Станислав Янков

Температурата на повърхността на Слънцето се дава като 5772 К. Каква точно експериментална проверка потвърждава точно тази цифра (всяко устройство за измерване на температура ще се разтопи много преди да е достигнало повърхността на Слънцето и да измери точната температура там) или и тази информация на НАСА не преминава твоя критерий за наука и НАСА също страда от cognitive biases и делюзии, в които е повярвала? Вземаш се прекалено насериозно, като последна инстанция, която да определя кое е научно и кое не е. Знаеш повече от мен, но повярвай ми - не знаеш всичко, за да се позволяваш чак толкова категорични отрицания на чужди мнения. За да твърдиш, че нечие мнение БЕЗУСЛОВНО не е вярно - ти си този, който трябва да докаже, че категорично не е така, а не, че в момента няма теоретични и практически условия това да се докаже. Докато все още няма условия да се провери безусловно - значи може и да не е така, но може и да е така. Болшинството неща доста логично могат да се опишат като съответно съотношение между пространствени и времево измерение и някои смущаващи неща в СТО, в ОТО и в КМ могат доста логично да се опишат чрез пространство, формирано от съчетанието на четвърто измерение с останалите три. А пък когато говориш за религиозност - опитай да обясниш нерелигиозно, къде се крие огромната енергия по формулата за енергията в покой на Айнщайн (оная с масата в покой и скоростта на светлината на квадрат) - известно е, че точно тази енергия не е някакви процеси в триизмерността (движенията в триизмерното пространство се калкулират отделно, като кинетична, потенциална енергия, енергия на връзката на атомните ядра и т.н.).

Когато някой не иска да приеме сериозно дадено чуждо предположение и без приказка, той няма да го приеме сериозно като каквато и да било приказка, така че - няма никакво значение, като каква приказка ще бъдат представени нещата, след като при всички положения няма да се приемат сериозно. Сигурен съм, че няма да се приема като сериозно и алтернативното представяне като “езеро” (коментара ми до Младенов точно над твоя), така че - всичко си върви точно според очакванията ми! Аналогията с пластилиновото топче преди размазването му има връзка със състоянието на Вселената преди Големия взрив (съвършено-симетрична по всички четири измерения, които са изцяло равностойни помежду си, без никое по-малко или по-голямо от другите). Феноменът на светлината е просто едно от безбройните различни съотношения между трите пространствени измерения и четвъртото времево и е една от множеството разновидности на материята след Големия взрив (след смачкването на едното от четирите измерения до много малко или дори до точково и заедно с това разтягането на останалите три до безкрайни или почти безкрайни).

Имаш едно огромно езеро. За да можем да си представим по-лесно нещата - изключваме едно измерение (четвъртото) и езерото има огромни широчина и дължина, но много малка дълбочина и се движи във всички посоки със скоростта на светлината. Понеже по широчината и дължината скоростта на светлината трябва да изминава огромни пространствени разстояния, а по дълбочината много малко такова - езерото няма нормална, голяма, протяжна дълбочина, както е при широчината и дълбочината, а макроскопичната му дълбочина е нарязана като един огромен самун и макроскопичното време представлява огромен брой насложени един върху друг тънки резени, всеки от които е нов и нов и нов кадър (фрагмент) на цялото езеро - едно върху друго, едно след друго… На места по повърхността на езерото се образуват водовъртежи, които не се движат по теченията му със скоростта на светлината, а се въртят на място със скоростта на светлината, през измерението на дълбочината, а друг път се движат, но с подсветлинни скорости и само в едно направление. В някои случаи нещата са на границата между водовъртеж и празно езеро (участъците във Вселената без масивна материя) и тогава се получават светлинни лъчи със скоростта на светлината само по едно направление. Покоят и движението с подсветлинни скорости на водовъртежите е нютоновата механика, а светлината, езерото и водовъртежите във връзка с малката дълбочина (четвъртото пространствено измерение) са СТО, ОТО и КМ.

