи жертви. За това руските пълномощници искали да бъдат сигурни, че тези жертви няма да отидат напразно и че делото, на което били положени основите, нямало да остане безплодно и няма да се стигне до неговото неизпълнение, както често е ставало до тогава на изток. Дискусията по този въпрос продължила в рамките на общо четири заседания на конгреса. В заседанието на 27 юни/9 юли първият турски пълномощник изразил недоумението си от декларацията на Горчаков и заявил, че той не може да си обясни нейната цел. Началата и начина на заздравяване на изпълнението на решенията на конгреса били указани по време на обсъжданията. Една част от решенията трябвало да се изпълнят незабавно, а за изпълнението на другите са се предвидили нарочни комисии. Така всички необходими гаранции вече са били дадени. Освен това подписването на един договор е най тържествения, но и най-задължаващия начин за изпълнение на постановленията в него. Комисиите допълват цялоста на гаранциите и не ставало ясно, какви още условия могат да се изискват. Турското правителство е дало уверение на конгреса, че решенията на последния ще се изпълнят в най-кратко време. Каратеодори паша бил на мнение, че ако се прибавят в това отношение и други нареждания, както го иска руската декларация, то работата вместо да се улесни, ще се затрудни повече. Горчаков, обаче, обърнал внимание на действията на Солсбъри, който намирал за нужно реформите в Турция да се подложат на европейски надзор. Ако за реформите е нужен такъв надзор, то за изпълнението на договор, като този, който ще се подпише съвсем скоро в Берлин, надзорът бил още по-необходим. Според него всички сили, които участват в конгреса, трябва да гарантират съвкупно изпълнението на договора. Бисмарк изразил виждането си, като заявил, че не е упълномощен да изкаже в този случай мнението на конгреса, а ще каже мнението си само като германски представител. Според него страните са се събрали да разглеждат и нареждат въпроси, които вълнуват Европа от много години насам с желанието да не оставят своето дело недовършено, а да го изпълнят във всичката му широта. От това следвало, че всичките те са длъжни да надзирават и да контролират изпълнението на всичките постановления в цялост, защото всичките правят едно цяло и не може да се приеме една само част от тях, а другата да се остави настрана. Но като гледал на работата от такава гледна точка, той не мислел, че всяка държава отделно, трябва със сила да налага изпълнението на тези наредби. Солидарната и съвкупната на всичките сили гаранция, пък, не била възможна и приложима. Така изглеждало поне положението на Германия. Бисмарк бил на мнение, че никога няма да се намери такова постановление, което може да гарантира Европа от повтарянето на случаите, които са го възмущавали в миналото. Ако силите се задължат солидарно да употребят принуда, между тях ще се породят сериозни разногласия и съществени недоразумения. При първото прочитане на декларацията на Горчаков, председателят се е побоял да не би Русия да поиска неща, които надминават средствата на конгреса. Но след обясненията на княза, той с удоволствие е осъзнал, че първият руски пълномощник не бил далеч да стигне до редактирането на постановление, в което би се казвало, че всичките задължения на договора съставляват едно цяло, че силите ще надзирават изпълнението им чрез своите посланици в Цариград и че в случай на неизпълнение или на изкривено и бавно изпълнение, силите ще си помислят, какво трябва да предприемат. Бисмарк не можел да предположи, че княз Горчаков има пред вид гарантирането на постановленията, които се отнасят до изпълнението на взаимните задължения, каквито са например изпразването (освобождаването) на крепостите и на разните местности. Защото неизпълнението на едно подобно задължение от едната страна, само по себе си предизвиква неизпълнението на съответстващо задължение от другата страна. Намирал, че руският пълномощник по-скоро е имал пред вид постановленията на конгреса за покровителстването на християните, но и тук председателят се съмнявал във възможността на конгреса да приеме предварително, че взетите тържествено от Европа решения ще останат без последствие. Трябва да се видят конкретните нарушения, за да се реши, какво трябва да се направи. Само тогава силите могат да поискат нови дипломатически събрания и нови мерки. Но ако и след тези съображения руското правителство счита за нужно да настоява за записване в договора на специален член за правото на силите да контролират чрез своите агенти изпълнението на приетите от събранието решения, то той нямало да се противопостави от своя страна на подобно искане. Първият руски пълномощник Горчаков отговорил, че председателят много добре е изтълкувал мисълта му. Той наистина желаел да се помести в договора един член, в който ясно да се казва, че изпълнението на решенията на конгреса се подлага под контрола на цяла Европа. Желаел, освен това, да се приеме, че грижата за указване на нарушенията трябва да принадлежи не само на представителите в Цариград, но и на правителствата. Ако в договора влязат условия в духа на думите на Бисмарк, руските пълномощници нямат причини да настояват за нещо по-вече. Шувалов от своа страна добавил, че руските пълномощници със своята декларация са имали пред вид да се избегне повторението на излъганите надежди, какъвто бил случая с договора от 1856 г. Много от членовете на този договор за подобрение положението на християните в Турско останали без изпълнение. От това в Европа са произлезли различни безпокойства и вълнения, последвала войната и после настоящето събрание. За напред трябвало да се избегне повторението на тези трудности. Шувалов обърнал внимание на думите на първия турски пълномощник, че подписването на договора е най-тържествената и най-задължителната санкция (принуда) за изпълнението на приетите постановления. Но и Русия не търсела нищо повече от това тържествено припознаване задължителната сила на приетите споразумения. Като пояснил, че всичките членове на договора съставляват едно цяло, над чието изпълнение силите си запазвали правото да бдят, Бисмарк резюмирал желанията на руските пълномощници и поискал от тях да представят окончателна редакция на тяхното предложение. В заседанието на 28 юни/10 юли Горчаков прочел следното предложение за надзор на изпълнението на решенията на конгреса: „Европа като придава на споразуменията на Берлинския конгрес най-тържествен и най-задължителен характер, споразумяващите се страни считат всичките членове на настоящия акт за едно цяло и се задължават да контролират и да надзирават изпълнението им, като изискват то да бъде точно и съгласно с техните намерения. Те си запазват правото да се споразумеят, ако потрябва, върху най-сгодните средства за оздравяване на достигнатия резултат и да не допускат да се засягат интересите на Европа и достолепието на силите с неосъществяване на този резултат.” Горчаков изразил увереност, че е навлязъл, колкото му е било възможно, в същността на въпроса, но Бисмарк, Андраши и Солсбъри имали възражение към отделните части на текста и дискусията по него била отложена за следващото заседание. Декларацията трябвало да се отпечата и даде на пълномощниците да я проучат по-внимателно. На заседанието от 29 юни/11 юли Андраши изказал мнение, че текстът на документа трябвало да се съкрати и прочел следната редакция: „Високопоставените подписващи се страни считат всички членове на настоящия акт за съединение от такива споразумения, върху изпълнението на които те се задължават да бдят и да надзирават.” Солсбъри също заявил, че не можел да си обясни целта на руското предложение. Той не можел да си представи по-тържествена н по-задължителна санкция от подписа на неговото правителство и предпочитал да не приема ново задължение, което е или безполезно, защото Англия желае договора да бъде изпълнен, или пък има цел, която не е ясно определена. Бисмарк попитал Солсбъри, дали изказаното от него неодобрение се отнася и към редакцията на Андраши, която съкращава предложението и го прави по-просто. Отговорът бил, че било безполезно да се каже, че конгресът се задължава да бди и да надзирава изпълнението на своите постановления. За да примири видимото разногласие Шувалов предложил следната редакция: „Високопоставените подписващи страни, като дават на споразуменията на Берлинския договор тържествена и задължителна санкция, считат всичките членове на настоящия акт за съединение на такива споразумения, върху изпълнението на които се задължават да бдят и надзирават.“ Веднага след това Каратеодори паша напомнил своите забележки и обяснил, че Портата гледа на своя подпис като на задължение и се считала за обвързана непременно да изпълни задълженията, които е подписала наравно с другите сили. Но редакцията на руския документ като налага на подписващите страни задължението да надзирават взаимно изпълнението на отделните споразумения на целия договор, задължава Турция не само да допусне при себе си контрол отвън, но и сама да контролира другите задължени държави. За изпълнение на последното условие съществували трудности. Затова Портата била готова да изпълни своите задължения, но да упражнява контрол или да допусне при себе си такъв, тя никога нямала да се съгласи, защото това задължение е ново и твърде тежко за едно правителство, което не иска ни тежестите му, ни ползите от него. За да съкрати разискването, Бисмарк заявил, че основния въпрос бил: трябва ли да се записва в договора специален член, или да се смята, че подписите са такова формално задължение, което няма нужда от друго потвърждение. Андраши заявил, че поддържа своята редакция, а Горчаков обявил, че е получил от своя августейши господар нарочна заповед да представи в конгреса предложение, с което да се даде санкция на постановеното от конгреса. Той бил съгласен да се изменят някои думи в предложението, но не приемал редакцията на Андраши. Препоръчвал редакцията на Шувалов. Председателят предложил на конгреса да гласува редакцията на Шувалов. Пълномощниците на Австрия нямали нищо против тази редакция; пълномощниците на Франция, на Англия и на Италия се отказали да гласоподават; пълномощниците на Турция обявили, че са си изразили мнението и че си стоят на него. Пълномощниците на Германия приели руското предложение. Председателят констатирал, че руският документ не се одобрява от събранието и подлага на гласоподаване предложението на Андраши. Френските, английските и италианските пълномощници и този път се отказали да гласуват; турските отхвърлили този текст, а руските обявили, че поддържат своята редакция. Корти обяснил, че конгресът споделял желанието на княз Горчаков да се оздрави пълното изпълнение на договора, но италианските и другите пълномощници, се въздържат от гласоподаване, защото намират за достатъчни изявленията, които Каратеодори паша е дал в името на Високата порта. Вадингтон предложил на конгреса да вземе акт от тези изявление на Каратеодори паша и да се задоволи с това. Колкото до редакциите на новия член от Горчаков и Андраши, на тях той гледал като на нещо твърде неопределено: те или не прибавяли нищо към силата на договора и тогава са безполезни, или имали много широк смисъл и тогава надминавали намеренията на конгреса. Когато конгресът е подлагал Турция на големите жертви, които и се наложили, тогава се е имало пред вид да се запази целостта на султановото владичество поне над останалите части на империята. Между това предлаганите сега редакции имали за цел ни малко ни много да установят едно постоянно опекунство над турското правителство. Приготвения договор включвал в себе си твърде много условия, които при приемането на искания контрол твърде лесно можели да се обърнат на ред предложения за намеса в делата на Турция. За турското правителство имало очевидна полза, ако то изпълни изцяло и без задна мисъл всичките решения на конгреса. За момента било достатъчно конгресът да вземе акт от изявленията на Турция и да изчака делата и само по тях да съди за намеренията на Портата. Вадингтон мъчно можел да разбере, как може да се добави на такъв тържествен акт, като договора, една безполезна в даже опасна санкция. Ако е ставало дума да се учреди едно надзираване само за някои определени споразумения, тогава можело да се говори, но да се установява право за общо контролиране върху такова голямо количество от неравни по важност постановления, е голяха опасност за бъдещето. С приемането на такова начало конгресът би въвел между силите причини за недоразумения н несъгласия. Горчаков, Вадингтон и Шувалов разменили още няколко реплики, но председателят се намесил и обявил, че тъй като руското предложение и австрйската поправка не се приели от конгреса, резултатът от цялото разискване ще се ограничи само с отбелязването на фактите в протокола: предложението на руската страна, отговора на Портата и решението на конгреса да се вземе акт от изявленията на първия турски пълномощник. 5.4. Гробище за прослава на загиналите на Шипка В заседанието на 28 юни/10 юли Шувалов поискал разрешение да направи специално предложение. То му било внушено от чувство, което всеки от събратята му щял да разбере и оцени. На билото на Балкана се намирало място, на което са произтекли геройски боеве, насочил Шувалов вниманието на пълномощниците към прохода Шипка. Подобни боеве е имало в историята, но при тях никога не са се изявявали с такава енергия военните и патриотичните добродетели на участниците, както на това място. Казаното се отнасяло и за двете страни. Такива боеве оставяли след себе си взаимно уважение и почит към паметта на хилядите руснаци и турци, на които костите се белеят по доловете на Шипка. Молбата към високото събрание била, то да засвидетелства своята почит към падналите на Шипка юнаци, като съдейства на това място да се оформи гробище за прослава на загиналите. Там не трябвало вече да се издигат укрепления и да гърми топ. Каратеодори паша благодарил от страна на своето правителство на Шувалов за добрите чувства, изразени и към турците в предложението. Първият турски пълномощник се считал за длъжен да отбележи, че никъде другаде не се почитат жертвите така дълбоко, както на изток. Турското правителство никога не се е противило на построяването на гробища и на надгробни черкви. Ако и сега работата е за построяване на гробища за загиналите на Шипка войници, той одобрявал този проект напълно. Но в прочетеното от граф Шувалов предложение той забелязал един израз, който създавал трудности: руският пълномощник предлагал Шипка да се превърне на „прославящо гробище“. Без съмнение Портата нямало да създаде никакви трудности за въздигането на гробище до Шипка, заявил Каратеодори паша, но все пак запазвал мнението на своето правителство относно точното определяне на мястото, което ще посочат руските пълномощници. Шувалов не останал доволен от отговора. Той не се съмнявал, че Портата ще приеме предложението, но не ставало дума за обикновено гробище. Към него момент границите още не били прекарани и за Шипка не можело още да се каже, кому принадлежи - на Румелия ли, или на България. За това той предлагал Шипка да се заобиколи с ограда, на която границите ще се укажат от европейската комисия така, щото костите на загиналите във великата борба войници да почиват за напред в неутрална земя. Мехмед Али паша реагирал, като предложил към предложението да се прибавят думите: „с отчитане на стратегическото положение на мястото”. Шипка била страгическа позиция и ако тя остане на Турция, имало проблем да бъде определена за място на прославящо гробище. Председателят заявил, че предложението на руските пълномощници ще се посрещне със съчувствие от всички съотечественици, които с благоговение се отнасят към паметта на падналите в боевете. То ще бъде добре оценено и от всички правителства, които познават взаимното уважение, което образованите народи отдават на своите умрели и на възпоминанията им. Едно постановление на конгреса, че желанието на участниците в него е да се приеме от турското правителство предложението за мемориални гробища на Шипка, било в съгласно с чувствата на цяла Европа и ще помогне за запазване на гробовете на юнашките войници. Бисмарк бил на мнение, че в протокола може да се констатира съгласието на конгреса върху руското искане и да се възложи на европейската комисия грижата да проучи на място средствата за удовлетворяване на това искане. 5.5. Окончателен вид на Берлинския договор В заседанието на 12/24 юни председателят напомнил, че с цел да се намали работата на конгреса, още при започването на разискванията били представени два начина за действие. Конгресът е можел или да пристъпи направо към разглеждането на целия Санстефански договор, като измени онези от постановленията, които биха могли да доведат до нарушаване на мира в Европа, или да се съчини нов договор, в който да се поместят резултатите от разискванията на конгреса и който ще бъде задължителен за всички, включително и за двете подписали Санстефанския договор страни, понеже подписите и на двете страии ще стоят и на новия дипломатически акт. Бисмарк клонял повече към втория начин на действие, защото намирал в Санстефанския договор много неща, които интересували само Русия в Турция и на които нямало защо да се придава европейски характер. Приготвянето на нов договор, в който да влязат само онези разпореждания, които променят положенията на прелиминарния договор, изглеждало по-просто, и по-практично. По този начин работата щяла да се съкрати, защото много от членовете на Санстефанския договор ще останат без да се разглеждат от конгреса. Ако има частни въпроси, от които се интересуват само някои от силите, такива въпроси можело да се уреждат на частни срещи между интересуващите се страни и конгресът ще се избави от излишни разговори. Солсбъри се съгласил с последния начин на действие, а Бисмарк уточнил, че ако конгресът отмине някои от постановленията на Санстефанския договор, без да вземе отношение по тях, защото не го интересуват, това нямало да се счита за съгласие, че тези постановления се обръщат от руско-турски в общоевропейски. Само онези точки ще влязат в новия договор, върху които са ставали разисквания. На 14/26 юни в седмото заседание на конгреса Бисмарк предложил от името на Германия да се състави една комисия, в която да влязат по един представител от всичките сили и която ще има за цел да приготви редакцията на всички постановления на новия договор. Всяка от силите трябвало да посочи пълномощника, който ще я представлява в комисията. Предложението било прието единодушво и на следващото заседание, проведено на 16/28 юни, председателят уведомил събранието, че според решението на конгреса редакционната комисия се е съставила от следните лица: за Германия - княз Хоенлое, за Австрия - барон Хаймерле, за Франция - г. Деспре, за Англия - лорд Одо Ръсел, за Италия - граф Лоне, за Русия - г. Убри, за Турция - Каратеодори паша. Комисията провела първото си заседание същия ден пре­ди обяд. На 27 юни/9 юли докладчикът на комисията Депре по искане на председателят на конгреса изнесъл информация, какво свършила редакционната комисия и какъв е общия план на бъдещия договор. Работата била напреднала и за да се довърши се чакали само рапорта на делимитационната комисия за границите в Европа и Азия и проектите за постановленията на Азия. Относно общия план на изложението Депре обяснил, че комисията е можела да следва два пътя: или да върви по реда на Санстефанския договор, или да следва реда на заседанията на Конгреса. Тя е избрала последното разпределение и членовете на договора ще се появят в следния ред: 1. България; 2. Източна Румелия; 3. Християнските области в Европейска Турция; 4. Черна гора, Сърбия, Румъния и Дунав; 5. Азия. След това щели да следват разните общи определения, които се отнасят до цялата Турска империя. В края на изложението щяло да се помести указанието, че трактатите от 1856 и 1871 г. остават в сила във всичките си части, които не са изменени или отменени с новия договор. По повод на редактирането на договора Убри от името на руските пълномощници направил следното предложение: Санстефанският договор е бил предварителен и установените в него териториални изменения е трябвало да се подложат на разни нови промени и на потвърждаването на Европа, затова в него не били указвани определени срокове на предаването на откъснатите от Турция в завзетите и до сега от турски войски местности. Както високото събрание било определило с общо съгласие времената, когато трябва да се освободят и върнат на султана местата, които му принадлежат, тъй също е необходимо да се постановят определени срокове относно местностите, които се намирали още под властта на Портата и трябвало да се освободят и предадат по принадлежност на съответната държава. Определянето на тези срокове за всеки случай отделно можело да се предаде на редакционната комисия. Мехмед Али паша от своя страна прочел следното предложение: „Турските пълномощници обръщат внимание на високото събрание върху чл. X от Санстефанския договор и желаят да се запазят онези постановления в него, които се отнасят до военния път през Софийския санджак, защото според очертанието на границите на тази местност прокарването на нови пътища за съобщение, вън от Рахманлийската, Ихтиманската к Пазарджишката каази, не е възможно.“ Председателят обърнал внимание на турския пълномощник, че повдигания с прочетения документ въпрос е вече решен, но че при всичко това предложението ще се напечати и ще се сложи на дневен ред за следващото заседание. В заседанието на 28 юни/10 юли председателят поканил докладчика на редакционната комисия да прочете пред събранието предварителното изложение на договора. Депре съобщил на конгреса, че преамбюлът към договора още не е приготвен, но че ще бъде готов за следващото заседание. След което прочел членовете за България и припомнил, че при обсъждането на тези членове в комисията са се появявали много забележки и съображения. Върху член I, който нареждал „едно християнско управление“, Каратеодори паша повдигнал въпрос, дали трябва да се помества такова условие, което е неоспоримо от само себе си. Комисията обаче намерила за нужно да запази текста, както си е. Когато се е разглеждал член Ш, където се определят условията за избирането на българския княз, Одо Ръсел изказал мисълта, че няма да бъде зле да се каже, че княжеското достойнство е наследствено. След едно разискване комисията не намерила за нужно да приеме това мнение и английският пълномощник не счел за необходимо да настоява. В редактирането на член V, който говорел за равноправието и за свободата на богослуженията, се срещнали големи трудности. Този член бил еднакъв за България, за Черна гора, за Сърбия и за Румъния и комисията била длъжна да приспособи същата редакция към различните положения за всичките гореказани страни. Особено трудно било да се обхванат с този член румънските евреи, на които поданството още не било точно определено и наредено. За да избегнат недоразуменията, граф Лоне предложил да се помести в члена за Румъния следната фраза: „Румънските евреи, които не са приели чуждестранно поданство, по само себе си стават поданици на Румъния.“ Бисмарк обърнал внимание на комисията върху големите неудобства, които могат да произтекат при изменението на решенията на конгреса. Събранието трябвало да забрани всяко изменение на съдържанието и да поиска от комисията само обработване на формата. Деспре обяснил, че комисията е запазила първоначалната редакция на члена и че граф Лоне се е задоволил с поместването на неговата добавка само в протокола. След като Депре прочел член VI, който уреждал временното управление на България и отношенията на турския комисар с руския императорски комисар, Солсбъри запитал докъде ще достигат правата на турския комисар в случай на несъгласие с руския комисар. Депре отговарил с думите на самия член като казал, че турският комисар, заедно с пратениците (делегатите) на другите сили, помага на руския комисар и надзирава делата на администрацията. Председателят добавил, че турския комисар в такъв случай може да се оплаче пред посланиците на подписалите се сили, а Солсбъри изявил желание, това обяснение да се помести в протокола. Сен Валие обаче отбелязъл, че в края на член VI се уреждал именно този случай, на който наблягал Солсбъри. Членове VII, VIII, IX и X минали без забележка. По повод на член XI, който постановява събарянето на крепостите, между някои от пълномощниците се отворил спор за срока, до който трябва да се изпълни това споразумение. По предложение на Андраши конгресът се съгласил да замени думите: „в най късо по-възможност време” с думите „в една година и даже по-скоро, ако има възможност“. По-нататък Депре преминал към прочитането на наредбите за Източна Румелия. Каратеодори паша изказал някои възражения против нарочното указание, че генерал-губернаторът трябва да бъде от християнско вероизповедание. Като се опирал на осветеното от конгреса начало за равенството в правата, първият турски пълномощник отбелязал, че това указание не е в съгласие с изказаните от конгреса чувства. Той впрочем, не си спомнял да се е решавал в конгреса въпроса за вярата на генерал- губернатора. Председателят обаче, удостоверил, че в случая конгресът е оставил непроменени определенията на Санстефанския договор по тази част и така мълчаливо ги е утвърдил. Бисмарк настоял да не се повдигат възражения върху решени вече от конгреса въпроси. Другите членове за Румелия и параграфите за Черна гора се приели, без съществени забележки. При прочитането на члена за капитализиране на данъка на Сърбия, Горчаков повдигнал въпроса за важността на това постановление и казал, че руските пълномощници възразяват против него. Хоенлое, Хаймерле и Убри обявили от своя страна, че те не са гласоподавали в името на своите правителства по този въпрос. В резултат конгресът решил да се постави това условие на дневен ред за разискване в следващото заседание. Членовете за плаването по Дунав не предизвикали никакви възражения. Върху члена за Босна и Херцеговина турските пълномощници обявили, че те си стоят на декларацията, която са вече съобщили в името на своето правителство, която била записана в протокол 12. Върху члена за свободата на вероизповеданията Корти отбелязал, че при разискванията по този предмет в конгреса мнозина от пълномощниците изявили желание досегашното положение в светите места да се запази не само за Франция, но и за другите сили. Трябвало да се прибави една алинея в този смисъл. Като припомнил на италианските пълномощници уговорките, с които Франция се е съгласила да участва на конгреса и по причина на които е станало нужда да се укаже специално на правата на Франция, председателят отбелязал, че втората половина на същия параграф напълно удовлетворявала мисълта на Корти, понеже в нея се постановява, че в светите места не може да стане никакво изменение на досегашното положение. След това обяснение графът не счел за необходимо да настоява на първото си искане и обявил, че ще се задоволи, ако забележката му се помести само в протокола. Председателят благодарил от името на конгреса на Депре за извършения важен труд н заседанието се закрило. С. Татишчев е преразказал накратко съдържанието на Берлинския договор с включване на по-важните постановления в него. С направените някои корекции и уточнявания, то изглежда така: Под името България се разбират само българските области на север от Балкана, които ще формират княжество, плащащо данък на султана, но напълно самостоятелно и самоуправляващо се. То ще има право да си избира княз, утвърждаван от султана със съгласието на великите държави. Княжеството ще има християнско правителство и народна войска (милиция), и ще си изработи свой органически устав. До въвеждането на новото държавно устройство,управлението на княжеството се възлага на императорски руски комисар. Императорски турски комисар, както и консулите, назначени от другите държави, подписали договора, ще му оказват съдействие и ще наблюдават за хода на временното управление. То не може да продължава повече от девет месеца след деня на ратификация на Берлинския договор. След изработването на органическия устав ще се пристъпи веднага към избор на българския княз. След коронацията на княза новото устройство ще влезе в сила и княжеството ще започне да упражнява напълно своята автономия. Турските войски ще напуснат България, а крепостите ще бъдат разрушени за сметка на княжеството. На юг от Балкана се образува провинция Източна Румелия, която макар и да остава непосредствено под военната и политическата власт на султана, ще се ползва с административна автономия. Границите ѝ няма да достигат на юг до Егейско море, а на изток няма да се простират по-далеч от тези на бившия Пловдивски санджак. Областта ще се ръководи от генерал-губернатор християнин, назначен за срок от пет години от Портата със съгласието на великите държави. Вътрешният ред в Източна Румелия ще се поддържа от местна жандармерия, която ще се подпомага от местна милиция. При формирането на жандармерията, както и на милицията, чиито офицери ще се назначават от султана, ще се взема под внимание вярата на местното население. Султанът ще има право да защитава границите на провинцията по суша и по море, да издига по тези граници укрепления и да поддържа в тях турски войски, като се задължава да не разполага в граничните гарнизони нередовни войски, като башибозуци и черкези. Редовните войски, които са определени за служба по границите, в никакъв случай не трябва да се разквартируват по домовете на жителите. Когато преминават през провинцията на път към гарнизоните си, не трябва да престояват в нея. Генерал-губернаторът ще има право да поиска изпращането на турски войски в провинцията, в случаите, когато се заплашва вътрешната или външната ѝ безопасност. Портата е длъжна да съобщи за това свое решение, както и за нуждата, с която го мотивира, на представителите на великите сили в Цариград. Организацията на Източна Румелия се възлага на европейска комисия, съставена от представителите на великите държави и Портата. Комисията ще управлява финансите на областта до въвеждането на новото управление. Руските войски, които ще окупират както Княжество България, така и Източна Румелия, не трябва да превишават 50 000 човека, а срокът на пребиваването им е определен на девет месеца от деня на ратифициране на Берлинския договор. В следващите след това три месеца Русия се задължава да освободи окончателно от своите войски и Румъния. Цялото пространство на запад от Княжество България и Източна Румелия до границите на Албания, включително и крайбрежието на Егейско море, което по Санстефанския договор е отнесено към България, остава на Портата, която се задължава да въведе както в тези области, така и във всички останали подвластни ѝ части на Европейска Турция, населени с християни, областно устройство, сходно с това, което от 1868 г. е въведено на остров Крит, като се предостави на местното население да участва в съставянето на новите правила. Гърция и Турция трябва да се разберат за поправяне на границата между тях. Ако двете държави не се споразумеят, великите сили ще посредничат. Австро-Унгария получава правото да окупира със свои войски и да въведе свое управление в Босна и Херцеговина, а също и да държи гарнизони в Ново-Пазарския пашалък. Призната е независимостта на Черна гора, която получава увеличения на територията откъм страна на Херцеговина и Албания, макар и значително по-малки, отколкото отредените ѝ по Санстефанския договор. Черна гора придобива и пристанището Антивари на Адриатическото крайбрежие, но няма да има право да притежава военни кораби и военно знаме. Дейността на морската полиция по протежение на брега на Черна гора е предоставена на Австро-Унгария, която обещава на търговския черногорски флот покровителството на своите дипломатически агенти. Провъзгласява се независимостта от Портата на Сърбия и Румъния. Към Сърбия се присъединяват няколко окръга, главно в източно и южно направление, а не както е по Санстефанския договор. Румъния получава Северна Добруджа в замяна на Южна Бесарабия, която се присъединява към Русия, без устията на Дунав, които остават на Румъния. Потвърдени и разширени са правата на Дунавската европейска комисия, в чийто състав се включва и Румъния. Ардахан, Карс и Батуми с техните окръзи се присъединяват към Русия, която връща на Портата Алашкертската долина и Баязид, отстъпени ѝ според договора от Сан Стефано. Батуми се обявява за свободно пристанище, отворено изключително за търговия. Котур преминава към Персия. Портата се задължава да въведе в своите области, населени с арменци, реформи и подобрения, каквито се изискват от местните нужди, както и да осигури безопасност на населението от черкезите и кюрдите. В Румъния, Сърбия, Черна гора, България и Източна Румелия, а също и във всички владения на султана се прогласява пълна свобода на съвеста. Свободата на вероизповеданията се гарантира за всички, като не могат да се налагат никакви ограничения относно йерархическото устройство на различните местни вероизповедания или за техните отношения към духовните им ръководители. Духовните лица, поклонниците и калугерите от всяка народност, които пътуват по Европейска или Азиатска Турция, ще се ползват с еднакви права, преимущества и привилегии. Споменатите лица имат право на официална дипломатическа и консулска защита на силите в Турция, като с такава защита се ползват и техните религиозни, благотворителни и други заведения в Светите места и другаде. Правата, които са предоставени на Франция, се запазват неизменни, няма да се прави никакво изменение на съществуващото положение в Светите места. Монасите в Атон независимо от техния произход, запазват своите владения и имущества, като ще се ползват без изключение с пълно равенство в упражняването на правата и привилегиите си. Накрая на Берлинския договор се прави уговорката, че Парижкият договор от 3 март 1856 година, а също така Лондонският договор от 13 март 1871 година остават в сила във всички техни постановления, които не са отменени или изменени. 5.6. Закриване на конгреса На заседанието на 1/13 юли председателят поканил пълномощниците да пристъпят към подписването на договора, който съдържал 64 точки, които редакционната комисия извлекла от протоколите на заседанията на конгреса. Андраши от името на участниците изразил благодарност към домакините на конгреса с думите: „В тази минута, когато нашите усилия достигнаха до пълно и общо съгласие, не може да не отдадем чест и похвала на знаменития държавен мъж, който ръководеше нашата работа. Той всякога имаше предвид утвърждаването на мира. Той посвети всичките си усилия да примири разногласията и да тури по-скоро край на неизвестностите, които висяха така застрашително над Европа. Благодарение на мъдростта и на неуморната енергия, с които нашия председател управлява нашата работа, той спомогна в твърде голяма степен за успеха на умиротворителното дело, за което сме се заловила вкупом. Уверен съм, че ще посрещна единодушното одобрение на това събрание, като ви предложа да поднесем на н. светлост нашата най-гореща благодарност. В минутата на нашата раздяла, аз мисля, че още по-добре ще отговоря на вашите чувства, като изкажа и вашата почтителна признателност за благоволителното и милостивото гостолюбие, което н. в. германският император и неговата августейша фамилия показаха към нас.” Княз Бисмарк отговорил: „Думите, които граф Андраши произнесе в името на това високо събрание, ме разчувстваха дълбоко. От сърце благодаря на конгреса за неговите добри чувства и изказвам дълбоката си признателност към моите другари за снизхождението, което имаха към мене при протичането на нашата работа. Примирителния дух и взаимното доброжелателство, които одушевяваха всичките пълномощници, улесниха моята работа, която аз по причина на недоброто си здраве не се надявах да изкарам до края. Сега, когато конгресът достигна до желания резултат, аз ви моля да си спомняте с добри чувства за мен. Колкото до мен, аз никога няма да забравя прекараното между вас време.” Пълномощниците пристъпили към подписването на седемте екземпляра от договора. След приключване на подписването, председателят отново взел думата и обявил: „Констатирам, че работата на конгреса е завършена. Считам за последно свое задължение да изкажа благодарности от името на конгреса към тези пълномощници, които участваха в комисиите, и особено на г, Депре и на княз Хоенлое. Аз благодаря от името на високото събрание и на секретарите за голямата ревност, която те показаха и с която твърде много спомогнаха за улеснение на делото на конгреса. В изразяването на тази благодарност имам предвид и всички чиновници и офицери, които са участвали в специалните проучвания на конгреса. В минутата на нашата раздяла аз без страх утвърждавам, че конгресът много доприне на Европа. Ако и да не беше възможно да се осъществят всичките желания и стремежи на общественото мнение, историята ще отдаде справедливост на нашите усилия и намерения и на нашето дело и пълномощниците ще се утешават със съзнанието, че са възвърнали до колкото им е било възможно толкова заплашвания мир в Европа. Този голям резултат не може да се намалява с някаква партизанска критика. Аз имам твърдото упование, че съгласието в Европа с божията помощ ще остане дълготрайно и че личните и сърдечни отношения на пълномощниците през времето на нашите занятия още повече ще утвърдят и заякчат добрите връзки между нашите правителства. Още веднъж благодаря на моите другари за тяхната благосклонност към мен и с дълбокото съхранение на това хубаво впечатление на високото ви благоволение обявявам последното заседание на конгреса за закрито.” Пълномощниците се разделят точно в 5 часа след обяд.

4. Част четвърта 4.1. Румъния връща Южна Бесарабия на Русия, получава Северна Добруджа Обсъждането по време на Берлинския конгрес на въпросите, свързани с Румъния, се усложнявало от търканията, които руското правителство имало с румънското по повод връщането на Русия на откъснатата от нея през 1856 г. Южна Бесарабия. Управляващите среди в Букурещ, съшо като сръбските, не били съгласни с решаването на териториал­ните проблеми, засягащи Румъния, както те били постановени в Санстефанския договор. Още в първите дни на февруари 1878 г., на път за Главната квартира на Дунавската армия, Игнатиев се спрял в румънската столица, където обсъдил с краля и румънските държавници Братиану и Когълничану въпроса за връщането на Южна Бесарабия на Русия, и в замяна отстъпването на Северна Добруджа на Румъния. Румънските ръководители възразили, като из­тъкнали, че се нарушава националното един­ство на румънския народ и се придават към Румъния чужди земи. Отношенията между двете държави охладнели. Острите противоречия на Русия с Великобритания и Австро-Унгария породили в Букурещ надеждата, че Румъния може да запази Южна Бесарабия и да придобие допълнително Северна Добруджа. Позовавайки се на обстоятелството, че румънски представители не са участвали в подготовката на Одринското примирие и Санстефанския прелиминарен мирен договор, Румъния отказала да ги признае. През март 1878 г. Братиану посетил Виена и Берлин. Министърът на външните работи на Австро-Унгария, Андраши, който действал за сформиране на антируска коалиция, призовал румънците решително да се съпротивляват на искането за връщане на Южна Бесарабия на Русия. Бисмарк бил по-предпазлив и ги посъветвал да се възползват от готовността на руската страна да се договаря. „Можете да поискате много и да получите от нея значителни териториални компенсации“, бил съветът на германския канцлер. След като пристигнали в Берлин, макар и непоканени на конгреса, Братиану и Когълничану посетили делегациите на държавите-участнички и ги запознали със своите претенции. По думите на Когълничану, от всички получили „дружеска подкрепа, но платонична, т. е. безплодна“. А главата на френското външно министерство Вадингтон им дал съвет да не хранят излишни надежди. Известно време не могли да се срещнат с Бийкънсфийлд. Той се оправдавал с голямата си заетост, но всъщност след като било постигнато споразумение с Русия, англичаните изгубили интереса си към „румънската карта“. Когато все пак английският премиер се срещнал с Когълничану, той се въздържал да изкаже собственото си мнение и обърнал внимание, че обменът на териториите, който руснаците предлагали, бил много изгоден за румънците. На заседанието на 17/29 юни, след като гръцките пълномощници изложили позиците на своето правителство и се оттеглили, конгресът продължил с дневния ред, в който се предвиждало разглеждането на чл. V и чл. XIX от Санстефанския договор, които се отнасяли до Румъния. Като напомнил поставения от него в предишното заседание въпрос, Солсбъри предложил да се реши дали румънските представители ще се изслушат в конгреса, или не, Според него представителите трябвало да се приемат, защото щом вече били приети да се изслушат предста­вители, които искат чужди области (визират се гърците), несправедливо щяло да бъде да не се изслушат представителите на една страна, която иска да запази местностите, които са вече нейни. Корти се присъединил напълно към изказаното мнение. Бисмарк обаче заявил, че не вижда в приемането на румънските представители голяма полза, каквато е имало в приемането на гръцките, защото исканията на последните, какъвто край и да им се даде, не можели да имат важно значение за изхода на конгреса. Исканията на румънските пратеници не били от есте­ство да улеснят споразуменията. И затова не било желателно да се увеличават трудностите при миролюбивата задача на конгреса с включването им. Шувалов наблегнал на разликата между Гърция, която била независима държава, и Румъния, на която независи­мостта още не е призната. Повече сходство имало между Гърция и Сърбия, която вече е призната за независима, но конгресът все пак не е счел за необходимо да приеме сръбските пратеници. Председателят попитал бюрото от кого е подписана молбата за приемането на румънските пълномощници в конгреса, и Корти удостоверил, че тя била подписана от двама министри и е подадена и препоръчана от Солсбъри и от италианските пълномощници. Тогава Бисмарк подложил въпроса на гласуване. Андраши приел предложението на Солсбъри и се надявал, че то ще може да доведе до такова решение, което ще усили гаранциите на мира. Вадингтон бил на мнение да се приемат румънските представители и изказал надежда, че това внимание ще накара Румъния по-лесно да приеме решенията на конгреса. От руските пълномощници Горчаков обявил, че споделя мнението на Бисмарк. Целта на Русия също била да се достигне по-скоро до един траен мир и тази цел ще се затрудни от присъствието на румънските пратеници на конгреса. Без да се произнася против приемането, Горчаков помолил мнението му да се запише в протокола. Шувалов също обяснил, че бележките на румънските представители противоречат на желанията на руското правителство и ще увеличат трудностите на разискванията. Русия не можела да слуша да я обвиняват, без да се защити. Ако болшинството на конгреса, обаче, пожелае да се произнесе в подкрепа на приемането на румънските представители, руските пратеници сами нямало да се противопоставят на предложението на Солсбъри. След като турските пълномощници не направили никакво въз­ражение, Бисмарк обявил, че той е искал да гласува след заинтересованите държави, и че в името на Германия се съгласява с предложението за приемане на румънските представители. Адраши изказал желание те да се изслушат по същия начин, както и гръцките. Конгресът се съгласил с това желание и председателят оповестил, че ще призове румънските пред­ставители на заседанието в следващия понеделник, 19 юни/1 юли. След това конгресът пристъпил към обсъждането на членовете от Санстефанския договор, които се отнасят до Румъния. Председателят прочел ал. 1 от чл. V, гласяща: „Високата порта признава независимостта на Румъния, която ще има право и на военно възнаграждение. Това възна­граждение ще се определи по съгласие на двете страни“. И попитал, ще се приеме ли този принцип безусловно или ще трябва да се свърже с териториалното изменение, което Румъния нска да отхвърли. Бисмарк не искал да вземе отношение по тази точка и желаел да чуе какво мислят другите представители относно независимостта на Румъния: свързана ли е тя с другите условия на Санстефанския договор или не, и ако е свързана, може ли Румъния да иска независимост, без да се подчинява на другите задължения? Корти отбелязъл, че Санстефанския договор е сключен между Русия и Турция без участието на Румъния. По тази причина, според него, Румъния е по-малко свързана с този договор, отколкото Турция. Затова той бил на мнение, че независимостта на Румъния не трябва да се свързва с приемането на други постановления. Шувалов обаче, не споделял това мнение. Румъния наистина сама била прогласила своята независимост, но тази независимост не може да се приведе в изпълнение без съ­гласието на Европа. И конгресът има право да определя, свързана ли е Румъния или не с другите членове на Санстефанския договор. Бийкънсфийлд изразил голямо съжаление към постановленията на чл. XIX относно Бесарабия. Текстът на този член се отнасял до Тулчанския санджак, както и островите на Делтата и Змийския остров, които Русия получавала като военно възнаграждание. Тя нямало да ги присъедини към територията си, а си запазвала правото да ги размени срещу частта от Бесарабия, откъсната по Парижкия договор от 1856 година. Въпросният член бил в нарушение на договора от 1856 г., заявил Бийкънсфийлд, и само много голяма необходимост е можела да предизвика такова изменение в него. Но такава необходимост не се посочвала. Постановеното не можело да се счита и като проста размяна на земи между две държави. Членове 4 и 20 от Парижкия договор задължавали силите и Русия да почитат свободата на плаването по Дунав, а в Санстефанския договор нямало никаква га­ранция за тази свобода. В член 4 на Парижкия договор съюзните сили се задължавали да върнат на руския император всичките места, които са били окупирани от техните войски, но само с условието посочено в чл. 20, че границата откъм Бесарабия ще се поправи, за да се осигури по-добре свободата на плаването по Ду­нав. Това е било задължение спрямо Европа. Между това руското правителство днес си вземало отстъпените от него места, без да изпълни задълженията, поради които тези места са били отнети. Протестирал срещу това решение, без да иска да знае, приема ли се или не размяната на земите, за които се говори. Другите сили, които са подписали Парижкия договор, може да се отказват да се намесят в този въпрос, но той чакал разяснение от своите руски колеги относно задъл­женията, които тяхното правителство мисли да даде, за да се гарантира свободата на Дунав. Горчаков се съгласил с Бийкънсфийлд, че свободата на плаването по Дунав била от голям европейски интерес, но той не виждал влиянието, което можело да окаже връщането на Бесарабия върху свободата на Дунав. Затова обявил, че руското правителство не може да отстъпи по този въпрос и се надява, че лорд Би­йкънсфийлд няма да повдига възражения, когато узнае, че сво­бодата на плаването по Дунав никак няма да пострада от връщането на Бесарабия. Шувалов също се изказал по въпроса, като дал разяснения, които да удовлетворят Бийкънсфийлд. Русия считала въпроса за Бесарабия, като въпрос на чест и затова тя не искала обратно всичките места, които ѝ били взети през 1856 г., а само онези, които по никой начин не могат да застрашат свободата на Дунав. Освен това Румъния не се ощетява, тъй като в замяна на Бесарабия тя получавала една много по-обширна област, която била завоювана с руска кръв и която била в категорията на военните придобивки. В замяна на Бесарабия Румъния щяла да получи Добруджа. Горчаков пожелал да добави допълнителни бележки за цената на замяната. Румъния получавала вследствие на войната, в която е била призвана да вземе участие, не само признаването на нейната независимост и разрушаването на турските крепости, които постоянно я заплашвали. Тя имала и нови присъединения към територията си, които я увеличавали с 3500 квадр. километра, а населението ѝ нарасвало с 80 000 жители. Получавала ѝ делтата на Дунав, придавали ѝ се също плодородни окръжия, като Бабадаг и търговското морско пристанище Кюстенджа. Русия не искала повече, отколкото дава, заявил Горчаков и припомнил, че всичките права и свободи на Румъния са добити с руска кръв. Нито един договор не се е подписал между Русия и Турция без да се е постановявало нещо в полза на Румъния. Бисмарк заявил, че е съгласен с Бийкънсфийлд относно оздравяването на свободното корабоплаване по Дунав, но че и той не виждал никаква връзка меж­ду свободата на Дунав и връщането на Бесарабия. По въпроса за Бесарабия той се присъединявал към руските пълно­мощници не толкова от внимание към руските интереси, колкото от желание за траен мир в Европа. Делото на конгреса нямало да бъде пълно и оконча­телно, ако не бъде решен въпросът с Бесарабия, който е лош спомен за руския народ и същевременно не вреди на румънските интереси. С отказа да бъде удовлетворено историче­ското право върху Бесарабия, достойнството на Русия като велика сила щяло да бъде уязвено. Конгресът щял да прояви слабост, а свършеното от него дело ще бъде нетрайно. Председателят предложил да се отложат разискванията по този въпрос до момента, когато румънските пратеници бъдат изслушани в конгреса, което щяло да се проведе на следващото заседание. Предложението се приело и на заседанието от 19 юни/1 юли на първо место в дневния ред било поставено изслушването на румънските представители. Съгласно с решението на конгреса председателят призовал министрите на румънския княз, Братияну в Когалничану, да присъстват на заседанието, за да представят съобщенията, с които са натоварени. След като им дал думата да изкажат мненията и съображенията на тяхното правителство, Когалничану благодарил на конгреса за това, че е благоволил да ги приеме, и прочел обширен меморандум. В началото на меморандума се заявявало, че румънското правителство приема за несправедливо да се откъсва каквато и да било част от сегашната румънска територия. По-нататък следвала историческа справка за Бесарабия, която до 1812 г. принадлежала на Молдовското кня­жество и нейната автономия била тържествено призната с всичките по предишни договори между руската и турската империи. Кючук-Кайнаржикския договор признавал князете на Влашко и Молдова за господари и постановявал, че Бесарабия е част от Молдова. На областта погрешно се е гледало като на турска или татарска, защото турците са държали в нея три крепости, Както в 1812 така и в 1878 г. Бесарабия на може да се иска от Румъния по силата на правото на завоевание. Тя принадлежала на едно княжество, на което самата Русия през всичкото време на последната война е гледала като на неза­висима и съюзна държава. Освен това, в началото да войната Русия сключила с Румъния конвенция, с която изрично се гарантирала целостта на румънската територия. Тази гаранция се поискала и се дала още тогава, когато работата била само за преминаване на руските войски през Румъния. После Русия поискала от Румъния да се намеси във войната. Потвърдената в Петербург конвенция от 4/16 април 1877 г. била достатъчна, за да запази на Румъния тази част от Дунава, с която тясно е свързано нейното благосъстояние. След въпроса за Бесарабия в меморандума следвали изложени още претенции. Румъния искала да се освободи от задъл­жението за пропускане на руските войски през страната, докато трае окупацията на България. Морето и Дунав давали на руските войски по-лесни и по-евтини пътища за завръщане в Русия. След претърпените изпитания Румъния имала нужда от спокойствие. Тя трябвало да поправи причинените от войната вреди, а това нямало да може да се постигне, ако движението на руските войски през страната продължи. Справедливо било да се дадат на Румъния по силата на нейните стари правдини устията на Дунав заедно със Змийските острови. С това ще се възстанови и старото решение в Европа, според което пазенето на свободното плаване по устието на Дунав е било възложено през 1856 г. на крайдунавските княжества Влашко и Молдова. Румъния се надявала да получи от руското правителство и военно възнаграждение. Тя предлагала постановените и добитите от Русия военни обезщетения да се поделят между съюзните държави съразмерно с извадените на бойното поле войски. Императорското правителство приело вече принципа на това разпределение за Сърбия и за Черна гора. Румъния имала основания да иска даже нещо повече, защото е била принудена да държи за всеки случай на крак до 70 000 души войници, претърпяла е в своите крайдунавски градища разрушения и вреди, изхабила е пъ­тищата и военните си материали. Стойността на тези различни статии трябвало да се изплати от военното обезщетение, което се давало на Русия н да се определи по определен от конгреса начин. Накрая Когълничану изразил увереността на Румъния, че нейната независимост ще се припознае пълно и окончателно. Към първоначалното ѝ право на тази независимост сега се прибавяли допълнителни основания: тя спечелила това право на бойното поле. Десет хиляди румънци са паднали на полето при Плевен и с живота си са изкупили свободата и независимостта на своето отечество Всичко това едва ли щяло да бъде в състояние да осигури спокойствието и мира в Румъния. Затова тя искала да види, че Европа не отказва сво­ята помощ в усилията ѝ да увенчае своите стремежи за пълна неутралност. Ако Европа не ѝ откаже, тя ще се старае да докаже, че у нея няма други честолюбиви желания, освен да бъде верен пазител на свободата на дунавските устия и да се посвети на развитието на нейните държавни учреждения и на нейното благосъстояние. След Когълничану се изказал друтият румънски пълномощник, Братияну. Той отбелязъл, че изложението, което направил неговия другар за правата и за интересите на Румъния, нямало нуж­да от допълнително разяснение. Високото събрание имало на разположение всичките данни, за да изпълни своето дело и да уреди положението на изток. Позволявал си само да прибави, че откъсването на една част от румънската територия, не само ще причини на румънския народ болка, но ще разклати у него доверието му към договорите и предаността му към законите. Председателят обявил, че конгресът ще изучи прилежно представените от румънските пратеници забележки и разсъждения. След оттеглянето на румънските представители, кон­гресът обаче, без да дискутира изнесеното от румънските представители, пристъпил към дневния ред, който бил продължение на разглеждането на алинея 1 от чл. V на Санстефанския договор. Меморандумът на румънците в частта за Бесарабия всъщност е бил проява на черна неблагодарност. Всички придобивки за Румъния, описани в него, са се дължали на Русия, но когато на Берлинския конгрес тя е поискала да ѝ бъде върната Бесарабия, която е получила на времето от Турция, като предлагала в замяна турски земи, завладени при последната война, румънците не били съгласни. Те построили исканията си в реда: Южна Бесарабия е румънска; Северна Добруджа трябва да се присъедине към Румъня, заради участието ѝ във войната; независимостта на Румъния се полагала по право. Разминаванията в румънския меморандум с действителните факти не били дискутирани на конгреса, но те явно са били известни на делегатите, тъй като били описани в меморандума, който Горчаков изпратил на 31 януари/12 февруари на руския посланик във Виена Новиков, с цел той да запознае Андраши с вижданията на руското правителство по спорните въпроси с Австро-Унгария. В меморандума се обяснява, че Бесарабия никога не е принадлежала на Румъния. След Руско-турската война от 1806-1812 г. по силата на мирния договор, сключен между двете воюващи страни, областта между реките Прут и Днестър, която до тогава била турско притежание, била присъединена към Русия и през 1818 г. е обявена за губерния. Руско-турската граница е установена по р. Прут до вливането ѝ в р. Дунав, а след това по Килийския ръкав на Дунав до Черно море. През 1856 г. Бесарабия е откъсната от Русия не по силата на завладяването, а с член от Парижкия мирен договор, който нямал връзка с Румъния, тъй като тогава тя не е съществувала. Целта на вносителите на въпросния член била двояка. Искало се е да се отдалечи Русия от Дунав, за да се затрудни плаването на руските кораби по него и по този начин се ограничат възможностите те да конкурират корабоплаването на другите дунавски държави. Едновременно с това се отрязвал прекия път на Русия към България и оттам към Егейско море и Проливите. Присъединяването на Молдавия към Влахия и образуването на Румъния било нарушение на Парижкия договор. На Берлинския конгрес Румъния искала да получи пълна независимост под сян­ката на руските победи. Позоваването на член от конвенцията, сключена с Русия през 1877 г., който уж гарантирал териториалната цялост на Румъния, не можел да бъде приложен в дадените условия. Смисълът на този член бил, че ако вследствие на някакво нападение на турците или външна намеса, Румъния бъди заплашена, Русия трябва да защитава нейната цялост, за да не се наруши съдействието, което тя се задължавала да ѝ оказва по време на войната. Руското правителство обаче, никога не е имало предвид да утвърждава владението ѝ на педята земя, на чието отстъпване Русия гледала като на временна случайност, която трябва да изчезне заедно с породилите я причини. Румъния знаела, че Русия ще поиска тази педя земя обратно.