К.ГЕРБОВ

https://www.scribd.com/document/489528553/Елена-Стателова-Стойчо-Грънчаров-История-на-Нова-България-1878-1944-г https://uk.book4you.org/book/22067875/ec37ae

Интересно, че през 1942 г. в България вече е имало трактори и вършачки, но две години по-рано държавата, пропагандирайки постиженията на българското селско стопанство, издава марки, показващи немеханизирани основни селскостопански дейности. През март 1937 г. новосъздадения Комитет за български пощенски марки и карти решава „да се издаде серия от пощенски марки от всички стойности със сюжети от областта на народното стопанство, за облепване на кореспонденцията за вътрешността и чужбина и да служат за пропаганда на нашето земеделие и износ.” Във филателната преса се уточнява: „да се направи пропаганда, особено в чужбина, на плодовете на богатата и щедра българска земя, на трудолюбието на нейния стопанин – селянина”. На марките трябвало да бъдат показани традиционните за българския износ зърнени храни, тютюн, розово масло, плодове, продукти на животновъдството. Поредицата нямало да се ограничи само с първите марки, заявяват от комитета. Тя трябвало да има продължение, като „се изнесат на показ всички постижения и плодове на българското полевъдство и животновъдство”. Първата поредица „Стопанска пропаганда“, включваща сюжети със селскостопански продукти, които съставляват основната част на българския износ за чужбина, са пуснати в употреба през 1938 г. Втората поредица „Стопанска пропаганда“ се появява в 1940 г. Тя има за задача да пропагандира трудолюбието на българския селянин, който произвежда въпросните стоки. Вижда се какво е било равнището на българското селско стопанство през 1940 г.: : вършитба с коне и оран с волове. На последната марка с говедата е представено нещо по-модерно: животновъдна ферма. На заден план е сградата, а в центъра на композицията е чорбаджията. Художникът е отделил тази фигура от останалите селяни аргати, като е подчертал социалният ѝ статут с лисичата яка на палтото. Посочената поредица е издадена за задоволяване на интересите на филателистите. Сред редовните марки за 1940-1944 г. също има марка "оран с волове".

След като стане крал, Чарлз ще има възможност да промени името си. Той може да избере да царува като крал Чарлз III, въпреки че има някои негативни конотации с това име благодарение на един от предците на Чарлз, който както знаем от историята е обезглавен. Някои британски монарси са използвали алтернативни имена при възкачването си на трона, като крал Едуард VII и крал Едуард VIII, известни на близките и семействата си съответно като Албърт и Дейвид. Пълното име на принц Чарлз е Чарлз Филип Артър Джордж, така че той може да избере някое от четирите. https://blitz.bg/svyat/eto-kakvo-shche-se-sluchi-s-prints-charlz-ako-kralitsa-elizabet-pochine_news907907.html

Χοροί Της Θράκης - Traditional Dances Of Thrace 18-22 Χοροί Ανατολικής Ρωμυλίας - Dances From Eastern Rumelia 18 Κουκουνούδα - Koukounouda https://www.discogs.com/release/21208996-Various-Χοροί-Της-Θράκης-Traditional-Dances-Of-Thrac „Коконуда“ е гръцки танц от Източна Румелия. На гръцки „хоро“ означава танц. Май ще излезе, че хорото сме го взели от гърците.

В румънска Добруджа има селище наречено Малък Палаз. Името на румънски е Palazu Mic, което Гугъл превежда „Малък дворец“. https://bg.wikipedia.org/wiki/Малък_Палаз „Палаз“ вероятно идва от „палат“. Сред българските фамилни имена има Палатов. https://www.google.com/search?q=Палатов&client=

Бог не е създал Ева от реброто на Адам Бог не е създал Ева от реброто на Адам. Това твърди специалистът по библейски текстове от Американския еврейски университет в Бел Еър Зайони Зевит. Според неговата теория за създаването на първата жена, Адам се е разделил с приаповата си кост. По думите му, в каноничните преводи думата „ребро" е отразена неточно. Всъщност според Зевит, който изучава древните семитски езици, Адам е „пожертвал" съвсем друга кост - бакулум (пенисна кост). Той твърди, че в първоизточника в мястото, където се разказва за създаването на Ева, се споменава именно тази кост, която липсва при потомците на първия човек, но пък е запазена при повечето млекопитаещи, включително и човекоподобните маймуни. https://19min.bg/news/zhivot_4/bog-ne-e-sazdal-eva-ot-rebroto-na-adam-67323.html

Текстът е огледален. Чете се нещо като ПАNО ГНАNН, изписано със старославянски букви. Интересно е, че ПАНО ГИАНИ, но изписано на латиница, съществува в интернет: Gianni Pano (@panogianni) • Instagram photos and videos https://www.instagram.com/panogianni/?hl=bg https://www.facebook.com/gianni.pano Има ли връзка, обаче?

