Станислав Янков

Няколко интересни съображения! Понеже се затрудняваме да оперираме с особеностите на времето (отрязъците време, различните ходове на различните часовници) в съчетание с тези на пространството, които са ни много по-нагледни, присъщи и удобни - винаги, когато разсъждаваме относно особености на пространство-времето, трябва да си даваме много ясна сметка, кога и как деформациите на пространство-времето се проявяват като ефекти върху хода на времето (скъсяване, свиване, при което часовниците тиктакат по-бърза и удължаване, разширяване, при което часовниците тиктакат по-бавно) и кога и как се проявяват като ефекти върху пространството (скъсяване, удължаване). В крайна сметка, подобен анализ на топологията и поведението, на деформациите на пространство-времето води до разбиране и на наблюдаваните физически процеси - притегляне, отблъскване, свиване, разширение. Топологията на пространство-времето, кривината (плоска или огъната) формира два различни подхода в два различни случая - СТО при плоска топология (отсъствие на кривина) и ОТО при огъната топология (наличие на кривина). Всичко това лежи в основата на правилното определяне на по-къс или по-дълъг път през пространство-времето и от там - кой от двама близнаци ще остарее повече от другия накрая. За по-дълбоко навлизане в различията при СТО (плоско пространство-време) и при ОТО (огънато пространство-време, с наличие на кривина) може да помогне по-задълбочено разглеждане на един и същи ефект, който го има и при двете теории - зануляването на координатата на времето. При СТО ходът на часовниците спира, когато бъде достигната скоростта на светлината във вакуум, тя е една и съща според всички и всичко едновременно и не може да бъде надхвърляна. В същото време, при ОТО ходът на часовниците спира в сфера с радиус на Шварцшилд, където цялата маса/енергия е концентрирана в точка в центъра на сферата и там всякакви маси могат да станат черни дупки, стига да бъдат концентрирани в съответното им пространство с радиус на Шварцшилд. Интересно е също, че както скоростта на светлината е еднаква за всички наблюдатели едновременно, така и масата в покой също е еднаква за всички едновременно, както и гравитационната константа също. Ето тук някъде се крие отговора на въпроса, по какъв по-точно начин се измества фокуса, перспективата на възприятията, за да се измени като причина за зануляване на координатата на времето движението с еднаква за всички и невъзможна за надхвърляне скорост на светлината във вакуум, с нулева маса при СТО към еднаква за всички маса в покой в центъра на сфера с радиус на Шварцшилд, което може да се постигне с произволни маси (коренно различно от само едната и непреодолима скорост на светлината) при ОТО. Ако някой е срещал място, където по-подробно да са представени някакви подобни разсъждения - ще съм благодарен да го сподели. Ще се спести много време в излишно лутане и преоткриване на топлата вода, която някъде другаде вече да е открита. И като стана на въпрос - възможно ли е елементарните частици (поне тези с маса в покой) да са микроскопични черни дупки? Имаме ненулеви маси на електрони, кварки и т.н., концентрирани в идеални точки, пространство без размери, значи - черни дупки!

Знаеш ли, защо се получава така? Защото всичките са се вторачили в частиците (курпускулите) и още по-специално в тяхната регистрация, а регистрациите на частици са епизодични прояви. Същността са полетата и техните разнородни взаимодействия, защото полетата са разпространени по цялата Вселена. Полетата СА Вселената - различните планове, пластове, перспективи, плоскости на пространство-времето на Вселената. От полетата (квантово-механичните) произтичат епизодичните измерими характеристики като частици. И частиците не се образуват и изчезват (операторите на сътворението и разрушението означават друго нещо), а си съществуват постоянно, като определени съчетания от полета в цялата Вселена - под форма, различна както от вълна, така и от частица, както точно е отбелязвано и в този форум.