Уверенията на румънците, че без тази териториална гаранция те нямало да подпишат конвенцията, нямат значение, тъй като те отлично са знаели, че ако откажат да съдействат на Русия, тя е щяла да се отнесе към Румъния като към турска провинция и ако се е налагало, е щяла да бъде завладяна. Румънските министри, които са подписали тази конвенция, сами са използвали този аргумент, за да я оправдаят пред парламента. Русия не може следователно да позволи тези аргументи да я възпрат да не изпълни искането, което е нейно право и неин дълг, и което не накърнява някакъв законен интерес. Ако Румъния получи от Европа признание на нейната независимост, Русия ще се отнесе към нея като към независима държава. В противен случай обсъждането на този въпрос ще бъде част от общото прераз­глеждане, породено от сегашната война и Русия ще предяви и ще защити своето право. Меморандумът на Горчаков бе описан в „Натискът за ревизия на Санстефанския договор“, част първа, т. 1.3. Тук са повторени някои моменти от нето, за да стане ясно с какво изложеното от румънските представители се разминава с дейстнвително произтеклите събития и обстоятелства. След излизането на румънците от залата на конгреса Бисмарк изобщо не отворил дума за казаното от тях. Направо пристъпил към въпроса за независимостта на Румъния, като отбелязъл. че преди всичко трябва да се разбере, дали всичките участващи в конгреса сили са съгласни да я признаят. Напомнил, че след 1856 г. Влашко и Молдова са се съединили в една държава и че силите като са сключвали търговски споразумения (конвенции) с Румъния, на практика са я признали за независима. Сега трябвало Европа да санкционира тази независимост, като имало основание да се постави въпроса, при какви усло­вия трябва да се вземе това решение и не трябва ли тези усло­вия да бъдат същите, каквито вече били приети за Сърбия. Вадингтон казал, че като се водят от същите принципи, както и до сега, френските пълномощници предлагат на конгреса да признае румънската независимост при същите условия, при които се припознала и сръбската. Френският пълномощник бил на миение, че желаейки да влезе във великото семей­ство на европейските държави, Румъния трябва да приеме и товара на това положение, на което тя иска да има ползите и преимуществата. Местните трудности бързо ще се преодолеят, когато Румъния приеме тези принципи и признае религиозните свободи на населението. Тогава еврейското племе ще се увери, че вече нищо не му остава, освен да се труди и да свърже своите интереси с интересите на местните жите­ли, подчертал Вадингтон, обръщайки внимание на съществуващото до тогава в Румъния дискриминационно отношение към религиозните права на евреите и мюсюлманите. Накрая той повторил, че същите политически и вероизповедни условия, каквито били поставени на Сърбия, трябвало да се наложат и на Румъния,. Последвали изказвания на Бисмарк, Андраши, Бийкънсфийлд, Корти и Горчаков, които заявили, че от името на техните страни приемат френското предложение. Шувалов обаче добавил, че припознаването на румънската независимост от Русия може да стане при непременното условие, че Румъния ще се съгласи с връщането на Бесарабия на Русия. Турските представители също нямали нищо против предложените принципи и председателят констатирал, че конгресът признава независимостта на Румъния при същите условия, както и на Сърбия. Но трябвало да се обърне внимание върху казаното от граф Шувалов, според което румънската независимост ще бъде призната единодушно само с условие, че Румъния ще приеме териториалното изменение, постановено в чл. XIX на Санстефанския договор. По-нататък последвала дикусия какво още да се даде на Румъния, за да се съгласи тя да върне Бесарабия. Инициатор за това бил Вадингтон, който с уговорката, че се обръща „към справедливия благоволителен дух на руското правителство“ попитал, дали не е възможно да се даде на Румъния някакво удовлетворение. Вчерашните думи на княз Бисмарк много добре по­казали необходимостта от бързото решаване на този въпрос, с който било свързано честолюбието на една велика империя. За успешното приключване на конгреса било полез­но да не се протака решаването му. Едновременно с това френските пълномощници намирали, че с румънците се е постъпило доста жестоко и че замяната, която им се дава, не е достатъчна. Още от деня на откри­ването на конгреса Франция не е преставала да съветва Румъния да приеме връщането на Бесарабия, но в също­то време тя считала за свой дълг да отправи възвание и към чувствата на Русия н да изкаже желанието си, щото на Румъния да се дадат още места в Добруджа и да се прибавят към дадената вече област Силис­тра и Мангалия. Андраши подкрепил идеята и обявил, че с такава мисъл австрийското правителство се е съгласило да се изслушат румънските пратеници в кон­греса и със същата мисъл то ще настоява за пълната свобода на плаването по Дунав и за присъединението на Добруджа към Румъния. За по-бързото и по-лесното достигане на задачата на конгреса, пълномощниците на Австро-Унгария също тъй желаели да се додадат на Румъния местностите между Силистра н Черно море. Корти изказал желание да присъедини и гласа на Италия към гласа на Франция. Той се надявал, че когато се разширят южните граници на Добруджа, Румъния по лесно ще може да се съгласи на замяната. Горчаков от своя страна напомнил, че в едно от предишните заседания той доказал достатъчността на възна­граждението, което се дава на румънското княжество. Добруджа с излишък запълвала отстъпването на Бесарабия и освен това Румъния задържа и делтата на Дунав. Нещата вече не опирали до руското великодушие, тъй като разширението на южните граници на Добруджа щяло да бъде във вреда на Българското княжество, което и без това вече било много стеснено. Горчаков поискал да разбере, кои именно места се имат пред вид да бъдат додадени на Румъния. Бисмарк искал да постави на гласуване дали линията на границата ще се определи от цялото събрание, или ще се даде на комисия. Но Горчаков заявил, че желае този въпрос да се реши още на същото заседание. Разискванията в специалната комисия щели да се проточат твърде дълго, по-добре било да се постигне решение на часà, дори и с цената на отстъпки от страна на Русия. Намесил се и Шувалов, който посочил, че Русия е действала доста великодушно, като е предложила на Румъния област от 3500 кв. километра, бряг на Дунав с 150 километра дължина и морско крайбрежие от доста голяма важност. Ако Румъния желае да получи още някои места, в които румънското население е доста гъсто, но не съставлява болшинство, руските пълномощници могат да направят някакви отстъпки именно на това основание. Между Расово (Rasova) и Силистра имало пояс, където румънското население е доста многочислено и Шувалов вярвал, че с отстъпването на триъгълника, който ще започва на изток от Силистра и ще се съединява с линията на тогавашната граница, Русия с излишък ще удовлетвори желанието на конгреса. Бисмарк, като се посъветвал с Горчаков, изразил желание да се сложи край на въпроса още същия ден. Заявил, че ще бъде удовлетворен, ако предложеното увеличение задоволи Румъния. Делото на конгреса нямало да бъде трайно, ако при решаването на този въпрос една велика сила остане засегната в своето достойнство. Каквито и да са симпатиите на Германия към Румъния, чийто крал е член от императорската германска фамилия, важно било мирът в Европа да се осигури колкото се може по-добре. Вадингтон отново се включил в пазарлъка и изразил желание, щото и Мангалия да влезе в новите граници на Добруджа. Пълномо­щниците започнали отново да разискват оживено новата линия, като Корти предложил да се включи и Силистра. За да изпълни желанието на Вадингтон, Шу­валов прочел следната редакция: „Пред вид на съществуването на румънски елемент, руските пълномощници се съгласяват румънската граница да се разпростре надлъж по Дунав от Расово до Силистра. Граничната точка на Черно море не може да задмине Мангалия“. Тази редакция давала да се разбере, че Силистра минава към България, а Мангалия остава в Румъния, и е приета от конгреса. Първият пълномощник на Франция благодарил на руските пълномощници за приемането на неговото мнение, но веднага след него Солсбъри предложил да се даде на Румъния и Змийския остров. Руските пълномощници отговорили със съгласие. Предсе­дателят обявил край на дебатите и удостоверил, че събранието единодушно признава независимостта на Румъния при еднакви условия със Сърбия. Освен това се съгласява да приеме в замяна на Бесарабия Добруджа, в разширените и уточнени на заседанието граници. По-нататък Каратеодори паша прочел следните предложения: 1. Съществуващият данък на Румъния ще се капитализира и произведението му ще се вложи в касите на турското съкровище в определен срок. 2. Румъния ще вземе върху себе си една част от турския държавен дълг н тази част ще бъде съразмерна с разходите на местата, които се присъединяват към нея. 3. В отстъпените ѝ места Румъния заменя Високата Порта във всичките права и задължения по отношение на предприятията, на обществените сгради и др. подобни. Председателят обявил, че тези предложения не трябва да се обсъждат в пълно заседание и конгресът решава да ги прати в комисията за редакция. Направени били и някои по-дребни корекции в текста на Санстефанския договор, като някои формолировки трябвало да бъдат изпратени също на редакционната комисия. Въпросът за данъка бил повдигнат отново в заседанието от 29/11 юли. Породила се дискусия по въпроса, трябва ли Сърбия и Румъния да участват в изплащането на турския дълг, след като са участвали в победоносната война срещу нея. Било решено, че двете княжества трябвало да се натоварят само с част от дълговете на Турция, отнасяща се за присъединените към тях бивши турски области. Приета била и следната декларация: „Присъстващите на конгреса сили съветват Високата порта да състави в Цариград финансова комисия, в която ще се назначат от съответстващите правителства вещи лица и на които ще бъде възложено да изучи исканията на турските кредитори (носителите на турски книжа) и да изнамери най-добрите и действителните средства за удовлетворение на тези искания в пределите и възможността на турските финанси в сегашно време.” 4.2. Корабоплаването по река Дунав и събарянето на турските крепости В заседанието на 20 юни/2 юли дневният ред на конгреса предвиждал разглеждането на чл. ХII и XIII от Санстефанския договор, които се отнасяли до река Дунав и турските крепости по нея. Австро-Унгария внесла редица уточнения и изменения. След като председателят прочел чл. XII, Хаймерле представил проект за неговата нова редакция. Накратко ставало дума за следното: За да се осигури още по-добре свободата на плаването по Дунав, частта на реката от Железни врата до устията ѝ на Черно море се обявява за неутрална. Неутралността се простира и на островите по течението и на бреговете на реката в посочения участък. Укрепленията по тези брегове ще се разрушат и нови няма да се издигат. Военни кораби няма да се допускат в тази част на Дунав. Изключение ще има само за леките кораби на речната полиция и на митниците. Военните стационарни параходи на великите сили при устията си остават и за напред, но те няма да могат да отиват по-нагоре от Галац. Европейската комисия в Долния Дунав си запазва служебните задължения и ги упражнява от Галац до морето. Действието ѝ ще се продължи след 1883 г. до ново споразумение между силите. Правата, задълженията и привилегиите на комисията остават незасегнати. Потвърждават се свободите, с които се ползват съгласно съществувщите договори учрежденията, постройките и персоналът ѝ. В упражняването на служебните задължения Европейската комисия си остава независима от властта на държавата, на която принадлежи дунавската делта. Тя ще запази специалните си знаци и знамена над своите здания и учреждения, сама ще си назначава и издържа чиновниците. Финансовите ѝ задължения ще се изложат в нов правилник и устава на нейното устройство ще се подложи на преглед, за да се сложи в съответствие с новите обстоятелства. Освен държавите, които са вземали дотогава участие в тази комисия съгласно Парижкия договор от 1856 г, за напред в нея ще се бъде представена и Румъния чрез един свой пратеник. Правилата за плаване и за речната полиция от Железни врата надолу ще бъдат съобразени с ония, които са били въведени или ще бъдат въведени от комисията за течението на реката от Галац надолу. Един комисар от страна на Европейската комисия ще следи за изпълнението на тези правилници. По течението между Железни врата и Галац търговията и плаването няма да се облагат с никаква специална такса, имаща за цел да се облагодетелстват търговията и съобщенията по суша във вреда на търговията по реката. Член V на Лондонския договор от 13 март 1871 г. се променя и изпълнението на работите за отварянето на праговете при Железни врата се поверява на Австрия. Прибрежните на тия места държави ще дават на нея всичките улеснения, каквито биха се поискали в полза и за успех на работите. Разпорежданията на чл. VI от гореказания договор, които се отнасят до вземането на временна такса за покриването на разходите по въпросните работи, си остават в сила и се изменят в полза на Австро-Унгария. Солсбъри обяснил, че приема главните принципи на това австрийско предложение, но отбелязъл, че текстът му обхваща едно цяло законодателство, което не може да се приеме само с едно прочитане. Въпросът бил твърде важен и било желателно да се разгледа от конгреса в едно по-нататъшно заседание. Председателят обече мисли, че голяма част от подробностите в прочетеното предложение са извън задачата на конгреса, тъй като пълномощниците са се събрали да приемат, отхвърлят или да заменят членовете в Санстефанския договор, но не и да съчиняват правилници за специални предмети и въпроси. Хаймерле помолил да се отбележи, че австрийското предложение обхваща много съществени начала: неутрализация на Дунав до Железни врата; постоянно действие на Дунавската комисия; участие на Румъния в работата на тази комисия; предаване само на Австрия изпълнението на работите при Железни врата. Шувалов се съгласил с председателя и също намирал, че това законодателство не може да се разисква подробно на конгреса, но че той не може да си обясни главният му смисъл. Какво трябва да се разбира под думата „неутрализация”? Колко широка ще бъде тази неутрализация и с каква цел се иска тази мярка? Солсбъри изказал мисълта, че след като Русия става придунавска страна, се появява нов елемент във въпросите по плаването по реката. Необходими са специални постановления за търговията и за това английският пълномощиик помолил конгреса да задържи въпроса и да отложи разискването му до тогава, докато силите постигнат съгласие относно процедурата. Председателят изказъл мисълта, че от предложението можело да се извлекат няколко важни начала и да се подложат на гласуване. Затова предложил то да се огледа от авторите или от редакционната комисия и от него да се изведат главните начала, върху които конгресът можел да се произнесе. На 22 юни/4 юли отново се гледал въпроса за Дунав и съкратения текст, в който австрийските пълномощници трябвало да изложат накратко началата на тяхното предложение. Шувалов обявил, че и руските пълномощници от своя страна са приготвили едно предложение върху същия предмет, и го прочел. След което председателят отбелязал, че твърде малка разлика има между това и предложението на австрийските пълномощници. Убри уточнил, че целта на руските пълномощници е била да се избягнат подробностите и да се запазят само началата. Хаймерле посочил разликата между двата тек­ста. Най-голямото различие било, че в неговото предложение се посочвал Галац, като крайна точка; до която се простират действията на Европейската Дунавска комисия, указвало се е на мерките за надзор по реката, както и на бъдещите разпореждания по работите на Желез­ните врата, а пък в руския текст нищо за това не се е споменавало. Той мисли, освен това, че нужните изменения в един договор може да реши и внесе само конгреса, а не каквато и да е специална комисия. След размяната на мисли било решено един австрийски, един руски и един неутрален по въпроса пълномощници да обединят двете предложения. Определени били Хаймерле, Убри и Сен Валие. Окончателният текст, след като е прегледан от редакционната комисия, придобил следния вид: „За да увеличат гаранциите за свободно плаване по река Дунав, което се смята от общ европейски интерес, високопоставените договарящи се страни вземат решение да разрушат всички крепости и укрепления по реката от Железни врата до устието ѝ, като такива повече не се разрешава да бъдат построявани. Никакъв военен кораб не може да плава по течението на Дунава надолу от Железни врата с изключение на леките кораби, които са предназначени за службата на речната полиция и на митническите власти. Военните кораби, които се намират в устието на Дунава, могат да плават само до Галац. Европейската Дунавска комисия, в която Румъния ще има представител, ще продължи своята дейност, която от този момент ще се разшири до Галац при пълна независимост на прибрежните власти. Всички договори, споразумения, актове и решения, които се отнасят до нейните права, преимущества, привилегии и задължения, се потвърждават. Една година преди изтичането на срока, определен за съществуването на Европейската комисия, силите ще се споразумеят за продължаване на пълномощията ѝ или за измененията, които те сметнат за необходими да бъдат въведени. Правилата за плаване, за речната полиция и за надзора ще се изработят от Европейската комисия, със съдействието на делегати на крайбрежните държави и ще се приложат в съответствие с онези, които са направени или ще се направят за частта от Галац надолу. Европейската дунавска комисия ще сключи споразумения за осигуряване поддръжката на фара на Змийския остров. Извършването на работите по отстраняване на препятствията, които се създават за корабоплаването при Железни врата и праговете, се възлага на Австро-Унгария. Крайбрежните държави в тази част на реката ще предоставят всички възможни улеснения, които биха били поискани в интерес на самите работи. Постановленията на член 6 от Лондонския договор от 13 март 1871 година, които се отнасят до правото на вземане на временна такса за покриване на разноските по тези работи, остават в сила в полза на Австро-Унгария.“ 4.3. Териториалните придобивки на Русия в Азия – повод за Англия да окупира Кипър В четиринадесетото заседание на 24 юни/6 юли конгресът трябвало да реши въпроса за териториалните изменения в Азия. Там също се водила война и Русия завладяла значителна турска територия. Тъй като Англия демонстрирала, че е заинтересована директно от този въпрос, считало се, че от неговото решение зависело дали ще има мир или война в Европа. Това мнение се тиражирало в пресата, но реалната ситуация била коренно различна. Англия имала вече тайно подписан договор с Турция за използване на остров Кипър като военно-морска база. Там трябвало да се струпат английски войски и техника, които „да помагат на Турция да възпира евентулна руска агресия, идваща от крепостите в Азия“. Става дума за Карс и Ардахан, които съгласно Санстефанския договор трябвало да преминат във владение на Русия. С такива аргументи английското правителство шантажирало Високата порта и убедило султана на 25 май/4 юни 1878 г. да подпише предложеното му англо-турско споразумение, известно под името Кипърска конвенции. С него Англия получила право да окупира и управлява остров Кипър. (виж „Натискът за ревизия на Санстефанския договор“, т. 5.3) . Едновременно с това Солсбъри подписал с Шувалов споразумение, според което английското правителство се съгласявало да не оспорва желанието на руския император да запази завоеванията си в Кавказ и Армения, и да придобие пристанище Батуми. В бъдеще можело да възникне сериозна опасност, която да застраши спокойствието на турското население в Азия, се казва още в споразумението, но английското правителство поемало задължението да защитава Османската империя от тази опасност. Руският император от своя страна декларирал, че в бъдеще границата на Русия няма да бъде разширявана откъм страната на Азиатска Турция. Така изглеждали взаимоотношенията между Англия, Турция и Русия съгласно подписаните между тях през май-юни 1878 г. документи. На практика, когато на Берлинския конгрес се е разглеждал въпроса за териториалните придобивки на Русия в Азия, не е имало никаква интрига, още по-малко е съществувала опасност от война. Нещата били далеч по-тривиални. Настанявайки се на остров Кипър Англия можела много по-успешно да контролира своите източни владения, както и пътищата към тях, каквито били Проливите и Суецкия канал. Кой ще владее Карс и Ардахан вече не било от кой знае какво значение за английското правителство. Солсбъри в писмо до английският посланик във Виена, Хенри Елиът, дори написал, че не си струвало Англия да води война с Русия заради Карс и Батуми. Както се вижда от споразумението с Шувалов, то ангажирало английското правителство, което означава, че Солсбъри не го е подписал на своя глава, а трябва да е направил това със съгласието на министър председателя Бийкънсфийлд. Сам Солсбъри, обаче, подготвил сценарий, според който пълномощниците на Англия трябвало да дават вид, че се съпротивляват на присъединяването на Карс и Батуми към Русия и след като се окаже, че тя не отстъпва по този въпрос, Англия трябвало срочно да предприеме мерки за „спасяването“ на Османската империя, като се яви в нейна защита. Според този сценарий, когато на конгреса се започне обсъждането на гл. XIX от Санстефанския договор, отнасяща се до руските анексии в Азия, британските представители щели да направят „отчаяни, но безплодни опити да убедят Русия да не взема Карс “. И в края на деня ще обявят, че си запазват възможността да заявят на следващото заседание курса, който ще вземе Англия по въпроса. Разбира се, Солсбъри съвсем естествено е приемал, че Русия няма да се откаже от Карс. Но през това време в Англия ще стане ясно, че Кипър вече е английско владение и предаването на Карс няма да е от съществено значение за защитата на английските интереси на изток. Огласяването във в. „Глоуб“ на англо-руското споразумение било в полза на англичаните, тъй като им давало формално основание да се откажат от предварителното споразумение, ако не изцяло, то в някои негови точки. В последния момент те променили сценария, като решили, че за Англия Батуми бил стратегически по-важен от Карс. И макар, че предварително се съгласили черноморското пристанище да бъде придобито от руския император, с оглед да демонстрират привидна неотстъпчивост пред Русия английските пълномощници оспорили отстъпването на Батуми, като се отрекли от подписаното споразумение. Измислили и подходящо оправдание за действието си. В записката си за Берлинския конгрес Шувалов обяснява, че конгресът заседавал вече трета седмица, когато като избухване на бомба дошло разгласяването в английския печат на англо-руския договор. Това произвело в английското общество силно вълнение срещу правителството и възмущение от неговото действие. Бийкънсфийлд бил обвинен, че е направил прекалено големи отстъпки на Русия. В резултат двамата английски министри Бийкънсфийлд и Солсбъри заявили на Шувалов, че се отказват от пункта на споразумението, според който те се задължавали да не се противопоставят на отстъпването на Батуми на Русия. Развълнуван от тази новина, руският пълномощник напомнил на Солсбъри, че той е положил своя подпис под споразумението и го призовал да не се отказва от него. Английският министър на външните работи обяснил, че той признавал задължителния характер на споразумението, но предвид неодобрението в Англия към неговите действия, той не можел да го изпълни и затова трябвало да си подаде оставката. Това действие, обаче, на практика нямало да бъде от полза за Русия, тъй като „в същия ден“ Солсбъри щял да бъде заместен от друг министър на външните работи, за когото договорът нямало да бъде задължителен, защото не го е подписвал. Тази „логика“ много добре показва, че Солсбъри е подписал договора в качеството си на министър, но самият договор е формален и зад него не е стояло английското правителство. „Ето по какъв начин правителството на Бийкънсфийлд разбираше солидарността на своите министри“, възмущава се Шувалов в записката си, но пропуска да спомене, че Александър II го е предупредил, че е възможно такова действие. Всъщност, както вече стана дума, публикуването на англо-руското споразумение в пълния му вид е станало още в началото на работата на конгреса, и Бийкънсфийлд тогава е показал, че няма да се съобразява с клаузата в споразумението, отнасяща се до изтеглянето на турските войски от Южна България. Вече при разглеждане за въпроса за териториалните придобивки на Русия в Азия, руските пълномощници са разбрали, че англичаните се отмятат и от съгласието си Батуми да стане част от Руската империя. Въпросите за азиатските придобивки на Русия били засегнати в Санстефанския договор в чл. XIX, отнасящ се до военните обезщетения. Там се указвало, че Ардахан, Карс, Батуми, Баязид и територията до Саханлуг, били отстъпени от султана на руския император в замяна на част от паричното обезщетение, което Османската империя дължала на Русия, като компенсация за загубите ѝ по време на войната.. При разглеждането на въпросните придобивки, осъществено на заседанието на конгреса, проведено на 24 юни/6 юли, Солсбъри заявил, че отделянето на такива големи територии от Турция разклащали силата и обаянието на Високата порта в Азия и правели трудно поддържането на реда в тези места. И попитал руските пълномощници, дали не са си променили мнението относно Ардахан и Карс, след като в частните срещи английските пълномощници вече изказали своите възражения и ги обяснили. Ако Русия постоянства в желанието си да задържи и тези места, Солсбъри се виждал принуден да обяви, че той запазва правото на Англия да защити интересите и влиянието си върху населенията по такъв начин, който намери за най-подходящ. Горчаков отговорил, че благодарение на примирителния дух и на взаимните отстъпки, делото на конгреса се доближило до своята цел – установяване на общополезен мир за цяла Европа, който бил еднинствено достоен за високопоставените лица, които са се събрали в Берлин. На конгреса Русия направила най-големите отстъпки и за да се довърши и увенчае успешното дело, към което се стремели всички, тя отстъпвала Ерзерум, Баязид и долината на Алашкерт обратно на Турция. През последните две места минавали керваните и главния търговски път за Персия и по-естествено било Турция да има грижата за поддържането на тези места. Руският първи пълномощник добавил, че руският император ще обяви Батуми за свободно пристанище и ще даде с това ново удовлетворение на материалните интереси на всичките народи, занимаващи се с търговия, и най-много на интересите на Англия, за която търговията е основно занимание на по-голямата част от корабите ѝ. От думите на Солсбъри се разбира, че по въпроса за Батуми вече са проведени двустранни разговори и руснаците са информирани за намерението на англичаните да оспорят преминаването на пристанището към Русия. За тези разговори става дума и в записката на Шувалов. На тях именно Солсбъри е обявил, че се отказва от споразумението за отстъпването на Батуми. (Според В. М. Хвостов Бийкънсфийлд и Солсбъри са твърдели, че в споразумението от 18/30 май те не били давали на Русия своето съгласие за анексирането на Батуми, а са приемали, че става дума само за окупация на пристанището.) На 20 юни/2 юли Милютин си записал: „Остава още една съмнителна точка в договора – Батуми“, имайки предвид несъгласието на англичаните пристанището да стане руско. И добавя информацита, явно току що получена от Берлин, че „в това отношение като че ли е било постигнато предварително споразумение“. В което англичаните поставили само едно условие: Батуми да бъде превърнат в порто франко. Руснаците, разбира се, нямало да оспорват това искане. В записките си от конгреса за 25 юни/7 юли германският пълномощник Хоенлое е отбелязъл, че кореспондентът на Таймс, Бловиц, бил доверено лице на всички пълномощници и на практика тайно движел работите на конгреса. Той разговарял с английските пълномощници и разбрал, че те са готови да отстъпят на Русия Батуми, ако пристанището бъде обявено за „порто франко“, т. е. за свободно пристанище, където се ползва правото на безмитен внос и износ на стоки. Русия трябвало да поеме ангажимент да не издига укрепления в Батуми. Бловиц посъветвал руските пълномощници да обяват отстъпката още в самото начало на разглеждането на въпроса, преди да започне неговото обсъждане, за да не се развали диалогичното настроение по-нататък, вследствие на язвителните бележки от едната или другата страна, които често се чували в заседанията на конгреса. „На другия ден, когато се обсъждаше точката, отнасяща се до азиатските граници – е написал Хоенлое, - аз бях приятно изненадан, когато Горчаков започна със заявлението, че той се обвързва със задължението да направи Батуми порто франко. След това Бийкънсфиййлд произнесе патетична реч и отстъпи Батуми на Русия. По този начин главния въпрос беше благополучно разрешен и мирният изход на конгреса беше осигурен.“ На практика обаче, събитията относно изясняването на статута на Батуми не са били приключили, защото англичаните продължили да изпълняват сценария си, имитиращ „оказване на сериозна съпротива на руснаците“. Или както сам Солсбъри е написал по този повод в нещо като паметна записка до Бийкънсфийлд, носеща дата 20 юни/2 юли: „Ще направя всичко възможно, за да изплаша Шу". Шу са казвали на Шувалов. На заседанието на конгреса на 24 юни/6 юли непосредствено след изказването на Горчаков, Бисмарк констатирал важността на направеното съобщение за отстъпването на Ерзерум и Баязид и особено превръщането на пристанището на Батуми в свободно, и подчертал, че такива отстъпки значително изменяли Санстефанския договор. Последната отстъпка улеснявала освобождаването на Батуми от турците и разменянето на този град с Ерзерум. Председателят заявил, че щял да се чувства щастлив, ако види, че английското правителство, на което интересите са големи по онези места, бъде удовлетворено от това уреждане. Успехът щял да бъде още по-решителен, ако конгресът се съгласи още същия ден да приеме тази важна точка и за по-нататък да остане само уточняването на подробностите. Горчаков пожелал да чуе мнението на конгреса, а председателят отправил апел към английските представители за благоразумни оценки. Бийкънсфийлд заявил, че с внимание е изслушал съобщението на Горчаков и също мислел, че тази доброволна отстъпка от страна на руския император заслужава дълбока благодарност от страна на събранието. В минутата, когато то се приближавало към края на своята работа и когато всичките пълномощници влагали сили да разрешат трудностите при отделните подробности, пълномощниците на Англия също констатирали голямата важност на примирителната постъпка на един силен господар, подчертал английският премиер. Предложението било в състояние да премахне едно от големите препятствия за желаното от цяла Европа решение. Първият английски пълномощник намирал, че превръщането на един спорен град в свободно пристанище и в търговски склад за всички народи, е добра идея. Той одобрявал напълно и приемал това предложение. Англия желаела този укрепен и никога непревземан град да си остане под властта на султана, но новото решение също я удовлетворявало. То обаче следвало да бъде разгледано внимателно, тъй като трябвало да бъде еднакво изгодно не само за Русия и Турция, но и за другите народи, понеже Батуми ставал общо средище за предприемчивия дух на всички народи. Английският пълномощник предпочитал да види в Батуми не само свободно пристанище, но и пристанище извън територията на Русия. Защото трябвало да се помисли и за предотвратяването или поне за намаляването на опасността от възникването на нови конфликти. Батумската област се намирала още в ръцете на населения, които не били доволни от решението тя да стане руско владение. Те считали, че са в състояние да я защитят и надигането им можело да предизвика големи опасности. Бийкънсфийлд приемал създаването на свободно пристанище в Батуми, но желаел да се проучат и подробностите за това решение в конгреса, като се вземат пред вид мерките за избягване на всякакви стълкновения. Представителите на всичките сили трябвало да осигурят мерки за предотвратяване на тази възможна бъдеща опасност. След тази реч председателят Бисмарк с удоволствие признал, че се направил голям напредък в споразумението. И се надявал споменатите опасности да могат да се избегнат при определяне на подробностите. След това приканил пълномощниците на Англия да развият по-добре обясненията за своите страхове. Конгресът щял да се постарае да направи нещо за отстраняването на опасностите, като другите сили също можели да се включат в осигуряването на мерките. Андраши одобрил превръщането на Батуми в свободно пристанище и изразил увереността си, че частните преговори между двете най-заинтересовани сили и този път ще изгладят трудностите. Той обявил, че приема предварително предложението до приключването на преговорите, които има да станат между двете държави. Вадингтон и Корти също изказали подкрепа, а Каратеодори паша запазил мнението си, докато английските пълномощници дадат подробни обяснения върху техните виждания по този въпрос и стане възможно те да се оценят по-пълно. Шувалов предложил в текста за руските отстъпки в чл. XIX, да се отбележи накратко, че Баязид и цялата Алашкертска долина остават на Турция с условие тя да върне Котур на Персия. Конгресът разгледал картата с границите, която той показал и председателят заявил, че превръщането на Батуми в свободно пристанище е вече одобрено и че същото е станало и с границите, които Шувалов показал. Подробното обозначение на границата трябвало да се предаде на специална комисия. Солсбъри обаче обявил, че има възражения и напомнил за интересите на населението в Батумската област, което отказвало да мине под руска власт. Едва след приключване на частните преговори между пълномощниците можел да се уточни окончателният текст на чл. XIX. Горчаков от своя страна обяснил, че предпочита въпросът да се разисква от целия конгрес и заявил, че е готов да отговори веднага на възраженията, които ще представят английските пълномощници. Имало две категории въпроси: първите били технически и имали за предмет определянето на окончателните граници. Те наистина не можели да се решават в конгреса и сам Санстефанският договор още от преди ги е предоставил на специална комисия. Колкото до опасенията за безопасността на населенията, те били неоснователни. Горчаков не можел да си обясни възраженията на Солсбъри и помолил той да изясни в какво се състои безпокойството, което е изказал. Солсбъри уточнил, че става дума за лазите, които били ислямизирано местно население, което нямало да иска да приеме руското владичество. Така един ден можело да се стигне до сериозни етнически конфликти. По този повод между Горчаков, Солсбъри и Мехмед Али паша се завързал спор върху количеството на населението в Лазистан. Горчаков, като се основал на известните данни, поддържал, че то не е по голямо от 50 000 души, докато пълномощниците на Англия и Турция го въздигали на 200 000 души. Председателят отбелязал, че повдигнатия въпрос е второстепен и не се отнася до мира, който се иска да се постигне на този конгрес. И настоял отново пред руските и английските пълномощници да се споразумеят върху тези и върху другите точки, като ги разгледат в частни разговори помежду си. Този съвет се приел от двете страни и конгресът решил разглеждането на чл. XIX да се отложи до пълно споразумение на английските и руските пълномощници. Въпросът за Батуми, обаче, не бил повдигнат повече от англичаните. Шу, тоест Шувалов, изглежда наистина се е изплашил, защото в записката си обяснява, че с искането да се откажат от Батуми, положението на руските пълномощници ставало критично. Ако се съгласят, това щяло да предизвика буря от негодувание в Русия. Ако пък отхвърлят искането – конгресът щял да се разтури и вероятно ще последва война. Затова руският пълномощник потърсил за помощ Бисмарк. Още същата вечер отишъл при него и го помолил да докаже подкрепата, която обещал преди началото на конгреса, като направи опит да разубеди Бийкънсфийлд да се откаже от искането си. Бисмарк направил това незабавно, пише Шувалов. Отишъл в хотел „Кайзерхоф“, където пребивавал английският пръв министър и след два часа този тежък инцидент бил ликвидиран. По-късно германският канцлер обяснил от какво се е възползвал. Казал на Бийкънсфийлд, че най-добрата политика била честната политика и човек трябвало да държи на обещанията си, дори да се е излъгал, когато ги е давал. След което си послужил със заплаха, като обърнал внимание, че споразумението от 18/30 май, макар да било двустранно, му било съобщено със съгласието на лицата, които са го подписали. Именно на основа на това споразумение канцлерът сметнал за възможно да посъветва германския император да свика конгреса в своята столица. Отказът от изпълнението на този договор щял да бъде вече дело не само между Русия и Англия, а ще се яви като нелоялна постъпка и по отношение на Германия. Във „Всемирная иллюстрация“, в броя от 1/13 юли 1878 г. потвърждават, че Бисмарк действително е взел отношение по въпроса за Батуми, но разказът във вестника се различава от този на Шувалов. Възможно е и двата разказа да са верни. Според „Всемирная иллюстрация“ председателят Бисмарк разговарял с кореспондента на лондонския вестник Times (това трябва да е бил споменатия Бловиц), и направо и откровено казал, че Русия имала в ръцете си по отношение на отстъпването на Батуми както съгласието на Турция, изразено в подписания от султана Санстефански договор, така и обещанието на Англия, изразено в англо-руското споразумение. И имала пълното право да настоява за изпълнение на тези обещания. Бисмарк изразил убеждението си, че Англия няма да започне война заради Батуми и дал да се разбере, че всички членове на конгреса, започвайки от него самия, изобщо не съчувстват на начина на действие на английските пълномощници. Това предизвикало съответното действие, продължава руският вестник. В конгресните кръгове вече се приемало за напълно достоверно, че Англия се съгласила за преминаването на Батуми в ръцете на Русия. Още повече, че руските пълномощници били заявили за готовността на своето правителство да срине турските укрепления и да направи от града свободно пристанище. Английските пълномощници все пак продължили да спорят по подробностите, изисквайки от Русия формални задължения, несъвместими с нейното достойнство, но всички били убедени, че работата ще се уреди и че на първото заседание на конгреса през следващата седмица, въпросът за Батуми ще бъде решен миролюбиво. От едно писмо от 28 юни/10 юли на Солсбъри до главния секретар на английското Министерство на външните работи, Крос, който го замествал тогава, става ясно, че Бийкънсфийлд съобщил на Горчаков, че се е съгласил Батуми да остане на Русия като свободно пристанище. На двустранна среща Горчаков и Бийкънсфийлд приели, че Батуми ще бъде само търговско пристанище. Ще се запази и съществуващото положение за преминаване на корабите през Проливите и така Батуми нямало да бъде заплаха за Босфора. Доколкото става ясно от писмото, Солсбъри не е разбрал какво точно е накарало Бийкънсфийлд да промени отношението си към Батуми. По указание на „началника“ Солсбъри започнал разговори с Шувалов, като поискал Батуми и околностите да бъдат обявени за независимо ханство. В замяна обещавал, че турците ще се евакуират незабавно както от там, така и от Варна. Шувалов обещал да помисли, но на следващия ден казал, че нямало смисъл от предприетото действие, тъй като Бийкънсфийлд бил ходил при Горчаков и последният е изпратил телеграма до С. Петербург, че лорд Б. бил напълно удовлетворен от обявяването на Батуми за свободно пристанище. „Вярвам, че това беше измислица“, е написал Солсбъри в писмото. И обяснява, че в крайна сметка трябвало да се задоволат с безплатното пристанище, но използвали, че предния ден Горчаков пристигнал неразположен при Бийкънсфийлд и успели да го убедят, свободното пристанище да бъде „само търговско“. „И това беше краят на нашите преговори за Батуми“, констатира Солсбъри. Но от продължението на писмото се разбира, че проблемът с лазите е имал развитие. Руските пълномощници направили нова отстъпка, като се съгласили от предвидената по Санстефанския договор турска територия, която трябвало да се присъедини към Русия, да изключат една област, населена с 90 000 души, главно мюсюлмани. Бийкънсфийлд и Горчаков се разбрали, лично те двамата, да определят границите на тази област. Чл. XVIII на Санстефанския договор относно град Котур и поправянето на турско-персийската граница били разгледани в заседанието на конгреса на 26 юни/8 юли. Съгласно с приетото решение, трябвало да се изслуша представителя на персийския шах, Малком Хан. Председателят го помолил да съобщи забележките на неговото правителство върху въпросния член, но Хан казал, че той няма нищо да съобщава, а иска само да разбере, какво е решението на конгреса. Правителството му го е упълномощило да приеме връщането на Котурското окръжие с признателност и че за тази местност той ще приеме онова определение на границите, което е направено от англо-руската комисия. Персийското правителство за напред щяло да се подчини на решението на високото събрание. След като персийският представител се оттеглил, председателят помолил руските пълномощници да си кажат мнението върху чл. ХVIII, който в Санстефанския договор гласял: „Високата порта ще вземе под сериозно внимание изказаното от европейската посредническа комисия мнение за владеенето на град Котур и се задължава да извърши всичките работи по окончателното определяне на границата между Турция и Персия.” Шувалов разяснил, че в станалите между Русия и Турция след подписването на Санстефанския мир преговори, Русия се съгласила да върне на Турция Баязид и Алашкерската долина, но с условие, че в замяна на това Котурската местност ще се върне на Персия. Определянето на границите ѝ не било трудно, тъй като сам Малком Хан обявил, че приема границите на комисията. Бисмарк натоварил Шувалов да предложи нова редакция на чл. XVIII. Солсбъри заявил, че и пълномощниците на Англия желаят да вземат участие, тъй като кралството било твърде много заинтересовано от въпроса за персийската търговия. Шувалов обявил, че ще се споразумее със своите английски колеги и на следващото заседание ще представи нов член. Каратеодори паша също взел отношение и заявил, че не знае нищо по въпроса и че ще иска инструкции от правителството си, но до тогава турските пълномощници били готови да помогнат на граф Шувалов в приготвянето на новия член, до колкото той ще потвърди решението на смесената комисия за отстъпването на Котур. Председателят напомнил, че трябвало да се запознаят с резултата от допълнителните преговори за разните подробности по града и пристанището на Батуми. Но понеже заинтересованите пълномощници не били довършили още своето дело, въпросът се отложил за следващото заседание. На 27 юни/9 юли бил разгледан окончателният вид на чл. XVIII от Санстефанския договор, отнасящ се до територията на Котур и турско-персийската граница. Шувалов прочел проекта за члена, като казал, че върху него са се споразумели руските и английските пълномощници и че той ще се изпрати в комисията за редактиране, ако се приеме от конгреса. Според проекта Алашкерската долина и град Баязид, чието присъединяване към Русия било одобрено от султана с чл. XIX от Санстефанския договор, си остават пак на Турция, а между Русия и Турция било постигнато съгласие, в замяна на тях Високата порта да върне от своя страна на Персия града и местността Котур в същите граници, които е начертала смесената англо-руска комисия. След това председателят попитал, дали руските и английските пълномощници са постигнали съгласие върху оставените на тяхното споразумение наредби за Батуми. Солсбъри отговорил, че за съжаление споразумението още не било готово, защото в последния час са се появили несъгласия върху начертаването на границата и работата се е забавила. Горчаков уточнил, че той се е съгласил с Бийкънсфийлд върху очертаването на границите и че на своя глава и своя отговорност е приел новата граница, която били нагласили с Бийкънсфийлд. По повод на това Горчаков прочел следното заявление: „Руските пълномощници вече имаха честа да уведомят конгреса, че техния августейши господар има намерение да въздигне Батуми в свободно пристанище. Те са упълномощени да добавят още, че намерението на негово величество е да направи това пристанище чисто търговско.” Бийкънсфийлд одобрил напълно изказаните чувства в прочетения документ и похвалил искрено примирителния дух, с който се е въодушевявал Горчаков в преговорите за Батуми и за околните местности. Първият английски пълномощник се е въодушевявал от същите чувства. Колкото до неспоразумяването за прекарването на границата, английският пълномощник е на мнение, че ако се представят спорните точки от проучването на делимитационната комисия, всичките трудности ще се премахнат и въпроса ще се разреши по удовлетворителен начин. Председателят изразил съжаление, че споразумението не е могло да стане непосредствено, и изказал опасения, че в комисията то може да се забави и затрудни. Горчаков обяснил още веднъж с картата в ръце, че границата покрай гр. Олти. която той е приел под своя лична отговорност и върху която мислел, че са се вече спогодили, ще се посрещне без всякакви трудности. Бисмарк предложил на силите да се съгласят поне върху това, че ако начертаването на спорната граница трябва да се предава в комисията, то да се предостави на последната да го реши без участието на офицерите и по обикновенно вишегласие. Това предложение се приело от всичките пълномощници. В записката си Шувалов разказва по-подробно историята за непостигнатото споразумение между Горчаков и Бийкънсфийлд по отношение на руско-турската граница в Мала Азия. Разказът много добре отразява в какво състояние по него време се е намирал първия руски пълномощник. Горчаков много държал да договори лично въпроса за Батуми непосредствено с Бийкънсфийлд и за това Шувалов не трябвало да се намесва в тяхната работа и да обсъжда въпроса със Солсбъри. Канцлерът бил много настоятелен в молбата си и Шувалов се съгласил. След като Бийкънсфийлд приел Батуми да бъде отстъпен на Русия, особено важен останал въпросът за прокарване на новата граница между Русия и Турция в Азия. Англичаните настоявали тя да минава колкото се може по-близо до Батуми и Карс. Шувалов в записката си премълчава, че това искане било предявено, като следствие на решаването на въпроса за мюсюлманското население, нежелаещо да бъде под владичеството на християните. Решението всъщност било, на Турция да се върне част от територията, която по Санстефанския договор трябвало да бъде присъединена към Русия, като възнаграждение. Тази територия според Солсбъри трябвало да обхваща население от около 90 000 души мюсюлмани. Тъй като на конгреса вече се виждал края, Бисмарк бързал да приключи с оставащите въпроси и да замине за Кисинген. Затова всеки ден питал Шувалов дали вече е постигнато споразумение между Англия и Русия по въпроса за азиатската граница. Руският пълномощник разбрал, че са се състояли две събеседвания между главните представители на Англия и Русия, но княз Горчаков не съобщавал нищо за тях. Шувалов се опитал да разбере нещо от Солсбъри, но той му казал, че от тези преговори нищо нямало да излезе, защото Бийкънсфийлд никога не бил виждал карта на Мала Азия. „Нашият пълномощник е в същото положение“, добавил руският му колега. След като търпението на Бисмарк се изчерпало, той заплашил, че ако до 24 часа двете страни не бъдат готови с решението си, щял да предаде председателството на конгреса на друг и ще замине за Кисинген. След няколко часа научили радостната вест, че Бийкънсфийлд и Горчаков постигнали пълно съгласие и князът обещал до го обяви на следващото заседание на конгреса. За да стане ясно какво точно е станало на това заседание, Шувалов пояснява, че руският екип имал карта на Азия, на която главният щаб бил прекарал с един цвят границата, установена от Санстефанския договор, а с друг – линията, до която пълномощниците можели да отстъпят под натиска на Англия. Последното, разбира се, било държавна тайна, затова и картата била засекретена. Следващото заседание по азиатския въпрос (явно става дума за двустранно заседание, защото този епизод не фигурира в протоколите), било последно по тази тема и затова имало тържествен характер. От него зависело мир или война ще има в Европа. Председателят, който присъствал на заседанието, предложил на двамата пълномощници да седнат един до друг и да изложат съдържанието на тяхното споразумение. Седнали и всеки разтворил пред себе си карта с очертания на границите. Останалите пълномощници застанали зад тях. Тогава Шувалов разбрал на какво недоразумение ще станат свидетели. На картата на Горчаков имало само границите по Санстефанския договор, за които князът заявил, че „милордът вече ги е приел“. Бийкънсфийлд, обаче, на всяка дума на княза отговарял лаконично: „Не... не...“ и показвал на своята карта линията, за която той се съгласил. За голяма изненада на Шувалов, той установил, че линията криволичела по същия начин като тази, за която те имали право да се съгласят като на последна отстъпка. Докато се опровергавали, без да се слушат един друг, изведнъж Горчаков станал и като стиснал силно ръката на Шувалов, му казал: „Тук има предателство – в тях е попаднала картата на нашия главен щаб.“ След заседанието Шувалов разбрал, че Горчаков поискал карта на Мала Азия. Пратили му секретната карта с двете граници. Той я показал на Бийкънсфийлд и му я дал за няколко часа, за да я покаже на Солсбъри. Англичаните видели линията на границата, която трябвало да замести тази от Санстефанския договор, одобрили я и я нанесли на тяхната карта. Председателят на конгреса като видял, че двамата преговарящи няма да се разберат за границата, иронично предложил „да бъдат отстранени от дискусията“ и конгресът да поръча на вторите пълномощници на Англия и Русия да разрешат затруднението, съвместно с втория пълномощник на Германия княз Хоенлое, като се отчита болшинството на гласовете при вземане на решението. Крайното решение трябвало да бъде гласувано от конгреса, дори то да е прието с два към един гласа. С предложението Бисмарк фактически отстранил участието на Турция, която била най-заинтересувана. Според Шувалов Русия извлякла полза от случилото се, защото впоследствие той защитавал линията от Сан Стефано, а Солсбъри – линията на максималната отстъпка. Хоенлое разрешил спора, като предложил, гранична линия, разделяща спорната територия на две равни части. Случилото се между Горчаков и Бийкънсфийлд е разказано накратко и от Солсбъри в неговото писмо от 28 юни/10 юли до Крос. На 27 юни/9 юли Бийкънсфийлд изпратил телеграма до кралицата: „Въпросът с Батуми е уреден между мен и принц Горчаков, който много държеше да ви го съобщя. Русия връща на Турция областите, които съдържат сто и петдесет хиляди население от мюсюлмани. Русия си запазва пристанището, което трябва да бъде безплатно и изключително търговско.“ Хоенлое е обяснил в спомените си, че въпросът за азиатската граница предизвикал разногласие между Бийкънсфийлд и Горчаков, затова бил предаден за обсъждане на делимитационната комисия. След дълги търсения върху картата, членовете на комисията намерили няколко планински вериги край крепостта Олти и там била прокарана т. н. „помирителна линия“, която била приета. „Удобна ли беше тази граница или не, никой от нас не знаеше – е написал германският държавник. - Картите на тази местност в Армения са толкова неточни и противоречиви, че е много трудно от тук [Берлин], да определяме границата [в Армения].“ На 28 юни/10 юли по отношение на новата редакции на чл. XVIII, който се одобрил на заседанието от предния ден, Каратеодори паша обявил, че щом границата на тази местност е същата, която е била начертана от англо-руската комисия, нему не остава какво да възрази и той приема редакцията на граф Шувалов. Конгресът приел отговора и минал към въпросите за подробностите в Батумски окръг, които 6или предадени за решаване от делимитациалната комисия. Председателят на комисията Хоенлое, прочел: „Комисията реши да начертае южната граница при Батуми по следния начин: границата ще тръгне от руската граница по Санстефанския договор в една точка на север от Корда и на юг от Артвин. Тя ще иде по права линия към реката Чорух, ще пресече тази река и ще мине на изток от Ачмишен, за да достигне по права линия Санстефанската граница на юг от Нариман и да остави града Олти на Русия. От тази точка при Нариман границата завива на изток, минава край Тебренек, който остава на Русия, до р. Пенек Чай. Следва по тази река до Бардуз, после се обръща на юг, като остава Бардуз и Еникьой на Русия, и достига до Санстефанската граница при Зивин Кале.” Бисмарк оповестил, че конгресът приема тази наредба на комисията. Докато конгресът се приближавал към обсъждането на въпроса за териториалните придобивки на Русия в Азия, Англия извършвала дейна подготовка за военната окупация на Кипър. Бил разработен план, като били отчетени две обстоятелства. От страна на Франция било възможно да има протести, затова разликата във времето между обявяването на конвенцията и окупацията на Кипър трябвало да бъде минимална. Тъй като окупацията била оправдавана с присъединяването на Карс, Ардахан и Батуми към Русия, англо-турската конвенция трябвало да бъде обнародвана, след като конгресът разгледа въпроса за руско-турската граница в Азия и признае правото на Русия над новите владения. В началото на юни три британски крайцера пристигнали близо до Кипър. Всичко било готово за превземането на острова, когато съвсем неочаквано се появила пречка – султанът отказал да издаде ферман за предаването на Кипър на англичаните. Портата заявила, че не може да издаде фермана, докато трае Берлинския конгрес, тъй като това можело да доведе до отказ на Русия да върне Баязид и Алашкерт и ще предизвика искове за обезщетение от други сили, чиито интереси ще бъдат нарушени от присъствието на англичаните на острова и в района. Тъй като на Берлинския конгрес наближавал момента, когато трябвало да се проведе дискусията по въпроса за руско-турската граница в Азия, на 22 юни/4 юли 1878 г. в телеграма от Берлин Солсбъри дал идея на Лайърд да съобщи на Портата, че Бисмарк уж вече бил предложил план за прехвърляне на Епир, Тесалия и Крит на Гърция, но го е оттеглил по искане на Англия. Ако ферманът не бъде публикуван веднага, Англия щяла да бъде обезкуражена да поддържа Турция на конгреса. На 24 юни/6 юли Лейърд получил от султана ратификацията на конвенцията и издадения ферман. Веднага щом английското правителство научило за това, адмирал Джон Хей получил заповед да се насочи към Кипър и блокира Ларнакския залив. Солсбъри се заел да предотврати възможните неприятности, като неутрализира недоволството на Франция. В писмо до Вадингтон от същия 24 юни/6 юли, той му се оплакал, че единствено Великобритания се е натоварила с отбраната на турските владения в Азия. Не можела, обаче, да разчита само на военната база в Малта, а и от всички страни английският кабинет получавал съвет да окупира Египет или поне брега на Суецкия канал. За да не засегне интересите на Франция, Англия се отказала от тези възможности и се ограничила само със завземане на Кипър. Английското правителство също обещало да запази системата за съвместен контрол над Египет и да подкрепи френските интереси в Сирия, както и да разгледа въпроса за евентуална компенсация в Тунис. Франция изразила своето недоволство от действията на Англия, но не посмяла да се противопостави открито на нарушаването на баланса на силите в Средиземно море. На 26 юни/8 юли в английският параламент било оповестено съдържанието на англо-турското споразумение. В същия ден Daily Telegraph съобщил, че от него ден Мала Азия ще се намира под непосредственния протекторат на Англия, а нейната войска ще се разположи на "великолепния остров Кипър". В броя от 28 юни/10 юли на Times било отбелязано, че Кипър е отлична военноморска база, която ще служи за защита на Суецкия канал, ще осигури втория маршрут към Индия през долината на Ефрат и Персийския залив. и ще даде на Англия необходимата власт във взаимоотношенията с Портата. Консервативната преса и колониалните политически кръгове одобрили сключването на Кипърската конвенции. Имало и протести, но коментариите били, че те са предизвикани от завист. Съобщенията за ставащото в Кипър не предизвикали дискусия на конгреса. Споразумението между Англия и Турция се третирало като нямащо връзка със Санстефанския договор. 4.4. Режимът на плаването през Босфора и Дарданелите се запазва. Подобряване положението на арменците На 24 юни/6 юли конгресът се спрял и на въпроса за Босфора и Дарданелите. Солсбъри отново се опитал да изкопчи нещо повече от руснаците за сметка на предадения им Батуми. Заявил, че след като той бил обявен за свободно търговско пристанище, английското правителство искало военните кораби да имат достъп до Черно море. Горчаков отбелязъл, че опасност от Русия не можело да има, понеже тя нямала военен флот там. Затова бил на мнение, че „съществуващите узаконения“ не трябва да се променят. От разискванията между представителите на Англия, Русия и Франция върху това, какво трябва да се разбира под „съществуващи узаконения”, станало ясно, че се визира редът за преминаване през проливите, който бил установен със специална декларация към Парижкия мирен договор от 1856 г. и чл. 2 на Лондонския договор от 13 март 1871 г. Според този член, в мирно време кораби на приятелски и съюзни на Турция държави можели да преминат през Дарданелите и Босфора само с разрешение от султана. Шувалов бил на мнение конгресът да не се впуска в разискване на актовете от 1856 и 1871 г. Русия искала запазването на предишното положение на проливите, докато Солсбъри искал да промени това предишно положение, като се отчете завладяването от Русия на Батуми. Но Батуми не можел да застрашава никого и завладяването на това пристанище е необходимо за оздравяване на руските връзки за търговия с областите, които Русия владее по тези места на Черноморското крайбрежие. Превръщането на Батуми в свободно пристанище трябвало да отстрани и най-малките съмнения. Това пристанище ще се превърне във важно място за търговията на цял свят и така то никога няма да може да бъде страшилище за проливите. По тази причина нямало необходимост от промяна на предишното положение, заявил Шувалов. Солсбъри приел, че Батуми ще бъде само търговски град и се съгласил да се запази предишното положение на проливите. Вследствие на една забележка на Каратеодори паша, че на основание на това предишно положение България не може да държи в Черно море морски сили, конгресът изразил мнение, че никакви специални забележки не са нужни за това, тъй като от само себе си се разбирало, че като е подвластно княжество и няма военно знаме, Българин не може да има морски сили. Председателят констатирал единодушното съгласие на конгреса да се запази предишното положение за Дарданелите и Босфора. Прочел и чл. XXIV от Санстефанския договор, който се отнасял до тях и обявил, че конгресът няма защо да се спира на този член и че събранието се ограничава само да постанови запазването на предишното положение. Пак на 24 юни/6 юли бил разгледан и чл. XVI, отнасящ се за арменците в турските области. Става дума за областите в Армения, които били окупирани от руската армия и сега трябвало отново да се върнат на Турция. Можело да възникнат конфликти и усложнения, които да навредят на добрите отношения между двете страни, Високата Порта се задължавала да осъществи подобренията и реформите, изисквани от местните нужди в областите, населени от арменци, и да осигури тяхната сигурност от кюрдите и черкезите. Солсбъри бил представил по този предмет едно предложение, което се раздало на пълномощниците. Трябвало да се запазят интересите на арменците и целта на неговото предложение е да се даде на този народ надежда за скорошно подобрение и за бъдещ прогрес. Каратеодори паша се съгласил, че през последната война неподчинените племена са причинили големи безредици, но че щом е научила за това, Портата е взела мерки за прекратяване на злото. Предложението на Солсбъри се отнасяло за мерки в бъдещето. Възвикнал спор между турския и руския представител относно мерките, които трябвало да се предприемат. Решило се разискванията да се отложат, докато се внесе някакво изменение в първоначалния текст. На заседанието, проведено на 26 юни/8 юли на дневен ред се поставила редакцията на члена, отнасящ се за арменците. Солсбъри прочел предлагания текст, който бил съставил по съгласие с турските пълномощници, и който гласял: „Високата порта се задължава да осъществи без забавяне подобренията и преобразованията, които се налагат от местните нужди в населените с арменци области, и да запази безопасността на жителите против кюрдите и черкезите. От време на време тя ще съобщава на силите, които бдят върху това изпълнение, разните мерки, които са се взели с тази цел.” Конгресът одобрил този член, но посоченото в него не се осъществило. Според Санстефанския договор подобренията и преобразованията по места трябвало да да се въведат още докато руските войски не се били оттеглили от завзетите земи. А според Берлинския договор контролът трябвало да се осъществява от комисия на шесте велики сили, която така и не била съставена.

