К.ГЕРБОВ

Печатът на Българското привременното началство в 1862 г. Чети и гледай в прикачения файл: legia_racovski.pdf

Все пак преди да се мине към „обяснение на проблема за произхода на Кирил и Методий“ и „ да видим аргументите за различните теории в науката, борбата между тях, средствата, които се прилагат …“, нека да видим какво все mак е писал Ганчо Ценов за Кирил и Методий. Долните редове са глава VIII от книгата на Ценов „Кроватова България. Покръстването на Българите“. МНИМОТО ПОКРЪСТВАНЕ НА БОРИС 1. Иконопочитателство и иконогонителство Колкото повече византийският морал отслабваше, толкова по-лоши епитети се приписваха на българите. Досега тракоилирийците се считаха за еретици, т.е. за хрис­тияни, но не православни. Отсега те започнаха да се определят като идолопоклонници, което е равно на езичници. Гръцката ду­ма идол значи картина, образ. Същото значи и гръцката дума икон, или икона. Понеже българите обичаха изкуството и поне­же не разполагаха с книжовна ученост, от която да черпят поз­нания за християнската вяра, те рисували образите на Христа, на Божата майка, на светиите и пр. И при наблюдаването на те­зи картини се сещали за Бога и по този начин изпитвали богопочит. Твърде е вероятно, че без това средство християнството едва ли щеше да хване дълбоки корени у българския народ. То­ва гърците наричаха идолопоклонство. Българският цар Омур­таг е обозначаван поради това като идолопоклонец. Най-отчаян гонител на иконите бе византийският император Константин Копроним. Дългите омразни войни, които той води против бъл­гарите, се водеха главно, защото той гонеше иконите, поради което иконопочитателите го нарекоха Копроним (Лайното). Когато император Лъв (813 — 820 г.) запитал монаха Сабатион, какво да прави, за да подчини българите, той му отговорил: Унищожи от основа всяка помисъл за иконите и тогава чак ще можеш да подчиниш българите и да царуваш в мир. Въпреки това Омуртаг подписа тридесетгодишен мир с то­зи император. Понеже договорът им предизвиква недоумение, нека кажем, че продължителят на Теофан, от когото научаваме за този договор, пише, че Лъв го бил сключил с хуните, които се наричат българи. А хуните живееха покрай Дунав, предимно отвъд Дунав, иконопочитателите българи живееха главно в Тра­кия и Македония. В 821 г. се вдигна тракиецът Тома против Ми­хаил II (820-829 г.), наследник на Лъв. Тома, който получи им­ператорска корона от антиохийския патриарх, се опираше глав­но на жителите между Одрин и Мраморно море, към които се присъединили и солунчани, или македонците. Южна Тракия някога принадлежеше към Македония. Тези тракийци и македон­ци се бяха вдигнали против Михаил, защото той не искал да спре преследването на светите икони. Омуртаг обаче, поддържайки свързания с Лъв тридесетго­дишен мир, стоял на страната на Михаил и му предложил услу­гите си против Тома, но те не били приети. Тома и синът му пад­наха в отчаяната борба, в която се бяха хвърлили, но тяхната идея не угасна. След смъртта на Омуртаг, по времето на българския цар Михаил, положението на южните българи се измени. Император Михаил бе наследен от сина си Теофил (829 — 842), който също така бе голям противник на иконите. По негово време сред гърците се появи едно движение за иконопочитта, предводителствано от родения в Сиракуза цариг­радски монах Методий. Разярен от Методиевата опозиция, им­ператор Теофил го хвърлил в тъмница. После обаче се смилил, повикал го в двореца си и установил към него благосклонни от­ношения. Методий използвал това, за да спечели императорския двор, особено императрица Теодора, за своята кауза. Когато в 842 г. Теодора, след последвалата тогава смърт на Теофил, пое регентството над малолетния си син Михаил III (роден в 839 г.), тя веднага уволни иконоборския цариградски патриарх Йоан и на негово място назначи иконопочитателния Методий за цариг­радски патриарх. След отхвърлянето на иконоборството от страна на Византия започнало сближаване между българи и гър­ци. Исторически погледнато, гърците приеха българския прин­цип, обаче по-късната византийска историография, която всичко добро приписва на себе си, изопачава този факт. Тя говори за сближаването между Теодора и Борис следното: Българският княз Борис бил страстен ловджия, затова по­канил при себе си гръцкия монах, художника Методий, да му нарисува една ловджийска картина вкъщи, за да може чрез нея и когато е у дома си, да се наслаждава на лова. Вместо лов­джийска картина, Методий му нарисувал Страшния съд: как, от една страна, праведните блаженствали, а, от друга, грешните се измъчвали. Борис, като видял картината, ужасил се: обзел го страх божи и решил да приеме християнството. Кръстник му станал тригодишният тогава Михаил III и го кръстил на името си — Михаил. След това настанал мир между българи и ромеи. Теодора тогава задоволила исканията на българския цар, като му отстъпила земята от Загора до Дебелт. Тук имаме едно очевидно изопачаване на факта. Със своята картина Методий показа влиянието на иконата (картината) за богопочит. С нея обаче Методий обърна цариг­радския двор към иконопочитта, а не българския към християнството, защото, както посочихме, българите бяха иконопочитатели, за което се преследваха от гърците. Методий нямаше за цел да покръства, а да покаже силата на иконата за богопочит; това се отнася до Теодора, а не до Борис. Вероятно е само, че понеже Теодора прие иконопочитта на българите, тя се е сбли­жила с Борис, и че Борис, за да подчертае това сближаване, е приел името на сина на Теодора Михаил, но това е само едно предположение, защото най-старите свидетелства не го пот­върждават. Вероятно е, че и братът на св. Константин Философ е взел по този начин името на цариградския Методий, но и то­ва е предположение. Същите тези византийски историци пишат, че когато Бо­рис се научил, че жена управлява империята, което е било през 842 г., той веднага съобщил на Теодора, че разваля мирните договори (сключени от Омуртаг с византийския император) и иска да й обяви война. На това Теодора му отговорила, че тя храбро ще се защитава и ако би я победил, той би победил же­на, а не мъж. Тези Теодорини думи смирили Борис; той се уп­лашил от Теодора, и за да не го нападне, решил да се покръс­ти. И това са приказки, защото Теодора не смири Борис с то­ва, че го заплаши с война, а с това, че му отстъпи земята меж­ду Загора и Дебелт. А защо е искал Борис тази земя? Защото тя се населяваше от българи, а Борис си бе поставил за цел да освободи българите от гърците не само в църковно, но и в по­литическо отношение. От по-положителните факти ние обаче получаваме друга картина на тези събития. Така например Хамартол (стр. 728) пише, че българите в Тракия и Македония правели внезапни нападения. Това е накарало Теодора да отстъпи на Борис земя, а не, че Борис бил покръстен от тригодишния й син Михаил. Задълбочим ли се в този проблем, ние разбираме, че сбли­жението между българи и гърци, за което тук става дума, е за­почнало по-рано, преди Теодора, още по времето на император Теофил. Както споменахме, Теофил е бил отначало върл против­ник на иконопочитателите. Към края на живота си той се сбли­жил с Методий. Тогава може би е започнало и сближаването с българите. Преселените поради гръцките преследвания от Крум тракийци, или македонци, като чули, че техните братя в Тракия и Македония се надигат, изявили желание да се върнат в отечес­твото си. Хамартол пише, че по времето на император Теофил, предводител на тези македонци, бил избран Кордил. Той обаче предал управлението на македонците отвъд Дунав на своя хра­бър син Вардан (чисто българско име) и отишъл при император Теофил да иска помощ от него. Теофил му изпратил кораби да вземат македонците и да ги докарат в града (Солун?). Българс­ки господар (на Дунав) по онова време бил Владимир, Крумов потомък и баща на Симеон. Народът решил да се изсели с же­ните и децата в Романия. И „когато българинът Михаил, който се намираше в Солун, излезе (от Солун), започнаха да премина­ват Дунава с всичко що имаха“. Сега пък вероятно е имало разбирателство между българите в Македония и Цариград. След това Хамартол пише, че македонците имали на Дунав разпри с българи-хуни, унгри (уногури), турки (торлаци, както и днес се наричат жителите на запад от Искър), които възпрепят­ствали преселването им, обаче македонците ги отблъснали. По­неже тези хуни се появили пак на следващия ден, тогава изпък­нал младият македонец Лъв, който станал подстратег (подвойвода), отблъснал хуните, след което македонците се завърнали в отечеството си. Щом се казва, че македонците взели да преминават Дунав, когато българинът Михаил излязъл от Солун, явно е, че това движение е станало по един общ план, съставен от цар Михаил. Българинът Михаил е владеел Солун, когато на Дунав е князувал Владимир, бащата на Симеон. Това свидетелство е извънредно важно, защото от него на­учаваме, че оня цар Михаил, който изпрати солунчаните Конс­тантин и Методий да просвещават козарите и панонските сла­вяни, е бил българин, български цар, и е резидирал в Солун, и още по времето на император Теофил. Към това свидетелство нека прибавим и онова, което се казва в Малкото житие на св. Климент Охридски. А то е, че князът на българите Борис бил подновил възраждането си чрез кръщене, а след него неговият син Михаил, който пръв бе наречен цар (император, василевс) на българите, през време на управлението си убеди българите да живеят според обичаите на християните. От това пък свидетелство виждаме, че солунският българс­ки цар Михаил не е бил самият Борис, но с друго име, а Бори­сов син, макар че Константин Порфирогенет (Бонското изд. цар, II.154) го нарича Михаил-Борис. Понеже този Михаил е живеел по времето на император Теофил, тогава пък и преди Теофил е живял и Борис. Върху този въпрос ние тук не можем да се спираме, ще споменем само, че когато на Дунав е князувал Крумовият потомък Владимир, тогава в Солун господстваше Михаил. А това показва, че обширната по онова време българска земя е имала разни господари. Как да се разбира това? Днес при наличието на железници, телеграфи, телефони и пр., едно лице може да управлява стотици милиони хора. Някога не е било така. Тогава всяка област и всяко племе е имало свой господар. Големите държави се създадоха после, като господарите на отделните племена бяха принудени да признаят преимуществото на един от своите сънародници. Тъй е било и в България. И в България отделните племена са воювали помежду си. Омуртаг, например, който господстваше на Дунав, подписа тридесетгодишен мир с император Михаил и даже му предложи услугите си против тракиеца Тома, който начело на тракийци и македонци се бе вдигнал срещу Михаил, защото не искал да спре преследването на светите икони. Сега пък начело на същите застава солунският Михаил. Двата български дяла не са следвали впрочем същата политика. Крум беше преселил едно време известен брой македонци отвъд Дунав. Тези македонци искали сега да се върнат в отечеството си, но потомъкът на Крум, Владимир, не е искал да ги пусне доброволно и оттук препирнята между македонците и българите на Дунав. И сега, както винаги, са описани предимно делата на македонците или илирийците, които пълнят страниците на българската история. Понеже Михаил владееше Солун още по времето на Теофил, легендата, че той е получил името си от сина му Михаил III, се вижда невероятна. Това се подсилва от факта, че съвременниците му, каквито са патриарх Фотий, Анастасий Библиотекарят, пък и архиепископ Теофилакт, са имали работа само с българския цар Михаил. Името Борис, както ще видим по-нататък, не са споменавали. Тук нека да споменем още, че подстратегът Лъв, който върна македонците в отечеството им и в Солун при българския цар Михаил, е бащата на Кирил и Методий. Този факт е много важен, защото от него се вижда, че Кирил и Методий са македонски българи, а не гърци. Че те, като родени в Солун, който се владееше от българина Михаил, са били хора на българския а не на гръцкия император, както твърдят някои, които не са проучвали тези работи. Българите, след като си взеха Дебелт и други български градове, се заловиха за културна дейност. За да се вдигне моралът на народа, е трябвало да се възста­нови западналата българска църква. Като казваме българска църква, разбираме църквата на тракоилирийците, църквата на Евсевий, Улфила и др. За дейността на Михаил в това отноше­ние архиепископ Теофилакт пише следното: Тимотей, Комазий, Етимазий, Евсевий и Теодор напуснаха Никея (след синода в 325 г.) и се върнаха в отечеството си в Солун. След това напус­наха и Солун и отидоха в Тибериупол, който се намираше на се­вер от Солун. Тимотей станал епископ на Тибериупол. Тези све­тни, които отдавна били умрели, се появили по времето на бъл­гарския цар Михаил на мястото, където били погребани и пра­вили чудеса. Щом това стигнало до ушите на българския цар Михаил, той заповядал да им се издигне храм в Брегалнишката епископия и там да се поставят мощите им. С тази работа бил натоварен благородният българин Таридина, Твърдина. За този божи храм бе определено отделно духовенство, което бе обуче­но да слави Бога (да служи винаги (само) на български). Много се казва в тук споменатото. От него се разбира, че Михаил е бил предимно македонски цар. Най-важното обаче, което ние научаваме от горните думи, е че Михаил е бил български патриот, който е искал да освобо­ди българите от гръцко влияние. За да повдигне духа на българ­ската народна църква, той събрал мощите на Тимотей, който е един от първите проповедници на християнството в Македония, както и тези на Евсевий и Теодор, които се считат за основате­ли на тракоилирийската, или българската църква. Понеже гър­ците са считали тези светни за еретици, фактът показва, че Ми­хаил поддържал тракийската църква и е стоял в опозиция към гръцката. Опозицията му се изразява и в това, че след като пос­трои храм на светите хора, считани от гърците за еретици, той нареди да се служи в него само на български, а не и на гръцки, както е ставало дотогава. Тъй като тази Михайлова дейност за­почва още от времето на император Теофил, тя опровергава ле­гендата, че Михаил до 865 г. е бил езичник, и че тогава са го покръстили императрица Теодора и синът й Михаил. Поради своята културна дейност на Брегалница той получи титлата цар. В едно старобългарско съобщение се казва, че същият цар (Михаил) бил построил църкви из българските земи „и на реце Брегалници и ту прием царство“. Храмът на Брегалница се построи от благородния българин Таридина, или Твърдина, който въведе в него българския език. В славянските легенди обаче този Твърдина се нарича Константин. Понеже славянското или българското твърдина на латинс­ки се казва констанция, името Твърдина е преведено на латин­ски като Константин. Че Твърдина е наречен Константин, се вижда и от Успение­то на св. Кирил, в което за иконоборския цариградски патриарх Йоан, когото Теодора замести с иконопочитателя Методий, се казва следното: „Беше тогава Цариградски патриарх Йоан, който бе въздиг­нал ерес, като хулеше светите икони, и затова биде свален от светия събор. При него дойде философът Константин, посрами и поправи злочестивата му ерес. Подир това отиде в Брегални­ца, където приобщи някои от славяните към християнството. Кръсти ги и ги приведе в православната вяра. Написа им и кни­ги на славянски език и пр.“ Тук Твърдина е наречен Философ Константин, защото Твърдина, по поръка на българския цар Михаил, не само че въ­веде българския (славянския) език като църковен език между жителите в долината на Брегалница, но построи и храм там, за да приведе брегалничани към християнството. Но понеже Твър­дина, когото ние отсега ще наричаме Константин, бе роден в Солун, който от сведующите се считаше за гръцки град, и поне­же той бе човек на цар Михаил, което име носеше и цариградс­кият император по онова време, несведующите тези факти ка­заха, че Константин е бил грък и е действал по подбудата на ца­риградския император. За да се засили започнатото дело, трябваше и да се намери нова азбука. Изнамерената от Улфила глаголица беше много трудна за изучаване. Почти всеки от нас е запознат с глаголица­та, обаче, освен филолозите, малцина са онези, които биха мог­ли да прочетат един глаголически текст. Тя е трудна за изучава­не и трудна за писане, затова не е могла да хване дълбок корен. Освен това тя се обяви от гърци и римляни още при появяване­то си за еретическо писмо. За да премахне тези неудобства и да сближи българското писмо с гръцкото и латинското, Констан­тин изнамери други писмена. По-точно той не изнамери много, а взе гръцките и латинските букви от онова време, като приба­ви към тях само белези за звуковете, които не се намират в гръцкия и латинския език. С тази азбука той написа разни богослужебни книги, еван­гелието обаче той не е превел; то е преведено от Улфила. Върху тази тема тук не можем да се простираме. Ще кажем само, че в далматинско Хърватско, което бе заето от готи, кои­то днес са хървати, и сега се употребява глаголицата като све­щено писмо: едно доказателство, че готите са писали с глаголи­ца, която се нарича и готица. Освен това трябва да кажем, че Улфила и неговите прибли­жени действаха предимно в Мизия и Скития, а Югозападна България слабо бе докосната от неговата дейност. А в малкото Житие на св. Климент се казва, че Климент бил заучил писмо­то, което Кирил преработил с помощта на Бога за тукашния (македонския) български диалект. От това се разбира, че преди Константин е имало и друго българско писмо, което се оказало негодно за македонския ди­алект, та Кирил го е преработил в друго. Твърде е вероятно, че Константин даде нова форма на Улфиловата азбука и затова, защото македонските и тракийските българи не са се намирали по онова време в единомислие с дунавските българи, които бя­ха приятели на гърците и с които македонците трябваше да во­юват, за да се върнат в отечеството си и да започнат онази кул­турна работа, която извършиха. Опозицията им против дунавс­ките българи ги накара да дадат и нова форма на Улфиловата азбука, която се използваше в земите покрай Дунав. Когато козарите (днешните украинци) и горнопанонците се научили за това, те се обърнали с молба до цар Михаил да им изпрати някой учен човек, който да направи и у тях същото. Цар Михаил им изпратил същия Константин Философ. Така се раз­пространи българското писмо и между другите скитски или славянски народи.

