Станислав Янков

За да можем да избираме сред коренно различни вариации от настоящата (примерно, като телепортиране някъде или други подобни неща, които не можем да избираме в момента като актуални за винаги едната точка СЕГА), трябва да намерим някакъв начин да преодоляваме огромната степен на определеност и конкретика, която налага гигантската маса на Вселената. Можем да избираме само измежду настоящия набор от вариации спрямо винаги единия и същ момент СЕГА заради точно сегашния начин на разпределение на масите във Вселената (импулса, от който най-вече частта на масата е определящата за равнището на неопределеност, с неговото делене на Планковата константа).

По-скоро само си въобразяваме, че има минало и бъдеще (заради непрекъснатите записи в мозъка ни последователност от ограничен набор различни вариации от актуалната в съответния миг, което ни дава илюзията за Стрела на времето). Ако някой се съмнява, че пребиваваме винаги и само в СЕГА (в настоящето) дори и на макрониво, не само на квантово (на квантово ниво пак има само СЕГА, просто в квантовото СЕГА се случват много повече вариации на възможните развития в сравнение макроскопичното СЕГА, където доминира само една-единствена вариация, само един-единствен вариант в момента СЕГА, заради много ниската дължина на вълната на неопределеността) - нека този съмняващ се опита моментално да скочи три години напред в бъдещето или пък да се върне две години назад в миналото и да направи нещата, които вече е направил според записите в мозъка му, по по-различен начин...

Трудно може да се говори за допълнителни времеви измерения, защото ние непрекъснато пребиваваме само в едно-единствено времево състояние - СЕГА (настоящето). Единствено се заменя квантовото протичане на всевъзможни варианти едновременно със само един вариант на възможните развития в един момент на макрониво (заради твърде нищожната стойност на дължината на вълната на неопределеността на макрониво) и това налага протичането на някакви различни варианти на макро-състоянията в други, последващи моменти (при избора какво да направим /например, да си поставим ръката на коляното/ - ние избираме съответстващите на желанието ни различни варианти в същия този момент СЕГА, в който непрекъснато пребиваваме). За да съществува едно пространствено измерение в неосезаема за нас форма, не би било нужно то да бъде непременно увито. Достатъчно е четвъртото пространствено измерение да се движи със скоростта на светлината спрямо нашето възприятие и така то ще бъде точково за нас и налично като безброй точки в останалите неподвижни или почти неподвижни три пространствени измерения (която тяхна неподвижност спрямо нашето възприятие ги прави перпендикулярни на него, разгънати до безкрайност или до огромни дължини и от там плоски или почти плоски). Това значи, че където и в тримерното пространство да решим да изградим тримерна координатна система, в нейния център на пресичане винаги ще присъства и точката на четвъртото пространствено измерение. За да бъде едно такова допълнително измерение увито, трябва в него да има съответстваща концентрация на маса/енергия, която да го увие гравитационно.

Да, за съжаление формулите са ми проблем. С по-простите, от училище, се оправям, ама те не вършат достатъчно работа... Въпреки това, всяка формула, която има отношение към физическата реалност, се проявява като съответна визуализация и усет, посредством човешките сетива и мозъчни процеси (всичко това се подчинява на физическите закономерности и ограничения). И все пак, когато ние гледаме някоя кола на улицата и въобще улицата - не виждаме купчини физически формули, нали? Но ще стигна и до Е=мс2 в скорошен момент (просто не бързам), защото винаги стои въпроса, как при елементарна частица като електрона, ако съществуваше някаква възможност тя да се установи в покой, въпреки това се намира енергия като от някакво движение и при това - движение със скоростта на светлината? Движение със скоростта на светлината “вътре” в частица без пространствени размери! Ясно е, че електронът не може да бъде в покой, заради квантовите ограничения. Когато някак си знаеш, че в момента на замерване на местоположението на електрон неговата скорост е била нула, ти ще знаеш едновременно неговото местоположение и скорост, което не се позволява от квантовата механика. Обаче именно благодарение на формулите, след като намериш скоростта на електрон, без неговото местоположение и при условие, че няма пречка да знаеш неговата маса в покой (винаги една и съща) - ти можеш да извадиш енергията от движението му и остава гореспоменатата енергия от някакво движение със скоростта на светлината в област без размери (движението по координатата на времето). Сега вече може ясно да се види, как това съвпада изцяло с моята представа за движение по четвъртото измерение, за което толкова изписах досега. Всичкото объркване идва от смесването в представата за време на две съвършено различни неща - биологични архивации на събития в човешкия мозък (макроскопичната Стрела на времето) и квантовото, фундаменталното време - четвъртото пространствено измерение, по което именно става движението със скоростта на светлината по оста на времето, когато няма движение през трите пространствени измерения (Минковски).

