Aspandiat

Съгласявам се. Не се съгласявам с числото 700 000, което ми се струва фантастично. Изобщо не оспорвам, че Рим има демографския потенциал за експанзия. Италия до 18 век реално е най-гъсто населената територия на Европа с изключение на Франция, а през Античността е най-гъсто населената територия. Втората пуническа война е най-големият късмет в цялата римска история, защото тя превръща Рим в имперска сила и го тласка по пътя на империализма. Ако видиш линка към списъка с битките през ВПВ, там има и една много хубава карта с означени на нея металните ресурси - олово, калай, мед, сребро. Рим слага ръка на всичко, което е нямал допреди войната и тези ресурси стават основата на неговата трансформация от "аграрна или "аграрно-промишлена" в "промишлено-аграрна" икономика. А контрибуциите и плячката създават и мощният финансов (лихварски) сектор в държавата, макар че и при Републиката, и при Империята властите се стремят да обуздават алчността на лихварите (като регулират максималния лихвен процент например) и да не позволят Рим да стане плутокрация като Картаген. Ако Ханибал не беше почнал частната си война с Рим или я бяха докарали до патова ситуация, при която картагенците да задържат Сардиния и испанските ресурси, Рим вероятно щеше да остане една селска държава, затворена между Алпите и Сицилия. Макар че смятам, че ВПВ щеше да избухне при всяко положение рано или късно.

Значи, това с тези 700 000 души ресурс не е сериозен аргумент. Разцъках из уикито като най-бърза и достъпна информация. Специално за Втората пуническа война. Ето ти и линкът към статията с битките в нея: https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_battles_of_the_Second_Punic_War Обърни внимание на следните неща: 1. Единствената битка, в която Рим (умишлено казва Рим, а не римляните, заради това, че във войската им има и доста съюзници) изкарва огромна човешка маса е Кана - 87 000 души. Това си свръхнапрежение за Рим по онова време и голямо напрежение дори за имперския Рим. 2. В останалите битки, ако ги разцъкаш една по една, ще забележиш, че Рим оперира с армии от 30 000-40 000 души. И преди Кана и след Кана. Като този лимит се поддържа дори и след като са минали десетина година от клането при Кана, време, което е предостатъчно да се възстанови римският наборен потенциал. Тоест в реални полеви условия Рим оперира с примерно 40 000 души в Испания и с още толкова в Италия. Само че в Испания, ако видиш например битката в Горна Бетика (211 пр.Хр.), половината от 40-хилядната римска армия е съставена от келтоиберийски наемници. И изобщо испанската кампания е изнесена в значителна степен на гърба на местни наемни контингенти. Така че собствено италийските сили в полевите армии са не повече от 60 000. Много далече от 700-хилядния потенциал. 3. Ако погледнеш някои други битки на Рим през II-I век пр.Хр., прави впечатление, че Рим поддържа сходна численост на полевите си армии: Киноскефале (197 пр.Хр.) - 32 500 римляни, Магнезия (190 пр.Хр.) - 30 000 според античните автори; Пидна (148 пр.Хр.) - 38 600 римляни, Херонея (87 пр.Хр.) - 30 000 римляни; Акве Секстие (102 пр.Хр.) - 40 000; Каре или Харан (53 г. пр.Хр.) - 40 000+. Да не говорим пък за операците на Лукул на Изток - средно около 20 000 души има на разположение срещу разни фантастични числа на Тиграновите войски (300 000 примерно). Сред изключенията са армията, с която Цезар действа в Галия - ок. 50 000 души, но пък често разделена на части и битката Верцеле (101 пр.Хр.) - 52 300. Накратко - една стандартна римска ударна полева армия по онова време е 30-40 хиляди души. Друг е въпроса какво е качеството им, а то е високо. Но тази численост от 30-40 хиляди е една от причините да не могат да откъртят Ханибал от Италия 16 години - и двете страни действат приблизително с равни сили, макар и различно мотивирани и с различен дух. 4. Фактът, че в Испания примерно половината от римските войски са от местни наемници показва, че Рим няма възможност да праща постоянно десетки хиляди мъже в касапницата. Тоест прочутият 700-хиляден потенциал нещо го няма. Една от причините за това е горната точка 3 - има някакъв таван на горната граница на числеността на една римска полева армия - макс 50 000 души. 5. Загубите в битките. На античните автори не знам дали изобщо може да се има доверие по отношение на численост на армии и на загубите в битките. Нали не вземаш на сериозно твърдението, че в битката в Горна Бетика (211 пр.Хр.) от 40 000 римски сили половината (римляните) били изклани до крак, а другата половина (наемниците) избягали. Имаше в Бойна слава една хубава тема за загубите в средновековните европейски битки (13-15 век) - ок. 5% от полевата армия. Тоест при примерно 20 000 римляни при Бетика трябва да загинали 1000, а не 20 000. Като се отчете все пак фактът, че античните и ранносредновековните битки са доста по-кървави, процентът на убитите би скочил на 15-20%, което на 20 000 ще даде 3000-4000, а не всичките 20 000.Ти самият напред пишеш, че само римляните били изгубили 140 000 в хода на Втората пуническа война. Не знам откъде си взел числото, но ще го приема на доверие. Ми, приятелю, 140 000 разделено на 17-те години на войната ти дава 8200 убити на година. Число, което, да не казвам голяма дума, е пренебрежимо малко. Тоест, няма никаква демографско-мобилизационна катастрофа по време ВПВ. Това проличава и от факта, че само 2 годинки след Кана римляните са се освестили. Реално за Рим ВПВ е един голям "национално"-емоционален и духовен стрес, който се отразява на римското мислене едно поне два века след това. Както за руснаците е например монголското нашествие, за нас - турското или за англичаните Хейстингс 1066. Но не и катастрофа на човешкия потенциал. Затова недей да се чудиш защо, както ти казваш, Рим "нагло" обявява война на Македония още докато се разправя с Картаген. Македонската война първо е изнесена от римските проксита на Балканите, а след това вече иде "горският". Но "горският" няма никакъв проблем да дойде после със стандартната си полева армия от 30-40 хиляди души. Има и поне още един ключов фактор за експанзията, но за него - по-нататък.