Успехът на защитата й обаче отсега е поставен под въпрос, защото в рецензията на дисертацията ѝ, на стр. 4 професор д.н. Кристоф Щюкелбергер критикува именно плагиатстването й, сигнализират от БОЕЦ. Парадоксът е в това, че тя говори за етика, а постъпката и е в пълен противовес с тази морална категория. Ето какво се казва в рецензията на професора: “ (…) Някои страници включват дословни текстове, дума-по-дума, без да се споменава препратката: например, стр.72е, в края на глава 2.3, една цяла страница на моя статия е взета буквално, без препратка към моята статия и без кавички за цитиране. По същия начин в глава 2.8 (стр. 89-92) значителна част е взета от моята статия за етиката на тайните служби, от книгата ми “Кибер-етика 4.0”, от стр. 427 до стр. 431. Книгата като цяло се споменава в библиографията, но статията не е в списъка. Тук не става дума за мен като автор, а изобщо за принципа на академичната честност. Като други примери за горните забележки могат да бъдат посочени липсата на цитати (текстове в кавички) и липсата на препратки, които трябва да бъдат коригирани! (…)” Това означава, че министърът на туризма – която е и заместник на премиера Бойко Борисов, Марияна Николова, безогледно е преписала чужд труд, и то не от кого да е, ами от рецензента си. https://narod.bg/2021/03/15/скандал-марияна-николова-лъсна-като/

ИЗ НОВОГО СПИСКА ГЕОГРАФИИ, ПРИПИСЫВАЕМОЙ МОИСЕЮ ХОРЕНСКОМУ Скифия. По старым спискам: Скифия, то-есть, Апахтарк, то же, что страна Турков, начинается от реки Этиля, простирается до горы Емаона (Imaus), и далее за ней тянется до страны Ченов. Гора же Емаон выше и длиннее всех гор. В Скифии живут 44 народа: Согды, Тухары, Ефталиты и другие народы с варварскими именами. В ней много гор, больших рек, пустынных равнин, а также жаркая и безводная область, а в ней огненное поле. Согды живут между Туркастаном и страной Арийцев. Они богаты, промышленны и занимаются торговлею. По новому списку: 34-я страна Азии — Скифия, начинается у реки Атль и простирается на юго-запад до горы Емаон, которою разделяется на две части: на Апахтарк и на Туркастан. К северу она граничит [32] с Неизвестной землей, с запада Сарматией у реки Атль, к югу Врканским морем, Арией и Индией у южного рукава горы Емаон. Далее идут горы Емода, которые отделяют Скифию от Индии. К востоку Скифия граничит страною Ченов. В Скифии обитают 43 народа, между которыми Ихтиофаги, Галактофаги, Херибаци (Rhibii), живущие в Хреав, стране, отнятой у них Берсами. Остальные народы носят такие варварские имена, что излишне перечислять их. Из них мы знаем только народ Бушхов, который в настоящее время живет в той стране. В Скифии есть горы, поля, пустынные и безводные пространства. В ней 5 стран, из которых назовем Согдиане, то-есть, Сагастан или Саке (следует на оборот: Согдиане и Сагастан или Саке (oi Sakai). В этих двух областях обитают до 15 народов богатых, промышленных, торговых, на пространстве между Туркастаном и Арийцами у горы Емаон, которая выше и длиннее всех гор, и имеет форму циркуля или армянской буквы люн, имеющей згиб с востока на юг (?). Один рукав этой горы тянется на запад на 1280 миль, другой на север на 1550 миль, а третий идет по направлению к Неизвестной стране. На 300 миль от локтя к северу на горе находится дорога и ночлег (каравансарай)? для идущих из Сагастана в страну Ченов (Serica) через каменную башню (turris lapidea) в Удивительной долине. Из пятнадцати народов один называется Масагеты, царица которых умертвила Кира; за тем народ Бхух; за ним на северо-западе народ торговых Холозмийцев, где в области Тур добывается Холозмийский камень (должно быть: Харазмийский, то-есть, лапис-лазули) и лучший сердолик. И еще другой народ (пропуск), и еще народ Тухары. Из 43 народов один называется Хептал (Ефталиты), другой Алхон (?), третий Валхан (?), названные так по городам, лежащим на великой реке, Думос. Из гор их вытекает еще до десяти рек.

ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ, ВАСИЛ ЛЕВСКИ (ДЯКОНЪТ) - ЧЕРТИ ИЗ ЖИВОТА МУ, 1883 Г. В качеството си на дякон, учител, певец, слуга и пр. Левски имал възможност да се запознае най-добре и с лицемерната набожност, под маската на която се криели най-големите кепазета. Ето защо той нямал никакво вземане-даване с божите работи и с оня свят. - Разправете ми най-напред: ходи ли тоя човек често на черкова и има ли намерение да посети Света гора? - питал той предварително, когато му обадели, че еди-кой желае да се запише за работник. - Кога ще да се освободим поне от гърците и нашите чорбаджии? - попитали го един път в събранието, частно, в хана на Червен Стояна в Пазарджик. - Когато захванете да ядете месо и през великите пости - отговорил той. Късно една вечер, когато пристигал той в Т. Пазарджик заедно с бай Ивана Арабаджията, срещнали на пътя няколко калугери на коне, които кръстосвали наоколо по проситба. Левски пламнал. Щом той видял тия отвън света хора, които ходели между простото население да го лъжат и заблуждават, наумил си минали години, когато и той ходел така и бил принуден да кисне в килийските развратни вертепи. - Безсрамници, харамоедци! Не ви е срам да крадете и лъжете в името на бога, да ходите да се храните от потта на народа, като че турските бюлюкбашии и заптии му са малко! - Да бъдете проклети во веки веков! Още повече че вие имате пълна възможност да извършите големи добрини! ... Така поздравил Левски някогашните свои во Христе братя, които не се обадили ни черно, ни бяло, а навели глави и заминали. Треперещият тон на Левски, неговият огнен поглед поразил манастирските бикове. Въобще той се е пазел твърде много, когато предлежало да се приеме за работник някой поп или калугер. http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=874%3Aim&catid=29%3A2010-04-24-09-14-13&Itemid=61&fbclid=IwAR3p_qrW7zR-cxYSACumGsPYCI4S8sFvzh5yDbMxqzfffNviZoOsgihU_pA

Как е извършвано „възстановяването“ на някои архитектурни забележителности в България Във в. Култура - Брой 20 (3034), 30 май 2014 бе публикувана статията „Изгубената автентичност“. В нея се прави следната ретроспекция: „През 2008 година директорът на Националния исторически музей Божидар Димитров публикува програмна статия „Всеки град със своята крепост“. В нея той споделя една своя мечта: да бъдат възстановени до зъбер крепостите по българските земи, които сега са в силно руинирано състояние (по негови данни, у нас съществуват над 6000 крепости). Той уверява, че това е напълно възможно, тъй като Венецианската харта го позволява при обстоятелства от технологичен и естетически характер. В статията се предлага списък на близо 30 крепости, които могат да бъдат бързо възстановени с помощта на европейски и общински пари или чрез концесии, за да станат сигурен източник на доходи от културно-исторически туризъм. Никъде в статията не се посочва значението на автентичността на културното наследство. Днес, близо 6 години по-късно, можем да установим, че мечтата на директора на НИМ е на път да се сбъдне. Той самият всеотдайно се е посветил на тази кауза. В многобройни медийни изяви убеждава, че вдигането на паметници изцяло съответства на практиката в Европа и света, където вдигат на поразия хората. Доволен е, че вдигат вече и у нас. Възстановени са до зъбер: порта, кули и част от крепостната стена в Созопол, Пернишката крепост и Цари Мали Град, в момента се надгражда стената на Яйлата, готви се проект за възстановяване на крепостта на Небет тепе в Старинен Пловдив, предлага се да бъде възстановена крепостта в Старинен град Несебъри пр. Засега се очертават около 30 крепости за възстановяване. Финансирането на тази дейност се осъществява чрез европейска безвъзмездна помощ по линия на Оперативна програма Регионално развитие. По данни на Министерството на културата, през последните години в това направление са изразходвани над 80 млн. лв. (за сравнение, държавата осигурява ежегодно 500 хиляди лв. за опазване на цялото българско културно наследство).“ По нататък в статията се отбелязва: „40 години след приемането на Венецианската харта, ИКОМОС отново потвърждава валидността на нейните принципи. Няма основания да смятаме, че днес, 50 години след приемането на Хартата, тя е изгубила своето значение на професионален кодекс на научната реставрация. Доктрината за автентичността засяга в пълна степен и подхода към Световното наследство. Ръководството за приложение на Конвенцията за световното наследство (задължително за държавите, ратифицирали Конвенцията от 1972, между които и България) определя необходимия тест за автентичност и подчертава (вж. параграф 86), че що се отнася до автентичността, реконструкцията на археологически следи или на паметници, или на исторически квартали е оправдана при изключителни обстоятелства. Реконструкцията е приемлива само ако се основава на пълна и детайлна документация и ако в никакъв случай не е хипотетична.“ http://newspaper.kultura.bg/bg/article/view/22251 Днес Медиапул публикува статията „Как крепостната стена на Созопол се оказа незаконна“. Става дума за същата крепостна стена в Созопол, спомената в горната статия. В Медиапул се казва: „Част от крепостната стена на Созопол е незаконна и трябва да бъде съборена. Това е записано в решение на районния съд в Бургас. Става дума за участък от южната стена, построен чрез проект за реставрация и консервация преди повече от 10 години. Според съдебното решение зидът влиза в имота на жалбоподателя Иван Манолов и блокира гледката към морето. Самият той твърди, че е бил принуден да затвори ресторанта си, след като стената затворила имота му.“ По казуса са водени две дела. Съдът установява следното: "Вещото лице е констатирало и че на място няма видими следи от съществуващ старинен архитектурен паметник крепостна стена. Процесната е новоизградена – от нивото на крайбрежната алея, без да представлява възстановка на основи от такава от Античността или Средновековието, чрез надграждане. Със същата е затворена улицата, която осигурява достъп на имота на ищеца до крайбрежната алея, като му е отнет и изгледът към морето. Това от своя страна препятства ползването на собствеността попредназначение – като сезонно заведение". Съдът посочва: "Твърденията на ответната община, че крепостната стена е архитектурно-строителен паметник на културата и частичното премахване на строежа ще го увреди, се опровергават от заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза, видно от което е, че в случая се касае за изцяло нов строеж. Т. е. безспорно се установява твърдяното от ищеца в исковата молба неоснователно действие от страна на ответника – незаконно изграждане на процесната част от крепостната стена. Със същото несъмнено се смущава пълноценното ползване на собствения му имот по предназначение – за сезонно заведение. Като собственик той не е длъжен да го търпи и може да иска преустановяването му чрез премахване на съответната част от обекта". Стената пречела на собственика на имота и той иска да я премахне. И съдът приема, че собственикът е прав, защото стената не била архитектурно-строителен паметник. Интересно колко ли такива архитектурно-строителни паметници има днес в България, при които обаче няма собственик, който да оспори видът им? https://www.mediapool.bg/kak-krepostnata-stena-na-sozopol-se-okaza-nezakonna-news319119.html

Тангризмът е сравнително късна религия. Вижда се и от съчинението на Ибн Фадлан, което е от началото на 10 в. По това време огузите са почитали бог Тенгри, но не се отбелязва това да са правили българите. Може и арабският пътешественик да не е попаднал на случка при тях, в която е замесено името на Тенгри. Но все пак около българите е имало племена, които са го почитали. Фадлан обаче, прави разлика между тюрки, каквито са огузите, и българите, които определя като сакалиба. Каквото и да означава това, българите не са определени като тюрки. Става дума за волжките българи. Името на тюркския бог е фиксирано писмено за първи път в Орхонските надписи, които се приемат, че са от 8 век. При това богът не се е казвал Тангра (т. е. не е завършвал на „гра“), а Тенгри. Като не се знае кога точно, преминавайки от китайски език в протюркски език (?) името му е станало от Cheng-li на Teŋri. Последното твърдение подхранва впечатлението ми, че най-големите изненади в историята се раждат на лингвистична основа. Сведенията за Тенгри научих с помощта на Гугъл от английската статия в Уикипедия, в която обясняват: The oldest form of the name is recorded in Chinese annals from the 4th century BC, describing the beliefs of the Xiongnu. It takes the form 撑犁/Cheng-li, which is hypothesized to be a Chinese transcription of Tängri. (The Proto-Turkic form of the word has been reconstructed as *Teŋri or *Taŋrɨ.) Alternatively, a reconstructed Altaic etymology from *T`aŋgiri ("oath" or "god") would emphasize the god's divinity rather than his domain over the sky. The Turkic form, Tengri, is attested in the 8th century Orkhon inscriptions as the Old Turkic form 𐱅𐰭𐰼𐰃‎ Teŋri. In modern Turkish, the derived word "Tanrı" is used as the generic word for "god", or for the Abrahamic God, and is used today by Turkish people to refer to any god. The supreme deity of the traditional religion of the Chuvash is Tură.[4]. https://en.wikipedia.org/wiki/Tengri На практика най-ранното сведение за съществуването на Тангра, като Тенгри, е от 8 ми век. Нашето изглежда е второто такова. Можем де се опитаме да се похвалим с този факт, но е хубаво да се премислят фактите относно битуването на Тангра по българските земи. Теофилакт Охридски доста е пофантазирал относно съдбата на Омуртаг и неговите синове, но вероятно, точно е отразил светогледа на българите. Написал е, че българите са почитали Слънцето, Луната (Месеца) и другите звезди. Вярно, че те също се намират на небето, но все пак става дума за отделни божества.

В по-общ смисъл хуни се използва за всички конни номадски и полуномадски народи, обитавали източна Европа и централна Азия от края на 1 век до средата на 5 век. Връзката между тези групи не е точно установена. https://bg.wikipedia.org/wiki/Хуни Бог Тангра и знака IYI се свързват с огузите. За Тангра Ибн Фадлан пише: "Напуснахме Ал-Джурджания един понеделник. Беше изминала втората нощ от месец зи-л-киада от 309 година [1]. Спряхме в Рабат, наричан още Замджан или Баб ат-тюрк [Вратата на тюрките]. На другия ден тръгнахме. Спряхме в дом, познат под името "Джайт" [2]. Заваля и сняг. Камилите вървяха едвам-едвам, краката им бяха затънали до коленете, затова се установихме за 2 дни. След това се устремихме към нашата цел - страната на тюрките, не спирайки се пред нищо... ... Подир това наново се отправихме в път, така вървяхме всяка полунощ, та чак до залез-слънце или до пладне. Яздехме бързо, напрягайки всичките си сили. След това спирахме, Като минаха 15 дни, стигнахме до огромна планина и множество камъни. От нея извираха изобилни ручеи. Те прорязваха снагата на планината надлъж и нашир. Когато успяхме да ги преминем, се озовахме при племето на тюрките, известни още с името Ал-Гузия. Те са чергари, жилищата им са дървени или плъстени - рядко се заседяват. Постоянно пътуват. Домовете им са разхвърляни тук и там, в зависимост от това, къде ще успеят да подвият крак. Положението им е окаяно, достойно за съжаление. Могат да се оприличат единствено с лутащи се магарета, непочитащи ни най-малко Аллаха, не се допитват въобще до разума си, тях нищо не може да ги респектира, но се отнасят с най-голямо уважение към възрастните, дори ги наричат "стопанин и глава на семейството"... Чувал съм ги да говорят помежду си: "Няма друг бог освен Аллаха и Мохамед е негов пророк", стараейки се с тези думи да се приближат до мюсюлманите, минаващи пътьом по техните земи, но невярващи в съдържанието на словата, изказани от тях. А случи ли се с някого несправедливост и сполети ли го неприятност, вдига главата си към небето и от устата му се изтръгват неистови писъци, от които може да се разбере само "Бир Тенгри" или "Бир Тенкри" [1], което на тюркски означава "Аллах е един". Всеизвестно е, че на тюркски с "бир" се маркира числителното "един", а с "тенгри, тенкри"- "Аллах". https://sites.google.com/site/hazarskijinformograf/home/hazarskaa-biblioteka/a-bibliografia-na-sajte/ibn-fadlan-ptesestvie-do-volzska-blgaria-10-2004 Огузите са били съседи на волжките българи. „Знакът на Тангра“ пък, е тамга на тюркското огузко племе „кайъ“. https://bg.wikipedia.org/wiki/Кайъ Това, че се отрича тюркската теория, не означава, че тя трябва веднага да се замести с иранска. Последната трябва да се докаже. А засега съществуват само голословни твърдения, базиращи се на лингвистична основа. Ако обаче, стъпим именно на тази основа, то най-вярното заключение ще бъде, че българите са били славяноезични. Но и това трябва да се докаже от други източници. Ето например, обичай във Волжка България, както и храни и напитки, които се свързват със славяните: "Когато наближихме царя на сакалибите (волжките българи) на разстояние 2 дни и една нош път, той изпрати да ни посрещнат негови васали заедно с децата и братята им. Те ни посрещнаха, носейки хляб, месо и просо и тръгнаха с нас.“ „"Всеки, който се жени и устройва някакво пиршество, необходимо е да поднесе на царя си дар във вид на продукти в зависимост от размерите на гощавката, а след това дава и на гостите, като например медовина, вино, пшеница..." Проблемът е, че българите във Волжка България през 10 в. вече са усвоили и обичаи от съседите си. Може би и за това са ги приемали за сакалиба. А за бита на българите от Приазовието не знаем нищо.