Каква е разликата между процесите на квантово и на макрониво? На квантово ниво с приближаването към Планковите дължини изчезва времето като макроскопичен феномен (Стрелата на времето). Започваме с електрони и фотони през два процепа, които преминават ЕДНОВРЕМЕННО и през двата процепа (ЕДНОВРЕМЕННО преминаване през всички възможни пътища) и с достигането до Планковата дължина макроскопичното време изчезва напълно за всички процеси на това равнище и всички те, без изключение, се случват ЕДНОВРЕМЕННО (квантово-механичните флуктуации). Обратното, с преминаването към все по-големи мащаби (все по-голямото намаляване на дължината на вълната на неопределеността на макрониво) едновременното случване на всичко се заменя със случването на само един вариант от нещо в множество отделни, последователни моменти.

Да, става дума за съвсем обичайната Декартова координатна система, която си се ползва във физиката. В едно двуизмерно пространство (следващото изображение), което ако не греша се нарича двуизмерен пространствен континуум, могат да се определят всякакви двуосни координатни системи, с всякаква ориентация и движение в рамките на двуизмерното пространство. Единственото задължително при изграждането на тези координатни системи в плоско двумерно пространство е - независимо от тяхната ориентация в пространството, те да се събират в една обща точка, под ъгъл 90 градуса. При тримерното пространство е същото и координатните системи могат да имат всякакви ориентации и движения, но при плоско тримерно такова те винаги трябва да се състоят от три оси, съединени и трите в една обща точка и всяка от осите - перпендикулярна (под ъгъл от 90 градуса) спрямо останалите две. Всичко си е изцяло както досега, с всички обичайни и общоприети техники, използвани в СТО и ОТО. Аз не градя чисто нова физика. Единствената разлика при мен е, че предлагам Стрелата на времето от пространствено-времевите диаграми на Минковски, пък и във всички останали случаи досега, да се разглежда като един вид макроскопично време или просто запис на поредица спомени от миналото чрез невроните на мозъка ни, а пък към общоприетите три пространствени измерения да се добави още едно четвърто пространствено измерение, което да е разположено и да се движи спрямо възприятието ни така, че ние да не сме в състояние да отчетем присъствието му. Сега като се замисля - в общи линии предложението ми се доближава доста до това за пет-измерен пространдствено-времеви континуум (нещо като при Калуца-Клайн), при който четвъртото пространствено измерение е "увито" на планкови дължини заради директното му движение пряко срещу нашето възприятие със светлинна скорост. Какво е едно измерение по принцип? Това е пространствено отстояние, "вътре" в което могат да стават разни неща. Как се формира едно такова пространствено отстояние? Гледали сме клиповете, как ако страничен наблюдател гледа два излитащи в пълен синхрон космически кораба (все едно са завързани с твърда връзка един за друг, без реално да е така), той ще отчете, според СТО, скъсяване по посоката на движението им не само на двата кораба, но и на "празното" пространство между тях. Тоест - при нарастване на скоростта до тази на светлината се наблюдава скъсяване по посока на движението до НУЛА или до Планкова дължина на самото пространство. Тогава, ако скоростта на пространството започне да намалява спрямо наблюдателя до нула или почти до нула, какво ще стане? Няма ли пространствените измерения да се разтегнат до безкрайност или почти до безкрайност и така да се формират трите пространствени измерения на Вселената, с плоска или почти плоска геометрия и с перпендикулярни дължини спрямо възприятието на наблюдателя - "празното" пространство на тази Вселена, в което стават всевъзможни неща, включително ни има и всички нас? И принципно, празното пространство-време не е ли някакъв вид материя (всичките обяснения на Скенер в тази връзка)? Аз само допълвам, че тази материя на пространство-времето се движи спрямо наблюдателя или пък е в повече или по-малко покой спрямо него и когато е в някакъв вид покой (или в много-много бавно движение) - това дава гигантското разтежение на трите пространствени измерения на Вселената. Освен това предполагам, че при квантовата механика няма време от макроскопичния тип на Стрела на времето (записи на спомени в мозъка, които не пречат ние да пребиваваме само в един момент дори и на макрониво - в настоящето, в момента СЕГА). Около планковите дължини всички неща там могат да стават едновременно (събирането на всичките възможни пътища по Файнман) и това да е причината за всичките неопределености. На макрониво голяма част от алтернативните варианти се замъгляват, заради нищожните дължини на вълната на неопределеността на макрониво и се стига до регистрацията от нас на само едно събитие в един и същи момент СЕГА (в постоянното настояще).

