Aspandiat

Ти сега разби поне една, ако не и поредица от теоретични постройки за степните народи, за които ни учат от десетилетия, ако не и от век, как се мешали наред, създавали в резултат на това смесени потомци и племена, както етнически, така и езиково. ? Отделно че това забива и едно кроше на днешните мултикултуралисти, защото това показва, че в природата на човека е да не се смесва с други различни човешки породи. Интересно обаче тези групирания, за които пишеш, на какъв принцип са се осъществявали. Дали на расов (външен вид), дали на езиков? Значи явно наистина ще опрем до хионитите/хефталитите.

Интересно какво в тази диаграма се разбира под "тяншански хуни" и "тяншански саки"?

Не е съвсем така, защото партите като етнически факт ги има поне до края на 6 или началото на 7 век. Прочутият Вахрам Чубин, който за малко не сваля от власт персийския шаханшах Хосров II през 590-591 г. е описван като етнически партянин, че дори и Аршакид, което вече премества в изцяло друга плоскост бунта му, който се оказва не обикновен бунт на висш военачалник, а опит за партски реванш срещу персите, подобен на персийския против партите от 224-226 г. Край на ОТ.

И понеже зачекнах тук темата за хионитите/хефталитите и за арменските извори, точно в арм. география Ашхарацуйц, която бай Пешо Добрев цитира(ше) наляво и надясно и надясно във връзка с народа "булх", който бил от старите 15 средноазиатски цивилизовани народа в Тохаристан и Согдиана, нещата са малко по-сложни, защото в същата география (в разширената й редакция) има 2 народа булх - единият е от 15-те стари народа, но не е около Балх, както твърди от 20 години бай Пешо, а е на територията на днешен Балтистан в Северен Пакистан, във високите джендеми на Южен Хиндукуш и планината Каракорум. През Средновековието тази страна е известна като Болор, а до средата на 8 век е отделна държава (в един момент се разделя на Източен и Западен Болор), обект на ожесточено съперничество между Китай и Тибет през 7-8 век. Другите булхи от Ашхарацуйц обаче са в групата на 43-те нови народа северно от Аму Даря. За тях бай Пешо 20 години мълчи, защото му съсипват Балхо-Бактрийската теория. Тези северни булхи несъмнено се появяват там в хода на преселението на хионитите/хефталитите през втората половина на 4 век от земите на днешен китайски Синдзян. Причината е най-вероятно рязко засушаване на климата. Китайските източници, даващи периодично данни за числеността на населението и войските на държавиците в Таримския басейн, показват ясно, че към 5 век те са претърпели демографска катастрофа. Между 2/3 и 3/4 от населението им се е стопило. Надали е измряло от епидемии, а по-скоро си е вдигнало чукалата и се е преселило на запад, което съвпада като време с появата на хионитите по Аму Даря (средата и втората половина на 4 век).

Интересното е, друже, че днес и то не от вчера, битува една точно противоположна дилема и главоблъскане сред хунолозите. Става дума за това, че според този проблем азиатските хсюн-ну са европеиди, а европейските хуни били преобладаващо монголоиди и проблемът е стигнал дотам, че да няма още намерено решение има ли пряка връзка между азиатските хсюн-ну и европейските хуни. Това, което ти даваш горе, обръща на 180 градуса дилемата. Всъщност за изместването на хсюн-ну от старите им обиталища и тяхната асимилация отдавна са набедени основно сян-би (сянбите), които се считат за нещо като прамонголи. Те се възползват от тежките поражения, понесени от азиатските хсюн-ну във войните с китайците и почват да действат. Що се отнася до названието "хуни" и как то се е появило сред саките, това е много дебел въпрос и според мен ключът са т.нар. хионити (хиони), които мнозина специалисти отъждествяват с известните през 5-6 век хефталити, създали империя върху развалините на Кушанската империя и посткушанските държави в Тохаристан и Согдиана. Хионитите са споменати още в Авеста като "хиаона". Проблемът в случай обаче е това, че самата Авеста е достигнала до нас във вариант, компилиран чак през 4 век от Сасанидите. Има предположения, че е имало и друга редакция от времето на партите, по-стара, която Сасанидите по политически и религиозни причини са променили. Това беше ОТ, но идеята е, че в случая с авестийските хиаона е напълно възможно (но не непременно задължително) с това име да е подменен стар турански народ, с който древните перси воювали още в предисторическата си епоха. Туранците обаче не са били тюрки, както масово днес се смята по инерция и се превежда в писмените паметници, а древен степен ирански етнос. В арменските писмени паметници например етноним "хуни" не съществува. Единственото название в тях е "хони", като то се употребява в различни случаи, както географски, така и етнически. Специално през 5 век арменските паметници редовно правят равенство между "хони" и "кушани" в Средна Азия, както и между "кушани" и "хефталити" в Средна Азия. През 5-8 век обаче "хони" те използват и за племената северно от Кавказ, без да е ясно към кои точно племена отнасят този термин. Едновременно с това в същите арменски източници има косвени и преки данни за присъствието на хефталити в днешен Дагестан. Косвените са за края на 7 век, а преките (и това е смущаващото) са още за втората половина на 3 век сл.Хр. Та много е сложен казусът с тези плаваща или крадени етноними.

