Станислав Янков

Аз не съм чак толкова подготвен в материята, а и нямам много свободно време, затова предпочитам да се огранича до по-сигурното и сега основното ми "кръшване" от консервативните представи се ограничава само до стереографията и до сферата Риман. Чак след като успея да разбера това по-ясно (дано да е по-скоро!) - чак тогава ще си търся нещо от купищата други неща, които не разбирам достатъчно добре.

Струва ми се, че тези неща са поредните опити да се "опровергаят" отдавна потвърдени неща, чрез усложняване на картината и така човек по-трудно да може да се ориентира какво всъщност става. Още отдавна Веритасим пусна клип, в който ясно обяснява, че не съществува възможност директно да се измери скоростта на светлинен лъч. Оттам-нататък всички подобни на горните неща са хитрувания, които се опитват да усложнят и объркат нещата така, че човек да не може лесно и ясно да разбере какво точно става и да си мисли, че уж има нещо ненаред с утвърдените положения, защото той самия не успява точно да се ориентира в ситуацията. Обезателно трябва да се търсят най-конкретни и фокусирани обяснения, за да може по-ясно да се проследява и проверява логиката зад дадените съждения.

Досега в общи линии всички подходи с повече от четири измерения (три пространствени и едно времево) не успяват да се съчетаят с всичко - сякаш дават някакви отговори за едни неща, но се провалят в други неща. И подходът на Пенроуз е подобен (разглежда повече от четири измерения заедно с времето), но изкарва някои неща, до разбирането на които аз достигнах по собствен път (успях да разбера какво описва Пенроуз чак след като си разчертах, за себе си, онези диаграми с четири пространствени измерения в предишните ми коментари). Вероятно Пенроуз е напипал нещо значимо и със сферата на Риман и стереографията, но това още не го разбирам достатъчно добре, нито по мой си, нито по начина на Пенроуз (но ми се струва, че съм доста близо до по-добро осъзнаване и на тези моменти). На този етап, поради липсата на по-добро обяснение за момента, времевото измерение W=Т се крие в точка в центъра на произволна графика с дължина Х, широчина Y и височина Z. Също би могло да се каже, че се крие в измерението (най-често дължината Х) по посока на движението. Това не е нито официалното научно разбиране, нито подхода на Пенроуз, а моя собствена интерпретация, която се мъча да развия в момента и ще видим, дали ще доведе до нещо полезно или само ще усвоя по-добре някои от общоприетите неща, които в момента не разбирам достатъчно добре. Стандартно при пространство-времето ходът през времето е рисуван като тънки отрязъци на картината на реалността вместо едно от измеренията и по-конкретно - вместо посоката на движение. Макар в теорията да не се има предвид нищо такова - това представяне е едно сравнително добро средство за демонстрация на изключително малката протяжност на времевото измерение, ако то действително е четвърто пространствено такова. Следващите четири изображения са завъртания на 90 градуса на диаграми на дължината по посока на движението Х, на височината Z и на времето t=W (последната диаграма е резултат на две различни последователни завъртания на 90 градуса на втората диаграма отгоре). На първото изображение отгоре времето t=W представлява условна точка в центъра на диаграмата, защото ние не сме в състояние да го възприемаме като пространствено измерение и да оперираме в него като такова. На долните две изображения подобна точка в центъра е височината Z. Всичко това е при обичайната Евклидова геометрия и там няма никакво основание да съществува ограничението със скоростта на светлината С, нито има причина връзката между пространството Х и времето W=t да не е линейна, дори и при наличието на ограничението от скоростта на светлината С. На горните две изображения в червено е дадена линейната връзка между двете координати Х и W=t, дори и при наличието на необяснимото при Евклидовата геометрия ограничение на скоростта на светлината С, обаче в действителност тази връзка не е линейна, а по дъга с радиус - скоростта на светлината (дадено в черно). Така при движение по оста Х с 50 % от скоростта на светлината С ще имаме не 50 % дължина по посока на движението в сравнение с дължината в покой и не ход на часовниците с 50 % по-бавно в сравнение с хода им в покой, а над 80 % от дължината в покой и от хода на часовниците в покой (по-точно - 86,6 % или 0,866С по оста W=t). Това огъване, дори и когато е на самата ос W=t, а стойностите се дават на виртуална права ос вдясно (второто изображение) съвсем ясно говори за наличието на неевклидова геометрия, при това и за нелинейна обратна пропорционалност между осите Х и W=t, с константа (коефициент) на пропорционалност К=С (скоростта на светлината). Подобни ефекти наблюдаваме при оптичните лещи: Именно при лещите има обръщане на картината в зависимост от формата на лещите и от фокусните точки (обратната пропорционалност на зависимостта между пространственото измерение Х и времевото измерение W=t) и само трябва да се разгадае по-сложната част - каква точно е формата на лещата и на изображението (зависимостта между пространството и времето). При гравитационните лещи ролята на лещата, която огъва светлинните лъчи, се играе от масивните обекти, покрай които излъчената светлина преминава. Тук ролята на леща би трябвало да се играе от формата и състоянието на четвъртото пространствено измерение. Това може да се окаже ползотворна пътека към по-пълноценното разбиране на определенията на Пенроуз за сферата на Риман и за стереографията (не, че и сега някои не разбират тези неща достатъчно добре, но идеята тук е и аз да успея да ги разбера по-добре от сега ).