Евристее, остави ги класациите. Дай да видим едно стройно обяснение от твоя страна за причините за римския експанзионен бум след 210 г. пр.Хр. Щото това е интересното. Впрочем на Полибий много не му се доверявай, стане ли дума за числа. Той например твърди, че при Кана била паднала цялата римска войска и само 2000 души (мисля, нямам време да проверя) се била измъкнала.

За древността на геометричния орнамент е точно така, като дори възрастта му е още по-голяма - възхожда към палеолита. Понеже преди доста години се интересувах сериозно от тъканна и друга орнаментика, ето някои наблюдения и изводи в готов вид. Геометричната орнаментика по тъкани е по произход неидноевропейска, несемитска, некитайска и неиндокитайска (използвам езиковедски и географски термини за улеснение). Върху много древна керамика и камъни се откриват орнаменти, които по-късно се срещат масово и по килими и черги (тези орнаменти са принципно различни от тези по шевиците на ризите и не трябва да се смесват). Такива орнаменти има в дравидска Индия, в доирански Иран, в досемитка Месопотамия, в додинастичен Египет, в берберска и черна Африка и в двете Америки. Както и сред угро-фините. Липсват сред оригиналните тюрки, сред монголи, китайци, индоевропейци и сред семитите. В индоевропейския ареал изключенията са Балканите (до Централна Гърция и Хърватска), Румъния (частично), Украйна (донякъде) и Армения. В Иран ги има сред тюркоезичните кашкайци, за които обаче се смята, че в голямата си част са мигранти от Кавказ и днешен Азербайджан. Инак орнаментиката по типичния персийски килим е различна и не е геометрична. Древните артефакти показват, че този тип орнаметика е била характерна за най-древното предсемитко и прединдоевропейско население на Евразия. Когато индоевропейците и семитите започват да експанзират, се получават и пробиви и прекъсвания в тази обща древна карта на разпространение на геометричната орнаментика и в течение на времето се оформя картата, която е известна и днес. В интернет албуми с орнаменти няма. Препоръчвам ти, в случай, че успееш да си я намериш, поредицата албуми от 50-60-те години на миналия век на Х.Босерт: Bossert, H. Th. Ornamente Der Volkskunst. Тя е добра основа за по-задълбочени проучвания. Пак е невъзможно да е станало директно, тъй като подобни орнаменти не се срещат сред китайците.

