Last roman

да, в България има лютниер /въпросният Андреев/, който се занимава с изработка на подобни антични инструменти: https://www.facebook.com/media/set/?set=a.318284429265.152793.278216284265 Изпълнението на химна към Аполон обаче доста фриволно ми се види. Дрехите можеха също да бъдат по-пипнати. Ето възстановка на химн към Музата /по Месомед/: http://www.cs.utk.edu/~mclennan/BA/HM.html Така звучи произведението на лира: http://www.cs.utk.edu/~mclennan/BA/HM_files/Hymn-to-Muse-lyre.mp3 А това и химна към Слънцето /пак на Месомед/, заедно с песнопението: https://www.youtube.com/watch?v=UnRd8fXdR0U#t=92

Музиката е изкуство претворяващо реалност, чувства и мечти в мелодия, изпята или изиграна на създадени за тази цел инструменти. Възникването на музиката най-вероятно е станало на най-ранния етап от еволюцията на човека /имаме доказателства че и неандерталците са използвали музикални инструменти/ и е един от признаците на неговото осъзнаване и отдиференциране от животинския свят. Не случайно възпроизвеждането на звуковите комбинации, за модел на които е послужила изначално обкръжаващата природа, се е свързвало още в дълбока древност с божествено вдъхновение, а развитието на музикалното изкуство и ритуалното свещенодействие вървят ръка за ръка от възникването на първите общества. Музиката в Древен Египет Древноегипетската музика възникнала най-вероятно към края на 4 хил. пр. н. е. За развитието на това изкуство можем да съдим по запазените в гробниците музикални инструменти, барелефи, текстове на химни и песни, по-късни свидетелствата на гръцки и римски историци и философи. За култовите химни на египтяните от епохата на Старото царство добър пример дават „Текстове от пирамидите“ и „Книгата на мъртвите“. По запазените изображения в гробниците и храмовете съдим, че в Египет съществували професионални трупи от певци, музиканти и танцьори. Най-популярен инструмент била арфата, струните на която били изработвани от палмови влакна. Запазено произведение от периода на Средното царство е „Песента на арфиста“: Така, празнувай радостния ден и не жали, Тъй като никой не взема със себе си ценното, И никой от тези, които са си отишли Не се е върнал обратно! В Древен Египет музиката съпровождала дворцовите и храмовите ритуали, и била едно от средствата за развлечение на населението /на египетски наименованието на музиката е „хи“ и означава удоволствие/. Храмовата музика получила широко развитие, тъй като била свързана с ежедневни ритуали, сезонни празници, коронации и погребения на фараоните. Върховните божества от египетския пантеон – Озирис, Изида и Тот се считали за покровители на музикалното изкуство. Богът на музиката и музикалните инструменти се казвал Ихи, брат на Хор, син на Хатхор, изобразяван като дете със систрум. Музиката била неделима част от живота на египтяните: дворцовия церемониал бил със задължителен музикалнен акомпанимент, празненствата организирани от богатите управители включвали музиканти и танцьори, а сред народа култовите практики към боговете, шествията или театралните представления били съпроводени с музика, хорови пеения, поезия и танци. Популярни били мистериите посветени на Озирис /бога на умиращата и възкръсващата природа/, своеобразен праобраз на античната драма. Около изображението му стояла Изида, в траурни дрехи и със спуснати коси. Тя пеела погребални песни, умолявайки бога да се върне към живота. Възраждането на Озирис се осъществавало с помощта на символически обреди, възпроизвеждащи зачатие, след което настъпвало всеобщо празнуване, естествено с музика и песни. Основата на древноегипетската музика била пентатониката - петстъпална интервална система от звуци, като тоновете й се групирали по кварти и/или квинти. През Старото и Средното царство се появило и записването на нотните знаци с йероглифи, развили се и първите трудове посветени на космологията - теорията свързваща музиката с небесните тела. Най-ранните известни музикални инструменти от Египет са различните систруми, кречетала и флейти от тръстика. По-късно се появяват арфите, барабаните и тръбите. През Новото царство вече има лири и аулоси. През елинистичния период в Египет навлизат хармоники, буцини и цимбали. През 3 в. пр. н. е. в Александрия е изобретен и водният орган – хидраулис. Музиката на Древна Елада Гръцката музика била предимно едногласна /монодийна/, макар че по време на пеене под съпровода на различните музикални инструменти се получавали и многозвучия. Мелодията се записвала с помощта на гръцки и финикийски букви, при това различни букви се използвали за вокалната и инструменталната музика. За естеството й съдим по запазените надписи върху оцелелите колони, фрагменти от папируси и