Станислав Янков

Движение със скоростта на светлината е синхронизирано движение на два потока в противоположни (срещуположни) посоки със скоростта на светлината. Ако имаме хоризонт на събитията на черна дупка за Вселена - неговите три измерения, заедно с вътрешността, могат да дават масивните процеси с подсветлинни скорости. Ако на тази триизмерна топка с вътрешност се отнеме третото измерение - вътрешността и’ изчезва и двете и’ страни се слепват в диск (точно като при AdS-CFT). При това двуизмерно “слепване” движението на едната му половина със скоростта на светлината се смесва с движението в противоположна посока на другата му половина със скоростта на светлината и това са електромагнитните вълни и фотоните и въобще - всичко, което се движи със скоростта на светлината във вакуум и няма маса. Двата срещуположни потока могат да са синхронизираните движение от минало към бъдеще и движение от бъдеще към минало (въртене в кръг). Може да се нарече абсолютната, вселенската статичност. Когато синхронизацията, симетрията между тях се наруши с изместване на фокуса, перспективата, ъгъла на възприятие - получаваме масивните процеси с подсветлинни скорости.

Ето едно много добро попадение на онова, да което се опитвах да достигна чрез изместването на перспективата на възприятие, чрез което се достига до подсветлинни скорости и наднулеви маси. Тук под моментни премествания (тиктакания) се има предвид планковото време, което е най-малкия възможен отрязък. Отлично попадение на човека!

