К.ГЕРБОВ

Това е на база археология. В района на Ергени няма открити български некрополи, но по реките Кубан (Варданис, Куфис) и Терек, реки в Северен Кавказ, има. Значи сведението за Хипийската планина не е съвсем точно, по точно е това за Куфис. Прави впечатление, че българските поселения са край реки.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Ергени Карта, поясняваща арменските хроники и картата по Птолемей.

До средата на 18 век Влашко и Молдова използват като официален език старобългарския и среднобългарския, а кирилицата – до средата на 19 век. https://bg.wikipedia.org/wiki/Румънски_език "Като разглеждаме езикътъ на съобщенитѣ по-горѣ грамоти, виждаме, че той толкова е по-близъкъ на тъй наречената срѣднобългарска редакция на нашия старъ книжовенъ езикъ, колкото грамотитѣ сѫ по-стари, и обратно, че толкова повече се приближава къмъ новобългарския езикъ, като приема и разни чужди примѣси, колкото сѫ грамотитѣ по-нови. Сѫщитѣ тия характеристични черти има езикъть на цѣлата влахобългарска писменость (вж. М. Сб. IX 273 нт.), а то е знакъ, че въ него се е отразявалъ живъ народенъ говоръ, и то постепенно, както се е развивалъ въ течение на двѣ-три столѣтия." http://www.promacedonia.org/lm/lm_7a.htm

Загурия е Трансилвания, която слявяните са наричали Загора. «Пулгхарите-германци» са си германци, а не българи. Става дума за пръгари — граждани, нѣм. Bürger, срав. сръб.-хърв. пургари, пургери. http://www.promacedonia.org/lm/lm_7e.htm Пак там: п а л г а р и: „палгарем ѿ Брашов,” № 32 (въ адреса) вмѣсто обикновеното: „пръгарем” (вѫ. по-долу); л вм. р стои навѣрно вь слѣдствие на народно етимологизуванье: въ Брашовъ е имало и „българи,” а гражданитѣ, нѣмци, ги наричали „пъргари.”

Вярно,че съм се объркал, като съм решил, че началото е от Чаталарския надпис, а то е от Търновския надпис. Хванах се за изписването Κα[ν]ασυβιγη Ωμο<μο>ρταγ. Ама то и в Чаталарския и Търновския надпис е Κα[ν]ασυβιγη Ωμορταγ.

Гръцкият текст е взет от Уикипедия, но е погрешен. Ето как е оригиналния текст на копието на колоната с Чаталарския надпис в музея в Плиска: Това е началото на надписа от колоната и разчитането на Васил Златарски. Цесар също е от латински произход. В състава на българската държава е имало и славяни, които директно са контактували с латинците.

„Ще разсея широко разпространена теза, че едропанелните жилищни сгради в България са с някаква намалена надеждност и дълготрайност и че след известно време трябва да ги разрушаваме. Надеждността на тези сгради е абсолютно еднаква с тази на всички останали сгради, строени по различни системи и не можем да говорим за временно пребиваване на жилищните едропанелни сгради. Те, от гледна точка например на сеизмични въздействия, са много по-устойчиви от всички останали строителни системи“, категоричен е проф. д-р инж. Димитър Назърски, преподавател в УАСГ. В ефира на БНР той посочи, че при строителството на едропанелните жилищни сгради, строени основно през 60-те и 70-те години на 20 век, са спазени всички изисквания за строително качество. „При едропанелните жилищни сгради в контакта на едрите панели – стенни и подови – връзката е със стоманени закладни части. В УАСГ сме правили множество обследвания – има не повече от 10-15% от връзките с начална степен на корозия, която не е фатална. Философията на тези сгради е един вид лего, като в отделните елементи имаме заварки на стоманени закладни части. При панелните сгради, особено при условията на земетръс, не може да се стигне до катастрофални разрушения", убеден е проф. Назърски. ...... Сертификатът за енергийни характеристики на съществуващи сгради удостоверява класа на енергийна ефективност. За съжаление панелните блокове не са с много висок клас на енергийна ефективност, но те подлежат на енергийно обновяване“, посочи Ина Бояджиева, началник отдел "Контрол по енергийна ефективност" към Агенция за устойчиво енергийно развитие. Според нея те не съответстват на актуалните норми за момента и това ги прави нискоенергийни. В България е приета Национална стратегия до 2030 година с амбициозни цели за мерки за повишаване на енергийната ефективност и енергийно обновяване на сградите. https://www.investor.bg/a/335-tsentralna-i-iztochna-evropa/319632-badeshteto-na-panelnite-blokove

Аз я взех тази снимка от интернет и като гледам ракурса, тя е правена почти фронтално. Което е възможно именно с дрон. За съжаление изображението е форматирано, но като се кликне два пъти върху него излиза в максималния си формат 2650х2050.