Част трета 3. 1. Босна и Херцеговина ще бъдат окупирани и управлявани от Австро-Унгария, но остават на султана На 5/17 юни Андраши се срещнал с Шувалов и му заявил, че като възнаграждение за Австрия, следвало да ѝ се дадат освен Босна и Херцеговина, също и Анклава (Enclave), ивицата земя между Сърбия и Черна гора. Последното било като компенсация за ограниченията, които Русия наложила на изпълнението на Райхщадското споразумение. Лично той, Андраши, бил против присъединяването на Босна и Херцеговина, но за да получи Анклава (Enclave), който не трябвало да остава в други ръце, било необходимо да завземе и другите две области. Не бил против корекции на границата на Сърбия, но не искал тя да бъде увеличена с включване на част от въпросния анклав. Като компенсация за Сърбия предлагал тя да задържи завзетите от нейните войски Пирот и Враня, които по Санстефанския договор трябвало да влязат в пределите на България. Шувалов се изказал решително против отстъпването на Анклава, но се оказало, че Горчаков изразил друго мнение. Шувалов разбрал за това, когато на следващия ден Бисмарк под форма на приятелски съвет му препоръчал да не си играе на дипломация с Андраши, а да се придържа към лоялен и откровен тон. На учудването на руския пълномощник, проявено след тези думи и на въпроса му какво има предвид, германският канцлер обяснил: „Андраши беше при мене тази сутрин. Той ми се оплакваше от вашата неискреност. Той мислел, че ще може да се договори с вас като джентълмен, но видял, че вие се отнасяте към него само като дипломат. Вие сте му заявили, че не можете да направите ни най-малка отстъпка по въпроса за територията Анклав, тъй като това противоречи на вашите инструкции. А пък тази сутрин той отишел при княз Горчаков, който още при първите думи му заявил.: „Вие ще получите тази територия, мой високопочитаеми колега, аз предпочитам да я видя в нашите ръце, а не в ръцете на турците“. Отговорът на Горчаков бил диаметрално противоположен на волята на императора, който искал да остави територията на Анклава на Турция и в никой случай на Австрия. Убри, който присъствал при разговора на Андраши с Горчаков, потвърдил на Шувалов достоверността на случилото се и му разказал колко се уплашил, като чул лапсуса в думите и в хода на мислите на канцлера. По-късно Шувалов се обяснил по този повод с Андраши, но му струвало големи усилия да го разубедя, че не е искал да го излъже. По-късно Шувалов разбрал, че в Петербург само военният министър протестирал против подобна отстъпка, като накрая и той се съгласил. Руският втори пълномощник, оценил обаче, действието на Горчаков като безотговорно и искал веднага да телеграфира в руската столица, за да изпратят друг първи пълномощник или да го уволнят него. Все пак решил да изчака, но ако Горчаков продължи с налудничавите си действия, щял да телеграфира. Преди да започне разглеждането на въпроса за Босна и Херцеговина, Андраши изпитвал затруднение, тъй като той искал предложението за окупацията на двете области да бъде представено на конгреса не от Австро-Унгария, а от някоя друга сила. Анучин е отбелязал, че на 13/25 юни Андраши помолил Солсбъри той да направи писмено заявление за завземането на Босна и Херцеговина от Австрия, но получил отказ. Бисмарк приел да направи заявлението, но ако то бъде подписано и от Андраши. Последният обаче не се съгласил, тъй като завземането на двете турски провинции трябвало да бъде „възложено“ на Австрия. По този повод Хоенлое е отбелязал в дневника си за 31 май/12 юни: „Андраши, на когото се налага да лавира между желанията на двора и военната партия, и антипатиите и желанията на Унгария, е изпуснал удобния момент да направи решаваща крачка по източния въпрос и сега иска конгресът да го застави да вкара войска в Босна. Ние, при цялото си доброжелателство към Австрия, нямаме никакво желание да се скараме с Англия и Русия, за да извадим Андраши от затрудненото положение. Андраши, с когото се срещнах при Бийкънсфийлд, обикаля из града и моли членовете на конгреса да отложат с няколко дена и да не пристъпват незабавно към съществото на работата, защото можело да се навлезе в такива дебри, от които няма да има изход.“ Непосредствено преди въпросът за Босна и Херцеговина да бъде поставен за разглеждане на конгреса, е имало още една среща на Андраши с Шувалов. На нея австро-унгарският първи пълномощник първоначално продължавал да настоява Австрия да получи Анклава като компенсация за всички ограничения, които руснаците внесли в Райхщадския договор, но в един момент променил позицията си. „Нашите преговори с граф Андраши се проточиха до късна нощ – обяснява Шувалов какво точно е станало. - Аз непрекъснато категорично отказвах на австрийския пълномощник, като се основавах на съвсем точните инструкции по тоя въпрос, които имах. Като се умори, графът намали своите претенции и се съгласи да не иска тази територия (l’enclave) с цел да я анексира, а да се задоволи с обещание от страна на Русия, че тя впоследствие няма да възразява срещу разквартируването в нея на няколко австрийски войскови части, ако това е необходимо за осигуряване на безопасността на Босна и Херцеговина. Графът взе от мене обещание тутакси да пиша в С. Петербург за това, като откровено ме предупреди, че неговата позиция по всички останали въпроси ще зависи от отговора, който императорското правителство ще му даде по повод на тази територия. В действителност ние получихме съгласието на императора едва след две седмици, когато граф Андраши вече беше тръгнал по стъпкитe на англичаните и когато той по всички въпроси се изказваше против нас, дори в тия случаи, където не бяха засегнати интересите на Австро-Унгария. За тази среща разбираме и от дневника на Милютин, където на 15/27 юни той е записал: „След приключване на обеда господарят заповяда в кабинета му да влязат всички участващи на докладите на Гирс по дипломатическата част, както и великият княз Константин Николаевич. Повод за това извънредно заседание беше получената от Шувалов телеграма за горещия спор, който той имал с гр. Андраши по повод на неговото настояване за присъединяване към Австрия на участъка от Стара Сърбия до Митровица. Австрийският канцлер, като че ли е направил отстъпка: той не иска незабавно присъединяване на посочения участък (който наричат „enclave“), но иска на първо време на Австрия да бъде предоставено да заеме само „военна позиция“ до Митровица, с оглед впоследствие ние да не се противопоставим на отделно споразумение между Австрия и Турция относно пълното отстъпване на посочения участък (анклав). Според гр. Шувалов Андраши се пазарил: ако ние го подкрепим в това предложение, той от своя страна обещавал да ни поддържа по въпросите за Бесарабия и за азиатската граница, няма и да се противопоставя на присъединяването на Антивари, Спица и Дулчиньо към Черна гора. Щом гр. Андраши толкова настоява за нашата поддръжка по въпроса за така наречения анклав, то можем да се досетим, че той още не си е осигурил подкрепата по въпроса от страна на другите пълномощници на конгреса. Но възможно ли е Австрия да очаква именно от Русия поддръжка на това откровено искане, което би нанесло удар по бъдещето на славянския въпрос на Балканския полуостров? Добросъвестно ли австрийските дипломати предявяват нови искания, с обещание да поддържат нашите, за които още в началото на предната година беше сключена секретна конвенция. В този случай австрийската дипломация действа като търговец, който след сключване на договора иска добавка към заплащането, за да изпълни приетите от него задължения. От тази гледна точка беше прието решение, на гр. Шувалов да се отговори той да не влиза с гр. Андраши в никакви нови задължения и да отстоява твърдо записаното в предишната конвенция.“ Анучин, след като научил за предложението на Андраши от самия Шувалов, също коментира в дневника си, че австрийците се пазарели съвсем открито, като търговци. Знаели какво искат и директно заявявали, че мислят за своите интереси, без да се преструват, че се грижат за участта на християните. На осмото заседание на конгреса, проведено на 16/28 юни, на обсъждане бил поставен въпросът за Босна и Херцеговина. Съгласно чл. XIV на Санстефанския договор двете области оставали под властта на султана, с условието в тях да бъдат извършени реформи, които да гарантират правата на християнското население. Това трябвало да стане по общо съгласие между Високата Порта, руското и австро-унгарското правителство. Андраши прочел обширна декларация. В началото подчертал, че като съ­седна държава Австрия била най-много заинтересована от уреждането на работите в Босна в Херцеговина. Двете воюващи страни Русия и Турция са имали пред вид това и в чл. XIV на предварителния договор за мира са постановили, щото тази точка да се уреди със съгласието на Австрия. Но колкото и непосредствено да е свързан този въпрос с нея, той бил и европейски въпрос. Европа също трябвало да вземе участие в окончателното му решаване. Нещастията и опасностите, които произтекли за Европа от това въстание, били познати на всички, но Австро-Унгария била засегната най-много, подчертал ораторът. Повече от 200 000 души напуснали своите огнища и избягали в Австро-Унгария, която от три години се била натоварила с издържането на бездомните. Десет милиона форинта били отпуснати вече за тази цел. Бежанците се бояли от нерадостната участ, която ги очаквала в тяхното ограбено и разорено отечество и затова те отказвали да се върнат там. Населението край границите търпяло несметни загуби от непрестанните и продължителни преселвания. Чл. XIV от Санстефанския договор предлагал въпросите да бъдат решени чрез въвеждането на автономно управление, каквото било предложено на турските пълномощници и на първото заседание на Цариградската конференция. Но като се вземели под внимание националните, религиозните и географските условия на тези места, както и новите проблеми, които произлизали от териториалните изменения след войната, споменатото решение било неосъществимо, заявил австроунгарският пълномощник. Непреодолими препятствия се изпречвали пред това решение и като принцип, и като изпълнение. Населението в тези страни се състояло от мюсюлмани, православни и католици, които се мразели до фанатизъм и които били размесени във всички части на страната. Високата Порта се натоварвала да обедини тези противоположни елементи и да ги подчини на едно автономно управление. Тя трябвало също да се погрижи и за връщането на бежанците от Австро-Унгария и Черна гора, да помага за тяхното на­станяване и преживяване и да ги снабди с необходимите средства и материали за възобновяване на жилищата и стопанствата им. Без да бъдела укорявана и да се хвърля подозрение върху добрата воля на Турция, имало големи съмнения, че Портата може да изпълни тази задача, преминал на същността на въпроса Андраши. Тя не могла да я изпълни при обикновени обстоятелства, и още по-малко е можела да я изпълни след току що завършилата война, когато съперничествата между народностите се засилили по причина на решението някои окръзи, населени с мюсюлмани, да се поставят под властта на Сърбия и Черна гора. При тези условия на автономното управление, посочените места не само, че нямало да се умиротворят, но ще станат огнища на постоянни вълнения. Ясно било, че трайно уреждане на този въпрос върху основите на чл. XIV не можело да се постигне. Всеки безплоден опит да се въведе в тези области автономно устройство ще даде тласък на нови противопоставяния и Австро-Унгария ще бъде отново подложена на непоносими загуби следствие на сътресенията в тези области. Австрийското правителство било длъжно да помисли и за географското положение, което ще създадат териториалните изменения и новите очертания на сръбските н черногорските граници. Разширението на границите на тези княже­ства ще постави съществуващите големи пътища в неблагоприятни условия за търговските интереси на Австро-Унгария. След като отбелязал проблемите, за чието решаване, както ще стане ясно по-нататък, трябвало да бъдат осъществени, макар и в модифициран вид, исканията, които изложил пред Игнатиев във Виена, Андраши обявил, че като съседна и заинтересована страна, жизнените интереси на Австро-Унгария не ѝ позволявали да приеме предложеното в Санстефанския договор решение на Босненско-херцеговинския въпрос. То не било в състояние да донесе умиротворение в тези места и да възпре връщането на такива събития, които подложили европейския мир на голяма опасност и довели Австрия до тежко положение, чието продължаване тя не може да приеме. Солсбъри също прочел декларация, в която излязъл с конкретно решение, явно подготвено по-рано. То било в подкрепа на Австро-Унгария и показало, че в крайна сметка Андраши е успял да се договори с английските пълномощници. В началото Солсбъри отбелязъл, че социалното състояние и географското положение на Босна и Херцеговина били въпроси, важни за конгреса. Тези области били единствените в Турция, където притежателите на земята не изповядвали вярата на селяните. Произлязлата от това съперничество война опустошила силно Турция, но ненавистта между двете класи на населението си останала все така жива и остра, както и преди три го­дини. Тя се разраснала дори още повече, вследствие на междуособиците и разширяването на двете съседни княже­ства (Сърбия и Черна гора). Съществували съмнения, че Портата ще може тепърва успешно да се бо­ри срещу движенията, конто не е успяла да потуши преди да настъпят пе­чалните събития през последните две години. За такава работа било нужно правителство, което не само да има нужните средства за уреждане на едно до­бро управление, но и да разполага също така и с достатъ­чни сили за потъпкване на всякакви вълнения. Ако силите не успеят още от сега да установят трай­но и силно управление в тези краища, те ще носят отговорността за подновяването на теглилата, които предизвикали силно състрадание в Европа. Географското положение на двете области било такова, че ако една значителна част от тези места попадне в ръцете на някое от двете съседни княжества, тъй като те били еднородни по народностен състав, силата им ще нарасне и ще заплаши инородците в южните части на полуострова (визират се гърците и албанците). Това състояние на работите било по-опасно за независимостта на Портата, отколкото всяко друго съчетание, подчертал Солсбъри. Твърде вероятно било да се достигне до това положение, ако със запазването на Босна и Херцеговина се натовари пак Турция. В такъв случай ще са налице големи опасности не само за областите, но и за Тур­ция. Босна и Херцеговина не допринасяли за нарастване на богатството и силата на Портата, продължил ораторът, вече в защита на тезата, че Турция няма да загуби много, ако се откаже от двете провинции. На Цариград­ската конференция се доказало, че разноските за тях надминават доходите им. Необходимите за запазването им разноски щели за бъдат за народа непомерни, а между това тези области нямали за Турция никакво стратегическо значение. Портата ще направи умно и полезно дело, ако се откаже за напред от един товар, който над­минава силите ѝ, и предаде този товар на друга сила, по-способна да го понесе, заключил английският външен министър. С това тя щяла да отстрани от Турция опасностите, които я грозят. По тези причини пра­вителството на кралицата предлагало на събраните велики сили да постановят, щото Босна и Херцеговина да се окупират и управляват от Австро-Унгария. Княз Бисмарк обявил, че от името на Германия той приема английското предложение и обяснил съображенията, от които се ръководел, за да го подкрепи. Европа желаела да създаде трайно стабилно състояние и да осигури съдбините на населенията на изток. Пред вид на това, събраните на конгреса сили имали голям интерес да обърнат особено внимание на областите Босна и Херцеговина. Общоизвестно било, че периодичните сътресения в Из­тока и особено последното въстаническо движение, което без малко можело да обхване цяла Европа, винаги са започвали от тези области. Да се потърсят средства, действащи против връщането на подобни събития, се диктувало не само от частните интереси на Австрия, но и от интересите на цяла Европа. Макар да не била свързана непосредствено със събитията на изток, продължил председателят, Германия не може да не желае да се прекрати ло­шото състояние на работите там, което ако продължи, може да предизвика нови безредици и да повлече несъгласия между европейските правителства. Опасно било заблуждението, че това положение ще се поправи с въвеждане на преобразо­вания в Босна и Херцеговина върху основите на съществуващите днес учреждения. Само една силна и богата на сред­ства държава може да възстанови там реда и да осигури съдбата и бъдещето на тамошните населения. Като се позовал на тези съображения, Бисмарк се присъединил към предложението на английския представител и препоръчал то да бъде одобрено от цялото събрание. Корти попитал първия австрийски пълномощник, дали може да даде по повод на предложеното някои по-подробни разяснения, отнасящи се до обшия интерес на Европа. Андраши напомнил изразените вече съображения и изказал надежда, че както другите сили, така и Италия ще се убеди, че в този въпрос Австрия се ръководела именно от общите интереси на Европа. Последвало изявление на първия турски пълномощник, който изложил становището на сво­ето правителство. Главното желание на турското правителство още от начало било да даде от своя страна всичко, за да улесни постигането на мира, каквато била целта на великите сили, заявил Каратеодори паша. Турските пълномощници са се придържали към това основно правило на тяхното правителство. В разискванията, които станали до тогава и в течение на които се повдигнали и решили толкова важни въпроси за настоящето и бъдещето на Турция, те винаги са считали за свой дълг да демонстрират голямо внимание към желанията на великите сили, с цел да се отстранят съществуващите трудности. Но турските пълномощници не можели да разберат необходимостта от окупирането на Босна и Херцеговина. В мотивите за тази мярка те не виждали решаващата важност, която им се придавала. Като цел на тази окупация се сочи възстановяването на мира и спокойствието в двете области и завръщането на бежанците в отечеството им. Но Високата порта разполагала с достатъчно средства за осъществяването ѝ и не може да се съгласи грижата по изпълнението на тази за­дача да се възложи на друга сила, тъй като по право и по естество отговорността е на Турция. Турските пълномощници искали да заявят пред конгреса на великите сили, че Високата порта е готова да сложи в действие още в същия час средствата, необходими за достигане на желаната цел, като изпрати незабавно на мястото комисари и ги натовари да организират добра жандармерия, да помогнат за заселването на бежанците и за издръжката им, докато започнат да работят, и да въведат в действие административната система, която ще се приеме и изработи за тези две области. Ако безредиците в Босна и Херцеговина били продължили цели години, причината за това били трудностите, в които Портата била поставена през тези години. Неприятелското отношение на двете области срещу Портата н тежката война в Европей­ска и Азиатска Турция поглъщали вниманието и силите на империята, от което размириците в Босна и Херцеговина ставали по-силни и по-масови. Това обстоятелство не само не давало основание да се правят заключения за слабостта на Турция в Босна, но напротив - давало повод за съвършено противоположни заклю­чения. Силата и влиянието на Портата в Босна в Херце­говина са били твърде големи, за да може тя да си запази там властта непокътната през времето на тригодишните битки. Сега имало възможност Османската империя да струпа там всичките си войски и да положи всичките си грижи за възстановяване на реда в тези области. Султанското правителство дълбоко съзнавало силата на сво­ята власт в двете области и въпреки териториалните увеличения на съседните княжества, които ще придобият с това нови нападателни сили, то било на мнение, че винаги ще има сили да потуши всякакви външни опити да се на­руши мира, особено, ако Ав­стрия поддържа нравствено Турция. Тази нравствена поддръжка има за Турция голяма цена, уверил Каратеодори паша. Счита се, че Босна не докарва полза на турската хазна, за това нейното завземане от австрийците няма да при­чини неудобства на Турция. Трябвало обаче, да се отбележи добре фактът, че доходите от Босна се използват за издръжка на същата област. Ако една област не дава големи суми на хазната от това, следва ли, че тази област трябва да се завземе от войските на друга сила и че това може за бъде безразлично за господаря, който я владее, риторично попитал първият турски пълномощник. Без да привеждат повече съображения, турските пълномощници имали честта да повторят пред членовете на конгреса, че Високата порта е готова да се задължи да изпълни сама и незабавно програмата на реформите. Казаното било до­статъчно да убеди високото събрание, че ако поиска да вземе под внимание задължението на тяхното правителство, то по-скоро и по-добре ще осигури умиротворяването на двете области, отколкото ако се съгласи с окупирането им, което би могло да предизви­ка много по-съществени и по-големи трудности, отколкото от тези, които уж иска да отстрани. Накрая Каратеодори паша добавил, че всичко казано се ос­новавало на инструкциите на неговото правителство. Последвало изказване на първият пълномощник на Франция. Той обявил, че приема предложението на лорд Солсбъри. Френското правителство нямало непосредствени интереси по въпроса за Босна, но било заинтересовано твърде много делото на конгреса да бъде полезно и трайно. Вадингтон гледал на предложението на английските представители като на единственото средство, можещо да осигури мирното съществуване на населенията в Босна и Херцеговина, които били дълбоко разкъсвани от политическите, вероизповедните и социалните вражди. Намирал, че само една съседна и безпристрастна сила може да възстанови мира в тези опустошени области. Вмешателството на Австро-Унгария трябвало да се възприема като „полицейска мярка от страна на цяла Европа“. Взел думата и Бийкънсфийлд, но не казал нови неща, а повторил опорните точки на Солсбъри: след като турското правителство преди войната, когато силите му били големи, не можало да поддържа реда в Босна и Херцеговина и да запази европейския мир, то след войната едва ли ще му бъде възможно да достигне тази цел; двете области никога не са давали на Портата толкова доход, колкото се е давало за тяхната издръжка. Предложението на Солсбъри не било направено в полза на Англия, а в интерес на европейския мир, пояснил Бийкънсфийлд, явно приемайки думите си като декларация за безкористно отношение на Англия към Турция. И добавил, че „никоя друга сила не е в състояние да изпълни по-добре и по-пълно чрез окупацията на тези области великото задължение да поддържа реда, да осигури благосъстоянието и да подкрепи тур­ското правителство, както Австрия“. С изказванията си Бийкънсфийлд и Солсбъри напълно изпълнили това, което са обещали в подписаното на 25 май/6 юни споразумение: на конгреса Англия да поддържа претенциите на Австро-Унгария за Босна и Херцеговина. Руското становище по въпроса изразил княз Горчаков. Той заявил, че Русия малко се интересувала от въпроса, но изказаните по него съображения доказвали, че конгресът имал миролюбиви цели. Конгресът трябвало да набележи мероприятия, които да предпазят християнските населения от вековните злоупотреби. От тази гледна точка предложението на лорд Солсбъри е в съгласие с възгледа на Русия и затова руският канцлер го одобрявал напълно. Първият турски пълномощник отговорил на обвиненията за „вековните злоупотреби“, като припомнил, че той не искал да издирва корените на въстанието в Босна, а само да потвърди, че омиротворяването не е могло да стане по причина на събитията през последните две години. Сега турското правителство се задължавало пред конгреса, че ще омиротвори областите в най-кратко време. Турското правителство най-добре познавало положе­нието на работите в двете области, и то поемало посочените задължения с пълното убеждение, че ще ги изпълни. Накрая Андраши отново взел думата, за да направи няколко възражения върху прочетения от Каратеодори паша документ. Първият турски пълномощник казал, че предлаганата мярка била безполезна, понеже Портата била готова да изцери показаните злочестини и да съдейства за завръщането на бежанците в отечеството им. Турският пълномощник обаче, забравял, че от три години насам на Портата много пъти се е предлагало да вземе подобни мерки и че тя всякога е избягвала да ги вземе. Колкото до забележката, че Портата си е запазила властта над тези об­ласти непокътната, Андраши уточнил, че този резултат се е достигнал не толкова вследствие на усилията на Портата, колкото вследствие на разполагането на австрийските войски по границата през трите изминали години. След това Андраши обявил, че приема предложението на английските и германските пълномощници, тъй като то му се виждало като най-пригодното решение, което може бързо, трайно и пълно да доведе до омиротворяване на Босна и Херцеговина. Пълномощниците на Австро-Унгария одобрявали това предложение и обявяват, че австрийското правителство е готово да се натовари с окупацията и управлението на двете области. Окуражен от подкрепата на мнозинството от великите сили, Андраши продължил изказването си, преминавайки към претенциите на Австрия относно така наречения „анклав“. Отбелязвайки, че територията на Новопазарския санджак не допи­рала непосредствено до австрийските граници и ще си остане под управ­лението на Портата, Андраши не предложил санджакът да бъде окупиран, а заявил, че „за осигуряването и поддържането на новия ред и на съобщенията Австро-Унгария си запазва правото да поставя гарнизони и да поддържа военни н тър­говски съобщения по цялото протежение на бившия Босненски вилает без изключването на Новопазарския санджак“. Биисмарк обявил гласуване и пълномощниците на Австро-Унгария, Франция, Англия и Италия дали гласовете си за английското предложение. Приемат го и руските пълномощници, но със за­бележката, че тяхното гласуване се отнася само до предложението на лорд Солсбъри. Т. е., че се съгласяват Австрия да окупира Босна и Херцеговина, но не и да разполага свои войски в Новопазарския санджак Турските пълномощници се отказали да гласоподават, като обявили, че инструкциите, които били получили, им свързвали ръцете. Това подразнило председателя и той припомнил, че конгресът не се бил събрал, за да за­пазва географските положения, които иска Пор­тата, а да запази европейския мир в настоящето и бъдещето. „Без вмешателството на конгреса Турция щеше да стои пред целостта на Санстефанския договор и само благодарение на това вмешателство на нея се върна по-голямата и по-плодородна провинция от Бяло море до Балкана, заявил Бисмарк. Решенията на конгреса правят едно цяло и не могат да се приемат само изгодните страни, а другото да се отхвърля.“ Председателят изразил и вярата си, че Портата ще изпрати набързо нова инструкция на своите пълномощници и завършил с думите, че протоколът оставал отворен за нови турски заявления. Шувалов отправил забележка към Андраши. Ако и да казвал, че австрийските интереси не изисквали окупирането на Новопазарския санджак, той искал да контролира някои стратегически места и военни пътища. За руските пълномощници, които приели предложението на лорд Солсбъри, тази мисъл била нова, и не до там ясна. Твърде лесно тя би могла да засегне границите и териториалните увеличения на Черна гора и Сърбия. Затова Шувалов приел последната част от речта на граф Аидраши като нещо условно, докато се изяснят лично с първия австрийски пълномощник. Председателят обявил, че протоколите оставали отворени и за забележките на руските пълномощници. Както се вижда, по времето на заседанието пълномощниците на Англия и Австро-Унгария са изиграли етюд по правилата на волейбола. Двамата английски пълномощници Солсбъри и Бийкънсфийлд са взигнали топката, като са излезли с предложението Австро-Унгария да окупира Босна и Херцеговина. Андраши отиграл подаването, като заявил, че „приема предложението на английските и германските пълномощници, тъй като то му се виждало като най-пригодното решение, което може бързо, трайно и пълно да доведе до омиротворяване на Босна и Херцеговина“. На 17/29 юни в писмо до съпругата си Солсбъри написал: „В момента въпросите вървят доста добре. Откровенията на Globe не са сторили толкова голяма вреда на австрийците, колкото се страхувахме. Андраши имаше по-скоро впечатление, че сме го отхвърлили за Черна гора - което изглежда идва от едно от вечните недоразумения на Бойст. Елиът ме беше предупредил, че такова впечатление съществува във Виена. Андраши беше притеснен за Босна. Той имаше съгласието на всички в джоба си, но се стесняваше сам да предложи да я окупира. Германия беше готова да му помогне, като го предложи - но смяташе, че това ще се възприеме като проява на зависимост. Затова искаше ние да го направим. Съгласих се, естествено, без колебание, и не срещнах съпротива от Б[ийкънсфийлд]. Австрийците бяха много благодарни и ни подкрепиха мъжествено, както вчера в Конгреса, така и на среща на трите сили тази сутрин.“ Анучин пък записал в дневника си, че Босна и Херцеговина били предоставени на Австрия. Предложението направил Солсбъри, а преди това Андраши произнесъл йезуитска реч, излагайки безобразията, които станали в Босна. И казал, че най-жизненоважните интереси на Австрия изисквали по този въпрос да се постанови решение, което да е в състояне да омиротвори областта и да предотврати възобновяването на безредието, което струвало толкова скъпо на Австрия. На 17/29 юни в Петербург пристигнал Нелидов, изпратен от Берлин да докладва словесно за дейността на пълномощниците. Според Милютин обаче, главната му цел била да запознае императора с трудностите, които изпитвал Шувалов при преговорите. Той с всички сили се стараел да защити това, което било възможно. Но за съжаление имал пред себе си отчаяни и зли противници. Трябвало ежедневно да се бори не само с дръзките и нахални представители на Англия и Австрия, но срещал съпротива и от останалите членове на конгреса. Даже Бисмарк, с който бил преди това в най-добри отношения, не му оказвал такава подкрепа, каквато се очаквало. Германският канцлер бил крайно изнервен и нетърпелив. При най-малкото възразяване, започвал да заплашва, че ако споровете продължат дълго, ще напусне конгреса и ще замине за минералните бани в Кисинген. Андраши и Бийкънсфийлд открито и цинично заявявали, че на тях им е все едно, каква ще е съдбата на този или онзи християнски народ, стига да бъдат защитени интересите на тяхната страна. Телеграмите, които били получени в Петербург през двата дена, след като Нелидов напуснал Берлин, били много разочароващи, отбелязва Милютин. Оказало се, че цяла Европа била против Русия и нейните виждания за съдбата на Босна, Херцеговина и Новопазарския санджак. Руските пълномощници се надявали на подкрепа, ако се противопоставят на претенциите на Австрия да завладее Босна, Херцеговина и Стара Сърбия до Митровица, пишел Шувалов. Андраши излязъл пред конгреса с по-скромно искане: в него ставало дума не за анексиране, а само за „военна окупация“ на Босна и Херцеговина. Не настоявал и за незабавното присъединяване към Австрия на така наречения „анклав“, а искал да има около Митровица „une position militaire, pour proteger la ligne de communication le commerce autrichien“ (военен пункт за охрана на австрийските търговски пътища). Изненадващо Европа приела това посегателство за законно: нито един глас не се противопоставил на навлизането на Австрия в самия център на Европейска Турция. Шувалов предполагал, че по-нататък Андраши ще намери възможност да направи сделка с Турция, тя да отстъпи посочената територия. Затова не си струвало Русия да се противопоставя. В такъв случай Андраши обещавал да подкрепя руснаците на конгреса по въпросите за Бесарабия и за азиатската границал. На Черна гора отстъпвал пристанище Антивари, макар да стеснявал до крайност новите ѝ граници. За изненада на Милютин Александър II приел спокойно и снисходително случващото се на конгреса. На Гирс било заповядано да телеграфира на Шувалов да изрази съгласие с последните предложения на Андраши. Това било разбираемо, защото отказът щял да доведе до закриване на конгреса и до война. А било съвсем очевидно, че срещу Русия вече била не само Англия, а цяла Европа. Подкрепа не се очаквала от никого. В заседанието на 19 юни/1 юли Шувалов припомнил, че в предишно заседание той приел условно въпроса за поставяне на австрийски гарнизони в Новопазарския санджак, но тъй като било постигнато споразумение с Андраши, той, Шувалов, оттеглял своите възражения и се присъединява към предложението на австрийския пълномощник. Любопитен момент от развитието на въпроса за Босна и Херцеговина е представил Солсбъри в писмо от 15/27 юни до английският министър на вътрешните работи виконт Крос. Андраши настоявал пред турския представител Босна и Херцеговина да бъдат отстъпени на Австро-Унгария, и то като я помолят да им направи услугата да ги вземе. Турците посрещнали това предложение с гримаса. „Поискайте да я завземете“, предложили те, но да предадат сами богатата провинция на държава, която дори не е участвала във войната, било прекалено и софтите щели да протестират срещу такова решение. В дневника си Анучин също е записал любопитни подробности за решенията относно Босна и Херцеговина. На 16/28 юни Шувалов прочел на помощниците си получената телеграма на императора от 15/27 юни. Виждало се, че той оставал верен на конвенцията с Австрия, относно предоставянето ѝ да окупира Босна и Херцеговина. Но Александър II „желае и изисква“ Австрия да даде своя глас за връщането на Бесарабия на Русия. Шувалов направил прогноза какво ще се случи на конгреса в същия ден, продължава Анучин. Австрия била наплашила Англия, обяснявайки ѝ, че с течение на времето Сърбия, Черна гора и България ще образуват на Балканския полуостров голяма славянска държава. Австрия подкрепяла Англия в действията ѝ срещу Русия и затова англичаните искали да се отплатят. На заседанието, което предстояло, Солсбъри изглежда щял да предложи Австрия да окупира с войските си Босна и Херцеговина под предлог уреждане на въпроса с бежанците и поддържане на спокойствието в областта. Андраши вероятно щял да каже, че приема това, тъй като Австрия се считала за ангажирана с уреждане на гражданската администрация в посочените области. Шувалов нямало да се обяви против. Твърде вероятно било Черна гора и Сърбия да се обединят, казал Шувалов, но българският елемент им е напълно противоположен. Затова той искал да защити България и в никакъв случай да не дава на Сърбия Пирот. За Анклава нямало да говорят, докато не се реши въпроса с Босна и Херцеговина. Австрия искала железопътната линия и околността да принадлежат на Турция, за да не попада железницата под изстрелите на сърбите и черногорците. Турското предложение по този въпрос, което вече разгледали, било сходно с австрийското. За Анклава все пак станало дума. Въпросът бил повдигнат от Андраши, който го представил в по-мек вариант: Австро-Унгария си запазва правото да поставя гарнизони и да поддържа военни н тър­говски съобщения по цялото протежение на бившия Босненски вилает без изключването на Новопазарския санджак. Това действително е заявено, след като английските и германските пълномощници одобрили идеята за окупация на Босна и Херцеговина. В заседанието на 22 юни/4 юли първият тур­ски пълномощник напомнил, че на осмото заседание предсе­дателят е оставил протокола отворен за новите инструкции, които турското правителство ще даде на своите пълномощни­ци по въпроса за завземането на Босна и Херцеговина от Австрия. Тези инструкции вече били пристигнали и по този повод Каратеодори паша прочел следната декларация: „Турското императорско правителство е обърнало сери­озно внимание на изказаното от конгреса мнение за най-сгодните средства, за да се умиротворят Босна и Херцеговина. То по­среща това мнение с пълно доверие и си запазва правото да се споразумее за това направо с виенския кабинет“. След това председателят констатирал, че станалото на 8-то заседа­ние в конгреса споразумение за Босна и Херцеговина е пълно и окончателно. Биографът на Андраши, Вертхаймер, обяснява, че на Каратеодори паша турското правителство било наредило да подпише актовете на конгреса само в случай, че получи писмена декларация, че окупацията на Босна и Херцеговина ще има временен характер и султанът запазва суверенните си права над тях. Турският пълномощник предупредил Андраши, че ще добави към договора бележката за допълнителното споразумяване на Австрия и Турция. На 29 юни/11 юли Каратеодори паша помолил да се поместят в края на члена за Босна и Херцеговина следните думи: „Правителствата на Австрия и Турция си запазват правото да се споразумеят върху подробностите“. Изправен пред алтернативата, или да подпише допълнителното споразумение или работата на конгреса да се провали, на 1/13 юли Андраши подписал поисканата от турските пълномощници секретна декларация. 3.2. Сърбия получава Враня и Пирот Макар Сърбия да се намесила в Руско-турската война, когато тя отивала към своя победоносен завър­шек за руската армия, сръбското правителство предявило големи териториални претенции и изразило недоволство от постановленията на Санстефанския договор. Още преди подписването на Одринското примирие то настояло в мирния договор да се включи точка не само за даване на независимост на Сърбия, но и за съединението ѝ с така наречената Стара Сър­бия, която включвала средновековните сръбски територии, останали извън границите на възстановилата самостоятелността си сръбска държава. Имало също претенции за Видин и за някои други области, които се считали за български, поради състава на населението там. Сведения за вижданията на сръбските управници относно границите на Сърбия и България, привежда Г. И. Бобриков, който е имал контакти със сръбския министър на външните работи Йован Ристич по време на Руско-турската война. Бобриков се запознал с Ристич през август 1877 г., когато пристигнал в Белград като военен пълномощник на главнокомандващия руската действаща армия Николай Николаевич. Въпросът за териториалните придобивки на Сърбия и по-специално въпросът за разграничаването на сръбските земи от българските, възникнал веднага след войната. Сръбският външен министър разкритикувал руската политика, която била насочена главно към българите. Обяснявал, че към Княжество Сърбия трябвало да бъдат присъединени земите на стара Сърбия, които включвали Новопазарския, Нишкия и Призранския санджаци. Затова проектирал източната граница на Сърбия да минава по средата между Пирот и София. Към тези земи трябвало да се присъедини на север и Видински окръг. От своя страна Бобриков изказвал мнението, че било необходимо границата между сръбското и българското княжество да се определи напълно справедливо, за да се отстрани завинаги възможността от гранични недоразумения между двете родствени народности. Двете княжества щели да преуспяват в бъдеще само в условията на взаимно доверие и пълно съгласие. Здравия съюз между тях, като централни и най-силни държави на Балканския полуостров, щял да бъде залог за укрепване на благата на цивилизацията в тях след дългото време, прекарано под игото на исляма. Ристич, обаче, считал, че Русия се отнася към българите като майка-закрилница, а към сърбите – като мащеха. Той твърдял, че Стара Сърбия, цялата област до София и Видински окръг, всички тези земи, които исконно са принадлежали на сръбската държава, и тогава били населени със сърби. Професорът от Московския университет, Майков, привеждал сведения, че цялото това пространство принадлежало на Сърбия. „Майков в случая се е увлякъл“, посочил Бобриков и пояснил, че в историческо отношение споменатата широка зона последователно е принадлежала ту на българската, ту на сръбската държава в различните години на тяхното политическо могъщество. Тази съдба се е отразила и на състава на населението, чийто смесен характер се е усилил още повече след завладяването на страната от османците, имащи обичай да заселват зовоюваните земи с мюсюлмани. Пътешествениците Хан и Хохщетер, на които можело да се има доверие, понеже изучавали страните безпристрастно, се изказвали в полза на българите, посочил руският военен. Ристич не оспорил оценките на пътешествениците, но опонирал, че те били взели сведенията си от селските свещеници и учителите, а те действително принадлежали към българската народност. Бобриков продължил да спори, като коментирал, че места, където свещениците и учителите са българи, се определят като български. И посочил като довод, че спорната област е населена с българи, като припомнил на Ристич един исторически факт. По време на сръбско-турската война 1876 г., след неудачното настъпление на сръбската армия под ръководството на генерал Черняев към Ниш, сърбите обяснили поражението със „срамната страхливост на българското население“, което не въстанало и не подкрепило сръбските войски. „Следователно вие тогава сами сте признавали съществуването на солидно българско население от тази страна на вашата граница“, заключил Бобриков. Описаният разговор имал частен характер и се провел в Белград, но той имал продължение в Берлин, вече на държавно ниво. Там Ристич се появил с етнографска карта на Балканския полуостров, съставена на основа на статистическите проучвания на Якшич. И въобще не повдигнал въпроса за земите в Стара Сърбия, които се намирали на югозапад, но проявил още по-големи претенции за земите, които се намирали на изток и югоизток, и които били населени с българи. Всичко това показвало, че сръбският министър е имал предварително споразумение с Андраши. Аспирациите към за­падните български земи съвпадали със стремежите на Австро-Унгария да изтласка Сърбия от Новопазарския санджак, като тя получи териториално разширение на изток. Противо­поставяйки сръбското княжество на България, виенските дипломати се домогвали да разчистят пътя на Австро-Унгария към долината на Вардар. Както бе отбелязано, Сърбия назначила външния си министър Йован Ристич за свой официален представител на конгреса в Берлин. Исканията на сръбското правителство били изложени в меморандум, който Ристич предал на конгреса, но никой от пълномощниците не си направил труда да го прочете. Сръбски представители не взели участие в работата на конгреса. Бисмарк демонстративно изключил Ристич от достъп до него, а пълномощниците уверил лично, че дискусията за Сърбия ще се осъществи, след като тя и Австро-Унгария подпишат отделен договор. Сръбският външен министър пристигнал на конгреса с принципни указания да не се противопоставя на Австро-Унгария и да не засяга нейните интереси. В Берлин Дюла Андраши му изложил своята позиция, която се свеждала до следното: Австро-Унгария се противопоставя на присъединяването към Сърбия на частта от Косово, през която минава железопътната линия Митровица-Солун: линията трябвало да остане на турска територия. Виена била съгласна да подкрепя искането за независимост на Сърбия, както и разширяването на нейните граници, но само на изток и юго-изток и при условие, че сключи търговска и митническа конвенция с Австро-Унгария; Сърбия трябвало да поеме задължението да построи железопътна линия Белград-Ниш за връзка на Австро-Унгария с България и Турция. Сръбското правителство било поставено пред алтернатива: или да получи независимост и да разшири територията си в съюз с Австро-Унгария, или да се окаже под заплахата да загуби част или всичко завоювано. Ристич се опитал да маневрира. Той се обърнал за помощ към руските пълномощници, но Жомини и Шувалов го посъветвали да намери общ език с Андраши, тъй като по друг начин сръбският въпрос не можел да се реши. Призовавали го да има търпение, след няколко години нещата щели да се оправят. Под натиска на Андраши Ристич се отказал да поддържа въстаниците в Босна, които искали областта да се присъедини към Сърбия. Това предизвикало протест у босненците, които изпратили на конгреса свой пълномощник с меморандум в защита на присъединяването. Всъщност това било и едно от най-важните първоначални искания на Сърбия, но след войната тя се отказала от тях. На 26 юни/8 юли Й. Ристич подписал с Андраши конвенцията, за която говорел Бисмарк. За сметка на капитулацията си по политическите и икономическите въпроси, Сърбия се сдобила с независимост и получила разширение с областите около Пирот и Враня. Докато още вървяла подготовката на конвенцията, в залата на конгреса също се обсъждал сръбския въпрос. На заседанието на 16/28 юни, след като приключили разискванията за Босна и Херцеговина, пред­седателят прочел началото на чл. III от Санстефанския договор, където се казвало: „Сърбия се признава за независима“. След което запитал конгреса, дали е съгласен с това. Първи Каратеодори паша обяснил, че пред вид на големия интерес на европейските държави и в полза на самата Сърбия, Портата е използвала своите права над нея твърде умерено и не е отстъпила от това правило даже в случа­ите на най-тежките изпитания. Сюзеренството (върховенството) па Пор­тата е давало на Сърбия истинска независимост и Сър­бия е ценяла това твърде високо. Санстефанският договор отварял нови отношения не са­мо за Сърбия, но и за другите страни, които се намирали в почти същото положение. Той откъсвал тези страни от центъра, с който били свързани политически. Ако в кабинетите на Европа преобладава мисълта за независимост, Турция нямала нищо против, защото била уверена, че приетата от конгреса независимост ще бъде сериозна и действителна. Държавите ще я посрещнат с пълно съзнание не само на правата, които тя им дава, но и на задълженията, които им налага, и за напред тази независимост ще се почита и няма да намалява гаранциите за реда, който е бил добит и установен през времето на подчинението, изразил увереност първият турски пълномощник. Бисмарк отбелязал, че приетото в член III нача­ло било безусловно и никой не можел да си помисли, че Турция ще поиска да си оттегли одобрението, което е дала върху тази точка на Санстефанския договор. Солсбъри също признал независимостта на Сърбия, но счел за необходимо там да се провъзгласи и религиозната свобо­да. И Вадингтон признал Сърбия за независима, като предложил текстът за религиозната свобода да гласи: „Жителите в княжество Сърбия, от което и да са вероизповедание, ще се ползват с равни и еднакви права. Те ще се допускат до всички публични служби и почести, ще могат да извършват всякакви занаяти и разли­чието във вярата никога не ще им се противопоставя като причина за изключение. Всичките богослужения са свободни и никаква пречка не може да се постави било на йерархичното устройство на различните вероизповедания, било на отношенията на послед­ните към техните духовни началници.” Горчаков изразил опасения, че тази редакция има предвид най-много евреите. Ако думата е само за религиозна свобода, той одобрява това начало напълно и е готов да го разшири, колкото се може по­вече. Но, ако освен религиозни, се разбират също граждански и политически права, не трябвало да се смесват берлинските, парижките, лондонските и виенските евреи с евреите в Сърбия, Русия и в някои руски области, където евреите били язва за местните населения. Предложението за религиозната свобода е подкрепено и от останалите пълномощници. Представителите на Турция обявили, че няма какво да възразят. Бисмарк констатирал приемането на предложението и обявил, че конгресът признава Сърбия за независима, с условието, че в княжеството ще има свобода на вероизповеданията. По-нататък, както и при разглеждане на въпросите при Българското княжество, станало дума за свободата на търговията, за правата на чуждите граждани, за запазване на договорите с другите държави. До сключването на нови спогодби нищо от дотогавашните търговски отношения на Сърбия към другите страни не трябвало да се променя и никакви транзитни такси нямало да се вземат в Сърбия за стоките, които са пренасят през нея. Преимуществата и привилегиите на чуждестранните поданици, както и съдебните и консулските права на покровителство, ще важат със същата сила, която са имали до тогава. Промени ще могат да се правят само със съгласието на двете страни. Бисмарк добавил, че според общото право никоя област с отделянето си от една държава не може да се освободи от договорите, на която е била до тогава подчи­нена. Това било очевиден принцип от международното право и конгресът следва да го повтори. Работата на конгреса продължила с разглеждането на член III от Санстефанския договор, който освен за независимостта, се отнасял и до границите на Сърбия. Стига се до решението определянето им да стане от специална комисия, в която ще влезе по един пълномощник от всяка сила, и която комисия ще представи на кон­греса окончателното очертаване на границите. По отношение на чл. IV, отнасящ се до правата на мюсюлманите, които не са местни лица, се взема решение той да се изпрати в специалната редакционна комисия. Хаймерле прочел предложение относно железните пътища в Сърбия. Княжеството следвало да замени по своята част от тях турското правителство във всичките му задължения спрямо Австро-Унгария и компанията за експлоатиране на железни­ците в Европейска Турция - било по довършването и съединяването, било по експлоатирането на линиите, които ще се построят в новопридобитите места. Необходимите за уреждането на тези въпроси конвенции трябвало да се сключат между Австро-Унгария, Портата, Сърбия и в пределите на неговата компетентност с Българското княжество. Това трябвало да стане незабавно след подписването на мира. Каратеодори паша представил бележките върху данъка на Сръбското княжество. Той трябвало да се капитализира и да се внесе в касите на турската хазна в определен срок. Когато турският пълномощник прочел, че на Сърбия щяло да се възложи и част от държавния турски дълг, съразмерно с доходите на окръжията, които ще се присъединят окончателно към нея, председателят отбелязал, че в Санстефанския договор няма дума за данък. Шувалов също потвърдил, че било естествено независимостта до води до преставането на плащането на данък. Солсбъри отговорил, че и сръбският данък върху дълга, както българският, е бил собственост на Турция и че и той е бил обложен, както и другите доходи на Портата. Поради възникналия спор и след като Шувалов заявил, че не е готов да дискутира по въпроса за данъка, предложено било този въпрос да се отпрати в редакционната ком­исия. Още на 14/26 юни Мехмед Али паша прочел предложението на Турция за границата ѝ със Сърбия. Тя трябвало да бъде по възможност естествена и стратегическа. Големият път за Босна, който отивал от Митровица през Нови Пазар за Сеница и от там се разделял от една страна за Вишиград, а от друга за Чайница, както и железния път, който ще свързва Митровица с Босна, не трябвало да се откъсват от Турция, а да се оставят далече от сръбската граница, така че съобщенията по тези пътища да бъдат свободни и сигурни. Турските градове и паланки Вишиград, Нови пазар, Митровица и Прищина следвало да се оставят на известно разстояние от границата, за да не се компрометира съществуването им. Албанските каази Вучитрън, Куршумлия, Прекупле и Лесковац не трябвало да се отцепват от империята, а ако една част от тях се отцепи, дефилетата Преполац и Гърдилица да си останат в Турция, като необходими за защитата на Враня и на Прищина, като в такъв случай ще очертават северната граница на империята”. Анучин обяснява в дневника си, че пристъпвайки към определяне на границите на Сърбия, участниците в делимитационната комисия трябвало да се съобразяват със следните обстоятелства: а) Босна и Херцеговина вече са отстъпени на Австрия, като на Сърбия са оставени Малък Зворник и Захар. б) Австрия се отказва да окупира целия Enclave, но си запазва правото впоследствие да окупира Новопазарския санджак, който бил част от Enclave и влизал преди това в състава на Боснийския вилает. Така Австрия ще запази за Турция ивицата, която по Санстефанския договор трябвало да бъде дадена на Сърбия. Тази ивица трябвало да продължава до Митровица и след това да включва железопътната линия до Солун; в) аналогично заявление направила и Турция: необходимо било по възможност да се разшири ивицата земя между Сърбия и Черна гора. Ставало дума за тясната полоса между двете държави, която Игнатиев нарекъл „говедарски път“. Полосата била оставена за връзка на Турция със западните ѝ провинции. Австро-Унгария, подкрепяйки Турция в искането за разширение на полосата, предложила нейната граница да бъде изтеглена на изток, паралелно на железопътната линия, така че последната да остане в територията на Турция. Новата граница на Сърбия трябвало да минава покрай Прищина, а за компенсация на Сърбия, Австро-Унгария предлагала да ѝ се дадат българските земи от окръзите Враня, Трън и Пирот, с части от окръг Брезник. На 18/30 юни комисията по делимитацията, вече в разширения си състав, се събрала да определи границата между Сърбия и Турция. Първоначално били оформени три варианта на граничната линия - австрийски, турско-английски и руски, които са скицирани от Анучин. След поредица гласувания на различните варианти и подварианти на границата, било прието към Сърбия да бъдат придадени Преполац и Враня със земите, намиращи се между тях, през които минавало средното и долното течение на река Медведжа. Всъщност това бил австрийския вариант. Руските пълномощници заявили, че приемат този вариант, като предложили в полза на Сърбия да се направи териториално допълнение към западната граница при горното течение на река Медведжа. Англичаните и турците искали Преполац и Враня да останат на Турция. Австрийският вариант спечелил най-много гласове, защото за него гласували и представителите на неутралните държави в комисията. На среща на Шувалов и Анучин с Ристич, последният агитирал за отделяне от България и присъединяване към Сърбия, освен на дадената ѝ вече Враня, също на Пирот и Трън. Разпален, той се увлякъл и заявил, че уж желанието на населението на тези градове с техните окръзи, било да станат сръбски. Казал, че до него от тези места постъпили много подобни заявления и ако се проведе референдум, без никакво съмнение всички местни жители поголовно щели да се изкажат за присъединяване към Сърбия. Като добре запознат с обстоятелствата, Анучин опровергал тези твърдения, обяснявайки, че ако има гласове за Сърбия, то е само защото въпросните места били окупирани от сръбски войски и там била уредена не руска, а сръбска гражданска администрация. Тя правела страшни безобразия и изисквала от духовенството по време на богослуженията да споменават името на княз Милан. Пиротският митрополит, който протестирал против сръбските порядки, бил арестуван и отведен в Ниш, където го държали като пленник. При подобни условия не можело да става и дума за референдум. Той щял да представлява срамна комедия, изиграна под звуците на камертона на сръбските началници, разпореждащи се с областта, само защото не била окупирана от руски войски. Ристич останал крайно недоволен от думите на Анучин, но не могъл да обори неговите доводи, защото той му казал, че по телеграфа може да получи веднага от руския главнокомандващ пълно потвърждение на думите си. Анучин говорел на Ристич, че най-важното за момента било, колкото се може по-малко славянски земи да останат на турците. Дали тези земи ще принадлежат конкретно на сърбите или на българите, те трябвало да се разберат по-късно, решавайки миролюбиво спора помежду си. Ристич, обаче, не бил съгласен и се оплаквал, че решенията на Санстефанския договор били обидни за Сърбия. На следващия ден 19 юни/1 юли решението на военната комисия по делимитизацията относно сръбската граница било обсъдено в специалната комисия на пълномощниците. Англичаните и турците се противопоставили енергично на отстъпването на Преполац и Враня. Повдигнат бил и въпросът за отдаването на Пирот и Трън на Сърбия, по който също възникнал спор. Шувалов видял в ръцете на Одо Ръсел карта с границите на Софийския санджак, която също трябвало да разгледат. Границите включвали само басейна на Искър. Руският пълномощник се разстроил, заявил че такава карта досега не са разглеждали и той няма да се съгласи да приеме нещо подобно. Тръгнал да излиза, но Солсбъри го спрял с думите: „вие защо се разстроихте, ще разсъждаваме хладнокръвно, всичко може да се уреди“. Окончателните граници на Сърбия били определени в заседанието на конгреса, проведено на 26 юни/8 юли. Тогава Хоенлое прочел проекта с начертанието на сръбските граници. Източната граница на Сърбия тръгвала по административната граница на Нишкия санджак, сиреч по водораздела между коритата на Вардар, Струма, Искър и Лом от едната страна и коритата на Морава и Тимок от другата. Тази административна граница се движела в североизточна посока и се маркира с планината Свети Илия, с върха Ключ, с бърдото Бабина гора, с височината Църни връх, а продължението ѝ съвпада със западната граница на Княжество България. При определяне на южната граница на Сърбия пред комисията имало два проблема: единият за дефилето при Преполац, другият за Вранянското окръжие. Австрийските пълномощници се съгласили Преполац да остане на Турция, но когато военната комисия по предложение на руските пълномощници пожелала на Сърбия да се даде един пояс земя на юг от Преполац, не по-широк от един километър (показан със штрих на скицата), турските делегати се възпротивили н въпросът останал нерешен. Колкото до Вранянското окръжие, за него болшинството от членовете на комисията били на мнение да се даде на Сърбия, но на това отново се възпротивили английските и турските делегати. Мехмед Али паша показал на картата, че при присъединяването на Враня към Сърбия, дефилетата в тази местност се давали в чужди ръце и на пътя чак до Скопие вече не оставало никаква естествена преграда. Враня била необходима за защитната линия на Турция, подчертал турския пълномощник и настоял също и Преполац да остане за нея. Сен Валие обаче, посочил, че населението във Враня било сръбско и от само себе си областта трябвало да се присъедини към Сърбия. Портата трябвало да се задоволи с град Джумая и южната част от Софийския санджак, които ѝ се връщали. След като Бисмарк подложил на гласуване въпроса, дали Преполац да остане на Турция или да се даде на Сърбия, пълномощниците на Германия, Австрия, Франция, Англия, Италия и Турция изказали мнение да си остане на Турция. Руските пълномощници заявили, че се присъединяват към мнозинството. След това председателят поискал мнението на конгреса и върху Враня. Пълномощниците на Германия, Австрия, Франция и Русия били на мнение, че това окръжие трябва да се даде на Сърбия, докато пълномощниците на Англия, Италия в Турция били Враня да се остави на Турция. Бисмарк констатирал резултата от гласоподаването и предложил на събранието да се съгласи върху цялото начертаване на границата, като Преполац е на Турция, а Враня на Сърбия. Каратеодори паша обявил, че по въпроса за Враня щял да се произнесе, когато получи инструкциите от своето правителство. Солсбъри отново се обявил против отстъпването на Враня, тъй като било във вреда на Турция, затова не приемал направеното начертаване на сръбските граници. Бисмарк заявил, че ако това мнение продължава да се поддържа, той бил длъжен да констатира с голямо съжаление, че уреждането на този въпрос се отлага, докато се стигне до някакво съгласие. Сен Валие отново настоял за присъединяването на Враня към Сърбия и за да се постигне съгласие, предложил нова линия на границата, която да мине близо до Враня. Тогава градът ще принадлежи на сръбското княжество, а Турция ще добие увеличаване на пространството, което ѝ е необходимо за осигуряване на безопасност. Това предложение предизвикало нова размяна на мисли и конгресът накрая решил да натовари делимитационната комисия да начертае на юг от Враня такава граница, която като остави на Сърбия самия град, да даде на Турция нужното пространство за защита на нейните владения. Председателят подложил на гласуване цялото начертаване на границата и получил пълното одобрение на конгреса. След това Бисмарк с удоволствие констатирал този резултат и добавил, че протоколът оставал отворен за инструкциите на турските пълномощници. На 27 юни/10 юли Хоенлое оповестил линията на границата на Сърбия с включването на Враня в нейните предели: тя минавала непосредствено до очертанията на града. Конгресът одобрил това решение и по искане на Каратеодори паша оставил протокола отворен за инструкциите, които турските пълномощници чакат. Окончателния вид на сръбската граница според окончателната му редакция в чл. 36 на Берлинския договор изглежда така: Новата граница започва от съществуващага гранична линия и върви по течението на река Дрина от вливането й в река Сава, като оставя на Сръбското княжество Мали Зворник и Захар. След това продължава по старата граница на Сърбия до планината Копаоник, от която се отделя при върха Канилуг. Оттам следва отначало по западната граница на Нишкия санджак през южните предпланини на Копаоник, през гребените Марица и Мърдар планина, които образуват водораздела между коритата на реките Ибър и Ситница, от една страна, и Топлица, от друга; Преполац остава на Турция. По-нататък границата се обръща на юг по линията на водораздела между реките Брвеница (Бървеница) и Медведжа, като оставя цялата долина на Медведжа на Сърбия, следва по гребена на Голяк планина, който образува водораздела между Крива река, от една страна, и реките Поляница, Ветерница и Морава, от друга, и продължава до върха на бърдото Поляница. След това отива по предпланините на Карпина планина до вливането на река Коинска в Морава, пресича последната и възлиза пак по водораздела между реката Коинска и потока, който се втича в Морава при село Нерадовце, след което достига планината Свети Илия над Трговище. От тази точка границата следва по гребена Свети Илия до планината Ключ и после през котите, обозначени на картата 1516 и 1517 и през Бабина гора достига Църни връх. От Църни връх новата граница се слива с българската, а именно: пограничната линия следва по водораздела между Струма и Морава, през върховете Стрешер, Вилоколо и Меджид планина, през Гачина, Черна трева, Дарковска и Драйница планина и после през Дъсчен кладенец достига водораздела между Горна Сукова и Морава, отива право на Стол, спуска се надолу и пресича на 1 000 метра северозападно от селото Сегуша пътя от София за Пирот. Изкачва се по права линия на Видлич планина и оттам – на планината Радочина във веригата на Коджабалкан, като оставя селото Дойкинци на Сърбия, а селото Сенокос – на България. От върха на планината Радочина границата се насочва северозападно по гребена на Балкана през Чипровец Балкан и Стара планина до старата източна граница на Княжество Сърбия при кулата Смильова чука и оттам по старата граница достига Дунава при Раковица. 3.3. Черна гора ще има пристанище на Адриатическо море Конгресът се занимал с Черна гора на 19 юни/1 юли. Първият член от Санстефанския договор се отнасял до нейните граници. Бисмарк попитал, не е ли станало някакво споразумение между силите, които най-много се интересували от тях, за да се избегнат дългите разисквания по начертаването на границата? От последвалите изказвания на Хаймерле и Шувалов станало ясно, че руските пълномощници са се споразумели с австрийските, Черна гора да получи териториално увеличение спрямо съществуващата нейна официална граница. Били изяснени всички основни точки по прокарването на новата граница. Върху подробностите по нея била оставена да се произнесе делимитационната комисия. Хаймерле предоставил две приложения с предложенията на австрийските представители, които да се добавят към протокола. Те се отнасяли до прокарването на границата, и до условията, с които се приемало присъединяването на Антивари (Бар) и на крайбрежието му към Чер­на гора. В първото приложение била определена границата на Черна гора. Тя започва от Илино бърдо, северно от Клобук, спуска се по река Требиничица (Требишница) в посока на Гранчарево, което остава в Херцеговина, и възлиза после по течението на същата река до една точка, която лежи на един километър под сливането й с река Чепелица, и оттам отива по права линия до височините, които ограждат Требичица. После се отправя към село Пилатова, което остава в Черна гора, продължава по височините в северно направление на 6 километра далеч от пътя Билек (Билеча)-Корито-Гацко, до клисурата, която лежи между Сомина планина и планината Чурило, откъдето отива на изток до планината Орлин през село Вратковица, което остава на Херцеговина. Нататък границата продължава на североизток в права линия през върховете Лебершник и Волуяк, оставяйки Равно в Черна гора. Спуска се после по най-кратката линия към река Пива, която пресича и достига до река Тара, като минава между Църквица и Недвина. От тази точка възлиза по Тара до село Мойковица, от където следва по гребена на предгорието до езеро Шишко. От това място отива по протежение на старата граница до село Шекуляре. Оттам новата граница следва през гребена на Мокра река (село Мокра остава в Черна гора) и достига до кота 2166 по картата на австрийския генерален щаб, като следва по бърдото и линията на водораздела между реките Лим и Дрин, от една страна, и Циевна (Зем), от друга. След това върви по тогавашната граница между племето Кучи-Дрекаловичи, от една страна, и Кучка-Крайна, както и племената Клементи и Груди, от друга, надлъж до Подгорищната долина, от където отива към Правница, като оставя племената Клименти, Груди и Хоти в Албания. Оттам новата граница пресича езерото при остров Горица-Топал и достига от него право на върха на гребена, от където следва линията на водораздела между реките Мегуред и Калимед, и като оставя село Маркович на Черна гора, допира до Адриатическо море при В. Кручи. На северозапад границата се очертава с линията, която върви от морския бряг, между селата Шушана и Зубци и допира до крайния югоизточен пункт на тогаващната граница на Черна гора през Вршута планина. Според постигнатото споразумение между Австро-Унгария и Черна гора, което било фиксирано във второто приложение към протокол № 10, частта от района южно от Антивари до река Бояна, включително село Дулчино, който район бил окупиран от Черна гора, следвало да се върне на Турция. Община Спица с една част от района около нея до северната граница на землището се присъединявала към Далмация, т. е. към Австро-Унгария. Черна гора щяла да се ползва с право на свободно плаване по река Бояна, но няма да притежава нито военни кораби, нито военно морско знаме. От своя страна Австро-Унгария обещавала да даде консулска защита на морското търговско черногорско знаме. Пристанището на Антивари и целия бряг на Черна гора щели да останат затворени за чуждестранните военни кораби. Дейността на морската и санитарната полиция в Антивари и по протежение на брега на Черна гора ще се осъществява от Австро-Унгария с помощта на малки кораби, бреговата охрана ще се помещава в леки сгради. Черна гора ще приеме същото морско законодателство, като това в Далмация. Съществуващите укрепления в Черна гора трябвало да се разрушат и нови да не се издигат. Черна гора ще се споразумее с Австро-Унгария за правото да построи и да поддържа път и железопътна линия през местата, които ѝ се дават. По тях ще се се гарантира пълна свобода на съобщенията. Каратеодори паша се изказал в защита на албанците. Заявил, че турското правителство придавало голяма важност на въпроса за границите на Черна гора и обяснил причините, които карали Портата да желае граничната линия откъм Албания да не се простира надалеч. В полза на това мнение пашата привел различни стратегически н етнографски съображения. Турският пълномощник бил и против отстъпването на Антивари. Портата предпочитала да се отстъпи Спица. На Антивари тя гледала като на албански град, където черногорците биха могли да се задържат само със сила и против волята на населението. Като наблегнал на постоянните взаимни нападения между черногорците и албанците, Каратеодори паша съобщил, че неговото правителство е получило твърде обезпокоителни телеграми. При приемане на условията на Санстефанския договор турските пълномощници не са знаели добре положението на работите по онези места и са направили грешка. Първият турски пълномощник призовал конгреса да обърне сериозно внимание върху обстоятелствата, които сега изнесъл и които били от голямо значение за Турция. Председателят, макар да направил уговорката, че конгресът ще вземе под внимание приведените от Каратеодори паша основания, заявил, че Портата трябва да бъде вярна на задълженията, които е поела в Сан Стефано. Изключение можели да се направят само за онези задължения, които конгресът измени. А Шувалов отбелязъл, че първият турски пълномощник още не знае границата, която предлагат руските и австрийските пълномощници. Надявал се, че Портата ще остане доволна, когато разбере, че новата граница ѝ оставя една част от територията, която тя отстъпила в Сан Стефано. След като трите първи алинеи от чл. I били отпратени в делимитационната комисия, а четвъртата в редакционната комисия, била прочетена и първата алинея на член II, според която Високата Порта признавала окончателно независимостта на Черна гора. Солсбъри отбелязъл, че неговото правителство никога не е признавало тази независимост, и помолил да се изхвърли думата окончателно. От разменените след това по този въпрос реплики станало ясно, че Германия по принцип и Австрия формално, вече били признали независимостта на Черна гора. А Сен Валие казал, че Франция признала тази независимост мълчаливо. Руските пълномощници обявили, че тяхното правителство никога не е преставало да признава независимостта на Черна гора, тъй като князете ѝ не са били утвърждавани от султана и страната не е плащала данък на Портата. Затова те помолили да се запази текста на члена. Лоне предложил текстът да си остане както е, а пък мненията на правителствата да се отбележат в протокола. Председателят обявил въпросът за изчерпан и със съгласието на конгреса текстът на члена бил изпратен в редакционната комисия. Хаймерле предложил всички жители на Черна гора да имат свобода в упражняването и практикуването на тяхното богослужение. И никакво препятствие да не може да им се прави било в йерархичното устройство на разните вероизповедни общини, било в отношенията им към техните духовни началници. Каратеодори паша от своя страна поискал Черна гора да поеме една част от държавния дълг на Турция и тази част да бъде съразмерна с доходите в местата, които се присъединяват към нея окончателно. Солсбъри прочел проект за нов член: „Всички жители на присъединените към Черна гора места остават владетели на притежаваното от тях и онези, които поискат да живеят вън от княжеството, могат да си запазят недвижимите имоти, като ги управляват чрез някой друг. Една турско-черногорска комисия ще се натовари да уреди в течение на три години всички дела, които се отнасят до начина на отчуждаването, експлоатацията и употребата за сметка на Високата порта на всички държавни и вакъфски имоти.” След като Шувалов поискал от това предложение да се премахне постановлението за имотите, защото такова нещо няма в членовете на другите княжества, Солсбъри предложил неговото предложение да се отпрати в редакционната комисия, като й се заръча да го разпростре и за другите княжества. Конгресът одобрил този начин на действие и минал на втората алинея от чл. II. За нея, обаче, Андраши отбелязъл, че тя и следващите след нея алинеи не били актуални, след като била прогласена независимостта. Те засягали отношенията на Черна гора към Портата, т. е. отнасяли се до въпроси, които конгресът не можел да урежда. Това били специфични дела за Черна гора, в които Австрия не желаела да се намесва. Признатите за независими държави трябвало да станат господаря на своите съдбини и да се научат да живеят свой собствен живот. Само когато се убедят, че трябва да са отговорни за политиката, която провеждат и когато пожънат добрите и лошите плодове от техните добри или лоши отношения към другите народи, само тогава ще може да се добие гаранция за тези страни и за съседните държави, че те могат да същесгвуват съвместно. В заключение Андраши предложил въпросната алинея да отпадне. Руските пълномощници се съгласили, но Каратеодори паша поискал втората алинея да си остане. Тя задължавала пребиваващите в Турция черногорци да се подчиняват на местните закони и власти, и указвала за практическата нужда от тия разпореждания дори и за доброто на черногорците, които живеят в Турция.. Петата алинея, в която се посочвало, че освобождаването на турската територия, завзета от черногорските войски и която не се включвала в посочените по-горе граници, трябвало да стане в десетдневен срок, била подкрепена от френските представители. Шувалов обаче се изказал, че също желаел скорошното опразване на турската земя от черногорците, но по принцип бил против точното определяне на срокове, тъй като те често излизали неосъществими. Мехмед Али паша казал, че черногорците нямат обози и много лесно могат да оставят турската земя в определения срок, но руските пълномощници продължили да настояват на своето. Тогава Лоне предложил да се заменят думите „в десет дни“ с „в един срок колкото се може по-къс”, а Андраши бил да се запише: „в 20 дена или по-скоро, ако това е възможно”. Конгресът решил да се изпрати и този въпрос в редакционната комисия. На 22 юни/4 юли Хаймерле докладвал на конгреса, че относно границите на Черна гора делимитационната комисия е дошла до споразумение за някои неуточнени места и прочел документа, който щял да послужи за основа на делимитационната комисия да произведе решението си. Макар и да било казано в документа, че границата трябва да мине около 6 километра далеч от пътя за Билек, комисията е имала предвид, че съгласно с географските искания на мястото това разстояние може да се изменя между 3 и 10 километра, и че във всеки случай трябва да се запазва принципа, според който границата трябва да минава по гребена на планините и по начин, щото споменатия път (Билек— Корито—Гацко до клису­рата между планините Сомина в Курило) никога да не оста­ва в района на границата. Хаймерле констатирал също така, че руските пъл­номощници, като са на мнение от своя страна, че близостта на границата при Динос може да заплашва Подгорица, и че по тази причина било необходимо да се отдалечи гра­ницата на едно разстояние от 8—10 километра, предлагат в замяна на това да се поправи границата в полза на Албания така, щото от Мокра, тя да минава направо до кота 2166 по картата на австрийския щаб. На бъдещата делимитационна европейска комисия трябвало да бъде възложено да изучи на мес­то, може ли да стане това отдалечаване на границата, и да уре­ди териториалните въпроси, които биха могли да се породят от тази поправка. От само себе си се разбирало, обаче, че ако бъдещата комисия не се съгласи върху това, определя­нето на границата в договора остава незасегнато. Лоне напомнил, че в делимитационната комисия той е запитвал, какви са причините, по които Спица трябвало да се присъедини към Далмация. Италия има инте­реси на Адриатическо море и за това тя желае да чуе разя­сненията по въпроса, колкото малко и да било пространството на земята, която се присъединява към Далмация. Хаймерле повторил обясненията, които бил вече дал на италианския пълномощник. Присъединената земя е твърде малка, има пространство около 3/4 от една квадратна миля и съдържа около 350 семейства жители. Колкото за при­чините на присъединението й към Далмация, те се състояли в това, че чрез Спица (Сутоворе) Австрия ще може да следи пристанището Антивари (Бар) и неговото крайбрежие да си останат чисто търговски места. Мехмед Али паша заявил, че той е подал в делимитационната комисия върху същия предмет декларация, в която предлагал да се избягва поставянето без нужда на населе­ния от друга народност и друга вяра под властта на чуждо племе. На Черна гора трябвало да се отстъпят само такива места, на които жителите са от същото племе и почти от същата вяра, както и черногорците. Той гледал на присъединението към Черна гора на албанските окръжия като на несправедливост и считал, че ще бъде по-право, ако откъм Албания се даде мястото на Бучи Декаловичи и тече­нието на реката Морака до Скутарското езеро, а се оставят на Турция албанските окръжия Плава и Гусине, както и града Подгорица с такъв район от околната местност, какъвто е потребен за защита. Каратеодори паша привел и други примери с места, предвидени да се отстъпят на Черна гора, които сперед него били неудачно определени. Той добавил, че турските пълномощници са се обърнали към своето правителство с искане да им изпрати инструкции за новата граница. Председателят отвърнал, че те, турските пълномощници, можели да отнесат своите забележки към редакционната комисия, към която щял да се отпрати и доклада на делимитационната комисия. Конгресът на практика бил приключил с въпроса за черногорската границя, тъй като било постиганато съгласието на конгреса върху нея. 3.4. На Гърция се признава правото да получи части от Тесалия и Епир В началото на осмото заседание, провело се на 16/28 юни, Бисмарк обявил, че гръцкото правителство е назначило за свой първи представител на конгреса министърът на външните работи Теодорос Делиянис, а за втори пълномощник – посланикът в Берлин Александрос Рангабе. В края на заседанието се взело решение на следващото заседание конгресът да се заеме най-напред с разглеждането на „гръцките работи“. Разискван бил и начинът, по който ще се приемат гръцките представители в конгреса. Сен Валие предложил гръцките министри да се ограничат само с изложението на исканията и съображенията на тяхното правителство. След това конгресът без тях ще реши трябва ли да ги повика за разискване в друго по-нататъшно заседание. По този начин конгресът щял да следва такъв път: първо ще се чуят вижданията и же­ланията на Гърция и след това те ще се обсъдят в събранието. Председателят приел този начин на действие с единодушното съгласие на събранието и обявил, че ще уведоми гръцките пълномощници за решението па конгреса да ги приеме и изслуша в утрешното си заседание. Солсбъри и Корти попитали, не трябва ли да се приеме също така и Румъния, за да защити пред съ­бранието своето дело, на което Бисмарк отговарил, че румънските работи идват на ред утре и че повдигнатия от пълномощниците на Англия и Италия въпрос ще се разгледа тогава. На следващия ден, 17/29 юни, съгласно приетото решение председателят поставил за разглеждане чл. XV на Санстефанския договор, който се отнасял до остров Крит и до съседните на Гърция турски области Епир и Тесалия. Според този член Високата порта се задължавала добросъвестно да приложи за острова органическия устав от 1868 г., като държи сметка за изразените желания на местното население, което било преобладаващо гръцко. Подобен устав, приспособен към местните нужди, трябвало да бъде въведен също в Епир, Тесалия, и другите части на Европейска Турция, за които в Санстефанския договор не било предвидено конкретно административно устройство. Във всяка административна област специални комисии, в които местното население ще има широко участие, трябвало да изработят подробностите на новия устав. Резултатът следвало да бъде даден за проучване на Високата Порта, която ще се консултира с императорското руско правителство, преди да ги изпълни на практика. След като в събранието били въведени двамата гръцки пълномощници, председателят съобщил, че конгресът е пожелал да чуе желанията и оценките на гръцкото правителство преди да изработи някакво решение по чл. XV, върху който са започнали разискванията. След което помолил гръцките представители да изкажат пред високото събрание своите мнения и желания. Делиянис благодарил на конгреса от страна на гръцкото правителство за приемането на неговите представители и изказал надежда, че конгресът ще благоволи да проучи делото, което той и другарят му са пра­тени да защитят. След това той прочел дълго изявление. Желанията на гръцкото правителство винаги са били същите, каквито са и стремежите на целия гръцки народ, от който само една малка част живее в свободна Гърция, декларирал в самото начало гръцкият пълномощник. Тези същите чувства са въодушевявали гръцкия народ и в 1821 г., когато е започнал дългогодишната война за освобождение. Гръцкото правителство не се заблуждавало, че при осъществяването на тези стремежи съществуват многобройни трудности. Твърдото решение на Европа да утвърди мира на изток, без да разклаща твърде много днешния ред на не­щата, ясно показвало на Гърция в какви граници тря­бва да разпростре за сега тези желания. Затова гръцкото правителство ги ограничило само до присъединяването на Крит и на съседните области към Гърция, приемайки, че за сега по-големи неща не могат да се постигнат. Исканията на гръцкото правителство не противоречали нито на европейските интереси, нито на интересите на съсед­ната държава. С тяхното изпълнение щели да се удовлетворят единодушните и твърди искания на населенията и ще се да­де на кралството едно по-спокойно и по-сносно положение. „Присъединяването на тези провинции към Гърция ще бъде най-силното и най-сгодното средство за отстраняване на онези причини, които развалят, мира и спокойствието на Европа“, заявил Делиянис. Присъединяването на областите към Гърция щяло да бъде и в полза на Турция, която ще се избави от всякаква причина за бъдещи смущения, които са ѝ изцеждали държавното съкровище, подлагали са я на опасности и са разваляли отношени­ята ѝ със съседните държави. Но най-главната полза от това присъединяване щяло да бъде задоволяването на самите жители. Те от половин век насам искали да се присъединят към Гърция. Много пъти и на висок глас са изказвали това желание. За осъществяването на тези стремления те много пъти са се вдигали с оръжие в ръка и са се подлагали на всичките злочестини на войната. След това Делиянис продължил да чете дългата записка, в която визирал въстанията, бежанците, вредите за Гърция от тях, огромните разходи за покриване на щетите. Накрая заявил, че гръцкото кралско правителство било дълбоко убедено, че това състояние не може да продължава. И помолил конгреса за отстраняване на злото и причините, които го пораждат, като на Гърция се придадат посочените области, в която живеело многобройно гръцко население. Председателят обявил, че прочетеното изложение ще се напечата и ще се раздаде на представителите за сериозно изучаване. Рангабе от своя страна направил няколко разсъждения, като наблегнал особено върху напредъкът, който постигнала Гърция, макар да имало големи препятствия за това в мал­ката н тясна територия на кралството, при отсъствието на естествени граници и при постоянните вълнения в съседните области. Той повторил, казаното от Делиянис, че разширяването на Гърция с посочените области било необходимо не само за съществуването на държавата, но и за осигуряване на мира на изток. Председателят отговорил, че конгресът ще изучи представе­ните от гръцките пълномощници съображения и ще по­бърза да им съобщи резултата на своите съвещания. Казал и, че конгресът пак ще прибегне до тяхното съдействие и им благодарил за идването в конгреса. На заседанието от 23 юни/5 юли представителите на силите се занимали изключително с гръцкия въпрос. В началото първият френски пълномощник обяснил притеснението на делегатите, които приемали както Гърция, така и Турция за приятелски страни. Вадингтон уверил „своите турски събратя“, че той ще избягва всяка дума, която може да оскърби тяхното честолюбие. Ще избягва и всяко връщане назад върху причините, които са предизвикали големите злочестия, за изцеряването на които сега трябвало да се търсят средства. Единствената негова цел била да се сложи край на вълненията на Изток, да се изпреварят бъдещите трудности с установяването на траен ред и да се обърне внимание на всички интереси, които съществуват на Балканския полуостров. Вадингтон бил уверен, че докато Портата не удовлетвори ивтересите на гръцкото племе в достатъчна степен, тя винаги ще бъде потърпевша от постоянно повтарящите се вълнения по неговата граница. По тази причина френският пълномощник бил на мнение, че от полза за Портата ще бъде, ако тя влезе в преговори с Гърция за поправяне на границите и направи някакви отстъпки. Намерението на конгреса не било да даде удовлетворение на прекомерните желания, които някои органи на гръцкото обществено мнение изказвали, но по-справедливо и политически по-коректно било, ако към Гърция се присъединят онези населения, които за нея ще бъдат сила, а пък за Турция са причина за слабост. Гърция не може да благоденства в сегашните си граници; нейното правителство не е в състояние да отстрани трудностите и периодичните сблъсъци по границата. Икономическите условия на страната не позволяват на правителството да покрие разноските, които лягат на всяка новообразувана държава. Първият френски пълномощник искал да се изяви като изразител на интересите и на двете страни, и предложил да посочи на конгреса конкретен начин, как да бъдат определени границите, които трябва да се придадат на Гърция, така че и Турция да не бъде засегната. За да се достигне тази цел било необходимо на Турция да не се налагат невъзможни жертви, а пък от Гърция се искало да бъде по-умерена. За да улесни работата на конгреса Вадингтон счел за необходимо да направи очертаване на бъдещите граници, с които да се покаже на Турция, какво желае Европа, а на Гърция — до къде трябва да се простират нейните искания. Решението, което Вадингтон предложил в съгласие с Корти, имало следния вид: Високата порта трябва да се споразумее с Гърция за поправянето на границите в Тесалия и Епир, като това поправяне да мине през долината на Саламврия и да се простре на изток до спускането към Егейско море, а на запад до Каламас на Ионийско море. За постигане на успех в преговорите, силите били готови да посредничат между двете страни. Корти от своя страна добавил, че за да бъде трайно делото на конгреса, било необходимо да се отстранят причините за бъдещи стълкновения. Излишно било да се напомня за събитията между Турция и Гърция през последните години. Трябвало да се помисли върху подходящите средства за избягване на подобни опасности в бъдеще. Председателят казал, че това предложение ще се разгледа заедно с чл. XV на Санстефанския договор, и мислел, че то трябва до се подложи на гласуване, след като се гласува посочения член, който вече бил разискван в деветото заседание. Последвало изказване на първия турски пълномощник, който отхвърлил исканията на гърците. Той се базирал на съдържанието на декларацията на Делиянис и посочил, че Гърция не е повдигала оплаквания срещу Турция. Тя даже не се била погрижила да обоснове своето искане пред конгреса като се позове на някое от началата от международното право. Вълненията в Гърция, за които се споменавало в гръцката декларация, били предизвикани от многобройното турско население, заселило се там, което оставало вярно на Османската империя. Причините за вълненията не били вътрешни, а външни: Кримската война от 1854 г. и Руско-турската война от 1877 г. Въстанието в Крит през 1866 г. пък, било потушено веднага, след като били прекъснати търговските и дипломатическите отношения между Турция и Гърция, и въстаниците останали без подкрепа отвън. Колкото и независим от волята на Турция да е бил произхода на тези вълнения, Портата била направила всичко, което е зависело от нея, за да не разруши своите връзки с Гърция, което би могло да произлезе в резултат на увлеченията, на които Гърция не всякога се е противопоставяла, както трябва. Исканията на гръцките пратеници не се свързвали нито с целта, нито с ръководната мисъл на конгреса. Удобството на минутата или полезността, не давали правото, само на основа на тях да се вземат цели области от един съсед и да се предадат на друг. Не може да се изказва и да се поддържа тезата, че Гърция няма достатъчно земя за населението си. Нейните крайбрежия били достатъчно обширни, за да ѝ дават средства и възможност за значително развитие. От своя страна Турция желае да си запази областите, на които населението й е вярно и които са се подплашили от слуховете за съединение с Гърция, както се виждало от молбите, които то е изпратило до конгреса. Турските пратеници споделяли мнението на гръцкия пратеник относно взаимните отношения, които трябвало да съществуват между двете страни, но този резултат не можел да се достигне, докато Гърция не се откаже от териториалните претенции. Гърция се въоръжавала, сключвала заеми, но Турция се надявала, че великите сили ще дадат на кабинета в Атина съвет да поддържа добри отношения с турската империя. След това изказване на Каратеодори паша, председателят прочел чл. XV от Санстефанския догвор и помолил своите другари да изкажат забележките си върху всяка алинея от него. Първата и втората алинеи, които се отнасяли до прилагането на Крит органическия устав от 1868 г., а в Епир и Тесалия на подобен устав, пригоден за местните нужди, се приели без разискване. При прочитането на третата алинея Солсбъри помолил да се уточни, че комисиите, които трябвало да изготвят уставите за областите, в които ще се провеждат реформи, ще бъдат организирани от Високата порта. Конгресът се съгласил с това изменение и след като така поправения чл. XV се приел в неговата цялост, конгресът преминал на предложението на френските и италианските пълномощници. Андраши заявил, че го приема напълно, но Бийкънсфийлд направил няколко забележки, които според него имали за цел да се избегне грешката, която би могла да произлезе от декларацията на гръцките делегати. Английският пълномощник обяснил, че неговото правителство винаги било настоявало пред Гърция н Турция да поддържат помежду си добри отношения и с това да уравновесят влиянието „на едно трето племе“, което развалило мира и предизвикало събирането на конгреса. Първоначално двете страни помагали на Англия в тия нейни усилия; но те се изправили, пред голяма трудност, каквато се оказала зле и несъвършено добре прекараната през 1831 г. граница. В очите на всеки сведущ човек тази граница била голяма опасност и нещастие както за Турция, така и за Гърция. Нейното очертание насърчавало към прояви на разбойничество, а разбойничеството водело до вълнения в съседните области. Когато се започнала последната война и жителите на пограничните окръзи (гърците в Епир и Тесалия) започнали да се бунтуват, Англия дала на Портата нужните указания и тя ги посрещнала благоприятно. Обаче Гърция не изпълнила дадените ѝ съвети. В резултат се появили големи и съществени трудности. Бийкънсфийлд уточнил, че въстанията в Епир и Тесалия този път не били подклаждани от гръцкото правителство. И след като то не ги предотвратило, се наложило по съвета на Англия да се заеме с потушаване на въстанията. Още тогава било дадено на Атина да разбере, че не трябва да се надяват на разщирение на Гърция. Разпространила се фалшивата новина, че намерението на конгреса било да раздели остарялата турска държава, а не да я подкрепи, както на дело направило високото събрание с мисълта за поддържането на мира в Европа. След всяка голяма война ставали териториални изменения и Турция не е първата, която е изгубила части от своята територия. Англия е изгубила големи области, на които е придавала голяма цена, за които и до днес съжалява, но на такива спогодби не може да се даде название подялба и гръцкото правителство дълбоко се е заблудила в намеренията на Европа. Бийкънсфийлд разбрал за този случай и протестирал против пресата, която определила решението на конгреса като подялба на Босна и Херцеговина. Напротив, това решение било взето, за да се избегне такава подялба, подчертал английският премиер. След което разтълкувал смисълът на решението за окупацията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. То се оправдавало от многото исторически примери. Оставена само на себе си, без собствени елементи за добро управление и заобиколена от независими или полузависими държави, Босна можела скоро да се превърне в кърваво бойно поле. Вземайки предвид тази опасност Англия се обърнала към една силна съседна държава, твърде много заинтересована в запазването на мира, и исказала желанието си тя да се натовари с управлението на тази област. Напълно съгласна с тази мисъл Европа възложила завземането и управлението на Босна на Австро-Унгария. На Австрия била възлагана такава мисия и друг път и в други съседни или отдалечени страни и предложението на Англия в този случай не означавало съдействие на разделянето. Така, като спасителна акция, Бийкънсфийлд представил окупацията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария, която окупация, с намерения за последващо анексиране, всъщност била един от мотивите за свикването на Берлинския конгрес Като се върнал отново към Гърция, Бийкънсфийлд изразил увереност, че тя и Турция няма да се откажат да си поправят взаимно границите и да отстранят причините за постоянните смутове и несъгласия. Бийкънсфийлд намирал предложената от Вадингтон линия за не толкова изгодна, но пред желаното единодушие на силите, той е готов да не възразява на посочената линия, ако тя се приеме единодушно от конгреса. Надявал се и даже бил уверен, че султанът нямало да се откаже от това справедливо разрешение на въпроса. Горчаков се съгласил с идеята за поправяне на границата на гръцкото кралство, но Шувалов направил забележка към „красноречивото слово на г. първия английски представител“. Княз Горчаков в едно от предишните заседания на конгреса изразил искрените симпатии на Русия към гръцкото население и към гръцкото правителство. Русия желаела между Гърция я Турция да съществуват добри и приятелски отношения. Но според думите на лорд Бийкънсфийлд това приятелско споразумение било нужно не толкова за самите тези държави, колкото за възпирането на друго едно племе — на славяните — да смущава европейския мир. Шувалов не можел да сподели това мнение. Той бил уверен, че славянските населения ще престанат да смущават мира, щом Европа ги надари с такива учреждения, които ще им осигурят живота, имота и благосъстоянието. Именно това ново положение ще послужи за залог за европейския мир, а не споразумението на турци и гърци във вреда на славяните, подчертал вторият руски пълномощник. Когато предложението на френските и италианските пълномощници се подложило на гласуване, Каратеодори паша обявил, че той не знае нищо за изказаното съгласие на неговото правителство върху предложението за поправяне на границите, което уж било дадено по-преди, и по тази причина се считал задължен да запази мнението си, докато турското правителство се произнесе по този въпрос. Председателят казал, че в този случай турските пълномощници имат право да се въздържат от гласоподаване и да чакат нови инструкции. Констатирал обаче, че освен Портата всичките сили единодушно приемат предложението. Турското правителство обаче, отказало да изпълни желанието на великите сили. Едва през 1881 г. между тях и Османската империя бил подписан договор, с който била определена нова гръцко-турска граница, с която една значителна част от Тесалия и част от Епир били присъединени към Гърция.