Сега да покажа, как аз, с простото приемане за реално съществуване на четвърто пространствено измерение и с елементарни съждения, достигам до същите резултати, до които е достигнал и Сър Роджър Пенроуз, но той - посредством сложни изчисления с разни проективни туисторни пространства, комплексни и имагинерни величини и цял куп други подобни сложнотии... Както знаем, при специалната теория на относителността, при движение с някаква скорост между два обекта, има промяна на дължината по посока на движението и на хода на часовниците, но няма промяна на широчината и на височината по посока на движението. Това означава, че спокойно можем да игнорираме две от измеренията (широчина и височина по посока на движението), както се и прави най-често. Това, което ще направим тук е, че ще разгледаме нещата при едно пространствено измерение по-малко: вместо четири пространствени измерения X, Y, Z и W, ние ще разгледаме случай на три пространствени измерения X, Y и Z, с игнорирана широчина по посока на движението, Х е дължината по посока на движението (както обичайно), Z е височината по посока на движението, а Y играе ролята на времевото измерение W при четиримерното пространство-време. Лесно виждаме как докато обект А се движи по измерението Х и няма дължина по посока на движението, то по времевото измерение Y е неподвижен и има максималната си дължина в покой. При обект С всичко е точно обратното на обект А, а пък обект В се движи под ъгъл от 45 градуса със скоростта на светлината С през двете измерения Х и Y (при това завъртане на диаграмата измерението Z се явява "времево"), което му дава движение с приблизително 0,7с (70 % от С) през всяко от двете измерения Х и Y и същевременно скъсява дължината му по тези две измерения с вече споменатите 70 %, до приблизително 0,7 части от максималната дължина l в покой. Също лесно можем да видим, как всичко това изцяло съвпада с така нареченото "туисторно пространство" на Пенроуз (реално - описание от Пенроуз на връзката между трите и четвъртото пространствено измерение), в което "туисторно пространство" точките от обичайното пространство-време са отсечки, отсечките са точки и т.н. И след като Пенроуз толкова точно е представил особеностите на четвъртото пространствено измерение, без обаче да го нарече с действителното му название, то е логично да предположим, че е уцелил доста точно нещата и със сферата на Риман и стереографската проекция! На шестото и седмото изображение са дадени пространствено-времевите диаграми на Минковски и Епщайн. Същите зависимости биха могли да се представят и по най-различни други начини (например - чрез диаграмата на Пенроуз). Обаче, ако всичко беше обичайно, зависимостта между пространственото измерение Х и времевото измерение W=t=Y щеше да бъде очакваната линейна (червените линии). Вместо това зависимостта се представя като четвърт-сфера при Епщайн или хиперболично при Минковски. Има явна деформация, огъване, кривина - двете измерения Y и X могат да се представят като извити, огънати, като на последното изображение. Огъването е и при двете, защото релативистките ефекти се отразяват, при това по един и същи начин, както на времевото измерение W=t=Y, така и на пространственото измерение Х. Всичко това навежда към сферата на Риман и стереографската проекция на Роджър Пенроуз или още по-нагледно - към ефект на лещата (подобно на оптичните и гравитационните лещи). Бихме могли да предположим, че много малкото четвърто пространствено измерение W/t, но напълно свързано с трите гигантски (обичайните) пространствени измерения, дава именно този ефект на лещата, от който (от чиито по-конкретни детайли) в крайна сметка произтичат ефектите на специалната теория на относителността, на общата теория на относителността, а може би дори и тези на квантовата механика.

На горното изображение отдясно е дадено туисторното пространство, дефинирано от Роджър Пенроуз във връзка с неговата туисторна теория. В действителност тук става дума за четвъртото пространствено измерение. Ето как! Нека първо да разгледаме едно обичайно движение през трите пространствени измерения: Имаме две тримерни координатни системи xyz, на лявата от които директно срещу нас (точката в центъра) е разположена широчината y, а на дясната директно срещу нас е дължината и посока на движението х. Имаме два обекта А и В, които по оста х изминават едно и също разстояние за единица време (лявата координатна система). Обект А се движи само по оста х, а обект В се движи както по оста х, така и по оста у, по диагонал през двете оси, но така, че на наблюдател от лявата координатна система му изглежда, че по оста х и двата обекта А и В изминават едно и също разстояние. Отляво движението на обект В по оста у не се забелязва по същия начин, по който ние не можем да забележим движението на влак срещу нас, докато той е все още някаква далечна точка и ни изглежда неподвижен, макар през цялото време да върви срещу нас (отдясно по същия начин не се забелязва движението по оста х). При това положение, за да изглеждат по този начин нещата, макар отляво изминавания по оста х път от обектите А и В да изглежда еднакъв, всъщност обект В се движи с по-голяма скорост от тази на обект А, защото на обект В му се налага да изминава по-дълъг пространствен път - както този по оста х, така и пътя му по оста у в добавка, макар отляво движението по оста у да не се забелязва от наблюдателя, заради разположението на тази ос директно срещу възприятието на наблюдателя (по същия начин не можем да видим задната част на автомобил, когато той е застанал с предната му част срещу нас, както не можем да видим дясната му страна, когато стои обърнат към нас с лявата му страна). Сега да разгледаме нещата от релативистка перспектива, с всички по-специални особености около скоростта на светлината. Понеже нас ни интересуват деформациите между времето и посоката на движение и при СТО не се регистрират подобни аномалии във връзка с широчината и височината - ще игнорираме осите на широчината и височината и ще разглеждаме нещата в двуизмерна перспектива (върху лист хартия или върху двуизмерния евклидов екран на нашето зрение). Отляво имаме пространствената ос х/посока на движение и четвъртото пространствено измерение w като точка с нищожни размери, подобно на разполагането на една от трите пространствени оси директно срещу нас по-горе, но тук, с четвъртото пространствено измерение w, нещата са още по-радикални относно невъзможността за неговото осезаемо възприятие, камо ли пък за свободно и целенасочено придвижване през него, както през трите обичайни пространствени измерения. Отдолу перспективата е завъртяна на 90 градуса по вертикалната ос и тук четвъртото пространствено измерение w е на мястото на оста х, а х от своя страна е дошла на мястото на w в горната система. Отдясно е добре познатата пространствено-времева диаграма на Минковски, до която се достига след завъртането на горната система вляво отново на 90 градуса, но този път около хоризонталната, вместо около вертикалната ос. На горната координатна система вляво обект А се движи със скоростта на светлината по оста х, а обект В е неподвижен. Обаче при завъртането на координатната система до долното положение вляво - тогава вече обект А се оказва неподвижен, докато обект В се движи със скоростта на светлината по оста на четвъртото пространствено измерение w. Ако лявата координатна система отгоре се завърти до пространствено-времевата система на Минковски отдясно - обект В идва в средата, като неподвижния наблюдател, а обект А се движи със скоростта на светлината под ъгъл 45 градуса между двете оси на х и w=t, по периферията на добре познатия конус. Всичко това доста ясно показва, какво може да се крие зад туисторното пространство на Роджър Пенроуз в първото изображение - поредния намек за четвъртото пространствено измерение.