Плакет от Рилския манастир. МОNAСTHP PHЛA.

Прочита е на Уикипедия и в него има грешка. Името на реката е преставено погрешно като ΤΟΥΝΤΖΑΝ и ΤΟΥΝΤΖΑ. В оригиналния надпис е ΤΟΥΤΖΑΝ и ΤUΤΖΑ, няма Ν. Това е прочита на Златарски: http://promacedonia.org/vz1a/vz1a_prit_15.html

Новый этап в исследовании памятников VIII-IX вв. на огромной территории бассейна Дона связан с именем М.И. Артамонова. Этот этап характерен не только широким размахом археологических работ, но и иной их направленностью. Так, раскопки не ставили теперь целью извлечение из недр земли роскошных и эффектных вещей, в изобилии попадавшихся в Салтовском могильнике. Хотя работы на этом могильнике продолжались и в послереволюционное время, но центр тяжести в изучении культуры переместился на поселения и городища. ............... Вкратце основные выводы М.И. Артамонова заключаются в следующем: 1. Народы, обитавшие в Подонье и Приазовье в VIII-IX вв., представляли собой конгломерат различных, взаимовлияющих друг на друга племенных групп, состоявших в основном из ираноязычных аланов и тюркоязычных болгар. Причём тюркский язык, судя по одинаковым надписям на камнях Маяцкого городища и на баклажках, найденных на нижнем Дону, был распространён в те столетия по всему Подонью — и на аланских лесостепных, и на болгарских степных поселениях, и в кочевьях. 2. В VIII-IX вв. народы Подонья и Приазовья входили в состав Хазарского каганата и переживали, как и сами хазары, бурный период становления феодализма и перехода от кочевого образа жизни к земледельческому — осёдлому. 3. Переход к осёдлости, естественно, вызвал и такие явления, как развитие и расцвет ремёсел и торговли, т.е. рождение салтово-маяцкой культуры. http://kronk.spb.ru/library/pletnyova-sa-1967-0.htm ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– Артамонов съди за тюркоезичието на българите по техните надписи. Дали това е бил разговорният им език не е ясно. Чобанов разглежда ли този въпрос?

Философско определение за склавините.

Зона Замфирова е героиня от едноименния роман на сръбския писател Стеван Сремац – "Зона Замфирова". Стеван Сремац е сръбски писател, роден във Войводина. Премества се да живее в българския град Ниш. След като руските войски и българските опълченци освобождават България от турските поробители, сръбския крал Милан окупира чисто българския град Ниш и по-голямата част от българското Поморавие. Град Ниш след Руско-турската война за съжаление остава в пределите на Кралство Сърбия. Стеван Сремац в романа "Зона Замфирова" описва живота на българите от град Ниш. Романът "Зона Замфирова" е написан на западно българското поморавско наречие. Романът "Зона Замфирова" е екранизиран от сръбска киностудия. Актьорите във филма са сърби, но те говорят на поморавското българско наречие, такова, каквото го е чул и записал в романа си "Зона Замфирова" писателят Стеван Сремац. Името на самата героиня в романа е Зона Замфирова, а не Зона Замфирович, което доказва нейния български произход. https://bg.wikiquote.org/wiki/Зона_Замфирова Филм „Зона Замфирова“: https://www.vbox7.com/play:ea438b30d3

Категорично името е точно "Муртаг". Латинските автори, съвременници на Омуртаг, също са го пишели с "предлог" О.