Проблемите с цялата тази работа идват от голямата разлика при възприемането на пространствените и на времевото измерение. Когато виждаш, не си сляп, ти виждаш напред-назад, наляво-надясно, нагоре-надолу. Дори когато си сляп - пак можеш да се движиш в тези три посоки и лесно да си дадеш сметка за тяхното съществуване. Трите пространствени измерения са ти буквално пред очите, непрекъснато. За сметка на това, движението ти през времето въобще не е толкова директно осезаемо, макар все пак да не е чак такава драма, човек да си дава сметка за последователното протичане на събитията едно след друго, последователно, от минало към бъдеще. Точно заради тази натрапчивост на трите пространствени измерения и завоалираността на времевото, човек лесно бърка събития и деформации в пространство-времето като такива само в пространството. От точно същото идваше и при мен доскорошната трудност, да не си представям “огъванията” на пространство-времето като огъвания само на пространството. Още не съм отвикнал изцяло от тази заблуда, макар вече по-лесно да се коригирам.

Ако ти си този близнак, след като се ускориш почти до скоростта на светлината - ще ти се скъси цялата Вселена (еквивалентно, НО НЕ ИДЕНТИЧНО, на твое задържане на едно място, с разход от теб на гориво/енергия, във вид гравитационно поле). Само ти и кораба ти ще си останете същите, както преди излитането. А пък, ако Малоум още не успява да си представи квантовата механика в действие - да си представи един неподвижен облак от светулки пред него. Знаем как мигат светулките, само в този облак те са много мънички, много сгъстени от нашите мащаби (от техните мащаби разстоянията дори само между ядрата и електроните им са гигантски, направо космически, което не пречи в един миг електрон да “присветне” от тази страна на ядрото, а в следващия миг вече да “присветне” от другата му страна), безброй точкови “присвятквания” в рамките на облака - толкова гъсти и чести, че на нас ни изглеждат като едно масивно, неподвижно тяло (примерно - камък, който си лежи на улицата до нас). И всичко в рамките на облака (атоми, молекули, “решетки”) е в непрекъснато движение и трептене, което ние не можем да забележим...

Скенер, ние възприемаме чрез попадналата в очите ни светлина. В едни случаи тя е отразена слънчева (лунна и звездна нощем) светлина, а в други случаи се излъчва от самите наблюдавани обекти (например - по един прожектор в началото и края на обекта по посока на движението му). Играе ли някаква допълнителна роля за разминавания в сравнение със същия обект в покой крайната скорост на светлината, някакви допълнителнителни ефекти към лоренцовото скъсяване или там са само доплеровите ефекти (посиняваща при приближаването на наблюдавания подвижен обект и почервеняваща при отдалечаването му)?

Ама, какви шантавизми?! Веднъж като успееш да разбереш в дълбочина теориите на относителността и квантовата механика - те въобще не са чак толкова сложни и непроницаеми. Въпросът е само, кога ще успееш (ако въобще успееш - не на всеки се удава) да достигнеш до осъзнаването. Преди този момент на първото осъзнаване всичко е страшно сложно и неразбираемо, а след него вече става съвсем логично и очевидно и даже започваш да се чудиш, как ти сам не си успял да прозреш нещо толкова ясно и последователно. Ето ти квантовата механика! Какво толкова сложно за осъзнаване има, че на този етап от знанията в основата лежат редица повече или по-малко точно описани полета, всички до едно обхващащи цялата Вселена и различните взаимодействия между тези полета в различни участъци на Вселената водят до комбинации на техните стойности, които ние възприемаме като епизодични прояви на точкови местоположения на частици или пък на техни скорости на движения и така нататъка, съгласно КМ... Понеже нашето съзнание не е в състояние да възприеме толкова бързи процеси един след друг - на нас почти непрекъснатото просветване на местоположения на огромен брой частици ни изглежда като голям, масивен, “неподвижен”, “материален” обект - човек, кола, слон, мишка, камион, химикал, прашинка... Или пък двете теории на относителността! При тях всичко е игра на различни разминавания на отрязъците време спрямо отрязъците пространство. Става дума за определени форми на геометрични проявления, наблюдението им от различни перспективи. Например, при движение на две неща едно спрямо друго, става завъртане по диагонал на координатната система (рамката, перспективата, плоскостта) на подвижния обект спрямо неподвижния (всеки от двата смята себе си за неподвижния) и поради това системата на неподвижния обект е с координати под 90 градуса една спрямо друга, а при тази на подвижния обект двете му координати се събират все повече от двете страни към светлинната линия по средата (тя е по диагонал, 45 градуса, спрямо неподвижното 90-градусово разположение на координатите). Подобна (но не точно същата) геометрична промяна, този път под формата на прословутото “огъване”, се описва и при ОТО. Обаче, както един кръг като го гледаш отблизо изглежда по един начин (почти права линия), ако го гледаш отдалеч изглежда по друг начин (кръг), ако го гледаш завъртян по диаметъра му изглежда по трети начин (елипса), то аз се питам - погледнато от каква позиция, перспектива, ъгъл пространство-времето, дава по-опростена и симетрична геометрична форма в сравнение с относително по-сложната сегашна разлика между СТО и ОТО?