пергаменти. На този камък от Делфи е изсечен химнът към Аполон. „Нотите“ са записани чрез отделни символи /букви/, разполагащи се над текста на химна. На схемата по-долу са дадени гръцка буквена нотация и съвременната петлинейна такава: Горната редица от символи представлява вокалната нотация, а долната – инструменталната такава/. Изображенията по фасади на сгради и гробници, скулптурите и керамиката, също създават дорба представа за музикалните вкусове на гърците и инструментите, на които са свирели. Напълно запазени музикални произведения са епитафията на Сейкилос, три химна на Месомед и два химна посветени на Аполон. Сведения за древногръцката музика дават митовете и преданията, а също и музикалните трактати на гръцки и римски философи и поети. Най-старите данни за наличие на музика в Елада са изображенията на лира и авлос от дворците в Крит /2 хил. пр. н. е./ и на фигурките на арфист и флейтисти от Цикладските острови. В поемите на Омир се споменава за използване на музика при религиозни церемонии и народни празници. По дипилонските вази, открити в Атика /8-7 век пр. н. е./ има изображения на празнични и траурни процесии, изпълнение на хорови песни. Според преданията хоровото пеене било пренесено в Гърция от остров Крит. Тези песни се наричали пеани и били считани за лечебни. Пеенето и предсказанията били тясно свързани, често с музикален съпровод. По-късно хорът получил своето развитие в древногръцките трагедии на Есхил, Софокъл и Еврипид. Там той представял народа – обсъждал действието на героите и изразявал обществения морал. Самата музика играла важна роля в гръцкото общество – звучала по време на бракосъчетания, гощавки, войни, лечение и погребения, също била съпровод на религиозните церемонии и театралните представления. Тя била част от задължителното образование на гражданите - в полисите дори се провеждали музикални състезания по пеене /едни от най-почетните били Питийските игри/. Развитие на музикалното изкуство В Елада от древни времена имало много музиканти-певци, като първоначално те наизустявали и пеели песните си устно, често импровизирайки, тъй като били самоуки. По-късно били създадени професионални школи. За основател на първата такава /към 650 г. пр. н. е./ е сочен поетът Архилох. Гърците създали диатониката - седемстъпална интервална система. В основата й лежи т. нар. „тетрахорд“ /букв. четири струни/ - поредица от четири постепенни тонове, които образуват една малка и две големи секунди /секунда - интервал между две съседни степени, напр. до-ре/. Има три различни тетрахорда в зависимост от мястото на малката секунда спрямо големите. При свързването на две тетрахорди, образуваният звукоред /гама/ е подобен на октавата. На тази основа възникнали ладовете /системи от група тонове в определено съотношение/: дорийски, йонийски, еолийски, фригийски, лидийски и пр. При гърците ладовете, заедно с мелодията и ритъма създавали у слушателите определено настроение. Така според преданията йониецът Тиртей от Атина въодушевявал спартанците във войната им срещу месенците с бойни напеви, а критянинът Талес спасил с песни Спарта от междуособици и с помощта на музика изцерил целия град от чума. Подобни лечители били и поетите-музиканти Арион от остров Лесбос и Терпандър от Спарта. Един от първите музикални теоретици бил известният математик и философ Питагор /570-490 г. пр. н. е./, разработил учение за интервалите въз основа на чисто математически съотношения /т. нар. „монохорд на Питагор“/. Питагор създал цяла музикално-теоретична школа по акустика. Последователите му придавали на числата и пропорциите магическо значение, извеждайки чрез тях лечебните свойства на музиката. Считали, че планетите също звучат при движение, основаващо се на въртенето им и разстоянието им до Земята. Вселената за тях била музика, съставена от движението на всички небесни тела. Тази идея била популярна по-късно и в Рим /Цицерон си представял, че Венера звучала като до-, Слънцето – като ре-, Марс – като ми- и т. н./. Развивайки питагорейското учение за т. нар. „музика на сферите“ /Musica mundana или Musica universalis/, Платон и Аристотел наблягали на обществената роля на музиката. За Платон в създадената от него идеална държава най-важна роля за възпитанието играела музиката. Той дори развил учението за етоса: обединение между политика, музика и етика. За Аристотел – музиката била необходима за възпитание, за пречистване и чак на последно място – за забавление, тъй като тя формирала нравствеността. По-нататъчното развитие на музиката бележат трудовете на Аристоксен – „Елементи на ритмиката“ и „Елементи на Хармониката“ /т. е. наука за структурата на музиката - хармонията/, „Хармоника“ на Птолемей, „За