Станислав Янков

Това е обсъждано на други места във форума - свързано е с релативистки ефекти. Когато електроните започнат да се местят, разстоянията между тях се скъсяват от движението им, с много малко, но достатъчно за ефект. Електроните могат да изминават много малко разстояние по проводника, само ефектът на движението им се предава на останалите електрони със скоростта на светлината. Ако имаш един проводник от 300 000 километра, ефектът на движение електроните ще се предаде от единия до другия край на проводника за секунда, но всеки отделен електрон за същото време ще се измести на много малко, дори нищожно разстояние.

Взаимодействията са донякъде ясни. Стават по два начина - чрез предаване на бозони и виртуални бозони или чрез квантови сплитания. Вероятно започна да различаваш, как нещо може да бъде едновременно и крайно (не безкрайно), и безгранично. Едномерен кръг, двумерна сфера, тримерно кълбо - всичкото това са крайни, но безгранични форми. Могат да станат безкрайни само, ако някак успееш да надхвърлиш измеренията им, като преминеш в още едно над техните. Относно началото - най-вероятно всичко е било невъобразимо гигантска черна дупка, която след гигантски, неопределим период от време най-накрая се е изпарила и е породила Вселената ни.

Кажи ми, къде е границата по повърхността на тази топка за боулинг, след като ти би могъл, ако така желаеш, да си обикаляш по нея безкрайно?! И как в нашата Вселена излизаш в четвъртото, петото, шестото и така нататък измерения?! Защо нашата Вселена да може да е безгранична (не безкрайна, както и повърхността на топката за боулинг горе не е безкрайна), а повърхността на топката за боулинг да не може да е безгранична, след като ти можеш да си обикаляш по нея безкрайно, без да стигнеш никаква граница?! Виждаш по топката за боулинг горе десетина отразени светлинки. Когато обърнеш условен процес на разширение на повърхността на топката за боулинг назад, в свиване към началото на това разширение от една точка, всяка една от тези светлинки-точки (и въобще - всяка произволна точка по повърхността, без изключение) в крайна сметка ще си легне в онази първоначална точка, от която е започнало цялото разширение. Тоест - абсолютно всяка точка по повърхността на топката за боулинг в първият миг е била точката, от която е започнало началото на разширението. Абсолютно подобно е и с нашата Вселена, но вече в три, вместо в две пространствени измерения (четири измерения пространствено-времево).

Да, ние можем да си се бъзикаме, дали двумерно кълбо (тримерно пространствено-времево), което се издува, има отвор за надуване, какъв цвят е и други подобни, но това няма да промени факта, че ако това кълбо е черно (черния Космос без звезди и звездна светлина) и няма отвор за надуване, а ние за момента не знаем откъде и как се раздува, то ти не можеш да ми покажеш точка по повърхността на това кълбо, която да е по-специална от всички останали и също не можеш да ми покажеш точка по неговата повърхност, която да не е била началото на раздуването на кълбото, ако върнеш назад разширението до началния, стартовия момент. Не пропускай, че тогава ти си някакво същественце-петънце по повърхността на това кълбо, не възприемаш триизмерно пространствено (четиримерно пространствено-времево) и не можеш да знаеш за съществуването на вътрешност на кълбото извън неговата повърхност. Дори да имаше някакви звезди в тази двумерна Вселена-кълбо, тяхната светлина щеше да достига до тебе (със скоростта на светлината) по повърхността на това кълбо и според тебе тази светлина би идвала към теб от право пред теб, без никакви огъвания... Като потвърдиш (или пък ме опровергаеш), че всяка точка по повърхността на раздуващия се балон представлява неговата начална точка на старта на това раздуване - можеш да приложиш още едно, трето пространствено измерение и ще разбереш, че по подобен начини ти ще си в центъра, началото на Вселената (нашата в момента), все едно къде точно в нея се намираш (тук, на Юпитер, в Андромеда или все едно къде).