Лошото при твоите подходи е, че поне в обясненията ти, ти не ползваш почти нищо от вече установените научни положения. В доста случаи измисляш твои неща за вече проверени и в относителностите, и в квантовата механика положения и човек въобще не успява да се ориентира, за какво точно говориш, независимо колко внимателно и с разбиране е чел научната литература. Само такива с много големи познания и много добро разбиране, като Скенер, успяват да се ориентират, какво по-точно се опитваш да кажеш и с какво от официалната наука съвпада повече или по-малко това нещо. Болшинството от останалите изцяло се объркваме и просто се отказваме да вникваме в написаното. Ето една съществена разлика в рамките на СТО! Когато от две ракети в покой една спрямо друга, едната изразходва гориво/енергия, ускори и след това започне да се движи инерционно спрямо другата, която не е претърпяла никакви изменения - останалата в покой ракета отчита като променено спрямо цялото си обкръжение (земна повърхност, върху която е изправена, околни сгради, дървета, планини, езера и т.н.) единствено започналото движение на другата ракета, от там отчита лоренцово скъсяване по посока на движението само на въпросната друга ракета. Всичко друго си е останало както преди (ако през цялото време това друго си остава относително неподвижно спрямо кацналата ракета). Обаче след разхода на гориво/енергия, ускоряването си и след това движението си по инерция, излетялата ракета ще отчете много по-голяма промяна от останалата в покой ракета. За излетялата ракета няма да се задвижи и да започне да се отдалечава спрямо нея самата само другата ракета, а ЦЯЛАТА ВСЕЛЕНА извън излетялата ракета - другата ракета заедно със Земята, дърветата и всичко останало по Земята, Луната, Слънчевата система и въобще - цялата останала Вселена извън излетялата ракета. И цялата останала Вселена извън излетялата ракета се скъсява лоренцово от нейна гледна точка и ѝ се забавят ходовете на всевъзможните часовници. Това въобще не е маловажна разлика и не може да се игнорира просто с твърдението, че както за останалата неподвижна ракета се движи и е скъсена лоренцово излетялата ракета, така и за излетялата ракета се ускорява и отдалечава зад нея, после прави един огромен завой, с който излиза пред нея и накрая отново я приближава цялата останала Вселена. Това не е толкова просто пренебрежимо различие, макар да е факт, че за изчисляването на релативистките ефекти, включително лоренцовото време, е необходима само скоростта на движение и в този вид сметка не участват никакви ускорения, завъртания, забавяния и други подобни. Имаме подобни резултати при движение на нещо спрямо друго (лоренцово скъсяване на дължината по посока на движението, лоренцово забавяне на часовниците на движещия се обект) и при пребиваване на нещо в даден ненулев гравитационен потенциал, ако не съм сгрешил правилната дефиниция (сплескване на обекта по посока на центъра на гравитационния източник и забавяне на часовниците му съобразно силата на потенциала). Както в случая с близнаците от СТО, така и в случая с близнаците от ОТО можем да кажем, че единия близнак (този в по-силния гравитационен потенциал на повърхността на Земята) изминава по-късия път през пространство-времето в сравнение с другия близнак (онзи, който се спуска гравитационно, по инерция, с ускорение, което не усеща, от Космоса към земната повърхност). Каква е причината за това разминаване между факторите и особеностите, отговорни за един и същи ефект в СТО и в ОТО (скъсяване на пътя през пространство-времето, скъсяване по посока на движението/сплескване към центъра на гравитационния източник, забавяне хода на часовниците)? Изглежда като някаква форма на завъртане на всички или поне на голяма част от процесите, перспективите, ъглите спрямо възприятията, което води до това разминаване и това не е нещо произволно и хаотично, а съвсем конкретно и прецизно. По подобен начин се различават и електромагнитните от гравитационните вълни - едните могат да се нарекат условно "сгъстени напречно" участъци от пространство-времето, които се движат със скоростта на светлината, а другите могат да се нарекат условно "сгъстени надлъжно" участъци от пространство-времето, които се движат със скоростта на светлината...

