Aspandiat

Не бих го оспорвал, само ще уточня, че процентът седентарни територии при Аршакидите от общата им територия е много по-малък в сравнение с Ахеменидите. За Сасанидите не мога да съм толкова категоричен, защото империята им съществува в период, когато се наблюдава цялостна седентаризация в световен мащаб и по тази причина например Атропатена би следвало да се отнесе в графата на седентарните територии. П.П. Забихме се съвсем на изток, забравихме ги римляните и утре Аеций ще ни тегли по един гладиус във вратовете.

Не съвсем. Седентарна е в неиранските си части.

Бедният Херодиан, сигурно ще се върти в гроба като пумпал, ако знае как автохтонците безсрамно му приписват твърдения, които никога не е правил: CHAPTER VIII. 1. THERE was in the Roman army a man named Maximinus whose half-barbarian family lived in a village in the most remote section of Thrace. They say that as a boy he was a shepherd, but that in his youthful prime he was drafted into the cavalry because of his size and strength. http://www.tertullia...06_book6.htm#C8 1. П.П. Явно със същата достоверност е и сведението ти за азбуката, ползвана от хърватите, дето била анатемосана от папата. 2. П.П. В раздел Обща история сме ви направили цял раздел с онлайн извори. Най-богата е сбирката с антични автори. Така че, скъпи автохтонци, вземете най-накрая да почетете малко извори, а не само да пишете измислици.

Подвигаш въпроса не за "бъбрек", а за разположението на славянските племена от българската група и за разликите между старобългарския и другите славянски езици. Аз например мога да ти кажа, че между Дунава и Пелопонес не е имало повече от 500 000 - 550 000 славяни, че и да го докажа ако се наложи. Само че ми е интересен механизмът как тези 500 000 души са наложили езика си...

Остави архонтите, крайно време е да почнат да изпълняват някаква социална и възпитателна роля в България, а не да раздават анатеми заради концертите на Мадона или да обясняват, че един бивш премиер бил "голям пич".

Графе, това малко не го схванах.

Много смело и прибързано твърдение (болднатото).

Можеш ли да подкрепиш с цитат от извор това твърдение (болднатото от мен) или просто си спамим, както ни е навик не от вчера?

Това е направено, и то доста отдавна. Това, че някой не е чел когато и каквото трябва, е негов проблем...

Бел. мод. Езикът, на който се пише във форума на БГ наука, е българският. Заглавието е редактирано от мен.

Бел. мод. Езикът, на който се пише във форума на БГ наука, е българският. Заглавието е редактирано от мен.

Абсолютно съм съгласен, Графе. Графе, като намеси и Сасанидите по-горе, се замислих за нещо, а именно как се повтаря историята. В последната римо-партска война от 217 г. двете страни воюват като че ли ги чака бъдеще от още 1000 години. Никоя от двете империи не надушва разложението и разпада, който ги заплашва. Не знам дали в Рим са си направили някакви изводи от битката при Низибис през 217 г., но легионите хич не се представят по блестящия начин от времето на Траян, Луций Вер и дори отпреди 20 години при Септимий Север. Битката реално приключва с реми, което в Рим би трябвало да бъде изтълкувано като много тревожен симптом, че нещо с империята и въоръжените й сили не е наред. Явно ще си останем с пожеланието за подобна равносметка. Партите също никак не се стряскат да водят тази война, случила се само 7 години преди да бъдат пометени от Сасадидите. Тук вече ми се натрапва аналогията с последната война между Византия и Сасанидите от 602-628 г. И двете империи се бият така, сякаш имат пред себе си 1000 години, а по ирония на съдбата 7 години (отново 7!!!) след сключването на мира геополитическият наследник на партите Сасанидска Персия е пометена от арабите. Разсъждавайки върху тези съвпадения не мога да не си припомня диалогът в "Гладиатор" между Максимус и Квинт: "Хората би следвало да разбират, когато ги покоряват/ А ти, Квинте, ти би ли разбрал?" Римляните според мен си взимат голяма беля с това, че обезсилват Партия и я правят така уязвима срещу Сасанидите. Като външнополитически манталитет Аршакидите са много различни от Сасанидите. Голяма част от енергията на първите е хвърлена в усилия да поддържат империята им цяла (спецификите на държавната концепция правят Партия паянтава като конструкция) и срещу римляните партите почти изцяло са отбранителна позиция с изключение на арменския въпрос. Сасанидите са коренно различни. Още незакрепили се както трябва между Северна Месопотамия и Средна Азия, те отправят предизвикателство и ултиматум към римляните да им върнат всички владения от времето на Ахеменидите. След естествения отказ почват ожесточена офанзива. В "Деянията на Шапур" е описана цялата бруталност на сасанидските операции: "Тогава ние атакувахме Римската империя и унищожихме при Барбалисос римска сила от 60 000 души и Сирия и околностите на Сирия изгорихме, разрушихме и ограбихме всичко... общо 37 града с околностите им". Този агресивен сасанидски манталитет, толкова различен от аршакидския, се поуталожва чак към края на ІV век, като се стига до някаква канализация на иранския ревашизъм през V - втората половина на VІ век. При Юстин ІІ, Тиберий І персийският реваншизъм пак избива, а при Фока и Ираклий добре знаем какво става. Графе, при сравняването на Аршакиди и Сасаниди (а дори и Ахемениди) има още един интересен психологически момент. Партите след като век юнашки се бият с римляните на своя територия, изведнъж просто рухват пред Сасанидите. Явно ги е налегнала някаква умора и изчерпване на "волята им за власт". Този толкова неочакван партски психологически срив е описан много интересно от арменеца Агатангелос през V век, който описва опитите на арменския аршакидски цар Трдат ІІ (в откъса погрешно Хосров) да помогне на партските си роднини: "И макар да бил изпаднал в голямо безпокойство заради природните си съплеменни братя, които се подчинили и станали слуги на въздигналото се Стахрско царство, като се примирили с него, Хосров [все пак] проводил пратеник до роднините си да му се притекат на помощ, да застанат редом с царството му, да го подкрепят и да му дойдат на помощ храбрите народи и войнствени мъже както от страната на кушаните, така и от собствената им страна. Обаче роднините, племенните вождове, нахарарите и родоначалниците на партите не го послушали, защото се били примирили, преклонили и подчинили на властта на Арташир, вместо [да изберат] своите съплеменници и братя." Същата работа виждаме при Ахеменидите. След Гавгамела те просто рухват психологически. Обаче същото нещо (ти по добре го знаеш от мен) става след Кадисия 634 г. Сасанидите, които допреди 10 години са били в Александрия, Антиохия, Ерусалим и при Халкедон на Мраморно море, изведнъж вдигат ръце и все едно си казват "край, стига толкова борби за величие, грохнахме". Дали се натъкваме на някаква особеност на мисленето на иранците не мога да бъда сигурен. Обаче съдбата на Рим през ІІІ век и на Византия през VІІ век показва голямата разлика между Римо-вете и Иран-ите. Онова, което помита иранците, не успява да помете римляните. Тук вече определено заслугата е на различния тип държавност при иранците (Ахемениди, Аршакиди и Сасаниди).