Аз къде съм написал, че частиците са холограми?! Написал съм, че едно евентуално по-задълбочено обяснение на частиците вероятно включва холографски особености, защото холографията е тясно свързана с вълните (непроявената холографска плака), с частиците (проявлението на плаката до записания на нея обект), с кохерентности (не всяко лъчение може да доведе до регистрацията на местоположението или на скоростта/импулса на елементарна частица, а строго определени), с множественост на местоположението и другите характеристики, когато няма регистрация/взаимодействие на едни или други особености на елементарните частици (поместването на непроявеното холографско изображение по цялата холографска плака) и т.н. Освен това, има съвсем сериозно и много сложно физическо направление, което плътно прилага холографския принцип в опитите за по-нататъшно разбиране на все още неразбраните детайли относно реалността и елементарните частици: AdS/CFT correspondence - Wikipedia А и аз смятам, че употребата на моменти от холографския принцип за по-добро разбиране на квантовия свят трябва да се съчетае с разглеждането на елементарните частици като микроскопични черни дупки. Дори и да няма голи сингулярности и да остава загадка, как някои елементарни частици не се изпаряват изключително бързо, а са доста дълговечни - трябва да се обясни, кое е различното, че точкови, безразмерни концентрации на енергия, които би трябвало да са микроскопични черни дупки, всъщност не са?

Още по-просто е. Виж какво се случва с повърхността на един балон, ако той започва да се надува от една точка. След това където и по повърхността му ти да застанеш - когато върнеш назад нещата, всяка една точка по повърхността на балона ще бъде началото. Раздуването протича равномерно от всяка една точка и нито една не може да се определи като по-специална от останалите. Същото е и с Вселената, само там нещата са тримерни, а не двумерни пространствено - ти винаги си в центъра на Вселената, където и да се намираш (тука, на Андромеда, където и да е другаде) и когато се движиш, пак си оставаш в центъра на Вселената, а само едни неща в далечина се приближават към тебе, докато други неща в близост се отдалечават от тебе. По подобен на вечното ти пребиваване в центъра на Вселената начин, светлината се движи с една и също скорост спрямо всичко без изключение, непрекъснато и първото е универсална най-минимална скорост за всички, а второто е универсална скорост на светлината за всички. Нещата се променят драстично чак при наличие на масивна концентрация и гравитационни ефекти.

При анихилация частицата и античастицата се превръщат във високоенергийни (с голяма честота) фотони. Както Гравити и Скенер са споменавали на други места във форума (а двамата гарантирано са доста добре подготвени относно физиката) - елементарните частици не са нито вълни, нито частици, а нещо трето, което все още не сме успели да си обясним по-ясно. Моята импровизация: Знаем, какво става, когато далекоглед, бинокъл, фотоапарат не са фокусирани - образът може да се размаже дори до неразпознаваемо петно. В елементарния свят това размазване е още по-обхватно и губи своите очертания не просто до едно петно, а до множество неопределени петна. По наподобяващ начин се записва върху холографска плака холографското изображение - има го нанесено по цялата плака и само след осветяване с подходящ (кохерентен) лъч светлина се формира на някакво място в пространството конкретен холографски образ. Явно, елементарният свят има нещо общо с холографския принцип. Без регистрация (взаимодействие) на произволна елементарна частица, тя има нещо общо с непроявеното холографско изображение, а при регистрацията (взаимодействие), моментно (вследствие на взаимодействието) се проявява (и после пак се връща в непроявената форма) или точково местоположение, или скорост на частицата, в зависимост от формата на регистрацията (взаимодействието).