Ето ти един “парадокс”: Какво е различното на пространство-времето при СТО и ОТО, че един и същи ефект (“изчезване” на координатата на времето при сингулярност и при движение със скоростта на светлината - възможно преобразуване от времева на пространствена координата, до която ние нямаме достъп) се получава от две различни неща (“огъване”, кривина на пространство-времето в ОТО и “скъсяване”, “по-кратък път” при СТО)?

Защо мястото на моите коментари е точно тук! Нали тук говорите за парадокси (конкретно - тоя за близнаците)? Неизвестно защо се пропуска, че всичко това са Вселенски процеси, особености на състоянието и поведението на топологията на пространство-времето на Вселената (плоско, огънато, всевъзможни известни ни и неизвестни ни особености), на глобално и на локално ниво. Който иска да обясни реално всички тези “парадокси” (заглавието на темата) - трябва да подходи цялостно, с представяне на цялата взаимовръзка на нещата, както на глобално (макро-) така и на локално (микро-) ниво. Иначе, сега какво се получава? Един, втори, трети си измисля някакви неща и упорства за тях, Скенер, Гравити и един-двама други упорстват в показването на противоречията на измислиците с вече установените и потвърдените научно и практически положения и всичко цикли на едно сравнително повърхностно ниво, най-вече около отдавна изяснени “парадокси” около СТО (странно, защо не се измислят такова обилие от “парадокси” около ОТО и още повече около КЕД, ами всичко е главно около СТО?!!! ).

Нищо не игнорират, даже СТО много успешно е съчетана с квантовата механика в квантовата теория на полето. Само съчетаването на ОТО с КМ не се получава. Абсолютно всички процеси са особености и изменения в топологията на пространство-времето. От това зависят както процесите по СТО и ОТО, така и процесите в квантовата механика (вече се изясни, че всички особености на КМ могат да се опишат без никакви противоречия като някакъв сложен и все още зле разработен холографски механизъм, а пък от някои съображения, в някои ситуации, стрелата на времето може да се разглежда като още едно, четвърто пространствено измерение).

Нека го напиша още веднъж, но по-кратко: Това, което ние смятаме за един близнак, втори близнак, една ракита, втора ракета, Земята - всяко едно от тези неща е неизчислим брой от елементарни частици с почти непрекъснато проявяващи се техни точкови местоположения и с гигантски, "космически" отстояния помежду им, когато са оценявани от перспективата на техните мащаби.

Можем да започнем малко по-откъм основите. Какво значи "близнаци", "ракети", "наблюдатели", "движения"? Това значи - един голям, доста голям сбор атоми, които формират "близнаците", "ракетите" им, даже и Земята, ако двамата са застанали за снимка един до друг, до ракетите им, изправени една до друга (щото можеше и да си се реят дълбоко в Космоса, телепортирани от извънземни за експеримент как ще реагират, някъде между Млечния път и галактиката Андромеда, пак един до друг, заедно в една посока, летящи си по инерция в космическия мрак и уплашени и недоумяващи, какво им се е случило). Този огромен сбор атоми се състои от още по-огромен сбор атомни ядра и електрони, които електрони почти непрекъснато взаимодействат с фотони и това ги кара през много кратки отрязъци от време да се проявяват като точкови местоположения тук и там около ядрата, като почти непрекъснато си взаимодействат и с ядрата, чрез поток от виртуални фотони на електромагнитното взаимодействие. Ядрата също понякога са удряни от разни частици, което води до някои къде добри, къде не до там добри ефекти за съответните атоми... Всички тези безбройни "просветвания" на точкови местоположения на огромен брой електрони и кварки/протони/неутрони (прекалено чести, за да е в състояние човешкото възприятие дори да ги осмисли) стават на известни, микроскопични отстояния едни от други в пространство-времето (също твърде малки, за да може човешкото възприятие дори да си ги представи) и цялото това гигантско сборище от елементарни частици и квантови и релативистки процеси в крайна сметка се явява пред нашето възприятие (основно свързвано с очите ни) като телата на близнаците, ракетите, Земята (ако не са телепортирани от извънземни в дълбокия Космос). Ето тази сложна и динамична гмеж проявява релативистките ефекти и относителностите на СТО и ОТО и трябва да се има предвид, че от гледна точка на нещо с размерите на атом, отстоянията между ядра, електрони и атоми са в повечето случаи толкова огромни, колкото огромни ни се струват разстоянията между планетите, звездите и галактиките.

