Tyroglyphos

Храм на Зевс Сабазий има, обаче никак не е сигурно, че е бил в Августа Траяна. Има надпис за този храм, но той не е намерен в Стара Загора, а в Караново; затова Михаилов предполага, че надписът е бил пренесен там от Стара Загора. Освен това в надписа се казва, че храмът е възстановен при Септимий Север, но е бил "построен по времето на тракийския цар ...(името не е запазено) и е бил порутен след дълго време", което не подхожда на Августа Траяна, където нямаме никакви следи от строителна дейност по времето на тракийските царе. Подобен е случаят и с храм на Долихен, възстановен по времето на имп. Север Александър - надписът за него е намерен при село Хан Аспарухово, но Михаилов отново предполага, че надписът е бил пренесен там от Стара Загора (понеже и в Стара Загора има данни за култа към Долихен). От самата Стара Загора имаме надписа за построяването на храм на императорския култ (августеум) през 233 г. Надписът е открит при строежа на халите, но в по-късна структура, където е бил употребен вторично. Освен императора в града е била почитана и богинята Рома, олицетворение на Рим. С римската държавност би могъл да се свърже и култът към Зевс (т. е. Юпитер) Капитолийски, чийто жрец е засвидетестван в надпис от ІІІ в. Нимфеон е имало при Старозагорските бани, изграден през 163-164 г.; отделно светилище на нимфите може би е имало и в самия град. Всъщност би могло да се предположи наличие на храмове за много от засвидетелстваните в града култове. Но те трудно могат да се свържат с конкретни места или следи от постройки. Що се отнася до археологически засвидетелствани храмове, въпросът с идентификацията на такива сгради е сложен. Основи и архитектурни елементи от вероятен храм има открити в горната част на "Митрополит Методи Кусев". Друг важен източник са монетите на Августа Траяна, на които са изобразени храмове на различни божества - Аполон, Артемида, Асклепий. Изображенията са общо взето шаблонни и храмовете се разпознават по изобразените в тях статуи на божеството. Ето една монета с храм на Артемида. В други изображения храмът е представен върху висока основа и с дървета от двете страни. Споменаване на храм има и в житието на 40-те беройски мъченички (по времето на Лициний). От нехрамовите сгради, за които имаме сведения, заслужават споменаване пазарът за месо, построен между 177 и 180 г., и Северовият гимназион с издигнатите край него два портика - единият с 35 колони, другият двуетажен с 66 колони, от времето на император Север Александър.

Както казах, причината на автора да обяви надписа за фалшификат е по-скоро лична. За съжаление той не ни е обяснил как фалшификаторите са разкопали базиликата, вградили са надписа в стилобата, и после пак са го заровили. При това толкова умело, че са заблудили археолозите. Скица на Ф. Шапутие за разположението на надписите, направена при откриването на "фалшификата" (В; А е Пресиановият надпис, който не е намерен in situ).

Когато свършва въобще изобилието на имена, т. е. когато обикновените хора престават да пишат (VІІ в.). Срещу тракийските имена има два силни удара - първо завладяването на тракийските земи от Рим, когато по-престижни стават гръцките и латинските имена, особено сред по-горните слоеве от населението, и второ християнизацията, която довежда до масовата употреба на "християнски" имена. Тракийските имена са събрани в книгата на Дечев за тракийските езикови остатъци, за която съм давал линк във форума. Тя е добра отправна точка, макар и да е остаряла. Виж също изследването на Бешевлиев за личните имена у траките.

Фалшификацията на Г. Ценов в случая се състои във внушението, че фразата за българите е част от писмото на папа Инокентий І до Александър Антиохийски (писано в началото на V в.; писмо № 24 в изданието на писмата в Patrologia Latina); само че цитатът от писмото на папата завършва до duxerit imperator, както коректно е указано в ЛИБИ, т. ІІ (преводът там е на Александър Милев).

Фонът ми напомня за Хайд парк в Лондон, но "скулптурата" нищо не ми говори, така че стрелям напосоки. P.S. Вездесъщият google е на същото мнение. http://www.daylife.com/photo/026r1LF4bf5bc?q=Anish+Kapoor

Напротив, всички наши специалисти са обърнали внимание на тази особеност. Затова в по-старите публикации двете плочи се дават като отделни надписи, например в първото издание на "Първобългарски надписи" на Бешевлиев. А доводите на немеца за това, че надписът е фалшификат, са по-скоро внушения, при това изсмукани от пръстите (може би и с цел да замаже гафа, който е направил с Пресиановия надпис в първото издание на книгата си). Пък и много интересно как става така, че този "фалшификат от 20 век" бива намерен in situ при археологическите разкопки през 1924 г., без няколкото опитни френски археолози да разберат, че е бил заровен в базиликата само десетина години по-рано?