Само ми е странно, защо не се обръща никакво внимание на онази част от коментарите ми, където пиша: Принципно човешката психика се дели (много преди Фройд и Юнг, които вече я изграждат като наука) на съзнателна (осъзната) и подсъзнателна (трудноосъзнавана и въобще неосъзнавана) част и логично потенциален консенсус за включване (раждането) и изключване (смъртта) на отделно, индивидуално съзнание в така наречената колективна въображаема взаимо-свързана и причинно-следствена матрица би следвало да се случва на недостъпните подсъзнателни нива. И всичко това са представи, които очевидно не са доказани (но и не могат да се отхвърлят като категорично невъзможен подход, защото имат своите основания и механизъм за напасване с всичко, което знаем, наблюдаваме и доказваме най-научно). Още по-забавно става, как всички сякаш изведнъж забравиха за другите ми допускания (временни, докато не разбера по-добре нещата и да ги потвърдя или отрека), че има фундаментална диспропорция между микроскопично четвърто пространствено измерение и трите гигантски обичайни (говорим за съответстващи съвкупни състояния и движения на материята по съответните измерения, които придават и характера на въпросните измерения като цяло - малки, големи, прави, извити, крайни, безкрайни и т.н.). В основата на подобен подход лежи съвършено-симетрична четири-измерна пространствено хипер-сфера, която непрекъснато се върти със скоростта на светлината във всички възможни посоки едновременно, но около един и същи център. Най-различни деформации, най-различни съотношения между тези четири пространствени измерения и особено между трите пространствени и четвъртото времево дават всички най-различни проявления на реалността, като започнем от състоянието на Вселената преди Големия взрив/нейното раждане (гореспоменатото супер-симетрично състояние на хипер-сферата малко по-рано), материалните частици и полета и цялото базово пространство-време на самата Вселена и завършим с всяка персонална, индивидуална координатна система в покой, за която ни хрумне, включително и нашата собствена. Обхватът на едновременно възприемане/регистриране на множество различни пространствено-времеви съотношения се ограничава от вълните на неопределеността на Дьо Бройл. Между другото, при такъв подход на разглеждане (три големи и четвърто малко измерение) микросвета ще се доближава до размера на микроскопичното четвърто измерение там процесите на микрочастиците, свързани с времето, може да са доста по-различни в сравнение с наблюдаваното в макросвета. Там може да има и движения към миналото във връзка с античастиците (Скенер беше споменавал веднъж някакъв опит на Файнман или на Дирак ли беше, античастиците да се разглеждат като движещи се към миналото, но по-късно този подход бил изоставен). Защото изглежда доста логично обясняването на подсветлинните скорости като прескоци на движение/въртене към миналото на околопланкови дължини (от съвсем условно казано скок със 100 % напред във времето, последван от скок с 50 % назад или въртене със скоростта на светлината по спирала, която се движи напред с подсветлинна скорост в триизмерността, до скок със 100 % напред във времето и връщане със същите 100 % назад или въртене в кръг и движение в триизмерността със скоростта на светлината).

Става дума за това, че няма нито едно сетивно дразнение, което да не се “обработва” от мозъка, преди да се представи като съответна илюзия (въображаем продукт). Зрително, вкусово, звуково, обонятелно - всичко без изключение първо се обработва от мозъка до някакво въображаемо представяне. И разбиранията ни за устройството на света, вселената, реалността са абсолютно същите илюзорни, въображаеми продукти - човек с човек няма, който да си представя реалността точно така, както произволен друг човек. Неслучайно хората са чак толкова податливи на всякакви въздействия на техния така наречен “вътрешен свят” (нещо, което не се наблюдава при дървета, камъни, руди и всякаквите други подобни неща от неживата природа, които реагират само на външни, физически въздействия). Всички проверими научно закономерности могат да се представят и като консенсусно участие в сложна и взаимосвързана по определени начини въображаема, илюзорна матрица и този подход няма как да бъде изключен изцяло, като гарантирано невъзможен (обаче и все още не е безусловно доказан, дори ако това представяне е вярно).

Докажи, че "виждаш" пряко действителността, без мозъка ти да превежда дразнителите от сетивата (в случая - очите), чрез въображението ти, до съответната зрителна и друга картина и ще разбереш и ти на какви...

Поне разбра ли метафората с пластилиновото топче или споменаването на потенциална роля на въображението в последния ми коментар е изключила всяка възможност за по-сериозно обсъждане на написаното?