Интригата при престоящиге избори е дали ГЕРБ ще спечели най-много гласове и ще има най-много депутати. Тогава ще получи правото първи да състави кабинет. Със сигурност поне две от другите партии, които влязат също в парламента, веднага ще им станат коалиционни партньори. Може и да не го обявят явно, но ще поддържат ГЕРБ. Ще има и депутати, които ще се обявят за независими... В момента ГЕРБ има 94 народни представители, а Обединените патриоти 21. Значи общо 115. Нямат мнозинство, ама управляват. И приемат закони с мнозинство от 61 депутата.

В коя по-ранна публикация е ставало дума за това. Нали още отначало обясних, че при съставяне на правителство няма изискване партията или партиите, които го съставят да имат мнозинство в парламента. Може да се състави правителство на малцинството. "Правителство на малцинството е термин, обозначаващ правителство при многопартийна парламентарна система на управление, чиито съставящи го партии не разполагат с абсолютното мнозинство от местата в парламента. Недостатък на дадената система е възможността за честото внасяне на вот на недоверие срещу правителството. Такава ситуация се преодолява с образуването на коалиционно правителство." 5.2Правителство на малцинството

Аз в момента се занимавам с други въпроси от историята, по-близки до съвременността. И трябва да си припомням какво съм писал преди години, което ме разсейва. Но едва сега, препрочитайки Калайдович и Иловайски ми стана ясно, откъде точно идва наименованието "кирилица". Вече съм писал за това, но беше предположение, сега видях и доказателствата. В Уикипедия е отбелязано: "Традиционно кирилицата е приписвана на Климент Охридски, а името ѝ – в чест на св. Кирил – Константин Философ, на когото Климент Охридски е ученик.“ https://bg.wikipedia.org/wiki/Кирилица Но от бележката на Калайдович към "О писменех" съвсем ясно се вижда, че и през 19 век се е приемало, че тази азбука е съставена от Константин Философ-Кирил. Тази бележка потвърждава извода ми, че иконите и стенописите, на които братята държат буквите А, Б, В и пр., са инспирирани именно от съчинението, чийто автор се е назовал Черноризец Храбър.

Измислиците на византийските автори не водят до заключението, че те са покръстили българите. Патриарх Фотий в едно свое писмо е написал, че „българите по чуден начин приели християнската вяра“. Т. е. и той не е знаел как са били покръстени първите българи. За жалост не си прочел и тази моя статия, за да разбереш как, от кого точно и кога са покръстени българите. Тъй като статията ми вероятно ще засили желанието ти, да продължиш да приемаш Йоан Екзарх като римски мисионер, написал «За буквите», ще те посъветвам да не бързаш да пишеш нещо, докато не прочетеш достатъчно материал по въпроса. И да се убедиш, че «За буквите» не може да се определи за съчинено през 9-10 в. Изложеното е исторически недостоверно. Причината е, че е писано няколко века след мисията на Кирил и Методий в Моравия. Недей да намесваш Йоан Екзарх в грешното твърдение от 14 в. (от тогава е най-ранния текст на съчинението), че Кирил е автор на кирилицата. Тя затова погрешно е наречена кирилица. «Можно ли предположить, что и глаголица есть также изобретение какого-либо лица?», се чуди авторът на долната статия, публикувана през 1890 г. Тогава се е считало, че Константин- Кирил е автор на кирилицата и не са знаели как се е появила глаголицата. Днес обаче, официално се приема, че Кирил е изобретил глаголицата, а кирилицата за първи път се появява в България. Последното се приема, но според мен не е доказано. Иловайский. Вопрос об изобретении славянских письмен. - Недостоверное сказание Храбра. Что в житиях Константина и Мефодия обозначается еще неопределенными выражениями, допускающими разнообразные толкования, то в более позднем произведении, именно в Сказании черноризца Храбра о письменах Славянских, облекается в более определенные формы. Последнее уже прямо приписывает Константину и Мефодию изобретение славянских письмен и переводов Священного Писания на славянский язык. Но в хронологическом отношении между житиями и Храбром существует непримиримое разногласие. По смыслу житий, изобретение письмен предпринято было только вследствие посольства Моравских князей, то есть в 862 году; этот год принимают и наиболее известные слависты, например Шафарик и Бодянский. (См. доказательства, собранные в книге последнего: О времени происхождения Славянских письмен.) Но Храбр приводит самый год изобретения, именно 855-й, и этого года держались некоторые другие слависты (например, Добровский и Гильфердинг). Но если принять последнюю хронологию, то уничтожится сам повод изобретения, приводимый житием, то есть предстоявшая миссия в землю Моравских Славян, так как в 855 году еще не было о ней речи. Притом, по замечанию г. Бодянского, Храбр говорит, что письмена были изобретены во времена Михаила царя Болгарского, Растица князя Моравского и Коцела Блатенского, - между тем как Коцел наследовал своему отцу в княжестве Блатенском только в 861 году. Г. Бодянский указывает и другие обстоятельства, противоречащие 855 году, как времени изобретения письмен. Кто был черноризец Храбр, когда и где писал свое сказание, до сих пор остается неизвестным. Его относят обыкновенно к X веку и даже считают современником царя Симеона, преимущественно на основании следующего выражения: "суть бо еще живи, иже суть видели их", то есть живы те, которые видели Константина и Мефодия. Но это выражение встречается только в одном списке сказания (в библиотеке Московской Духовной академии) и потому дает повод к некоторым сомнениям, то есть не есть ли это позднейшая вставка? А также: действительно ли под словом их надобно подразумевать Кирилла и Мефодия? Далее, мы не имеем списков этого сказания ранее второй половины XIV века; по смыслу же сказания совсем не видно, чтобы сочинитель по времени жил очень близко к Солунским братьям. По нашему мнению, исследователи недостаточно обращали внимания на полемический характер Храброва сказания. Оно, очевидно, было написано с целью защитить уже сложившееся представление о Солунских братьях, как изобретателях письмен, от тех скептиков, которые не согласны были с этим представлением. Например, он указывает на людей, утверждавших, что Константин и Мефодий не хорошо устроили письмена, так как они все еще продолжают устраиваться. А в конце сказания, обозначая время изобретения письмен, сочинитель прибавляет: "суть же и ини ответи, яже и инде речем", то есть существуют и другие ответы или мнения об этом предмете; но о них поговорим в другом месте. Следовательно, во времена Храбра были разные мнения о времени изобретения. Все это указывает, что он совсем не жил так близко к эпохе Кирилла и Мефодия, как то казалось. Мы полагаем, что сказание Храбра едва ли было написано ранее XI века, а следовательно, едва ли ранее того времени, когда деятельность Солунских братьев и происхождение славянских письмен уже сделались достоянием легенды. Храбр недаром намекает в своем сочинении, что были и другие мнения; и действительно, если сравнить между собой все известные нам источники, относящиеся к деятельности Кирилла и Мефодия, то мы найдем значительные разноречия. Наибольшую цену для нас имеют, конечно, источники, современные Солунским братьям, именно латинские свидетельства папы Иоанна VIII и Зальцбургского анонима. Иоанн VIII в письме своем 880 года к Моравскому князю Святополку говорит, между прочим, следующее: "По справедливости хвалим письмена славянские, открытые неким философом Константином, по которым воздается должное славословие Господу" (Litteras denique sclavonicas a Conslantino quodam philosophic repertas, quibus Deo laudes debilae resonent, jure laudamus). А Зальцбургский аноним в своей записке об обращении Баварцев и Хорутан, составленной около 873 года, между прочим, выражается так: "Пока не появился какой-то Грек, именем Мефодий, со вновь изобретенными славянскими письменами" (noviter inventis sclavinicis litteris; см. соч. Бодянского). Что же можно извлечь из этих свидетельств? Главным образом то, что латинское духовенство того времени считало славянские письмена недавно открытыми или изобретенными. Это открытие, судя по словам Иоанна VIII, приписывалось Константину; Зальцбургский аноним не назвал изобретателя, а заметил только, что Мефодий и принес в Моравию эти вновь изобретенные письмена. Мы не находим здесь ясного отчетливого представления о самом открытии или изобретении; несомненно только одно, что письменность эта была новостью, принесенной в Моравию Кириллом и Мефодием. Отсюда вытекает вопрос: в какой степени Кирилл и Мефодий могут быть названы изобретателями этих письмен? Чтобы разъяснить сколько-нибудь подобный вопрос, мы все-таки возвращаемся к их Паннонским житиям, в основание которых легли достоверные факты, но впоследствии затемненные или запутанные некоторыми легендарными примесями. ... Сам Храбр говорит, что Славяне уже употребляли греческие и латинские письмена, но только с затруднениями, которые, конечно, происходили главным образом от недостатков знаков, способных выразить звуки шипящие и свистящие, почти чуждые классическим языкам. Основание нашего алфавита или большинство букв чисто греческое, и древний славянский устав в этом отношении немного отличается от устава греческого VI-VII веков. Следовательно, тут не было никакого изобретения, а прямое заимствование. Это заимствование, мы думаем, возникло преимущественно там, где Восточно-Славянский мир соприкасался с Греческим и находился с ним в деятельных сношениях, то есть на берегах Черного моря, в греко-скифских епархиях Херсона и Боспора. Впрочем, относительно прямого перехода 24 греческих букв в славянский алфавит теперь почти никто не сомневается; вопрос заключается собственно в 12 или 14 знаках для передачи звуков носовых, шипящих и свистящих и так называемых полугласных. Откуда они взялись, и можно ли изобретение их приписывать Солунским братьям? Мы думаем, что и эти буквы уже существовали, и что они не были сочинены или взяты Константином из других восточных алфавитов. Что подобные буквы существовали, доказательством тому служит другой славянский алфавит, известный под именем глаголицы. Там есть также шипящие и свистящие буквы, но при этом почти весь алфавит своим начертанием не похож на греческий. Можно ли предположить, что и глаголица есть также изобретение какого-либо лица? (Дмитрий Иловайский. Начало Руси. 1 Том. / М. "АиФ", "Олимп". 2002г. (по изданию 1890г.) Болгаре и Русь на Азовском море. Журнал Министерства народного просвещения, февраль 1875) П. С. Подчертаното ясно показва, че в "За буквите" се визира кирилицата.