Още не съм достатъчно добре подготвен да коментирам по-убедено, но ми се струва, че ако при електромагнетизма отрязъците време се деформират спрямо пространството по един начин (в посока на движението и съобразно скоростта), а при гравитацията отрязъците време се деформират по друг, различен начин (в посока на центъра на масата и съобразно големината на масата), то тия две неща не могат да се съчетая в квантовата механика и изискват пренормировка, защото на квантово равнище отрязъците време се деформират по трети, различен от предните два начина. Да, ако елементарните частици бяха микроскопични черни дупки, това води до голи сингулярности и по такъв начин до нарушения на причинно-следствената връзка, но защо толкова просто да отхвърляме такива голи сингулярности и нарушения, ако те се случват само на квантови равнища и не могат да проникнат на макронивата? Защото, например - как се получава зануляването на отрязъците време при електромагнитните вълни? Всяка вълна задължително се състои от две части, гледано отстрани на посоката ѝ на движение - една част, чийто токов кръг се върти условно по посока на часовниковата стрелка и веднага след нея втора част, чийто токов кръг се върти обратно на посоката на часовниковата стрелка (всичкото това е съставено от огромен брой фотони, действащи в синхрон, затова тук квантовата механика не участва). Само по този начин, с тези две противоположни посоки на токовите полета, свързани едно с друго и взаимосвързани, разбира се, със съответстващите им магнитни полета, може да се излъчи електромагнитна вълна (енергия), а пък това нещо някак елиминира протичането на времеви отрязъци, има само пространствен елемент (дължината/честотата на вълната). Не ми е известно да може да се отдели електромагнитна вълна/енергия само от токово поле с въртене само в едната посока, задължително трябва да присъства и свързано с първото поле второ такова, с посока на въртене в противоположната посока. А това пък по някакъв начин балансира хода на времето и така занулява отрязъците му при скоростта на светлината.

Напротив! И в по-горния ми коментар, където съм копирал изображението на пораждане и излъчване на електромагнитни вълни специално съм подчертал, че избягвам разглеждането на излъчването на отделни фотони от отделни електрони (областта на квантовата механика), и в следващите ми два коментара разглеждам плътно релативистки теми. Вселената не се разширява центробежно, а се раздува навсякъде, поради което и всяка отделна нейна точка може да се приеме за мястото на така наречения Голям взрив (това не е бил обичаен взрив, а пораждането на пространството и времето). Досега са минали около 13,8 милиарда години от началото на този процес, съгласно последните изчисления до момента (съвършено точно никой не може да каже колко е). Материята свива пространство-времето, а местата във Вселената с достатъчно ниска концентрация на материята раздуват пространство-времето. Понеже Вселената се разширява и при това с ускорение - значи всички галактики, които не са обединени в някакъв вид притегляне помежду си, в някой бъдещ момент ще изчезнат от нашето полезрение и никога повече няма да могат да бъдат достигнати, дори и при движение със скоростта на светлината. Тъмната материя е пряко свързана със самите галактики и са открити няколко галактики, макар и много малко на брой, без регистрирана тъмна материя, свързана с тях.

Поправих се в следващия ми коментар - пределът е нулева подвижност спрямо възприятието, което ще доведе до безкрайни дължини. Само че, дори цялата ни Вселена е крайна, даже и да е безгранична (когато достигнеш "края" ѝ спрямо мястото, от което си тръгнал, ти пак си се върнал на стартовата ти точка, ако не е имало междувременно никакви вселенски промени, разширения и т.н.). И това означава, че имаш един универсален (възприеман от всичко масивно) пласт, слой, перспектива с изключително бавно, НО НЕ ЧАК НУЛЕВО, движение спрямо възприятието, който ти дава пространство-времето на Вселената с актуалните му размери (не безкрайни, дори и да са безгранични). На другия "край" се разполага пък друг пласт, слой, перспектива на движение спрямо възприятието ти, пак универсален за всички - движението със скоростта на светлината, което занулява хода на часовниците и размерите. Това нещо трябва да е налично в отделна, различна форма за всяко отделно от трите пространствени измерения, защото всяко от тях е различна посока на движението, която се разгъва чрез забавяне на скоростта отделно от другите две, макар и да действат съвместно - както се "уплътнява" магнитното поле при намотките на бобина и става различно в сравнение с магнитното поле на прав проводник с движение на ток по него. Разгъването на пространствените измерения от нулеви размери би трябвало да става чрез забавяне на скоростта от светлинна към все по-бавна подсветлинна (разширението на Вселената), а пък нищо масивно не може да достигне скоростта на светлината без фундаментална, качествена промяна на същността си от масивна във вълнова.

Всъщност, не точно! Ако движение със скоростта на светлината води до нулиране на дължината по посока на движението, то забавяне до пълен покой ще дава разширение до безкрайност, така че - не можем да говорим за нулево, камо ли пък за отрицателно движение за разширение, а само за движение с много-много бавна, но не и нулева скорост (Вселената не е безкрайна, даже и да е безгранична).