Защо?! На мен ми изглежда доста логично и засега не забелязвам някакво противоречие на подобен модел с досегашните физически закономерности. Имаме Вселена с четири съвсем равностойни пространствени измерения. Свързани едно с друго в една точка и всяко - перпендикулярно на всяко от останалите три. Там няма време - времето е равностойното четвърто пространствено измерение. В нашата ситуация скоростта на движение на материята по три от пространствените измерения, трите перпендикулярни на на вашето възприятие, се забавя до НУЛА или почти до нула (например - в хода на Големия взрив и след него) и така се формират трите пространствени измерения с безкрайна или необозримо голяма дължина спрямо нашето възприятие - “празното” и плоско тримерно пространство на Вселената. Четвъртото пространствено измерение започва (или продължава) да се движи със скоростта на светлината или почти със скоростта на светлината винаги директно срещу нашето възприятие (говорим за четиримерен континуум, при което личната ни координатната система винаги в покой може да се разполага винаги в една позиция спрямо нас, независимо какво правим). Нещо подобно на завързана за главата ни силна лампа, винаги точно пред очите ни, както и да се въртим, която непрекъснато ни заслепява и не можем да виждаме нищо. По същия начин, заради непрекъснатото си движение със скоростта на светлината или почти със скоростта на светлината винаги директно срещу нашето възприятие, четвъртото пространствено измерение е винаги недоловимо за нас (винаги се проявява пред нашето възприятие като безразмерна точка или с Планкови дължини). Понеже четвърто пространствено измерение наподобява времеви ефект, но не е същото като макроскопичната Стрела на времето (записи на разни спомени чрез електро-химичните комбинации на мозъчните неврони) - аз го наричам квантово, фундаментално време. При него е възможно движение напред-назад по оста му, докато при макроскопичната Стрела на времето (записите на спомени в мозъка ни, всичко - на макрониво) такова нещо е невъзможно. Ако е така - този подход може да даде доста интересни обяснения на доста неща. Въпросът с неопределеностите в квантовата механика няма да реши, те си остават валидни за всичките четири измерения на Планкови дължини, но може да даде например малко по-различно тълкование на курпускулярно-вълновия дуализъм.

Координатната система на тримерното пространство, винаги в покой спрямо спрямо всеки наблюдател (което разтяга координатите на трите пространствени измерения до безкрайност или почти до безкрайност и така прави пространство-времето плоско) и скоростта на светлината, винаги една и съща спрямо всеки наблюдател (което пък скъсява дължината по посока на движението до нула или почти до нула - Планковата дължина) са двата противоположни края, двете противоположни граници за всяко възприятие, за всеки наблюдател. Всичко останало се случва между тези две граници. Движението назад по оста на четвъртото пространствено измерение (назад по оста на квантовото, фундаменталното време) позволява прехода от движение със скоростта на светлината на безмасовите форми, към движение с досветлинни скорости на масивните форми. Колкото по-голям отрязък назад по четвъртото пространствено измерение (квантовото време) изминава нещо - толкова по-бавно се движи то спрямо наблюдателя, докато не стане неподвижно (в покой) спрямо него (максимален отрязък на връщане назад по четвъртото измерение на квантовото време). Движението по оста на четвъртото пространствено измерение(квантовото време) може да бъде или в посока на нас, или в посока, обратна на нас, но във всички случаи ние няма да можем да регистрираме всички тези детайли, защото за нас четвъртото измерение (квантовото време) винаги е точково или с Планкова дължина (винаги се движи със скоростта на светлината или с почти светлинна скорост срещу нашето възприятие). По същата причина всичките тези движения напред-назад по оста на квантовото време (четвъртото пространствено измерение) не си отразяват на посоката от минало към бъдеще на макроскопичната Стрела на времето, а се отразяват само сато релативистки ефекти. Двете различни посоки на движение по оста на четвъртото измерение най-вероятно имат общо с дуализма частици-античастици.

Виж, моля те, на долното място - там съм доразвил нещата, дето тука опитвах само да маркирам в коментарите ми към теб. Там скоро никой не е коментирал и не очаквам да ми се сърдят, че им развалям темите и разговорите с моите “светоусещания”. И понеже аз не съм като тях - те са добре дошли да ме коментират, където и да е в този форум. Ще се радвам да споделиш мнението ти там, особено критиките и несъгласията ти, каквито най-вероятно ще имаш. Аз ще преглеждам и твоите отговори тука, но ще ти отговарям там.