История славяноболгарская: По това време гърците не знаели, че българите се наричат българи, но ги наричали готи и хуни. Те наричали готи всички народи, които произхождали от север, както днес ги наричат татари. Назовали много народи с това име; по-късно във времето на цар Теодосий разбрали и ги наричали болгари и воргари, защото гърците нямат буквата „б“, но пишат „в“ вместо „б“ и казват воргари, а не болгари. Няма готи, няма хуни, няма татари – всички са българи. И Италия е пълна с българи. Това като шега. Сериозното в писаното от Пасий Хилендарски е прозрението, че гърците не са били добре запознати с етническите характеристики на народите, които са живеели далеч от тях.

По едно време уж се уточнихте, че спорите за произхода на българите, които са дошли отсам Дунав. Т. е. става дума за Аспаруховите българи. Публикува Понеделник в 17:58 Сега виждам, че спорите имало ли е слявяни в България. Т. е. спорите за населението на Дунавска България. Преди време академик Гълъбов направи генетично изследване. Сам той го описа така: „Резултатите са много интересни и ние стигнахме до тях след тригодишно изследване, което е първото мащабно проучване у нас. То се проведе на два етапа – изследвахме кръвните проби на 1000 българи, а след това бяха взети проби от гробове от тракийския период в нашата история и Първото българско царство. По мащаб това изследване е на трето място в света, след проучването на Шотландия и Италия. Използва се митохондриалната ДНК, която предава наследството от майката на децата. Това проучване направихме в резултат на сътрудничество с водещи наши специалисти и на първо място – проф. Драга Тончева с екип от катедрата по медицинска генетика при Медицинския университет в София. Участва и антропологът проф. Йордан Йорданов, член-кор. на БАН, който взе материал от антропологичния музей и на база на митохондриалната ДНК на зъбната пулпа от тракийско време е от 8-12 век на България, достигнахме до някои интересни твърдения. При събиране на кръвните проби голямо съдействие ни оказа ген. Стоян Тонев, началникът на Военномедицинската академия. Това е къртовски труд, а данните са събирани по най-съвременна методика и анализ. Освен това в проекта се включиха и италиански учени от университета в Павия, където работи световноизвестният генетик проф. Торони и колежката му проф. Орнела Семино. Искам да подчертая, че сме изследвали само българи и българомохамедани, няма турци, цигани, арменци, евреи и други етноси, които живеят в страната. Изследванията показаха, че българската популация у нас е най-близо до населението на Северна Гърция, Северна и Средна Италия и това е свързано с общите ни тракийски корени. Иначе няма сериозна разлика в профила на хората в цяла България. Леко встрани сме от някои славянски народи и сме “особени славяни”. Хем сме близо до тях, хем сме встрани, това е положението.“ https://www.dnesbg.com/obshtestvo/akademik-angel-galabov-vgenetitchno-balgarite-nay-mnogo-si-prilitchat-s-naselenieto-na-severna-gartsiya-i-italiyav.html Заключението на генетиците е: българската популация у нас е най-близо до населението на Северна Гърция, Северна и Средна Италия. Не са тракийските корени, както мисли Гълъбов. Траките не са живели в Италия. Значи трябва да се види кой етнос, посочен в историческите сведения, сродява населението на България, Северна Гърция, Северна и Средна Италия.

Недей да разтягаш локуми за Йоан Екзарх, какво е писал и кой какво е писал за него. Темата е за О писменех. Това което съм написал, съм го взел от както ти сам определи - "т.нар. "официална версия" и за покръстването, и за сътворяването на словенското писмо" и за неизвестния Черноризец Храбър, припознаван като цар Симеон и пр. Какво ли не е писано за него и съчинението. Не се занимавай с Гербов, не съм специалист по средновековна българска литература. Обори официалната версия и си защитавай "алтернативната версия".

"Трапезица била военна крепост още по времето на византийската власт. Крепостта служела за военна цитадела дори при царуването на Иван Асен Втори през първата половина на XIII век. През втората половина на века, т.е. в края на управлението на Константин Асен и най-вече след гражданската война, Трапезица постепенно загубила функциите си на укрепително съоръжение. По това време там се настанило цивилно население от столицата. В края на XIV век хълмът бил изоставен, а около крепостните стени се оформил голям некропол. След падането на града под турско робство населението на Търново е било изселено, а Трапезица се превръща в градски некропол. Това показват проучванията на археолога доц. д-р Константин Дочев, който вече втора година разкрива участък около новооткритата трета порта на Южната крепостна стена на историческия хълм. Директорът на търновския филиал на Националния археологически институт с музей при БАН изследва хронологията на изграждането на укрепителното съоръжение на Трапезица. Доц. Дочев разполага с неопровержими доказателства, че крепостната стена е построена през втората половина на XII век по времето на ромейския император Мануил I Комнин. В една от нишите на новата порта през м.г. той откри колективна находка от 30 корубести монети. 20 от тях са сечени по времето на Мануил I Комнин от 1143 до 1180 г., две са на Андроник I Комнин, който управлява до 1183 г. и 8 монети на Исак II Ангел. Това показва, че стената вече е била построена през 1187-1190 г., твърди археологът." https://www.skyscrapercity.com/threads/archaeology-Археология.381235/page-48#post-64881889 По време на въстанието на Асен и Петър на Трапезица са се разпореждали византийците. Няма как там да е имало български дворци.

Снощи в бързината, пък и съобщението на Атом се появи, докато пишех своето, не съм обърнал внимание, че въпросът не е към мен. Днес видях, че съм сбъркал. затова ще посоча статията, която ми разкри на какво набляга Petrovich. http://www.slovo.bg/old/litforum/121/tkrastan.htm

Тук конкретно защитавам тезата, че "О писменех" не е съчинение на Йоан Екзарх.

В ръкописния сборник МДА 145 има три ръкописа, писани от различни хора. Първият е Шестоднев. Вторият е озаглавен „Сказание Йоана Екзарха“ На обратната страна на заглавния лист е дадено пояснение: „Преподобнаго Черноризца и прозвитера Йоанна Дамаскынска: Слово о правой вере яко неиследимо божество.“ Прието е това съчинение да се нарича Небеса. Обаче преписът тук е без Пролог? Третият ръкопис (всъщност сбор от ръкописи) започва със заглавката „Сия книга Йоанна Прозвитера Екзарха Блъгарскаго преложеными с греческа в словенскый язык. Пролог“. След като свърши пролога, който е от Небеса, следват текстове, които са в последователност и носят заглавия, както ги е упоменал Калайдович в неговата книга с. 20-21. Първо е описал 48-те глави на Небеса, след което е написал: Вжда се, че допълнителният опис на Калайдович не включва Пролога, не включва и „О писменех“. С други думи третият ръкопис е някаква свободна компилация от текстове. Това едно. Като приемем, че Прологът е неотменима част от въпросната компилация, ще трябва да приемем също, че авторът на „О писменах“ е грък. В заглавката е отбелязано, че става дума за преводи от гръцки на славянски. Руските преписвачи са си сглобявали преведени текстове в различно съчетание. Калайдович явно визира последните глави, като неразделна част от текст на Небеса, но в МДА 145 те са преписвани отделно. Като е добано и "О писменах". Йоан Екзарх се е изявявал като преводач. "О писменах" е трактат, за който трябват и филолгически познания, особено за историята на гръцките букви.

Босненският «Крум» е с монограма на Петър, който се приписва, че е на Аспарух. https://news.bg/culture/dariha-na-nim-orela-na-han-asparuh.html https://bg.wikipedia.org/wiki/Файл:Monogram_on_the_silver_eagle_from_the_Voznesenka_treasure.png

Какво разбираш под обикновен човек? Министър-председателят непрекъснато се хвали калко пари бил раздал. Тези, на които е раздал – държавни служители, пенсионери, строители на пътища, задават се и пари за тези дето санират – посочените би трябвало да не изпитат някакви трудности. До изборите нещата още ще се крепят. Ще фалират някои фирми или ще минат в друг бранш. Проблемът ще дойде, когато ще се осъзнае, че взетите заеми ще трябва да се връщат. От къде ще се печели, за да се съберат тези пари? Те няма как да дойдат от пенсионерите, държавните служители, строителите на пътища и тези дето санират. Спомняте ли си как беше закъсала Гърция преди няколко години?

„Небеса“ на Йоан Екзарх съдържа 48 глави. http://macedonia.kroraina.com/zv/zv5_1.html Няма сведения някоя от тях да е „О писменех“. Става дума за превод на текст от Йоан Дамаскин.

Есе (на френски: essai, от essayer – „опитвам“) е жанр на прозата, съчетание между критика (най-често литературна), философия и публицистика в художествена форма, поставящ си за цел да изясни с помощта на въздействен език актуални културно-обществени проблеми, по които още няма ясни становища или съществуват големи различия. Есето е кратък по обем текст с цел критика или обсъждане на актуален проблем. Освен с образност и афористичност есеистичният стил се отличава с творческа самобитност и новаторски дух. За основоположник на този жанр в пряк смисъл на думата е смятан френският хуманист Монтен, който през 1588 г. публикува своите „Есета“. Монтен избира името „есе“, за да подчертае, че произведенията му са опит, старание да опише личните си размишления и преживявания. Монтен, по един блестящ начин, с поразителна искреност предава размислите и чувствата си за най-личните неща от живота. Трябва да вложиш твои лични наблюдения и мисли! Прочети някои анализи на стихотворението и се опитай да сглобиш нещо. Ето някои примери, но в интернет има и други. https://referatite.org/geo-milev-septemvri-6/74105/ref/p7 https://www.svitaci.com/gotova-razrabotka/istoricheski-mitologichni-i-obshchochoveshki-poslaniia-v-poemata-septemvri-na-geo-milev-lis https://justitia8.blogspot.com/2016/02/blog-post_27.html