Така, както аз го разбирам за момента - има разлика в перспективата, с която процесите на СТО и тези на ОТО се проявяват пред възприятието. При СТО, в случаите на наричаното "плоско" пространство-време, имаме скъсяване по посока на движението и забавяне хода на часовниците на подвижен участък от пространство-времето, свързан с масивни елементи (подвижни масивни обекти с някакви "празни" участъци пространство между тях - всеки многоатомен обект има значителни "празни" участъци пространство между множеството точкови прояви на местоположения на съставящите го елементарни частици при техните взаимодействия и всичкото това, като цяло, при движение намалява дължината си по посока на движението си и хода на часовниците си спрямо считания за неподвижен наблюдател). Колкото повече се увеличава скоростта на движение на подвижния куп масивни частици (заедно с "празното" пространство между тях) до достигане на скоростта на светлината - толкова повече общата дължина по посока на движението се скъсява до нула и отрязъкът време се забавя до пълно спиране при достигането на светлинна скорост. При ОТО нямаме промени на пространството, а само на времето (пространствените промени идват по линия на СТО - с увеличаването на скоростта на движение на привлечения гравитационно обект спрямо неподвижен наблюдател на повърхността на гравитационния източник, примерно Земята, дължината по посока на движението на този обект се намалява и ходът на часовниците му се забавя). Реално, огъване на пространството няма, има само разлика в отрязъците време - колкото по-близо сме до центъра на масата, която предизвиква гравитационния ефект, толкова повече се забавя хода на часовниците, до спирането им при достатъчна маса за сингулярност и за черна дупка. Нарича се "огъване", защото при диаграмите, които го представят, едната от пространствените оси (тази на височината или тази на дължината) е заменена с ос на времето и там процесът изглежда като огъване, поради което са го и нарекли така. При ОТО пространството не се променя по никакъв начин, освен ако потъващата гравитационно маса не срещне друго масивно препятствие (повърхността на Земята, например), с което да се сблъска и двете да се деформират от сблъсъка и всичко останало... Променят се само отрязъците време, което се забавя все повече с приближаването до центъра на масата и няма промени в пространството в следствие на ОТО, с изключение на случаите на сблъсък с друга материя и с изключение на промените на пространството, идващи заради СТО (скъсяването по посока на движението, заради все по-ускореното потъване към центъра на масата). Цялото това нещо аз го осъзнах реално едва наскоро, благодарение на дискусиите тук, разбира се. Всичкото това води до много любопитни предположения, като например - че всичко съществуващо представлява една екстраполация на черни дупки на всякакви равнища. Ако започнем със Вселената - тя удивително прилича на двуизмерен хоризонт на събитията "отвътре", в което трето измерение (радиуса на хоризонта) двумерните процеси по неговата повърхност се проявяват триизмерно чрез холографския принцип (започнал съм опити за разбирането на AdS/CFT-кореспонденцията, но е доста сложно и засега все още нищо не съм постигнал). Поглъщането от тази черна дупка на нова материя "отвън" да води до разширението на хоризонта ѝ, а от там и до разширяване на нашата Вселена. Другият вариант е да става дума за изпарена невъобразимо гигантска черна дупка, което изпаряване да поставя началото на тази Вселена. Минимум в промеждутъка между раждането и смъртта, всичко започва с възприятието за минимално или никакво движение, което осезаемо се проявява като почти плоското или плоско (безкрайно) пространство-време (след като не ни е известно нищо, което да става мигновено, без никакъв отрязък от време, дори и минимален, а всичко протича с все някакъв отрязък от време, колкото и нищожен да е той - най-вероятно пространство-времето като цяло не е изцяло плоско и безкрайно, а все пак си има някаква нищожна кривина и някаква форма на крайност, колкото и невъобразимо-огромно да е). За да можем всички да възприемаме по толкова подобен, да не кажем еднакъв начин - вероятно трябва да има някакъв вид "прецизна настройка" на възприятията ни при нашето раждане. Човешкото същество, още по-вероятно човешкият мозък винаги възприема в покой в три перпендикулярни пространствени направления. Всяко отделно пространствено измерение изисква отделно, свое собствено забавяне или дори спиране на движението спрямо възприятието и тези три фундаментални бавности са разположени перпендикулярно една спрямо друга и са идеално сихронизирани (поне на макрониво). Заедно с тримерното, почти изцяло или изцяло статично спрямо нашето възприятие, почти плоско или изцяло плоско пространство-време, където времевите отрязъци са най-тесни (часовниците тиктакат възможно най-бързо, най-ускорено), също са формирани и микроскопични, квантови черни дупки - елементарните частици. При взаимодействия те проявяват моментни, точкови местоположения или моментни точно регистрирани скорости (в зависимост от начина на измерване се регистрира точно или мястото, или скоростта на частицата) и се описват от квантовата механика и от квантовата теория на полето. В тази област, областта на микросвета, ОТО не работи. Още някога Айнщайн и други негови съвременници са се сетили за възможността елементарните частици да са черни дупки (квантови, а не класически, което тогава по обясними причини са изпуснали), но понеже са се мъчили да ги дефинират чрез ОТО, която в микросвета не работи - не им се е получило. Чак после квантовата механика и квантовата теория на полето са свършили повече работа, но пък са престанали да наричат частиците черни дупки. На мен ми се струва, че са точно това - микроскопични черни дупки, но квантови, а не класически/релативистки. Между микроскопичните (квантовите) черни дупки (елементарните частици) и известните макроскопични черни дупки от маси над тези на неутронните звезди няма други черни дупки. Ще съм изненадан да открият каквито и да било микроскопични черни дупки, поддаващи се на описание чрез закономерностите на ОТО. Ако някога все пак открият такова чудо - тогава ще му мисля... Небалансираните взаимодействия между елементарните частици и квантовите флуктуации на планкови дължини водят до натрупвания на излишъци, които в крайна сметка се проявяват на макро-ниво като гравитационното и електромагнитното взаимодействие, първото от които две е отговорно и за формирането на макроскопичните, познати черни дупки - тези, които се поддават на повече или по-малко точно описание чрез ОТО (онези техни аспекти, до които ОТО може да достигне). В квантовия свят, в СТО и в ОТО времето протича по три коренно различни начина и това дори би могло да означава наличие на голи сингулярности при микроскопичните, квантови черни дупки-елементарни частици и даже на някакви форми на нарушения на причинно-следствените връзки (само на квантови равнища), но тези микроскопични голи сингулярности въобще да не са това, което се очаква от тях при дефинирането им посредством ОТО - ОТО не работи в квантовия свят.

Взаимодействията са четири - гравитационно, слабо, електромагнитно и силно. Слабото е свързано с разпада на ядрата и на някои по-тежки елементарни частици, изградени от кварки, силното е привличащо като гравитацията и също се ограничава само до ядрата и до кварките в съставените от тях частици. Остава електромагнитното взаимодействие, но още веднага и то дава “дефект” в квантовия свят - противоположно заредените електрон и ядро в някой момент тряваше да се съединят едно с друго, ако всичко беше като в макросвета, но това не се случва. В квантовия свят нищо не е точно така, както е в макросвета. Виж и текста от Уикипедия по въпроса, сложен по-горе от Гравити - той е важен. Едно реално обяснение не трябва да противоречи на споменатите там детайли.