И в СТО няма парадокс, от твоята посока на разсъждение - няма случай, в който да не се усети ускорение или липса на ускорение (във филмчетата наистина прекаляват с отричането на факта, че не съществува възможност ускорението да не бъде усетено, когато го има /плавното ускорение, което е трудно за долавяне, но все пак може да се отчете от достатъчно чувствителен акселерометър е просто хитруване/ - не може да има ускорение и да не го усетиш или да няма ускорение, но ти да усетиш такова съвсем реално). Винаги, когато двама са били в покой един до друг - лесно ще има консенсус, кой от двамата е изразходвал енергия, чрез това е приложил сила и вследствие на тези двете се е ускорил до инерционно движение спрямо другия и при кой не е имало всичко изброено и той си е останал в същия покой, в който си е бил и преди това (във филмчетата са прекалили с отричането на това, за да покажат първостепенната роля на скоростта на движение чрез Лоренцовите трансформации в определянето на разликата на остаряване при налична асиметрията между двамата близнаци).

Парадоксът на близнаците го има и в СТО, и в ОТО - когато единия близнак е на повърхността на Земята, а другия е над него в Космоса, на геостационарна орбита, този на Земята ще остарява по-бавно. Щом единия близнак е на Земята, а другия се движи в Космоса, преди да се върне и да си сравнят атмните часовници - значи трябва да се има предвид и този ефект за по-точно изчисление. Казах ти - гледай пак внимателно последното филмче, там са дадени всякакви варианти, показва се значението на кривината (дали пространство-времето е плоско или огънато, в различни комбинации) и дори споменават, че при плоско пространство-време не може да се мине без ускорение.

Дефиницията “по-късия път” или “по-късото разстояние” през пространство-времето показва, че тука са намесени и скоростта на движение, и нуждата от ускорение, сила и разход на енергия при плоско пространство-време, и кривините, с които е свързан пътя на наблюдателя и този на наблюдаваното. Водещото в изчисленията са Лоренцовите трансформации, но и останалите детайли са важни и са вплетени в една сравнително сложна обща, взаимосвързана картина.

Съществува възможност, времевият ефект да се дължи на още едно (или даже повече от едно), четвърто пространствено измерение, което (които) да е така разположено спрямо възприятията ни, че да е недостъпно за тях (вероятно помниш една дискусия преди месеци, как при четвърто пространствено измерение сфера може да изчезва от нашите три измерения и да преминава изцяло в четвъртото), но не напълно, а все пак ние да го регистрираме като стрела на времето. Координатата на времето няма специално местоположение, може да е навсякъде и може да се припокрива, при желание, с всяка от трите пространствени координати или дори да заменя една или повече от тях, ако така анализът ни изглежда по-удобен и нагледен. Ако има такова нещо, то би могло при светлината и при всичко друго, което се движи със скоростта на светлината във вакуум, това, което за нас е четвърта времева координата, за всичко със скоростта на светлината във вакуум да се преобразува на четвърта пространствена координата. Тука идва и един някогашен коментар на Скенер, че според Файнман антиматерията би могла да е движение назад във времето. Това би било още по-интуитивно, ако е движение в противоположната на частиците посока на четвърто пространствено измерение.

Виж последния от петта клипа по-горе, които съм споделил в два мои коментара - първо три клипа и в следващия ми коментар още два, от които първия от двата клипа вече си гледал (това е онзи с Айнщайн), а препоръчания от мен сега клип е втория (той е и последен на Диалект в Ютуб по темата). Сложих всичките пет, защото в тях последователно е описано всяко сериозно предположение относно парадокса с близнаците в СТО и след това неточните са опровергани, докато не се стига до това, което съм написал и което и Гравити ти обяснява.