Съществуват две съвсем различни форми на време - квантовото време и макроскопичното време, като последното се нарича “Стрела на времето” и всички се чудят, защо протича само от минало към бъдеще. Времето като фундаментален феномен е нещо различно от Стрелата на времето. Фундаменталното време е квантов феномен и е свързано с нашето усещане ВИНАГИ САМО НА НАСТОЯЩЕТО (на СЕГА), центъра на графиката в моя по-предишен коментар. При квантовото (фундаменталното) време, за нашето съзнание миналото и бъдещето не са достъпни, за нас те са скрити в точката на непрекъснатото усещане от нас само на настоящето (СЕГА в точката О на графиката, която е и точката на времето). Стрелата на времето пък е изцяло макроскопичен, органичен, биологичен феномен - макроскопични записи, на мароскопични събития в макроскопичния ни мозък. Поради това Стрелата на времето действа изцяло макроскопично (за разлика от квантовото точково време) и подобно на записите на компютърен диск - записва разни макроскопични процеси от минало към бъдеще. Трите пространствени измерения извън централната точка на съзнанието/времето “израстват” като свръхбавно, почти статично или изцяло статично движение спрямо точката на човешкото възприятие/съзнание/разум/настояще/време/СЕГА в центъра, за сметка на свиващото се до точка или почти до точка (до Планкова дължина) четвърто пространствено измерение. Така се формират трите винаги перпендикулярни една спрямо друга, както и спрямо точката в центъра (съзнанието, времето, четвъртото измерение), разгърнати пространствени координати на “празното” пространство на Вселената - координатната система винаги в покой спрямо точката на съзнанието/времето/СЕГА в центъра на въпросната координатна система.

Времето като фундаментален феномен е нещо различно от стрелата на времето. Фундаменталното време е квантов феномен и е свързано с нашето усещане ВИНАГИ САМО НА НАСТОЯЩЕТО (на СЕГА), центъра на графиката в горния ми коментар, докато стрелата на времето е макроскопичен, органичен, биологичен феномен - макроскопични записи, на мароскопични събития в макроскопичния ни мозък.

Човекът е човешкото съзнание в т. О (човекът само илюзорно се асоциира с очите, заради доминиращата стимулация през това сетиво), като в същата точка е и времето. Човешкото съзнание винаги пребивава в нулевата точка на координатната система, която система винаги е в покой спрямо съзнанието, което значи, че съзнанието винаги пребивава в точката на настоящето, на СЕГА (миналото са различни процеси, записи в човешкия мозък и те създават впечатлението за линията, стрелата на времето). Човекът винаги може да бъде само в едно състояние – в едно пространствено местоположение и в един времеви миг (СЕГА, настоящето), в една точка, в центъра на координатната система винаги в покой спрямо него. Не може да бъде (като съзнание) в две или в повече пространствени или времеви точки едновременно, в един и същи момент (освен може би реалните сензитиви). Точката на съзнанието в центъра на винаги статичната спрямо него негова координатна система може да избира своето преместване навсякъде в трите пространствени посоки, но няма никакъв избор относно измерението на времето, именно защото времето спрямо съзнанието е винаги точката СЕГА, а не второстепенната линия или стрела-запис на спомени в мозъка. Координата на времето като пространство е с разтегната дължина един вид „навътре“ в точката на времето и съзнанието в центъра О на триизмерната графика в покой спрямо съзнанието, недостъпна за регистрация от човешкото съзнание – координатата на времето единствена от четирите пространствени (без време) координати на Вселената е разположена винаги директно спрямо възприятието на човека, за разлика от трите останали пространствени измерения, които са разположени винаги перпендикулярно спрямо същото възприятие (съзнанието). Казано по-художествено – стрелата на времето винаги лети директно срещу човешкото възприятие, затова и винаги представлява точката СЕГА (настоящето) спрямо него. Всичко останало е движения с различни скорости (пластове, планове, полета) и различни кривини спрямо статичната (в покой) координатна система на съзнанието (наблюдателя). Триизмерната пространствено Вселена също се движи с изключително ниска скорост спрямо неподвижната координатна система на съзнанието (наблюдателя), по три перпендикулярни една на друга посоки (трите пространствени измерения). За да могат да се разтегнат трите пространствени измерения извън точка, до своето перпендикулярно разположение спрямо точката на координатната система на съзнанието (наблюдателя), до безкрайното или почти безкрайно пространство на Вселената, това става за сметка на свиването на четвъртото пространствено измерение (времето) до точка или почти до точка (планковите дължини) – Големият взрив, породил Вселената. Нещо като онези фенери, на които като им завъртиш регулатора - светлината им става от силна и концентрирана в малък участък на слаба и разширена в широк фронт.

Ще ти отговоря накратко и изчезвам, че явно вече започнах да преча на двама (към Ники вече се добавя и Скенер, които недоволстват от толкова мое писане, освен това Кипън видимо е човек със задълбочени познания и се страхуват, че ще го прогоня, него и другите, с упорството си), а си имам и други работи. Не трябва ли тези нови "пространствени измерения" да се добавят по някакъв единен критерий на родство, заедно с останалите? Защото, ако всичко можем да наречем всичко, без проблем зелките ще могат да стават домати, а пък магаретата - нощни лампи. Времето върши съвсем равностойна работа на другите три пространствени измерения и в СТО, и в ОТО и се държи там съвсем равностойно и заменимо. Формулите на двете теории дават безспорни резултати именно при употребата на времето като измерение, а ние винаги можем да споменем всякакви ограничения, които търпим откъм възприятия (не можем да видим под капака, как работи двигателя на кола, не можем да видим с очите си взрив на забавен каданс, не можем да видим вятъра). Какво забранява времето да е съвсем пълноценно пространствено измерение, но по определени причини само него ние да не го възприемаме по точно същия начин, по който възприемаме останалите три измерения?! Толкова ли не може възприятията ни да са ограничени в някакво отношение и по някакви (съвсем обективни при това) причини?! Чао на всички!

