Last roman

да, готите успяват да пленят няколко римски бойни кораба, а по-късно склоняват и Боспорското царство /в Крим/ да строи за тях различни съдове. Нападенията на готите съвпадат с анархията в империята и римският флот изобщо не се намесва, оставяйки ги да плячкосват безнаказано Мала Азия и Балканите. Всъщност битките срещу тях са сухопътни. Въпреки че римските власти предвиждали смъртно наказание за този, който издаде на варварите тайните на корабостроението и им помага с кораби, през 4 век големи мореплаватели стават фризите и саксите, които извършват редица рейдове по Британското и Галско крайбрежия и карат римляните да изградят редица постове в този участък /т. нар. litus Saxonicum - саксонски бряг/. През 5 век вандалите, които завладяват Картаген се налагат като морска сила в Средиземноморието и унищожавайки няколко римски флотилии, изпратени срещу тях.

Ремонти превръщат историята в кич Вече има списък на 100-те бутафорни културни обекти в страната, пишепловдивското издание „Строителство имоти“. Има и карта на бутафорните исторически забележителности, която се попълва с нови и нови „шедьоври“ на кича. Сред най-известните са свидните за много българи – крепостта „Кракра“ край Перник, Асеновата крепост, възрожденския комплекс „Трявна“, „Перперикон“, пещерата „Леденика“ и десетки други. Ето и някои от най-фрапиращите случаи: Къде свършва реставрацията и къде започва бутафорията – въпрос, който все по-често си задават експерти, неправителствени организации и граждани. Туроператори също алармират институциите за фалшиви ремонти на старините. Милиони европейски средства потънаха през годините в „екзотични“ решения при реставрация, консервация и експониране на исторически обекти в цялата страна. Прокрадват се съмнения за умишлено напудряне на паметници с цел усвояване на отпуснати по проекти пари. Спорно е обаче каква е причината за това – некъдърност, лакомия, липса на експертност, бързи срокове или всичко, взето накуп. Вместо да черпят национална гордост и самочувствие от историческото си наследство, по места хората негодуват срещу тоновете излят бетон, нескопосаните реставрации и екстравагантите решения на „специалисти“. Възниква и въпросът дали начинът да впечатлим чуждите туристи е като подменяме автентичното си наследство с кич. Еклектиката на „Кракра“ подразни перничани Снимка: PernikNews.com Перничани разкритикуваха остро реставрацията на крепостта „Кракра“. Според тях величието, което е излъчвала твърдината, се е загубило между наподобяващите теракото-картон каменни блокчета. Темата се обсъждаше преди време в създадената Facebook група „Крепостта „Кракра“ – нека спрем погубването й“. От коментарите става ясно, че голяма част от гражданите на Перник са в „естетически“ шок от реставрационните дейности. Те определят модерната визия на крепостта като еклектика и дори кич. “Възмутително е – става въпрос за близо 5 млн. лв. европейски пари, които явно не са отишли по предназначението си”, ядосват се хората. На мястото на някогашните каменни зидове се издигат стоманобетонни стени, което е повод за недоволство от страна на изкушените от средновековна история. „Кракра“ бе официално открита на 9 януари т.г. Тя е в списъка на паметниците на културата с категория „национално значение“. Тук са разкрити 700 м крепостни стени и основи на 30 антични и средновековни сгради, седем средновековни църкви, две от които уникални. Европроект за Трявна вдигна хората на протест Снимка: Строителство имоти Архитектурният комплекс в Трявна е поредният пример за добри намерения, подплатени с европейски пари и ужасно лоша реализация.Тревненци скочиха на протест и направиха петиция, в която настояват за запазване на автентичността на града си след като видяха „подобренията“, финансирани по европроект. Първоначалната идея е обещаваща-да се извършат реставрационни дейности в къщите музеи и архитектурния ансамбъл в центъра на града,изработване на рекламно-информационна система за културно историческото наследство на възрожденското средище, както и електронна атракционна система за спектакъл „Звук и светлина“ по проекта „Трявна – градът, в който се ражда красота“. В резултат от“ добрите намерения“ обаче къщите музеи са само козметично изкърпени и боядисани тук-там, а кулата на Трявна, школото и старият мост, както и ред други автентични постройки са опасани с кабели и мигащи неонови маркучи. „Това е неприемливо за нас във вида, в който го виждаме, защото не пресъздава духа на възрожденска Трявна“, започва петицията. Проектът „Трявна – градът, в който се ражда красота“ е за над 3 млн. лева. По-голямата част от тях са отишли според тревненци за аудиовизуалното шоу, което превръща града им в постоянен коледен базар със светлинки, лампички и неон, а реставрацията на уникалните къщи е само козметично замазване. На „Яйлата“ расте снежнобяла стена За поредно нарушение в работата по проекта „Яйлата, античната врата на Добруджа“ сигнализираха в писмо до Министерството на културата членовете на Гражданска инициатива за опазване на културно-историческото наследство (ГИОКИН). Според тях снежнобелият ерзац камък от реставрационната зидария на крепостта в резервата е бутафорно боядисан в сиво, а това е недопустима практика в областта на реставрацията на археологически паметници. Още повече, че в документите на проекта не е залегнало боядисване, нито има такова одобрено от Министерството на културата. Освен това са използвани недълготрайни материали, които видимо се отличават от оригинала. Извършените строително-монтажни работи пък грубо контрастират с визията на автентичния зид. Използва се тежка транспортна и строителна механизация в нарушение от ПБЗ на територията на резервата, смятат от ГИОКИН. В писмо до директора на ДНСК те сигнализират, че строителство е в противоречие на проекта, както и на някои от българските закони. Вече месеци наред организацията апелира за спиране на реставрационните дейности в археологическия резерват „Яйлата”. За екстравагантното строителство е изпратен сигнал и до Европейската комисия. Въпреки, че проектът е със статут „временно спрян“, в момента в резервата продължават да текат строителни дейности. Археолози: Бетон и винкел превърнаха Перперикон в Перперибетон Скалният град на траките Перперикон за жалост е превърнат в Перперибетон, коментират с разочарование в средите на археолози. Според тях комплексът е заприличал на… „гаров перон“ заради нескопосано монтираните релси и купища излят бетон. Чаканата дълги години социализация на града на траките предизвика скандал. Перперикон е не само загрозен, той е загубил голяма част от автентичния си вид, категорични са учените. Причината е, че подходите към обекта и негови ключови части са направени от винкели, захванати в скалата с бетон. Проектът за социализация е консултиран с проф. Николай Овчаров, като неговата отговорност е споделена с бившия министър на културата Вежди Рашидов, с когото по закон се съгласува проекта. Освен нарушаване на автентичния вид на обекта, изследователи на артефакти от тракийския период имат съмнения за умишлено оскъпяване на проекта за социализация. Според тях, за да се експонира по най-добрия начин скалният град, не е нужно да се ползват железа и бетон, а най-обикновени дървени скари. Естественият материал по-добре се вписва в археологическия обект и се приема като естествена и необходима добавка от туристите. Освен това се избягва моментът, когато желязото ще корозира и ръжда ще оцвети млечнобелия град в кафяво. Арх. Петър Киряков, председател на КАБ – Стара Загора: Августа Траяна стана жертва на чалга архитектурата Възстановяването на древния римски град Августа Траяна в Стара Загора бе сред обектите, които получиха негативна оценка от гилдията. КАБ – Стара Загора разкритикува остро проекта „Превръщане на културно-исторически паметници от античния период на града в туристическа атракция“. Ето как председателят арх. Петър Киряков определи стореното: Баба Яга „глътна“ 98 000 лв. Както болшинството адаптирани археологически обекти в рамките на тази програма, и този може да се определи като „чалга архитектура“. Това е предизвестен резултат от удивително бездарната работа на проектантския екип и самонадеяните претенции на общинската администрация. Ще изброим част от измеренията на тази „културна катастрофа“: 1. Възстановката на обема на западната порта е несръчен и откровено грозен. 2. Северната фасада на сградата на съда е маскирана като „зелена стена“ с полиетиленови изкуствени листа, достойни за мизансцена на треторазряден латиносериал. 3. Автомобилният надлез над археологическите разкопки има отвор в средата, който би трябвало да осъществи визуална връзка между двете нива. Вместо това той е брониран с мрежи, мантинели и цветарници, направени от бетонови пръстени за канализационни шахти, и е натрапчиво отблъскващ. Парапетът му е не само ужасен, но и опасен. 4. Вследствие на незаконното разрушаване на конструктивни елементи от друг проект, тежката техника е опустошила всички автентични плочи и голяма част от настилката от предишни адаптации. Реализираната нова настилка е под всякаква критика. 5. Поради конструктивни проблеми срамежливо бяха частично демонтирани абсурдните тенти, под които се предполагаше да кипи културен живот. 6. В зелената площ продължава да стои беседка и дървено съоръжение, които са покъртително посредствени. 7. Апотеоз на всичко е ефектното нощно осветление с така наречения „казино ефект“ – на всеки две-три минути цветът на осветителите се сменя от сигналножълт през оптимистично розов до пурпурновиолетов, син, зелен – и така до пълно умопомрачение. Списъкът, за съжаление, може да бъде продължен, но по-важно е колко от тези проблеми са поправими и колко не, а най-интересно е на кого това му харсва? С крупната сума от 98 000 лв. се изръси екоминистерството в кабинета „Сакскобургготски“ за семпла дървена постройка с бетонен кокоши крак, наречена „Къщичката на Баба Яга“. Атракцията, предназначена за малчугани, се намира в кюстендилския парк Хисарлъка и е построена от греди, талпи и дъски. Не е необходимо човек да е специалист, за да стигне до извода, че сумата, похарчена за изграждането й, е „раздута“ поне четирикратно, убедени са граждани. През годините къщурката нееднократно ставаше обект на вандалски посегателства и приютяваше тийнейджъри, отдали се на бурни алкохолни фиести, безделници и наркомани, които палеха огньове в нея. От миналата година обаче обектът е под постоянно видеонаблюдение. В непосредствена близост до „Къщичката на Баба Яга“ в Хисарлъка се намира и Алеята на любовта, открита през есента на изборната 2007 г. Доскоро романтичното й име отговаряше изцяло на импровизираната й функция – по нея късно вечер влюбени двойки се отдаваха на интимни ласки.

