Elemag

Изследователи от НАСА откриха живот изграден с токсичен елемент Изследователите провеждащи тестове в тежки условия на езерото Моно в Калифорния са открили първите известни микроорганизми на Земята, които могат да живеят добре и да се възпроизвеждат, използвайки токсичния арсен. Микроорганизмите, използват арсен като заместител фосфора в компонентите на своята клетка. "Определението на живот просто се разширява", заяви Ед Вайлер, асоцииран администратор на НАСА за мисията на науката в централата на агенцията във Вашингтон. "Тъй като ние продължаваме усилията да търсим признаци за живот в Слънчевата система, ние трябва да мислим по-широко, по-диверсифицирано и да разглеждаме живота такъв, какъвто не го познаваме." Тази констатация на алтернативна биохимия ще промени учебниците по биология и ще разшири обхвата на търсене на живот извън Земята. Изследването е публикувано в седмичното издание за наука Express. Въглерод, водород, азот, кислород, фосфор и сяра са шестте основни градивни елементи на всички известни форми на живот на Земята. Фосфорът е част от химическия гръбнак на ДНК и РНК, на структурите, които носят генетичните инструкции за цял живот, и се счита за основен елемент за всички живи клетки. Фосфорът е централен компонент на молекулата - енергиен носител във всички клетки (аденозин трифосфат), както и на фосфолипидите, които образуват всички клетъчни мембрани. Арсенът, което е химически подобен на фосфора е отровен за по-голямата част от живота на Земята. Арсенът нарушава метаболитните процеси, тъй като химически той се държи подобно на фосфат. "Знаем, че някои микроби могат да дишат арсен, но това, което открихме, е микроб който прави нещо ново - изгражда части от себе си от съдържанието на арсен," каза Фелиса Уолфи-Саймън, научен сътрудник в Националния институт по астробиология, в Геоложко проучване на САЩ в Менло Парк, Калифорния, и водещият учен на изследователския екип. "Ако нещо, тук на Земята може да направи нещо толкова неочаквано, какво друго може животът да направя, което не сме видели още?" Новооткритите микроби, щам GFAJ-1, са от групата бактерии Gammaproteobacteria. В лабораторни условия учените успешно нараснали микроби от езерото на диета, много постна на фосфор, но с щедри порции арсен. Когато изследователите отстраняват фосфора и го заменя с арсен, микробите продължават да растат. Анализите показват, че арсенът е бил използван за производството на градивните елементи на новите GFAJ-1 клетки. Основният въпрос на изследователите е бил изследване кога микробите, отглеждани на арсен включват арсена действително в жизнените за организмите "биохимични машини", като ДНК, протеините и клетъчните мембрани. Разнообразие от сложни техники на лабораторията е било използвано, за да се определи къде арсенът е бил приет. Екипът избра за изследването езерото Моно заради необикновената му химия: особено високата соленост, висока алкалност и високи нива на арсен. Тази химия е отчасти резултат от изолацията Черното езеро от източниците на прясна вода в продължение на 50 години. Резултатите от това проучване ще информира текущата научноизследователска дейност в редица области, включително изучаването на еволюцията на Земята, органичната химия, биогеохимичните цикли, намаляването на заболяванията и изследванията на системата Земя. Тези данни също ще отворят нови граници на микробиологията и други области на научните изследвания. "Идеята за алтернативна биохимия на целия живот се среща често в научната фантастика", казва Карл Пилчър, ръководител на Националния институт по астробиология в агенцията Ames Research Center в Мофет Фийлд, Калифорния. "До сега форма на живот, използвашд арсен като съставен елемент е само теоретична, но сега знаем,че такъв живот съществува в Черното езеро." Изследователският екип включва учени от Геоложки проучвания на САЩ, Аризонския държавен университет в Темпе, Аризона, Национална лаборатория Лоурънс в Ливърмор, Калифорния, Дюкейнския Университет в Питсбърг, Пенсилвания и Станфорд светлинни синхротронни лъчения в Менло Парк, Калифорния Програма на Националния институт по астробиология във Вашингтон допринесе финансиране за научните изследвания чрез своите програми Екзобиология и Еволюционна биология и Националния институт по астробиология. Националният институт по астробиология подкрепя изследванията в областта на произхода, развитието, разпространението и бъдещето на живота на Земята. Източник: http://www.nasa.gov/topics/universe/features/astrobiology_toxic_chemical.html

Все пак посочени са някави точни числа (дали са верни е друг въпрос), което предполага някакъв източник.

Злоупотреби има навсякъде, дори и там където има сравнително малко пари. Сегашното правителство не е ракривало нищо от тях, разкритията правят медиите, сметната палата и т.н.