В бързането да ме опровергаеш не си точен. Затова - ще има наказание! Досега само те питах, сега обаче вече няма да питам, а аз ще напиша някои неща... 1) Разликата между обективното и субективното (предполагам това се има предвид под самовглъбяването) е тази, че докато при първото няколко души потвърждават сходните параметри на дадено наблюдение, то при второто изживяването е строго уникално за индивида и не може да се потвърди от друг (за последния резултат може да има много причини, включително и случайност да няма други наблюдатели освен самия субект в момента и мястото на протичането на събитието). За общите особености на времето има консенсус относно неговите характеристики на макрониво и по тях няма никакви основателни противоречия - времето тече от минало към бъдеще ("забиването" ми относно 0,5 е в "отрицателна" посока във времето - ние можем да помним само миналото и не можем да знаем, да усещаме бъдещето по същия начин, както усещаме миналото. Бъдещето само можем да го предполагаме с някаква степен на вероятност.); човешкото съзнание винаги е фиксирано само в една точка, настоящето (няма никаква възможност да си в повече от една точка във времето, да речем - настоящето и някой друг момент); при времето въобще нямаш такъв избор от неговите комбинации с останалите три пространствени измерения, какъвто широк избор имаш при комбинирането на трите пространствени измерения (и при пространствените измерение може да се каже, че условно си в една точка, когато гледаш центъра на масата на тялото ти, но там имаш много повече посоки, от които можеш да избереш да се задвижиш, докато времето освен точково/настоящето, за твоето възприятие/съзнание е и едномерно). Кое от бъдещето ние (не само аз, самовглъбено, а всички ние, с постигнат консенсус) възприемаме/усещаме по същия начин, както помним и усещаме миналото, че към 0,5 на миналото да добавим и 0,5 на бъдещето, до 1 цяло? Усет за минало - 0,5; усет за бъдеще - няма 0,5! Движение към бъдещето - 0,5; движение към миналото - няма 0,5! 2) Ако времето не е измерение - защо отрязъците му се удължават и скъсяват по подобен начин, по който това става и с дължините по посока на движението и дори при същите условия (стойности на скорости на движение спрямо наблюдател, доближаване до концентрации на маси/енергии, със съответните им кривини/гравитации)? Ако времето не е измерение - защо толкова тясно се заменя с пространството в диаграма на Минковски и движението през Вселената толкова недвусмислено се прелива между времето и пространството? Защото времето за нас е точково (можем да пребиваваме в един и същи момент само в точката на настоящето) и едноизмерно (не можем да се отклоняване наникъде извън линията минало-бъдеще). Нашето съзнание (което асоциираме най-вече с очите си и по-малко с останалите сетива на тялото ни) винаги върви в комплект със собствена пространствено-тримерна координатна система в покой, при която относно собственото ни съзнание (възприятие) потокът винаги е изцяло и само по времевата координата на диаграма на Минковски. Да, времето има разлика спрямо останалите три пространствени координати (те са перпендикулярни спрямо възприятието ни, а то е директно срещу него) и със сигурност времевата координата е съвсем пълноценна пространствена координата, както всичките останали пространствени координати - различния начин, по който ние възприемаме тази координата в сравнение с останалите три само показва особеностите на нашето възприятие и начина на функциониране на нашето съзнание (макроскопични). Гледах клипчето, както прочетох и опровержението му (по-сериозния предложен от теб материал го чета в момента). Клипчето не е чак толкова добро, опровержението му е значително по-добро, но и последното си има своите слабости (не става дума само за изграждането на пространствена диаграма чрез степени на соленост, макар това да е една от наистина големите слабости на текста). Първо, отдавна твърдя, че така нареченото "празно пространство" може да е един вид фундаментално забавяне на скоростта движение на материята на пространство-времето пред човешкото възприятие в три перпендикулярни една на друга посоки, за да може да се получи огромната протяжност на Вселената ни в трите пространствени посоки. Ако дължината по посока на движението може да се свие до НУЛА (или пък някъде около дължината на Планк) при движение със скоростта на светлината, то какво би попречило едно максимално забавяне на движението на материята на пространство-времето да даде пред възприятието гигантските размери на Вселената?! Второ, има съвсем ясна и строга концепция, какво трябва да представляват пространствените измерения и това няма общо с диапазона на промяна (ако не греша, всичко това имаше връзка с така наречените "степени на свобода"). Пространствените измерения не могат да се нахвърлят произволно, а всичките (колкото и да са), трябва да преминават през една и съща централна за всички тях точка и всяко от тях трябва да е разположено под ъгъл 90 градуса спрямо всяко останало без изключение. Всичко друго е свободни съчинения, някои - с повишена степен на соленост... За финал - имай предвид, че аз избягвам да разглеждам процеси в рамките на самите Планкови дължини, именно за да избегна неопределеностите (квантовите флуктуации), свързани с тези дължини. Стремя се да описвам случването на неща само извън тези дължини. Обаче имаш право с критиките на първоначалните ми рисунки - не съм показал правилно нещата и ще ми се наложи да ги променя. Пак ще има замяната, "завъртането" на времевата точка t в центъра на графиката X,Y,Z с координатата Z, но при такава операция просто бившата насрещна, точкова времева координата t става обичайна перпендикулярна координата, а бившата обичайна перпендикулярна координата Z става насрещна точкова координата и с това имено тя се превръща в новата времева координата за наблюдателя. Времевата координата t трябва да е съвсем равностойна на останалите координати и само не може да се възприема от нас, докато глафиката не се "завърти" от перспектива, при която всичките четири пространствени координати да са перпендикулярни на възприятието. И в средата на всяка от двете графики, с радиус над Планковата дължина, ще трябва да има сфера на Планк, в която не можем да определим по никакъв начин какво става.