През втората половина на юли – началото на август 1910 г. информационните агенции разпространяват новината, че българският цар Фердинанд е установил рекорд: на летище Киевит (Kiewit) е летял с биплана на авиатора Жул дьо Ламин (Jules de Laminne), с което е станал първият монарх, издигнал се с машина, по-тежка от въздуха. Княз Борис, наследникът на българския престол, и княз Кирил, вторият син на царя, също летели. Фердинанд останал силно впечатлен от полета и ентусиазирано обявил, че ще построи аеродрум в България. В знак на признателност той наградил дьо Ламин с българския орден „Свети Александър“. В първите оригинални съобщения някои от имената са изписани неправилно: Kiewiet вместо Kiewit и Delaminne вместо de Laminne. В други публикации в пресата се отбелязва, че дьо Ламин е имал благородническа титла „рицар“ (Chevalier, Knight, Ridder). В българските вестници пък се уточнява, че връченият му орден е бил IV-та степен. Летище Kиевит (Kiewit Airfield) е разположено близо до град Хаселт, провинция Лимбург, Белгия. Изграждането му започва през 1909 г., когато подпомаган от местния аероклуб Алфред Лансър решава да построи „полигон за обучение на авиатори“. Летището е открито на 15 май 1910 г., а от 12 септември там започва да функционира и школа за военни авиатори, като неин ръководител е Жул дьо Ламин. Интересът към летището след откриването му постоянно нараства. От 29 май до 1 ноември в четвъртък и неделя редовно се провеждат атракции и състезания с аероплани, организирани от аероклуба. През 1910 г. летището се ползва от деветнадесет авиатора, като четирима имат собствени аероплани. Авиатор и собственик на аероплан е и дамата Елен Дютрийо (Hélène Dutrieu) – първата жена авиатор в Белгия, втора в Европа. Останалите аероплани били на Лансър, дьо Ламин и Леон дьо Брукер. Машините летели на височина 20-30 метра. Два месеца след откриването му летище Киевит е посетено от българския цар Фердинанд, който през лятото на 1910 г. е на обиколка из европейските столици, като първо посещава Париж. По това време авиацията прави своите първи сериозни стъпки, като е предимно дело на ентусиазирани любители. След като на 25 юли 1909 г. Луи Блерио пресича със своя аероплан Ламанша и така доказва, че летателните машини са достигнали качествата на бързо транспортно средство, настъпва подем в авиационното дело. В пресата редовно се публикуват съобщения за проявите на пионерите в авиацията. Няма категорични сведения, че Фердинанд е организирал европейската си обиколка, за да се запознае с новите летателни машини, но казват, че демонстрациите с аеропланите, на които той присъства във Франция заедно с президента на републиката, били уредени специално за него. В публикуваната предварителна програма „по предстоящето пътуване на Негово величество Царя на българите във Франция“ се казва, че се предвиждало и едно посещение на „шалонския лагер“. Там българският цар, придружен от председателя на републиката и от френския военен министър, трябвало да присъства на военните маневри, които ще се произведат в негова чест, като след маневрите щели да бъдат устроени „въздухоплавателни упражнения“. Цар Фердинанд във Франция Според съобщенията за пребиваването на цар Фердинанд във Франция, публикувани в българските вестници „Нов век“ и „Пряпорец“, българският цар пристигнал на официално посещение в Париж на 23 юни (10 юни по календара в България). На 25 (12) юни той е в Мурмелон льо Гран, департамент Марна, където трябвало да се запознае с намиращите се там при военния лагер Шалон (Camp de Châlons) стрелкова и въздухоплавателна школи (в първата били обучавани и български офицери). Придружаван е от президента на Френската република Арман Фалиер, министър-председателя Аристид Бриан, министъра на външните работи Стефан Пишон, военния министър Жан Брюн, генералисимус Тремо и българските министри Александър Малинов, Стефан Паприков, Никола Мушанов. Офицерите от стрелковата школа показали на царя различни типове оръжия, които се намирали тогава в употреба или се подготвяли да влязат в употреба във френската армия. Негово величество останал особено възхитен от „пушката, чийто тарел, функциониращ автоматично, позволява да се гръмне 20 пъти в продължение на една минута“. „Пушката“ тежала само четири килограма. Докато капитан Петров, бивш възпитаник на школата, давал обяснения на царя за някои оръжия, офицерите от школата направили опитни гърмежи. Описаната сцена е фотографирана и отпечатана в Le Monde illustré от 2 юли 1910 г. В пояснителния текст към илюстрацията оръжието е определено като картечница, на френски език митральоза (mitrailleuse). Вижда се и една любопитна подробност: оръжието е можело да се използва за обстрелване на дирижабли и аероплани, като се прикрепи към специален станок. След разглеждането на стрелковата школа царят и председателят на републиката, въпреки дъжда, който валял, пристигнали на полигона на военния лагер и присъствали на „действителните стрелби на 12 батареи с 75 милиметров калибър, които направили своите упражнения на 3 200 метра растояние“. В 2 ч. след обяд била проведена „стрелба с оръдия с 155 милиметров калибър, които хвърлят гранати тежки 40 килограма“. Френските издания уточняват, че това били оръдия Rimailho. Царят поздравил офицерите за точността, с която те изпълнили стрелковите упражнения и проявил особен интерес към „стрелбата на митральозите от пехотата, които хвърляли по 300 заряда на минута“. В 3 ч. започнали маневри, в които участвали една пехотна дивизия, две артилерийски отделения и една дивизия кавалерия. След приключване на маневрите царят и президентът се отправили към военния аеродрум, където била сервирана малка закуска в палатка, пред която дефилирала в галоп кавалерията. Царят поздравил корпусните началници и командирите на полковете при преминаването им. В това време, въпреки силния вятър, на небето се появили един биплан, управляван от поручик Камерман, последван на късо растояние от един моноплан, управляван от въздухоплавателя Лабушер. Разнесли се ръкопляскания, а двата летателни апарата направили разни упражнения, като и при най-трудните изпълнения личала сигурността, с която въздухоплавателите управлявали машините. Малко по-късно се появил още един биплан, управляван от поручик Фекант, който кацнал на аеродрума. Царят и президентът горещо поздравили поручика. „За първи път стискам ръката на въздухоплавател, щастлив съм, че това е ръката на един френски офицер“, обявил Фердинанд, който по майчина линия се явявал роднина на последния френски крал Луи Филип. Френските издания уточняват, че българският цар за първи път виждал аероплан. Поручик Фекант поканил височайшите особи да разгледат неговата машина и обяснил на царя механизма ѝ на действие. След като поручик Камерман също се приземил, поздравявайки и него, царят го накарал да излети отново, за да наблюдава как става това. Негово величество, поздравил и споменатия въздухоплавател Лабушур, както и офицерите от авиационната школа, начело с техния ръководител Анри Фарман. Вечерта, когато след завършване на военните упражнения, царят, председателят и другите правителствени лица отново влезли в палатката, където било сервирано шампанско, Фердинанд изразил пред френския военен министър искренното си удивление от великолепните маневри, които били бляскаво изпълнени. Говорил и за въздухоплавателните упражнения, като заявил, че те предизвикали у него възторг и оставили дълбоко и трайно впечатление. Той се убедил, че прогресът във въздухоплавателното дело можел да бъде в подкрепа на модерната военна тактика. Царят изказал и дълбока благодарност на министъра за братския прием, който българските офицери намирали от страна на техните френски другари във френските военни училища. „Българската войска ще почерпи от това най-високите и най-плодотворните примери за своето възпитание и развитие“, уверил Фердинанд и вдигнал тост за славата на френската армия. Думите му били посрещнати с възторжени викове. Министър Брюн благодарил от името на френската армия за сърдечните думи, които щели да проникнат направо в сърцата на всички френски войници. Подчертал, че българските офицери били спечелили дълбокото и откровено приятелство на френските офицери с военните си способности и блестящите си духовни качества, които са и качества на благородния юначен български народ. Като вдигнал тост в чест на царя и царицата на българите, и на българското царско семейство, военният министър изказал най-искрени и горещи благопожеланиа за величието и славата на юначната българска армия. В сведенията, взети от българските вестници, не става дума за авиация, аероплани и авиатори. Говори се за въздухоплаване, въздухоплавателни машини, въздухоплаватели. Това означава, че тогава в България са били още непознати машините, които се издигали във въздуха независимо от това, че са били по-тежки от него. Едва със започване на употребата на думата аероплан, у нас започва да се прави разлика между него и балона, който също е въздухоплавателно средство, но по-леко от въздуха. Думата „самолет“, пък, навлиза в българския език някъде през 30-те години на миналия век. По време на Балканската и Първата световна война в армията е имало Аеропланни отделения, а в 1925 г. в България е открита Държавна аеропланна работилница. В миналото у нас вместо лейтенант се е използвало званието подпоручик. Цар Фердинанд в Белгия След Франция българската царска делегация се отправила за Белгия. Тук, заедно с князете Борис и Кирил, българският владетел посетил летище Киевит, където пилотът дьо Ламин изпълнявал демонстрационни полети. Визитата била неофициална и не се спазвал протокола. Това дало възможност белгийският авиатор да направи полети заедно с престолонаследника княз Борис, който по това време е на 16 години, с неговия по-малък брат княз Кирил, и накрая с баща им, цар Фердинанд. В статия за историята на летище Киевит (Het begin van vliegveld Kiewit. Het vliegveld krijgt vorm) е отделено място на случилото се с „първият в света летящ цар“ (Een vliegende tsaar, een wereldprimeur!). Разказът е на Жул дьо Ламин. 49-годишният български цар Фердинанд фон Саксен Кобург създал впечатлението на ексцентричен човек, имащ интереси към различни клонове на науката. Пътувал из Европа с луксозен влак, заедно със синовете си Борис и Кирил. По време на прием в Париж се срещнал с белгийския крал Алберт I, негов далечен братовчед, който му разказал за летците, които живеели в Киевит, Лимбург и не било проблем да лети с тях. В ранната сутрин на 15 (2) юли 1910 г. в Киевит и околността му било особено оживено, като имало и признаци на смут. Българският цар Фердинанд и свитата му, придружавани от личния секретар на Албер I, Жул Ингенблеек, пристигнали с личния влак на царя и прекарали нощта на гарата в Хаселт. Към един часа сутринта избухнал голям пожар в пекарната наблизо и се наложило влакът бързо да бъде преместен. През това време на летището вървяла трескава подготовка за посрещането на царя с необходимите почести. Над хангара с аероплана Фарман на дьо Ламин, били поставени и развети „български знамена“. Те били изготвени за една нощ лично от авиатора, но царят и синовете му като ги видели, установили, че цветовете били правилни, но поставени в грешен ред. „В действителност в Киевит се развяваше румънското знаме!“, констатира Жул дьо Ламин, като признава, че не бил добре информиран за реда на цветовете в българското знаме. От наличните снимки, направени по време на събитието, се вижда, че наистина на хангара се развяват знамена, но не може да се установи със сигурност какви цветове са имали те. Паралелът с румънското знаме вероятно идва от факта, видим и на горната снимка, че знамената са провесени вертикално. Като съдим, че на черно-белите снимки червеният цвят изглежда по-тъмен, можем да заключим, че най-вероятно знамето е било бяло-червено-зелено. От разказа на дьо Ламин се разбира, че първоначално цар Фердинанд не е бил готов психически за полета. По това време летенето с аероплан е рисково мероприятие: в пресата често се появяват новини за авиокатастрофи, при които има и загинали. Само дни преди българският цар да се реши да лети, на 12 юли в Англия на летището в Борнмът при кацане след демонстрационен полет пред множество публика, загива авиаторът Чарлз Ролс, един от основателите на компанията Ролс-Ройс. Решението на Фердинанд да лети с аероплан се формирало у него постепенно. Първо царят провел разговор с дьо Ламин и останал впечатлен от неговите познания за летящите машини. Признал, че иска да изпита усещането от летенето, но бил твърде тежък със своите 100 килограма. Тъй като рискът от злополука не можел да бъде изключен, трябвало да се процедира така, че да не бъдат застрашени интересите на България. Затова била съставена „заповед за поредност“: първи с аероплана летял княз Кирил, след това дошел ред на престолонаследника княз Борис (на долната снимка). Така представя нещата дьо Ламин. През това време било взето решението цар Фердинанд също да лети. Дьо Ламин обяснява: „След консултация с хората от свитата си, царят побъбри известно време с г-н Ингенблеек. После, след като кацнах с княз Борис, ми казаха, че царят на свой ред ще заеме неговото място в моя апарат. Освен излитането, което беше доста трудно поради корпулентността на царя, полетът беше приятен. Получи се дори толкова добре, че след първата обиколка, докато хората от свитата на царя даваха сигнал за кацане - моят пътник поиска да лети още! Не може да се противоречи на държавен глава, така че направихме втори тур.“ От една от направените снимки се вижда, че теглото и обемистата фигура на Фердинанд са създали трудности и на самия него: няколко души му помагат при качването му в аероплана. Сам царят, който бил известен с острия си и хаплив език, но имал и невероятно чувство за самоирония, казал, преди да се качи на машината: „Много съм дебел, за да летя, но все пак нека летим”. Теглото и корпулентната фигура се посочват като причина за трудностите при качването на Фердинанд в аероплана, но трябва да се има предвид, че той е имал и двигателни затруднения, тъй като е страдал от подагра. Затова се е придвижвал с бастун. Целият полет с цар Фердинанд траял точно 7 м. и 18 сек. на височина 25-50 м. След полета царят бил много ентусиазиран и педантично описал всички емоции, които изпитал, споделя дьо Ламин. На няколко пъти му изказал своята благодарност. Докато двамата вървели един до друг по летището, Фердинанд изведнъж се навел и откъснал малко растение. Проучил го за момент и веднага казал: „Drosera rotundiflora“. Дьо Ламин уточнява, че Drosera било едно от онези особени растения, които ядат насекоми. В Киевит те били често срещани, но на другите места са доста редки. След това продължили разговора си на научни теми. „Разбрах, че до мен върви много начетен мъж“, завършва белгиецът разказа си за първия „летящ“ цар. Следобед кметът на Хаселт Портманс организирал в ресторанта на летище Киевит банкет за изтъкнатите си гости. Царят разказал пространно, на перфектен френски език, за участието си в европейската политика. Фотографите от Хаселт Огюст и Селестин Бланкарт (Auguste & Célestin Blanckart) са направили доста снимки по време на събитието, състояло се на 15 юли 1910 г. на летище Киевит. Подбрани фотоси с допълнителна информация били изпратени на някои от илюстрованите информационни издания. Показаната горе снимка с Фердинанд и дьо Ламин, заели места в аероплана Фарман преди излитането, е от френското списание La Vie au grand air, броят от 23 юли. Две снимки са отпечатани в The Daily Mirror от 27 юли. Едната показва князете Борис и Кирил, наблюдаващи полета на баща им цар Фердинанд. Другата е същата, като в La Vie au grand air: цар Фердинанд и дьо Ламин в самолета преди излитане. The Illustrated London News от 6 август представя три снимки: Борис и Кирил наблюдават полета на баща им; Фердинанд и дьо Ламин се подготвят за излитане (тук около аероплана има повече хора); Цар Фердинанд се качва на аероплана. Няколко седмици по-късно в Киевит прибивавал друг високопоставен гост: 16-годишният румънски престолонаследник принц Карол. Той бил два пъти на летището, но не получил разрешение от баща си да лети. Суверенът смятал, че рискът за неговия наследник е твърде голям. Рекордът, поставен от цар Фердинанд на 15 юли 1910 г., обявен като „първият монарх, издигнал се в машина, по-тежка от въздуха“ не трябва да се разбира в тесните граници, само като постижение на владетел на монархия. На практика Фердинанд е пръв сред всички държавни глави, независимо дали става дума за монарси, президенти или премиери. Затова в Уикипедия в „Списък на първите в авиациата“ (List of firsts in aviation) е отбелязано, че Фердинанд I Български е първият държавен глава, летял със самолет (First Chief of State to fly on an airplane). И като документ за това се посочва съобщението на The New York Times от 16 юли 1910 г. (показано в началото на статията). На 11 октомври 1910 г. с аероплан лети и Теодор Рузвелт, който по това време вече не е президент на САЩ. Затова и в The Illustrated London News коректно го посочват като експрезидент. В Америка обаче, събитието е отбелязано доста шумно. Тъй като на американците им е било известно, че вече има държавен глава, летял с аероплан, за Рузвелт обявяват, че бил „първият американски президент, който лети с аероплан“. Спомена се, че полетът на цар Фердинанд с аероплан е бил възможен, тъй като визитата му в Киевит била неофициална и не се спазвал протокола. Не е ясно какво точно е изисквал този протокол, но именно той е станал причина испанският крал Алфонсо XIII да не стане той първият монарх, летял със самолет. И то повече от година по-рано от българския цар. Le Petit Parisien от 7 март 1909 г. съобщава, че крал Алфонсо XIII посетил гостуващият в Испания американски авиатор Уилбър Райт (един от двамата братя, взели активно участие в изобретяването на аероплана) и поискал от него да му обясни и „най-малките подробности за неговата машина“. Уилбър изложил методично всичко, след което двамата събеседници заели съответните места в аероплана. Включени били и витлата му, но авиаторът се издигнал сам в небето. Кралят се зарадвал, че е станал свидетел на „възхитителния полет на чудната машина“, но съжалявал, че не може да придружи авиатора във въздуха. „Протоколът се оказа безмилостен и накара Алфонсо XIII да разбере, че неговото величие го привързва към земята, която той не бива да оставя под никакъв предлог, за да се издигне във въздуха“, се коментира в края на съобщението на френското списание.