Евристее, знам те, че обичаш класациите. Но вземи уточни тази класация на военните гении по какъв критерий я правиш. Дали по критерия най-много водени и спечелени сражения с много пролята кръв или по критерия водени битки и войни с голям политически и териториален ефект. Защото ако се приложи вторият критерий, Септимий Север може и да изпадне изобщо от класацията, тъй като партската му кампания, колкото и да е зрелищна, реално е един дълбок рейд с голямо плячкосване, а в перспектива е вредна за Рим, тъй като съсипването на Ктесифон и Селевкия на Тигър деелинизира партска Месопотамия и по този начин лишава Рим от традиционната му пета колона в тила на партите, каквато римляните имат при Луций Вер, Траян, Марк Антоний и Крас. Пак по същия критерий обаче в класацията трябва да влезе цезар Галерий, който през 296 г. в арменските планини нанася съкрушително поражение на Сасанидите, макар и битката да не е особено кървава. Но като резултат Армения отново става римски протекторат, сключен е 40-годишен римо-персийски мир, който пък позволява на Константин Велики да прави реформи и да покръства империята. Изобщо ми е странно защо Север е преди Гай Марий в класацията. Че ако не беше "Мулетаря" да разгроми кимврите и тевтоните (и да направи военната реформа), Рим можеше и да го няма във вида, в който го знаем. Странно ми е и защо Север е преди Аврелиан, който спасява империята от разпад и я обединява наново. Инак като даваш примера с Агрипа като набелязана от Цезар потенциална военна звезда, тогава трябва да гледаш и Тит Лабиен, служил дълги години с Цезар в Галия, израснал като военен под негова команда и смятан също така за великолепен пълководец. П.П. Аз темата я видях още преди 2 седмици. Но тъй като тя започна с интересната заявка да анализира демографските причини за неудържимата римска експанзия след 202 г., а после заби в класации на личности в детски стил (недей да се сърдиш, ама е баш така), бях се отказал дори да коментирам.

Не съм го забравил. Кар го убива мълния някъде по пътя между римската граница и Ктесифон. Той така и не стига до стените на града, както Юлиян.

Пред извеждането на такава връзка има една много сериозна пречка. Тя се състои в това, че по принцип китайската тъканна орнаментика не показва подобна орнаментика и начин на стилизация. Тоест ако прототипите на подобни орнаменти в нашите черги и килими са китайски йероглифи, защо ги няма в китайската тъканна орнаментика. Изобщо типът и стилизацията на орнаменти в нашите черги и килими нямат паралел в китайските, монголските и собствено тюркските земи. Имат паралел в зоната западно от Тян Шан и Хиндукуш през Афганистан (частично), по поречието на река Инд (частично и то като дравидско наследство), през Кавказ и Задкавказието, Анадола (частично) до Балканите. В Иран такъв тип орнамент има сред кашкайците във Фарс (но не в типичния персийски килим), които обаче са тюркоезични и с недоизяснена и спорна етногенеза.

Не ми е съвсем ясно какво прави Агрипа в списъка с най-най-най, като се има предвид, че повечето му успехи са в гражданските войни против своите. А същевременно в списъка липсва император Юлиян (361-363 г.), осигурил за поне половин век спокойствието на Галия след разгрома на германците при Аргенторатум и единственият император след Септимий Север достигнал до персийската (партската) столица Ктесифон. И последният, впрочем.

Неотдавна четох един материал, но уви забравих заглавие и автор, в които се обясняваше много добре каква е тази "титла" canizauzi. Сведението е от някакъв франкски автор и под canizauzi става дума за покръстен аварски владетел Исаак от 20-те или 30-те години на IX век, васал на франките. Като самата "титла" canizauzi е неправилен запис на "Кан Исаак".