Ние, хората, сме тези, които имаме нужда от пространственото ограничение, за да можем да имаме илюзията, че се движим през пространствените измерения (понеже времевото измерение е много малко - него го изминаваме, цялото, със скоростта на светлината, прекалено бързо, за да успеем да се движим през него напред-назад и дори в една секунда вече са се сменили огромен брой версии/кадри на Вселената, докато същата скорост на светлината се движи много по-различно през огромните три обичайни измерения). Реално пространство няма, както няма и стрела на времето, а ВСИЧКО (наистина ВСИЧКО, без изключение) е продукт на въображението ни. И понеже става дума за колективното въображение на всички ни - отделен индивид не може да "пробие" просто така "масата", "тежестта", "енергията" на съвкупното, интегрирано на подсъзнателно ниво въображение на всички ни. Не ли?!

След като се наложи такъв тренд - и аз ще драсна тук една приказка (моята ще е по-кратичка)! Имало едно време едно зло, гадно момче. Нека да го наречем малкия Путлерчо. Веднъж майката на Путлерчо решила да го разнообрази малко от постоянните му занимания с бойни изкуства и с побоища със съучениците му и направила едно голямо, красиво, много симетрично топче от пластилин - перфектна триизмерна сфера. Когато Путлерчо се прибрал у дома, отново с разкървен нос след поредния бой, майка му му казала, че има изненада за него и го завела до масата в кухнята, където стояло старателно направеното, много симетрично и красиво пластилиново топче. Путлерчо, който очаквал някакъв нож или пък бокс, направо побеснял, когато видял пластилиновото топче. Развикал се, в първичен бяс, какви са тези глупости, с които го занимава майка му и с всички сили ударил с разтворената си длан топчето. От силния удар триизмерното пластилиново топче се разплескало и целия му размер от височината му се смачкал до много много тънък диск, а загубената височина увеличила дължината и широчината на смазания диск няколко пъти. След сравнително кратко време обаче, Путлерчо с голямо притеснение установил, че нещо не е наред! Изведнъж не само топчето, но и всичко останало започнало да му се вижда сплескано и плоско! Всъщност, реално той въобще не успял да уцели топчето в яда си, ами вместо това бясното състояние, в което изпаднал, довело до увреждане на зрението и усещанията му, като така страхотното и много симетрично триизмерно топче, заедно с всичко останало, започнало да му изглежда като огромна двуизмерна шайба, разплескана върху също толкова плоската маса в кухнята. Това, което Путлерчо не знаел било, че целия му свят всъщност бил четириизмерна хиперсфера, чието четвърто измерение някой брутално бил размазал до невъобразимо плоски и тънки отрязъци време, а "загубените" по този начин размери по четвъртото измерение се "пренесли" като ОГРОМНИ три обичайни измерения...

Аз вече съм споменавал по-рано, че съм склонен да отрека реалното съществуване на всичките четири измерения, барабар с материята, на която са характеристика. Всичко да е просто колективна мисъл-форма, изграждана от колективното въображение. Естествено - не бързам да застъпвам тази представа като факт, преди да съм намерил безусловно доказателство в нейна подкрепа, но се получава много интересна взаимо-зависимост в това, че ние заключаваме по купища външни признаци, че съзнанието се помещава в мозъка, обаче цялата картина на вселената и всички чувства, които изживяваме, са въображаем продукт на същия този мозък, включително и неговите “биологични форма и естество”… Иначе, връзките между времето и пространството са прекалено подобни, направо идентични с връзките между самите пространствени измерения помежду им и “условно” време може да се обясни и като различно (“малко”, за разлика от останалите “големи”) пространствено измерение.

Материята и нейните свойства определят всички особености на проявлението, включително и особеностите като четири координати на измерения (пространство-времето) или колкото са там в действителност (по-малко или повече). Но какво се случва, ако задълбаем малко повече в детайл? Нашите ръце, крака, торс, части от главата (очи, език), дори самата глава се движат отвреме-навреме спрямо нашата координатна система в покой (остаряват по-бавно, часовниците им се въртят по-бавно), следователно нашата лична координатна система в покой, която е винаги, перманентно налична, представлява част от някакъв специфичен мозъчен процес. Естествено, това е и универсално, фундаментално свойство на тази Вселена, чрез което стават възможни подсветлинните скорости, масата и стрелата на времето, но в нашия биологичен организъм то се “помещава” като някакъв мозъчен процес.