5.1. Сондажи на Русия за споразумение с Англия Отлагането на започването на работата на конгреса на великите сили било по причина, че не може да се стигне до някаква приемлива конкретна програма, по която да протекат дебатите и се вземат решенията. „Озовахме се в задънена улица“, характеризира образно ситуацията Шувалов и обяснява: „Ние искахме да се свика конгрес, но не искахме да се обсъждат неговите принципи и границите на неговата компетентност, както справедливо искаха другите кабинети, тъй като нищо не може да бъде по-тягостно от конгрес, който няма определена програма. Ние също не искахме да представим на обсъждане от Европа всички членове на Санстефанския договор, освен членовете от общ характер... Англия изискваше целият Санстефански договор да бъде представен на конгреса и всеки негов член да бъде подложен на обсъждане... Нито едната, нито другата страна можеше да се отрече от декларацията си, без да урони своето достойнство. Свикването на конгреса ставаше невъзможно. Военните приготовления в Англия се усилваха, граф Дарби падна и маркиз Солсбъри, като взе портфейла на министъра на външните работи, към който той изглежда отдавна се стремеше, издаде съвсем неуспокоителния циркуляр от 1 април 1878 г. В същото време граф Андраши побърза да използва промяната в личния състав, за да се сближи с Англия; неговите опити бяха приети с готовност от лорд Солсбъри. За конгреса престанаха да говорят и княз Бисмарк се ограничи с преговори за онова, което се наричаше „едновременно отстъпление“. При създалото се настроение в Европа за ревизиране на Санстефанския договор и нежеланието на мнозинството в Русия да се започва нова война, руското правителство решило, че за да излезе от „задънената улица“ трябва да направи опит да се споразумее с английския кабинет, като направи някакви отстъпки от подписаните вече клаузи в прелиминарния договор...