музиката“ на Аристид Квинтилиан и др. Музиката и митологията Връзката е красноречива още от значението на самата дума „музика“ - произлизаща от музите – богини покровителки на изкуствата и науките. Техен господар бил бог Аполон, откъдето и епитетът му – Музагет /ръководител на музите/. За гърците музиката била навсякъде в природата, с нея били свързани всички митологични същества /например тритоните свирели на раковини, а сирените – на китари/. Многобройни легенди за божествения произход на музикалните инструменти показвали значението, което елините отдавали на това изкуство. Флейтата била изобретена от Атина, сирингата – от бог Пан, лирата била изработена от Хермес и подарена на Аполон, нимфите, съпровождащи Дионис носели цимбали и тамбурини. Известен из цялото Средиземноморие бил и Орфей – легендарният тракийски певец и арфист, чиято музика и песни очаровали не само хора, но богове, животни, дървета и скали. Музиката в Древен Рим Както и цялото изкуство, музиката в Рим също се развивала под влиянието на Елада. От древни времена музикантите свирели на тибия /аналог на гръцкия аулос/ и съпровождали триумфални процесии, сватбени церемонии, погребални обреди, пирове и народни празненства. С голяма почит се ползвали танците на салиите: дванадесет човека с щитове и мечове под звуците на тръби танцували и подскачали в такт с древна песен, посветена на боговете Марс, Юпитер, Янус и Минерва. Освен тях имаме запазени химни и на „арвалските братя“ – колегии от жреци, благодарящи боговете за добрата реколта. С музика, песни и танци протичали и любимите на римляните вакханалии - празници в чест на Бакхус /бога на виното/. В легионите за предаване на команди и за мотивация на войниците се използвали активно различни духови музикални инструменти. Музиката на римляните била пъстра, разнообразна и повсеместна. С разрастването на империята в столицата се стичали музиканти от Гърция, Сирия, Египет и Азия. Одите на Хораций, еклогите на Вергилий и поемите на Овидий се изпълнявала под акомпанимента на струнни инструменти – китари, лири и тригони. В театъра най-разпространения жанр била пантомимата в съпровод с оркестър и хор. Битките между гладиаторите също били музикално озвучавани. Характерно за римското общество било поголовното увлечение с музика: нейни почитатели били както обикновените граждани, така и императорите. Например Нерон, стремейки се да се докаже като велик певец и актьор, участвал лично в музикални състезания, естествено печелейки първи награди. В патрицианските фамилии децата били обучавани на пеене и свирене на китара. За забавление на плебса в театрите били организирани публични концерти и изпълнения на певци, които по популярност биха могли спокойно да се нарекат със сегашния термин – звезди. Такива знаменитости, упоменати в историческите съчинения били певецът Тигелий /при Август/, актьорът-певец Апелес /любимец на Калигула/, китаристите Менкарт /при Нерон/ и Месомед /при Адриан/. Домициан организирал т. нар. Капитолийски игри, където музикантите се състезавали в пеене, игра на китара и аулос, а победителите били награждавани с немалка сума и лаврови венци. Но популярната музика в разрасналата се империя все повече се отдалечавала от гръцките представи за божественост и мистичност, ставайки повърхностна, за да се нагоди към вкусовете на обществото. „Малкото струни, простотата и възвишеността на музиката се оказаха напълно остаряли“ – пишал през 1 век с явно съжаление прочутият историк Плутарх. На мода били музикалните излишества – хорове от евнуси, грандиозни оркестри от духови и ударни инструменти и многобройни танцуващи групи, предназначени да впечатлят свръхзадоволените от всякакви развлечения римляни. Виртуозността на музикантите била поставена на една нога с фокусничеството и те били принудени да стават сътрапезници и ласкатели на богаташите, за да си осигурят сносен живот. За плебса музикантите се превърнали в обикновени артисти, чието предназначение било да доставят удоволствие, за което говори следният случай. По време на празненство в Рим, на сцената се състезавали двама известни гръцки флейтисти, но на тълпата скоро й омръзнала виртуозната им надпревара и тя започнала да настоява музикантите да се бият помежду си. В противовес на възгледите на Платон и Аристотел, според Секст Емпирик /лекар-философ от 2 век/ предназначението на музиката е единствено да служи за развлечение и не може да е израз нито на мисли, нито на чувства. Тя не можела да възпитава нравствено човека, а за утеха от скръб и грижи била не по-ефективна от виното и съня. Така в епохата на късната империя музикалното изкуство било сведено до обикновен нископлатен и презрян занаят. Музикални инструменти Струнни