брей, нова екстра

аз пък никак не съм изумен от демонстрираното по-горе мислене. Заради преобладаващо такова нихилистично отношение сме и на този хал.

свежа немска сатира за американските петролни войни в Близкия изток /с руски субтитри/:

Митак, майтапа настрана, но ние сме необходими на ЕС само като консуматори на неговата продукция. Нищо повече. Всичко си е на квотен принцип - казват ни какво и как да произвеждаме /което си е планова икономика, но по западен тертип/. Да не говорим, че съвсем целенасочено бяха ликвидирани редица предприятия по време на предприсъединителния етап, за да не сме им конкуренция. От страна износител на електроенергия скоро ще станем вносител. Вместо да изнасяме плодове и зеленчуци за Зап. Европа, внасяме техни стоки, чието качество бих казал е незадоволително. В общи линии ЕС е кофти сделка и ни е отредил треторазрядна роля /демек в ъгъла/. Дори в абстрактната сфера /за някои/ на космическите изследвания, където навремето бяхме дори лидер в производството на храни, сега сме кръгла нула. За военнопромишления комплекс да не говорим. За налагането на 'псевдодемократични ценности' от типа толериране на всякакви девиации в подриването на културата, традицията и моралните устои на нашето общество - темата е дълга и многократно нищена. Просто на тях им трябват интернационални общества, които да бъдат раздробени и лесно управлявани. С две думи - значителна прослойка от консуматори-лумпени, които са необходимото условие за създаване на тоталитарно общество - нещо към което ЕС се е засилил от 10-тина години. Единственият плюс на ЕС за мен е, че безвизовият режим създава благоприятна почва за туризъм /от което аз се възползвам на 100%/. Също така ако си достатъчно печен и с необходимите връзки, можеш да усвоиш пари от някой европроект за екзотично решение /примерно строеж на къща от екологично чисти материали за развиване на екотуризъм/. Едно позабравено интервю от моя любимец Буковски за приликите между ЕС и СССР:

Тия покемони от Свищовската театрална трупа са чудесно допълнение към бутафорната реставрация.

