Станислав Янков

Защо да не може да се движи "вътре" със скоростта на светлината, разчленен преди това, до достигането си до хоризонта, на основните съставни части на материята (например - до някакви много-високоенергийни фотони, гама-лъчи или нещо подобно)? Скоростта на светлината не може да се надхвърля, но движението с нея е напълно възможно (фотони, глуони, теоретичните гравитони, полета, вълни...).

Ники, къде точно се твърди, че нищо не може да продължи да пада във вътрешността на сферата на черна дупка и с какво се изключва тази възможност? Аз си мисля за варианти такава вътрешност на сфера просто да липсва (да изглежда като нещо подобно на "сфера" само от позицията на външни за черната дупка наблюдатели, но всъщност да е кръгъл или елипсовиден, заради въртенето на черната дупка, диск, чиито стени са слепени една с друга - нещо подобно на монета), но не съм срещал ясно и безусловно обяснение, защо КАТЕГОРИЧНО не може да има "вътре в сферата" на черната дупка. Освен това, за да няма такова "вътре", трябва да има някакви безусловни процеси, които да налагат подобен резултат. И не забравяй, че "отрицателна" кривина обикновено значи разширение и там, където смяташ, че има "отрицателна" кривина - там би трябвало да има съвсем регистрируемо, съобразно откроимостта на "отрицателната долина" разширение на пространство-времето.

Аз не успявам да я откроя. Още повече, че пространство-времето е изключително гъвкаво, повратливо и многопластово (без проблем се наслагват множество различни пластове един в друг). В един и същи момент спрямо твоето възприятие могат да се движат безброй неща, всяко със своя уникална скорост/дължина/време и в същия този момент ти възприемаш цялото това безкрайно разнообразие наведнъж. Какво по-точно представлява онова едно и също нещо в основата, което можеш да възприемаш по такъв безкраен брой различни начини наведнъж, че и на две големи различни категории - особеностите по СТО и особеностите по ОТО?!

Чак за такива детайли - коя част от тялото кога започва и спира да се удължава/скъсява при забавяне/ускоряване - аз не съм достатъчно подготвен да обсъждам. Скенер и Гравити са правилните хора за обсъждане на такива детайли. Засега мен ме интересува повече по-общия план и какво точно се преобръща на фундаментално ниво, за да стане от СТО ОТО. Разбирането ми за ускоряванията и забавянията в СТО се ограничава до извода, че когато конкретно ти тръгнеш да променяш скоростта ти спрямо нещо (все едно нагоре или надолу) - това налага да се промени скоростта на всяка една частица от тялото ти спрямо всичко останало масивно в цялата Вселена (безмасовите неща си се движат винаги с една и съща скорост спрямо теб и спрямо всичко друго - скоростта на светлината). Тоест - твоята маса променя скоростта си спрямо движенията на цялата останала маса на Вселената. Това е и причината да е трудна всяка промяна на инерционното движение и да изисква разход на енергия.

И този цитат от Скенер какво общо има с това, за което говорим ние с теб?! Скенер говори за начина на протичане на конкретна промяна на скоростта между два или повече обекта, описва последователност на протичане на процесите в един конкретен случай, а двамата с теб обсъждаме въпроса по принцип, обсъждаме какво става в един случай (с увеличаването на скоростта) и какво става във втори, противоположен случай (с намаляването на скоростта). С теб не гледаме в един и същи случай коя част на тялото ще тръгне първа и коя втора и съответстващите ефекти. За конкретен, ЕДИНСТВЕН извод за скъсяване или удължаване ние гледаме само две неща - дали скоростта се увеличава или намалява и дали разглеждаме два обекта, които се движат в нещо (стая, тунел, Вселена) или разглеждаме един обект и нещото, в което той се движи (стая, тунел, Вселена) като втори обект.

Скъсяването и удължаването на дължината по посока на движението си имат съвсем конкретни моменти, когато можеш да ги ползваш в СТО. Това не е възможност на избор или прищявка. Увеличава единия от два обекта скоростта си на движение спрямо другия - всеки от двата обекта регистрира разстоянието между елементарните частици на другия обект скъсено (разбирай - регистрира другия обект като цяло скъсен). Намалява единия от два обекта скоростта си на движение спрямо другия - всеки от двата обекта регистрира разстоянието между елементарните частици на другия обект удължено (разбирай - регистрира другия обект като цяло удължен). Нямаш вариант, при който да се увеличи скоростта на движение между теб и друг обект и ти да можеш да избираш, дали да го смяташ за скъсен или за удължен. Или пък, дали ти него да смяташ за скъсен, а той теб за удължен. Скъсяването на дължината по посока на движението идва с увеличаването на скоростта на взаимното движение един спрямо друг, а удължаването идва с намаляването на скоростта на взаимното движение един спрямо друг. Тук други варианти за избор няма.