Ще избързам преди да си отговорил на предния ми въпрос (в опит да ускоря нещата до същността с времето и неговата роля в обясняването на гравитацията/кривината, бидейки времето подобие на измерение, за математическо удобство или пък съвсем разгърнато, пълноценно четвърто измерение, до чиято регистрация нашите макроскопически сетива нямат достъп, както смятам аз за момента) и ще предположа, че твоето разбиране за измеренията като цяло е следното (ти ще ме коригираш, ако не пресъздавам виждането ти вярно): Трите общоприети пространствени измерения са си съвсем реален, обективен феномен, не някаква лично моя, вътрешна, субективна представа, произхождаща от “моментът на самовглъбяване”-то ми. Защото след като и ти, и много други можете да споделите същите усещания като мен относно общоприетото тримерно пространство - значи то съществува съвсем обективно, а не е някакво лично мое, субективно усещане и виждания. От горното обяснение разбирам, че докато трите обичайни пространствени измерения според теб са съвсем реални, то останалите шест в суперструнната М-теория са просто временна математическа техника (несвързана с обективната реалност измислица), която дава някакви полезни подсказки и тези допълнителни измерения ще изчезнат в момента, в който подскажат реалната квантова теория на гравитацията (която може да не включва никакви допълнителни измерения). Ако горното пресъздаване на вижданията ти за измеренията е вярно (коригирай кратко онези части, които би сметнал за неверни) идваме до времето и неговия характер, както от гледна точка на ОТО, така и от гледна точка на доста задълбочено проучваната от теб суперструнна М-теория. Кои безспорни според теб аргументи категорично изключват възможността, времето да е съвсем пълноценно пространствено измерение, но разположено спрямо макроскопичните ни възприятия (ние не възприемаме микроскопично, квантово-механично) по различен начин в сравнение с останалите три измерения, така че да не се държи по абсолютно същия начин, по който се държат останалите три пространствени измерения? Въобще, според теб времето може ли да се счита за реално измерение или не е никакво измерение, ами се ползва в диаграмите на Минковски (което ще рече и в СТО и в ОТО) само за удобство? Едно приближение (като наподобяващото гравитация ускорение), което не е вярно, времето не е никакво измерение, но употребено като подобие на такова дава добри резултати на формулите? И много кратко отклонение относно квантовото тунелиране - то не беше ли движение по по-къс път през пространство-времето (по-краткия път има отношение и към въпроса с жстаряването на близнаците в СТО), вместо движение със “свръхсветлинна” скорост?!

Тоест - четиримерните форми (пространствено) работят в обективната реалност и не са единствено теоретични и любопитни конструкти, неприложима във физическата реалност. Добре! По отношение на този момент позицията ти ми е вече ясна (и между другото я споделям в значителна степен). Тоест - аз съм единствения човек на планетата, който усеща трите общоприети пространствени измерения като възможност да се движа в триизмерно пространство, плюс възможността да регистрирам някои от събитията в това триизмерно пространство чрез сетивата си. Затова, това съвсем недвусмислено възприятие е единствено мое, мой собствен процес на самовглъбяване и не засяга никой друг. Тогава - по какъв различен начин възприемаш например ти всичко това? Не се притеснявай, ще стигнем и до момента с времето, което е пряко свързано с ОТО. Само си сверяваме набързо вижданията за останалите неща.