инструменти: -Форминкс – един от най-старите лироподобни инструменти. Според гръцката митология била изобретена от Хермес, използвал корубата на костенурка, но разкопките в Месопотамия доказват нейния близкоизточен произход, наред с арфата. Състояла се от полукръгло тяло и две странични летви, съединени с напречна такава, на която били закрепени четири струни. През 4 в. пр. н. е. била изместена от лирата и китарата. -Лира – Резонаторната й кутия била плоска и кръгла, с кожена мембрана и от 3 до 11 струни /правени от сухожилия или черва, ленени и конопени фибри/. На лира се свирело като с костено перце –плектрон се придръпвали нужните струни /другите били заглушавани със свободната ръка/. Считала се за атрибут на бог Аполон. -Китарата възникнала в Елада към 6 в. пр. н. е. и се различавала по това, че била с трапецовиден корпус. Струните били с еднаква дължина, но различна дебелина и обтегнатост. За класическа се считала 7-струнната китара, в представите на гърците и римляните отразила „музиката на сферите“. Впоследствие броят на струните нараснал до 12. Изпълнителите на китара се наричали китаристи и свиренето им първоначално било като акомпанимент на пеенето, но по-късно се развило соловото свирене. -Арфа - според археолозите най-старите арфи са шумерски и датиращи от 30 век пр.н.е. Те били с триъгълна форма. Изображения на арфа са открити в гробници и обелиски в Египет от четвъртата династия датиращи от 26 века пр.н.е. Те обаче, за разлика от шумерските, били с дъговидна форма, която напомняла лък. Използвани били и от древните гърци, и от римляните. За разлика то лирата, струните на арфата лежали в равнина, разположена перпендикулярно към правоъгълната резонаторна кутия и издавали звук при докосване с пръсти. Една от разновидностите на арфата в древността била самбика /или самбука/- триъгълна арфа /или тригон/ от близкоизточен произход. -Псалтерионът бил с четириъгълен /трапецовиден корпус/: Духови инструменти: -Флейтата е най-старият музикален инструмент, намиран още в праисторическите общества. Изготвяла се е от кост, тръстика или дърво, в която били пробивани дупки. Звукът се произвеждал чрез вкарването на въздушна струя през отвора на наустника. -Аулос /или тибия/ - духов инструмент, прототип на обоя и кларинета, популярен в Египет, Елада и Рим. Представлявал чифт цилиндрични или конични тръби от тръстика, дърво, а по-късно и метал с 3 до 5 отвора. Главното му различие с флейтата се базирало на наличието наустник /мундщук/ с единична, тръстикова пластинка. Негови разновидности били наричани бомбикс, борим, калам и елим. Използвал се често като съпровод на солово или хорово пеене, танци, погребални или сватбени обреди, военни или култови ритуали, театрални и др. представления. -Флейтата на Пан, наричана още сиринга се състояла от 5 до 13 свързани помежду си тръбички. -Рогът бил предшественикът на съвременните медни инструменти, направен от дългa кост или дърво, разширяващ се в края си. Използвал се за церемониални ритуали и на бойното поле. Римляните доразвили гръцките духови инструменти, заменяйки ги с метални /от мед или бронз/. Тaкива били тубата /права тръба/, буцината /кръгла тръба/ и литуус – прав метален рог, извит в края си. Свирели по време на религиозни шествия, триумфални паради и сражения. -Водни органи. След завоюването на Египет, сред римската аристокрация станали популярни водните органи – хидраулиси, които озвучавали както гощавките в именията им, така и масовите зрелища. Според античните автори той бил конструиран от античния механик Ктесибий през 3 в. пр. н. е. и доразвит от Херон Александрийски. Този сложен инструмент се състоял от 3 до 18 различни по размер и звучене тръби, задействал се с вода, която попадала в специални камери, наречени аеоли и изтласквала въздуха под налягане оттам към тръбите. Водната струя имала и друга роля - тя задвижвала барабан с предварително програмираната мелодия. Ударни инструменти: -Тамбурина – древен инструмент, направен от дървен обръч, върху който била опъната кожа, която възпроизвеждала звук при удряне по нея. -Цимбали – били малки бронзови дискчета, често свързани с връв, с които се отмервал музикалният ритъм. Използвали се както по време на свещенодействия, така и при народни празненства. -Систрум – бил музикален перкусионен инструмент произхождащ от Египет. Състоял се от дръжка и U-образна рамка от бронз. Между двете рамена на рамката минавали напречни жици, на които били нанизани малки метални дискчета, които при разтърсване произвеждали меко звънтене. Използвал се за религиозни церемонии. -Кроталум – праобразът на кастанетите, използван да подсили ритъма на танца в Елада и Рим. Бил направени от черупки, метал или дърво.

