Perkūnas

Арменското čakat и диалектните му форми (които едва ли са с давност от 8-9 век) са очевадни заемки от партски или средноперсийски. И в двете им значения: "чело, предна част" и "фронт" (какво ли означава латинското frons?). Тъй като čakat в арменски не се употребява конкретно като означение на лице (Homo sapiens), изобщо не мога да приема горното обяснение. Няма как "фасада" или "битка" да се употреби като означение на лице (Homo sapiens). Да се извежда "прабългарска лабиализация" от разни (неясни) лични имена е повече от съмнително. В случая играе бръсначът на Окам. ПП. Действието в "Страданието на мъчениците" се развива около 840 г. Когато спатарий се употребява изключително като "висш сановник". ППП. Обяснението на доц.др.-а Иванов изби рибата. По-езиково неграмотен тип едва ли може да се открие.

Алтернативно обяснение?

Къде са тези имена от "Боспорските градове"? И техните "съответни архаични варианти"?!?

Надявам се, че се изясни, че в текста на въпросните жития чиготъ означава лице, което придружава ромейския император или негови пълководци (дори по време на разни военни кампании). Какви оръжия са носели по време на кампанията при Аморея не се споменава конкретно. В източниците, които бях посочил, се споменава за йигити или джигити, "странстващи рицари", "конници на служба при емира или хана", в Чагатайския улус. Става дума за общество, което в основата си е полуномадско. В едни преводи званието спатарий не е преведена - т.е. българският преводач не е знаел дали на български изобщо има преводно съответствие на ромейското звание и го е оставил непреведено. В други званието спатарий е заменена с чигот - преводачът на този вариант е от онази група славяногласни, които познавали полуномадски групички, които си пасели конете в близост до тяхната община, и при които джигити се наричали "странстващите рицари, конниците на служба при местния феодал", които може би изпълняват понякога разни поръки и биват пращани на мисии. Тази дума е проникнала в славянския говор. Обаче в славянските езици звук дж няма. Думата е приспособена към славянската фонетика и началното дж е заменено с ч: джигит -> чигитъ, мн.ч. чигити (o-основи) Нещо повече, славяногласните съвсем са я пославянчили: какви са повечето славянски думи, които завършват на -ити - инфинитиви, глаголнни форми: бродити, глаголити, мыслити, ходити званието е съществително име като кокотъ "петел", животъ, сопотъ "извор", скотъ, деспотъ (от гръцки) и.т.н, така чигитъ става в славянските уста чиготъ, в гръцкия извор от 8 век е фиксирана вече пославянчената форма.

Покрай "Иранските елементи..." на Бешевлиев (специалист по класическа филология- старогръцки и латински език) е добре да се прочете отзивът на Рюдигер Шмит (водещ иранист), който се занимава и с проблемите на иранската ономастика. Намира се в интернет. Освен Аспарух (с варианти), нито едно друго име не е със 100% доказан сигурен ирански произход. Естествено ираноманите работят на принципа "дай да обърнем самосвала" и им се привижда къде какво ли не.

В староперсийски съществува пълната индоевропейска система от падежни форми при имената, както и индоевропейската система от притежателни енклитики (за която г-н Тамарин също спомена в друга тема). a-da-ma da-a-ra-ya-wa-u-ša xa-ša-a-ya-ça-i-ya аз, цар Дарий... (adam: именителен падеж) -> новоперсийски man, Dariuš šâh pa-sa-wa a-da-ma ba-a-ba-i-ru-ma a-ši-ya-wa-ma после аз отидох във Вавилон (adam: именителен падеж) -> новоперсийски man sepas be Babil raftam ma-na-a ba-da-ka мой роб (mana: родителен падеж от adam) -> новоперсийски banda-e-man В средноперсийски склонитбената система се е опростила - съществуват два падежа: -пряк (наследник на старата форма за именителен падеж) - за прякото допълнение -косвен (наследник на старата форма за родителен падеж), който се употребява след предлози (dar, az, ...) В новоперсийски първият падеж изчезва при около 95% от имената (едно изключение, за което се сещам е اتش "огън") и при местоименията. Остава само косвеният падеж. За се избягва двусмислие в изречението и за да доуточни кое е прякото допълнение и кое-подлогът, енклитиката -râ поема функция на показател на прякото допълнение.

в новоперсийски притежателни местоимения няма. всички местоимения са заменени от старите форми за родителелен падеж. in qalam-e-man ast - това е моята химикалка. man < староперсийски mana, род.п. adam им.п. "аз" in qalam-e-to ast - това е твоята химикалка. to < староперсийски tava, род. п., tuvam им.п. "ти" и.т.н. но в новоперсийски се употребяват най-вече местоименни енклитики по същия начин като местоименията в английски, френски, немски: be-sâ'at-am nigâh kardam - погледнах си часовника (буквално: часовника ми) u az mâdar-ash pursid - той/тя помоли майка си (буквално: майка му/ѝ) dasthâ-yat-râ be-shur - умий си ръцете (буквално: твоите ръце) худ по призход е име (май е съкратено от худай "господ"?) и затова се употребява винаги в изафетна конструкция и последван от притежателна местоименна енклитика. общо взето съответства на self в английски: myself, yourself...: kitâb-e-xud-at-râ be man be-deh - дай ми книгата си (буквално: дай ми твоята (at) собствена (xud) книга). на английски би било book of yourself, но това звучи странно. а в някои случаи дори не е необходима енклитика или худ заради контекста: mâdar-râ aziz dâram - обичам майка си (буквално: обичам майка)

О, разчитайте си на единствения и неповторим Ж. Войников, който така или иначе не разбира чужди езици, а се е втурнал да пише книжлета...в които 95% от съдържанието е струпване на погрешно разбрани или недоразбрани източници, погрешно преведени или изтълкувани определения и откровена манипулация... В кой староруски текст се употребява тази дума?! Или пак не сме доразбрали какво пише в речника?

