Станислав Янков

За движението си светлината (както и абсолютно всичко друго, което си се движи по инерция и не се сблъсква по пътя си с нищо) не изразходва никаква енергия и ако не среща нищо по пътя си - може да си се движи така до безкрайност. Според мен!

И къде в ОТО се казва, че ускорението може да доведе до надсветлинни скорости? Покажи ми този текст, например в Уики-то или на което и да било друго сериозно място. Веднага щом ми покажеш сериозен текст, според който ОТО казва, че гравитацията може да ускори нещо (например светлина, която и преди това си се движи със скоростта на светлината) до надсветлинна скорост - ще призная, че ОТО е грешна.

Какво от това, след като нищо не може да надхвърли скоростта на светлината. Ако ти имаш кола, която развива 100 км/ч и си тръгнал по писта, по която принципно могат да се развият и 400 км/ч - ще развиеш ли 400 км/ч с твоята кола с до 100 км/ч, само защото пистата ти позволява това?! Законът за ускорението работи до достигането на скоростта на светлината. След това няма значение какво е ускорението, защото няма как да развиеш повече (виж примера с пистата и с колата ти). Сложи лед на котлон и после напиши тук, какво се е случило след известно време.

Добре! Да приемем, че разликата в гравитацията между горната и долната част на тялото няма да го разкъса и че ще си остане цял почти до хоризонта на събитията. Ами със светлината какво правим? Тя ще си се движи със скоростта на светлината и според външния наблюдател и за няколко светлинни години ще си пресече хоризонта на събитията. На нея кое ще ѝ попречи да го направи (светлината е материална енергия като всяка друга енергия и пълни черната дупка с енергия, както всяка друга погълната от черната дупка енергия)?

И как ще успееш да се движиш по-бързо от светлината, след като чудовищната гравитация ще те е изпарила много преди да достигнеш дори до хоризонта на събитията и ако въобще успееш да достигнеш скоростта на светлината - ти ще си бил изпарен до светлина, за да стане това (примерно - чрез някаква форма на анихилация или чрез друг процес от времето на ранната Вселена, преди масивната материя)? Пак ти напомням, че ти ще бъдеш смлян до неутрони дори на повърхността на неутронна звезда, а при черните дупки е още по-драматично.

Скоростта при безкрайно ускорение е скоростта на светлината - според ВСИЧКИ теории скоростта на светлината не може да се надхвърли, значи - достига се скоростта на светлината и след това си продължава със скоростта на светлината, каквото и да е ускорението (ако ще и две безкрайности да беше).

И според ОТО, и според СТО всичко може да се ускорява до и да се движи максимум със скоростта на светлината. Дори и ОТО, и СТО СПЕЦИАЛНО ЗАБРАНЯВАТ движение с надсветлинни скорости. Позволява такова нещо само разширението на Вселената, но това е коренно различен процес от гравитацията. Къде тука се говори за надсветлинни скорости?! Светлината в черната дупка без проблем може да си се ускорява безкрайно, защото винаги ще си се движи със скоростта на светлината (там ще има някакви сложни игри със синьото отместване на светлината и с нейната енергия). А пък всичко останало масивно най-вероятно се раздробява, много преди да достигне хоризонта, с неговото безкрайно ускорение. Ти не би издържал дори налягането на повърхността на неутронна звезда - моментално и ти самия ще станеш на неутрони, а това гарантира, че няма да си жив.

Всичко това с какво забранява на остатъците от падащия, жив или мъртъв, след много-много-много време от гледна точка на външния наблюдател, да пресекат хоризонта на събитията и да продължат да падат към центъра на черната дупка (право или по-спирала - това вече са детайли)? Има само един начин падащата към черната дупка материя да не може да пресече хоризонта на черната дупка навътре към центъра ѝ, независимо след колко много време от гледна точка на външен наблюдател и това е - по някакъв начин въртенето на енергиите на черната дупка по хоризонта ѝ да "издухва" всичко навлязло в нея така, че да променя посоката му на такава по повърхността на хоризонта, с останалото въртене. И това се отнася и за светлината, която според всякакъв наблюдател (външен и вътрешен за черната дупка) си се движи със скоростта на светлината. Кой е този забраняващ процес от гледна точка на ОТО или на останалата физика? Защото и според външен наблюдател светлината ще си навлезе много бързо в черната дупка, със скоростта на светлината. Тук много-много години няма да са нужни, само външният наблюдател няма да може да го види (както не би могъл да види и всичко друго от един момент нататък, защото тогава и космически кораб с човек в него, ако излъчваше толкова устойчиво към външен наблюдател, щеше да се изпари през всичките години, много преди да достигне хоризонта на черната дупка).