И тъй, нека обобщим основните особености в произношението на класическия латински език: C - произнася се винаги като [к], включително пред e, i, ae, oe, y, и никога като [ц] - Cicero [кикеро], civilis [кивилис], occidens [оккиденс]. H - слабо придихателно х - habeo [хабео]. Комбинациите CH, PH, TH (предимно в заемки от гръцки) се произнасят като [кх], [пх], [тх], както са се произнасяли и в гръцки, а не като [х], [ф], [θ] - Chios [кхиос], Paphos [папхос], Thasos [тхасос]. I - използва се за гласната [и] и полугласното [й]. Като гласна - initium [инитиум]; като съгласна, когато е в началото на думата пред гласна - Ianuarius [йануариус], или в средата на думата между две гласни - maior [майор] или дори удвоено [маййор]. Q - среща се само в комбинацията qu, която не отразява два звука ([кв]), а един-единствен специфичен звук [кў], артикулиран подобно на [к], но с допълнително окръгляне и издаване напред на устните - aqua [акўа], quartus [кўартус]. S - произнася се винаги като [с], включително между две гласни и в комбинации NS, RS пред гласна - sacer [сакер], Caesar [кайсар], causa [каўса], mensa [менса]; произношение като [з] е възможно само в групите SM, SB в заемки от гръцки, където произношението е било [з] - smaragdus [змарагдус], asbestos [азбестос]. T - произнася се винаги като [т], включително в групата TI пред гласна - Tacitus [такитус], natio [натио]. V (U)* - използва се за гласната [у] и полугласно [ў] (като англ. w) и никога не се чете като [в]. Като гласна - usus [усус]; като съгласна - в началото на думата пред гласна или в средата на думата между две гласни - Vespasianus [ўеспасианус], avarus [аўарус]; така се чете и в групите SV и NGV пред гласна - Suetonius [сўетониус], lingua [лингўа]. X - произнася се винаги като [кс] и никога не се озвучава като [гз] - dixit [диксит], exemplar [ексемплар]. Y - среща се само в заемки (от гръцки) и се произнася както се е произнасяла гръцката буква по това време - като немското [ü]. Z - също се среща само в заемки (от гръцки) и се произнася както се е произнасяла гръцката буква по това време - [з]. Двугласни: AE - произнася се като [ай], не като [е] - Caesar [кайсар], quaestio [кўайстио]. OE - произнася се като [ой], не като [е] - poena [пойна]. AV - произнася се като [аў], не като [ав] - Augustus [аўгустус]. EV - произнася се като [еў] - eheu [ехеў]. * Забележка: Разграничаването на две отделни букви V и U е ренесансово нововъведение; в древния Рим нещо подобно се е опитал да направи император Клавдий, който е искал V да се използва само за гласната [у], а за съгласната е въвел специална буква с формата на обърнато F: Ⅎ. Формата й той взел от старинната гръцка буква за този звук F ("дигама"), но понеже в латинската азбука тази буква вече се е използвала за звука [ф], се е наложило да бъде обърната. Така по времето на Клавдий се е пишело напр. CVRAℲIT (= curavit в съвременно изписване). Но след смъртта на императора тази необходима буква, както и други две, въведени от него, била изхвърлена от азбуката по политически причини. За да се запази латинският обичай за употреба на само една буква за U и V, в много научни издания понастоящем се ползва следното правило при възпроизвеждане на латински думи и текстове - V се използва само като главна буква, а като малка - само u. Например: Vespasianus, Vlpius (= Ulpius), но uesper (= vesper), uultus (= vultus).

Обърна ли внимание, че според автора вторият камък, с известния текст "ако някой търси истината, Бог вижда...", представлява фалшификат от 20 век?

На цар Гай Юлий Реметалк, син на цар Рескупорис - Марк Акулей, син на Марк, от трибата Волтиния, се погрижи да направи за своя заслужил приятел. Това е тракийският цар Реметалк ІІ.