Бъркаш причината и следствито - Християнството е елинизиран юдаизъм. Не е антиримски, а проримски, защото е предназначен за неевреи. Целта му не е да направи завоевателя 'по-хуманен и добър', а да интегрира монотеизма в империята. Та с оглед на това то е следствие от римското завоевание на Близкия изток, а не реакция срещу него.

Добре дошли в света на генетичните манипулации: http://www.iflscience.com/health-and-medicine/scientists-take-steps-toward-gene-editing-therapy-adults

да пусна инфо за един гетски град в сев. България /в резервата Сборяново/: http://www.balkanmegaliths.bgjourney.com/Bulgaria/SpecMegObj/CW/CW-008BG/CW-008BG.html

демек, ако правилно разбирам КГ и Галахад, излиза че ако някой се настани незаконно в жилището ми, нямам никакво право да го изхвърля ли оттам, така ли?

Изключително подробен очерк за пиратството в Средиземноморието на Александр Борисович Снисаренко: Властители античных морей http://militera.lib.ru/h/snisarenko/05.html

явно това ще да е един от първите примери за палеогеноцид

Алвата ги 'знае' най-добре нещата)))

то и аз не ги знам тея неща))

не е ХААРП, ако това се чудиш. Иначе то си пише: The Fallstreak Hole, or hole punch cloud, occurs when part of a cloud's water droplets freeze into ice crystals and fall below the cloud layer...

и въпреки това у нас той е почти... неизвестен. На фона на разни байганьовци на нашето време.

Photographers capture rare cloud formation in Victoria's east The formation was spotted in the Gippsland area, in the state's east, about 1:00pm on Monday.Victorians have been treated to what appears to be a rare cloud formation known as a Fallstreak Hole. The Fallstreak Hole, or hole punch cloud, occurs when part of a cloud's water droplets freeze into ice crystals and fall below the cloud layer, according to the Cloud Appreciation Society. ABC audience members shared their photos. PHOTO: The spectacular Fallstreak Hole cloud formation as seen from Korumburra in Victoria's east.(Audience Submitted: David Barton) PHOTO: The Fallstreak Hole captured over Moe. (Audience Submitted: Lori Leskie) PHOTO: Users on social media say they rushed outside to snap a picture of the rare cloud formation.(Audience Submitted: Nancy Waddington) PHOTO: The view of the cloud from the Wonthaggi state coal mine. (Audience Submitted) PHOTO: The cloud formation was first spotted around 1:00pm. (Audience Submitted: Peter McGovan) PHOTO: The cloud formation between Leongatha and Korumburra, taken about 1:20pm. (Audience submitted: John Pietka)

Разработен е 3D принтер за кожни присадки Докато някои ползват 3D принтери, за да създадат калъфи за смартфони или фигурки от шоколад, други прибягват до същата технология за биомедицински цели. Двама студенти от университета в Торонто, Канада, наскоро изобретиха триизмерен принтер, който позволява да се създадат човешки присадки, съобщи сп. "Сианс е авнир", цитирано от БТА. От изобретението, кръстено PrintAlive, един ден ще могат да се възползват пациенти, получили тежки изгаряния на кожата. То донесе на създателите си наградата "Джеймс Дайсън", с която се отличават иновационни проекти на студенти. У хората, получили тежки изгаряния на кожата, са засегнати няколко нейни слоя. PrintAlive може да създаде няколко кожни слоя заедно с космените фоликули и потните жлези. Освен това изобретението ползва клетки на самия пациент, като по този начин се отстранява рискът от отхвърляне. Двамата изобретатели уверяват, че PrintAlive е добра алтернатива на отглеждането на култура от кожни клетки в лабораторна среда - технология, която понастоящем се използва за лечение на пациенти, получили тежки изгаряния на кожата. http://it.dir.bg/news.php?id=17717141