Ако има отрицателна кривина между две масивни звезди (примерно), като на онази картинка - между тях също трябва да има разширение и при такова изразено "отрицателно" вдлъбване, това разширение трябва много лесно да може да се регистрира. При Вселената разширението е между галактиките, не вътре в галактиките, между техни съставляващи.

Хубаво тогава! Черните дупки са процес, при който атомите на звездите се преобразуват на неутрони, но понеже гравитацията е много силна и отблъскването между неутроните не може да удържи - свиването продължава до черна дупка. Какво пречи на тези неутрони на звездата да продължат да потъват и отвъд хоризонта на събитията? И щом не искаш да кажеш, кое пречи на фотоните да пресекат хоризонта и да продължат да потъват към центъра на масата на черната дупка, тогава - какво ще попречи на една сачма или на топка за боулинг (или пък на остатъците от тяхното раздробяване до неутрони или до кварк-глуонна плазма), насочени право към центъра на сферата на черна дупка, да пресекат хоризонта на събитията и да продължат да си потъват към центъра, със скоростта на светлината? Ако пресичането на хоризонта на черната дупка задължително налага да се надхвърли скоростта на светлината - какво в ОТО налага това?!

Нематериални неща на тоя свят няма. Абсолютно всичко е изградено от сложни (и недостатъчно добре разбрани) състояния на материята на пространство-времето, което е материята на всичко съществуващо - от празното (плоско) пространство, до масивните частици и до бозоните, полетата и вълните. Освен това, в един момент след Големия взрив цялата масивна материя е била във формата на кварк-глуонна плазма и е "кондензирала" до част от познатите химически елементи чак по-късно, с изстиването на Вселената. Преди кварк-глуонната плазма, докато Вселената е била още по-гореща, състоянието на материята е било още по-"нематериално" ("изпарено"). При анихилация масивната материя се превръща в електромагнитно лъчение (високо-енергийни, гама-кванти). В неутронните звезди атомите се превръщат в неутрони (заради сплескването електроните на атомите се съединяват с протоните в ядрото и се превръщат в неутрони). Въобще - има много неща, в които могат да се превърнат атомите и то, още преди да са достигнали хоризонта на черната дупка. И пак питам, какво забранява на попадналите в черната дупка фотони, които при навлизането си са се движили право към центъра на нейната черна сфера (ако има такава), да продължат да си навлизат със скоростта на светлината и "навътре", във "вътрешността" отвъд хоризонта на събитията? Те само не могат да излязат отново навън, преди черната дупка да се изпари изцяло в някакво необозримо, много далечно бъдеще. Какво забранява да продължат да навлизат "навътре" в сферата на черната дупка, пресичайки хоризонта на събитията?

Защо да не може да се движи "вътре" със скоростта на светлината, разчленен преди това, до достигането си до хоризонта, на основните съставни части на материята (например - до някакви много-високоенергийни фотони, гама-лъчи или нещо подобно)? Скоростта на светлината не може да се надхвърля, но движението с нея е напълно възможно (фотони, глуони, теоретичните гравитони, полета, вълни...).

Ники, къде точно се твърди, че нищо не може да продължи да пада във вътрешността на сферата на черна дупка и с какво се изключва тази възможност? Аз си мисля за варианти такава вътрешност на сфера просто да липсва (да изглежда като нещо подобно на "сфера" само от позицията на външни за черната дупка наблюдатели, но всъщност да е кръгъл или елипсовиден, заради въртенето на черната дупка, диск, чиито стени са слепени една с друга - нещо подобно на монета), но не съм срещал ясно и безусловно обяснение, защо КАТЕГОРИЧНО не може да има "вътре в сферата" на черната дупка. Освен това, за да няма такова "вътре", трябва да има някакви безусловни процеси, които да налагат подобен резултат. И не забравяй, че "отрицателна" кривина обикновено значи разширение и там, където смяташ, че има "отрицателна" кривина - там би трябвало да има съвсем регистрируемо, съобразно откроимостта на "отрицателната долина" разширение на пространство-времето.