В какво се превърна Яйлата Това лято беше последно за Яйлата в онзи див и древен вид, в който я познаваме. Вече официално се нарича атракцион, без излишни прилагателни. Край скалистите брегове на Камен бряг започва нова „ера" на масов туризъм. Примамката не са скалните жилища и пещери от петото хилядолетие преди Новата ера, не е уникалната природа и богатството на видове, а са „новопостроените" стени върху руините на старата византийска казарма. За проекта „Яйлата - античната врата на Добруджа" сме ви разказвали доста - не става дума за нови разкопки във вътрешността на крепостта, а за директно застрояване на зидовете й с 6 метра височина. Иначе казано - рецидив на безгласното осакатяване на малкото останали исторически обекти. Лентата вече е прерязана, при това с показателно дефиле на декоративни римски легионери и със словесен дуел между кмета на Каварна Цонко Цонев и протестиращите срещу крайбрежното повторение на „Перникландия". Редно е да поздравим губещите Заради непукизъм, алчност и липса на елементарно уважение към т.нар. културно-историческо наследство, допуснахме затриването на един национален археологически резерват, който при това попада в защитена зона по НАТУРА и в природен парк „Калиакра". Това не е остъкляване на балкон, за да бъдат пораженията набързо поправени. Защото с европейски средства - 2 милиона евро, но без оценка за въздействие върху околната среда, само с идеен проект, с камиони вар и дебелашко „надграждане" с бетонни блокове, Яйлата стана фалшив декор на самата себе си. Защото чиновническият инат надделя над експертните становища. Защото сърдечният масаж на бюджета на метъл-столицата е за сметка на една емблема на историята отпреди съществуването на България. Ако отворите сайта на общината в Каварна, ще откриете бланкетно, непретенциозно и дори обидно кратко прессъобщение за предсрочното откриване на „най-голямата туристическа атракция в региона", втората след нос Калиакра, каквато е формулировката на кмета Цонко Цонев. Но за сметка на това ще разберете, че Владо Руменов, един от основните противници на бутафорното строителство на Яйлата, е забелязан да пуши цигари. Очевидно тютюнопушенето е по-голямо престъпление, отколкото подмяната на историческата идентичност на мястото и погазването на международните стандарти за минимална външна намеса при реставриране и консервиране, за което алармираше създадената специално за каузата „Яйлата" Гражданската инициатива за опазване на културно-историческото наследство, част от която е именно художникът Руменов. Дребното заяждане оставяме настрана, макар то да илюстрира по прекрасен начин старата максима, че ако не можеш да обориш тезата на опонента си, винаги може да нападнеш него самия. Сега кметът обвинява своите противници, че нищо не са направили за Каварна, дори лековато ги обижда да „еколози". В защита на проекта се изказа не кой да е, а академик Георги Марков с мъдрото сравнение, че и срещу реставрацията на Царевец имало протести, но сега обектът е доста посещаван. Зъбер без керемида Първоначалната амбиция на Цонко Цонев, която се заражда през 2009 г., е за пълна реставрация на казармата „до зъбер и керемида" - до появата на 13 метрова постройка с кули от PVC покриви - планът е отхвърлен от Националния институт за недвижимо културно наследство (НИНКН). Заради протестите по новия проект, строителните дейности бяха временно преустановени, но в крайна сметка продължиха. От общината дори се оправдаха, че имали проект, който трябвало да бъде изпълнен. Само че авторът му арх. Румяна Пройкова публично се отказа от него, а след това активисти заснеха как строителни работници къртят камъни от вътрешността на казармата, за да ги превръщат в поредните тухли от новата стена. Това нямаше как да попадне в становището на Европейската комисия, че проекта е наред, тъй като е базирано върху документацията на българските власти. Да, на хартия може и да е едно, но противниците на проекта задават много въпроси, които или никой не чу, или някой препрати по компетенции по други институции. Например: защо нямаше актуална и достъпна информация по проекта, защо ги няма някои от питосите в основите на крепостта, както и един гроб, и дали не са „заравнени" от багерите, защо за новите стени е използван различен и от проектната документация, и от наличната археология варовиков материал. „Оказва се, че коренът на проблемите около непрофесионалното и профаниращо възстановяване на културните паметници е политиката на Министерство на културата да се маргинализира и постепенно да се закрие Националният институт за недвижимо културно наследство (НИНКН), за да могат управляващите, необезпокоявани от експертни мнения, да се разпореждат с паметниците, изхождайки единствено от конюнктурни и политически мотиви и зле прикрити корупционни интереси, които не са чужди и на регионалните общински ръководства", заявиха в протестно становище активистите от гражданската инициатива. Следващата им стъпка е да отнесат случая към прокуратурата. Това само по себе си не звучи много обнадеждаващо. Но няма да е зле, ако този път Темида отвори очи, за да види поне този път, както всички нас, в какво се е превърнала Яйлата. http://www.webcafe.bg/id_1045903860/slide_1_V_kakvo_se_prevarna_Yaylata

ми те всички теми, свързани с Българската държава рано или късно натам избиват.

Покойният проф. Рашев е един от най-големите специалисти по прабългарска и средновековна история. Това, че изводите, които е направил, не съвпадат с вашите възгледи /които са ненаучни поради болезнената пристрастност, с която ги отстоявате/, по никакъв начин не омаловажава трудовете му. А понеже Вие сте просто един от многото форумни герои тук /което само по себе си говори за това какъв 'специалист' сте/, честно казано се съмнявам някой да го интересува какво точно смятате за професор Рашев. Когато стигнете до нивото му /пожелавам Ви го най-искрено/ някой ден, тогава ще съдите дали е бил прав, а дали не. Засега оценките Ви дрънчат на кухо, както и писанията Ви.

Темата става все по-весела, ама няма как да е другояче, с оглед на 'капацитетите' дето са се събрали да пишат тук. Скоро ще я преместя в алтернативния раздел, за да фантазирате на спокойствие.

ми ЕССР, какво повече да го дискутираме. една интересна лекция на Владимир Буковски за Евросъюза и паралелите му с СССР: http://www.volksdeutsche-stimme.de/analyse/bu_juli2011.htm

И интернационализъм в най-див вид.

Монти, видя ли те още веднъж да раздаваш епитети в дискусията, ще излезеш в почивка!!!