Да, имам предразположение към СУПЕРструнната теория (при нея става дума за съчетаване на струни със суперсиметрии), но в момента съм оставил тези си пристрастия на по-заден план. В момента разглеждам предположение (мое, защото досега не съм го срещал никъде другаде и отнесох доста критики и упреци тук за точно този подход, даже имаше опити да бъда изхвърлен от физическата част на форума ), според което пространствените измерения не са нито три, нито пет или повече, а са точно четири и четвъртото пространствено измерение е именно времето, което обичайно се разглежда като условно четвърто измерение. А защо смятам така (ЗАСЕГА!)? Нека разгледаме някои детайли около пространствено-времевата диаграма на Минковски. Първоначално, когато разчертаем диаграма на галилеевите трансформации, при нея времето (и пространството също) се счита за абсолютно. Всичко е евклидово, няма нищо аномално и необичайно, изкривено, координатната система на трите пространствени измерения си е обичайната декартова, времето не е измерение и се представя в отделна двуизмерна диаграма, заедно с посоката на движение (която обикновено е и измерението "дължина" на движещия се обект). Така според съвсем обичайната декартова двуизмерна координатна система, която комбинира абсолютното време с абсолютното пространство на измерението "дължина"/посока на движение Х, моята координатна система на наблюдател в покой е с прав ъгъл от 90 градуса между координатите на времето t и на пространството Х, а при движещи се спрямо мен обекти тяхната времева координата t` започва да се извърта под все по-остър ъгъл спрямо пространствената координата Х`=Х, колкото по-голяма е скоростта на движение на разглеждания обект спрямо мен. Понеже тук става дума за класическите галилееви трансформации - на тази диаграма няма никакви ограничения разни обекти да се движат спрямо мен и със скорости, произволно по-високи от скоростта на светлината. Когато преминем към пространствено-времевата диаграма на Минковски (следващия клип, накрая) - там наблюдаваме неевклидови (хиперболични) аномалии в съотношенията между времето и пространството (измерението "дължина"/посоката на движение), което показва, че отрязъците на времето са хиперболично-преплетени с тези на пространственото измерение "дължина"/посока на движение, което сложно, неевклидово преплитане ни кара да предполагаме, че времето е реално четвърто пространствено измерение и се намира ИЗВЪН, ОТВЪД пространството на трите пространствени измерения (и там, в по-високото четвърто измерение, са и хиперболичните "сгъвки", които ние регистрираме като пространствено-времеви аномалии на нашия двуизмерен евклидов екран, посредством който най-често мислим). Обърни внимание на координатната система в покой t`x` (вляво) на движещия се обект ("приятелката"). Там се излъчва светлинен лъч от левия кораб, след една секунда той изминава разстоянието на скоростта на светлината, където се отразява от неподвижния спрямо първия кораб втори кораб и след още една секунда отразената светлина се връща обратно при излъчилия я кораб. Тук отстоянието от -1 с. до 0 и също така от 0 до 1 с. е скоростта на светлината, както и отстоянието между двата неподвижни кораба е скоростта на светлината. Да, ама очертаните на диаграмата пътища на светлината (двете жълти линии) представляват хипотенузи на двата правоъгълни триъгълника с катети-скорост на светлината, така че според тази диаграма излиза, че всъщност светлината изминава повече път/движи се с по-голяма скорост от скоростта на светлината (хипотенузите на правоъгълните триъгълници са винаги по-дълги от който и да било от техните катети). И понеже реално е невъзможно движение с по-високи от светлинните скорости - значи тази диаграма не показва действителното местоположение на времевата координата, ако тя е и четвърто пространствено измерение t`=w`, спрямо измерението "дължина"/посока на движение Х. Сякаш четвъртото пространствено измерение/"време" се крие в измерението "дължина"/посока на движение Х (и взаимодейства с него при промяна на скоростите между наблюдатели и обекти), като реално всъщност това четвърто пространствено измерение/"време" се крие ОТВЪД пространството, формирано от трите разтегнати пространствени измерения, в които всички ние пребиваваме...

