Отиди на
Форум "Наука"

Tyroglyphos

Потребители
  • Брой отговори

    1182
  • Регистрация

  • Последен вход

  • Days Won

    23

ВСИЧКО ПУБЛИКУВАНО ОТ Tyroglyphos

  1. H е било слаб гърлен придихателен призвук. Римските граматици даже са отказвали да му признават статус на "буква" (ние навярно бихме казали фонема), а са го смятали само за "белег за придихание", nota aspirationis. Още в ранния латински h- e започнало да изчезва и само образованите са знаели къде да го произнасят. За говора на необразованите е било характерно да слагат h- по-честичко за всеки случай (както правят и някои наши сънародници) - по думите на един римски граматик, "произношението става селско, ако аспироваш твърде често". Поетът Катул пък има весело стихотворение за някакъв селяндур, който, за да мине за интелигентен, казвал chommoda вместо commoda и hinsidiae вместо insidiae за ужас на римляните. За да се отърват от него, го пратили на служба край Йонийско море, и не след дълго в Рим достигнала ужасяващата вест, че морето е било преименувано на Хионийско. Нещо като нашето "харесвам" от гръцкото aresko, чието правилно производно "аресвам" явно е прозвучало някому твърде селско. В старолатинския е имало двугласна "ou", която някъде към края на ІІІ - началото на ІІ в. пр. Хр. вече е преминала в дълго "u". Защото в латинския буквата C се е четяла винаги като К. Произношението като [ц] пред мека гласна не е било познато преди V в., освен в случая на ci- пред гласна, напр. в името Lucius, където е настъпило два века по-рано. Четенето на С като К се потвърждава и от изписването в гръцки, и в други езици (напр. Caesar на гр. Καῖσαρ, на готски kaisar). Самата буква С представлява гръцката гама (която е имала такава форма в някои западногръцки азбуки), преминала през етруски, където не са се различавали звучни и беззвучни. Затова в ранния латински С се използва за [к] и [г], а по-късно е измислена специалната буква G (видоизменено С). Произношение като [к] се е запазило и досега в сардински, където например на лат. decem "десет" отговаря deche [деке]; лат. acetum "оцет" - achedu [акеду]. То следва правилата за четене на съответния език. Например Cicero на италиански ще е Чичеро, на немски и руски Цицеро, на френски и английски Сисеро. В английски традиционно дългите a, e, i могат да се четат като ей, и, ай, напр. item - айтем. Ето една таблица с основните различия в традиционните латински произношения: http://en.wikipedia.org/wiki/Latin_regional_pronunciation
  2. Италианското произношение на латинския се използва само в Италия. В англоезичните страни има английско произношение на латинския, във Франция - френско. В България се използва нещо като средновековно произношение, което сме взели било от Германия, било от Русия. Напоследък в Западна Европа има тенденция да се отхвърлят традиционните за различните държави начини на четене и да се чете така, както се предполага, че е било класическото римско произношение, напр. Caesar вместо "Цезар" да се чете "Кайсар", natio да се чете "натио", а не "нацио", Cicero да се чете "Кикеро", а не "Цицеро", "Чичеро" или "Сисеро". Предимствата на възстановяването на класическото произношение са, че така от една страна се доближаваме до автентичното звучене, а от друга може да се постигне уеднаквяване, доколкото сега съществуват най-различни латински произношения. Недостатъкът е, че в съответните езици въпросните произношения са се утвърдили и именно чрез тях са прониквали латинските думи и имена в езика - ние казваме Цезар, Цицерон, нация, а не Кайсар, Кикерон или натия. Друг проблем е, че латинският се е променял и се е четял по един начин през ІІ в. пр. Хр., и по съвсем друг - през V в. сл. Хр., а е очевидно, че не можем да си сменяме произношението според датата на текста. Ето два примера за промените в латинския (не само фонетични), които копирам от по-старо мое мнение по този въпрос: Иначе произношението се реконструира според данните за развитието на езика, според транскрибиране на латински думи в други езици (напр. името на Цицерон на гръцки се е изписвало като ΚΙΚΕΡΩΝ, а Цезар като ΚΑΙΣΑΡ), според допускани грешки (напр. have ~ ave показва, че h не се чете; Caesar ~ Cesar - че ае е започнало да се произнася като е).