Знаеш ли място, където добре да е описано, какво по-точно представлява масата на частиците, след като не е съсредоточена в една точка при замерване/взаимодействие (извън замерване засега не е достатъчно ясно какво представляват частиците, освен че не са частици)? Обаче, във връзка с дискусията помежду ни, важно е не просто масата на елементарните частици да не е съсредоточена в една точка, когато и масата на черните дупки не е съсредоточена в една точка, а да има доказуема разлика между формата на масата на елементарна частица при замерване и формата на масата на черна дупка, непроизтичаща от количествената разлика между двете (в смисъл - трябва разлика, при която масата на елементарната частица да не е в точкова форма при замерване, докато масата на черна дупка да е). Само при такова различие може да се каже, че елементарните масивни частици нямат нищо общо с черна дупка. Вероятно не е само едно нещо, което дава по-продължителна дълготрайност на част от елементарните частици. Освен това нямам никаква идея, защо частица и античастица анихилират, докато две масивни черни дупки просто се сливат в една по-голяма, когато се сблъскат. Но в общ план има както сливания на две частици в трета, така и разпад на нестабилни частици, включително и с отделяне на фотони (изпарението на черните дупки е точно отделяне на фотони). В квантовия сват няма процес, който изцяло да съвпада със ставащото в макросвета - винаги едни характеристики и особености съвпадат, а други или са различни, или въобще липсват.

Единствените познати образувания във Вселената със сингулярност и с точково състояние на масата им са черните дупки и масивните елементарни частици (ако не греша, но мисля, че няма други известни такива). Или масивните елементарни частици са с точково състояние на масата (безмасовите нямат маса и не ни интересуват в момента) и значи са черни дупки, или не са черни дупки и не са с точково състояние на масата - като суперструните, но и тази теория засега е спекулативна, макар и много по-сложно разработена спекулация. Разликите между макроскопичните черни дупки и микроскопичните такива под формата на масивните елементарни частици са неоспорими, но те се дължат на разликите между КМ и ОТО (не знам до момента да са открити микроскопични черни дупки с описанието, давано им чрез ОТО). Не може от обекти в квантовия свят да се очаква абсолютно същото поведение и особености като такива в макросвета.

И все пак - масивните елементарни частици би трябвало да са микроскопични черни дупки! Уликата - точковото естество на масите както при масивните елементарни частици, така и при макроскопичните черни дупки. Разликите в характера на микроскопичните черни дупки/масивни елементарни частици и на макроскопичните черни дупки идва от налични в микросвета процеси, които дават неговия квантово-механичен характер и отсъстват на макро-ниво, поради което и поведението на макро-черните дупки така се различава от поведението на масивните елементарни частици. Точно от тези допълнителни процеси на квантово ниво идват и разминаванията на макроскопичната (произтичаща от ОТО) представа, какво би трябвало да е микроскопична черна дупка и масивните елементарни частици, които да са реална микроскопична черна дупка. Например, някои елементарни частици не съществуват дълго (едни от тях извън атоми, а други - въобще). Това е аналогично на изпарение на черна дупка. Което пък значи, че стабилните елементарни частици отнякъде, някак постоянно се хранят, за да се запазват повече време и това тяхно захранване става по такъв начин, че електроните винаги поддържат една и съща маса в покой. Част от подобно непрекъснато хранене са и излъчванията (изпарение на черни дупки) и поглъщанията на виртуални фотони между ядрата и електроните, излъчванията и поглъщанията на глуони в ядрата и т.н. Би трябвало да могат да се намерят някакви обяснения за разминаванията, споменати от Скенер и в материала, поставен от Гравити и всичко това би могло да покаже, какво не включва ОТО, което го има в КМ. Are Black Holes Atoms and Other Particle Possibilities - Owlcation

А! Точно нещо като горното се опитах да намеря преди малко, но не успях! Друго си е, когато човек знае къде да търси! Ето затова аз не споря излишно с теб и със Скенер, а се стремя да разбера какво обяснявате и успея ли - това дърпа много напред! Опитвам се да съм точен в различните термини в теориите на относителността и в квантовата механика, вероятно не успявам, предвид забележката ти. Регистрирането на частици (местоположения, скорости и всякакви други техни конкретни характеристики) в квантовата механика твърде много наподобява моментни преминавания от разфокусирано (замъглено) във фокусирано състояние (момента на замерване) - нещо, свързано с кохерентности, фази и т.н. Струва ми се, че има много повече паралели между теориите на относителността и квантовата механика, отколкото са представени до момента.