Пълна промяна. Ако лекарите бяха реставратори Проф. арх. Тодор Кръстев, доктор на архитектурните науки, е почетен член на Международния съвет за паметниците на културата и забележителните места (ИКОМОС), почетен президент на ИКОМОС/България, президент на Асоциацията за културен туризъм и международно признат специалист по Световното наследство с над 30 мисии по цял свят. Той е признат национален експерт по опазване на културното наследство, ръководител на национални и международни проекти. Заради респектиращата му работа по културното наследство на Пловдив е избран за Почетен гражданин на града. Неговият Мостик на бургаския плаж до такава степен отразява духа на града, че през 2008 бургазлии го избират за „Символ на Бургас”. Горд бургаски интелектуалец в софийско изгнание. Като архитект работя от дълги години в областта на опазването на културното наследство (да я наречем реставрация, в общото значение на тази дума). В същото време, като един възрастен и условно здрав човек, съм естествен обект на различни медицински интервенции. Казвам това, за да поясня защо понякога съм съблазнен да търся аналогии между реставрация и медицина. Естествено, съзнавам, че в това има известни рискове. Любимият ми разказ на Уди Алън „Ако импресионистите бяха зъболекари” показва опасностите от свободното пренасяне на методи и манталитет от една към друга област на човешката практика (оказа се, че този разказ е хит сред зъболекарите). Така че съм далеч от мисълта да извърша подобно механично смесване. И все пак, ще си позволя някои волни и безопасни аналогии. Първо, основната цел и на двете дейности е опазването на изключително важни ценности: Реставрацията традиционно работи с културни ценности от различен вид (археологически руини, средновековни църкви, възрожденски къщи, цели исторически селища и територии и пр.). Някои от тях са толкова значими, че притежават извънредна универсална стойност за цялото човечество (според Конвенцията за световното наследство, 1972). Днес ценността – обект на реставрация, се разглежда много по-широко: катодух на мястото, комплексна памет на средата, нейна уникална културна идентичност. Медицината също борави с ценност, впрочем, с единствената истинска ценност, която притежаваме – човешкия живот, който има невъзвратима „извънредна универсална стойност” за всеки от нас. На второ място, ако си представим културната ценност като един болен стар организъм, най-често в критично състояние, естествено се натрапва сходството между двата вида практики: Реставрацията стъпва върху здрави научни основи, тя изисква предварителен интердисциплинарен анализ, оценка на проблемната ситуация, поставяне на диагноза и съставяне на план за лечение на ценността. Мисля, че това е предпоставка и за всяко медицинско действие, доколкото го позволява нашата здравна система. Базисна реставрационна дейност е консервацията, която има за цел да предотврати разрушителните процеси в културната ценност и да осигури нейното укрепване и поддържане. Консервативният подход е много важен и за медицината. Несъмнено има лекари, чиято първа мисъл е премахване на болния орган, но за щастие има и други, които първо ще предложат внимателно избрана терапия, насочена към оздравяването и укрепването на човешкия организъм (разбира се, без да изключват и хирургията, когато тя е абсолютно необходимото решение). Още една аналогия: през 30-те години на миналия век френският архитект Льо Корбюзие препоръчва като единствено решение за оздравяване на града „градска хирургия”, вместо „градска терапия”. Днес историческият град се съхранява и лекува със сложен набор от терапевтични методи и инструменти (това не изключва и сега наличието на архитекти-хирурзи). Реставрацията (вече в тясното значение на думата) цели да запази и разкрие естетическите и историческите стойности на културната ценност, често скрити, обезобразени или нарушени, включително да възстанови загубени части на ценността. Съвременната медицина все повече е в състояние също да възстановява определени загуби в човешкото тяло (от имплантация на зъби до много по-сложни интервенции) с цел да възстанови определени функции на организма. Адаптацията на културната ценност цели нейната жизненост и включване в съвременния живот, което важи също и за съответните клонове на медицината, ако не представлява нейна универсална крайна цел. На трето място, както реставрацията, така и медицината притежават един ясно дефиниран базисен етичен кодекс, чийто дух не е загубил своето значение до днес: За реставратора това е Венецианската харта за консервация и реставрация от 1964 (през тази година се честват 50 години от нейното създаване), която по същество регламентира неговото етично и професионално отношение към културната ценност. За лекаря това би трябвало да бъде Хипократовата клетва, доколкото зная от ІV век пр. Хр., която също регламентира неговото отношение към пациента. Безспорно, в практиката и двата кодекса се нарушават, но това е друга тема. Засега ще спра дотук с аналогиите, за да обърна внимание върху материята, която ми е по-позната. Базисната етика на реставрацията, заложена във Венецианската харта е следната: човечеството приема културните ценности като „духовни послания от минали поколения”, които днес са временно в нашите ръце; ние трябва да ги опазим и да ги предадем на бъдещите поколения „в цялото богатство на тяхната автентичност”. Следователно, върху нас, като съвременници, тежи голямата отговорност да гарантираме този уникален трансфер на ценности във времето (впрочем, струва ми се, че и в Хипократовата клетва се съдържа идеята за трансфер на медицински знания и принципи между поколенията). Ключова дума в посочената етика на консервацията е автентичност, която отразява степента на истинност, правдивост и достоверност на ценността по отношение на нейния първичен оригинал и на най-ценните следи от историческия му живот. Отношението към автентичността е било променливо във времето, то характеризира всеки етап в еволюцията на реставрацията. Докато най-ранната класицистична реставрация (от началото на 19 век) се характеризира със силен респект към автентичния оригинал, то по-късните – романтична и стилистична реставрации (към средата и края на 19 век) проявяват пълно пренебрежение към него. Те допускат ценността да бъде свободно моделирана във вид, който може и никога да не е съществувал. Подобен естетически произвол спрямо оригинала предизвиква острата реакция на съвременниците (Джон Ръскин: „Такава реставрация представлява най-тотално разрушение на паметника, по-добре да го оставим да умре в своята горда смърт”). По-късно значението на автентичността отново е признато, а Венецианската харта е изцяло изградена върху респекта към автентичния оригинал. Според нея, реставрацията „трябва