Айде стига спам с тези хора тук. Пусни отделна тема, щом държиш.

По темата съм лаик, но ще си позволя една хипотеза-въпрос. Отсега уточнявам, че той няма нищо общо с автохтонските шизофрении. Изхождайки от предположението на Невски за това, че задпоставеният член може да идва от някой по-стар балкански език, ще вметна, че в арменския още от времето на първите староарменски писмени паметници от втората четвърт на 5 век членът винаги е задпоставен, та до ден днешен. Тъй като една от хипотезите (за мен тя е и най-издържана откъм извори) за произхода на оригиналните арменци е, че идват от земите на Тесалия или южна Македония, дали наистина този задпоставен член не може да е наистина наследство от някой от древните балкански езици?

Много хубава тема, която по някаква причина съм пропуснал и която начаса окачвам като важна. Една молба към автора Тамарин. Може ли за тези характеристики да даде в скоби и кои балкански езици отговарят на всяка от тях? Ще съм му благодарен, ако направи същото и с тези характеристики:

Хубаво. Бъди рахат.

Случайно попаднах на този пасаж у презвитер Козма в поучителната част на неговата "Беседа против богомилите", като ходенето до Рим е описано като нещо нередно:

Направил си такъв тюрлюгювеч от несъвместими аргументи. 1. Абсурдно е да очакваш някаква Grand strategy от владетелите в Плиска през 9 век. Те са опортюнисти - разширяват се натам, накъдето има възможност. Всички държави са такива, дори и Рим. Франките разсипали аварите и Крум се възползва. Ми логично. А що Кардам не настъпил в Панония? Ми виж Кардам с какво се занимава при управлението си. Да лекува раните, нанесени от Копроним и да се мери с Константин Шести в Тракия кой е по-голям мъж. 2. Що България не си прави сериозен труд да завземе сръбските земи? Ми щото от тях ще извлече икономическа полза толкова, колкото да вземе на босия цървулите. Сребърните залежи при Ново Бърдо не са открити още. В Трансилвания обаче има сол, има и разработвани по римско време златни мини, които едва ли са били изгребани до дъно. Не си спомням със сигурност дали нямаше и сребро. И се замисли отде идат материалните ресурси от Омуртаг да Симеон за строителство, в тч. и на един Преслав, който е вдигнат кажи-речи на голо поле от нулата. 3. За Адрианопол и Албания - ми във всички преговори с ИРИ връщането на Адрианопол без съмнение е стояло като неотменима клауза, поставяна от ромеите. Ако искаш мир, няма как да не го върнеш. Албания е същото като сръбските земи. С тях и без тях - разлика голяма няма.

И какво общо има, Евристее, аналогията между Етелкьоз и териториите между Тиса/Дунав и Карпатите. От СИ България е гадно отворена за всякакви нашественици. Отделно че там икономически/ресурсни "мощности" няма. Трева и блата. Земите между Тиса/Дунав и Карпатите са уязвими, забележи, единствено от запад. Затова аварите го отнасят от франките, а ние губим постепенно владенията си там именно след като маджарите се настаняват между Балатон и Тиса и почват да настъпват от запад. От изток районът между Тиса/Дунав и Карпатите е практически неуязвим чак до 1240 г., когато монголите нахлуват в Унгария през Карпатите. П.П.1.Не виждам да си отговорил на Рицаря защо в края на 9 век Арнулф иска от Расате да спре износа на сол от Трансилвания. Или сведението го оставяме настрани, защото пречи на предубеждението. П.П.2. След като между Тиса и Карпатите (според теб, де) българска власт не е имало, как тълкуваме сведението от Гестата за Менеморут, който надменно говорел на маджарските пратеници със своето "българско сърце"? Или и тук ще подминем, за да не разваляме картинката?

Ама си употребил "сменил" като аргумент, че бащиниите са отчуждаеми. И затова аз ти отговорих, че замяната не е отчуждаване/конфискация.