Никой физик не отрича, че физическия вакуум е материя, но защо пък непременно трябва да е частици и то вак?! Защото не съществува "частица", която да не притежава и вълнови свойства. А и защо "празното пространство" и неговото разширение да не е движение на вакуумната материя пред възприятията с много-много бавна скорост, ако не и даже с един вид "отрицателна" скорост? След като ускоряването към скоростта на светлината скъсява дължината по посока на движението до нулева при достигане на скоростта на светлината, то "отрицателна" скорост, "под нулата", да води до разширяване на пространство-времето? Фундаментален момент, както при универсалната за всички скорост на светлината. По същия начин забавяне на движението за всички "под нулата", към отрицателни стойности, да води до разширяване на пространство-времето към по-голям от нулевия размер...

Анимация на излъчване на радиовълни от вертикален симетричен полувълнов вибратор, показваща линиите на електричното поле. Антената се захранва в средата от предавател с променлив ток, изобразено чрез смяна на полярността в двата края на дипола чрез знаците (+) положителна и (−) отрицателна. Ето така се формират електромагнитните вълни. Тук говорим за движението на множество електрони по периферията на проводника, в синхрон, а не за единични електрони, които да излъчват единични фотони и така да се включва и квантовата механика. Съвместното действие на множеството електрони по излъчващата антена води до съвместяване на действието и на множеството излъчвани фотони, точно както се укрупнява и ефекта на магнитното поле например при множество намотки под формата на бобина в сравнение с магнитния ефект от прав проводник, по който тече ток. Макар в случая антената да е права, вълните, които тя излъчва се деформират, защото промяната на съвкупното движение на електроните първо нагоре, а после и надолу протича не мигновено, а с крайна скорост и това води и до показаното огъване и деформиране на вълновите фронтове.

Съзнание означава СЪС ЗНАНИЕ. С коя своя част едно растение ЩЕ ЗНАЕ, например, както ти знаеш, че ако към теб по улицата се движи автомобил с прекалено висока скорост, то е по-малко вероятно да успее да спре, особено и ако не намалява скоростта си, затова по-добре ти по-бързичко да се махнеш от пътя му, даже и да си на пешеходна пътека тип "Зебра"? Как едно дърво, например, ЩЕ ЗНАЕ, че когато до него дойде багер, започне да подкопава корените му и накрая го събори - с това растение е свършено? То няма как ДА ЗНАЕ това, просто след събарянето към ствола му ще престанат да постъпват хранителни вещества и вода и в резултат на това растението ще изсъхне и умре. Но - то няма да има никаква представа, НЯМА ДА ЗНАЕ, какво и защо му се е случило. Така че - РАСТЕНИЯТА, КАМЪНИТЕ И ВСИЧКО ДРУГО БЕЗ ДОСТАТЪЧНО СЛОЖЕН МОЗЪК НЯМАТ СЪЗНАНИЕ! А пък за самосъзнание е необходим още по-сложен мозък - като на маймуна или човек.

Съзнание има, когато разбираш, че нещо приближаващо се може да те удари и се отместваш - птици, кучета, котки и всякакви други животински организми с по-сложни сетива. Не можеш да говориш за съзнание (със знание) при растения (треви, дървета, водорасли), скали и даже по-примитивни животински организми, макар че всичко това продължава да е живот (скалите не са органичен живот, но пък и те съществуват реално). А пък, ако си в състояние да установиш и самия себе си (например в огледало - нещо, което птици и редица други животни не могат и започват да се бият със себе си, когато видят образа си в огледало) - тогава вече има и самосъзнание. Относно съзнанието всички форми на живот са разделени съобразно равнището на сложност на тяхната сетивност и възможности за възприемане и осъзнаване.

Има някои поведенчески модели, които се предават генетично (съчетани със съответна физиология). Например малките костенурки, които бързат към водата без никакво възрастно напътствие, вродени поведения у някои птици след излюпване, естествено и при човека някои неща. Да, различните дразнители доминират цялото човешко възприятие, закономерностите на процесите (консенсуса) са факт, но това не променя с нищо другия факт, че АБСОЛЮТНО ВСИЧКО ТОВА СЕ СЛУЧВА В ЧОВЕКОТО СЪЗНАНИЕ, В ЧОВЕШКИТЕ МИСЛИ, ЧРЕЗ ВЪОБРАЖЕНИЕТО!