Когато двама души стоят неподвижно един срещу друг и се гледат - всичките им размери, на всеки от двамата, трябва да са оригиналните им размери в покой (разстоянията между всичките атоми, които изграждат телата им). Ако единия от двамата започне да скача - всеки от двамата ще вижда/изчислява другия скъсен, по-нисък, заради движението нагоре-надолу. Затова, когато си неподвижен - всичките ти размери ще са еднакви, включително и височината ти и ако размерът на твоя корем можеш да увеличиш доста бързо, просто като се нахраниш обилно, то с височината ти въобще не е чак толкова просто. И след като толкова много харесваш удължаването - след като подскачащия нагоре-надолу престане да го прави и отново застане неподвижно пред другия, тогава всеки от двамата ще регистрира другия удължен, отново със старата му височина в покой. Ти искаш да включиш удължаванията по някакъв прекалено сложен начин, който още повече да обърква и така сложната за описание картина на релативистките ефекти.

Хитруваме ли? Тогава, да те запитам така: Кое точно изчисление по СТО ти казва, че ти, когато и да било, имаш различна височина от твоя гледна точка (спрямо теб самия ти винаги си си в покой - не може краката ти да хукнат нанякъде около теб, докато останалата част от тялото ти си седи неподвижно на дивана), пък било то и с твърде малки стойности, за да бъдат измерени успешно? Нищо не се удължава, още по-малко метъра, защото за да се измериш успешно - метърът трябва да е неподвижен от твоя гледна точка, както и ти самия...

Хм! Не може да си сигурен?! Кога си се измервал ту с височина 180 сантиметра, ту с височина 163 сантиметра, ту с височина 213 сантиметра и така - всеки ден с различна височина (размера на талията и на други части от тялото не можем да ползваме, знеш защо - фитнес или пък обилни хапвания, следвани от сериозни затлъстявания...)?! Конфигурацията електромагнитни вълни, гравитационни вълни, полета, взаимодействия с каква скорост се движат?! Логиката, когато ти се ускориш, да се скъсява външния за тебе свят (когато се гледа от твоята гледна точка, а не от гледната точка на външния за тебе свят, останалата Вселена извън теб) е тази, че в този случай ти си наблюдателят. Пространство и време се появяват с формирането на твоето съзнание, докато все още се развиваш в майчината утроба. И след това, посредством логичните разсъждения, ти осъзнаваш, че принципно, за всички живи същества от твоя тип, а и не само за тях, пространството (трите му измерения) и ентропията (стрелата на времето) започват, от базата на сегашните научни достижения, с Големия взрив. Начина, по който ти възприемаш като човешки организъм, е равно-важен на всичко извън твоето съзнание, което ти възприемаш. Принципно, цялата ни Вселена наподобява невъобразимо гигантска черна дупка, която или се е изпарила и вследствие на това “експлодирала” като Голям взрив, или е започнала да поглъща външна материя и от там да се разширява и всичко останало след Големия взрив. На всичкото отгоре, засега не изключвам възможността Вселената ни да е разширяващ се хоризонт на супергигантски черна дупка, вследствие на поглъщане на външна материя. Но самият този хоризонт, включително и за нас, да е двуизмерен диск/елипса (сфера без вътрешност, с вплетени една в друга “стени”), като “въртенето” му в подобна двуизмерна форма да дава вакуумните квантовомеханични флуктуации на околопланкови дължини, а пък третото измерение да е разширението от поглъщането на новопостъпващата “отвън”, “раздробена до основи” нова материя/енергия.