Елате в страната на кича и мутробарока Протестът срещу обезобразяването на резервата Яйлата с посредствен проект, за който са изхарчени 2.2 милиона лева мина и замина. Според проф. Диана Гергова, археолог, случаят с проекта за Яйлата, финансиран по оперативната програма „Регионално развитие“, е пример за корупционни интереси. Освен че се променя обликът и автентичния дух на резервата, в който има скален пещерен град със 101 жилища, уникална природа, исихастки манастирски комплекс. „Използването на огромни суми от еврофондовете за едни псевдопатриотични и абсолютно противоречащи на всички принципи на опазване и съхранение на археологическото наследство дейности. Огромни суми се използват, на практика, за унищожаване на наследството. В знак на протести или в дълбоки конфликти с местните ръководства, които не са компетентни, но са им дадени правомощия да решават съдбата на такива паметници, наши колеги напускат своята работа, архитекти се отказват от своите права и надзор, поради огромното разминаване между това, което трябва да бъде направено за един паметник и реализацията на тези проекти“. Това казва проф. Гергова, но кметът на Каварна – и медийна звезда Цонко Цонев, игнорира всякакви недоволства. Така както постъпи и кметицата на Перник Росица Янакиева, под чийто надзор бяха изхарчени 3.7 милиона лева за друга „туристическа атракция“ – Средновековна крепост „Кракра Пернишки“ в Перник и свързаната с нея инфраструктура. С полимер-бетон. От което и Яйлата, и Кракра заприличаха на атракцион, поръчан от Китай. Както и пещерата „Леденика“ до Враца, пред чийто вход са наредени 2-метрови фигури от стиропор на рицари, феи, Баба Яга и други такива по обявената за приказна алея. Проектът е за над 5 милиона лева. Всяка една от фигурите струва 5765 лева, разкри преди време bTV. А всяка пейка – 2532 лева! Пак по оперативна програма „Регионално развитие“ са потрошени други 2 милиона лева от община Петрич – за туристическа атракция „Самуилова крепост“. Проектът носи гръмкото име „Хиляда години от битката на Самуил (1014-2014) – устойчиво развитие на туристическа атракция „Самуилова крепост“. Единственото общо със Самуил е, че недалеч оттук е станала битката с византийската армия, но самата крепост няма нищо общо с династията на Комитопулите. Безобразно беше реставрирана преди години и т.нар. Кръгла църква в Преслав, с бетонен кофраж. Кич и посредственост доминират иначе уникалните природни места, обезобразени от корупцията в обществените поръчки. Плюс мутробарок. А властта, все едно коя, си трае. Вместо да пусне реклама от типа: „Елате в страната на кича!“ Така поне и гражданите ще спечелим от бутафориите. Не само изпълнителните на обществените поръчки – и тези, които са им помогнали да спечелят. И за целта няма нужда дори да копипейства нечие лого. Достатъчно е да пусне бръмбара-светломразец от тунела при „Леденика“. http://ureport.bg/34269/2014/09/23/300-dumi/bulgar-bulgar/?fb_action_ids=10203771787389033&fb_action_types=og.comments

Индия триумфира с първата си мисия до Марс Индия успя да изведе успешно в орбита около Марс космическата сонда "Мангалиан", съобщиха световните агенции. "Днес Марс се срещна с МОМ (Марсианска орбитираща мисия). Днес се пише историята", заяви индийският премиер Нарендра Моди сред бурните ръкопляскания в командния център на Индийската организация за космически изследвания в Бангалор. Индийският космическият апарат "Мангалиан", наричан също Марсианска орбитираща мисия, беше изстрелян на 5 ноември 2013 г. Основната цел на полета е да бъдат тествани космическите възможности на страната за междупланетни мисии и за бъдеща пилотирана марсианска програма. Космическият апарат ще събере също научна информация за атмосферата и повърхността на планетата. С Марсианската орбитираща мисия Индийската организация за космически изследвания за пръв път стига до Червената планета. Тя ще търси метан в атмосферата от орбита. Този газ на Земята е пряко свързан с живота, но може да бъде произвеждан и небиологично. За пръв път метан бе открит в марсианската атмосфера преди десетилетие. Неотдавнашните проучвания на марсохода "Кюриосити" на НАСА обаче разкриха само остатъчни следи от газа. Това озадачи учените, тъй като метанът трябва да издържа до 200 години на Марс. "Мангалиан" има пет инструмента. Данните от тях ще покажат каква е марсианската метеорологична система и какво се е случило с водата, която някога е съществувала на Марс в голямо количество. Никой от инструментите обаче няма да изпрати достатъчно данни за окончателен отговор на тези въпроси. Те обаче ще послужат за по-доброто разбиране на процесите на планетообразуване, на условията, които дават възможност за живот и къде във Вселената той може да съществува. Някои от данните ще допълнят получените от американския апарат MAVEN, който застана на орбита около Марс по-рано тази седмица. "Мангалиан" ще остане край Марс поне шест месеца на елиптична орбита, която в най-близката си точка ще е на разстояние 365 км, а в най-далечната - на 80 000 км. http://it.dir.bg/news.php?id=17447086