Първо ти биваш заченат, с което се развиваш в утробата и накрая се раждаш. С това нещо ти се свързваш с консенсуса, както го определи кайпен. Ако си зрящ човек (ако не си имал малшанса да страдаш от някаква форма на слепота) и ако не си решил да закриеш очите си за по-дълго време (например, изкуствено да се правиш на слепец за час, за няколко часа или повече), ти съставяш в съзнанието си изображения, движения на тези изображения, звукове, един, друг или трети смисъл. АБСОЛЮТНО ВСИЧКО ТОВА СЕ СЛУЧВА В ТВОЕТО СЪЗНАНИЕ, В ТВОИТЕ МИСЛИ! Каквото и да се случи някъде си, то да отрази светлина, която да попадне в очите ти, да изтрещи и ушите ти да регистрират звука, да изхвръкнат някакви камъчета, някое от които да те удари по носа - АБСОЛЮТНО ВСИЧКО ТОВА СЕ СЛУЧВА В ТВОЕТО СЪЗНАНИЕ, В ТВОИТЕ МИСЛИ! С преките неща се учиш да живееш още от дете, други неща, техните смисли, разбираш в комуникация с други хора или пък с твой усърден размисъл и наблюдения, експерименти... Но ВИНАГИ абсолютно всичко това се случва в твоето съзнание, в твоите мисли. Например - какво правим с нещата, за които никога през живота си няма да разберем, дали са се случили или не, какви са и какви не са? Какво правим с някоя извънземна цивилизация в другия край на вселената - някоя цивилизация от пърдящи розови топчета, които карат коли-по-големи топчета и други подобни, - с които човечеството никога няма да се засече, през цялото си съществуване? Тези неща имат ли някакъв смисъл за нас, реални ли са, съществуват ли въобще?

Сигурно пропускаш, че ВСИЧКО, БЕЗ ИЗКЛЮЧЕНИЕ, става САМО И ЕДИНСТВЕНО в нашето съзнание. АБСОЛЮТНО ВСИЧКО е конструкт, създание на твоето (моето, но все пак ти няма да разбираш нещата така) съзнание. Вътре в твоето (моето) съзнание стават страшно много неща, включително изграждането на образа от сетивата (особено зрението, което сериозно доминира останалите неща), съзнателните и подсъзнателни процеси (редица от тях - достъпни повече или по-малко и с помощта на хипноза) и всевъзможни вмешателства... Няма как лесно да имаш достъп и осъзнаване на подсъзнателните процеси, при условие, че мозъка е сериозно ангажиран с изграждането на образа от зрението, слуха и говоренето (това ангажира също значителен мозъчен ресурс), осезанието (болката - много специално) и т.н. Дори и да си сляп (някакъв дефект в зрението), ако някой те тресне в брадичката - ще си усетиш ефекта по същия начин, както всеки друг, ще усетиш по същия начин, когато силно изритана топка случайно уцели главата ти и т.н. и т.н. Пак да спомена, че АБСОЛЮТНО ВСИЧКО е интерпретация на съзнанието ти (ми), включително захранването с дразнения от сетивата. НИЩО от всичко това не става извън съзнанието ти (ми). Помисли си, как си стигнал до всичките ти разбирания за всичко, включително за мозъка ти (в момента можеш ли някак по-специално да наблюдаваш и/или усещат мозъка ти). АБСОЛЮТНО ВСИЧКО е изображения, спомени, представи, интерпретации в твоето (моето) съзнание. Включително консенсуса... На първо място имай предвид, че скоростта на светлината е една и съща от гледната точка на всеки наблюдател (инерциална отправна система), независимо какви движения има или няма, точно както масата на телата в покой е еднаква за всеки наблюдател (ИОС). Цялата разлика при СТО и ОТО е в начина, по който се проявява деформацията на отрязъците време спрямо пространството. При СТО имаш деформация на отрязъците време и отрязъците пространство в зависимост от скоростта на движение спрямо наблюдателя ("статична", "неподвижна" ИОС) и тук иде реч за повече или по-малко "плоско" пространство-време. При ОТО имаш по-различна деформация на отрязъците време и пространство - там имаш деформации на времевите отрязъци и събирани на геодезичните пространствени линии спрямо една точка (центъра на масата) и тук вече говорим за "огънато" пространство-време.