Част втора „Българският въпрос“ е бил най-трудният и най-важният от разгледаните на Берлинския конгрес. От 64-те члена на Берлинския договор 22 са посветени на Княжество България и Източна Румелия. Обсъждането им е превърнато в истинска битка между представителите на Русия от една страна, и Англия и Австро-Унгария от друга. Дискусията за България започнала на второто заседание на конгреса, състояло се на 5/17 юни и продължила в още четири заседания на 10/22, 12/24, 13/25 и 14/26 юни. На тях били разгледани въпросите, засягащи формирането и организацията на княжеството и автономната провинция, на които била разделена Санстефанска България. Допълнително в заседанието на 26 юни/8 юли били приети границите им, подготвени от сформираната за тази цел Комисия по делимитацията (разграничаването). В окончателния текст на Берлинския договор в чл. 1 е записано, че „България се конституира като самоуправляващо се трибутарно княжество под суверенитета на негово величество султана“. В следващия член 2, отнасящ се до територията му, се споменава „Княжество България“, но по-нататък в договора, в повечето случаи се отбелязва само „България“, без да се уточнява, че става дума за княжеството. В същия член 2 е описана „Граница между България и Източна Румелия“, но едва в чл. 13 се пояснява, че „ще се образува провинция Източна Румелия, която ще се намира на юг от Балкана и която ще остане под пряката политическа и военна власт на султана, при условие на административна автономия“. Тази област в договора също се отбелязва често само като „Румелия“. В условията на тази непрецизност при посочване на наименованията на двете части, на които е разделена България, следва да се има предвид, че в документите от конгреса под България се разбира само княжеството. Това е резултат от целенасоченото действие на английските и австро-унгарските пълномощници, които според думите на Шувалов, погледнали на името България като на знаме, можещо да породи опасни стремежи за обединението на населението от двете ѝ части. 2.1. Северна България ще бъде самостоятелно княжество, Южна България – турска провинция с широка автономия На второто заседание, провело се на 5/17 юни, след като приключили дебатите по предложението за участието на Гърция в работата на конгреса, председателят Бисмарк оповестил, че на дневен ред стои разискването на онези членове от Санстефанския договор, които се отнасят до България и които започват от член VI. След което прочел неговата първа алинея: „България се конституира като автономно трибутарно княжество с християнско правителство и национална милиция.“ Бисмарк обяснил, че имало два начина за разискване на въпроса: или да се започне непосредствено с обсъждане на първата алинея от члена или да се изчака да се изчете и четвъртата алинея на същия члеи, отнасяща се за границите на новото княжество, и тогава да започне обсъждането. Без да поддържа единия или другия от тези два начина, председателят попитал представителите на конгреса, кой от начините намират за по-практичен. Солсбъри се изказал първи, като без да отговаря конкретно на поставения от председателя въпрос, направо заявил основните искания на Англия. В началото изложил накратко опорните точки от своя циркуляр от 20 март/1 април 1878 г., насочен срещу Санстефанския договор. Казал, че най-главният стремеж на договора в неговите членове за България бил да унизи Турция и я сведе до степен на пълна зависимост от държавата, която ѝ е наложила условията на този договор. Конгресът трябвало да въстанови независимостта на Турция, ако не в нейния предишен вид, защото следствията от войната не можели да се унищожат напълно, то в степен, която да ѝ позволи да бъде истинска защитничка на стратеги­ческите, политическите и търговските интереси, на които е била дотогава пазителка. Имало и други опасности, от които Европа също трябвало да се безпокои. Гръцкото население в нова България ще бъде подчинено на славянското мнозинство, с което неговите отношения не са приятелски, гръцкият език вероятно ще изчезне и гръцкото племе ще бъде погълнато. Появяването на нова морска сила на Егейско море в лицето на България, ще се посрещне с недоволство от страна на съседните, близки до Средиземно море държави. По-нататък Солсбъри продължил с исканията, които вече изложил чрез посредничеството на Шувалов пред руското правителство и някои от тях били приети. За да се решат възникналите вследствие на Санстефанския договор проблеми, България (като автономно княжество, както е в договора) трябвало да се простира не до Егейско море и до Охридското езеро, а само до линията на Балкана (Стара планина). Ако другата част на провинцията остане под властта на султана, посочените опасности ще се намалят, а някои даже съвсем ще изчезнат. Нова морска сила на Егейско море няма да се появи, а многочисленото гръцко население, което било заплашено да бъде погълнато от славянското мнозинство, ще си остане при сегашното си политическо положение. Портата от своя страна ще има стратегическа граница, от която ле­сно ще може да възпира бъдещите нашествия. Това стратегическо преимущество би могло да се достигне не само без вреда за жителите от тези места, но даже и с подобрение на тяхната съдба. Нито на Цариградската конференция, нито при някакъв друг случай Англия е приемала, че за да бъдат осигурени срещу злоупо­требите и притесненията на турското правителство, християнските населения в Турция трябва да се извадят от политическото господство на Портата, заявил Солсбъри. Такава гаранция можела да се постигне по-скоро с реформи във вътрешното управление на Османската империя, отколкото с политическото ѝ разпокъсване. Като решение на възникналите от Санстефанския договор проблеми, Солсбъри предложил за обсъждане следните решения: 1. Автономното васално Българско княжество да се ограничи и да включи само онази част от Турция, която лежи на север от Балкана; 2. Румелийската област и всичките други места на юг от Балкана да останат под пряката политическа и воен­на власт на султана, като се осигури с достатъчни гаранции благосъстоянието на населенията, било чрез административна автономия, било по друг някой начин. Изказалият се след това Шувалов реагирал остро срещу изреченото, в което ставало дума за „унищожаване на последствията от войната“. Русия била дошла на конгреса не да се занимава с последствията от войната, в която е понесла толкова жертви, а да съгласува предварителния Санстефански договор с общите интереси на Европа. Смисълът на думите на лорд Солсбъри всъщност бил, че Англия няма да се съгласи да бъдат одобрени начертаните в Сан Стефано граници, посочил Шувалов. От друга страна, обаче, трябвало да се признае, че между тези граници и границите, които имал предвид пълномощника на Англия, имало място за голяма дискусия, особено когато се вземат пред вид установените от Цариградската конферен­ция граници. Те били начертани от представителите на Европа, като били взети пред вид етническите граници на българската народност. Благородният лорд се спрял на посоченото от него разделение, но на Цариградската конференция европейските представители приготвили и приели граници при надлъжно разделение на България. Не следва ли и то да се дискутира на конгреса, попитал руският пълномощник? Председателят се намесил и отбелязъл, че руските съображения по тази част ще зависят твърде много от подробното разглеждане на въпроса, какво устройство ще трябва да се даде на България на юг от Балкана. Ако представителите на Англия могат още сега да осветлят конгреса върху управлението и уч­режденията, които ще могат да се дадат и да се осигурят на тази част от България, руските пълномощници, може би, ще могат по-добре и по-цялостно да се произнесат по английските предложения, предположил Бисмарк. Солсбъри изказал опасения, че подобно изложение в се­гашното заседание ще бъде съпроводено с необходимостта от изнасяне на значителни по обем подробности. Той желаел да отложи отговора си по тази част за следващото заседание. Председателят бил също на мнение, че е за предпочитане да се отложи разискването по темата. Той изразил надежда, че пълномощниците на страните, заинтересовани най-много от този въпрос, ще могат до следващото заседание да се споразумеят поне върху по-главните точки. На практика двете страни били вече съгласни върху много повече от тези точки, отколкото те предполагали. Като се постигне това предварително споразумение, представителите на спорещите страни ще могат да предложат на конгреса резултата от техните съвещания за южна България и за държавните учреждения, които би трябвало да ѝ се предложат. Ако и тогава не последва пъл­но съгласие, конгресът ще се опита да се намеси и да до­пълни недостигащото, предложил Бисмарк. Андраши, който също се включил в дискусията и също изразил мнение да се отложи въпроса за следващото заседание, отбелязал, че този въпрос имал две страни за разглеждане. Едната страна била политическа, състояща се в решението ще има ли автономна васална България с християнско пра­вителство? Втората страна се отнасяла до границите на България. Върху политическата страна на въпроса Австрия нямала никакво възражение, но по въпроса за границите тя се ин­тересувала твърде много, защото работата била да се определи положението на България както спрямо съседните страни, като Сърбия, така и по отношение към западните ѝ граници, които влизали в кръга на австрийските интереси. Андраши искал да се вземе под внимание, че Австрия искрено желае отстраняването на трудностите, които пречат на установяването на желания от всички мир и на трайността на този мир, но че именно това желание прави въпроса за границите твърде важен за нея. Първият пълномощник на страната считал за необходимо в частните преговори на руските и английските пълномощници да взема участие и един австрийски представител. Той, Андраши, не се колебаел да одобри по принцип още тогава граничната линия, която се предлагала от Англия, като си запазва правото да направи забележка само върху подробностите. Бил готов да се съобрази с парламентарния ред и приемал в разискванията на въпросите след общото разискване да става и специално подробно разискване. Бисмарк се съгласил с Андраши относно начина на разискванията, на които трябвало да се придаде формата на първо и второ четене. И уточнил, че при пър­вото четене ще стават общи обсъждания, а при второто ще се влиза в подробности. Той гледал на частните колегиални събрания на заинтересованите пълномощници, като на твърде добро средство да се приготвят предварително въпросите, преди уточняването на подроб­ностите и окончателната им редакция. Главната работа на общите заседания на конгреса трябвало да се ограничи в постигането на съгласие върху принципните въпроси. Когато тези въпроси се проучат добре, конгресът ще пристъпва към второто четене и към редактирането на текста, който ще замени членовете на Санстефанския договор. Съгласно този начин на действие пълномощниците на Австро-Унгария, на Англия и на Русия трябвало в частни събирания да разменят възгледите си върху различията, които ги делят, и да улеснят работата на конгреса. Резул­татът на своите разговори ще съобщават на останалите пълномощници по време на заседанията на конгреса. Била установена такава последователност в работата. Председателят предлагал дневния ред на заседанието и поставял поредния въпрос, сред което се откривали дебатите. Ако се установят сериозни разногласия, председателят резюмирал резултатите от дискусията, закривал заседанието и предлагал дискутирането по спорния вопрос да бъде продължено на частни преговори между заинтересованните делегации. Когато страните достигнат до споразумение, на едно от следващите заседания на конгреса вопросът се поставял отново, за да се постигне официалната формулировка на решенията. Те ставали задължителни за всички участници, само в случай, че се постигне общо съгласие и решенията бъдат приети единодушно - такава била обикновено практиката при установяване на международните норми. В записката си за конгреса Шувалов коментира, че предложението основните трудности да се разрешават посредством частни споразумения между засегнатите страни, било въведено от председателя, за да пести силите си и да избягва досадните за него обсъждания на детайлите по въпросите, свързани конкретно с българите, сърбите, черногорците и останалите балкански народи. Затова той заставял представителите на Русия, Англия и Австро-Унгария да се договарят предварително помежду си и едва при постигнато споразумение между тях по даден спорен въпрос, той да бъде внасян за разглеждане в конгреса. Този ред за решаване на въпросите, разбира се, е бил неблагоприятен за пълномощниците на Русия, тъй като на тристранните срещи мнозинството не било на тяхна страна, а Англия и Австро-Унгария обикновено се противопоставяли. Заседанията на представителите на трите сили обикновено се водели в Английската легация. Те били тежки за Шувалов, тъй като той трябвало сам да спори по цели часове с Бийкънсфийлд и Солсбъри - от една страна, и с Андраши и Хаймерле, от друга. Освен това при повечето въпроси английските и австро-унгарските пълномощници застъпвали еднакви позиции, противоположни на позициите на руските пълномощници. Още от първия ден се изяснило това, което Шувалов подозирал, и от което най-много се боял: че между английските и австро-унгарските пълномощници има сключен договор за съвместни действия. Положението било непоносимо и руският пълномощник нееднократно предупреждавал Бисмарк, че ще се откаже от този маниер на работа и ще пренесе обсъждането на въпросите на общи заседания на конгреса. Анучин допускал, че в този случай, въпреки, че на конгреса Русия нямала съюзници, някои от държавите, незаинтересовани от решенията, отнасящи се до Балканите, виждайки користните действия на Англия и Австрия, можели да се присъединят към руската позиция. Но пък много трудно конгресът в пълния си състав можел да обсъжда детайлите при определянето на конкретните граници. При тази практика въпросите за разделянето на България и прерогативите на султана в южната ѝ част били дискутирани не само на официалните заседания на конгреса, отразени в неговите протоколи. Какво е станало извън конгресната зала през тези дни, разбираме главно от докладите на Шувалов до руското правителство, от записката му от 1880 г., от дневниците на Милютин, Анучин, Хоенлое, писмата на Бийкънсфийлд и Солсбъри и др. В следващите редове ще стане дума за допълнителните сведения за случилото се извън залата на конгреса. Преди да започне работата на конгреса, на 31 май/12 юни Шувалов запознал Анучин, който трябвало да бъде консултант по въпросите, свързани с България, с вече направеното. Казал, че с англичаните било уредено „частно споразумение“ и в Лондон даже била подписана „секретна уговорка“ между Шувалов и Солсбъри. (Анучин уточнява, че ставало дума за „протокола“, подписан в Лондон на 18/30 май 1878 г., който станал известен скоро след това, благодарение на вестник Globe.) Англия била готова да признае на Русия всички изгоди, които получавала по Санстефанския договор и да поддържа претенциите на Черна гора и Сърбия, ако руското правителство се съгласи да изтегли границите на България от Егейско море и да раздели България на две части. Северната част трябвало да бъде независима и да е с княз, а южната - да е с генерал-губернатор, имащ правата на губернаторите в английските колонии. Губернаторът следвало да се назначава със съгласието на Европа за срок от 10 години. Шувалов се съгласил на това решение, тъй като в английските колонии губернаторът нямал право да се намесва в съдебните и административните дела, а можел само да налага вето на решенията на местния парламент. Третият момент в англо-руското „секретно условие“ бил въпросът за изтеглянето на турските войски от Южна България, обяснил Шувалов. Окончателно споразумение по този въпрос нямало. Англия по принцип приела изтеглянето на турските войски, но настоявала Турция, като пазителка на проливите, да има сили и средства за защита от нападения от страна на българите. Англичаните искали гаранция, че двете части на България няма да се съединят в една държава. Затова държели на султана да бъдат осигурени средства за противодействие на такова съединение. Вероятно за това щяло в някои места да бъдат разположени турски гарнизони, което Русия, разбира се, не одобрявала. Лично Солсбъри се съгласявал за извеждането на турските войски, но той не можел да въздейства на колегите си. Не били определени границите на независимата България, добавил Шувалов. Не било решено ще влезе ли в нея Софийския санджак. Заявявайки тези и други подобни искания, англичаните му дали четири часа (от 4 до 8 ч.) за размисъл, добавяйки, че ако руснаците не се съгласят на тези условия, няма да признаят за действителен нито един параграф от Санстефанския договор. Според Шувалов основните „битки“, които щели да се водят на конгреса, били по въпроса за извеждането на турските войски от южна България, за границите и за увеличаването на територията на Черна гора, което било оспорвано от Австро-Унгария. Към тези бележки на Анучин, Бобриков в спомените си добавя следните свои впечатления: „Постигнатото при предварителните преговори с Англия споразумение, не ни избави от необходимостта да се съобразяваме и с австро-унгарските претенции. Разликата между действията на Англия и Австро-Унгария беше тази, че първата защитаваше изцяло интересите на Турция и упорито се противопоставяше и на най-малките отстъпки в полза на балканските държави. Докато последната с всички сили се стремеше да постави под свое влияние цялата западна половина на Балканския полуостров и в бъдеще да придобие Солунското пристанище на Егейско море.“ Както става ясно от разказа на Шувалов, споразумението, което той е сключил със Солсбъри не е било одобрено от руския император. Затова е окачествено като „частно споразумение“ с „уговорка“ между двамата. На 2/14 юни в лондонския вестник Globe било публикувано в пълен вид „тайното споразумение между Русия и Англия“, както било окачествено то в повечето новинарски издания. От оригиналната публикация, обаче, която е приведена от Анучин в неговия дневник, се вижда, че става дума за „Проект за меморандум, определящ точките, по които може да бъде постигнато споразумение между руското и британското правителство и които трябва да служат като взаимни задължения на руските и английските пълномощници на конгреса“. Шувалов го определя накратко като „секретен протокол за предварителните споразумения, с които Русия и Англия ще се явят на конгреса“. Както вече бе споменато, двете части на този протокол били подписани на 18/30 май от Шувалов и Солсбъри, но няма сведения след това да се е стигнало до съставянето на окончателен документ, от който да се вижда, че действително е постигнато някакво официално споразумение между руското и английското правителство. Затова и Шувалов го е окачествил като „частно споразумение с уговорка“. (Подробности за англо-руското споразумение бяха приведени в „Натискът за ревизия на Санстефанския мирен договор“, част пета, т. 5.5) На същия 2/14 юни английският премиер Бийкънсфийлд заявил на Шувалов, че „след публикацията на текста на протокола в Globe много от нещата се променили“. Общественото мнение виждало в споразумението „триумф на Русия и поражение на Англия“. Затова от конгреса трябвало да се върне с други резултати. Настоявал за запазване на властта на султана в България, особено на разполагането на турски гарнизони в Южна България, за да има гаранции срещу „посегателства от бъдещия княз на Северна България“. На забележката на Шувалов, че нямало вероятност да се случат подобни действия от страна на княза, Бийкънсфийлд отговорил, че било необходимо да бъде гарантирано султанът да има достатъчно сили, за да предотврати евентуалните безредици. Заявил също, че „предпочита да воюва за това“, отколкото да се върне в Лондон без искания резултат. Така е предал срещата Шувалов в доклада си за руското правителство от 2/14 юни. Същия ден в дневника си Бийкънсфийлд записал, че провел дълъг разговор с Шувалов по негово искане. Графът изглежда бил доста уплашен от тона на лорда. Въпросът бил за зачитането на политическия и военния контрол от страна на султана над южната провинция на България. Руснаците предлагали да не се разрешава на султана да използва собствена армия в тази част от своите владения. Това било възмутително. Да се даде на султана линията на Балкана за негова граница и да не му се позволява да я укрепи и защити, било чудовищно и обидно за Англия, коментира Бийкънсфийлд. И подчертал, че говорил заплашително по този въпрос, „за да откаже Санкт Петербург“. В среща, състояла се на 3/15 юни, Солсбъри споделил с Шувалов опасенията си от евентуалното недоволство на английските акционери на турски ценни книжа. Те се страхували, че искането на Русия за индемнизация (възнаграждение, което да компенсира загубите ѝ по време на войната), могат да доведат Османската империя до положение, тя да не може да изплаща дивидентите на акционерите. За да бъдат те успокоени, се налагало английското правителство да оспори правото на Русия на военно възнаграждение, въпреки, че преди това се съгласило да не прави обструкции по този въпрос. Затова Солсбъри предложил Русия да се откаже от възнаграждението. В замяна на което Северна България щяла да получи пълна независимост, като ще изплаща на Русия контрибуция в размер на васалния данък, който трябвало да плаща на Турция. Шувалов нямал пълномощия да решава този въпрос, но бил съгласен да бъде отстъпено не цялото, а половината от възнаграждението. За това той писал на императора. Преди това в Петербург Шувалов разговарял по въпроса за индемнизацията с руския финансов министър Рейтерн, който му казал, че никога не е разчитал на нея, тъй като съзнавал, че нейното реализиране било трудно, дори невъзможно. От Петербург на 6/18 юни Гирс изпратил секретна телеграма, с която съобщил, че Александър II се въздържал от разглеждането на идеята, изказана от маркиз Солсбъри, относно признаването на пълната независимост на Северна България, като се обвърже тя с исканото военно възнаграждение. В допълнително пространно писмо от 7/19 юни било изложено следното: „Първата мисъл на Негово величество при запознаването с това предложение беше да отстрани всичко, което може да породи към нашата политика подозрението за желание да се прехвърлят на българското население разходите, въстановяването на които победоносната война ни позволява да наложим на Турция. В действителност намерението да се накарат [българите] да заплатят освобождението си, не би могло да отговаря на възвишената цел, която нашият августейши господар си е поставил, започвайки войната за освобождението на християните от Изтока. Освен това налагането върху Северна България на данък в наша полза, може да ни постави в неприятно положение по отношение на народите, чиито естествени защитници сме били винаги и да доведе рано или късно до отказ от това плащане, което ни предлагат като равностойно възнаграждение за нашите военни разходи. Възможно е предложението да е свързано и с някакви тайни намерения на английския кабинет. Въпреки това, Негово величество не е безразличен към предимствата, които евентуалното признаване на независимостта на Северна България от конгреса би осигурило на тази държава, създадена под нашето покровителство. Това би било нов залог по пътя, който винаги сме следвали - пътя за освобождаване на християните на Балканския полуостров от потисничеството, което се проявява в толкова много различни форми. В това отношение подобно решение може да бъде предложено на високото внимание на нашия августейши господар. При това състояние на нещата Негово величество счита, че въпросът за възстановяването на военните разходи, дължими от Портата, трябва да бъде разгледан едва след като на конгреса бъдат решени трудностите, възникващи във връзка с разграничаването на двете Българии и тяхната вътрешна организация. Едва тогава нашият августейши господар ще може да прецени дали характерът на сключените споразумения е в съответствие с вижданията, изразени от маркиз Солсбъри.“ На 4/16 юни руските пълномощници Шувалов и Убри се събрали на съвещание със своите помощници Бобриков, Боголюбов, Жомини, Нелидов и Анучин. Шувалов обяснил, че положението на руската делегация било трудно, тъй като много от нещата били предрешени и непоправими. Той самият бил запознат с общите въпроси, но много подробности не му били известни. Никога не е пребивавал на място в Турция и няма представа за географията на страната, състоянието на България и т. н. Въпросът, който трябвало да се обсъди на това първо заседание, бил за границите на България. Русия се отказала вече от тези, които ѝ дала в Санстефанския договор. Имало споразумение с англичаните, което Шувалов не показал, но отбелязал, че то за съжаление, неизвестно по какъв начин станало известно и било отпечатано в английския вестник Globe. Според това споразумение Русия се съгласила да изтегли южната граница от Егейско море, а западната да се прокара така, че да бъде спазен принципа на народностите: т. е. в южна България да не влизат небългарски племена. За сега северната и източната граница не пораждали особени въпроси. Русия се била съгласила границите на България да се ограничат до определените на Цариградската конференция. След дълго изучаване на картата с границите участниците в съвещанието стигнали до следните заключения: 1. По западната граница били взети предвид два възможни варианта и двата сериозно орязващи България. Според австрийския вариант линията на западната граница вървяла по границите на Софийския и Серския санджак, а английският вариант изисквал България да не се простира на запад по-далеч от линията Нови пазар – Круша планина. Можело да се предложи линия, която да минава по средата на двете, но тя трудно можела да бъде обоснована и защитена. Можело да се предложат и някои поправки на западната граница, както по отношение на България, така и на Сърбия, но пак не можело да се намери подходящ повод за тяхното обосноваване, тъй като и двете предложени гранични линии не съответствали на етнографските граници. Предполагало се, че при определянето на възнаграждението ще се яви възможност срещу направени от Русия отстъпки, да се постигне присъединяване на Прищина към Сърбия. 2. Относно юго-източната част на южната граница на България станало ясно, че не може да бъде защитен участъка, изнесен напред при Люле Бургас, като се включи към България и част от железопътната линия от Одрин до Цариград. Англичаните възразили срещу това изнасяне, окачествявавйки го като „тет де пон (плацдарм)“ срещу Цариград. В този смисъл била написана и изпратена телеграма в Петербург, в която било посочено, че се предлага в тази част на границата на България да се защитава границата от Цариградската конференция, която била вече призната от Европа. На 5/17 юни турският пълномощник Мехмед Али паша казал на Шувалов, че Турция не се изтегля от Варна и Шумен, защото очаква решението на Европа. Самото изтегляне можело да бъде осъществено веднага, след като се разбере окончателно на кого ще принадлежи тази област. Затова Шувалов, който подозирал, че да направят това изявление, турците са били подкрепени от англичаните, решил да предложи на конгреса незабавно да бъде решен този въпрос. На същия 5/17 юни немската преса информирала за отпечатаната в Globe „секретна договореност между Англия и Русия за разчленяването на Турция“. Препечатан бил изцяло „лондонският меморандум“, подписан на 18/30 май от Шувалов и Солсбъри. Германската общественост и участващите в работата на конгреса научили, че двете най-заинтересовани страни, зад гърба на останалите сили, които са подписали Парижкия мирен договор през 1856 г., се договорили как да се разпределят земите на победената Турция. Появили се коментари, че конгресът бил свикан да оформи официално това, което вече било тайно договорено. Английските пълномощници само привидно щели да се противопоставят на руските предложения, и ще отстъпват, когато руснаците проявят по-голяма настойчивост. Бийкънсфийлд не бил обезпокоен от публикацията. Написал писмо до Норткът, в което я характеризирал като „ужасяващ инцидент“, който обаче можел да засегне репутацията на правителството само сред англичаните. Когато станело ясно какво действително е направено на конгреса, „цялата тази досада“ щяла да бъде преодоляна. Публикуването на тайното споразумение имало за цел да скара Англия с Австро-Унгария и Турция, но и с двете вече имало сключени договори за сътрудничество, обяснил английският премиер. В Берлин никой не повдигал въпрос за Батуми или за другите руски придобивки. Шестият член на Санстефанския договор, отнасящ се за България, бил най-важен и той бил събрал участниците в конгреса. От неговото третиране зависело „дали ще има Турция в Европа или не.“ С това Бийкънсфийлд показал, че разгласяването на англо-руското споразумение не променяло бъдещите му действия. Напротив, давало му възможност да не се придържа към него, което засилва впечатлението, че той е стоял зад идеята за разгласяването. Главната борба вече трябвало да се насочи към атакуването на клаузите за България, за което щели да го подпомагат и пълномощниците на Австро-Унгария и Турция. За съпричастност на английския премиер към публикуването на англо-руското споразумение насочва и отбелязаното в биографията на Солсбъри за периода 3/15 юни – 20 юни/2 юли, когато той е пребивавал в Берлин. По указание на Солсбъри било заведено дело срещу „Марвин, чиновник от Министерството на външните работи, който бил явно отговорен за съобщението за англо-руското споразумение в пресата.“ Английският министър бил на мнение, че зад това действие стоят руснаците. Те имали изгода да обявят, че англичаните са се съгласили да отстъпят на Русия Карс и Батуми, който факт да предизвика скандал в Англия. Чарлз Марвин бил нает като временен чиновник в Министерството на външните работи и е имал възможност за достъп до въпросния документ. Твърдяло се, че по рождение е бил наполовина руснак. Първоначалннте намерения на Солсбъри били да използва съдебното производство, за да се извлекат от Марвин или мениджъра на вестника компрометиращи доказателства срещу руснаците. Прокуратурата обаче се провалила и делото било прекратено. Изтъкват се противоречиви сведения за причините за провала. Виноградов в биографичната книга за Горчаков твърди, че Марвин като обикновен писар, не бил полагал клетва за неразгласяване на държавна тайна и на практика не бил извършил наказуемо по закона деяние. В биографията на Солсбъри, пък, има бележка, че според тогавашния закон, това, което било обявено за престъпление, не било наказуемо. Законът за държавната тайна бил приет след този инцидент. Визирайки в своя дневник и своите писма развитието на събитията и възприемането им в Берлин, на Солсбъри му направило впечатление, че Бийкънсфийлд се отнасял пренебрежително към делото срещу Марвин и даже изказал мнение да не се започва такова. Това означава, че английският премиер изобщо не се е притеснявал от публикуването на англо-руското споразумение. Както показват събитията на конгреса, това обстоятелство дори е използвано като повод, английските пълномощници да се отрекат от някои от поетите от тях ангажименти. Което подсказва и защо е направено оповестяването на уж много секретното споразумение. На първите тристранни съвещания на пълномощниците на Русия, Англия и Австро-Унгария станало ясно, че Бийкънсфийлд се отказва от някои от условията, които били подписани от Шувалов и Солсбъри, като използвал за предлог уж неприятното впечатление, което е произвело на английското общество отпечатването в английските вестници на съдържанието на двустранното споразумение. Бийкънсфийлд твърдо поддържал необходимостта от турско владичество в южна България, където според него можело да се допусне административна автономия само при условие, че Портата ще има право да държи там свои войски. Милютин на 8/20 юни е отбелязал в дневника си, че предния ден Шувалов известил от Берлин за горещите дебати, които имал с английския и австрийския първи министър. Исканията им за България били възмутителни, а Бийкънсфийлд изобщо не се считал за обвързан с условията, подписани в Лондон от маркиз Солсбъри От дневника на Бийкънсфийлд става ясно, че въпросните дебати, се провели на 6/18 юни. В тях участвали Шувалов и Убри от Русия, Андраши и Хаймерле от Австрия, Бийкънсфийлд и Солсбъри от Англия. Поводът бил обсъждане на двете предложения за България, направени от Солсбъри на второто заседание на конгреса. Според Бийкънсфийлд, Шувалов, малко разколебан, съобщил, че приема предложената линия на Балкана, макар тя да се отличавала съществено от границата, приета на Цариградската конференция. Но по отношение на запазване на турското владичество в южна България заявил, че няма пълномощия да решава този въпрос и трябва да го отнесе към императора. По време ня цялата дискусия, която траяла близо четири часа, Австрия изцяло подкрепяла Англия. Руснаците останали ужасени, виждайки разбирателството между двете държави. Накрая Бийкънсфийлд обявил исканията по двете точки за ултимативни. За 6/18 юни Анучин отбелязва нещо по-друго. Шувалов още сутринта предупредил помощниците си, че него ден щяло да има сериозен разговор. Той им съобщил за заявлението на Солсбъри, че Англия, съгласявайки се за даване на автономия на Северна България, иска султанът да има военно влияние в южните санджаци, ако те се обособят в отделна провинция. Англичаните обаче, не били съгласни Софийският санджак да бъде присъединен към Северна България. В същото време Австрия обещала да подкрепя руснаците за София, ако те се съгласят да изтеглят още по на север южната граница на автономната област, защото тя разделяла помаците. Военното влияние на султана в Южна България английските пълномощници виждали в даването му на пълна свобода да разполага и придвижва в областа собствени войски, казал още Шувалов. Тъй като руските пълномощници можели да се съгласят султанът да има право само да наблюдава проходите в Балкана, още същия ден за 24 чàса в Царско село в Петербург щял да бъде изпратен Боголюбов, за да получи разяснение и отговор по всички въпроси. Положението било много сериозно, защото Бийкънсфийлд заплашил, че ако не бъдат изпълнени исканията, ще напусне Берлин и тогава конгресът щял да бъде провален. От записките на Анучин се подразбира, че след като Австрия обещала да подкрепи Русия за София, явно двете страни са се разбрали как да процедират относно границите на Софийския санджак. Затова, когато на 4/16 юни руската група е разглеждала границите на княжеството, австрийското искане е представено като „западната граница на България върви по границите на Софийския и Серския санджак“. Иначе по повечето от останалите въпроси австрийците действително подкрепяли повече англичаните, както е отбелязъл Бийкънсфийлд.. Междувременно край Цариград произтекла случка между руснаците и турците, която е можела да подкрепи твърдението на Бийкънсфийлд, че двете близко разположени една до друга войски създавали опасност за възникникване на конфликт между тях. На 6/18 юни Милютин е отбелязъл, че него ден край турската столица е можело да се стигне до възобновяване на военните действия. Фуад паша, който изпълнявал длъжността на главнокомандващ на Цариградската армия, решил да поиска от началника на предните руски войски да премахнат издигнатите там наблюдателни вишки. В подкрепа на това дръзко искане била изведена и турска войска. Генерал Тотлебен също заповядал на руските войски да заемат бойна позиция. Но се намесил руският посланик княз Лобанов, който своевременно успял да разговаря с турските министри и всичко приключило благополучно. Милютин обаче, е записал: „Дали пък турците не искат нарочно да предизвикат стълкновение, за да попречат на мирния изход на делото?“. 2.2. София и Варна ще бъдат към Българското княжество, Южна България ще се казва Източна Румелия, Македония остава на Турция След обяд на 6/18 юни Шувалов обяснил на помощниците си, че „дават София с околните земи или в замяна на Варна, или в замяна на земите по долината на Места и Струма, южно от границите на Софийския и Пловдивския санджак“. Всички се изказали за замяна на Софийския санджак за земите от североизточна Македония. Това съобщава Анучин, а Бобриков уточнява, че на съвместно съвещание Солсбъри, Андраши и Шувалов се споразумели в пределите на България да бъде включен Софийския санджак, като за това Турция бъде възмездена с друга област: Солсбъри настоявал да ѝ бъде върнат Варненския санджак, докато Андраши предпочитал във владение на Портата да остане Ески-Джумайския санджак. Мехмед Али паша настойчиво обяснявал колко е важно за Турция да запази „варненския плацдарм“ – територията по брега на Черно море до линията на крепостите Варна – Шумен. Чрез него тя ще можела да влияе на българските провинции и „да сдържа техните националистически пориви“. От своя страна Андраши изтъкнал, че с оставянето на Ески Джумая и Скопие на Турция, ще се избегне неудобството при разделянето им по етнически признак, поради смесеността на населението там. Това било обявено официално от австро-унгарския пълномощник, на тристранните срещи, но основната причина за желанието на Андраши, е била железницата Митровица-Солун да не бъде в непосредствена близост с българските земи. Тъй като не било постигнато съгласие коя замяна да бъде приета, предложили на Шувалов той да направи избора. На 7/19 юни започнала своята работа Комисията за определяне на границите, или както тя фигурира в протоколите: Комисия по делимитацията. Пълното ѝ наименование било La commission des delegues speciaux de delimitation. Тя трябвало да обсъди на частно съвещание предложенията на Солсбъри за образуването на Българското княжество и Румелийската провинция и да определи границите на тези две територии. За членове на комисията били определени главно военни офицери, помощници на съответните пълномощници, които и за това били изпратени на конгреса. От страна на Русия участвали генерал-лейтенант Дмитрий Анучин и полковниците Георгий Бобриков и Андрей Боголюбов, всичките от генералния щаб; от страна на Англия – генерал Саймънс и капитан Ардъ (Ardagh), и двамата били инженери; от страна на Австро-Унгария – барон фон Швегел, началник на отдел във външното министерство и подполковник фон Тьомел от генералния щаб. Уточняването на подробностите относно местата, през които трябвало да минава граничната линия, било извършвано по карта, изготвена от австрийския генерален щаб. Руските и австрийските участници в комисията по делимитацията имали указания да отчитат при определяне на границите включването на Софийския санджак. Англичаните казали, че те нямат информация за такова включване и окачествили въпроса като спорен, тепърва подлежащ на подробно обсъждане. Веднага станало ясно, че предстоят големи спорове. Заседанието продължило от 9 до 12 ч. сутринта и после от 2 ¼ до 6 ч. вечерта. За очертаване на детайлите били приети следните ред и положения: първо трябвало да бъде определена източната половина на южната граница на Румелия, която да е приблизително от Мустафа паша (Свиленград) до Черно море; след това следвала границата на Варна и земите около нея, в случай, че те бъдат разменени за Софийския санджак; западната граница на България трябвало да я отделя от Солунския вилает; накрая била границата по Балкана между България и Румелия. Анучин отбелязва, че опитът да бъдат установени някакви общи основи при разграничаването, бил неуспешен. Англичаните упорито не се съгласявали и протестирали против опитите да се приемат каквито и да са стратегически, географски и етнографски показатели при определяне на границите. Отричайки ги, те обаче не се притеснявали, когато за тях било изгодно, да се позовават именно на такива признаци, целейки да намалят размерите на България и да оставят повече от земите на Турция. При определянето на границата в участък около стотина версти, англичаните отстоявали една част, сочейки етнографски причини за това. За друга част, която била съвсем еднородна на първата, искали при определянето ѝ да бъдат отчетени географските ѝ особености. После пък, за продължението, предлагали да се вземе предвид стратегическото значение на района. Те дори не си правели труда да дават обяснения за своята позиция и се ограничавали само да заявят: „ние го намираме така за по-добре и от мнението си няма да отстъпим“. Упоритоста на англичаните правела впечатление, дразнела и не рядко изкарвала от търпение не само руснаците, но и австрийците. Независимо от този начин на протичане на работата, участниците в комисията по разграничаването обсъдили посочените граници и макар, че резултатът не бил одобрен от всички, той бил записан, за да се видят какви са били английските предложения, тъй като Англия се заявила като водеща страна при определяне на конфигурацията на двете български провинции. Южната граница на Румелия се състояла от две части, разделени от река Марица. Комисията трябвало да обсъди източната част на границата, простираща се от Марица до Черно море. Западната част съвпадала с граничната линия между Румелия и Адрианополския (Одринския) вилает и се сливала с определената в Санстефанския договор демаркационна линия, простираща се от Крушово даг (планински масив в Родопите) до околностите на Мустафа паша. Руснаците отрано се отказали да защитават значителната издаденост на границата в околностите на Люле Бургас. Затова тя трябвало да се насочи по-нататък от пункт, избран в околностите на р. Марица, на север към село Буюк Дербент (Голям Дервент), така, че да мине река Тунджа между Дервиш тепе и Суджак. От Буюк Дербент линията щяла да продължи на изток, минавайки между Кайбилар (Странджа) и Девлет Агач, през Канара, оставяйки я на юг. Достигайки линията при изворите на Теке дере, тя трябвало да се насочи към Черно море, като за местата, през които ще мине, имало две предложения. Според руското предложение линията на границата трябвало да върви към Гьок тепе и Василико (Царево), минавайки южно от Василико дере и оставяйки Василико на север. Англичаните предлагали граничната линия да продължи през околностите на масива Шейтан даг, минавайки между селата Текенджи и Оренкьой, като следва водораздела на водите, вливащи се в Черно море между нос Ай Галина и Василико, и водите, течащи на север от този нос. Границата при Варна с околностите ѝ била предложена от англичаните така, че изключвала този район от състава на Северна България. Затова руснаците и представителите на Австро-Унгария (Анучин постоянно ги нарича „австрийците“) не се намесили и дискусия по този въпрос не била проведена. Били направо записани предложенията на англичаните. Границата според тях трябвало да тръгне от нос Калиакра, да мине южно покрай Хаджи Оглу Пазарджик (Добрич), северно от Козлуджа (Суворово) и достигайки границата на Варненския санджак при Тюрк Арнаутлар (Белоградец) да се движи по нея, докато стигне до Камчия и Балкана. Така в Турция оставали Варна, Провадия, Козлуджа. Южната граница на България (княжеството), разграничаваща я от Солунския вилает, била определена да започва на север от ниската планина Църни връх, където се съединявала със сръбската граница. От там тя тръгва на юг, минава по билото на планините Бабина поляна и Узем, пресича пътя Кюстендил - Егри паланка (Крива паланка) при височината Деве баир и продължава, разделяйки реките Егри су (Крива река) и Лепница. След това, придържайки се постоянно към линията, разделяща водите на Струма и Места, границата минава по гребена на планинините Цървена ябълка и Голяма планина (Осогово), като при връх Китка достига границата между Софийския и Серския санджак. Обръщайки се от тук на изток, граничната линия върви по границата на двата санджака, минава Струма между селата Елешница и Баракли (Бараково) и по линията на водораздела между реките Рилска и Бистрица достига до Капетник Балкан. От там се насочва на североизток към Родопите и минава през бърдата Айджи Гедик (Айгидик), Кадимесар Балкан, Искоф тепе, Демир капу (Демир капия), Чадър тепе, стигайки до Сиври таш, където се съединяват границите на България, Румелия и Солунския вилает. Границата на Румелия (автономната област) тръгвала от Чадър тепе в юго-източно направление и следвала границата на Солунския вилает по върховете на планините, отделящи басейна на река Места от басейна на река Марица до Крушево даг. Тук границата на Румелия изоставя границата на Солунския вилает и тръгва по границата на Одринския вилает. Независимо, че било постигнато предварително споразумение София да бъде към българското княжество, впоследствие при определянето на конкретните граници англичаните направили възражения. Практически с отстъпването на София границата между България и Румелия трябвало да се прокара по границата между Софийския и Пловдивския санджак. Английските пълномощници, обаче, получили указания да настояват границата да се прокара така, че да се отделят водите на Марица от водите на Искър. Затова границата трябвало да се прокара между Самоков и Баня (Долна Баня). Казали, че даже отстъпването на Варна с околностите ѝ на Турция, не може да доведе до съгласие за включването на целия Софийски санджак в състава на България, тъй като той бил много важен за Турция. Изтъкнали също като оправдание за решението си, нарушаването на постигнатото в Лондон споразумение България да бъде ограничена до Балкана (Стара планина). София лежала откъм южната страна на планината, тъй като балканският хребет се простирал от нос Емине в западна и после в северо-западна посока и достигал сръбската граница над северната граница на Софийския санджак. Англичаните упорито държали на своето мнение, като твърдели, че то се поддържа и от авторитетите в науката. Австрийците се отнасяли с равнодушие към спора: не се съгласявали открито с англичаните, не противоречали и на руснаците. Въпросът бил решен, като била представена справка, имаща чисто научен характер. Георгий Бобриков се позовал на труд на австрийския учен Фердинанд фон Хохщетер, виенски професор. Той бил доказал, че според геологичния строеж, прякото продължение на Балканския хребет (Стара планина), започващ от Емине, не са планините минаващи по северната страна на Софийския санджак, а Ихтиманските възвишения, които го отделят от Пловдивския санджак. Именно тези възвишения трябвало да се считат за южна граница на княжеска България и Софийският санджак трябвало да е част от нея. Английският пълномощник Саймънс учуден попитал австро-унгарския си колега Швегел, дали именно така техният учен определя характера на Балкана. „Твърдението на нашите руски колеги е съвсем правилно“, бил отговорът. След това обаче, англичаните заявили, че в никакъв случай няма да се съгласят целият Софийски санджак да премине към Българското княжество. Ихтиманският проход и някои други важни позиции трябвало да се оставят на Турция. За линията на Балкана, която се явявала граница между българското княжество и автономната провинция, англичаните също не се съгласили да бъде такава, каквато руснаците и австрийците я виждали и се опитали да наложат своите искания при определянето ѝ. Предложението на англичаните не било прието, но било записано за сведение. Приемайки охотно при определяне на другите граници да бъдат отчитани гребените на планинските масиви и вододелите на реките, сега английските пълномощници изложили нов принцип – да бъде отчитан стратегически пояс на север от билото на планината, широк пет километра. Те казали, че границата не може да минава по гребена на Балкана, тъй като тогава Турция няма да има възможност да защитава проходите. За да стане това, в техни ръце трябвало да бъдат и двата входа в проходите, за да имат те възможност винаги да влизат в България, а от друга страна достъпът на българите до Балкана да бъде затруднен. На практика англичаните предлагали границата да минава по северните склонове на Стара планина. Против възраженията, че такава граница (по права линия) е немислима, тъй като ще бъдат разделени семейства, които са в роднински връзки, Саймънс отговорил, че той лично бил прокарал границата между Канада и Съединените щати и почти по цялото ѝ протежение той я водил по права линия. И не правел разлика дали става дума за гъсто населени райони или за пустини. Предложението на англичаните за границата между Българското княжество и Източна Румелия било основно коригирано от разширен състав на комисията по делимитацията на 23 юни/5 юли. Анучин е описал подробно в своите записки линията, предложена от англичаните, а подробности по установяването на линията, приета на конгреса, са дадени в т. 2.5 По време на разискванията на границите се оказало, че за руските делегати нямало осигурени карти. Когато военните експерти разбрали, че ще им бъде възложено проектирането на границите, те веднага се обърнали за съдействие към служителите от канцеларията на канцлера, но се оказало, че и те не притежават необходимите карти. Анучин имал такива, но те останали с багажа му, който заминал за Полша. Бобриков имал карта на Сърбия, а Боголюбов - на Черна гора. Потърсили в магазините, но не намерили карта на целия Балкански полуостров. На първото заседание на комисията по разграничаването руските пълномощници се явили без никакви карти. Този случай, обаче, довел до неочакван резултат, повдигайки техния авторитет пред другите пълномощници. По време на войната Анучин, Бобриков и Боголюбов така добре се запознали с местностите в България, че без да гледат на картата, можели да посочат къде да се търси съответното място. Англичаните четели от бележките си названията на няколко места и започвали усърдно да ги търсят на картата, тогава руските пълномощници им казват да намерят някакво по-голямо селище и след това им дават допълнителни указания, на колко версти от там и в коя посока се намира търсеното място. Намират го и възкликват: „невероятно е господа руснаци, колко добре познавате Турция“. Наложило се, обаче, да се снабдят с карти от Виена, с което се заел военният агент Фелдман. На третото заседание на конгреса, състояло се на 7/19 юни трябвало да бъде обсъден въпросът с предложенията на английската страна за България. Бисмарк съобщил, че преговорите между представителите на най-заинтересованите от българския въпрос сили, продължа­ват и се приближават към една спогодба, която ще улесни твърде много работата на конгреса. Но този резултат още не бил достигнат и за това той предложил разискванията за България да се отложат. Изказал надеждата, че пълномощниците на Ан­глия, Австрия и Русия може би ще бъдат готови да раз­искват този въпрос в следващото заседание на 9/21 юни. Шувалов обаче, се опасявал, че дотогава може да не получи отговор от Петербург на поставените въпроси и предложил заседанието да се отложи за събота на 10/22 юни. Със съгласието на конгреса председателят приел датата 10/22 юни, като добавил, че може да се свика събра­нието и в петък, ако обстоятелствата поискат това. От тази уговорка решил да се възползва Бийкънсфийлд, като окаже натиск върху конгреса. Споделил с Корти, който бил любимец на Бисмарк, че ако Русия не приемела английските предложения, той щял да разтури конгреса. На 8/20 юни британците започнали да разпространяват слухове, че Бийкънсфийлд поискал незабавно да бъдат приети английските предложения и за това по телеграфа бил поръчал извънреден влак от Кьолн за сутринта на 11/23-ти (неделя). Твърди се, че той направил следното изявление: „В неделя вечерта бих искал да пристигна в Лондон, да отида при кралицата в понеделник и тогава ще последва обявяването на война на Русия“. Шувалов разказал на Анучин, че имал сблъсък с Бийкънсфийлд. Съобщил му, че руският император искал въпросът за окупирането на южна България от турска войска да се обсъди внимателно и го помолил заседанието да се отложи до събота. А Бийкънсфийлд заявил: „Пристигнахме тук от Англия, за да уредим делата на турския султан и да му предоставим пълната възможност за изява на своята власт в Турция. Не можем да си губим времето. С този въпрос трябваше вече да се приключи: той е най-главният и ако по него няма съгласие, няма какво да се дискутира.“ Междувременно от руската столица пристигнали инструкции да не се стига до крайности. На 8/20 юни Боголюбов пристигнал в Петербург, за да запознае руското правителство с хода на конгреса. Милютин свидетелства как от разказите на пълномощника се виждало, че положението на Шувалов било твърде тежко. Особено го затруднявало присъствието на княз Горчаков. Боголюбов разказал няколко анекдотични случая, показващи съвсем очевидно, че руският канцлер бил съвсем невменяем и безотговорното му бърборене поставяло останалите руски пълномощници в неудобно положение. Предният ден пък, императорът ги запознал със съдържанието на телеграмите, които били изпратени от Берлин. От тях ставало ясно, че Бийкънсфийлд изобщо не се съобразявал със споразумението подписано от Солсбъри и Шувалов. Солсбъри е описал в дневника си една конфузна случка с Горчаков и тя е предадена в биографията на английския министър. Поместена е след писмото на Солсбъри до съпругата му от 8/20 юни, денят в който Боголюбов е пристигнал в руската столица и е предал оплакването на Шувалов от „безотговорното говорене“ на Горчаков. Най-вероятно именно тази случка, която всъщност е един голям скандал, да е преляла чашата на търпението на Шувалов и да го е накарала да се оплаче на императора от действията на първия руски пълномощник. Според разказа на Солсбъри, двамата руски пълномощници дошли при него, за да обсъдят някакъв незначителен въпрос, свързан с българската тема. Още с влизането в стаята Горчаков обявил императивно намерението си да отхвърли всички отстъпки, които руската страна направила в Лондон по отношение на България. Солсбъри останал колкото учуден, толкова и възмутен от това заявление и посочил, че това означавало незабавното прекратяване на дейността на конгреса. „Старецът“, не искал да го слуша, развълнувано потвърдил намерението си и без да каже довиждане, излязъл гневно от стаята, обяснява по-нататък английският министър, като под „стареца“ визира Горчаков. Шувалов мълчаливо наблюдавал сцената. След като Горчаков излязъл, той казал на Солсбъри да го почака, като не обръща внимание на станалото, защото било глупост. Шувалов се върнал и започнал дискусията, за която бил дошъл, без да споменава за случилото се. Солсбъри си обяснил поведението на руския канцлер с това, че той е съзнавал, че Русия се унижава с приемането на английските условия и се е опитал да се разграничи от тези действия. Но както стана ясно, и Милютин потвърждава, че поведението на Горчаков в Русия също не е било адекватно. Към края на конгреса станал още един гаф, при определяне на граничната линия между Русия и Турция в Мала Азия, за който ще стане дума в т. 4.3. На 9/21 юни заместващият Горчаков в Петербург, Гирс, изпратил телеграма до Берлин, съобщаваща, че Александър II, след като изслушал Боголюбов, се съгласил с изключването от пределите на Южна България на басейните на Марица и Струма за сметка на присъединяването на Софийския санджак към Северна България. По отношение на военната власт на султана, за която настоявал Бийкънсфийлд, руският император бил на мнение, че е наложително на конгреса да се определят местата на разполагане и числеността на турските гарнизони по Балкана и крайбрежието. Също и начинът на действие и случаите, при които губернаторът на Южна България може да повика турски войски. Без тези уточнения английското съгласие за извеждането на турските войски от България на практика можело да бъде заобиколено и анулирано. На следващия ден, уведомен от Корти за намеренията на Бийкънсфийлд, Бисмарк го поканил на обяд. Британският премиер заявил на германския канцлер, че неговите искания имат ултимативен характер. Така Бисмарк се убедил, че „ултиматумът не бил измама“. На съвещанието при Шувалов на 9/21 юни, помощниците му разбрали, че от Петербург е получена телеграма, съобщаваща, за съгласието на руското правителство присъединяването на Софийския санджак към България да стане за сметка на басейните на Марица и Струма. „Македония е отстъпена окончателно, а България ще граничи със Солунския вилает - пише Анучин. – При това положение не само че няма да ни се налага да завземаме нови територии, но трябва и да освободим Джумая (Благоевград), която влизаше в демаркационната линия и беше завзета от нашите войски.“ Говорейки за Софийския санджак, Шувалов споменал за нова претенция на англичаните. Виждайки, че руснаците придават голямо значение на санджака, те започнали да твърдят, че никога не са се съгласявали на отстъпката му в неговите бивши административни граници, а само на София с част от пространството около нея. Затова допълнително трябвало да се определят бъдещите административни граници на областта. Англичаните настоявали за Турция да остане планинския басейн на Искър и Ихтиманския проход. Той трябвало да свързва Турция със Сърбия. Точните граници трябвало да бъдат определени от европейска комисия. На 10/22 юни, когато се състояло четвъртото заседание на конгреса, Бисмарк оповестил, че на дневен ред отново е разглеждането на въпроса за България по точките, изложени в чл. VI на Санстефанския договор, като се има предвид английското предложение, записано в протокола от второто заседание на конгреса. След което председателят помолил представителите на силите, които са имали частни срещи за предварително споразумяване, да съобщят резултатите от тях. Солсбъри прочел актуализиран разширен вариант на английските предложения, за ко­ито поискал събранието да ги одобри. Предложил за южна граница на княжество България да се приеме Балкана (Стара планина), а на областта на юг от него да се даде името Източна Румелия. Присъединяването на Софнйския санджак към княжеството, след някои стратегически изменения на границите, можело да се допусне или срещу задържането на Варна от турците или срещу изключването от Източна Румелия на басейните на Места и Струма. Източна Румелия трябвало да се постави под пряката политическа и военна власт на султана. Той ще упражнява тази власт, като ще има правото да се грижи за защитата на морските и сухопътните граници на областта, да държи по тях войска и да ги укрепва. Вътрешния ред ще се поддържа от милицията, офицерите на която ще се назначават от султана, като се държи сметка за вярата на населението. Генерал-губернаторът ще има право да повиква в областта турски войски всякога, когато се заплашва вътрешната или външната безопасност на областта. Точното определяне на западната граница щяло да стане по-късно. От мястото, където тя пресича линията на южната граница, която била определена от Цариградската конференция, границата на Източна Румелия трябвало да върви по очертаната от конференцията линия до Крушево даг, после ще продължи съгласно очертанията на Сан-Стефанския договор почти до Мустафа паша. От тази точка естествената граница ще се простре към Черно море до една точка между Созопол и Агатопол (Ахтопол). Линията, по която ще минава границата, с изключение на точката при Черно море, която ще се определи по нататък в конгреса, следвало да се извърши от европейска комисия. На въпроса на председателя, приемат ли руските пълномощници изложените съкратено от Солсбъри принципи, Шувалов съобщил, че те са предложили две поправки, които не влошавали исканите от Англия изменения на Санстефанския договор, но при всичката умереност на руските предложения, английските пълномощници не са казали, че ги приемат. Руските пълномощници са приели както разде­лянето на България по линията на Балкана, колкото и вредно да е такова разделение, така и заменянето на името Южна България - отнасящо се за България на юг от Балкана, с името Източна Румелия. Последната отстъпка представителите на Рус­ия са направили със съжаление и са си запазили правото да я разискват пак в конгреса. На името България се било погледнало като на знаме, можещо да породи опасни стремежи. Затова с насилие спрямо действителността на населението от областта се отнемало името, което му принадлежи. По същия начин било „нагласено“ и отдалечаването на границите при Черно море. Изказали се страхове, че България можела да стане морска сила и макар тези страхове да са били за руските представители нелепи, те се съгласили и на това изменение на грани­ците. Приели и поправката на запад­ната граница на България, за която Русия счита, че игнорира правото на мнозинството, понеже отцепва области, гъсто населени с българско население. Това се е поискало от стратегически и търговски съо­бражения, които обаче не засягят България и не са взети пред вид ползата за нея и осигуряването на спокойствието ѝ. Руските пълномощници се съгласили да се поправи южната граница към Черно море и са изоставили приетите граници по Санстефанския договор и от Цариградската конференция. Отстъпило се на сул­тана и правото да охранява границите на Източна Румелия. Тук Шувалов иронично коментирал, че всичките предложения на англичаните били направени с една единствена цел: да се защити силния от слабия и Османската империя, да бъде предпазена от въображаемите нападения от страна на една област, която няма още нито един войник. Конкретно руските пълномощници приели две от положенията: 1. Султанът ще има правото да се грижи за защитата на морските и сухопътните граници на областта, да държи по тях войска и да ги укрепва. 