Българите в Солунско. Исторически бележки акад. Йордан Иванов, 1934 г. Македонският цар Касандър основал в 315 г. преди Христа града Тесалоника (Солун) и го нарекъл така по името на жена си, сестра на Александър Велики. В новия град Касандър преселил жителите на съсипаните от него двадесет и шест градчета, които лежали по бреговете на Солунския залив и на Халкидическия полуостров. От тия градчета географът Страбон (кн. VII, фрагмент 24) отбелязва само шест: Аполония, Халастра, Терма, Гераскос, Енея, Кисос. Жителите на тоя край по онова време били тракийци и гърци колонисти. Логографът Хекатей от Милет (VI—V в. пр. Хр.) съобщава, че населението на Халастра било тракийско, а туй на Терма — тракийско и гръцко. Тукидид (IV, 109), като говори за източната издънка на Халкидика, именно за Анте (сега Света гора), изрично подчертава, че нейните градове били населени със смесица варварски племена, говорещи два езика, т. е. тракийски и гръцки. По-рано и пеонски племена допирали до Солунския залив. Оттам, от града Амидон (Абидон) и от Долния Вардар бяха отплавали някога пеонци за Троя да помагат на троянците против гърците (Илиада, II, 849; Стрибон, VII, фрагмент 23). Няма съмнение, че Касандър в основания от него град поселил и свои верни македонци, тъй че от самото начало Солун представял оная етнична смесица, която го отличавала и през следващите векове на неговото съществуване. Подобна пъстрота е имало и в близкия на Солун хинтерланд. Без да говорим за римското владичество в Солун, когато разноплеменността на града се увеличава още с романски и еврейски елемент, ще се спрем на епохата след великото преселение на народите, която измени съвсем племенния лик на Балканския полуостров и засегна дълбоко цялата солунска околност, а отчасти и самия Солун. Новодошлият етничен елемент, който докара тая промяна в Солун, бяха главно славяните, които по-късно приеха политическо име „българи”. През VI—VII в. славяните кога самостойно, кога заедно с аварите обсаждаха Солун пет пъти с голямо множество и най-сетне се поселиха извън крепостните стени на града по целия негов хинтерланд. Византийски оставаше само Солун, пазен от своята силна крепост и от флотата. Тия славяни, поделени на племена, запазиха векове наред своето самоуправление и ту воюваха срещу града на св. Димитрия, ту влизаха в разбирателство с него, като съюзници. Западно от Солун, та до града Бер (Верия, Караферия) се бе настанило племето сагудати; северозападно от Солун и северно от сагудатите били драговитите; северно от Халкидика — ръхините, а североизточно от тях, по долна Струма, живеели струмиците. Вести за тия славянски племена намираме в гръцките извори, именно в „Чудесата на св. Димитрия Солунски”, чиято първа част е била писана през първата половина на VII в., в „Превземането на Солун (от арабите в 904 г.)”, написано от съвременник на събитието, солунчанина Йоан Каменната, в „Кастамонитската хроника” и др. Ето прочее няколко къси извадки от тия гръцки извори за поселените славяни в Солунско през VII—X век. За третото нападение на славяните върху Солун, станало към 617 — 619 г., в „Чудесата на св. Димитрия Солунски” четем: „когато в Солун епископствуваше светопаметният Йоан. . . , дигна се безкрайното множество на славянския народ, съставено от драговити, сагудати, велегезити, воюнити (бабуни?), бързяци и др. племена”. Като опустошили Гърция, продължава разказът: „После те решиха единодушно да вървят срещу христолюбимия тоя град (Солун). Едни заеха морето с многобройни от тях приготвени еднодънерни кораби, а другото безбройно множество, дошло заедно с челядите и покъщнината си, обгради от всички страни, от изток, север и запад, тоя богохраним град, след превземането на който те смятаха да се настанят в него”. Славяните не сполучили да превземат Солун, но и Византия не могла да ги отбие далеч, та те си останали пълни господари на солунското поле, там се заселили и оттам замисляли за нови нападения. А че славяните били останали на постоянно местожителство в Солунско, за това изрично говорят гръцките хронисти Теофан и Никифор, кога става дума за похода на византийския император Юстиниан II срещу тия славяни в 688 г. Така напр. Никифор казва за Юстиниан, че като потеглил през Тракия срещу славяните, втурнал се до Солун и много оттам живущите славяни изловил едни с война, други с предумване и ги преселил през Абидос в областта Опсикия, в Мала Азия Петдесет години нещо след това, именно през 735—737 г. , пак се говори в „Чудесата на св. Димитър”... за настанени при богоспасения град (Солун) славяни и за ръхикския славянски княз Пребъда, който имал вероломни замисли и лоши намерения срещу същия град. Гърците сполучили да уловят Пребъда. За неговото освобождение славяните отворили война: „Струмските и ръхинските славяни, както и сагудатите, всички масово се въоръжиха срещу нашия град Солун”. Обсадата продължавала цели две години. Тоя път Солун бил спасен от славяните велегезити, които живеели южно от Олимп, в приморска Тесалия, и били станали гръцки съюзници; те сполучили да се промъкнат през обсадата и снабдят Солун с храни..... С време било със сила на оръжието, било със своето търговско и културно надмощие Византия сполучила да смекчи отношенията между Солун и околните славянски племена. Едно по едно тия племена, като запазвали своето вътрешно самоуправление, почнали да признават политическото сюзеренство на Солун или да влизат в приятелски или съюзнически отношения с него. Това не ще рече, че работите са вървели винаги гладко: без бунтове и въстания не е минавало. Така през първата половина на IX в., когато вече всички тия славянски племена признавали върховната власт на Солун, имаме съобщение за едно голямо въстание на присолунската Славения.... Това съобщение намираме в житието на св. Григорий Декаполит, който е пътувал из земята на долнострумските славяни и е живял известно време в Солун. В това житие, написано от дякон Игнатий, скевофилакс на цариградската „Св. София”, за тоя бунт четем между другото следните редове: „И след няколко дена се подигна немалко въстание от главатаря на тая Славения, много потоци кърви се проляха и страната бе опожарена ...”... За укротяването на славяните Византия си послужила с друго оръжие — християнството. Как е проникнало християнството сред присолунските славяни, за това са запазеии само две-три случайни посочвания. Знаем напр., че към края на IX в. то се било разширило дотам между солунските другувити, че император Лъв Мъдри (886—912) открил за тях ново епископство и го подчинил на солунския митрополит. Епископството носело името на областта Другувития и в списъка на духовните седалища при Лъв Мъдри то е споменато току след съседното Берско (Верийско). Към същото време, 904 г., се отнася и свидетелството на солунчанина Йоан Каменната за тия другувити и за съседните им сагудати, които водели заседнал живот, имали села и се намирали в мирни отношения, от една страна, със Солун, от друга, със съпределиите тям българи. „На запад (от Солун), казва Йоан Каменната, се простира равнище, което иде дори до едни високи и големи планини, гдето е разположен градът, наречен Бер, прочут по всичко, с което може да се похвали един уреден град. В средата на тая равнина се намират няколко размесени села, чиито жители се наричат другувити и сагудати. Едни от тях плащат данък на града (Солун), а други от тях са поданни на скитския ( = българския) народ, който е в съседство недалеч от тях. Освен това селата им, като са резположени в непосредио съседство едни до други, това има немалко значение и за солунчани, защото те влизат в търговски връзки със скитите ( = българи), особено пък когато живеят дружески с тях и не дигат оръжие за диви сбивания. Те правят размяна на нужните им предмети още от старо време, толкова повече, че те водят еднакъв живот и имат еднакви жизнени потреби” . За разпространението на християнството сред сагудатите и ръхините имаме свидетелството на Кастамокитската гръцка хроника. Там четем следното: „През дните на неблагочестивите ромейски царе иконоборци, които водеха война срещу светите икони, народите от дунавските краища, възползувани от безначалните времена, тъй наречените ръхини или по-просто влахоръхини и сагудати, като покориха България, разпространиха се малко по малко в различни области и завладяха и Македония..... Най-после те дойдоха и в светата гора Атонска с всичките си челяди, защото нямаше кой да им се опре или да воюва с тях. След някое време светите отци (от Света гора) ги огласиха с евангелско учение и те повярваха и станаха съвършени християни” (Успенский, История Афона, III, стр. З11). Това известие е важно и от друга страна. То посочва, че солунските славяни съставяли част от ония свои съплеменници, които идели от Долния Дунав и едни се заселили в България, а други в Македония, и че те не припадали към западната югославянска група — хърватите и сърбите, които идели от Средния Дунав. За стари славянски и български селища на Халкидическия полуостров и около градеца Хиерисо, който лежи на самия светогорски провлак (наричан и сега от гърците Провлака), както и за тяхното християнство през X в. свидетелствуват някои гръцки грамоти от това време. В 924 г. при Роман Лакапин до хирисовската крепост били заселени българи и им били раздадени земи за обработване. Тия земи били взети от земята на манастира „Йоан Колову”. Малко по-късно, в 960 г., императорът, за да възнагради манастира за отнетите му земи, подарил му чифлигари българи. В грамотата между друго четем: „На манастира „Йоан Колову” бяха подарени четиридесет освободени от данък чифлигари в замяна на ония малки дялове земя, които отдавна са принадлежали на манастира в хиерисовския край; тия чифлигари са взети от заселените на тия места славяни българи..... А че тия българи в Хиерисо и в околността му били славяни по език, а по вяра вече християни, добре личи от техните имена, запазени в гръцки грамоти от X в.: Константин Халума, Иван Горазд, Къниг Непровад, Васил Стоимир, Антоний Ръкавина, Власий Владко, Николай Дядко. Последните от тия имена, от Васил Стоимир надолу, са били собственоръчно написани с гръцки букви на акт от 982 г., а един от подписите е с глаголица (срв. Йор. Иванов, Българите в Македония, 2-ро изд., 123—124: същият, Български старини из Македония, 2-ро изд., 21—23). Български селища през XI в. се поменават и на полуострова Касандра, югоизточно от Солун, именно в документ от 1068 г., гдето се разграничават имотите на манастира на Лъв Сфренци и точно определените синори на българите..... И тъй присолунските славянски племена от ожесточени врагове на Солун чрез далновидността на византийската власт, чрез подаръци, чрез търговията, културата и християнството лека-полека станали през IX—X в. приятели, съюзници или напълно подчинени на втория град на империята. Най-напред били подвластени племената другувити и сагудати, що живели югозападно от Солун, в неговото поле. Планинците по Круша планина, по Беласица, Рупел и Струма, ако и да признавали сюверенството на Византия и да имали византийски генерал-губернатор (стратег) запазили и през X в. своята вътрешна автономия, със свои войводи. Сам Каменната нарича струмските славяни „съюзници”, ако и над тях да е имало византийски стратег. Тая своя самостойност те проявили напр. при нападението на Солун от арабите в 904 г. Ако и молени да се притекат в помощ на застрашения град ако и да били щедро надарени, те дошли само въоръжени и стояли извън крепостта. При тях отишли и ония славянски войски, които вече били вътре в града, заедно със своите войводи. Изглежда, че те смятали да се съединят към войските на българския цар Симеон и да действуват съвместно с тях във вреда на Византия. Цар Симеон искал да се възползува от затрудненото положение на Солун, да го превземе заедно със славяните и да го засели, както за това изрично говори Лъв Магистър, който бил пращан в това време за преговори със Симеон. Лъв сполучил да вземе обратно завоювания и разорен от арабите „Солун, когато българите поискаха да го заселят”. Византийците отклонили цар Симеон от Солун, като му дали други териториални придобивки в Македония. Българската граница била поставена на 20 километра северно от Солун, по гребена на Градоборската планина, и тук-таме по граничната линия били побити каменни стълбове с надписи. В края на миналото столетие бидоха открити три от тия погранични стълбове, два при с. Наръш и един при с. Зардаровци. Един от наръшките надписи, най-добре запазен, носи следния надпис: В година от създаване мира 6412, индикт 7-ми (= 904 г. от Хр.). Граница между ромеите и българите. Във времето на Симеон, от бога княз на българите, при Теодор олгутракана и при комита Дристра). Снимка от тоя важен надпис и бележки за него гл. у Ф. И. Успенсский, Пограничньi столб между Византией и Болгарией при Симеоне (Известия Рус. арх. инст. в Константинополе, 1898, III, 184—194) и у Й. Иванов, Български старини из Македония, 2-ро изд., 16—20. Македонските славянски племена, които, както рекохме, съставявали едно голямо етнично цяло със славянските племена в България и Тракия и с които били се преселили откъм Долния Дунав, като влизали постепенно в българските държавни граници, получили ново политическо име — българи. Затова и гръцките писатели от това време захващат да означават с общото име „българи” не само българите туранци, които се претопили в славянското мнозинство, но и самите славяни. Особено изразни са свидетелствата в тоя случай на охридския архиепископ Теофилакт, родом грък, който е бродел често из своята широка духовна област и познавал добре нейното население. Това славянско население той нарича българско и езика му български. Така напр. в написаното от него житие на св. Климент четем: „Но понеже славянският род, сиреч българският не разбираше книгите, написани на гръцки. . .”