Западноевропейците слагат и българите сред варварските народи. Някои от характеристиките на варварите са сходни с характеристиките на вулгарите, за които се споменава в ранната западно-европейска история. Синоними на думата варварин (barbarus) са: некултурен, див, дивак. А синоними на вулгар (vulgaris): прост, груб, долен. Възможно е варварин да е синоним на вулгарин, а в конкретните приложения на двете думи да има нюанси. За "варварин" се твърди, че отначало било "чужденец", но се вижда, че употребата на тази дума напоследък е изключително в смисъл на див, груб, жесток. Търди се, че вулгарите, са българи. Показателни за последиците от този факт са думите на Георги Димитров в защитната му реч на Лайпцигския процес: "Aз се отнасям сериозно към съда и не мога да оставя без възражение всичко, което се каза тук. Мен ме обиждаха как ли не, това за мен е безразлично, но във връзка с мен наричаха и българския народ "див и варварски". Наричаха ме "тъмен балкански субект", "див българин". Димитров, разбира се, не е прав. Българите са наричани диваци и варвари заради близостта на етническото им наименование с латинската дума vulgares. И днес българските историци приемат, че изразът „Ziezi ex quo vulgares“ , се превежда като „Зиези, от когото са българите“. https://bg.wikipedia.org/wiki/Зиези

Никакви Българии не са разглеждани на Цариградската конференция. Обозначението "български вилает" на показаната карта няма нищо общо с историческите факти. Думата „България“ е споменавана като географска територия, част от Османската империя, която трябва да се реорганизира административно на два вилаета (области), за които е изготвен „Проект за органически правилник“. На картата, приложена към правилника, няма означение „България“. В самия правилник не се говори за „българи“, а за „християни и мюсюлмани“. Целта на реформите, които трябвало да се проведат, била да се групират, доколкото е могло, християните и мюсюлманите в отделни административни единици. По този начин и управлението на тези едииици ще съответства на етническото мнозинство на населението в тях. Извадки от проекта за органически правилник, отнасящи се до политическото положение на вилаетите: "България. Ще бъдат образувани два вилаета (области), които ще бъдат управлявани според по-долу изложените подобни форми. Източният вилает, който ще има за главен град Търново, ще бъде съставен от санджаците: Русенски, Търновски, Тулчански, Врачански, Сливенски, Плов­дивски (без Султан Ери и Ахъ Челеби) и от казите: Кърклисенска, Мустафапашовска и Казълагачка. Западният вилает, който ще има за главен град София, ще бъде съставен от санджаците: Софийски, Видински, Нишки, Скопски, Битолски (без двете южни кази), една част от Серския санджак (трите северни кази) и от казите Струмица, Тиквеш, Велес и Костур. Начело на всяка от областите ще бъде поставен един валия (главен управител), който ще бъде назначаван за срок от 5 години от Високата порта със съгласието на държавите-гарантки. Валията ще представлява върховната власт и ще надзирава за изпълнението на законите на империята и на особения правилник на областта. Той ще бъде християнин и може да бъде отомански поданик или чужденец. Главният управител (валията) ще управлява областта с помощта на областно събрание, чиито членове без разлика на раса и вяра ще бъдат свободно из­бирани за срок от 4 години от кантоналните съвети, групирани по околии, без всяка правителствена намеса. Административна единица ще бъде кантон (нахия-мюдюрлик) с пет до десет хиляди жители. Като се запазва, доколкото е възможно, съществуващото административно деление, ще се положат усилия да се групират християните и мюсюлманите в отделни кантони. Кантонът ще бъде управляван от кмет, избиран за 4 години между членовете на кантоналния съвет и от самия съвет. Кантоналният съвет ще бъде съставен от представители на всяка община, които ще бъдат избрани за 4 години без разлика на вероизповедание. Няколко кантона (нахии, мюдюрлъци) ще бъдат събрани в санджаци (департаменти), управлявани от мютесарифи или от каймаками (управители), които ще бъдат християни или мюсюлмани според мнозинството на населението в санджака и назначавани от Високата порта по предложение на главния управител (валия) за срок от 4 години. Тяхната длъжност ще бъде да наздирават реда и хода на работите в кантоналните съвети. Системата за събиране и определяне на данъците ще бъде изменена, за да улесни развитието на богатствата на страната, като във всеки случай се облек­чат тежестите на населението. Редовната отоманска армия ще пребивава в крепостите и областните градове. Тя ще бъде предназначена за външна защита на страната. Ще може да бъде употребена във вътрешността в случай на война или по искане на главния управител на областта. Ще бъде създадена милиция или национална гвардия, съставена според населението от християни и мюсюлмани; броят й не трябва да надминава едно на сто от мъжкото население. Тя ще бъде обучавана отделно под ръ­ководството на офицери, назначавани от валията. Ако по негова заповед части на милицията се съберат на брой повече от 1000 души на дадено място, висшите офицери (командуващи и по-горни) ще бъдат назначавани от Ви­соката порта. Жандармерия, издържана от областта, достатъчна за поддържане на общес­твената сигурност и да изпълнява полицейска служба, ще бъде създадена по начин, че числото на християните и мюсюлманите, които ще участвуват в нея, да бъде пропорционално на населението от всяко вероизповедание. Тя ще има офицери мюсюлмани и християни, назначавани от главния управител, и ще бъде разпределена в страната..." При тези условия, наличие на редовна турска армия, макар и в опредени крепости и смесена жандармерия от християни и мюсюлмани, няма как да се осъществи съединение на българите.