Ще се опитам. Смятам (и то на базата на свой частичен опит), че голяма светлина по темата за Средна Азия, Кавказ и българите може да хвърли някой, който има възможност да се рови в стари руски военни карти на Средна Азия и Кавказ отпреди 1914 г. и на стари британски военни карти на Афганистан отпреди 1914 г. Както и в стари отчети на военни или пътешественици, минавали по тия краища преди 1914 г. На такива карти топонимията е на ниво микротопонимия, тоест до ниво рекички, потоци, върхове, долинки. Но у нас има много малко такива карти.

Ооо, опре ли до генетика и археология, Спандю го няма никакъв. Единственото, което си мисля напоследък е, че може би окачествяванията във византийските извори на някой народ или племе като "скити" може би трябва да се приема в доста случаи съвсем буквално. Що се отнася до "сака" или "масагети", то изворите говорят и за "маскутско/масагетско" царство в района на днешен Дагестан отпреди хунската епоха. Начело му бил клон на Аршакидската династия. След нашествието на хуните около 370 г. изворововите данни за него секват.

Южняк, друже, я кажи за този район, който давам ограден в червен кръг, някакви данни от твоите масиви (генетиката) има ли? Обяснявам накратко какъв е този кръг. Хванах се напоследък много внимателно да изчета сведението от края на 12 век на Михаил Сирийски, повторено в края на 13 век от Бар Хебрей, относно преселението на 30 000 "скити" "от отсам проломите" на планината Имеон. То се е случило, съдейки по точните и липсващи у М.С. хронологични рамки у Бар Хебрей, след 586 и преди 588 г., през зимата, тоест най-вероятно зимата на 586/587 г. От тези 30 000 "скити" 20 000 отиват в "Берсалия", т.е. днешен Дагестан, а останалите, след като престояват за кратко някъде между Днепър и Дон, с позволението на римляните се настаняват по Дунава като федерати. Водени са от някой си Булгариос и ромеите ги наричали към времето на М.С. българи. Това преселение е от последните миграции от Средна Азия, дори е последното. Районът, който съм оградил, отговаря на локализацията на "страната на българите" у един арменски автор от средата на 13 век. Същият район се засича и на базата на данни от ранносредновековната топонимия, че дори и от съвременната. В него например има или е имало 6 топонима от типа Бурджар/Бургар и Бурджан. Та има ли някакви генетични данни/материал/проучвания от оградения с червено район.

Какъв е този сребърен колапс през 8-10 век? Знам за сребърният колапс, започнал след 1350 г., но за този чувам за първи път.

Баси, науката все по-уверено върви към завоюване на статута на тротоарна труженичка. Значи, Прокопий, съвременник на събитията, е написал, че чумата тръгва от Пелузиум в Египет, ама някакви юнаци в Дания 1450 г. по-късно викат "не е тъй, хуните са виновни". Ми натюрлих, всичко гадно иде от Азия, в частност от руско-китайската й част, а от братска Африка нещо лошо няма как да излезе. Тя ни дава само "клети бежанци" и DNA improvers...