Римляните са били според мен в пълното право да действат брутално. Юдеите никак не са били цвете за мирисане. Чудя се направо как все още някой пъргав ционист не е поискал съдебно преследване за всеки, отричащ античния холокост и ролята на мъченици на юдеите. Я вижте какви компрометиращи мъченическия им ореол неща са свършили в Кипър, Кирена и Египет според Касий Дион. Meanwhile the Jews in the region of Cyrene had put a certain Andreas at their head, and were destroying both the Romans and the Greeks. They would eat the flesh of their victims, make belts for themselves of their entrails, anoint themselves with their blood and wear their skins for clothing; many they sawed in two, from the head downwards; 2 others they gave to wild beasts, and still others they forced to fight as gladiators. In all two hundred and twenty thousand persons perished. In Egypt, too, they perpetrated many similar outrages, and in Cyprus, under the leadership of a certain Artemion. There, also, two hundred and forty thousand perished, 3 and for this reason no Jew may set foot on that island, but even if one of them is driven upon its shores by a storm he is put to death. Among others who subdued the Jews was Lusius, who was sent by Trajan. http://penelope.uchi...us_Dio/68*.html

Графе, нямало е да ги размаже. Както Рим не успява да ги размаже през 163-166 г. и през 198 г., и през 217 г. Проблемът не е откритите сражения, тях римляните в повечето случаи печелят, а логистиката. Рим и Партия през ІІ век са в ситуацията на Германия и СССР през ВСВ. Колкото и римляните да напредват в територията на партите, последните винаги има къде да се изтеглят. Огромните разстояния за подвоз на подкрепления и доставки просто скапват римската офанзива. Защото след като са завзели Месопотамия и Армения, на изток ги чакат Мидия-Атропатена, същинска Мидия, Хиркания, Партиена, Маргиана, Персида, Елам, Кармания, Сакастан.... Нещо повече, римляните при Траян превземат Месопотамия, но с това те не унищожили партския военен потенциал, който се набира в иранските провинци. С Месопотамия Траян само бръква мнооого надълбоко в кесията на партския цар, като го лишава от най-богатите му провинции. Траян си е правел сметката да завземе цялата Партия, защото се оплаквал, че бил много стар да повтори похода на Александър, но дори и без еврейските въстания в тила му не го виждам как ще го направи. Само си представи колко войска ще трябва да остави като гарнизони, за да усмиряват завоюваните областти. А навлезе ли в Мидия и още по на изток, 100% го е чакала жестока съпротива, защото населението като манталитет няма нищо общо с гърците и семитите от Месопотамия. Особено големи диваци са били в Хиркания и който Аршакид е бил изпращан да ги управлявал, откачал покрай тях. Например Фраат ІV (38-2 пр.Хр.) преди да стане цар на царете, е управлявал Хиркания и като се възцарява, избива 30-те си братя, за да предотврати претенции за престола. Същият е бил много свиреп дори и по партските стандарти и с жестокостите си предизвиква надигане срещу себе си. За мен много по-опасна е римската офанзива срещу партите през 164-166 г. Траян чак до 116 г. реално не воюва с партски войски, а с васалите им в Месопотамия, а чак след това му се налага да воюва истински с партите. През 165 г. обаче римляните се сблъскват с партите още в Северозападна Месопотамия при Дура-Европос и Сура и ги разгромяват, като по този начин в самото начало на месопотамската кампания унижощават значителна част от партския военен потенциал и по тази причина после безпрепятствено стигат и превземат Селевкия на Тигър и Ктесифон. Партите ги спасява чумата, която през 166 г. избухва сред римляните. Интересно е обаче къде епидемията заварва чумата - тя избухва сред авангардните части на римския главнокомандващ Авидий Касий в Западна Мидия. Фактът, че през 166 г. римляните са навлезли в Мидия е многоозначителен. В Древността, че и след това, единственият читав път от Месопотамия към Каспийско море, Партиена и Средна Азия минава през Мидия. Александър Македонски стига до Бактра през Мидия. Графе, погледни темата ми "Възходът на партите", за да видиш, че при всичките кампании, водени от Селевкидите през ІІІ-ІІ век пр.Хр. срещу партите, Селевкидите настъпват именно през Мидия. През 228 г. арменският цар Трдат ІІ (Тиридат ІІ) в опититите си да спаси партските Аршакиди от окончателен разгром и унищожение от страна на Сасанидите, настъпва през Атропатена (дн. Ирански Азербайджан) и завзема град Екбатана в Мидия, за да запуши достъпа на Сасанидите от Месопотамия към същинска Партия и да даде възможност на партите да си отдъхнат и да съберат нови сили. През VІІ век след битката при Кадисия арабите навлизат в Средна Азия отново по мидийския път - през Екбататан, Рага (Рей), Испахан. Така че Авидий Касий и Луций Вер очевидно са планирали съвсем сериозно настъпление в Средна Азия и наистина само чумата спасява Партия. И като съм почнал със словоизлиянията, да взема да довърша. Очевидно е, че след неуспехите в кампаниите през 114-117 и 163-166 г. в Рим е направена много сериозна преоценка на военно-стратегическите приоритети на изток и римляните проумяват, че не са в състояние да постигнат коренен прелом срещу партите. Войната от 198 г., в която римляните правят хеттрик в нашествията си в Месопотамия, няма нищо общо с предните 2 войни. Римляните отново превземат партската столица Ктесифон, но този път дори не си правят труда да оставят там гарнизон, а просто разрушават и разграбват града. По целия им поход на отиване и на връщане през партска територия римляните разрушават градовете, избиват или заробват населението. Очевидно е, че те не си правят сметки да задържат тези земи, а единствената им цел е да нанесат колкото може повече поражения на врага си и да го съсипят икономически. И успяват. Месопотамия, която е най-богатата партска провинция, е в пепелища. Тя е и житницата на империята. По същото време в далечен Китай започват междуособици и скоро след това династията Хан пада, а заедно с това Китай се разпада на голям брой държавици. В резултат на това секва търговският трафик по Пътя на коприната, а заедно с него секват и големите доходи на партите от мита и такси по него. При разкопки в средноазиатския партски град Ниса са намерени от началото на ІІІ век т.нар. nummi pelliculati, тоест монети от неблагороден метал, които само отгоре са посребрени, иначе казано - фалшиви монети. Това се смята за признак, че към началото на ІІІ век Партската империя де факто е банкрутирала. Секването на приходите на Аршакидите от Месопотамия и от Пътя на коприната и рухването на авторитета им в резултата на неуспехите им против римляните през ІІ век и в началато на ІІІ век ги принуждава да вдигнат данъците на васалните си провинции и в резултат на това се стига да надигането на персите, мидийците и Адиабена (ако не ме лъже паметта за последната васална на партите държаница) и скоро след това Партската империя е унищожена.