Всичко се разбира чрез анализ на ефектите, на поведението на обектите в съответни ситуации, просто - тук иде реч за област, която е изключително сложна и неинтуитивна от гледна точка на ежедневния опит. Ето, вече започва да се очертава, че при СТО асиметрията в остаряването се дължи на сравнението, кой изминава "по-краткия" път през пространство-времето в сравнението с другия (това е изцяло подобно на "огъванията" на пространство-времето при общата относителност - тълкува се по подобен начин и произлиза чрез същата диаграма с една пространствена и една времева ос). Този, който минава "по-краткия" път през пространство-времето - той остарява по-малко.

Напротив! Подчертават, че не е свързано с ОТО, не се регистрира образуване на геодезични кривини (от там - няма и участие на гравитация), а всичко е част от процеси в рамките на СТО. Айнщайн предполагал, че може да има общо с гравитация и ОТО, но не се оказало така. Моята груба спекулация е, че деформациите на пространство-времето при концентрации на енергии/маси (гравитациите, ОТО) са по-фундаменталния, по-базовия феномен, а пък електромагнитните процеси (описвани от СТО) са последващите, производните от някакво фундаментално преобръщане, завъртане, изместване на перспективата (фокуса, ъгъла) на възприятията, което води до преобразуването на ОТО в СТО и на гравитационните процеси в електромагнитни.

Едва тази сутрин го гледах за първи път, еднократно и засега само ми се стори, че е от най-добрите интерпретации, които съм срещал (заедно с математическото описание на Кан-академи в други видеа), но - моето тълкуване е, че според тази интерпретация и двамата движещи се наблюдатели биха регистрирали един спрямо друг разширяване, удължаване на отрязъците време на другия (грубо казано - забавяне на времето), а преминаването през ускорения, завои, спирания определя, на кой в крайна сметка отчитаното удължаване на времевите интервали ще се регистрира като краен ефект спрямо другия и това е този, който преминава през промените на инерциалното си състояние. Другото важно уточнение е, че в случая не се регистрира пространствено-времева деформация (кривина, геодезични криви, гравитационна топология), следователно този ефект не е свързан с гравитация, не е свързан с ОТО, а си остава част от СТО.

Да, но сега започвам да осъзнавам, защо Скенер казваше, че и за разширението на Вселената е отговорна гравитацията - гравитационният ефект може да се раздели на общ за цялата Вселена и на локален, като общия води до разширението на Вселената като цяло, чрез участъците без концентрация на енергия/маса, а локалният гравитационен ефект, с наличието на концентрации на енергия/маса, пречи на разширението, предизвиквано от общата вселенска гравитация като цяло и поради това пречене се стига, като резултат, до деформациите на пространство-времето в околностите на концентрациите на енергия/маса. След като видях онези детайли в последното филмче, което съм сложил в темата “Гравитация” (“Теоретична физика”), с всичките неща за правилната употреба на диаграмата за “огъването” на пространство-времето (реално няма никакво такова “огъване”) и с разширяването с ускорение към останалите концентрации на енергии/маси във Вселената - всичко си дойде по местата! Сигурно има още неточности в представите ми, но сега са с една-две по-малко.

Състоянието на времето (конкретното положение на часовниците) е следствие от едни или други неща, но самото време като принципен феномен е в основата на цялото мироздание и неотделна част от пространство-времето. Нека си представим всичко като един контейнер, пълен с нещо в относително хомогенно състояние. Да речем - вода в съвсем спокойно състояние. Ако на множество места в този контейнер започнат да се образуват концентрации от енергия (масивни частици), бучки, съсиреци, ако условната спокойна вода започне да се охлажда и да се сгъстява в ледени образувания - областите на тази концентрация на енергия искат да се разширяват към другите съсредоточия на маси, но не могат и това води до деформирането на пространство-времето в областта със съответните гравитационни ефекти. В местата, които са били “опразнени”, за да се образуват на другите места концентрациите на енергии (на маса) също има стремеж за разширение към останалите масивни области, но там няма достатъчно маси, които да пречат и да деформират гравитационно околността и затова там разширението на пространство-времето се проявява реално, като видим феномен, под формата на разширението на пространство-времето на Вселената (ето къде се крие отговора на онова мое периодично чудене, каква е ролята на разширението на пространство-времето!).