Аз не успявам да я откроя. Още повече, че пространство-времето е изключително гъвкаво, повратливо и многопластово (без проблем се наслагват множество различни пластове един в друг). В един и същи момент спрямо твоето възприятие могат да се движат безброй неща, всяко със своя уникална скорост/дължина/време и в същия този момент ти възприемаш цялото това безкрайно разнообразие наведнъж. Какво по-точно представлява онова едно и също нещо в основата, което можеш да възприемаш по такъв безкраен брой различни начини наведнъж, че и на две големи различни категории - особеностите по СТО и особеностите по ОТО?!

Чак за такива детайли - коя част от тялото кога започва и спира да се удължава/скъсява при забавяне/ускоряване - аз не съм достатъчно подготвен да обсъждам. Скенер и Гравити са правилните хора за обсъждане на такива детайли. Засега мен ме интересува повече по-общия план и какво точно се преобръща на фундаментално ниво, за да стане от СТО ОТО. Разбирането ми за ускоряванията и забавянията в СТО се ограничава до извода, че когато конкретно ти тръгнеш да променяш скоростта ти спрямо нещо (все едно нагоре или надолу) - това налага да се промени скоростта на всяка една частица от тялото ти спрямо всичко останало масивно в цялата Вселена (безмасовите неща си се движат винаги с една и съща скорост спрямо теб и спрямо всичко друго - скоростта на светлината). Тоест - твоята маса променя скоростта си спрямо движенията на цялата останала маса на Вселената. Това е и причината да е трудна всяка промяна на инерционното движение и да изисква разход на енергия.

И този цитат от Скенер какво общо има с това, за което говорим ние с теб?! Скенер говори за начина на протичане на конкретна промяна на скоростта между два или повече обекта, описва последователност на протичане на процесите в един конкретен случай, а двамата с теб обсъждаме въпроса по принцип, обсъждаме какво става в един случай (с увеличаването на скоростта) и какво става във втори, противоположен случай (с намаляването на скоростта). С теб не гледаме в един и същи случай коя част на тялото ще тръгне първа и коя втора и съответстващите ефекти. За конкретен, ЕДИНСТВЕН извод за скъсяване или удължаване ние гледаме само две неща - дали скоростта се увеличава или намалява и дали разглеждаме два обекта, които се движат в нещо (стая, тунел, Вселена) или разглеждаме един обект и нещото, в което той се движи (стая, тунел, Вселена) като втори обект.

Скъсяването и удължаването на дължината по посока на движението си имат съвсем конкретни моменти, когато можеш да ги ползваш в СТО. Това не е възможност на избор или прищявка. Увеличава единия от два обекта скоростта си на движение спрямо другия - всеки от двата обекта регистрира разстоянието между елементарните частици на другия обект скъсено (разбирай - регистрира другия обект като цяло скъсен). Намалява единия от два обекта скоростта си на движение спрямо другия - всеки от двата обекта регистрира разстоянието между елементарните частици на другия обект удължено (разбирай - регистрира другия обект като цяло удължен). Нямаш вариант, при който да се увеличи скоростта на движение между теб и друг обект и ти да можеш да избираш, дали да го смяташ за скъсен или за удължен. Или пък, дали ти него да смяташ за скъсен, а той теб за удължен. Скъсяването на дължината по посока на движението идва с увеличаването на скоростта на взаимното движение един спрямо друг, а удължаването идва с намаляването на скоростта на взаимното движение един спрямо друг. Тук други варианти за избор няма.