Тоест, с четиримерните пространствено форми ние обсъждаме нещо изцяло теоретично, без никаква връзка с действителността, обаче очакваме неговата употреба да ни даде отговори на особености на действителността? Или пък даже не очакваме да имаме никаква полза от това разглеждане относно въпроси, свързани с действителността (суперструнната теория е изцяло несъстоятелна с нейните 11 измерения), а само ги обсъждаме условно, като математически формули, без нуждата от смислена, логична визуализация? Или другия вариант - пространствените измерения (всичките, включително трите общоприети) са идеализирани абстрактни форми, но на нещо реално, обективно съществуващо. Тук веднага идва въпросът - кое е това реално, обективно съществуващо нещо, на което измеренията (всичките) са идеализирани, абстрактни форми и какви са процесите в човешкото съзнание, които водят до видимостта от всички на въпросните абстрактни измерения като триизмерно пространство? Към времето ще се насочим, след като уеднаквим разбиранията си по горните въпроси, защото в момента има очевидни разлики в подходите ни по темата.

Тези четириизмерни форми без време ли функционират? Ако имат и време в допълнение (не да са обичайни четиримерни простраствено-времеви, от които пространствените измерения са три, а времевото е едно) - това време измерение ли е и ако да, не се ли явява 5-то измерение?

Възможно е да се окаже, че времето е в основата на обяснението на всички взаимодействия, не само на гравитационното. Още не съм го обмислил внимателно, но има неизбежни разлики в начините, по които се съчетава стрелата на времето с останалите три измерения при плоско и при огънато пространство-време, при праволинейно-равномерно движение и при ускорение. Може да има различни начини и пропорции на съчетаването на времето с останалите три измерения при всеки различен обект, затова в едни случаи областта между два обекта се деформира със силата на електромагнитното взаимодействие и води до съответстващото електромагнитно привличане, отблъскване и електронеутралност, в други случаи води до силното взаимодействие, а в трети случаи води до гравитацията. Имам си предостатъчно друга работа, за да обикалям из темите за нещо, което е изключително сложно и обхватно (гравитацията), само защото ти не успяваш да видиш решаващата роля на геометрията (измеренията) в опитите за обяснение на този феномен. По-скоро пак ще престана да пиша тук, отколкото да ме пъди всеки, който не успява да разбере, какво се опитвам да покажа. Вникни внимателно какво пише Скенер, гарантирам ти, че колкото и смешно да прозвучи - той разбира много по-ясно от мен, какво се опитвам да кажа. С обсъждането на измеренията и на тяхното естество говорим точно за гравитацията и за нейните най-разнообразни начини на свързване с всичко останало.

Всъщност, мисля че стигнах до нещо като годен модел! Вселената е четиримерна пространствено, от определена гледна точка няма времево измерение, а четири съвсем пълноценни пространствени измерения. Понеже ние съществуваме в надпланкови дължини (макросвета), за нас само три от четирите пространствени измерения са разположени винаги перпендикулярно на възприятието ни, а четвъртото измерение е разположено винаги пряко срещу възприятията ни (стрелата на времето винаги лети директно срещу нас), поради което ние нямаме достъп до възприемането на неговата протяжност. Само се движим напред по протяжността на времето, планков миг след планков миг (тиктакането на всемирния часовник с отрязъците на Планковото време). Единственият начин да се достигне до регистрацията на протяжността на четвъртото измерение е, като се премине някак през един планков обем, с радиус - Планковата дължина (другояче казано - да се премине някак точката на сингулярност). В този планков обем става "завъртането" на материята от трите обичайни пространствени измерения към дължината на времевото измерение, което на нас ще ни изглежда като гравитационно потъване на трите пространствени измерения в точка на сингулярност. Неопределеността на Планкови дължини може да идва от съвместното действие на две неща - постоянно "трептене" на времевата ос спрямо нашето възприятие, както и концентрирането на безкраен брой измерения (с безкраен брой най-различни версии на възможните развития на Вселената), които накрая се концентрират в конкретните четири, които регистрираме. Всичко е тясно свързано с възприятието, съзнанието и въображението. Привързването с раждането ни към общото съзнание на тази Вселена "смачква", "концентрира" безкрайния брой всевъзможни варианти на Вселената до точно този, който усещаме, регистрираме, възприемаме в момента.

Ако оста на пълноразмерно четвърто пространствено измерение (времето от нашата перспектива) е директно насочена към нашето възприятие, останалите три пространствени измерения (обичайните, винаги перпендикулярни на нашето възприятие) ще се събират в идеална точка при сингулярност. Обаче, ако оста на четвъртото пълноценно пространствено измерение е съвсем леко изместена, а не директно срещу възприятието ни, тогава останалите три измерения няма да се събират в идеална точка, а в планков обем, където ще е ... страшно сложно за разплитане... А пък ако и тази ос на четвъртото измерение не само е леко изместена, ами и не е статична, а непрекъснато се мести - вече става пълен хаос (неопределеност, квантово-механични флуктуации на планкови дължини)!