Пак ти припомням, че официално планковите параметри не са свидетелство за делимост на пространство, време и т.н., а само най-малките предели, отвъд които сегашните утвърдени теории не работят и не могат да обяснят какво се случва и не се случва в тези области. Аз за момента спекулирам с размерността на планковото време като потенциална размерност на четвъртото пространствено измерение, но правя това, защото в момента не разполагам с нещо по-добро и по-точно. Точно както на един по-ранен етап, когато знаех по-малко от сега и опитвах да ползвам "отрицателно" четвърто пространствено измерение (и носех доста резки критики за това - основателни, макар да споменавах, че това е само временна моя дефиниция, която да фокусира усилията ми, докато намеря по-правилното и по-точно определение). Сега вече ми е ясно, че не иде реч за никакво "отрицателно" измерение, а за връзка между четвъртото пространствено/времево измерение и измерението по посока на движението (стандартно определяно като "дължина") чрез обратна пропорционалност с константа (коефициент) К = С (скоростта на светлината във вакуум). Всичко това е продукт на доста сложна геометрия (с поне три различни вида деформации, функциониращи съвместно), формирана от най-различни съотношения между четири пространствени измерения, някои от които се проявяват едновременно, в един и същи момент (например разширението на Вселената, проявявано съвместно с гравитационните ефекти тук и там в нея - при различните масивни/енергийни концентрации).

Планковата дължина се получава от константата на Дирак (константата на Планк, разделена на 2 Пи), гравитационната константа и скоростта на светлината, а планковото време се получава И от планковата дължина, разделена на скоростта на светлината. Защо да се получават само от квантуване?! Присъствието на константата на Дирак не носи никакви такива ограничения, а пък гравитационната константа и скоростта на светлината - още по-малко! Ето поредното предположение за дискретно време: Нова теория: Времето е кристално | Физика | (offnews.bg)

Специално планковите размерности са по-скоро теоретични ограничения, които казват, че с тази математика, с този теоретичен апарат може да се стигне в сметките само до тук и отвъд това тези теории/съчетания от теории са неприложими. В моя случай аз разграничавам времето на три части: 1) Биологично време - така, както бихме отчитали времето без помощта на часовници, само чрез нашия мозък, усещания и спомени. Това е най-неточния начин, с най-ниската разделителна способност и е тясно свързан с начина, по който е ангажирано нашето внимание (когато се занимаваме с нещо интересно времето “тече бързо”, а когато скучаем и нямаме интересно занимание - “едва се влачи”). 2) Макроскопично или релативистко време - по-точните форми на времето, които сме способни да измерваме с различни средства (различни форми на часовници от календари и пръчки за преместването на слънчевата сянка, до атомните часовници). Това е обичайното време от ежедневието ни, което подлежи на пространствено-времевите трансформации чрез СТО и ОТО. 3) Микроскопично или квантово-механично време - действителното време като нищожната размерност на четвъртото пространствено измерение, за сметка на което останалите три измерения стереографски и/или гномонично са се раздули до трите пространствени измерения с вселенските им размери. Времето на макрониво, което се ползва за целите на СТО и ОТО в действителност може да е макропродукт от свързването на много голям брой микроскопични времеви фрагменти/отрязъци на четвъртото пространствено измерение. Понеже на този етап не знам дали съм прав и нямам никаква по-категорична яснота - на първо време приемам като вероятна размерност на микроскопичното време планковия времеви отрязък. Да не говорим, че отдавна има разни теоретични разработки в тази посока (вече цитирах нещо в тази връзка по-нагоре). На този етап има предположения за холографски характер на Вселената, описани добре в клипа накрая. Там се допуска концентрация на всичко по периферията на Вселената. На мен ми се струва по-вероятен стереографски/гномоничен характер и четвърто пространствено изнамерените с нищожни размери, което така е като точка, ядро, първична частица на Дейвид Бом навсякъде в пространството на трите разтегнати измерения.

Имаше клип в Ютуб, в който Стивън Хокинг, Леонард Саскинд и други сериозни имена във физиката обсъждаха съвсем сериозно възможността Вселената да "тиктака" през планкови отрязъци време, но в момента не мога да го намеря - гледах го отдавна, преди години. Ето добра статия по въпроса в Наука Офнюз: Вселената може би има часовник, който създава времето и тиктака много, много бързо | Физика | (offnews.bg)

Да, но не всеки в покой излъчва светлина. Светлина излъчва само източника и няма значение кой точно се движи - доплеров ефект има винаги, когато има движение между източника и регистратора. Например може да имаш спряла линейка с включена сирена и ти да се движиш спрямо нея (да се приближаваш или отдалечаваш) и пак ще има доплеров ефект, заради самото наличие на движение.