  3. Ръкописът е от първото десетилетие на ХVІ век (както личи и от ренесансовия облик на показаната рисунка), а не от ІV, нито от V век, както например пише в ЛИБИ, т. І. Ето накратко историята на текста и ръкописите му, която родната наука предпочита да премълчава (или пък не познава?). Оригиналът на хронографа ще да е бил съставен през ІV в. (отброяването на годините завършва до 354 г.). Версията, която съдържа споменаването на Зиези и българите, е създадена най-рано през втората половина на V в. Тя е била запазена в един ръкопис от ІХ в., от който в началото на ХVІ в. в Нюрнберг е направен преписът, съхраняван сега в Австрийската национална библиотека. Ръкописът от ІХ в. е бил в лошо състояние и когато от него са направени следващите преписи (през по-късния ХVІ и през първата половина на ХVІІ в.), текстът с българите, както и други части, вече са били изгубени. Този ръкопис от ІХ в. окончателно е изчезнал около средата на ХVІІ в. (колко удобно!).
  4. Гимнософисти, уважаеми, сиреч "голи мъдреци". Комични са напъните на привържениците на рухналите азиатски теории да разклатят безспорните доказателства за африканския ни произход. Отново изворите биват четени преднамерено и изопачавани. Българите били съседи на гимнософистите, т. е. древна България била съседна на Индия. Да, но в текста не се казва българите да са техни съседи, това е поредната изсмукана от пръстите хиперинтерпретация, с каквито за жалост е задръстена родната историография. По тази логика, ако авторът на хронографа разполагаше народите по съседство, трябваше ли самите гимнософисти да са отделени от индийците с цели 11 (единадесет!) народа? Това, което се казва изрично в хронографа след споменаването на българите, е че "техните области са" Египет, двете Етиопии, двете Либии и т. н. Тук противниците на истината се хващат като удавници за сламка за уточнението, че едната Етиопия е обърната към Индия (става дума за посока!), и отново хукват някъде из азиатските дебри. Етиопия, спомената в една редица с Египет, Либия, Нумидия и Мавритания, не била в Африка, ами в Азия?! Може би развенчаните псевдоучени ще поставят и тези области в Азия? Разбира се, за всеки, който малко от малко познава античните географски традиции, е ясно, че за древните географи в Африка е имало две Етиопии и две Либии, точно както в текста на хронографа, който се придържа към най-добрите научни достижения на своето време. Ето как е разделена Африка в текста, представляващ венец на античните географски изследвания - "География" на Клавдий Птолемей (ІV книга, трета карта): Киренайка; Мармарика; Същинска Либия; Египет; разположената под него Вътрешна Либия; Етиопия под Египет; разположената под нея Вътрешна Етиопия. Две Либии и две Етиопии - звучи познато, нали? И тук няма нищо неясно. В старобългарската книжнина етиопи, както и използваното като негов синоним моури ("маври", като Мавър, архонта на българите) означава африканци. Могат да се сравнят например изброяванията на народи в Симеоновия сборник.
  5. Защото изворът е нагло манипулиран чрез безразборно разместване. Числата показват действителната поредност на текста в ръкописа. Зиези е 77. Потърси 78-90 (някъде по-горе е) и ще видиш, че текстът е точно този, който съм дал. P.S. За недоверчивите - така изглежда текстът в неманипулирано издание:
  6. Ами разбира се, нямам нищо против, нали във връзка с теорията ще трябва да се проучват и европейските и американските библиотеки и музеи.
  7. Понеже някои участници във форума, изненадани от истината за българския произход, ме питат в лични съобщения дали цитирам точно текста на Анонимния хронограф, тук го давам и в оригинал. Който не вярва, да го свери с изданията или със самия ръкопис, съхраняван в Австрийската национална библиотека, сигнатура 3416. Ziezi ex quo Vulgares. Nomina provinciarum eorum sunt hec: Egiptus; Ethiopia que respicit Indiam; et alia Ethiopia, unde prodit fluvius Rubrus qui respicit contra orientem; Thebaidis; Libia que extenditur usque ad Cyrinem quae est Penthapolis; Marmarices; Syrthes, Nascimenia, Tautamei; Libya Lectimagna quae extenditur usque ad Syrtia minus; Nomidia; Masyris; [hi Scitopolim quae est in terra Salem Chanaan in regione Sichem iuxta civitatem Salem, ubi regnavit Melchisedech sacerdos altissimi]; et Mauritanea que extenditur usque ad Herculis statuam.