Може, обаче защо тогава по същата логика я няма възстановена Сердикийската епископия, още повече, че във византийската традиция Сердика има специален ореол покрай Константин Велики. Аз съм по-склонен да свържа появата на Моравската епископия в частност с позицията на Петер Юхас, че докъм последната четвърт на 9 век районът по река Морава до Белград е бил нещо като автономна/васална територия в рамките на България и (както смята Юхас) Великоморавия са именно тези земи - от Ниш до Срем.

Атоме, я като си почнал с уточняване на грешките на преписвачи и др. подобни, дай направо една оправена картина да видим как ще са нещата за 9 век. Споко, нямам намерение да пиша статия по тази тема във форума, ако се боиш, че ще ти присвоя труда. Просто ми е интересно какво ще излезе накрая в изчистен вид като географски параметри.

Фружине, не ти е ясно същността на феодалната "бащиния". Императорът е заменил имотите на Мицо, а не конфискувал. По принцип, както казах и по-горе, феодалната бащиния е неотчуждаема, освен ако феодалът не извърши някоя много голяма беля. Бенефицият не е непременно земя срещу военна служба. Бенефицият е и награда срещу служба.

П.П. Между другото сега се сещам нещо чисто филологическо. В английския, минало от старофренски, съществува думата Grace, едно от значенията на която е "благоволение", "милост". Но не е синоним на франко-английското pitie/pity, което си е точно "милост" в смисъл на "пощада", а има значение на "височайша милост", тоест на нещо, което е (от)дадено в дар като знак на благодарност, благоволение. В арменския точен еквивалент на Grace е думата shnorh "благоволение, благодат, милост", от която се образува и глаголът shorhhem (в ст.арм. инфинитив), който означава "(от)давам нещо като благоволение, като милост". В староарменските текстове shorhhem се използва масово в контекста на някакъв имот, владение или награда, отдадена/отпусната или дарена от царя или господар на феодал или по-малък господар. Тоест употребата на глагола е в типичен феодален контекст. Дору и в руски има подобен глагол - "пожаловать", чийто архаично значение е "давам в дар нещо" и думата отново е била използвана в същия феодален контекст както франко-английското Grace и ст.арменските shorh и shorhhem. В българския език обаче няма дума с точен еквивалент на горните. Може би най-близък по смисъл е глаголът "харизвам", тоест "давам по милост нещо на някого", "откъсва ми се нещо от сърцето" за някого, но думата днес се употребява в съвсем нисък, битов смисъл и контекст. Думата обаче е гръцка по произход. Нямам нужните познания да проверя в оригиналните текстове на нашите царски грамоти от 13-14 век дали има глагол със смисъла на Grace, shorh, shorhhem и "пожаловать".

Признавам, че за първи път чувам за такъв списък. Дори и така да е, как това ще обясни няколкото епископии по Дунава териториално откъснати от най-близката "морска" епископия в Одесос? П.П. Въпрос и към двама ви с Йончев: имате ли обяснение за появата на Моравската епископия през 9 век? За мен е интригуващо и друго - имаме сведение за епископия в Охрид между 733–787 г., след което има век дупка, за да се появи отново охридска епископия по времето на Фотий.

Фружине, за примерите, които даваш, може и да си прав. Но ми се струва, че титлите "деспот" и "севастократор" като най-високи в комнинова и посткомнинова Византия и в копиращата я България, са се давали от императорите/царете по един или друг повод или съображения. Било за да скрепи съюз, било за укрепване на власт и т.н. Предполагам, че подобни случаи с тамошните титулни еквиваленти е имало на Запад. Като например херцогът на Орлеан, който не е обикновен херцог, а брат на краля. Но темата е за едрата поместна поземлена аристокрация у нас, болярството, което съответства повече или по-малко на графовете на Запад. У нас няма данни как болярите са придобивали и притежавали земите си - дали всички земи са били бащиния, която по принцип е неотчуждаема или е имало и бенефиции, тоест дарени за заслуги земи. В Армения например, която може да бъде по-близък аналог, отколкото Запада, е имало 3 типа феодална собственост: 1. бащиния (неотчуждаема), 2. бенефиций, 3. имот, придобит чрез покупка. Не виждам проблем и у нас така да са стояли нещата, макар да нямаме реално данни.