Рей Бредбъри - 'Калейдоскоп' Първият взрив разпра странично ракетата като с гигантска отварачка за консерви. Хората се разпиляха в пространството като ято гърчещи се рибки. Пръснаха се в тъмното море, а корабът, разбит на парчета, продължи пътя си като метеоритен рояк, търсещ изгубеното слънце. — Баркли, Баркли, къде си? Гласовете им се търсеха като деца, изгубили се в студена нощ. — Капитане! — Холис, Холис, тук е Стоун! Тук е… — Стоун, тук е Холис. Къде си? — Не зная. Как мога да знам? Къде е горе? Аз падам, Боже господи, падам! Те падаха. Падаха като камъчета в кладенец. Премятаха се като запратени от огромна прашка камъни. Те вече не бяха хора, само гласове — различни гласове, обезплътени и треперещи, изпълнени с ужас или с примирение. — Разлетяхме се на всички страни. Така беше. Холис, премятайки се, разбра, че беше така. Разбра го с някакво тъпо примирение. Разлетяха се всеки в различна посока и вече нищо не можеше да ги събере. Всички бяха в херметичните си скафандри, пребледнелите им лица защитени от стъклени шлемове, но никой не бе успял да включи двигателя си. С негова помощ всеки от тях можеше да се превърне в спасителна лодка — да спаси себе си и другите, да се намерят един друг и да се съберат заедно в едно човешко островче и все нещо можеха да измислят. А така бяха просто безсмислени метеори и всеки се носеше отделно към неотвратимаа си съдба. Минаха около десетина минути, докато затихне първоначалния им ужас и го замести вцепенено спокойствие. Пространството започна да преплита радиовълните като на огромен стан, образувайки последните фигури. — Стоун, тук е Холис. Колко дълго можем да поддържаме връзка? — Зависи с каква скорост летим — ти в твоята и аз в моята посока. — Дали още един час? — Да, може би — безучастно и спокойно отвърна Стоун. — Какво всъщност стана? — попита след минута Холис. — Ракетата избухна. Понякога ракетите избухват. — Накъде летиш? — Изглежда ще се забия в Луната. — А аз към Земята. Към майката Земя с десет хиляди мили в час. Ще се подпаля като кибритена клечка. — Холис си помисли това съвсем равнодушно. Имаше чувството, че е изваден от тялото си и го гледа как пада надолу, надолу в междупланетното пространство, виждаше се тъй реално, както някога много отдавна бе гледал първите зимни снежинки. Останалите мълчаха и мислеха за сполетялата ги участ, падаха и падаха, без да могат с нищо да променят съдбата си. Дори капитанът се смълча, понеже не знаеше такава команда или план, който би могъл да поправи случилото се. — О какво безкрайно падане! Какво безкрайно падане надолу, надолу, надолу — обади се нечий глас. — Не искам да умирам, не искам да умирам, о, това безкрайно падане! — Кой е това? — Не знам. — Май е Стимсън. Ти ли си, Стимсън? — О, това дълго, дълго падане, не мога да го понасям, о, Боже, не мога да го понасям! — Стимсън, тук и Холис. Чуваш ли ме? Мълчание, през което падаха отделно един от друг. — Стимсън? — Да — отвърна най-после той. — Стимсън, горе главата. Всички сме в това положение. — Не искам да съм тук. Искам да се махна другаде някъде. — Има шанс да ни открият. — Ще ме открият, ще ме открият! — повтаряше Стимсън. — Не го вярвам, не вярвам във всичко което става. — Това е един кошмар — обади се някой. — Млъкни! — викна му Холис. — Ела да ме накараш, де! — отвърна гласът. Беше Еплгийт. Разсмя се безгрижно, като че ли нищо нямаше. — Ела де! Холис за пръв път осъзна своето безсилие. Обзе го огромен гняв, защото в момента повече от всичко искаше да направи нещо на Еплгейт. От много години бе искал, а сега вече беше късно. Еплгейт беше само глас в слушалката. Надолу, надолу, надолу… После, сякаш едва сега осъзнали ужаса, двама мъже заридаха. Като в кошмар Холис видя единия от тях да прелита съвсем близо, стенещ и стенещ. — Престани! Човекът беше само на една ръка от него и крещеше безумно. И нямаше да престане. Викът ще продължава още милион мили, докато се намираше в обсега на радиовълните, ще раздира гласовете им и те няма да могат да си говорят един с друг. Холис протегна ръка. Така ще е по-добре. Още едно усилие и достигна човека. Сграбчи го в глезена и се придърпа към него, докато достигна главата му. Човекът крещеше и се вкопчваше в него като удавник. Викът изпълни цялата вселена. Не е ли все едно дали така или по друг начин, помисли си Холис. Дали ще го убие Луната, Земята или някой метеор? Тъй че защо не сега. С железния си юмрук разби стъкления му шлем. Викът секна. Холис се отблъсна от тялото и го остави да се премята в собствената му посока. Холис падаше и падаше в междупланетното пространство, другите също се носеха в дълго, безкрайно падане и премятащо се мълчание. — Холис, тук ли си още? Холис не отвърна, но усети че лицето си да пламна. — Еплгейт е пак. — Слушам Еплгейт. — Хайде да поговорим. И без това няма какво друго да правим. Прекъсна го капитанът: — Стига толкова приказки! По-добре помислете как да се измъкнем от това положение. — Защо не си затвориш устата, капитане? — обади се Еплгейт. — Какво! — Добре ме чу, Капитане! Няма какво толкова да ми навираш чина си, сега си на хиляда мили мили от мен и нека не се будалкаме повече. Както казва Стимсън, дълго падане ни чака. — Слушай, Елпгейт! — Тъй вярно, слушам! Аз лично вдигам бунт. Няма какво да загубя, дявол да го вземе. Твоят кораб беше един загубен кораб и ти не си никакъв капитан. Надявам се да се разбиеш, като се натъкнеш на Луната. — Заповядвам ти да млъкнеш! — Тъй, тъй, давай още веднъж! — Еплгейт се разсмя от хиляда мили. Капитанът замълча. Еплгейт продължи: — Докъде бяхме стигнали, Холис? А, да, сетих се. Теб също не мога да те понасям, и това ти е известно. Отдавна го знаеш. Холис безпомощно сви юмруци. — Искам нещо да ти кажа — продължи Еплгейт. — Да те направя щастлив. Преди пет години аз бях този, който ти подля вода пред Ракетната компания. Проблесна метеор. Холис погледна надолу — китката на лявата му ръка я нямаше. Бликна кръв. Въздухът мигновено излетя от скафандъра. Но в дробовете му остана достатъчно кислород, за да успее с дясната ръка да извие ръкава на скъфандъра, затегна свивката на лакътя и възтанови херметизма. Всичко стана толкова бързо, че не можа дори да се изненада. Кислородът в скафандъра се нормализира веднага щом предотврати издишането. Той засука още по-стегнато ръкава, за да се получи турникет и кръвта, която буйно изтичаше, спря. През цялото това време устните му звук не издадоха. А другите през същото време бърбореха. Оня човек, Леспър, неспирно разправяше каква жена имал на Марс, а на Венера друга, пък и на Юпитер си имал жена и пари колкото щеш и как чудесно си бил живял живота — и пиенето, и картите, изобщо нищо не си отказвал. Той дрънкаше и дрънкаше, а в това време всички пропадаха. Леспър си припомняше щастливото минало, докато падаше към смъртта. Толкова странно беше всичко. Пустота, хиляди мили пустота и в центъра й — тези вибриращи гласове. Не виждаш ни жива душа, само радиовълните трептят, колебаят се, опитват се да развълнуват и хората. — Сърдиш ли се, Холис? — Не. Той наистина не се сърдеше. Отново го обзе равнодушието, беше безчувствен като камът, обречен вечно да пада в нищото. — Ти цял живот си се мъчил да се издигнеш, Холис. И не ми е ясно защо, но все не ти вървеше. Да именно аз те бутнах в черния списък, преди да ме изхвърлят и мен самия. — Все едно ми е. Наистина му беше все едно. Всичко това е минало. Когато животът свърши, той става като ярък филм, преминаващ светкавично на екрана — всички страсти избухват в миг пред очите ти и докато успееш да извикаш — ето един щастлив ден, а ето друг, нещастен, или — това е мило, а онова омразно, — лентата вече изгаря в пепел и екранът угасва. Животът отмина и оглеждайки се назад, той съжали само за едно — искаше още да живее. Нима пред смъртта с всички е така умираш и сякаш изобщо не си живял? Нима животът е толкова кратък — не си успял дъх да си поемеш, и вече всичко е свършено? Дали на всички им изглежда тъй немислимо кратък или само на него, тук, в пустотата, когато оставаха броени часове, за да премислиш и осмислиш всичко? А Леспър не спираше: — Ами да, чудесно си поживях: на Марс жена, на Венера жена, на Юпитер също. И те всичките бяха богати и всички се грижеха за мен… Само колко съм пил! А веднъж проиграх на карти двадесет хиляди долара! Но сега ти също си тук, помисли Холис. А аз нищо такова не съм имал. Докато бях жив, аз ти завиждах, Леспър. Докато имах още дни пред себе си, аз ти завиждах за твоите жени, за веселия ти живот. Аз се страхувах от жените и избягах в космоса, но през цялото време съм ги желал и те завиждах, че ги имаш, и пари много имаше, завиждах ти за цялото щастие, което можеше да ти даде този смахнат начин на живот. Но сега всичко е свършено, ние падаме и аз повече не ти завиждам, защото сега и за теб всичко е свършено тъй, сякаш никога не е било. Холис протегна врат и извика в микрофона: — Всичко е свършено, Леспър. — Кой е това? — с разтреперан глас попита Леспър. — Това съм аз, Холис. Държеше се подло. Чувстваше, че е подло, но пък и да умираш беше подло, безмислено подло. Еплгейт го засегна, сега той искаше да засегне другиго. Еплгейт и пустотата, и двете еднакво го нараниха. — Сега и ти си тук, Леспър. Всичко е свършено. Сякаш никога не е било! — Не е вярно. — Когато всичко свърши, струва ти се че нищо не е било. С какво сега твоя живот сега е по-хубав от моя? Важното е како имаш сега. А сега на теб по-добре ли ти е, а? По-добре ли ти е? — Да, по-добре ми е. Имам какво да си спомня! — ядосано извика отдалече Леспър и притисна с две ръце спомените към гърдите си. И беше прав. Сякаш ледена вода заля Холис и той разбра, че Леспър беше прав. Имаше голяма разлика между спомени и мечти. Той имаше само мечтите на нещата, които бе искал да постигне, докато Леспър имаше вече спомени за вече постигнати и извършени неща. Съзнанието за това почна безжалостно да го разкъсва. — А, сега, сега каква ти е ползата? — извика той на Леспър. — Щом нещо е минало и свършило, каква полза от него? Сега с нищо не си по-добре от мен. — Аз умирам спокоен — отвърна Леспър. — Взех достатъчно от живота и пред смъртта няма да стана подлец като теб. — Подлец? — повтори Холис, сякаш да опита думата на вкус. Доколкото се помнеше, през живота си не бе извършвал подлост. Не смееше. Изглежда подлостта с години се бе насъбирала в него за час като този. „Подлец“ — той изтласка тази дума в най-далечното ъгълче на съзнанието си. От очите му бликнаха сълзи и се затърколиха по бузите. Изглежда някой бе чул хълцането му. — Горе главата, Холис. Това е просто смешно, наистина. Само преди няколко минути той даваше съвети на другите, на Стимсън; смяташе се за истински храбрец, а се оказа, че това не е било хладнокръвие, а вцепенението, последвало шока. И как в една минута да побереш всичките потискани вълнения от цял един живот? — Разбирам какво ти е, Холис — едва чуто долетя гласът на Леспър, сега вече от десет хиляди мили. — И не ти се сърдя наистина. Нима ние с Леспър не сме равни? — питаше се Холис. — Тук, сега? Щом всичко е свършено веднъж завинаги, каква полза вече от него? Тъй или иначе, ти също ще умреш. Но сам разбираше, че разсъжденията му са безсмислени, все едно да се мъчиш да определиш каква е разликата между жив човек и покойник. В единия има някаква искра, някаква атмосфера, някакъв загадъчен елемент, а в другия няма. Така беше сега с Леспър и него; Леспър бе живял пълноценен живот и това сега го прави по-друг, а той, Холис, все едно, че от години е мъртъв. Те пристигаха към смъртта по различни пътеки и ако има различни видове смърт, то неговата смърт и смъртта на Леспър ще бъдат различни както денят и нощта. Явно да умреш, както и да живееш, може по хиляди начини и в случая, щом веднъж си умрял, какво по-добро можеш