4.1. Проблемите със свикването на конгреса Английското правителство още на 24 януари/5 февруари се отзовало на поканата на Андраши да вземе участие в европейската конференция, като също направило някои предложения и уговорки. Първо поискало Гърция да бъде допусната за участие в работата на форума с право на глас, еднакъв с правото на държавите, подписали Парижкия договор. Използвайки повторната покана, вече за конгрес, на 25 февруари/9 март Дарби отправил до австро-унгарския посланик в Лондон Бойст официална нота с искане на конгреса да подлежат на обсъждане всички без изключение въпроси, съдържащи се в мирния договор, сключен между Русия и Турция. И никакво изменение на установения с предишните договори международен ред да не бъде признавано за действително, без общото съгласие на великите държави. ..... руското правителство се обявило категорично против английското предложение целият Санстефански договор да бъде подложен на ревизия. Тъй като това искане било поставено като условие, при чието изпълнение Англия ще участва в бъдещия конгрес, станало ясно, че при тези обстоятелства към него момент било невъзможно да бъде свикан конгрес, в който да участват всички велики сили.

Трябва да се има предвид, че Берлинският конгрес става възможен, едва след като Англия се съгласява да участва в него. А тя се съгласява, след като е подписано споразумението Шувалов-Солсбъри, с което Източна Румелия остава под турско управление. Много трудно е да се прецени как биха се развили събитията, ако Русия и Австро-Унгария стигнат до споразумение, но Англия откаже да участва на конгреса.

Архитект Петър Диков, който беше главен архитект на София 10 години, от 2006-а до 2016-а, прави поредица от спомени за работата си за Столична община. Под спомен номер 37 той разказва доста абсурдната история с още по-абсурдния паметник на цар Самул, който бе поставен до църквата "Света София", с авторството на Явор Хайтов. Оказва се, че когато паметникът е сложен и очите му започват да светят, общината е изненадана. Архитектът не е споделил идеята си предварително. Не стига това, ами паметникът изобщо не е трябвало да бъде там, защото никак не се вписва в пространството. Но се намесва президенството, тогава оглавявано от Росен Плевнелиев, и фондацията на д-р Милен Врабевски урежда Самуил да бъде сложен до църквата "Св.София". След като се изхабили диодите, общината отказва да ги подмени и Самуил престава да свети. Ето и разказа на арх.Диков: "Паметникът на цар Самуил сигурно е единствения български паметник станал световно известен веднага след откриването му. Всички си спомняме каква реакция у нас и в доста световни медии възбудиха светещите очи на статуята и колко вица се родиха от това. А как се случи всичко това. През 2014 г. на 6 октомври се навършваха 1000 години от смъртта на цар Самуил. За тази годишнина, по инициатива на Фондацията „Памет Българска“ и нейния председател д-р Милен Врабевски, в Столична община и в НАГ подготвяхме повече от година. В началото на март 2014 г. бе обявен конкурс за паметник на Самуил, спонсориран от Инициативен комитет. Мястото, което бе определено и за което бях издал виза, бе в градината пред църквата „Св. Георги“, на ъгъла на ул. „Самуил“ и бул. „Патриарх Евтимий“ – две улици, носещи имената на двама български мъченици, с които свързваме приключването на цели периоди в българската история – със Самуил – края на Първото българско царство, а с Патриарх Евтимий – на Второто. Конкурсът бе спечелен от скулптора Александър Хайтов. Скулптурната фигура бе с доста детайл и в естествени пропорции без стилизиране. Веднага след решението на журито бе възложено изработването на скулптурата, а в общината започнахме да подготвяме градината за цялостен ремонт и разполагане на паметника. В средата на септември 2014 г. обаче ме уведомиха, че по инициатива на президента и служебния премиер мястото на паметника се премества до църквата „Св. София“. Мотивът бе, че Самуил бил кръстен в тази църква. Предложението беше мястото да бъде от южната страна на подхода към катедралата „Св. Александър Невски“ до скулптурната композция на Любомир Далчев „ослепените Самуилови войници“ и с поглед на север към църквата „Св. София“. Това място не бе съобразено изобщо със съществената разлика в стила на двете скулптурни творби, както и с факта, че фигурата на Самуил бе с много детайл и поставена на това място ще е в контражур - срещу слънчевата светлина, този детайл изобщо няма да се възприема. Успях все пак да се наложа и да променим мястото - от другата страна на подхода към катедралата, с поглед на юг и със съществуваща зеленина за гръб на фигурата, която зеленина го отделя достатъчно добре от паметника на Иван Вазов. Процедурите по смяна на първоотреденото място, подготовката за изграждане на постамента, осигуряване на захранване за осветлението и други подробности ни отнеха седем месеца и както обикновено се случва не успяхме да довършим и открием паметника не само на датата, но и в годината на кръглата годишнина. Все пак на датата – 06.10.2014 г. с тържествен водосвет и в присъствието на президента, служебния премиер и кмета на София, бе положен основния камък на паметника. След завършването, шокиращо за всички – и за общината и за гражданите, се оказа, че очите на статуята на Самуил светят – не в преносен смисъл, а съвсем директно. Това хрумване на автора не било споделено с никого. Реакцията бе не само в България, а и извън нея – това със светещите очи бе световна сензация. Имаше предложения от граждански организации официалното откриване на паметника да се отложи. Но на 08.06.2015 г., както бе предвидено, се състоя официалното откриване. В края на 2018 година светещите очи угаснаха безвъзвратно, защото общината отказа да поднови захранването на диодите им. Като любопитна подробност към този разказ е една моята среща с проф. Божидар Димитров – светла му памет. Още по времето на изграждането на паметника той дойде при мен по някакъв повод и аз от любопитство го попитах вярно ли е, че Цар Самуил може да е кръстен в църквата „Св. София“. Професорът се усмихна и каза – по онова време „Св. София“ е действала само като гробищна църква, така че няма как там да са кръщавали или да са давали първо причастие на когото и да е .... Все пак обаче, паметникът на Цар Самуил в момента е единственият паметник на български владетел в центъра на София след разрушаването на монумента „1300 години България“..." https://www.segabg.com/hot/category-bulgaria/yavor-haytov-iznenadal-stolichna-obshtina-sveteshtite-ochi-na-samuil В заглавието явно има грешка. Както се вижда от текста след това, скулпторът е Александър Хайтов, а не Явор Хайтов.