Което не значи, че няма мащабно мислене. Както казах по-напред, искам да можех да ги видя Василий Втори или Мануил Втори как ще се оправят с джихадистките вълни от времето на Констант.

Оф, айде, че тия ненормални априлски жеги ни разказаха фамилията отрано.

Скилица (ако не бъркам) споменава за кумани още във връзка със събития от последната четвърт на X век.

Поздравления за Евристей за положения труд. Предлагам следните мои корекции: 1. В списъка с най-параноичните и престъпни императори мисля, че Василий II заслужава достойно място. Не само заради диващината му против 14-те хиляди пленени български войници. Той е и параноик заради големите ядове, които си е имал с бунтовниците Варда Фока и Варда Склир. 2. Михаил III Пияницата не ще да е бил чак такъв гад и тиранин. Все пак да не забравяме, че черната боя по него я хвърля начетеното момче Константин VII, който искал да замаже меко казано неудобния факт, че дядо му Василий I реално е престъпник, който започва управлението си с цареубийство, което е най-тежкото престъпление в която и да е държава и тогава, че и днес. 3. Никъде не виждам в класациите моя любимец Констант II. Той е всичко друго, но не и посредствен император. Всъщност за мен той е най-интересният ромейски император заради плановете му да премести столицата в Сицилия. Всъщност от всички василевси от Юстиниян I до Мануил Комнин (за него е спорно) той е единственият, който демонстрира искрена загриженост и ангажираност със съдбата на ромейския Запад. Отделно на това Констант II е доста агресивен император - води морски операции против арабите в Египет (временно отвоюва Александрия), води морски операции по южното крайбрежие на Мала Азия (завършили с разгром). Водени от Констант II войски осъществяват дълбоко настъпление в Армения (650 г.), воюва успешно против славяните на Балканите, предприема в съюз с франките опит за изтикването на лангобардите от Южна Италия и възстановяването на прекия териториален контакт с Рим. Което, ако беше се случило, щеше коренно да промени историята не само на Италия, но и на Западна Европа (ето една хубава темица за раздела "Алтернативна история"). За мен лично Констант II е император с наистина мащабно мислене и той е единственият между Юстиниян I и Мануил Комнин, който оперира на 3 фронта, точно като Мануил - Изток, Египет, Италия. Макар че за него няма толкова лични данни, както за един Мануил Комнин, струва ми се, че като лична психика той се е чувствал като истински велик римски император от калибъра на Юстиниян I или баща си Ираклий. За съжаление Констант II управлява в такива времена, че единственото, което успява да постигне, е минимализиране на загубите. Ще ми се да ги видя великият Юстиниян I или хаотичния Мануил как щяха да се оправят с арабските вълни, току що прегазили великата Сасанидска империя. Така че, драги Евристее, помисли къде да сложиш Констант II. П.П. 1. Може да помислиш (редактираш) относно кръстосани класации, защото например Василий I е хем як и прав, хем и доста успешен василевс. П.П. 2. Мисля, че може да добавиш и категориите "Най-безлични императори" и "Най-некадърни императори" (горе си дал "най-лошите", но би трябвало да я поправиш на "най-злите".)

И сега излезе, че "колобър" не е езически жрец, а член на свита. Какво да правим тогава напримел с аварския "боколабра" в гръцко обяснение като "йереос" - жрец, свещеник.

И още нещо. Какво значи φορβεία? По принцип тюркското temlug значи "мрачен", "навъсен".

Да попитам все пак откъде идват тези гръцки обяснения/преводи? Не съм чувал да има старобългарски текст с гръцки обяснения, подобен на Кодекс Куманикус.

?

Това са тюркски заемки в старобългарски?

