Aspandiat

Е кой за каквото си мисли.

В Пловдив ще бъдат изложени трако-болгарски артефакти от ХХХVІІІ век пр.Орфей.

Един ОТ от мен. Всеки път като мерна заглавието на тази тема, го чета "За модераторството в Египет".

Хаха, Пандора, евала за хрумването. Обаче: 1. Нали се сещаш, че и най-коравият турист днес е гола вода пред един войн-конник отпреди 1500 или 1000 години. 2. Михаил Сирийски пише изрично, че са пътували през зимата, за да намират вода, тоест те са отчитали напълно безводието през горещия сезон.

Пред този проблем се изправих преди време и така и не установих има ли установен някакъв модел или правило за превеждане или предаване на имената на римските легиони на български език. Например VII Claudia съм го срещал на български като VІІ Клавдиев легион, V Macedonica като V Македонски, VIII Augusta като VІІІ Августов, XVI Gallica - ХVІ Галски. Обаче как да се превеждат или предадат на български при превод имена като: I Adiutrix IV Flavia Felix V Alaudae VI Ferrata VI Victrix X Fretensis X Gemina XII Fulminata XV Apollinaris XV Primigenia XX Valeria Vict. XXI Rapax XXII Deiotariana XXIV Caesarian Rapax Victrix XXX Ulpia Victrix Ето и списък с имената на римските легиони. http://en.wikipedia....f_Roman_legions

Могат да канонизират и някой коч и да поставят негови икони в църквите си - нали Александър като син на Амон е бил изобразяван на монети с овнешки рога. И отдолу под иконите да сложат цитат от "Александрията" (наскоро открит апокриф при разкопки около старата столица на Македония Еге): "На коча мъдете може и да се клатят, ама не падат".

Не виждам никаква причина САЩ да искат да подкопаят режимите в Египет и Тунис. Защото двете страни имат такова географско положение, че ако там вземат властта ислямистките откачалки, ще поставят под заплаха жизненоважната комуникационна артерия от Гибралтар и Южна Европа покрай Сицилия и през Суец към Аден и Индийския океан. На американците в момента както са цъфнали и вързали с парите и както са се оплели в афганистанските кълчища (плюс тия в Ирак), им е само да водят нова война. Друг е въпросът, че ако се стигне дотам, тоест да бъде застрашен Суец, този път нито Испания, нито Германия, нито Франция ще се дърпат и на новите ислям-фараони ще им се изсипе една истинска коалиция от цяла Европа плюс САЩ плюс Израел, която ще ги нарита за няколко седчици.

"Имеон" отговаря на този планински масив, можеш да ми вярваш. Няма как да ти постна карти, възстановки по географски данни от антични автори, за да видиш, че локализацията при тях е същата. Впрочем в основата на "Ашхарацуйц" лежи географията на Птолемей.

В (старо)арменския обаче има иранска заемка teg - 1) "копие"; 2) "шиш". Но не и със значение "меч". П.П. Има някакъв технически проблем при пействане на по-специални символи - системата ми изтрива продължението на реда, затова съм написал думата с обикновено Е. Ако някой си води бележки (), да си запише арменския пример с ê.

Нима? За 45-50 години такъв сектор се видя докъде я докарахме?

Вятър и мъгла. Когато баба Станка от Горно Нанадолнище спре да ходи да гласува под строй, въпреки че едва крета, и започне да разцъква из нета за четене на информация, тогава 40 ще стане 20. Но сега засега най-доброто, което можем да очакваме от баба Станка, е да си я прибере свети Петър като й дойде времето, че да спре да гласува като автомат "за нашите". Именно, ревем, че такива са ни политиците, а нещо не се сещаме, че те от нашите среди излизат. Българинът е цар да громи корупцията, когато/докато не е на такъв пост, че да може самият той да краде.