Девизът „Съединението прави силата“ е поставен на главната фасада на сградата на Народното събрание, след построяването ѝ през 80-те години на 19 век. Бил е премахнат след 19 май 1934 г. и заменен с „В единението е силата“, впоследствие върнат. https://bg.wikipedia.org/wiki/Съединението_прави_силата Деветнадесетомайският преврат е държавен преврат в Царство България, извършен на 19 май 1934 година от Политическия кръг „Звено“ и Военния съюз с помощта на армията. Новото правителство начело с Кимон Георгиев (19 май 1934 – 22 януари 1935) отменя Търновската конституция, разпуска Народното събрание и забранява политическите партии и революционните организации. https://bg.wikipedia.org/wiki/Деветнадесетомайски_преврат Преди време Цецка Цачева си бе харесала „В единението е силата“ и го пропагандираше. https://dariknews.bg/novini/bylgariia/cecka-cacheva-spasenieto-e-v-edinenieto-na-vsichki-bylgari-771428

Не знаем нищо конкретно за произхода и първоначалния вид на Мадарския конник. Около него има надписи, в които фигурират имената на българските владетели Тервел, Омуртаг и Кормесий, разчитан по-рано като Крум. Затова повечето изследователи приемат паметника за дело на някой от тях. В кръга на шегата, обаче, можем да кажем, че имена на българи има и върху римския Колизеум, но никой не го приема за български. Повсеместна практика е да се драска по нещо съществуващо. Е, Мадарският конник не е „нещо“, а споменатите в надписите не могат да бъдат определени за драскачи като нашите днешни „юнаци“, оставили имената си по стените на Колизеума. Но това, че първите български владетели са оценили качествата на изобразената край Мадара фигура и са поставили имената си край нея, не може да се приеме като факт, че тя е сътворена по тяхно време. Има толкова надписи на Омуртаг, но на нито един от тях няма изобразен конник с куче и лъв. Приемащите, че Мадарският конник е дело на някой от споменатите в надписите владетел, също са на различно мнение кой точно е той. На монетата с изображение на релефа от 1930 г., е отбелязано името на Крум и то в аспект, че именно той е конникът. Днес в Уикипедия, обаче, приемат, че най-признатата теза за прабългарския произход на Мадарския конник, свързва изображението с хан/кан Тервел (701 – 721 г.). Още по-голям разнобой съществува при описанието на самата фигура, което се дължи на голямата природна ерозия, на която е бил подложен паметникът през годините. На практика днес от релефа личат само контурите му. Така изглежда той на появилия се през 2014 г. проект за българска евромонета, който напоследък отново се показва и дискутира в социалните мрежи: Изказаните мнения на специалистите за вида на релефа край Мадара са по-скоро предположения, отколкото констатации. Оксана Минаева е описала в книгата си „Мадарски конник“ от 1990 г. някои от тях. Четем: „Според Т. Герасимов главата на конника е обърната към зрителя. Според Т. Кацаров — е силно разрушена и не може да се каже със сигурност дали е обърната към зрителя, или е в профил. Разнообразно възприемане има и на косата, прическата или украсата на главата на конника. Според Г. Фехер косата е свободно пусната назад. К. Шкорпил вижда две слабо видими черти, об­разуващи с главата триъгълник, който може би е пред­ставлявал нейно покривало. Трудности се срещат и при точното определяне на позата на ръцете. Лявата ръка е издигната леко нагоре над главата на коня, а дясната е силно разрушена. Според едни учени конникът държи с дясната си ръка поводите (К. Шкорпил, Г. Кацаров), а в лявата си ръка някакъв предмет, за който се спори дали това е чаша (Г. Кацаров, Г. Фехер, Кр. Миятев), или рог за пиене (Т. Герасимов). Според Ст. Ваклинов това са поводите на коня, които конникът държи с лява­та си ръка. В тази част, кьдето е ръката, торсът на езда­ча е силно разрушен. Десният крак е слабо очертан в горната си част, но долната половина личи по-добре. Другият крак, който остава зад торса на коня, не е изоб­разен. Противоречиви са мненията относно дрехата на конни­ка. В повечето случаи горната дреха се възприема като къса, до коленете, и надиплена (Г. Кацаров, Г. Фехер, Кр. Миятев). Панталоните - долната част, се възпри­емат като шалвари. Н. П. Кондаков вижда и меки цър­вули, с които е обут ездачът. Т. Герасимов възприема това като обувка без ток и подметка, чийто заострен връх е пъхнат през стремето. Въоръжението на конника също се възприема противо­речиво. Ст. Ваклинов вижда зад гърба на конника пра­воъгълна издатина, която се възприема като калъф за лък. Според Т. Герасимов това не е калъф за лък. В. Бешевлиев смята, че конникът носи на гърба си колчан за стрели. Според Ст. Ваклинов може да се