За теб твоите размери (разстоянията между атомите на твоето тяло) не се променят, каквото и да правиш от гледна точка на другите. Може да има за теб някакви осезаеми промени по време на ускорения и забавяния, но тези промени са временни, само докато протичат тези ускорения и забавяния, иначе за тебе всичко си е идентично като в покой, защото във всички случаи, различни от ускорения и забавяния ти си си в покой. Обаче, ако се разминават на обозрими разстояния пет космически кораба, които се движат равномерно и праволинейно и от които ти считаш твоя за такъв в покой, вторият се движи със 100 км/ч спрямо теб и той също счита себе си в покой, третият се движи с 500 км/ч спрямо теб и той също счита себе си в покой, четвъртият се движи с 5000 км/ч спрямо теб и той също счита себе си в покой, а петият се движи с 50000 км/ч спрямо теб и той също счита себе си в покой и говорим за съвсем идентични космически кораби, когато са кацнали неподвижно един до друг на Земята (като на изложение) - тогава ти и вторият кораб, всеки от двама ви, ще счита другия малко по-къс от себе си (докато са кацнали един до друг на Земята са съвсем еднакви, по калъп), ти и третия, всеки от двама ви, ще счита другия за още по-къс от себе си, ти и четвъртия, всеки от двама ви, ще счита другия за още-още по-къс от себе си и ти и петия, всеки от двама ви, ще счита другия за още-още-още по-къс от себе си. Всичко е много персонално при различните скорости на движение един спрямо друг в един и същи момент и нещата се унифицират (стават съвършено еднакви за всички) само при движение със скоростта на светлината. По абсолютно същия начин имаш всевъзможни маси в покой на всякакви неща, с най-разнообразни гравитационни прояви едни спрямо други и нещата се унифицират за всички само при достигане на достатъчно маса за сингулярност. Имаш един и същи ефект - забавяне хода на часовниците (удължаване отрязъка време) и скъсяване на дължината - в две различни, но същевременно и подобни ситуации - увеличаване на скоростта на движение спрямо твоето възприятие до скоростта на светлината и приближаване към центъра на масата до сингулярност. Става един вид “завъртане” на процесите на пространство-времето спрямо възприятието ти (и не само спрямо твоето, което говори за фундаменталността на процеса), при което едно и също нещо (забавянето на хода на часовниците и скъсяването на дължините) става по два много различни начина. И това не е “завъртане на 180 градуса” (да наблюдаваш забавяне на часовниците и скъсяване на дължината с намаляването вместо с увеличаването на скоростта спрямо теб), а е промяна от по-друго естество (“завъртане на 90 градуса”) - промяната на скоростта се заменя с приближаването до центъра на масата. Има един общ, фундаментален процес, който като го възприемаш от две коренно различни перспективи - получаваш СТО и ОТО.

Случва се паралелно, едновременно (като едновременното възприемане на трите различни пространствени измерения), но са два коренно различни процеса - досега не са се наблюдавали “прескачания” с времето на нещо, което се движи съобразно СТО, изведнъж да се превръща в гравитация (проява по ОТО) и после пак да се връща към движение по СТО (като в квантовия свят, където електрон да става на фотон и после пак на електрон). Имаме няколко ключови феномена - проявите по СТО, проявите по ОТО, ентропията (стрелата на времето), трите пространствени измерения и квантовите неопределености - и всичките изброени имат някакъв непознат генезис на най-фундаментално ниво. Очевидно, във фундаментален план стават твърде много все още непознати за нас неща! Има все още множество неразкрити фундаментални взаимозависимости.

Може би първо трябва да се уверим, че въобще има някакви разстояния между “стените” на хоризонта на черна дупка. Че не става дума за двуизмерен диск с две сплетени една с друга страни, които представят въртенето на диска (черната дупка) около оста му чрез взаимното им разминаване в една и съща плоскост (двуизмерната плоскост на диска). Например частиците да са движения в едната посока, а античастиците - движения в противоположната посока по диска.

За такова нещо май би трябвало първо да открият антигравитация и да видят от какво се поражда! Защото, принципно, гравитацията представлява условно “завъртане” спрямо човешкото възприятие на релативистките ефекти на СТО “на 90 градуса”. Имаш един и същи ефект - забавяне на хода на часовниците и скъсяване на дължините, - но при СТО този ефект се получава от движението с някаква скорост спрямо наблюдателя (“затварянето на ножицата” към диагонала с увеличаването на скоростта при диаграма на Минковски, до достигане на скоростта на светлината върху въпросния диагонал), а при ОТО (гравитацията) се получава от прилижаването към центъра на масата. Всичко е една игра на пространство-времето спрямо човешкото възприятие от две много различни перспективи (тази на СТО и тази на ОТО, гравитацията и масата), “завъртени” една спрямо друга “на 90 градуса” (условно казано) и практически ти питаш, кой е “превключвателя” между тези две перспективи на възприятие.