  8. Е вие току подхвърляхте по нещо за африканския ни произход, но поради предубеденост и пристрастие не смеехте да го признаете открито. Според мен все пак началото е в Северна Африка, а централноафриканските топоними (които със сигурност са засвидетелствани много векове по-късно) вероятно са резултат от последвалото разселване на българите - едни в Азия, други в Европа, трети навътре в Африка, нещо като първообраз на историята със синовете на Кубрат.
  9. Предлагам, вместо разни разходки из азиатските чукари, да се организира научна експедиция до Африка под надслов "Истинската прародина", и самоотвержено се наемам да поема ръководството й.
  10. Крайно време е да бъде разкрита истината за произхода на (пра)българите, която повече от век и половина вълнува родните историци. Търсенето обаче досега винаги е било в неправилна посока, заблудено поради идеологически и политически пристрастия. Славяни и хуни, сармати и тюрки, какви ли не племена са били посочвани за наши предци, а прародината ни е безогледно търкаляна насам-натам из обширни територии в Европа и Азия. Исторически и археологически сведения биват безразборно подбирани, манипулирани и укривани, за да се нагодят към някоя от битуващите теории, и хора без каквито и да било лингвистични познания смело се впускат в умопомрачителни етимологични разигравания и еквилибристики. Но към историята, както мъдро е казал един древен историк, трябва да се пристъпва без злост и пристрастие. С това намерение отварям тази тема, в която ще излагам необорими - макар и нелицеприятни за предубедените ираномани и тюркофили - доказателства за североафриканския произход на българите. Всеки, който има и най-бегла представа за прабългарите, е запознат с т. нар. "Анонимен хронограф от 354 г.", безценен паметник, обявяван от някои учени дори за най-ранното свидетелство, споменаващо българите. Колцина обаче - дори сред представителите на научната общност - са благоволили да споменат какво съобщава този текст за местата, където били заселени българите, непосредствено след упоменаването на техния прародител Ziezi? Но нека оставим самия текст да говори - той е по-красноречив от хилядите страници писания за българите на пристрастни наши учени и псевдоучени, изникнали напоследък като гъби след дъжд. Илюстрация от единствения ръкопис на "Анонимния хронограф", запазил сведението за българите (ръкописът е изготвен в началото на ХVІ в. в Нюрнберг, а понастоящем се съхранява в Австрийската национална библиотека) И така, ето какво е написано в този основополагащ за българската история текст: "Зиези, от когото са българите. Имената на техните области са: Египет; Етиопия, която е обърната към Индия; и другата Етиопия, откъдето тръгва Червената река, която е обърната на изток; Тебаида; Либия, която се простира чак до Кирена, която е Пентаполис; Мармарика; Сирта, Насцимения, Тавтамеите; Либия Лектимагна (т. е. от град Лептис Магна), която се простира до Малка Сирта; Нумидия, Масирис; [те живеят в Скитополис, който е в земята Салем Ханаан в областта Сихем при град Салем, където царува Мелхиседек, жрец на Всевишния;] (тази фраза е очевидна интерполация в текста) и Мавритания, която се простира чак до стълба на Херкулес (Гибралтарския пролив)". Защо ли това сведение за североафриканската прародина на българите се укрива, след като то намира блестящо потвърждение и в един домашен извор, а именно т. нар. "Български апокрифен летопис", представляващ едно от малкото оригинални исторически съчинения на средновековната българска литература? "И тогава след него се намери друг цар в българската земя, детище, носено в кошница 3 години, на което се даде име Испор цар; той прие българското царство. И този цар създаде велики градове: на Дунава Дръстър град; създаде велик презид от Дунава до морето, той създаде и Плиска град. И този цар погуби голямо множество измаилтяни. И този цар насели цялата Карвунска зема, и бяха прочее преди това етиопци (и оубо бѣхоу прѣждє єθїопи)." И тъй, значи българите преди цар Испор (Аспарух) били етиопци. Тук мнозина ще скочат с аргумента, че, видите