Айде и аз да допълня хубавата тема на Аеций с едно по-подробно описание на Траяновия поход срещу партите. Войната от 114-117 г. В началото на 114 г. римската граница по река Ефрат представлява същинско вавилонско стълпотворение от хора и военна техника. Подобно на Наполеоновото нашествие в Русия 1700 години по-късно сега в очакване да преминат реката по бреговете й са струпани 13 легиона, 10 000 – 12 000 съюзнически части и императорската преторианска гвардия от 9000 души – колосална военна групировка от 140 000 – 150 000 души. Предшестващите събития подсказват, че агресията е замислена отдавна и че в Рим е ревизирана умерената политика на изток от предходното столетие и е взето решение за пълно унищожение на Партия и Армения. През 106 г. римляните завладяват държавата на даките на територията на днешна Румъния и ликвидирате динствената сериозна заплаха за господството им в европейския им тил. Година по-късно Траян анексира Набатейското царство с градовете Петра и Бостра, образувайки провинцията Камениста Арабия (Arabia Petrea). През нея е прокаран военен път с акведукт за снабдяване на легионите с вода. Така империята подсигурява югоизточния си фланг. През 109 г. римляните установяват протектората си върху Боспорското царство и се придвижват далече на изток по южните склонове на Кавказкия хребет, принуждавайки Иберия и вождовете на колхите и сарматите да признаят върховенството им, осигурявайки по този начин и североизточния си фланг срещу партите, но и създавайки пряка заплаха в северния тил на Армения. В началото на 114 г. Траян обявява война на Армения, използвайки като предлог смяната на арменския цар партянина Ахшадар с брат му Партамасир. Предишната година римляните отхвърлят молбите на партския цар Хосров да бъде запазен мирът между двете империи, но Партамасир да остане на престола. Същият неуспех имат и опитите на Партамасир да се свърже с Траян чрез посредничеството на наместника на Кападокия Марк Юний. Една римска армия от Мелитене навлиза в Армения през Сатала в посока на Арташат, без да среща сериозна съпротива. Дион Касий съобщава, че Траян "след като покорил цялата страна на арменците и победил много от царете, към онези от тях, които се предали доброволно, той се отнасял приятелски, докато другите, които не желаели да се покорят, той подчинил [макар и] без война." В местността Елегия в лагера на Траян се появява и арменският цар Партамасир. Траян официално обявява, че ликвидира арменската държава и назначава римлянин да я управлява. Дион Касий не съобщава повече нищо за съдбата на Партамасир, но Евтропий и Ариан пишат, че той прави опит да избяга и да се освободи, но римляните го залавят и по заповед на Траян убиват Партамасир. След това римляните превземат столицата Арташат. Там императорът приема подчинението и на Кавказка Албания. Една римска колона начело с романизования мавританец Лузий Квиет се насочва на изток от езерото Ван, за да покори обитаващото днешния район Ревандуз иранско племе на мардите (Mardomedi, изопачено записано като Marcomedi). След фронтална атака те са разгромени, а императорската преторианска гвардия достига до Прикаспието. В южната арменска провинция Кордук (Кордуена) Квиет приема капитулацията и на княза Манисар, вероятно вицекрал на южния арменски военен окръг. От Кордук римските войски се придвижват към Месопотамия в подготовка за продължаване на военните действия. През 116 г. Армения е обявена за римска провинция, като за неин Legatus Augusti pro praetore е назначен Атилий Руфин, а за легат на Кападокийския военен окръг, в който била включена новата провинция, е определен консулът за 110 г. Катилий Север. На Армения е наложен официално и култът към императорската личност и в нейните храмове са поставени статуи на Траян. Съдбата на Армения щяла да бъде решена не около Арарат и езерото Ван, а от изхода на сраженията между римляните и партите в Двуречието. През 115 г. римляните навлизат в Северна Месопотамия и покоряват управляваната от цар Абгар Осроена и столицата й Едеса. Не всички области на Северна Месопотамия обаче падат толкова лесно под римска власт. Най-енергична съпротива оказват жителите на град Низибис, голяма част от които евреи, помнещи добре кървавото потушаване на въстанието в Юдея през 71 г. След Низибис в римски ръце падат и градовете Сингара, Либана, Тебета, Батна. През есента на 115 г. Траян дава разпореждания за подготовка на кампанията за следващата година. Зимата на 115/116 г. обаче разкрива цялата мощ на природните стихии. Гърция, Мала Азия и особено Западна Сирия са поразени от жестоко земетресение. Катастрофата е толкова силна, че планинските реки и извори пресъхват и после започват да текат в нови русла. Трусовете предизкват и мощни урагани и бури. Под руините на разрушените градове загиват хиляди хора, в т.ч. и немалко легионери. Въпреки огромните материални загуби и удара по духа на войската и населението, през 116 г.римската армия възобновява настъпателните операции срещу партите. Първо е сломена съпротивата на партския съюзник и васал Мобарсап, царя на Адиабена, след което римляните превземат градовете Арбела и Гавгамела на източния бряг нарека Тигър. Прехвърляйки се на западния бряг на реката, римляните овладяват важния в политико-религиозно отношение град Хатра, където се намирала една от резиденциите на партските царе и имало гробници на Аршакидите. Партският цар Хосров се оказва неспособен да окаже сериозна съпротива на римското нашествие, защото по същото време му се налага да се справя с поредните династически междуособици и да потушава въстания в Елимаида и Персида. Опасявайки се да не бъде пленен, Хосров бяга панически на североизток, изоставяйки дори семейството си. Римляните превземат без особени усилия Селевкия на Тигър и партската столица Ктесифон, където в ръцете на Траян попада престолът на партските царе. След това римляните се спускат на юг и без бой завземат древния Вавилон и васалната на партите южномесопотамска държавица Месена, чийто владетел Атамбел V се задължава да плаща данък. След като построява флот на Персийския залив, Траян обявява създаването на три нови римски провинции – Армения, Месопотамия и Асирия, в които е въведена римската административна и данъчна система. Изглеждало че Римската империя се намира в апогея на мощта си и опасният източен враг е сразен и само още малко усилия са нужни, за да бъде окончателно довършен. Триумфът на Траян се оказва преждевременен. Въвеждането на пряка римска власт в покорените територии, свикнали от столетия с местно самоуправление под ненатрапчивия партски контрол, предизвиква силни антиримски настроения. Начало на въстанието в Северна Месопотамия дава град Низибис, столицата на гъсто населената с евреи Адиабена, управлявана от цар Мабарсап, чиито предци били приели юдаизма. Въстания в тила на римляните избухват не само в Месопотамия, но и в Египет, Кирена и Кипър, населявани също от голям брой евреи, които говори за съгласуваност междуразличните бунтовнически центрове. Ситуацията за разпръснатите на огромна територия римски войски се усложнява допълнително от това, че Аршакидите прекратяват междуособните си ежби. Враждуващият дотогава с брат си Хосров партски принц Митридат с войска набрана от източните, иранските области на Партската империя, навлиза в Северна Месопотамия, застрашавайки римляните в тил. Нелепата смърт на Митридат, паднал от кон, не подобрява нещата, защото командването на партските войски е поето от сина му Санатрук. Въстанието и настъплението на партите принуждава Траян да раздели римските сили на три войскови групировки. Една колона начело с Лузий Квиет се насочва към най-невралгичната точка на римските позиции – Северна Месопотамия – превзема отново и опожарява Низибис и Едеса, ликвидирайки по този начин опасността римляните да бъдат обкръжени от север и да бъдат откъснати от базите си. Втората колона под началството на Еруций Клар и Юлий Александър превзема отново разбунтувалата се Селевкия на Тигър и я опожарява. Третата римска армия водена от пълководеца Максим обаче е напълно разгромена от партите в открито сражение и командирът й пада на бойното поле. Отвоюването на Селевкия позволява на Траян да концентрира силите си в Северна Месопотамия срещу Санатрук. При това с цел отново да разпалят династични борби сред партите римляните склоняват появилия се в Двуречието начело на втора партска армия Партамаспат, син на цар Хосров, да премине на тяхна страна и като васал да заеме трона на Партия в Ктесифон. След измяната му Траян успява да нанесе тежко поражение на армията на Санатрук, който загива по време на бягството си от бойното поле. Въпреки военните успехи на римляните и разоряването на редица градски центрове на Месопотамия въстанието продължава да се разраства.За потушаването на бунта на евреите в Кирена, Кипър и Египет Траян е принуден да отдели част от месопотамската си армия. Това, както и загубите в предишните сражения окончателно сковават възможността на римляните не само да водят нови настъпателни операции, но дори и да задържат завоеванията си. Въстанието на арабските племена, заели северномесопотамската крепост Хатра съвсем парализира римските сили. Всички отчаяни опити на водените лично от Траян римляни да превземат крепостта се оказват безплодни. През лятото на 117 г. обезкръвените и деморализирани легиони са принудени поетапно да опразнят първо Южна, а след това и Северна Месопотамия и да се изтеглят на римска територия. Скоро 61-годишният Траян заболява и умира. Адриан (117–138), наследникът на Траян, е изправен пред сериозни проблеми за разрешаване. Когато през август 117 г. поема властта, войната на изток не е приключена, а въстанията в Кирена, Кипър и Египет не са потушени. Партският цар Хосров се възползва от изтеглянето на римляните от Месопотамия и разгромява подкрепяния от тях Партамаспат, като възстановява властта между Тигър и Ефрат. Синът на Хосров бяга при римляните, които през 118 г. му дават управлението на Осроена съвместно с цар Ялур. Пренапрежението на римските финанси и военна машина по време на грандиозната офанзива на Траян обаче показват, че и те имат предел и че войната не може да бъде продължена, особено преди да бъдат потушени вътрешните бунтове. Партите обаче също са в тежко състояние. Войната се води на тяхна територия и най-богатите и важни в икономическо отношение провинции наимперията са опустошени. Докато Партамаспат е в Месопотамия, страната продължава да е в състояние на гражданска война. Невъзможността и на двете страни повече да воюват ги подтиква по пътя на мира.