Оптимистична теория за нашия народ Иван Хаджийски I Наистина, никой българин досега не е дръзнал открито да пораженствува с песимистични теории за нашия народ. От никоя българска трибуна върху лицето на този народ не е хвърлена публично кал, която да е нужно да бъде мита с доводите на една оптимистична теория. Но това още не значи, че неразбирането на печалните материали, които дава нашият личен и обществен живот, не кара отделни лица и групи да правят повече или по-малко прикрито песимистични обобщения. И до ден-днешен ние купуваме в магазините чешки бархети, италианска коприна, френски гьон, английски вълнени платове, германски лакове, произвеждани в Габрово, Сливен, Русе или София. Трябваше със закон да наложим на производителите да слагат в написаните на чужд език марки знака „Б. П.“. Песимизмът на купувачите досежно българското производство обаче принуждава производителите да турят този предателски и изобличаващ знак на такова място в марката, където същият най-мъчно може да се открие. Думите „българин“ и „българска работа“ у нас често се употребяват като най-унизителни нарицания. Българинът, в черните очила на нашето самоподценяване, е онова двукрако без перушина, което населява сивите пространства от двете страни на Балкана и което заради парче хляб е способно на всичко. Фанариотската теория за хондрокефаловщината на българина звучи като ласкателство в сравнение с оня миризлив букет от качества, които ние си приписваме с презрителния термин „българин“. „Българска работа“ (конгрес, културно тържество, състояние, обществено предприятие и пр.), това е работа необмислена или недомислена, зле започната, без ръководство или нескопосно ръководена, която сякаш по задължение свършва със скандал, за да послужи само за позорна регистрация на печалните си герои. Пенчо-Славейковото отношение към обществения живот и обществените борби е едно от най-осъдителните заключения на този вид песимизъм, намиращ място сред нашата дребнособственическа интелигенция, която не прави разлика между класова и национална безнадеждност, а пренася много неща от болния върху здравия. В името на това неверие в силите на народа ни на времето Ал. Батенберг със своите пълномощия се опита да провежда у нас политика на просветен абсолютизъм, макар че ако станеше днес от гроба си, мъчно би могъл да намери своя дворец, скрит сред нова София, творение на презираната от него българска демокрация. Теориите за автокрация, за елитно управление имат като задкулисна обосновка схващанията, че народът ни е неспособен да се самоуправлява, че нравствените ни недъзи са неизцерими. Като завършек на всички тези обиди стои теорията за произхода на българския народ, разпространявана в разговори от един син на нашето племе, който със своите дарби и със своята европейска кариера е живо опровержение на собствения си песимизъм. Нашият народ бил образуван през време на преселението на народите от смешението на отделните раси, като всичко, което било физически негодно да се придвижи по-нататък и което, като нравствено негодно, било изгонено от племето си, останало тук, за да образува националната ни субстанция. И кръвта, която изпълнила този злополучен етнически агрегат, е същата кръв, която тече днес в жилите ни и която трови личния ни и обществен живот. II Ала най-лошото тук не са погрешните обобщения, до които се стига: че в случая се касаело не до социални явления, а до прояви на българската кръв; че сме имали работа не с една историческа преходност, а с някаква вечна национална субстанция; че това били грехове не на една обществена епоха, а вечна участ на българския народ, която никаква обществена система не ще бъде в състояние да промени; че с пасивното салдо на днешния обществен баланс трябвало да се задължи не сметката на носителите на днешната епоха, а сметката на целия български народ, и то за всички времена! Най-лошото е, че тези обобщения от областта на логиката минават в областта на практиката и нанасят съдбоносни поражения върху националната ни участ. Убиват се чувствата на национална гордост. Пепели се социалният патос. Гаси се напрежението на историческия ни устрем. Политическото безразличие се изтъква като висша мъдрост. Историческото мъжество на борците за новото, вместо да се прославя като върховен дълг, се карикатури като историческа наивност. Славейковото отношение към обществения живот гони от него най-доброто и най-годното, за да разчисти място за по-отчайващ списък на лица, които, жертва на една историческа безнадеждност („това положение нито аз мога оправи, нито на мое време ще се оправи“), са се изолирали и атомизували в своите кабинети, в личната си работа, оставяйки обществените дела да се развиват със страшни исторически производствени разноски. За характеристиката на такова обществено дезертьорство и политическо ренегатство достатъчно е да се посочи случаят с Яворова, който започна със социализма, опита след това да се вдъхнови от патоса на македонското движение, узна някои задкулисни работи, отчая се и оттам мина към атомистичния индивидуализъм, за да завърши съвършено логично с физическо самоубийство, след като си бе направил вече обществено харакири. Ние трябва да си дадем сметка на какво израждане ще подхвърлим народните сили, ако ги сковем в един политически ред, вдъхновяван от идеите на автокрацията и на просветния абсолютизъм. Една оптимистична теория за българския народ днес може да има обществено значение само доколкото е научна. Днес не може да се буди национално и социално въодушевление с наивни идеализации на българския народ, каквито правеха историята от 1762 година и писанията на Раковски. Днес ще бъде смешно да сочим българския народ като пръв народ в Европа, доказвайки това с обстоятелството, че санскритският език всъщност бил български, понеже „санскритски“ значело „самскритски“, т.е. таен език, и понеже френската дума tête идела от българската тетю (татю). Ние не можем да правим това въпреки смешния тевтонски пример, защото в широка историческа проекция няма всъщност низши и висши раси, велики и малки народи; защото величието и изостаналостта на един народ зависят от точката, която е достигнал той в общественото си развитие; защото общественото развитие на всички народи се извършва в едри линии съгласно едни и същи закони и защото никой народ не е изключен от това развитие. Най-сетне, за да бъде убедителна, тази оптимистична теория не трябва да се прави сляпа пред фактите, които дават материали за песимистични заключения. Напротив, заставайки с лице срещу тях, тя трябва в техния разбор да изкове своята несъмненост. Поради това, макар и с неособна охота трябва да кажем: Вярно е, докато широката маса у нас има правилно принципно политическо отношение към частната собственост, в личната си практика спрямо чуждото ние имаме осъдителни навици. Глава XXII от наказателния закон съдържа най-често нарушаваните у нас състави. Ние не можем да се похвалим с особна социална дисциплина. Държавна вещ у нас е тази, която може да се обсеби без всяко гризене на съвестта. Такова отношение имаме въобще към имуществата на юридическите личности (общини, дружества), чието безнаказано „докопване“ е чисто и просто геройство. Колко души гледат на държавата само като на институт, чрез който косвено се богатее, а не като на пряк извор на забогатяване? Съществуват ли у нас примери на нравствено линчуване обсебителите на обществени средства? Колко пъти е прилаган законът за преследване на незаконно забогателите чиновници, гласуван още през 1895 г.? Коя опозиционна партия, след като в агитациите си е обещавала ревизиране богатствата на членовете на управляващата партия, след дохождането й на власт е създала този опасен прецедент? Вярно е по-нататък, че понятията „честност“, „чест“, „доблест“ нямат високи курсове у нас. Честният човек е онзи вечно измамван „балама“, който работи на доверие и не се запасява предварително с писмени документи. Един мой чичо, възпитан в патриархалните традиции на абсолютната честност, напразно се опитваше да стане член-съдружник в някои софийски фирми. – Защо бе, джанъм, съмнявате ли се в моята честност? – питаше той с отчаяно недоумение. – Та тъкмо в твоята честност е всичката беля – бе отговорът. Трябва да признаем, че по този път у нас е установена презумпцията: всеки е мошеник до доказване на противното, съгласно която умните хора казват: Отнасяй се с всекиго като с мошеник; тежестта на доказване противното (опровергаване на презумпцията) лежи върху него. Нима българските канцеларски формалности между другото не са проява и на тази презумпция? Честта, това обикновено е качество на глупците,която с негова помощ сигурно и безвъзвратно си провалят кариерата. Достатъчно е да се посочи в това отношение историята с генерал Михаил Савов. В малко ли случаи у нас една съвест може да се купи по-лесно, отколкото половин килограм бяла халва с орехи? Защото не е въпрос само за даване на пари: трябва известно усилие, за да се разсече онова жилаво бездушно вещество. Не може да се откаже по-нататък, че общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсинации са едно от най-гадните явления у нас. Посредствеността поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие. Малко ли са случаите, когато организуваните единни фронтове на посредствеността (едничката възможна бойна форма) са убивали с най-непростени средства всяка глава, която ги е поставяла в сянка и ги е изобличавала не с друго, а с простия факт на съществуванието си, с това, че е установила един по-висок мащаб? Нима не е известна силата на тази посредственост: нагаждането към всеки терен, без всякакъв вкус за лично достойнство? Колко политици у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България? Колцина от нашите общественици гледат на обществената си кариера не като на едно по-тлъсто или по-постно дробче? Нима не е вярно: когато някой се похвали, че работи в благотворително дружество, ние го питаме със съответно смигване: – Е, пада ли нещо? Малко ли литературни критици са хора, от които бащите им са искали да направят добри адвокати? Малко ли „писатели“ живеят от залъка на жените си, които работят като учителки, чиновнички, продавачки в магазини или имат трикотажни работилници, и чието прозвище „писател“, поддържано с някой стих, с някой разказ или „роман“, обикновено със статии и преводи, служи като квитанция за получаваното „жалование“? Едно време школската литературна амбиция минаваше следния жизнен път: писател, артист, и най-сетне журналист с тенденции към политическа кариера. Днес жизненият път на много наши „писатели“ върви така: студентство – с дигната яка и рошава коса. Работа в редакция. От приятелство и от немай-къде – някоя и друга колона за разказ, театрална критика, музикална рецензия. Превод на книга. Редовно посещаване литературния пазар „Цар Освободител“. Съответни запознавания, при които възниква въпросът за професията на господина. Понеже господинът не е нито адвокат, нито лекар, нито бозаджия, нито инженер, нито собственик на бюро за женитби или на склад за въглища, а е написал няколко статии, единствено правдоподобният отговор е: писател. Днес „писател“, казано с иронично трепване ъгъла на устата, утре – със снизходителна усмивка, други ден – с прозявка, на четвъртия – с безразличие, на петия – по навик, и психозата е готова. Най-после, щом е писател и нищо друго, мястото му е в Писателския съюз. За тази чест той е готов на всяка услуга. С получаване легитимация от Писателския съюз, тази шеметна кариера добива логическия си завършек, макар че на читателите на вестници имената на някои новоприети членове звучат като имената на асове, не взели участие в абисинската война. Следващата история е известна. Тя свършва със смъртта, с десетина некролога, с реч от председателя и с един възпоменателен лист, който дава възможност да се лансират десет нови имена, пишейки щедро похвали за колегата, очистил един стол в писателските кафенета... Какво да кажем най-сетне за прочутата масова болест у нас — завистта; за тази болест на посредствеността, на несполучилия дребен собственик на морални и материални блага, която е превърнала почти всяка уста в стискало, което дъвче злъчка и пръска. Колцина разбират правилото: комуто много е дадено, много сам раздава? Ала изброените дотука материали, колкото и да не са угледни, дават ли право на песимистични заключения?[1] IV Че посочената отрицателна нравственост не е проява на някаква българска кръв, а едно обикновено социално явление, показва нравственото величие на Възраждането – епохата, която представлява не както обикновено се мисли, събуждането на една заспала нация, а процесът на нейното изграждане. Тъкмо думите „българин“, „българска работа“, „българско производство“ изразяваха тогава националния подем, националната гордост и чест. И може ли да бъде другояче? Българският народ чрез своите търговци и еснафи беше завоювал стопански не само страната, която политически му бе отнета преди четири века, но бе излязъл вън от границите на грамадната турска империя. Копието и боздуганът се бяха преклонили пред иглата и аршина. Румънските селяни режеха дини с габровски ножчета, стружките моми белеха пирдопски платна, виенските буржоа носеха ботуши от тетевенски сахтян, цариградските ефендита закусваха с дряновски луканки, александрийските кадъни пиеха мляко от копривщенски биволици, в цялата почти турска империя се носеха дрехи, шити в Копривщица, Клисура, кроени от шаяци, тъкани в Троян и Рупча, гайтаносани с габровски, карловски или калоферски гайтани. И този българин, пред когото лежаха пространствата на необятната турска империя, всички пътища на която водеха към неговата кесия, който беше стоял в сянката на пирамидите, който познаваше градовете от Цариград до Басра, както собствения си двор, който плюеше с известно високомерие във водите на Златния рог, който познаваше водите на тихия бял Дунав от бреговете на Виена и бе съзерцавал Черно море от планините на Крим, нима този българин, който мислеше с паралелите и меридианите, можеше да не се чувствува необходим, независим и горд със себе си? Нима можеше да се говори тогава за токсинации и тържество на посредствеността и полуинтелигенцията? България бе тогава страна на неограничените възможности. Всяка кариера се правеше с лични качества и собствени сили. Богатствата се създаваха, не се наследяваха и всеки заемаше това обществено положение, което сам си създаваше. Това беше епоха на българските викинги, хора без предистория, които разчитаха само на себе си, на собствената си смелост, прозорливост и изобретателност. Никакъв писателски съюз не обяви Ботева, Вазова, Каравелова за писатели. Никаква брада не можеше да направи главата научна. Талантите и усилията на Левски, Ботев, Бенковски, Стамболов им осигуриха ръководно място в революционното движение. И макар че у нас тогава се създаваше новото стопанство на пазара, където питат не имаш ли нужда, а имаш ли пари, и където цари голият въпрос „парите в брой“, все пак този пазар беше пазар на дребни производители, които не експлоатираха и не бяха експлоатирани и които по-слабата историческа подвижност на идеологията държеше в атмосферата на стария патриархален морал на задругата и натуралното стопанство: морал на свобода, братство и равенство.[2] Индивидуализмът на тези растящи собственици, ограден от патриархалното нравствено наследство, не се преля в хищничество и егоизъм, а, напротив, съединен с добродетелите на взаимопомощта и честността, се превърна в народно водачество. Нима могат да се изброят проявите на тогавашната честност и да се добави, че българите били крадливо племе по кръв? Заемите се сключваха в мазетата, между четири очи. Наистина, страхът от обир беше причината на тази тайнственост, но такъв начин на обезпечение бе възможен само при убеждението, че заетите пари ще се върнат сигурно и без наличността на писмени документи или на свидетели. Вижте старите ни наказания за кражба. По старото славянско право за кражба се режеше ръка. В турско време обаче крадеца окичваха с крадените вещи и го развеждаха с музика и тъпани из селището. На недобросъвестните длъжници слагаха дамга на долната част на китката, та кога протягат ръка за нови пари, дамгата да служи като предупредителен знак. Прекалеността на тези наказания показва, че на кражбата се е гледало не като на едно просто отнемане чужда вещ, а като на едно изключително явление, говорещо за пълно нравствено разтление, което трябва да се бичува също с изключителни средства. Какво би станало, ако днес се гласува закон, по силата на който кражбата отново да се наказва с рязане на ръце? Та с дигане на крака ли ще бъдат гласувани по-следващите закони? Нима е могло да се мисли за кражби във времето на задругата, когато всеки задругар е можел да каже като Александра I: – Синко, в тази страна (царска Русия) само двама не крадат – аз и ти, – понеже всичко е наше. За масови кражби не можеше да се мисли и през време на патриархалния морал на Възраждането. Защо ще краде едно лице, когато можеше да има нужното чрез една проста молба, и то по дълга на взаимопомощ? Още повече: думата безработица тогава не беше позната на българския език. Днес мнозина общественици са привърженици на доктрината на постното дробче. Във време на Възраждането първите ни „министри“ отбелязваха като Левски в своите финансови отчети дори похарчените две пари за игла и конец, с които си кърпили раздраните от драките ризи. Дядо Станю Врабевски след Освобождението върна на българската държава лирите на Тетевенския революционен комитет, останали у него преди заточението му в Диарбекир. Около Копривщица има няколко кули, в които на времето пазачи пазели от обири. Освен това пазачите варели чай и кафе на минаващите пътници. Тази дребна търговия, която се нуждаела от запаси: две кила захар и едно кило кафе, била финансирана от общината. А знаете ли какви бурни демонстрации са правени за лошата отчетност на тези колосални общински предприятия? Та как не, когато всяка пара бе дестилат от ручеи еснафска пот и бе вързана с десет възела. Англичаните днес се гордеят с параграфа на добросъвестността в техния бюджет. Всеки англичанин, който смята, че не е обложен или че е обложен по-малко, отколкото трябва, отива и сам си плаща данъка. Постъпилите чрез това самооблагане данъци минават в параграфа на добросъвестността, който дава на държавата годишно милиони лири. Но ако е въпрос за исторически сравнения, не се знае дали ние не сме ги преварили с това данъчно самооблагане. Кой поддържаше издателската дейност на нашите просветители? Какво бяха хилядите „спомоществуватели“, без чиито лири, бешлици и грошове преди Освобождението не можеше да се издаде нито една книга? Кой издържаше нашите училища, в които такси не се плащаха? Кой подпомагаше даровитите бедни деца, учещи се в чужбина? Как се събираха десетките хиляди грошове, благодарение на които д-р Чомаков стоеше в Цариград като представител на борбата за черковно освобождение? Кой финансираше революционната организация, която представляваше тогава бъдещата българска държава? Нима тези средства се събираха с червени известия и бирнически екзекуции? Днес тези, които смятат държавата своя, лъжат безобразно същата държава в данъчните си декларации и правят всичко възможно, за да осуетят плащането на определения им данък. Тогава тези, които смятаха революционната организация своя, се надпреварваха кой повече да даде за нея, защото това беше въпрос на чест. В чужбина в моменти на национални изпитания се провеждат акции за събиране на скъпоценности, с което се изтъква готовност у народа за жертви. Старите панагюрци и копривщенци могат да ви наброят десетки случаи, при които връщащите се от Цариград или от Анадола във великата пролет на 1876 г. еснафи годеници са отлагали своите ненавременни сватби, а златните нанизи и подаръци са подарявали на революционните каси. Личната нравствена чистота на ръководителите на освободителното движение, непросмукана от морала на новото време, създаде техния героизъм, чист, непомрачен от никакви петна на лична корист, ненуждаещ се от никакъв ретуш и от никаква историческа идеализация. Националният идеал на Възраждането – свобода – изпълваше с нравствен смисъл дори и търговската дейност на българите. А знае се, че търговията още от времето на Хезиода има за покровител Хермеса – бога на крадците. Успехите на нашите занаятчии и търговци бяха не само стопанска основа на Възраждането, но и аргументи на националния престиж и отговор на фанариотската теория за хондрокефаловщината на българина. Книгоиздателството на Христо Данов беше не само предприятие „купи за грош, продай за два“ с основен интерес – цената на учебникарската кола. Това беше първото българско Министерство на просветата. Тук не може да се говори само за просто съчетание на търговски интереси с грижи за разпространение на българската книга, за никнене на нови училища, за назначаване и препоръчване на учители. Тук имаше и съзнанието, че с това се служи на един народен дълг. Нравственото величие на Възраждането или неговият дух царяха и в първите десетилетия на новото българско царство, когато общественото ръководство беше още в ръцете на безсребърниците и комитетите: Славейков, Каравелов, Стамболов, Захари Стоянов, Драган Цанков и др. Едва с идването на народняците на власт, след падането на Стамболова, политическият ни живот усвои прийомите на Хаджиенова, първия наш капиталист от модерен стил. Само чисти ръце можаха да напишат Търновската конституция. Само чисти души можаха да създадат въодушевлението на първите ни военни победи след Освобождението. Нима могат да бъдат забравени образите на нашите суворовци: генерал Жостов, от когото трепереха и тези, които според закона отговарят само пред бога; генерал Христов-Каналията, който с гордост се показваше със старата си майка, пребрадена с черна етрополска забрадка, и за когото служенето на родината не беше средство за ядене на майонеза, а суров дълг; или генерал Тошев, който умря сетен сиромах?