Когато двама души стоят неподвижно един срещу друг и се гледат - всичките им размери, на всеки от двамата, трябва да са оригиналните им размери в покой (разстоянията между всичките атоми, които изграждат телата им). Ако единия от двамата започне да скача - всеки от двамата ще вижда/изчислява другия скъсен, по-нисък, заради движението нагоре-надолу. Затова, когато си неподвижен - всичките ти размери ще са еднакви, включително и височината ти и ако размерът на твоя корем можеш да увеличиш доста бързо, просто като се нахраниш обилно, то с височината ти въобще не е чак толкова просто. И след като толкова много харесваш удължаването - след като подскачащия нагоре-надолу престане да го прави и отново застане неподвижно пред другия, тогава всеки от двамата ще регистрира другия удължен, отново със старата му височина в покой. Ти искаш да включиш удължаванията по някакъв прекалено сложен начин, който още повече да обърква и така сложната за описание картина на релативистките ефекти.

Хитруваме ли? Тогава, да те запитам така: Кое точно изчисление по СТО ти казва, че ти, когато и да било, имаш различна височина от твоя гледна точка (спрямо теб самия ти винаги си си в покой - не може краката ти да хукнат нанякъде около теб, докато останалата част от тялото ти си седи неподвижно на дивана), пък било то и с твърде малки стойности, за да бъдат измерени успешно? Нищо не се удължава, още по-малко метъра, защото за да се измериш успешно - метърът трябва да е неподвижен от твоя гледна точка, както и ти самия...

Хм! Не може да си сигурен?! Кога си се измервал ту с височина 180 сантиметра, ту с височина 163 сантиметра, ту с височина 213 сантиметра и така - всеки ден с различна височина (размера на талията и на други части от тялото не можем да ползваме, знеш защо - фитнес или пък обилни хапвания, следвани от сериозни затлъстявания...)?! Конфигурацията електромагнитни вълни, гравитационни вълни, полета, взаимодействия с каква скорост се движат?! Логиката, когато ти се ускориш, да се скъсява външния за тебе свят (когато се гледа от твоята гледна точка, а не от гледната точка на външния за тебе свят, останалата Вселена извън теб) е тази, че в този случай ти си наблюдателят. Пространство и време се появяват с формирането на твоето съзнание, докато все още се развиваш в майчината утроба. И след това, посредством логичните разсъждения, ти осъзнаваш, че принципно, за всички живи същества от твоя тип, а и не само за тях, пространството (трите му измерения) и ентропията (стрелата на времето) започват, от базата на сегашните научни достижения, с Големия взрив. Начина, по който ти възприемаш като човешки организъм, е равно-важен на всичко извън твоето съзнание, което ти възприемаш. Принципно, цялата ни Вселена наподобява невъобразимо гигантска черна дупка, която или се е изпарила и вследствие на това “експлодирала” като Голям взрив, или е започнала да поглъща външна материя и от там да се разширява и всичко останало след Големия взрив. На всичкото отгоре, засега не изключвам възможността Вселената ни да е разширяващ се хоризонт на супергигантски черна дупка, вследствие на поглъщане на външна материя. Но самият този хоризонт, включително и за нас, да е двуизмерен диск/елипса (сфера без вътрешност, с вплетени една в друга “стени”), като “въртенето” му в подобна двуизмерна форма да дава вакуумните квантовомеханични флуктуации на околопланкови дължини, а пък третото измерение да е разширението от поглъщането на новопостъпващата “отвън”, “раздробена до основи” нова материя/енергия.