Ба, в СУ нищо не е водещо. Тамошните медиевисти (с 1-2 изключения може би) чуят ли за дата преди 681, че дори и преди 864, бягат да се крият като славяни в блато, щото не са мръднали от времето на Златарски като знания и не щат да си нарушават академичния рахатлък.

Я като сте се заяли един друг на тема ИЧД, да взема да ви оспамя темата. Ето малко примерчета от доста далечни и доста по-цивилизовани от Хунистан места за ИЧД. 1. Главицата на Ехнатоновата щерка. 2. Главицата на царица Нефертити. 3. Ето и една фреска с египетски моми с ИЧД. 4. Негово величество маянският цар Пачал Вотан (603-683 сл.Хр.) 5. Кратуната на незнаен древен мая от Гватемала. 6. Кратуната на незнаен древен инк от Перу. 7. Кратуната на древен ацтек от Мексико.

Обясненията на Аполинар са пълни врели-некипели. Ето като контрапункт какво пишат китайците в "Таншу" ("История на династията Тан") за таримската държава Куча: "Гуйцъ [или] Куча... Жителите обичат песните и музиката. Пишат напреки. Почитат будийсткия закон. На новороденото момче с дърво притискат главата..." Няма обяснения за шлемове и прочее щуротии.

Убава темичка, Романе. Ако ми остане време и се наканя, ще пусна нещо като продължение в нея за Траяновата кампания с повече подробности. Обаче от пействане от word тук се скапват всички интервали и е чудо, докато ги оправиш после.

Благодарско. Като гледам преводите, май е по-добре да ги дава човек на латински, че да не си създава главоболия.

Колко не са, толкова и са. Но ме мързи да споря по този въпрос.

Напразно се хабиш с човек, твърдящ, че Персия е на 80 години и приемащ за исторически извор писанията на Хайтов.

Повърхностно, както ние сме повлияни повърхностно от византийската култура преди покръстването. Въпреки че дават автономия на гръцките колонии в градовете си в Месопотамия - най-важната икономически област на империята - партите си остават във враждебни отношения с елинското и елинизирано население, което смята господарите си за азиатски варвари. За антиелинистическата реакция в партското общество и засилването на иранският "национализъм" в средата на І век, може да се съди например от факта, че при Вологез І (51–78) е компилирано и редактирано свещеното писание на маздеизма "Авеста". Вероятно в този период столицата на Мидия-Атропатена (Атрпатакан) Ганздак и градовете Фрааспа и Гиш (Шиз) се превръщат във велики центрове на огнения култ. Пак при Вологез в източните провинции е предприето преименуване на градовете, основани от гръко-македонските колонисти през предходните столетия. Например град Александрия в Арахозия е прекръстен на Панджвей, Александрия в Маргиана получава името Марв (Мерв). Отново в руслото на антизападните настроения сред партите следва да се разглежда и опитът (неуспешен) на Вологез І да премести столицата на империята от елинизирания Ктесифон в град Вологезакерт (Валахшакерт/Валгашакерт), който освен това трябвало и да измести сирийския град Палмира в транзитната търговия между Египет, Палестина, Месопотамия и Средна Азия. П.П. Графе, хубава карта си извадил от прашасалия архив.

Партите и Селевкидите около 145 г. пр.Хр. Партската империя на границата на старата и новата ера.