Аз не знам ти как възприемаш, но ние, мнозинството хора, го правим приживе чрез биологията ни и по-конкретно чрез био-химичните и електромагнитни процеси на нашите мозъци, "захранени" с данни от сетивата ни (пет сигурно потвърдени). И поради това и да се пребием - директно не можем да възприемаме повече и по по-различен начин от органичните ни възможности (например - не можем да възприемаме инфрачервената светлина без специални камери, ултравиолетовите лъчи по различен начин от затоплянето на кожата ни, миризми с определено естество както кучетата и т.н.). И малка вметка относно границите на взаимодействия между частиците, които казваш, че те фрустрират - приеми, че границата на всевъзможни движения и взаимодействия между частици е в рамките на скоростта на светлината във вакуум, с изключение на квантовите сплитания. Относно теориите и хипотезите на Малоум - там ще си ти отговори той, защото неговите хипотези и разсъждения са си негови и той си ги разбира по-добре от всички останали.

Разсъждението ми започва от моето (човешкото) възприятие (съзнание, мислене). То протича в мозъка, чрез химични процеси с доста по-ниска скорост от тази на светлината. Именно пред това мое възприятие, съзнание, мислене, заедно с дразненията през сетивата ми, се разгръща една сложна, многопластова картина, при която едни пластове се движат със скоростта на светлината (електромагнитните вълни, продуцирани от електромагнитните полета-планове/пластове), други пластове се движат с подсветлинни скорости (масивните частици с техните полета-планове/пластове) и трети пластове се движат изключително бавно и все по-бавно, което ми дава възприемането на просторното пространство, което все повече и повече се разширява спрямо мен, при това с някакво ускорение.

Това видео не е толкова добро - смесва движението на масивни, макроскопични обекти с разпространението на светлината и се мъчи да разглежда едновременно с всичко това елементарни частици, което веднага включва неопределеностите на квантовия свят (а очаквано - тези ефекти във видеото ги няма дори и споменати, камо ли пък описани). Голяма каша! По-добре беше да разгледаше топка за пинг-понг или някаква много малка сачма - макроскопични обекти, които са съставени от много атоми и следователно квантовите ефекти не са включени тук. Можеше да се даде едно доста по-просто и разбираемо обяснение от това във видеото - докато лоренцовото скъсяване променя дължината на масивния обект по посока на движение с увеличаване на скоростта спрямо наблюдателя, електромагнитните вълни променят дължината на вълната си спрямо всеки наблюдател, така че скоростта им винаги да е една и съща за всички (честотата не се променя, освен при доплеровия ефект). Подобна промяна на дължината на вълната (без промяна на честотата) настъпва и при преминаване на светлинните лъчи от вакуум в някаква друга среда (въздух, вода, стъкло), което намалява скоростта на светлината със съответния коефициент за съответния материал. Интересен момент е, че докато едно свиване на периферията на пропадащо в гравитация тяло, в съответствие със събирането на геодезичните линии в една точка, води до напрежение в атомите на тялото и до тяхната съпротива (докато не се достигне масата на неутронна звезда), то при лоренцовото скъсяване по посока на движението въобще няма такова напрежение и съпротива на атомите на скъсения съобразно скоростта си на движение спрямо наблюдателя обект!