Според Стоян Заимов Л. Каравелов, Ангел Кънчев, В. Левски, Атанас Узунов и Хр. Ботев по чувства и по мисли били сенсимонисти. (Миналото, бел. на с. 531) Социальные идеалы сенсимонизма Сенсимонисты были убеждены в том, что уже скоро настанет время, когда всякая эксплуатация человека человеком прекратится и все люди соединятся в ассоциации: «Всеобщая ассоциация — вот наша будущность. Всякому по способностям, всякой способности по её делам! — вот новое право, которым должны быть заменены права завоевания и рождения, человек не будет более эксплуатировать человека, но... будет эксплуатировать мир, отданный во власть ему». Существующее анархическое хозяйство уступит место централизованному, плановому хозяйству[6]. Эта организация будущего имеет, однако, мало общего с системой коммунизма, в которой «все части равны»: сенсимонизм стремится не к уничтожению собственности, а лишь к преобразованию её, что бывало и раньше. «Изучая историю, мы видим, что законодательство никогда не переставало вмешиваться в организацию собственности: или оно определяло природу предметов, которые могли быть усвояемы в собственность, или регулировало пользование собственностью и передачу её». При этом видоизменения собственности совершаются так, что она делается достоянием все большего числа трудящихся лиц и в то же время все благоприятнее становятся для трудящихся их отношения к капиталистам. «В будущем единственное право на собственность будет заключаться в способности к мирному труду и состоять в направлении, употреблении и эксплуатации собственности» без права передачи её другому лицу. Владельцы земель и капиталов превратятся в простых хранителей орудий производства, распределяющих их между рабочими. Такая организация низведет царство Божие на землю, укрепит господство свободы, уничтожит привилегии рождения. «Нам беспрестанно повторяют, что собственность есть основание общественного порядка; мы сами провозглашаем эту вечную истину. Вопрос только в том, кто будет собственником?.. Человечество устами Иисуса провозгласило: нет более рабства; устами Сен-Симона оно провозглашает: всякому по его способности, всякой способности по его делам, — нет более наследства!» https://ru.wikipedia.org/wiki/Сенсимонизм

По-долу е представен колаж на откъси от книгата „Культ героев в античном Северном Причерноморье“, издадена през 2001 г. Автор е П. Д. Диатроптов. Сканираното копие, което притежавам, е в трудно четим вид. Може би трябваше да препиша текста, но реших, че ще ми е по-удобно да го представя в този колажен вид. Това е посочената в текста рисунка 10, има я и на корицата на книгата: Че Тракийският конник се е подвизавал по българските земи по римско време, свидетелства една акварелна рисунка на Феликс Каниц, направена при т. н. Римска колона „Марков камък“ край село Мусина, което е близо до Русаля и се свързва с Никополис ад Иструм. Детайл от рисунката: Повече сведения за този сюжет има тук http://strannik.bg/o/5564/rimska-kolona-markov-kamak-dikilitash/

Ако за Асен, син на стария Асен, не е съвсем ясно защо се е назовал Йоан, то за Йоан Александър и наследниците му може да се проследи по-подробно как и кога е станало това. Българският превод на Манасиевата хроника от 1345 г. дава яснота относно имената и титулатурата на мецената (виж Стара българска литература, том 3). В пояснението, изпълняващо и ролята на заглавка на хрониката се казва: „Тази книга беше преведена от гръцки език за цар Александър” (с. 241). По нататък в съдържанието на хрониката, в главата „Царуването на Теодосий Малкия“ има добавен текст, който в оригиналния ръкопис не е в червен цвят, както другите добавки, затова е подминаван и не е добил популярност. Този текст не е дело на Константин Манасий. В редовете преди добавения текст Манасий отбелязва падането на Римската империя по времето на Ромул, който в хрониката е назован Ромил. „Рим, лишен от управници, съветници, патрики, бил осъден да се мъчи като вол над браздите земни, понесъл на плещите си ярема варварски“, чертае участта на Рим Константин Манасий. След това следва въпросната добавка, която гласи: „Такива неща случиха се на стария Рим, а нашият нов Цариград гои се и расте, укрепва, подмладява се. Докрай така да расне, хей царю, ти който си над всичките царуващ! Той има толкова пресветъл светоносещ дар, велик владетел и победоносец величав, от корена изхождащ на Йоана всепреславен, българският цар Асен, наричан Александър, прекротък, милостив и покровител на монаси, на бедните кърмител, цар на българи велик! Нека неговата власт безброй слънца отмерят...” (с. 279). Вижда се, че царят, наричан в началото на хрониката Александър, е всъщност и цар Асен, чийто корен е от всепреславния Йоан. Малко объркващ е горния прочит по отношение на Асен. Все пак, както бе казано, поръчителят на превода на Манасиевата хроника си е цар Александър, а не цар Асен. Но пак имаме Асен и Йоан, без да е съвсем ясно каква е връзката между тях. Цитираният текст е взет от въпросния том на Стара българска литература. Може и да не е съвсем точно преведен, затова представям и оригиналния вид на текста за сверка. В друг малко по-ранен български ръкопис „Похвала на цар Иван Александър от 1337 г.”, поместена в Софийския псалтир, наречен още Иван Александров песнивец, с венцеславения по адрес на благодетеля („той ми се струва втори Александър от древността”), четем следното: „Радвай се, застъпнико на верните! Радвай се, българска славо и похвало! Радвай се, царю Александре! Радвай се, Иване! Радвай се с благочестивата си съпруга, с царица Теодора! Радвай се със сладките ваши чеда – цар Михаил Асен и Страцимир, и Асен!”. За да не се обърка българския читател, пожелал да посети страниците на „Стара българска литература”, том 2, където е поместена горната творба, съставителите на сборника ни обясняват по повод гореписаното, че „синовете на Иван Александър от влахинята Теодора”, са се казвали „Михаил Асен, Иван Срацимир, Иван Асен”. „Иване“ в оригиналният текст трябва да е „Йоане“. Имаме разделяне на името от прозвището или титлата, както е направил Патриарх Евтимий, отбелязвайки, че Асен бил назован Йоан. Заглавието на Манасиевата хроника и по-ранният текст от похвалата, обаче, определено показват, че името на царя е Александър, който е приел прозвището Йоан, посочвайки го за основател на династията. Срацимир през 1337 г. още не е Йоан, става такъв по-късно. Има проблем с изясняването на въпросният Йоан титла ли е или фамилия. Но има и автентични сведения, че не става дума за лично име и по елементарен начин то да се приравнява с Иван. Трябва да се работи по въпроса, а не той да се замита под килима с мотото „Такова животно няма“. Аз обръщам внимание върху някои документирани факти и постепенно попълвам пъзела, но засега не мога да го наредя така, че и на мен да ми изглежда убедителен. Все пак, ако не можем да постигнем истината, е хубаво да отстраняваме неверните неща, намерили трайно място в нашата история.