Би могло също да се каже, че частиците са епизодични прояви при замервания спрямо нашето възприятие, но реално са специфичен сбор от стойности на полета на дадено място, а полетата са в цялата Вселена и затова това нещо не може да колапсира до черна дупка. Черните дупки поглъщат както частиците, така и вълните (само за гравитационните вълни не съм сигурен дали се поглъщат) и липсата на колапси до черни дупки и изпарявания в елементарния свят показва точно това, което и ти споменаваш в други случаи - то е доказателство, че елементарните частици не са нито вълни, нито частици. Те са специфични сборове на стойности на квантово-механични полета в отделни области на Вселената. Значи, може да се направи опит, да се потърси някакъв паралел между взаимодействията на различните рамки (различните координатни системи) в СТО и ОТО от една страна и между различните квантово-механични полета от друга страна. Множеството квантово-механични полета да са равнозначни на едновременното взаимодействие между множеството различни рамки (координатни системи) в пространство-времето на Вселената. Инструментът е приравняването на неопределеността в КМ с холографска множественост на дадено изображение (конкретна характеристика на елементарна частица) във вселенското пространство-време на СТО и ОТО, но сегашните холографски варианти не изглеждат добре разработени. Може би това трябва да се преформулира по някакъв по-различен начин.

Аз имам предвид, че ако се помисли внимателно, защо масивните елементарни частици отговарят на характеристиките на микроскопични черни дупки (маси в пространство като идеална точка), но не се изпаряват, както би трябвало - това би могло да даде някакви насоки за състоянието им, различно от вълни и частици. Тука май се крие някаква пропусната игра в разликата между СТО и ОТО, която е пряко свързана с описанието на елементарните частици. Минимум, за да са така стабилни - нещо пречи да колапсират до черни дупки и това има общо с размери над радиуса на Шварцшилд или с "вътрешни" процеси, които пречат на колапса, както при звездите преди изчерпването на горивото им (естествено - трябва да е нещо доста по-различно). Значи правилният въпрос, който трябва да задам е - защо масивните елементарни частици не колапсират до микроскопични черни дупки, какти би трябвало според ОТО?

Интересно, ако елементарните частици с маса в покой представляват микроскопични черни дупки - те би трябвало да си имат и свои радиуси на Шварцшилд, в зависимост от масите им - електроните ще си имат едни радиуси на Шварцшилд, кварките други и т.н.

Няколко интересни съображения! Понеже се затрудняваме да оперираме с особеностите на времето (отрязъците време, различните ходове на различните часовници) в съчетание с тези на пространството, които са ни много по-нагледни, присъщи и удобни - винаги, когато разсъждаваме относно особености на пространство-времето, трябва да си даваме много ясна сметка, кога и как деформациите на пространство-времето се проявяват като ефекти върху хода на времето (скъсяване, свиване, при което часовниците тиктакат по-бърза и удължаване, разширяване, при което часовниците тиктакат по-бавно) и кога и как се проявяват като ефекти върху пространството (скъсяване, удължаване). В крайна сметка, подобен анализ на топологията и поведението, на деформациите на пространство-времето води до разбиране и на наблюдаваните физически процеси - притегляне, отблъскване, свиване, разширение. Топологията на пространство-времето, кривината (плоска или огъната) формира два различни подхода в два различни случая - СТО при плоска топология (отсъствие на кривина) и ОТО при огъната топология (наличие на кривина). Всичко това лежи в основата на правилното определяне на по-къс или по-дълъг път през пространство-времето и от там - кой от двама близнаци ще остарее повече от другия накрая. За по-дълбоко навлизане в различията при СТО (плоско пространство-време) и при ОТО (огънато пространство-време, с наличие на кривина) може да помогне по-задълбочено разглеждане на един и същи ефект, който го има и при двете теории - зануляването на координатата на времето. При СТО ходът на часовниците спира, когато бъде достигната скоростта на светлината във вакуум, тя е една и съща според всички и всичко едновременно и не може да бъде надхвърляна. В същото време, при ОТО ходът на часовниците спира в сфера с радиус на Шварцшилд, където цялата маса/енергия е концентрирана в точка в центъра на сферата и там всякакви маси могат да станат черни дупки, стига да бъдат концентрирани в съответното им пространство с радиус на Шварцшилд. Интересно е също, че както скоростта на светлината е еднаква за всички наблюдатели едновременно, така и масата в покой също е еднаква за всички едновременно, както и гравитационната константа също. Ето тук някъде се крие отговора на въпроса, по какъв по-точно начин се измества фокуса, перспективата на възприятията, за да се измени като причина за зануляване на координатата на времето движението с еднаква за всички и невъзможна за надхвърляне скорост на светлината във вакуум, с нулева маса при СТО към еднаква за всички маса в покой в центъра на сфера с радиус на Шварцшилд, което може да се постигне с произволни маси (коренно различно от само едната и непреодолима скорост на светлината) при ОТО. Ако някой е срещал място, където по-подробно да са представени някакви подобни разсъждения - ще съм благодарен да го сподели. Ще се спести много време в излишно лутане и преоткриване на топлата вода, която някъде другаде вече да е открита. И като стана на въпрос - възможно ли е елементарните частици (поне тези с маса в покой) да са микроскопични черни дупки? Имаме ненулеви маси на електрони, кварки и т.н., концентрирани в идеални точки, пространство без размери, значи - черни дупки!