Това е ясно, не исках специално да го уточнявам, за да не претоварвам коментара с неща, които се отдалечават от същността на моето възражение - дори и ускорението на пропадане да намалява от един момент нататък (условно 3,5), това пропадане не спира, а продължава, докато не се стигне центъра на масата (нулата на картинката) или някъде в много голяма близост до него и там плътността на смачканата пръст (почва) е най-голяма (гореща скала, която при Слънцето даже достига до много горещ, свръхтвърд кристал - ядрото на Слънцето го даваха като изключително твърд кристал). Още на други места ние с Ники сме спорили точно за това (поне според мен досега, включително и сега) - има ли намаляване плътността на Земята след 3,5 , дори до някаква празнина в центъра на Земята. Няма. Плътността на Земята (и температурата вследствие на тази плътност) продължава да расте и след 3,5 към 0. След тази област намалява само ускорението на пропадането, но самото пропадане си продължава почти до 0, плътността на мачкане на земната маса там продължава да расте към още по-големи плътности в сравнение с по-нагоре, а не започва да намалява след 3,5 към 0 и да става все по-малко плътна, защото от другата, недадената страна на нулата има още толкова земя, в почти същото състояние, както от представената страна на нулата, за която говорим (от 0, до 6,2 условно). Центърът на масата аз си го представям като един вид идеална точка - макар и той непрекъснато да се мести повече или по-малко, при Земята това нещо условно може да се определи като "кухината" между четири доста силно напънати един към друг атома, а пък при една неутронна звезда би бил "кухината" между четири доста силно напънати един в друг неутрона (но все още издържащи на напрежението, без всичко да колабира към черна дупка).

Не мога да разбера, в какъв смисъл имаш предвид това. Ако не греша някъде, аз разбирам нещата така: Когато нещо пада към повърхността на Земята от Космоса (на него му действа целия диаметър на Земята срещу него) - ускорението се изчислява обичайно, по формулите на Нютон. Когато това нещо достигне повърхността на Земята и ако можеше да продължи да пада към центъра на Земята, без да му пречат разните атомни отблъсквания и другите процеси, а само въз основа на гравитацията, то ще започне да пада към центъра на Земята с все по-бавно ускорение, защото ще му действа все по-малка част от диаметъра на Земята (както написа Скенер - ще има все повече земя над него и все по-малко земя под него). Обаче ще продължи да пада към въпросния център на тежестта на Земята (който непрекъснато се мести, заради динамиката на Земята и на всевъзможните процеси във вътрешността на Земята), макар и все по-бавно, докато не го достигне или почти достигне в някой момент. И на това място плътността, налягането и температурата са най-големи спрямо масата на Земята, всичко отгоре натиска навътре, да смачка. Единственото, което може да спре този колапс, са някакви атомни и ядрени процеси (например - термоядрените процеси в звездите, докато не свърши горивото и не станат джуджета, неутронни звезди или черни дупки). Само някакви процеси, известни или неизвестни, могат да спрат колапса до точка. Ако има място с нулева сила (което значи без посока), то това място е нещо като идеална точка и непрекъснато се мести, поради вече споменатото непрекъснато "трептене" на Земята и на нейните вътрешни процеси. Разни кухини в центъра на Земята, вакууми, "вътрешни светове" - НЯМА!

Пак да уточня, за да не се объркаме: Аз съм наясно, че когато падаш към Земята от Космоса, до достигането на земната повърхност на теб ти действа материята от целия диаметър на Земята срещу теб и това се променя в първия момент, в който ти (по някаква причина) започнеш да потъваш под повърхността на Земята. Това, което аз отричам е опитът на Ники да представя това нещо като наличие на максимална плътност на земната материя не в нулевата точка (центъра на Земята), а някъде по средата на земния радиус и да опитва с това погрешно представяне да търси някакви "празнини", "кухини" в черните дупки (ако правилно съм го разбрал). Това, за което говориш ти не се отразява на плътността в центъра на Земята, която си остава най-голяма там, а на други неща (струва ми се, че беше на ускорението на потъване към центъра).