2. Вътрешния ред в Източна Румелия ще се поддържа от милицията, на която офицерите ще се назначават от султана, като се държи сметка за вярата на на­селението. От своя страна представителите на Русия също имали право да искат да се даде на слабия да има възможност за защита срещу силния. Затова те считали, че поставеният в ос­новата на споразумението принцип, че във вътрешните части на Източна Румелия ще има само местна милиция, трябва да залегне в решенията на конгреса и да бъде гарантиран. Това можело да се постигне, ако една европейска комисия бъде натоварена да определи както пунктовете, които турското правителство ще има право да заема по границите, така и при­близителното количество на военните сили, които ще участват в заемането на тези пунктове. Руските пълномощници приели също точката, с която на генерал-губернатора се дава право да повиква турски войски, когато се заплашва вътрешната или външната безопасност на областта. Обаче считат, че конгресът трябва да реши при какви случаи и как ще влиза турската войска в Източна Румелия (през кой пункт). За бъдещия генерал-губернатор щяло да бъде твърде полезно да осъзнае важността от правилното провеждане на подобна мярка и да знае, че тя е предмет на наблюдение и специални грижи на Европа, тъй като може да доведе до нов международен конфликт. Трябвало да се има предвид, че автономните учреждения и споменаваните от английските представители гаранции, сами по себе си няма да са в състояние да предпазят българската провинция от евентуални издевателства от страна на войниците от турската армия и за това следвало да бъдат взети предпазни мерки, които да бъдат гласувани от конгреса. Последвало изказване на Бийкънсфийлд, който изразил мнение, че конгресът трябва да е доволен от резултата на частните съвещания и от положе­нието, в което е поставен сега въпроса. Вече било установено с почти единодушно съгласие, че султанът, като член на политическото тяло в Европа, ще заема за напред такава позиция, чрез която той ще бъде в състояние да си запази уважението, което се полага на неговите права на господар. Този резултат се е достигнал с двете предложени от Солсбъри резолюции, които дават на султана: 1. Една истинска граница; 2. Достатъчна военна и политическа власт, за да може да поддържа своя авторитет и да запазва живота и имота на своите поданици. Английският премиер, обаче, се опасявал, че предла­ганите от руските пълномощници поправки ще намалят зна­чението на двете резолюции. В учредяването на една европейска комисия, той виждал посягане върху правата на сул­тана. Неговата власт нямало да има голямо значение, ако при защи­тата на границите тази власт бъде затруднявана от стра­на на една комисия. Освен това самите стратегически пунк­тове, които ще определи тя, не могат да бъдат постоянни, защото усъвършенстването на оръжията постоянно променя тяхната далекобойност. Бийкънсфийлд се надявал конгресът да не одобри това искане на руските пълномощници. Колкото до втората руска поправка, тя била по-неприемлива и от първата. Той не можел да приеме, че един генерал-губернатор, който единствен можел да даде компетентна оценка на обстоятелствата, няма да мо­же да повиква в областта войски по привилата, кои­то ще му бъдат начертани предварително. Поканен от председателя да си изкаже мнението, Андраши се ограничил да напомни, че единствената цел на Австрия била, да се създаде трайност и сигурност в положението на Балканите. В този ред на мисли той считал ан­глийското предложение за достатъчно и го приемал, без да отрича обсъждането на руските поправки в едно от следващите заседания. Шувалов отговорил на забележките на Бийкънсфийлд относно ограниченията, които уж щели да се поставят на военната и политическата власт на султана. Ограниченията, както и приетата вече милиция, никак не докачали достойнството на тур­ското правителство. Желанието на руското правителство в този случай било да се намери такова решение, което би могло да предотврати повтарянето на издевателствата, които се слу­чили в България. Върху Европа лежи голямото задължение да не допусне, щото Румелия да стане арена на отмъщения и нови злочестини, заявил Шувалов. На запитването на председателя, какво е мнението на турските пълномощници, Каратеодори паша заявил, че разискваното предложение се представя за първи път и че по тази причина той ще направи забележките си по-късно. Бисмарк го уверил, че конгресът бил готов още същия ден да изслуша забележките на турските пълномощници. Не било в интерес на Високата порта да прави затруднения в успешния развой на дебатите, които имали за цел да върнат на Турция цели области, които тя загубила при подписването на Санстефанския договор., След което Бисмарк предположил, че още на същото заседание пълномощниците ще приемат по принцип английските предложения и за по-нататък ще остане да се разискват само руските поправки. Думите на председателя предизвикали Каратеодори паша и той побързал да заяви, че и неговите же­лания са за ускоряването на делата на конгреса, но че той иска да напомни, че българите са били верни и спокойни поданици на Портата. Вълненията между тях са се появили от скоро време насам и са плод на някои вероизповедални недоразумения. Портата е напра­вила всичко възможно за намаляване на възникналите трудности. В материално отношение в българските области бил осъществен голям напредък: построени били железни пътища; развило се земеделието; между различните части на населението имало разбирателство, дори до послед­ните години. По-нататък последвал дебат за охраната на реда и спокойствието в Източна Румелия. Той бил предизвикан от изказването на Мехмед Али паша, който заявил, че според неговото мнение тази охрана трябвало да бъде поверена на жандармерията, а не на милицията, както искал Шувалов. Турският пълномощник предложил занапред в редовете на жан­дармерията да се приемат и християни, и да се предостави на християнския елемент възможност за издигане в подофицерски и офицерски чин. На ограничаването на правото за поставяне на гарнизони в страната, местното население щяло да погледне със съжаление, защото редовната турска войска винаги добросъвестно била изпълнявала своите задължения.. Шувалов отговорил, че предназначението на жандар­мерията не е еднакво с това на милицията. Първата има задължение да подържа реда и безопасността, а вто­рата заема местото на редовната войска. Милицията трябвало да бъде осман­ска, а не турска. На което Мехмед Али паша възразил, че съставената от турци и християни милиция няма да бъде така еднородна, както редов­ната войска, която се състояла само от турци, и се боял да не би подобно устройство да внесе смут сред военните учреждения на държавата. В този съществен момент, когато на практика се решавало да има ли турска войска в Източна Румелия, се намесил Бисмарк. В изказването си той фактически застанал зад Шувалов, който отправил укор към Европа: тя не трябва да допуска България да стане отново арена на турските издевателства. Германският канцлер насочил мислите към пруския ландвер и френската земска войска, които можели да се считат за милиция. Без да бъде уверен в смисъла на френската дума „милиция”, считал за такава, войската, която обикновенно стои в казармите и само в извънредни обстоятелства излиза навън с нарочна заповед от господаря. Милицията, за която се говори тук, ще бъде постоянно пребиваваща, местна войска, която се образува с цел да се избегнат съприкосновенията на турската редовна войска с християнското население. Според Бисмарк, създаването на възможност християните да участват в турската войска, нямало да промени нещата, тъй като по силата на обстоятелствата редовната турска войска винаги ще си остава мюсюлманска войска. В мирно време милицията ще служи за осигуряване на общественото спокойствие, а във военно време тя би могла да усили войската на султана. Бисмарк считал за свой дълг да заяви, че в качеството си на германски представител не може да остане неутрален по този въпрос. Инструкциите, които получил от германския им­ператор, изрично повелявали на християните да се дадат и осигурят поне онези правдини и покровителство, които Цариградската конференция е поискала да им се дадат. Не трябвало да се допуска наредба, която би намалила добитите в това отношение права. Канцлерът поддържал мнението, че пребиваването на войски в местности, където населението е друговерско, трябва щателно да се избягва. Той допускал гарнизони в някои градове, но не приемал установяването на войски по голите поляни. В мирно време военните служби трябвало да бъдат възложени на милицията. Бисмарк приемал руските поправки със съчувствие и горчиво щял да съжалява, ако те се отхвърлят, понеже го е страх от повтарянето на случките, които без малко са щели да нарушат мира в света. Втората поправка била просто едно предупреждение към Портата, подобни наредби съществували и другаде, например в Ливан и в управлението на английските колонии. Като се върнал към дневния ред, председателят предложил да се удостовери съгласието на конгреса върху предложените от Англия на второто заседание принципи, без да се отнема правото на въвеждане на редак­ционни подробности от пълномощниците на онези сили, които са се споразумявали върху тези принципи. След това конгресът можел да приеме текста, който Солсбъри прочел на четвъртото заседание и да натовари един от своите членове, г-н Вадингтон, да подготви редакция, която да съгласува този текст с поправките на руските пред­ставители. След размяна на мисли между пълномощниците на Русия, Англия и Австрия този начин на действие се приел и председателят прочел изложения в протокол 2 текст на английското предложение, като отбелязъл, че присъединяването на Софийския санджак към автономна България си оставало дело решено, съгласно с предварителната спогодба между руските, австрийските и английските пълномощници. По-нататък конгресът пристъпил към гласуване на предложенията. Първо единодушно били приети принципите, поставени в точки 1 и 2 на английското предложение от второто заседание. След това председателят прочел текстът, който преди това бил представен от Солсбъри в началото на заседанието, като обявявил, че ще се спира веднага на онези места, където се появи някакво възражение и където събранието престане да бъде единодушно. Като прочел втората алинея, председателят отбелязал, че при поставената алтернатива, руските представители пред­почели присъединението на Варна към самостоятелната България. Солсбъри потвърдил, че той предлагал на руските пълномощници Варна да остане на Румелия, но те не се съгласили. Руските пълномощници от своя страна посочили, че разменянето на Варна срещу Софийския санджак не се приело от тяхното правителство. Твърди се, че Варна и Софийска област били присъединени към Княжество България благодарение на подкрепата на Бисмарк. Нито в протоколите, нито в спомените на участниците в конгреса обаче, е отбелязана точно такава намеса. Бисмарк се противопоставил на настояванията в Източна Румелия да има турска войска, както и на намаляването на срока на руската окупация. По въпросите за оставането на Софийския санджак и Варна в Княжество България председателят не е взел отношение. Той действително е произвел действие, което е било свързано с Варна, но това действие е погрешно изтълкувано. За Бисмарк се разказва, как той късно през нощта на 15/27 юни неочаквано се появил в резиденцията на турската делегация, облечен в парадна военна униформа с каска, което придавало официален характер на визитата му. И отправил ултиматум Варненската крепост незабавно да бъде предадена на Русия, тъй като Варна била безвъзвратно загубена за Турция. След тази намеса на председателя на конгреса турската делегация се отказала от искането си и въпросът за Варна отпаднал от разискванията, се заключава накрая на разказа, предаден от проф. Георги П. Генов в „България и Европа: Сан Стефано и Берлин 1878“, и академик Константин Косев в „Двубоят Горчаков-Бисмарк и съдбата на България“. Историята действително се е случила, но действието на Бисмарк не е било с оглед да окаже натиск на Турция да се откаже от Варненската област. Нощната визита не е повлияла на решението Варна да остане в пределите на Княжество България, защото това е било вече решено на четвъртото заседание от 10/22 юни. Това решение е взето по волята на Русия, а не, че Турция се била отказала от искането си. Бисмарк действително е оказал натиск при посещението си в резиденцията на турската делегация, но той е бил с цел турските войски по-бързо да напуснат Варна, което е станало след като на 14/26 юни конгресът окончателно приел, че „турска войска няма да пребивава вече в Княжество България“. На следващия ден Милютин е коментирал, че утвърждаването на точката от договора за изтеглянето на турците от Шумен и Варна, било благовиден повод да се ускори изтеглянето и на руската армия пред стените на Цариград. На руския посланик в турската столица, княз Лобанов, било предписано да възобнови преговорите с Портата за освобождаването на крепостите. На 20 юни/2 юли военният министър е добавил в дневника си бележка за получена от Цариград телеграма, в която се съобщавало, че Портата се съгласила да изпрати незабавно комисия в Шумен и Варна. Молят само да им бъде потвърдено даденото вече обещание, че веднага след освобождаването на тези крепости от турските войски в тях, руските войски ще почнат да се изтеглят от покрайнините на Цариград и заедно с това ще започне предаването на турските пленници. На 25 юни/7 юли Агенция Ройтерс съобщила от Цариград, че руски и турски комисари ще осъществят незабавно „прочистване“ на Варна и Шумен от турците. Че нощното посещение на германския канцлер е имало за цел ускоряване на процеса на изтегляне на турските войски от Шумен и Варна, свидетелства в своя доклад за конгреса Каратеодори паша. В доклада се обяснява, че османските пълномощници, претендирайки за притежаването на Варна, са се съгласили на „справедливо обезщетение“: османското правитество било готово да жертва София. Съобщили това първо на английските пълномощници, на които предоставили правото да осъществят замяната. Идеята била споделена от Бийкънсфийлд, който се опитал да излезе извън обсега на действие на подписания с руснаците меморандум, в който било посочено България да стига до билото на Балкана. И имал успех до четвъртото заседание на конгреса, когато въпросът за Варна бил „стопиран“. След това последвал „инцидент“, който показал, че „Варна била безвъзвратно загубена за Турция“. Каратеодори докладва, че вечерта на 15 срещу 16 юни (27 срещу 28 юни) в 9.30 часа османските пълномощници били посетени от Бисмарк, който бил с шлем – обстоятелство, което придавало на посещението официален характер. Князът първо им заявил, че целта на посещението му била да ги убеди, че Варна трябвало да бъде предадена на руснаците незабавно, или поне турците да обещаят, че ще се евакуират във възможно най-кратък срок. Варна била безвъзвратно загубена за Турция и усилията да я запазят ще бъдат безрезултатни. Бързата евакуация на турските войски било единственият начин да се осигури и бързото изтегляне на руската армия от завзетите земи. Каратеодори дава висока оценка на предложението и посочва, че пълномощниците се задействали да бъде осигурена неговата реализация. Не е вярно и друго твърдение за Бисмарк, че той посъветвал Шувалов да се позове на изследванията на австрийския геолог Хохщетер относно геологическия състав на масивите на Балканския полуостров, доказващ, че Ихтиманските възвишения са част от Стара планина. В спомените си за Берлинския конгрес Георгий Бобриков е отбелязъл, че докато пътували с влака от Петербург за Берлин, Шувалов го помолил да го запознае с природните особености на страните на Балканския полуостров и историческата съдба на населяващите ги народности. Тогава Бобриков изнесъл цяла лекция, в която обърнал внимание, че във всичките учебници по това време под Балкани се разбирало наименованието на веригата от планини, намиращи се на юг от Дунав и вървящи паралелно на неговото течение от брега на Черно море до Железни врата. Там чрез дунавските прагове те се съединявали с Карпатите и според учебниците образували Долно-дунавската равнина, разположена във Влахия и Придунавска България. Същевременно древните и най-новите географи, Страбон и виенския професор Хохщедтер, базирайки се на геологическия и географския строеж на планините, сочели на Ихтиманските възвишения, като на планински възел свързващ Балкана с Родопите (Деспото даг), присъединявайки Софийската котловина към Дувнавската равнина. Така София оставала северно от Стара планина. Бобриков продължил, изнасяйки още сведения за геологията на Източна и Западна Стара планина. Включил и някои исторически факти, като споменал, че София била важен център, първо за Византия и после за Средновековна България, когато била наречена Средец. „Разказът, явно се е запечатал дълбоко в съзнанието на граф Пьотър Андреевич“, е отбелязъл Бобриков. Той не предполагал тогава, че казаното ще послужи в „умелите ръце“ на Шувалов за коренна промяна на предварителното споразумение за определянето на границата между двете български провинции „по билото на Балкана“ и ще доведе до присъединяването на Софийски окръг към вече договореното княжество и до замяна на столицата Търново със София. „Успехът в това несъмнено важно дело изцяло принадлежи на граф П. А. Шувалов“, подчертава Бобриков в спомените си от 1889 г. А в спомените си, отпечатани през 1913 г. добавя: „Обстоятелствата се сложиха така, че оказах първостепенна услуга на България с присъединяването към нея на Софийски окръг с града София. Последвалата история на княжеството оправда значението и правилната оценка на това събитие. Търново си оставаше столица на разделената България, но след като двете части се съединиха в едно, първенството премина към София.“ Във вторите си спомени за Берлинския конгрес Бобриков посочва, че инициатор за оставянето на София в границите на княжеството бил Шувалов - той се обърнал с такова предложение към Андраши. Последният не харесвал идеята за включването на Кюстендилската и Джумайската каази в границите на Източна Румелия. Традиционната политика на Австрия била насочена към запазване в бъдеще на достъпа ѝ до Егейско море и затова Андраши приел предложението двете каази да останат във владение на султана. Считал, че така в бъдеще Австрия ще има по-лесен достъп до тях и дори може да ги получи. Което нямало да стане, ако те се присъединят към Източна Румелия. Прогресивното развитие на тази област тогава не било в интересите на Хабсбургската монархия и никой не подозирал, че по късно приеманата като потенциална руска провинция България ще стане с помощта на виенските дипломати една от съюзните държави на Австрия, коментира Бобриков. Предложението на Солсбъри и Мехмед паша, в замяна на софийския регион за Турция да останат Шумен и Варна, претърпяло пълно поражение, продължава Бобриков. Шувалов предпочел за султана да бъдат земите край Струма и Места. Андраши също подкрепял това решение, а представителите на Англия не искали заради Турция да се скарат с Австро-Унгария, с която вече имали споразумение и разчитали много на нея, за да осъществят своите цели. За ненамесата на Бисмарк по въпроса за Софийския санджак и Варна свидетелства и доклада на Убри, изпратен на 11/23 юни до Гирс в Петербург. „Бисмарк ни желае доброто, но не до такава степен, че да се компрометира пред другите държави – е написал руският пълномощник. - Поради това ние сме изправени пред враждебността на сплотена Европа, която е готова да ни отнеме резултатите от неотдавнашната война, без риск да бъде обезпокоена от нов катаклизъм.“ Шувалов също е оставил коментар на случилото се. В записката си от 1880 г е написал: „По време на едно от тристранните заседания аз се възползвах от грешките, които направиха лорд Солсбъри и граф Андраши, и добих отстъпването на Софийския санджак за България. Това стана така. Маркиз Солсбъри започна с нелоялна постъпка. Без да оспорва споразумението, постигнато с Русия по отношение на разделянето на България по гребена на Балкана, той внесе уговорка, изискваща Варна с околната на нея територия да бъде оставена на султана. Подобна уговорка до известна степен унищожаваше България. Граф Андраши, който нямаше никакъв интерес към Варна, но който се стремеше да отдалечи южната граница на Румелия от морския бряг, от своя страна искаше да прокараме тази граница по на север. Тогава аз зададох на тези господа въпрос: ще се съгласят ли във вид на компенсация за всяко от тия искания, да се присъедини Софийският санджак към княжеството. Както единият, така и другият преследваха свои собствени цели и частни интереси и поради това се съгласиха. Аз си запазих правото да дам окончателен отговор на другия ден на заседанието на конгреса. Аз от по-рано знаех какъв ще бъде този отговор, като имах пред вид, че щом Румелия остава под властта на султана, за нас е безразлично дали по-далече или по-близо до Егейско море ще минава южната ѝ граница. Затова аз заявих на другия ден в заседанието на конгреса, че понеже съм получил обещание да се отстъпи София на България в замяна на Варна или в замяна на отстъпки при прокарване на южната граница, аз се съгласявам на втората комбинация. Маркиз Солсбъри се намръщи, но беше вече късно. По този начин аз извоювах на конгреса най-важния пункт, който изглеждаше, че мъчно ще се отстоява, а за него не се споменаваше в дадените ни инструкции.“ Както и в други „неудобни“ за него места в записката за Берлинския конгрес, и тук Шувалов не казва съвсем ясно какво точно е станало. А то е, че под „отстъпки при прокарване на южната граница на Румелия“ и „прокарване на тази граница по на север“, се разбира оставянето и на източната част от Македония на Турция, след като вече съдбата на земите на запад от линията Нови пазар - Круша планина на практика била решена. Както, и че „извоюването“ на най-важния пункт е произтекло след съгласуване с руския император. Все пак оставането на Варна в Княжество България е успех. Изглежда предложението на Шувалов е било неочаквано за Андраши и Солсбъри, и те не са успели да се договорят предварително. Защото са можели да предложат в замяна за Софийския санджак да бъдат не Варна или долината на Места и Струма, а Варна и долината на Места и Струма. Нещо повече. Можели са и да не се съгласят Софийският санджак да бъде придаден към Българското княжество. Сам Солсбъри още по време на конгреса е отчел, че е направил грешка. Анучин на 21 юни/3 юли е записал в дневника си, че по отношение на Софийския санджак Солсбъри непрекъснато твърдял, че лекомислено се е съгласил на отстъпването му. Говорел, че общественото мнение в Англия било против отстъпването на Софийския санджак и по тази причина се считало, че английските пълномощници били длъжни да работят усилено санджакът да бъде орязан и Турция да получи поне Ихтиманския проход. На едно от съвещанията за границите Солсбъри предложил да се върне старото положение, като към Румелия се присъединят областите на Македония по поречията на Места и Струма. Шувалов отговорил, че според него пък, било по-добре границата на Софийския санджак да върви по гребена на Стара планина, но турските войски да бъдат изведени от Румелия. Тогава на висок глас (записано е: „крещейки“) Мехмед Али паша заявил: „Съгласен съм! Ако в Румелия има генерал-губернатор, аз ще се оправя там само с милиционерите.“ „Защо тогава толкова спорихме за пребиваването на турските войски, когато, както заявява фелдмарщалът на Турция, това не е било толкова важно“ - се пита Анучин. И си отговаря: - „Значи цялата работа е била за отделяне на части от българските земи, а не поради стратегически съображения или по необходимост.“ Когато Бийкънсфийлд и Солсбъри се върнали в Лондон, те научили, че конгресът бил обвинен, че е извършил огромна грешка като е оставил София на България. Твърдяло се, че позициата на София имала команден характер, конгресът не е бил наясно за нейната стойност и София била отстъпена поради властното настояване на една от силите, представени на конгреса. На 6/18 юли Бийкънсфийлд докладвал в английската камара на лордовете за дейността на пълномощниците на конгреса и заявил, че нямало нищо вярно от въпросните твърдения. Така сам Бийкънсфийлд е отрекъл намесата на Бисмарк при решаване на съдбата на Софийския санджак. По-нататък той обяснил, че един от пълномощниците на Портата на конгреса бил Мехмед Али паша, който бил считан за най-големия военен авторитет на турците. Той бил запознат не само с военните обстоятелства в империята, но познавал и местностите на Балканите, за които ставало дума на конгреса. Пашата обяснил на английските пълномощници, че мнението за София, като силна стратегическа позиция, където лесно можело да се премине през Балкана и да се предприеме поход към Цариград, било много погрешно. Стратегически важен за защитата на турската столица бил Ихтиманския проход. Той трябвало да бъде осигурен като ефективна защита за Турция. Софийският санджак бил населен основно с българи, и неговото естествено място било в България. В областта, за която бил разменен санджака, ако не преобладаващо, то не малко по численост били мохамеданите. Така че размяната имала смисъл. Бийкънсфийлд омаловажил и отстъпването на Варна, за което също бил укорен в Англия. Казал на лордовете, че не само по отношение на владеенето на София се дава невярна оценка, но и че укорите, че не е задържана Варна, също нямат основания. В палатата имало много членове, които имали спомени - славни спомени – за това населено място, казал Бийкънсфийлд, визирайки събитията от Кримската война. Те веднага ще разберат, че ако линията на Балкана се установи за граница, би било невъзможно към Източна Румелия да се включи Варна, която е на север от Балкана. Сама по себе си Варна не била важно място. Тя станала такова във връзка със системата от укрепления, които сега предстояли да бъдат разрушени. Без съмнение, във връзка с линията от крепости, Варна формирала част от системата за отбрана, но сама по себе си тя нямала голямо значение. Онези, които смятали, че е голяма грешка от страна на конгреса, че не е оставена на Турция, съвсем забравяли, че между Босфора и Варна, на брега на Черно море имало далеч по-важно пристанище, това на Бургас. 2.3. В Източна Румелия няма да има турски войски След като на четвъртото заседание на конгреса бил приключен въпроса за Софийския санджак, председателят продължил четенето на предложенията на английската страна за решенията, които се отнасяли до защитата на морските и сухопътните граници на Източна Румелия и поддържането на вътрешния ред в областта. След уточняване с Шувалов, Бисмарк съобщил, че текстът ще се дискутира и на следващото заседание, когато ще се разисква новата редакция на текста, която ще бъде приготвена от В. Вадингтон. Като приключил четенето на текста и получил за него одобрението на събранието, председателят обявил, че даденото от конгреса на прочетения документ и на английските предложения одобрение е голям напредък за конгреса в хода на неговата работа. Вадингтон от своя срана направил изявление, че като поема задачата, която му се възлага от конгреса, държал да се знае, че я приема единствено като мисия за помирение. При достигнатото съгласие върху главните точки, той виждал своята работа единствено като улеснение на работата на конгреса. Само под такъв вид той приемал мисията н не мислел да задължава своето правителство с мнение по въпроса. След утвърждаването на тристранните заседания, с възлагането на Вадингтон да подготви предварително проекторешение за конгреса, Бисмарк въвел още един метод за разрешаване на трудните въпроси, като се избягва провеждането на продължителни и разнопосочни дебати в заседанията на конгреса: Спорният въпрос се давал за решаване на един от пълномощните, които не са пряко засегнати. Така Вадингтон бил помолен да състави клауза, включваща компромис между английските и руските възгледи по въпросите за поддържането на вътрешния ред в Източна Румелия и охраната на границите ѝ. А по-късно Корти се съгласил да се опита да постигне споразумение между Русия и Австро-Унгария относно временното управление на Княжество България. Протоколът от четвъртото заседание на конгреса бил подписан от всички делегати, освен Горчаков, който него ден отсъствал поради болест. Когато по-късно той прочел протокола, отбелязъл, че Южна България даже е изгубила своето име. В доклада си до Петербург Шувалов и Убри написали, че Дизраели и Солсбъри искали да въстановят пълната власт на султана не само на юг от Балкана, но и във всички останали бивши турски провинции, „за да не бъде властта на пазителят на Проливите фиктивна“. След ожесточена борба руската делегация успяла да отстои решението султанът да има право да разполага войски само на границите на Южна България, но не и вътре в страната. Независимо от нейните усилия обаче, австро-унгарските пълномощници настояли за Южна България да бъде прието името Източна Румелия. След четвъртото заседание на конгреса, Шувалов отново събрал своите помощници и накратко им съобщил за приетите решения и предложенията, които той направил. Изразил възмущението си от действията на Англия, която правела всичко възможно, за да защити силната Турция от слабата България. Прочел им и докладът, който щял да изпрати в Петербург. В него се казвало, че на конгреса, с изключение на Германия, цяла Европа била срещу Русия. Европа не направила нищо в полза на Русия, а подкрепяла противниците ѝ Австрия и Англия. Ако е имало възможност без война да отнемат всичко, което е постигнала Русия, щели да го направят с охота. Германия подкрепяла Русия, но не можела реално да направи нищо за нея и Бисмарк спокойно можел да замине да се лекува на минералните бани в Кисинген, оставяйки руските пълномощници да се разправят с Англия и Австрия. Било възможно и други страни да се включат в оспорване на резултатите от войната. Шувалов бил направил равносметка на това, което при тези обстоятелства можело да се постигне на конгреса. В морален смисъл това било да се даде независимост на Румъния и на Сърбия. Но независимостта на Румъния малко интересувала Русия, а европейските държави също искали да се даде независимост на Сърбия и нямало да правят спънки за това. Така единствената значителна придобивка щяло да бъде създаването на Българското княжество. В материален смисъл придобивките за Русия били Бесарабия и част от Мала Азия с Карс и Батуми. „За друго не може да се мисли“, заключил Шувалов пред помощниците си и споменал, че в доклада той отправил молба към императора да се произнесе по направената равносметка. Помолил го също, „ако е възможно“ да смени княз Горчаков и изпрати за първи преговарящ Милютин, който щял да окаже голяма подкрепа на групата пълномощници. Той се ползвал с царското доверие и понеже бил наясно със степента на готовност на Русия за война, след като се запознаел с положението на конгреса, можел да каже, дали руските пълномощници да продължават да отстояват исканията си или да се откажат от някои от тях. Милютин е оставил сведението, че докладите на Шувалов от тези дни не носели утеха на руския император. Той бил силно ядосан, и раздразнен, говорел, че войната била неизбежна. Военният министър обаче, му напомнил, че колкото и неизгодни да са за тях решенията на конгреса, те щели да бъдат несравнимо по-леки и по-малко унизителни за Русия, отколкото при започване на нова война, в която неизбежно ще претърпят поражение. Руските военни сили били силно разстроени след войната и разхвърляни. Нямало никакъв шанс да постигнат някакъв успех. Петото заседание на конгреса се провело на 12/24 юни, но на него упълномощеният Вадингтон само уведомил, че разговарял по поставената му задача с английските пълномощници, но с руските пълномощници не е успял да се срещне и разговаря. По тази причина той не можел да представи на заседанието окончателната редакция на спорните текстове и помолил нейното разглеждане да стане на следващото заседание. Председателят се съгласил, че възложената на първия френски пълномощник задача е доста тежка и наистина изис­ква отлагане, което впрочем никак не намалявало благодарността на конгреса към усилията на Вадингтон. Разглеждането на въпроса оставало за следващия дневен ред. На следващия ден, 13/25 юни, когато се провело шестото заседание, Вадингтон прочел своите предложения за формулировката на двата параграфа за Източна Румелия, като бил добавил и нов, трети параграф. Оформил се следният текст: „1. Султанът има право да се грижи за защитата на морските и сухопътните граници на областта, да държи по тях войска и да ги укрепва. 2. Вътрешния ред се поддържа от жандармерията, на която помага местната милиция. При съставянето на тези две сили, на които офицерите се назначават от султана, ще бъде взета под внимание вярата на местното население. Генерал губернаторът има право да повиква турски войски в случаите, когато се заплашва вътрешната или външната безопасност. В такъв случай Високата Порта е длъжна да съобщи това решение заедно с обстоятелствата, които го оправдават, на представителите на великите сили в Цариград. 3. Султанът се задължава да използва за гарнизони по границите само редовни войски. Войските за тази служба по никой начин не могат да се настаняват по къщите на жителите и когато преминават през областта не могат да престояват.“ Първите два параграфа пълномощниците одобрили единодушно. За третия параграф френският пълномощник уточнил, че той трябвало да бъде в сила само за мирно време, като се имало пред вид три неща: султанът да не използва башибозуци; войниците да не се настаняват по къщите на жи­телите, а в казармите и хановете или в палатки на полето; войските да не могат да пребивават вътре в областта, когато отиват за гарнизона си на границата. Върху тези точки английските и руските пълномощници са се били почти съгласили, но все пак съществувало различие: Шувалов настоявал надзорът над изпълнението на тези постановления да се повери на европейска комисия, а английските пълномощници отхвърляли това, виждайки в него твърде явно вмешателство в господарските права на султана. Френските пълномощници се съгласявали с мнението на английските, но Вадингтон настоявал да се гласува третия параграф и след това се предостави на граф Шувалов да развие своята мисъл в специален допълнителен член. Бисмарк одобрил напълно мнението на Ва­дингтон за настаняването на войските. Шувалов също приел прочетените алинеи, но си запазил правото да прибави към тях допълнително разпореждане относно европейската комисия. Заявил, че като се е съгласило да предостави на султана свободата да заема укрепленията по границите и морското крайбрежие, руското правител­ство първоначално е приемало, че европейската комисия ще се намесва в определянето на стратегическите точки и на количеството на вой­ските, които ще пазят границите. След това Русия се от­казала от контролирането на стратегическите точки и на количеството на войската, но много се бояла да не би и разпорежданията на прочетените параграфи да се оставят при изпълнението си без съдействието на нарочни европейски представители. За да не продължава този безполезен спор, тъй като английските пълномощници се отказвали решително да приемат европейска комисия да контролира султана, Шувалов се съгласил да приеме третата алинея ad referendum, с право да я подложи на по-висщестоящо одобрение, и да отговори в едно от следващите заседания. Като получил одобрението на пълномощниците върху цялата редакция на Вадингтон, председателят благодарил на френските пълномощници за помощта им и обявил, че техният труд е улеснил твърде много споразумението между пълномощниците и делото за об­щия мир. След което добавил, че протоколът оставал отворен до одобрението на Русия по третата алинея. В заседанието на 16/28 юни Бисмарк обявил, че руските пълномощници приемат предложението за третата алинея и няма да правят допълнения към нея. Това решение е било предизвикано от отговора, който Шувалов е получил на своя доклад от 11/23 юни, съдържащ спомената вече равносметка за резултатите, които можели да се постигнат на конгреса. Отговорът от Петербург бил изготвен от Гирс на 15/27 юни. Императорът се съгласил, че възможните резултати от конгреса за християнското население от Изтока били: да се даде независимост на Румъния и Сърбия, да се даде разширение на Черна гора и Сърбия и да се образува автономно българско княжество. Русия можела да си върне Бесарабия и да получи териториални придобивки в Азия. И добавил, че ако се обърне внимание на сериозните гаранции, които ще се дадат за Южна България и въстановяването на разходите, които е направила Русия по време на войната, които нито една държава не се е решила да ги оспори, то тогава картината с изгодите за Русия, от които тя може да се възползва след конгреса, щяла да бъде по-пълна. Императорът считал, че тези резултати са незначителни в сравнение с плановете му за освобождението на християните от Изтока и величието на жертвите, понесени в борбата с Портата. Но въпреки това, той бил склонен да се задоволи с тях, за да се избегне нова война, при условие, че те станат действителни. Което можело да се осъществи само в случай, че Европа се присъедини към Русия, за да принудят Турция да изпълнява вярно решенията, приети на конгреса. Гаранция за това щяла да бъде руската окупация на освободените земи, който въпрос от 12/24 юни вече се обсъждал на конгреса. Ако всичко се осъществи по посочения начин, тогава можели да се надяват, че Северна България ще стане ядро, около което постепенно ще се групира еднокръвното население, останало извън нейните предели. И южните българи няма да станат, както преди, жертви на османските подтисници. Документът с бележките на Александър II е публикуван в трети том на сборника „Освобождение Болгарии от турецкого ига“. Под текста съставителите на сборника са направили следния коментар: „Документът е интересен с това, че отразява позицията на царското правителство, което съжалявало за отстъпките, които е направило по отношение на славянските страни, за да избегне нова войва. Съдържащата се в документа прогноза за характера на отношенията между Северна и Южна България се оправда през 1885 г. Тя (прогнозата) очевидно е формулирана от Д. А. Милютин, тъй като почти дословно съвпада със записката в дневника му от 14 (26) юни.“ На 14/26 юни, ден преди руското правителство да даде горната оценка за резултатите от войната, Милютин е записал в дневника си: „Конгресът трябва да даде на турците правото да държат свои войски в южна България (или Източна Румелия). Такова решение, разбира се, не е в съгласие с нашите виждания, но то няма съществено значение и може на практика въобще да не се осъществи. Затова аз счетох за уместно отново да изкажа своето виждане за отстъпките, които сега сме принудени да направим пред цяла Европа. Колкото и чувствителни и неприятни да са те за нас, все още не може да се каже, че водената от нас война няма резултат. Дори да постигнем само това, което вече изглежда е решено на конгреса, то и в този случай ще бъде направена огромна крачка в историческия ход на Източния въпрос. Можехме ли наистина да разчитаме на цялостно и окончателно решение на вековния въпрос с една успешна война? Можехме ли да се надяваме, че Европа ще ни даде пълна свобода да се разпореждаме със съдбата на Османската империя? Ние самите, започвайки войната, нямахме такива претенции. Но ако се реализират промените в политическата и гражданската структура на християнските региони в Турция, с които Европа е вече съгласна, резултатът ще бъде огромен и Русия ще може да се гордее с постигнатите успехи. Започнатото от нас дело несъмнено ще бъде завършено по силата на обстоятелствата. Каквито и ограничения да се наложат сега от европейската дипломация относно самостоятелността на Южна България, каквито и тесни граници да ѝ бъдат определени, можем да бъдем уверени, че малката автономна България, която сега се формира на север от Балкана, ще послужи за ядро за бъдещото обединение на целия български народ в една самостоятелна държава.“ С приетите решения правата на султана в Източна Румелия на практика били силно орязани. Османският историк и политик Али Тюргелди смята, че при решаването на съдбата на Източна Румелия по настояване на руснаците били направени толкова много уговорки, че всъщност основната цел не била постигната. На конгреса активно в защита на военните права на султана са се изказвали главно англичаните. Пасивното отношение на турските пълномощници по този въпрос е напривило впечатление на Шувалов и той разказал на Анучин, който записал: „Шувалов разказа, че когато се обсъждал въпроса за правата на султана да охранява границите на Румелия и да държи там войска, първият турски пълномощник Каратеодори паша се ограничил само да направи едно обяснение, което нямало връзка с въпроса: че българите в течение на много векове били верни и мирни поданици на империята, имали големи материални успехи и че до последно време между различните групи от населението царяла хармониа. Той не казал нито дума по съществото на обсъждания въпрос и на практика с нищо не подкрепил поставеното предложение за правата на султана.“ Вероятно правото на султана да държи войска по гребена на Балкана, за което е трябвало тепърва да се строят укрепления и казарми край проходите, не е предизвикало ентусиазъм сред турците и те въобще не са пристъпили към това дело. Милютин и тук се оказал прав, че „решението може на практика да не се осъществи“. По този повод Анучин на 20 юни/2 юли е направил следния коментар: „На турците е позволено да охраняват границите на Румелия и да ги окупират със свои войски. Но откъде у Турция толкова войски и откъде толкова средства, за да се построят крепости и маса казарми, защото на турците е забранено да се разполагат в граждански квартири. За организирането на войската и построяването на крепостите и казармите ще са необходими милиони. Турците ги нямат, а приятелите им едва ли ще дадат пари за такива цели. Освен това ние имаме право на много голямо възнаграждение. Поискат ли турците да строят крепости, ние ще им кажем: „щом имате свободни пари, предоставете ги на нас за сметка на военните контрибуции“. Поради тези причини вкарване на турски войски в Румелия просто е немислимо и затова всичко, което в този смисъл приятелите на Турция договарят на конгреса в нейна полза, едва ли е практично. А след като въвеждане в Румелия на турски войски няма да има, то може ли да мислим, че изкуственото ѝ отделяне от България ще трае дълго? След като Молдова и Влашко се сляха в една държава, не се ли очаква същото да стане с България и Румелия?“ 2.4. Събрание за изготвяне на органически устав (конституция) на княжеството, избор на български княз, временно управление. Граждански и религиозни права на населението На 10/22 юни след четвъртото заседание на конгреса Шувалов провел съвещание с участието на Убри, Анучин и Нелидов. То се отнасяло до глави VII и VIII от Санстефанския договор, които трябвало да се обсъдят на следващия ден на петото заседание на конгреса. Ставало дума за избора на български княз, за държавното устройство на княжеството и за руската окупация на освободените земи. По време на Руско-турската война Анучин бил помощник на ръководителя на гражданската администрация в България княз Владимир Черкаски, а след смъртта му станал временно изпълняващ тази длъжност до пристигането на руския комисар княз Александър Дондуков-Корсаков. Затова и бил изпратен в Берлин като помощник на Шувалов, защото бил много добре запознат с положението в България. Анучин разказал на Шувалов за организацията на гражданската администрация в освободените земи и уточнил, че още докато бил в Сан Стефано изготвил записка-отчет какво била свършила канцеларията на ръководителя на гражданските дела в България. Записката била дадена на главнокомандващия, който я изпратил на Горчаков. Копие от нея, както и превод на френски език имало и в Берлин, за да бъде представено на конгреса. Шувалов останал много доволен от разказа и заявил, че вече всичко му се изяснило и можел да отговаря на всички въпроси, които могат да му бъдат зададени на конгреса. След което поискал да разбере как ще се избере българският княз. Анучин обяснил, че се предполагало през месец юли в Пловдив да се съберат български нотабили (първенци), излъчени измежду представителите на духовенството от всички вероизповедания, председателите на управителните и съдебните съвети и други влиятелни лица, за да бъде обсъден въпроса с избирателния закон. След провеждането на избори по този закон, се предвиждало коректно избраните представители на страната да се свикат, за да напишат под наблюдението на руски и турски комисар конституция на България. След това трябвало да се пристъпи към избора на княз, което можело да стане не по-рано от година или година и половина след подписване на мирния договор. По отношение на избирателния закон, тъй като можели да питат Шувалов и за него, Анучин разказал, че било предвидено избирателни права да бъдат предоставени на всички без разлика граждани, достигнали до 25-годишна възраст, притежаващи собственост или плащащи някакви данъци. По отношение на правото да бъдат избрани, се предвиждало то да зависи от образовението и притежаването на собственост. Избирани можели да бъдат духовни лица, учители и владетели на недвижими имоти, имащи имуществения ценз, установен за съответния район. На неграмотните нямало да бъде предоставено правото да бъдат избирани. Шувалов окачествил тези предложения като социализъм. Навсякъде духовенството и учителите довеждали до революция. Това не можело да се предложи на конгреса. Само Вадингтон нямало да бъде против. Шувалов не можел да приеме подобно предложение, защото то окончателно щяло да настрои всички срещу Русия. Той се разгорещил и говорел много възбудено. Дори признал на Анучин, че го смятал за способен човек, но заради идеите му, лично той настоявал да не му се дават по-високи постове, въпреки че имало предложения за такива. Анучин заявил, че на него му било приятно да научи, че е имало предложения да заеме по-високи постове, но той винаги е говорел и действал по силата на убежденията си, стараейки се да има собствено мнение и не желаел да угажда на чуждите виждания и изисквания. И в настоящия случай той изказал мнение, съобразено с обстоятелствата в България - друго не можело да стане там. Позовал се и на записката, която изготвил в Сан Стефано и която била одобрена от главнокомандващия и канцлера. Нелидов потвърдил, че в България освен духовенството и учителите, няма друга интелигенция и се съгласил с всичко, казано от Анучин. Шувалов отбелязъл, че няма да спори и така ще говори на конгреса, но в къщи в Русия той винаги е бил и ще бъде противник на подобни възгледи. Разделили се като приятели: Шувалов поискал от Анучин да не му се сърди, той пък му благодарил за проявената откровеност. По-късно Анучин, разсъждавайки върху думите на Шувалов, е записал в дневника си: „Добре е да се знае, че са ме предлагали за по-високи постове, но е неприятно, че моите недоброжелатели са успели да ми създадат напълно фалшива репутация. Неволно си спомних историята от 1868 г., когато гр. Шувалов, без да ме познава лично и без да ме е виждал, повлиян от нелепите клевети на жандармите, поиска да бъда отстранен от длъжността губернатор в Полското кралство.“ (През 1868 г. Шувалов е бил министър на вътрешните работи и правосъдието на Руската империя, а Анучин губернатор на Радомска губерния в Полското кралство.) На другия ден след разговора с Шувалов Анучин намерил Annuaire diplomatique (Дипломатически годишник) за 1877 г. и установил, че представителите на Европа предложили на Цариградската конференция същите основи за провеждане на изборите, каквито предлагал и той. Убедил се, че и в инструкцията, дадена на княз Дондуков-Корсаков, били включени по-важните места от неговата записка, като имало и обяснение, че всички описани в записката мерки, включително и тези за изборите, са били одобрени от Министерството на външните работи и се препоръчват като ръководство. Като показал всичко събрано на Шувалов, той се засмял: „Всичко това за вчера ли?“. А като разбрал за Цариградската конференция казал, че там присъствал Солсбъри, но той и останалите нищо не разбрали. Те били манипулирани от Игнатиев и Анучин бил негов съмишленик, което не било добре. „В такъв случай кажете съумишленик“, подхвърлил иронично Анучин („съумишленик“ на руски език означава „съучастник“). „Да де, да“, засмял се Шувалов. Убри, който също бил там, взел записката, която носел Анучин, за да я представи на конгреса. Под формата на бележка Анучин е добавил, че в An. dipl. 1877, стр. 317, било записано: „Избирателите трябва да отговарят на следните условия: 1) всички жители на провинцията до 25-годишна възраст, притежаващи собственост или плащащи какъвто и да е данък; 2) духовенството и служителите от различни религии; 3) професори и учители.“ На заседанието на 12/24 юни (пето) председателят прочел чл. VII на Санстефанския договор. Солсбъри насочил вниманието върху първата алинея, която гласи „българския княз ще се избере свободно от населението и ще се потвърди от Високата Порта по съгласие със силите“. Попитал какво съ­гласие се разбира: единодушно ли, или на мнозин­ството. Шувалов посочил на приетото правило, според което конгресът се счита задължен не от мнозинството на гласовете, а от единодушното гласуване на всичките членове, и избирането на княза ще има сила и значе­ние само тогава, когато силите единодушно се съгласят върху избраното лице. На забележката на Солсбъри, че при такъв ред България лесно може да остане без правителство, Шувалов възразил, че той не може да отговаря за възможните случаи и че за сега той се ограничава да повтори, че България никога няма да се присъедини към Русия. С което искал да каже, че руското правителство няма да влияе на избора на български княз. Солсбъри обаче, настоял въпросът да се разгледа по-обстойно, тъй като се страхувал от възможна анархия в България. Бисмарк вметнал, че подобни трудности биха могли твърде лесно да се появят във всичките други случаи, посочени от чл. VII. Затова той бил на мнение, че конгресът не е в състояние да отстрани всичките опасности. Ако по зла воля или поради естествената неспособност на населението, българите не могат да упражнят техните нови права, Европа ще помисли за това, но по-нататък, ко­гато му дойде времето. За сега конгресът трябвало да се ограничи в старанията си да доведе силите до пълно съгласие върху принципните въпроси и да отстрани от Санстефанския договор онези постановления, които биха могли да създадат някаква опасност за запазването на европейския мир. Да искаме да се занимаваме с въпроси за тези или онези слу­чаи, които могат да произлязат в бъдещите съдбини на България, от която Германия и някои други сили се интересуват само по отношение на всеобщия мир, това е да надминаваме границите на задачата си, заключил председателят. Солсбъри счел за нужно да се отбележи, че Ан­глия няма да бъде виновна за трудностите, които биха могли да се появят в бъдещето. Той помолил ду­мите „по съгласие на силите”, да се заменят с „по съгласие на мнозинството на силите”. Шувалов съжалил за изказаните безпокойства от неговия английски колега и добавил, че както се виждало Солсбъри предполагал, че руското правителство има някакви на­мерения да осуети съгласието на силите при избирането на българския княз и да продължи управлението на руските комисари. Ако на един е позволено да прави такива предположения, то не е ли позволено и на него, на Шувалов, да предположи, че Англия може да има желание да не си даде съгласието и с това да не допусне да се избере княз? Думата съгла­сие се виждала на Шувалов, като гаранция срещу самата Русия и срещу нейното особено влияние в България. Освен това принципът на болшинството му се струвал не до тол­кова съвместим с достойнството на Русия и на Англия. Русия не покровителствала никого от кандидатите, нямала пред вид никого и ако я попитат, кой е най-добрият кандидат, тя не знаела какво да отговори. Тя искала само едно нещо — пълна свобода на изборите. Председателят попитал Солсбъри, дали той настоява на своето предложение, на което английският пълномощник отговорил, че се считал длъжен да го направи, но че ако то не се приеме, той ще бъде доволен да се спомене за него само в протокола. Андраши също като Солсбъри считал, че имало опасност да се остави България без княз, но от друга страна се присъединявал към мнението на Шувалов, че отхвърлянето на съгласието на силите намалява твърде много гаранцията на Европа. Той намирал също така, че и принципа на мнозинството твърде мъчно можел да се приложи на практика. Затова насочил вниманието към приетото вече от конгреса съгласие, руско-турската комисия, която ще определя окончателните граници на Българското княжество съгласно чл. VI от Санстефанския договор, да се замени от европейска комисия. По мнението на всичките сили това било най-доброто средство за примиряване на недоразуменията, затова Андраши предложил да се приеме, че всички служби, които в Санстефанския договор се възлагат било на руски, било на руско-турски комисии, следва да се решат от специална европей­ска комисия. Ако този принцип бъде приет от конгреса, то той ще може да възложи на тази комисия и окончателната редакция на решенията на конгреса. Шувалов казал, че с прочетеното предложение Андраши предрешавал въпросът, който още се разисквал - въпросът за европейските комисии. До тогава било прието решение само за комисия за определяне на границите, но не и за намеса в бъдещето управление на страната. Руският пълномощник предложил да се отложи разискването за следващото заседание. Подхвърлил скептично, че в разговорите си с английските пълномощници установил, че те обръщали повече внимание върху Румелия, отколкото върху България, особено след заявлението, че последната никога няма да стане руска област. Андраши се съгласил да се отложи разискването за друго заседание, като държал предложението му да бъде записано в протокола за деня. В дневния ред на заседанието, проведено на следващия ден 13/25 юни, било разглеждане на предложението, което направил Андраши, за заменяне на руските комисари с европейски. Солсбъри заявил, че подкрепя приемането на това предложение и изказал желание скоро да го види изпълнено. Той бил получил от английския посланик в Цариград телеграма, в която се излагали обезпокоителни подроб­ности за действията на руския комисар в България по отношение на някои политически и финансови местни въпроси. Солсбъри побързал да добави, че той не иска да хвърля отговорността за тези работи върху руското правителство, но моли конгреса да сложи по-скоро край на това положение и да не оставя да се предрешава политическото и финансовото бъдеще на областта. Председателят изразил мнение, че Солсбъри трябва да заяви своето съобщение писмено. След размяна на мисли между председателя и английските представителя, Бийкънсфийлд приел Солсбъри да подаде в бюрото писмено предложение, с което ще се настоява за бързото приемане на предложението на Андраши. Шувалов поискал да отговори на безпокойствата на английското правителство. Русия искрено желаела да подпише мира, да довърши делото по организацията на България и да приключи по-скоро с окупацията. Но за да се постигне всичко това, не трябвало да се създават допълнителни трудности. Полезно било да се назначат комисии, но едва ли щяло да бъде полезно да се назначават много комисии. В Източна Румелия самата Русия нямала намерение да създава или организира нещо: там мястото ѝ поемала Европа и тя можела да работи, както намира за добре. Но в България нямало нужда от комисия: контролирането на делата в княжеството твърде лесно можело да се повери на консулите и ако е необходимо и на посланиците в Цариград. Този контрол бил достатъчен за Европа. Русия искала да има в България право на едно по-широко и пряко действие, защото е взела по-голямо и по-пряко участие в създаването на това автономно княжество. Бисмарк пояснил, че се предлага комисията за България да бъде съставена от посланиците в Цариград, а консулите в България да бъдат пълномощници на тази комисия. Шувалов добавил, че посланиците в Цариград щели да бъдат по скоро апелативен съд между консулите на великите сили и руските комисари. Андраши от своя страна се съгласил, че идеята за комисия не може да се приложи навсякъде, но отбелязъл, че и Шувалов отивал много далеч, като отказвал да се допусне европейска комисия вместо руски комисари и в предвидените в чл. VII случаи (изработване на конституцията и избора на княз). Именно в тези случаи била необходима намесата на Европа. Като наблегнал на показаните в телеграмата до Солсбъри факти, Андраши заключил, че такова вмешателство е необходимо и за интересите на Русия. Той намирал, че предложенията на Шувалов ще се реализират трудно: ролята на консулите нямало да бъде достатъчно удобна, защото трудно ще бъде да се определят и установят харак­тера и компетентността на посланическия контрол спрямо руските комисари. В един частен разговор Шувалов е дал основание да се предполага, че той не ще се противи и на друг някой начин на действие, например да се присъединят към комисарите на Русия и Турция двама европейски комисари. Солсбъри заявил, че не можел да разбере, защо руското правителство, което уж иска да направи България толкова независима, колкото са били другите васални и автономни княжества, така упорито настоява върху съществуването само на руски комисар. Той на­стоява да се приеме предложението на Андраши. Шувалов отговорил, че той не иска съвсем да отстрани намесата на Европа, а иска само да ѝ даде друга форма. Кол­кото до възражението на Солсбъри, че Русия се стреми да поддържа в България влиянието на руския комисар, Русия настоява в полза на своя комисар, защото иска да отговори на желанията на Европа и да довърши по-бързо устройството на княжеството и опразването на България от руските войски. Ако това трябва да стане скоро, ръцете на Русия не трябва да се връзват. Най-доброто средство в този случай било да има руски комисар, който да действа под контрола на европейските посланици в Цариград, и при когото тези посланици ще имат за представители и агенти своите консули. Шувалов обещал да развие своята мисъл писмено и да я представи на следващото заседание. От своя страна Солсбъри прочел свое предложение в подкрепа на Андраши и предложил то да се добави към член VII. Според него руското военно управление, което действало в княжеството и в Румелия, следвало незабавно да бъде заменено във всичките административни н финансови дела. В княжеството това трябвало да стане от временно правителство, съставено от европейската комисия, а в Румелия — от правителство, назначено от султана. Бисмарк, който се надявал работата на конгреса да приключи бързо, очевидно не издържàл на спора, при който възниквали най-различни предложения. И заявил, че руската поправка, която ще се представи на следващото заседание, имала твърде важно значение за изясняване на правата на военната окупация, която се предлага да бъде съкратена на девет месеца. Връщайки се към изказаната вече от него мисъл, Бисмарк повторил, че според него второстепенните въпроси не би трябвало да се разискват на конгреса. На повдигнатия въпрос той гледал като на второстепенен и мисли, че конгресът излизал извън границите на неговите прерогативи, повдигайки въпроси за събранието на българските първенци, за руските комисари и за европейските комисии. В тези обсъждания на подробности той не виждал някакъв европейски интерес. Като се позовал на разстроеното си здраве, което едва ли щяло да му позволи да присъства на всички заседания, председателят изказал мнението да се остави България настрана, щом се достигне до едно съгла­сие върху началата на нейното създаване, и да се пристъпи по-скоро към обсъждането на другите по важни точки от Санстефанския договор, каквито били, например, въпросите за териториалните изменения и за корабоплаването. Той смятал да предложи на конгреса да се разгледат на следващото заседание и някои от второстепенните въпроси, но без да се спира надълго на тях, освен върху онези, които имат някаква действителна европейска важност. Впрочем председателят не мислел да влияе върху намеренията и чувствата на своите другари и с тези свои думи той всъщност искал да изкаже личното си мнение. Италианският пълномощник граф Корти, вземайки думата, обърнал внимание, че не било толкова трудно руските и австрийските пълномощници да достигнат до споразумение. Комисията на консулите, която Шувалов приемал, в същността си доста добре отговаряла на желанията на Андраши и се превръщала в истинска европейска комисия, когато се вземе под внимание, че с назначението на консулите държавите ще назначат в тяхното лице и своите комисари. Колкото до правото за апел пред съвета на посланиците в Цариград, Корти считал, че опита на миналото не говорел в полза на подобни мерки, защото било забелязано, че в такива случаи мъчно се достига до пълно съгласие. Той мислел, че по-добре ще бъде да се ограничи работата само в консулската комисия и да се поръча на някого от пълномощниците да потърси основи за споразумение между Андраши и неговия руски колега. Председателят и събранието одобрили това мнение и натоварили Корти да проучи и да предложи измененията, които би трябвало да се внесат в договора от Сан Стефано за удовлетворение на австрийските пълномощници. На заседанието от 14/26 юни Андраши обявил, че след размяна на мисли между представителите на Австро-Унгария, Англия, Русия и Италия върху съдържанието на чл. VII от Санстефанския договор, пълномощниците са се съгласили да му дадат но­ва редакция. Хаймерле изложил тези изменения, както следва: алинеите 1 и 2 от чл. VII за избора на български княз си остават; алинея 3 става: ,Едно събрание от българските пър­венци, което ще се свика в Търново, ще изработи още преди избирането на княза устройството на бъдещото управление“. Алинея 4 си остава, като се изхвърли думата „куцовласи“. Алинея 5 се изхвърля и се заменя с нова: „Временното управление на България до въвеждането на новото устройство ще се намира в ръцете на един руски императорски комисар. Един турски комисар и изпратените нарочно от другите сили консули ще бъдат натоварени да му помагат при наблюдението на това временно управление. В случай на разногласие между консулите, въпросът ще се решава от мнозинствотото на гласовете; а в случай на разногласие между то­ва мнозинство и руския императорски комисар, ще решава конференцията на посланиците в Цариград. Щом се избере княза и се въведе на власт, новото устройство се привежда в действие и България започва да се ползва напълно от своята автономия. Незабавно след сключването на мира, ще се учреди една европейска комисия, за да организира Източна Румелия и да управлява финансите ѝ до завършването на организацията.” Шувалов заявил, че наистина било постигнато съгласие между силите върху разискваните въпроси, но че той си е запазил правото да представи някои изменения, тъй като при бързото редактиране на споразуменията, той не е имал време да ги направи тогава. Каратеодори паша приема новата редакция със същата предварителна уговорка (резерва). Всичките пълномощници гласуват за тази редакция, но със съгласието, че текстът за Източна Румелия ще се отдели и ще стане специален член към съответния раздел. На заседанието на 12/24 юни Вадингтон прочел два допълнителни члена, които пълномощниците на Франция предлагали да се поместят в новия договор. Те се отнасяли до гражданските и религиозните права на населението. Според френското предложение всички български поданици, независимо от вярата, трябва да имат равни права и достъп до всичките публични служби и почести. Разли­чието на вярата не може да бъде причина за дискриминация. Упражняването и външната практика на всички богослу­жения са съвършено свободни и никакви препятствия не могат да се издигат било против йерархическото устройство на разните вероизповедни общества, било против сношенията им с техните духовни началници. Пълна свобода се дава на католическите монаси и епископи да извършват бого­служение в България и Източна Румелия. Техните права и привилегии си остават незасегнати, а тяхната собственост ще се признава винаги. На следващото заседание на 13/25 юни по предложение на Депре думите „български поданици“ било заменено с „жители на Българското княжество”. Шувалов предложил думите „католически монаси и епископи“ да бъдат заменени с „чуждестранни духовни лица и калугери“. Солсбъри изказал желание същото законоположение да се приложи за цялата Румелия и другите турски области. Каратеодори паша, обаче, възразил, че предложението за свобода на богослужението в Румелия било напълно излишно, защото областта оставала под властта на султана и се подчинявала на общите закони в Османската империя, които установявали търпимост към всички богослужения. Вадингтон обявил, че ще измени предложението си и моли да се отложи разглеж­дането за следващия ден. 2.5. Срокът на окупацията ще бъде намален. България ще изплаща част от дълговете на Турция, договорите с чуждите държави ще останат в сила В петото заседание на конгреса на 12/24 юни започнало разглеждането на чл. VIII на Санстефанския договор, който се отнасял до евакуацията на османските войски от България и разрушаването на турските крепости. Във втората алинея, в която става дума за руската окупация, Андраши предложил поправка. Въпросният член от една страна задължавал Турция да си изтегли войските от България завинаги; а от друга постановявал, че след изтегляне на руската императорска армия от Турция и до пълната организация на местната войска, руски войски в численост не по-вече от 50 000 души ще остане в България и ще стои там две години. Австрийското правителство признавало необходимостта от запазването на реда в новото княжество през цялото време от сключването на мира до уреждането на гражданските и военните местни власти. То било уверено, че руското правителство е искало със своята окупация да удовлетвори именно тази необходимост и че с тази мярка Русия не е имала пред вид, както и сама е казвала, никаква друга цел. Но австрийските пълномощници считали, че окупацията ще бъде свързана с известни неудобства, ако нейния срок не бъде точно определен и ако нейното продължение се остави да зависи от такива неопределени срокове, като организирането на местната войска и др. подобни. Докато войските на воюващата сила остават на чу­жда територия, общественото мнение няма да вярва, че военните действия са прекратени. Публичният кредит и самото благоденствие на народите ще си останат разклатени при такъв неопределен ред на нещата. Правото на Турция да окупира военно своите граници на Балкана си оставало в сила и на практика двете бивши неприятелски войски и след сключването на мира ще се намират една срещу друга. Положението на Румъния също предизвиквало безпокойство. В разглеждания член било постановено, че руските войски си запазват съобщенията през Румъния през цялото време на окупацията. Ако този срок остане неопределен или пък се продължи до две години, Румънското княжество щяло да има право да се мисли за лишено от ползването на независимостта, ко­ято Европа му дава, то ще се чувства стеснено в него­вите права. Пред вид на тези съображения, австрийското прави­телство било на мнение, че в интерес на всички държави е да се определи точен срок на руската окупация в България и да се помисли за случая, когато положението на тези области и след този срок би изисквало присъствието на чужда вой­ска. Затова на конгреса се предлагало да приеме следните решения: 1) българското княжество да бъде окупирано от руските войски за срок от шест месеца след подписването на окончателния мир (Берлинския договор); 2) руското правителство да се задължи да извърши най-много за 9 месеца преминаването на своите войски през Румъния и напълно да освободи това княжество; 3) ако след изтичането на срока от шест месеца, в България се появи нужда от чуждестранни съюзни войски н тази нужда се признае от всички велики сили, те следва да доставят нужния контингент за съставяне на едно формирование от 10 000 до 15 000 войници, което ще се постави под заповедите на европейска комисия и ще се издържа за сметка на окупираната страна. Бисмарк попитал, съгласен ли е конгресът да разгледа на настоящето заседание повдигнатия от Андраши въпрос и Бийкънсфийлд отговорил, че според него разглеждането би трябвало да стане на същото за­седание. Той приемал австрийската поправка, като мъдра и благоразумна, и обявил, че Ан­глия е готова да достави своята част от указания от Андраши контингент. Шувалов направил срещу поправката три възражения: така редактиран, прочетения текст не обръща внимание на разделянето на България на две по линията на Балкана (княжество вече е само половината от България – бел. К.