ли, името на самия Аспарух било иранско (а според тюркофилите дори тюркско?!). Ираноманите обичат да подхвърлят разни имена като Аспар, Аспург и пр., според тях несъмнено доказващи иранската същност на владетеля, смятан за основател на Дунавска България. Каква обаче е истината за тези имена? По-схватливите читатели вече са се досетили, че и тук пътищата водят към Северна Африка. Разбира се, тази информация е премълчана в изследванията на българоведите - те не пропускат да цитират името на аланина Аспар от V в. сл. Хр., но никога не споменават, че първият документиран в изворите носител на името Аспар е живял още през ІІ в. пр. Хр. в Северна Африка, а по народност е бил нумидиец, както изрично посочва прочутият римски историк Салустий ("Войната с Югурта", 108): "При Бокхус (царят на Мавритания) тогава (105 г. пр. Хр.) се намирал един нумидиец, по име Аспар (Aspar), който бил в много близки отношения с царя..." Споменавайки Аспар и мавъра Бокхус, веднага се сещаме за един друг Мавър, сподвижник на българския владетел и брат на Аспарух Кубер, обозначен в своя печат като "Мавър, патриций и архонт на сермесианите и българите". Фактът, че името Мавър обозначава североафрикански произход, вече бе установен в специална тема във форума, затова тук няма нужда да бъдат повтаряни аргументите за него. Печатът на Мавър Но нека се обърнем и към археологическите данни за българи в Северна Африка. Поколения български учени спорят за произхода на прословутия прабългарски знак IYI, привеждайки мними негови паралели из дебрите на Азия и Европа. Те обаче само откъслечно го наподобяват, за разлика от идентичния знак, отлично засвидетелстван в надписи и произведения на изобразителното изкуство в Северна Африка. Ще се огранича с две римски мозайки от територията на днешен Тунис. Първата, от кр. на ІІІ - нач. на ІV в., ни показва совата, очевидно символизираща българина като носител на висша мъдрост, а в двата края виждаме прабългарския символ. Над изображението четем стих, който ни разкрива цялостното значение на композицията: "Птици се пукат от завист, на совата хич не й пука." (Invidia rumpuntur aves neque noctua curat.) Без съмнение птиците олицетворяват народите, завиждащи на българското величие, които с безсилни крясъци се опитват да смутят совата, т. е. България, но тя невъзмутимо стои и гледа техния крах, съпровождащ славния й път във вековете като носител на култура и държавност. Тук някой ще каже: Добре, символът IYI е свързан със Северна Африка, но ние имаме и други държавни символи. Ще отговорим и на тези скептици със следващото изображение от мозайка, съчетаващо трите основни символа на българите - (1) вече споменатият IYI, (2) конската опашка (използвана от българите като знаме според отговорите на папа Николай до българите), и (3) лъвът, оцелял като наш символ през Първото и Второто българско царство, та чак до съвременната ни Република България.
  11. Това е постамент от статуя на спортист с изброяване на състезанията, които е спечелил.
  12. Затова съм направил уговорката, че християнството е причина "в повечето случаи". Имам предвид, че повечето от думите, както личи и от етимологиите им, първоначално са били със значения, по-подходящи за света на хората - "домакин", "който варди хляба", "старши". При bhaga- значението е било "разпределител на благата", което е подходящо и за бог, и за човек господар. Несъмнено коренът е един и същ. Като семантичен паралел може да се посочи латинското dives, divitis "богат" от div-us "бог".
  13. Или махалата Търсигъзите, която преименували на Търсиите (идва от това, че са си ги тръскали, а не че са си ги търсили).
  14. Не бива да се предоверяваш на немската транслитерация, сравни други изписвания на топоними при този автор и ще се убедиш в това. Невероятно е турските форми (от 1516 г.) да имат различен произход и етимология, още повече че записите на български като Дупница не са по-нови от тях (от 1527 г.).
  15. Да не забравяме и че данните, уж подкрепящи древния произход на ятовата граница, са специално подбрани, да не кажа манипулирани.