[3] V Още по-лесно може да бъде бито схващането, че моралът на един народ е проява на някаква негова национална субстанция. Това схващане лежи в основата на нашумелите днес расови теории, които, използувайки известни временни исторически предимства на отделните народи, искат с това да докарат последните до шовинистично умопомрачение. Сравнителното историческо изследване обаче разсейва агитационната мъгла на тези теории и показва, че всеки народ, който е излязъл из своето родово устройство и е преминал към обществените форми, основани на частната собственост, познава всички престъпления, свързани с личния интерес, с алчността на душата, с борбата на всички против всички, с вълчото отношение между хората. Временните исторически предимства на един народ над други се дължат на неравномерното развитие на отделните народи. Наистина, мъчно бихме превели на немски думата „кебапче“, защото кебапчето е изключително ориенталска творба. Но няма никаква мъчнотия да се преведат имената на всички престъпления не само на немски, но на всеки жив език. Достатъчно е да се разгърне „Песента на нибелунгите“, за да се види, че и на немците не липсува нито един от пороците, с които те изобличават „низшите“ раси. А ако е въпрос за сравнение между днешните народи с цел да се търсят относителни предимства, то за нас работата става още по-лесна, като вземем предвид закона за неравномерното развитие на народите. За да можем да сравняваме две величини, последните трябва да са сравними, т. е. да имат като основа за сравнение общ еднакъв знаменател. В случая такъв е еднаквият момент на общественото развитие. От историята е известно, че докато на Запад великото преселение на народите завърши в IX век, у нас то завърши едва в XIV век със завоюването ни от турците. Пет века измерват нашата историческа изостаналост. И ако привържениците на расовите теории искат да се сравняват с нас, ние, вземайки като корекция тези пет века, трябва да поставим въпроса така: „Я ни кажете вие, господа, с бели ръкавици, с монокли, с фини обноски и вълчи апетити, какво представлявахте преди пет века?“ Но не е нужно да се връщаме цели пет века назад. Достатъчно е да погледнем настоящето на всички западни народи, нито един от които и досега не е могъл и не ще може при днешните условия да се освободи нито от неграмотността, нито от нищета, нито от полицията, нито от затворите. За миналото на тези народи ние можем да призовем като свидетели лица, срещу които е невъзможен никакъв отвод за заинтересованост: Шекспир, Свифт, Рабле, Молиер, Мопасан, Волтер, Шилер, Гьоте. Нима материалите за написването „Крал Ричард III“, „Хамлет“, „Гаргантюа и Пантагрюел“, „Тартюф“, „Белами“, „Разбойници“ са вземани от българската история, от българския бит? Та просветният абсолютизъм на Запад, изнесен с такъв блясък от Фридириха Велики (който, струва ми се, е немски, а не български кайзер), не представляваше ли на времето песимистичното отношение на просветените монарси към собствените им народи? Нима Фридрих Велики не смяташе тевтонската раса за един обор говеда, ненуждающи се от особна просвета и незаслужаващи особни права? Какво да кажем за прочутия английски парламентаризъм и за английската честност? През времето на феодализма не цареше ли и в Англия жестокият дворцов закон: за да няма борба за престола, избивай всички възможни претенденти, все едно дали са братя, или братовчеди, независимо от полаганите клетви и подписаните споразумения? Не преди пет века, а във времето, когато Паисий пишеше нашата история, половината от английския парламент прилагаше на практика доктрината на постното дробче, подблажавано от длъжностите, пенсиите, паричните подаръци, които негово превъзходителство президентът Валпол раздаваше на депутатите и благодарение на които той управлява цели 20 години? Та великият философ Бекон, който изгони метафизиката из науката, не гонеше ли същата из обществения живот по начин, наблюдаван у нас? И поради този му политически метод не беше ли осъден в качеството му канцлер на съкровището (най-довереното лице в държавата) за подкуп на вечен затвор? Какво да кажем за корупцията през времето на крал Джордж III (1760–1820), която даваше познати картини: подкупи, кражби на държавни средства, чести доставки, комисиони от заеми? Ами ако разгърнем похватите на Остиндийската компания? Нима колониалните народи можеха да направят тогава разлика между търговци и пирати? Какво да кажем за Франция, която и до днес се разтърсва от афери от рода на аферите „Устрик“ и „Ставицки“? Колко френски крале са минали без незаконородени деца? С какви цели френските архиепископи подаряваха на кралските фаворитки колиета, струващи стотици хиляди франкове на онова време? Какво бяха Талейран и Фуше в кабинетите на Наполеона, ако не мошеници под мантии на министри? Та не каза ли сам Мопасан в „Бел ами“: всеки несполучил в личните си работи френец добива нахалството да стане политик и се наема да оправя работите на Франция? Но да се върнем към авторите на теорията, че тевтонската раса е цветът на човечеството. Не стои ли и до ден-днешен върху немските индустриални произведения знакът „Германско производство“, написан на английски: „Made in Germany“. Бледнее ли баташкото клане пред издевателствата от 30годишната война? Преди Освобождението българските търговци наемаха арнаути (ясакчии) да ги пазят не от българи, а от черкези. Срещу български рицари разбойници ли старата Ханза охраняваше всеки свой търговски керван с въоръжени отряди? Колко чиновници трябваше да избесят Фридриховците, за да убедят немската администрация в предимствата на честността? Най-сетне, когато тевтонската раса имаше за дрехи само кожи, когато върху рижата германска коса за страх на човечеството се клатеха само волски рога, когато сините арийски очи гледаха из планинските хралупи за някоя меча кожа, осем века преди това елините имаха своя Омир, своя Есхил, своя Аристотел, своя Фидий. Имаха обаче и своята расова теория, според която на света имало само два разреда хора: елини и варвари. Днес всеки тевтонец може да прочете молитвата на Платона: Благодаря на боговете, че съм се родил свободен, а не роб, елин, а не варварин, мъж, а не жена. Какво ще кажат на това тевтонците, които преподават Платона в своите университети? Няма ли да влезе и той в index librorum ргоhibitorum. VI Как стигнахме от Възраждането до наши дни? След Освобождението животът на България мина рязко на капиталистически релси, но ние влязохме в новата история с голямо закъснение. Светът и пазарите бяха вече поделени и поради това първоначалното натрупване на богатствата не можеше да става от колониален грабеж, а само за сметка на собствения ни залък. От тънката сланинка на българския народ се отделиха милиарди за обзавеждане на новата ни държава, за създаване на местна индустрия, за водене на войни[4]. Всичко това трябваше да става в ускорен порядък, защото ние догонвахме общия европейски напредък. В резултат на това бързо темпо, като негов данък, ние изпаднахме в една хроническа бедност[5], която е причина за цялата ни национална обърканост и която се влоши особено много от стопанското задръстване след 1929 г. Западните народи, подгонени рано от глада на суровия север и от нарастването на населението, се отдадоха на индустрия, за пазар на която завладяха света, като го ограбиха. Не само тогава, но и днес те представляват национални кооперации за колониален грабеж, поради което дори и сред техните работници идеята за освобождение на колониите не е много популярна. Натрупаните по този начин богатства станаха стопанска основа на тяхното благополучие, разбира се, в съответна класова пропорция. При колониални печалби могат да се плащат по-високи надници на работниците, могат да се отделят крупни средства за научни изследвания и открития, от каквито се нуждае особено много развиващата се индустрия. От тези богатства могат да се отделят средства за изкуство, което разкрасява живота, и за създаване на съвършен кадър от специалисти: политици, журналисти, културни работници. Държавата се превърна в страж на натрупаните богатства и инструмент за нови натрупвания и престана самата тя чрез корупцията да е извор на богатства. Нейната машинерия трябваше да бъде здрава. Поради това англичаните дълго пазеха някои висши държавни длъжности да бъдат почетни. Има ли нужда да крадат държавата и по този начин да я разстройват хора като Балдуин, като лорд Халифакс, които сами не знаят размера на своите богатства и които сами правят подаръци на тази държава, която пази богатствата им? А когато няма корупция отгоре, такава е немислима и долу. Тия, които са се занимавали с търговия, лесно могат да си обяснят как англичаните са минали от пиратството на Източно индийската компания, от корупцията по време на бунта на „Баунти“ към днешната английска почтеност. Богатството бързо може да се трупа чрез търговия само посредством систематично ограбване във всичките му открити и прикрити форми. Но нарасне ли така придобитото богатство до размер да не може да бъде управлявано лично от собственика си, стане ли нужда то да бъде поверено на пълномощници и чужди ръце, тогава