. В друго свое съчинение—„Страдание на тивериополските мъченици”, — като говори за построения от Борис храм в Брегалница, продължава: „. . . в Брегалница. .. и в тамошния божествен храм бе отреден клир, обучен на български език , за да предстоява там и да изпълнява постоянно свещените песиопения”. В същото съчинение той, като говори за славяните и българите, що се заселили в България, Тракия и Македония, нарича двата народа с едно име българи: „Когато тоя народ (думата е за аварите) се изтегли, дойде друг, още по-беззаконен и свиреп, така наречените българи, от скитските предели. .. И понеже покориха цялата илирска страна, старата Македония дори до града Солун и част от стара Тракия, именно около Берое (Стара Загора), казвам и Филипопол, както и планинските до тях местности, те се настаниха като същински жители на тая страна”. Същият тоя префинен грък, ако и архипастир на българите, чуди се как да злепостави омразното нему паство, но все пак го нарича „българско”. На връщане в Охрид той пише на императрица Мария между друго: „И тъй сега се връщам при българите, аз, царигражданин по душа, чужденец на българите и вече мириша на гнило като овчите кожуси на българите.” В друго писмо до царския брат Адриан Теофилакт се оплаква от двама българи в Охрид: „О земя, о небе, аз съм станал посмешище на двама българи!” В трето писмо до видинския владика той се оплаква от охридчани и от мокряните, живеещи западно от Охридското езеро: „Недей бива малодушен, защото не си само ти, който търпиш беди. . . Или ще кажеш, че отвън нападат кумани. Но то е нищо в сравнение с охридчани, които връхлитат върху нас от самия град!. . . Или пък ще се оплачеш от лошите жители на самата крепост (Видин)? Но туй са деца спрямо нашите българи, що живееят в крепостта или по-добре, за да не посрамя големината на злината в нашата крепост, ще кажа — що са твоите всезлодейци спрямо нашите диви мокряни!” В писмо до царския зет Вриений, Теофилакт се оплаква от бирниците: „И за мелниците клириците платиха двойно повече данък от миряните, а също и за рибните ловища (даляните), които на езика на българите се наричат струги, а на гръцки. . . Така и за мелниците, отдавна съборени, поискаха данъка за всички години, а за здравите мелници наложиха двойно повече, отколкото на българите”. (Повече извадки от писмата на Теофилакт с обяснения вж. у Й. Иванов, Българите в Македония. 2-ро изд., 140—144). От многото други свидетелства за това, че македонските славяни, както и северобългарските и тракийските били получили национално прозвище „българи”, ще поменем само още две, идещи от чужди, небалкански източници. В 1040 г. се дигна въстание в Македония против византийската власт. За да се потъпче въстанието, византийците прибегнаха до помощта на наемните норвежки дружини, командувани от Харалд. Харалд, който смаза сурово бунта, в скандинавските песни се величае като „опожарител на българите”. Историкът на кръстоносците Вилхелм Тирски, който е бил в Македония и говори за движението на кръстоносците от Драч през Македония в 1097 г. и за пристигането им в Битоля, добавя, че там наблизо епископът на Пюи, като се бил отдалечил от лагера, за да настани своя шатър на по-удобно място, бил нападнат от българи и пленен. Да се спрем сега на друг въпрос — българското население в самия град Солун. От вестите, които изнесохме за заседнало славянско население в близката и по-далечна околност на Солун и за постепенно засилващите се политически, икономически, културни и религиозни връзки между тия славяни и града, логично е да се предположи, че славянският елемент е прониквал лека-по-лека в града на св. Димитър и е образувал там своя по-голяма или по-малка славянска или, както по-късно се нарече, българска ядка. Това е общочовешко социално явление, хинтерландите да подхракзат етнично големите градски центрове. Когато населението на хинтерланда е инородно с това на града, градското население взема връх и чрез своята култура приобщава инородците и с време ги претопява. Процесът на претапянето може да спре, ако преселенците бъдат опреснени с новодошли техни сънародници или ако тия преселенци припадат на висококултурна нация, или най-сетне ако преселниците държат фанатично на своята религия, както е напр. случаят с евреите. Добри примери за това ни дава миналото на гръцките колонии край Черно море — Месемврия, Анхиало, Созопол и др., които поглъщаха постепенно малките български приливи. В Солун обаче българският прилив, бидейки постоянен и благодарение на големия български хинтерланд доста значителен, българската солунска ядка никога не е изчезвала и дори през известни моменти е проявявала чувствителна жизнеспособност и отпор. За съжаление сравнително малко са запазените исторически вести за славянобългарския елемент в Солун до началото на XIX в. Ние ще ги приведем накратко. Първото най-старо съобщение за това се съдържа в поменатите „Чудеса на св. Димитър”. То се отнася според едни изследвачи към първата половина, а според други — към втората половина на VII в. Думата е за ония туранци, които се били смесили със заробени византийци, закарани в Панония, както и с авари и после, под водителството на Кубер дошли в Македония и се заселили в Керамия, в Битолското поле. Керамия (Сегатше???) е лежала на 11 мили или около 16 километра североизточно от Битоля на римския път, що водел от Хераклея (Битоля) за Стоби (сега Грацко) на Вардара (вж. за това нашите бележки в Известия на Българското арх. дружество, I, 236—237). Ето някои извадки за това от „Чудесата на св. Димитър”, гдето се говори за голямото множество балкански християни, закарани в плен от българите и аварите в Панония. „Оттогава това население, като се смесило с българите и аварите и други народи, народило деца мелези и станало многоброен и голям народ. . . Като минали 60 и повече години. . ., хаганът на аварите, като ги смяташе за особен народ. . ., постави им за княз така наречения Кубер. . . Кубер мина с целия си народ река Дунав, дойде в нашите краища и завзе керамийския лагер. . . Едни от тях (от Куберовия народ) поискаха нашия град Солун, закрилян от мъченика св. Димитър, други — честития царствен град, трети пък — останалите градове на Тракия. . . Тогава Кубер изпрати до скиптродържеца пратеници да остане там с народа си и искаше да се заповяда на племето друговити, живущи недалече, да му доставя храни в изобилие, което и стана” (Тои§;агс1???, 186—190). Веднъж заздравял в Битолско и влязъл в разбирателство с драговитите, чиито селища допирали до Солун, Кубер скроил план да заеме и тоя последния град по вероломен начин. С тази мисия натоварил своя съмишленик Мавър, който сполучил да убеди византийския император да му позволи да дойде и да се засели в Солун с част от преселенците. Мавър бил ловък и знаел освен славянски и български още и гръцки. Той се представил на императора като негов верен човек и помощник. Императорът го назначил за военачалник на преселената орда, пратил му подарък консулска мантия и знаме. Планът на Мавър бил да превземе града Солун отвътре, като през нощта на великата събота, тъкмо срещу Великден, когато всички са залисани в празника, да дигне оръжие, да запали някои махали и в тая бъркотия да стане господар на града. Мавър се уповавал на опитните и доверени свои хора, които той назначил за сотници, петдесетници и десетници на своята орда. Доноси обаче разкрили замислите на Мавър. Адмирал Сисиний по заповед на императора заминал бързо за Солун и благодарение на екипажа на ескадрата, който слязъл в града само два дена преди да се дигне бунтът, кроежите на Мавър били осуетени. Преселниците били извадени извън града и поставени във военен лагер с окоп, а сетне били препратени по море за Тракия и Цариград. Мавър и там запазил известно време главатарството над своя отряд, но после, по нови доноси, той бил лишен от почестите и пазен под надзор. Така според „Чудесата на св. Димитър” планът на българите Кубер и Мавър да превземат Солун не сполучил. Явно е, че зад тоя наглед наивен гръцки разказ се крие друга истина. Заетата с арабите Византия била тъй обезсилена на Балканите, че била принудена да остави славяни и българи да се ширят безнаказано из нейните провинции и да ги укротява с всевъзможни начини, ту като им праща подаръци, ту като ги обявява за свои приятели и съюзници. Такъв е бил случаят и с Кубер и Мавър. Това е било следователно първото проникване на българите вътре в Солун. Дали след идването на адмирал Сисиний всички българи били изселени от Солун, а те били дошли там с челядите си, не е съвсем ясно. Както и да е, факт е, че през VII в. българска колония живяла известно време вътре в Солун. Второ известие за българи в Солун се отнася към 894 г., когато едно от главните тържища на българската търговия, която се намирала в Цариград, било преместено в Солун. Митата тогава се събирали не от държавни чиновници, а от откупвачи. Органите на тия откупвачи в Солун, бидейки далеч от централната византийска власт, ограбвали българските търговци, а тия последните се оплакали на цар Симеон. Както е известно, Симеон за това обяви война на Византия и оплени Тракия. Фактът да се отвори българско тържище в Солун с необходимите за това складове, чиновници, нагледници, работници вече показва, че през това пристанище е ставала главната обмяна на произведенията на обширната тогава българска държава с колониални произведения, идещи от Изток. Другото голямо българско тържище се намираше в Преславец на Долния Дунав; то обслужваше размяната на стоки, идещи от разни страни, или както се казва в Несторовия летопис: „Всички блага се трупат там: от Гърция злато, платове, вина, овощия различни; от Чехия и от Маджарско сребро и коне; от Русия кожи, восък, мед и роби.” Привеждаме тия последните вести, за да се види какъв широк размах е могло да има и солунското българско тържище. Самото преместване на тържището от Цариград в Солун не ще да е било диктувано само от желанието на Византия да отбие българското влияние в нейната столица или от желанието на заинтересовани алчни откупвачи на митата да грабят българите; Солун вече отдавна е бил пазар на български произведения, идещи от близкия и далечен солунски хинтерланд, населен с българи. Българите пък на тоя пазар са купували колониални и фабрични стоки. Солун при тия условия не е бил без българско търговско и занаятчийско население. Българският език наред с гръцкия е бил нещо обикновено на тоя пазар, както това беше до неотколе, до Световната война: солунските евреи, гърци и турци всички говореха български. Така е било и през IX в., когато Византия преместила българското тържище в Солун. Разпространението на българския език в Солун в онуй време е било факт, добре известен на всички. Ето защо, когато император Михаил проводил солунските братя Кирил и Методий за проповедници в славянска Велика Моравия, окуражил ги с думите: „Вие сте солунчани, а солунчани всички говорят чисто по славянски!” Фактът, че на солунския пазар имало българи и се говорело български, е намерил отзив и в така наречената Солунска легенда, гдето св. Кирил разказа за Солун между другото: „Излязох на тържището и чух българи като говорят” (Вж. И. Иванов, Български старини из Македония, 2-ро изд., 282. За следващите два-три века не са запазени документи за българщината в Солун. Едва през XIV в. имаме някои посочвания. На първо място тук трябва да поменем за демократическата партия на зелотите, която дигна бунт срещу солунската аристокрация и богатите, изкла ги, обсеби имотите им в 1345 г. и взе управлението на града. Един от видните идеолози на зелотите беше Григорий Акиндин, българин от Прилеп, както свидетелствува неговият противник Палама.... Самата пък зелотска партия се състоеше от бедните класи на населението, потиснати от богаташите и монашеството; към зелотите се бяха присъединили и бежанци от островите и българите от съседните на Солун села или, както ги нарича Филотей, „съседни варвари”.. При своите нашествия на Балканите турците вземаха много роби и ги продаваха. На робския пазар в Кандия били продавани и много българи. В продавателните актове на нотариуса Маноли Брешияну от 1381—1383 г., сега съхранявани във венецианската държавна архива, срещаме имената на доста българи и български роби от Южна Македония с означение на личното им име, народността им и родното им място.....