Нещо подобно е и с планковото време. Тук има само два варианта - или има специфични планкови стойности в покой за всеки индивидуален случай, когато разни неща се движат с разни скорости едно спрямо друго, или планковите стойности могат да се ползват само в съвсем строго определени случаи, които не излизат извън състоянието на покой. Засега не ми е известно официалната физика да е достигнала до категорично определение, дали при движение със скоростта на светлината времето напълно спира или протича нещо много-много бавно според наблюдателите, което да е свързано под някаква форма с планковото време и дали дължината по посока на движението става нулева или спира да намалява след достигането до планковата дължина. Едно е сигурно - както ходът на часовниците, така и дължината по посока на движението на обект, който се движи спрямо наблюдател, се променят в зависимост от скоростта, с която се движи обектът спрямо наблюдателя, затова в случая говорим за макроскопично време и за макроскопични размери. Микроскопичното време би трябвало да е микроскопично четвърто пространствено измерение, в което поради нищожния му размер ние няма как да оперираме така, както го правим при трите гигантски пространствени измерения и даже това нищожно четвърто пространствено измерение се намира изцяло извън разделителната способност на нашата сетивност, че да успеем да регистрираме неговите отделни фрагменти. Само записващия биологичен механизъм на нашия твърд диск-мозък е с още по-ниска разделителна способност от тази на нашите сетива (записва само онези неща, които са ни направили достатъчно впечатление, а това се случва понякога през доста продължителни времеви отстояния, понякога дори в минутно изражение - всеки знае случаи, при които не може да си спомни какво точно е правил последните няколко минути). Всичко това е резултат от деформации. Има едно напълно еднородно и симетрично състояние (това преди Големия взрив), при което всичките четири измерения са съвсем еднакви и се държат по абсолютно идентичен начин, като единствено са взаимно-перпендикулярни всяко едно спрямо всички останали (освен ако не е било ТОТАЛНОТО НИЩО, без никакви размери и време, дори и планкови). А после следват ДЕФОРМАЦИИТЕ - стереографска, хиперболична, сферична (или елиптична, защото римановата геометрия, която се ползва в ОТО, се определя като елиптична) и всичко това действа съвместно, в изключително сложни миксове и съотношения при всяка отделна ситуация. Сложен микс от три или повече деформации на четири пространствени измерения, който ни дава цялата реалност в нейното безгранично многообразие (но най-вече Вселената, елементарните частици и взаимодействията). Това не са хаотични неща, това са съвсем строго разработени геометрии и макар да са достатъчно сложен микс помежду си, все пак трябва да са възможни някакви подходи за реконструкция на техните съотношения и пропорции. Би трябвало да има нещо нищожно - ядро/четвърто пространствено измерение/време, което поради нищожния си размер е навсякъде в пространството на трите раздути измерения (точно подобно на Големия взрив, който се е случил практически навсякъде, в която и да било произволно избрана пространствена точка на Вселената). Но дали това микроскопично нещо е точно с планкови размерности или с някакви други - на този етап все още не съм сигурен и нямам никаква представа. И между другото - нищожното четвърто пространствено/времево измерение, за сметка на чието свиване до нищожна стойност са се раздули останалите три (пространствените) измерения (стереографската деформация, която може да е и гномонична - продължаващото раздуване на пространство-времето на Вселената и днес) може и да се върти, което да се отразява като СПИН-а на елементарните частици...

Засега не съм си изяснил категорично този въпрос. Планковите величини не може да са по-малки от посочените, но би трябвало да могат да са по-големи (да се удължават) при дадени обстоятелства. Например планковото време може и да е способно да увеличава дължината си при по-бързо движение на нещо спрямо наблюдател, до замръзване на хода на часовниците при движение със скоростта на светлината (времеви интервал с дължина, клоняща към безкрайност). Така условно неподвижния наблюдател ще има едни планкови стойности, а движещият се с някаква скорост спрямо наблюдателя обект ще има други, собствени планкови стойности, относими към неговото състояние на покой. В крайна сметка не говорим за всичко и за всички дължини, а само за времевия интервал и за дължината по посока на движението. Както скоростта на светлината е еднаква за всички наблюдатели, така и дължината по посока на движението и времевия интервал може да не могат да са по-малки от планковите за абсолютно всички ИОС, без изключение. Засега нямам категорично мнение по тези детайли.

Да, ама колкото повече прочитам и разбирам - толкова повече забелязвам, че са били прави за нещата, които са отговаряли, докато все още не съм разбирал достатъчно работите. Например, наскоро успях да разбера най-накрая какво е метричния тензор (метриката), как се формират десетте числа на матрицата (таблицата) му, какво значат, както и някои други неща и като препрочитам някои неща, които са отговаряли по отношение на ОТО в миналото - сега вече по-ясно мога да разбера, че са били точни (за кривини, за топологии, за геодезични линии и т.н.).

Наясно е с редица правилни термини и детайли, например споменаваше за многообразията и за други правилни неща много преди аз да започна да разбирам по-добре смисъла им, само ползва знанията си като повод за грубо и обидно отношение - все едно не съществуват неща, които той не знае и ти си длъжен да разбираш всичко точно като него, иначе нямаш право да пишеш в този форум (или поне не във физическите теми). Скенер и Гравити например също знаят и разбират много, още повече и от него, но те се стремят да помогнат и обяснят доколкото могат (Гравити с малко думи и най-стегнато, а Скенер с купища полезни детайли, които малцина знаят).