методите, употребени за неговото добиване, се обръщат срещу самия собственик. Той е принуден волно-неволно да проповядва честност и да дава личен пример. Тук е стопанската основа на моралния страх у имащите да не мърсят ръцете си с кражба. VII Благословената българска земя, в която се ражда всичко, дълго задоволяваше сама простите нужди на нашия народ. Поради това той твърде късно бе пришпорен от нарасналите нужди на новото време. Липсата на дълга вековна опитност, придружена с усмивките на щастливия случай, на който се дължат много открития, обяснява нашата индустриална изостаналост. Най-сетне на Запад учредяването на изследователски институти се дължи не толкова на държавната помощ, колкото на частната инициатива и на частната благотворителност. Къде са у нас богатствата за това? Чрез копиране ние се приближаваме в някои отношения до европейския напредък. За това копиране обаче ние плащаме скъпи връхнини. Когато се върнем от чужбина, ние все донасяме нещичко от наука и техника, без да умеем да пренесем чуждите индустриални тайни, капитали и пазари. Едно нещо обаче ние положително донасяме: европейски вкусове към живота, европейски образци на харчене; лукс, моди, бижута, декоративен блясък и всевъзможни средства за показ. Висшите среди у нас безспорно могат да имат всичко това в нашенски мащаб. Трагедията почна, когато интелигенцията на средните слоеве у нас се зае да им подражава. В това подражаване всъщност няма нищо лошо. Напротив, идеалът е: всеки според способностите, всекиму според нуждите. Въпросът обаче е за средствата, с които ще се реши стопанската гатанка: задоволяване европейски вкусове с българска кесия от днешен стил. Как може да се поддържа известен ранг не с действително благополучие, а чрез харчене... от една мършава българска чиновническа заплата? И тук става дума за тези, които избират не историческия път на всеобщо разрешение на въпроса, а пътя на личното преуспяване. При ограничените възможности, в които се намира нашето стопанство, набавянето на пари за широк живот у нашата интелигенция от дребнособственически произход може да стане само с кариера на всяка цена, с всички средства. И тук се коренят корупцията, продажничеството, явленията на безгръбначие и хищничеството на полуинтелигенцията. Кариерата на всяка цена, с всички средства, която искат да правят интелигентите индивидуалисти, променя у нас действието на такива положителни фактори като общодостъпното образование, партийния режим, липсата на съсловни прегради. Първата работа на мнозина, сдобили се с диплом, е да променят с един нов костюм класовата си принадлежност, да прикрият с всички средства произхода си, да се отчуждят от козинявата торба на бащата, с която ги е отгледал, и да потърсят лека печалба на държавната трапеза, използувайки най-лесния път – партизанщината. И по този начин от лозунга „не щеме ний богатство, не щеме ний пари, искаме свобода, човешки правдини“ се стига до „не щеме ние постни дробчета“. Това хищничество на нашата полуинтелигенция с индивидуалистически схващания добива болезнен вид поради образците на филмите и романите и особено поради разширения апетит на невиделия, невкусилия, неседналия на мека мебел. И тъкмо тези прояви се използват от някои, за да водят борба не срещу основния въпрос – беднотията ни, – а срещу образованието, парламентаризма и липсата на съсловни прегради. Пак поради ограничените ни стопански възможности вместо енергията на нашата интелигенция, разгърната в разтворените простори, да се превърне в съревнование, тя, затворена в тясната ни черупка, се превръща в самоизяждане, злорадство, завист и ненавист. Защо нашият народ не зачита чуждото? По същата причина, поради която е и лош четец на книги – беднотията. Би ли могло населението от околиите Троянска, Тетевенска, Етрополска, Орханийска, Пещерска и др. такива да живее, ако си плащаше редовно и пълно акциза на ракията и таксите за материала от държавните гори? Проблемата при интелигенцията – кариера на всяка цена – тук се слага инак – хляб на всяка цена. Защо нашата наука, художествена литература, журналистика са под знака на посредствеността? Посредствеността не е бездарност. Ако е въпросът за дарования, такива едва ли липсуват на неизтощените сили на нашия на народ. Самият факт, че въпреки всичко ние имаме такъв голям културен прогрес показва, че това е дело повече на духа, отколкото на средствата. Талантът е съчетание на дарба и главно на подготовка. На нас обаче днес липсуват материални средства, за да покрием производствените разноски на таланти от съвременен стил. Та проф. Ст. Консулов не прави ли своите изследвания из мазето и по тавана на университета? Тиражът на книжовните ни издания може ли да плати производствените разноски на едно истинско литературно творчество?[6] Може ли да се живее само от литературен труд, особно като се знае, че тези, които могат да купуват книги, са обхванати от литературна тъпота, а читаeщ свят е главно беднотията? Чудно ли е при това положение, че повечето от нашите писатели живеят от преводи, детски писания, учебникарство и от всички други възможни занимания, само не от пряк литературен труд? Колко от нашите журналисти имат възможност да правят задгранични обиколки, за да проучат професионалните си проблеми на самото място? VIII Изходът е един: България трябва да стане богата, благоденствуваща и щастлива, но – за всички. Тогава целият български народ ще разгърне скритите си сили и ще си създаде в новата история място и участ, каквито заслужават неговият устрем, неговите амбиции, неговото трудолюбие и неговата прекрасна земя. Той ще стане тъй велик и уважаван, какъвто е бил и в миналото. Въпросът е: как да стане това? За нас английският път е изключен. Няма да мине много, и той ще бъде изключен и за самата Англия, когато след освобождението на колониите британският лъв клекне сам върху мъгливия си остров. Остава само един-единствен път, по който скоро ще тръгнат всички народи: уреждане на вътрешните си обществени отношения. И понеже днешното стопанство, почиващо на световното разпределение на труда, е мирово, то нашите въпроси ще трябва да се решават и в една международна съгласуваност. Въпросът, как конкретно може да стане това, е вън от рамките на настоящото ни изложение. IX Едно само можем да кажем още тук. Поставените задачи не са лични, а обществени. Поради това всяко бягство от обществения живот е престъпление. Не пораженство, а предателство е кабинетното капсулиране и хвърлянето оттам стрели на песимизъм върху измъченото чело на нашия народ, чакащ своите водачи. Вярно, кабинетното спокойствие, кротката еснафска топлина на тихия домашен кът субективно са за предпочитане пред напрежението на борбата. Вярно е, от друга страна, че при господстващите в днешните обществени борби нрави не може да се остане с чисти нокти и че трябва да се цапа в блатото на традиционния политически морал. Но това са силите, откъдето трябва да се започне, иначе няма въобще да се започне никога нищо. Има само един изход: или оттук, или бягство от живота! И тъкмо готовността да се бърка в калта на живота със съзнанието, че тази кал по пътя на историческото превращение ще заблести с лъчите на слънце, се нарича историческо мъжество. Историята, е градена не от хамлетовци, а от хора на волята и на историческото мъжество. Днес няма никакво съмнение в генералщабното правило: когато трябва да се изтръгне победа, средствата нямат никакво значение. А историята отдавна вече е на бойна нога. Най-сетне, когато искаме жертви от народа, трябва сами да сме готови да дадем такива. И настоящите редове биха добили истински смисъл само ако могат да вдъхнат у читателя порива на историческото мъжество, за да се наредим всички в първите редици на българския исторически авангардизъм. [1] Пълно отношение към цялата тази нравственост ние трябва да вземем съгласно закона, че господстващата нравственост в дадена епоха е нравствеността на доминиращата обществена група, която носи историческата отговорност за нея. Проникването на този морал в цялата нация прави въпроса национален, на което гледище е дадено превес в настоящата статия. Историческото изследване обаче иска въпросът да бъде разгледан с оглед на нравствеността, която ще установи обществената група на бъдещето. [2] И до днес, когато питаме в съдебните зали някой старец свидетел род ли е със страните по делото, той отговаря: – Е па, комшии сме. „Башка печалили, заедно пили и ручали“, така благославяха общите си трапези тия хора. [3] Когато Гендович се опитал да подкупи генерал Христов с един висок стълбец наполеони, генералът побеснял, грабнал наполеоните, зашлевил го с тях в лицето, набил го, изпокъсал му дрехите и вън от себе си от възмущение заповядал на ординареца да изхвърли като парцал „тази каналия“. Хаджиенов, за да може да използува поне далечни асоциации на приятелство, се оставял да бъде изигравай систематически на комар от Стамболова, защото при пряк опит за подкуп сигурно е щял да отиде в затвора. [4] Вложеният досега капитал в БДЖ е 12,5 милиарда лева; в шосета и пристанища 16 милиарда; в пощи, телеграфи и телефони 850 милиона; в движими и недвижими държавни имоти, изключая тия на БДЖ – 20 милиарда; в индустрия – 8 милиарда лева. [5] Национ. доход на глава у нас за 1926 г. бе 12 1/2 англ. лири; за 1931-7; в Англия за 1931 г. – 76; С. щати за 1932 – 89. [6] Това обяснява бягството на много хора от литературата. Достатъчно е да посоча, че професорите Силяновски, Владикин, Йоцов, правниците Павлов, Чешмеджиев, Руневски са бивши писатели и поети. Поради това нищо чудно, че у нас понякога върху правни и научни въпроси може па се чуе по-художествена реч, по-художествена реч, отколкото върху литературни теми. Източник http://www.librev.com/component/content/article/627 На горния сайт са качени и други интересни текстове на сходна тематика: 1. Духът на отрицание у българина от Найден Шейтанов 2. Оптимистична теория за нашия народ от Иван Хаджийски 3. Превъплъщенията на Бай Ганя от Боян Пенев 4. Сексуалната философия на българина от Найден Шейтанов 5. Изток или Запад от Янко Янев 6. Психология на българина от Константин Гълъбов 7. Българската интелигенция от Д-р Кръстю Кръстев 8. Български светоглед от Найден Шейтанов 9. Нашата интелигенция от Боян Пенев 10. Национално съзнание от Спиридон Казанджиев 11. Народностно обособяване на българската култура от Атанас Илиев