Понеже си пуснал този "англичанин", се сетих за краткия престой на Лотрек в Лондон, когато той вече върви към заника на майсторството си. По принцип през последните 3 десетилетия на 19 век във Франция се наблюдава вълна на англофилия или по-точно англомания. Не става дума за политически симпатии (през 1895 г. заради сблъсъка на Китченер и кап. Маршан при Фашода в Южен Судан двете страни са на косъм от война), а за увлечение по английския Mode de la vie - голф, крикет, обличане, аристократични традиции и др. В ново това русло е например романът на Жул Верн "Около света за 80 дни" (1873 г.), в който главният герой Филиас Фог е английски лорд. Как се обръщат нещата - само половин век по-рано в Англия всичко френско е символ на изтънченост и стил. Приятели на Лотрек организират негова изложба в Лондон, но творчеството му е прието резервирано, всъщност изложбата минава незабелязано. По онова време английската клиентела.. ъъъ, публика, продължава да си пада по платна от типа на онези, дето рисуват във Франция Бона и Кормон. Лотрек става единствено обект на внимание на хапливата английска преса заради причудливия си вид и бохемски живот, втрещяващи поствикторианска Англия. Докато Лотрек е в Лондон, там гърми скандалът с обвиненията в гейство към великолепния Оскар Уайлд. Двамата не се запознават на живо, но Лотрек прави един портрет по снимка на Уайлд, впечатлен от неговото "отпуснато и месесто" английско лице на "паднал ангел". https://www.wikiart.org/en/henri-de-toulouse-lautrec/portrait-of-oscar-wilde-1895 Инак, като се замисли човек, историята обича да си прави майтапи с хората. Прочутата френска и изобщо "висша мода" (Haute couture), с която Париж е известен от повече от век, всъщност е... английско творение. През 50-те години на 19 век един англичанин на име Чарз Уърд предлага на кралица Виктория и двора й да ги облича с луксозни и натруфени одежди. Но тъй като дворът на Виктория е консервативен (ограничен, де), Уърд удря на камък и се мести в Париж. През 1858 г. предлага услугите си на императрица Еожени, жена на френския император Наполеон III, който била луда по всякакви труфила, нови дрехи и мода и която става негов клиент. Така се ражда висшата мода в Париж, вместо в Лондон.

Хах, спокойно, Киров. В този жанр съм с "нечестен" летящ старт, защото между 2007 и 2009 г. съм бълвал конвейрно по 1-2 подобни материала седмично. Направих си малка гимнастика и проверка още ли съм във форма.