да очакваш от последната си смърт? След миг нещо преряза дясната му пета. Той едва не се разсмя. Въздухът пак излетя от скафандъра. Холис бързо се наведе. Бликна кръв. Метеорът бе откъснал до глезена крака костюма. Да, забавно нещо е смъртта в междупланетното пространство. Реже те късче по късче като невидим злобен касапин. Холис затегна здраво капачката на коляното, свят му се зави от болка, мъчеше се да не загуби съзнание; най-сетне капачката бе завинтена до край, кръвта спря и кислородът в скафандъра се възстанови. Той се изправи и продължи да пада и да пада, тъй като само това му оставаше да прави. — Холис? Холис кимна замаяно, изтощен беше да чака смъртта. — Аз съм пак — Еплгейт — каза гласът. — Е? — Мислех си досега, като те слушах какво говориш. Не е хубаво така. Много низки ставаме. Лошо е така да се умира. Да изливаш цялата си жлъч върху другите. Чуваш ли ме, Холис? — Да. — Преди малко те излъгах. Наистина те излъгах. Нищо не съм ти подливал. И аз не зная защо ги надрънках такива. Сигурно, за да те подразня. Нещо у теб вечно ме е предизвиквало д се заяждам. И ние с теб вечно сме се заяждали. Сигурно бързо остарявам, затова и бързам да се покая. Като те слушах как подло товориш на Леспър, засрамих се от самия себе си. Все едно аз, всъщност, искам само да ти кажа, че и аз съм идиот. Всичко, което наприказвах преди малко, са измишльотини. И върви по дяволите! Холис отново усети пулса на сърцето си. Имаше чувство, че бе спряло за цели пет минути, а сега крайниците му отново се затоплиха и порозовяха. Първото сътресение бе минало, вече отминаваха и шоковете от гнева, ужаса и самотата. Чувстваше се като човек, излязъл сутрин изпод хладния душ, готов да закуси и да почне новия ден. — Благодаря, Еплгейт. — Няма какво да ми благодариш. И не обесвай нос, копеле! — Хей! — обади се Стоун. — Ти ли си?! — изкрещя Холис през космоса, защото Стоун единствен от всички му беше истински приятел. — Попаднах в метеоритен рояк, някакви малки астероиди. — Кои са тези метеорити? — Мисля, че това е групата на Мирмидоните; те минават от Марс към Земята веднъж на пет години. Точно в средата им се натресох. Като в огромен калейдоскоп. Късчета метал с най-различни цветове, форми и размери. Боже, каква красота! Мълчание. — Летя с тях — обади се пак Стоун. — Отвличат ме със себе си, дявол да ги вземе! Той се разсмя. Холис напрегна поглед, но нищо не можа да види. Само огромни диаманти, сапфири, изумрудни мъглявини и мастиленото кадифе на междупланетното пространство, а сред кристалните искри се разнася божият глас. Колко странно, колко поразително е да си представиш Стоун, отлитащ с метеоритният рояк към Марс и на всеки пет години да се връща към земята, прекосява кръгозора на планитата и отново изчезва — и тъй стотици милиони години, безкрайно, во веки веков Стоун и роякът Мирмидони ще летят, прекроявайки се във все нови и нови фигури, както пъстрите стъкълца в калейдоскопа от времето, коато си бил дете и си разтърсвал картонената тръба срещу слънцето. — Довиждане, Холис — едва чуто достигна гласът на Стоун. — Всичко хубаво. — На слука! — извика от тридесет хиляди мили Холис. — Недей да остроумничиш! — каза Стоун и изчезна. Звездите наоколо се сгъстиха. Вече замряха всички гласове, всеки по своята треактория — един към Марс, други извън пределите на Слънчевата система. А самият Холис… Погледна надолу. От всички той единствен се връщаше към Земята. — Довиждане! — Не падай духом! — Довиждане, Холис — беше гласът на Еплгейт. Всичките довиждания. Тези кратки сбогувания. И сега огромният мозък, освободен от стените на черепа, се разпадна на части. Всички тези части, които работеха така блестящо и съгласувано, докато ги обединяваше черепната кутия на ракетата, пронизваща пространството, сега умираха една по една; разпадна се смисълът на тяхното общо битие. И както всеки жив организъм загива, щом мозъкът излезе от строя, така сега умираше и духът на кораба, и дългият им живот заедно, и всичко, което значеха хората един за друг. Еплгейт сета е като пръст, откъснат от тялото-баща, вече не можеш нито да го мразиш, нито да се заяждаш с него. Мозъкът се бе взривил и безмислените му, безполезни останки се разлетяха на всичк страни. Гласовете замряха и сега целият космос онемя. Холис бее сам, падаше. Всеки бе останал сам. Гласовете им изчезнаха, сякаш бог бе отронил няколко думи, трептенето на ехото прекоси звезднаа бездна и се загуби. Капитанът се носеше към Луната; Стоун сред рояка метеорити; някъде нататък е Стимсън, а Еплгейт се носи към Плутон; Смит, Търнър, Ъндърууд и всички останали стъкълца от калейдоскопа, който толкова време бяха образували най-различни мислосъчетания, сега се разпиляха на всички страни. — А аз? — помисли си Холис. — Какво мога да сторя? Как, с какво мога сега да изкупя този ужасно празен живот? Ако можех да направя поне едно добро, за да изкупя подлостта, която от толкова години съм насъбирал в себе си, без дори да съм я подозирал! Но тук вече няма никого, освен мен, а какво добро можеш да сториш, когато си съвсем сам? Никакво. А утре вечер ще се врежа в земната атмосфера. Ще изгоря, помисли той, пепелта ми ще се разнесе по всички континенти. Това ще е ползата от мен. Съвсем малка наистина, но все пак пепелта е пепел и тя ще се съедини със Земята. Той падаше стремително като куршум, като камъче, като гира, напълно спокоен, без да изпитва нито мъка, нито радост — нищо, само му се искаше да може да стори нещо хубаво, мащар и той единствен да знае за него… Когато се врежа във въздуха, ще пламна като метеор. — Чудно ми е — проинесе той на глас, — дали някой ще ме види? Малкото момче на междуселския път вдигна глава и извика: — Мама, гледай, гледай! Падаща звезда! Ослепително бяла звезда прекоси сумрачното небе над Илинойс. — Пожелай си нещо — каза майка му. — Бързо си измисли някакво желание. http://chitanka.info/text/1376