Съмнително ми е това с "годината от основаването на колонията", по-скоро е за възраст. Иначе смисълът е нещо такова: Алиупайбес, син на Зипалас, направи за своята съпруга Терция, на ? години, починала. Секус, дъщеря на Фирм, завеща на сатрикийските селяни 140 денария, за да правят помен за покойните на десетия ден преди календите. Имената Алиупайбес, Зипалас (мъжки) и Секус (женско) са тракийски. Тук не мога да разбера защо са решили, че надписът е продължавал надясно и е запазена само половината от него; спокойно би могло това да е целият надпис.

Много повече време щеше да спестиш, ако вместо многобройни 5-минутни търсения в речници беше прочел веднъж за 10-20 минути десетина страници в някой буквар и се беше убедил колко безсмислени са тези търсения, та повече да не се занимаваш с тях.

Тироглифос не само не е манипулирал и една буква, а напротив, дори е разобличил чужди манипулации, както в случая с Анонимния хронограф. Просто някои хора трудно преглъщат истината... Благодаря ти, че напомни за сведението на Агапий Манбиджи за българите-нубийци. За да улесним скептиците, нека го дадем и в оригинал.

Защо не вземеш да прочетеш някой буквар по сравнително езикознание, вместо да се ровиш напосоки из речниците?

Не е зле да се разполагаш на 25 квадратни метра, пък макар и мъртъв. Най-забележителен несъмнено е № 8, който е на латински, обаче с гръцки букви - нещо като съвременните дечица, които пишат на български на латиница. № 6 също е интересен, двама братя траки - хлебари, от които единият умира и живият издига надгробен паметник и за двамата, естествено, с тракийски конник. В № 20 също са траки.

Индоевропейско и старобългарско наследство. Съществителните от среден род са получавали окончание за множествено число -а, както "сел-о" - "сел-а" (това е име от о-основи). При някои типове съществителни обаче е имало основи, завършващи на съгласна, например "небес-" "телѧт-", в множествено число "небес-а" и "телѧт-а" (новобълг. "телета"). Понеже в старославянски думите могат да завършват само на гласна, в единствено число, което би трябвало да е чистата основа, крайната съгласна е изпадала, затова имаме "телѧ" и "агнѧ" без -т- (новобълг. "теле", "агне"; по същия начин при основите на -с- "небе", старобълг. "небо"). От съпоставянето на "теле" и "теле-та" се е създало усещане, че окончанието за среден род не е просто -а, а -та, и това -та е започнало да се използва като окончание за множествено число и за други думи, където не би трябвало да има -т-, напр. вместо "море" - "моря" (както "лице" - "лица") са започнали да образуват множествено число "море-та" по подобие на "телета". Окончанието -та сега се схваща като обичайно окончание за образуване на множествено число от думите от среден род на -е и се е разпространило и върху несвойствените на българския език типове думи от среден род, завършващи на -и и -у, напр. "такси" - "такси-та", "кану" - "кану-та" или цитираното по-горе "хайкута". А дали това -т- в окончанието на думата принадлежи на основата на думата може да се разбере от производните й - "морета", но "мор-ски" като "сел-ски", т. е. основата е без -т-, за разлика от "телешки" (а не *тел-ски) от "теле" или "телес-ен" (а не тел-ен) от "тяло". В отделни случаи дори са се получили по няколко форми за множествено число, които имат разлики в значението, напр. от "тяло" има и "тела", и "телеса", а от "дърво" - "дървета" (растенията), "дърва" (дървен материал) и дори поетичното "дървеса".

Това е някаква мистификация. Силий Италик на латински и английски: Том І Том ІІ

Една от условностите на античната живопис е задължителният по-тъмен цвят на кожата за мъжете. Давал съм примери за това в една друга тема: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=9787&st=180&p=120645&#entry120645

Сведение за лов на лъвове има в "Диалог за лова" на Ксенофонт. Иначе Херодот (VІІ, 125-126) споменава за лъвове, които нападали камилите на Ксеркс по време на похода му. Той уточнява, че "граница на лъвовете е реката Нест [Места], която тече през Абдера, и реката Ахелой, която тече през Акарнания; защото на изток от Нест никъде не се среща лъв в цяла отсамна Европа, а също и в останалия материк на запад от Ахелой; лъвовете се въдят само между тия две реки". Намерени кости показват, че в по-ранен период лъвовете са били доста разпространени на по-големи територии. А от края на І в. сл. Хр. имаме сведение, че лъвовете вече са напълно изчезнали от европейския континент.