Може, може, и за мен е странно в род, толкова държащ на древната традиция, да кръстят дъщерята-магьосница с име на славянска богиня. Под "може" имам предвид историята да е гланцирана и аранжирана през ХІХ век, а не да е измислена изцяло тогава. То това не е ли изобщо възрожденска измислица? П.П. Никой не взе отношение към 12-те "чичковци" от лампата. Да приемам ли, че сте съгласни с моята трактовка за тях?

Сигурно съм го цитирал сигурно поне 3 пъти досега във форума, но ето отново: ".... планината Йемавон, която е по-висока и по-дълга от останалите [планини] и прилича на пергел, подобен на арменската буква "люн", имаща сгъвка от изток на юг..." (Ананиа Ширакаци, "Ашхарацуйц", VІІ век). Арменската буква "люн" наподобява латинското L. Такава форма има точно масивът Хиндукуш - Памир - Тян Шан ако се гледа от изток на юг (може и от юг към изток).

Цццц, не знаех, че снимките от космоса на кръглата земя са фалшификат, дело на пъклен заговор на тайното общество на кръглоземците. П.П. Темата е безумна даже и за раздела Паранауки.

И Мавро Урбини. Неслучайно той е проявявал такъв интерес към българската история. Да не забравяме и византийския император Маврикий, именно който дава земя на десетте хиляди българи на Булгариос и семействата им в Мизия и Крайбрежна Дакия - заговорила е родната кръв.

Спамиш ли, спамиш ли, дедо попе? Туй не е спам, бре, серсемино! Поп Глишо

Каквато и политическа програма да се напише, докато в България има 4-5 милиона инфантилни дебила да гласуват за агенти на ДС, демагози, лумпени или откровени кретени, все тази. Минаха 20 години, ще трябва да минат още 20, докато като хората на Мойсей в пустинята се отървем (дали?) от робското си мислене.