Васалът на моя васал е в действителност принцип във Франция, но не и абсолютно разпространен в целия Запад. Можеш ли да дадеш пример(и), че " титлите деспот, севастократор, севаст и прочее не се предават по наследство, а се заработват лично чрез царя/императора"?

Византийски епископи и епархии в България през IX век Не знам дали този въпрос е бил обект на анализ от медиевистите или ако е бил, не знам доколко анализът е бил задълбочен. Става дума за това, че в поредица от византийски епархийски списъци от VIII–IX век са споменати епископи като глави на епископии от територията на езическа или прясно покръстена България. Прилагам поредица от извадки от списъците в хронологичен ред. Епархийски списък от периода 733–787 г. Западно от Гюмюрджина (Мосинопол) и от Сердика ромейските епархии са следните: “В епархия Македония митрополитът на Тесалоника; В епархия Стари Епир митрополитът на Никопол В епархия Втора Тесалия митрополитът на Лариса В епархия Македония митрополитът на Филипи В епархия Средна Дакия митрополитът на Сердика В епархия Хемимонт митрополитът на Марцианопол (Девня) .......................................................................................... В провинция Нови Епир митрополията Дирахиум има [под свое ведомство] 8 града: Епископа на Тамна (неуточнено) Епископа на Скампа (Елбасан) Епископа на Лихнида (Охрид) Епископа на Вулис (Градица) Епископа на Атрад (неуточнено) Епископа на Авлона (Валона) Епископа на Акрокеравния (Логара в планината Логаре)”. Малко по-различен е съставът на митрополиите по времето на патриарх Никифор (806–815 г.). Ето само тези, които представляват интерес: “32. В същата епархия [Хемимонт] митрополитът на Марцианопол; В епархия Мизия архиепископът на Одесос, който се нарича и Варна; В епархия Скития архиепископът на Томи (град на североизток от Кюстенджа в Северна Добруджа); ................................................................. В епархия Тракия архиепископът на Бероя; ................................................................. В епархия Тракия архиепископът на Никопол (днес Горни Хисарлък при Гоце Делчев); ............................................................…. В епархия Родопа архиепископът на Анхиало (днес Поморие); …………………………………………. [Кои епископи са подчинени на митрополити]. От тях архиепископи са: 28. В епархия Тракия на митрополита на Филипопол епископът на Диоклетианопол (евентуално при Чирпан или Хисаря); Епископът на Севастопол (с неустановено местоположение); Епископът на Диоспол (може би Ямбол); .............................................................…. В епархия Хемимонт на митрополита на Марцианопол Епископът на Доростол (днес Силистра); Епископът на Трансмариска (днес Тутракан); Епископът на Нове (днес Свищов); Епископът на Зекедепа (с неустановено местоположение); Епископът на Апиария” (днес Ряхово, Русенско). Не по-различна е ситуацията и половин век по-късно, по времето на понтификата на патриарх Фотий (858–867; 873–886 г.): “І. Ред на предстоятелите на митрополитите, автокефалните архиепископи и епископите, които се намират под властта на апостолския престол на този богохраним и царствен град [Константинопол]: 28. В епархия Тракия митрополитът на Филипопол; .............................................................…. 32. В същата епархия [Хемимонт] митрополитът на Марцианопол; .............................................................…. ІІ. Дотук митрополитите, а нататък автокефалните: В епархия Мизия архиепископът на Одесос; В епархия Скития архиепископът на Томи; .............................................................…. В епархия Тракия архиепископът на Бероя; .............................................................…. В епархия Тракия архиепископът на Никопол; .............................................................…. В епархия Родопа архиепископът на Анхиало; .............................................................