да свършва там, където започва хипотезата”, следователно, ценността трябва да бъде предадена на бъдещите поколения като автентично историческо свидетелство, а не като измислен фалшификат. Това особено се отнася до реконструкцията – повторното изграждане на структури, изцяло или частично разрушени вследствие на злополуки, природни бедствия, войни и др. Според Ръководството на Конвенцията за световното наследство (1972) „Реконструкцията е приемлива само ако се основава на пълна и детайлна информация и ако в никакъв случай не е хипотетична”. Именно по тази логика са били реконструирани разрушените от войните: „Старо място” във Варшава, Фрауен кирхе в Дрезден, Мостът в Мостар (Босна и Херцеговина). Днес тази представа за автентичността е приета с пълен научен и професионален консенсус, прилага се както към отделната културна ценност, така и към глобалния дух на мястото. Тя е регламентирана в редица законодателства, включително и в българското. Как да си обясним тогава изцяло измислената Патриаршия на крепостта Царевец във Велико Търново, построена през 80-те години? Как да оправдаем хипотетичните реконструкции в наши дни на крепостите във В. Търново (на Трапезица, срещу Патриаршията), в Созопол и в Перник, на крепостта Цари Мали град, с. Белчин и др., изградени „до зъбер”, въпреки че липсват достоверни исторически свидетелства за това как точно са изглеждали? Защо изграждането на подобни фалшификати все още продължава да бъде финансирано с десетки милиони левове по европейски програми, докато държавата отпуска общо за всички 40 000 автентични български културни ценности едва по 500 хил. лева годишно? Би ли търпяла медицината подобно флагрантно нарушаване на нейния етичен кодекс, при това подкрепено от държавата? Не зная как стоят нещата в медицината, но за посочения тип хипотетична реконструкция на културни ценности има някои обяснения. Причините често са политически. Властникът обича да манипулира оста: минало-настояще-бъдеще, за да извлече от нея актуални политически ползи. Според Оруел: „Който контролира миналото, контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото”. Винаги съществува желанието историята да бъде трансформирана, доизмислена „до зъбер”, дори ако е необходимо – фалшифицирана, за да се нагоди към нуждите на настоящето и към политическите обещания за бъдещето. Например оправданието за възстановяването на крепостта Царевец е било следното: „Нашият народ има нужда от величествени дворци, които да му вдъхнат вяра във възхода и предстоящото величие на новата българска държава”. Причините за днешните реконструкции са преди всичко икономически. След разочароващия икономически ефект от застрояването на Черноморското крайбрежие днес строителните апетити се пренасочват към културното наследство, разглеждано като поле за търговска активност и източник на доходи от културен туризъм. Приема се обаче, че българските археологически руини са априори скучни, и че за да станат туристически атрактивни, трябва да бъдат вдигнати като цялостни, макар и измислени обеми, лесно изпълними от бетон. Така българският пейзаж щял да се равнява на величествените съхранени исторически панорами в Западна Европа. Икономическата логика е: колкото по-голям обем, толкова повече туристи. За съжаление тази логика е погрешна: туристът на бъдещето все повече ще цени автентичността на наследството и ще пренебрегва с насмешка неговия сурогат. Въпреки че вече приключих с медицинските аналогии, изкушен съм за още една, последна. Медицината също допуска реконструкции, особено след драстични поражения върху човешкото тяло, предизвикани от злополуки, болести и др. Имплантират се нови органи, създават се нови лица. Намирам тези реконструкции за хуманни и морални, тъй като чрез тях човекът има шанс да се включи отново в нормалния живот (по същия начин Мостът в Мостар отново изпълнява своята традиционна функция). Но трудно приемам практиката, представена в американското телевизионно реалити шоу за пластична хирургия „Пълна промяна”, което вече има и българска версия. Спомням си един академичен преподавател от шоуто, с изразителна идентичност, който след „пълна промяна” претърпя ужасяваща загуба на идентичността и трансформация по модела на банален, средностатистически пич, посрещнат с възторг от своите (така мнозина са във възторг и от нашите крепости-фалшификати). Виждам, че и пациентите на пластичния хирург д-р Енчев са му благодарни, не само заради новия си физически имидж, но и заради новата житейска философия, която очевидно върви в комплект с него („Прекалено красива съм, за да работя”, „Влюбена съм – в себе си” и пр.). Впрочем, не мога да ги съдя, нека да бъдат щастливи. В крайна сметка, всеки е господар на съдбата си, респективно на своята физическа идентичност. Но с културното наследство нещата не стоят толкова просто. Една археологическа руина на крепост представлява прозорец към историята, тя създава уникален дух на мястото и формира неговата идентичност. „Пластичната хирургия”, с която я трансформират по модела на средностатистическата средновековна крепост, затваря този прозорец и извършва „пълна промяна” в духа на мястото и в неговата идентичност. Фалшифицираните ценности застрашават нуждите на бъдещите поколения от автентично наследство. А ако такава хипотетична реконструкция се случи например на крепостта в Несебър (Световно наследство) или на Небет тепе в Старинен Пловдив (потенциално Световно наследство), ще бъдат застрашени и интересите на човечеството. Наистина българският исторически пейзаж не е наситен с величествени и добре съхранени крепости и дворци. Но въпреки това ние трябва да се гордеем с него. Дори в руинен вид, нашето археологическо наследство носи уникална информация, притежава висока културна стойност със своята историческа стратификация, представлява ценно свидетелство за кръстопът на цивилизации със сложна историческа съдба. Това означава да приемем историческата истина за нас такава, каквато е, без разкрасяване, допълване и доизмисляне; без фалшифициране, целящо да я направи по-лесно смилаема и атрактивна. Насищането на нашите земи с псевдо-исторически клонинги, резултат от „пълна промяна”, неизбежно ще доведе до културна амнезия и загуба на идентичност. Хипотетична реконструкция на Патриаршията на Царевец, Велико Търново, 1981 (снимка: Живко Ташков) Хипотетична реконструкция на порта, кули и част от крепостна стена в Созопол, 2003 (Снимка интернет) Хипотетична реконструкция на крепостта Цари Мали град, с. Белчин, община Самоков, 2013 (Изложба на Международния форум, организиран от Министерството на културата, април 2014) Хипотетична реконструкция на крепостта Кракра Пернишки, Перник, 2014 (снимка: Магдалена Машева) http://inspiro-bg.com/palna-promyana-ako-lekarite-byaha-restavratori/