  16. Frau е свързано с думата за "Господ" в готски, frauja; мъжкият род в немски е бил заменен от Herr, останали са само някои негови производни, напр. Fron "(работа) за господаря, ангария"; етимологията им ги свързва с думи като "Fürst", англ. "first"(~ нашето "пръв"). Произходът на думата за свободен "frei"/"free" е различен, тя е от един ред с Frieden "мир", Freund, от същия корен е и нашето "приятел". По-скоро обратното. Думите за "господар" първоначално не са се използвали за божества, а само за хора - собственици на дом, земя, уважавани членове на обществото. Впоследствие, в повечето случаи във връзка с християнството, се е прибавило и значението "Господ". В някои езици са се обособили различни думи, за да не се бъркат хората с Господа (както при нас "господ" е загубило значенията си на "собственик, стопанин" и на почтително обръщение към човек, засвидетелствани в старобългарски), другаде това явно не е било особен проблем.
  17. Kyrios и kyria в гръцки са били съвсем обичайни обръщения към хора, точно като нашето "господин". По този повод един старогръцки виц: "Попитали някакъв глуповат учител как се е казвала майката на Приам. А той нямал представа и отговорил: "От уважение я наричаме госпожа (κυρία)"." Италианското sire може да е вторична заемка. Seigneur и sieur във френски са несъмнено с еднакъв произход (изпадането на Ν впрочем може да е настъпило още в къснолатински), но постепенно са се отделили като употреба и значения. Интересно е и разграничението в употребите на лат. senior и dominus (~ don, dom и пр.). Трудно би настъпила такава промяна; обратното - s към h - би могло да се случи (макар и не по това време). Между другото немските средновековни етимолози през 9 в. са извеждали своето herо (съвременното Herr) от латинското (h)erus "стопанин", "господар", което също е невъзможно. Произходът на Herr се обяснява като сравнителна степен на прилагателното hēr "сив, с посивели коси, стар, почитан" (съвр. hehr "благороден, възвишен", т.е. същото развитие като при senior/seigneur), което е родствено на руското серый "сив".
  18. Произходът от старобългарското дѫбъ не е възможен, тъй като от него би се получило Дъбница/Дабница (има такива топоними), но не и Дубница с у. Докато Дупница (от дупка) може да се озвучи като Дубница, както се е изписвало по едно време името на града (вероятно и за да се избегне асоциацията с дупе). Дупна, Дупница и подобни топоними се срещат на различни места из България. Очевидно връзката с дѫбъ е народна етимология, създадена въз основа на църковнославянския (в руска или сръбска редакция) рефлекс на старобългарското дѫбъ като дубъ.
  19. За твърдостта и мекостта на говора е почти невъзможно да се открият следи в писмените паметници. Иначе за цялостното затвърдяване на българския език се намират податки още в най-старите текстове (бъркане на ы и и, л и н вм. ль и нь, напр. молѫ вм. молѭ, затвърдяване след ц, ч, ш, ж). За ятовата граница пък наистина няма никакви данни за по-ранните периоди. Объркването на ѣ и ιa в ранните текстове вероятно се дължи на глаголицата, където има само една буква и за ѣ, и за я; в тях обаче няма объркване на ѣ и е. Гръцките транскрипции на ѣ са обикновено с "еа", също "ia" или "a", а не с "е", независимо за кой район на България става дума. Първите обърквания на ѣ с е се откриват в ръкописи от 13 в. и са много редки. За това, че старото произношение на ѣ е било запазено поне до началото на 15 в., може да се приведат аргументите на Константин Костенечки, че не трябва да се изхвърля тази буква от азбуката (понеже той работи в Сърбия, където произношението на ѣ и е е изравнено) - той обяснява, че ѣ не е е и дава като съответствия гръцкото "крѣсь" (т. е. kreas "месо"), което "не можеш да произнесеш правилно с е, а с ѣ", и влашкото "бѣ" (глаголът bea "пия"); когато през 16 в. се появяват първите влашки текстове, изписани с кирилица, и там буквата ѣ се използва с такава звукова стойност.