различи ня­какъв предмет, различен от очертанията на полата на дрехата, дълъг около 60 см и широк около 15 см, за който предполага, че е колчан за стрели. Копието на ездача, с което е прободен лъвът, се възприема като дълго или късо. Снаряжението на коня също не е уточнено от изследова­телите. Според К. Шкорпил, Н. П. Кондаков и Г. Каца­ров на релефното изображение са представени стремена. Въпреки че според твърденията на други учени долната част на крака е счупена, Ст. Ваклинов смята, че тя е запазена изцяло и много добре личи стъпалото, което е пъхнато в масивно стреме. Според него ремъкът, на който виси желязната част на стремето, минава нагоре, успоредно с крака пред него. Виждат се също и ремъкът на оглавника, подкоремният и подопашният ремък. Седлото на ездача не е възприето от всички. Само К. Шкорпил, Кр. Миятев, Ст. Ваклинов и В. Бешевлиев виждат зад гърба на ездача висок ръб на седло. Изреждаме целенасочено противоречивите мнения на изследователите на Мадарския конник, за да покажем колко трудно е днес да се направи наново оглед и ана­лиз на реалиите. Най-важните изводи, постигнати досега при изследване­то на реалиите и иконографската схема, са два. Първият се отнася до времето на битуване на представените реа­лии на релефа и етническата им среда — това са номадските народи от средата до края на I хилядолетие от н. е. в евразийските степи. Вторият засяга разпростране­нието на конната сцена и в частност „конник на лов“ най-вече в периода на ранното средновековие в Европа и Азия. По този начин се потвърждава средновековният произход на Мадарския релеф“. Минаева не дава обяснение как тя вижда вида и положението на споменатото копие, като накратко отбелязва, че то „се възприема като дълго или късо“. В статията в Уикипедия определено се посочва, че конникът „с дясната ръка хвърля късо копие върху поваления под предните крака на коня лъв“. Снимките, обаче не потвърждават това. Има снимка, която е качена и на сайта на ЮНЕСКО (показаната горе и с детайл), на която, като че ли се вижда нещо като копие. Но от други снимки се установява, че това е зрителна измама. Под самия корем на коня част от скалата е отчупена, има и направен по някаква причина плитък жлеб, който може да е резултат от одраскване при монтажа на някое от скелетата, издигани за по-подробно проучване на фигурата. Така между ръба, оформен след отчупване на скалата и жлебът, се привижда въпросното копие. Тъй като отчупването тръгва на известно разстояние под корема на коня, то по протежение на това разстояние „копие“ не се очертава. Което обяснява защо се е появил вариантът „късо копие“. Не е ясно, обаче, къде е знаменцето, което в евромонетата е поставено в средата на копието. Отчупването на част от скалата вероятно също е резултат от действията на проучвалите релефа. По него се виждат дупки, които не са резултат от ерозия, а вероятно в тях са били поставени елементи за закрепване на скелето. Възможна е при някой опит за продупчване на скалата, тя да се е отчупила. Най-ранното изображение на Мадарския конник е нарисувал и отпечатал в „Donau Bulgarien und der Balkan, III Band (1879)“, определеният от доц. д-р Тодор Чобанов като шпионин, Феликс Каниц. На рисунката лъвът е полегнал пред конника като покорно куче. И не е прободен с копие. Жив е, даже е навирил опашка. Това подсказва, че конникът не е обикновен човек, а божество, покровител на животните. (Някои предполагат, че е богиня и конкретно сочат Диана.) На снимка, публикувана в специалното издание за Мадарския конник от 1925 г. също не се вижда да има копие. Мадарският конник е намерил място върху левови монети от 1981 и 1992 г., а от 1999 г. се поставя върху редовните стотинки. Но сюжетът, освен че е недостоверен по отношение убийстото на лъва, е и осакатен спрямо оригиналното изображение – липсва кучето. Няма го и на евромонетата. Оригиналният артефакт е подменен с измислената атракция „Конник убива лъв с копие“. (На първата монета като че ли е изобразена жена?) Проф. Никола Мавродинов в „Старобългарското изкуство”, отрича възможността върху български релеф да бъде изобразено убийство на лъв. Приел все пак от показаната тук подвеждаща снимка, че на релефа лъвът е пронизан от копие, авторът отбелязва: „Мадарският конник се отличава по стил и по композиция от релефите на Тракийския конник, гдето лъвът е помощник на конника“. Сюжетът общо взето принадлежал към иранският кръг от сюжети, заключава Мавродинов, но добавя, че от ахеменидската епоха нямало нито едно изображение, в което конник-цар да е убил лъв с копие и да е придружен от куче. Подобен паметник в персийското изкуство нямало и в партската и в сасанидската епоха.