Г.); шестмесечния срок на руската окупация е много кратък; съставянето на окупационно формирование от войски на няколко сили ще бъде свързано с големи практически неудобства. Окупацията на Румелия би могла да се прекрати след шест месеца, защото в случай на безредици, там може да действа милицията, а при недостиг на милиция, могат да се намесят и турските войски, които би повикал генерал-губернаторът. В България турски войски не могат да влязат; там окупацията трябва по необходимост да се продължи. Шувалов дал на конгреса и обща представа, както за направеното до тогава в България, така и за онова, което оставало да се извърши. Русия не си е позволила да измени наредбите в страната. Покойният княз Черкаски останал учуден, когато видял, че турските закони доста добре са отговаряли на нуждите на местното управление. Едно само не достигало: чиновниците не са познавали законите и правилниците и не са ги прилагали. Руското управление е накарало да се изберат във всяка кааза по един административен, по един общински и по един съдебен съвет и е приготвило в лицето на председателите на тези съвети ядката на бъдещето събрание на първенците (нотабилите). За да покаже по-добре своето пълно безпристрастие, администрацията е предвидила да свика в Търново събрание и да натовари горните лица заедно с турските окръжни кадии да изготвят избирателния закон. Щом този закон стане готов, веднага ще се пристъпи към избирането на представители за събранието, на което да се изготви и приеме Органическия устав на княжеството и след това да се избере княз. За да се изпълни всичко това, се изисквало не малко време. Русия щяла да направи всичко възможно работите да вървят бързо, но не е възможно страната да се остави без войска преди да се установи едно правилно управление и се избере прави­телство. Русия не може да вземе върху себе си отговорността за едно преждевременно опразване на страната. Смесената окупация била свързана с много опасности. Руската войска била свикнала с мястото и вече била запозната с езика на населението. Тя можела веднага да предложи услугите си, където това стане нужно. А може ли да се очаква същото от една сме­сена войска, която освен другото в началото няма да има и нужната опитност? Докато се събере такава войска и започне да действа, анархията би могла да се развие до немай-къде. Според Шувалов поддържането на реда от войски, водени от един началник, винаги трябвало да се предпочита пред войските, подчинени на една комисия. При тези войски има и страхове от възможни съперничества, както и от дребни стълкно­вения между войниците от различните националности, които стълкновения обаче, малко по малко можели да се обърнат в даден случай на явна и упорита враждебност и да получат характер на общоевропейски въпрос. Трябвало да се знае и дали всички приемат това предложение за военен контингент, тъй като той бил не само доста скъп и усложнен, но и донякъде опасен. Бисмарк обавил, че споделя чувствата на Шувалов и с удоволствие ще погледне на тяхното приемане от кон­греса. Председателят добре виждал големите трудности при уреждането и ръководенето на една войска от 5-6 контингента от различни националности. За България, където турските войски не могат да влязат и устройството на мес­тната войска би могло да се забави, едно продължение на окупацията е необходимо. Германското правителство ще поддържа това предложение, без обаче да му определя времетраенето. В отговор на Шувалов, Андраши казал, че първият параграф на неговата редакция не прави разлика между България и Румелия и че това е наистина ре­дакционна грешка, която в същност е твърде незначителна, понеже в неговата мисъл срока на окупацията е еднакъв и за двете области. По повод на второто възражение Андраши благодарил на Шувалов за подробностите върху направеното по организацията на България, но като оценява простотата и практичността на организацията, той от същата оценка изважда заключение, че срока на окупацията твърде лесно би могъл да се съкрати без най малките неудобства за страната. Във всеки случай той не намирал за възможно да приеме, че срока на една военна окупация може да се постави в зависимост от довършването на политическото устройство: това би било едно твърде неопределено съчетание. Общественото мнение изисквало от пълномощниците точно решение, и ако трябва и про­дължение, но с определен срок. Колкото за третото възражение Андраши признавал трудностите по изпращането на войски в България и на самото функциониране на смесената окупация и охотно би се отрекъл от това средство, ако би имало други, по-сгодни. Но представе­ните от Шувалов трудности не го плашели толкова. Бил уверен, че войските на различните държави ще живеят в добро съгласие. Накрая напомнил многочислените молби до конгреса относно изстъпленията на българите. Затова мисли, че самото руско правителство има голям интерес да се освободи по-скоро от голямата отговорност и да приеме окупацията на смесените войски. Шувалов обявил, че за да се прекрати спора, той приемал срока девет месеца за опразване на България и една година за опразване на Румъния, така че в края на една година руската войска да напусне напълно двете области. Между пълномощниците се захванал дълъг спор за срока, който би требвало да се сложи на окупацията. Председателят отбелязъл, че от разменените мисли той е стигнал до заключението, че по-голямата част от пълномощниците е склонна да приеме постепенното опразване на окупи­раните земи: Румелия за шест месеца, България за девет месеца, Румъния за една година. Спорът отново се разгорял, като накрая Андраши се съгласил на сроковете от девет ме­сеца за Румелия и България и от една година за Румъния, които срокове се приемат и от пълномощниците на Франция и Англия. Председателят констатирал съгласието на конгреса върху тази важна точка и закрил заседанието. След заседанието Шувалов разказал за случилото се на своите помощници. Бисмарк бил много нетърпелив и се отегчил от спора. Казал му: „вече дори не искам да чувам за българите, какво очаквате от тях? Не шест месеца, а шест години да заседават тия нотабили, няма да измислят нищо полезно. Важното е турците да не им прережат гърлата, другото не е моя работа. Като почнат да ми говорят за българите, ми иде да замина за Кисинген“. Окончателно съдържанието на чл. VIII било прието в заседанието на 14/26 юни. Хаймерле предложил първата алинея да приеме вида: „Турски войски няма да пребивават вече в България и всичките стари крепости ще се съборят на разноски на ме­стното правителство, което ще извърши събарянето в най-кратко време и няма да строи други крепости.“. Другата част на алинеята, че имуществото в крепостите, които трябвало да бъдат съборени, принадлежало на османското правителство и то трябало да реши как ще разполага с него, не се променяла. Алинея втора се заменяла с приетото в конгреса пред­ложение за сроковете на пребиваване и изтегляне на руските войски от Румелия, България и Румъния. Алинея трета, отнасяща се до състава и издържането на руските окупационни войски, оставала незасегната. На същото седмо заседание на конгреса, станало дума за участието на България в изплащането на дълговете на Турция. Първият турски пълномощник още на заседанието от 12/24 юни предложил, независимо от данъка Българското княжество да по­еме част от дълговете на империята, съразмерна с неговите доходи. Сега Каратеодори паша обяснил, че е направил това предложение, за да се защитят интересите на турските кредитори. Доходите в някои местности от Българското княжество били включени в изплащането на целия държавен дълг на Турция, тъй като с тези доходи били гарантирани заемите. В молба до конгреса, кредиторите на Турция посочили разните начини (прецеденти), които при упражняването на публичното право в Европа са се прилагали за решаването на подобни случаи. Посочените прецеденти не били сходни със случая, който трябвало да решават, защото тези пре­цеденти се отнасяли до местности, които са били присъединени към независими или прогласени за неза­висими държави, докато Българското княжество било само автономно. Но ако и да е лишено от правата на пълната независимост, това княжество все пак имало свое финансово управление н отделен бюджет за доходите и разходите, от ко­ито естествено следвало да се отдели плащане за покриване на общия дълг на империята. Участието на България в държавните дългове на империята не трябвало да се смесва с данъка на кня­жеството. Двете неща били различни. Участието в дългове­те не било нищо друго, освен просто следствие от признаване на правата на кредиторите. Данъкът, напротив, се отнасял до двора на сюзерена. Той фактически представлявал връзката, която свързва княжеството с империята. Представлявал е цената, с която се откупува прякото подчинение и не зависи от други съществуващи или бъдещи дългове, обяснил виждането си пашата. Първият италиански пълномощник Корти предложил частта от дълга, който ще изплаща княжеството, да бъде пропорционален не на доходите, а на данъка. Възникнала дискусия, като било прието италианското предложение. По същия начин се приел и въпроса за железниците, засегнат в алинея 2 на чл. IX на Санстефанския договор. Българското княжество заменяло Висо­ката порта в задълженията за своята част, които тя била сключила с Австро-Унгария и с компанията за експлоатиране на железниците в Европейска Турция: било за довършването и свързването, било за експлоатирането на железопътните линии в пределите на княжеството. Необходимите споразумения за уреждането на тези въпроси трябвало да се сключат между Австро-Унгария, Портата, Сър­бия и Княжество България веднага след подписването на мира. От само себе си се разбирало, че правата и задължени­ята на Високата порта по отношение на железните пътища в Румелия си оставали незасегнати. Предложението се приело без разискване. На заседанието от 12/24 юни граф Корти прочел от името на австрийските, френските и италианските пълномощници предложе­ние за нов допълнителен член. Според него търговските и мореплавателните договори, както и всички конвенции и спогодби, които са сключени между чуждите сили и Портата и които са в сила към него момент, трябвало да запазят действието си в България и Румелия. Не може да бъде извършена каквато и да е промяна в тях спрямо която и да е сила, ако последната не даде съгласието си за такава промяна. Никаква такса нямало да се заплаща за стоките, които ще се прекарват транзитно през България и Румелия. Чуждите поданици и търговията на всичките сили ще бъдат равнопоставени. Правата н привилегиите на чуждестранните поданици, а също и консулските юрисдикции и право на консулско покровителство, си остават в пълна сила, както са установени в капитулациите (споразуменията) или по обичай. Солсбъри предложил разглеждането на въпроса да се остави за следващо заседание и Корти се съгласил. Бисмарк обаче отбелязъл, че най-напред трябвало да се разгледат и решат въпросите, които могат да предизвикат несъгласие между кабинетите, и после да се пристъпи до тия, които имат пред вид само прогреса и цивилизацията и против които едва ли някой ще възрази. Предложения като последното трябвало да се внасят за разглежда­не тогава, когато се прецени, че минутата е удобна. Независимо от тази уговорка предложението за запазване изцяло на сключените с Турция договори за търговия, мореплаване и право на транзит в България и Източна Румелия е разгледано на заседанието, провело се на следнащия ден, 13/25 юни. Бисмарк отбелязъл, че съгласно с международното право България оставала под властта на договорите, на които се е подчинявала през времето на турското владичество. Възникнало предложение и спор дали Източна Румелия да бъде отбелязана в разисквания член, защото тя нямало да има търговска автономия. Спорове възникнали и за последната алинея от предложението относно капитулациите, които тепърва щели да се решават, а думата „обичаи“ била неясна и можела да стане основа за спекулации и злоупотреби. Накрая Каратеодори паша предложил, освен измененията, кои­то конгресът ще внесе в някои точки, всичките други части от съществуващите закони, договори и конвенции, да останат в сила и за Източна Румелия. След това изявление конгресът запазил последната алинея от предложението на трите сили, като ѝ добавил фразата: „докато не бъдат изменени по съгласие на заинтересованите страни.“ 2.6. Граници на Княжество България и Източна Румелия Тъй като комисията по определянето на границите (делимитацията), съставена от военните специалисти на Русия, Англия и Австро-Унгария, не достигнала до единодушно решение, на осмото заседание на конгреса било прието да се образува специална комисия по разграничаването с участието на пълномощници на конгреса, по един от всяка държава. Тази комисия трябвало да формулира окончателните очертания на границите. На деветото заседание, състояло се на 17/29 юни, Бисмарк обявил, че комисията била съставена и се състояла от следните членове: от Германия - княз Хоенлое, от Австрия - барон Хаймерле, от Италия - граф Лоне, от Русия - граф Шувалов, от Франция - граф Сен Валие, от Англия - лорд Одо Ръсел, от Турция - Мехмед Али паша. Комисията провела същия ден първото си заседание. Военната комисия, която изготвяла предварителните решения, била подсилена с офицери от Германия, Италия, Франция и Турция и нараснала на дванадесет души. За участие в тази комисия допълнително са били определени: подполковник Блюме от германския генерален щаб, началник на отделение във военното министерство; подполковник граф Дел Майно от италианския генерален щаб, военен агент в Берлин; полковник граф де Семезон (de Sesmaisons) от френския генерален щаб, военен агент в Берлин; майор Нури Ефенди – турски военен агент в Берлин и Хюсеин Назим – ескадронен командир от турския генерален щаб. На 16/28 юни започнала работа и редакционна комисия, която имала за цел да приготви редакцията на всички постановления на новия договор (подробности в т. 5.5) Австрийците представили проект за границите на Сърбия, а Мехмед Али паша – за границите на Черна гора. На 20 юни/2 юли Шувалов докладвал, че двата проекта били предадени на специалната комисия, която се надявала скоро да може да представи резултата от своята работа. Нямало, обаче, окончателно очертание на границите на България. Руският пълномощник изказал желанието комисията да се натовари и с тази работа, като ѝ се изпрати документа, който е прочел Солсбъри на четвъртото заседание и който показвал в най-общи черти положението на границите на България. Комисията трябвало да изработи подробностите и да предложи на конгреса резултата от договарянията. След размяната на няколко думи с пълномощниците, председателят удостоверил, че конгресът предава на делимитационната комисия грижата да приготви очертаването на границите на България. Така е записано в протоколите на конгреса, но очевидно, че под България се е разбирало двете части, на които тя била разделена. Това става ясно от дневника на Анучин, който на 23 юни/5 юли записал, че военната комисия по делимитацията, вече в разширен състав, продължила работата си по определяне на южните граници на България и Румелия. На предишното заседание от 7/19 юни било постигнато съгласие за почти цялото протежение на южната граница на Румелия, с изключение на мястото, където тя достига Черно море. Руснаците представили свой вариант, англичаните също имали вариант. Италиянският военен агент Дел Майно предложил линия, която минавала по средата на двете предложени линии и тя била приета единодушно. По отношение на южната граница на България, обаче, разногласията между руските и английските пълномощници не могли да се преодолеят. Англичаните искали граничната линия да върви по десния бряг на Камчия, а руснаците държали тя да е значително по на юг. Последните се обърнали към Дел Майно с молба да проектира средна линия, по която да се постигне съгласие. Това предложение било изгодно за руснаците и затова англичаните отказали да участват в проектирането на новата линия. Австрийците се държали пасивно. Когато италианската линия била готова, англичаните предложили да се гласува и тяхното предложение. Русия, Германия, Франция и Италия гласували „не“ и отхвърлили това предложение, Англия, Турция и Австрия били „за“. Англичаните не се приели за победени окончателно и поискали в протокола да бъде записано тяхното предложение за предоставянето в полза на Турция на охранителна зона от пет километра ширина на север от билото на Балкана, от Демир капу (Демир капия) до Чали кавак (село до мястото, където граничната линия пресича Дели Камчик (Луда Камчия). След това била записана граничната линия, която била приета с болшинство в комисията. Анучин разказва, че на заседанието, късно след полунощ, турските офицери предложили изменение на границата с цел да включат в чертите на Турция село Ваково (Устрем). Наложило се пак да гласуват, резултатът бил шест гласа „не“ и един да“. „Даже англичаните и австрийците не се съгласиха със своите клиенти, това е много куриозно – коментира любопитния резултат Анучин. – Турците не се сконфузиха, макар това да беше единственото им предложение по време на нашата работа: грижата за нея изцяло бе поета от англичаните и австрийците.“ Границите на Софийския санджак били определени от Комисията по делимитацията на две заседания, състояли се на 24 юни/6 юли. И на двете англичаните заявили, че не са получили от своите пълномощници инструкции и не знаят нищо за споразуменията, постигнати в специалната комисия на пълномощниците, които били известни на всички останали членове на военната делимитационна комисия. Председателят на тази комисия Блюме казал, че болшинството от членовете на специалната комисия били против искането на англичаните долината на Искър да се отстъпи на Източна Румелия, англичаните от военната комисия, обаче, не признавали това и искали писмени указания, затова заседанието се отложило. Като се събрали отново вечерта, историята се повторила, защото англичаните още нямали инструкции. Независимо от това всички участници взели решение да започнат обсъждането на границите на Софийския санджак. Англичаните искали съвсем да го орежат, като отнемат от него различни части: от изток – басейна на Искър, а от юг – градовете Джумая (Благоевград) и Кюстендил. И двата града били завзети от руските войски. Претенциите били определени от специалната комисия на пълномощниците като преувеличени и от там постановили да предоставят на военната комисия задачата да постигнат споразумение по въпроса, като се има предвид да се даде възможност на султана да защитава границите на Румелия. Англичаните обаче, не се съгласявали на нищо. Те не желаели да бъде установена благоразумна граница, даваща на съседите възможност да живеят спокойно, а се стремели да получат териториални отстъпки и завладеят по-голяма територия. Това било защитавано в едната комисия от Одо Ръсел, а в другата от генерал Саймънс. Френският военен аташе граф де Семезон предложил да започнат работа с проектирането на източната граница на Софийския санджак и с това се занимавали по време на цялото заседание. Графът очевидно се бил подготвил предварително за задачата и произнесъл голяма реч, показвайки, че се е запознал твърде подробно с картата. Според неговото изложение, на султана трябвало да бъде предоставена възможност да защитава северната и западната граници на Румелия от неприятелски нападения. Тъй като по границите били разположени планини, решението било да се даде възможност за защита на проходите. За център на защитата Семезон приемал Пловдив и намирал, че за да защитят Румелия, турците трябвало да пресрещнат врага при Шипка и Ихтиман. Тъй като северната граница вече била приета да бъде по гребена на Стара планина, англичаните искали всички проходи от Златица до Ихтиман включително да бъдат към Румелия, твърдейки, че според заявленията на Мехмед Али паша, той владеейки Ихтиман, а също и северозападните проходи, щял да бъде стопанин на цялата област. „А защо той не успя да се защити при настъплението на руските войски, когато всички проходи бяха негови и имаше многобройна армия?“, попитал Анучин. Англичаните го погледнали, усмихнали се и казали само: „браво, браво!“ Саймънс коварно превъзнасял руските успехи и въз основа на тях базирал своите искания да бъде отдаден на турците едва ли не половината Софийски санджак. Казал: „Аз се удивлявам на руските войски и спечелените от тях победи. Те навсякъде са преминавали Балкана, където са поискали, и са показвали необичайно познаване на края (областта) и умение да преодоляват препятствия. Трябва в бъдеще да направим нещо срещу това и да не оставяме възможност за лесно нахлуване от север.“ На което руснаците отговорили, че нямало смисъл да се затварят всички места, през които те са минали, за да не им се даде възможност да минат пак оттам. Това било заблуда. След последната война обстоятелствата се изменили съществено и новата война, ако има такава, нямало да бъде повторение на предишната. Защо трябва да минават през Балкана, когато за настъпление към Цариград имало други, напълно достъпни пътища? Затова те подкрепяли не границите, които ще бъдат изгодни при настъпление от север и запад, а границите, които ще дадат възможност по гребените или други трайни признаци да се направи по-лесно разграничението на областите и на границите на санджаците. Руснаците обяснявали, че за тях Румелия не съществува, тя и България били едно и също. И затова отделянето на една част от цялото в отделно тяло, само ще дава постоянно повод двете части да се съединят. Границата, предложена от де Семезон, на която били съгласни Русия, Германия и Италия, била приета от военната комисия. По времето на заседанието ѝ идвали и членове от комисията на пълномощниците – Мехмед Али, Сен Валие, Хоенлое. Впоследствие тя била приета и от конгреса. Според Анучин проектираните граници на Софийския санджак се разминали с изискванията на англичаните и били не чак толкова неизгодни за България. „Ихтиман е даден, но той трябва да бъде укрепен, за което са необходими милиони, а откъде турците ще ги вземат?“, пита повторно, но логично в спомените си помощникът на руските пълномощници. В този въпрос се крие и отговорът, защо на практика в Източна Румелия не е била разположена редовна турска войска. На 26 юни/8 юли били определени съответно: окончателното направление на границата по Балкана; източната и южната граница на Софийския санджак; сръбско-българската граница при Пирот и Трън; границата между Солунския и Пловдивския вилаети. Англичаните не се явили, отговаряйки, че тъй като постоянно оставали в малцинство, не искали повече да влизат в спорове. Без тях работата вървяла необичайно бързо. Почти всички въпроси били решени единодушно и само в едно заседание било направено повече, отколкото в няколкото предшестващи. „Ако ги нямаше англичаните – отбелязва Анучин, - или ако те бяха безпристрастни, нашата задача щеше отдавна да бъде приключена и при това с най-добри резултати за балканските християни.“ След като обменили мисли, пълномощниците дошли до извода, че исканият от англичаните петкилометров пояс, не насякъде е можело да се отмери и не навсякъде е имало смисъл от него, но тъй като предстояло това да бъде направено на место от европейска комисия, било записано, че тя ще вземе под внимание нуждата на негово величество султана да може да защитава границите на Източна Румелия. Източната граница на Софийския санджак била проектирана от де Семезон и предварително била одобрена от членовете на комисията, освен тези на Англия, Австрия и Турция. Англичаните ги нямало, а турците и австрийците не направили никакви изменения и настояли да бъде гласувано старото предложение на англичаните: да се изключи от България цялата долина на Струма и така от санджака да се отрежат Джумая и Кюстендил. Анучин и Бобриков предложили границата да върви според административното разделяне, обръщайки се след това към Голяма планина (Осогово), така че Джумая да остане в Турция, а Кюстендил - в България. Турците не били съгласни и искали освен Джумая, да им се отстъпи също Кюстендил и цялата Рилска река: „те искалт да отнемат от България знаменития Рилски манастир, тази древна и много почитана народна светиня“, възмущава се Анучин. Така след направените предложения за софийските граници трябвало да се гласува по три въпроса, един за източната и два за югозападната. Относно българо-сръбската граница австрийците предложили линия около Трън, който трябвало да премине към Сърбия, и линия около Цариброд, като в последния случай трябвало да има придържане към старата граница. Руснаците предложили да се направи заобиколен път около Цариброд (Димитровград) от Радочина до Глошка планина. Тъй като очертаните граници били неблагоприятни за България, бил повдигнат въпроса за предоставяне на българите на етапен път през Сърбия между София и Видин. Така по българо-сръбската граница трябвало да се гласува по четири въпроса. Относно границата между Румелия и Турция, започваща от точката, намираща се на Санстефанската граница при планинския масив Крушова, до южната граница на България, единодушно било решено границата да има направлението, което е съществувало при старото административно разделение. Всичките подлежащи на гласуване седем въпроса, били решени в полза на предложенията, с които Русия била съгласна и гласувала „за“. Впоследствие решенията били одобрени и от специалната комисия на пълномощниците и утвърдени на конгреса с изключение на границите около Трън. Понеже било постановено градът да бъде предаден на България, въпросът за етапния път през Сърбия, след присъединяването на Трън, бил оставен за решаване между двете държави. Вечерта на 26 юни/8 юли Шувалов повикал Анучин и му съобшил, че успял да издейства от конгреса Трън да бъде към България. Но по настояване на Мехмед Али било решено да се уреже границата на Сърбия около Враня и село Преполац да се остави на Турция. Без обаче да се отнема дефилето от Сърбия. В крайна сметка за урязването на Софийския санджак България получила компенсация, а пострадала Сърбия. Границите на двете части на България, на които тя била разделена, били разгледани на заседанието на конгреса, проведено на 26 юни/8 юли. Хохенлое, като председател на делимитационната комисия, прочел нейния доклад. Северната граница на Българското княжество трябвало да върви по десния бряг на река Дунав, от старата сръбска граница до линията, която се приела от конгреса в заседанието на 19 юни/1 юли, когато се разглеждали границите на Румъния (подробности в т. 4.1).Тази линия трябвало да започва от една точка, разположена на изток от Силистра и да се простира до Мангалия на Черно море. Началната точка още не била определена, но приетата линия не била стратегическа и началото ѝ можело да се определи по-късно. Град Мангалия оставал на румънската страна. Шувалов се съгласил, че линията наистина не била стратегическа. Руските пълномощници приели да се увеличи територията, отстъпвана на Румъния. Въпросът трябвало да се реши добросъвестно. Важно било линията да бъде прокарана по справедлнв начин, като румънското население остане в Румъния. Затова линията трябвало да бъде определена с голямо внимание и да се повери на европейска комисия. Андраши казал, че като се определят двете крайни точки, уточняването на подробностите можело да се остави на комисията. Хоенлое пояснил също, че изходната точка откъм Силистра още не била показана къде ще е точно, но че комисията се е съгласила, щото тази точка да се постави там, където мястото се окаже сгодно за построяване на мост между двата румънски бряга. Шувалов се съгласил, че било нужно да има мост на Дунав, а Хаймерле добавил, че според мнението на сведущите лица, в тези места имало само една сгодна точка за мост. След като конгресът приел предложенията, с които се уреждала северната граница на княжеството, Хоенлое преминал към очертаването на западната граница. Тя започвала от Раковица на Дунав и трябвало да върви по старата сръбска граница до Стара планина. Линията била приета от Конгреса. За южната граница Хоенлое казал, че тя ще се изкачва от устието при Черно море на потока Айваджик дере покрай който лежат селата Ходжакьой (Попович), Селямкьой, Айваджик (Дюлино), Кулибе и Суджулук (Голица). Ще премине полегато долината на Дели Камчик (Луда Камчия) южно от селата Белибе (Булаир) и Кехманлък (Божур), и северно от Хаджи махале (Струя); ще пресече Дели Камчик на 2,5 километра по-нагоре от село Ченге, ще достигне до гребена на планината в една точка, лежаша между селата Текенлик (Трънак) и Айдос Бреджа и ще върви по билото през Карнабад Балкан (Карнобатски Балкан), Пришевица Балкан (Върбишки Балкан) и Казан Балкан (Котленски Балкан) северно от Котел, до Демир капу Балкан (Железни врата). От там границата трябва да продължи по билото на главната верига на Стара планина до връх Косица. Конгресът приел линията до Косица над Златица, след което Хоенлое обяснил, че при начертаването на границите от тази точка до Софийския санджак е имало големи трудности. Повечето от пълномощниците, обаче, са се съгласили от връх Косица границата да остави гребена на Балкана и да слезе на юг към Пирдоп и Душанци, като Пирдоп остане в България, а Душанци мине в Източна Румелия. По-нататък граничната линия трябвало да стигне до рекичката Тузлу дере, да следва течението на тази река до сливането ѝ с Тополница, после да върви по течението на Тополница до вливането в нея на Смовско дере (Смолско дере) близо до село Петричево (Петрич). Като оставя на Източна Румелия една ивица от около два километра над мястото на сливането, линията се изкачва между Смовско дере и река Каменица и върви по вододела, за да се обърне на югозапад при височината Войняк и да се упъти направо до кота 875, според австрийската генералщабна карта. След това границата пресича по права линия горното поречие на Ихтиман дере (Ихтиманска река), минава между селата Богдина и Караула, за да достигне линията на вододела между реките Искър и Марица, между Чамурли (Шишманово) н Таджилар (Венковец), следва по тази линия през върховете на Велина могила, през преход 531, връх Змайлица, рида Шумнатица и се съединява с административната граница на Софийския санджак между Сиври таш и Чадър тепе. Точното определяне на границата между България и Източна Румелия щяло да се установи на място от европейска комисия, в която ще имат представители държавите, подписали договора. Тази комисия трябвало да вземе предвид нуждата на султана да може да брани границите на Балкана и на Източна Румелия. Около Самоков в един район от 10 километра турците се задължавали да не издигат никакви укрепления, за да няма възможност Самоков, който се считал за промишлен град, да бъде обстрелван от крепостите. От Чадър тепе границата продължава на югозапад и върви по линията на вододела между Места и Струма, преминава през бърдата Демир капу (Демир капия), Искоф тепе, Кадимесар Балкан и Айджи Гедюк (Айгидик) до Капетник Балкан, където се съединява със старата административна граница на Софийския санджак. От Капетник Балкан границата минава по вододела между реките Рилска и Джумайска Бистрица, върви по рида, наречен Воденица планина, за да слезе в долината на Струма при сливането ѝ с Рилска река. После минава Струма между селата Елешница и Баракли (Бараково), оставяйки второто на Турция. Южно от селото се възкачва, за да стигне по най-кратък път билото на Голяма планина (Осоговска планина) при връх Китка и там се слива със старата административна граница на Софийския санджак, като оставя на Турция цялото корито на Суха река. От Китка западната граница се насочва към ниската планина Църни връх, като върви по планината Цървена ябука (Червена ябълка), следвайки по старата административна граница на Софийския санджак в най-горната част на поречията на Егри су (Крива река) и Лепница, минава по гребена на Бабина поляна, стигайки до планината Църни връх. От Църни връх граничната линия се слива с административната граница между Ниш и София, върви по водораздела между Струма и Морава и минава по върховете на Стрешер, Вилоголо и Мешид планина, Равна шиба, Огорелица, Костурница и Любиш до Гърловска планина. От тази планина границата се спуска към северозапад, следва реката Дивлянска, два километра навътре по левия бряг и реката Лукавишка, пресича на едно разстояние от 1000 метра към северозапад от селото Сегуша шосето от София за Пирот, възлиза по права линия на Видлич планина и от там през връх Радочина във веригата на Коджа Балкан (Стара планиня), като оставя на Сърбия селото Дойкинци, а на България селото Сенокос. От връх Радочина границата върви на запад по гребена на Стара планина през Чипровския Балкан до старата източна граница на Сръбското княжество до кулата Смильова чука и оттук по същата граница до Дунава, към който се присъединява при Раковица. Хоенлое приключил изложението си с думите, че комисията не е могла да вземе решение върху последното очертаване, понеже руските пълномощници намирали, че то не възнаграждава България за онези части, които били откъснати от Софийския санджак на юг и изток. Председателят изказал съжаление за това несъгласие между членовете на комисията и изразил мнението, че конгресът ще реши въпроса по вишегласие. Шувалов напомнил, че в едно от предишните заседания било единодушно прието Софийският санджак да остане на България с малки стратегически поправки на границите. Когато въпроса за тези поправки се е подложил на обсъждане от специалистите на всичките сили, тези специалисти са разбрали, че от многото планини и върхове те трябва да изберат най-удобните за защита откъм Турция. Не тъй обаче са разбрали работата английските офицери: те поискали да отдалечат границата от планините, които са били естествена защита, и с това са обърнали стратегическите поправки в териториални отстъпки. Като се въодушевявали от духа на примирението, руските пълномощници са приели линията, която е одобрило вишегласието, но са го направили с условие, че ще се даде възнаграждение на България от към запад. Възнаграждението, което след това се е предложило, е било недостатъчно, защото едвам е достигало до половината от това, което България е загубила. Шувалов повторил, че конгресът единодушно се е съгласил Софийският санджак да се остави на България и че руските пълномощници стоят на това съгласие и желаят да се запазят границите на санджака, ако не напълно в административния им вид, поне приблизително до този вид. Вследствие на това руският пълномощник помолил конгреса да благоволи да постанови по начало, че на западната граница на България ще ѝ се придадат повече места. Солсбъри обяснил, че той се е съгласил да се даде Софийския санджак на Българин, когато и Русия се е съгласила да се оставят на Турция долините на Места и Струма. От станалите след това питания, след като се доказало, че една част от долината на Струма се пада в Софийския санджак, английските пълномощници намерили за необходимо да искат поправка. Шувалов отговорил, че на това съображение на английския пълномощник той може да противопостави друго. Конгресът бил решил Софийския санджак да се даде на България като замяна „на изключването на долината на Струма от Източна Румелия“. Това ще рече, че английските пълномощници не могат да искат тази долина, понеже тя наистина остава вън от Румелия, и дали е в Турция, или в България, това е все едно. Хаймерле пожелал да напомни, че австрийските пълномощници не са правили затруднения за Софийския санджак. Те желаели само едно: исканото от руските пълномощници възнаграждение да се даде на юг от Джумайската каза, а не на запад от Пиротската. Австрия не желаела разширение на България на запад. Мехмед Али паша пък казал, че в същност България била добила почти целия Софийски санджак с изключение на предвидените стратегически поправки н че по-предишния протокол е изпълнен почти буквално. Затова не било нужно да се дава на България територия от към Сърбия. Шувалов обаче, продължил да настоява на България да се даде достатъчно възнаграждение от към Сърбия. Председателят предложил на руските пълномощници да определят по-точно възнаграждението, което искат. Хоенлое припомнил, че комисията единодушно е предложила да даде на България, освен направените вече отстъпки, и един военен път. Това предложение тя го изказала със следните думи: „Във военно време и даже в случаите, когато Сърбия остава неутрална, тая последната ще позволява на българската войска и на българските обози да минават по военния път от София до Пирот н от Пирот до Видин през клисурата св. Никола. Сърбия не може да откажа това на България и тези преминавания никога няма да се считат за нарушение на неутралитета.” Шувалов обърнал внимание, че самото това право, което комисията запазва на България, доказва много добре, че западната граница на княжеството е твърде недостатъчна. На България се давало път за отстъпление през една местност, която принадлежи на Сърбия. След което Бисмарк повторил питането си, какво трябва да бъде възнаграждението, което иска Русия за България. Шувалов отговорил, като формулирал предложение, което щяло да премахне различието, което съществувало между австрийските н руските пълномощници по този въпрос. Според мнението на австрийските пълномощници пунктовете Пирот и Трън трябвало да принадлежат на Сърбия, защото били населени със сърби. Руските пълномощници не споделят това мнение; те гледат и на двата тези пункта като на български центрове. Ристич настоявал да се присъединят тези два града към Сърбия и претендирал, че желанията на самото население били такива. Шувалов обаче, не можел да приеме такова нещо, но за да не се стига до всеобщо гласоподаване на жителите (референдум) по въпроса, той се съгласил накрая въпросът да се остави на европейска комисия, която на място и съгласно с интересите на населението, да реши кому трябва да принадлежат Пирот и Трън. За Шувалов представените от населението молби в полза на присъединяването към Сърбия нямали никаква стойност, тъй като тези места били завзети от сръбските войски и българският владика, който защищавал интересите на българщината, бил изгонен от Пирот от сръбските власти. За да се стигне обаче до едно практическо заключение и за да се разреши въпроса по повод на Трън и Пирот, Шувалов предложил: Трън да остане в България, а Пирот да се присъедини към Сърбия. Като прекратил разискванията, Бисмарк изказал желание да се постигне съгласие върху основа на предложението на руския пълномощник. Сен Валие констатирал, че уговорката на Шувалов дава възможност на делимитационната комисия да състави предложение, върху което да се произнесе конгресът. Френският пълномощник намирал, че събранието е съгласно за по-голямата част на южната граница на България, от морето до Самоков, и че то може да гласоподава върху тази линия още сега, като остави спорната част за едно от следващите заседания, когато ще може да изслуша допълнителния рапорт на комисията и да се произнесе с пълно познаване на работата. Председателят бил съгласен да се гласоподава върху приетите части от границата, но не намирал за удобно да се отпращат другите части към комисията. Затова предложил на конгреса да се произнесе още на това заседание по въпроса за Трън и Пирот и да възложи на комисията само уреждането на подробностите. След което принципа на присъединяването на Трън към България и на Пирот към Сърбия се приел от конгреса и на комисията се дало право да разреши въпросите за подробностите по вишегласие и без решението да се докладва в конгреса. Хоенлое продължил доклада си, като съобщил, че английските представители в комисията са настоявали да се остави покрай Балкана стратегически пояс с широчина до 5 километра, но комисията е отхвърлила това желание, като е приела друго решение. То трябвало да се добави към английското предложение, записано в протокол № 4 и гласяло: „Европейската комисия ще вземе в съображение нуждата, която Негово величество султанът има, за да може да защити балканската граница на Източна Румелия.” След като прибавката се приела от конгреса, председателят подложил на гласоподаване цялото начертание на границите на Княжество България, с изключение на въпросите за подробностите върху Трън и Пирот, които се възлагали за разрешение на делимитационната комисия. Очертаването на границите се приело с единодушие. На 27 юни/9 юли се провело последното заседание на военната делимитационна комисия. Дошли и англичаните. Трябвало да се проектират новите граници край Трън и Враня. Първата трябвало да заобиколи Трън от запад, за да го отдели от Сърбия; другата трябвало да се прокара южно от Враня. Спорило се дълго за Гределицкото дефиле, накрая решили да дарят спорната зона, така че Враня да остане в Сърбия и така тя получила пролома, който искали да разделят. Всички въпроси били решени единодушно. Същият ден, вече на заседанието на конгреса Хоенлое напомнил, че на делимитационнната комисия била възложена грижата да реши по вишегласие въпросите за границите на Софийския санджак и Враня. Сега имал честта да предложи на конгреса решението за границите на Софийския санджак, както го е приела комисията с единодушие: границата между Сърбия и България на юг от Сегуша (Желюша), преминава по права линия на височината Стол и от там по водораздела между Морава и Горна Сукова (Ерма) през Дъсчен кладенец, Драйнишка планина, Дарковска планина, Църна трава и Гачина достига до Църни връх. В заседанието на 30/12 юли, обаче, Депре обяснил, че комисията, като прочела още веднъж проекта за Берлинския договор, е повдигнала възражения против текста на параграф 3 на член II, в който се говорело за границите на България. Постановеното в една от алинеите на този член, където се казвало, че българските войски и обози ще имат право да минават по военния път от София до Пирот и от там през клисурата св. Никола до Видин, се намерило за неприемливо. Комисията предлагала да се премахне това постановление, понеже конгреса не можел да предвижда случай на война между България и Турция. Депре добавил, че и втората алинея на същия параграф, определящ, че на Турция се предоставя правото да си служи с военен път през южната част на Софийския санджак, също било причина на разногласие и недоумение в комисията. Върху тази точка не е могло да се стигне до споразумение и да се определи точното положение на този път. Председателят отбелязъл, че наистина било опасно да се определя в договора един военен път през места, малко познати и върху карти не толкова точни. Това обозначение може да бъде вредно и за двете страни. Бисмарк прочел мястото от протокола, където стояли разискванията по този въпрос и изразил мнение, че съгласно с приетите тогава решения, обозначението на пътя трябва да се остави да се уточни при преговорите на място. Т. е., алинеята трябвало да се премахне и в договора да се остави само приемането на военен път в полза на Турция. След кратка дискусия конгресът одобрил да се премахне от проекта за договора целия параграф 3 на член II и да се остави в сила декларацията на руските пълномощници в протокол № 17, че доброволно оставят на Турция правото да минава през южната част на Софийския санджак. Накрая Хоенлое очертал южната и западната граници, които делимитационната комисия предлагала за Източна Румелия. Източна граница била Черно море, а северната била вече очертана като южна граница на Българското княжество. Източната част на южната граница на Източна Румелия започвала от река Арда при село Ада чали, което ще остане в Турция. Оттам границата се качва на гребена на Бештепе даг и върви по него, за да се спусне до река Марица, която пресича в една точка, лежаща на около 5 километра нагоре от моста на Мустафа паша (Свиленград), извива се на север и се изкачва наново по водораздела на Демирханли дере и малките притоци на Марица до Кюделер баир, откъдето тръгва на изток към Сакар баир. От там пресича долината на Тунджа и се насочва към Буюк дервент, като оставя това село и село Суджак (Студена) на север. От Буюк дервент границата пак тръгва по водораздела между притоците на Тунджа на север и Марица на юг до височината Кайбиляр (Странджа), която остава на север в Източна Румелия, преминава на юг от Старо Алмали (Ябълково) между коритото на Марица на юг и на разните други рекички, които текат направо към Черно море между селата Белеврен и Алатли, продължава да върви на север от Каранлък (Тъмна река) по гребените на Восна (Босна), Зувак (Жевак) и Илия, по водораздела на реките Дука и Карагач и достига до морето в една точка между двете реки. Същото определение за границата е прието на 26 юни/8 юли и от конгреса. От Арда границата на запад върви по начертанието на Санстефанския договор, сиреч по веригата на Кара Балкан, по планините Ишиклар, Караколас, Чепелю, Ешек Чепелю, Кулаги даг до височината Крушова. Западната граница на Източна Румелия се отделя от границата на България на планината Чадър тепе и като върви по водораздела между коритата на Марица и Места се извива на югоизток и юг, и по гребена на планината Деспото даг (Родопи) достига до височината Крушова, която е била изходна точка на граничната линия по договора от Сан Стефано. Бобриков, който участвал в определянето на границите на Княжество България и Източна Румелия, е отбелязал в спомените си: „В Сан Стефано ние се увлякохме по българските илюзии и не се оказахме достатъчно твърди да се придържаме към политиката, която поддържахме векове наред, запазвайки почетното си положение на безпристрастен покровител на всички народи на Балканския полуостров. Подписвайки Санстефанския мирен договор, сами подготвихме нашия провал. Ние изведохме на преден план изключително българските интереси и с това не само подкопахме доверието на останалите народи към нас, но и причинихме не малка вреда на самите българи, давайки им повод да се считат за изключителен народ.“