в София, между другото, останки от тракийско селище не са открити. Но това е друга тема.

Това ми хареса и напълно отразява изводите, до които и аз съм стигнал: Съвременният човек е по-зле, отколкото е бил преди да речем 3000 години. Защото тогава е трябвало сам да се справя. Както вълкът е по-интелигентен от кучето, защото кучето го хранят, а вълкът трябва сам да си изкарва прехраната. Така и съвременният човек си мисли, че като щракне копчето на дистанционното, е по-интелигентен от Архимед, да речем, но няма такова нещо. Както са казали антрополозите, за последните 10 000 години мозъкът на човек не е пораснал с нито 1 грам. Съвременният човек се е омързеливил, благодарение на всичката тази техника, която мисли и работи вместо него, и затова прогресивно оглупява. Има разделение на труда и все повече хора знаят все повече за по-малко неща. И накрая знаят всичко за нищо. Човек има някаква тясна специализация и за всичко останало не знае нищо, но затова пък е със самочувствие, че е нещо много голямо. А общо взето е един дивак с ядрена ракета в ръка. Освен това човекът деградира в морално отношение.

Бях останал с впечатление, че за гробници си хортуваме...

кой ти говори за 8 в. пр. н. е.? Кога Филип II завладява Евмолпия?

то да дадеш име на един град не означава непременно, че си го построил.

това са субективни критерии, мой човек.

ми не, както казах - не ти е ясно определението 'варварин'.

епа да, ти сега ли го разбра? За китайците и японците ние също сме варвари, между другото.

варварин е всеки чужденец, който изповядва различни от твоята култура ценности /религиозни, светски и пр./. Така че терминът е напълно приложим към мюсюлманите.

това кой ти го каза? В камерата на Казанлъшката гробница например са открити останки от мъж и жена, в коридора пред камерата с кости на кон. Мъглижката гробница е използвана дълго време като фамилна, за което свидетелстват допълнителни преустройства и поправки, както по отношение на плана, така и по отношение на декоративната украса. В Светицата е открит и починал мъж барабар с целия инвентар. В Сашова могила - също. За някои като Оструша, Хелвеция и Грифони явно имаме ритуални погребения. http://traciantombs.blogspot.com