5 (арх. № 217). † Іѡань Михаиль воевода и господинь, дават господство ми сіѧ ѡризмо господства ми сѣмзи Брашовѣном и Рѫжновѣнѡм, іако варе кои чл(овѣ)кь ѿ земѧ господства ми рѡдїтелѣ и господства ми имат дльгь ѹ Брашовѣнь, а онь да подет тамо, да си ищет дльгь ѡт длъжника; ако мѹ не би платил ѿ волѧ, а тои да го тѧглит прѣд пръгари, да ако щѫт имѣти ѿ кѫдѹ взѧти, а тїе мѹ щѫт платит. Аще ли не би имал длъжникот ѿ кѫдѹ платит, а онь да си бїе ѡчи, що нѣ сї е дал добитьк ѹ добра чл(овѣ)ка. А никто да не смѣеть взѧти зде залѡг ѿ правѣх людї, ѿ Брашовѣн, и нигде се не заложѫт. Ѡти варе кто се би́ покѹсиль да им позабавит, аще и влас един, имат изгинѫт ѿ родїтелѣ господства ми и ѿ господство ми. Нѫ котрижде да си ищет тамо длъг ѿ длъжника, по ѡризмѹ господства ми. † Іѡ Михаиль воевода, милостїѧ божїѧ господинь. http://macedonia.kroraina.com/lm/lm_6a.htm#g3 ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– 17 (№ 227). † Пръгаремъ ѿ Брашов. † Іѡанъ Радѹлъ воевода и господинъ вьсеи земи ѹггровлахіискои, пишет господство ми приіaтелем господства ми, пръгарем ѿ Брашов. Тѹзи, защо мѣ сте просиле за вамѫ ѿ Длъгополе, а не бъдет. А господство ми е оставилъ, по-мнѡг(о) да не бѫдет. Ѹчинило е господство ми, да бѫдет по законѹ, како е билъ ѹ дни Мирче воеводе. И тази щѫ дръжат, толко вие да дръжите. Сираком господства ми криво да им не бъдет. Занъ е мило ѿ вас господстствѹ ми. И богъ ви веселит. † Іѡ Радѹл воевода, милостиѧ божїѧ господинь. http://macedonia.kroraina.com/lm/lm_6a.htm#g3 –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– Дако-ромънитѣ и тѣхната славянска писменость. Отъ Д-ръ Л. Милетичъ и Д. Д. Агура. 15__ [[ Мунтения (Valachia montana) не е резултатъ отъ разпокѫсваньето на „ромъно-българско царство”. Но титлата Iw значи Іоанъ и е взета направо отъ титлата на Асѣневцитѣ. Въ Влахия е имало плътно българско население, което е наложило и на Ромънитѣ своятъ езикъ като официяленъ ]] ... Ксенополъ казва (II. 219.), че българскитѣ думи, съ които се означаватъ службитѣ въ Влахия, неопровержимо показвали, че те били въведени отъ българското царство, което е било на югъ отъ Дунава. Ала какъ е станѫло това? Споредъ Ксенопола, българскитѣ държавни служби и изобщо българската организация Ромънитѣ приели отъ България „поради голѣмата омраза къмъ Маджаритѣ”. Това е станѫло слѣдъ като Ромънитѣ се устроили въ Влахия; тогава именно влѣзли въ приятелски, сношения съ Българитѣ на югъ отъ Дунава, и отъ тѣхъ приели номенклатурата на тѣхната администрация, толкова по-лесно, че били еднакви по вера и по черковния езикъ, който е билъ въведенъ и като официяленъ езикъ. Ала това обяснение, за което Ксенополъ мисли, че твърдѣ лесно се дава (foarte lesne), не се съгласява съ историческитѣ факти. Противъ това тълкуванье говори и онова „Iw”, съ което се захваща титлата на влашкитѣ и молдавскитѣ войводи. Различни тълкувания сѫ давани на това Iw, а най-сетне всички признават, че то е взето отъ титлата на българскитѣ царье отъ Асѣневския родъ, и то още отъ времето на Калояна или Іоаница, както го казватъ Ромънитѣ. Ето какво е писалъ Венелинъ по тоя въпросъ въ свое време. Той казва, че въ негово време въ Влашко нѣкои (lе vulgaire) мислели за въпросното Iw, че то означава Iwaнъ, а други Iwна, трети Iwвъ, и споредъ това тълкували, че всичкитѣ войводи нарицательно се казвали Ивановци, Іоновци или Іововци, и че въобще никой не знаелъ добре да разтълкува това Iw. Слѣдъ това Венелинъ продължава: „Думата воевода първоначално не е била титулъ на независимъ владѣтель, а название на областенъ управитель. Басарабъ, т. е. сегашна Влахия, е била българска область; поради това е ясно, че нейнитѣ войводи сѫ били чиновници или намѣстници на българскитѣ царье. Думата войвода е останѫла въ титлата и тогава, когато казанитѣ управители станѫли независими отъ България. Къмъ думитѣ „Воевода Басараба” сѫ прибавяли още: „и господинъ всей земли Угровлахійской.” Извѣстно е, че се туря „милостіѭ Божіеѭ” прѣдъ титулатурата; ала прѣдъ титлитѣ на подчиненитѣ власти се споменувала слѣдъ „Божіеѭ” и върховната власть, така нпр. епископитѣ въ Унгария и сега се пишѫтъ: Nos Dei gratia et favente clementia N. Caesaris, Episcopus etc. Така се писали и Басарабскитѣ войводи. Изъ българската история знаемъ, че слѣдъ като паднѫлъ Цариградъ подъ Латинитѣ на 1204 г., българскиятъ царь Іоанъ, на зло на Балдуинитѣ, като владѣлъ съ Румелия и Македония, приелъ титлата „кесарь на цѣла България, Гърцитѣ, Албанцитѣ и Сърбитѣ.” Това е била блѣскава епоха на въстановената България. Отъ този незабвенъ за България Іоанъ произтича и титлата: „Милостно Божіею и Іоанна (кесаря) Н. Н. воевода и проч.” Когато сетнѣ поради вѫтрѣшни раздори потъмнѣлъ блѣсъкътъ на български царье, тогава полу-феудалнитѣ и полу-васалнитѣ владетели на дунавскитѣ и забалканскитѣ страни по една мода гледали да си присвоѭтъ титлата „деспотъ” (δεσπότης), или, както Българитѣ по своему прѣвождали, „господарь.” Господари се наричали въ Цариградъ царскитѣ синове или наслѣдницитѣ на прѣстола, а така сѫщо и други роднини, които имали владения въ Македония, Тесалия, Албания, Морея и Сърбия. Въ това врѣме се явяватъ и Бесарабскитѣ войводи подъ име „господари!” Титлата „господарь” е могълъ да раздава само императоръ или царь. Слѣдъ разстройството на българ. царство, войводитѣ почти инстиктивно означавали въ своята титла, отъ кого произхожда тѣхното господарство; заради това името Іоанъ е останѫло постоянно въ титулатурата на бесарабскiтѣ господари. Но понеже, както въ всѣки титулъ, почнѫли да го употрѣбяватъ и съкратено, най-сетнѣ излѣзло: „милостиѭ божіеѭ и Iw Н. Н. воевода”. Най-наподирѣ билъ изпуснѫтъ и съѭзътъ и прѣдъ Iw. Въ не важнитѣ книжа се изпускало и „милостиѭ божіеѭ” и никой не е забѣлѣзвалъ, че Iw станѫло безъ нужда неразделно отъ името на господаритѣ, а невѣжественитѣ писци продължавали да пишѫтъ Iw, като, обикновено, не сѫ знаели източникътъ и значението му”. Приведохме Венелиновитѣ думи подробно, за да се види, какъ и тогава още, когато тоя въпросъ никакъ не бѣше тъй разясненъ, както е днесь, проницателниятъ Венелинъ въ главни черти вѣрно е сѫдилъ. Ето и днесь, 60 години слѣдъ тия думи на Венелина, историята признава, че титлата Iw значи Іоанъ и че е взето направо отъ титлата на Асѣневцитѣ. И Ксенополъ казва: „Iw въ титлитѣ на влашкитѣ и молдавскитѣ господари е заето отъ българскитѣ царье, които носѣли въ титлата си Іоанъ, отъ царя Іоаница (Калоянъ), синонимъ на цезарь. Тая титла, както и всичкитѣ боерски наименования у Власите, сѫ заети отъ Българитѣ слѣдъ основанието на влашкитѣ господарства. „Войвода” сѫ имали още отъ Трансилвания.” (II. 212.). [1] Ала колкото и да може да се каже, че Iw е заето отъ Българитѣ слѣдъ основанието на ромънскитѣ войводства, пакъ трѣбва особено да се обясни това заемванье, понеже не е въпросъ за заемванье на обикновени служебни и др. термини, а за една важна съставна часть отъ титлата на българскитѣ царье. Венелинъ съ право подозира тукъ силно доказателство, че държавното право на второто българско царство се е простирало и върху странитѣ прѣко Дунава. И ние не можемъ инакъ да разберемъ, какъ е попаднѫло въпросното Іwaнъ [2] въ титлата на ромънскитѣ войводи. 1. Познато е, че всичкитѣ Асѣневци употрѣбяватъ до сѫщь таково Iw или Іоанъ прѣдъ името си, както и ромънскитѣ войводи. Проф. Ксенополъ се убѣдилъ въ тъждеството на романското Iw съ Асѣневското Iw, първо когато госп. Бяну, библиотекарьтъ на ромънската академия, му обърналъ вниманието върху фотографическия снимъкъ изъ Іоанъ-Александровото евангелие, описано отъ Шолвина въ Archiv f. slav. Philologie т. VII. (вж. сѫщиятъ снимъкъ, гдѣто е пълната титла на царя Іоана Александра и въ Мин. Сборн. VII. т. отъ задъ.). Сѫщото е трѣбвало и по отъ рано да се забѣлѣжи въ издаденитѣ български грамоти и надписи отъ врѣмето на Асѣневцитѣ у Шафарика, Срѣзневски и Палаузова. 2. Забѣлѣзваме, че въ оригинала на грамотата на Михаилъ войвода отъ 1418 год., която тукъ издаваме (№ 5.), намѣрихме написано цѣлото име „Іwанъ” вмѣсто обикновеното Iw. http://www.promacedonia.org/lm_da/lm_da_dako-romyni_1.htm#15