СЪДЪРЖАНИЕ Част първа 1.1. Руските пълномощници на конгреса 1.2. Инструкции за руските пълномощници 1.3. Пълномощниците на другите държави 1.4. Откриване на конгреса 1.5. Англия предлага Гърция да вземе участие в конгреса Част втора 2.1. Северна България ще бъде самостоятелно княжество, Южна България – турска провинция с широка автономия 2.2. София и Варна ще са към Българското княжество, Южна България ще се казва Източна Румелия, Македония остава на Турция 2.3. В Източна Румелия няма да има турски войски 2.4. Събрание за изготвяне на органически устав (конституция) на княжеството, избор на български княз, временно управление. Граждански и религиозни права на населението 2.5. Срокът на окупацията ще бъде намален, България ще изплаща част от дълговете на Турция, договорите с чуждите държави ще останат в сила 2.6. Граници на Княжество България и Източна Румелия Част трета 3.1. Босна и Херцеговина ще бъдат окупирани и управлявани от Австро-Унгария, но остават на султана 3.2. Сърбия получава Враня и Пирот 3.3. Черна гора ще има пристанище на Адриатическо море 3.4. На Гърция се признава правото да получи части от Тесалия и Епир Част четвърта 4.1. Румъния връща Южна Бесарабия на Русия, получава Северна Добруджа 4.2. Корабоплаването по река Дунав и събарянето на турските крепости 4.3. Териториалните придобивки на Русия в Азия - повод за Англия да окупира Кипър 4.4. Режимът на плаването през Босфора и Дарданелите се запазва. Подобряване положението на арменците Част пета 5.1. Военните обезщетения на Русия 5.2. Права и свободи на населението в Османската империя 5.3. Предложение за контрол на изпълнението на договора 5.4. Гробище за прослава на загиналите на Шипка 5.5. Окончателен вид на Берлинския договор 5.6. Закриване на конгреса Използвана литература Използвана литература по части и глави –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– Част първа След подписването на 18/30 май 1878 г. в Лондон на спо­разумението между Солсбъри и Шувалов английското правителство дало съгласието си за участие в Берлинския конгрес. На 22 май/3 юни посланиците на Германия в държавите, подписали Парижкия мирен договор от 1856 г., връчили покани до съответните правителства. Текстът бил идентичен и гласял: „В съответствие с инициативата, предприета от австро-унгарския кабинет, правителството на Негово величество императора на Германия има честта да предложи на страните, имащи правомощия по договорите, подписани през 1856 и 1871 г., да се срещнат на конгрес в Берлин, за да обсъдят разпоредбите на предварителния договор от Сан Стефано, сключен между Русия и Турция. Правителството на Негово величество, като отправя тази покана до правителството на ..., предполага, че приемайки я, правителството на ... се съгласява да приеме свободното обсъждане на цялото съдържание на договора от Сан Стефано и е готово да участва в обсъждането. В случай на съгласие на всички имащи правомощия страни, правителството на Негово Величество предлага да се определи заседание на конгреса на 13 юни." Конкретно в Лондон поканата била подписана и връчена от германският посланик Мюнстер на английския външен министър Солсбъри. Тя била отправена до „правителството на Нейно Британско Величество“. Предложението било прието и на 31 май/12 юни представителите на поканените страни – Германия, Австро-Унгария, Франция, Великобритания, Италия, Русия и Турция, пристигнали в столицата на германската импе­рия. За делегати били опреде­лени ръководители на съответните правителства, министри на външните работи, посланици в Берлин. Без да бъдат официално поканени, там пристигнали представители на Гърция, Румъния, Сърбия и Черна гора. Те не са допуснати да участват в работата на конгреса. Някои от тях са били поканени в залата на заседанията, но само да прочетат предварително подготвените изявления на своите правителства. В оригиналните документи от времето на Берлинския конгрес твърде често Австро-Унгария се отбелязва само като Австрия. Авторите, пишещи по темата по-късно, се опитват да поправят несъответствието, но задачата е непосилна и често води до изкривяване на историческите факти. Когато се цитира даден документ, би трябвало да се посочва точно какво е записано в него, а отделно да се правят бележки, които да обясняват, че под Австрия се разбира Австро-Унгария. Още по-сложно е да се обясняват моментите, когато в изворовия текст е отбелязано „австрийци“, като всъщност става дума общо за населението на Австро-Унгария. Сред което преобладават австрийци и унгарци, но има и славянски народности. Всички те не могат да бъдат наречени „австро-унгарци“. В настоящето изследване се среща посочено както Австро-Унгария, така и само Австрия и австрийци. Наименованията са еднозначни. Също еднозначни са наименованията Турция и Османска империя, които са употребявани в документите, спомените и историческата литература. 1.1. Руските пълномощници на конгреса В записката си от 1880 г. за Берлинския конгрес Пьотър Шувалов обяснява: „В течение на последните преговори не веднъж ми минаваше през ума, че ако сполучим да свикаме конгрес, ще ме заставят да взема участие в него. Много ми се искаше да отклоня това задължение. Аз не исках да участвувам в конгреса заедно с княз Горчаков или генерал Игнатиев. Тези две лица, така да се каже, по своето положение бяха призвани да участват в разрешаване на Източния въпрос. По-късно, положението на работите, което заварих в С. Петербург и мненията, които ми се случи да чуя от влиятелни лица, ме накараха да променя намерението си... Аз имах горещо желание да се оттегля настрана след подписване на споразумението с Англия, ако успеех да извоювам това. Още тогава предвиждах, че лицето, което ще се изпрати в Берлин като представител на Русия, ще бъде длъжно преди всичко да избави родината си от продължаване на войната и да изпълни поръченията на правителството, без да се съобразява със стремежите на толкова много засилената славянофилска партия. Това лице в даденото положение ще бъде изкупителна жертва и признавам, че тази роля не ми харесваше особено. Но, както вече казах, всички онези песимистични мнения, които чух в С. Петербург от устата на лица, компетентни в политическата, финансовата и военната области, във висша степен възбудиха моите патриотични чувства и ме накараха да приема неблагодарната роля на пълномощник на конгреса. При всичката си скромност мога да кажа, че по това време аз бях единственият държавник в Русия, който можеше да доведе това дело до благополучен край, както благодарение на приятелските отношения, които съществуваха между мене и княз Бисмарк, така и благодарение на доверието, което ми оказваха в Лондон и Виена.“ Шувалов е бил определен от Александър II за пръв руски пълномощник на Берлинския конгрес, когато е бил в Санкт Петербург, за да предаде на руския император английските предложения за подготвяното споразумение между представителите на Русия и Англия. „Като се сбогуваше с мене, императорът ми съобщи за намерението си да ме прати на конгреса като главен пълномощник, като ми дадè за помощник Убри“, е отбелязъл Шувалов в записката си. От дневника на Милютин става ясно, че по това време не е било сигурно, дали в работата на конгреса ще участва руският канцлер и външен министър Горчаков. Затова пък е било ясно, че няма да участва Игнатиев. На 5/17 май на съвещание при Александър II бил засегнат „щекотливия“ въпрос за лицата, които ще се определят за представители на Русия на конгреса, в случай, че той се състои. Тогава в руската столица вече бил пристигнал Шувалов и се разглеждали английските предложения за промените в Санстефанския договор. Ако те се одобрят и се сключи споразумение с англичаните, щяло да има конгрес, е отбелязал в дневника военния министър. „Граф Игнатиев е окончателно оттеглен - пише по-нататък Милютин относно взетите на съвещанието решения. - Участието на Горчаков е съмнително. В случай, че той не е в състояние да отиде на конгреса, пръв представител на Русия ще бъде граф Шувалов, втори – Убри, и в тяхна помощ зад кулисите - Кумани (секретар на посолството в Париж) и полковникът от генералния щаб Боголюбов. Граф Шувалов настоява да бъде назначен и Нелидов, в качеството на трети руски пълномощник.“ Участието на канцлера било под въпрос, защото той дълго време бил на легло. На 15/27 април Милютин е записал, че по време на страстната седмица Горчаков се разболял. Не се отбелязва от какво е бил болен, но той не се явявал на ежедневните политически заседания. Замествал го Гирс. Биографът на Андраши, Вертхаймер, като отбелязва, че Горчаков рядко се явявал в конгресната зала в Берлин, обяснява, че той не се чувствал достатъчно добре, за да участва пълноценно в дебатите, тъй като едва наскоро бил станал от болничното легло след инсулт. В телеграма до Шувалов от 12/24 април Гирс го информира, че канцлерът бил на легло с висока температура. На 23 май/4 юни руският император решил да посети канцлера и да го отклони от намерението да пътува до Берлин за конгреса. Обаче заварил Горчаков, макар и да бил още на легло, в много добро състояние. „Старецът“ така настойчиво обяснявал необходимостта да участва лично във вземането на решенията по източния въпрос, че императорът отстъпил от първоначалното си намерение и се съгласил на конгреса да има трима руски представители: Горчаков, Шувалов и Убри. „Нашият канцлер пак се оживи и отново се увлече в розови мечти за ролята, която той ще изиграе на конгреса“, коментира Милютин. Военният министър, обаче, продължавал да се съмнява в способността на руския канцлер да участва пълноценно в работата на конгреса и то не по здравословни причини. На 27 май/8 юни Милютин е отбелязал: „Що се отнася до княз Горчаков днешното съвещание показа, че той вече e стар човек. Говори малко и всеки път, когато се опита да каже нещо, то беше не на място. Той вече не е в състояние да схване мисълта на говорещия; не може да вникне в същността на нещата: умът му спира да работи. Как ще играе той на конгреса ролята на първи представител на Русия? Граф Шувалов не крие раздразнението си от предстоящето пътуване на канцлера в Берлин и не без основание се притеснява, че неговите неуместни постъпки могат да навредят на хода на делата.“ Към тези сведения Шувалов добавя, че в Берлин руският канцлер на практика се превърнал в обикновен пълномощник. Поставил му условие да не изпраща в С. Петербург от свое име никакви служебни донесения. И обяснява: „Състоянието на умствените способности на княз Горчаков в момента на неговото отпътуване от С. Петербург внушаваше такива страхове, че аз получих разрешение да употребявам шифъра на Военното министерство за предаване в случай на нужда на ония сведения, които сметна за необходимо да скрия от него. Аз не се ползвах от това средство, но исках и от него същото. Това искане бе изпълнено в буквален смисъл, но не по същество. По-късно аз узнах, че редица писма, уж частни, които са имали за цел да ми навредят, не веднъж са били предавани на императора.“ Горчаков много разчитал на Игнатиев. Императорът на 30 март/11 април изявил намерение да изпрати последния за извънреден посланик в Цариград, но Горчаков заявил, че не искал да чува за такова предложение. Няколко пъти той повторил, че не може да замине за Берлин сам, без Игнатиев. Колкото и Александър II да обяснявал, че като се свика конгреса, Игнатиев ще успее да пристигне в Берлин, канцлерът продължавал да настоява на своето. В крайна сметка за Цариград заминал един от заместниците на Горчаков, княз Алексей Лобанов-Ростовски, който през 1859-1863 г. също бил посланик в турската столица, а за повторното му назначение бил подкрепен от престолонаследника Александър Александрович. В едно писмо на Горчаков до Шувалов от 6/18 март по повод тогавашната идея на Бисмарк да проведе в Берлин предварителна конференция с пълномощници втори ранг или с посланиците на шестте големи държави, за да подготвят програмата с въпросите, които ще бъдат обсъждани на конгреса, също става дума за Игнатиев. „Императорът назначи за участие в предварителната конференция граф Игнатиев, който ще ме придружава като втори делегат на конгреса“, е написал Горчаков. Причината Игнатиев да не участва в работата на Берлинския конгрес не е била политическа, както твърдят писалите по въпроса. Подробности, свързани със съдбата на Игнатиев, непосредствено преди започване на работата на конгреса, но изтълкувани в погрешна посока, привежда руският историк Владилен Виноградов. Според него първоначално се предполагало Н. Игнатиев да замине за конгреса, което било съвсем логично, тъй като той бил съставил Санстефанския договор и бил много добре запознат с Балканите. Именно неговата осведоменост по тези въпроси и това, че той бил автор на договора, който щял да се преразглежда, предизвиквала у австро-унгарските и британските управляващи нежелание да видят Игнатиев на конгреса, твърди Виноградов. В подкрепа на тезата си той привежда ръкописна бележка от 4/16 март 1878 г., публикувана в „Die grosse politik der europäischen kabinette, 1871-1914. 2 Band “. Виноградов определя съдържанието на въпросната бележка като „протест на германския император против появата на Игнатиев в Берлин и молба към Бисмарк да осуети пристигането му“. Реакцията е била предизвикана от телеграма на германския посланик в Петербург Швайниц, от 28 февруари/12 март, в която той съобщил, че Горчаков решил да вземе Игнатиев на конгреса в Берлин. В ръкописната бележка е отбелязано: „Телеграмата на Швайниц, според която има опасност Игнатиев да бъде на конгреса, е обстоятелство, което може да ме разболее. Не е ли възможно Убри или дори самият Швайниц да намекнат, че аз лично намирам появата на Игнатиев тук за много неприятна и че тя ще се окаже в ущърб на успеха на преговорите. Надявам се, че той няма да дойде на конгреса и че ще бъде потвърдено по-ранното съобщение на Горчаков, че няма да идва.“ Ръкописната бележка не е подписана. Озаглавена е „Кайзер Вилхелм I до имперския канцлер княз фон Бисмарк“, но в нея не се споменават имената на подателя и на получателя. Вероятно тези обстоятелства са накарали Виноградов да не приема, че лично германският император е протестирал срещу присъствието на Игнатиев на конгреса. Това било по-скоро инициатива на германския канцлер, която той „облякъл във формата на императорско пожелание, на което руската страна трудно щяла да се възпротиви“. Затова и кандидатурата на Игнатиев отпаднала, е логическия извод на Виноградов. Той открива „обяснение“ за отпадането в едно по-късно писмо, като погрешно тълкува неговото съдържание. „След неговите [на Игнатиев] неуспешни преговори във Виена през март 1878 г. – пише руският историк – германският посланик в Петербург генерал Швайниц писал на 19/31 май 1878 г. на Бюлов, че „Игнатиев бил болен от българска треска“. Правейки връзка между посочването на „неуспешните преговори“ на Игнатиев и разболяването му, Виноградов очевидно е възприел последното като благовиден предлог авторът на Санстефанския договор да не участва в конгреса. Швайниц обаче, още на 5/17 март, след като получил „протеста“ срещу Игнатиев, отговорил, че Горчаков останал много ядосан, като разбрал желанието на Берлин. Казал, че той не бил променил виждането си за предварителната конференция, но императорът искал и затова щял да изпрати Игнатиев, защото той имал необходимите знания по въпроса. При внимателен прочит на двата документа от февруари-март 1878 г. се вижда, че в съдържанието им има разминаване. В изпратената от Берлин телеграма става дума за конгреса, а в отговора от Петербург се говори за предварителната конференция, за чието провеждане Горчаков бил против, но Александър II приел идеята. Освен това в съобщението на Швайниц от май месец няма дори намек, че Игнатиев дипломатично е обявен за болен, за да не бъде на конгреса. Съобщението на Швайниц от 19/31 май се отнася до пребиваването на Шувалов в Санкт Петербург, за да се реши въпросът за споразумението със Солсбъри. „Граф Шувалов беше на 12-ти т. м. – пише Швайниц. - Пристигна тук вечерта и тръгна вчера по обяд на 18-ти, очевидно доволен. Във всеки случай посланикът е постигнал една от съществените цели на своето пътуване, а именно отслабването на влиянието на Игнатиев; това беше особено важно по това време, когато принц Горчаков е твърде болен, за да управлява ведомството, и въпреки това не е достатъчно болен, за да се налага да го предаде изцяло на заместника си, хер фон Гирс. Сега и генерал Игнатиев също е болен; той има българска треска. Влиянието на бившия посланик е също толкова периодично, колкото и атаките на тази болест. Твърдението, че знанието е сила, доказва своята стойност при него, когато става въпрос за подробности от географски или етнографски характер; по тези въпроси той е едноокият сред слепите. Чрез призоваването на г-н Кумани неговият монопол може да бъде отнет...“ Всъщност тези подробности, в които личат внушенията на Шувалов спрямо делото на Игнатиев, нямат съществено значение за установяване на истината. А тя е, че Игнатиев действително се е бил разболял и то именно от българска треска. Тежко болен е бил и затова е отписан, като участник в работата на конгреса. Изглежда пак поради тази причина не е назначен и за посланик в Цариград. Милютин е отбелязъл на 2/14 май, че в Петербург бил пристигнал Шувалов с „английските условия“. От тяхното приемане или неприемане, щяло да стане ясно ще има ли война или не? Когато преди съвещанието при императора военният министър решил да посети Игнатиев с мисълта, че той може да знае нещо повече по въпроса, го заварил да лежи в постелята обхванат от силна треска. Самият Игнатиев в своите записки е дал следното сведение: „На 26 април (8 май) легнах болен от силната периодична треска, която хванах в България и която ме преследваше почти цяла година. Помолих да ми дадат отпуск, докато се излекувам, и щом пристъпите на треската престанаха, тръгнах за двореца на 11 (23) май да се сбогувам с господаря. Предния ден, на 10 май, в отговор на моето писмо до граф Адлерберг с молба за отпуск, получих от него следното писмо: „Бързам да Ви уведомя, че господарят съгласно изразеното от Вас желание Ви разрешава да заминете при Вашето семейство в Киев, за да въстановите здравето си, което толкова силно е разклатено..“ Независимо от политическите виждания на Игнатиев, не се знае, ако не се е бил разболял, дали е щял да бъде оттеглен от участие на Берлинския конгрес. Все пак той е бил най-добре запознатия със Санстефанския договор, който трябвало да бъде ревизиран. Познавал е добре и обстановката на Балканите. Затова и Горчаков е държал на присъствието му на конгреса. Тази констатация е в разрез с твърденията, че уж Горчаков е бил против Игнатиев да вземе участие на Берлинския конгрес. Шувалов е посетил Бисмарк трети път, вече в Берлин, когато отново е отивал за Петербург, за да участва в инициираното от него съвещание с руското правителство за изясняване на позиците на руските пълномощници на конгреса. Вече бил получил височайша заповед да замине за Берлин за откриването на конгреса, на който той щял да присъства като главен пълномощник на Русия. Там щял да намери предназначени за него инструкции. „Времето не чакаше, до 1 (13) юни оставаха няколко дни, но въпреки това аз заявих, че не мога да изпълня възложената ми задача, ако не получа устни инструкции от императора“, обяснява Шувалов. Затова заминал за Петербург, където престоял две денонощия. На минаване през Берлин, отишъл при Бисмарк. Той бил настроен твърде доброжелателно по отношение на делото, което Шувалов трябвало да защитава и останал доволен от избора му за пръв руски пълномощник. Считал го за единственото лице в Русия, на което може напълно и изцяло да се довери и с което ще му е приятно да води делови преговори. Шувалов можел да разчита на него и той щял да съумее по време на конгреса да докаже искрените чувства, с които отдавна се отнасял към него. Бисмарк още не бил свършил да говори, когато му донесли разшифрована телеграма от германския посланик в Санкт Петербург генерал Швайниц. В нея се казвало, че руският император направил посещение на княз Горчаков с цел да му обясни, че отиването му на конгреса е невъзможно поради състоянието на здравето му. Отстъпвайки, обаче, на настояванията на канцлера, Негово величество в края на краищата се съгласил да го назначи за главен пълномощник, вместо Шувалов. При тази новина, прочетена на глас от Бисмарк, изразът на лицето му бързо и многозначително се изменило. „Обстоятелствата се промениха съвсем - казал той на Шувалов, – ние лично ще си останем приятели по време на конгреса, но аз няма да позволя на княз Горчаков втори път да се качи на раменете ми, като ги употреби за пиедестал“. Шувалов дълго убеждавал германския канцлер, че не става дума за личните отношения между него и Горчаков, а за приятелското разположение на Германия към Русия и за изпълнение на задължанията, които имала към нея в Съюза на тримата императори. Той дори отишъл още по-далеч и възобновил направеното на Бисмарк година по-рано предложение за нападателен и отбранителен съюз между Германия и Русия, уверявайки го, че това ще бъде най-доброто средство, за да се предотвратят всякакви коалиции срещу Германия, от които канцлерът много се страхувал. Защото без участието на Русия никоя коалиция не можела да представлява опасност за Германия. Бисмарк се съгласил с това и казал, че преди началото на Източната криза той сам предложил такъв съюз на княз Горчаков. Германия щяла да се задължи да подкрепя Русия против Турция не само нравствено, но и материално, с допълнителна армия от 100 000 човека. В замяна Русия трябвало да гарантира териториалната цялост на Германската империя, коsто била застрашена от Франция. „Тези 100 000 човека щяха да ви бъдат много полезни при Плевен“, отбелязъл немският канцлер пред Шувалов, но веднага след това добавил, че сега се радвал, че предложението му не било прието, защото едва ли след това е щял да получи съгласието на райхстага. „Освен това – продължил разсъжденията си Бисмарк, - ако Германия беше пожертвала приятелските си отношения с всички останали държави, за да сключи съюз с Русия, то при всяка проява на „реванш“ от страна на Франция или Австрия и с нейното географско положение, тя скоро щеше да попадне в опасна за нея зависимост от Русия, особено при политиката на княз Горчаков с нейните диктаторски, чисто азиатски прийоми.“ Шувалов отговорил, че Горчаков вече нямал никакво влияние. Ако той продължавал още да води формално делата, това се дължало на уважението на императора към неговата старост и към предишните му заслуги. „За какво могат някога да спорят сериозно помежду си Русия и Германия?“ - попитал Шувалов. Нямало нито един наистина важен въпрос, който може да стане предлог за това. Бисмарк се съгласил с този аргумент, но припомнил някои минали събития от времето на Седемгодишната война, когато Прусия и Русия били противници. И изразил мнение, че освен Горчаков, много руснаци трудно ще припознаят в Германия равноправен приятел и че съвременна Русия се характеризира не само с методите, но и с претенциите на настоящия ѝ канцлер. В края на разговора Бисмарк отклонил предложения му от Шувалов избор между Австрия и Русия, и препоръчал да си останат в съюза на тримата императори или поне да запазят мирните отношения между тях. Тези подробности за предложението на Бисмарк (ако е имало такова) за подпомагане на Русия във войната ѝ с Турция, са предадени от С. Татишчев в книгата му „Император Александр II. Его жизнь и царствование. Том 2“, издадена през 1903 г. Авторът е посочил, че е взел цитираните сведения от „Ръкописни записки на граф Шувалов“. Любопитното е, че в отпечетаната през 1933 г. записка на Шувалов за Берлинския конгрес, тези сведения, липсват. Освен това, според цитирания от Татишчев текст, описаната среща се е състояла не в Берлин, както посочва Шувалов, а във Фридрихсруе, по времето, когато Шувалов се връщал в Лондон, за да подпише споразумението със Солсбъри. Тогава Горчаков още не е бил утвърден официално за пръв пълномощник на конгреса. В отпечатаният текст на записката са приведени следните думи на Шувалов: „Германският канцлер два пъти ми разказва – веднъж във Фридрихсруе, друг път в Берлин – за предложението, което направил на императорското правителство в началото на Източната криза (не мога точно да си спомня по кое време) – предложение останало без отговор. Според неговите думи, той ни предлагал морална и материална поддръжка против Турция, като давал на наше разпореждане до сто хиляди души, в замяна на гарантиране от страна на Русия на ненарушимостта на германската територия. „Тия сто хиляди души биха ви били много полезни по време на плевенските събития“, казваше князът, като добавяше винаги, че в него момент той е много доволен, че неговото предложение не е било прието, тъй като той щял да поеме много върху себе си с него и че много трудно ще добие съгласието на Германския райхстаг за изпращането на тия сто хиляди души. Аз си позволих да запитам императора по този повод, но той не знаеше абсолютно нищо за това предложение. Ще трябва да се предположи, че княз Горчаков нарочно се е престорил на глух, или пък генерал Швайниц е говорил с него в един от ония дни, когато той, поради болезненото си състояние, нищо не е запомнил.“ В заседанието в Петербург, проведено на 27 май/8 юни, било решено при пълномощниците на конгреса да има и няколко лица, които да дават необходимите справки и сведения за малко познатите места на Балканския полуостров и обстановката там. Като такива лица били определени: Нелидов - по дипломатическата част, генералите Анучин и Бобриков, както и поковник Боголюбов – по военната част. В първите си спомени за Берлинския конгрес Г. И. Бобриков обяснява, че „военният елемент сред чиновниците от дипломатическия корпус“, които били изпратени на конгреса в Берлин, се появил съвсем случайно. На извънредното съвещание, свикано от Александър II на 12/24 май 1878 г. преди заминаване на руските пълномощници, инициаторът на споразумението с Англия, Пьотър Шувалов, чистосърдечно заявил, че не е достатъчно добре запознат със съвременното положение в България и с географските и типографските особености на страната, за която трябвало да води дебати. Тогава императорът се обърнал към военния министър Дмитрий Милютин, да предложи подходящи лица, които да бъдат в помощ на пълномощниците, защото бил уверен, че има такива. „В същия ден – отбелязва Бобриков – бяха назначени в разпореждане на граф Шувалов: Д. Г. Анучин, бивш най-близък сътрудник на княз Черкаски по организацията на управлението на българските провинции; А. А. Боголюбов, пребиваващ на черногорския театър по време на войната в качеството си на руски военен пълномощник при княз Никола; и аз, изкусил се да участвам във всякакъв вид поръчения на Балканския полуостров.“ Според записаното в дневника на Милютин, който дава сведението за назначаването на военните специалисти, като случило се малко по-късно - на 27 май, Бобриков познавал Турция, а в последно време бил представител при сръбските войски. И Анучин също привежда сведения за своето назначение. На последното заседание на специалния комитет, състояло се при императора, Милютин си спомнил, че Анучин току.що пристигнол от Сан Стефано. Затова го препоръчал като запознат с българския въпрос и можещ да даде всички необходими справки по него. Тогава било решено да го командироват в Берлин. За въпросите по Черна гора бил командирован полковникът от генералния щаб Боголюбов, а по делата в Сърбия – генерал-майорът от генералния щаб Бобриков, който също известно време бил към гражданското управление и бил предвиден за заеме длъжността на Пловдивски губернатор. Макар да отбелязва, че княз Горчаков по своето положение бил призван да участва в разрешаването на Източния въпрос и затова логично е трябвало да вземе участие в Берлинския конгрес, Шувалов на друго място в записката си прави следното уточнение: „Императорът знаеше, че княз Горчаков е абсолютно нищожество, известни му бяха враждебните чувства, които княз Бисмарк имаше към руския канцлер. Неговото присъствие в Берлин можеше само да навреди на нашето дело. Всичко това беше очевидно и все пак на княз Горчаков бе разрешено да замине за Берлин. Що се отнася до мене, аз трябваше да взема участие в конгреса, понеже се ползувах с доверието на Европа, но мене не трябваше да ме изпращат като главен пълномощник... Моята предишна политика не беше популярна в Русия. Не можеха да ми простят защитата, която направих на интересите на прибалтийските провинции против ултраобединителните тенденции в С. Петербург. Укоряваха ме, че се противих на провеждането в полските провинции на репресивните мерки, несправедливи и заразени от радикализъм. Беше известно, най-после, че бях противник на панславистичните тенденции, а също и на последната война. По този начин в очите на известни кръгове аз бях подозрителна личност. Императорът трябваше да избере лице, напълно запознато с положението на работите, но известно с националистическите си виждания. Човекът, така да се каже, предназначен за това, бе генерал Милютин. Неговото присъствие на конгреса не би изменило, разбира се, нищо в положението на нещата, но същият този Берлински договор не би се оказал толкова непопулярен в Русия, а би бил приет благосклонно, ако на него стоеше подписът на Милютин.“ Непосредствено преди откриването на конгреса, на 31 май/12 юни 1878 г. Анучин е направил следната кратка характеристика на групата на руските пълномощници, с които се е запознал него ден: „Видях и тримата наши пълномощници, говорих с тях и нашето дело ми се представи в още по-голяма мъгла, отколкото преди. Изглежда няма подробна инструкция, разясняваща виждането на Русия и определяща това, което тя желае. Самите пълномощници, както се вижда, не са съгласували още своите виждания помежду си и изказват различни мнения. Съдейки по думите на Шувалов, той изглежда смята себе си за главното действащо лице, а Горчаков – за декорация. Впрочем такова ми е първото впечатление. Горчаков само се хвали, бърбори и разказва нелепи анекдоти, а Шувалов казва – днес ще се съберем при мен; вие сте на служба при мен; Бисмарк ми обеща и проч.“ Бобриков разказва, че докато пътували с влака от С. Петербург до Берлин, Шувалов му признал „чистосърдечно“, че той по призвание бил военен и станал дипломат по волята на императора. Като пълномощник, той щял да работи сред висшите авторитети на цяла Европа по международните въпроси, но нямал никаква подготовка в дипломатическата дейност, което си признавал откровено. Затова помолил Бобриков да го запознае подробно, като начеващ ученик, с обстановката на Балканския полуостров. Шувалов казал на помощниците си, че родителите му се погрижили той да научи преди всичко чужди езици. Затова говорел френски, немски и английски по-добре от руски. С това се ограничавали неговите положителни знания – извън езиците нищо друго не знаел. Затова той искал да му помагат. Всеки път преди заседание на конгреса, или когато се налагало, помощниците трябвало да се събират при него. Той щял да посочва какво ще се обсъжда, а те трябвало да се изказват по въпросите. Щял да ги слуша внимателно и ще се постараел да разбере за какво става дума. След това щял да предава това, което е разбрал на френски език, както щял да го каже след това на конгреса. Барон Жомини, като дипломат щял да следи дали Шувалов не нарушава езика на дипломацията, и ако има нещо такова, ще го поправя. „Макар и според пословицата „смирението е за предпочитане пред гордостта“ – пише Анучин на 4/16 юни, вече променил отношението си към Шувалов - но няма да скрия, че с тези искренни молби граф Шувалов ми се понрави. Той още на първото съвещание доказа, че схваща бързо дадените му обяснения, лесно усвоява новите за него факти и превъзходно говори френски. При завършването на нашата беседа барон Жомини отбеляза, че той е напълно излишен като цензор. Шувалов не само, че не се нуждаел от ръководството на стария редактор на дипломатическите ноти, но сам можел да служи като прекрасен пример за всеки дипломат. Налице е и една откровена характеристика на първия руски пълномощник, направена от Шувалов с уговорката, че той така виждал нещата. „Макар княз Горчаков да блестеше в известен период на живота си, той, според мене, никога не е бил делови човек – пише Шувалов. - Притежаваше дар слово, но винаги се придържаше към общоприетите приказки. Служих с него в течение на десет години и ни веднъж не съм го виждал сериозно да изучи някой въпрос, било в областта на вътрешната или дори по външната политика. Когато той участваше в някои разисквания в Държавния съвет или пък в Министерския съвет, той още с първите си думи показваше пълното си непознаване на въпроса, който се обсъждаше. Бидейки съветник и сътрудник на императора в епохата на най-важните реформи, той едва ли ги знаеше дори по наименование, а с механима на действие на правителството на Русия бе съвсем незапознат. Негова особеност беше, че той, така да се каже, беше скаран с географските карти. Няма да преувелича, ако кажа, че още преди да отслабнат физическите му сили, той не беше способен да посочи на картата, макар приблизително, различните държави на Балканския полуостров, или пък, например, местата, където се намират Карс и Батуми...“ 1.2. Иструкции за руските пълномощници На 27 и 28 май (8 и 9 юни) в Санкт Петербург се състояло „специално съвещание“ под председателството на Александър II, на което били обсъдени проблемите, които ще имат руските пълномощници на конгреса в Берлин и позициите, които те трябва да отстояват. Според информацията на Милютин първият ден съвещанието се провело „при княз Горчаков“. Взели участие императорът Александър II, наследникът цесаревич Александър Александрович, великият княз Владимир Александрович, княз Горчаков, Гирс, Жомини, княз Адлерберг, Милютин и посланиците граф Шувалов и Убри, които пристигнали от чужбина. Шувалов прочел споразумението, което подписал на 18/30 май със Солсбъри, като по всяка точка имало по-кратки или по-продължителни дебати. На другия ден в кабинета на Александър II - той, Милютин, Гирс и Шувалов, окончателно изяснили някои въпроси, останали незасегнати на съвещанието от предния ден. Второто съвещание изглежда е имало секретен характер, защото освен, че на него са присъствали по-малко, очевидно доверени лица, но и Шувалов не го отбелязва в записката си. Написал е: „Императорът ни събра само веднъж. На това заседание, което продължи по-малко от два часа, бяха утвърдени инструкциите на пълномощните представители – инструкции, съставени същия този ден по спешност. Княз Горчаков, който току-що се беше оправил от болестта, бе дотолкова отслабнал умствено, че не разбираше онова, което се говореше. Заседанието бе обявено за приключено, когато много съществени точки още не бяха засегнати. Но трябваше да вървим, инак рискувахме да закъснеем за откриването на конгреса.“ Шувалов се оплаква в записката си, че не е получил достатъчно инструкции, които да му помагат в заседанията на конгреса. И на двете съвещания в руската столица, обаче, участниците освен че са дискутирали въпросите от споразумението му със Солсбъри, са изготвили и инструкции, които са запазени в руските архиви. Съставената на 27 май/8 юни е озаглавена: „Инструкция от специалното съвещание при Александър II за руските пълномощници на Берлинския конгрес 1878 г.“ Документът от 28 май/9 юни носи заглавие: „Допълнение към инструкцията от специалното съвещание при Александър II за руските пълномощници на Берлинския конгрес, отчитащо бележките на П. И. Шувалов.“ В първата инструкция са разгледани трудностите, които очаквали пълномощниците на конгреса и са определени максимума и минимума отстъпки от Санстефанския договор, които могат да бъдат направени от тяхна страна. За основа са приети „английските меморандуми“, т. е. двете части от споразумението между Солсбъри и Шувалов. Отчетени са и исканията на Австрия (Австро-Унгария). От инструкциите става ясно, че поради различните интереси на държавите, които ще участват в конгреса, било трудно да се предвиди как ще реагират те по повечето от въпросите, които ще се дискутират. Впоследствие на конгреса не всичко е протекло в унисон с предварителните инструкции, чието съдържание е предадено по-нататък, обособено тематично. Босна и Херцеговина Русия обещала на Австрия да я подкрепя за анексирането на Босна и Херцеговина, но при определени обстоятелства. В Райхщадт се имало предвид възможността от разпадане на Османската империя. А в политическото споразумение се предвиждало и териториални изменения в резултат на война. Именно последната възможност се осъществила. Австрия имала основание да иска присъединяването на Босна и Херцеговина, за да се въстанови равновесието, след като Русия щяла да придобие Южна Бесарабия. Съвсем очевидно било, че виенският кабинет имал намерение да осъществи анексирането с благословията на Европа. Но Англия допускала окупацията на двете области да бъде само временна, като тя се ограничи в срока на пребиваване на руските войски в България. Оставането на австро-унгарските войски в Босна и Херцеговина след това, било под съмнение, тъй като Англия отхвърляла трайното им присъединяване към Австрия. Така че, можело да има възражения срещу анексията. Отчитайки факта с подписването през януари 1877 г. на Будапещенската конвенция, специалното съвещание постановило да не се възразява срещу „временната“ анексия на Босна и Херцеговина от Хабсбургската монархия, но да се противодейства на претенциите ѝ да окупира Стара Сърбия, отделяща Сръбското княжество от Черна гора. „Не трябва да се позволява на Австрия да пусне немско-маджарската си лапа да навлезе навътре в Балканския полуостров“, изразил Милютин своето негодувание в дневника си. Решено било Русия да не поема инициатива за анексирането на Босна и Херцеговина, но ако Австрия или някоя друга държава предприеме тази инициатива, руските пълномощници трябвало да обявят, че нямат възражения. Ако по собствено решение или следствие на възражение на другите държави, Австрия се откаже сама от двете области и започне да възразява на връщането на Русия на крайдунавските части на Бесарабия, пълномощниците следвало твърдо да настояват за изпълнението на това условие и да заявят, че Русия е готова да го защитава със сила. Черна гора По отношение на Черна гора мненията на държавите, участващи в конгреса, били още по-разнопосочни. Англия признавала условията на Санстефанския договор, предвиждащи разширяването на границите на княжеството. Солсбъри намирал за справедливо, то да притежава и икономически оживено пристанище. Австрия, обаче, се съгласявала да предостави само малкото крайморско селище Спица и оспорвала пристанището Антивари и басейна на река Лим. Италия уведомила Русия, че не възразява Черна гора да има достъп до крайбрежието. Възниквал въпроса какво ще бъде решението на конгреса, ако само Австрия откаже на княжеството правото да владее Антивари, тъй като принципът на мнозинството не бил приет на тези европейски събрания? Въпросът се усложнявал от факта, че черногорците владеели Антивари и са декларирали, че ще го освободят, само ако бъдат принудени със сила. Но кой можел да ги принуди? Портата, обвързана с Русия чрез Санстефанския договор, не можела да го направи, тъй като щяла да предизвика продължаване на войната. Русия пък, нямало да позволи на Австрия да упражни натиск над Черна гора, било със сила, било чрез подлагане на населнието на гладна блокада. Австрия и другите държави трябвало да се убедят, че е справедливо и навременно за всеобщия мир, на Черна гора да се отстъпи крайбрежието. На Австрия трябвало да бъде предоставена възможността да си осигури търговски и митнически споразумения със съседните княжества. Ако и след това, виенският кабинет запази позицията си в името на своите интереси, линията на поведение на пълномощниците трябвало да бъде следната: да не се подкрепя какъвто и да е натиск върху княз Никола, имащ за цел да го накара да се откаже от завладените територии; да се забрани на Портата, по силата на Санстефанския договор да се опита да си ги върне със сила; да не се дава съгласие Австрия да предприема каквито и да било действия или враждебен натиск, с цел да принуди черногорците да отстъпят; да се използва авторитета на конгреса, за да се предотвратят каквито и да са мерки от страна било на Турция, било на Австрия, които могат да доведат до подновяване на войната.. Трябвало да се направи опит за постигане на споразумение с Андраши по спорните въпроси. Можело да му предложат да запази пристанището на Спица, можело да се съгласят с коригирането на северната граница и границите на анклава (ивицата земя между Сърбия и Черна гора, част от т. н. Стара Сърбия), както той иска, но да се отстоява Антивари. Ако въпреки всичко Андраши продължава да се съпротивлява за Антивари или категорично поиска прехвърлянето на анклава към Австрия, въпросът трябвало да бъде предаден за разглеждане на императора. Батуми Въпросът за предаването на Батуми на Русия не трябвало да поражда възражения от страна на която и да е държава, но въпреки това можело да се предвидят някои затруднения. Съгласно условията на Санстефанския договор Портата не може да откаже да предаде Батуми. Но възниквал въпроса дали тя ще приеме, че договорът от Сан Стефано остава в сила, след като вече е свикан конгрес за неговото изменение? Турското правителство демонстрирало нежелание да се откаже от тази територия с очевидната надежда Европа да обезсили това положение. Дори великите сили да не го отменят и да потвърдят предаването на Батуми на Русия, те със сигурност няма да се наемат да принуждават Портата да стори това, ако тя реши да протестира. Султанът, под натиска на фанатиците националисти в Турция, можел да заяви, че ще отстъпи, само ако срещу него се употреби военна сила. Трябва ли тогава Русия да прибегне до това крайно средство и ще се съгласи ли конгресът на него? Имало вероятност турските войски да откажат да се евакуират и от земите, които не са вече техни. Може това да бъде последвано от всеобщо възобновяване на военните действия. В случай, че Турция откаже да предаде Батуми, на пълномощниците се препоръчвало да заявят на конгреса, че Русия ще изпълни всички негови решения, само след като султанът ѝ предаде Батуми. Санстефанският договор след Берлинския конгрес В хода на дискусията на съвещанието възникнал въпроса какво значение ще има Санстефанският договор след Берлинския конгрес? Този договор, макар и предварителен и подлежащ на промяна, е бил ратифициран от двете подписали го страни. Той е задължителен за тях и предвижда по-нататъшното му превръщане в окончателен договор. Каквато и да е позицията на конгреса по този въпрос, Русия трябва да се придържа твърдо към своя гледна точка. Мирът, който ще е резултат от конгреса, ще бъде непълноценен и малко ще съответства на цената, която Русия е заплатила за войната. Въпреки това, той ще представлява значителен прогрес за християнските народи на Изтока. Такъв е бил резултатът от всички предишни войни на Русия с Турция. Въпреки, че Русия е побеждавала, тя никога не е можела да завърши делото си - винаги е била принудена да спре пред препятствията, издигнати от Европа. Но всяка война е била още една стъпка към освобождаването на християните и отправна точка за по-нататъшно развитие, което последователно да доведе до пълното освобождаване на по-голямата част от Балканския полуостров. Русия има безспорното право да изисква това да бъде така и този път. Колкото повече тя е проявявала умереност, спирайки се при победното си движение напред, колкото повече отстъпки е правела, съкращавайки набелязаните предварителни мирни условия от уважение към интересите и гордостта на великите държави и за поддържане на европейското съгласие, толкова повече тя има право да иска постигнатите и приетите от Европа резултати да бъдат окончателни, да бъдат защитени от всякакви посегателства и по този начин да станат отправна точка за траен мир и благополучно развитие на християнския Изток. По същество това е единствената реална компенсация, която Русия ще получи за дадените жертви и за умереността на исканията си. Русия не може да се откаже от това. Ако резултатите, спечелени от предишните ѝ войни, са били все пак сигурни и ползотворни, това се е дължало на факта, че тогава Русия е преговаряла сама с Турция и бидейки въоръжена със сключените споразумения и предоставените ѝ от тях права, тя е можела сама да се грижи за делото си, да го защитава и да постига неговата плодотворност. Нееднократно тя е трябвало да го защитава или срещу агресия от страна на турците, или срещу проявите на нетърпение от страна на християните, но тя винаги честно е изпълнявала своя дълг. За 25 години ситуацията се била променила. В Кримската война Европа оспорила правото на Русия, основаващо се на договорите ѝ, сключени директно с Портата, и наложила изискването на Изток да се спазва едно определено статукво. В договора от 1856 г. Европа си присвоила това право и го използвала колективно. Какво последвало след това? Колективният контрол се оказал много по-малко ефективен от индивидуалния, както по отношение на турците, така и по отношение на християните. Необходимостта от постигане на единодушие парализирала европейския контрол, което довело до бездействието, причинило настоящата криза. И когато тази криза избухнала под формата на отделни изолирани въстания, които са били лесни за потушаване, всички усилия на европейската дипломация, предприети в продължение на две години, се провалили по една причина - липсата на принудителни санкции. Поради липсата на тези санкции, непокорните християни отказали да повярват на обещанията на турското правителство, а Портата от своя страна, знаейки, че Европа чрез Парижкия договор си е била вързала ръцете с деклариране на вътрешната независимост на Османската империя, постоянно отхвърляла съветите, решенията и постановленията на великите сили. Руският императорски кабинет напразно умножавал усилията си да изведе Европа от този омагьосан кръг, за да предотврати ужасните последствия, които той предвиждал; напразно предлагал да се извършат принудителни действия, на които да се придаде сила чрез колективни демонстрации, достатъчни да успокоят християните и да сплашат турците, като предоставят на Европа желаните гаранции за сигурност. Тези предложения са били отхвърляни в името на договора от 1856 г. и Русия е била принудена да поеме задължението да води война, за да сложи край на ситуацията, която заплашвала да доведе до постоянно и системно унищожаване на християнските народи или до изтребителна борба. Русия не можела да се съгласи съдбата на този въпрос да зависи от решението, което ще бъде взето от конгреса, каквото и да е то. За нея е важно преди всичко това решение да се основава на принудителни санкции, които до този момент са липсвали на Европа при изпълнението на нейните решения. Това е било основната цел на Санстефанския договор. Той изобщо нямал предвид да разреши Източния въпрос, тъй като е предварителен договор. Не е имал и за задача да решава въпросите без участието на Европа, тъй като всички проблеми, имащи общ европейски интерес са били отложени до решаването им на предстоящия конгрес от всички държави. Целта на Санстефанския договор била да положи основите за бъдещия европейски договор и да обвърже неотменимо турското правителство. Ето защо договорът е бил ратифициран, въпреки предварителния му характер, и признат като обвързващ и за двете страни След като бъде изменен със съгласието на държавите, той трябвало да се превърне в окончателен и да запази своя характер, т. е. характера на специално задължение, обвързващо двете страни към неговите решения и за тяхното изпълнение извън общото европейско задължение. Така е било през 1856 г., когато Англия, Франция и Австрия на 3/15 април се обвързали със специалнао задължение да бъдат гаранти за целостта на Турция извън общото задължение, произтичащо от споразумението от 18/30 март. В конвенцията, подписана от трите сили, се казвало, че нарушението на Парижкия договор ще се разглежда като повод за война. При наличие на специално задължение, Русия ще бъде уверена, че Османската порта не може нито да се отклони от споразумението, нито да наруши или изопачи това споразумение, което има за цел да закрепи резултатите от последната война, без да поема отговорност за нарушаване на другите споразумения. Ако Европа откаже да признае правото на Русия да има своя специална отделна санкция, която би съживила реда на нещата, съществували преди Кримската война, от нея трябвало да се изисква да поеме положителни и практически задължения, за да се гарантира изпълнението и въведе възможната принуда, необходима за осигуряване на колективните решения, която им е липсвала в миналото. Само при това задължително условие Русия можела да се съгласи да смеси специалните задължения на Санстефанския договор с общите задължения, приети на конгреса, и специалната си санкция, с колективната санкция на Европа. България С приемане на отдалечаването от Егейско море на южните граници на двете български провинции, предложени на Цариградската конференция, и ограничаването на западната граница по линията от Нови Пазар до Круша Балкан, се налагало да се разчита твърдо на спазването на общия принцип за мнозинството на населението. Този принцип бил толкова ясен, справедлив и практичен, че било трудно да се оспори. Ако той бъде приет от конгреса, задачата за контрола на неговото прилагане по места ще бъде възложена на международна комисия, и ако в някои случаи се правят опити за отклонение от този принцип въз основа на политически или местни съображения, това може да предизвика конкретна дискусия. В инструкцията от 27 май/ 8 юни било записано, че тъй като Русия е запазила правото си да поиска меридионално разделение на България, необходимо е било то да бъде защитавано с всички аргументи, поставени на Цариградската конференция, в духа на пожеланията и интересите на българското население и с цел да се изработи решение, което да е справедливо и да може да се запази дълго време в бъдеще. На съвещанието на следващия ден, обаче, било обърнато внимание, че ако западната граница бъде определена съгласно британското предложение от Нови Пазар до Круша Балкан, то тъй като тя ще остави извън меридионалната граница, предложена от конференцията, ивица територия, която е твърде малка, за да представлява жизнеспособна държава, в този случай било по-добре разделянето да бъде по линията на Балкана. Що се отнася до организацията на княжеството, основите, поставени от временното руско управление в България, които са базирани на съществуващия турски закон за вилаетите, били толкова умерени и рационални, че нищо не можело да се възрази срещу тях. Участието на Европа в административната организация и на двете Българии, което по принцип е неизбежно, щяло да създаде на практика големи неудобства. Европейските комисии винаги са били разсадник на съперничество и интриги. За да се избегнат те, може би следва разработването на принципите, които ще се развият след това от събранието на видните граждани под контрола на руския комисар, да се повери на конференцията на посланиците в Цариград. По-късно този контрол ще бъде заменен от контрола на консулската комисия. По този начин местните интриги на второстепенните агенти ще бъдат премахнати, а конференцията на посланиците ще предостави големи гаранции за споразумяване. Ако тази комбинация не бъде приета, пълномощниците можело да се съгласят на създаване на консулска комисия, веднага след сключването на мира, но само за Южна България. С оглед, че Северна България трябва да има пълна автономия, организацията там ще остане поверена на събранието на нотабилите. За автономните институции в Южна България се предвиждало по донесенията на княз Черкаски и дадените вече инструкции от Петербург, да бъде съставен проект, който щял да бъде предаден на конгреса. Назначаването на командирите на милицията от Портата очевидно означавало възстановяване на пряката власт на султана и в двете провинции. Европейското одобрение позволявало да се наложи вето в случай на съмнителен избор. Може би при развиването на тази разпоредба е възможно да се поиска, тя да бъде ограничена до южната част, която получава само административна автономия, и да не се разпростира на Северна България, която трябва да бъде дарена с политическа автономия. Освен това може да се изиска назначаването от Портата да не е пряко, а да се извършва по списък с кандидати, номинирани от местното събрание или избрани, и всички кандидати да са българи. По отношение на определянето на името на южната провинция, това изискване показва желание за денационализация на южната част на България. Това очевидно е основната цел на целия английски план. Може да се възрази, че от момента, в който разграничаването на провинцията бъде определено така, че да не включва небългарското население, няма причина тя да бъде лишена от името Южна България. Във всеки случай името, което ще бъде избрано, трябва, доколкото е възможно, да се приближава до това име. Относно оттеглянето на турските войски от Южна Българи и случаите, в които турското правителство може след това да ги въведе извънредно (при въстание или нахлуване отвън), както и правото за разполагане на турска войска по границата на южната провинция, било направено заключението, че от тях личало намерението да се затвори пътя на руските войски към Цариград. От което не следвало, обаче, че отбранителните мерки трябвало да отварят пътя за турска агресия в България. В случай на въстание принципът на Парижкия договор от 1856 г., позволяващ военна намеса на Турция във васалните княжества само с единодушното съгласие на държавите-гаранти, трябва да се спазва стриктно по отношение на двете части на България. Що се отнася до случая с нахлуването, той предполага състояние на война, което отменя договорите и предоставя пълна свобода на действие. Но да се допусне тази свобода в случай само на заплаха от нахлуване, би означавало да се отвори път за злоупотреба с правомощието. Тази гледна точка трябвало да бъде ясно изразена. Що се отнася до правото на султана да разположи войски по границите на южната провинция, това било неотменно право на върховната власт. Не трябвало обаче да се допуска, под предлог за предприемане на предпазни мерки, да се провокират сблъсъци, които е желателно да се избягват. Било добре, в това отношение силите да запазят правото си на контрол и представителство. Конкретно за предложението за разполагане на турски войски на Балкана било решено, то да бъде отхвърлено като несъвместимо с принципа за извеждане на турските войски, което е най-добрата гаранция за българската автономия. Ако на конгреса се настоява за необходимостта да се даде гаранция на Портата срещу неизбежната тенденция Северна България да погълне Южна, може да се предложи тази гаранция да се предаде на Европа, която да се ангажира да възпрепятства опитите за сливане. Ако въпреки това се появят подобни опити, Портата ще има право да изпрати войски в Южна България със съгласието на държавите. Веднъж възстановен законния ред, Портата ще бъде длъжна да изтегли войските си и ще може да установи постоянно разполагането на войски, само в случай, че държавите признаят абсолютната необходимост от това и дадат за това своето съгласие. В такъв случай е необходимо да се постигне съгласие относно разполагането на военните на квартири, техния брой, броя на окупационните войски и условията на тази окупация, която не трябва да причинява щета на административната автономия на провинцията. Ако тези комбинации бъдат категорично отхвърлени, пълномощниците трябва да се обърнат за решение към императора, преди да се съгласят с предложението за разполагане на турски войски. Окупация на България и евакуация на руските войски По отношение на продължителността и характера на руската окупация на България, на конгреса можело да бъде изложен принципът, залегнал в основата на предложенията, които вече били направени на виенския кабинет. Той определял продължителността на престоя на руските окупационни войски до момента, в който могат да се свикат събранията на знатните лица и се определят институциите на страната. Една година срок за окупацията може да бъде предложена, като компромис между шестте месеца, както искала Австрия, и двете години, заложени от руското правителство в Санстефанския договор. Трябвало да се настоява за минимум 50 000 души численост на руските окупационни войски. Що се отнася до съкращаването на срока и числеността на войските в зависимост от хода на събитията, следвало да остане в сила принципът на съгласие чрез посредничеството на посланиците в Цариград. Относно правото на преминаване през Румъния трябвало да се има предвид, че съществуващите споразумения не засягали продължителността на войната и нейната ликвидация, т. е. репатрирането на войските, боеприпасите, ранените, болниците, провизиите и т. н. В споразумението между Русия и Румъния не се казвало нищо по този въпрос и изпълнението трябвало да се уреди от специални споразумения. Ако румънското правителство имало намерение да избегне преминаването, тогава, очевидно, когато конгресът приеме временната руска окупация като необходимост, той трябва да накара Румъния да се съгласи на това. Ако обаче Русия овладее пътя по море и ако отстъпената част от Бесарабия бъде върната, това задължение може да не е толкова обременяващо за Румъния. Било възможно обсъждането на този въпрос да получи по-широко тълкуване и да има за цел да оспори правото на преминаване на руснаците през румънска територия в бъдеще, когато тази държава бъде обявена за неутрална. Което ще е равносилно на постоянно затваряне за Русия на сухопътните подходи към Балканския полуостров. Това било идеята на договора от 1856 г., това било и желанието на румънците. Можело да се очаква тази идея да бъде повдигната. Русия имала свободата да не се съгласи с неутрализацията на Румъния, което вероятно ще предизвика противодействие от другите страни. След като стане независима, Румъния, както всяка държава, ще бъде обект на военни инциденти. Ако някога Русия се окаже във враждебни отношения с Турция, Румъния ще трябва да избере между съюз с нея и съюз с Портата, и да изтърпи последиците от своя избор. Тъй като Русия според Санстефанския договор си запазвала правото да замени Добруджа срещу откъснатата през 1856 г. част от Бесарабия, съществувала възможност тази замяна да се свърже със споразумение, уреждащо правото на преминаване през Добруджа. Не било сегурно обаче, че такова споразумение може да се постигне на конгреса, с оглед на настроенията на румънците. В такъв случай Русия трябвало да запази за себе си пълна свобода на действие и отношение с Румъния като независима държава. Корабоплаване по Дунав и Проливите По отношение на правото на обсъждане на въпроса за корабоплаването по Дунав и устията му, което Англия е записала във втория меморандум, в инструкцията било отбелязано, че ако става дума за съществуващите гаранции или гаранциите, които трябва да бъдат добавени за свободата на корабоплаването по Дунав, императорският кабинет нямало какво да възрази. Но било възможно тази дискусия да има за цел да издигне нова бариера между Русия и Турция, като постави първата държава пред международни споразумения, които биха направили невъзможно руската армия да преминава река Дунав. Към този въпрос трябвало да се подхожда изключително внимателно, тъй като било възможно да не се запазят временните привилегии за Русия в случай на бъдещи войни. Трябвало да се избягва всяко европейско задължение, което не може да бъде отменено при условията на война между Русия и Турция, тъй като в този случай ще се даде на Европа правото да ограничи правата на Русия като воюваща страна. Англия нямало да се съгласи с първите два параграфа на чл. XXIV на Санстефански договор, постановяващ, че корабоплаването в проливите ще остане свободно както в мирно, така и във военно време за неутралните търговски кораби, които идват от руските пристанища на Черно море, или се насочват натам. Тя ще отстоява правото си да може да блокира вражеските пристанища, от което никога не се е отказвала. Англия ще може да блокира южните ни пристанища само като навлезе в Черно море или като установи блокада на входа на проливите. Първият случай, обаче, ако Турция не е във война с нас, би бил явно нарушение на принципа за затваряне на проливите. Второто би означавало връщане към фиктивната блокада, осъдена от Парижката декларация, която не би могла да бъде разрешена, дори Турция да участва във война срещу Русия. Що се отнася до останалите детайли, упоменати в английските бележки, препоръката за тяхното разлеждане била пълномощниците да се придържат към общия принцип: да се следи, щото нито редакцията на членовете, нито включването на нови условия или уговорки да не намаляват постигнатите резултати или гаранциите, които ги съпровождат, и те да отворят пътя за възможна в бъдещето намеса, имаща за цел да се възстанови стария ред на нещата. Принципи на автономията на България и нейното бъдещо държавно устройство Основните решения за Берлинския конгрес били приети с англо-руското споразумение от 18/30 май 1878 г., като някои въпроси, отнасящи се до автономията на двете части на България били набелязани само в общи черти (например, правата на султана в южната част на България). По част от въпросите пък, не била постигната дори обща догово­ренност (за статута на турските войски в Южна България, за наименованието на тази провинция, за устройството на милицията в областта и пр.). Освен това английското правителство си запазило правото на конгреса да поиска Европа да вземе участие при определяне на административното устройство на двете български провинции. За подпомагане на дискусията по устройството на двете части на България, Министерството на външните работи на Русия на 30 май/11 юни 1878 г. съставило за ориентация на руските делегати на конгреса записка, в която били изложени принципите за автономията на България и бъдещото ѝ държавно устройство. В записката се казва: „Предвиждайки, че на конгреса ще се проведе дискусия относно бъдещата организация на България и другите християнски провинции, които трябва да бъдат надарени с повече или по-малко автономни институции, е полезно да се определи какво трябва да се разбира под думата „автономия“. Това понятие може да означава различна политическа организация - от пълна независимост до аналогична на съществуващата в някои английски колонии организация, при която съществува зависимост от метрополията, но се запазва вътрешното самоуправление. Страната може да бъде зависима от чуждата суверенна власт по правилата на васалните задължения или вследствие на други, по-тесни и по-преки връзки, но това не трябва да ограничава дейността на автономните институции. Същността на автономията се заключава в елиминирането на всеки чужд елемент във вътрешната администрация на провинцията или васалното княжество. Това е самоуправление на населението, което не зависи от каквито и да са задължения, наложени му отвън. Що се отнася до християнските провинции в Турция, наченки на местна автономия, която трябва да им бъде гарантирана, вече съществуват в закона за вилаетите, съставен при турския режим. Законът е оценен като добър и единственият му недостатък е, че не е приложен практически. Той предоставя на общините, кантоните (нахиите), окръзите (каазите) и губерниите (санджаците) на провинциите широки привилегии, ефективен контрол върху техните вътрешни работи чрез местно представителство и достатъчна независимост от централната власт. Лошата администрация на Турция е причина всичко това да остане само на книга. Днес става дума за това, как да се приложат на практика благата, отдавна обещани в закона. Същото съображение се отнася и за организацията на правосъдието. Достатъчно е да се позволи на вече съществуващите съдебни институции да функционират свободно, без да се намесват в тях по произволен начин, както е било при турския режим. Народното образование и задоволяването на религиозните нужди на населението никога не са били предмет на особена грижа от страна на османското правителство. Тези въпроси винаги са били оставяни на свободната инициатива на общините. Следователно, те естествено принадлежат към областта на местната автономия. Самата администрация, правосъдието, народното образование и култа е необходимо да бъдат представени в централното управление на провинцията или княжеството със съответните секции и отдели, които да ги контролират. Това важи и за финансите. Въпросът не е в това, че данъчната система, съществувала при турският режим трябва да бъде напълно изменена. Но онези крещящи злоупотреби, които тя в крайна сметка е породила, и които са се превърнали в основна причина за недоволството на населението и размириците, причинени от това недоволство, могат да изчезнат само под действието на местната администрация, която е заинтересована да ги премахне, за да укрепи собственото си положение. И накрая, поддържането на реда в страната, снабдена с автономни институции, се поверява естествено на милиция, съставена от местни жители. Каквато и да е структурата на централната власт на автономната провинция, независимо дали тази власт се представлява от васален княз или от губернатор, избираемо събрание, съставено от представители на населението, трябва да съществува наравно с него като противотежест и при необходимост като спирачка. Събранието трябва да има повече или по-малко широка законодателна власт и право на гласуване по въпроса за данъците. Това са принципите, които временната администрация, въведена в българските провинции на Турция, окупирани от руските войски, е имала предвид по въпроса за бъдещата организация на тези области и които тя вече частично прилага, доколкото обстоятелствата позволяват. Досега са формирани 8 санджака: Свищовски, Русчукски (Русенски), Тулчийски, Търновски, Раховски (Видински), Софийски, Пловдивски и Сливенски. Тези санджаци са разделени на 56 области (каази). Границите на административното деление, съществувало при турския режим, са запазени навсякъде. Пристъпено е, доколкото е възможно, към избора на административни и съдебни съвети в общините, областите и градовете в съответствие с османския закон за вилаетите. Предишните данъци се събират от местните власти, доколкото обстоятелствата позволяват, с изключение на десятъка, който по специална заповед трябва да бъде заменен от поземлен данък. Системата за откуп на данъците е напълно ликвидирана. Според проектите за вътрешна организация, разработени от княз Черкаски, представителите на всички религии, председателите на административните и съдебните съвети, както и други влиятелни лица, трябва да се съберат на събрание на знатните лица (нотабилите), след като бъде осъществена предварителната организация на страната. Те трябва да разработят избирателен закон. Съгласно горепосочените проекти, този закон трябва да гласи, че всеки гражданин на възраст над 25 години, който притежава собственост или плаща данъци, може да бъде избирател; и всеки, който притежава собственост над определена квалификация (различна в зависимост от населеното място), всеки свещеник или учител може да бъде избран. След обнародването на избирателния закон незабавно трябва да се сформира събрание от избраните представители, които да започнат да изготвят законите, необходими за постояното управление на княжеството. Изборът на княз трябва да се извърши след година или 18 месеца.“ Отговорност на руските пълномощници Независимо от получените инструкции, Шувалов признава, че макар руските пълномощници да са участвали непосредствено в даването на предложения и вземането на решения на конгреса, те не са носели пълната отговорност за тях. Съвсем добросъвестно в записката си той обяснява: „Добри или лоши бяха резултатите, те не бяха достигнати от руските пълномощни представители на тяхна отговорност. За всяко заседание на конгреса веднага се предаваше по телеграфа в С. Петербург отчет и всяка точка, която се подлагаше на обсъждане, преди да се утвърди, получаваше одобрението на императора.“ 1.3. Пълномощниците на другите държави На Берлинския конгрес пълномощниците на Русия - Горчаков и Шувалов, защитавали Санстефанския договор, а пълномощниците на Англия и на Австро-Унгария – Бийкънсфийлд, Солсбъри и Андраши оспорвали неговите решения и предлагали на тяхно място нови. Представителите на Франция и Италия се държали неутрално, като подрепили някои от исканията на Русия. Пълномощниците на Турция били под почти непрекъснатата критика на председателя Бисмарк, който дори не дал думата на втория турски пълномощник. Домакинът от Германия, Бисмарк, поел ролята на председател на конгреса с декларацията, че ще бъде „честен посредник“. И с фигурата си, и с поведението си той доминирал над останалите участници в контреса, като се опитвал да бъде политически неутрален към претенциите им. Успял да удържи дебатите, които продължили по-дълго време, отколкото се предполагало и конгресът завършил своята работа с подписване на договор между великите сили, с който опасността от война била отстранена. Британската делегация на Берлинския конгрес била една от най-многочислените. Тя наброявала около 40 участници - дипломати, военни съветници, секретари, асистенти и др. Уполномощени да представят Великобритания на заседанията били главата на делегацията, премиерът лорд Бенджамин Дизраэли граф Бийкънсфийлд (официално назоваван лорд Бийкънсфийлд), министърът на външните работи лорд Робърт Сесил маркиз Солсбъри (назоваван също и лорд Солсбъри, тъй като бил член на английската камара на лордовете) и английският посланик в Берлин Одо Ръсел. В Лондон в отсъстието на Бийкънсфийлд ролята на глава на английското правителство поел Стафорт Норткът. Въпросът за английското представителство на Берлинския конгрес бил повдигнат от наследникът на английският трон, принцът на Уелс Алберт Едуард. В писмо до кралица Виктория от 16/28 май 1878 г. той обърнал внимание, че от ден на ден нараствала вероятността конгресът да се състои. Затова възниквал въпросът кой ще представялява Англия на него. Министърът на външните работи Солсбъри бил умен и способен, но самият той се чувствал неуверен, след участието си в Цариградската конференция, което окачествявал като фиаско. Подходящ бил лорд Лайънс, но той не бил министър, а посланик в Париж. Ако го назначат него, щял да се обиди посланикът на Англия в Берлин Одо Ръсел. Освен това, ако за главен пълномощник се назначи посланик, всички предложения на конгреса трябвало да се изпращат в Лондон за решение от висшестоящата инстанция. При тези обстоятелства, заключил принц Алберт, министър-председателят бил не само най-подходящият да представлява Англия на конгреса, но той бил и единственият, който можел да покаже на руснаците, че английкото правителство се отнася сериозно към решаването на възникналите проблеми. Солсбъри също настоявал Бийкънсфийлд да бъде главен представител на Англия. Само той можел да се изправи лице в лице с държавници като Горчаков, Андраши и най-вече Бисмарк. Привеждайки тези доводи, Уелският принц препоръчал на кралицата да напише до кабинета меморандум, в който да изяви своето желание „лорд Б. да отиде на конгреса“. Всъщност Бийкънсфийлд нямал нужда от допълнителна подкрепа, защото като министър председател бил длъжен да участва в работата на конгреса. Напредналата му възраст и влошеното здраве, обаче, предизвикали колебание у кралица Виктория. Тя считала, че участието на конгреса в Берлин ще бъде непосилно за него, а той бил най-верния нейн политически поддръжник и любимец. „Лорд Биконсфийлд е на 72 години и вече не е така силен – написала на 18/30 май кралицата на Уелския принц. – Той твърдо и мъдро управлява правителството и е моята голяма подкрепа и утеха, не можеш да си представиш колко е привързан към мен! Здравето и животът му са изключително ценни за мен и страната, и в никакъв случай не бива да бъдат рискувани. Берлин е прекалено далеч и аз му изтъкнах това. Писах му по темата преди два дни и още не съм получила отговор.