В новоперсийски се употребява местоимение "свой" худ. Обаче преди да се нахвърлят и тук "прабългари", ще кажа, че в новоперсийски местоименната система е съвсем опростена и изобщо не прилича на българската. Формите за всякакви падежи са изместени от формите за родителен падеж. Персите употребяват една форма: аз = мой = мен ман ти = твой = теб то той/тя/то = негов/неин = него/нея у и.т.н.

Православните гагаузи не използват ли гръцка църковна лексика? С това се изчерпва влиянието на балканския езиков съюз върху техния турски диалект.

В кои други романски езици служебните части на речта са по латински образец?!? В нито един! Латинските служебните части на речта са почти напълно заменени от нови служебни части. За ударението при глагола - ами че и в италиански то е подвижно. Това сигурно означава, че италианците са романизирани албано-трако-илирийци?! Можете ли да определите какво точно се има предвид под "балканшпрахбунд-ските черти в старо- и или среднобългарски паметници"?!!

Виж сега, колкото и да повтаряш мантрата за бойна брадва или меч, няма как бойната брадва или мечът (премет) да почне да означава звание на някакво човешко лице (Homo sapiens). Got it? Думата алебарда означава ли палач? А меч - телохранител? Това че едно периферно прихаванато от тюркския хаганат звание ви кара да се изприщвате си е собствено ваш проблем.

Напротив, съвсем нелогична е. В контекста изобщо не става дума за обикновени телохранители. Дали е тюркска заемка не знам. Абаев дори не си прави труда да я включи в речника си. Според теб в кой език думата алебарда или бойна брадва има значение "висок сан, звание"?

Какво означава "преки паралели в авестийския и санскрита"?!? Каква "по-голяма близост на славянските и индо-иранските езици сравнено с другите индоевропейски" те е подгонила? Изобщо не си наясно с тези езици, щом говориш така. Според теб ако съществуват "стотици български думи които имат преки паралели в авестийския и санскрита", то какво да правим със стотиците хиляди български думи, които имат преки паралели в литовския? И то на ниво представка-корен-наставка? Може би че литовски и български са едно и също нещо? А?! Вземи да прочетеш някой учебник по сравнително-историческо езикознание, за да разбереш кое какво е.

Като не знаем, да не го намесваме по-добре в темата. Няколко души във форума изпитват направо болестна зависимост да изкарват всичко в българския език иранско (ираномания), която се дължи най-вече на пълното им непознаване на какъвто и да било ирански език - съвременен или древен. Развенчах дори няколко, които дори не можеха да четат арабица, а си бяха наумили, че са най-най-най.

Режима на оръжията за свободно ползване със сигурност ще бъде предмет на изучаване от разни паранормални науки.

Продължавате най-упорито с вашите приказни фантастики. В статията за имената от приписките (които обхващат твърде много други имена) си е написано: при много имена прозира поиталианчване на формата.

Какво е интересното и най-вече полезното? Повишаване на общата езикова култура. Тренировка на мозъчни клетки. Спестяване на спама, с който някои участници пълнят форума всеки божи ден. Това не е никак малко.

Какво мисля по въпроса, съм написал по-горе. А преди да изсипете самосвала с приказно-фантастични петърдобревщини и живковойниковщини, моля седнете и прочетете един учебник по сравнително-историческо езикознание. Може би някоя граматика на староирански и средноирански езици също ще ви подейства добре.

Едва ли църквата би позволила такива имена... Всъщност още на древните гърци им е било известно едно доста подобно име.

И вашите приказно-фантастични щуротии са също за Гинес. Преди да се втурнете из просторите на фантастиката по-добре погледнете къде е съставена въпросната приписка и какви езици се говорят в околността.

Дали е "високопоставен" в случая е друг въпрос. Привел съм горните примери. По-интересното за мен е, че в единия превод на "Страданието на мъчениците" званието спатарий изобщо е оставено непреведено, а в другия превод е заменено с чиготъ. На преводача на единия вариант било неизвестно съответствие на такова звание на старобългарски. Другият преводач може би е го възприел като "човек от свитата, близък приближен на владетеля".

Понеже в италианския говор на монаха звукосъчетанието ulC се реализира само като olC? (С = съгласен звук).

Османското нашествие няма никакво отношение към изчезването на падежната система в български. Към началото на 15 век тя е вече съвсем разколебана и до края на 15 век е сигурно изчезнала. В един надпис от първата половина на 13 век и по царските грамоти (официални документи) си пише редовно царъ блъгаромъ и гръкомъ, което от гледна точка на старобългарския от 10 век е граматически неправилно. Турският език не е оказал почти никакво влияние върху граматиката на българския език или кой да е друг балкански език (вкл. албански, сръбски, румънски, гръцки).