Д. Овчаров в книгата "Въведение в прабългарската култура" (2002) пише следното (стр. 12): Не е посочен обаче източникът на тази статистика. Дали някой има представа за това от къде е цитирана тази статистика?

World Map of the Köppen-Geiger climate classification updated World_Map_of_climate.pdf World Maps of the Köppen-Geiger climate classification http://koeppen-geiger.vu-wien.ac.at/ Earth’s Climate History http://web.me.com/uriarte/Earths_Climate/Earths_Climate_History.html American Meteorological Society Journals http://journals.ametsoc.org/

Вероятно това е целта.

Не знам какво ще реши, но щом Дянков казва така значи ще реши, защото Дянков е лЕвата ръка на Бойко, а Бойко всички знаем кой е.

За това каква част от тези титли може да се каже, че са взети наготово писах преди време, но май ще се наложи да припомням. Всеки сам вижда за каква точно част става въпрос. Това сравнение трябваше да бъде направено от привържениците на тюркската теория, но понеже те само повтарят някакви шамански заклинания и не излагат факти и доказателства се наложи сам да го направя.

Б.И. Маршак, К.М. Скалон. Перещепинский клад (к выставке «Сокровища искусства Древнего Ирана, Кавказа, Средней Азии»). // Л.: Государственный Эрмитаж. 1972. 20 с. http://kronk.narod.ru/library/marshak-scalon-1972.htm

Да не отиваме в крайности по отношение на алтаизацията, като я отричаме изцяло, все пак некрополите не дават информация за езика, на който са говорили погребаните.

Защо ако ни подгони мечка в гората не трябва да се качваме на дърво.

Человек современного типа появился в Восточной Азии 100 тысяч лет назад http://elementy.ru/news/431442

Бубенок О.Б. Ясы и бродники в степях Восточной Европы. Киев, Логос, 1997. Няколко страници от книгата, които касаят произхода на прабългарите.

Ще цитирам част от текста на книга за чувашите - Иванов В.П., Николаев В.В., Димитриев В.Д. "Чуваши: этническая история и традиционная культура", би било интересно да се коментира. http://gov.cap.ru/hierarhy_cap.asp?page=./86/3743/1046/1048