Eто и поетичната преработка на историята на Ладика и Милохнев, дело на Ангел Стоянов Веселинов. Легенда за Ладика и Милохнев По времето на мъдрия ни цар, преславен син на стария Асена, край яките стени на Търновграда, в болярски дом, род благороден, стар живееше красавица засмена със звучното славянско име Лада. Единствена любима дъщеря закриляна от всички в този дом растеше в обич младата болярка. Тъй както златоликата зора обагря в пурпур облачния сном възлизайки величествено ярка, така и тя огряваше сърцата на хората. И всички – стари, млади наричаха я Ладика с любов. Мълвяха те, познати, непознати, че заедно със името си Лада получила е тя и благослов от древната богиня на дедите. Баща й бе съветник приближен и гост желан във царските палати, познаваше терзанията скрити на втория ни цар Иван Асен и често му помагаше в делата. Бе славно време. Гордите ромеи се кланяха пред българския меч, латините във вярност се кълняха, а кръстоносците на крал Андрей на връщане от поход надалеч на границата българска стояха в очакване на царско позволение да продължат по пътя към Маджарско. Отбрана част от кралските велможи приети бяха и сред забавления и подвизи на лов, едиктът царски очакваха. Тъй стана, че предложи на рицар млад, на име Милохнев, във своя дом на Ладика бащата прием и скоро станаха другари двамата. Зов на сръндак и мечи рев за подвизи ги мамеше в гората сред гъст лещак и дъбове прастари. Така безгрижно дните си летяха и често пъти буйната дружина след страстен лов сред гъстите гори, замръкваше под непозната стряха, и в щура веселба със старо вино пируваше лудешки до зори. Веднъж един болярин велемощен за славните победи вдигна тост, но скочи стреснат Милохнев, когато бокалът с вино в този час среднощен пое в ръцете. Почетния гост видя със ужас, че държи богато, изкусно обкован в сребро и злато човешки череп. Рипнаха сърдити болярите. Тогава се изправи Богорис – тъй на Ладика бащата се казваше – и рече; - Да дедите по своя обичай след битки здрави със врагове могъщи и коварни са вдигали наздравици в стакани от черепите техни изковани за вечна слава. Милохнев навярно не знае туй, така че във закана недейте вдига мечове. Прибрани да бъдат те във ножниците нека! Пазете ги за истинския враг, когато дръзне в родните предели неканен да престъпи. Надалеко тогаз да екне гняв, а госта драг приветствайте със думи и на дело с добре дошъл. Тъй рече! И смириха се воините пред тежката му воля. Ала остана страх у Милохнев. Понякога, когато вечер тихо пълзеше мрак сред царствените стволи в леса вековен и с дълбок напев самотен вятър в тъмното усое пригласяше на буйната река, тогава в него пъплеха неясни, коварни мисли. Питаше се, кой е Богорис. Кой е!? Ето как така достигна до прозрение ужасно, че в този край неверници живеят, поклонници на черната магия и истински слуги на Сатаната. И той реши, че трябва да успее път към дома по-скоро да открие. Че само тъй ще си спаси душата. Летяха дните. Цар Иван Асен поиска от маджарския владетел да му даде, като залог за мир, да сключи брак от бога осветен с унгарската принцеса. В зестра двете области в крайдунавската шир с големите гранични твърдини – Браничево и крепостта Белград. Тъй чрез съюз от Господа скрепен очакваше щастливи, мирни дни за българския род и Търновград примъдрият ни цар Иван Асен. Дордето височайшите особи решаваха държавните дела, Богорис бе на Милохнев другар в лова. Преследваха със стръвна злоба те дивеча. И точната стрела на рицаря безгрешно всяка твар поваляше. Но случи се веднъж, че се изправи сам пред страшен звяр – огромна мечка лошо наранена. Прочула се бе тя на шир и длъж като стръвница. Истински кошмар за хората в Балкана. Разярена бе сграбчила в огромните си лапи безпомощния рицар Милохнев и зееше над него тъмна паст, от дето слуз и черна пяна капе, и тътне глух, сподавен, гърлен рев. Усещаше той сетния си час, когато неочаквано притече Богорис се на помощ. Запъхтян се втурна той със мощен, страшен вик издигнал гневно бойния си меч и го заби в сърцето. Смъртна рана на звяра див нанесе в този миг. Дълги дни изгаряше във треска, дълги дни отчаяно се мята Милохнев на прага на смъртта. Често пъти в дървените фрески на тавана в стаята позната грейваше примамливо врата, през която топъл глас зовеше за покой и щастие отвъд. Сетне пак усещаше как чезне. В тези дни безспир над него бдеше Ладика. Незнайно колко пъти нежността й от безмерни бездни връщаше във тялото духът. Над леглото имаше икона, а пред нея ден и нощ гореше пламък в чудна лампа. Всеки път в полусвяст щом мътен взор в потона впереше, пред него се въртеше странен танц. Дванадесет мъже виеха се в бесен хоровод и мълвяха думи непознати. Виждаше как сплитат на въже жилести ръце и кървав плод, като грозд натегнал под лозата виснеше от тях. Глави човешки с капеща от жилите им кръв, сплитове от червеи в косите, нанизи от черепи мъртвешки... После мрак и в него с хищна стръв зеещи муцуни, а в очите тъмен огън... Цели шест недели! Най-накрая страшното премина. Взе да крепне Милохнев. Веднъж бе приседнал в меката постеля със стакан, във който билки с вино бе му дала Ладика. Тих дъжд монотонно пееше отвън, тлееше в мангала дънер стар. С леки стъпки в стаята пристъпи Ладика, красива като сън, и припламна в Милохнев пожар, и усети колко му е скъпа младата болярка. Бе и тя от рицаря мъжествен запленена и скоро пламна между тях любов. Несетно в обич месец отлетя и всеки ден за тях бе споделена магия нежна, рай и благослов. Но много радост не е на добро! В една ужасна нощ, когато буря ломеше планината с грозен рев и от небето, като из ведро се лееше порой, вековни мури пращяха като съчки, Милохнев бе влязъл сам във стаята позната и празен поглед в старата икона бе вперил. Ненадейно ужас ням пробяга по лицето му, когато съзря под нея в нишата-прислона старинна лампа. Тя стоеше там от дълго време, но едва сега съгледа той изящните мотиви, с които бе изкусно украсена! Дванадесет мъже, като дъга опасваха светилника красиво и всеки следващ бе изобразен от предния по-грозен. Най-зловещ бе сетния – изчадие на мрака. Пред него Сатаната ангел бе. Най-чудното във тази дивна вещ бе тайнственият надпис на капака. Самият той пък бе като небе – полукълбо обсипано с рубини, което със ръцете си крепяха мъжете странни. В центъра под него поставено бе друго в пръстен син и в него изумрудено трептяха студени светлини. Извън обсега на тяхното сияние зловещо простенваше в комина вятър леден и сети Милохнев студена пот да го избива. Ужасът от нещо по-страшно от смъртта го сграби. Бледен изскочи той от стаята. Живот почувства как във вените пълзи едва когато Ладика видя и в нейните прегръдки уморен спасение подири. Със сълзи в очите нежно милваше го тя, целуваше челото му студено. След тази случка нещо се прекърши, у рицаря. Той стана мрачен, груб. За всяко нещо Ладика кореше. Бе гневен, зъл, не знаеше що върши във своя яд. А спомена за Дуб - имението родно - вече беше единствената мисъл що таеше в главата си. Тъй месец отлетя. Напусто с обич младата болярка сърцето му изстинало зовеше и нощем скрито своите вопли тя преглъщаше. Когато слънце ярко изгряваше, той скачаше на коня и чезнеше към дивите гори, а нощите си давеше във вино. Накрая сложи рицарската броня, нахлупи своя шлем и без дори да каже сбогом, към дома замина. Преди да тръгне Ладика обаче за сетен път, със сълзи на очи припомни му щастливите им дни. Опитваше се тя да не заплаче, когато му призна, че край горчив очаква я, че малкият им син расте във нея, и че смърт злочеста ще сполети и нея, и детето ако във грях роди се без баща. Потрепна нещо в Милохнев, отмести той шлема си, положи на сърцето дясна длан и гордо обеща да се завърне, в пътя си небесен щом месецът напълни лик отново. След туй пришпори буйния си кон и си замина. Пътят беше лесен. Пристигна в Дуб и скоро бе готов за нов живот. Посрещнат бе с поклон и бързо тъй за Ладика забрави. Понякога във неговия сън тя идваше, но казваше си той, че сигурно сърцето му кораво с магия е уплела. Често звън на пълни чаши нощния покой във замъка пилееше сред мрака. Но ето, пълноликата луна изгря в небето. След един запой в съня си Милохнев видя разплакана, ранена смъртно, страдаща жена със мъртва рожба, и във нея той Ладика позна. Дори тогава сърцето му не сети капка жал. Навярно бе изстинало отдавна под пепелта на пиршествата здрави. Навярно бе отдавна опустяло. Спомен блед от миналото славно. Не мина много, може би година и Милохнев се влюби в дъщерята на местен благородник. Скоро сватба с отбрани ястия, с реки от вино вдигнаха. Дарени пребогато бяха те. Най-сетне се възрадва сърцето му. Но привечер, когато в разгара бе най-буйна веселба, се появи пред брачния олтар, девойка с прелест дивна, непозната. Към булката отправи тя молба от нея да приеме свиден дар. Пред смаяните погледи на всички поднесе й изкусно сътворена изящна вещ с украса пребогата. Бе всеки удивен, ала едничък бе Милохнев в сърцето поразен. Пред него беше лампата позната. Отмина празненството, но всели се тъмен ужас пак у Милохнев. Мяташе се нощем в изнемога. Давеха духа му черни мисли, чуваше злокобно страшен рев и безсилен молеше се богу за пощада. Сетне в полусвяст тичаше при своята невеста и с молба гореща, на колене я зовеше със сподавен глас лампата да му даде. Но вместо нея получаваше студен отказ. Колко дни това продължи, едва ли някой знае. Милохнев накрая полудя. Бъбреше несвързани слова, тичаше из каменните стаи... Как изчезна никой не видя! Но в един дъждовен, мрачен ден замъка осъмна с вест ужасна... младата красива господарка мъртва е! В гърдите меч студен бе забил съпругът й. Неясно беше само той къде е. Малко бяха тези дето в тиха скръб в своите молитви с дума блага споменаха края му злочест. Повечето плюеха през гръб, казваха, че тъй му се полага и кълняха. Тази скръбна вест скоро се разчу в околността заедно с поверие, че броди дух от ада в дъбовия лес. И над тези хубави места надарени с приказна природа спусна се проклятие. И днес там личат стените разрушени и се стеле тъмен буренак. Гущери на слънце се припичат. А когато над леса зелен тиха вечер стеле тихо мрак, казват, сред руините надничат сенки на дванадесет мъже и се вие странен хоровод, а над всичко синя светлина. Счува се, как в тъмното стърже нещо под земята, ала свод каменен тежи. И тишина ляга пак над пустото усое! http://www.bukvite.b...php?docid=78782