Поменати са българи от Южна Македония от Преспа, Костур, Воден, Ливадия (Гевгелийско), Струмица, Сяр, Солунско и пр. (Срв. Ив. Сакъзов, Новооткрити документи (Макед. преглед, VII, кн. 2—3, стр. 1—62). От началото на XV в. е свидетелството на солунския митрополит Симеон за българите богомили в Солунско. Поместено е и съчинението му против еретиците. Между друго той казва, че и в негово време още имало богомили, наричани още и кудугери, и че живеели близо до Солун. . Българското село Котугери във Воденско още носи името на тия богомили-кудугери. Богомили е имало и в самия Солун през първата половина на XIV в. За тях ни разказва патриарх Калист в житието на Теодосий Търновски. Тяхна учителка била калугерката Ирина и нейните ученици Кирил и Лазар Босота отивали дори в българската столица Търново и проповядвали против кръста, иконите, брака и пр. Вести за солунските българи през първите три века на турското владичество липсват. Такива имаме едва от XVIII в. насам. Те вече свидетелствуват, че в Солун е имало българска колония, която не е криела народността си. Ето някои от тия вести. Руският пътешественик В. Г. Барски, ако и да престоял в Солун само един ден през 1725 г., намерил там българи: „Пристанище мое, казва той, там бист благополучно, понеже обретох от своея страни знаемых людей, к тому же и Болгаров, и тии мя угощаху и наставиша на путь” (Барский, Странствования, ч. I, 218). През 1760 г. се преселил в Нежин (Русия): „Стоян Петров турецкой области из горада Салоники” (Труди XII арх. съезда, т. II, 215). Дългогодишният френски консул в Солун и горещ елинофил Кюйзенери от края на XVIII и началото на XIX в. свидетелствува, че цялото Солунско поле (на запад от града) е населено с българи с изключение на с Колакия, което е гръцко; че гръцките села почват на изток от града и обграждат единственото там българско село Киречкьой; че всичкото поле, гдето протича Долна Струма, е българско; че цялата Воденска епаохия е населена с българи и пр. Атанасий от Стагира, който в началото ка XIX в. бил учител по гръцки във Виена, .... и ни разказва между друго за погърчването на българските села в Халкидическия п-ов, откъдето бил родом и той. [1] Халкидика, казва той, се срещат още паланки, села, планини и др. с български имена: Извор, Стан, Ново село и др. Запазени са и няколко речи и песни на гръцки език, съдържащи български имена, както и имена на староседелци българи. Сега там няма жива българска душа, както ги има около Солун и другаде. . . От това прочее се вижда, че и тук е имало жители българи, но те били принудени от църквата и местните условия да се погърчат, защото те нямали нито свещеници, нито църковни книги на свой език. А и гръцките обичаи там се извършват с голяма явност и свобода; освен това наблизо се намира и Света гора, та никога не са липсвали, нито сега липсват светогорски църковни отци, духовници и наставници на вярата [2]. Повечко данни за българското население в Солун през XIX в. намираме в бележките на Вело Негрев, родом от с. Селце (Дебърско). От тях виждаме, че по-будните солунски българи били преселенци дебрани, кичевци, крушевци, охридчани, воденчани. Още в началото на XIX в. те били групирани на еснафи, някои от които ще да са по-стари от XIX в. Така в 1817 г. терзийският еснаф на дебраните в Солун си имал поменик за живите и покойни членове; написан на български, но понеже нямало български свещеник, поменикът бил преписан с гръцки букви за улеснение на гръцките свещеници. Солунските български еснафи замислили и за училище, гдето да се учат децата им по славянски. Това било през 1833 г. Пръв учител станал някой руски монах по име Исай....По-късно от тия ученици излезли будни родолюбци, които замислили за българска църква за девическо училище и за особена българска община. Вело Негрев поменава в бележките си и за печатаря и книжовника папа Теодосий от Дойран, който основа в 1838 г. първата българска печатница в Солун.... Българите като отделна народност в Солун се поменават и в първата българска география, написана от Неофит Бозвели и Емануил Васкидович (грък) и печатана в Крагуевац в 1835 г. През 1838 г. пътувал из Македония Гризебах, професор в Гьотингенския университет. Покрай флората, главен предмет на неговите проучвания, интересували го и народите. Той дава точно разпределение на народностите по език. Ето само няколко извадки, които засягат гръцко-българската езикова граница в Солунско: „На 24 юни в 6 часа сутринта тръгнах от Солун и с четириконица пощенска кола ударих по пътя за Воден. . . Пред Вардар-капия срещнахме множество групи селяни в българска носия, които идеха в града да продават своите произведения. От Солун на запад вече не се слуша гръцки език, защото оттук, та до албанските гранични планини живеят българи”. Руският славист В. Григорович, който пътувал из Македония през 1844—1845 г., отбелязва в Солун само в махалата „Св. Атанасий” сто български къщи: „Несмотря на близость болгарских поселений, в Солуне мало постоянных жителей болгар. В махале (части города) св. Афанасия находится только сто домов, им принадлежащих. Большинство жителей составляют евреи разных сект и турки; за тем македонские валахи и греки живут здесь в весьма близком между собою сходстве. . . Болгаре, как постоянные жители, весьма легко смешиваютея с греками от влияния греческого образования и господствующего в городах Македонии пренебрежения к имени их. Мне особено важно мило сближение с рабочими пришельцами из болгар. Таких очень много в Солуне. Особенно из Дебра и Битоля” (Очерк путешествия, 2-ро инд., 89.). За близката солунска околност Григорович казва: „От Солуня до Енидже лежат в горах села. . . Поселение их преимущественно болгарское, которое начинается у самого Солуня, с западной стороны”) стр. 91. ... “ Водена (прежде Едесса) . . . заключает народонаселение смешанное, которого главную часть однакож составляют болгаре ... В городе обозрел я 9 церквей и новоучрежденное греческое училище, где, заметно, одни лишь болгарские дети” (стр. 93). Английските филантропки Макензи и Ерби са оставили много важен пътепис из славянските области на Европейска Турция. Великият Гладстон в предговора към второто издание на тяхната книга, за последната казва: „Ни един дипломат, ни един консул, ни един пътешественик не е направил такъв ценен принос в нашите сведения за славяните в Европейска Турция, както този принос, който направиха мис Макензи и мис Ерби.” В Македония, те са пътували през 1863 г. „Солун — казват те, — припада географски на България; с други думи, Солун е едно от пристанищата на оная страна, чието население говори славянски и се простира от Бяло море до Дунава. Самият град е един от пунктовете на етнографската граница, която дели в тая част на Европейска Турция славянското население от гръцкото. Тая граница съвпада донейде със старинския римски път между Солун и Охридското езеро; но освен това българското население се спуща на няколко мили още по на юг.... През средата на XIX в. между по-просветените българи на солунската българска колония се издават братята Дингови, родом от изгореното още преди един век воденско село Държилово. Киряк Дингов имал в Солун печатница. Братовата му пък дъщеря Славка отворила първото българско училище в Солун в 1865 г. В Динговата печатница излязло неделно евангелие по долновардарски български говор, в тъй наречената Вардарйя. Евангелието е печатано с гръцки букви. Преводачът му бил отец Павел, родом от с. Кониково, 10 километра западно от Вардар. Гръцките духовни власти, признавайки българщината на населението в тая непосредна солунска област, са търпели употребата на българско евангелие сред своето паство. Ето заглавният лист на това евангелие, който предаваме с български букви: „Евангелие на господа бога и спаса нашего Исуса Христо, сига ново типосано на болгарско йезик, за секоа неделя от година до година со ред. Преписано и диортосано ( = изправено) от мене Павел йеромонах, божигропски протосингел, родом Воденска епархия от село Кониково. Солон, щампа Кирякова Държилен 1852.” В областта Вардарйя, чиито български южни села допират до самия беломорски бряг в Солунския залчв, се ширели и други български преводи на неделното евангелие, останали непечатани, но употребявани в църковна служба. Един от тия ръкописи, написан от Евстатия Киприади през 1863 г. в с. Колакия [3], се намира в наши ръце. Заглавният лист, предаден с български букви, гласи: „Господиново, и сфетаго евангелио, на Бога нашего големата цръкфа християнофъ, искарено на бугарцко изикъ тувашно зборъ на Вардарйя, за уфъ неделите съти, за гудината и за съти празниците големите, за цела година за литургията. Са писало утъ Евстатию Киприади уфъ селото Колакия на 30 ноемврио месицъ 1863.” Втори подобен ръкопис, писан от същата ръка, бил намерен от френските войски в Солунско през време на Световната война. Той ще бъде обнародван от френските слависти Мазон и Вайан. Тук няма да изреждаме по-новите вести за българите в Солун и неговата околност. Ще кажем само, че през втората половина и особено през последната четвърт на XIX в. българщината в Солун закрепна, защото с подигането на гръцко-българския въпрос и със създаването на българска държава българският национален дух се окрили и елинизацията на солунските българи се спря. В последната година на турското господство в Македония (1912 г.) българите в Солун наистина брояха само 10000 души, но тяхната търговска, просветна и културна мощ беше високо подигната и те се ценяха заслужено от врагове и от приятели. Освен пръснато българите в Солун имаха вече четири свои махали с повече или по-малко български колорит, с четири свои църкви под ведомството на Българската екзархия, с българска църковна община, с основни училища, с мъжка и девическа гимназия, търговска гимназия, пансиони, печатници, книжарници, вестници, списания, аптеки, лекари, с видни търговски къщи и пр., неща, за които се говори в други статии на тоя сборник. Що се отнася до българското население в солунския близък хинтерланд, то държеше първо място. Така Солунската каза, без града, броеше кръгло 18 000 българи, 9000 гърци, 4000 турци; Ениджевардарската — 20 000 българи, 12 500 турци, 1000 власи, 1600 разни; Гевгелийската — 20000 българи, 14 000 турци, 9000 власи, 1000 разни; Кукушката —17 500 българи, 18 000 турци, 500 разни; Лъгадинската — 8300 българи, 19 500 турци, 9000 гърци, 500 разни. След Балканската и Световната война горните отношения на народностите се измениха коренно; току-речи цялото турско население в Солун се изсели, голяма част от еврейското население в Солун също (в 1912 г. то достигаше до 65 000 души, половината от всичкото население), част от българското, главно от Кукушката каза; гръцкото население се засили много с преселници от Тракия, Мала Азия и България.

За какви българи става дума, обяснява Йордан Йванов в статията си „Българите в Солунско. Исторически бележки“. Там се казва „Македонските славянски племена, съставявали едно голямо етнично цяло със славянските племена в България и Тракия и с които били се преселили откъм Долния Дунав. Като влизали постепенно в българските държавни граници, получили ново политическо име — българи. Затова и гръцките писатели от това време захващат да означават с общото име „българи” не само българите туранци, които се претопили в славянското мнозинство, но и самите славяни. Особено изразни са свидетелствата в тоя случай на охридския архиепископ Теофилакт, родом грък, който е бродел често из своята широка духовна област и познавал добре нейното население. Това славянско население той нарича българско и езика му български.“ Малко са били българите, които са дошли отсам Дунав. Историята ще стане по-разбираема, когато се осъзнае, че при създаването си България е била на практика славянска държава. Когато българите са преминали Дунав, са заварили не траки, а славяни. Доколкото се разбира от разказите на Теофан и Никифор в Долна Мизия не е имало византийска войска. Областа явно е била Славиния. Благодарение на родството между славяните, България се разпростира и в съседните ѝ Славинии. „Български славяни“ има смисъл само в значението на славяни, родствени на тези, които е имало и в държавата България.