Христо Севов, главен секретар на Студентския съвет на Софийския университет: Ръководството на СУ няколко пъти алармира, че заради влошеното финансово състояние може да се стигне до принудителна зимна ваканция. Реална ли е тази опасност и какви биха били последствията? - Това е напълно реална опасност и много се надяваме, че все пак няма да се стигне дотам. Ако това се случи, ще е катарзис за цялото общество, защото СУ е институция, която олицетворява държавността и като цяло образованието в България. Освен това, ако се стигне дотам, се предвижда учебните занятия да се компенсират през лятото. Мисля, че повечето студенти няма да бъдат съгласни. При какви обстоятелства бихте протестирали? - Изчакваме да видим как ще се развият нещата. Ще имаме среща с ръководството на всички отдели в университета и имаме много въпроси. Все пак ние започнахме академичната година с очакването и надеждата университетът да продължи да функционира нормално. Още от лятото се създадоха различни проблеми, които рефлектират върху студентите. Те са най-различни - в социален, битов и учебен план. Надяваме се учебният процес да продължи нормално и да не се стига до затваряне или протести. Какви са основните ви искания към ректорското ръководство и министрите на образованието и финансите? - Тези искания бяха изготвянето от гледна точка на подобряване на положението на университета. Освен това имахме две срещи с министрите на образованието Сергей Игнатов и на финансите Симеон Дянков. Тогава беше ясно, че СУ ще изпадне в безизходно положение, и те поискаха да видят какво бихме искали да се случи. Първото ни искане е в СУ да бъде внедрена електронна информационна система, която да работи в пълния си капацитет, защото в момента тя е в отделни факултети - в стопанския, по математика. Ако тя работи 100%, както е в други големи висши училища, ще отпаднат доста от функциите на инспекторите от отдел "Студенти". Те в момента обработват информацията ръчно, после я пишат на хартия и създават камари от документация. Не само това, но това ще се отрази и на работата на хората от информационния център. Там в момента има недостиг на персонал, от друга страна, щатът на ректората като административен персонал е много голям. Например отдел "Юридическо-консултативен", в който има петима души, само един от тях се занимава със студентските проблеми. Аз не разбирам и какво точно върши този отдел. Друг отдел, който е доста голям, е "Обществени поръчки", където са шестима души. В момента нямаме пари, за какви обществени поръчки говорим. А в други отдели като административния и счетоводния липсва персонал. В началото на учебната година имаше опашка почти до входа на университета (бел. ред.- касите са на четвъртия етаж на СУ), защото имаше само три касиерки. Две са пенсионирани и ректорът не позволява повече хора да бъдат назначени. Отделно си има счетоводители, които имат друга оперативна работа. Предлагате студенти, избрани след конкурс, да администрират информационната система, като им се плаща чрез опростяване на 50% от таксата за обучение. Възможно ли е това да се случи в сегашната финансова ситуация? - Обещанията, че тази система ще тръгне, са отпреди повече от две години. Тя би улеснила, модернизирала университета и ще му спести средства. Защото, когато тази информация стане в електронен вид, ще може да бъде освободен много административен персонал. В момента студенти работят само в комисията по настаняване, която е в Студентския град, където работят петима души, които отговарят за цялата настанителна кампания. Другаде в СУ няма регламентиран студентски труд, а с нашето искане ще се създаде повече работа и ще може да се помогне на университета. Срокът, който сме поставили това да се въведе, е до 1 януари 2011 г., но искаме да видим, че по това се работи. Ясно ни е, че реално дотогава цялата информация не може да бъде обработена. Но ако до 1 януари във всеки един факултет има по един студент, който работи по четири часа дневно, защото в Закона за висшето образование студентският труд е регламентиран по толкова, това ще е знак, че системата върви напред. В момента има едно половинчато състояние. От министър Игнатов имаме уверение, че ще провери по каква европейска програма може да се кандидатства, за да може системата да започне. Така с безвъзмедна финансова помощ, която да не засяга нито държавния бюджет, нито този на университета, ще можем най-накрая да имаме тази система, която е жизнено необходима. Другото ви искане е да се възстанови работата на кариерния център. Това с какво ще допринесе за подобряването на състоянието на СУ? - Ако има работещ кариерен център, много по-лесна ще е връзката с работодателите, защото в момента има само отделни факултети, които мислят в тази насока за своите студенти. Например в кариерния център на Факултета по математика и информатика са най-големите телекомуникационни фирми в България и постоянно има обяви. Хората от трети или четвърти курс започват работа в тези компании. Когато постъпиш в трети курс, вече знаеш къде ще работиш. Чрез подобно сътрудничество може да се помогне и за подобряването на инфраструктура на университета. Защото чрез спонсорството на някои от компаниите се правят ремонти на аудитории, осигурява се компютърна техника. Такива кариерни центрове има и в Стопанския и във Факултета по педагогика. Но все пак СУ има 16 факултета. Каква е целта на искането ви, което трябва да бъде удовлетворено незабавно - парите за сметките за ток, парно и вода да се превеждат директно от министерството на образованието към комуналните дружества? - По този начин студентите ще бъдат застраховани от повторен конфликт между университета и някои от дружествата, защото с "Топлофикация" проблемът е всеизвестен. Но колегите от комисията по настаняване казват, че вече има писма и от "Софийска вода" и ЧЕЗ за натрупани дългове. Когато се получи такъв конфликт, започва да се прехвърля отговорността между университета и министерството и студентите не знаят към кого да се обърнат, когато нямат парно или вода в общежитията. Поставили сте искане да се усъвършенства кредитната система, за да има по-добри възможности за вътрешна мобилност на студентите в рамките на университета. На какво ниво е тази система сега? - В момента кредитната система съществува само ако студентите искат да ходят в Европа по "Еразъм". Но за междуфакултетски преминавания е много трудно, може да се учат само сходни дисциплини. Ако аз съм българска филология и ми е интересна историята, дори да отида да посещавам такива лекции, няма да ми се зачитат по никакъв начин. Ако има кредити, ще може хора с разностранни интереси да получат повече знания. Например юрист може да се интересува от лекции в стопански факултет и това би му било полезно. Внедряването на тази система е вътрешен проблем на университета и за това търсим подкрепа от министерствата на образованието и на финансите. Едно от дългосрочните ви искания е да се създаде алумни център. Защо смятате, че това е важно? - Във всеки един западен университет има подобен център, който проследява развитието на всеки завършил. По този начин могат да се правят редовни срещи, на които да се осъществява връзка между новите и завършилите студенти. Така се сглобява цялостна картина какво произвежда дадено висше училище. А и се привличат допълнителни средства чрез завършитилите. Такъв център в СУ има само в Стопанския факултет, който е млад факултет - на десет години, и програмите са правени по американски модел. Настоявате сътрудничеството между бизнеса, университета и науката да става чрез задължителни студентски практики. Все пак къде трябва да се прави наука - във висшите училища или в БАН? - Понеже има проблеми на битово и елементарно равнище в университетите, ние много често не можем да бъдем адекватни на колегите си от чуждестранните висши училища. Когато те ни говорят за наука, темата ни е малко далечна. Правенето на наука трябва да е в университетите, като постоянно да се въвличат млади хора. Да се създава продукт от науката, като под това не трябва да се разбира само нещо материално, но и книги, публикации, изследвания. В момента БАН е утвърденият модел, според мен трябва да има по-голямо движение на младите към академията. Те да отиват там с много по-голяма приемственост, защото не може да се твърди, че млад асистент е човек на 50 години. Реформата трябва да върви паралелно - в БАН и в университетите. Защото иначе системата никога няма да заработи. Надяваме се поне след две-три години нещата да започнат да се променят. Отнякъде да се тръгне, защото не може да седим в едно положение и да казваме колко тежко е било 20 години, колко неща не са се свършили за това време. Добре, но тези години са минали, дайте сега да направим нещо. Защото бъдещето на България е в образование и наука. На всички ни е известно, че има добри специалисти, които още от втори-трети курс отиват в чуждестранни университети, завършват образованието си там, защото имат много по-голям шанс за кариера. И това е реалността. Не може само да се самосъжаляваме и да казваме колко сме зле. http://www.dnevnik.bg/intervju/2010/10/14/976862_hristo_sevov_glaven_sekretar_na_studentskiia_suvet_na/?ref=rss

Лекция над доц. М. В. Цыбин (Воронежски унив.)

Доказателството, че древните египтяни са идвали по наши земи преди 4000 г. Известният български археолог д-р Васил Добрев разчете името на фараона Монтухотеп IV върху малък скарабей от Смолянския музей, съобщава българското научнопопулярно Списание 8. Монтухотеп IV е управлявал Египет от 1992 до 1985 г. пр.Хр. и е известен с грандиозните си експедиции извън страната. Това откритие е водеща тема в октомврийския брой на Списание 8. То е и сериозен знак, че преди 4 хилядолетия древните египтяни са идвали в земите на Тракия, както пише бащата на историята Херодот. Досега на неговите твърдения не се гледаше сериозно. В света са открити само 4 скарабея на Монтухотеп IV, чиято гробница все още не е намерена. Смолянският е петият. Той е открит при разкопки в тракийска могила до с. Любча през 1976 г. Скарабеят е част от бижу. Фигурката е дълга едва 13 мм, колкото е максималният размер и на останалите подобни скарабеи, обяснява д-р Добрев. Д-р Васил Добрев няма нужда от представяне, но ако все пак някой е пропуснал филмите на „Дискавъри“ за него - той защитава докторска степен в Сорбоната през 1992 г., автор е на нова теория за произхода на Сфинкса, а в момента води разкопки на платото Сакара, където очаква да намери „изчезналия фараон“ (Узеркаре от VІ династия). Според Списание 8 се оказва, че има и други доказателства за египетско присъствие в Тракия. В музея в Созопол се пазят още 2 скарабея, открити по наши земи. А това лято екипът на проф. Валерия Фол преоткри значението на тракийска находка от светилището Палеокастро до Тополовград. Откритието е крилат слънчев диск със счупено крило, който е досущ като тези в древен Египет! Това потвърди и д-р Васил Добрев. Дори размерът му е по египетските стандарти – 4,20 м, което е точно 8 лакътя. Пътуването в миналото на древна Тракия и Египет в Списание 8 води и към неизвестната история на една от най-красивите жени по онова време - тракийката от Родопите - Родопис. Тази омайна хетера е прототипът на любимата приказна героиня Пепеляшка. Самият Орфей пък е донесъл от Египет вярата за бога Слънце. http://science.actualno.com/news_318967.html

На Мадагаскаре открыт чрезвычайно редкий хищник http://www.membrana.ru/lenta/?10840

Република или монархия е КНДР??? http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=637508&Refferer=RSS

Абе хич не е смешно, ама...

Едно уточнение само - корицата на NG-България не се определя от резултатите от гласуването на сайта, а от редакторите на списанието.