Знаеш ли, защо се получава така? Защото всичките са се вторачили в частиците (курпускулите) и още по-специално в тяхната регистрация, а регистрациите на частици са епизодични прояви. Същността са полетата и техните разнородни взаимодействия, защото полетата са разпространени по цялата Вселена. Полетата СА Вселената - различните планове, пластове, перспективи, плоскости на пространство-времето на Вселената. От полетата (квантово-механичните) произтичат епизодичните измерими характеристики като частици. И частиците не се образуват и изчезват (операторите на сътворението и разрушението означават друго нещо), а си съществуват постоянно, като определени съчетания от полета в цялата Вселена - под форма, различна както от вълна, така и от частица, както точно е отбелязвано и в този форум.

Проблемите с цялата тази работа идват от голямата разлика при възприемането на пространствените и на времевото измерение. Когато виждаш, не си сляп, ти виждаш напред-назад, наляво-надясно, нагоре-надолу. Дори когато си сляп - пак можеш да се движиш в тези три посоки и лесно да си дадеш сметка за тяхното съществуване. Трите пространствени измерения са ти буквално пред очите, непрекъснато. За сметка на това, движението ти през времето въобще не е толкова директно осезаемо, макар все пак да не е чак такава драма, човек да си дава сметка за последователното протичане на събитията едно след друго, последователно, от минало към бъдеще. Точно заради тази натрапчивост на трите пространствени измерения и завоалираността на времевото, човек лесно бърка събития и деформации в пространство-времето като такива само в пространството. От точно същото идваше и при мен доскорошната трудност, да не си представям “огъванията” на пространство-времето като огъвания само на пространството. Още не съм отвикнал изцяло от тази заблуда, макар вече по-лесно да се коригирам.

Ако ти си този близнак, след като се ускориш почти до скоростта на светлината - ще ти се скъси цялата Вселена (еквивалентно, НО НЕ ИДЕНТИЧНО, на твое задържане на едно място, с разход от теб на гориво/енергия, във вид гравитационно поле). Само ти и кораба ти ще си останете същите, както преди излитането. А пък, ако Малоум още не успява да си представи квантовата механика в действие - да си представи един неподвижен облак от светулки пред него. Знаем как мигат светулките, само в този облак те са много мънички, много сгъстени от нашите мащаби (от техните мащаби разстоянията дори само между ядрата и електроните им са гигантски, направо космически, което не пречи в един миг електрон да “присветне” от тази страна на ядрото, а в следващия миг вече да “присветне” от другата му страна), безброй точкови “присвятквания” в рамките на облака - толкова гъсти и чести, че на нас ни изглеждат като едно масивно, неподвижно тяло (примерно - камък, който си лежи на улицата до нас). И всичко в рамките на облака (атоми, молекули, “решетки”) е в непрекъснато движение и трептене, което ние не можем да забележим...