Така както ми се струват нещата - Планковата дължина е преградата за достигане до протяжното (неточково) състояние на четвъртото измерение (от позицията на всичките три пространствени измерения, които са винаги перпендикулярни на нашето възприятие) за всичките три невремеви измерения. Всички взаимовръзки на процеси по дължината на времевото измерение с обичайните три пространствени измерения преминат през "рециклатора" на Планковата дължина (сингулярността). В Планковия обем може да се крият страшно много неща! Така наречените квантово-механични флуктуации на планкови дължини може да са цяла друга "Вселена", по-голяма от познатата ни "наша" част!

Виж предния ми отговор, над този.

Всичките тези неща са опити за представяне на 5-измерни форми (хиперсфера, хиперкуб, хиперпирамида и т.н.) в 4-измерно пространство-време. (Виж как няма възможност да се представи формата Калаби-Яу в 11 измерения едновременно и я дават като "нещо" ВЪТРЕ в тримерното пространство.) Аз имам предвид нещо по-различно. Следва обичайното представяне на пространствена диаграма, с трите пространствени измерения Х, Y и Z, а времето е в точката О (неизбежно тази диаграма представя само един момент, един миг от времето - точката О). Оста на времето сочи право към теб (стрелата на времето, която винаги лети директно към теб, каквото и да правиш и както и да се въртиш), докато трите пространствени оси са винаги перпендикулярни на теб, каквото и да правиш и както и да се въртиш. Макар да усещаш хода на времето - не можеш да го опишеш в една и съща диаграма (точно както не можеш да демонстрираш в тази съща диаграма и 5-то пространствено измерение - то за теб също би било точка, наложена върху точката на времето в центъра на диаграмата, точката О). Нужни са ти нови такива диаграми за всеки следващ момент, който искаш да опишеш (точката може да се мести в рамките на конуса на Минковски или да си стои на едно място в цялата област, формирана от общото съчетаване на трите пространствени измерения Х, Y и Z). Това ти е плоското пространство-време. Ето ти два момента от времето в горното описание - плоското пространство-време. Ще ти е доста трудно да покажеш престой на същата точка на едно място в рамките на два различни момента от време, без да начертаеш нова диаграма за следващия момент (и особено пък, ако нямаш възможност да ползваш различни цветове). Сега обаче, за следващата диаграма, разместваме нещата (завъртаме ги) и оста Z идва в точката О, на мястото на времето t (вече Z става точкова ос, винаги обърната директно срещу наблюдателя), а t си става обичайно протяжно измерение, на мястото на Z, винаги обърнато към наблюдателя перпендикулярно, както и останалите две измерения Х и Y. Тук пространството прави завъртане на 90 градуса от Х и Y към Z=t, като има и един вид прещипване в точките Х-нулево и Y-нулево, заради което нищо макроскопично не може да премине към протяжното, неточково състояние на времето t. Ако ми е правилна сметката, точките Х-нулево и Y-нулево трябва да отстоят от точката О=Z с Планковата дължина (същото е и при Z, но тука ние не можем да регистрираме отстоянието с Планковата дължина от Z, защото при такова завъртане на диаграмата Z за нас е нулева точка, каквато беше t преди завъртането на перспективата). Точките Х-нулево, Y-нулево и Z-нулево (което тук не може да се регистрира, но горе, при плоско пространство-време, където нулевата точка в О е времето t - може) са точките на сингулярност.

Между другото, на мен вече ми се струва, че на суперструнната теория (тя широко използва представите на Калуца-Клайн), както и на всички останали, които се опитват да опишат пълноценно гравитацията (и не само нея), основният проблем идва от това, че се мъчат да продължат напред, като продължават да ползват осакатената представа за времето като нещо като измерение, ама не съвсем (само условно измерение, със силно окастрени възможности). Това нещо е по подобен начин и при СТО и ОТО, и при всички останали опити за техни продължения, включително и суперструнната М-теория. Навсякъде времето се приема като полу-измерение или казано по друг начин, че пространство-времето не е точно четири-мерно, ами нещо като 3,5 мерно. А пък приемането на времето за съвсем пълноценно пространствено измерение въобще не отрича СТО и ОТО, а само ги допълва и доразвива, точно както и самите СТО и ОТО допълват и доразвиват, а не отричат Нютоновата механика. Ако всичко се разглежда като време-точка (всички тримерни пространствени диаграми се правят за само един конкретен момент от времето и времевата ос изисква отделно чертаене, за да се представят промените по нея) - всичко си е точно така, както си го описват СТО и ОТО.