Както бях обещал на Киров онзи ден, натраках нещо набързо за Лотрек. Статията я копирам от сайта, където излезе днес. Тулуз-Лотрек или капка болка на върха на четката Анри Мари Реймон дьо Тулуз-Лотрек-Монфа, както е пълното име на великия художник, е N-ият потомък на прочутия граф Раймонд Тулузки, един от главните участници в Първия кръстоносен поход. Роден е в една гръмотевична нощ на 24 ноември 1864 г. в семейния замък Боск в Прованс. „Льо пти бижу“ Майката на Анри, графиня Адела, е, това е точната дума, благоприлична жена, възпитана, сериозна и кротка. Виж, баща му, граф Алфонс, е рядка птица. Чудак, бон виван, шантав тип с широки пръсти и луд по всякакъв вид лов. Ловът и военната служба, впрочем, по неговите разбирания са единствените достойни за един висш френски благородник занимания, предавани по традиция от баща на син. Малкият Анри е също голяма драка. Едва проходил, се вре навсякъде, закача се със слугите, боде с пръст в хълбока камериерките, за да чуе с блеснали очи тяхното изненадано „ааай“. Всички му прощават лудориите. Графиня Адела и слугите наричат детето с блеснали сияещи очи „Льо пти бижу“ (Малкото бижу). Анри единствено се кротва, когато е сред конете в конюшните и сред ловните кучета в кучкарниците. Не защото енергията му внезапно е секнала. Той наблюдава. Първите негови рисунки, когато още минава прав под масата, са именно на животни. Прелестно и безгрижно детство! Внезапно то е прекършено, когато Анри е на 8-9 години. По време на разходка чупи лявата си бедрена кост. След дълги месеци на легло костта зараства. Малко след това обаче чупи дясната си бедрена кост. Когато след нови дълги месеци на легло тя зараства, всички в семейството с ужас установяват, че Анри почти е престанал да расте. Височината му никога няма да надхвърли 152 сантиметра. Още тогава майката, графиня Адела, се досеща, че това уродство може би се дължи на прекалено близкото кръвно роднинство с бащата граф Алфонс – двамата са първи братовчеди. Години по-късно синът й иронично ще вметне „все пак и моята толкова благопристойна майка не е успяла навремето да устои на синия мундир на баща ми“. Но нещастието не идва самò. Навлизайки в пубертета, тялото и лицето на младия граф претърпяват рязка трансформация. Устните му се удебеляват, говорът му става завален, фъфлещ и вместо „ж“ между зъбите му излиза „з“. Носът му добива формата на картоф, довършвайки общия карикатурен изглед на късокрак Квазимодо. Само очите, блестящи и изпълнени със светла добрина черни очи, са онова, което издава душата му. Бедният „пти бизу“, вече никога няма да е така хубав, както през първите години от живота му... Ще рисувам! Завършил по настояване на майка си лицей, 17-годишният Лотрек твърдо й заявява, че е губене на време да продължава с науките. Той иска да рисува, чувствайки, че това е дарбата и призванието й. Графиня Адела, която винаги живее с чувството за вина заради недъгавостта на сина си, не се противи. „Само да е щастлив, пък някой ден може и да се прочуе и да забогатее с рисуването“. Бащата, граф Алфонс, се задоволява с едно махване с ръка. Откакто е разбрал, че гномовидният му потомък никога няма да може да го придружава на кон и на лов, той все едно няма син. Макар че именно на Анри се пада правото да носи титлата граф на Тулуза. Впрочем след време граф Алфонс ще завещае титлата на една своя роднина, нанасяйки още един удар на отрочето си. Не че синът му някога особено се е вълнувал от гръмки благороднически титли. И тъй, през 1882 г. Лотрек е вече в Париж като ученик в ателието на академичния традиционалист Бона, чийто шекеросани картини много се търсят и ценят от френската буржоазия и еснафлък. След година се прехвърля в ателието на Кормон, член на Академията, който, макар и ограничен традиционалист, все пак е достатъчно умен, за да не държи така изкъсо учениците си, както го прави Бона. В ателието на Кормон седят на столовете още десетина момчетии, които до втръсване прерисуват картини на стари майстори, за да хванат основите на занаята, или „la tech-nique“ („ла тек-ник“), както разделено произнася с ирония думата Лотрек. Сред учениците на Кормон се набива на очи един холандец, единадесет години по-голям от Лотрек, саможив тип с кокалесто лице, здравеняк с трескав поглед и недодялани маниери, който ръмжи заради това, че трябва да се пречупва под академичните и казионни наставления на Кормон. Макар че никога не стават истински