Скенер, ние възприемаме чрез попадналата в очите ни светлина. В едни случаи тя е отразена слънчева (лунна и звездна нощем) светлина, а в други случаи се излъчва от самите наблюдавани обекти (например - по един прожектор в началото и края на обекта по посока на движението му). Играе ли някаква допълнителна роля за разминавания в сравнение със същия обект в покой крайната скорост на светлината, някакви допълнителнителни ефекти към лоренцовото скъсяване или там са само доплеровите ефекти (посиняваща при приближаването на наблюдавания подвижен обект и почервеняваща при отдалечаването му)?

Ама, какви шантавизми?! Веднъж като успееш да разбереш в дълбочина теориите на относителността и квантовата механика - те въобще не са чак толкова сложни и непроницаеми. Въпросът е само, кога ще успееш (ако въобще успееш - не на всеки се удава) да достигнеш до осъзнаването. Преди този момент на първото осъзнаване всичко е страшно сложно и неразбираемо, а след него вече става съвсем логично и очевидно и даже започваш да се чудиш, как ти сам не си успял да прозреш нещо толкова ясно и последователно. Ето ти квантовата механика! Какво толкова сложно за осъзнаване има, че на този етап от знанията в основата лежат редица повече или по-малко точно описани полета, всички до едно обхващащи цялата Вселена и различните взаимодействия между тези полета в различни участъци на Вселената водят до комбинации на техните стойности, които ние възприемаме като епизодични прояви на точкови местоположения на частици или пък на техни скорости на движения и така нататъка, съгласно КМ... Понеже нашето съзнание не е в състояние да възприеме толкова бързи процеси един след друг - на нас почти непрекъснатото просветване на местоположения на огромен брой частици ни изглежда като голям, масивен, “неподвижен”, “материален” обект - човек, кола, слон, мишка, камион, химикал, прашинка... Или пък двете теории на относителността! При тях всичко е игра на различни разминавания на отрязъците време спрямо отрязъците пространство. Става дума за определени форми на геометрични проявления, наблюдението им от различни перспективи. Например, при движение на две неща едно спрямо друго, става завъртане по диагонал на координатната система (рамката, перспективата, плоскостта) на подвижния обект спрямо неподвижния (всеки от двата смята себе си за неподвижния) и поради това системата на неподвижния обект е с координати под 90 градуса една спрямо друга, а при тази на подвижния обект двете му координати се събират все повече от двете страни към светлинната линия по средата (тя е по диагонал, 45 градуса, спрямо неподвижното 90-градусово разположение на координатите). Подобна (но не точно същата) геометрична промяна, този път под формата на прословутото “огъване”, се описва и при ОТО. Обаче, както един кръг като го гледаш отблизо изглежда по един начин (почти права линия), ако го гледаш отдалеч изглежда по друг начин (кръг), ако го гледаш завъртян по диаметъра му изглежда по трети начин (елипса), то аз се питам - погледнато от каква позиция, перспектива, ъгъл пространство-времето, дава по-опростена и симетрична геометрична форма в сравнение с относително по-сложната сегашна разлика между СТО и ОТО?