Аз съм приел сведението на Асен Василиев за меродавно. Според него „предимето“ Йоан, означаващо „богопомазан“ било въведено по времето на Йоан Асен – богопомазания Асен. Следователно за Йоановците от Първото българско царство не би трябвало да има съмнения дали става дума за име или титла. Във Влашко изглежда възприемат титулатурата „Йоан“ от нас, като любопитното при тях е, че те нямат владетел с име Йоан (!). https://bg.wikipedia.org/wiki/Списък_на_владетелите_на_Влахия Не е сигурно дали „Йоан“ има точно смисъл на „богопомазан“, но да се приема, че Йоан е равностойно на Иван е голяма грешка, като се има предвид, че може да става дума за титла или родствено име. Като пишем, например Йоан Асен, или Йоан Александър, поне се доближаваме до изворите.

Мирче Воевода е бил съвременник на Йоан или Иван Шишман. Твърди се, че дори бил поставен за влашки воевода от българския цар. Сам Мирче се е нарекъл Йоан. Кой го лиши от това „име“?

Като се приеме, че „йоан“ не е Иван, посоченото сведение на Патриарх Евтимий трябва да се разбира като „ Бог въздигна рога на българското царство при преблагочестивия цар Асен, който в светото кръщение бе назован „богопомазан“. Т. е. Асен Младши е бил богопомазан и затова бог му е помогнал. „Богопомазан“ е аналогично донякъде на византийското „багренородни“. При наследниците на „Иван“ Александър се е получил конфуз. Обясняват, че „за да наложи сина си Иван Шишман, втората съпруга на цар Иван Александър – похристиянчената еврейка Сара (Теодора) изтъква довода, че синът ѝ е багренороден, роден в пурпур. Иван Александър отстъпва пред претенциите на Теодора и обявява Иван Шишман за свой наследник, а на Иван Срацимир определя, така нареченото Видинско царство в западна България.“ https://bg.wikipedia.org/wiki/Багренородни Всъщност и двамата сина са станали владетели на царства, понеже са били определени за богопомазани. Разказана с Ивановци, българската история прилича на руска приказка: „Всеки Иван получил по едно царство“.

И къде в двете жития се посочва това, на което ти държеше много преди време: че Йоан Асен е бил инициаторът за битката при Клокотница? Той е нападнал Теодор Комнин. А и в житието на св. Петка е уточнено: „В това време благочестивият български цар Иван Асен, син на стария цар Асен, тържествено и явно подкрепяше яко благочестието...“ АЗЪ ІѠ АСѢНЬ ВЪ Х҃ Б҃ ВѢРНЫ ЦР҃Ь И САМОДРЪЖЕЦЪ БЛЪГАРОМЪ С҃НЪ СТАРОГО АСѢНѢ ЦР҃Ѣ Ако ІѠ е име Йоан, защо синът не посочва баща му да е бил също Йоан, както е представено в руската хроника. Да, това определено е грешка в хрониката. Но че мощите на Йоан Рилски са пренесени в Търново от цар Йоан Асен, е написано и в Проложно житие на Йоан/Иван Рилски от Драгановия миней.

Според Никоновската хроника мощите на Йоан Рилски са пренесени от Средец в Търново от Асан, синът на стария Асан. Бях написал Асен, ама като прочетох Евристей, се поправих, защото и в руския текст е Асан. Проф. Асен Василиев в книгата си „Социални и патриотични теми в старото българско изкуство” (изд. 1973 г., с. 67) е написал за Йоан Александър: Писах навремето по този въпрос в „Защо Шишман е Йоан, а Мирчо Велики не е? https://www.forumnauka.bg/topic/4281-защо-шишман-е-йоан-а-мирчо-велики-не-е/

Наясно ли си, какво точно търсиш? Литературата за Димитър Солунски – деяния, чудеса и пр. е многообразна. Има и такъв момент: Литература о св. Димитрии, созданная в средние века на греческом и славянских языках, велика. Полный Corpus Demetrianum до сих пор не собран и не издан https://www.vostlit.info/Texts/Dokumenty/Byzanz/VII/600-620/Dimitr_Solun/pred.htm Текстовете, свързани с българите и България са в посочения том на ГИБИ.

Винко Прибоевич (на хърватски: Vinko Pribojević) e хърватски историк, доминиканец, формулирал панславянската идея. Счита се за предшественик на последвалия илиризъм и създател на т.нар. хипотеза за балканската етногенеза на славяните. Заедно с неговите сънародници и последователи Мавро Орбини и Юрий Крижанич формира своеобразната хърватска света троица на ранната панславянска идеология в периода XVI-XVII век. Въпреки че, идеологията създадена от Прибоевич не издържа критиката на XIX век, той се смята за първия автор забелязал съществуването на свързани славянски общности - южните, западните и източните славяни. Оправдава съществуването на панславянската общност чрез ясни езикови, исторически и културни маркери с аргументи. Славянският феномен е откритие на Винко Прибоевич. Идеологията му провокира формирането на етикета илирийски език за всички южнославянски наречия по него време, а също така и последвалите лингвистични напъни на Крижанич през следващия XVII век - да създаде изкуствен всеславянски език. https://bg.wikipedia.org/wiki/Винко_Прибоевич