може пък да е бил античен инвеститор

като гледам в Испания си съществуват късноримски титли като 'комес на двореца' /а имената Непоциан и Сципион ми се чинят също доста римски/, че и старите имена на римските провинции също се използват. Така че 'меченосец' най-вероятно ще да е спатарий: гвардеец. В ИРИ това е страж в "sacrum cubiculum" /императорската спалня и арпартаменти/ след ІV век.

преведи си го и ще разбереш

Pontem perpetui mansurum in saecula mundi” – Caius Julius Lacer

Селевкидското царство запада под ударите на Рим, конфликтите с Египет и местния сепаратизъм. Финалният удар му нанасят партите и арменците. Градовете в Киликия са оставени на самотек. Там не се появява аналог на Пергам, дори царчетата на Кападокия не се месят в тази изолирана от планината Тавър област. Така че вариантът е да търсят покровителство от местни величия, възползвали се от анархията - пиратските командири и дивите исаври /които май си остават непокорени и по времето на Амиан Марцелин, даже потомците им стават и ромейски императори/.

Кримската война Автор: Мартин Карбовски За пръв път в историята на Евросъюза разширяването се извършва с оръжие. Някой стреляше, докато искаше да се присъедини към ЕС. Това ще се запомни. ЕС загуби една война. Войната за сърцата на новите европейци. Няма да повярвате, но повечето от тях на югоизток, към Сърбия, Гърция и Украйна, и Русия не искат да са част от Съюза. И сега разбират, че той не е много доброволен. Всъщност всички се питат – какво ни донесе ЕС. И резултатът не е в полза на оптимизма. На път сме да загубим една мечта. И ще я загубим с помощта на Брюксел и Вашингтон. Пиша това с ясната идея, че Европа е дори нещо повече от мечта – тя трябва да се направи на всяка цена. Но не и насила. Но как я правите днес тази Европа?! С оръжие на Майдана? С неправителствени организации, които просто зашлевят традиционните ценности? С нови ТКЗС-та, в които трябва да влезем, нищо, че не сме верски или идеологически съгласни?! Помислете за България, когато говорите за Украйна. За пръв път се появиха хора, които искат да са не-европейци. Медиите неправилно ги показват като руснаци. Но това са хора, които просто не желаят да получат ЕС, искат да живеят по други правила. Това са и българите. Те вече знаят, че ЕС не е само благополучие. ЕС е всичко друго, но не и благополучие. Защо така се получи – никой не знае. ЕС не е работни места. Оказа се, че ЕС за някои хора на изток е просто проблем с травеститите. Говори се много повече за „трети пол“, отколкото за инвестиции. Говори се много повече за правата на сексуалните малцинства, отколкото за синдикални права. Това е превелико разочарование. Всеки българин днес ще ви каже – това ли са ни проблемите, които Европа иска и може да реши? А ние, обикновените, с гайдите, с традициите??? ЕС е много повече права на кучетата, отколкото правото на правосъдие. Огледайте се – каруцата е поставена пред коня във всяка глава на присъединяването. Ние нямаме правосъдие за хората, но всеки ден раздаваме правосъдие заради тричането на кучета. Да, обичаят е ужасен, но асиметрията между права на хора и животни просто погнусява тукашния човек. Това ли трябва да се случи? Не можеше ли първо да решим проблемите на хората, да ги научим да си мият зъбите и да се бръснат, а после да мислим за животинките. Можеше, но някой явно реши да ни покаже, че животните са по-важни от българите. Вицовете на тази тема вече са филми на ужасите. Защото ако решите проблемите на хората, после те ще решат проблемите и на животните. Обратното няма да стане. Ето, това е днес Кримската война, разберете. Правата на затворниците се оказаха по-важни от правата на жертвите. Правата на циганите се оказаха стена, в която българите си блъскат главата и мечтаят да се върнат времената на генерал Чочоолу, който вкара танковете в Столипиново. Правата на птиците, безумните екологични ограничения, изискването на автоматични чесала в боксовете на кравите – това ни се струваше виц. Но тези права се оказаха по-важни дори от демографската мъка, в която живеят несмеещите да раждат българи. Кой иска да се роди в свят, където сякаш Олдъс Хъксли е жив заради грижата за ноктите на пернатите във фермите за птици?! Спазването на тези права, палиативната идея за свобода на кокошките, доведе до смърт на част от душите ни. Не можем да изразим безумието на идеята за ограничаване на някои сортове домати, при положение, че на континента има български северозапад, където хора живеят с по-малко от долар на ден. Живеят в престъпност, по-жестока от робство. Живеят изнасилени и недозакопани, докато в Брюксел някой подготвя още един манифест за правата на туристите и забраната на руски товарни самолети да извършват полети над Съюза. Погледнете пощата на Европарламента и ще разберете – там няма нито едно писмо адресирано до нас. Не до нас лично – а до проблемите ни. ЕС не е виновен за всичко това. Но той се прави, че не забелязва как парите на розовите европейци отиват за все по-безумни, идиотски направления, крадени хитро от неправителствени организации, които се правят на Левски и Че Гевара, а всъщност не решават нито един глобален, държавен, човешки и морален проблем. Това е новата Кримска война. Тя е само медийна засега. Но трябва да стане ясно, защо едни хора искат да са руснаци, а не искат да са европейци. Повечето българи са вече такива. Повечето европейци дори не знаят че са такива, но ако разберат за какво им се харчат парите тук – ще се ядосат като руснаци. Само един пример – в България, София има един дом за сираци, който е даден за управление на една неправителствена организация. Това са сираци на консигнация. От това управление едва ли печелят сираците. Държавата дава европейски пари на НПО, за да се управлява един човешки проблем. Тази схема не свърши работа вече 8 години. Вече 25 години. Ние не сме хора на консигнация. Изкарват ни хомофоби, расисти, националисти и други. Боядисват ни партийно, прикачват ни към тази или онази идея. Но сега се видя – неочаквано се оказа, че ние сме обикновени хора, които си търсим правата в съюза на Роберт Шуман. И не ги получаваме. Всяко малцинство ни излиза с номера, че е тук от 600 години и трябва да си построи храм. А нашият храм се рони всеки ден. Нашите права не са обект за разговор. Ние започнахме от правата на другите и сигурно така беше правилно. Но ако моите права са по-малко от тези на циганина, гея, кучето или жената в частност, ако се търси това противопоставяне на място, където тези проблеми досега НИКОГА не са съществували – тогава и аз ще поискам да съм руснак. А това е страшно. Вие обещахте да живеем заедно и в благополучие. Дотук ние нито живеем заедно, нито имаме благополучие. Това е Кримска война. В момента избираме на чия страна да застанем. И великият въпрос днес е – задължително ли е да сме европейци? И това ли всъщност са европейците? Ромен Гари казваше за европейското възпитание страшни неща. Те са на път да се сбъднат в Украйна. ЕС няма право да иска каквото и да е от Украйна, да я асоциира или прилъгва със заеми – докато не се разбере кой стреляше в Киев. Защото никой няма да иска да живее в страна, в която ЕС се разширява с война. И никой няма да иска да живее в ЕС, ако ЕС се разширява с война. И няма такава справедлива война, която да забрани един прост референдум. Иначе няма и ЕС. http://alarmanews.com/кримската-война/

Доц. д-р Здравко Димитров: Заради иманярската дейност Рациария повече не може да бъде археологически обект Археологическият екип, който работи в късноантичния град Рациария край село Арчар, е на етап разчистване на насипите от разрушенията от иманярската дейност през последните 20 години. Това каза за Радио “Фокус”- Видин ръководителят на екипа доц. д-р Здравко Димитров от Националния археологически институт с музей при БАН. Той добави, че е започнала и по-фината археологическа работа около резиденцията на провинциалния управител, която е в центъра на Рациария. Работи се и в късноантичната баня, разкрита при разкопките миналата година. Досега са разчистени около 3 дка в центъра на късноантичния град. Обхванати са улиците между резиденцията и късноантичната баня, които до голяма степен са разрушени от иманярската дейност. „От това, което установяваме, съобразено със старите резултати – плановете от разкопките през 80-те години на българо –италианския екип на проф. Кузманов и проф. Джорджети, се вижда, че голяма част от прилежащите помещения към резиденцията на провинциалния управител са били разрушени през последните десетилетия. Помещенията с хипокауст западно на резиденцията са доста пострадали. Целият декуманус, който минава северно от резиденцията, е с преобърнати плочи, настилката е изцяло унищожена. Резултатите са такива, че това не може повече да бъде археологически обект”, заяви доц. Димитров. По думите му, единствената възможност е обектът да бъде разчистен от огромните насипи, запазените архитектурни комплекси да бъдат реставрирани и включени като акценти на туристически обект. Сред находките от работата на археолозите са фрагменти от вносна италийска керамика, стъклени фрагменти и бронзови монети от 4-6 век. Най-важни за археолозите са архитектурните елементи, които са били от баните и от някои храмове. Това са каменни корнизи, постаменти, части от покривната конструкция на римски храм. Всички елементи са събрани в импровизиран лапидариум, за да бъдат съхранени. Археологическият екип ще работи на обекта до края на месец октомври. Радио “Фокус”- Видин http://www.vidin-online.com/regionalni-novini/dots-d-r-zdravko-dimitrov-zaradi-imanyarskata-deynost-ratsiariya-poveche-ne-mozhe-da-bde-arheologicheski-obekt