Възходът на партите или иранската реконкиста (247 - 91 пр.Хр) По някаква ирония на съдбата всички ирански империи от Древността – на мидийците, Ахеменидите, Аршакидите, Сасанидите – рухват с гръм и трясък като изгнил от годините дъб, прекършен от лятна буря. Сгромолясването на Ахеменидската империя хвърля иранския Изток в покруса, толкова голяма, че иранските поданици на новите завоеватели почти изцяло се отказват от мисълта за въстания срещу тях. Не само историческата превратност, превърнала довчерашните господари в слуги, но и самите гръко-македонци постоянно и неизменно натякват на покорените иранци, египтяни и семити, че са втора ръка хора, родени роби, неспособни да осъзнаят свободата на човека, носещи женски дрехи боязливи варвари, чиято единствена задача е да работят и произвеждат блага за гордите властелини от Запада. Презрението на последните към"варварите" обаче никак не им попречва не само да насаждат на изток гръцката цивилизация, в резултат на което ще се роди чуден културен синкретизъм, но и бързо да възприемат ориенталското падане по очи, обожествяването на монарсите и всички "робски обичаи на азиатците", служещи за укрепване на властта на новопръкналите се царе покрай разпадането на империята на македонеца Александър след 323 г. пр.Хр. В настъпилото след първоначалната анархия избистряне на държавните граници между Дарданелите и Инд над утайката изплуват три големи сили – Египет на Птолемеите, държавата на Селевкидите с център Сирия и Гръко-Бактрия по границите на Памир и Индия. На Балканите старата Македония продължава да бъде значителна сила поради сравнителната си етническа хомогенност, силния си флот, дисцплинираната си фаланга и ореола на родина на Александър, както и поради наличието редом с Гърция и Тракия на най-важния ресурс за елинистическите страни – колонистите и наемниците, готови да търсят късмета си на изток. Хроничните войни между пълководците на Александър – диадохите – а след това между Селевкиди, Птолемеи, гръко-бактрийци и македонци вероятно са израз на традиционния елински анархистичен дух, но те са и знак за известна жизненост на държавите, изникнали сред руините на Александровия колос. Вероятно системата, известна като елинистическа, установила се към първата половина на ІІІ пр.Хр., е щяла да работи столетия, ако не са два неприятеля, които я подяждат почти едновременно – от запад римляните, а от изток партите, едни нови нахлули откъм Хорезм номади, на които е съдено да възвърнат иранското величие и самоуважение. Носещи оригиналното название "парни" или "апарни" (античнитеа втори ги наричат също така и дахи/даи) с праотечество земите на североизток от Хиркания около Аралско море, тези ирански номади към средата на ІІІ век пр.Хр. вече населяват старата Ахеменидска провинция Партава, от която получават и новото си име "парти" (например арменската форма part'ewk' произлиза именно от Parthava). Населяващите Партава номади (и земеделци) значително се отличавали от персийските племена по език, въпреки че и едните и другите били ираноезични. По данни от археологията в степите северно от хребета Копет-даг живеели скотовъдни племена с доста примитивен бит, които се намирали все още в кръвно-родовия етап на своето обществено-политическо развитие. Известно време партите са подвластни (вероятно като васали) на Селевкидите, успяли да сложат ръка на по-голяма част от Александровата империя. Според Ариан към 256 г. пр.Хр начело им са двамата братя Аршак и Тиридат, приемници на Фриапатий. Тогава "назначеният от цар Антиох Теос сатрап на този край Ферекъл искал да упражни насилие над единия от братята; те като не изтърпяли позора, убили злодея, след което, като съобщили на петима съмишленици своя план, братята подбудили народа да се отцепи от македонците и завзели властта". При въстанието им в Партава (гръц. Партиена) на парните/партите се налага да съкрушат не само съпротивата на тамошния селевкидски сатрап Андрагор, но и да се сражават срещу местното население. В битките Аршак загива, а брат му Тиридат е обявявен за цар през 247/246 г.пр.Хр. под името Аршак І в град Асаака, след което превзема и град Ниса и областта Хиркания, превръщайки се по този начин в същинския основател на Партското царство. Заради тези му дела историкът Юстин го сравнява с персиеца Кир и македонеца Александър. Партският възход противно на този на мидийците и персите не е вихрен конен поход, приключил светкавично във Вавилон, а мъчително редуване на успехи и поражения, често пъти толкова тежки, че заплашвали самото съществуване на партската държава. Във всеки случай политическите кръгове в Антиохия във втората половина на ІІІ век пр.Хр. гледат на партските успехи като на нещо временно, на което при първа възможност ще бъде сложен край. Новият селевкидски цар Селевк ІІ се заема първо да осигури тила и фланговете си не само против външнополитическите си противници, но и против по-малкия му брат Антиох Хиеракс. Омъжвайки сестра си за царя на Понт Митридат ІІ (250–189 пр.Хр.) и сключвайки съюз с царя на Кападокия Ариамнес ІІ (280–230 пр.Хр.), Селевк се спуска с войските си по Горен Ефрат, къдетоо сновава града Калиникопол през 242/241 г. пр.Хр., а след това изчиства Вавилония, Сирия и Киликия от войските на египетските Птолемеи. Обаче опитът му да унищожи напълно войските на Птолемеите завършва с разгром и в резултат на него на Селевк ІІ се налага да признае брат си за владетел на Мала Азия. Уреждането на отношенията между братята принудило Птолемеите да сключат компромисен мир със Селевкидите през 239 г. пр.Хр., което развързало ръцете на Селевк ІІ на изток. След успешното потушаване на въстанията във Вавилония, Сузиана и Персида на дневен ред идва походът срещу партите. Опитът на Селевк ІІ да установи дружески отношения с царя на Гръко-Бактрия Диодот ІІ (240–230 пр.Хр.) в тила на партянина Тиридат І (246/247–211 пр.Хр.) претърпяват неуспех, тъй като Диодот виждал по-голяма заплаха за властта си в лицето на силните Селевкиди, отколкото в лицето на партите. Нещо повече, Диодот дори сключва съюз с Тиридат, като очевидно целта и на двете страни била да осигурят взаимно тила си срещу външните им неприятели. Въпреки този дипломатически неуспех първоначално кампанията на Селевк ІІ против партите се развива добре. Тиридат е принуден да изостави Партиена/Партава и да бяга на изток при номадите апасиаки, но скоро с новонабрани сили нанася поражение на Селевкидите. Окончателен провал на източната кампания причиняват въстанията в тила на Селевк и новият метеж против него на брат му Антиох Хиеракс. За сметка на това Тиридат развива напълно успеха си, като окончателно се затвърждава в земите южно от хребета Копет даг, премества столицата си в планинската крепост Дара, засилва армията си и издига и други крепости. Онова, което дава сила на новосъздадената партска държава, е същността й на твърд съпротивителен център на иранците от Средна Азия и Прикаспието срещу македоно-гръцките завоеватели и колонизатори. Въпреки че първите партски царе секат монети с легенди на гръцки с титлата "елинофил", това се оказва нищо повече от политическа маневра и формален реверанс към гръцките колонисти в Партиена, за да бъдат използвани като занаятчии, търговци, лекари, художници. Гръцкият запазва позициите си на официален език, но ръководните постове в държавата заемат изцяло представителите на партската родова аристокрация. Наследникът на Селевк ІІ Селевк ІІІ по прякор Сотер скоро е убит от заговорници и властта е поета от брат му Антиох ІІІ (223–187 пр.