Има виждане, че Инокентий се е объркал, като е възприел думата „власи“ не като овчари, а като „римляни“. В първото писмо до Калоян от 1199 г. папа Инокентий III отбелязва: „А ние, като чухме, че твоите предци са произлезли от благороден род на град Рим и че ти си получил от тях благородната кръв и чувството на искрена преданост, което ти имаш спрямо апостолическия престол като по наследствено право, отдавна вече си поставихме за цел да те посетим посредством писма и пратеници...“ В ЛИБИ 3 обясняват: „Папата твърди, че дедите на Калоян произхождали от благороден римски род. Тази мисъл на папата става напълно ясна, като се съпостави с обикновеното титулуване на Калоян от негова страна – „цар на българи и власи“. Поради политически съображения Калоян приема това внушение за своя произход (вж. писмо № 2). В отговора си до папата (въпросното писмо № 2) Калоян отбелязва: „Аз, Калоян, император на българите и на власите, ти желая радост и здраве. Известяваме на ваша светлост, че получихме вашето пресвето писмо, което ни донесе благочестивият бриндизийски архипрезвитер, и ние го сметнахме по-скъпо от всяко злато и кой да е скъпоценен камък. Затова въздадохме много благодарности на всемогъщия бог, който по своята неизказуема доброта ни посети нас, своите недостойни раби, обърна поглед към нашето смирение и ни припомни за нашата кръв и отечество, от което произхождаме.“ Коментарът тук е: „Вероятно поради дипломатически съображения Калоян приема тук направеното внушение за римския му произход. Възможно е, от друга страна, и самият Калоян да е спекулирал с някаква своя близост към влашкия елемент в България.“ Последното въщност означава Калоян да се е определял като влах. Но възможно е папата от други източници да е научил за власите и дори конкретно за Калоян, който е отбелязан в някои латински извори като Йоан Влаха. Например в ЛИБИ 3 в „Генеалогия на Фландърските графове“ четем: „В 1205 г. от въплъщение господне нашият константинополски император Балдуин, граф на Фландрия и Ано, бил пленен от Йоан, по прякор Влах...“ (с. 302) Васил Златарски е направил също коментар по въпроса. Написал е: „И тъй, Инокентий III, обръщайки се къмъ българския царь съ своето предложение, си послужилъ съ сѫщия мотивъ, съ който обикновено започвали своитѣ сношения съ православнитѣ господари, именно, какво нему е добре известна неговата преданость къмъ римската църква, но въ дадения случай папата се научилъ по слухъ (audito) и за нѣщо повече — за неговото римско потекло. Нѣма съмнение, че Инокентий III тукъ е използувалъ титлата на търновския царь. Въ папската канцелария вече е имало сведения, че тамъ, на Балканския полуостровъ, имало единъ народъ „власи”, който говорѣлъ езикъ близъкъ на латинския; за неговото сѫществуване вече сѫ знаели въ Италия, а, може би, и въ Римъ още отъ времето на първото норманско нашествие на полуострова (1081—1085) — съ тѣхъ е ималъ работа Боемундъ Тарентски въ Тесалия презъ 1083 год.; освенъ това, още въ XI вѣкъ е сѫществувало мнение, че тия власи сѫ потомци на изселници отъ Италия. Затова, понеже отъ кръстоносцитѣ на третия походъ въ папската канцелария сѫ знаели, че търновскиятъ господарь се наричалъ, споредъ тогавашната географска терминология, царь на „власитѣ”, т. е. на българитѣ отъ северна България, Инокентий III не се забавилъ да изтъкне въ първото си писмо до Калояна като най-силенъ мотивъ неговия римски произходъ.“ http://macedonia.kroraina.com/vz3/vz3_1_4.htm Любопитно е, защо Златарски споменава власите в северна България (имало ли е там такива?), а не тези в Тесалия. Но разсъжденията му, защо папа Инокентий III е решил, че Калоян има римско потекло, са логични.

Да довърша защо Асеневци се определят като власи и за кои точно власи става дума. В История славянобългарска, Паисий Хилендарски пише: „По това време в 1170 г. в Търново бил патриарх свети Йоан. Виждал лошото отношение на гърците към българите и плакал и молел Бога със сълзи да ги избави от гръцкото робство. И явил му се светият великомъченик Димитрий. Него били славели и почитали търновските и българските царе от началото, от род в род, от благочестивия Михаил до светия Йоан-Владимир. Тоя свети мъченик закрилял дома и рода на българските царе и бил изпратен от Бога, за да помогне и поднови българското царство в Търново. Рекъл на патриарха да постави Асен за цар на българите. Бог ще бъде с него и българският скиптър ще успее в Асеновата ръка. Така патриархът по божие повелие повика Асен и неговия брат Петър от Влахия. Били от царски род, внуци на Гаврил, Самоиловия син, който бил изгонен, както се каза, във Влахия. Заповядал им да съградят хубава черква в Търново на името на светия мъченик Димитрий. Патриархът повикал българските епископи и господари в Търново за освещаване на черквата. И по божие повеление събрал се много народ. Когато патриархът осветил черквата, донесъл венец и багреница, венчал Асен на българския престол и казал на всички, че му било заповядано от Бога чрез свети Димитрий. Тъй народът от радост извикал гръмогласно: „Да живее Асен! За много години на българския цар Асен! За много години на Йоана, най-блажения патриарх търновски, и на цяла България! За много години!“ Така много български господари се присъединили към цар Асен. Той поставил брат си Петър в първи и велик военен чин и наредил цялата военна уредба по предишния ред, както са имали неговите прадеди — търновските царе. Българският народ се стекъл единодушно като един човек в Търново в помощ на Асен. Събрала се войска и от Влахия, изпратили я влашките господари в помощ на Асен. Волята божия била с Асен. Дошла му голяма помощ отвсякъде, закрепил се на българския престол и отмъстил на гърците двойно за обидата и угнетението, което те 70 години причинявали на българите и взимали тежък данък от тях. Така и те през 60 години давали данък на Асен и неговия син Йоан. Понеже те ослепили българите при цар Самоил и причинявали на българите много тайни пакости, и тях ги постигнало това по-късно от българите. Наели и пратили срещу Асен и България триста хиляди гръцка и от различни народи войска, но Асен и българите избили и поробили цялата тая войска за осем години. Едва тогава престанали да воюват с гърците и да им отмъщават за първата българска обида. В старите ръкописни книги се намира разказ за тоя цар Асен стари как след смъртта на светия патриарх Йоан повикал от Охрид светия отец Теофилакт и го поставил патриарх в Търново. Тоя премъдър и вселенски учител в тия времена просветил и очистил от различни ереси България, също и Влахия. Всички власи окончателно били приели латинската ерес и изпърво четели по латински, тъй като с латините са един род и език. Свети Теофилакт подбудил цар Асена, той тръгнал срещу Влахия, покорил двете Влахии под своя власт и забранил на власите — който чете по латински език и изповядва римско изповедание и вяра, да му се отреже езикът. И им заповядал да четат по български и да държат православната вяра. Така от това време власите се обърнали пак към православието и четели по български език до скоро време. Сега русите отново им превели писанието на прост влашки език. Така с грижата на светия патриарх Теофилакт и цар Асен много народ се обърнал към православието.“ https://chitanka.info/text/3746-istorija-slavjanobylgarska/4#textstart Според разказа на Паисий Асен и Петър били потомствени българи от Македония, но родени във Влахия. Коя обаче? Почитанието на свети Димитър Солунски сякаш подсказва, че става дума за Велика Влахия, която е била близо до Солун. Паисий пише, че цар Асен „покорил и двете Влахии“. Явно става дума за Голяма и Малка Влахия. Малка Влахия или Мала Влахия е планинската територия над и в Етолия и Акарнания, днес в Акарнанските планини в Гърция. Названието идва по другото споменавано от средновековните хронисти - Велика Влахия, означаващо влашките поселения (арумъни) в пиндските планини около Тесалия през средновековието. Когато Стефан Душан завладял земите до Атинското херцогство, той се назовавал и „граф на Влахия“. Поселения от власи (арумъни) се споменават по това време освен в тези две области на Гърция, но и в Евбея, Пелопонес и даже в Крит. Власи има и в Епир - Янина. Според Янинската хроника, деспот Тома Прелюбович Комнин ги използва срещу размирните албанци по тези земи. https://bg.wikipedia.org/wiki/Малка_Влахия В Пространно житие на Иларион Мъгленски Патриарх Евтимий отбелязва: „След много време, когато гръцкото царство обедня и съвсем отслабна, а българското се въздигна много, тогава преблагочестивият цар Калоян владееше българския скиптър. Като прояви голяма храброст, той превзе не малка част от гръцките земи, сиреч Тракия и Македония, Тривали и Далмация, а към тях – Неада и Елада, а също и Етолия.“ (Стара българска литература. Том четвърти. Житиеписни творби. С., 1986, с. 107) Завладявайки двете Влахии, Калоян се определя като "цар на българи и власи".