Хехе, в Уикито като гледам, освен прецедента с Крум, все към географски наши земи от едно време ги влече - Северного причерноморие. За Албоин, нали знаеш откъде идат лангобардите в Италия - от Панония, където и хуни е поимвало, че и българчета още в самото начало на VІ век. Примерът с келтите е интересен, ама не ми се чини Акрополит да е знаел чак толкова. Глишев, виж ако имаш на разположение книгата на книгата на Милослав Стингъл. Синовете на Слънцето. С., 1989, надникни вътре, специално на страница 105. Там има една интересна случка. При деветия инкски император Пачакути Юпанки всички съседни народи били подчинени.Единствено независима оставала държавата на колите. Пачакути поискал да подчини и нея и проводил до владетеля й Чучи Капак пратеници с подканата да признае властта му. Чучи Капак отказал да се покори, тъкмо обратното - инкския император, че ако не се откаже от намерението си, ще заплати с живота си. Лично той, Чучи Капак "щял да направи от инкския му череп разкошна чаша, за да има с какво да пие в чест на победата". А сега кажи и това ли е блуждаещ топос, прехвръкнал през Атлантика преди Колумб да открие Америката. Що се отнася до сюжета на историята за Ладика, явно се налага да потретя, че той не ме интересува изобщо, интересуват ме отделни факти и подробности в повествованието, като онези, които изброих във втория си пост.