“ Самият Бийкънсфийлд бил обхванат от амбиция да представи достойно страната си на големия европейски форум. В отговора си до кралицата от 19/31 май написал, че нищо не можело да се направи относно мястото на конгреса. Другите държави щели да бъдат представени на него от своите министър-председатели и затова Англия не може да се задоволи да изпрати човек с по-нисък ранг, пък бил той голям специалист. Бисмарк нямало да му обърне достатъчно внимание. Затова Бийкънсфийлд предложил: „нейно величество да бъде представена на конгреса от нейния главен министър и нейния държавен секретар (министъра на външните работи)“. Уверил кралицата, че той няма да се „пресилва“, ще пътува сам с личната си свита четири дни, така, че да пристигне със свежи сили в Берлин. След това ще присъства на първите заседания на конгреса и ще разговаря с всички по-важни държавници, за да добият те впечатлението, че Англия застава решително зад своите предложения. След което щял да се върне, като остави на Солсбъри да довърши подробностите, с които той бил много добре запознат. Кралицата реагирала веднага и произнесла последната си дума. В телеграмата до Бийкънсфийлд от същия ден, тя написала, че с провеждането на конгреса се постигал голям напредък. Но тя не вярвала, че може да има трайно уреждане на мира, докато не влязат в битка и не победят руснаците. Само ще отложат трайното решение. Все пак щяла да бъде истински щастлива, ако предвижданията ѝ се окажат погрешни и се предприемат такива средства и мерки, които ще разрешат източния въпрос, поне по отношение на руската намеса. Кралицата отново обмислила отиването на лорд Бийкънсфийлд на конгреса, ако той се състои. Нямало съмнение, че никой друг не бил в състояние да осъществи вижданията и предложенията на английското правителство на кралицата, освен той, тъй като никой нямал такава тежест и сила да помирява, и по-силно чувство за чест и защита на интересите на неговия суверен и държава. На 20 май/1 юни кабинетът на кралицата определил Бийкънсфийлд и Солсбъри за пълномощници на конгреса, като към тях следвало да се присъедини и английският посланик в Берлин Одо Ръсел. Същият ден германският посланник в Лондон, Мюнстер, изпратил телеграма до Бисмарк, в която го уведомил, че Бийкънсфийлд и Солсбъри ще присъстват на конгреса. Бийкънсфийлд трябвало да пътува бавно, и затова искал конгресът да бъде открит в четвъртък, 1/13-ти юни. Шувалов бил съгласен с това искане, тъй като щял да има повече време в Петербург, за където заминавал. В Берлин Бийкънсфийлд се стремял да укрепи максимално престижа на Англия и да постигне признанието ѝ като първенствуваща сила при урегулирането на международния ред. Основната му задача била да ограничи максимално резултатите от Руско-турската война, отразени в клаузите на Санстефанския договор. Тях той считал за изгодни за Русия и неизгодни за Англия. Не трябвало да се допуска образуването на единна българска държава, съществено трябвало да се съкрати нейната територия и се отдалечат границите ѝ от Егейско море. Бийкънсфийлд в писмо до заместващият го канцлер на хазната Стафорд Норткът написал: „Шестият член на Санстефанския договор е основната причина за свикването на конгреса… От неговата трактовка ще зависи, дали Турция ще бъде в Европе или не“. Член VI на договора се отнася до България. Солсбъри по отношение на Русия не бил настроен толкова войнственно, колкото Бийкънсфийлд. В хода на цялата Източна криза, маркизът, като член на английското правителство, последователно се придържал към позицията, че Англия може да бъде принудена да започне война, но само в случай, че руските войски завземат Цариград. Позицията на Солсбъри била умерена, спрямо тази на войнстващите министри и тези, които били за мирен изход на събитията. И все пак била достатъчно антируска, което го сближавало с позицията на премиера. Сред основните задачи на английските пълномощници били също: защита на гръцкото население от опасността да бъде погълнато от славянския елемент; намаляване на срока на пребиваване на руските войски в окупираните територии; осигуряване на политическо и военно влияние на султана в земите на юг от Балкана. Намаляването на срока на руската окупация било предложение на Андраши, което съгласно двустранното споразумение Англия се съгласила да подкрепя. Истинското отношение на англичаните към въпроса за окупацията било малко по-различно и е изяснено в писмото на Солсбъри до посланик Хенри Елиът от 15/27 април 1878 г. „Що се отнася до въпроса за продължителността на руската окупация - е написал английският външен министър - аз ви телеграфирах по принцип, че сме готови да подкрепим възгледите на граф Андраши. Но макар, че сме готови да настояваме за намаляване на тази окупация, не можем да я считаме за въпрос от първостепенно значение или да я съпоставяме с въпроса за границите на България. Бъдещото влияние на Русия в България не зависи от това, дали окупацията ще трае шест месеца или две години. Фактът, че Русия ги е освободила, лекотата, с която тя може да стигне при тях, религиозното общуване, фактът, че всичи образовани хора в България досега са търсели и все повече ще търсят обучение в Русия, руските чиновници, надеждата за Цариград, висяща пред очите им като бъдеща награда за добро поведение (?), това са нещата, които ще накарат новата славянска държава смирено да слугува на Русия. Престоят на руските войници, след като се види какво представляват те, може да има обратен ефект." Освен да защитават позициите, изложени в споразумението между Шувалов и Солсбъри, английските пълномощници се гласяли да протестират срещу присъствието на руските войски непосредствено пред стените на Цариград. Възнамерявали също да настояват за приемането на Гърция като член на конгреса и били склонни да приемат като такива Румъния и Сърбия. При обсъждането на Санстефанския договор Великобритания нямала жизненоважен интерес към границите на Сърбия и Черна гора, но по отношение на Босна и Херцеговина, английските пълномощници се ангажирали „да подкрепят всички законни предложения, които имат за цел да укрепят Австро-Унгарската монархия". Като по тези въпроси те не трябвало да се противопоставят на условията на Санстефанския договор чак толкова, че да се разтури конгресът. В изпълнение на посочените цели още с пристигането си Бийкънсфийлсд се опитал да се сближи по дипломатическа линия с Бисмарк, тъй като това му давало възможност от една страна да внася раздор в Съюза на тримата императори, а от друга - да оказва натиск над руските делегати. Само час, след като пристигнал късно вечерта на 30 май/11 юни 1878 г. в Берлин, английският премиер посетил германския канцлер, който го очаквал. Един от основните въпроси, който Бийкънсфийлд поставил пред Бисмарк, бил за разполагането на турски гарнизони на Балкана и на брега на Бургас, като поискал председателят на конгреса да подкрепи по този въпрост Англия в спора ѝ с Русия. Бил склонен да предложи да има турски полкове с християнски войници. Солсбъри тръгнал на 29 май/10 юни и пристигнал в Берлин на 31 май/12 юни. Същият ден се срещнал с Шувалов, Бисмарк, Бийкънсфийлд и Андраши. От съдържанието на писмото, което изпратил на съпругата си, става ясно, че и той имал притеснения относно разполагането на турски гарнизони на Балкана и на брега на Бургас. При преговорите с Шувалов в Лондон Солсбъри се съгласил в Южна България да няма такива, но Бийкънсфийлд е бил на друго мнение. Затова и английският външен министър отбелязва в писмото си, че се налагало да направи „благоприятен завой“ в позициите си. Тъй като присъствието на Бийкънсфийлд на конгреса се решило почти в последната минута, то било неочаквано не само в Европа, но изненадало и английските политически кръгове. В тогавашната преса се коментирало, че в първия момент решението произвело неприятно впечатление, но имало и мнения, че опасенията са неоснователни. Английският премиер бил наясно с какво недоверие към неговите виждания по източния въпрос се отнася не само Европа, но и английската партия на мира. Приемайки доброволно да участва в работата на конгреса, Бийкънсфийлд трябва да е бил наясно, че поема и голям риск - заключават анализаторите. Всяко появило се усложнение или неуспех на конгреса, щели да бъдат приписани на неговото влияние и на действията му, и ако съвещанията не доведат до мирна развръзка, всички единодушно ще обвинят него. Поемането на този риск означавало, че Бийкънсфийлд е бил убеден в благополучната развръзка на Берлинския конгрес. Без да са знаели за постигнатото споразумение между Англия и Австро-Унгария, политическите наблюдатели са били уверени, че последната ще поставя на конгреса само такива условия, за които е сигурно, че ще бъдат подкрепени от английските представители. Оценката „благополучна“ касае европейските държави. Иначе в Русия отрано усетили какви неприятности ще имат техните представители на конгреса от възможното взаимодействие между Австро-Унгария и Англия. Ръководител на делегацията и първи пълномощник на императорското правителство на Австро-Унгария в Берлин бил външният министър Дюла Андраши. Хайнрих Хаймерле, посланик в италианския кралски двор, бил определен отначало за втори пълномощник. Третият пълномощник Алайош Кароли, обаче, останал недоволен. Той бил посланик в Берлин и предположил, че третата позиция в състава на австро-унгарската делегация ще се отрази на репутацията му. Затова заявил, че по-скоро ще отиде на почивка по време на преговорите, вместо да изпълнява ролята на наблюдател на конгреса. Андреши също разчитал на сътрудничеството на берлинският посланик и не искал да участва без него. Считал, че Хаймерле не бил много популярен в Берлин и не бил подходящият човек за директен контакт с германските държавници. Затова в последния момент била направена промяна: Кароли станал втори, а Хаймерле бил назначи за трети пълномощник. На 30 май/11 юни Андраши заминал за Берлин. Предприел пътуването, изпълнен с надежда и в добро настроение, уточнява неговият биограф. Искал да пристигне в германската столица ден преди откриването на конгреса, за да може да се свърже с Бисмарк и Бийконсфийлд. При първите си срещи Андраши използвал всяка възможност, за да направи пропаганда на своите виждания. В задълбочени разговори той искал да спечели Вадингтон и Солсбъри и да ги убеди, че в провинциите в Европа, които останат за Турция, нейната политическа и военна власт трябва да бъдат запазени, доколкото е възможно. От друга страна Портата трябвало да жертва онези области, които вече не можела да задържи. Няма сведения да е давал допълнителни уточняващи обяснения, но очевидно, че е имал предвид Босна и Херцеговина. Основна фигура сред пълномощниците на Германия бил Бисмарк. Той като председател на конгреса, така и като шеф на германските представители, се показал в нова светлина. Постигнал преди това успех във Френско-пруската война, на конгреса вече се изявил като голям миротворец. Разбира се това се дължало на факта, че много от възловите въпроси били вече в голяма степен решени на предварителните преговори между основните велики сили. От друга страна Германия не проявявала интерес към Балканите. Бисмарк не криел, че неговото желание било конгресът да приключи работата си колкото се може по-скоро. Той възнамерявал да ускори максимално преговорите и си представял, че заседанията ще продължат само три дни. Бил третия „старец“ на европейския форум. Участието в конгреса го принудило да отложи ежегодната си почивка в любимия му курорт с минерални бани Кисинген и силната жега в Берлин усложнявала кожната му болест. По собствено признание, единственото средство, което му помагало да понася болката, било каничката портвайн, която той си подготвял за всяко заседание на конгреса. Бисмарк председателствал конгреса с определена военна твърдост, коментира Шувалов, която у никого не предизвиквала неодобрение и представителите на всички държави я приемали и се подчинявали, включително и двамата английски министри, от които той очаквал да проявят повече гордост. Към представителите на балканските държави се отнасял с нескривано презрение. Той не криел, че според неговата гледна точка балканските народи били извън европейската цивилизация. Съдбата на Турция му била напълно безразлична. Обяснявал, че ако си губел времето, като участвал в работата на конгреса, то било за да предотврати конфликтите между великите държави и осигури мира на континента. Вторият германски пълномощник Хоенлое добавя, че председателят бил недоволен от турските делегати. Натяквал им, че бъркат, като си мислят, че конгресът се е събрал, за да запази Османската империя. И уточнил, че всъщност „великите сили щели да се възползват от края на войната, за да се възнаградят за сметка ня Турция“. Първият италиански пълномощник Луиджи Корти, бил спокоен, умерено мислещ държавник. Той не бил истински политик и не бил запознат добре с нуждите на отечеството си. Когато бил призован да поеме министерството на външните работи, заемал поста на посланик в Цариград. Приема да стане външен министър, като заявява, че го прави с условието, че Италия ще се откаже от всякаква авантюристична политика и ще поддържа приятелство с Германия и Австро-Унгария. На конгреса обаче приел неутрална позиция. Френските представители имали трудната задача да представят страната си на конгрес, проведен в Берлин под председателството на Бисмарк, само няколко години след франко-пруската война. На конгреса Франция имала роля, далеч по-маловажна, отколкото тази, през 1856 г. Първият френски пълномощник Вийан Вадингтон не бил професионален дипломат, но познавал спорните въпроси и преценките му били добри. Той бил представител на дясното крило на републиканците и сменил руската ориентация на френската политика на английска и германска. Поддържал на конгреса Англия, надявайки се на сътрудничество в колониалното поприще и в предстоящото урегулиране на турските дългове. Неговият приятел и колега Шарл дьо Сен Валие бил дипломатически агент към германската окупационна армия във Франция, което го правело пристрастен към позицията на Бисмарк и Германия. Турското правителство първоначално решило да изпрати като представител на конгреса министъра на външните работи Сафвет паша. След като султанът го назначил за велик везир, на негово място за първи турски пълномощник бил избран Садък паша, който трябвало да бъде придружаван от Едхем паша. По неизвестни причини тази комбинация не се състояла. В крайна сметка на Берлинския конгрес Османската империя била представена от две лица с нетурски произход: гъркът Александър Каратеодори, който за случая бил възведен в ранг паша, и германецът Мехмед Али паша, който не бил известен в дипломатическите среди. Трети делегат бил посланикът в Берлин Садулах паша. Бисмарк възприел като обида избора на заместника на Каратеодори, Мехмед Али Паша, който бил роден като Карл Детройт в Бранденбург, на няколко километра от Берлин. В късните си тийнейджърски години дезертирал от кораба, на който работел в Цариград, за да се спаси от издевателствата на тираничния си капитан. В турската столица станал протеже на Али Паша, основна фигура от времето на Танзимата. Преминал към исляма, което му дало възможност да се издига в йерархията на османските военни сили. Станал турски военен герой в Сръбско-турската война от 1876 г. Бил включен в турската делегация поради обширните си познания за географията и политиката на Балканите. На практика не успял да сподели знанията си с останалите делегати, тъй като Бисмарк му отнемал думата и не му позволявал да вземе сериозно участие в дебатите. Първият турски пълномощник Каратеодори паша получил от султана и великия везир устни инструкции, които той съобщил на своите колеги. Задачите били: линията на Балкана и крепостта Варна да останат за Турция; да се предотврати твърде голямото разширение на Черна гора и Сърбия към страната на Албания; Батуми и Алашкертската долина да се върнат на Турция; Турция да се освободи от всякакви парични обезщетения към Русия. В Берлин турските пълномощници установили, че тяхната програма съвпадала с тази на английските пълномощници, с изключение на точката за Варна. Което показало, че англичаните са оставили Варна на България. Затова една от първите задачи на османските пълномощници била да направят опити да спасят Варна и околността ѝ. Успели да убедят англичаните да подкрепят това им искане, даже им хрумнало да предложат и Българското княжество да бъде разделено на две, като източната част на Дунавския вилает от Янтра до Черно море, включващ четириъгълника на крепостите, бъде към Турция. Убедили се обаче, че Англия и Австро-Унгария нямало да подкрепят тази идея и си останали само със стремежа да запазят Варненската област. Каратодори имал стриктни разпореждания да не отговаря на каквито и да било предложения без предварително да съгласува всичко с Цариград. Понякога му се налагало да чака цели дни преди да получи отговор от преднамерено бездейното си правителство и да отблъсква нетърпеливите настоявания на Бисмарк, постоянно критикуващ турската мудност. Заплашена с изхвърляне от хотела си, поради липста на пари, за да плати престоя си, турската делегация е принудена да изпрати оставката си до Портата, преди тя най-после да изпрати пари за издръжката на пълномощниците си. Политическите наблюдатели коментират, че въпреки формално равния им статут около голямата конгресна маса, османските пълномощници на практика били поканени на конгреса по една-единствена причина – за да отстъпят големи парчета територия на всеки, когото великите сили счетат за подходящ. Без да бъдат официално поканени, в Берлин пристигнали представители на Гърция, Румъния, Сърбия и Черна гора. От тях на конгреса били допуснати да направят изло­жения, без да участвуват в разискванията, само представителите на Гърция и Румъния. До конгреса били подадени меморандуми от Сърбия, Черна гора и Албания, в които се изтъквало недоволството от решенията на Санстефанския договор и се предявявали те­риториални претенции. Твърди се обаче, че никой от пълномощниците не си направил труда да прочете някой от тези меморандуми. За съдбата на меморандумите (без прочетените от представителите на Гърция и Румъния) красноречиво говори записаното от Анучин. На 16/28 юни Боголюбов попитал: „на кого Божо Петрович и Радонич са длъжни или могат да предадат черногорския меморандум?“ Шувалов отговорил, че съдбата на тяхното дело е в неговите ръце и ако него ден техния въпрос не се разреши благоприятно, могат да подават меморандума на когото искат. В том VI на История на България се отбелязва, че българите били лишени от възможност да из­ложат и защитят пред Берлинския конгрес своите искания за запазване на извоюваната национална свобода. Протестът им против ревизирането на Санстефанския договор обаче бил чут в Берлин, твърдят в изданието в главата „Санстефански мирен договор и Берлински конгрес“. Това се виждало от един списък на изложения, ходатайства, молби и други документи, адресирани до конгреса, в който списък били записани няколко документа, изразяващи протести против евентуално ре­шение на конгреса, което би отделило Македония от българското княжество. Очевидно оценката, че протестите са били чути, не е вярна, тъй като Македония остава на Турция. Като виждаме каква е била съдбата на меморандума на Черна гора, можем да бъдем сигурни, че едва ли някой в Берлин си е направил труда дори да прочете въпросните протести. Г. Бобриков е отбелязъл в спомените си следното свое впечатление: „Представителите на балканските народи се явиха на Берлинския конгрес не като силна, единодушна с нас съюзна група, а недоволни, с нескончаеми жалби и искания към нас. Ние не успяхме да примирим интересите в рамките на родствения кръг, тъй като участниците в него ревниво следяха за най-малкото териториално увеличение на една или друга държава.“ 1.4. Откриване на конгреса Берлинският конгрес трябвало да разреши по мирен начин политическите конфликти между великите сили, възникнали след края на Руско-турската война. Към времето на неговото откриване обаче, продължавали да са налице някои условия, които създавали военно напрежение. Турските войски още не били започнали да се изтеглят от Шумен и Варна. Английската ескадра продължавала да пребивава в Мраморно море, в Измитския залив, намиращ се на 50 км от Цариград и Босфора. Което оправдавало и присъствието на руската армия в околностите на турската столица. Допълнително напрежение пораждали действията на Австро-Унгария. Тя се въоръжавала и подготвяла мобилизация на армията си. Завзела турската военна крепост, разположена на дунавския остров Ада Кале, тя създавала заплаха за разположената срещу острова Сърбия, която участвала във войната като съюзник на Русия. В Трансилвания били съсредоточени австро-унгарски войски, въпреки, че нямало чужда заплаха за областа. На военните власти в Пеща била изпратена по телеграфа заповед да бъдат готови за настъпление при първа заповед. Независимо от тези обстоятелства, в руската преса в началото на юни 1878 г. коментират оптимистично: „Така или иначе, конгресът се събра и само този факт е доста силна гаранция против възникването на нова война“. Както бе споменато, германският канцлер Бисмарк изразил пред френският пълномощник дьо Сен-Валие мнението си, че заседанията ще продължат само три дни. Английският пълномощник лорд Одо Ръсел също написал на своето правителство, че „добре информирани лица“ в Берлин вярват, че цялата работа ще бъде уредена до десет дни. Тези настроения очевидно са били породени от информацията, че руското и английското правителство са сключили споразумение относно решенията на конгреса. Обаче това впечатление се оказало илюзорно и работата на конгреса продължила цял месец. Конгресът е открит в 14 ч. на 1/13 юни 1878 г. в двореца Радзивил в Берлин, който тогава бил официална резиденция на германския канцлер Ото фон Бисмарк. Участвали са пълномощниците на силите, които са подписали Парижкия мирен договор от 18/30 март 1856 г. и Лондонската конвенция от 1/13 март 1871 г., с която се променяли някои клаузи от договора, отнасящи се до корабоплаването в Босфора и Дарданелите. Държавите-участнички в Берлинския конгрес са: Германия, Австро-Унгария, Франция, Великобритания, Италия, Русия и Турция. Делегациите се възглавявали от министър-председателите или министрите на външните работи на съответните правителства. Турция била представена от специален посланик. Съставът на делегациите бил: Германия - княз Ото фон Бисмарк (Otto von Bismarck), канцлер; Бернхард фон Бюлов (Bernhard von Bülow), държавен секретар в министерството на външните работи; княз Хлодвиг цу Хоенлое-Шилингсфюрст (Chlodwig zu Hohenlohe-Schillingsfurst), посланик в Париж; Австро-Унгария (в документите се споменават най-често само Австрия и австрийски пълномощници) - граф Дюла Андраши (Gyula Andrássy), министър на външните работи; граф Алайош Кароли (Alajos Károlyi), посланик в Берлин; барон Хайнрих фон Хаймерле (Heinrich von Haymerle), посланик в Рим; Франция - Вийан Вадинггон (William Waddington), министър на външните работи; граф Шарл Раймон дьо Сен Валие (Charles Raymond de Saint-Vallier), послан­ик в Берлин; Феликс Иполит Депре (Felix Hippolyte Desprez), пълномощен министър; Великобритания – лорд Бенжамин Дизраели граф Бийкънсфийлд (Benjamin Disraeli Earl of Beaconsfield), премиер-министър; лорд Робърт Сесил маркиз Солсбъри (Robert Cecil Marquess of Salisbury), министър на външните работи; барон Одо Ръсел (Odo Russell), посланик в Берлин; Италия - граф Луиджи Корти (Luigi Corti), министър на външните работи; граф Едуардо де Лоне (Edoardo De Launay), посланик в Берлин: Русия - княз Александър Горчаков, канцлер и министър на външните работи; граф Пьотър Шувалов, посла­ник в Лондон; барон Павел д`Убри, посланик в Берлин; Турция - Александър Каратеодори паша (Alexander Karathéodory Pascha), специален посланик; Мехмед Али паша (Mehmet Ali Pascha); Садулах паша (Saadullah Pascha), посланик в Берлин. Представители на стра­ните, непоканени на конгреса, били: на Гърция - министърът на външните работи Теодорос Делиянис (Theodoros Deligiannis); на Румъния - министър-председателят Йон Братияну (Ion Brătianu) и министърът на външните работи Михаил Когълничану (Mihail Kogălniceanu); на Сърбия — министърът на външните работи Йован Ристич (Jovan Ristić); на Черна гора — войводата на въстаниците и председател на сената Божо Петрович (Božo Petrović) и офицерът за свръзка с руската главна квартира Станко Радонич. В деня на откриване на конгреса пълномощниците се събрали в пълен състав, с изключение тези на Турция, които поради буря в Черно море, пристигнали едва през нощта. На този ден Портата била представена само от турския посланик в Берлин Садулах паша, затова и само той бил вписан в протокола за този ден. Заседателната зала на конгреса на първия етаж на двореца Радзивил била запълнена от гигантска маса във формата на буквата П. Тъй като тази буква била непозната за латинските делегати и журналисти, в техните спомени и преса масата е описана като подкова. Членовете на конгреса били разположени около нея на групи по нации според френския азбучен ред. В средата на масата е отредено място за председателя, пред него и в двата ѝ края били секретарите. Пред всяка група на пълномощниците е поставен надпис с отпечатано името на държавата на френски език. Пред всеки пълномощник има мастилница, принадлежности за писане и папка с хартиени листи. В средатя на масата са разположени книги, списъци, карти, брошури и други. Освен главната маса има още една, на която също са поставени книги и карти. „На 13 юни в един и половина часа се отправих към двореца на Бисмарк, бившия дворец Радзивил – е написал в спомените си от конгреса Хоенлое. - В голямата бивша бална зала беше поставена маса във вид на подкова, покрита със зелено сукно. По средата стоеше креслото на председателя, от ляво от него – креслото на представителя на Франция, от дясната страна – на Австрия. След Австрия беше Англия, а след Франция Италия. По-нататък от дясната страна на масата беше Русия, а от лявата – Турция. Против Бисмарк седеше Радовиц, на когото беше възложено да води протокола, вляво от него – аз, а вдясно – Бюлов.“ На Анучин му е направило впечатление, че пълномощниците се явилr на заседанието в сюртюци, само Бисмарк бил във военна униформа. И винаги бил в този вид. На първото заседание било съставено бюро на кон­греса. Андраши предложил Ото фон Бисмарк за председател. Това се изисквало от приетия през годините обичай и показвало почит към гостоприемството на домакина. От името на присъстващите на конгреса Андраши изказал горещи пожелания за бързото и пълното оздравяване на германския император Вилхелм, срещу когото бил извършен атентат. Тези думи се посрещнали със силно одобрение от всички пълномощници, след което Бисмарк благодарил за чувствата на симпатия към императора и обещал да ги засвидетелства пред него. Бисмарк обявил, че приема председателството, което за него било голяма чест. След което той предложил и бил избран за секретар на конгреса Йозеф Мария фон Радовиц (Joseph Maria von Radowitz), германски посланик в Атина. Негови помощници станали: граф Шарл де Мюи (Charles de Moüy), първи секретар на френското посолство в Берлин; действителния съветник Юлиус Мориц Буш (Julius Moritz Busch); барон Фридрих фон Холщайн (Friedrich von Holstein); и граф Херберт фон Бисмарк (Herbert von Bismarck), най-възрастния син на германския канцлер. Управлението на архивите било поверено на Лотар Бухер (Lothar Bucher), действителен таен съветник при министерството на външните работи на Германия. В кратка реч председателят Бисмарк зая­вил, че към края на 1876 г. година кабинетите на великите държави обединили своите усилия с цел да възстановят мира на Балканския полуостров. Те потърсили и действителни гаранции за подобрението на съдбата на християнските населения в Турция. Усилията не се увенчали с успех. Избухнала страшна война, която се прекратила с подписването на Санстефанския договор. С някои негови членове, обаче, той променял реда, установен с предишните ев­ропейски договори, засягащи Източния въпрос. „Ние сме се събрали днес — продължил председателят, — за да подложим Санстефанския договор на свободно разискване от кабинетите, подписали договорите от 1856 и 1871 г. На нас ни предстои да осигурим с об­що съгласие и на основата на нови гаранции ми­ра, от който така се нуждае Европа.“ След това германският канцлер обяснил процедурите, които считал за подходящи при водене на конгресните заседания. Добре било да се реши предварително, че всяко предложение и всеки документ, които трябва да фигурират в протоколите, следвало да се представят писмено и да се прочитат от членовете на конгреса, ко­ито ги предлагат. В интерес на събранието било, то да начертае още в началото реда на своите заседания. Бисмарк бил на мнение, че вместо да се разглежда Санстефанския договор член по член, по-добре било да се подредят въпросите според тяхната важност. Тъй като въпросите за границите и за устройството на България интересували най-много участниците в конгреса, председателят предложил да се започне най-напред с обсъждането на онези точки от договора, които се отнасят към бъдещото устройство на България. Според отбелязаното в дневника на Анучин Бисмарк не започнал обсъждането с първия член на Санстефанския договор, защото той се отнасял за Черна гора. За нейните граници се очаквал голям спор между представителите на Русия и на Австрия. Председателят на конгреса не искал работата му да започне със „схватка“ между пълномощниците и затова предложил първо да се дискутира член VI, който действително бил възлов и в новия договор станал чл. I. Вертхаймер в биографията на Андраши твърди, че сам той на първата си среща с Бисмарк го помолил, да не започват с въпроси, свързани с Австро-Унгария. Председателят предложил да се остави по-голям интервал от време между това първо заседание и следващото, с оглед пълномощниците да могат да обменят мисли по съответните въпроси и да се опознаят помежду си. Накрая Бисмарк изразил увереност, че „всички пълномощници единодушно признават нуждата да се пази тайна върху ра­зискванията на конгреса“. Журналистите, които вече знаели, че между някои от участниците има подписани тайни споразумения, коментирали дадената по-голяма почивка до второто заседание, като „последна възможност за уточняване на позициите“. Те, журналистите, узнали за указанието пълномощниците да не разгласяват какво се е дискутирало в заседателната зала, от заявлението на Стафорд Норткът, направено в английската палата на общините. Заместникът на премиера обявил, че до приключване на заседанията на конгреса, на английския парламент няма да се оповестяват никакви сведения за хода на преговорите. „След като английското правителство, което в подобни случаи се изявява като най комуникативно, счита за необходимо да пази толкова строга тайна, то е ясно, че от правителствата на другите държави, участващи в контреса, още по-малко можем да очакваме някакви предварителни разкрития за ставащото“, коментират във „Всемирная иллюстрация“ от 10/22 юни. „Ще се наложи дълго да чакаме и докато трае конгресът, европейската публика по всяка вероятност ще остане в пълно неведение какво всъщност става на това дипломатическо събрание“, констатират от списанито, намеквайки, че едва ли в близко време по страниците му ще се появи някаква сериозна новина, отнасяща се до Източния въпрос. Още в следващия брой от 17/29 юни, обаче, изданието прави корекция на предвижданията си и отбелязва, че много от произтичащото на конгреса ставало известно на публиката и било предмет на обсъждане във вестниците. Не било възможно при толкова много лица, посветени в тайните на конгреса, те да бъдат запазени, още повече, че някои от пълномощниците охотно давали гласност на някои от сведенията. На практика някои от резултатите от съвещенията ставали известни на публиката, макар и не в подробности, а в общи черти. Всички членове на конгреса одобрили предложенията на Бисмарк за реда на заседанията. Андраши добавил, че напълно приема възгледите му, и че е на мнение да се започне именно от българския въпрос. Бийкънсфийлд се произнесъл в същия смисъл: той също намирал, че за разрешаването на предстоящите трудности най-съществената стъпка е да се разгледа на първо място и без отлагане българският въпрос. Накрая председателят обявил, че предложението да се започне с разискванията по въпросите за България е прието еди­нодушно. Още преди да се пристъпи към разглеждането на Санстефанския договор, обаче, без да се съобразява с обявените вече дневен ред и правила за водене на работата на конгреса, Бийкънсфийлд взел думата и се на­хвърлил върху Русия. „Пред конгреса се изправя един предварителен и неотложен въ­прос от голяма необходимост, именно въпроса за пребиваването на руските войски при Цариград“, заявил английският премиер. Той намирал това пребиваване за неправомерно и опасно. Руските войски били преминали посочената в примирието линия и тяхното присъствие създавало опасност не само за двете воюващи страни, но и за инте­ресите на Европа. Една случайност, един лъжлив слух можели да увлекат двете близки една до друга войски и да се предизвикат големи нещастия, дори и превземането на Цариград. Бийкънсфийлд попитал дали няма да бъде удобно конгресът да помисли за тези опасности. Като изказал съжаление, че сторените от заинтересованите кабинети усилия за справедливо споразумение между двете страни не сполучили, той насочил вниманието на конгреса върху повдигнатия предварителен въпрос. Не заявил категорично, но подтекстът на казаното бил, че руската армия трябва незабавно да се изтегли от околностите на Цариград. Официалният език, приет на Берлинския конгрес, бил обичайният език на дипломатите - френски. Бийкънсфийлд, обаче, се изказал на английски език. Председателят не му направил забележка, а и в следващите заседания не възпирал премиерът на Англия да прави своите изказвания на английски език. Бисмарк даже сам отговарял или реплекирал на същия език. Бийкънсфийлд поназнайвал езика, даже няколко зими бил прекарал в Париж. Говорел обаче с много силен акцент, „с вариации в детайлите“. Произнасял, например, „бакалин“ (grocer), като „надзирател“ (overseer). Помощниците му решили, че техният шеф ще стане за смях в Европа, ако произнася речите си на конгреса на френски език. Не се осмелили, обаче, сами да кажат това на Бийкънсфийлд, а се обърнали за помощ към Одо Ръсел, който като посланик бил свикнал да се справя с деликатни ситуации. В дружески разговор Ръсел между другото подхвърлил на първия английски пълномощник, че до него бил достигнал ужасния слух, че той следващия ден ще се обърне към конгреса на френски език. Което щяло да предизвика голямо разочарование у пълномощниците. „Те те знаят като най-големия жив майстор на английското ораторско изкуство и с нетърпение очакват твоята реч на английски език“, казал Одо. Бийкънсфийлд обещал да помисли по въпроса и на следващата сутрин, както и по-нататък използвал английски език. След изказването на Бийкънсфийлд против присъствието на руската армия пред Цариград, Бисмарк отбелязъл, че въпросът не може да се разглежда на същото заседание, и попитал руските пълномощници, дали желаят да отговорят на думите на английския лорд. Пръв Горчаков изтъкнал, че Русия се съгласила да вземе участие в конгреса с условието да се избягват всякакви укори, отнасящи се до миналите събития. Затова той нямало да влиза в разискване на причините и обстоятелствата, които са довели до Санстефанския договор. Целта на Русия била не да завладее Цариград, а да осигури самостоятелно съ­ществуване на християнските поданици на султа­на, което да бъде съпроводено с реални гаранции. Ако за достигането на тази цел конгресът предложи по-удачни средства, от ония, които Русия е намерила за най-подходящи, императорското правителство ще ги разгледа. Шувалов също взел думата и възразил по-обстоятелствено на провокацията. Придвижването на руските войски напред е станало, защото английският флот влязъл в Босфора, пояснил руският посланик. Желанието на английският лорд било да се оттеглят руските войски много по-назад от линията, предвидена в примирието. Съществували трудности и даже опасности от подобно дви­жение. Сегашното положение на нещата не само не било дало от три месеца насам повод за сериозни недоразумения, но напротив, имало опасения, че оттеглянето на руските войски ще даде знак за проява на безредици, защото можело да ги последва християнското население от Цариград. Шувалов добавил, че за опасенията на Бийкънсфийлд за внезапно превземане на Цариград от руските войски вследствие на лъжлив слух, и дума не можело да става. Опасността била отстранена и подобна случайност не била възможна. Така че, оттеглянето на руските войски не било необходимо условие, за да протекат спокойно разискванията на конгреса. Към мнението на Шувалов се присъединил Убри. А Бисмарк изразил увереност, че английските пълномощници ще намерят отговора на техните руски колеги за удовлетворителен и поставения въпрос няма да попречи на раз­искванията. Освен това се колебаел да признае, че той влиза в компетентността на конгреса, тъй поне мислело германското правителство. Бил на мнение, че въпросът би трябвало да се разгледа непосредствено между представителите на Англия и Русия. Примирителните наклонности на едните и на другите давали надежда за благополучен изход на тези преговори. Само, ако не се постигне съгласие между двете страни, конгресът можел да се опита в едно от следващите си заседания да посредничи за намиране на общо решение. Бийкънсфийлд и другите пълномощници се присъединили към това мнение и председателят обявил случая за приключен. След това попитал пълномощниците, дали имат да съобщят на конгреса нещо от страна на своите пра­вителства. Садулах паша обявил, че не приема мнението на граф Шувалов, че оттеглянето на руските войски щяло да повлече опасности за християнското население. Турският пълномощник уверил, че турските сили в Цариград са достатъчни да поддържат спокойствието и реда. Именно присъствието и близостта на руските войски заплашвали спокойствието на столицата. Бисмарк обаче, заявил, че конгресът е закрил разискванията по този въпрос и че те са отложени за друг път. Солсбъри обявил, че на следващото заседание се готви да предложи Гърция да вземе участие в работата на конгреса. Горчаков отбелязъл, че този въпрос бил вече решен с поканите за свикването на конгреса, които са изпратени само на силите, които са подписали Парижкия договор. Ако конгресът отстъпи от първоначалните си разпореждания, тогава не само Гърция ще поиска да участва в събранието. Бисмарк обяснил, че ще изкаже мнението си по този въпрос, когато той се постави формално от маркиз Солсбъри. Последните изказвания довели председателя до идеята да предложи нови процедури, които да бъдат спазвани по време на работата на конгреса. Той попитал събра­нието, дали няма да е добре, ако членовете на конгреса, които искат да правят предложения, уведомяват за това предварително, за да се избягват непредвидените и внезапни разисквания, за чието дискутиране пълномощниците може и да не са подготвени. Разбира се, свързаните с днев­ния ред предложения и тези, които се пораждали при самите разисквания, следвало да се изключват, от това правило. Изглежда това предложение е прието, но това не е отбелязано в протокола. Бисмарк предложил и да се счита за неоспоримо правилото, че малцинството на конгреса не е задължено да се подчинява на гласуването на болшинството. Решенията по даден въпрос ставали задължителни за всички участници в конгреса само ако са приети с общо съгласие. Председателят, обаче, предоставил на пълномощниците да решат, дали ще е полезно за хода на работата в конгреса, решенията на болшинството върху въпросите по процедурата (не по същество) да се считат за решения на конгреса, когато малцинството не намери за нужно да направи формален протест. Вадингтон се присъединил към мнението на пред­седателя за непредвидените предложения и отбелязъл, че ще бъде много по-добре, ако такива предложения се обявяват винаги не само един ден напред, но на предидущото заседание, защото без това пълномощниците не всякога ще бъдат добре приготвени за всестранно разискване. Бисмарк намирал тази бележка за удачна и напълно се присъединил към нея. След като Солсбъри уточнил, че размишленията на първия френски пълномощник трябва да се отнасят само към съществените предложения, а не и към поправките и второстепенните въпроси, конгресът единодушно одобрил този начин на действие. Събитията от деня на откриването на конгреса са отбелязани безпристрастно в протокола. Но от записките на Анучин се разбира, че изказването на Бийкънсфийлд предизвикало силно безпокойство у руските пълномощници. „Първото заседание на конгреса се проведе днес и продължи от 2 до 3 ½ часа след обяд – отбелязва на 1/13 юни в дневника си Анучин. - В навечерието на конгреса, т. е. на 31 май, граф Шувалов от 11 часа вечерта до 2 ½ сутринта е бил при Бийкънсфийлд и дружелюбно е разговарял за бъдещите занимания. Нищо не подсказваше, че още с първите си стъпки Бийкънсфийлд ще поведе против нас дръзка кампания, но това междувремено се е случило. Граф Шувалов с вълнение и гняв ми разказа за станалия инцидент. Отначало всичко вървяло, както било прието. Пожелали на императора скорошно оздравяване, избрали Бисмарк за председател на конгреса, назначили бюро и решили да пристъпят към разглеждане на Санстефанския договор, но не по ред на точките, а с по-важните предмети, като за такъв предмет определили България. Изведнъж Бийкънсфийлд започва реч - на английски език, и за какво? За необходимостта преди всичко да бъде обсъден въпросът, трябва ли пред Цариград да има руска войска! В това той виждал голяма опасност за Европа: опасявал се от стълкновения между страните и предположил, че можем да завладеем Цариград. Можел ли конгресът да заседава спокойно при подобни опасности?...“ По-нататък Анучин отбелязва изявленията на Бисмарк, Горчаков и Шувалов, като допълнително под линия коментира: „Пред вид проявената от Биконсфилд дързост, отпорът на Шувалов е бил твърде скромен и плах. Нахалникът не е получил урока, който е заслужавал.“ Коментар направил и Милютин, след като на другия ден в Петербург се получила телеграмата за случилото се на първото заседание. „Биконсфилд не е могъл да се въздържи от неприятни обяснения относно пребиваването на нашата армия пред Цариград – отбелязъл в дневника си руският военен министър. – С този трик са се открили съвещанията. Нашият канцлер пуснал както обикновено риторичен букет, ограничавайки се с общи приказки. Шувалов навлязъл в някои подробности, но кн. Бисмарк отклонил въпроса за отдалечаването на нашата армия и английския флот от Цариград, обявявайки, че този въпрос не подлежи на дискусия в конгреса.“ След заседанието Бисмарк с помощта на Радовиц предвидливо подготвил конкретно предложение, в случай, че британците отново повдигнат въпроса за руските войски. Предлагало се Русия да изтегли войските си от района между Цариград и Одрин, турците следвало да освободят Шумен и Варна, а Англия да изтегли флота си от Мраморно море. Тревогата на Бисмарк, обаче, се оказала излишна, тъй като въпросът за положението на руската армия близо до Цариград вече не бил повдигнат на заседанията до края на конгреса. Също до тогава руските войски и английската ескадра не напуснали позициите си в близост до турската столица. 1.5. Англия предлага Гърция да вземе участие в конгреса На второто заседание на конгреса, провело се на 5/17 юни, Солсбъри изложил предложението си за допускане на Гърция в работата на конгреса. Първо той припомнил, че щом се появило предложението за свикването на конгрес, английското правителство съобщило на шестте велики сили мнението си, че на него трябва да бъде представена и Гърция. Руското правителство, започвайки приключилата вече война, обявило, че то не търси териториални придобивки. Неговата цел била да избави християнските населения от теглилата, за съществуването на които вече никой не се съмнявал, независимо от тяхната причина. Това потвърдил и княз Горчаков в изказването си на първото заседание на конгреса. Започнатата с такива намерения война очевидно трябва да завърши с мир, с който да се подобри съдбата и се осигури благосъстоянието на населението от турските области, които са били театър на плачевни страдания и злочестини, подчертал английският външен министър. Следователно пълномощниците трябвало да се придържат към това обстоятелство. Но сега християните в тези места били разделени на две части с различни интереси и предпочитания. През последните години приятелските връзки, които дълго време обединявали гръцките и славянските поданици на Портата, били напълно прекъснати и от съюз­ници двете народности се превърнали в съперници. Славяните са се отцепили от гръцката патриаршия и са се обединили в нова църковна организация. В много места, населени с гърци и българи, въпросите, кой да владее местните църкви, са довеждали населенията от двете народности до големи препирни и даже до ожесточени борби. Разпалените страсти са отдалечили напълно двете племена едно от друго. Гърците имали право да се страхуват за църквата си, за езика си и за поглъщането и постепенното изчезване на тяхното племе, ако на техните съперници се даде преобладаващо положение. За гърците тези опасения били от съществена важност и съдбата на тяхната национална особеност щяла да зависи твърде много от начина, по който конгресът ще уреди положението на тези населения с цел да ги защити и да осигури реда и спокойствието в областите на Европейска Турция. Двете племена не били поставени пред конгреса на равна нога, считал Солсбъри. Славяните се защищавали от един силен във военно отношение народ, техен брат по кръв и по вяра, чието обаяние е укрепнало от недавнашните му победи. Гърците, напротив, нямали за представител на конгреса нито един народ от същото племе. Английското правителството било на мнение, че взетите при такива условия решения няма да задоволят гръцкото племе и няма да успокоят нито турската империя, нито Европа. Имало страхове, че ще се появят нови движения между този народ, силно привързан към своята вяра и своята народност, когато той се убеди, че Европа го е изос­тавила и го е отдала под господството на едно племе, което няма никакво съчувствие. Затова Англия предлагала представители на Гръцкото кралство да се приемат в конгреса, като защитници на гърците, да се намесят в разискванията на събранието или поне да присъстват на всичките заседания, в които ще се разглеждат въпроси, които се отнасят до интересите на гръцкото племе, завършил Солсбъри. Изглежда многострадалната участ, която очаквала гръцкия народ, ако той няма свой представител, който да го защитава на конгреса, както я обрисувал Солсбъри, не впечатлила чак толкова Бисмарк. Като се позовал на решението на конгреса, той заявил, че е невъзможно събранието да се произнесе същия ден върху прочетеното предложение, което засяга толкова важни въпроси. Колкото и да е голяма симпатията на Европа към Гърция, разискванията по този въпрос трябвало да се отложат за следващото заседание. До тогава председателят щял да се погрижи да напечата предложението на лорд Солсбъри и да го разпрати на пълномощниците за проучване. В това предложение влизали редица въпроси не само по международно право, но и по процедурата как гръцкият представител може да участва в работата на конгреса. Всичко трябвало да бъде обмислено добре. Без да желае да разисква въпроса за приемането на Гърция в конгреса, Горчаков обърнал внимание, че не иска да се гледа на руските пълномощници като на представители само на славянските интереси, а като представители на всичките християнски населения в Турция. Руският канцлер обявил, че той ще се присъедини към решенията в полза на Гърция и че даже ще поиска за гърците в турската империя същата автономия, която се дава и на славяните. Целта на неговото правителство е била и продължава да бъде, да сближи тези две племена. Колкото до религиозния въпрос, на който лорд Солсбъри наблегнал, трябвало да се има предвид, че вероизповедално разцепление между гръцката патриаршия и българската екзархия в същност не съществувало: имало разделение само в мнението за йе­рархията. Председателят удостоверил съгласието на всичките пъл­номощници да се отложи разглеждането на въпроса до следващото заседание. След което Депре, от името на френските пълномощници, прочел предложение конгресът да призове гръцкият крал да си назначи свой представител, който да излага съображенията на Гърция, когато ще се урежда съдбата на граничните на кралството области, и който ще се вика в конгреса всякога, когато пълномощниците намерят това за необходимо. Предложението трябвало да се раздаде на представителите и да се представи заедно с предложението на Солсбъри. Бисмарк обявил, че напечатването и раздаването на документа ще се осъществи, както желаят френските пълномощници и обсъждането му ще влезе в дневния ред на следващото заседание. Третото заседание на 7/19 юни преминало изцяло с разискване на въпроса за участието на Гърция. Бисмарк припомнил, че по този въпрос имало две предложения, едното на Солсбъри, другото на Депре. И добавил, че Германия се присъединява към второто. Той призовал пълномощниците да се изкажат по предложението, което предпочитат. Ако се приеме решението в работата на конгреса да участват и гръцки представители, ще трябвало да се гласува датата на заседанието, когато ще стане това. Пръв турският пълномощник Каратеодори паша прочел декларация, с която обърнал внимание, че етносите, за които сега се търси начин да бъдат разделени, все още са заедно в Османската империя. И на практика турските пълномощници са тези, които представят държавата, в която отделните етноси са били свързани чрез солидарността си в една силна единица. Покровителството и вниманието към една коя да е категория от населението, от която и страна да идва това покровителство и под каквато и форма да се проявява, нямало да бъде от полза. Ако се покани само Гърция да участва в работата на конгреса, трябвало много да се внимава какви решения ще се вземат. Горчаков заявил, че Русия се съобразила с же­ланието на конгреса и също прочел писмена декларация, в която били изложени бележките по предложението на Солсбъри, Гърция да се допусне да участва в конгреса или поне да присъства на заседанията, в които ще се разгле­ждат въпросите, засягащи интересите на гръцкото племе. В декларацията се казва, че Русия винаги е гледала на интересите на християните в Турция еднакво, без изключение на тяхната народност. С гръц­кото племе тя била свързана чрез христовата вяра, която приела от Източната църква. Ако в сегашната война Русия е поискала да защити повече българите, това е станало, защото този път България е била главната причина за войната и тя се е водила на нейна територия. Русия всякога е имала пред вид да осигури според своите възможности и на гръцките области онези изго­ди, които е предложила да се дадат на България. Тя с удо­волствие гледа сега, че Европа споделя тези нейни възгледи, радва се на благоволителните грижи, които силите полагат за доброто на гръцкото племе. Императорското руско правителство се присъединява към всяко предложение в полза на Епир, на Тесалия и на Крит, какъвто и да е размера на изгодите, които силите ще предоставят на тези области. Руското правителство не намира основателна причина за антагонизъм между племената, за които говори маркиз Солсбъри, се казва по-нататък в декларацията. Този антагонизъм още по-малко може да произтича от вероизповедалните несъгласия. Всичките народи от православно вероизповедание са прибягвали до правото си на автокефална църква, т. е. стремели са се да имат независима църковна йерархия и богослужение на своя език. Така са направили Русия, Румъния, Сърбия и дори Гръцкото кралство. Това обаче не е водело до разцепление между независимите църкви и патриаршията и до антагонизъм между племената. Българите нито са искали нещо повече, нито пък правата им в този случай са по-малки. Причината за временните недоразумения между българи и гърци трябва да се търси не в някакъв племенен антагонизъм, а в частните подстрекателства, които са чужди не само на действителните интереси на племената, но и на мира в Европа. По тази причина подстрекателствата не трябвало да се насърчават по никакъв начин. Колкото до разграничението на местата, в които преобладават елинските интереси и които уж трябва да се сложат под специално покровителство, се казва още в декларацията, това не би могло да се достигне по начин практически, рационален и справедлив, освен на основа на мнозинството на населението. Това произтича от постановленията на Цариградската конференция, това е поставено и в основата на Санстефанския договор. Разпределението на местата, което не може да се осъществи по принципа на мнозинството на населението, може да бъде постигнато, не като се вземе предвид ползата за племената, а се отчетат по­литическите, географските и търговските интереси. Русия няма в своите цели материални интереси и не може да разглежда различните предложения за тези места, освен от една гледна точка: откъм справедливостта н примирението, към които тя всякога е клоняла за утърждаване на европейското съгласие и на общия мир. Тези виждания дали основания на руските пълномощ­ници да се присъединят към предложението на френския пълномощник, се заявява накрая на декларацията. Русия е съгласна да се покани гръцкият крал да си назначи представител, който ще излага забележките и съображенията на гръцкото правителство, когато конгресът решава съдбата на съседните на Гърция области, и който представител ще се повиква на заседание на конгреса винаги, когато пълномощниците намерят това за нужно. Руските пълномощници приемат това право да се отнася и за случаите, които се отнасят до самата Гърция. По-нататък сред пълномощниците започнал спор за въпросите, по които ще вземе участие гръцкият представител. Солсбъри предложил във френското предложение „когато ще се урежда съдбата на съседните на Кралство Гърция области“, думите „съседните на Кралство Гърция области” да се замени с думите „гръцки области”. Ако се приеме това изменение, което правело текста по-ясен, той драговолно щял да се присъ­едини към френския проект. Депре обаче изразил опасения, че исканото от маркиз Солсбъри изменение ще направи текста още по-неточен. След това първо било гласувано и прието френското предложение, като турските делегати отказали да гласуват. На настояването на председателя да си дадат гласа и те, Каратеодори н Мехмед Али обявили, че по принцип те не са против да се изслушва понякога гръцкия представител, но неговия глас трябвало да бъде само съвещателен. След това следвало да се гласува изменението, предложено от Солсбъри. На въпроса, каква е разликата между „съседни области“ и „гръцки области“, той отговорил, че имало гръцки области, които не били съседни на гръцкото кралство. Според френския проект се разбирало, че става дума само за Епир и Тесалия, но конгреса трябвало да разгледа и даде решение за Македония, Тракия и Крит, където също имало гръцко население. На практика Солсбъри искал гръцкият представител да вземе отношени и по съдбата на областите със смесено население, тъй като там също живеело гръцко население. Андраши, английските пълномощници и Корти дали гласовете си за изменението, но френските пълномощници били против. Тогава руските делегати помолили френските да представят мотивите, които ги карат да настояват на текста на тяхното предложение. Вадингтон отговорил, че няма голяма разлика между проекта на Депре и редакцията на лорд Солсбъри, но все пак съществувало едно отличие, което требвало да се отчита. Френските пълномощници са считали, че като се по­канва гръцкото правителство да си назначи представител, не­обходимо и полезно ще бъде да се ограничи кръга на него­вото представителство. Вадингтон можел да се съгласи гръцкият представител да има право да си дава мне­нието върху работи, които стават близо до границите на кралството, но той не приемал да се счита атинския кабинет за компетентен и в работи на такива места, на които населението е смесено. От друга страна чрез втория параграф на френското предложение, който предоставя на конгреса пълна сво­бода да изслушва гръцкия представител винаги, когато съ­бранието намери това за нужно, това събрание става пълен съдия на това, къде и кога трябва да се иска мнение­то на гръцкия представител. След като чули тези разсъждения руските пълномощници дали гласовете си за френския текст. Каратеодори паша заявил, че би могло да се приеме и да се изслушва гръцки представител на конгреса, но той и Мехмед Али паша считали, че думите във френския проект „съседни области” не били съвсем ясни. Вадингтон отговарил, че на заседанието се разисквал всъщност само предварителния въпрос: спра­ведливо ли е, или не, да се допусне Гърция да си изказва желанията по въпросите, които се отнасят до нейните гра­ници? Бисмарк също отбелязъл, че разликата между двете мнения щяла да се покаже на практика, когато се определи кога (т. е. по кои въпроси) ще трябва да се приемат и изслушат гръцките представители. Решителното гласоподаване щяло да стане тогава. За сега предстояло да се определи дали да бъдат те приети на заседание на конгреса, или не. Бисмарк поканил още веднъж турските пълномощници да си дадат гласа било за френската, било за английската редакция, но те отказали да гласуват. След което германските пълномощници гласували за френската ре­дакция. Така гласовете се разделили по равно, английското допълнение не получило вишегласие и френската редакция, определяща гръцкият представител да взема отношение само по въпросите за Епир и Тесалия, придобила пълна сила. Било решено въпросът за времето, когато ще се повика гръцкият представител, да се остави за по-нататък. Като припомнил, че гръцкият представител ще се повиква на заседанията само в случаите, ко­гато конгреса пожелае да го чуе, председателят констатирал, че никой от членовете на събранието за сега не прави подобно предложе­ние. Това било добре, особено при сегашното положение на работите в конгреса, когато се при­готвя за обсъждане въпроса за България. Имало известно съгласие да не се въвежда в събранието нов елемент, който би могъл да увеличи трудностите при решаване на българския въпрос. Бисмарк се надявал, че конгресът няма да повдига въпроса за изслушване на гръцки представители до времето, когато ще се повдигне въ­проса за учрежденията, които ще се дадат на Южна Бълга­рия. В заседанието на 16/28 юни Бисмарк обявил, че според съобщението на Александрос Рангабе, гръцки пълномощен министър в Берлин, гръцкото правителство назначило за свой първи представител при конгреса Теодорос Делиянис, министър на външните дела, а за втори – посланика Рангабе.

Ти и Янков възприемате написаното от Паисий буквално. А той е видял, че в старославянските преводи на евангелията е имало думи, които не са употребявани от българите. Имало ги е обаче у други славянски народи. Обяснил си го е с учениците на Кирил и Методий, но не го е представил по най-добрия начин. Има предположение, че учениците на Кирил и Методий са били от най-различни славянски племена. Твърди се, че Климент и Наум са били „славяни от балканските области“. Какво са правили те във Великоморавия при Кирил и Методий, тогава? Предполага се, че се е разчуло за тяхната мисия и славяни от разни области са се стекли във Великоморавия. Дори да е така, тези славяни не са тръгнали чак тогава да търсят подходящи думи от другите народи. Те са ги знаели тези думи и са ги предложили на преводачите на книгите. Ако не е вярно, че учениците на Кирил и Методий са били от различни славянски народности (което означава, че Климент и Наум може и да не са български славяни), Паисий пак е имал основание да види в първите славянски преводи български и чужди думи. „Чужди“ са били думите, взети от местното моравско население. Както се вижда от писанието на Паисий той е бил резервиран относно езика, на който са преведени първите славянски книги. Затова ги нарича и славянски, а после, когато предали книгите на българите, ги нарекли български. Тези наблюдения са любопитни и трябва да пораждат въпроса кое е вярното от горните истории? Или пък да се каже, и докаже, че Паисий се е объркал. Аз всъщносто се включих, за да обясня, че до края на 9 -ти век е имало не единен пра-славянски език, а разновидности ли, диалекти ли на славянския език, не знам как е по-точно да се каже. Със създаването на славянската азбука и преводите на първите църковни книги се появява унифициран старославянски език, наречен по-късно църковнославянски.