За теб твоите размери (разстоянията между атомите на твоето тяло) не се променят, каквото и да правиш от гледна точка на другите. Може да има за теб някакви осезаеми промени по време на ускорения и забавяния, но тези промени са временни, само докато протичат тези ускорения и забавяния, иначе за тебе всичко си е идентично като в покой, защото във всички случаи, различни от ускорения и забавяния ти си си в покой. Обаче, ако се разминават на обозрими разстояния пет космически кораба, които се движат равномерно и праволинейно и от които ти считаш твоя за такъв в покой, вторият се движи със 100 км/ч спрямо теб и той също счита себе си в покой, третият се движи с 500 км/ч спрямо теб и той също счита себе си в покой, четвъртият се движи с 5000 км/ч спрямо теб и той също счита себе си в покой, а петият се движи с 50000 км/ч спрямо теб и той също счита себе си в покой и говорим за съвсем идентични космически кораби, когато са кацнали неподвижно един до друг на Земята (като на изложение) - тогава ти и вторият кораб, всеки от двама ви, ще счита другия малко по-къс от себе си (докато са кацнали един до друг на Земята са съвсем еднакви, по калъп), ти и третия, всеки от двама ви, ще счита другия за още по-къс от себе си, ти и четвъртия, всеки от двама ви, ще счита другия за още-още по-къс от себе си и ти и петия, всеки от двама ви, ще счита другия за още-още-още по-къс от себе си. Всичко е много персонално при различните скорости на движение един спрямо друг в един и същи момент и нещата се унифицират (стават съвършено еднакви за всички) само при движение със скоростта на светлината. По абсолютно същия начин имаш всевъзможни маси в покой на всякакви неща, с най-разнообразни гравитационни прояви едни спрямо други и нещата се унифицират за всички само при достигане на достатъчно маса за сингулярност. Имаш един и същи ефект - забавяне хода на часовниците (удължаване отрязъка време) и скъсяване на дължината - в две различни, но същевременно и подобни ситуации - увеличаване на скоростта на движение спрямо твоето възприятие до скоростта на светлината и приближаване към центъра на масата до сингулярност. Става един вид “завъртане” на процесите на пространство-времето спрямо възприятието ти (и не само спрямо твоето, което говори за фундаменталността на процеса), при което едно и също нещо (забавянето на хода на часовниците и скъсяването на дължините) става по два много различни начина. И това не е “завъртане на 180 градуса” (да наблюдаваш забавяне на часовниците и скъсяване на дължината с намаляването вместо с увеличаването на скоростта спрямо теб), а е промяна от по-друго естество (“завъртане на 90 градуса”) - промяната на скоростта се заменя с приближаването до центъра на масата. Има един общ, фундаментален процес, който като го възприемаш от две коренно различни перспективи - получаваш СТО и ОТО.

Случва се паралелно, едновременно (като едновременното възприемане на трите различни пространствени измерения), но са два коренно различни процеса - досега не са се наблюдавали “прескачания” с времето на нещо, което се движи съобразно СТО, изведнъж да се превръща в гравитация (проява по ОТО) и после пак да се връща към движение по СТО (като в квантовия свят, където електрон да става на фотон и после пак на електрон). Имаме няколко ключови феномена - проявите по СТО, проявите по ОТО, ентропията (стрелата на времето), трите пространствени измерения и квантовите неопределености - и всичките изброени имат някакъв непознат генезис на най-фундаментално ниво. Очевидно, във фундаментален план стават твърде много все още непознати за нас неща! Има все още множество неразкрити фундаментални взаимозависимости.

Може би първо трябва да се уверим, че въобще има някакви разстояния между “стените” на хоризонта на черна дупка. Че не става дума за двуизмерен диск с две сплетени една с друга страни, които представят въртенето на диска (черната дупка) около оста му чрез взаимното им разминаване в една и съща плоскост (двуизмерната плоскост на диска). Например частиците да са движения в едната посока, а античастиците - движения в противоположната посока по диска.

За такова нещо май би трябвало първо да открият антигравитация и да видят от какво се поражда! Защото, принципно, гравитацията представлява условно “завъртане” спрямо човешкото възприятие на релативистките ефекти на СТО “на 90 градуса”. Имаш един и същи ефект - забавяне на хода на часовниците и скъсяване на дължините, - но при СТО този ефект се получава от движението с някаква скорост спрямо наблюдателя (“затварянето на ножицата” към диагонала с увеличаването на скоростта при диаграма на Минковски, до достигане на скоростта на светлината върху въпросния диагонал), а при ОТО (гравитацията) се получава от прилижаването към центъра на масата. Всичко е една игра на пространство-времето спрямо човешкото възприятие от две много различни перспективи (тази на СТО и тази на ОТО, гравитацията и масата), “завъртени” една спрямо друга “на 90 градуса” (условно казано) и практически ти питаш, кой е “превключвателя” между тези две перспективи на възприятие.