Интересно е има ли някакви отчетливи сведения, че през ІХ-Х век имена като "фригиец", "кападокиец", "пафлагонец" и т.н. са били използвани в етнически смисъл, тоест че след 1000 години римско господство тези етноси не са били поромейчени (в случая погърчени)? Не познавам византийската книжнина, просто питам с оглед на нещо друго (Глишев, айде банвай ме, не можах да се сдържа, брате ), а именно, ако на базата на извори се окаже, че през ІХ или Х век "кападокиец", "фригиец", "пафлагонец" значи не жител на Кападокия, Фригия, Пафлагония, а съвсем конкретни и реални етнически групи, на какво основание тогава се счита, че през VІІ век например под "тракиец" следва да се разбира единствено и само "жител на провинция Тракия", а не собствено трак. По отношение на Василий Велики и дейността му в Кападокия се сещам за нещо. Малко извън темата излиза, ама Монте Кристо да се сърди на самия себе си, да не ме беше ръчкал да вадя неща от арменската кухня. Имам предвид следното. До втората половина на ІV век арменските католикоси са ръкополагани именно в Кесария (Мазака). Дали това се дължи на факта, че през ІV век Кесария е важен християнски център или на факта, че през ІІ век армиите на васалните на Рим Армения и Иберия са включени към Каподокийския военен окръг не мога да преценя. Казвам това във връзка с проповедите на Василий Велики в Кападокия. Мястото никак не е случайно избрано според мен, защото западно от Ефрат Кападокия е най-силното огнище на митраизма и маздеизма дори и през ІV век и е напълно възможно Василий Велики да е искал да проповядва в самото сърце на "идеологическия враг". Какво се е получило от тези проповеди дявол знае, но като се сетя, че векове по-късно арменските павликяни по подобие на слънчевия бог Митра са наричали Исус "доброто Слънце", мога само да се усмихвам под мустак. За числеността на гърците. Според мен те никога не са били чак толкова много. Вярно, след рухването на Ахеменидите те плъпват като колонисти из цяла Мала Азия, Месопотамия, Мидия и Бактрия и може да се създане впечатление, че са били с огромен демографски потенциал. Източно от планината Загрос обаче през ІІ век пр.Хр. партите буквално физически изтребват гръцките колонисти, защото виждали в тяхно лице пета колона на Селевкидите, с които постоянно били във война. По-забавен е актът на ирония на съдбата, разиграл се през ІІ век сл.Хр. Във войните си срещу партите римляните виждали в лицето на гръцките колонисти и елинизираните семити в Месопотамия съюзници срещу партите. В последната голяма римо-партска война от самия край на ІІ век обаче римляните съсипват напълно големите градски центрове в Месопотамия и колят и заробват наред. По този начин те по ирония на съдбата деелинизират този регион и сами унищожават своята пета колона в най-важните икономически за партите провинции от империята им. Сега се сещам и за още нещо. Какво става например с гръцкото население в Египет след арабското завоевание? Някои (ама май само богаташите и поземлените магнати) бягат в Константинопол след 646 г., но със сигурност повечето грци и елинизирани жители са останали в Египет. Знае ли се каква е съдбата им? Сещам се и за още нещо. През ХІХ век, когато се утвръждава гръцката мегали идея, в Атина бълнуват за възстановяване на Византийската империя с територии до Балкана, с цяла Западна и Северна Мала Азия, но и с Египет. Значи ли това, че през ХІХ век в Египет е имало все още голям брой гърци или гръцките претенции/амбиции се коренят единствено в миналото?