Нямаме никаква нужда да си измисляме нищо - когато сме били маймуни, сме си живели десетки и стотици хиляди години и без време. Животните днес, както и дърветата и всичко останало, различно от човека, продължават да си живеят без време и днес. Ние виждаме с очите си, че една кола се движи по улицата и променя местоположението си и по тази причина въвеждаме пространствени координати. "Ние виждаме с очите си, че космическите тела непрекъснато се движат и променят и по тази причина въвеждаме време..." И? Къде тук е разликата като цяло (не в детайлите - в детайл нито една от координатите на измеренията не съвпада с останалите, защото всичките са перпендикулярни една на друга, включително и времевата координата е перпендикулярна на пространствената в диаграмите на Минковски)?

Времето не е реално съществуващо според теб, но без време няма как да опишем смислено реалността. Когато нещо не съществува реално - то няма никаква роля в реалността и спокойно можем и без него. Например - без някоя въображаема измислица за чудодеен Феникс можем, защото реално това не обяснява нищо, но без дефинирането на цвят, на дължина, без закаляване на стомана и други подобни реални неща не можем. Няма логика да смятаме времето, причинно-следствената последователност на събитията, за неизбежно при описанието на реалността, обаче то да не съществувало реално. Ако не съществува реално - няма никаква роля в реалността. Ако има роля в реалността и чак е необходимо за нейното описание - значи съществува съвсем реално и трябва да се обясни, какво точно го предизвиква. Ако не е реално четвърто пространствено измерение (да, различно - материята по него се движи по различен начин от начина, по който се движи през останалите три измерения, както два съвсем еднакви локомотива в двата края на дълъг влак изглеждат съвсем различно, когато наблюдаваме влака от единия му край) - как тогава се формира от поведението на материята през трите пространствени измерения, какво предизвиква ентропията, която лежи в основата на описанието на стрелата на времето? Дори и като пространствено измерение, при определени обстоятелства (в определено състояние) времето, ходът на часовниците, може да се държи така, както се регистрира в действителността. Добре, че Бургас (място в пространството) си съществува без ние да го описваме - щях много да се изненадам, ако Бургас разполагаше с някакви конкретни GPS-координати... Кое е това нещо, което е реално съществуващо във времевото измерение? Еми - Вселената! Как точно материята съществува само в трите пространствени измерения, без да съществува по линията (стрелата, координатата) на времето?! Сам казваш, че не можеш да опишеш пълноценно нищо, без да включиш и времевия параметър в него, пък материята не била съществувала във времето! Ние не сме ли материя?! Нямаме ли продължителност на нашия живот във времето?! Ти не измерваш ли с часовници, кога се е случило едно, друго или трето нещо, което те интересува?! Твърде много си противоречиш сам на себе си, за твърде много неща и всичкото това меле - в един-единствен коментар!

Никой не е виновен, че не разбираш от майтап. В момента има голяма неяснота относно измеренията, най-вече относно техния брой. Дори да приемем, че времето е фиктивно измерение, определяно като измерение само за удобство при изчисленията - липсва обяснение, какви точно процеси и взаимодействия на материята по трите измерения формират времето и най-вече неговата стрела. Ако някой тръгне да хитрува, че това е свързано с ентропията - добре, да се обясни пълноценно формирането на ефекта на ентропията чрез процесите и взаимодействията по осите на трите обичайни пространствени измерения. Намесването на ентропията само отклонява нуждата от по-ясно обяснение на стрелата на времето към нуждата от по-ясно обяснение на ентропията и на нейната връзка с поведението на материята по координатите на трите обичайни пространствени измерения. Няма никакъв проблем местоположението на обект/точка да се определя по четири пространствени координати и времевата координата да е четвъртата. Ти не можеш да определиш местоположението на точка с по-малко от три координати (има отделни ситуации, при които могат да се игнорират едно или повече измерения като маловажни, защото по тях не настъпват някакви важни промени, но това не означава, че стойностите по игнорираните координати престават да съществуват - стойностите на точка по всички три пространствени измерения продължават да си съществуват, дори когато ние ги считаме за маловажни относно дадена задача). Точно същото е и определянето на стойността по координатата на времето - тя е неотделима от дефинирането на местоположението на точка в пространство-времето по същия начин, както са неотделими и стойностите по останалите три координати, били те важни или маловажни съобразно различните задачи. В предишния ми коментар вече показах, че всичко, което може да се представи посредством хиперболичната неевклидова диаграма на Минковски, без никакъв проблем може да бъде представено и чрез евклидов способ - Евклидовата теория на относителността. Обаче и двете представяния не са пряко съотносими към реалното поведение на материята през четири пространствени координати. И в двата случая говорим само за условни, диаграмни представяния. Реално едва ли ще сгрешим твърде много, ако предположим, че има някакво въртене с винаги постоянна, една и съща ъглова скорост, което се намира или в допълнителните пространства, формирани посредством потенциално четвърто пространствено измерение, или във връзката между четвъртото и трите обичайни, разтегнати, макроскопични пространствени измерения. В настоящите ни разбирания едно такова "скрито" въртене с постоянна ъглова скорост се представлява от ограничението до скоростта на светлината. Можем да предположим и наличието на ефект на лещата (подобно на оптичната или гравитационна леща), благодарение на който нещо много малко ни изглежда като увеличено (преди всичко времевите ефекти, но няма причина това да не се отнася и за трите обичайни пространствени измерения и всъщност те да са много малки и увити и да се "прожектират" като големи чрез право /проявяващ лъч/, удължено четвърто измерение/време). По подобен начин - регистрирането на точково местоположение на елементарна частица при конкретното замерване много прилича на "просветване" фокусна точка от ефект на лещата. Първото изображение под това с лещите вече съм го поставял тук няколко пъти, то е от книгата на Пенроуз "Пътят към реалността". Второто изображение е от следващия PDF-документ: EUCLIDEANRELATIVITY.pdf