Теофан и Никифор не са знаели, че бъдещите топ историци ще искат да научат точно маршрута на Аспарух, за да го запишат по-подробно. А може и да не са знаели откъде точно е минал той, защото най-прекият път от р. Кубан до Дунав е бил през Кимерийския Босфор и не е било необходимо да се заобикаля цялото Азовско море. https://bg.wikipedia.org/wiki/Керченски_проток#/media/Файл:Locatie_Straat_van_Kertsj.PNG На този въпрос, който съфорумците непрекъснато повдигат тук, считайки го за много провокативен, отдавна е отговорил Васил Златарски: „Пътят, по който е вървял Исперих на запад от Хипийската планина, трудно е да се посочи по липса на данни. И двамата наши хронисти, Теофан и Никифор, които се явяват също еднички извори за историята на Исперих, говорят, че той е преминал Днепър и Днестър и се спуснал към Дунав; за Дон нищо не споменават. Тая непълнота в известието може двояко да се обяснява: или защото Днепър е споменат като западен краен предел на Кубратовата България, с преминаването на който Исперих е излязъл и напуснал държавата, или защото той съвсем не е минавал р. Дон, а се е прехвърлил по Азовско море или през Керченския проток и Крим е достигнал до Днепър. Оттука през Долни Днестър се спуснал към Дунав или, по-право, към устието на Дунав, в днешна Южна Бесарабия. Как е било извършено това движение, така също е неизвестно.“ http://promacedonia.org/vz1a/vz1a_b1_1.html

Това много ми прилича на аргумента: „А вие защо биете негрите?“ В случая Комар разглежда българите преди да бъдат подчинени на хазарите. И за последните не се споменава нищо конкретно. А в писаното се посочват исторически факти от Дунавска България, които явно авторът познава доста добре.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Още един въпрос за „Стани богат“: Следва ли от описанието на Теофан, че четвъртият и петият брат, преди да пристигнат в Панония и Пентапол, са живели на север от Средния Дунав? Текстът съвсем ясно показва, че петимата братя са живели заедно „в земите на прадедите си“. След смъртта на бащата те се разделили. Котраг минал Танаис, това е най източната от посочените реки, преминати от братята: Танаис, Днепър, Днестър, Дунав. Значи братята и баща им са живели на изток от Танаис.

През 2013 г. в скалната света обител край с. Крепча за пръв път след векове запустение, по повод на 1100 г. от създаването на манастира е отслужена Божествена св. Литургия. https://bg-patriarshia.bg/news/parva-sv-liturgia-v-skalnia-manastir-sabor-na-vsichki-balgar

Това изображение върху ваза е дело на древногръцкия художник Дурис. Разчетено е като „Мъж с восъчна табличка“. Това пък са восъчна табличка и стилус. В дупките, изобразени отстрани на табличката в стелата, вероятно са били поставяни стилуси. Сцената върху вазата може да се разтълкува различно. От усмивката на лицето на мъжа, може да се заключи, например, че той има интимни отношения с жената пред него. И може да е поет, който се вдъхновява от красотата на любимата жена и я описва в стихове. Съдейки по изражението на дамата от надгробната стела, може да се предположи, че тя вижда на таблета стихове, посветени на нея.