близки, гномът и Винсент ван Гог усещат, че са от една порода – от тази на отхвърлените – и това спечелва взаимното им уважение. След четири години при Кормон и Лотрек започва да ръмжи против казионното, чувствайки че ограниченият академичен майстор задушава напиращата в него нестандартна гениалност. Вярно, по-късно Лотрек с готовност ще признава, че годините, прекарани при Кормон са му били от полза, защото при него е усвоил „la tech-nique“ на рисуването. Но, всяко нещо с времето си. Артистичният живот в Париж вече не търпи старомодните канони и зове Лотрек, който скъсва с Кормон. Плакат на Лотрек, изобразяващ кабаретния певец Аристид Брюан. „В Мулен Руж“, ок. 1890 г. Закачалката на Рижата Роза Настанил се в голяма квартира, в която си е устроил и ателие, Лотрек денем рисува, а нощем се впуска в бохемския живот на Париж в компанията на други бонвивани от артистичните среди, които вярват, че бъдещето принадлежи на тях, младите. Повечето от другарите на Лотрек така и си остават само с илюзиите. Но не и той. За 12-13-и години, в който Лотрек работи активно, той неуморимо експериментира и търси нови и нови поприща на творчество: живописва, рисува с въглен, молив, литографира. Сътрудничи на периодични издания. В един момент става луд по японските рисунки, и дори си купува кимоно. Всичко това е в името на търсенето на собствен, неповторим стил, в който, противно на старите правила, доминира контурът. Покрай останалото Лотрек рисува и плакати за кабаретата в Монмартр, чийто редовен посетител е той. Всъщност, с плакатите си Лотрек има пряка заслуга за прочуването на тези заведения – рисува първо за „Ша ноар“ и „Мирлитон“ на своя приятел Аристид Брюан, който (гениален маркетингов подход!) не само пее в кабаретата си, но и обижда влезлите клиенти. Първоначално гостите са шокирани. Не заради това, че редовно им се поднася разредена с вода бира, а заради провикванията на Брюан от рода на „я там онзи с вид на сводник да се посмести, за да седне до него току що влязлата недоклатена дебелокрака мадама“. Скоро обаче снобарите гости почват да намират за много оригинални изпълненията на Брюан (днес на същите глупости им викат „пърформанс“) и започват да се тълпят в заведенията му и да пълнят кесията му. Лотрек, който е редовен гост не само в „Ша ноар“ и „Мирлитон“, а и в откритото по-късно „Мулен руж“, се превива от смях. И не спира да рисува – мъже, жени, кан-кан. Човекът е онова, което го вълнува, не природата и пейзажът. Приятелите на Лотрек, с които той обикаля нощните заведения и кабарета, обаче долавят, че въпреки неспирните му оригинални закачки, лудории, смях и веселие, нещо мъчи техният миниатюрен другар. Един от тях, достатъчно прозорлив, проумява овреме, че това е „le tourment de la chair“ или „мъките на плътта“. Накратко, при толкова здрава храна и при южняшката му наследственост тестостеронът измъчва жестоко непозналия жена Лотрек, който буди у срещуположния пол или отвращение, или жалост. Но не и любов. Накрая хвърлят в прегръдките на художника една 18-годишна червенокоса проститутка, нимфоманка, опитала какво ли не в търсенето на нови наслади. Първоначално Рижата Роза, както й викат, се дърпа. Но по-късно споделя, че малкият гном имал „изключително голяма закачалка“. И така, Рижата Роза получава перверзното удоволствие да си легне с гнома. Лотрек пък получава от нея доза от бактериите Treponema pallidum. Накратко, сифилис, от който не успява да се отърве до края на живота си. Заради Рижата Роза до края на живота си Лотрек запазва и вкуса към червенокоси жени. „Рижата Роза“. Те Рижата Роза разкрива на гнома нови измерения на удоволствието. Скоро той става редовен клиент на публичните домове. В един момент дори се премества да живее за постоянно в един бардак. Там рисува проститутките: как оправят тоалета си, как седят или как спят. Така се ражда поредицата от картини с общото име Elles („Те“). Но Лотрек не само рисува продаващите телата си жени, той изслушва изповедите им, болките и мечтите им. Станал е нещо повече от редовен платежоспособен клиент. Недъгавият, бидейки също отритнат от обществото, се е превърнал в един от тях, намерил е там приют за измъчената си от липсата на любов душа. Не, той никога повече няма да си позволи да се влюби, както няколко пъти се е случвало досега. Затова се скрива зад маската на привидното женомразство. Когато една възмутена дама веднъж го пита защо винаги рисува така грозни жените, художникът я срязва: „Защото са такива.