Криза във ВУЗ: Продават картини и топлят рояли ... НАТФИЗ, художествената академия и консерваторията излизат в принудителна ваканция през студените месеци, защото няма пари. На 21 ноември, неделя, Националната академия за театрално и филмово изкуство се заключва до 14 февруари. През това време служители и преподаватели минават в неплатен отпуск за целия декември, а студентите - в дървена ваканция. Приетите още на 6 юли т.г. антикризисни мерки поставят НАТФИЗ в доста сериозно положение - седмичните лекции на преподавателите се увеличават драстично, субсидиите за ремонти и актуализации на инвентара намаляват с до 80%, а работните заплати се свиват с 13%. Театралните репетиции, чийто процес не може да се прекрати, ще се правят на сцените на различни софийски театри. Пренатоварен е и графикът. Човешкият мозък може да се концентрира върху определена тема максимум три часа. Сега са предвидени лекции от 9 до 21 ч. На 17 октомври Националната художествена галерия организира търг с картини на студентите си, за да си помогне сама в кризата. При всяка първа продадена творба 60% отиват за академията, а при всяка следваща печалбата е за автора. НХА затваря врати на 6 декември до средата на януари. Според ректора проф. Светослав Кокалов художествената академия ще успее да удържи положението тази година, но при още по-редуциран бюджет догодина няма да стане. Засега се ограничава вечерният достъп до ателиетата, за да се пести ток. 170 000 лв. не достигат за преподавателски заплати, а докторантите едва сега са взели августовските стипендии. "Извънкласни дейности" през зимата няма да има. “Не можем да спрем парното, защото, ако температурата падне под нулата, роялите ще се съсипят, после не можем да купим нови”, каза проф. д-р Момчил Момчилов, ректор на Националната музикална академия. Консерваторията може да излезе в принудителен отпуск януари и февруари. Семестърът там започна на 15 септември и свършва на 20 декември. Може да приключи и още по-рано, а новият да се открие по-късно. “Не ни достигат парите за заплати, намалили сме до минимум хоноруваните часове. При нас съотношението студенти-преподаватели е 2:1. В някои от часовете има цигулар, корепетитор, професор - за един студент. Бюджетът е намален с една трета. Догодина имаме 90-годишен юбилей, но не ни дадоха парите за ремонт. Опитваме се да разберем правителството, но не знаем къде отидоха парите”, каза ректорът. Игнатов: СУ трябваше да започне от 1 септември Намерили сме парите за стипендии за Софийския университет, обяви вчера министър Сергей Игнатов. Разговорите с ректора проф. Илчев Илчев продължавали. Игнатов съжали, че по-рано не е било предложено академичната година да започне от 1 септември, за да се избегне ученето в най-студените месеци. Проф. Илчев предупреди, че е възможна дървена ваканция заради липсата на средства. Студентите обаче нямало да бъдат ощетени. Вторият семестър щял да бъде удължен. Той пратил на вицепремиера Дянков писмо с над 40 мерки за справяне с кризата. Те предвиждат орязване на парите за командировки, замразяване на ремонти, отказ от нова техника, съкращаване на персонал. Сега университетът се е разделил с 30 души, до края на годината щели да бъдат съкратени още толкова. През юли предупредих, че парите ще стигнат само до края на септември, каза ректорът проф. Илчев. Медицинските искат 24 млн. лв. субсидия Медицинските университети са готови да протестират, ако правителството не чуе исканията им за орязаните бюджети 2011 г. Ректорите им поискаха предвидената субсидия от 24 млн. лева за 2011 г. да бъде дадена на образователното министерство. На извънредната среща ги свика ректорът на плевенския ВУЗ проф. Григор Горчев, който е председател на ректорския съвет. Приехме повече медици, защото не стигат - искахме да отговорим на потребностите на държавата. Сега министерството трябва да получи тези 24 млн., за да дофинансира държавните бройки, обясни проф. Анна Клисарска, ректор на Варненския медицински университет. http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=638952

Учени вързаха ръцете си като протест срещу намалените пари за наука Учени от Българската академия на науката (БАН), подкрепени от студенти и колеги от сдружения на младите учени, протестираха срещу намалените пари за наука. Те настояват средствата да са повече от предвидените 0.2% от БВП за следващата година и да достигнат европейските равнища - около 1% от БВП. Шествието, в което участваха близо 300 души, започна от градинката между Народното събрание и Софийския университет премина през Министерския съвет и стигна до Министерството на финансите. Учените завързаха ръцете си за въже, като символ на ситуацията, в която са поставени. "Науката и образование са свобода, не ни поробвайте", "Намален % - целенасочена политика" и "Мечтата на мистър Дянков - пари за наука = 0.00 лв." бяха част от плакатите, които учените държаха. "ГЕРБ бяха обещали, че науката и образованието ще са приоритет, сега виждаме че по-важни са магистралите. Дянков е прочел стратегията 2020 и е направил български прочит, който гласи магистрали, магистрали, магистрали." Това беше част от обръщението на Христо Лафчиев, зам-.председател на сдружението на младите учени "Когито", към събралите се участници. Според него, когато се отрежат пари за образование, култура и здравеопазване, държавата се води към робство. "България има нужда от Софийския университет "Св. Климент Охридски", от БАН, от силни държавни висши училища и от академии по изкуствата", каза още Лафчиев. Според него министрите на финансите и на образованието Симеон Дянков и Сергей Игнатов "скапват системата". Шествието се спря пред парламента, където част от организаторите се опитаха да внесат исканията си. Лафчиев обясни надслова на протеста "Бюджет на невежеството" с това, че политиците имат "сгрешното схващане,че ако намалим данъците до безкрай, ще се произведе пазарна икономика, която ще бълва блага до безкрай. Но ако имаш една тъпа тълпа от невежи хора, няма да стане нищо. За да ги просветиш, трябва да вложиш пари в образованието им". "Тук сме, защото бюджетът на БАН е жестоко орязан и парите ще стигнат само до средата на октомври. Никой не може да живее, особено младите, с 200 лв. на месец заплата", заяви Петя Антонова от Института по физиология на растенията и генетика към академията. Според нея "цялата бъркотия" идва от "хора, които са на постове, които не заслужават". "Например Сергей Игнатов - той е абсолютен самозванец. Научната гилдия не го признава, той не знае какво прави - само безумия и простотии, с които съсипва нещо, което е вековна традиция", смята още Антонова. Според колежката й Надежда Бабалъкова протестът срещу по-възрастните учени е абсолютно неоснователен, защото младите идват неподготвени от университета. "Нашите аспиранти, не са хващали пипета. И обучението им протича след като са си взели висшето образование. Средният ешалон в науката започва да напуска, защото просто не може да се справи", каза още Бабалъкова. Тя смята, че "трябва да се махне червената шапка, ние сме против централно управление, където 70 души, които са чиновници и се изхранват от нашите заплати, защото ние внасяме пари в БАН, вместо да е обратното." Бабалъкова заяви, че реформата трябва да започне от "тази червена шапка, защото там има хора, "които са се окопали и стоят с години". По средата на шествието стана ясно, че ръководителите на сдружението "Когито" се разминават във вижданията си за това какъв процент от БВП да искат за наука за 2011 г. - 0,4 % или 1 %. Шествието се спря и пред Министерския съвет със скандирания "Оставка". Оттам протестиращите отидоха до Министерството на финансите, където Лафчиев съобщи, че "председателят на Народното събрание Цецка Цачева им е обещала среща в петък или в понеделник". Той призова и следващата сряда да има протест, в който да се включат представители на висшите училища, БАН и на културни институции. http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2010/10/13/976014_ucheni_vurzaha_rucete_si_kato_protest_sreshtu/

Бойко Борисов ще открие учебната година в Пернишкия университет 11 Октомври 2010 Премиерът Бойко Борисов ще открие официално първата учебна година в Европейския политехнически университет в Перник, съобщиха от пресслужбата на Министерския съвет. Официалната церемония ще бъде във вторник. Премиерът се ангажира лично с разкриването на Пернишкия университет след идването си на власт. От висшето училище съобщиха, че на церемонията са поканени министри, народни представители, депутати, посланици на посолства у нас. ВУЗ-ът имаше разрешение да приема 465 студенти, но все още не е ясен точният брой на записаните. За бакалаврите с обучение на български език таксата е 1 500 евро, а за обучение на английски – 3000 евро на семестър. Тазгодишните първокурсници обаче ще плащат съответно 750 и 1 500 евро на семестър. От втори курс нататък отличниците с успех от 5.75 до 6.00 ще се обучават безплатно, студентите с успех от 5.25 до 5.75 ще получават бонус от 1000 евро на семестър, който ще се приспада от таксата им, а студентите с успех от 4 до 5.24 ще получават бонус от 500 евро. http://mediapool.bg/show/?storyid=171103