Глупости пишеш ти. Кипен знае доста, единствения (но твърде неприятен) проблем с него е, че непрекъснато гледа да пъди и нагрубява онези, които знаят по-малко от него, но въпреки това упорито настояват на нещо, което не могат да обяснят добре заради недостига си на знания в дадения момент. Ти обаче си по-зле, защото се мъчиш да отричаш отдавна потвърдени от практиката неща, като пробваш да ги "опровергаваш" с вдигане на пушилка и мъгла, с опити за предизвикване на повече объркване, вместо чрез яснота и човек да си каже: "да бе, наистина е така, той е прав!" Освен това и при СТО, и при ОТО става дума за напълно взаимосвързани и логични концепции, които отговарят на твърде много детайли от реалността, освен че са и напълно интегрирани с геометричните подходи, които ползват. Толкова ли ти е трудно да приемеш, че в нашето ежедневие ние сме като маймуните, виждаме двуизмерно-евклидово и понеже зрението е най-мощното човешко сетиво (най-фокусиращия дразнител), затова и мисленето ни е преобладаващо такова - двуизмерен евклидов екран. На този екран на нас ни е по-лесно да си обясним деформациите, които се получават вследствие на прожектирането на триизмерна пространствено картина, триизмерното пространство е много по-достъпно за разучаване и му е достатъчна евклидовата геометрия. Обаче четириизмерната пространствено картина върху двуизмерен евклидов екран е много по-сложно деформирана - хиперболично при СТО и сферично/елиптично (римановата геометрия) при ОТО, неевклидови и доста по-неинтуитивни геометрични логики, поради което ни е и доста по-трудно да си обясним и приемем тези четириизмерни пространствени процеси. Имаш веднъж стереографска деформация като цяло (онова, което прави четвъртото пространствено измерение микроскопично, с планкови размери, а пък останалите три пространствени измерения огромни, с вселенски мащаби), имаш втори път хиперболична деформация при плоското пространство-време на СТО, имаш трети път сферична (или по-точно елиптична, ако не греша) деформация при "изкривеното" пространство-време на ОТО - все неевклидови геометрии и не е ясно, как очакваш лесно и без усилие да разбираш и да си обясняваш всичко това с елементарния двуизмерен евклидов екран, който ползваш като мислене?! Все едно да искаш да подкараш кола с подход като към каруца с кон или магаре - викаш до прегракване "дий-й-й", "рус", "тръгвай бе, животно", ама колата все не ще да тръгне и да те повози...

Практически метричният тензор на общата теория на относителността работи с трите пространствени измерения и времето като с четири съвършено еднакви същности, тоест - четири съвсем равностойни пространствени измерения. Всичко е просто различни съотношения между тези четири измерения, които водят до различни деформации на пространство-времето (четирите измерения) пред евклидовия двуизмерен екран на човешкото зрение и разбирания, формирани от доминацията на зрението сред човешките сетива - хиперболични деформации (при "плоското" пространство-време на Минковски), сферични деформации (при гравитационните ефекти), комбинирани хиперболично-сферични деформации (това, което се наблюдава на практика - дори плоското пространство-време на Минковски има на практика все някаква гравитационна кривина, произтичаща от съвкупната гравитация и геометрия на Вселената). В матрицата на метричния тензор на "плоското" пространство-време на Минковски времевото измерение (g00) е дадено с отрицателен знак, точно както аз се опитвах по-рано да изразя това чрез определянето на времето като "отрицателно" измерение: Естествено четвъртото (времевото) измерение реално си е идентично на останалите три пространствени измерения, с перпендикулярно разположение спрямо всяко от тях, но поради това, което наричам "стереографска деформация" в основата, във фундамента на тази Вселена, четвъртото (времевото) измерение е микроскопично, с неосезаема за нас протяжност (отвъд нашата разделителна способност, така да се каже), докато останалите три измерения (пространствените) са огромни. Както вече съм споменавал по-рано - тази фундаментална стереографска деформация на четирите пространствени измерения в тази Вселена води до разликата между време и пространство, до формирането на подсветлинни скорости и маси и до обратната пропорционалност между времеви отрязък и дължина по посока на движението с константа (коефициент) на пропорционалност К = С (скоростта на светлината). Можем да асоциираме нещата с три големи товарни вагона за трите големи пространствени измерения и с голям брой (например 100) подредени една след друга малки ръчни колички с обща дължина колкото всеки от трита големи вагона. Подобно на постоянно примигваща с твърде бърза честота светлина, която поради нашата ниска разделителна способност ние я възприемаме като "непрекъсната" и "плътна" на макрониво. Независимо от разликата в размерите на "трита големи вагона" за трите разтегнати пространствени измерения и "ръчната количка" за четвъртото измерение, всякакви пропорционални изменения между тях се отчитат без изменения и на макрониво. Тоест, ако удвоим размера на вагоните и на малката количка - всеки от вагоните ще е два пъти по-дълъг от преди и въпреки това дължината му пак ще се равнява на сто малки ръчни колички, както си беше и преди удвояването.

Това е доста полезно!