Лошото при твоите подходи е, че поне в обясненията ти, ти не ползваш почти нищо от вече установените научни положения. В доста случаи измисляш твои неща за вече проверени и в относителностите, и в квантовата механика положения и човек въобще не успява да се ориентира, за какво точно говориш, независимо колко внимателно и с разбиране е чел научната литература. Само такива с много големи познания и много добро разбиране, като Скенер, успяват да се ориентират, какво по-точно се опитваш да кажеш и с какво от официалната наука съвпада повече или по-малко това нещо. Болшинството от останалите изцяло се объркваме и просто се отказваме да вникваме в написаното. Ето една съществена разлика в рамките на СТО! Когато от две ракети в покой една спрямо друга, едната изразходва гориво/енергия, ускори и след това започне да се движи инерционно спрямо другата, която не е претърпяла никакви изменения - останалата в покой ракета отчита като променено спрямо цялото си обкръжение (земна повърхност, върху която е изправена, околни сгради, дървета, планини, езера и т.н.) единствено започналото движение на другата ракета, от там отчита лоренцово скъсяване по посока на движението само на въпросната друга ракета. Всичко друго си е останало както преди (ако през цялото време това друго си остава относително неподвижно спрямо кацналата ракета). Обаче след разхода на гориво/енергия, ускоряването си и след това движението си по инерция, излетялата ракета ще отчете много по-голяма промяна от останалата в покой ракета. За излетялата ракета няма да се задвижи и да започне да се отдалечава спрямо нея самата само другата ракета, а ЦЯЛАТА ВСЕЛЕНА извън излетялата ракета - другата ракета заедно със Земята, дърветата и всичко останало по Земята, Луната, Слънчевата система и въобще - цялата останала Вселена извън излетялата ракета. И цялата останала Вселена извън излетялата ракета се скъсява лоренцово от нейна гледна точка и ѝ се забавят ходовете на всевъзможните часовници. Това въобще не е маловажна разлика и не може да се игнорира просто с твърдението, че както за останалата неподвижна ракета се движи и е скъсена лоренцово излетялата ракета, така и за излетялата ракета се ускорява и отдалечава зад нея, после прави един огромен завой, с който излиза пред нея и накрая отново я приближава цялата останала Вселена. Това не е толкова просто пренебрежимо различие, макар да е факт, че за изчисляването на релативистките ефекти, включително лоренцовото време, е необходима само скоростта на движение и в този вид сметка не участват никакви ускорения, завъртания, забавяния и други подобни. Имаме подобни резултати при движение на нещо спрямо друго (лоренцово скъсяване на дължината по посока на движението, лоренцово забавяне на часовниците на движещия се обект) и при пребиваване на нещо в даден ненулев гравитационен потенциал, ако не съм сгрешил правилната дефиниция (сплескване на обекта по посока на центъра на гравитационния източник и забавяне на часовниците му съобразно силата на потенциала). Както в случая с близнаците от СТО, така и в случая с близнаците от ОТО можем да кажем, че единия близнак (този в по-силния гравитационен потенциал на повърхността на Земята) изминава по-късия път през пространство-времето в сравнение с другия близнак (онзи, който се спуска гравитационно, по инерция, с ускорение, което не усеща, от Космоса към земната повърхност). Каква е причината за това разминаване между факторите и особеностите, отговорни за един и същи ефект в СТО и в ОТО (скъсяване на пътя през пространство-времето, скъсяване по посока на движението/сплескване към центъра на гравитационния източник, забавяне хода на часовниците)? Изглежда като някаква форма на завъртане на всички или поне на голяма част от процесите, перспективите, ъглите спрямо възприятията, което води до това разминаване и това не е нещо произволно и хаотично, а съвсем конкретно и прецизно. По подобен начин се различават и електромагнитните от гравитационните вълни - едните могат да се нарекат условно "сгъстени напречно" участъци от пространство-времето, които се движат със скоростта на светлината, а другите могат да се нарекат условно "сгъстени надлъжно" участъци от пространство-времето, които се движат със скоростта на светлината...

Ето ти един “парадокс”: Какво е различното на пространство-времето при СТО и ОТО, че един и същи ефект (“изчезване” на координатата на времето при сингулярност и при движение със скоростта на светлината - възможно преобразуване от времева на пространствена координата, до която ние нямаме достъп) се получава от две различни неща (“огъване”, кривина на пространство-времето в ОТО и “скъсяване”, “по-кратък път” при СТО)?

Защо мястото на моите коментари е точно тук! Нали тук говорите за парадокси (конкретно - тоя за близнаците)? Неизвестно защо се пропуска, че всичко това са Вселенски процеси, особености на състоянието и поведението на топологията на пространство-времето на Вселената (плоско, огънато, всевъзможни известни ни и неизвестни ни особености), на глобално и на локално ниво. Който иска да обясни реално всички тези “парадокси” (заглавието на темата) - трябва да подходи цялостно, с представяне на цялата взаимовръзка на нещата, както на глобално (макро-) така и на локално (микро-) ниво. Иначе, сега какво се получава? Един, втори, трети си измисля някакви неща и упорства за тях, Скенер, Гравити и един-двама други упорстват в показването на противоречията на измислиците с вече установените и потвърдените научно и практически положения и всичко цикли на едно сравнително повърхностно ниво, най-вече около отдавна изяснени “парадокси” около СТО (странно, защо не се измислят такова обилие от “парадокси” около ОТО и още повече около КЕД, ами всичко е главно около СТО?!!! ).