“ Но въпреки че се е зарекъл да не се поддава на сърцето си, към края на живота си той не успява да му устои. На път за Португалия, по време на организирана от негови приятели екскурзия, която да разсее депресията му, на палубата на кораба Лотрек вижда прекрасна непозната. Жената пътува към африканските колонии, където служи съпругът й. За бедния гном тя е видение, колкото прелестно, толкова и недостижимо. След няколко дни, когато корабът наближава Лисабон, Лотрек се приближава до прекрасната непозната. Прошепва „моля ви, позволете ми само да ви погледам“. Недоумяващата жена вероятно инстинктивно усеща драмата на художника и кимва в съгласие. Когато слизат на брега съкрушеният Лотрек взима една жаба от земята и я пъха в устата си. Уви, магиите ги има само в приказките. Жабата никога няма да се превърне в принцеса... „На дивана“, 1894-1896 г. По нанадолнището Още докато е при Кормон, Лотрек обича не само доброто хапване, но и изтънчените питиета. Вероятно той е и първият майстор на коктейли във Франция, защото въображението му неуморно ражда всякакви комбинации от алкохолни напитки, някои от които имат убийствен ефект върху опиталите ги. През 90-те г. на XIX век обаче редовното пиене на Лотрек вече се превръща в системно наливане. Приятелите му, виждайки че алкохолът убива художника, се опитват по различни начини да го озаптят. Напразно. По иронията на съдбата точно когато алкохолът взима връх, картините на Лотрек започват да се търсят и да се купуват. Да, за разлика от „колегата Винсент“, както Лотрек нарича Ван Гог и който докато е жив не успява да продаде нито едно платно, французинът се радва на купувачи. Но в края на 90-те алкохолът и сифилисът са свършили своето. Дарбата си е отишла, ръката на Лотрек като че ли е вдървена, той вече рисува бавно, с мъка. Станал е сприхав и заядлив и от това си патят не само близки, но и чужди. Сред изпатилите си е и абдикиралият сръбски крал Милан Обренович. Бившият монарх иска да се запознае с Лотрек, който приема срещата с досада. Когато Милан го пита: „Вярно ли е, граф Анри, че вашият далечен праотец граф Раймонд е стигнал до Йерусалим“, Лотрек го срязва: „Да, вярно е, родът ми е на 1000 години. А ти си само един Обренович, потомък на свинари“. Гръмотевици над покривите През 1899 г. парижката преса гръмва със заглавия като „Известният художник Анри дьо Тулуз-Лотрек е в лудница“. За беда, това е вярно. След тежък пристъп на делириум Лотрек е настанен в клиника за душевно болни, където прекарва три месеца. Чувствайки се като затворник, той опитва какви ли не хитрини, за да се откопчи от кафеза, в който неразумният му живот го е заключил. Обещава на майка си, графиня Адела, и на приятелите си да спре с пиенето. За тяхна почуда успява. Късно научават истината, че преди да даде това обещание, Лотрек се е сдобил със солиден кух бастун, в който можело да се събира близо половин литър концентрат и от който художникът тайно сърба при всеки паднал му случай. През лятото на 1901 г. Лотрек вече е съвсем зле. Откарват го в замъка Малроме, имение на майка му, не за да му помогнат да живее, а за да облекчат доколкото е възможно последните му дни. Положен в една душна и гореща стая, 36-годишният гений вече не може да се движи. Едва успява да преглътне няколко хапки. На 9 септември 1901 г. краят идва. Целият ден е бил адски душен. Вечерта се развихря страхотна гръмотевична буря, както в онази нощ, когато Лотрек идва на белия свят. Посред нощ геният склопява очи. Последните му думи са „мамо, простете...“ Портрет на Жана Аврил, една от приятелките на Лотрек, 1892 г. „Тоалет“, 1899 г.

Така. Монте Кристо, въпреки че бе предупреден от мен тук вчера деликатно, а днес директно, реши да провери дали няма да му наложа наказание, явно разчитайки на това, че се знаем с него тук от много години, Мисля, че една почивка до след Гергьовден без право да пише ще му дойде охлаждащо страстите.

Непознаването на изворите не оправдава непознаващия ги (парафраза на една друга поговорка). От пост на пост се оплиташ във византофилски фантазии, драги ми Графе. Знам, боли, ама..

Начи, аз тая вечер има 2-3 часа, които мога да отделя да направя една тема за тук, посветена на моя любим Тулуз-Лотрек. Ще е повече текст, по-малко изображения. Ще напиша темата въз основа на това, което си спомням от книгата за Лотрек на Перюшо, която, уви, не е качена в Читанката.