Няма проблеми! Аз затова съм тук - да слагам периодично по нещо точно за измеренията! Ето нещо много детайлно за Епщайн и неговия скоростомер, който се оказа свързан с така наречената Евклидова теория на относителността (имало детайлни разработки не само по отношение на СТО, но и на ОТО): https://www.relativity.li/en/epstein2/read

Може, ама твоето не е физика. Изпуснал си да покажеш нещата и от трета гледна точка - на извънземните! Понаучи малко повече за класическата механика, пък после вече можеш да се пробваш с разбирането и на по-сложната СТО. Защото сега се получава следното: Отидохме с жената да се изтаковаме взаимно, аз започнах да таковам жената, но след това жената ме изтакова мен (има едни таковала с колани, дето жените си ги връзват на кръста). Не, че не е възможно в редки случаи (и по твоята сбъркана система по чудо би могъл да получиш и някой верен резултат), но твърде често звучи, изглежда и се получава прекалено зле, за да си струва заниманието.

Добре е да разбереш, какво са галилеевите трансформации и галилеевата относителност и как се работи с тях (за "люлката" ти сам потвърди, че скоростта на последното топче не е същата като скоростта на първото, а е по-малка, иначе "люлката" нямаше да спира след някакво време "люлеене", ако не ѝ се подава под някаква форма външна енергия). Когато не говорим за външен наблюдател, спрямо който се движат едно срещу друго с някаква скорост и двете топчета, тогава имаш: 1) Неподвижната инерциална отправна система е червеното топче и синьото топче се движи към него със скорост -0,8с. След удара синьото топче започва да се движи спрямо неподвижното червено топче със скорост +0,8с. От гледната точка на неподвижен страничен наблюдател двете топчета са се движили със скорост 0,5с всяко едно срещу друго (ако едното е неподвижно от гледната точка на също неподвижния страничен наблюдател и само другото се движи към първото с 0,5с - тогава сметката става съвсем друга) и след удара и двете са се разлетели в противоположните си посоки, отново със скорости 0,5с всяко (но реалната им обща скорост на раздалечаване е 0,8с, не 1с, което може да се определи и чрез релативистката формула за събиране на скоростите). 2) Неподвижната инерциална отправна система е синьото топче и червеното топче се движи към него със скорост -0,8с. След удара червеното топче започва да се движи спрямо неподвижното синьо топче със скорост +0,8с, а синьото топче си остава неподвижно, защото то е неподвижната инерциална система, от чиято позиция се отчитат събитията. Така се разглеждат нещата, когато искаш да ги оцениш от позицията на страничен наблюдател и от позициите на всяка от двете сблъскващи се системи поотделно. Или през цялото време оценяваш само от позицията на страничен, външен наблюдател, или през цялото време оценяваш от позицията на червеното топче, или през цялото време оценяваш от позицията на синьото топче. Няма такива филми като "двете топчета се движат едно спрямо друго с 0,5с, но преди удара едното се движи с 0,8с срещу другото, а след удара другото започва да се отдалечава с 0,8с от едното". Избираш си едната от инерциалните системи за неподвижна и през цялото време смяташ спрямо нея. Ако искаш другата система да е неподвижна - тогава през цялото време смяташ спрямо другата. Не е чак пък толкова сложно за разбиране и дори не е свързано със СТО, а са баналните Галилееви трансформации и относителности, тясно свързани с Нютон.