Нищо не игнорират, даже СТО много успешно е съчетана с квантовата механика в квантовата теория на полето. Само съчетаването на ОТО с КМ не се получава. Абсолютно всички процеси са особености и изменения в топологията на пространство-времето. От това зависят както процесите по СТО и ОТО, така и процесите в квантовата механика (вече се изясни, че всички особености на КМ могат да се опишат без никакви противоречия като някакъв сложен и все още зле разработен холографски механизъм, а пък от някои съображения, в някои ситуации, стрелата на времето може да се разглежда като още едно, четвърто пространствено измерение).

Нека го напиша още веднъж, но по-кратко: Това, което ние смятаме за един близнак, втори близнак, една ракита, втора ракета, Земята - всяко едно от тези неща е неизчислим брой от елементарни частици с почти непрекъснато проявяващи се техни точкови местоположения и с гигантски, "космически" отстояния помежду им, когато са оценявани от перспективата на техните мащаби.

Можем да започнем малко по-откъм основите. Какво значи "близнаци", "ракети", "наблюдатели", "движения"? Това значи - един голям, доста голям сбор атоми, които формират "близнаците", "ракетите" им, даже и Земята, ако двамата са застанали за снимка един до друг, до ракетите им, изправени една до друга (щото можеше и да си се реят дълбоко в Космоса, телепортирани от извънземни за експеримент как ще реагират, някъде между Млечния път и галактиката Андромеда, пак един до друг, заедно в една посока, летящи си по инерция в космическия мрак и уплашени и недоумяващи, какво им се е случило). Този огромен сбор атоми се състои от още по-огромен сбор атомни ядра и електрони, които електрони почти непрекъснато взаимодействат с фотони и това ги кара през много кратки отрязъци от време да се проявяват като точкови местоположения тук и там около ядрата, като почти непрекъснато си взаимодействат и с ядрата, чрез поток от виртуални фотони на електромагнитното взаимодействие. Ядрата също понякога са удряни от разни частици, което води до някои къде добри, къде не до там добри ефекти за съответните атоми... Всички тези безбройни "просветвания" на точкови местоположения на огромен брой електрони и кварки/протони/неутрони (прекалено чести, за да е в състояние човешкото възприятие дори да ги осмисли) стават на известни, микроскопични отстояния едни от други в пространство-времето (също твърде малки, за да може човешкото възприятие дори да си ги представи) и цялото това гигантско сборище от елементарни частици и квантови и релативистки процеси в крайна сметка се явява пред нашето възприятие (основно свързвано с очите ни) като телата на близнаците, ракетите, Земята (ако не са телепортирани от извънземни в дълбокия Космос). Ето тази сложна и динамична гмеж проявява релативистките ефекти и относителностите на СТО и ОТО и трябва да се има предвид, че от гледна точка на нещо с размерите на атом, отстоянията между ядра, електрони и атоми са в повечето случаи толкова огромни, колкото огромни ни се струват разстоянията между планетите, звездите и галактиките.

И в СТО няма парадокс, от твоята посока на разсъждение - няма случай, в който да не се усети ускорение или липса на ускорение (във филмчетата наистина прекаляват с отричането на факта, че не съществува възможност ускорението да не бъде усетено, когато го има /плавното ускорение, което е трудно за долавяне, но все пак може да се отчете от достатъчно чувствителен акселерометър е просто хитруване/ - не може да има ускорение и да не го усетиш или да няма ускорение, но ти да усетиш такова съвсем реално). Винаги, когато двама са били в покой един до друг - лесно ще има консенсус, кой от двамата е изразходвал енергия, чрез това е приложил сила и вследствие на тези двете се е ускорил до инерционно движение спрямо другия и при кой не е имало всичко изброено и той си е останал в същия покой, в който си е бил и преди това (във филмчетата са прекалили с отричането на това, за да покажат първостепенната роля на скоростта на движение чрез Лоренцовите трансформации в определянето на разликата на остаряване при налична асиметрията между двамата близнаци).

Парадоксът на близнаците го има и в СТО, и в ОТО - когато единия близнак е на повърхността на Земята, а другия е над него в Космоса, на геостационарна орбита, този на Земята ще остарява по-бавно. Щом единия близнак е на Земята, а другия се движи в Космоса, преди да се върне и да си сравнят атмните часовници - значи трябва да се има предвид и този ефект за по-точно изчисление. Казах ти - гледай пак внимателно последното филмче, там са дадени всякакви варианти, показва се значението на кривината (дали пространство-времето е плоско или огънато, в различни комбинации) и дори споменават, че при плоско пространство-време не може да се мине без ускорение.