В линка има и: АСИЛЯ — Благородная, знатная, ценная. За тези 2 имена някакво етимологично обяснение има ли? Питам, защото в списъка например виждам и името "АСФИРА — 1. Желтый (цвет). 2. Заботящаяся о ком-либо, переживающая из-за кого-либо", което на мен ми прилича на заемка от руско-библейския ономастикон, а не татарско име. Имам предвид еврейското женско име Esther или Esthir с типичната за руския замяна на гръцката буква "тита" с "ф" като например Феодосия, Феодор, Фома и т.н. Отделно че от списъка в линка по никакъв начин не може да се разбере кои от тези имена са исторически засвидетелствани при татарите в предходните столетия и кои са резултат от модни увлечения от ХХ век.

Ка40, дай да ги видим тия клишета във византийската книжнина (всъщност призовавам народа тук, който смята, че я познава). Има ли такива топоси за други народи, през кой период се срещат? А за това, че Акрополит използва думата "казват", то е съвсем разбираемо. Не е светил на джелатите, докато са душали или обезглавявали Балдуин и на мастойрите, докато са обковавали черепа му. Сведението му явно е достигнало чрез някакво изтичане на информация от Мизия. Латинските автори май не споменават, че от черепа на Балдуин е направена чаша, но това е разбираемо, все пак унижението с такова, нанесено от "варварите" на гордите западни благородници, е било прекалено голямо и е било по-добре да се премълчи. Рико се е движил от Тракия към София. За Ладо и прочее в османските регистри. Доверявам се на хората, които са ги разчитали. Точката няма как да промени обаче от Владо на Ладо, по-скоро може да лъсне някой Надо вместо Ладо.

Аз разбирам логиката на това. Целта е да се ограничи в зародиш кадровият спам. Само дето като цъфне някое "наше момче" или "наше момиче".... А иначе Богданов е напълво прав. Утре могат да почнат да искат и трудов стаж натрупан между 4 и 8 клас.

Само че в Ославнас началното О- е гръцки определителен член, така че ни остава Славнас.

Вероятно ги е спасил вековният номадски начин на живот, водещ до тяхната затвореност.