Забележи как при всеки удар потрепват (не са абсолютно неподвижни) и онези топчета, които би трябвало да не се движат. Всяко такова потрепване на онези топчета, които би трябвало да стоят неподвижни, води до загуба на скорост при всеки един удар, това е загуба на енергия и заради всичко това накрая се стига до утихване и спиране на процеса (по-рано или по-късно, в зависимост от качеството на изработката на устройството, но при всички положения - ВИНАГИ с времето). Това нещо може да продължи постоянно само при някакъв хитроумен внос на външна енергия (чрез употреба на скрити магнити или по някакви други хитри начини). Важното е, че при всеки един удар - крайните топчета се движат с малко по-малка скорост от началните, които стартират процеса и няма как да избегнеш това без някакъв външен внос на енергия.

Не значи. Лоренц-факторът е инструментът, чрез който неверните класически показатели се изменят на верни релативистки и цялата разлика е, че са опитали да прилагат Лоренц-факторът и спрямо масата, но после са установили, че там няма смисъл и са се отказали. Всичко останало си е обичайно и Лоренц-факторът се ползва за намирането и на правилната дължина, и на правилното време, и на правилния импулс, и спрямо всичко останало, където си се ползва обичайно, само не се ползва по отношение на масата.

Младенов ти е отговорил, само имай предвид, че при 0,5с стойността на Лоренц-фактора е 1,15 и това няма нищо общо с никакви скорости (Лоренц-факторът е просто стойност за коригиране, чрез която да се получават верните резултати). Няма никакви 1,15с, просто Младенов не умее да прилага правилно формулите на СТО и да разсъждава коректно съобразно теорията и затова му се привиждат подобни "надсветлинни" скорости. В действителност няма нищо такова.

Точно на това видео всичко се състои само от един пример за събиране на скорости, с релативистката (там я наричат айнщайнова) формула за събиране на скоростите. Директно се нанасят стойностите във формулата. Лесно е за разбиране, но има възможност и за употреба на Гугъл-преводач (включваш субтитрите и през настройките избираш първо Автоматичен превод и после Български - аз не разбирам английския и редовно ползвам преводача). Жалко, че не разбираш - има пълна поредица за СТО (този клип е част от нея), с най-важното, детайлно и ясно дадено, включително и сметки с конкретни стойности.

За тези неща има релативистко сумиране скоростите. Ето най-лесния за разбиране подход тук:

Дай пример за някое вечно ускорение? Дори при черна дупка може да не се достига скоростта на светлината, ако масивните форми не се разградят до безмасови! Според някои предположения дори в най-старите черни дупки (на милиарди години възраст) и днес няма масивни частици, които да са достигнали скоростта на светлината след поглъщането им (ако все още не са се разпаднали до безмасови форми).

Примерите не струват - не се съобразяват дори с изискванията на класическата физика, камо ли пък с тези на СТО. Все пак това е научен форум, а не научно-фантастичен форум, нали?

Пречи, че при доближаване до скоростта на светлината частицата трябва да се доускори до С (скоростта на светлината) през практически безкрайно пространство пред себе си (това е особеността на неевклидовата хиперболичност - периферията на диска на Поанкаре), а за такъв подвиг трябва да носи безкраен запас от енергия, който на всичкото отгоре трябва да изразходва буквално за миг. Освен това, положението не може да се спаси с никакви находчиви хитрини, защото имаме и релативистко събиране на скоростите... Помислете малко, хора! Ако беше възможно преодоляването на скоростта на светлината и достигането ѝ от масивни частици - в природата щяха да се регистрират разни частици и процеси, които с лекота да задминават скоростта на светлината, някои от тях много пъти и подобни феномени въобще нямаше да са рядкост, както не са рядкост купищата масивни елементарни частици, на които се регистрират скорости много близо до С. Това, че толкова десетилетия не е открито нищо, което да се движи над скоростта на светлината, камо ли пък няколко пъти над нея, съвсем ясно показва, как стоят нещата...