Думата все още не се употребява достатъчно масово, затова множественото й число засега не е утвърдено. Но ако еврото бъде въведено в България, езикът веднага ще си нагоди форма за множествено число, съответстваща на изискванията на българския език и по-точно на езиковия усет на хората. На българския най-добре ще приляга евро - "евра", членувано "еврата" както село - села, езеро - езера, по-малко вероятна е формата "еврота" (неин недостатък ще е членуваната форма "евротата", която звучи тромаво). Хубавото е, че развитието на езика е свързано с масовия му носител и не се влияе много-много от предразсъдъците на образованите или още по-малко от БАНските специалисти. Последните ще понегодуват известно време, и след като никой не им обърне внимание, ще утвърдят наложилата се сред народа форма. А множествено число от вида "5 евро" не че е погрешно, но просто не е на български (и не позволява членувана форма, което също не е маловажно).

Скоростта на светлината е 1 милиард и 79 милиона километра в час.

Картата е на Кристоф Вайгел (1654-1725) от атлас, издаден от Самуел Фабер в Нюрнберг през 1716 г.: "Atlas Scholastichodoeporicus, oder immer stärcker anwachsender Schul- und Reisen-Atlas". Това е една от историческите карти - Римският свят при константинополските императори след Ираклий. Споменаването на оногундурите е във връзка с българите: Bulgari antea Onogunduri appellati "Българи, по-рано наричани оногундури".

Ставаше дума за Хронографа. И не виждам защо трябва да търсим зависимост между него и Българския апокрифен летопис (ръкописът му е от началото на ХVІІ в.). Единственото общо между тях е прикриваната и преследвана истина за африканския произход на българите. Вече писах какво значи "етиопи" в ранните старобългарски текстове, които авторът на летописа би могъл да познава - или собствено етиопци, или по-общо африканци (неслучайно етиопи в текстовете е взаимозаменяемо с моури "маври"). А пък българският превод на "Варлаам и Йоасаф" е доста по-късен, чак от ХІV в. Географски Етиопия принадлежи към Северна Африка.

А, защо, за ІІІ-V в. би било идеално.

Малко си сбъркал падежа и си изписал gratia по къснолатинскому: gratiam magnam. А и Tyroglyphus трябваше да е в звателен падеж, Tyroglyphе (в латински ударението пада върху о-то).

Разбира се, че няма. В текста на интересуващата ни версия на Хронографа е изписано Gymnosophiste: единственото отклонение от класическия правопис е изписването на окончанието -ae с просто -е. Изписване с r липсва и в ръкописите на другите версии - там имаме разночетения Gignosopistae, Gignosopisiae, Gemnosofutae, силно промененото поради неразбиране и опит за придаване на смисъл genusfuithelii ("беше родът на Хелиос", вместо нещо като gemnosofute hi); а при второто им споменаване разночетенията са Gymnosofistae, Gymnosofistae, Gymnosofestae, Gimnosophistae, Gimnosopistae; там името е придружено и с латинския си превод: nudi sapientes, qui dicuntur Gymnosofistae ("голите мъдреци, които се наричат гимнософисти"). В Александрийската хроника пък е оставен само преводът на името - Nudi sapientes. Не отричам споменаването на азиатски етиопи, засвидетелствано на няколко места, но то няма никакво отношение към нашия текст, който изброява областите на Африка в посока от запад на изток. Също така съм длъжен да отбележа, че някои от посочванията в цитирания по-горе текст на Иван Танев Иванов всъщност се отнасят за африканци. Например "белите етиопи" на Плиний и Птолемей не са азиатци, както иска да ни внуши авторът, а са си африканско племе (Плиний, V, 43 - "във вътрешноста на Африка, в южна посока, над гетулите, след като се преминат пустините, най-напред живеят либийските египтяни, а сетне белите етиопи"; Птолемей, "География", ІV, 6, 17, Вътрешна Либия: "под планината Рисадион обитават белоетиопите"). Както уважаемият Ка40 е посочил по-горе, изследванията на прабългарските некрополи показват и негроидни елементи. Разбира се, нека не забравяме, че жителите на Северна Африка принадлежат преимуществено към бялата раса.