Хр.), получил впоследствие прозвището Велики. Първите години от управлението на новия цар преминават в потушаване на междуособици и париране на центробежни тенденции. Към 220 г. пр.Хр. Антиох вече е стабилизирал властта си. Тъй като наскоро преди това разбунтувалият се срещу Антиох сатрап Ахей бил получил подкрепата на египетските Птолемеи, селевкидският цар счел това за повод за война. Започналата през 219 г. пр.Хр. кампания се увенчава с превземането на цялото финикийско крайбрежие, владяно от Египет, включително и град Тир. След 2 години Птолемей ІV Филопатор (221–203 пр.Хр.) предприема контранастъпление с големи сухопътни и морски сили. В битката при Рафия селевкидската армия е напълно разгромена. Последвалият компромисен мир дава възможност на Антиох ІІІ окончателно да се разправи с въстаналия в тила му Ахей. През 214 г. бунтът е потушен и Антиох пристъпва към неутрализиране на държавите на Арменското плато. През 212 г. Софена става селевкидски васал, а вероятно на следващата година в Армения Арташес І се установява като селевкидски сатрап с подкрепата на Антиох. През 209 г. пр.Хр. идва редът на партите. По това време политическата обстановка се оказва твърде неблагоприятна за тях поради влошаване на отношенията им с Гръко-Бактрия. Диодот ІІ, старият съюзник на Тиридат І, е свален от престола през 223 г. пр.Хр. от някой си Евтидем, родом от Магнезия в Мала Азия, което довежда до изостряне на отношенията между двете страни. Концетрирайки в Мидия основната част от военните си сили, Антиох ІІІ сломява съпротивата на новия партски цар Аршак ІІ (211–191 пр.Хр.). Партите не успяват да се противопоставят на по-многобройната професионална селевкидска армия и след първите неуспехи се ориентират към разрушаване на инфраструктурата пред войската на Антиох, за да затруднят напредването му. Ефектът от тези партски действия се оказва слаб и селевкидите навлизат дълбоко в Партиена, като превземат град Хекатомпил, официалната резиденция на Аршакидите. Овладявайки пътя от Месопотамия през Мидия, Антиох ІІІ установява контрол не само върху сърцето на Партиена, но и върху подстъпите към Хорезм, Хиркания, Маргиана и Бактрия, тоест към последните територии, от които партите можело да черпят хора и ресурси. Отстъпвайки пред неприятеля, Аршак ІІ намира убежище в проходите на планината Лаба с надеждата да го спре тук. Партите били направилиза секи от дървета, натрупали грамадни камъни и се били укрепили по височините в очакване на врага, съобщава Полибий. Благодарение на инженерните си части Антиох ІІІ преодолява и тази отбранителна линия, като нанася удар на тила на войските на Аршак. След това селевкидите се спускат в равнините на Хиркания и превземат град Тимбракса. Обаче пред Сиринкс, централния град на Хиркания, войската на Антиох се натъква на жестока съпротива. Обсадата се затегнала и нашествениците се принуждават да изграждят сложна система от валове, окопи и подкопи под стените на града. Изглеждало, че съдбата на Партското царство виси на косъм, който бил на път да се скъса пред Сиринкс. Тогава в пристъп на отчаяние обсаденият партски гарнизон, както разказва Полибий, избил до крак цялото гръцко население, разпилял имуществото му и през нощта след пробив в обсадата се измъкнал. Касапницата в Сиринкс изглежда хвърля Антиох в такъв потрес,че той прекратява военните действия и сключва мир с победения Аршак при много благоприятни за последния условия. Подобно на владетеля на Атропатена Аршак ІІ също се признава за съюзник и васал на Антиох, но запазва земите си и царската си титла. Развивайки успеха си, Антиох ІІІ не се връща обратно в Сирия, а през 208 г. пр.Хр. насочва войските си срещу Гръко-Бактрия. Сведенията за тази кампания са твърде откъслечни. При настъплението си Антиох по всяка вероятност обсажда град Антиохия Маргиана, а по същото време бактрийският цар Евтидем І с войска набрана в Тапуристан (Табаристан) тръгва в тила на селевкидите. Двете армии се срещат при река Ария. При опита си да я форсират войските на Антиох са атакувани от 10 000 бактрийска лека кавалерия. Сражението е решено от тежката конница на селевкидския цар, сражаващ се в този ден като обикновен войн на бойното поле, която разгромява бактрийците. Поражението принуждава Евтидем да се оттегли на изток и да се затвори в столицата си Бактра. Започната от Антиох обсада обаче се оказва мъчна работа и се проточва близо 2 години. Изпадналият в безизходица Евтидем започва преговори за мир с неприятеля си, намиращ се в не по-малко безизходно положение. Мирът е скрепен чрез брак между сина бактрийския престолонаследник Деметрий и една от дъщерите на Антиох. Де факто чрез този мир селевкидският цар признава Евтидем за независим владетел. Единствена полза на Антиох освен съхранения международен престиж са предоставените му от Евтидем припаси, бойни слонове и възможността да преминава през неговата територия. Изглежда Антиох ІІІ е искал да повтори делото на великия си предшественик Александър, защото след сключването на мира с Гръко-Бактрия продължава на югоизток, прекосява Хиндукуш и нахлува във владенията на индийския цар Субхасена. Резултатите от тази офанзива не са по-големи от тези срещу Евтидем, защото по силата на мирния договор Субхасена предал на припаси за войската и 150 бойни слона. На връщане Антиох, наричан вече Велики, не минава по стария маршрут, а през Дрангиана стига до Кармания, където разполага войската си на почивка. Грандиозният източен поход на Антиох ІІІ се оказва нож с две остриета. От една страна, както правилно забелязва Анатолий Бокщанин, ударите понесени от Партия и Гръко-Бактрия за известно време ги изваждат от строя, но едновременно с това мирните договори с техните владетели са един вид легитимация на новите политически реалности, настъпили на територията на бившите източни македонски сатрапии. От друга страна този поход е и последният истински израз на мощта на македоно-гръцкия Запад срещу Изтока. Нещо повече, признаването на съществуването на Партското царство прекъсва прекия териториален контакт на Гръко-Бактрия със западните елинистични държави, а оттам и възможността тя да получава свежи попълнения от колонисти и наемници от Балканите в дните, когато този преден поста на елинизма в сърцето на Азия ще трябва да се изправи пред напиращите от Западен Китай номади. И тъй, през следващите десетилетия събитията ще поемат в ритъма на постоянно отстъпление на елинизма пред иранизма, олицетворен от агресивната династия на партските Аршакиди. Към началото на ІІ век. пр.Хр. престижът на Антиох ІІІ е на върха си. В започналата дипломатическа приписка между него и македонския цар Филип V той предлага на последния сериозна териториална ампутация на Птолемеев Египет, който въпреки военния успех при Рафия от 217 г. пр.Хр. вървял към упадък. През 198 г. пр.Хр. египтяните са разгромени при река Йордан от селевкидската армия, която след това завзема Южна Сирия и Финикия. На следната година Антиох слага ръка на Ефес и други градове по западното крайбрежие на Мала Азия, принадлежащи на Птолемеите, след което прехвърля войска в Тракия за създаването на плацдарм за настъпление на Балканите. През същата 197 г.приключва Втората македонска война между римляните и Филип V и в резултат на поражението на последния Македония не е в състояние да окаже подкрепа на Антиох ІІІ. За сметка на това въвличането на Рим в егейската и източносредиземноморската политика изправя селевкидския цар пред враг от съвсем различен в сравнение с дотогавашните му неприятели калибър. Настъплението на Антиох на Балканите и в Егея и реалната заплаха Египет да се превърне в зависима от Селевкидите държава принуждава римляните да отправят ултиматум, настояващ за възстановяване на предвоенното стакукво и равновесието на силите в Източното Средиземноморие. Надценявайки силите си спрямо коалицията на Рим, Пергам и Родос, в битката при Магнезия през 190 г. пр.