Поправих се! Горе сбърках (пак )! И при плоското пространство-време (СТО), и при огънатото пространство-време (ОТО) се променят и интервалите време, и пространството, но по различен начин. При плоското пространство-време интервалите време се удължават (ходът на часовниците се забавя) и дължината по посока на движението се съкращава с увеличаването на скоростта спрямо наблюдателя. При огънатото пространство-време интервалите време се удължават (ходът на часовниците се забавя) с приближаването към центъра на масата, която предизвиква огъването (гравитационния ефект), а пространството се събира в една точка (по геодезичните линии) с приближаването към центъра на масата. Всички тези ефекти над пространството и времето са съвсем реални и в двата случая. Сега ще осмисля всичко до момента по-внимателно. Горните ми предположения, в предишните ми няколко коментара, може би не са най-точните - онова с двата противоположни потока на времето (към бъдещето и към миналото) би трябвало да го има, но предвид детайлите с ентропиите, то би трябвало да е на някакво много фундаментално, много основно ниво в Мирозданието (Вселената). Естествено, неизбежно има елемент от това при електромагнетизма, иначе нямаше да е възможно ходът на часовниците да се стопира при движение със скоростта на светлината, но това ми изглежда като една малка част, върха на айсберга над водата, що се отнася до цялата плетеница от особености, свързани с всевъзможни деформации на времето. При всички положения би трябвало да има два срещуположни потока на пространство-времето в синхронизация, нарушаването на която симетрия (различни скорости на двата потока един спрямо друг) е единствения механизъм, чрез който аз успявам да се сетя, как повсеместното, тотално движение със скоростта на светлината във вакуум, без времево измерение и без никаква маса, би могло да се преобразува пред възприятията ни на подсветлинно движение, с маса и с времево измерение, с всичките му деформации в различните случаи (СТО и ОТО).

Впрочем, възможно е тогава да съм разбрал погрешно обясненията - тогава твърде много ме ядеше огъването на пространство-времето (все си го представях като някакви завои само на пространството и се чудех защо не излизат нещата) и може да не съм внимавал достатъчно. Всеки атом на пропадащия гравитационно апарат би трябвало да се движи по собствена геодезична крива, която малко по малко се събира в една точка с всички останали и това би трябвало да подлага на някакво напрежение атомите от перифериите на апарата да се събират към централната ос на апарата (централната геодезична линия, по която се движи самия апарат като цяло), особено в центъра на носа му. При потъване към неутронна звезда този натиск на атомите от периферията за събирането им с централната ос (основната геодезична линия, по която ще пропада космическия апарат като цяло) ще бъде още по-силно изразен. Това значи, че и при ОТО има ефект над пространството, освен над хода на часовниците и той е различен от лоренцовото скъсяване по СТО (него също си го има, отделно).

От гледна точка на наблюдател на Земята космически апарат, който се спуска с гравитационното ускорение по геодезична линия забавя хода на часовниците си, според този външен за него наблюдател, все повече с приближаването си към повърхността на Земята, но няма отделна формула в ОТО (като отделните формули в СТО за промяната хода на часовниците и за промяната на дължината по посока на движението), която да представя промени във формата и размерите на космическия апарат извън лоренцовото скъсяване, свързано с увеличаването на скоростта спрямо наблюдателя на земната повърхност, поради гравитационното ускорение (но това са промени, свързани със СТО, а не с ОТО - все по-голямо лоренцовото скъсяване на космическия апарат заради все по-голямата му скорост спрямо страничния наблюдател). Преди, когато се опитах да търся някакво сплескване на апарата от перифериите му към центъра на носа му поради събирането на геодезичните линии в една точка в центъра на Земята (примерно, ако е нещо достатъчно гъвкаво, че да няма противопоставящото се на събирането на геодезичните линии отблъскване между атомите) - ако не греша и Скенер, и Гравити отговориха, че няма описан специален такъв ефект в ОТО и няма такава промяна, всичко е свързано само с пътя на обекта (по геодезичната линия) и с гравитационното му ускорение. Промени във външната форма и размери на пропадащия по геодезична линия космически апарат настъпват заради скоростта му спрямо наблюдателя (лоренцовото скъсяване по СТО), сблъсъка му със земната повърхност и евентуално с все по-гъстия въздух, през който преминава (на Луната не би имал този проблем до евентуален сблъсък с лунната повърхност).

При масивните форми, с подсветлинни скорости и небалансирано (неспряло, несиметрично) време има някакво прескачане от потока напред във времето към потока назад във времето и обратно и това води до забавянето на скоростите им до подсветлинни. Или пък се измества синхрона, баланса, симетрията между минало и бъдеще и една по-голяма част от пространство-времето на масивна форма попада в потока към бъдещето, по-малка част в потока към миналото и това дава стрелата на времето от минало към бъдеще и движението с подсветлинни скорости на масивните форми.