По-рано споделих тук този клип, но едва сега успях да го изгледам изцяло и имам няколко неща, които ми се струват по-различни от представеното в клипа. Преди да ги спомена обаче - ето нещо в клипа, което показва точно това, което се опитвах да кажа с четири пространствени измерения, трите от които (пространствените) са свързани с обратна пропорционалност с четвъртото (релативисткото време). Обратна пропорционалност с коефициент или константа К = С (скоростта на светлината). В клипа това е показано като представянето на времето с отрицателен знак в таблицата на метричния тензор от общата теория на относителността (22-рата минута на клипа). За съжаление неумението ми да боравя по-свободно с математиката на ОТО ми пречи достатъчно ясно да обясня, какво точно се опитвам да кажа (за още по-голямо съжаление добра подготовка относно ОТО, пък дори и относно електро-магнетизма и Максуел, също не се постига толкова лесно, колкото просто да кажеш, че ти се иска да имаш такава по-добра подготовка ). Също най-накрая някъде е даден достатъчно нагледно и начина на функциониране на AdS/CFT-кореспонденцията (26-тата минута на клипа) - отдавна търсех това и чак тук го срещам за първи път! Сега за разликите! Според мен е погрешно да се разглеждат четири пространствени и едно времево измерение. Според мен сегашното понятие "време" описва две много различни неща, които аз наричам "релативистко време" и "макроскопично време". Релативисткото време е четвърто пространствено измерение, точно като останалите три пространствени измерения. Преди Големия взрив всичко се движи през тези четири пространствени измерения със скоростта на светлината, във всички възможни посоки през тези четири измерения и затова в тази форма Вселената представлява или идеална точка без размери, или хиперсфера/хиперелипсоид (ако се върти) с планкови размери. След Големия взрив настъпва деформация на идеалната симетрия, едно от четирите измерения започва да се свива, а останалите три измерения започват да се разширяват до трите пространствени измерения на Вселената в момента. Тази деформация (нарушение на пълната симетрия) дава трите гигантски пространствени измерения на Вселената днес, докато свива/запазва четвъртото измерение (релативисткото време) до размера на планковото време. Тук идва момента с макроскопичното време. Макроскопичното време е като отделните кадри на филмова лента - замръзнала снимка с планково времетраене на особеностите в трите грамадни измерения. Представи си отделен кадър на Вселенския филм като отделен вагон на безкраен влак (безкраен нарязан самун хляб на пространство-времето). Във всеки отделен замръзнал филмов фрагмент/вагон/резен на настоящето пътниците във вагона, всичко останало във вагона и дори самия вагон като цяло са замръзнали в едно положение в рамките на планково времетраене. В следващия филмов фрагмент/вагон/резен всичко е замръзнало по малко по-различен начин. Степента на разлика (неопределеност) се определя чрез вълните на Де Бройл. Така имаш отделни замръзнали филмови кадри/вагони/резени на настоящето, с три гигантски пространствени измерения и с четвърто пространствено измерение с планков размер (релативисткото време), които се простират като отделни кадри назад към миналото и напред към бъдещето. Нашите макроскопични мозъци записват преминатите филмови кадри/вагони/резени като спомени от миналото, точно както компютърен твърд диск записва всички наши минали действия с компютъра. 1) Ние можем да се движим напред и назад през трите пространствени измерения, но не можем да се движим нито назад, нито напред през четвъртото времево измерение (можем да изберем различна скорост на движение напред през трите пространствени измерения, ако не изберем да се движим назад или настрани, но нямаме никакъв избор, дори и на скорост, през четвъртото измерение). Това означава, че трите пространствени измерения са огромни, разтегнати, а четвъртото е свито. 2) На някакво ниво всичко (материята/енергията) трябва да се движи със скоростта на светлината във всички възможни направления и посоки през четирите пространствени измерения и това е моментът преди Големия взрив. Тогава имаме тотална симетрия, тотален хаос, НИЩО, Вселена като идеална точка без размери или като хиперсфера/хиперелипсоид с Планкови размери. 3) Ако имаме четири влака, от които три са с еднаква дължина на вагоните, а четвъртия влак е с пет пъти по-къси вагони, ние пак можем да имаме четири влака с еднаква дължина, но четвъртия влак ще съдържа пет пъти повече вагони. Четвъртото измерение/релативистко време пак може да се скъсява и удължава съгласно лоренцовите трансформации, но за разлика от дължината по посока на движението ние регистрираме кумулативния ефект на огромен брой наложени един след друг времеви отрязъци на макрониво. Деформацията от три огромни измерения и четвърто много малко измерение след Големия взрив дава възможност за формирането на подсветлинните скорости, на масите и на всички макроскопични ефекти от нашия опит. Всеки следващ кадър на Вселената след планков отрязък време е ново, различно състояние на Вселената и не може да има връщане към старите, вече отминали и проиграни състояния.

Напредъка при квантовата механика е потвърдил, че при атома не работи. Без провеждане на измерване съставните части на атома и дори самия атом пребивават в “мъгла” от неопределеност. Математически неопределеността идва от твърде малката маса на частиците от този порядък (делът неопределеност рязко спада при макро-обекти с маси над тези на молекулите). Причината на този етап е неизвестна, теории като суперструнната предполагат, че става дума за досег на елементарните частици с повече измерения от макроскопичните три плюс време на околопланкови дължини. Това обаче е само едно от няколко различни предположения и на този етап не се знае със сигурност коя е най-плодотворната посока. В този ред на мисли - моите допускания преди за холографски, а сега за стереографски характер на нещата също са само приближения. Ако погледнеш внимателно процеса от последния клип, който съм сложил в предишния ми коментар, ще забележиш, че и там нещата протичат в продължение на времето. Тоест - точно по този начин не можеш да обясниш времето (няма как да се обясни времето с нещо, което протича в продължение на времето). Трябва някакво адекватно обяснение, което изменя напълно равностойното движение на материята със скоростта на светлината през четири измерения на деформация, при която движението през три от измеренията става в огромни мащаби (огромното пространство на Вселената) за сметка на четвъртото измерение, което се сплесква до Планков отрязък и с това става времево. Пради това ние нито можем да възприемаме, нито можем да ползваме пълноценно това четвърто измерение. Обаче физически то се влияе от абсолютно същите неща, от които се влияят и обичайните три измерения - скоростта на движение спрямо наблюдателя и гравитационния потенциал.