Хр. селевкидската армия е унищожена. Според мирния договор освен отказ от всякакви претенции в Мала Азия западно от река Халис и Киликия, Антиох трябвало да изплати на Рим 15 000 евбейски таланта (105 милиона александрийски драхми), отделно да изплати 400 таланта на Пергам, да избие бойните си слонове и да сведе военния си флот до 15 кораба. Най-страшният удар за монархията на Селевкидите се оказва загубата на западното и южното крайбрежие на Мала Азия с тамошното гръцко или елинизирано население и получаваните приходи от данъци. Гръцкото и елинизираното население на Сирия и Месопотамия се оказва недостатъчно за осигуряването на необходимите административни кадри и най-вече военни набори, което обричало Селевкидското царство на нерадостно бъдеще. Великият завоевател Антиох ІІІ загива безславно 3 години след битката при Магнезия в Елимаида (Елам) при опит да конфискувата мошните храмови богатства за изплащане на колосалната военна контрибуция, наложена му от римляните. Катастрофата при Магнезия прозвучава като тръбен зов за всички скрити или явни врагове на селевкидското господство. Наследникът на Антиох ІІІ, неговият син Селевк ІV Филопатор (187–175 пр.Хр.), прекарва почти цялото си царуване в опити да изстърже от провинциите си всеки възможен грам скъпоценен метал за изплащане на контрибуцията наложена от неумолимите римляни. А броят на провинциите застрашително започва да намалява. През 189 г. пр.Хр.арменските сатрапи Арташес и Зарех се отцепват. На изток партският цар Фриапатий (190–170 пр.Хр.) също се обявява за независим и завзема някои части от Мидия. На някаква вярност от страна на още по-далечната Гръко-Бактрия Селевк ІV едва ли е можел въобще да се надява. Новият бактрийски цар Деметрий І (189–167 пр.Хр.) установява контрол над западните части на Таримския басейн, а в средата на 70-те години на ІІ век пр.Хр. завоюва и значителна част от Северозападна Индия и дори премества резиденцията си в индийския град Шакала (днес Сиалкот). Избухналото в тила на Деметрий въстание скоро го принуждава да прекрати експанзията си. Размириците достигат такива мащаби, че поставят началото на разпадането на Гръко-Бактрия на няколко отделни царства. В столицата си Антиохия Селевк ІV само можел тъжно да наблюдава краха на бащиното му дело. През 175 г. пр.Хр. е убит в резултат от дворцов заговор, който избутва на престола брат му Антиох ІV Епифан (175–164 пр.Хр.) За разлика от меланхоличния си брат новият владетел се оказва енергичен и способен владетел. Първата работа на Антиох ІV е да на беренови колонисти от Гърция и да основе нови колонии в Месопотамия. Една от тях е организирана в древния Вавилон, превърнал се заедно със съседната Селевкия на Тигър опора на македоно-гръцката власт в Долна Месопотамия. През 171 г. пр.Хр. войските и флотът на Антиох, създадени в нарушение на мирния договор с Рим, разгромяват епипетските войски, пленяват самия египетски цар Птолемей Филометър и нахлуват в страната му. Три години по-късно селевкидите отново навлизат западно от Синай и завземат град Мемфис. Само ултиматумът на Рим към Антиох да се изтегли от страната спасява Птолемеите от пълен разгром. На връщане към Сирия Антиох спира в Йерусалим, където решава да превърне храма на Йехова в храм на Зевс и забранява еврейския култ, в резултат на което избухва въстание. Без да дочака потушаването му, селевкидският владетел се насочна на изток към Централен Иран, може би с намерението да организира офанзива срещу партите, но е убит от разбунтувалата му се войска. Смъртта на Антиох ІV Епифан въвлича страната в четвъртвековни вътрешнополитически сътресения, довели не само до големи териториални загуби, до пропукване на единството на гръко-македонския елит в доскоро огромната империя, но и до стопяване на боязънта, която ориенталските поданици изпитвали към европейските си господари. От пиянското клатушкане на Селевкидското царство първа се възползва малката държава Комагена, която се обявява за независима. На изток партите, които с инстинкта на акула надушват мириса на гнилост под привидно твърдото тяло на селевидската монархия, отново се раздвижват по границите с Мидия след временно спрялото им при Антиох ІV напредване. Водени от царя си Митридат І (170–138 пр.Хр.) те завземат планинския проход, свързващ Хиркания с Партиена и Мидия (т.нар. Каспийски врати) и съседния град Рага. След смъртта на Антиох ІV партите престават да усещат каквато и да е заплаха за по-нататъшното си настъпление не само против селевкидските владения в Мидия, но и срещу полунезависимите от македоно-гърците Елимаида (Елам) и Персида. При царуването на селевкидските монарси Деметрий І (162–150 пр.Хр.) и Алксандър Балас (150–145 пр.Хр.) страната е изправена пред поредица от междуособни конфликти, парализиращи усилията им да предотвратят окончателното разпадане на държавата. Въстаналата Юдея окончателно се отделя от селевкидската монархия, на изток възникват самостоятелни ирански държавици в Елимаида и Персида. Партският цар Митридат І завзема по-голямата част от Мидия, а в краяна 40-те години на ІІ век пр.Хр. партската конница окупира и Долна Месопотамия. Гръко-македонското и елинизираното население на Двуречието трудно понасяло загубата на привилигированото си положение на господари под властта на "варварския народ" на партите. Юстин, явно имайки предвид тези колонисти, а не доскоро подчиненото им семитско население на Месопотамия, пише: "Народите на Изтока... били възмутени от жестокостта на партския цар Арсакид, и тъй като били от отдавна привикнали към господството на македонците, с негодувание понасяли високомерието на новия народ." Йосиф Флавий свидетелства, че гръцките и македонските колонисти постоянно отправяли пратеничества до новия селевкидски цар Деметрий ІІ (145–138 и 129–126 пр.Хр.) с обещания да му окажат военна помощ срещу партите стига той да навлезе със своя войска в Месопотамия. Около 140–139 г. пр.Хр. Деметрий ІІ отвоюва Долна Месопотамия с активното съдействие на гръко-македонските колонисти и на следната година в съюз с князете на Елимаида и Персида, след като подсилва силите си с войска, набрана в Двуречието, навлиза в Мидия и нанася редица поражения на партите. При започналите по инициатива на партите преговори за мир обаче Деметрий е пленен с измама от Митридат І. Разчитайки очевидно да го използва в бъдещите си политически планове, Митридат не само че оставя Деметрий ІІ жив, но и го жени за една от дъщерите си на име Радогун, като го изпраща в почетно изгнание в Хиркания. След това Митридат І отново завзема Мидия, разгромява Елимаида и Персида и ги присъединява към владенията си, въпреки че дава на последните две области вътрешно самоуправление. Крахът на експедицията на Деметрий се оказва пореден жесток удар не само срещу елинистическото господство в Предна Азия, но и срещу това по поречието на Яксарт (Аму Даря). След като селевкидската заплаха от запад е неутрализирана, Митридат І се обръща срещу бактрийския цар Хелиокъл (145–130 пр.Хр.), съюзник на Деметрий. Вероятно през 137 г. пр.Хр. партите завземат оазиса Маргиана, окончателно омаломощавайки и без това изпадналата в пълно разложение Гръко-Бактрия. Скоро след това, през 136 г. пр.