  20. Аз мисля, че по-късното значение в случая е "Господ", а не "господин". Вероятно големи заслуги за това има християнството. Старогръцкото kyrios означава "имащ власт", оттам "господар" (вкл. като почтително обръщение; срв. и турското "ефенди" от гр. authentes 'който може да действа самостоятелно'). На изток през елинистическия период думата започва да се употребява масово като епитет на върховни божества и когато през ІІІ в. пр. Хр. се прави преводът на Стария Завет, преводачите са решили да употребят тази дума за Божието име (Yhwh). Така се създава традицията, довела до употребата на думата в Новия Завет и оттам това значение се разпространява в останалите преводи на Библията. Френското seigneur (както и англ. sir) също е с вторично значение "Господ" - то идва от латинското senior "старши", което е било употребявано и като "старши" в йерархичен смисъл, и като почетно обръщение (както нашето "бай"). Така е и с английското лорд, с първоначално значение "който варди хляба" (hlaf-weard, от hlaf, съвр. англ. loaf; нашето хляб се смята за германска заемка), оттам "господар"/"господин" и "Господ" като превод на лат. dominus (букв. "домакин", "господар", "господин", използвано като превод на гр. κyrios). Нашето "господин" през 14 в. се употребява въобще пред имена на благородници, като гръцкото "кир", напр. "господин цар Срацимир", "господина краля" в Брашовската грамота на Йоан Срацимир.
  21. Имало е и такива опити, но без особен резултат, вероятно ще спомена някои от тях по-нататък; такива са и двете системи на Дейвидсън и Жумо от 1902-1904 г., описани по-горе. Според мен хоризонталното разполагане на кадрите би имало два основни недостатъка: 1) При вертикалното разположение се запазва стандартната за чернобелите филми ширина на кадъра. Ако ги разположим хоризонтално, има две възможности. - Едната е да се запази стандартната ширина и да се използва двойно по-широк от стандартния 35 мм филм, така че да побере два кадъра един до друг; това обаче налага производството на специален филм и прави невъзможна употребата на съществуващите филми, камери, прожекционни апарати, установки за промиване на филми и пр.; и без това скъпото цветно кино би станало още по-скъпо и нерентабилно. Такъв например е филмът, използван в експерименталната трицветна система на Дейвидсън и Жумо от 1902 г., където има три хоризонтално разположени кадъра (представена по-горе в мнение #3). В това отношение е показателна съдбата на опита да се въведат широкоекранни филми (с ширина на филма 70 мм) през 1929 г. в Съединените щати - след като са били вложени много средства за производство на филмова лента и снимачна техника, са били заснети едва няколко филма, които е нямало къде да бъдат показвани, тъй като са изисквали специални прожекционни апарати; на следващата година производството е било прекратено, а широкоекранни филми са се появили отново едва през 50-те години. - Другата възможност е да се използва стандартен 35 мм филм, върху който кадрите, ако са хоризонтално разположени, ще са с двойно по-малка ширина, т. е. с четири пъти по-малка площ. Това обаче ще доведе до много ниско разрешение и ще направи невъзможна прожекцията върху голям екран. При този случай може да се измени и формата на кадъра, както е в двуцветната система на Дейвидсън и Жумо от 1904 г., при която кадрите са тесни и високи (срв. примера в края на мнение #3). 2) Ширината на кадъра е по-голяма от височината. Затова, ако кадрите са разположени един над друг, разстоянията между краищата на кадрите са по-малки; при хоризонталното разполагане тези разстояния ще бъдат по-големи, което ще затрудни съгласуването на двете изображения и ще увеличи паралакса. И едно уточнение - при немия филм не е имало строго установена стандартна скорост, тя се е движела между 16 и 22 кадъра в секунда; скоростта на придвижване на филма в камерите и прожекционните апарати се е определяла от оператора. Стандартът за 24 кадъра в секунда е въведен едва през 1926 г. за звуковите филми.
  22. Интересен пример за насърчаване на битовия алкохолизъм като част от борбата на народната власт с частниците и нерегламентираните обществени събирания. А има ли някакви данни за референдуми, проведени съгласно чл. 14-20 от закона?
  23. Или по-точно: "Възобновиха тази крепост господарите на вселената Константин и Ирина, премъдри и всеславни императори на ромеите. Те призовават Христос да бъде пръв бранител на верния град."
  24. Да будь я и негром преклонных годов, И то без унынья и лени Я русский бы выучил только за то, Что им разговаривал ЛЕНИН. В. В. Маяковский Живое слово Ильича:
  25. (ди)антимонов триоксид (или триокис според по-старата терминология)

За нас

"Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...