Това би било така, ако материята свършваше след центъра на Земята. В смисъл - при оная картинка на Ники повърхността на Земята да е само между границата от шест цяло и нещо до нула, а след нула-та да следва въздух и Космос по същия начин, както следва въздух и Космос над шест цяло и нещо. Само тогава плътността ще е най-голяма някъде около три цяло и нещо, както се твърди от картинката и след това ще намалява към нула. При Земята обаче разстоянието от нула до шест цяло и нещо не е целия диаметър, а само радиуса и това означава, че на разстоянието от три цяло и нещо до центъра (до нулата) от едната страна до повърхността ти имаш много по-малко материя (шест цяло и нещо минус три цяло и нещо, равно на три цяло и нещо), а от другата страна имаш много повече материя (три цяло и нещо плюс шест цяло и нещо, равно на девет цяло и нещо). Едва когато достигнеш центъра на планетата (нулата) - едва тогава ти имаш еднакво количество материя от всичките ти страни (дванадесет цяло и нещо минус шест цяло и нещо, равно на шест цяло и нещо) и чак там започва да ти действа еднаква сила от всички посоки, при което ти повече не можеш да падаш на никъде. Затова, чак в центъра на Земята плътността (и температурата) става най-голяма, а не както иска да каже Ники, че е така в огромна сфера някъде около разстоянието от три цяло и нещо. Тука се изпуска, че при нулата материята (земята) не свършва, а продължава и още нататъка, плюс още едни шест цяло и нещо от другата страна на нулата и тази материя от другата страна на нулата, която не е показана на картинката, също работи гравитационно, както и материята от нула до шест цяло и нещо от страната на картинката. Както си споменавал по-рано, някъде в самия център на масата на Земята има някаква нищожна идеална точка на пълно равновесие, плътно заобиколена от материя с максималното за масата на Земята налягане, плътност, температура, ядрото на Земята (ако приемем, че няма никакви неуравновесени напълно движения на Земята и на вътрешността на Земята, поради които този идеален център на масата на Земята да не трепти постоянно).

Гравитационното привличане, гравитационната сила, гравитационния ефект при сферични тела като Земята или като всичко друго масивно и сферично трябва да е най-голяма в центъра на подобни маси, защото масивните частици не привличат гравитационно само с едната си половина (например като магнит, при който само едната му половина да привлича, а другата дори и да не отблъсква, то поне да е неутрална и да не предизвиква никакъв ефект), те привличат гравитационно с всичките части от себе си. Това значи, че гравитационно привличане ще има не само от половината страна на масивните частици от центъра на Земята към нейната повърхност, заради което ти да трябва веднъж да делиш диаметър на Земята на две, за да получиш радиуса и втори път да делиш и радиуса на две, за да получиш някаква необяснима сфера с една втора от радиуса на Земното кълбо, която да е с максимална плътност (а в самия център на Земята какво? Вакуум ли има?!). Това значи, че всяка част по повърхността на Земята привлича към себе си гравитационно дори противоположния край Земята (който на свой ред притегля пък частта от този и всеки останал край) и максималният ефект се събира в центъра на Земята, а ти е достатъчно да разделиш земния диаметър само на две, вместо на четири, за да намериш мястото с най-голям натиск между частиците - центъра на Земята (поради това земният център е и най-горещото място на планетата, защото там налягането е най-голямо). Ако беше така, както ти го пишеш - въобще нямаше да може да се формира Земята, защото на всеки етап от нейното свиване вътрешната половина щеше пречи на външната половина Земята да се свие още повече и щеше да има стремеж за заставане на двете половини в неутрално, стабилно състояние, без нито свиване, нито разширение. Така нямаше да може да се оформи дори кълбо, а всичко щеше да е нещо като рехав облак. Даже, всичко това практически елиминира гравитацията, защото дори и най-елементарната частица щеше да има половина, която бута навътре и друга половина, която бута навън и - става нещо съвършено безсмислено...

Нещата с някакви екстремни разширения в рамките на атома не се получават. Ако беше такова обяснението електроните да не падат върху ядрата на атомите - те все пак щяха да трептят почти хаотично и щяха да излъчват постоянно някакви електромагнитни вълни (при това - не на точни порции). Има някаква друга причина електроните в атомите да не излъчват постоянно електромагнитни вълни, а само познатите стойности на фотоните и това не е свързано със загуба на техния електрически заряд, защото ако беше нещо такова - целият атом също нямаше да притежава никакъв електрически заряд или пък ако ядрото все пак притежаваше такъв - атомите винаги щяха да са само положително заредени с общия заряд на протоните в ядрото. Предположението ми за някакви значителни разширения на пространство-времето в рамките на атома не струва. Ако има такива по-екстремни разширения от познатите в Космологията, те биха могли да присъстват само на околопланкови дължини, при квантовомеханичните флуктуации.