Не е така, с развитието на квантовата механика планетарния модел е отхвърлен и сега относно атома и неговите съставляващи (електрони/лептони, протони, неутрони и изграждащите протоните и неутроните кварки) широко се ползват вероятности. Ето какво представлява част от анализа на атом днес: Защо атомите са най-голямото чудо на Вселената - Започва с гръм и трясък | Юни 2023 (gov-civ-guarda.pt) Ето нещо, за което се твърди, че е "рентгенова снимка" на атом: Това откритие ще преобрази света: Първата в света рентгенова снимка на единичен атом | Физика | (offnews.bg) Ето ти нещо подобно чрез различна техника: Снимка на... атом! (hicomm.bg) Ето още една: Учени направиха снимка на атоми с рекордна резолюция | IT.dir.bg Всичко това, та чак до цялата Вселена, с нейното разширение на пространство-времето с ускорение, според моето предположение е едно и също също нещо - най-различни съотношения на движения на материята през четири идентични измерения, но възприемани едновременно в най-различни съотношения помежду им, от различни перспективи (стереографската проекция на първо място, за формиране на разликата между пространство и време) и с най-различни величини на вероятностите (на степените на неопределеност). Да кажем, че имаш триизмерна сфера. Когато си в нейния център - навсякъде до стените ѝ разстоянието е еднакво, симетрията е пълна и няма никакви разлики. Обаче ако промениш това състояние стереографски - тогава получаваш деформация, нарушение на симетрията, при което 3D-обект започва да се проявява по доста по-различен начин върху 2D-екран (забележи в следващото видео, как образът върху 2D-листа изключително много прилича на разширение на пространство: Сега това нещо трябва да се преработи към преход от 4D (хипер-сфера, хипер-елипсоид, според някои хипер-куб, но засега аз не виждам логика да е хипер-куб) към 3D-екран и ще получиш нашата тримерна пространствено Вселена, чието пространство-време се разширява.

Никъде няма да се местя, тук си ме устройва напълно. На който не му изнасям нещо - да не се занимава с мен и да не ме коментира, никого не карам насила да ми отговаря, пълно е с други теми, където всеки жиелаещ може да се изявява, мен авторът на тази тема не ме гони от изяви при него. За мен човешкото съзнание и начина на функциониране на човешкия мозък е неразривно преплетено с физиката - именно съзнанието дефинира физически закономерности, чрез начина на функциониране на човешкия мозък под въздействието на сетивните дразнения. Никога няма да престана да разглеждам съзнанието и подсъзнанието в съчетание с физическите процеси - само така може да се получи по-пълна картина. Ако някой има тежки проблеми с такива обсъждания - много жалко, но вече отбелязах, че никой не принуждавам насила да ме коментира и да не откроява в комиентарите ми само онези части, върху които би искал да фокусира дискусията (както например постъпва Джереми). Преминаването на един електрон едновременно през два отвора е преминаване едновременно през два алтернативни пътя. Ако Вселената не е с безкрайна маса (а тя не е, защото ако беше - щеше да се стане черна дупка), крайната маса означава, че актуалната версия на Вселената не е на 100 % определена, съществува някакъв изключително минимален дял, в който Вселената ЕДНОВРЕМЕННО СЪС СЕГАШНАТА е и в някаква алтернативна форма. Всяка една алтернативна форма трябва да бъде с поне три пространствени и едно времево измерение, когато не говорим за алтернативните версии на Вселената, които се различават драстично от нашата. Изключително ниската вероятност ние да регистрираме тези алтернативни форми на актуалната Вселена може да се дължи на това, че всичките измерения на тези алтернативни Вселени (алтернативни, допълнителни пътища на електрона) са неопределим брой допълнителни измерения, отделени от нашите три плюс времето и затова, понеже не са нашите три измерения - ние нямаме достъп до регистрацията на алтернативните форми на Вселената ни. На микрониво, при по-високите равнища на неопределеност, възможността за регистрацията (теоретична) на процеси през допълнителните измерения над три плюс време става доста по-вероятна.

Къде си виждал по безусловен начин нещо по-малко от атом (имаше там едни изображения на силно охладени материали, които изглеждаха като трептящи атоми в подобия на кристални решетки), че да може да се каже категорично, че то съществува точно в предполагаемата форма? Всичко под атома може да се подложи на съмнение по твоята логика, защото не може да се обособи достатъчно категорично по експериментален път. Например нещата при кварките са много малко експеримент и изключително много теория. А пък гравитоните все още дори не са потвърдени с някаква категоричност. Хигс-бозонът е потвърден с много висока степен на вероятност (Сигма-пет ли беше там), но и той не е извлечен експериментално на 100 %. Какво да правим с всичко това? Да забраним предположенията и хипотезите ли? Къде съм заявявал претенция, че представените от мен виждания са потвърдени факти? Не обръщай внимание на агресивните коментари и на подигравките (например троленето на Младенов) - те виждат някоя дума или теза, която не харесват (Кипен например драматично се възпламенява, когато включвам ) и въобще престават да мислят за останалото, ами почват разни кампании по подиграването ми, по преместването на коментарите ми някъде си, да съм писал тук и там, за да не им развалям темите и дискусиите... Никъде не твърдя, че предположенията ми са потвърдени и безусловно верни. Ако бяха - щях да "консумирам" облагите от големите теоретични удари, които съм направил в такъв случай, вместо да търся тука някакво по-адекватно обсъждане и по-добронамерена критика (каквато е например твоята). Щом няма такава опция - как точно протича времето в черните дупки? Да речем - в центъра им (ако въобще имат такъв)?

Съгласен! Накратко - универсалния фундамент (първичната частица на Бом) са четирите измерения, нарушаването на симетрията между тези четири измерения към стереографска деформация (Големия взрив) дава възможност за най-различни съотношения между тях помежду им, за подсветлинните скорости, за масите и въобще - за всички възможни проявления в тази Вселена.