Хр., тя е изправена пред още по-опасно нашествие – това на мигриралите от днешен Северозападен Китай под ударите на хуните номади ирански братовчеди на партите, известни на античните автори по името сакарауки, асиани, пасиани и тохари. След като първоначално завземат Согдиана, нашествениците се насочват на юг и слагат ръка на Бактриана, фактически ликвидирайки Гръко-Бактрийското царство и поставяйки край на елинизма в Средна Азия. Жалки остатъци от гръцкото присъствие в региона се запазват още няколко десетилетия в северозападните части на Индия, където до 80-те години на І век пр.Хр. продължават да управляват потомците на Менандър (ок. 155–130 пр.Хр.), завладял някога Пенджаб и Гандхара. Унищожаването на Гръко-Бактрия довежда до ликвидирането на източния елинистически фронт в тила на партите. Затова в края на 30-те години на ІІ век пр.Хр. новият партски цар Фраат ІІ (138–129 пр.Хр.), възползвайки се от настъпилата в Селевкидското царство анархия, прониква далече на запад.Партските войски преминават през Загроските планини, завземат отново Долна Месопотамия заедно с двата й най-големи градски центъра – Вавилон и Селевкия на Тигър. Изглеждало, че монархията на Селевкидите е пред края си, когато едно последно сепване на духа на македоно-гръцкия елит обръща за малко щастието на страната на елинистическия Запад срещу иранския Изток. Последният от значителните селевкидски монарси Антиох VІІ Сидет (138–129 пр.Хр.) успява да консолидира властта си в Сирия и да подчини бунтовната Юдея. През 130 г. пр.Хр. Антиох VІІ навлиза в Месопотамия начело на 80-хилядна армия, съставена от македоно-гръцки колонисти в Сирия и от спомагателни войски на васалните на Селевкидите владетели, съпроводена от огромен обоз, наброяващ 300 000 души, сред които и хора от запада, решили да основат колонии на изток. При своето настъпление Антиох VІІ разчитал не само на подкрепата на елинистичното население на Южното Двуречие, но е на васалните на партите князе на Елимаида и Персида. При река Ликос партските войски, водени от някой си Индат, са разгромени, а след още 2 поредни победи Антиох триумфално влиза във Вавилон, където царят получава почетната титла "Велики". След първоначалния успешен етап на кампанията селевкидските войски се насочват на североизток и овладяват Мидия, където остават да зимуват. Юстин съобщава, че "към Антиох преминали всички народи и на партите не останало нищо освен бащините им земи." Сякаш се били върнали времената на Антиох ІІІ Велики и Аршак ІІ, когато самото съществуване на партската държава висяло на косъм. Изпадналият в тежко положение Фраат ІІ започва привидни преговори за мир, като успоредно с това влиза в контакт с източните си съседи – племената на саките и тохарите – искайки от тях спомагателна наемна войска с обещанието за голяма плячка. Същевременно, за да се всее раздори в редиците на Селевкидите, Фраат освобождава от плен бившият цар Деметрий ІІ. По време на преговорите Антиох VІІ се оказва суровоне преклонен. Срещу мир партите трябвало да се откажат от всички териториални придобивки извън същинска Партия (Партиена), да изплащат на Селевкидите ежегоден данък и да предадат Деметрий на Антиох. Докато течали преговорите обаче, ситуацията в Мидия се променя рязко. Разквартируваната за зимуване селевкидска войска се отдава на големи насилия и произволи спрямо местното население, което в края на краищата довежда до всеобщо въстание срещу Антиох VІІ. Разделената на части селевкидска войска е атакувана едновременно от въстаниците и от набралите нови сили парти. В решителната битка гвардията на Антиох се изправя срещу отряда на Фраат ІІ. Селевкидкият цар показва изключителна храброст и когато вижда, че изходът от сражението е катастрофален, пришпорва коня си и се хвърля заедно с него в близката пропаст. Възхитен от тази доблест, смятаният за варварин от елините Фраат устройва царствено погребение на падналия враг и изпраща тялото му в Сирия. Катастрофата на Антиох VІІ нанася окончателен и смъртоносен удар върху Селевкидското царство. Огромните човешки загуби в Мидия вече не можело да бъдат компенсирани от нови елински или елинизирани колонисти, за които източните земи загубват привлекателността си за сметка на многото опасности, които криели. Държавата, изградена на основата на военното превъзходство и господство на македоно-гръцкия елемент, както справедливо сочи Анатолий Бокщанин, вече нямала ресурс да поддържа мощта си, обградена отвсякъде от противници. Възползвайки се от разгрома на Антиох и от безсилието на Селевкидите, партите отново завоюват Месопотамия и Мидия, този път окончателно. Това, което попречило на партите да стигнат до река Ефрат, била не излязлата от строя Селевкидска монархия, а нахлуването от изток на саките и тохарите, извикани от Фраат ІІ като наемници, но появили се чак след гибелта на Антиох VІІ. Оставайки без обещаната плячка, номадите разгромяват армията на Фраат ІІ, непредпазливо попълнил я с пленени гръцки войници на Антиох, изменили в решаващия момент на партския цар и станали причина за собствената му гибел. Обаче и самите гърци стават жертва на нашествениците. Саките и тохарите разгромяват северните части на Иранското плато, в т.ч. и населяваните от гръко-македонци тамошни градове. Така на елинизма в района на Хиркания и Маргиана бил сложен край. Смъртта на Фраат ІІ не слага край на опустошенията в Прикаспието. Сраженията срещу саките и тохарите продължават, парализирайки временно силите на партите на запад. Във войната с източните номади загиват и Артабан І (129–124 пр.Хр.), наследник и племенник на Фраат ІІ, и мимолетно царувалият след него Артабан (122–121 пр.Хр.). С идването на власт на новия партски цар Митридат ІІ Велики (124–91 пр.Хр.) Аршакидите успяват да възстановят контрола си върху Партиена, Хиркания и Маргиана, след което насочват вниманието си отново на запад. Още по времето на Фраат ІІ партският губернатор на Вавилония Химер опустошава Вавилон и отвежда като роби в Мидия много от жителите му. През 127 г. пр.Хр. на Химер е възложено завоюването на Хараксена (известна още като Месена), област, намираща се в устието на реките Тигър и Ефрат по брега на Персийския залив. Назначениятот Антиох ІV за неин сатрап Аспасинес (Хиспаосинес) обаче оказва неочаквана съпротива, като не само разбива войската на Химер, но на свой ред навлиза в партските владения и превзема град Селевкия на Тигър. Едва през 122 г. пр.Хр. партските войски, водени лично от Митридат ІІ, разгромяват Аспасинес и превръщат Месена във васално царство. Възползвайки се от набраната завоевателна инерция, през 113 г. пр.Хр. Митридат установява контрол над важния западномесопотамски град Дура-Европос, а на следната година атакува Армения. Арменският цар Артавазд І търпи поражение и е принуден да даде като заложник при партите племеника си Тигран. Приблизително по същото време отцепилите се от страдащата от политическа гангрена селевкидска монархия северномесотопамски постасирийски държавици Адиабена, Мигдония и Кордуена попадат под политическото влияние на партите. На запад единствено Осроена остава като буфер между тях и Селевкидите. На върха на могъществото и престижа си през 121 и 115 г. пр.Хр. Митридат ІІ приема пратеници от далечен Китай и отваря отново великия Път на коприната от бреговете на Китайско до Средиземно море. Тази търговска артерия с времето ще се превърне в толкова важен източник на доходи за Партската империя, че тя не ще се колебае да защитава монопола си върху нея със силата на оръжието. В края на дните на Митридат ІІ на целия тогавашен свят изглеждало, че иранският Изток в лицето на партите най-накрая е взел своя реванш срещу елинистическия Запад...