Защо? Веднага след Големия взрив, преди пораждането на масивната материя и на гравитацията вследствие на нея, разширението на Вселената е било изключително мощно и се е забавило почти до спиране едва при възникването на масивната материя, заради вселенската гравитация вследствие на общата вселенска масивна материя. След това, постепенно, разширението отново е започнало да нараства, все повече с времето. Всичко това обаче става на макрониво. Нещата на микрониво може да са различни, точно както на макрониво няма флуктуации, за разлика от наличието на квантовомеханичните флуктуации на микрониво. По подобен начин, при макро-мащабите разширението на пространство-времето може да протича с актуалния космологичен темп, докато на микроскопични, квантови мащаби може да е с темповете от преди формирането на масивната материя, темповете веднага след Големия взрив и екстремното разширение да е възпирано/компенсирано само от електромагнитното взаимодействие. Такова екстремно разширение на микроскопично ниво или колизия между разширение и гравитация може да е причината и за квантовомеханичните флуктуации на тези равнища. Но там може да участват и други неща...

Сега ми хрумна, дали пък едно разширение на пространство/времето в атома, ако го има, не пречи на електроните да паднат върху ядрата вследствие на електромагнитното привличане? Но пък, ако наистина е така - как пък чак толкова прецизно се балансират разширението (отблъскването) и привличането?! Или пък не е чак толкова прецизно - квантовата механика не позволява точна орбита на електрона около ядрото...

Действието на земната гравитация до безкрайност не пречи на галактиките да се разбягват една от друга с ускорение (разширението на Вселената), както не пречи на това и пълната наситеност на наблюдаемата Вселена с електромагнитни вълни (огромни количества БЕЗМАСОВИ фотони). Земната гравитация не действа на звездите в галактиката Андромеда дотолкова, че Андромеда да престане да се отдалечава от Млечния път с ускорението, вече установено от Хъбъл. При елементарните частици - гравитацията на електроните и ядрото е твърде слаба, за да оказва въздействие през разстоянията, на които те са отдалечени едно от друго. Електроните и ядрата се задържат в атома от електромагнитното взаимодействие, което е по-мощно от гравитационното и действа на по-голямо разстояние, на каквото по-голямо разстояние са и електроните и ядрото. Ако между тях протичат виртуални фотони - това пак не променя нищо, защото виртуалните фотони (и въобще фотоните) са безмасови и вече видяхме по разбягващите се галактики, че фотоните и електромагнитните вълни въобще не пречат на галактиките да се разбягват с ускорение една от друга, въпреки широката наситеност на наблюдаемата Вселена с всевъзможни електромагнитни вълни (минимум реликтовото лъчение, но съвсем не само то).

Да, най-вероятно е това, благодаря! Ще трябва първо да го поразуча какво точно имат предвид, защото за първи път, в този клип, срещам това понятие и както си предупредил - може въобще да не става дума за това, което си представям в момента.

Гравитацията е продукт на концентрацията на енергия, наричана и маса в покой, а при елементарните частици тя се води точкова и засега това представяне (точковото) не може да се опровергае. Освен това, гравитационното въздействие на Земята далеч надхвърля размера на земното кълбо, което е масивната материя, която определя това гравитационно въздействие. А и даже да приемехме, че електроните са мънички масивни топчета с ненулев диаметър - разстоянието между тях и ядрото пак е огромно за онези мащаби, нещо от порядъка на разстоянията на планетите в Слънчевата система спрямо Слънцето и даже много повече. И докато между планетите и Слънцето има газ и разни други вещества в нищожни концентрации, но достатъчно големи, за да надхвърлят минималната маса на кубична единица, нужна за възникване на разширение на пространство/времето, то "вътре" в атома, между електрона и ядрото, въобще няма възможност да има някакви други маси, на някакви други вещества. Това би трябвало да значи, че в някакви участъци на атома протича разширяване на пространство/времето (въобще не изключвам, че може и да греша някъде, но засега не забелязвам грешката си ).