…. В епархия Хемимонт архиепископът на Месемврия; ІІІ. Ред и разпределение на митрополитите заедно с подчинените им епископи: В епархия Тракия митрополитът на Филипопол; 1. епископът на Диоклетианопол; 2. епископът на Севастопол; 3. епископът на Диоспол; .............................................................…. в същата епархия [Хемимонт] митрополитът на Марцианопол; 1. епископът на Доростол; 2. епископът на Трансмариска; 3. епископът на Нове; 4. епископът на Зекедепа; 5. епископът на Апиария”. В актовете на т.нар. „Лъжлив събор на Фотий“ (879 г.) и в протоколите на Осмия вселенски събор (869–870 г.) обаче се появяват изневиделица още неколцина епископи: Гавриил [епископ] Охридски; Агатон [епископ] Моравски; Йоан [епископ] Дардански; Теоктист [епископ] Тивериуполски (тоест Струмишки). Направих и една самоделна карта на въпросните епархии, като с червени кръгчета съм означил епархиите от списъка от 733–787 г., с оранжеви кръгчета онези митрополии, появили се в списъците от времето на патриарх Никифор (806–815 г.) и патриарх Фотий (858–867; 873–886 г.), а със зелени кръгчета са новите епархии от „Лъжлив събор на Фотий“ (879 г.) и в протоколите на Осмия вселенски събор (869–870 г.). Предполагам, че наличието на толкова епархии на „вражеска“ езическа територия ще бъде обяснено с т.нар. вдовстващи епархии, каквито е имало в падналите под арабска власт ромейски територии, чиито епископи били забегнали на имперска територия и се водели формално предстоятели на своите попаднали под чужда политическа и религиозна власт катедри. Това обяснение може и да върши работа за бившия византийски Изток, но при наслагването на данните от епархийските списъци на Балканите от VIII–IX век същото обяснение не е в състояние да отговори на следните въпроси: 1. Защо в списъка от 733–787 г. Сердика фигурира като епархия, но в списъците от времето на патриарх Никифор (806–815 г.) и патриарх Фотий (858–867; 873–886 г.) митрополия Сердика вече липсва? 2. Защо в сравнение със списъка от 733–787 г. са се нароили куп нови епархии на българска територия като епархиите Одесос (Варна), Томи, Берое, Никопол, Диоклетианопол, Филипопол, Доростол, Трансмариска, Нове, Апиария и то без да се броят онези, които не могат да се локализират като например Зекедепа? 3. Защо актовете на т.нар. „Лъжлив събор на Фотий“ (879 г.) и в протоколите на Осмия вселенски събор (869–870 ) се появяват нови епископи като този на Морава, на Дардания, на Струмица, а епископията на Охрид след една пауза от век или повече отново възкръсва? 4. Защо новите епархии от IX век „заобикалят“ и обкръжават вътрешните части на България, но същевременно някои от тях като Доростол, Трансмариска, Нове, Апиария се вклиняват дълбоко „по фланга“ и „в тила“ на Българската държава? 5. Защо това роене на нови (или стари) епархии не обхваща територии като Бонония (Бдин) и защо Сердика остава без възстановена епархия? Не е ли странна тази избирателност за едни „вдовстващи митрополии“, които с едно драсване на перото могат да бъдат формално възстановявани за единия пристиж или претенции без оглед на политическите реалности? Само като начало на дискусията (ако се получи такава) ще отбележа, че за мен тези данни показват, че през IX век се е случило нещо в отношенията между Източната империя и България, което е довело до съгласувано с Плиска и одобрено от българските владетели възстановяване на старата ромейска църковна мрежа на територията на България. Въпросът е какво се е случило. КАРТА 1 С червени кръгчета – епархиите от списъка от 733–787 г. С оранжеви кръгчета – митрополии, появили се в списъците от времето на патриарх Никифор (806–815) и патриарх Фотий (858–867; 873–886). Със зелени кръгчета – новите епархии от „Лъжлив събор на Фотий“ (879 г.) и в протоколите на Осмия вселенски събор (869–870). КАРТА 2 С червен контур са означени мислените граници, очертани от „вдовстващите епархии“ на Балканите през VIII–IX век. КАРТА 3 Защриховани територии, обхванати от мрежата на от „вдовстващите епархии“ на Балканите през VIII–IX век.